В хотел Бъртрам

Глава 26

Отец Пенифадър бе изпратен с такси в Британския музей. Мис Марпъл бе придружена от главния инспектор до хола. Дали щеше да има нещо против да почака тук още десет минути? Мис Марпъл нямаше нищо против. Тя се зарадва на възможността да поседне, да се огледа наоколо и да помисли.

Хотел Бъртрам… Толкова спомени… миналото се смеси с настоящето. Тя си спомни една фраза: „Колкото повече се изменя, толкова повече си остава същото.“ Обърна фразата. Колкото повече си остава същото, толкова повече се променя. И двете са истина, помисли си тя.

Натъжи се — за себе си и за хотел Бъртрам. Чудеше се какво още иска от нея главният инспектор. Той беше човек, чиито планове в крайна сметка жънеха резултат. Днес беше неговият ден.

Животът в хотел Бъртрам си вървеше както винаги. Не, реши мис Марпъл, и все пак не както винаги! Имаше разлика, макар че не можеше точно да се установи къде е тя. Може би някаква вътрешна напрегнатост.

— Готова ли сте? — попита главният инспектор Дейви.

— Къде ще ме водите сега?

— Отиваме да посетим лейди Седжуик.

— Тя тук ли е?

— Да, с дъщеря си.

Мис Марпъл се изправи. Огледа се и измърмори:

— Клетият Бъртрам!…

— Защо клетият Бъртрам?

— Струва ми се, че доста добре разбирате защо.

— Е, ако гледам с вашите очи, може би да.

— Винаги е тъжно, когато трябва да се разруши произведение на изкуството.

— Вие наричате това място произведение на изкуството?

— Разбира се. Вие също.

— Разбирам какво искате да кажете — съгласи се той.

— То е все едно, да имате бъз в лехата. Не остава нищо друго, освен да се изкопае всичко.

— Не разбирам много от градини, но ако смените метафората и кажете, че щом дървото започне да гние, нищо не може да го спаси, тогава съм съгласен с вас.

Качиха се в асансьора и се отправиха към стаята на лейди Седжуик. Главният инспектор почука на вратата, получи разрешение и влезе вътре, последван от мис Марпъл.

Бес Седжуик седеше в едно кресло край прозореца. На коленете й лежеше книга, която тя не четеше.

— Пак ли сте вие, инспекторе?

Погледът й мина от него на мис Марпъл и тя леко се изненада.

— Това е мис Марпъл — каза Дейви. — Мис Марпъл, мис Седжуик.

— Познаваме се — каза лейди Седжуик. — Онзи ден бяхте със Селина Хейзи, нали? Седнете — добави тя, а после се обърна към главния инспектор Дейви. — Има ли нещо ново за мъжа, който стреля в Елвира?

— Не точно това, което наричате „нещо ново“.

— Съмнявам се дали някога ще имате. В такава мъгла излизат разни хора и нападат минаващите жени.

— Донякъде е вярно — заяви Таткото. — Как е дъщеря ви?

— О, Елвира вече е съвсем добре.

— С вас ли е тя?

— Да. Обадих се на настойника й, полковник Лъском. Той остана много доволен, че съм я взела със себе си. — Тя се засмя. — Доброто старо момче. Той винаги е искал да ни събере.

— Може да е бил прав.

— О, не, не е. Но в момента мисля, че това е най-доброто. — Тя погледна през прозореца и заговори с променен глас: — Чух, че сте арестували един мой приятел — Ладислав Малиновски. С какво обвинение?

— Не е арестуван — поправи я главният инспектор Дейви. — Просто ни помага в разследването.

— Изпратих адвоката си да се погрижи за него.

— Много умно — каза Таткото одобрително. — На всеки, който си има работа с полицията, е нужен адвокат. Иначе може да каже нещо погрешно.

— Дори ако е напълно невинен?

— Вероятно в такъв случай е още по-необходимо — отвърна Таткото.

— Вие сте циник. За какво го разпитвахте, ако мога да попитам?

— Искахме да знаем какво точно е правил през нощта, когато бе убит Майкъл Гормън.

Бес Седжуик скочи рязко от креслото си.

— Смятате, че Ладислав е стрелял по Елвира? Та те дори не се познаваха!

— Може да го е направил. Колата му беше наблизо.

— Глупости!

— Много ли ви разтревожи стрелбата, лейди Седжуик?

Тя го изгледа учудено.

— Разбира се, че ще се разтревожа. Дъщеря ми едва се отърва! Какво очаквахте?

— Нямах предвид това. Искам да кажа дали ви разтревожи смъртта на Майкъл Гормън?

— Съжалявам за него. Той беше смел човек.

— Това ли е всичко?

— Какво повече очаквате?

— Познавахте го, нали?

— Разбира се. Той работеше тук.

— Но вие го познавахте малко по-добре, нали?

— Не ви разбирам.

— Хайде, лейди Седжуик. Той ви беше съпруг, нали?

Тя не отговори веднага, въпреки че не изглеждаше нито развълнувана, нито учудена.

— Доста знаете, инспекторе. — Тя въздъхна и се облегна назад. — Не бях го виждала повече от двадесет години. Веднъж погледнах през прозореца и го познах.

— Той също ли ви позна?

— Интересно беше, че се познахме — каза лейди Седжуик. — Били сме заедно около една седмица. После семейството ми ни откри, плати на Мики, а мен отведоха. — Тя въздъхна. — Бях много млада, когато избягах с него. Знаех много малко. Бях просто една глупачка и главата ми беше пълна с романтика. За мен той беше герой заради начина, по който яздеше. Не знаеше какво е страх. Беше хубав и весел. Аз бях тази, която поиска да избяга с него. Струва ми се, че сам той не би и помислил за това. Обаче аз бях дива и лудо влюбена. Но това не продължи дълго — поклати глава тя. — Първите двадесет и четири часа ме отрезвиха. Мики пиеше, беше груб и брутален. Когато роднините ми се появиха и ме отведоха, бях благодарна и не исках никога вече да го видя.

— Те знаеха ли, че сте се венчали?

— Не.

— Не им ли казахте?

— Аз не знаех, че съм омъжена.

— Как така?

— Венчахме се в Белингоулън, но когато ни откриха, Мики каза, че женитбата ни не е действителна, че той и приятелите му са я измислили. По това време ми изглеждаше съвсем възможно да го е направил. Не зная дали искаше да вземе парите, които му дадоха или се боеше, че е нарушил закона, като се е оженил за малолетно момиче, но аз не се усъмних в думите му.

— А по-късно?

Тя беше потънала в размисъл.

— По-късно, когато опознах живота повече, разбрах, че всъщност съм била омъжена за Майкъл Гормън.

— Фактически, при брака ви с лорд Конистън сте осъществили двуженство.

— И когато се омъжих за Джон Седжуик, а и за американския си съпруг. — Тя погледна Дейви и се засмя весело. — Толкова много двуженства, че наистина изглежда смешно.

— Никога ли не сте мислили за развод?

Лейди Седжуик сви рамене.

— Всичко изглеждаше като глупав сън. Не исках да разравям всичко отново. Естествено, казах на Джони.

При споменаването на това име гласът й омекна.

— А какво каза той?

— Не се интересуваше. Нито той, нито аз.

— Двуженството се наказва, лейди Седжуик.

Тя се засмя и го погледна. Кой щеше да се занимава с нещо, случило се преди години в Ирландия? Всичко беше минало и свършено. Мики си беше взел парите и заминал.

— Не разбирате ли? Изглеждаше глупав инцидент, който исках да забравя. Поставих го измежду нещата без значение.

— Но после един ден Майкъл Гормън се появи и се опята да ви шантажира?

— Глупости! Кой ви е казал това?

Главният инспектор погледна към мис Марпъл.

— Вие? — вгледа се Бес Седжуик в старата дама. — Какво знаете вие за това?

— Креслата в този хотел имат много високи облегалки — каза мис Марпъл. — Много са удобни. Седях в едно такова точно до камината в стаята за кореспонденция. Почивах си, преди да изляза навън. Вие влязохте, за да напишете някакво писмо. Предполагам, че не сте разбрали, че в стаята има някой. Така чух разговора ви с онзи човек.

— Вие сте подслушвали?

— Естествено — отвърна мис Марпъл. — А защо не? Стаята беше обща. Когато се показахте през прозореца и се обадихте на мъжа, аз нямах и представа, че ще водите частен разговор.

Бес бавно кимна с глава и каза:

— Съвсем честно. Да, разбирам. Но въпреки това, вие не сте разбрали добре. Мики не ме шантажираше. Може и да е пожелал, но аз го поставих на мястото му, преди да се бе опитал. — Устните й се разтегнаха в характерната й широка усмивка, която правеше лицето й толкова привлекателно. — Стреснах го.

— Да — съгласи се мис Марпъл. — Заплашихте го, че ще го застреляте. И ако искате да чуете мнението ми, добре го сторихте.

Веждите на Бес Седжуик се повдигнаха от изненада.

— Обаче аз не бях единствената, която чу — продължи мис Марпъл.

— Боже мой! Нима целият хотел ме е слушал?

— Другото кресло също беше заето.

— От кого?

Мис Марпъл погледна към главния инспектор Дейви. „Трябва да й се каже, но аз не бих могла“ говореше нейният поглед.

— В другото кресло е била дъщеря ви — рече Дейви.

— О, не! — рязко извика Бес. — О, не. Не Елвира! Разбирам. Тя си е помислила…

— Помислила си е, че трябва да отиде в Ирландия и да разбере истината. Не е било трудно да разбере.

— О, не! — промълви пак тихо Бес и добави: — Бедното дете… Дори и сега не ме попита нищо… Запази всичко в себе си. Ако ми беше казала, щях да й обясня нещата, щях да й обясня, че това няма значение.

— Може би тя нямаше да се съгласи с вас — заяви главният инспектор Дейви. — Смешно е, но… след толкова години работа в криминалистиката съм се научил… да не вярвам на простите неща. Простите неща са прекалено хубави, за да са верни. Снощното убийство бе такова. Дъщеря ви каза, че някой е стрелял по нея, но не я е улучил. Портиерът притичал да я спаси и е получил втория куршум. Това може и да е вярно, обаче нещата може и да са съвсем различни. Вие казахте съвсем искрено, лейди Седжуик, че Ладислав Малиновски няма никаква причина да напада дъщеря ви. Съгласни сме с вас. И аз не мисля, че има такава. Той е от онези мъже, които могат да вдигнат скандал на жена, да извадят нож и да я прободат, но не мисля, че е могъл да се скрие някъде и да чака хладнокръвно, за да я застреля. Да предположим обаче, че я е чакал някой друг. Викове, изстрели, а фактът е, че е застрелян Майкъл Гормън. Предположете, че това е трябвало да стане. Планът на Малиновски е много грижлив. Той избира мъглива нощ, скрива се и чака да се появи дъщеря ви. Той знае, че тя ще дойде. Стреля, ала не по момичето. Внимава да не я засегне и тя си мисли, че някой е стрелял по нея. Тя извиква. Портиерът чува изстрела, втурва се и тогава Малиновски застрелва човека, когото е искал да застреля — Майкъл Гормън.

— Не вярвам нито на една дума. Защо Ладислав ще иска да застреля Мики Гормън?

— Може би някакъв шантаж — каза Таткото.

— Мики да е шантажирал Ладислав? А защо?

— Може би — предположи Таткото — заради нещата, които стават в хотел Бъртрам. Майкъл Гормън може да е открил много неща.

— В хотел Бъртрам? Какво искате да кажете?

— Всичко е чудесно измислено — рече Таткото. — Добре планирано, красиво изпълнено, но нищо не трае вечно. Вчера мис Марпъл ме попита какво не е наред с хотела. Сега ще й отговоря. Хотел Бъртрам е главната квартира на един от най-големите и най-успешните криминални синдикати от години насам.