Вакантен пост

I

— Дръж се да не паднеш — обяви Майлс Молисън, застанал насред кухнята в една от големите къщи по „Чърч Роу“.

Едва бе дочакал да стане шест и половина, че да се обади. Изкарал бе отвратителна нощ — продължителни периоди на будуване, накъсани от кратка неспокойна дрямка. В четири сутринта усети, че и жена му е будна, и си поприказваха известно време в тъмното. Но още докато обсъждаха онова, на което им се беше наложило да са свидетели, и се мъчеха да прогонят заселилата се в тях смътна уплаха и шок, Майлс усещаше вътрешно лекия гъдел от мисълта как ще съобщи вестта на баща си. Мислеше първо да изчака до седем, но страхът да не го изпревари някой го подтикна рано-рано към телефона.

— Какво има? — прогърмя гласът на Хауърд с леко металичен оттенък; заради Саманта Майлс бе включил спикърфона. А тя, с цвят на кафяв махагон под бледорозовото си халатче, се бе възползвала от ранното им събуждане да нанесе още една шепа автобронзант върху избеляващия си естествен тен. Из кухнята витаеше смесеният аромат на нескафе и синтетично кокосово масло.

— Феърбрадър умря. Снощи. Колабира току пред голф клуба. Ние със Сам тъкмо вечеряхме в „Бърди“.

— Е, как така ще умре? — изрева Хауърд.

Интонацията му подсказваше, че може и да е очаквал някаква драматична промяна в състоянието на Бари Феърбрадър, но чак пък да умира…

— Колабира на паркинга — повтори Майлс.

— Боже мили — рече Хауърд. — Та той нямаше дори петдесет! Божичко!

Майлс и Саманта го чуваха как диша като уморен кон. Винаги се задъхваше сутрин.

— И от какво? Сърцето ли?

— Не. Май нещо мозъчно ще се окаже. Придружихме Мери до болницата и…

Но Хауърд бе престанал да го слуша. Майлс и Саманта го чуха как извърна глава от слушалката:

— Бари Феърбрадър! Умрял! Майлс се обажда!

Майлс и Саманта отпиваха от кафетата си и чакаха Хауърд да се върне към разговора. Зейналият халат на Саманта разкриваше очертанията на едрите й гърди, почиващи върху положените на кухненската маса ръце. Прилаганият отдолу натиск ги караше да изглеждат по-големи и по-гладки, отколкото бяха в свободно състояние. В горния край на цепката позавехналата кожа оформяше ситни бръчици, които вече не изчезваха при отпускане. В по-раншните си младини бе прекарала доста часове по солариумите.

— Какво? — попита върналият се на линията Хауърд. — Какво викаш за болницата?

— Двамата със Сам отидохме дотам с линейката — произнесе с максимална отчетливост Майлс. — Заедно с Мери и с покойника.

На Саманта й направи впечатление, че втората версия на Майлс набляга повече на така наречените „търговски“ аспекти на случая. Не че го винеше. Та нали именно това бе отплатата за отвратителното им преживяване — да имат правото да разправят какво е било. Надали ще се изличи някога от паметта й: воят на Мери; полуотворените очи на Бари над нахлузената му като намордник кислородна маска; тя и Майлс се мъчат да разчетат изражението на фелдшера; друсането в цялата теснотия; матовите стъкла; ужасът.

— Боже мили! — потрети Хауърд, без да обръща внимание на тихите въпроси на Шърли иззад гърба си, посветил цялото си внимание на Майлс. — И какво викаш? Гътна се на самия паркинг, а?

— Мда! — рече Майлс. — Още щом го зърнах, ми стана ясно, че с нищо не може да му се помогне.

Това беше първата му лъжа и при произнасянето й извърна поглед от жена си. А тя си спомни как едрата му ръка прегръщаше утешително тресящите се рамене на Мери: „Ще се оправи… Ще му мине…“.

Но пък откъде да знае човек, отдаде Саманта в мислите си дължимото на Майлс, сред всичкото това слагане на маски и биене на инжекции? По всичко си личеше, че се мъчат да спасят Бари, и никому не беше ясно със сигурност, че положението е безнадеждно, до оня миг, в който младата докторка в болницата тръгна към Мери. Саманта и сега си спомняше с ужасна яснота голото, вкаменяло лице на Мери и израза върху очилатото лице на младата жена с пригладени коси и бяла престилка — спокоен, но и леко предпазлив… както правеха във всички телевизионни сериали, но когато се случи в действителност…

— Съвсем не — разправяше Майлс. — Та те двамата с Гавин играха скуош само три дни преди това, в четвъртък.

— И той никакви признаци не е проявил?

— Ни най-малко. Яко отупал Гавин.

— Боже мой. Ох, знае ли човек какво му е писано? Божа работа. Изчакай секунда. Майка ти иска да говори с теб.

Тракане, подрънкване, после по линията долетя тихият глас на Шърли:

— Ох, какъв ужас, Майлс! Вие как сте?

Саманта отпи непохватно от кафето си; то взе да се стича от двете ъгълчета на устата надолу по брадичката, та й се наложи да избърше лицето и гърдите си с ръкава. А Майлс бе възприел онзи тон, с който редовно разговаряше с майка си: по-басов от обичайния, безпрекословен, невъзмутим, натъртен, нетърпящ глупости. Саманта обичаше, особено като си подпийне, да имитира разговор между Майлс и Шърли: „Не се притеснявай, мамо. Казва ти го Майлс — твоето мило войниче“. „Ох, миличък, обожавам те — толкова голям, смел и умен си ми“. Напоследък Саманта си позволи в един-два случая да го направи и пред други хора, с което ядоса Майлс и го постави нащрек, макар той да се правеше, че се смее. Последния път даже се бяха скарали по този повод в колата на път към дома.

— Та казваш, че отидохте с нея чак до болницата, така ли? — чуваше се гласът на Шърли от спикърфона.

Неее, мина й през ум на Саманта, по едно време ни писна и поискахме да слезем.

— Поне това можехме да направим. Жалко, че не можахме с друго да помогнем.

Саманта стана и се отправи към тостера.

— Мери сигурно ви беше страшно благодарна — казваше Шърли.

Саманта пусна с трясък капака на кутията за хляб и натика четири филии в процепите. Гласът на Майлс стана по-естествен.

— Ами то, след като докторите съобщиха… потвърдиха, че е починал, Мери поиска да викнат Колин и Теса Уол. Сам им звънна, изчакахме ги да дойдат и си тръгнахме.

— Голям късмет е извадила Мери с това, че сте били там — рече Шърли. — Татко пак иска да те чуе, Майлс. Давам му телефона. Дочуване от мен.

„Дочуване от мен“, изговори негласно към чайника Саманта и завъртя глава. Изкривеното й отражение беше подпухнало след безсънната им нощ, а кафявите й очи бяха кървясали. В бързината да не изпусне съобщаването на вестта на Хауърд, Саманта бе омазала и клепачите си с автобронзант.

— Я вземете със Сам да дойдете на вечеря днес — боботеше Хауърд. — Всъщност чакай… Майка ти ме подсеща, че довечера сме на бридж у Бълджънови. Така че минете утре. За вечеря. Към седем.

— Ще видя — отвърна Майлс и хвърли поглед на Саманта. — Нямам представа каква е програмата на Сам.

Тя обаче не му даде знак дали иска да ходят, или не. Майлс остави слушалката, а в кухнята се възцари някакво особено усещане за антикулминация.

— Направо не могат да повярват — рече й, сякаш тя не беше чула целия разговор.

Дъвчеха безмълвно препечените филийки и отпиваха от новоналятото кафе. Както дъвчеше, Саманта усети, че раздразнението й полека изчезва. Спомни си как се беше стреснала по никое време в тъмната спалня, с какво абсурдно облекчение и благодарност бе усетила присъствието на Майлс — едър и напълнял, вмирисан на индийски троскот и стара пот. После си представи как ще разправя на клиентките в магазина за човека, който умря пред очите й, и за милосърдното шеметно пътуване до болницата. Взе да съставя наум описания на отделните етапи на пътуването и най-вече на кулминационния момент с докторката. Младостта на изпълнената със самообладание жена бе поставила целия случай в още по-лоша светлина. Толкова ли не могат да назначат някой по-възрастен човек да съобщава такива новини на близките? Настроението й окончателно се подобри, като се сети, че на следващия ден й предстоеше среща с търговския пътник на фирмата „Шампетр“, в чийто глас по телефона бе доловила приятен лек флирт.

— Време ми е да тръгвам — рече Майлс, допи си кафето и огледа през прозореца просветляващото утро. Въздъхна дълбоко и потупа жена си по рамото и отнесе празната си чиния и чашата към миялната машина. — Няма начин човек да не се замисли след такъв един случай, нали?

И като поклати късо подстриганата си посивяла глава, излезе от кухнята. Понякога Майлс се струваше на Саманта направо абсурден и все по-тъп.

Макар че сегиз-тогиз надутостта му й беше приятна — както й беше приятно за разни официални случаи да си слага капела. В днешното утро всъщност си беше съвсем на място човек да е сериозен и с известно достойнство. Дояде филийката си, разчисти посудата от закуската и продължи наум да доизбистря историята, която се канеше да снесе на своята помощничка.

II

— Бари Феърбрадър е починал! — изрече задъхано Рут Прайс.

Почти на бегом се бе качила по измръзналата градинска пътека, за да има на разположение поне още няколко минути със съпруга си, преди той да тръгне за работа. Дори не се спря в преддверието да си свали палтото, а така, както си беше, с шал през устата и с ръкавици, се втурна в кухнята, където Саймън закусваше с двамата им синове тийнейджъри.

Съпругът й замръзна със залък препечен хляб на половината път до устата му, после бавно, театрално го върна в чинията си. Двете момчета, в училищни униформи, запрехвърляха с лек интерес погледите си от единия родител на другия.

— Смятат, че е било аневризма — рече Рут, все още позадъхана, докато снемаше ръкавиците си пръст по пръст, размотаваше шала и разкопчаваше палтото си. Беше слаба, мургава жена с тежки, тъжни очи, на която строгата сестринска униформа страшно отиваше. — Припаднал в голф клуба… Сам и Майлс Молисън го докараха… после дойдоха Колин и Теса Уол…

Излезе в преддверието да си закачи нещата, но успя да се върне навреме, за да отговори на въпроса на провикналия се Саймън:

— Какво е това „ананевризма“?

— А-н-е. Аневризма. Спукана мозъчна артерия.

Пресегна се, включи електрическия чайник и взе да събира трохите по кухненския плот около тостера.

— Вероятно е имал масивен мозъчен кръвоизлив. Горката му женица… Абсолютно е съсипана…

Разстроена за миг, Рут се загледа през кухненския прозорец към свежата белота на падналата върху ливадата им слана, към абатството на отсрещния край на долината — контрастен скелет на фона на бледорозовото и сивеещо небе, и към величествената панорамна гледка — гордостта на дома им „Хилтоп Хаус“. Пагфърд, който нощем бе просто купчинка примигващи светлинки в тъмната долина под тях, вече се пробуждаше в мразовитата слънчева светлина. Рут обаче остана сляпа към всички тези красоти: умът й все още беше в болницата, където Мери излизаше от стаята, в която бяха вкарали Бари, лишен от всички ненужни вече животоспасяващи средства. Състраданието на Рут Прайс се изливаше най-свободно и искрено към онези, с които според нея си приличаше. „Не, не, не, не“, стенеше Мери, а инстинктивният й отказ да приеме истината бе отекнал в Рут, тъй като й бе дал възможност да мерне себе си в подобна ситуация…

Чувствайки се почти неспособна да понесе тази мисъл, Рут се извърна към Саймън. Светлокестенявата му коса беше все още гъста, фигурата му беше почти толкова стройна, колкото я помнеше, когато той бе под трийсет години, и бръчиците в ъглите на очите му бяха просто привлекателни, но завръщането на Рут след дълго отсъствие към сестринската професия я бе изправило повторно към милионите начини, по които човешкото тяло може да спре да функционира. На младини гледаше по-абстрактно на тези неща; сега обаче си даваше сметка какъв късмет имат, че още са живи.

— Толкова ли не са могли с нищо да му помогнат? — попита Саймън. — Да запушат по някакъв начин тоя кръвоизлив?

Звучеше обезверен, сякаш за сетен път медицинската професия бе объркала всичко с отказа си да стори най-простото и най-очевидното.

Андрю изпита трепет от диво задоволство. Напоследък забелязваше един нов навик у баща си — да контрира медицинската терминология на майка им с недодялани, просташки въпроси. Мозъчен кръвоизлив. Да го запушели. Майка му обаче не усещаше номерата на баща му. Открай време. Андрю дъвчеше „Уитабикса“ си и изгаряше от омраза.

— Докараха го прекалено късно за каквото и да било — отвърна Рут и взе да пуска торбички чай в порцелановия чайник. — Издъхнал в линейката малко преди да стигнат.

— Ама че късмет — каза Саймън. — И на колко години беше? Четирийсет?

Рут обаче се беше отплеснала по други проблеми.

— Пол, косата на тила ти съвсем се е сплъстила. Ресал ли си се изобщо?

Извади четка за коса от чантичката си и я пъхна в ръката на по-малкия син.

— Никакви предварителни признаци ли е нямало? — попита Саймън, загледан как Пол прекарва четката през гъстото си кече.

— Изглежда, от два дни преди това имал силен главобол.

— Аха! — отбеляза Саймън, преживяйки препечения хляб. — Но не му е обърнал внимание, така ли?

— Ами не е. Изобщо не му направило впечатление.

Саймън преглътна.

— Това трябва да ни е за урок — отбеляза многозначително. — Човек трябва да се пази.

Леле, колко мъдро, рече си Андрю, побеснял от презрение; направо бъка от мозък. Значи, Бари Феърбрадър сам си е бил виновен, че мозъкът му се спукал. Шибано самодоволно копеле, викна Андрю на баща си, но наум.

Саймън насочи ножа си към своя по-голям син и каза:

— Споменах ли ти, между другото, че той ще почва работа? Наш Пъпчо имам предвид.

Рут премести изненадана поглед от мъжа към сина си. Акнето на Андрю се синееше напъпило и лъскаво по полилавялата му буза, но той бе забол очи в бежовата каша в купичката си.

— Мда — рече Саймън. — Крайно време е нашето мързеливо лайнце да започне да печели парички. Щом иска да пуши — да си заработва удоволствието. Край на джобните.

— Андрю! — извиси глас Рут. — Ама ти да не…

— О, да. И още как. Спипах го в бараката за въглища — обяви Саймън с изписана по лицето чистопробна злоба.

— Андрю!

— Край на мангизите от нас. Който иска да пафка цигарки, сам да си ги купува — постанови Саймън.

— Но нали ние… — изплака Рут, — нали се разбрахме, че предвид предстоящата му матура…

— Абе, като гледам как се прееба на пробните изпити, цяло чудо ще е, ако изобщо се дипломира. По-добре отсега да се кандидатира за „Макдоналдс“, поне опит да придобие — рече Саймън, изправи се и отмести назад стола си, като не спираше да се кефи на провисналата глава на Андрю с пъпчасалия силует на лицето му. — Щото няма по никакъв начин да те издържаме да се явяваш на каквито и да било поправителни, друже. Сега или никога.

— Недей така, Саймън — укори го Рут.

— Какво?

Саймън направи две тежки крачки към жена си. Рут се опита да се слее с мивката. Пол изтърва розовата пластмасова четка.

— Това копеленце да не си мисли, че ще му финансирам гадния навик! Ебаси и нахалството — ще ми пуши той в моята шибана барака!

И Саймън се удари в гърдите, като казваше „моята“, а Рут се присви, като чу глухия удар.

— Аз на годините на това пъпчиво лайнце вече работех и носех пари у дома. Щом иска цигари — сам да си ги плаща. Разбра ли ме? Разбра ли?

Натикал бе лицето си на сантиметри от това на Рут.

— Да, Саймън — промълви съвсем тихо тя.

Червата на Андрю като че се втечниха. Нямаше и десет дни, откакто сам си беше обещал: дали пък моментът не дойде прекалено рано? Но баща му се отдръпна от майката и затрополи нервно към преддверието. Рут, Андрю и Пол останаха неподвижни; все едно бяха обещали да не мърдат в негово отсъствие.

— Напълни ли резервоара? — провикна се Саймън, както винаги след като бе карала нощна смяна.

— Да — викна му в отговор Рут, стараейки се да докара тона си до весел, нормален.

Предната врата се захлопна с трясък.

Рут се захвана с порцелановия чайник, да даде възможност на раздуханата атмосфера да се свие до обичайните си размери. Проговори едва когато Андрю тръгна да си мие зъбите.

— Той се притеснява за теб, Андрю. За здравето ти.

Дреме му на сайдера на тоя путьо.

Наум Андрю не отстъпваше на Саймън в мръсотиите. Наум щеше да се справи със Саймън в честен двубой.

На глас обаче рече на майка си:

— Ъхъ. Добре.

III

„Евъртри Кресънт“ беше сърповидна уличка с едноетажни къщи, строени през 30-те години, на две минути път от главния пагфърдски площад. В трийсет и шести номер — обитавана под наем по-дълго от всички околни сгради, Шърли Молисън се беше полуизлегнала на възглавниците си и пиеше поднесения от съпруга й чай. Отражението, предлагано й от огледалните врати на вградения гардероб, бе доста замъглено — отчасти поради това, че не си беше сложила очилата, но донякъде и заради мекото зарево, което пердетата на розички хвърляха върху стаята. Ласкателното разсеяно осветление придаваше херувимски вид на осеяното с трапчинки розово-бяло лице под късите сребристи коси.

Спалнята бе точно толкова голяма, колкото да побере единичното легло на Шърли и опряното в него като разнояйчен близнак двойно легло на Хауърд. Матракът на Хауърд, носещ все още огромния му отпечатък, бе празен. Кроткото мъркане и съскане на душа стигаше до ушите на Шърли там, където тя и розовото й отражение се гледаха една друга и се наслаждаваха на новината, която все още шумолеше във въздуха като искрящо шампанско.

Бари Феърбрадър: умрял. Гътнал се. Хвърлил топа. Надали имаше национално събитие, война, сгромолясване на борсите или терористично нападение, способно да събуди у Шърли страхопочитание, жаден интерес и трескави предположения, съразмерни с тези, които я бяха обзели в момента.

Изпитвала бе ненавист към Бари Феърбрадър. Шърли и съпругът й, обикновено единодушни в приятелствата и враждите си, в случая се бяха леко поразминали. Хауърд не отричаше, че дребният брадатко, който вечно му бе заклета опозиция през дългите изпонадрани маси в Черковната зала1, понякога го забавляваше; Шърли обаче не правеше никаква разлика между политика и личен живот. Бари бе стоял на пътя на Хауърд към главната цел в живота му, следователно Бари Феърбрадър бе заклет неин враг.

Предаността към съпруга й бе основната, но не и единствената причина за страстната омраза на Шърли. Като у обучено да надушва наркотици куче, и нейните инстинкти бяха заострени само в една-единствена посока. Вечно нащрек да долови и най-малкия признак на високомерие, тя отдавна бе усетила как то буквално се лее от отношението на Бари Феърбрадър и сподвижниците му в общинския съвет. Феърбрадъровците по цял свят си мислеха, че университетското им образование ги прави по-добри от хората като нея и Хауърд и че и мненията им са съответно по-ценни. Да, ама днес арогантността им получи гаден удар. Внезапната смърт на Феърбрадър подкладе отдавнашното убеждение на Шърли, че независимо от неговото и на последователите му мнение, той бе от по-ниска и по-слаба величина в сравнение със съпруга й, който, в допълнение към всичките му останали добродетели, преди седем години беше успял да прекара и инфаркт.

(Шърли и за миг не си беше представила, че нейният Хауърд може да умре — дори на самата операционна маса. Присъствието на Хауърд на този свят бе за Шърли божи дар, нещо като слънцето и въздуха. Така го и каза после, когато приятели и съседи взеха да говорят за чудодейни изцеления, и какъв късмет извадили с наличието на сърдечносъдово отделение съвсем наблизо, в Ярвил, и колко ужасно сигурно се е притеснявала.

— Напротив, през цялото време бях твърдо убедена, че ще оцелее — обяви им Шърли, невъзмутима и спокойна. — И за миг не съм се съмнявала.

И ето че сега той си беше тук, в пълна изправност, а Феърбрадър лежеше в моргата. Човек никога не знае.)

Ранното сутрешно въодушевление подсети Шърли за деня, в който роди сина им Майлс. И тогава, преди толкова много години, бе седнала в леглото точно като сега и чакаше да й донесат красивото й бебенце да го накърми. Раждане и смърт — едно и също засилено усещане за живота и за собствената й повишена значимост. Новината за внезапната кончина на Бари Феърбрадър лежеше в скута й като новородено дебеличко бебенце, на което да гука от възторг заедно с всичките си познати; а самата тя щеше да е изворът, източникът, тъй като бе първата — е, почти първата, — която научи новината.

Но Шърли изобщо не издаде своя радостен вътрешен кипеж и възторга си, докато беше със съпруга си Хауърд в спалнята. Двамата просто си размениха общоприетите за случая изказвания по повод нечие неочаквано споминаване, след което той се изнесе към душа. Естествено, от летящите помежду им като топчета на сметало думи и фрази на Шърли й стана съвсем ясно, че и Хауърд е изпълнен не по-малко от нея с екстаз; но да дадеш шумен израз на подобни чувства, когато новината за нечия смърт е все още прясна, е равносилно на това, да затанцуваш гол и да крещиш мръсотии, а Хауърд и Шърли бяха обгърнати по всяко време в невидим пласт благоприличие, който никога не снемаха от себе си.

И ето че я споходи нова радостна мисъл. Остави чинийката и чашата върху нощното шкафче, измъкна се от леглото, облече си хавлиения халат, намести си очилата, изшляпа по коридора до вратата на банята и почука.

— Хауърд?

Над равномерното плющене на душа чу в отговор въпросителен шум.

— Дали да не напиша нещо на уебсайта, а? За Феърбрадър?

— Добра идея — провикна се той след секунден размисъл от другата страна на вратата. — Чудесна идея.

При което тя се отправи делово към работния им кабинет. До някое време там се помещаваше най-малката спалня в бунгалото им, отдавна опразнена от дъщеря им Патриша, която бе заминала за Лондон и биваше много рядко споменавана.

Шърли се гордееше неимоверно с интернет уменията си. Преди десет години бе изкарала вечерен курс в Ярвил, където беше една от най-възрастните курсисти и най-бавната от всички. Но бе проявила упорство, решена да стане администратор на вълнуващия нов уебсайт на пагфърдския общински съвет. Логна се и влезе в началната страница на общинския съвет.

Краткото изявление изтече с такава лекота, сякаш самите й пръсти го съчиняваха:

Изчете внимателно тази своя мисъл, натисна Enter и видя как съобщението й се появи сред другите обяви на страницата.

Когато загина принцеса Даяна, кралицата спусна флага над Бъкингамския дворец. Нейно Величество заемаше изключително важно положение във вътрешния живот на Шърли. Загледана в съобщението си на уебсайта, тя се почувства доволна и щастлива, че е постъпила, както е редно. И че се учеше от най-добрите…

Излезе от страницата със съобщенията на общинския съвет и заби в любимия си медицински уебсайт, където старателно изписа в търсачката думите „мозъчна“ и „смърт“.

Получи безброй отговори. Прегледа набързо основните възможности, шареше с очи нагоре-надолу и не можеше да се начуди на кое точно от всички тези причиняващи смърт условия — някои дори непроизносими — дължи сегашното си щастие. Шърли помагаше доброволно в болницата; въпросите на медицината доста я заинтригуваха, откак почна работа в „Саутуест Дженерал“, та понякога се пробваше дори да слага диагнози на свои приятелки.

Тази сутрин обаче й беше невъзможно да се съсредоточи върху дълги думи и симптоми: мислите й отскачаха към възможностите за по-нататъшното разпространение на вестта и в ума й вече се оформяше и пренареждаше списъкът с телефонни номера. Запита се дали Обри и Джулия вече знаят и какво биха казали; и дали Хауърд ще й позволи тя да съобщи на Морийн, или ще запази това удоволствие за себе си.

Изобщо страшно вълнуваща ситуация.

IV

Андрю Прайс затвори външната врата на малката бяла къща и тръгна подир братчето си по скърцащата от сланата стръмна градинска пътека, която стигаше до ледената метална порта в живия плет и минаващата пред къщата уличка. Нито един от двамата не обърна и капка внимание на познатата гледка, която се разстилаше в нозете им: миниатюрното градче Пагфърд, сгушено в долчинката между три хълма, единият от които бе коронясан с останките на абатството от дванайсети век. Покрай хълма се виеше тънка рекичка и пресичаше града, обкрачена от приличащо на играчка каменно мостче. За двамата братя пейзажът беше толкова скучен, колкото ако го бяха нарисували на платно; Андрю ненавиждаше навика на баща му, в онези редки случаи, когато им идваха гости, едва ли не да си приписва заслугата за тази гледка, сякаш сам бе проектирал и построил всичко наоколо. Напоследък Андрю комай предпочиташе да вижда пред себе си гледка от асфалт, изпотрошени прозорци и графити; мечтаеше си за Лондон и за смислен живот.

Братята стигнаха със стройна крачка до края на уличката и бавно се спряха на пресечката с по-широкия път. Андрю пъхна ръка в живия плет, разтършува се и по някое време извади полупълен пакет „Бенсън енд Хеджис“ и поовлажняла кутийка кибрит. След няколко неуспешни опита, при които главичките на клечките се изронваха по драскалото, най-после успя да запали. Опъна яко два-три пъти, но в този момент тишината се наруши от ръмжането на приближаващия училищен автобус. Андрю чукна с пръст огънчето от цигарата и пъхна фаса в пакета.

Автобусът винаги пристигаше на пряката за „Хилтоп Хаус“ две трети пълен, понеже вече бе минал през ред извънградски ферми и къщи. Както винаги, братята седнаха поотделно; всеки от тях зае двойна седалка и се извърна да зяпа през прозореца как автобусът с бръмчене и залитане се спуска към Пагфърд.

В подножието на техния хълм се намираше и къща в клиновиден двор. Обикновено пред портата й чакаха четирите деца на Феърбрадърови, но днес нямаше никого. Всички завеси бяха спуснати. Андрю си зададе въпроса дали така е прието — да седиш на тъмно, като умре някой.

Няколко седмици по-рано Андрю се беше натискал с една от близначките на Бари, Ниъх Феърбрадър, по време на дискотека в училищния театрален салон. За известно време след това тя проявяваше отблъскващата тенденция да го следва по петите. Родителите на Андрю се познаваха съвсем бегло с Феърбрадърови; Саймън и Рут почти нямаха приятели, но изглежда, хранеха някакви хладни симпатии към Бари, който бе управител на миниатюрния клон на единствената останала в Пагфърд банка. Името на Феърбрадър се споменаваше често във връзка с делата на общинския съвет, самодейните театрални представления в кметството и черковното благотворително надбягване — все неща, към които Андрю не проявяваше интерес, а и родителите му ги гледаха отвисоко, ако не се смяташе по някое спонсорство от време на време или някой и друг билет за томбола.

Автобусът направи левия завой и се затътри бавно покрай подредените стъпаловидно просторни викториански къщи по „Чърч Роу“, а Андрю се потопи в една малка своя фантазия, в която баща му падаше жертва на невидим снайперист. После си представи как тупа утешително по гърба ридаещата си майка и в същото време телефонира на погребалния агент. И как с цигара в уста поръчва най-евтиния ковчег.

На долния край на „Чърч Роу“ в автобуса се качиха трите деца на семейство Джаванда — Джасвант, Сухвиндер и Раджпал. Андрю нарочно си бе избрал седалка зад свободно място и сега се опита да внуши на Сухвиндер да седне пред него не толкова заради самата нея (най-добрият му приятел Фатс й викаше ЦИТ, съкратено от „Цици и так“ — самото то — съкращение от „мустак“), а защото Тя обикновено предпочиташе да сяда до Сухвиндер. Дали телепатичните му излъчвания бяха особено силни тази сутрин, или по друга причина, но Сухвиндер наистина взе, че седна пред него. Ликуващият Андрю впери невиждащ поглед през мръсното стъкло и притисна с всички сили чантата към себе си, за да скрие причинената от мощните автобусни вибрации ерекция.

Нетърпението му нарастваше с всяко ново подрусване и полюляване на тромавото возило, което изпъпли по тесните улички, направи острия завой за влизане в градския площад и свърна към ъгъла на Нейната улица.

Андрю проявяваше за пръв път толкова мощен интерес към момиче. Беше нова ученичка; дошла по необичайно време за сменяне на училището — пролетния срок преди матурите. Казваше се Гая — изключително подходящо име, понеже за него беше ново, а и тя беше съвсем нова. Качила се бе една сутрин в автобуса като безапелационно олицетворение на висините, до които природата е способна да стигне, и бе седнала през две седалки пред него, а той впери омагьосан поглед в безупречните й рамене и тил.

Косата й беше меднокафява и се сипеше на дълги волни вълни до под плещите й; носът й бе безупречно прав, тесен, леко чип, че да изпъква провокативната пълнота на бледите й устни; очите й бяха раздалечени, с дебели мигли, пъстри, с основа на зелен лешник, като у зимна ябълка. Не я беше забелязал да използва изобщо грим, а по кожата й нямаше дори едно петънце или белег. Лицето й бе синтез на идеална симетрия и необикновени пропорции. Ако можеше, би го наблюдавал с часове, за да открие източника на очарованието му. Няма и седмица, откакто се беше прибрал след два слети часа по биология, през които благодарение на божественото случайно разположение на масите и главите бе имал възможността да я наблюдава почти непрекъснато. Усамотил се по-късно в стаята си, успя да напише (след половинчасово зяпане в стената, последвало онанистичен сеанс) „красотата е геометрия“. Моментално скъса листа и се чувстваше глупаво всеки път, когато си спомнеше за него, но въпреки всичко там се съдържаше някаква истина. Великолепието й бе въпрос на незначителни корекции по определена схема, в резултат на които се бе получила смайваща хармония.

Всеки момент щеше да пристигне и ако седнеше, както в повечето случаи, до тъпоъгълната и намусена Сухвиндер, щеше да е достатъчно близо, че да усети миризмата му на никотин. Приятно му беше да наблюдава как неодушевените предмети реагират на тялото й: как автобусната седалка леко поддава, когато тя отпусне тежестта на тялото си отгоре й, и как масивната й меднозлатиста коса се разстила над ръкохватката на облегалката.

Шофьорът намали скорост, а Андрю извърна поглед от вратата и се направи на замислен; щеше да се огледа едва когато тя се качеше, уж чак сега осъзнава, че са спрели; ще улови погледа й и може би ще й кимне. Зачака да чуе отварянето на вратите, но този път познатите стържене и тупване не прекъснаха ромона на двигателя.

Андрю се огледа и видя единствено късата запусната уличка „Хоуп“ — две успоредни редици от прилепени една о друга къщици. Шофьорът на автобуса се беше надвесил да се убеди, че наистина не се е появила. На Андрю му идеше да му извика да я изчака, понеже нямаше и седмица, откакто беше изскочила от една от къщичките и бе хукнала по тротоара (тогава можа да си позволи да я гледа, понеже и всички останали я гледаха), а самата гледка на бягащата й фигура бе достатъчна да обсеби мислите му с часове наред, но шофьорът завъртя големия волан и автобусът потегли наново. С болка на сърце и в топките, Андрю възобнови съзерцанието си на мърлявия прозорец.

V

Малките слепени къщи по „Хоуп Стрийт“ навремето са били работнически жилища. Гавин Хюс се бръснеше бавно и с прекалено внимание в банята на номер десет. Беше толкова рус и брадата му беше тъй рядка, че му бе достатъчно да го прави не повече от два пъти седмично; но пък ледовитата, позанемарена баня бе единственото му убежище. Успееше ли да се замотае тук до осем, оправданието му, че трябва моментално да тръгне за работа, щеше да прозвучи съвсем правдоподобно. Самата мисъл да разговаря с Кей го докарваше до ужас.

Снощи успя да предотврати поредния спор само благодарение на това, че начена едно особено продължително и изобретателно съвкупление, каквото не им се беше случвало от първите дни на запознанството им. Кей бе реагирала мигновено и с тревожен ентусиазъм: мяташе се от една поза на друга; виреше заради него силните си мускулести крака; кълчеше се като някоя славянска акробатка, на каквато приличаше благодарение на мургавата си кожа и късата тъмна коса. И едва впоследствие, за жалост, му стана ясно, че тя възприема нехарактерния за него акт на налагане като негласно признание тъкмо на онези неща, чието споменаване бе целял да избегне. Целувала го бе жадно; в началото на връзката им бе намирал нещо еротично във влажните й дълбоки целувки с език, но с времето започна леко да се отвращава от тях. Сума ти време му потрябва да се изпразни; ужасът от мисълта в каква ситуация се е наврял, постоянно заплашваше да смекчи ерекцията му. Но дори и това се обърна в негова вреда: тя взе, че възприе необичайната му издръжливост като доказателство за въздържание.

След като най-после свършиха, тя се сгуши в него в тъмното и известно време го гали по косата. А той гледаше нещастен в празното пространство и си даваше сметка, че неуточнените му планове за разхлабване на връзката помежду им бяха довели неволно до затягането й. По някое време тя заспа, а той остана върху образуваните от пружините на стария матрак буци със затисната отдолу й ръка и с гадно прилепнал към бедрото му влажен чаршаф и си мечтаеше да прояви смелост като някое истинско копеле, да се измъкне и да не се върне повече.

В банята на Кей миришеше на мухъл и мокри гъби. По стената на малката вана се бяха лепнали няколко косъма. Боята по стените се лющеше.

— Нуждае се от малко ремонт — беше казала Кей.

Гавин най-умишлено си беше наложил да не й предложи помощ. Нещата, които й беше спестил, му бяха и талисман, и предпазна мярка; подреди ги в мисълта си и им направи проверка, като на мъниста от молитвена броеница. Нито веднъж не й беше казал „обичам те“. Нито веднъж не бе отворил дума за брак. Нито веднъж не я бе поканил да се премести в Пагфърд. Но ето че тя вече беше тук и го караше да се чувства някак си отговорен.

От помътнялото огледало му се блещеше собственото му лице. Имаше лилави сенки под очите, а оредяващата му руса коса бе изтъняла и суха. Голата крушка на тавана осветяваше слабото му козе лице безмилостно, като лампата в някоя морга.

На трийсет и четири съм, а имам вид на четирийсетгодишен, рече си.

Вдигна самобръсначката и деликатно очегърта двата дебели руси косъма, щръкнали от двете страни на стърчащата му адамова ябълка.

Някой задумка с юмруци по вратата на банята. Ръката на Гавин трепна и кръвта от кльощавия му врат покапа по праната му бяла риза.

— Гаджето ти е още в банята — разнесе се вбесен женски писък, — а аз закъснявам!

— Излизам! — викна и той.

Голяма работа, че срязаното го болеше. Поне имаше готово извинение: Виж какво направих заради дъщеря ти. Сега ще трябва да вървя у нас да се преоблека преди работа. Грабна с почти олекнало сърце вратовръзката и сакото, които беше окачил на куката на гърба на вратата, и я отключи.

Гая се промуши покрай него, тръшна вратата зад себе си и щракна резето. Чак като излезе на тясната площадка, умирисана силно на изгоряла гума, Гавин се сети за снощното блъскане на таблата на леглото в стената, за скърцането на евтината чамова рамка и за стенанията и скимтежите на Кей. Понякога направо забравяха, че и дъщеря й е в същата къща.

Изтича надолу по голите стъпала. Кей му беше споменала, че се кани да ги шлайфа и полира, но той се съмняваше, че някой ден ще се стигне дотам; и лондонският й апартамент също беше занемарен и неподдържан. Така или иначе, лично той беше убеден, че тя се кани съвсем скоро да се пренесе в неговия, но той в никакъв случай нямаше да го допусне; там беше последният му бастион и ако се наложеше, беше готов да се брани на живот и смърт.

— Какво си си направил? — изпищя Кей, като видя кръвта по ризата му.

Облечена бе в евтиното алено кимоно, което той не можеше да търпи, но което й стоеше много добре.

— Гая се разблъска по вратата и ме стресна. Сега ще трябва да мина през нас да се преоблека.

— Но закуската ти вече е готова! — изстреля тя.

Чак сега си даде сметка, че миризмата на изгоряла гума идва всъщност от анемичните и препържени на вид бъркани яйца.

— Нямам време, Кей. Не мога да отида с тая риза. Имам насрочено много рано…

Но тя вече разсипваше втвърдената яйчна маса по чиниите.

— Е, чак пък пет минути да не можеш…?

Мобифонът в джоба на сакото му избръмча шумно и той го извади, несигурен дали ще има самообладанието да се престори, че го викат по спешност.

— Исусе Христе! — рече с непресторен ужас.

— Какво има?

— Бари. Бари Феърбрадър! Май… май е пукнал, да му еба майката! Майлс ми пише. Господи боже! Господи шибан боже!

— Кой е тоя Бари Феърбрадър? — остави дървената лъжица тя.

— Играем скуош с него. Само на четирийсет и четири беше. Господи божичко!

И прочете повторно съобщението. Кей го наблюдаваше объркана. Името на Майлс й беше познато — партньорът на Гавин в адвокатската им кантора, макар да не я бяха запознали с него. Но „Бари Феърбрадър“ за нея не значеше нищо.

От стълбите се разнесе грохот: Гая слизаше на бегом, блъскайки с все сила всяко стъпало.

— Яйца — констатира от вратата на кухнята. — Де и на мен така да ми приготвяше всяка сутрин. Само дето заради него — изстреля тя смъртоносен поглед в тила на Гавин — вероятно изтървах тъпия автобус.

— Ами ти да не се беше туткала толкова да си правиш прическата — викна Кей подир отдалечаващата се дъщеря, която не й отвърна, и се втурна по коридора с отскачаща от стените му чанта и тресна външната врата след себе си.

— Трябва да вървя, Кей — каза Гавин.

— Чакай малко де. Вече са изпържени, хапни, преди да хукнеш…

— Не мога да ходя с тая риза. На всичко отгоре тъкмо аз съставих завещанието на Бари. Ще трябва да го намеря. Съжалявам. Няма начин да остана. Направо не ми се вярва — добави, докато препрочиташе за пореден път текста от Майлс. — Ама ни най-малко. Та нали в четвъртък играхме скуош. Не мога… Боже мой.

Налице беше смъртен случай; и тя копче не можеше да му каже, без да се постави в неизгодно положение. Целуна я набързо по нереагиращата й уста и се отдалечи по тъмното тясно преддверие.

— Ще се видим ли…?

— Ще ти звънна по някое време — провикна се той, уж не я беше чул.

Пое свежия студен въздух и се запъти към колата си на отсрещната страна на улицата, стиснал в ума си факта за смъртта на Бари като епруветка с избухлива течност, която не смееше да разклати. Завъртя ключа на стартера и си представи как близначките на Бари са се тръшнали по корем върху разположените едно над друго легла и реват. Понеже точно така ги видя на минаване покрай вратата на стаята им последния път, когато го бяха поканили на вечеря — легнали една над друга, всяка с конзола „Нинтендо ДС“ в ръце.

Семейство Феърбрадър бяха най-преданата съпружеска двойка, която познаваше. Но сега — край на вечерите у дома им. Той все повтаряше на Бари какъв голям късметлия бил. Но явно, късметът му е бил до време.

Някой се приближаваше по тротоара; в паниката да не би да е Гая, тръгнала да му се разкрещи или да поиска да я откара до училище, той подаде прекалено рязко газ и удари на заден ход колата зад своята — старата воксхол корса на Кей. Пешеходецът се изравни с прозореца му и се оказа съсухрена, куцаща старица по домашни чехли. Облят в пот, Гавин нави волана и успя да се отдалечи от бордюра. Още докато ускоряваше, мярна в огледалото за обратно виждане, че Гая се връща у дома.

Усети, че му е трудно да диша, че не поема достатъчно въздух в дробовете си. В гърдите си чувстваше някакъв стегнат възел. Едва сега си даваше сметка, че Бари Феърбрадър бе най-добрият му приятел.

VI

Училищният автобус стигна до „Фийлдс“ — разпръснатия жилищен район в покрайнините на град Ярвил. Мръсносиви къщи, повечето изпонашарени с графити — инициали и нецензурни изрази; тук-там по някой закован с дъски прозорец; сателитни чинии и неокосена трева — и тук нищо, което да заслужава трайното внимание на Андрю повече, отколкото блещукащото със слана порутено пагфърдско абатство. Навремето „Фийлдс“ разпалваше любопитството и страховете на Андрю, но постепенното му опознаване го бе лишило от всякаква интрига.

Тротоарите бяха пълни с тръгнали пеш на училище деца и тийнейджъри, много от тях по тишъртки, въпреки студа. Андрю мярна сред тях и Кристъл Уидън — обект на всеобщо презрение и подигравки. Тя подскачаше по пътя си и се смееше шумно, наобиколена от смесена група тийнейджъри. От всяко нейно ухо висяха по няколко обици, а ластикът на прашките й се виждаше ясно над смъкнатото й долнище от анцуг. Андрю я помнеше още от началното училище, а самата тя играеше видна роля в много от най-колоритните спомени от най-ранното му детство. Подиграваха я заради името й2, но вместо да ревне като всяко друго момиченце, петгодишната Кристъл хареса шегата, изкикоти се и писна: „Уид-ън! Кристъл препиканата!“. Свали гащичките си насред класната стая и се престори, че наистина пикае.

Като неочакван подарък от Дядо Коледа му остана яркият спомен от голата й розова вулва и от това, как пламналата от бяс госпожица Оутс изхвърли Кристъл от стаята.

Навършила дванайсет и преместена в обединеното средно училище, Кристъл се оказа най-развитото момиче във випуска и все се мотаеше в дъното на класната стая, където трябваше да отнесат листовете си с решените задачи по математика и да си вземат следващото задание. Кой и как беше поставил началото на цялата работа, така и не му стана известно (понеже, както винаги, Андрю бе сред последните решили задачите си), но факт е, че когато се добра до пластмасовите кутии с листовките, подредени спретнато върху шкафовете отзад, завари как Роб Колдър и Марк Ричърдс се редуват да обхващат с длани циците на Кристъл и да ги стискат. Повечето от останалите момчета ги наблюдаваха с наелектризирани погледи, скрили лица от учителя зад изправените си учебници, а момичетата, почти до едно изчервени, се правеха, че не забелязват. Андрю осъзна, че половината момчета вече са се изредили и сега го чакат и той да се включи. А на него хем му се искаше, хем не щеше. Боеше се не толкова от циците й, а от нахално предизвикателното й изражение — страх го беше да не сбърка нещо. Така че изпита едва ли не тотално облекчение, когато чу занесеният и безразличен господин Симъндс да казва: „Докога ще се размотаваш там, Кристъл? Вземай си листовка и си сядай на мястото“.

Макар и отдавна разделени в отделни паралелки, все още бяха в един и същ випуск, така че Андрю усещаше понякога присъствието на Кристъл, а по-често — отсъствието й — и това, че за кой ли път, пак е надробила нещо. Тя от нищо не се боеше, като онези момчета, които идваха на училище със саморъчно изрисувани татуировки, с цепнати устни, с цигари и с истории за сблъсъци с полицията, поемане на дрога и лесен секс.

Обединено средно училище „Уинтърдаун“ — огромна грозна триетажна сграда, чиято външна черупка се състоеше от прозорци, разделени от боядисани в тюркоаз пана, — бе току в самия край на Ярвил. След като вратите на автобуса се отвориха със скърцане, Андрю се присъедини към разрастващите се маси от черни блейзъри и пуловери, които бавно настъпваха през паркинга към двата предни входа на училището. И тъкмо когато се канеше да се влее в натискащата се да се вмъкне през двойната врата тарапана, забеляза пристигането на един нисан микра и се дръпна назад да изчака най-добрия си приятел.

Тъби, Тъбс, Тъбстер, Флабър, Уоли, Уола, Фатбой, Фатс — Стюарт Уол беше човекът с най-много прякори в цялото училище3. Широката му бавна походка, скльощавостта му, изпитото му лице, щръкналите уши и вечно вкиснатото му изражение бяха сами по себе си достатъчно забележителни, но се открояваше от останалите най-вече със своя язвителен хумор, безразличие и уравновесеност. Успяваше някак си да се дистанцира от всичко онова, което би поставило под съмнение способността му да оцелява, включително и от излагащия го факт, че е син на много подигравания и необичан заместник-директор и че има за майка такава една старомодна и въздебела жена като училищната педагогическа съветничка. Той си беше той: Фатс — превъзходен и уникален образ, училищна забележителност и скица, на чиито шеги се смееха дори учениците от „Фийлдс“, които, предвид на способността му най-хладнокръвно и жестоко да ги затапва, много рядко си правеха труда да се надсмиват над неудачните му роднински връзки.

Фатс продемонстрира тоталното си самообладание и тази сутрин, когато пред очите на всичките минаващи безродителски орди му се наложи да се измъкне от нисана заедно не само с майка си, но и с баща си, които обикновено пристигаха поотделно в училището. В очакване Фатс да се приближи с бавните си дълги крачки, Андрю пак се сети за Кристъл Уидън и за видимите й прашки.

— К’во ста’а, Арф4? — каза Фатс.

— Фатс.

Нахлуха рамо до рамо в тълпата с преметнати през рамо чанти, заблъскаха с тях по лицата по-ниските деца и образуваха зад себе попътна струя от празно пространство.

— Гнездото се съдра от рев — рече Фатс, докато се качваха по оживеното стълбище.

— За к’во?

— Бари Феърбрадър сдал снощи.

— Да бе, и аз чух.

Фатс хвърли на Андрю онзи ироничен, въпросителен поглед, до който прибягваше, когато някой се олееше и се правеше, че знае повече или е нещо повече от онова, което му се полага.

— Майка ми е била в болницата, когато го докарали — рече бъзнато Андрю. — Знаеш, че работи там.

— Да бе — рече Фатс и иронията му се изпари. — Нали знаеш, че двамата с Гнездото бяха съвсем „гъзти“. И Гнездото сега се кани да го обяви публично. Лошо, Арф.

Разделиха се на горния край на стълбите и отидоха в съответните си класни стаи. Повечето Андрюви съученици бяха вече насядали върху чиновете и си клатеха нозете, или стояха облегнати на шкафовете покрай стените. Чантите бяха натикани под столовете. В понеделник сутрин разговорите поначало бяха по-шумни и по-свободни, отколкото в другите дни, понеже първият час беше общоучилищното събрание, а това означаваше разходка на открито до физкултурния салон. Класната им седеше зад катедрата и отмяташе пристигащите. Никога не си правеше труда да ги проверява официално, като чете имената им от дневника — един от многото й дребни номера, с които гледаше да им се подмаже и за които учениците й я презираха.

Кристъл се появи точно когато звънецът ги привика за събранието. „Тук съм, госпожице!“, обади се от вратата, след което пак изскочи навън. Всички останали я последваха, без да си прекъсват приказката. Андрю и Фатс пак се събраха на горния край на стълбището и оставиха общия поток да ги отнесе навън през задния изход и през широкия сив асфалтиран двор.

Физкултурният салон вонеше на пот и маратонки, а данданията от хиляда и двеста ненаситно приказващи тийнейджъри отекваше от голите варосани стени. Подът му бе покрит с твърд промишленосив и крайно лекьосан мокет, по който с различни цветове беше нанесена маркировката на кортовете за бадминтон и тенис; материята буквално ти ощавяше кожата, ако се случеше да паднеш на голо, но не измъчваше толкова, колкото голото дюшеме задниците на онези, на които им се налагаше да седят отгоре му по време на общоучилищното събрание. Андрю и Фатс бяха доживели възможността да седят с достойнство на два от тръбните столове с пластмасови облегалки, подредени в дъното на залата за единайсетокласниците и дванайсетокласниците.

Най-отпред, обърната към учениците, стоеше стара дървена катедра, редом с която седеше директорката госпожа Шокрос. Бащата на Фатс, Колин Уол, по прякор Гнездото, отиде и зае мястото си до нея. Беше много висок мъж, с високо, олисяло чело и забележително лесна за имитиране походка — с притиснати към тялото ръце, с повече от обичайното вертикално подскачане на главата, необходимо за придвижването напред. А всички му викаха Гнездото заради прословутата му мания да поддържа ред по стенния шкаф с гнезда за кореспонденция пред училищния му кабинет. В някои от тези гнезда оставяха дневниците с нанесените оценки, други бяха заделени за конкретни училищни отдели. „Внимавай в кое гнездо ще го сложиш, Ейлса!“ „Не го оставяй да виси така. Ще изпадне от гнездото, Кевин!“ „Недей стъпва отгоре му бе, момиче! Наведи се, вдигни го и ми го подай! Мястото му е в гнездото!“

Всички учители му викаха „таблото с дупките“, най-вероятно с цел да се разграничават от Гнездото.

— Сбийте се вдясно, сбийте се вдясно — нареди учителят по трудово обучение господин Мийчър на Андрю и Фатс, които бяха оставили един празен стол между себе си и Кевин Купър.

Гнездото зае мястото си зад катедрата. Учениците обаче не утихнаха толкова бързо, колкото щяха да го направят заради директорката. И тъкмо когато млъкна и последният глас, една от двойните врати в средата на дясната стена се отвори и влезе Гая.

Озърна се из залата (Андрю си позволи да я огледа, заедно с поне половината от присъстващите — беше закъсняла, непозната, че и красива, пък и на трибуната беше само Гнездото) и тръгна бързо, но не и прекалено забързана (понеже притежаваше същия дар на самообладание, какъвто имаше и Фатс), покрай гърбовете на учениците. Андрю нямаше как да извърти глава, за да я наблюдава по-нататък, но мисълта го порази с такава сила, че ушите му задрънчаха: след като се бяха преместили с по едно място с Фатс, вляво от него беше останал незает стол.

Чу как леките й забързани стъпки се приближиха и ето че тя се озова съвсем наблизо: и седна плътно до него. Успя дори да поотмести стола му, тялото й се опря в неговото. Ноздрите му доловиха аромата на парфюма й. Цялото му тяло пламна отляво от близостта й, а той се сети с облекчение, че бузата му откъм нейната страна бе много по-малко пъпчасала от дясната. За пръв път му се случваше да е толкова близо до нея и не беше сигурен дали ще посмее да я погледне, да отчете по някакъв начин присъствието й; и мигновено реши, че след толкова дълга парализа няма как да го направи така, че да изглежда естествено.

Почеса се по лявото слепоочие, за да закрие лицето си, и извърна очни ябълки, та да погледне отпуснатите в скута й ръце. Ноктите й бяха къси, чисти, нелакирани. На едното кутре носеше семпло сребърно пръстенче.

Фатс мръдна дискретно лакът да упражни натиск върху Андрю.

— И най-накрая — обяви Гнездото, при което Андрю си даде сметка, че вече беше чул Гнездото да повтаря два пъти този израз, при което мълчанието в салона се бе втвърдило в тишина, народът бе престанал да шавърка и атмосферата се бе изпълнила с любопитство, ликуване и вълнение.

— И най-накрая — рече за четвърти пъти Гнездото, а гласът му съвсем се разтрепери, — искам да ви съобщя една изключително тъжна вест. Господин Бари Феърбрадър, треньорът на нашия изключително успешен девически отбор по гребане… гре-ба… гребане през последните две години… — Тук се задави и прекара ръка през очите си. — … почина…

Гнездото Уол се разрида пред очите на всички; буцестата му плешива глава клюмна върху гърдите му. През публиката премина едновременна вълна от изненада и кикот, при което сума ти лица се извърнаха към Фатс, който запази върховна невъзмутимост — леко озадачен, но ни най-малко трогнат.

— … почина… — хлипаше Гнездото, а директорката стана ядосана от стола си. — … Почина… снощи.

Някой изграчи изсред редиците столове в дъното на залата.

— Кой се изсмя? — ревна Гнездото и въздухът изпращя от напрежението на насъбралия се възторг. — КОЙ СМЕЕ ДА СЕ СМЕЕ! Това беше момичешки смях! Покажете ми кое момиче се изсмя!

Господин Мийчър беше скочил на крака и жестикулираше гневно по посока на някого в средата на редицата току зад Андрю и Фатс; столът на Андрю пак се поотмести, понеже Гая, като всички останали, се извъртя на мястото си да не изпусне. Андрю усети как цялото му тяло се превърна в нещо като свръхсетиво; усещаше как тялото на Гая се е извило към него. Ако се извърнеше, щяха да се допрат гърди в гръд.

— Кой се изсмя? — повтори Гнездото и се повдигна абсурдно на пръсти, сякаш да разпознае от трибуната кой е престъпникът. В това време Мийчър изговаряше безмълвно с уста нечие име и сочеше трескаво избрания от него за виновник.

— Кой беше, господин Мийчър? — провикна се Гнездото.

Мийчър като че нямаше желание да назовава ничие име; засега се затрудняваше дори да накара извършителя да стане от мястото си, но след като Гнездото даде тревожни признаци, че е готов да напусне катедрата, за да разследва лично случая, Кристъл Уидън рипна с пламнало лице и си запроправя път през нозете на седналите.

— Искам те в кабинета си веднага след края на събранието! — изкрещя й Гнездото. — Как не те е срам! Пълна липса на уважение! Махай ми се от очите!

Кристъл обаче се спря в края на реда, показа среден пръст на Гнездото и изкрещя:

— НИЩО НЕ СЪМ НАПРАВИЛА, ХУЙ СПЛЕСКАН ТАКЪВ!

Последва взрив от развълнувани коментари и смях; учителите се опитаха безуспешно да потушат шума — един-двама дори наскачаха и се опитаха да сплашат класовете си да пазят ред.

Двукрилата врата се затвори зад Кристъл и господин Мийчър.

— Тишина! — провикна се директорката и в залата отново се възцари крехко мълчание, гъмжащо от шавъркания и шепот. Фатс гледаше право пред себе си, но за разлика от друг път, безразличието му изглеждаше доста насилено, а кожата му бе придобила по-тъмен оттенък.

Андрю усети как Гая се отпусна обратно на стола си. Събра цялата си смелост, хвърли кос поглед наляво и се ухили. А тя взе, че отвърна на усмивката му.

VII

При все че гастрономът в Пагфърд отваряше чак в девет и половина, Хауърд Молисън пристигна доста по-рано. Беше екстравагантно тлъст мъж на шейсет и четири. Шкембето му висеше като престилка чак до бедрата му, поради което, когато човек го видеше за пръв път, обикновено първата му мисъл бе за пениса на Хауърд: кога ли го е видял за последно, как го мие и как ли извършва всички онези действия, за които е създаден пенисът? Но отчасти заради това, че физиката му възбуждаше мисли в този ред, а отчасти и заради умението му да бъбри шеговито, Хауърд успяваше хем да смути, хем да разоръжи новите си клиенти така, че да купят повече от необходимото при първото им посещение в магазина. А той не млъкваше по време на работа: късите пръсти на едната му ръка плъзгаха напред-назад резачката за колбаси, тънките като коприна резени шунка се разстилаха върху подложения отдолу целофан, кръглите му сини очи бяха вечно готови да ти намигнат, а гушите му се друсаха от непринудения му смях.

Хауърд сам бе измислил работния си екип: твърда тъмнозелена мушамена престилка върху риза с дълъг ръкав, дочени панталони и каскетче за лов на елени, ала Шерлок Холмс, в което бе втъкнал няколко изкуствени рибарски мухи. Отдавна бе минало времето, откакто някой възприемаше ловната шапка на майтап. Така че в началото на всеки работен ден с помощта на огледалцето в служебната тоалетна той я нагласяваше с най-сериозна прецизност върху гъстите си сиви къдрици.

Освен това изпитваше неизменно удоволствие да отваря сутрин. Обичаше да се движи из магазина, когато из него се чуваше само тихото жужене на фризерите; да съживява атмосферата му — да светва лампите, да разтваря щорите, да отхлупва изложените в хладилния шкаф съкровища: блед сиво-зелен артишок, черните като оникс маслини, навилите се като рубинени морски кончета сушени домати в наръсеното с подправки олио.

Тази сутрин обаче удоволствието му бе примесено с нетърпение. Съдружничката му в бизнеса Морийн вече закъсняваше, поради което и Хауърд, като Майлс преди това, се притесняваше някой да не го изпревари и да й съобщи сензационната новина, понеже тя нямаше мобифон.

Спря пред наскоро избития сводест отвор в стената между гастронома и бившия магазин за обувки, на който предстоеше в скоро време да се превърне в най-новото пагфърдско кафе, да се убеди, че якият дебел найлон не допуска прахоляка да навлиза при хранителните стоки. Възнамеряваха да открият кафето за Великден, че да привлекат ежегодната тълпа туристи от Югозападна Англия, за които Хауърд зареждаше специално витрините си с местен сайдер, сирена и кукли от царевична шума.

Звънчето зад гърба му иззвъня и той се извърна с разтуптяното си кърпено и подсилено сърце.

Морийн беше слаба шейсет и две годишна жена с провиснали рамене — вдовицата на първоначалния съдружник на Хауърд. Изгърбената й стойка още повече я състаряваше въпреки огромните й старания да не изпуска младостта: боядисваше си косата гарвановочерна, носеше ярки тоалети и залиташе на неразумно високи токчета, които, още щом влезеше в магазина, моментално сменяше с ортопедичните сандали „Д-р Шол“.

— Добрутро, Мо — поздрави я Хауърд.

Беше се зарекъл да не поднася новината прибързано, за да не развали ефекта, но клиентите щяха да заприиждат всеки момент, а подробностите бяха немалко.

— Чу ли новината?

Тя се смръщи въпросително.

— Бари Феърбрадър починал.

Тя зяпна.

— Не думай! Как?

Хауърд почука главата си над слепоочието.

— Нещо се качило. Тук, горе. Майлс бил там, всичко станало пред очите му. На паркинга на голф клуба.

— Не може да бъде! — отказваше да повярва тя.

— Тотално мъртъв — обяви Хауърд, сякаш съществуват различни степени на умрелост, сред които тази на Бари Феърбрадър се отличаваше като особено гнусна.

Ярко начервената уста на Морийн зейна, а тя се прекръсти. Католицизмът й винаги добавяше определена образност към подобни моменти.

— Майлс бил там, казваш? — изграчи.

А той долови в дълбокия й глас на бивша пушачка копнежа да не изтърве и най-малката подробност.

— Що не сложиш чайника да кипне, а, Мо?

Ако не друго, поне можеше да удължи с още някоя и друга минута агонията й. В бързината да се върне на темата, тя заля ръката си с врял чай. Седнаха един до друг зад щанда на високите дървени столчета, които Хауърд бе предвидил за такива периоди на затишие, а Морийн се зае да охлажда изгореното с шепа лед, изстърган от около маслините. И задъвкаха заедно всички общоприети аспекти на трагедията: вдовицата („това за нея ще е краят, та тя живееше единствено заради Бари“); децата („и четирите на тийнейджърска възраст; ще се озори да ги отглежда без баща“); сравнителната младост на покойника („той нали беше горе-долу на годините на Майлс, а?“); и едва тогава, най-после, стигнаха до истинската отправна точка, в сравнение с която всичко останало бе просто безцелно размотаване.

— И какво става сега? — попита го алчно Морийн.

— Аха! — отвърна Хауърд. — Точно това е въпросът, нали? Овакантил е длъжността, Мо, а това може да се окаже решаващо.

— Ова… какво? — попита Морийн, уплашила се, че е пропуснала нещо съществено.

— Разполагаме с вакантен пост — поясни Хауърд. — Точно това се получава, когато се прекратят нечии пълномощия поради смърт. Ако трябва да го формулирам точно — добави наставнически.

Хауърд беше председател на общинския съвет и пръв гражданин на Пагфърд. Длъжността му вървеше в комплект с позлатена и емайлирана церемониална верига, в момента прибрана в миниатюрния сейф, който двамата с Шърли бяха монтирали на пода на вградения им гардероб. Ако бяха дали на Пагфърд статута на самоуправляващо се градче, щеше да се кичи и с титлата „кмет“; не че не беше на практика точно такъв. Шърли го бе обявила недвусмислено още на началната страница на уебсайта на общинския съвет: под лъчезарната, пищна снимка на Хауърд с веригата му на пръв гражданин пишеше, че ще се отзовава с удоволствие на поканите да присъства на всякакви граждански и бизнес събития. Само преди няколко седмици бе връчил свидетелствата „Млад велосипедист“ на децата в местното начално училище.

Хауърд отпи от чая си и се усмихна, та изказването му да не прозвучи обидно:

— Макар че Феърбрадър си падаше по мръсните номера, Мо. Много обичаше да прави мръсотии.

— О, знам — отвърна тя. — Известно ми е.

— Ако беше още жив, неминуемо щяхме да стигнем до сблъсък. Питай Шърли. Понякога се държеше като голям подляр.

— О, знам.

— Ами ще видим какво ще стане сега. Ще видим. Може да се окаже, че проблемът вече не съществува. Не че исках точно по такъв начин да го победя — добави с дълбока въздишка, — но пък от гледна точка на интересите на Пагфърд… на местната общност… всъщност не е никак зле.

Хауърд погледна часовника си.

— Наближава и половина, Мо.

Нямаше случай досега да са закъснели с отварянето или да са затворили по-рано; бизнесът им действаше с ритуалите и точността на храм.

Морийн се заклати върху токчетата си да отключи входната врата и да вдигне щорите.

Неравномерното им повдигане разкри на резки тласъци площада: живописен и добре поддържан, благодарение най-вече на координираните усилия на собствениците на имотите, които гледаха към него. По периферията му бяха разположени прозоречни сандъчета, висящи кошници и кашпи, засаждани ежегодно с предварително уточнени цветове. Точно срещу „Молисън енд Лоу“ се намираше „Черният прелат“ (един от най-старите пъбове в цяла Англия).

Хауърд влизаше делово в задното складче и изнасяше оттам продълговати съдове с пресен пастет, поръсен с лъщящи като скъпоценни камъни парченца цитрусови и горски плодове, и ги подреждаше спретнато под остъкления щанд. Запъхтял се леко от усилието, последвало обилния сутрешен разговор, Хауърд намести и последната съдинка с пастет и се застоя за малко, загледан в паметника на загиналите във войните, който стърчеше насред площада.

Пагфърд бе, както винаги, красив и в днешното утро, та Хауърд изпита сюблимен вътрешен възторг както от собственото си съществуване, така и от съществуването на своето градче, за чието пулсиращо сърце се възприемаше. И ето че най-после можеше спокойно да се опива от лъскавите черни пейки, от червените и пурпурните цветя, от слънчевата светлина, позлатила върха на каменния кръст — сам-самичък, без да му се пречка онзи Бари Феърбрадър. Как да не усети човек пръста на върховния промисъл във внезапното прекрояване на онова, което Хауърд считаше за бойно поле, на което от години стояха един срещу друг той и Бари.

— Хауърд — подвикна рязко Морийн. — Хауърд.

Слаба, чернокоса жена прекосяваше площада — жена с кафява кожа, загледана ядно в ботите си.

— Ти как мислиш…? Дали вече е чула? — прошепна Морийн.

— Отде да знам.

Морийн, която така и не бе намерила време да се преобуе в сандалите „Д-р Шол“, насмалко да си изкълчи глезена при забързаното си оттегляне от витрината, за да заеме мястото си зад щанда. А Хауърд се отправи бавно, царствено, като заемащ позиция артилерист, към касата.

Звънчето издрънка и в гастронома влезе все още намръщената доктор Парминдер Джаванда. Не поздрави нито Хауърд, нито Морийн, а се отправи директно към лавицата с бутилките олио.

Морийн не я изпускаше с непримигващите си очи така, както ястребът следи полската мишка.

— Добрутро — рече Хауърд, когато Парминдер приближи щанда с бутилка в ръка.

— Добрутро.

Доктор Джаванда рядко го поглеждаше в очите — нито по време на заседанията на общинския съвет, нито, когато се срещнеха извън Черковната зала. Хауърд открай време се забавляваше с неспособността й да прикрие неприязънта си към него и това го подтикваше към развеселено, подчертано галантно и учтиво поведение.

— Не сме ли на работа днес?

— Не сме — отвърна Парминдер, ровейки из портмонето си.

Морийн не успя да се удържи.

— Страхотна неприятност — изграчи с прегракналия си глас. — С Бари Феърбрадър.

— Мм — потвърди Парминдер, но изведнъж се сепна: — Кое?

— Онова с Бари Феърбрадър — повтори Морийн.

— К’во му е?

Дори след шестнайсет години в Пагфърд, на Парминдер все още й личеше бирмингамският акцент. Дебелата отвесна бръчка между веждите пък й придаваше постоянно напрегнат вид — понякога от яд, друг път от съсредоточаване.

— Споминал се — обяви Морийн, втренчена жадно в намръщената физиономия. — Снощи станало. Хауърд току-що ми го каза.

Парминдер застина с ръка в портмонето. После отмести погледа си настрана, към Хауърд.

— Припаднал и починал на паркинга пред голф клуба — потвърди Хауърд. — Майлс бил там и всичко видял.

Изтекоха още няколко секунди.

— Вие майтап ли си правите с мен? — скастри ги с рязък, писклив глас Парминдер.

— Оставаше и да е майтап — дръпна се Морийн, радвайки се на собственото си възмущение. — С такива неща майтап прави ли се?

Парминдер остави с трясък бутилката олио върху остъкления щанд и напусна гастронома.

— Браво бе! — заклейми я в своя екстаз Морийн. — „Вие майтап ли си правите с мен?“ Да й се ненарадваш!

— От шока ще е — отсече мъдро Хауърд, загледан как Парминдер цепи забързана през площада с развени поли на шлифера си. — Тая ще го понесе по-тежко и от вдовицата. Но ми е много любопитно… — добави и се почеса замислено под сгъвката на шкембето си, където често го сърбеше, — да видя тази какво ще…

Това, че не довърши изречението си, нямаше никакво значение: Морийн много добре знаеше какво има предвид. Така както наблюдаваха изчезването зад ъгъла на общинската съветничка Джаванда, и двамата си мислеха за едно и също — овакантения пост; освен това и двамата си го представяха не като някакво празно пространство, а като джоба на фокусник, изпълнен с необятни възможности.

VIII

Последната и най-величествената от викторианските постройки по „Чърч Роу“ беше „Старият дом на свещеника“ — някогашното жилище на енорийския свещеник. Разположена бе в най-долния край, в голяма градина на кръстопът, точно срещу черквата „Архангел Михаил и Вси Светии“.

Парминдер, която измина последните метри по улицата на бегом, се пребори със заяждащата брава на входната врата и нахлу у дома. Нямаше да повярва, докато не го чуе от друг — без значение от кого; а телефонът в кухнята вече звънеше злокобно.

— Да?

— Викрам съм.

Съпругът на Парминдер беше сърдечен хирург в общата болница „Саутуест Дженерал“ в Ярвил и почти никога не й се обаждаше от работното си място. Парминдер така силно стисна слушалката, че чак пръстите я заболяха.

— Съвсем случайно научих. Доколкото разбирам, било е аневризма. Помолих Хю Джефрис да даде предимство на аутопсията му. За Мери ще е по-добре да знае от какво е станало. Може и в момента да го режат вече.

— Добре — прошепна Парминдер.

— Теса Уол е присъствала — каза й той. — Обади й се.

— Добре — рече Парминдер. — Ще й звънна.

Но след като остави слушалката, успя само да се отпусне върху един от кухненските столове и с притиснати върху устата пръсти да се втренчи, без нищо да вижда, през прозореца към задната градина.

Всичко се разби. Фактът, че все още го имаше — и стените, и столовете, и детските рисунки по стените — беше без абсолютно никакво значение. Всичко се разпиля на съставните си атоми, после в един миг се сърба отново, но трайният му, солиден вид можеше да предизвика единствено смеха й: всичко изтъня и стана толкова крехко, че бе достатъчно само да го докосне, та да изчезне.

И мислите си не можеше вече да контролира; и те се бяха разпилели; от паметта й се появяваха само парченца от разпокъсани спомени и пак се изгубваха: двамата с Бари танцуват на новогодишното парти у семейство Уол; шантавият разговор, който водиха с Бари, прибирайки се пеша от последното заседание на общинския съвет.

— Къщата ти прилича на крава — каза му тя.

— На крава ли? Това пък какво ще рече?

— Че отпред е по-тясна, отколкото отзад. Което е за добро. Но пък гледа към Т-образно кръстовище. Което е на лошо.

— Тоест спазваме неутралитет спрямо късмета — обобщил бе Бари.

Сигурно още оттогава артерията в главата му се е била издула до опасна степен, но кой от двамата е можел да го предположи.

Не виждайки нищо пред себе си, Парминдер се премести от кухнята в мрачната всекидневна, която, независимо от времето, бе винаги в сянка заради извисяващия се в предната градина бял бор. Ненавиждаше го това дърво, но го оставяха да живее, понеже с Викрам си представяха какъв вой щяха да нададат съседите, ако го отсечаха.

Не можеше да си намери място. През преддверието обратно в кухнята, където сграбчи телефона и позвъни на Теса Уол, която не вдигаше. Сигурно не се е прибрала от работа. Цялата разтреперана, Парминдер пак седна на кухненския стол.

Скръбта й бе тъй огромна и дива, че направо я ужаси; заприлича й на изскочил изпод дюшемето страшен звяр. Бари — мъничкият брадатко Бари — нейният приятел и съюзник.

Точно по този начин умря и баща й. Един ден тя, петнайсетгодишната, го завари на прибиране от града паднал по лице върху тревата, до сенокосачката, с напечен от слънцето тил. Парминдер мразеше неочакваната смърт. Бавното гаснене, от което толкова много се бояха хората, за нея бе утешителна перспектива — време да уреди и организира всичко необходимо, време да се сбогува…

Ръцете й все още притискаха силно устата й. Впери поглед в сериозната, блага физиономия на гуру Нанак, прикрепена с кабарче върху корковото табло.

(Викрам никак не можеше да търпи снимката му.

— Какво търси тоя тук?

— На мен пък ми харесва — отвърна му тя предизвикателно.)

Бари, мъртъв.

Потисна ужасния подтик да ревне с онази жестокост, която майка й все заклеймяваше, особено след като баща й почина, когато другите му дъщери, а заедно с тях и лелите и братовчедките й, виеха на умряло и се биеха по гърдите: „А на всичко отгоре му беше и любимката!“. Парминдер обаче бе заключила дълбоко в себе си неизплаканите сълзи, а там те претърпяха нещо като алхимично преобразувание, след което се връщаха на външния свят като потоци гневна лава, изсипвана периодически върху децата й и рецепционистките в службата.

Все още пред очите й бяха Хауърд и Морийн зад щанда — той огромен, тя хилава, но във въображението й я гледаха някъде много отвисоко, докато й съобщаваха, че приятелят й вече не е между живите. И с някакъв почти желан изблик на гняв и омраза си рече: Те се радват. Защото смятат, че сега ще победят.

Пак скочи на нозе, върна се решително във всекидневната и свали от най-горната полица един от томовете на саинчи — чисто новото й свещено писание5. Отвори го наслуки и прочете — не с изненада, а по-скоро с чувството, че вижда съсипаното си лице в огледалото:

О, съзнание мое, светът е дълбока, тъмна пропаст. И отвсякъде Смъртта хвърля своята мрежа.

IX

В стаята, заделена за кабинет на педагогическия съветник в обединено средно училище „Уинтърдаун“, се влизаше през училищната библиотека. Нямаше нито един прозорец и се осветяваше от една-единствена флуоресцентна лампа.

Теса Уол — завеждаща кабинета на педагогическия съветник и съпруга на заместник-директора — влезе в стаята в десет и половина, схваната от преумора и понесла чашата силно нескафе, с което се беше сдобила в учителската стая. Беше ниска, набита жена с незабележително широко лице, която сама подстригваше прошарените си коси — от което бретонът й често се получаваше малко накриво — обличаше се в домашно изработени и артистично съчетани дрехи и си падаше по украшения от мъниста и дърво. Днешната й максипола бе от нещо като зебло, в комбинация с дебела провиснала жилетка в граховозелен цвят. Теса поначало избягваше огледалата в цял ръст и бойкотираше магазините, в които подобна гледка би била неизбежна.

Постарала се бе да смекчи приликата на педагогическата стая с килия с помощта на непалско килимче, което й бе останало от студентските й години: дъга с яркожълто слънце и луна, които излъчваха стилизирани, вълнообразни лъчи. Останалата част от голите боядисани стени бе заета от разни плакати, предлагащи съвети как да повишим самочувствието си или телефонни номера, на които да се обадим анонимно за помощ при здравни или емоционални проблеми. При последното й посещение в кабинета директорката се бе изказала с лек сарказъм за ползата от тях:

— А ако нищо друго не помогне, се обаждат на Чайлдлайн6, нали? — рече и посочи най-видния плакат.

Теса изпъшка тихо и се свлече на стола си, сне стягащия китката й ръчен часовник и го положи на бюрото до разните разпечатани листове и писмени бележки. Силно се съмняваше дали днес изобщо ще може да постигне някакъв напредък в предварително набелязаните посоки; съмняваше се дали Кристъл Уидън изобщо ще се яви. Кристъл често си тръгваше от училище, щом се разстроеше, ядосаше или й доскучаеше. Понякога я хващаха още преди да е стигнала портала, и я довличаха обратно, хваната за четирите крайника, като през цялото време тя не преставаше да псува и да крещи; друг път успяваше да се измъкне, без да я пленят, и изчезваше за няколко дни. Стана единайсет без двайсет, звънецът иззвъня и Теса зачака.

Кристъл нахлу през вратата точно в десет и петдесет и една минути и я затръшна зад себе си. Тръшна се пред Теса с разлюлени евтини обици и скръсти ръце под обилния си бюст.

— И кажи на гос’ин съпруга си — обяви с разтреперан глас, — че изобщо не съм се изсмяла, да му еба майката!

— Кристъл, моля те да не псуваш в мое присъствие — каза Теса.

— Не съм се смяла — не разбра ли? — изкрещя Кристъл.

В библиотеката влязоха група дванайсетокласници с папки под мишница. Хвърлиха по един поглед през остъклената врата; един се захили, като видя тила на Кристъл. Теса стана и спусна щората на вратата, после се върна на мястото си пред луната и слънцето.

— Добре, Кристъл. Да чуем твоята страна на нещата, а?

— Ами мъжът ти каза нещо за господин Феърбрадър, а пък аз не го чух, а като Ники ми го повтори, не можах, да му еба…

— Кристъл!

— Не можах да повярвам на ушите си и се провикнах, но изобщо не се разсмях! Не се разсмях, да му еба…

— Кристъл…

— Изобщо не се изсмях, разбра ли? — извика Кристъл, стиснала ръце под гърдите си и усукала нозе.

— Добре, Кристъл.

Теса бе привикнала с гневните изблици на учениците, които най-често идваха в педагогическата стая. Мнозина от тях бяха абсолютно лишени от елементарно възпитание — лъжеха, нарушаваха дисциплината и редовно прибягваха до измами, но изпадаха в безграничен и искрен гняв, ако ги обвиняха безпочвено в нещо. Освен всичко друго, Теса бе убедена, че прави разлика между автентичното им възмущение и престореното, на което Кристъл беше майстор. Но, така или иначе, граченето, което бе стигнало до ушите й по време на събранието, в действителност й прозвуча по-скоро като израз на шок и смайване, отколкото на присмех; затова и изпита ужас, когато Колин го определи пред всички като смях.

— Щот ходих при Гнездото…

— Кристъл!…

— Щот му казах на шибания ти съпруг…

— Кристъл, за последен път те моля да внимаваш в изразите си…

— Щот му казах, че не съм се изсмяла, но той пак ме наказа да остана след училище, да му еба майката!

В силно гримираните очи на момичето заблестяха ядни сълзи. Кръвта бе нахлула в лицето й; пламнала като божур, гледаше с омраза Теса, готова да побегне, да изпсува, да й покаже и на нея среден пръст. Финото като паяжина доверие, което бе изградила помежду им с толкова усилия в течение на близо две години, се беше опънало до крайност и всеки момент можеше да се разкъса.

— Вярвам ти, Кристъл. Вярвам, че не си се изсмяла, но много те моля — недей да псуваш в мое присъствие.

Най-неочаквано късите й дебели пръсти взеха да размазват грима около очите й. Теса извади шепа хартиени салфетки от чекмеджето си и ги подаде на Кристъл, която ги сграби, без да благодари, притисна по една към всяко око и се изсекна. Ръцете на Кристъл бяха най-трогателното нещо у нея: ноктите й бяха къси и широки, нескопосано лакирани, а всичките движения на ръцете й бяха наивни и прями, като у малко дете.

Теса изчака да поутихне пръхтящото й дишане, после я попита:

— Разбирам, че си силно разстроена от смъртта на господин Феърбрадър…

— И какво, като съм? — озъби се доста агресивно Кристъл.

В съзнанието си Теса си представи неволно как Бари слуша разговора им. Видя тъжната му усмивка, чу го съвсем ясно да казва: „Господ да я поживи“. Затвори смъдящите си очи, неспособна да каже и дума. Чу как Кристъл се намести на стола си, преброи бавно до десет, после пак отвори очи. Кристъл продължаваше да я приковава с поглед, с все още скръстени ръце, зачервена и с предизвикателен поглед.

— И на мен ми е много мъчно за господин Феърбрадър — каза Теса. — Той всъщност е наш стар семеен приятел. Именно заради това господин Уол е раз…

— Ама аз му казах, че не съм…

— Изчакай ме да се доизкажа, Кристъл, ако обичаш. Господин Уол е силно разстроен днес и вероятно затова… е разтълкувал погрешно постъпката ти. Ще си поговоря с него.

— Което няма да промени шибаното му…

— Кристъл!

— Няма, ще видиш.

Кристъл чукаше с крак някакъв бърз ритъм по крака на бюрото й. Теса махна лактите си от бюрото, та да не усеща вибрациите, и повтори:

— Ще разговарям с господин Уол.

Възприе изражение, което според нея бе неутрално, и търпеливо зачака Кристъл да се върне към нея. Кристъл обаче пазеше агресивно мълчание, риташе крака на бюрото и често преглъщаше.

— Какво му е станало на господин Феърбрадър? — попита по едно време.

— Предполагат, че му се е спукала мозъчна артерия — отвърна Теса.

— Това пък как е станало?

— Имал е вроден недостатък, за който не е знаел — рече Теса.

Даваше си сметка, че Кристъл има по-голям опит от нейния по отношение на внезапната смърт. Хората, сред които се движеше майката на Кристъл, умираха преждевременно толкова често, че човек можеше да ги заподозре в участие в някаква тайна война, за която останалият свят не беше и чувал. Кристъл вече бе разказала на Теса как на шестгодишна възраст открила в банята на майка й трупа на непознат млад мъж. И как случаят бе послужил като катализатор за поредното й предаване в грижите на прабаба й Кат. Баба Кат се явяваше основно действащо лице в много от детските спомени на Кристъл и представляваше странна смесица от фигура на спасител и бич божи.

— Сега вече на отбора ни ще му се ебе майката — констатира Кристъл.

— Няма такава опасност. И те помолих да не псуваш повече, Кристъл.

— Ще видиш.

На Теса й идеше да й възрази, но преумората надделя. Пък и Кристъл май е права, обади се някакво далечно, рационално кътче от съзнанието й. Осморката наистина е пред разпад. Никой, освен Бари не беше в състояние да вкара Кристъл Уидън в дадена група и да я задържи в нея. Теса бе убедена, че сега Кристъл ще се махне; а и самата Кристъл, изглежда, бе на същото мнение. Поседяха известно време, без нищо да си кажат; Теса бе прекалено съсипана, че да търси думи, с които да промени атмосферата помежду им. Втрисаше я, чувстваше се оголена, одрана до кости. Не бе мигнала повече от двайсет и четири часа.

(Саманта Молисън й се обади от болницата в десет, тъкмо когато Теса се измъкваше от ваната след дълго киснене, за да гледа новините по Би Би Си. Успя набързо да си навлече дрехите, а Колин само издаваше несвързани звуци и се спъваше в мебелите. Викнаха на сина си на горния етаж да му кажат къде отиват, после се метнаха в колата. Колин взе разстоянието до Ярвил за рекордно време, сякаш се мъчеше да надбяга действителността и да я излъже да промени състоянието си.)

— Ако нямаш какво да ми кажеш, аз да си вървя — предложи Кристъл.

— Моля те, не бъди груба, Кристъл — отвърна Теса. — Страшно съм уморена днес. Снощи двамата с господин Уол ходихме до болницата при съпругата на господин Феърбрадър. Те са наши добри семейни приятели.

(Мери съвсем се разкапа, като видя Теса — хвърли се на врата й и заби там нос с косонастръхващ писък. Но дори и взелите да се стичат по тесния гръб на Мери сълзи от очите на Теса не й попречиха да си даде ясна сметка, че издаваният от Мери звук се нарича виене на умряло. Тялото, на което Теса тъй често завиждаше — тялото на стройно миньонче, — се тресеше в обятията й и едва издържаше цялата стоварила се отгоре му скръб.

Теса нямаше спомен кога са си тръгнали Майлс и Саманта. Не им бяха близки. И сигурно се бяха оттеглили с облекчение.)

— Знам я жена му — каза Кристъл. — Руса жена, идвала е да ни гледа на състезания.

— Същата — каза Теса.

Кристъл гризеше ноктите си.

— Щеше да ми уреди връзка с вестниците — рече неочаквано.

— Моля? — съвсем се обърка Теса.

— Господин Феърбрадър. Щеше да ми уреди интервю. Само с мен.

По някое време местният вестник бе съобщил, че осморката на „Уинтърдаун“ е станала областен шампион. Кристъл, която почти не можеше да чете, показа вестника на Теса, а Теса й прочете дописката на глас, като вмяташе съответните възклицания и изрази на възторг. Оказа се най-щастливият сеанс в цялата й кариера на педагогически съветник.

— Във връзка с гребането ли да те интервюират? Пак ли за отбора?

— Не. За други работи — каза Кристъл. И изведнъж: — Кога ще му е погребението?

— Още не се знае — отвърна Теса.

Кристъл продължи да си дъвче ноктите, а Теса не намираше сили да наруши тишината, която все повече се сгъстяваше наоколо им.

X

Съобщението за смъртта на Бари потъна почти незабелязано в уебсайта на общинския съвет — ситно камъче в надигащия се океан. Но независимо от това, в понеделника телефонните линии в Пагфърд бяха по-натоварени от обичайното, а по тесните тротоари се скупчваха групички пешеходци да сверят с шокирани тонове достоверността на дочутото.

А разпространението на вестта се придружаваше и от друго необичайно преобразувание. Подписите на Бари върху служебните му преписки и имейлите, залели електронните пощенски кутии на безбройните му познати, изведнъж придобиха жалкия вид на пътечката от трохички, пускани от изгубилото се в гората момченце. Набързо положените драскулки, пикселите, подредени от застиналите завинаги пръсти, заприличаха на никому ненужна плява. Гавин отсега усещаше някакво отвращение при вида на текстовете, които приятелят му му беше изпращал по телефона, а едно от момичетата от осморката, още не спряло да плаче на връщане от общоучилищното събрание, буквално изпадна в истерия, след като откри в чантата си формуляр с подписа на Бари.

Най-малко пък двайсет и три годишната журналистка от „Ярвил енд Дистрикт Газет“ можеше да има представа, че трескавият доскоро мозък на Бари се е превърнал в тежка шепа пореста тъкан върху метален поднос в „Саутуест Дженерал“. Прочете имейла, който й беше пратил час преди смъртта си, и позвъни на мобилния му номер, но никой не й се обади. Телефонът, който Бари изключи по молба на Мери, преди да тръгнат за голф клуба, си седеше смълчан до микровълновата фурна в кухнята заедно с останалите му лични вещи, които й бяха върнали от болницата. Никой не ги докосваше. Всички тъй познати предмети — ключодържателят му, телефонът му, изтърканият му портфейл — изглеждаха като парченца от самия покойник; спокойно можеха да са негови пръсти или частици от белите му дробове.

А новината за смъртта на Бари се разнасяше все по-далече, като някакво зарево, тръгнало от онези, които бяха присъствали в болницата. Разнесе се чак до Ярвил и стигна до хора, които знаеха Бари само по физиономия или по име. Фактите постепенно губеха и форма, и фокус; в отделни случаи направо се изкривяваха. На места самият Бари се изгубваше зад естеството на кончината му и се свеждаше преди всичко до експлозия от повръщано и пикня, до гърчеща се страдаща купчина, та на някои им се струваше нелепо, да не кажем, и комично извратено, че човек може да пукне тъй нехигиенично пред едно спретнато голф клубче.

Тъй стана, че Саймън Прайс — научил сред първите за смъртта на Бари в дома си на хълма над Пагфърд — попадна на една от тези отскочили версии в печатницата „Харкърт-Уолш“ в Ярвил, където работеше, откакто беше завършил училище. Долетя тя до него от устните на младия вечно дъвчещ дъвка електрокарист, когото Саймън завари на връщане от тоалетната в късния следобед, скътал се до вратата на канцеларията му.

Младежът поначало не бе дошъл да обсъждат Бари.

— Онова, дето каза, че може би те интересува — измърмори той, след като последва Саймън в офиса му и Саймън затвори вратата, — ще мога да го свърша в сряда, ако още те вълнува.

— Нима? — рече Саймън и седна зад бюрото си. — Доколкото си спомням, ти каза тогава, че всичко било готово.

— Така е. Но не мога да го взема преди сряда.

— И колко, казваш, ще ми струва?

— Осемдесе, в брой.

Момчето дъвчеше енергично; Саймън буквално чуваше как действа слюнката му. Дъвченето на дъвки бе едно от многото неща, които Саймън ненавиждаше.

— Дай да се разберем: става дума за оригинал, нали? — настоя Саймън. — Да не е някоя тъпа имитация, а?

— Директно от склада — намести младежът нозе и рамене. — Истинско, в оригиналната опаковка.

— Добре — рече Саймън. — Донеси го в сряда.

— Как? Тука ли? — забели очи младежът. — Тц, тука няма да стане, брат ми… Кажи си адреса.

— Пагфърд.

— Къде по-точно в Пагфърд?

Саймън беше направо суеверен по отношение на даването на точния си адрес. Не само мразеше да го навестяват — да нарушават спокойствието му и евентуално да увреждат имота му, — но и гледаше на „Хилтоп Хаус“ като на нещо неосквернимо, неопетнимо — свят, нямащ абсолютно нищо общо с Ярвил и с бучащата, трещяща печатница.

— Ще мина да си го взема след работа — отказа да отговори на въпроса му Саймън. — Къде да те намеря?

Младежът посърна. Саймън не откъсваше поглед от него.

— Ще се наложи да ми платиш в аванс — заимпровизира електрокаристът.

— Плащам при доставка.

— Няма да стане, брат ми.

Саймън имаше чувството, че почва да го боли главата. И не можеше да се отърси от внушената му рано сутринта от нечувствителната му съпруга ужасна мисъл, че в мозъка на всеки човек може би тиктака незабележимо с години наред една бомбичка. Равномерното ръмжане и тропот на печатарската преса отвъд вратата му категорично не му беше полезно; неотслабващото блъскане сигурно от години изтънява стените на артериите му.

— Добре де — изпъшка и се наклони върху стола, за да извади портфейла от задния си джоб.

Младежът се приближи с протегната ръка към бюрото.

— Случайно да живееш близо до голф клуба в Пагфърд? — попита младежът, докато Саймън отброяваше десетачките върху дланта му. — Едно приятелче било там снощи и видяло как някакъв се гътнал. Ей така, повърнал, капичнал се и хвърлил топа на самия паркинг.

— И аз чух — каза Саймън и потърка с пръсти последната банкнота, преди да я връчи, да се убеди, че не се е залепила за друга.

— Бил някакъв корумпиран съветник. Оня, дето умрял. Вземал подкупи. От „Грейс“ му плащали да ги държи като контрактори.

— Сериозно? — рече Саймън, но всъщност любопитството му се разпали.

Бре, бре, да му се не начудиш на тоя Бари Феърбрадър!

— Ще чакаш да ти се обадя, значи — каза младежът и напъха осемдесетте лири дълбоко в задния си джоб. — В сряда отиваме и го вземаме, значи.

Вратата на канцеларията се затвори. А Саймън забрави и за главоболието, което всъщност само леко го пробождаше, и взе да се диви на разкритията за корумпираността на Бари Феърбрадър. Същият този Бари Феърбрадър — вечно зает, вечно любезен, популярен и весел — а в същото време гушкал подкупи от „Грейс“.

Вестта не разтърси Саймън така, както би разтърсила всеки друг от познатите на Бари, но и не намали мнението му за него; напротив, уважението му към покойника изведнъж нарасна.

Ако Саймън беше убеден в нещо, то бе, че всеки човек с поне малко мозък се мъчи непрестанно и скришом да награби колкото се може повече. Впери невиждащ поглед в екрана на компютъра, наново оглушал за стърженето на печатницата отвъд прашния му прозорец.

Ако е семеен, човек няма как да не работи от девет до пет, но Саймън открай време си знаеше, че има и други, по-добри начини; че охолството и изобилието висят над главата му като огромна пиня̀та7, която лесно би строшил, стига да разполага с по-голяма пръчка и да знае кога да удари. У Саймън бе залегнало детинското убеждение, че светът съществува единствено като сцена за личната му драма; че съдбата се е надвесила отгоре му, хвърля знаци и подсказки по пътя му и неминуемо му е подготвила и окончателен сигнал — божествено намигане.

Свръхестествени предчувствия го бяха довели до няколко привидно необясними, донкихотовски решения в миналото му. Преди много години, още като нищожен чирак в печатницата, с ипотека, която едва можеше да си позволи, и наново бременна съпруга, беше заложил сто лири на Рутис Бейби — един от подчертаните фаворити в конните надбягвания „Гранд Нашънъл“, — който падна на предпоследното препятствие. Скоро след като купиха „Хилтоп Хаус“, Саймън взе икономисаните от Рут за пердета и мокети хиляда и двеста лири и ги внесе в една комбина таймшеър за временно притежаване на ваканционен имот, ръководена от негов стар познат — печен мошеник от Ярвил. Инвестицията на Саймън се изпари заедно с директора на фирмата, но той, дори след като бесня, псува и рита по-малкия си син до долната площадка на стълбището, не посмя да се оплаче в полицията. Още преди да внесе парите си, бе усетил някои нередности в дейността на фирмата и нямаше никакво желание да му задават неудобни въпроси.

Но в противовес на тези бедствия бе преживял и мигове на голям късмет — шашми, които бяха минали, предчувствия, които се бяха изплатили, — а Саймън им придаваше голяма тежест, когато теглеше салдото; именно те подклаждаха вярата му в звездите и подсилваха убеждението му, че вселената му е приготвила нещо много по-велико от тая баламска работа да се блъска за скромна заплата, додето се пенсионира или гътне. Измами и хватки; връзки и опекунства — всички я играят тази игра, включително, както се оказва, и малкият Бари Феърбрадър.

И ето че в сбутания си офис Саймън Прайс бе вперил алчен поглед в овакантилия се в редовете на посветените пост, виждайки го като място, където парите църцореха върху празния стол без скут, в който да се събират.

I

Въпреки малочисления си състав, пагфърдският общински съвет представляваше внушителна сила. Провеждаше заседанията си веднъж месечно в симпатична викторианска Черковна зала и от десетилетия се противопоставяше енергично и успешно на всякакви опити да му орежат бюджета, да отнемат някои от правата му или да го включат в някой от новоизмислените централизирани органи на местната власт. Сред всички общински съвети, подчинени на ярвилския окръжен съвет, пагфърдският се водеше за най-опърничав, най-гласовит и най-независим.

Към неделя вечер съветът се състоеше от шестнайсет местни мъже и жени. И тъй като избирателите в градчето клоняха към мнението, че желанието на даден кандидат да служи в общинския съвет е подплатено със съответните знания и умения, всичките шестнайсет съветници бяха избрани без никаква конкуренция.

Факт е обаче, че този миролюбиво назначен орган в момента се намираше в състояние на война. Спорният въпрос, който от шейсетина години разбунваше страстите и гнева на Пагфърд, бе най-после навлязъл в решителна фаза и бе причинил разкол сред съветниците, застанали зад един от двамата харизматични водачи.

Но за да може човек да схване изцяло причината за спора, нужно е първо да осъзнае дълбоката омраза и недоверието, които пагфърдчани изпитват към гражданите на намиращия се на север от тях Ярвил.

Ярвилските магазини, бизнеси, фабрики и болницата „Саутуест Дженерал“ са основните работодатели на пагфърдчани. А и младите хора от градчето обикновено прекарват съботните си вечери в кината и нощните заведения на Ярвил. Градът разполага с катедрала, няколко парка и два огромни шопинг центъра — все приятни дестинации за онези, които са се преситили на превъзхождащите ги очарования на Пагфърд. И въпреки това истинските пагфърдчани възприемат Ярвил просто като едно необходимо зло. Символ на цялото им това отношение е високият хълм с абатството Парджетър отгоре му, който закрива Ярвил от погледите им и им създава щастливата илюзия, че големият град е по-далече, отколкото е в действителност.

II

По стечение на обстоятелствата хълмът Парджетър прикриваше от градчето и една друга гледка, при все че Пагфърд открай време я смяташе за чисто свое притежание. Става дума за „Суитлъв Хаус“ — изискано имение в стил „Кралица Ана“, с цвят на пчелен мед, заобиколено с просторен парк и нивя. Разположено бе в енорията Пагфърд, на половината път между градчето и Ярвил.

В продължение на близо двеста години господарската къща се бе предавала гладко от едно поколение аристократи от рода Суитлъв на следващото, до окончателното отмиране на фамилията в началото на миналия век. Така че единствените останали спомени за дълготрайната връзка между Суитлъв и градчето Пагфърд бяха най-величествената гробница в двора на черквата „Архангел Михаил и Вси Светии“ и разпръснатите из архивите и върху ред сгради фамилни гербове и инициали, като отпечатъци и биохумус от отдавна изчезнали твари.

След кончината на последния Суитлъв къщата бе сменила с тревожна бързина няколко собственици. Пагфърд постоянно очакваше с ужас някой предприемач да я купи и обезобрази. Едва през 50-те години имението закупи някой си Обри Фоли, за когото скоро се разчу, че притежавал значително частно състояние, допълвано от някакви загадъчни дейности в Лондонското сити. Имал четири деца и желанието да се засели за постоянно. Одобрението на пагфърдчани полетя до още по-главозамайващи висини, когато се разнесе разузнавателното донесение, че Фоли бил потомък, макар и не пряк, на рода Суитлъв. Което моментално го правело половин свой човек, чиято вярност щяла да клони естествено към Пагфърд, а не към Ярвил. Старите пагфърдчани бяха убедени, че появата на Обри Фоли ознаменува завръщането на невероятно щастлива ера. Подобно на предшествениците си, и той щял да бъде нещо като добра фея за градчето и да сипе елегантност и блясък върху калдъръмените му улици.

Хауърд Молисън и досега си спомняше как майка му нахлу навремето в кухничката им на „Хоуп Стрийт“ с вестта, че Обри се съгласил да е съдия на местното градинско изложение. Градинският й боб три години подред печелел наградата за зеленчуци и било крайно време да получи посребрената купа от човек, който в очите й олицетворявал старовремската романтика.

III

И точно тогава, според местните предания, паднал внезапният мрак, предзнаменуващ появата на злата фея.

Пагфърд ликувал, че имението „Суитлъв Хаус“ най-сетне попаднало в сигурни ръце, но ярвилци се захванали да строят пояс от общински жилища в южната част на града. При което — научили притеснените пагфърдчани — новите улици изяждали част от земите, които разделяли големия град от по-малкия.

И макар всички да били наясно с нарасналото търсене на евтини жилища след края на войната, временно разсеяното от появата на Обри Фоли градче изведнъж зажужало от подозрителност към намеренията на ярвилци. Естествените препятствия — реката и хълмът — които навремето гарантирали суверенитета на Пагфърд, изведнъж взели да се смаляват пред скоростта, с която се множели къщите от червена тухла. Ярвил изпълнил докрай всичката му налична земя и спрял на самата северна граница с пагфърдската енория.

Едва тогава градчето въздъхнало с облекчение, което, уви, много бързо се оказало преждевременно. Защото мигновено станало ясно, че жилищният район „Кантърмил“ е недостатъчен за нуждите на населението, и градът взел да се оглежда откъде да колонизира допълнително земя.

И тъкмо в този момент Обри Фоли (който за жителите на Пагфърд бил все още по-скоро мит, отколкото жива личност) взел решението, което отворило гноящата шейсетгодишна вражда.

Понеже нямал нужда от малкото обрасли с храсталак поля, дето граничели с новия комплекс, той взел, че продал земята на много добра цена на ярвилския съвет, а с парите възстановил изкорубилата се ламперия в салона на „Суитлъв Хаус“.

Гневът на Пагфърд бил безграничен. Поляните на Суитлъв били важна съставна част на буферната зона срещу напредващия град; предстояло обаче древната енорийска граница да се отслаби от преливането на бездомни ярвилци. Но нищо не било в състояние да обърне посоката на прилива — нито бурните събрания на гражданството, нито ядните писма до редакцията на вестника и ярвилския съвет, нито личните молби и увещания към отговорните длъжностни лица.

Общинските жилища пак продължили да напредват, но с една съществена разлика. В кратката пауза, последвала завършването на първия комплекс, съветът си дал сметката, че може да премине и към по-евтино строителство. Така че новата вълна била не от печени тухли, а от бетонни панели в железни рамки. Новият квартал бил кръстен неофициално „Фийлдс“ — „Поляните“, заради земята, върху която бил построен, и се отличавал рязко от „Кантърмил“ по долнокачествената си архитектура и изпълнение.

И тъкмо в една от тези железобетонни къщи във „Фийлдс“, която към края на 60-те години вече се напуквала и полягала, се родил и Бари Феърбрадър.

IV

Ярвилският съвет се заричал най-убедително, че поема изцяло отговорността за поддръжката на новия комплекс, но както вбесените пагфърдчани предричали от самото начало, управата на градчето им била съвсем скоро залята от нови сметки. Вярно — ярвилският съвет продължил да предоставя основните видове комунални услуги във „Фийлдс“ и да поддържа самите жилища, но от висотата на своето положение високомерно стоварил върху енорийския общински съвет задачи от рода на това, да поддържа пешеходните алеи, уличното осветление и местата за отдих, автобусните спирки и общинската мера.

Надлезите през шосето между Пагфърд и Ярвил били изпонашарени с графити; автобусните спирки из „Фийлдс“ били вандализирани; тийнейджърите от „Фийлдс“ захвърляли бирени бутилки из целия квартален парк и изпотрошили уличните лампи с камъни. Една от местните пешеходни алеи, особено предпочитана от туристи и разхождащи се, станала любимо сборно място на фийлдските младежи, „че и по-лошо“, както мрачно се изразила майката на Хауърд Молисън. Било решено съответно почистването, ремонтът и подмяната на всичко това да се възложи на пагфърдския общински съвет, като от самото начало станало ясно, че предвидените от управата на Ярвил средства за тази цел са абсолютно недостатъчни и като време, и като суми.

В Пагфърд бързо се наложило мнението, че къща във „Фийлдс“ е висшата цел и смисъл за всяко ярвилско семейство с деца в училищна възраст, което се издържа със социални помощи; че през границата с комплекса „Кантърмил“ върви едно преселение, равняващо се по мащаб единствено с потока мексиканци към Тексас. Че прекрасното им училище „Сейнт Томас“ — магнит за пътуващите ежедневно до Ярвил членове на свободните професии, привлечени най-вече от малките му класни стаи, старомодните чинове с извити сгъваеми капаци, старинната каменна сграда и тучното зелено игрище — щяло да падне един ден в плен на потомството на муфтаджии, наркомани и майки, чиито деца били до едно от различни бащи.

Горният кошмарен сценарий така и не се беше осъществил докрай поради факта, че несъмнените предимства на „Сейнт Томас“ бяха придружени и от определени недостатъци: необходимостта да закупиш униформи или най-малкото — да попълниш куп формуляри, за да добиеш правото на помощи за закупуването им; необходимостта да се сдобиеш с карти за училищните автобуси и да ставаш по-рано, че да изпратиш децата навреме за училище. За някои домакинства във „Фийлдс“ всички тези препятствия се бяха оказали прекалени, поради което децата им бяха пренасочени към голямото, неизискващо униформи начално училище, построено за нуждите на комплекса „Кантърмил“. А повечето фийлдски деца, посещаващи „Сейнт Томас“, се вписваха съвсем добре сред пагфърдските си връстници; някои дори бяха приети като съвсем нормални, добри деца. Което позволи на Бари Феърбрадър — популярният и находчив смешник на класа — да изкласи успешно, като само сегиз-тогиз забелязваше как усмивката на някой пагфърдски родител застиваше, щом станеше дума къде всъщност живее.

Въпреки всичко от „Сейнт Томас“ се виждаха принудени понякога да приемат и по някой ученик от „Фийлдс“ с безспорно неудържим характер. Нямаше начин например да откажат да запишат Кристъл Уидън, която стана на училищна възраст тъкмо докато живееше у прабаба си на „Хоуп Стрийт“; което не предотврати пораждането на силни местни надежди, че ще се махне окончателно от „Сейнт Томас“, след като на осемгодишна възраст се върна при майка си във „Фийлдс“.

Бавният прогрес на Кристъл през училището не се отличаваше особено от преминаването на коза през тялото на боа констриктор: създаващо силно видимо неудобство и за двете страни. Не че Кристъл присъстваше редовно в часовете: по-голямата част от кариерата й в „Сейнт Томас“ премина в индивидуални уроци с учител на деца със специални нужди.

Съдбата обаче си направи лоша шега, като постави Кристъл в един и същи клас с Лекси — най-голямата внучка на Хауърд и Шърли. А Кристъл веднъж така изтресе Лекси Молисън с юмрук, че й изби два зъба. Родителите и бабите и дядовците, на Лекси отказаха да приемат като особено облекчаващо вината обстоятелството, че и двата вече бяха доста разклатени.

Но именно убеждението, че в обединено средно училище „Уинтърдаун“ дъщерите им ги очакват цели класове от Кристъли, убедиха окончателно Майлс и Саманта Молисън да запишат, когато му дойде времето, и двете си дъщери в седмичния пансион към „Сейнт Ан“ — частното девическо училище в Ярвил. А фактът, че тъкмо Кристъл Уидън бе прогонила внучките му от законно полагащите им се места, много бързо се превърна в любим пример към събеседниците на Хауърд за нечестивото влияние на комплекса върху живота в Пагфърд.

V

Първият изблик на гнева на пагфърдчани се претопи в по-кротко, но не по-слабо усещане за онеправданост. „Фийлдс“ замърсяваше и корумпираше място, което се бе славило със своя покой и красота, поради което тлеещото в душите им негодувание подклаждаше решимостта им да се освободят от комплекса. Но нито поредицата преразглеждания на административните граници, нито вълната от реформите в местното управление успяха да доведат до някаква промяна и „Фийлдс“ си остана част от Пагфърд. Новодошлите жители на градчето обаче бързо усещаха, че само отвращението към комплекса можеше да им отвори път към добрата воля на групичката закостенели пагфърдчани, която беше обсебила управата.

Но ето че най-после — повече от шейсет години след като Стария Обри Фоли бе предал фаталния къс земя на Ярвил — след десетилетия къртовски труд за създаване на стратегии и организиране на петиции, на събиране на информация и тормозене на разни подкомисии — пагфърдските антифийлдци се видяха изправени пред трептящия праг на победата.

Икономическата криза бе принудила всички органи на местната власт да се ориентират към съкращения, орязвания и реорганизация. А във висшестоящия ярвилски окръжен съвет се намериха неколцина, които решиха да подплатят бъдещите си изборни успехи, като си присвоят рушащото се жилищно комплексче, което най-вероятно щеше да закъса още повече заради налаганите от националното правителство икономии, и прибавят гласовете на недоволните му обитатели към тези на избирателите си.

Пагфърд вече имаше свой представител в Ярвил: окръжният съветник Обри Фоли — не онзи, който бе дал ход на построяването на „Фийлдс“, а синът му, Младия Обри, който бе наследил „Суитлъв Хаус“ и през седмицата работеше в една лондонска търговска банка. В участието на Обри в местните дела се долавяше и нещо като самоналожено наказание, усещането, че е длъжен по някакъв начин да изкупи стоварения с такова безгрижие върху градчето грях. Двамата със съпругата му Джулия даряваха и връчваха наградите на земеделското изложение, участваха в безброй местни комисии и организираха всяка година коледно парти, да те поканят на което се смяташе за много висока оценка.

Хауърд изпитваше гордост и неимоверна радост от мисълта, че двамата с Обри са такива тесни съюзници в дългогодишния стремеж да върнат „Фийлдс“ на Ярвил, понеже Обри се движеше в далече по-висши търговски кръгове, което възбуждаше у Хауърд упойващо уважение. Всяка вечер, след като затвореше гастронома, Хауърд вадеше чекмеджето на старомодната каса и се захващаше да брои монетите и омазаните банкноти, преди да ги сложи в касата. За сметка на това пък Обри изобщо нямаше допир с пари в работното си време, макар че ръководеше придвижването на невъобразимо големи парични потоци между континентите. Но той само ги ръководеше и множеше, а при по-неблагоприятно стечение на поличбите — наблюдаваше с господарско спокойствие изчезването им. В очите на Хауърд Обри притежаваше мистичност, която и световна финансова криза не можеше да побутне; собственикът на гастроном не обръщаше внимание на онези, които виняха Обри и себеподобните му за бъркотията, в която страната им се бе озовала. Както обичаше да отбелязва често Хауърд, никой не се оплакваше, когато нещата вървяха добре, и затова отдаваше на Обри уважението, полагащо се на генерал, получил нараняване в непопулярна война.

Междувременно, в качеството си на окръжен съветник Обри имаше достъп до какви ли не интересни статистики, което му позволяваше да подава на Хауърд доста сведения за неприятния сателит на Пагфърд. Двамата бяха наясно какви точно средства налива окръгът — без капка полза и без никакво видимо подобрение — в разнебитените улици на „Фийлдс“; че нито един обитател на „Фийлдс“ не бе собственик на дома, в който живее (за разлика от тухлените къщи в комплекса „Кантърмил“, повечето от които вече бяха в частни ръце — в резултат на което бяха разхубавени до неузнаваемост, със сандъчета за цветя, веранди и старателно подстригани ливади отпред); че близо две трети от обитателите на „Фийлдс“ преживяват изцяло от помощите за безработица и други социални грижи; и че един значителен процент съставлява клиентелата на клиниката за лекуване на наркомании и алкохолизъм „Белчапъл“.

VI

Откакто се помнеше, Хауърд носеше у себе си като спомен за някакъв кошмар образа на „Фийлдс“: заковани с дъски прозорци, изписани с мръсотии; пушещи тийнейджъри във вечно обезобразените автобусни спирки; вездесъщите сателитни чинии, насочени към небето като оголени семепъпки на мрачни метални цветя. И често питаше риторично какво им е пречело да се организират и да преобразят района си — какво спира обитателите му да съберат по малко от всеки и да си купят една обща сенокосачка? Но това никога не бе се случвало: „Фийлдс“ разчиташе на съветите — и окръжния, и общинския — да чистят, да поддържат и да дават, дават, дават.

След което Хауърд се сещаше как изглеждаше „Хоуп Стрийт“ през детството му: с градинки в задните дворове, не по-големи от кухненска покривка квадрати, повечето — включително и тази на майка му — изобилстващи с боб и картофи. Доколкото разбираше от тези работи, Хауърд не виждаше какво пречи на фийлдърци да отглеждат домашни зеленчуци; или да възпитават правилно злобните си, закачулени и размахващи спрейовете отрочета; да обединят усилия и да се преборят съвместно с мръсотията и немарата; да се поизперат и поизкъпят, и да се хванат на някаква работа. Нищо не им пречеше. Което съответно навеждаше Хауърд на мисълта, че всички те са избрали в израз на свободно волеизявление този свой начин на живот и че донякъде заплашителната атмосфера на упадък, излъчвана от комплекса, е просто физическа проява на невежеството и мързела им.

Затова пък Пагфърд, в пълен контраст, излъчваше в съзнанието на Хауърд едно морално сияние, сякаш колективният дух на общността се проявяваше в павираните му улици, хълмовете и живописните му къщи. За Хауърд родното му място бе не просто сбор от стари сгради, буйна, оградена с дървета река, царствения силует на абатството на хълма и висящите кошници цветя на площада. За него градът бе по-скоро един идеал за начин на съществуване — микроцивилизация, която отказваше да се поддаде на всенационалния упадък.

— И по рождение, и по душа съм си пагфърдчанин — обявяваше той пред летните гости на градчето. С които думи, маскирани като клише, всъщност си правеше дълбок комплимент.

Родил се е в Пагфърд, там ще си умре, но никога не му е и минавала мисълта да се премести, нито да копнее за по-богат пейзаж от този, с който четирите сезона преобразуват околните гори и реката; стига му да гледа как площадът разцъфтява напролет и как блести по Коледа.

Всичко това бе съвсем известно на Бари Феърбрадър; нещо повече, самият той го беше изказал веднъж, приведен над масата в Черковната зала, с подигравка, право в лицето на Хауърд:

— Да ти кажа, Хауърд, за мен ти си Пагфърд.

А Хауърд, без дори да му мигне окото (понеже никога не бе оставал длъжен на Бари в шегите), му отвърна:

— Каквото и да искаш да ми кажеш с това, Бари, аз го приемам като страхотен комплимент.

Сега вече може да си се смее на воля… Единствената останала амбиция в живота на Хауърд бе почти на път да се осъществи: връщането на „Фийлдс“ към Ярвил вече бе неизбежно и гарантирано.

Но само два дни преди Бари Феърбрадър да се гътне на паркинга, Хауърд бе научил от абсолютно сигурен източник, че противникът му е нарушил всички известни правила за водене на битка и е пуснал до местния вестник дописка как Кристъл Уидън била извадила огромен късмет с това, че била учила в „Сейнт Томас“.

Самата идея Кристъл Уидън да бъде сочена на читателското тяло като пример за успешното интегриране на „Фийлдс“ в Пагфърд можеше (както се изрази Хауърд) да се приеме като безкрайно смешна, ако не беше всъщност толкова сериозна. Несъмнено момичето е било подучено от Феърбрадър, а това означаваше, че истината за мръсната й уста, за безкрайно прекъсваните уроци, за докарването на съучениците й до рев и за постоянните й отлъчвания и реинтегрирания в училищната среда щяха да се изгубят сред предварително подготвените лъжи.

Хауърд се доверяваше на здравия разум на своите съграждани, но се боеше от журналистическите похвати и от намесата на невежи филантропи. Възраженията му бяха и принципни, и лични: и до ден-днешен не можеше да забрави как внучката му ридаеше в обятията му с кървави ямки на мястото на избитите й зъби, а той се мъчеше да я утеши, че феята на зъбките щяла да й донесе тройна награда.

I

На втората сутрин след смъртта на съпруга си Мери Феърбрадър се събуди още в пет. Прекарала бе нощта в брачното ложе заедно с дванайсетгодишния им син Деклън, който се напъха, хлипайки, под завивките малко след полунощ. Мери се възползва от това, че вече беше заспал дълбоко, измъкна се и слезе в кухнята да се нареве на спокойствие. Всеки отминал час утежняваше скръбта й, понеже я отнасяше все по-далече от живия човек и понеже й загатваше лекичко за вечността, която ще й се наложи да прекара без него. За кой ли път се улавяше, че е забравила, поне за времетраенето на едно туптене на сърцето, че той си е отишъл завинаги и че няма как да се обърне към него за утеха.

След като сестра й и зет й слязоха да закусват, Мери взе мобифона на Бари, оттегли се в кабинета и се захвана да търси номерата на някои от безбройните му познати. Но не минаха и няколко минути, и телефонът зазвъня в ръката й.

— Ало? — измърмори тя.

— Добро утро! Търся Бари Феърбрадър, ако обичате. Казвам се Алисън Дженкинс и се обаждам от „Ярвил енд Дистрикт Газет“.

Бодрият глас на младата жена блъсна слуха й със силата на отвратително тържествен фанфарен вой — до такава степен, че лиши думите й от всякакъв смисъл.

— Моля?

— Алисън Дженкинс от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Искам да разговарям с Бари Феърбрадър по повод статията му за „Фийлдс“.

— О? — промълви Мери.

— Не ни е дал никакви подробности за онова момиче, което описва в материала си. А ни се ще да я интервюираме. Кристъл Уидън май се казваше.

Всяка нейна дума зашлевяваше на Мери шамар. Но в изблик на нещо като перверзия, тя продължаваше да седи безмълвно на стария въртящ се стол на Бари под силещите се отгоре й удари.

— Ало? Чувате ли ме?

— Чувам ви — отвърна пресипнало Мери.

— Знам, че господин Феърбрадър силно би желал да присъства на интервюто ни с Кристъл, но изоставаме със сроковете…

— Няма да успее да присъства — прекъсна я Мери с глас, който взе да преминава в крясък. — Никога повече няма да говори нито за тоя проклет „Фийлдс“, нито за каквото и да било друго! Никога!

— Моля? — озадачи се младата жена насреща.

— Съпругът ми умря, не разбрахте ли? Не е между живите вече, така че „Фийлдс“ ще трябва да се оправя без него отсега нататък, ясно ли ви е?

Ръцете й така се разтрепериха, че мобифонът се изплъзна от пръстите й, та беше сигурна, че журналистката е чула накъсаните й хлипания през няколкото секунди преди да успее да прекъсне разговора. И едва тогава се сети, че всъщност Бари бе посветил почти целия си последен земен ден — денят на годишнината от сватбата им — на своята вманиаченост на тема „Фийлдс“ и Кристъл Уидън; гневът й изригна и тя така запокити мобифона, че събори от отсрещната стена рамката със снимката на четирите им деца. Избухна едновременно в писък и плач, при което сестра й и зет й се качиха на бегом до горе и нахлуха в стаята.

Отначало не успяваха да изтръгнат нищо повече от нея, освен „Тоя «Фийлдс»! Тоя проклет, проклет «Фийлдс»…“.

— Знам го. Двамата с Бари там израснахме — измърмори зет й, но спря с обясненията дотук, да не би случайно да раздуха още повече истерията й.

II

Работещата в „Социални грижи“ Кей Бодън и дъщеря й Гая се бяха пренесли от Лондон едва преди четири седмици и бяха най-най-новите жители на Пагфърд. Кей нямаше представа за спорната история на „Фийлдс“ — за нея това беше просто комплекс, в който живеят повечето й клиенти. А за Бари Феърбрадър знаеше само, че смъртта му бе предизвикала онази гадна сцена в кухнята, при която любовникът й Гавин бе побягнал и от нея, и от пържените й яйца, с което бе разбил всички надежди, създадени по-рано от любовните му ласки.

Кей прекара вторничната си обедна почивка в колата в една отбивка между Пагфърд и Ярвил: дъвчеше сандвич и преглеждаше купчина бележки. Една от колежките й се бе обадила, че поради силен стрес не може да дойде на работа, в пряк резултат от което прехвърлиха на Кей една трета от случаите й. Няколко минути преди един тя потегли към „Фийлдс“.

Вече бе ходила няколкократно до комплекса, но не можеше да каже, че е опознала лабиринта от улички. По някое време все пак успя да открие „Фоли Роуд“ и да определи отдалече коя къща вероятно принадлежи на семейство Уидън. Преписката я беше подготвила какво може да очаква, а първите й впечатления от къщата съответстваха на предварителната й представа.

До предната стена имаше купчина боклук: издути с гадости найлонови пазарски торби, примесени със стари дрехи и разпилени омърляни памперси. Тук-там по неравномерно окосената ливадка също се въргаляха парчета боклук, но основното количество си оставаше струпано под единия от двата партерни прозореца. Посред полянката лежеше износена докрай стара автомобилна гума, очевидно отскоро преместена там, ако се съдеше по жълто-кафявия кръг мъртва отъпкана трева на трийсетина сантиметра по-встрани. След като натисна звънеца, Кей забеляза току до краката си изхвърления използван презерватив, лъскав като фината какавида на някаква огромна ларва.

Изпита за кой ли път лекото предчувствие, което така и не успяваше да преодолее, макар и дума да не можеше да става за сравнение с първоначалното изнервено притеснение при изправянето пред непознати врати. Тогава, въпреки че беше получила необходимата подготовка и обикновено биваше придружавана от някой колега, понякога бе изпитвала и истински страх.

Зли кучета; размахващи ножове мъже; деца с уродливи наранявания — всичко това, че и по-лошо, вече й бе минало през главата в многогодишните й домашни посещения при непознати хора.

Никой не реагира на позвъняването й, макар че откъм открехнатия партерен прозорец вляво дочу детски хленч. Реши за всеки случай и да почука, при което от вратата се отлепи люспичка кремава боя и кацна върху върха на обувката й. Което пък й напомни за състоянието на собствения й дом. Все се надяваше Гавин да предложи да й помогне да го постегнат, но той и дума не обелваше по въпроса. От време на време, като скъперник, преглеждащ разписките за раздадените от него заеми, Кей си изброяваше наум всички неща, които Гавин не бе казал или сторил, вкисваше се и се ядосваше, и се заричаше да получи своето си.

Повторно почука — по-рано, отколкото й беше обичайно, но имаше нужда да разсее мислите за собствените си проблеми — и този път чу нечий далечен глас:

— Идвам бе, д’еба.

Вратата се отвори и отвътре се появи жена с едновременно детски и древен вид, с навлечена мръсна бледосиня тениска и долнище от мъжка пижама. На ръст бе колкото Кей, но повяхнала; и костите на лицето, и гръдната й кост стърчаха изпод тънката й бяла кожа. Домашно боядисаната й коса бе чорлава и силно червена, приличаше на перука върху череп, зениците й бяха миниатюрни, а бюст почти й липсваше.

— Добър ден. Търся Тери. Казвам се Кей Бодън и замествам Мати Нокс от „Социални грижи“.

По крехките сиво-бели ръце на жената се виждаха сребристи дупчици, а отвътре на ръката й имаше и една гневно червена, открита рана. Големият наскоро зараснал белег върху дясната й ръка и в основата на врата й придаваше на кожата й лъскав пластмасов вид. Сред клиентите си в Лондон бе имала и един наркоман, който, без да иска, беше запалил къщата си, така че Кей осъзна, макар и с известно закъснение, на какво точно се е натресла.

— Ъхъ. Д’бре — отвърна Тери след прекалено дълга пауза. Когато проговореше, изглеждаше доста по-стара заради липсата на няколко зъба. Загърби Кей и направи няколко залитащи крачки по тъмния коридор. Кей влезе подире й. Къщата вонеше на застояла храна, пот и неизхвърлен боклук. Тери въведе Кей през първата врата вляво в тясна всекидневна.

Там нямаше нито книги, нито картини, нито снимки, нито телевизор; нищо, освен две мръсни стари кресла и стара изпотрошена етажерка. По пода се въргаляха отпадъци. При което съвсем не на място изглеждаха струпаните до стената няколко чисто нови кашона.

Насред пода стоеше малко момченце по тениска и издути памперс гащи. От преписката на Кей й беше известно, че е на три годинки и половина. Хленченето му като че бе несъзнателно и немотивирано — нещо като шум на двигател, колкото да сигнализира присъствие. В ръката си стискаше миниатюрна кутийка от корнфлейкс.

— А това, предполагам, е Роби? — каза Кей.

Детенцето я погледна, когато чу името си, но продължи да хленчи. Тери бутна настрана оставената върху едното от мръсните окъсани кресла одрана стара метална кутия от бисквити, сви се отгоре му и взе да изучава Кей изпод спуснатите си клепачи. Кей приседна на другото кресло, на чиято странична облегалка балансираше препълнен пепелник. Част от фасовете се бяха посипали по самото кресло — усещаше ги през крачолите си.

— Здравей, Роби — рече Кей и отвори папката на Тери.

Детенцето продължи да хленчи и да размахва кутийката от корнфлейкс, в която нещо потракваше.

— Я да видим какво има вътре? — попита Кей.

То не отговори, но още по-енергично размаха кутийката. Излетялата отвътре пластмасова фигурка описа парабола и падна зад кашоните. Роби взе да вие. Кей наблюдаваше Тери, която с тъп израз се бе втренчила в сина си. По някое време Тери все пак успя да каже:

— К’во има, Роби?

— Дали да не се опитаме да го извадим? — зарадва се Кей на възможността да се изправи и да отупа задните си части. — Чакай да видим сега къде точно падна.

Опря глава в стената да надникне в процепа зад кашоните. Фигурката се бе загнездила високо. Пъхна ръката си в процепа. Кашоните тежаха и й беше трудно да ги отмести. Успя да извади играчката, която се оказа ниско, дебело, изцяло боядисано в ярколилаво приличащо на Буда човече.

— Заповядай — подаде я на детето.

Роби млъкна; взе фигурката, пъхна я обратно в кутийката от корнфлейкс и пак взе да я размахва.

Кей се огледа. Две миниатюрни автомобилчета бяха захвърлени с колелата нагоре под изпотрошената етажерка.

— Обичаш ли коли? — посочи ги тя на Роби.

Момченцето изобщо не проследи накъде сочи пръстът й, а я изгледа с присвити очи, съдържащи смес от пресметливост и любопитство. После изщапука, грабна една от количките и й я показа.

— Бррр — каза. — Ко’а.

— Точно така — потвърди Кей. — Браво на теб. Кола. Бррр. Бррр.

Пак седна и извади бележника от чантата си.

— Добре, Тери. Кажи ми как вървят нещата при теб?

Настъпи известна пауза, преди Тери да отвърне:

— Д’бре.

— Първо искам да ти обясня: Мати отсъства по болест, така че я замествам временно. Ще се наложи да хвърля едно око на оставената ми от нея информация, за да се убедя, че няма промени, откакто ви е посетила предишната седмица, нали може? Такааа: виждам, че Роби вече ходи на детска градина четири сутрини и два следобеда седмично, нали така?

Гласът на Кей като че стигаше до Тери много отдалече. Все едно говореше на човек, намиращ се на дъното на кладенец.

— Ъхъ — каза след известна пауза.

— Как се чувства той там? Харесва ли му?

Роби натика количката в кутийката от корнфлейкс. После взе един от падналите от панталона на Кей фасове и го набута върху количката и лилавия Буда.

— Ъхъ — рече сънливо Тери.

Кей обаче бе стигнала до последната от омачканите бележки, оставени й от Мати, преди да се разболее.

— Но, доколкото виждам, Тери, той трябва и в момента да е на детска градина. Нали вторник е един от дните, в които ходи?

Тери като че се бореше с все сила да преодолее съня. Главата й току се килваше към едно от раменете й. Накрая успя да изрече:

— Кристъл тря’аше да го заведе, но не успя.

— Кристъл е дъщеря ти, така ли? Тя на колко години е?

— Четиринайсе — промълви сънливо Тери — и пол’ина.

Според наличните бележки Кристъл трябваше да е на шестнайсет. Нова продължителна пауза.

До крака на креслото на Тери стояха две нащърбени порцеланови чаши за кафе. Мръсната течност в едната приличаше на кръв. Ръцете на Тери бяха скръстени пред плоската й гръд.

— Хем го бях облякла — измъкна с труд Тери думите отнякъде дълбоко в съзнанието си.

— Извинявай, Тери, но съм длъжна да те попитам: бо̀де ли се тази сутрин?

Тери прекара разкривената си като птичи крак длан през устата си.

— Ъъ.

— Шес’насеръ — обяви Роби и се понесе към вратата.

— Няма ли нужда от помощ? — попита Кей, след като Роби се изгуби от погледа й и го чу как изтрополи нагоре по стълбите.

— Ня’а нужда. Ше’с’опраи — отвърна завалено Тери.

Подпря клюмащата си глава върху юмрука си, с опрян в страничната облегалка на креслото лакът. От стълбищната площадка Роби нададе вой.

— Отв’и! Отв’и!

Чу се как блъска по дървената врата. Тери обаче не помръдна.

— Да му помогна ли? — предложи Кей.

— Ъхъ — съгласи се Тери.

Кей изкачи стълбите и завъртя заяждащата ръкохватка на вратата. Тоалетната вонеше отвратително. Ваната беше сива, с редица кафяви пръстени от кир, а водата в тоалетната не бе пусната. Кей я пусна, преди да даде на Роби да се покатери върху седалката. А детето разкриви лице и се напъна шумно, без да се притеснява от присъствието й. Чу се силен плясък, а към вече гнилата смрад се добави и нова зловонна нотка. Слезе и си вдигна издутите памперс гащи, без да се избърше; Кей го накара да се върне и се помъчи да го убеди сам да свърши тази работа, но самото действие очевидно му беше напълно непознато. В крайна сметка се наложи да го избърше тя. Дупето му беше изранено, силно зачервено и раздразнено. Памперсът му вонеше на амоняк. Опита се да му го махне, но детето изкрещя, замахна да я удари, после се изскубна от ръцете й и се втурна обратно надолу към всекидневната с провиснали гащи. Кей понечи да си измие ръцете, но не видя сапун. Мъчейки се да не диша, затвори след себе си вратата на банята.

Преди да слезе, хвърли по един поглед на спалните помещения. И на трите съдържанието стигаше чак до разхвърляната стълбищна площадка. Всички спяха на матраци право върху пода. Роби, изглежда, спеше в стаята на майка си. Сред разпилените по пода мръсни дрехи се въргаляха и две-три играчки — евтини, пластмасови, прекалено прости за възрастта му. Но за своя най-голяма изненада Кей установи наличието на калъфки както на юргана, така и на възглавниците.

Долу, във всекидневната, Роби отново бе подел хленча си и блъскаше с юмруче по камарата кашони. Тери го наблюдаваше през полузатворени клепачи. Кей изтупа седалката на креслото си, преди да седне отново.

— Доколкото разбирам, Тери, участваш в метадоновата програма на клиниката „Белчапъл“, нали така?

— Мм — изрече сънливо Тери.

— Е, как е? Върви ли?

И Кей зачака със замръзнала във въздуха химикалка, като че отговорът не седеше пред очите й.

— Продължаваш ли да посещаваш клиниката, Тери?

— Мин’л’та сед’ца. В петък хо’я.

Роби блъскаше с юмручета по кашоните.

— Можеш ли да ми кажеш на каква доза метадон си?

— Сто и петнайсе м’лграма.

Кей ни най-малко не се изненада от това, че Тери помни дозата, но не и възрастта на дъщеря си.

— Мати е записала тук, че майка ти ти помага да се грижиш за Роби и Кристъл; това все още ли е така?

Роби се блъсна с цялото си твърдо, набито телце в кашоните и успя да разклати купчината.

— Внимавай, Роби — рече Кей, след което и Тери се обади:

— Внима’ай. — Първата проява на живост в мъртвия й досега глас.

Роби пак захвана да блъска с юмручета по кашоните; изглежда, му беше приятно да слуша глухото им бумкане.

— Тери, майка ти продължава ли да ти помага да се грижиш за Роби?

— Не майка, баба.

— Бабата на Роби ли?

— Мойта баба, ’начи. Ама нещо е… болна.

С химикалка в ръка, Кей отново огледа Роби. Нямаше вид на недохранван; личеше си, а и го беше усетила, докато го вдигаше полугол да му обърше дупето. Тениската му беше мръсна, но, надвесена отгоре му, бе установила с изненада, че косата му ухае на шампоан. Нямаше охлузвания по млечнобелите си ръчички и крачка, но все още ходеше с издути памперс гащи; а беше вече на три и половина.

— Дай д’ям — провикна се момченцето и нанесе последен, безрезултатен удар по кашона. — Дай д’ям.

— Зе’и си ’сквита — изфъфли Тери, но не помръдна.

Крясъците на Роби преминаха в шумни хлипове и писъци. Тери изобщо не направи опит да стане от креслото си. Шумът обаче не позволяваше да се разговаря с нея.

— Да му дам ли една? — провикна се Кей.

— Ъхъ.

Роби се шмугна покрай Кей в кухнята. Мръсотията там можеше да се сравни с онази в банята. Липсваше всякаква техника с изключение на хладилника, готварската печка и пералнята; около мивката имаше само купища мръсни чинии, втори препълнен пепелник, найлонови пазарски торбички и мухлясал хляб. Мръсният линолеум лепнеше по подметките на Кей. Кофата за боклук беше препълнена, а отгоре й се мъдреше едва балансираща кутия от пица.

— Там — сочеше Роби едно стенно шкафче, без изобщо да погледне Кей. — Там.

Количеството храна в шкафа надмина очакванията й: консерви, пакет бисквити, буркан нескафе. Извади от пакета две шоколадови бисквити и му ги подаде; той ги грабна и пак побягна — обратно при майка си.

— Харесва ли ти в градината, Роби? — попита го Кей.

Малкият седеше на пода, тъпчеше се с бисквитите и не пожела да й отговори.

— Ъхъ. Мно’о му х’ресва — намеси се поразсънилата се Тери. — Нали, Роби? Мно’о му х’ресва.

— Той кога за последно беше на градина, Тери?

— Последния път. Вчера.

— Вчера беше понеделник. Няма начин да е бил там — рече Кей, водейки си бележки. — Не му е ден за ходене.

— К’во?

— Питам за градината. Роби трябваше да е там днес. Искам да знам кога за последно е бил.

— Нали ти казах? Последния път.

Най-после беше поотворила по-широко очи. Тембърът й все още беше бездушен, но антагонизмът започваше да избива на повърхността.

— Ти да не си лесбо? — попита.

— Не съм — отвърна Кей и продължи да пише.

— Приличаш ми на лесбо — потвърди Тери.

Кей не спираше да пише.

— Сок! — изкрещя Роби с размазан по брадичката шоколад.

Този път обаче Кей не помръдна. След нова дълга пауза Тери успя да се изправи и със залитане излезе в коридора. Кей се пресегна и отвори капака на тенекиената кутия, която Тери бе махнала от креслото си, преди да седне. Вътре имаше спринцовка, топче мърляв памук, ръждясала лъжица и прашен найлонов плик. Пред погледа на Роби Кей затвори плътно капака. След известно далечно тракане, Тери се върна с порцеланова чашка сок, която тикна в ръцете на малкия.

— На — рече, по-скоро на Кей, отколкото на сина си, и пак седна.

Но при първия опит не улучи креслото и се стовари върху страничната му облегалка; Кей чу как костта й се тресна с дървото, но Тери не даде признак да е усетила болка. Намести се върху продънените възглавнички и огледа жената от „Социални грижи“ с размазано безразличие.

Кей беше прочела досието й от кора до кора. Знаеше, че почти всяко ценно нещо в живота на Тери Уидън е било засмукано от черната дупка на наркоманията й; че заради нея й отнели първите й две деца; че едва-едва оставаше вкопчена в сегашните две; че проституирала, за да има пари за хероина; че била замесена в какви ли не дребни престъпления; и че в момента за енти път се подлагаше на лечение.

Но това, да не усещаш нищо, да не ти пука… И все пак, мина й през ума на Кей, в момента тя е по-щастлива от мен.

III

Стюарт Уол, по прякор Фатс, напусна училището в началото на втория следобеден учебен час. Експериментът му по бягане от час обаче не бе плод на необмислени действия; още предната вечер бе решил да пропусне последните два часа на деня — по информатика. Със същия успех можеше да пропусне часовете и по всеки друг предмет, но по стечение на обстоятелствата най-добрият му приятел Андрю Прайс (наричан от Фатс Арф) се падаше в друг поток по информатика, а Фатс, въпреки положените максимални усилия, не успя да си уреди да повтори по предмета, та да са заедно.

Най-вероятно и Фатс, и Андрю осъзнаваха в еднаква степен, че възхищението във взаимоотношенията им протича главно откъм Андрю към Фатс; но само Фатс май подозираше, че се нуждае повече от Андрю, отколкото Андрю — от него. Напоследък обаче Фатс бе взел да възприема тази своя зависимост като проява на слабост, но все пак прецени, че независимо от постоянстващото му предпочитание към компанията на Андрю, спокойно можеше да се чупи от двата слети часа, в които, така или иначе, ще е лишен от нея.

Освен всичко друго, беше научил от свой достоверен източник за единствения възможен начин да се умъгли от територията на „Уинтърдаун“, без да го забележат от някой прозорец: като се прехвърли през страничната стена до навеса за велосипедите. Както и постъпи, и като отлепи пръстите на ръцете си, се приземи в тясната алея от другата й страна. Кацна без произшествия, мина преспокойно по тясната пътека и свърна наляво по многолюдната неприветлива главна улица.

Отдалечил се веднъж на безопасно разстояние, запали цигара и продължи покрай схлупените магазинчета. След пет преки пак сви вляво, по първата от улиците на „Фийлдс“. В движение разхлаби с една ръка възела на ученическата си вратовръзка, но не я сне. Никак не му пукаше, че отдалече му личи да е ученик. Фатс изобщо не си правеше труда да придаде някакъв личен характер на униформата си — със значки по реверите или с модерен възел на вратовръзката; напротив, носеше я с презрението на каторжника.

Доколкото схващаше Фатс, деветдесет и девет на сто от човечеството допуска една основна грешка — да се срамуват от онова, което са; да заблуждават себе си и околните и да се мъчат да са различни. А за Фатс единствената валута, най-силното му оръжие и защита беше честността. Хората се плашат, когато си честен с тях; направо се шокират. Доколкото бе установил Фатс, другите хора са затънали в неловки положения и преструвки, ужасени да не вземат да излязат наяве истините за тях, а самия него, Фатс, го привлича всичко сурово, всичко грозно, но честно, всички онези гадости, които унизяваха и отвращаваха баща му и себеподобните му. Мислите на Фатс бяха заети предимно с месии и парии; с хора, обявени за луди и престъпници; с благородни саможивници, отбягвани от дремещите маси.

Трудното, славното бе да си верен на себе си, дори ако си жестока или опасна личност — особено ако си жестока и опасна личност. Да не прикриваш животинското у себе си, изисква смелост. Но пък, от друга страна, не бива и да се представяш за по-голямо животно, отколкото си: тръгнеш ли по този път, почнеш ли да преувеличаваш и да се преструваш, се превръщаш в поредното Гнездо, в поредния лъжец и двуличник. Автентичен и неавтентичен бяха две често използвани от Фатс думи, най-вече в мислите му; значението им бе очертано с абсолютна, лазерна точност, с която той ги прилагаше и към себе си, и към околните.

За себе си бе установил, че притежава черти, които са автентични и които следователно бе редно да насърчава и усъвършенства; но същевременно бе открил и някои мисловни навици — неестествен плод на неудачното му семейно възпитание, тоест — неавтентични и следователно подлежащи на очистване. Напоследък се бе захванал да въздейства експериментално на онези свои подтици, които смяташе за автентични, а така също да пренебрегва или потиска онези (неавтентични) чувства за вина и страх, които въпросните действия като че пораждаха. Несъмнено тренировките му го водеха до съществено подобрение. Целта му бе да се закали вътрешно, да стане неуязвим, да елиминира страха от последствията — да се отърси от фалшивите понятия за добро и зло.

Едно от нещата, които все по-силно го дразнеха във връзка със зависимостта му от Андрю, бе това, че присъствието на последния на моменти възпираше или ограничаваше Фатс да даде пълен израз на своето автентично „аз“. Андрю носеше някъде дълбоко в душата си нещо като саморъчно начертана карта за това, какво значи „да играеш честно“, и напоследък Фатс все по-често улавяше по лицето на стария си приятел зле прикрити изражения на неодобрение, объркване и разочарование. Андрю например не обичаше да стига до крайност в дразненето или подигравките. Фатс обаче не го укоряваше — напротив, щеше да е неавтентично от страна на Андрю да се включи в подобни действия, ако не го желае истински, от сърце. Проблемът по-скоро беше в това, че Андрю бе почнал да демонстрира привързаност към онзи вид морал, срещу който Фатс водеше все по-упорита битка. Затова и Фатс бе взел да си мисли, че най-редно, най-правилно и най-несантиментално от гледна точка на пълната автентичност ще е да прекъсне връзката си с Андрю; макар да си даваше сметка, че сред всички хора все още предпочита най-вече компанията на Андрю.

Фатс беше убеден, че познава себе си особено добре; изследваше и най-отдалечените кътчета и гънки на психиката си с внимание, каквото напоследък не обръщаше на нищо друго. В продължение на цели часове разпитваше себе си за собствените си подтици, желания и страхове, като се стремеше да прави разлика между онези, които бяха лично негови, и останалите, които бе получил вследствие на възпитанието си. Изследваше собствените си привързаности (убеден бе, че нито един от познатите му нито веднъж не е стигал до подобна честност пред себе си; всички останали просто се носеха в някаква полудрямка през живота); и стигна до заключението, че най-неподправените му чувства са към Андрю, с когото се знаеха от петгодишни; че макар да бе вече достатъчно зрял, че да му е ясна, е запазил определена привързаност и към майка си, за което нямаше никаква вина; и че активно ненавижда Гнездото, който за него бе олицетворение и връх на неавтентичността.

На фейсбук страницата си, която Фатс курираше с грижи, каквито не полагаше за почти нищо друго, бе повдигнал с хайлайтер следната мисъл, която бе открил в една от книгите на родителите си:

Андрю страшно я хареса, а Фатс се зарадва, че толкова силно го е впечатлил. За времето, което му бе необходимо, за да мине покрай букмейкърската къща — само няколко секунди, — мислите на Фатс отскочиха към покойния приятел на баща му Бари Феърбрадър. Стигнаха му три дълги, плавни крачки покрай плакатите със състезателните коне, за да си представи шегаджийското брадато лице на Бари и да чуе жалкия гърмящ смях на Гнездото, който често едва ли не изпреварваше поредната слаба шега на Бари и просто изразяваше възторга си от присъствието на другия. Фатс не пожела да изследва по-надълбоко спомените си; не взе да се саморазпитва за причините, поради които се беше сепнал вътрешно; нито да си зададе въпроса дали покойникът беше автентичен, или неавтентичен човек; просто прогони мисълта за Бари Феърбрадър и абсурдното страдание на баща му и продължи по пътя си.

Напоследък Фатс бе станал особено безрадостен, при все че разсмиваше околните не по-малко от всякога. Усилието му да се отърси от ограничаващия го морал бе опит да възстанови нещо, за което бе сигурен, че са потиснали у него — нещо, останало назад в детството му. Онова, което се мъчеше да си възвърне, бе нещо като невинност, а обратният път, който си беше избрал, минаваше през всички неща, за които се смята, че са вредни, но които, колкото и да е парадоксално, се струваха на Фатс единственият верен път към автентичното, към своего рода непорочност. Много пъти се беше чудил как всичко се оказва наопаки, обратно на онова, което ти внушават; и бе почнал да си мисли, че ако обърнеш всяка казана ти мъдрост с главата надолу, ще стигнеш до истината. Щеше му се да се лута из тъмни лабиринти и да се бори с притаилите се в тях чудатости; да разцепи благочестивостта и да извади на показ двуличието; да наруши всички табута и да изцеди мъдрост от кървавите им сърца; да постигне състояние на аморална благодат и да го покръстят с обратен ефект към невежество и простота.

Тъкмо по тази причина се реши да наруши едно от малкото ненарушени досега от него училищни правила и тръгна пеш към „Фийлдс“. Не само защото там грубият пулс на действителността му се струваше по-близо от всякъде другаде, а и защото хранеше смътната надежда да налети случайно там на определени ползващи се с лоша репутация хора, които възбуждаха любопитството му, а освен това — макар рядко да си го признаваше, тъй като беше един от малкото копнежи, за които не намираше подходящи думи — търсеше някаква отворена врата, зараждащо се признание и радушен прием в дом, който не знаеше, че има.

Сега, като минаваше покрай домовете с цвят на маджун пеш, а не с колата на майка си, забеляза, че по много от тях не се виждаха графити и боклуци, а някои дори имитираха (както му се стори) изтънчеността на Пагфърд с дантелени перденца и украшения по первазите на прозорците — все подробности, които не правеха впечатление на минаващия в автомобил за сметка на налагащите се гледки на заковани прозорци и осеяни с отпадъци ливадки. Но Фатс не се интересуваше толкова от по-спретнатите къщички. Привличаха го по-силно местата, където личаха признаците на хаос и беззаконие, дори ако бяха само плод на детински напъни със спрейове.

Тук някъде (не знаеше точно къде) живееше Дейн Тъли. Семейството на Тъли се ползваше с наистина лоша слава. Двамата му по-големи братя и баща му бяха лежали доста години по затворите. Мълвата гласеше, че Дейн отишъл на последния си бой (с някакъв деветнайсетгодишен от комплекса „Кантърмил“) придружен от баща си, който останал, за да се бие после с батковците на противника на Дейн. Тъли се бе явил в училище с изпонарязано лице, подута устна и черно око. Всеобщото мнение бе, че е регистрирал едно от редките си присъствия единствено с цел да се изфука с раните си.

Фатс беше убеден, че лично той щеше да постъпи другояче. Да се вълнуваш какво друг може да си мисли за размазаното ти лице, е съвсем неавтентично. Фатс лично би предпочел да се сбие, а после да продължи да живее най-нормално, а ако някой разбере, то ще е, понеже случайно го е видял.

Колкото и да провокираше околните, никой досега не му беше посягал. Напоследък често си мислеше какво би изпитал, ако се сбие. Подозираше, че онази автентичност, към която се стреми, би трябвало да включва в себе си и насилие; или поне да не го изключва по принцип. Да си готов да нанесеш удар или да получиш удар, му се струваше форма на смелост, към която би трябвало да се стреми. През живота си не беше прибягвал до юмруците си: езикът му се бе оказвал достатъчен; но новозараждащият се Фатс започваше да се дразни от собствената си словоохотливост и да се възхищава от автентичната бруталност. Виж, по въпроса за ножовете Фатс спореше със себе си много по-предпазливо. Да си купи ножка на тоя етап, че и да разгласи, че я носи, му се струваше израз на абсолютна неавтентичност — жалка имитация на хора от рода на Дейн Тъли; от мисълта буквално му се драйфаше. Но ако някой ден все пак му се наложеше да ходи с нож, то щеше да е нещо съвсем различно. Не че Фатс изключваше вероятността и това да му се наложи, макар да признаваше пред себе си, че идеята го плашеше. Фатс изпитваше ужас от всичко, което пробива плътта — от всякакви игли и остри предмети. Навремето, още като учеха в „Сейнт Томас“, беше единственият, който припадна, когато ги ваксинираха против менингит. Андрю бе установил вече, че един от малкото начини да извади Фатс от релси, бе, като извади в негово присъствие автоинжектора си „Епипен“9 — пълната с адреналин спринцовка, която Андрю трябваше да носи навсякъде със себе си заради опасната алергия, която имаше към ядките. На Фатс му стигаше Андрю да я размаха в близост до него или да се престори, че ще го убоде, че да му призлее.

Така както се размотаваше безцелно, изведнъж Фатс мярна табелата за „Фоли Роуд“. Кристъл Уидън живееше на тази улица. Май не я видя днес в училище, но пък и не щеше да създаде у нея впечатлението, че е дошъл специално да я търси.

Поначало се бяха уговорили да се срещнат в петък вечер. Фатс беше уведомил родителите си, че ще ходи у Андрю да работят по едно съвместно задание по английски. Кристъл май беше наясно какво ще правят; и май нямаше нищо против. Досега му беше позволила да пъхне два пръста в нея там, където беше гореща, стегната и хлъзгава; освен това бе разкопчал сутиена й и му беше позволила да положи длани върху топлите й едри гърди. На коледната дискотека я издири специално, изведе я от салона пред невярващите погледи на Андрю и всички останали и я отведе зад сградата. Тя комай се изненада не по-малко от другите, но точно както се надяваше и очакваше Фатс, не му оказа почти никаква съпротива. Най-умишлено се беше прицелил в Кристъл; а когато му се наложи да затапи хилежите и подигравките на приятелчетата си, имаше готов невъзмутим и нахакан отговор:

— Който иска да чука, не търси врата.

Аналогията си я беше измислил предварително, но реши, че няма да е лошо и да им я разтълкува:

— Вие лъскайте бастуна. Аз предпочитам да еба.

Е, това вече съвсем им изтри тъпите усмивки. Усети как всички, включително и Андрю, се видяха принудени да преглътнат всичките си подигравки по повод избора му и да се прехласнат от възторг как най-невъзмутимо се е прицелил в единствената истинска цел. Да не говорим как Фатс бе избрал несъмнено най-прекия път до целта; никой не можеше да оспори здравата му практичност, а на всичко отгоре Фатс усещаше как всеки един от тях се чудеше как не е намерил у себе си куража да се ориентира тъкмо към това средство за постигане на най-задоволителната цел.

— Бъди така добра да не споменаваш за това на майка ми, ако обичаш — изпъшка Фатс и си пое дъх между две продължителни, сочни взаимни изследвания на устните им кухини, като в същото време търкаше палци напред-назад по зърната на гърдите й.

Тя едва сподави смеха си, после го зацелува още по-агресивно. Не го попита защо точно нея си е избрал, всъщност изобщо нищо не го попита; и на нея, както на него, май й бяха достатъчни реакциите на нейното си съвсем отделно племе и да се къпе в объркването на наблюдаващите я, та дори и в пантомимно изразеното отвращение от страна на неговите приятели. През последвалите три сеанса телесни проучвания и експерименти двамата с Кристъл почти не си проговориха. Инициативата идваше от Фатс, но и тя се бе показала по-готова от обичайното, като се мотаеше там, където не му беше никак трудно да я намери. В петък щяха да се срещнат за пръв път по предварителна уговорка. Той дори беше купил презервативи.

Тази перспектива да стигне докрай, изглежда, май бе свързана донякъде с днешното му бягство от училище и появата му във „Фийлдс“, макар че за самата Кристъл (за разлика от прекрасните й цици и чудодейно неохраняваната й вагина) се сети чак като видя табелата с името на улицата.

Фатс тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, и запали нова цигара. Самата поява на името „Фоли Роуд“ създаде у него особеното усещане, че идването му е ненавременно. Днес „Фийлдс“ имаше ежедневен, непроницаем вид, а онова, което се надяваше да познае, щом го открие, се бе свило и скрило някъде. Не му оставаше друго, освен да се върне в училище.

IV

Днес никой не си вдигаше телефона. Върнала се в стаята на екипа „Грижа за детето“, Кей от два часа набираше периодически нечий номер и оставяше съобщение на телефонния му секретар с молба да й се обадят при първа възможност: районният надомен здравен консултант на семейство Уидън, семейният им лекар, детската градина в „Кантърмил“ и клиниката за лекуване на наркомании и алкохолизъм „Белчапъл“. На бюрото пред нея лежеше отворено досието на Тери Уидън — издута, много изпатила папка.

— Пак ли е почнала да се боде? — попита Алекс, една от жените, с които Кей споделяше офиса си. — Този път ще я изритат окончателно от „Белчапъл“. Все разправя колко се ужасявала, че могат да й отнемат Роби, а не ще да се откъсне от хероина.

— Това й е трето ходене в „Белчапъл“ — допълни Уна.

Въз основа на видяното следобеда, Кей смяташе, че е време за преатестация на случая от всички професионалисти, които отговаряха за различните фрагменти от живота на Тери Уидън. Затова и не преставаше да пренабира номерата дори докато се занимаваше с други преписки. В същото време служебният им телефон не спираше да звъни, като всеки път моментално включваше телефонния секретар. Стаята на „Грижа за детето“ бе пренаселена и разхвърляна, освен дето миришеше на прокиснало мляко, понеже Алекс и Уна имаха навика да изсипват утайката от кафетата си в качето на депримираната на вид палмова лилия в ъгъла.

Последните оставени й от Мати бележки бяха разпилени и хаотични, пълни със задрасквания, погрешни дати и недописани сведения. От преписката липсваха няколко основни документа, включително и изпратеното само две седмици по-рано писмо от клиниката по наркомании. По-бързо щеше да е да разпита Алекс и Уна.

— За последно май го атестирахме… — смръщи се Алекс към палмовата лилия — преди повече от година.

— И явно е било решено, че Роби може да остане при нея — рече Кей с притисната между ухото и рамото телефонна слушалка и не престана да рови безрезултатно из надутата папка да открие бележките от въпросната атестация.

— С тази разлика, че въпросът не беше дали да остане при нея, а дали да й го върнат. Бяха го зачислили на приемна майка, понеже Тери постъпи в болница, след като някакъв клиент я пребил. Беше се изчистила, изписаха я и постоянно даваше зор да й върнат Роби. Върна се към програмата на „Белчапъл“, отказа се от занаята и наистина полагаше усилия. Майка й все обещаваше да й помогне. Така че й го дадоха да го отведе у дома си, но само след няколко месеца пак взе да се инжектира.

— Само че тази, която й помага, не е майка й, доколкото разбирам. — Кей почваше да изпитва главобол от усилията си да разчете едрия разчекнат почерк на Мати. — Става дума за баба й, за прабабата на децата. Но и самата тя, изглежда, не е добре, понеже сутринта Тери спомена, че била болна. Така че, ако Тери е единствената, която сега се грижи…

— Дъщеря й е на шестнайсет — обади се Уна. — Основно тя се грижи за Роби.

— Явно не се справя кой знае колко добре — възрази Кей. — Сутринта го заварих в доста окаяно състояние.

Не че не бе виждала и далече по-ужасни неща: подутини и възпаления, дълбоки рани и изгаряния, почернели натъртвания; краста и гниди; бебета, зарязани върху покрити с кучешки изпражнения мокети; дечица, пълзящи със счупени крайници; веднъж дори (още й се явяваше в сънищата) дете, което страдащият от психоза баща бе държал заключено в шкаф в продължение на пет дни. Този случай поне бе стигнал до националните медии. За Роби Уидън най-голямата непосредствена опасност идеше от купчината тежки кашони във всекидневната на майка му, по която бе тръгнал да се катери, когато усети, че с това привлича изцяло вниманието на Кей. Преди да си тръгне, Кей ги бе пренаредила старателно на две по-ниски купчини. На Тери никак не й се понрави това, че й пипа кашоните; както не й се понрави и изказването на Кей, че следва да смени прогизналите памперс гащи на Роби. Нещо повече: Тери взе, че изпадна във все още леко неясен, но силно нецензурен гняв, в хода на който прати Кей да си ебе майката и да не й се вясва повече пред очите.

Мобифонът на Кей иззвъня. Беше главната лекуваща от клиниката на Тери.

— От сума ти дни ви търся — скастри я.

На Кей й бяха необходими няколко минути, за да поясни на жената, че не е Мати, но от това антагонизмът на другата не намаля особено.

— Тя продължава да се явява, но миналата седмица даде положителна проба. Ако още веднъж се повтори — край. Отсега имаме двайсет души, готови да заемат мястото й по програмата и евентуално да получат някаква изгода от това. На нея й е за трети път, ако трябва да съм точна.

Кей реши да не споменава, че Тери със сигурност бе употребила и днес сутринта.

— Случайно да ви се намира парацетамол? — обърна се Кей към Алекс и Уна, щом жената от клиниката изчерпа подробната си сводка за присъствието на Тери и липсата на напредък от нейна страна, след което затвори.

Кей прокара хапчетата против главобол с хладък чай, понеже нямаше сила да стане и да се завлече до охладителя за вода в коридора. В офиса бе ужасно задушно, радиаторът бе надут докрай. Когато навън взе да се здрачава, луминесцентното осветление над бюрото й се усили; придаде на купищата книжа ярък жълто-бял блясък; бръмчащите черни букви замаршируваха в безкрайни редици.

— Ти само гледай как много скоро и клиниката „Белчапъл“ ще спусне кепенците — каза Уна, която се беше обърнала с гръб към Кей и работеше на компютъра си. — Трябвало да се правят икономии. Един от лекуващите е на издръжка на съвета. Сградата пък е собственост на пагфърдската енория. Дочувам, че се канели да я поспретнат и да я дадат под наем на по-платежоспособен клиент. От години са й взели мерника на тая клиника.

Кей усещаше как слепоочието й тупти. Името на града, който отскоро бе станал неин дом, я натъжаваше. Без да се замисли дори за миг, стори онова, което се бе зарекла никога да не направи, след като той не й се обади предишната вечер: взе мобифона и набра номера на офиса на Гавин.

— „Едуард Колинс енд Ко“ — обади се женски глас на третото позвъняване.

В частния сектор ти вдигаха моментално, тъй като търсещият ги можеше да им донесе пари.

— Бихте ли ме свързали с Гавин Хюс, ако обичате? — каза Кей, вперила поглед в папката на Тери.

— Мога ли да знам кой го търси?

— Кей Бодън — отвърна Кей.

Не вдигна очи; не желаеше да засече погледа нито на Алекс, нито на Уна. Чакането й се стори безкрайно.

(Запознаха се в Лондон на рождения ден на брата на Гавин. Кей не познаваше никого от присъстващите на партито освен приятелката, която я бе завлякла със себе си за подкрепа. Гавин току-що бе скъсал с Лиза; бе леко подпийнал, но й се видя свестен, надежден и конвенционален — изобщо не отговаряше на типа мъже, по каквито Кей поначало си падаше. Изплакал й се бе по повод раздялата, после отидоха в апартамента й в Хакни. Струваше й се доста навит, поне докато поддържаха връзката си от разстояние — гостуваше й през уикендите, обаждаше й се редовно; но когато благодарение на нещо като истинско чудо тя успя да си намери работа в Ярвил, и то за по-ниска заплата, и обяви за продан апартамента в Хакни, той като че се поуплаши…)

— Линията му е все още заета. Ще желаете ли да изчакате?

— Да, ако обичате — отвърна измъчено Кей.

(Ако нещата с Гавин не потръгнат… но няма начин да не потръгнат. Нали заради него се премести и си смени работата, дори дъщеря си откъсна от нормалната й среда. Нима щеше да й позволи подобна крачка, ако няма сериозни намерения? Няма начин да не е обмислил какви ще са последствията, ако скъсат: колко ужасно и неудобно ще е постоянно да се засичат в такова миниатюрно градче като Пагфърд.)

— Свързвам ви — обади се секретарката и надеждите на Кей се възродиха.

— Здрасти — каза Гавин. — Какво правиш?

— Добре съм — излъга Кей, понеже Алекс и Уна я подслушваха. — Твоят ден как е?

— Натоварен — рече Гавин. — А твоят?

— Да.

Зачака с плътно притисната до ухото слушалка, преструвайки се, че слуша какво й говори, заслушана в тишината.

— Чудех се дали няма да можем да се видим довечера — изплю най-сетне камъчето и й призля.

— Ъъ… май няма да мога — отвърна й.

Как може да не си сигурен? Какво си си уредил?

— Може да ми се наложи да отида до едно място… Става дума за Мери, жената на Бари. Покани ме да съм един от онези, които ще изнесат ковчега. Така че може да се наложи… Ще трябва да си изясня какво точно се иска от мен и така нататък.

Беше установила, че ако понякога просто си замълчеше и оставеше неадекватните му извинения да увиснат във въздуха, той се засрамваше и почваше да бие отбой.

— Подозирам обаче, че няма да трае много дълго — каза той. — Така че ще можем да се видим след това, ако държиш.

— Хубаво. Що не минеш покрай нас. Днес часовете в училището са до късно, нали знаеш?

— Ъъ… да, окей.

— В колко? — попита тя, да го принуди поне едно решение да вземе.

— Нямам представа… към девет, да речем?

След като той затвори, Кей продължи да притиска слушалката до ухото си още няколко секунди, след което каза, за сведение на Алекс и Уна:

— И аз. До довечера, любов моя.

V

В качеството й на педагогически съветник, Теса имаше много по-разтегливо работно време в сравнение със съпруга си. Обикновено изчакваше до края на часовете, за да прибере сина им у дома с нисана й, като оставяше Колин (когото тя — за разлика от целия останал свят, включително и почти всички родители, възприели навика от децата си — никога не наричаше Гнездото, макар да знаеше прекрасно прякора му) да ги последва след час-два с тойотата му. Днес обаче Колин изчака Теса на паркинга в четири и двайсет, когато учениците се заизсипваха през портала към родителските автомобили и безплатните училищни автобуси.

Небето беше студено железносиво, като обратната страна на щит. Буйният вятър вдигаше поли и вееше листата на недораслите дървета; беше зъл, леден вятър, който напипва слабите ти места — тилът и коленете — и те лишава от удобството да мечтаеш, да се поотеглиш поне мъничко от реалността. Теса успя да се скрие от него зад затворената врата на колата, но това не й попречи да се чувства ядосана и разстроена, все едно някой я беше блъснал, без да й се извини.

Настанилият се на предната седалка за пътника Колин, навирил смешно колене в тясната кола, сподели с Теса чутото двайсет минути по-рано от дошлия в кабинета му учител по информатика:

Съпругът й бе побледнял от преумора, със сенки под зачервените му очи, а ръцете му потръпваха леко върху дръжката на куфарчето. Фини ръце, с едри кокалчета и дълги нежни пръсти, не особено различни от пръстите на сина им. Теса съвсем наскоро бе обърнала внимание и на двама им върху това сходство; но нито баща, нито син прояви и най-малката радост от мисълта, че помежду им има и най-незначителна физическа прилика.

— Според мен той не… — подхвана Теса, но Колин пак беше отворил уста:

— Което ще рече, че както всички останали, и той ще трябва да остане след часовете, а ти се кълна, че и у дома ще го накажа. Да видим дали ще му хареса. Да видим дали ще му е пак толкова весело. Като начало, ще го накажа една седмица никъде да не излиза и ще видим дали пак ще му е смешно.

Теса предпочете да прехапе езика си, вместо да отговори. Огледа морето облечени в черно и вървящи с приведени срещу вятъра глави ученици — зъзнещи, увивайки се в тънките си палтенца, плюейки кичурите коси от устата си. Розовобузест и притеснен седмокласник се озърташе за кола, която така и не беше пристигнала. Тълпата се раздели и из нея се появи Фатс, с отвята от слабото му лице коса, крачещ, както винаги, с дълги крачки и следван по петите от Арф Прайс, Понякога, под определен ъгъл, при определено осветление, бе лесно да се види как ще изглежда Фатс на стари години. От дълбините на преумората си Теса го възприе за миг като абсолютен непознат и й се стори невероятно това, че той се отделя и се насочва към нейната кола, поради което ще й се наложи да излезе пак на този хиперреален вятър, за да го пусне да се качи. Но в мига, в който стигна до тях и й пусна своята приличаща на гримаса усмивчица, пак се превърна изведнъж в момчето, което тя обича въпреки всичко, така че тя пак излезе, изправи се стоически срещу острия като бръснач вятър, а той се преви и се намъкна в колата при баща си, който изобщо не си направи труда да се помръдне.

Измъкнаха се от паркинга преди безплатните автобуси и тръгнаха през Ярвил, покрай грозните, порутени къщи на „Фийлдс“ и оттам — към детелината, която щеше да ги засили обратно към Пагфърд. Теса наблюдаваше Фатс в огледалото за обратно виждане. Беше се свил на задната седалка и блееше през прозореца, сякаш бе случайно попаднал стопаджия в автомобила на двама души, свързани най-случайно с него благодарение на шанса и близостта.

Колин изчака да стигнат до детелината и чак тогава попита:

— И къде беше днес в часовете по информатика?

Теса не можа да издържи и пак надникна в огледалото. Видя прозявката на сина си. Колкото и безкрайно да го отричаше пред Колин, и тя понякога имаше чувството, че Фатс води някаква мръсна, лична война с баща си, а училището играеше ролята на публика. Освен дето знаеше за сина си някои неща, за които никога нямаше да научи, ако не беше педагогически съветник: учениците й споменаваха разни работи, понякога неволно, понякога с отмъстителност.

Как гледате на това, че Фатс пуши, госпожо. Позволявате ли му да го прави и у дома?

Заключваше дълбоко в себе си тази малка съкровищница от тайно и неумишлено придобита плячка и не я споделяше нито със съпруга си, нито със сина си, независимо от това, колко й тежеше, колко я теглеше надолу.

— Ходих на разходка — отвърна спокойно Фатс. — Да поразмърдам пергелите.

Колин се усука на седалката си, за да изгледа Фатс, и опъна колана, крещейки му с допълнително ограничени и възпрепятствани от балтона и куфарчето жестикулации. Изтървеше ли нервите си, Колин започваше да говори все по-тънко и по-тънко, та сега гласът му направо стигаше до фалцет. Фатс обаче дума не продумваше, само оставяше нахалната му полуусмивчица да изкривява тънките му устни, докато баща му не взе да му крещи обидни думи — но обиди, които се притъпяваха от вродената неприязън на Колин към неприличните изрази и неловкостта, когато му се налагаше да прибягва до тях.

— Слушай бе, нахално, егоистично малко… лайнце — изпищя той, а Теса, чиито очи се бяха насълзили дотолкова, че почти не виждаше къде кара, бе убедена, че още рано утре сутринта Фатс ще имитира стеснителните, произнесени с фалцет епитети на Колин за радост на Андрю Прайс.

Госпожо, а виждали ли сте как страхотно имитира Фатс походката на Гнездото?

— Как смееш да ми отговаряш по този начин? Как смееш да бягаш от час? — крещеше и беснееше Колин, а Теса примигваше да прогони сълзите от очите си.

Сви към центъра на Пагфърд, прекоси площада, мина покрай гастронома „Молисън енд Лоу“, паметника на падналите във войните и „Черният прелат“; свърна вляво покрай „Архангел Михаил и Вси Светии“ по „Чърч Роу“ и се добра в крайна сметка до алеята към къщата им; през това време кресчендото на Колин бе стигнало до прегракнало скърцане, а по мокрите бузи на Теса личаха следи от сол. След като слязоха, Фатс, чиято физиономия не бе помръднала и на йота през пространната бащина обвинителна реч, отвори входната врата с личния си ключ и мързеливо се качи горе, без изобщо да се извърне назад.

Колин тръшна куфарчето си в тъмния коридор и се нахвърли върху Теса. Единствената светлинка идеше от витража над входната врата, чиито цветни стъкла хвърляха странни цветове по ядното му, закръглено плешиво теме — полукърваво, полупризрачно синьо.

— Сега разбираш ли? — крещеше и размахваше дългите си ръце. — Ясно ли ти става с какво си имам работа?

— Да — каза тя и награби шепа хартиени салфетки от кутията върху масичката в коридора и взе да попива лицето си и да си духа носа. — Ясно ми е.

— Ама изобщо не го вълнува на нас какво ни е! — заключи Колин и взе да ридае — мощни, раздиращи сухи напъни като от магарешка кашлица. Теса се втурна и го прегърна — малко над кръста, понеже, каквато си бе нисичка и трътлеста, по-високо не можеше да стигне. А той се преви и се вкопчи в нея, при което тя усети как целият трепери и как гръдният му кош се надига под палтото му.

След няколко минути нежно се отдръпна, отведе го в кухнята и му направи цял чайник с чай.

— Ще отида да занеса една касерола на Мери — каза Теса, след като известно време поседя при него да го гали по ръката. — Половината рода се е събрала у тях. И щом се върна, ще си легнем рано.

Той кимна и подсмръкна, а тя го целуна над слепоочието и чак след това се отправи към фризера. Когато се върна с тежкия, замръзнал кастрон, го завари все още на масата, обгърнал голямата чаша чай с длани и затворил очи.

Теса пъхна кастрона в найлонова торбичка и го остави на плочките до входната врата. Навлече грубата зелена жилетка, която често носеше вместо жакет, но не обу обувки, а се изкачи тихо, на пръсти, до площадката, а оттам, като престана толкова да се старае да не вдига шум — и до мансардната стая.

Приближаването й предизвика внезапен шум като от разбягващи се плъхове. Почука и изчака Фатс да има време да скрие евентуално онова, което гледаше онлайн, или поне цигарите, за които не знаеше, че тя знае. — Да?

Бутна с рамо вратата. Синът й се бе привел театрално над училищната си чанта.

— Тъкмо днес ли намери да бягаш от час?

Фатс се изправи, висок и жилест; извисяваше се значително над майка си.

— Не съм бягал. Само закъснях. А пък Бенет не ме е видял, като влизам. То каква ли полза има от него изобщо?

— Стюарт, моля те. Много те моля.

И на нея й се щеше на моменти да повиши тон на учениците, които й пращаха за консултации. Идваше й да им изкрещи: Но си длъжен да приемеш и чуждата реалност. Може би си мислиш, че действителността е обект на договореност, че я възприемаме такава, каквато ти ни я описваш. Но си длъжен да отчетеш, че и ние сме точно толкова реални, колкото си и ти; длъжен си да приемеш, че не си Бог.

— Баща ти е крайно разстроен, Стю. Заради Бари. Това поне не ти ли е ясно?

— Знам.

— Представи си какво ще ти е, ако Арф умре.

Нито й отвърна, нито промени изражението си кой знае колко, но това не й попречи да усети у него и презрение, и насмешка.

— Знам, че според теб двамата с Арф сте същества от съвсем друг порядък в сравнение с баща ти и Бари…

— Не сме — отвърна Фатс, макар да й беше съвсем ясно, че го казва единствено с надеждата да прекрати разговора им.

— Отивам до Мери да й занеса малко ядене. Умолявам те, Стюарт, не разстройвай повече баща си в мое отсъствие. Моля те, Стю.

— Хубаво — рече той с полусмях, полусвиване на рамене.

А тя усети как вниманието му се стрелна като лястовица към собствените му проблеми, преди още да беше затворила вратата.

VI

Злобният вятър бе отвял следобедната ниска облачност и по залез-слънце съвсем утихна. През три къщи от тази на Уол, Саманта Молисън седеше срещу осветеното от лампата свое отражение в огледалото на тоалетката и си даваше сметка колко силно я потиска мъртвата тишина.

Последните два-три дни бяха съвсем отчайващи. Почти нищо не успя да продаде. Търговският пътник от „Шампетр“ се бе оказал мъж с двойна брадичка, с дразнещи маниери и куфарче, пълно с грозни сутиени. Явно, упражняваше чара си само на подготвителния етап, а при срещата очи в очи беше строго деловит — говореше й покровителствено, критикуваше складовите й наличности и я натискаше да поръча нова стока. А тя беше очаквала далече по-млад, по-строен и по-секси мъж. И сега насочи всичките си усилия да го изпрати колкото се може по-бързо от магазинчето заедно с просташките му мостри на бельо.

През обедната почивка бе купила за Мери Феърбрадър картичка „С най-дълбоки съболезнования“, но не й идваше на ума какво друго да напише в нея, а след съвместното им кошмарно пътуване до болницата не можеше да мине просто с един подпис. Поначало не бяха кой знае колко близки. В градче като Пагфърд човек неминуемо среща този-онзи, но двамата с Майлс не бяха сред приятелите на Бари и Мери. Ако човек трябваше да е точен, по-скоро би казал, че са в противоположни лагери, заради безкрайните битки между Хауърд и Бари по въпроса за „Фийлдс“… не че на Саманта не й беше абсолютно все едно. Беше се издигнала далече над дребнавостите на местните политиканствания.

Изморена, скапана и подута от непрестанното дъвчене на нещо през целия ден, взе да си мисли колко хубаво щеше да е, ако не трябваше да ходят с Майлс на вечеря у свекъра и свекървата. Вторачена в огледалото, пристисна с длани двете страни на лицето си и внимателно дръпна кожата назад към ушите. Милиметър по милиметър, пред очите й взе да се появява една по-млада Саманта. Завъртя бавно лицето си наляво, надясно, да огледа опънатата маска. По-добре, много по-добре. Колко ли можеше да струва; колко ли щеше да я боли; дали щеше някой ден да преодолее страха си? Напъна се да си представи какво би казала свекърва й, ако й се явеше с опънато ново лице. Шърли нямаше да пропусне поредната възможност да им натякне, че именно те двамата с Хауърд покриват голяма част от разходите за образованието на двете си внучки.

Майлс влезе в спалнята; Саманта отпусна кожата, взе коректора и както винаги, отметна назад глава, за да се гримира: така опъваше взелата леко да провисва кожа по челюстта и свеждаше до минимум торбичките под очите. По ръба на устните й се бяха появили къси, но видими бръчици. Беше чела някъде, че можели да се опънат с инжектирането на синтетично химическо съединение. Дали ще има полза, запита се; но поне стопроцентово щеше да е по-евтино от пластична операция на лицето, а и надали Шърли щеше да забележи. В огледалото видя през рамо как Майлс свали вратовръзката и ризата си и как голямото му шкембе се разля над работния му панталон.

— Ти нямаше ли някаква среща днес? С някакъв търговски пътник? — попита я.

Почеса се разсеяно по косматия пъп и се загледа в съдържанието на гардероба.

— Имах, ама без никаква полза — отвърна Саманта. — Пълен боклук.

Майлс одобряваше бизнеса й; самият той бе рожба на семейство, за което търговията на дребно бе единственото сериозно занятие, а уважението към търговската дейност, което Хауърд бе възпитал у него, му бе останало за цял живот. Да не говорим пък колко поводи за шеги и за други, не толкова завоалирани, форми на самодоволство създаваше тъкмо нейният клон от търговията. На Майлс така и не му писваше да ръси все едни и същи изтъркани остроумия и едни и същи изтъркани намеци.

— Лоши кройки ли? — попита я с тон на човек, който разбира.

— Лош дизайн. Отвратителни разцветки.

Саманта среса назад и върза гъстите си сухи кестеняви коси, като в същото време наблюдаваше в огледалото как Майлс се преоблича в памучен панталон и поло риза. Беше пренапрегната, готова да избухне или ревне и по най-дребен повод.

„Евъртри Кресънт“ беше само на няколко минути път пеша, но пък „Чърч Роу“ беше стръмна, затова тръгнаха с колата. Вече сериозно се стъмваше, когато в горната част на пътя задминаха човек с неясно очертания силует и походката на Бари Феърбрадър; Саманта се стресна, но се извърна да види дали го познава. След като изкачи баира, колата на Майлс сви наляво, а само минута по-късно — надясно, по полумесеца от бунгала, строени през 30-те години.

Домът на Хауърд и Шърли представляваше ниска постройка от печени тухли с широки прозорци и доста просторни ливади както отпред, така и отзад, които лятно време Майлс косеше на ивици. През дългогодишното си обитаване Хауърд и Шърли бяха добавили файтонджийски фенери, бяла порта от ковано желязо и теракотени саксии с мушкато от двете страни на входа. Сложили бяха и табелка до звънеца — кръгло полирано парче дърво с изписан с черни готически букви, включително и с кавичките, надпис „Амбълсайд“.

На моменти Саманта си правеше доста жестоки шеги за сметка на дома на свекъра и свекървата. Майлс ги преглъщаше, явно приемайки негласно внушението им, че двамата със Саманта — живеещи сред небоядисани врати и с килимчета право върху голото дюшеме, с обрамчени картини по стените и стилния, но неудобен диван — проявяват по-добър вкус; но тайно в душата си предпочиташе бунгалото, в което израсна. Тук нямаше повърхност, която да не е покрита с нещо кадифено, меко; не ставаше никакво течение и да седиш в креслата, бе истинско удоволствие. Лятно време, като окосеше ливадата, се опъваше в едно от тях, Шърли му донасяше една ледена бира и той се заглеждаше в крикета по широкоекранния телевизор. Понякога една от дъщерите му идваше и се наместваше до него да си яде сладоледа с шоколадовата заливка, която Шърли правеше специално за внучките си.

— Добре дошъл, миличък — рече Шърли още с отваряне на вратата. Ниското й набито тяло в басмяната престилка на цветчета напомняше по форма мелничка за пипер. Вдигна се на пръсти, за да я целуне високият й син, добави: — Здравей, Сам — и мигновено се извърна. — Вечерята е почти готова. Хауърд! Майлс и Сам дойдоха!

Домът им ухаеше на политура и вкусни ястия. Хауърд се появи откъм кухнята с бутилка вино в едната ръка и тирбушон в другата. Със заучено движение Шърли даде на заден ход към столовата, като по този начин направи място на почти запушилия напряко коридора Хауърд да мине, после се върна чевръсто в кухнята.

— А, ето ги и нашите добри самаряни — избоботи Хауърд. — Как върви сутиенният бизнес, Сами? Изправили ли сте се гърди в гърди срещу рецесията?

— Напротив, бизнесът успя изненадващо да омекоти удара, Хауърд — отвърна Саманта.

Хауърд избухна в буен смях, а Саманта не се съмняваше, че щеше и да я шляпне по задника, ако ръцете му не бяха заети с тирбушона и шишето. Възприемаше леките пощипвания и пошляпвания от свекър си като изява на безвреден ексхибиционизъм от страна на човек, който толкова е надебелял и остарял, че друго не му и остава; така или иначе. Шърли адски им се тровеше, за най-огромно удоволствие на Саманта. Не че Шърли даваше открита изява на раздразнението си; нито усмивката й трепваше, нито отслабваше тонът й на разумна сговорчивост, но всеки неблагоприличен жест от страна на Хауърд задължително биваше последван след мъничко от обвита в пух, но въпреки това бодлива стреличка по адрес на снахата. Било то за все по-нарастващите училищни такси на момичетата, загриженост по отношение на диетата на Саманта, въпрос към Майлс не намира ли, че Мери Феърбрадър всъщност има много хубавичко телце — Саманта понасяше всичко с усмивка и чак по-късно си отмъщаваше на Майлс.

— Здрасти, Мо! — рече Майлс и влезе пред Саманта в така наречения „салон“ на Хауърд и Шърли. — Не очаквах и ти да си тук!

— Здравей, красавецо! — отвърна Морийн с дълбокия си дрезгав глас. — Дай една целувка.

Деловата партньорка на Хауърд бе приседнала на крайчеца на дивана и стискаше чашка с шери. Облечена бе в рокля с наситен розов цвят, тъмни чорапи и лачени обувки с висок ток. Гарвановочерната й коса бе тупирана и обилно наръсена с лак, а лицето й под нея бе бледо и наподобяващо на маймунско, с щедро нанесено яркорозово червило, което се сбръчка, когато Майлс се приведе да я целуне по бузата.

— Говорим си за работа. Какво ще правим с новото кафе. Здравей, Сам, сладурано — добави Морийн и потупа дивана до себе си. — Ох, ама ти наистина изглеждаш страхотно с този тен. От Ибиса ли ти остана? Сядай тук до мен. Голям шок трябва да си преживяла в голф клуба. Представям си какъв кошмар е било.

— Абсолютно — съгласи се Саманта.

И ето че най-после й се удаде случай да разкаже някому подробно за смъртта на Бари, а Майлс не преставаше да седи на тръни и да търси подходящ момент да я прекъсне. Хауърд им раздаде големите чаши с пино гриджио, като гледаше да не изпусне и една дума от описанието на Саманта. Постепенно, окъпана от интереса на Хауърд и Морийн и усещаща как италианското бяло вино разпалва успокоителен огън в душата й, Саманта като че се отърси от натрупалото се през последните два дни напрежение и бе обзета от крехкото чувство на благосъстояние.

Помещението бе топло и безупречно чисто. На етажерките от двете страни на газовата камина бяха подредени декоративни порцеланови съдове, почти всички посветени на някое важно събитие в живота на кралското семейство или на годишнина от царуването на Елизабет II. Библиотечката в ъгъла съдържаше смес от биографиите на членове на кралската фамилия и луксозните готварски книги, които бяха залели кухнята. Рафтовете и стените бяха окичени и с куп снимки: Майлс и сестричката му Патриша сияеха от поставените в двойна рамка портрети в еднаквите си училищни униформи; двете дъщери на Майлс и Саманта — Лекси и Либи — бяха представени многократно от бебешките им години до тийнейджърска възраст. Саманта присъстваше само еднократно в семейната галерия, но затова пък на една от най-големите и най-видни снимки: сватбената им фотография с Майлс от преди шестнайсет години. Майлс изглеждаше млад и красив, с пронизващ синеок поглед, присвит право към обектива, но очите на Саманта бяха полупримигнали, а лицето й извърнато настрана, с гушка, удвоена от усмивката й към друг фотограф. Белият сатен на роклята бе яко опънат над наедрелите от ранната бременност гърди и това я правеше да изглежда грамадна.

Тънките като орлови нокти пръсти на едната ръка на Морийн си играеха с верижката, която никога не сваляше от врата си и от която висяха разпятие и халката от брака й с покойния й съпруг. Когато Саманта стигна до момента, в който докторката беше казала на Мери, че нищо повече не могат да сторят, Морийн положи свободната си длан върху коляното на Саманта и леко го стисна.

— Почвам да поднасям вечерята! — провикна се Шърли.

Колкото и неохотно да беше дошла, Саманта вече усещаше колко се е подобрило настроението й след отминалите два дни. Морийн и Хауърд се отнасяха към нея като към героиня, но и като към инвалид; и двамата я потупаха леко по гърба, докато минаваше покрай тях на път към трапезарията.

Шърли бе намалила реостата на осветлението и бе запалила дълги розови свещи, които отиваха на тапетите и на най-официалните й салфетки. Наблюдавано в полумрака през издигащата се от супените чинии пара, дори широкото червендалесто лице на Хауърд бе добило полунеземен вид. Стигнала почти до дъното на голямата си винена чаша, Саманта си помисли колко смешно щеше да е, ако сега Хауърд предложеше да проведат спиритически сеанс, та да чуят и самия Бари как би описал събитията пред голф клуба.

— Добре — рече басово Хауърд. — Предлагам да вдигнем чаши за Бари Феърбрадър.

— Почти сигурно е, че беше получил аневризма — съобщи Майлс в мига, в който оставиха чашите си върху покривката. И вътрешно се зарадва, че беше спестил тази информация на Саманта, която сто на сто щеше да я включи само мимоходом в разказа си пред Морийн и Хауърд. — Гавин звъннал на Мери да й изкаже съболезнованията на фирмата и да уточни какво ще правят със завещанието, при което Мери му го потвърдила. Става дума за артерия в главата му, която се подула и спукала (беше проверил значението на термина в интернет веднага след като беше установил как точно се изписва, още там, в офиса си, след като бяха разговаряли с Гавин). Можело е да се случи по всяко време. Имал е нещо като вроден дефект.

— Ужас — отбеляза Хауърд; и точно в този момент забеляза, че чашата на Саманта е празна, и се надигна от стола си да й налее.

Шърли продължи известно време да отпива от бульона си с вежди, вдигнати едва ли не до линията на косата й. В знак на предизвикателство, Саманта дръпна още една яка глътка вино.

— Няма да ми повярвате — рече с леко надебелял език, — но ми се стори, че го зърнах на идване. В тъмното. Бари.

— Сигурно е бил някой от братята му — отряза я пренебрежително Шърли. — Много си приличат.

Морийн обаче изкудкудяка така силно, че заглуши Шърли:

— И аз имам чувството, че го видях моя Кен вечерта след като почина. Ясно като бял ден: стоеше в градината и ме гледаше през кухненския прозорец. Насред розите.

Никой не й отговори; историята я бяха чували и преди. Измина цяла минута, накъсвана единствено от сърбания, после Морийн пак изграчи с гарванския си глас:

— Той, Гавин, е доста гъст с Феърбрадърови, нали, Майлс? Нали играе скуош с Бари? Играеше, по-скоро.

— Да. Бари го размазваше от бой по веднъж седмично. Гавин трябва да е много смотан играч, като имаме предвид, че Бари беше с цели десет години по-стар от него.

По озарените от свещите лица на трите жени около масата цъфнаха почти еднакви изрази на самодоволна развеселеност. Ако не друго, обединяваше ги леко перверзният им интерес към жилестия по-млад бизнес съдружник на Майлс. Що се отнасяше поне до Морийн, ставаше дума за изява на неуталожимия й апетит за всякакви пагфърдски клюки, сред които похожденията на един млад ерген са първокачествена стока. Шърли изпитваше особено удоволствие от слушането на всякакви подробности за недостатъците и комплексите на Гавин, на чийто фон изпъкваха още по-силно постиженията и успехите на двете божества в живота й — Хауърд и Майлс. У Саманта обаче пасивността и предпазливостта на Гавин пробуждаха единствено котешка жестокост: създаваха у нея могъща страст да види как някой сурогат на женствеността му бие шамари, строява го или го малтретира по друг начин. Когато се срещнеха, самата тя си позволяваше да го тероризира по малко и изпитваше удоволствие от убеждението си, че той я намира за непреодолима, неуправляема.

— Какво става напоследък с дамата на сърцето му от Лондон? — попита Морийн.

— Тя вече не е в Лондон, Мо. Пренесла се е на „Хоуп Стрийт“ — намеси се Майлс. — Но мен ако ме питаш, той май силно съжалява, че изобщо се е захванал с нея. Нали го знаеш що за стока е Гавин. Страхливец по рождение.

Майлс беше завършил гимназията няколко години преди Гавин, поради което сигурно цял живот щеше да се изказва високомерно за някогашния „заек“, а сега — негов съдружник.

— Коя? Една черноока ли? С много къса подстрижка?

— Същата — рече Майлс. — Работи в „Социални грижи“. С плоски обувки.

— Значи, вече сме я виждали в гастронома, нали, Хау? — възкликна Морийн. — Ама нещо няма вид на добра домакиня, поне ако се съди по външния й вид.

След супата им поднесоха свинско печено. Благодарение на редовното доливане на чашата й от Хауърд, Саманта се плъзгаше постепенно към доволно напиване, при все че нещо вътре в нея протестираше отчаяно, като отнесен в морето давещ се. При което тя се опита да го удави в още вино.

Над масата се разстла пауза, сякаш бе чиста покривка — девствена и очакваща, но този път всички като да усещаха, че честта да зададе новата тема се пада на Хауърд. Той продължи известно време да се храни на големи хапки, промивани с вино, и се правеше, че не усеща вперените в него погледи. Накрая, след като опразни чинията си, попи ъгълчетата на устата си със салфетката и проговори:

— Да, интересно е какво сега ще стане в съвета. — Принуди се да млъкне, за да потисне мощно оригване; за секунда имаше вид като че ще повърне. Удари се с юмрук по гърдите. — Пардон. Но наистина ще е безкрайно интересно. В отсъствието на Феърбрадър — в делови стил, Хауърд се бе върнал към обичайната за него форма на името — не виждам как статията му ще се появи във вестника. Освен ако с това не се заеме Бръмбезспир, естествено — добави.

Хауърд лично бе нарекъл Парминдер Джаванда „Бръмбезспир Бхуто“ след първата й проява като общински съветник. Прякорът се ползваше с голяма популярност сред антифийлдци.

— Ама да беше видяла лицето й — обърна се Морийн към Шърли. — Как остана като тресната, като й казахме. Ама аз… открай време… все си имам…

Саманта наостри слух, но можеше само да се изсмее на инсинуацията на Морийн. Та Парминдер беше омъжена за най-големия красавец на Пагфърд — снажният, добре развит Викрам с орловия нос, украсените с гъсти черни мигли очи и мързеливата, всезнаеща усмивка. От години насам Саманта отмяташе волни коси и се смееше по-силно от необходимото, щом спреше на улицата да си побъбри с Викрам, чието тяло бе същото като на Майлс, преди да се откаже от ръгбито и да се отпусне и напълнее.

Скоро след като станаха съседи, Саманта бе дочула, че бракът на Викрам и Парминдер бил уговорен — идея, която й се стори непоносимо еротична. Представяш ли си да ти заповядат да се омъжиш за Викрам и ти да трябва да легнеш с него; измислила си бе дори малка фантазийка, в която я въвеждаха със завоалирано лице в стаята — тя, девицата, жертвата на своята орис… И представяш ли си как вдигаш очи и осъзнаваш какво всъщност те чака… А като знаеш и какво работи — направо настръхваш: толкова отговорна длъжност би придала сексапил и на много по-грозен мъж…

(Преди седем години Викрам бе направил четворния байпас на Хауърд. Вследствие на което нямаше начин Викрам да влезе в „Молисън енд Лоу“, без да го залее поток от бодри приказки.

— Най-отпред на опашката, ако обичате, господин Джаванда! Моля, дами, сторете път на господина. Не, моля ви, господин Джаванда, настоявам! Този човек ми спаси живота, закърпи стария ми часовник… Какво ще желаете днес, господин Джаванда, сър?

Хауърд настояваше всеки път господин Джаванда да не си тръгва, без да е опитал най-новата стока, и винаги добавяше по малко отгоре към поръчаното. Тъкмо поради целия този излишен шум, подозираше Саманта, Викрам избягваше да се отбива много-много в гастронома.)

Изтървала бе нишката на разговора, но това беше без значение. Останалите продължаваха да мелят за нещо си, което Бари Феърбрадър бил написал за местния вестник.

— … да се поговори с него по въпроса — тръбеше Хауърд. — Щото неговото беше доста подло като замисъл. Няма значение, всичко това е минало. Сега трябва по-скоро да ни вълнува кой ще заеме мястото на Феърбрадър. Колкото и да е разстроена, огромна грешка ще е да подценим Бръмбезспир Бхуто. Тя сто на сто вече търси някой подходящ кандидат, което значи, че и ние сме длъжни да потърсим достоен заместник. И то по-добре рано, отколкото късно. Елементарен въпрос на добро управление.

— И какво по-точно предстои? — заинтересува се Майлс. — Избори ли ще проведем?

— Възможно е — отсъди със замислен вид Хауърд, — но лично аз се съмнявам. В случая имаме работа с вакантен пост поради прекратени пълномощия. При липсата на достатъчно интерес от провеждането на избори — макар, както вече казах, Бръмбезспир Бхуто никак да не е за подценяване, — но ако тя не успее да събере девет души, които да поискат обществено гласуване, ще се прибегне просто до кооптирането на нов съветник. В който случай на нас ще са ни нужни гласовете на девет членове, с които да се ратифицира опцията за кооптиране. Нужни са девет души, за да има кворум. От мандата на Феърбрадър остават цели три години. Заслужава си усилията. Успеем ли на мястото на Феърбрадър да вкараме наш човек, току-виж сме успели да обърнем нещата в наша полза.

И Хауърд забарабани с дебелите си пръсти по горната част на винената си чаша, без да отделя поглед от седналия насреща му негов син. И Шърли, и Морийн също бяха вперили очи в Майлс, а Майлс — мина й през ума на Саманта — беше зяпнал баща си като огромен дебел лабрадор, целият разтреперан в очакване да го почерпят с нещо.

И само миг по-късно, отколкото ако беше трезва, Саманта загря за какво изобщо става дума и защо над масата витае някакъв особено празничен дух. Опиването й й бе подействало освобождаващо, но сега изведнъж усети как я ограничава, понеже не бе съвсем сигурна колко послушен ще е езикът й след повече от бутилка вино и дълъг период на мълчание. Затова реши само да си мисли думите, без да ги произнася на глас.

Ще имаш да вземаш, Майлс! Отсега им кажи, че няма да стане, без първо да го обсъдиш с мен, ясно ли ти е?

VII

Теса Уол изобщо не възнамеряваше да се задържа у Мери — поначало й беше напрегнато, когато оставяше мъжа си и Фатс насаме вкъщи — но така или иначе, посещението й се проточи над два часа. Домът на Феърбрадърови се беше препълнил с походни легла и спални чували; разширеното им семейство се бе събрало около зейналия след смъртта вакуум, но нямаше количество шум или дейности, способни да замаскират пропастта, в която бе изчезнал Бари.

Останала за пръв път насаме с мислите си, откакто бе починал приятелят им, Теса се заспуска обратно в мрака по „Чърч Роу“ с болки в краката и с жилетка, която не успяваше да я опази от студа. Освен тихото потракване на дървените мъниста около шията си, чуваше едва-едва и звуците на телевизорите в къщите, покрай които минаваше.

И изведнъж я прониза мисълта: дали Бари е знаел?

Досега не се бе запитвала дали съпругът й е споделил някога с Бари великата тайна на живота й, онази гнилоч, която бе заровена в сърцето на брака й. Тя и Колин никога не я споменаваха дори (макар във все повече от разговорите им, особено напоследък, да се усещаше леденият й полъх…).

Но пък тъкмо тази вечер поне й се стори, че долови скришен полупоглед от страна на Мери, когато стана дума за Фатс…

Каталясала си и си въобразяваш щуротии, укори се категорично Теса. Навикът на Колин да пази тайни бе толкова силен, толкова дълбоко вкоренен в него, че беше изключено да е казал някому, та дори и на Бари, когото боготвореше. Ужасяваше я самата мисъл, че Бари може да е знаел… че добрината му към Колин може да е била породена от съжаление за онова, което тя, Теса, бе сторила навремето…

Във всекидневната им завари съпруга си с очила на носа и с химикалка в ръка да преглежда някакви напечатани листове на фона на телевизионните новини. За нейно успокоение, от Фатс нямаше и помен.

— Как е тя? — попита Колин.

— Ами, както може да се очаква… зле е — отвърна Теса. Изстена тихичко от облекчение, отпусна се на единия фотьойл и изхлузи износените си обувки. — Но пък брат му на Бари се държи възхитително.

— В смисъл?

— Ами… нали разбираш… помага й.

Теса затвори очи и взе да масажира с палец и показалец костта на носа си и клепачите си.

— Винаги съм мислел, че на него не може да се разчита — чу гласа на Колин.

— Сериозно ли? — изрече Теса от дълбините на доброволния си мрак.

— Ами да. Не помниш ли как беше обещал да е рефер на оня мач с пакстънската гимназия? И се обади само половин час преди мача, че няма да може да дойде, та се наложи Бейтмън да спасява положението?

Теса едва се пребори с порива си да го сдъвче. Колин притежаваше ужасния навик да си съставя генерални изводи за хората само въз основа на първите си впечатления, на единични действия. Явно, бе неспособен да схване безкрайната променливост на човешката природа, нито да си даде сметка, че зад всяко безлично лице се крие вътрешен свят не по-малко див и уникален от собствения му.

— Поне успява да утеши децата — изрече внимателно Теса. — Много ми се ще да си легна.

Но не понечи да стане, а остана съсредоточена върху отделните болки в различните части на тялото й: в ходилата, около кръста, по раменете.

— Знаеш ли за какво си мисля, Тес?

— Кажи.

От очилата очите на Колин ставаха дребни като на къртица, което още по-силно подчертаваше високото му, оплешивяващо буцесто чело.

— Мисля си за всичко онова, което Бари се мъчеше да постигне в общинския съвет. Всичко, за което се бореше. За „Фийлдс“. За клиниката по наркомании. Цял ден не ми излиза от главата. — Пое дълбоко въздух. — Реших, че всъщност желая да продължа тази му борба.

Лоши предчувствия обзеха Теса, приковаха я към стола й и я лишиха от дар слово. Но успя да си наложи професионално неутрално изражение.

— Сигурен съм, че и Бари щеше да желае същото — каза Колин.

Странната му възбуда, изглежда, съдържаше и голяма доза оправдание.

Бари дори за секунда не би пожелал подобно нещо, проговори най-честното вътрешно „аз“ на Теса. Той поне щеше да е наясно, че ти си най-малко подходящият човек за целта.

— Божичко — каза. — Ами… убедена съм, че Бари беше крайно… но все пак това е един огромен ангажимент, Колин. Пък и не е, като Парминдер да я няма. Тя все още е на линия и се стреми да довърши всичко онова, което Бари си беше поставил за цел.

Трябваше да се обадя на Парминдер, рече си в същото време Теса и усети как някаква буца на виновност се сви в стомаха й. Боже мой, как можах изобщо да не се сетя да се обадя на Парминдер?

— Но и тя ще се нуждае от подкрепа; сама в никакъв случай няма да успее да им противостои — отвърна Колин. — А и ти гарантирам, че Хауърд Молисън вече подготвя някоя марионетка да заеме мястото на Бари. Вероятно отсега…

— О, Колин…

— Бас държа! Нима не го познаваш?

Забравени, листовете от скута му се стекоха като равномерен бял водопад върху пода.

— Искам да го направя в памет на Бари. Да поема нещата от там, докъдето той ги докара. Да не допусна делото му да изчезне яко дим. Освен дето разполагам и с необходимите аргументи. Той вечно разправяше какви възможности му се били удали, които иначе изобщо нямало да има, а и не забравяй колко много правеше и самият той за околните. Категорично съм решен да се кандидатирам. Още утре ще проуча какви стъпки ще е нужно да предприема.

— Хубаво — съгласи се Теса.

От дългогодишен опит знаеше, че няма смисъл да се противопоставя още на първите изблици на ентусиазъм от страна на Колин, ако не искаше да засили докрай решителността му да се задейства. Но същите тези години бяха научили и Колин, че Теса често бе склонна да изразява съгласие, преди да изкаже възраженията си. Този вид разговори помежду им вечно бяха пропити от общия им, неизказан спомен за онази отдавна заровена тайна. Теса страдаше от чувството, че му е задължена. А и той беше на мнение, че тя му е длъжна.

— Точно така съм си наумил да постъпя, Теса.

— Разбирам те, Колин.

И Теса се надигна от стола си, чудейки се дали ще има силата да се изкатери до горе.

— Няма ли да си лягаш?

— Само минутка още. Искам първо да допрегледам тия неща.

Вече събираше нападалите по пода разпечатки; безумното му ново начинание сякаш го бе заредило с някаква трескава енергия.

В спалнята им Теса се заразсъблича бавно. Земното притегляне като че се беше засилило — толкова трудно й бе да помръдне крайниците си и да се пребори със заялия цип. Облече си нощницата и влезе в банята, откъдето чуваше как Фатс се движи из стаята над главата й. Напоследък се чувстваше ужасно самотна и изцедена от постоянното лавиране между съпруг и син, които на практика съществуваха абсолютно независимо един от друг, с отчуждение, присъщо на хазаин и наемател.

Понечи да свали часовника от китката си и се сети, че от вчера го беше запиляла някъде. Ох, тази умора… все нещо й се губеше… а и как не й мина през ум да се обади на Парминдер? Завлече се до леглото с насълзени очи, тревожна и напрегната.

I

След особено тежък сблъсък с майка си, Кристъл Уидън преспа в понеделник и вторник на пода в стаята на приятелката си Ники. Цялата работа почна, когато Кристъл се прибра от градинката, където беше киснала с приятелки, и завари Тери да разговаря със застаналия на прага Обо. Нямаше човек във „Фийлдс“, който да не познава Обо — онзи с възгрозното подуто лице, щърбата усмивка, кръглите бабешки очилца и старото мръсно кожено яке.

— Нали мога да ти ги оставя за някой и друг ден, Тер? Пък и ти ще намажеш от тая работа.

— К’во ш’ти пази? — намеси се Кристъл.

Роби се промуши през нозете на Тери и се вкопчи в коленете на Кристъл. Малкият мразеше в къщата им да идват мъже. Имаше си сериозна причина за това.

— Нищо ма. Компютъри.

— Недей — каза Кристъл на Тери.

Не щеше майка й да разполага с излишни пари. А и не се съмняваше, че при добро желание Обо като нищо можеше да прескочи междинния етап и директно да й се разплати за услугата с пликче хероин.

— Не ги приемай.

Но Тери вече бе казала „да“. Откакто се помнеше Кристъл, майка й вечно казваше „да“ по всеки повод и всекиму: все се съгласяваше, приемаше, примиряваше: Добре де, давай, нямаш проблем.

Кристъл се бе събрала с приятелките си при люлките, под притъмняващото небе. Чувстваше се напрегната и раздразнителна. Някак си не съумяваше да възприеме факта, че господин Феърбрадър е мъртъв, а в същото време усещаше юмручните удари по корема си, от които й идеше да цапардоса някого. На всичко отгоре я мъчеше и чувството за вина за това, че бе откраднала ръчния часовник на Теса Уол. Ама и тя, тъпата кучка, защо го остави под носа й, а после взе, че и затвори очи? Какво друго можеше да очаква?

Не й помагаше и това, че е с други хора. Джема непрекъснато я занасяше на тема Фатс Уол, та на Кристъл по някое време й писна, нахвърли й се и се наложи Ники и Лиан да я възпират. Тогава Кристъл си тръгна вбесена към дома, където завари вече пристигналите компютри на Обо. Роби се мъчеше да се покатери по наредените в предната стая кашони, а Тери го зяпаше в пълно забвение с разпилени в нозете й прибори за инжектиране. Ненапразно Кристъл се бе ужасявала от мисълта, че Обо може да плати на Тери с пликче хероин.

— Закачена мръсна кучка! Ще видиш сега, като те изхвърлят пак от шибаната им клиника!

Хероинът обаче бе отвел вече майката на Кристъл там, където не можеше да я стигне. И макар че нарече Кристъл „малка кучка“ и „курва“, думите на Тери бяха изречени с празно безразличие. Кристъл й зашлеви шамар, при което Тери й каза да върви да се ебе и да пукне дано.

— Ти тогава си го гледай, шибана безполезна надрусана краво такава! — изкрещя й Кристъл.

Роби хукна с вой подире й, но тя затръшна външната врата под носа му.

Къщата на Ники беше най-готина от всичките. Не можеше да се сравнява по чистота с оная на Баба Кат, но бе по-гостоприемна, уютно шумна, постоянно населена. Ники имаше двама братя и една сестра, та на Кристъл й се наложи да спи върху сгънат одве юрган между леглата на двете сестри. Стените бяха окичени с изрязани от списанията снимки, подредени в колаж от привлекателни момчета и красиви момичета. На Кристъл никога не й бе идвало на ума да украси стените на своята стая.

Чувството за вина обаче не спираше да я яде отвътре; не можеше да си избие от главата ужасения поглед на Роби, когато му тръшна вратата под носа, затова в сряда сутринта се прибра. Така или иначе, семейството на Ники не обичаше да преспива у тях за повече от два дни. С характерната си откровеност, Ники й беше споменала веднъж, че майка й нямала нищо против, стига да не е прекалено често, но че Кристъл не трябвало да ги ползва за общежитие и най-вече — да престанела да се появява след полунощ.

Както винаги, Тери се зарадва на завръщането й и взе да й разправя за посещението на новата жена от социалните грижи, а Кристъл през цялото време се питаше какво ли си е помислила непознатата за дома им, който в последно време бе паднал дори под обичайното си занемарено ниво. Най-вече я тревожеше мисълта, че Кей беше заварила у дома Роби, който този ден трябваше да е на градина, тъй като обещанието на Тери да не го отписва от детското заведение, което бе започнал да посещава, докато беше при приемната си майка, бе ключовото условие в постигнатата предишната година договореност да го върнат при семейството му. Освен дето беше бясна, че жената от „Социални грижи“ го е видяла по памперс гащи след всичките усилия от страна на Кристъл да го научи да ползва тоалетната.

— И к’во ти каза в крайна сметка? — запита Кристъл Тери.

— Че щяла да се върне — отвърна Тери.

У Кристъл се появи някакво лошо предчувствие. Редовната им патронажна служителка не си даваше особено зор и гледаше да не се бърка много в живота на семейство Уидън. Завеяна и нехайна, тя често им грешеше имената или бъркаше обстоятелствата им с тези на други нейни клиенти. Появата й веднъж на всеки две седмици като че имаше единствената цел да се увери, че Роби е още жив.

При мисълта за новата заплаха, Кристъл още повече се вкисна. Когато не се беше бола, Тери трепереше пред гнева на дъщеря си и се оставяше Кристъл да я командва. Възползваща се от временната си власт, Кристъл заповяда на Тери да се облече като хората, смени зорлем гащите на Роби, предупреди го, че в новите не може да пикае на воля, и го помъкна към градината. След като го остави, малкият ревна, при което тя му се озъби, но за да я пусне, й се наложи да клекне и да му обещае тържествено да го вземе в един.

След което Кристъл реши да се чупи от училище, макар сряда да бе любимият й ден, в който имаше и физическо, и консултация при педагогическия съветник; захвана се да пооправи къщата — поля обилно кухнята с дезинфекцираща течност с ухание на бор и изстърга всичката стара храна и фасовете в торбите за боклук. Скри тенекиената кутия от бисквити с инструментите на Тери и напъха в холния шкаф останалите компютри (три вече бяха взети).

Стържеше засъхналата храна от чиниите, а мислите й постоянно се връщаха към гребната осморка. Ако господин Феърбрадър бе все още жив, утре щяха да имат тренировка. Той обикновено я караше с микробусчето си и в двете посоки, понеже тя нямаше друг начин, по който да стигне до канала в Ярвил. С колата пътуваха също така двете му близначки, Ниъх и Шевон, и Сухвиндер Джаванда. Кристъл поначало не контактуваше редовно в училище с трите момичета, но откакто бяха станали екипаж, взеха да се питат „Как е?“ при всяко разминаване по коридорите. В началото си мислеше, че ще я гледат надменно, но се оказаха съвсем свестни момичета. Смееха се на всичките й шеги. Дори възприеха някои типични нейни изрази. В определен смисъл тя стана нещо като водач на отбора.

В семейството на Кристъл никой никога не бе притежавал кола. Ако се съсредоточеше, можеше да усети уханието на вътрешността на микробусчето дори тук, над вонята в кухнята на Тери. Обожаваше този топъл, найлонов аромат. В случаите, в които на господин Феърбрадър му се налагаше да транспортира целия екипаж, пътуваха дори във взет под наем минибус, а на няколко пъти дори преспиваха извън дома, когато имаха състезания с по-отдалечени училища. Пътуващият отзад в минибуса отбор пееше „Чадър“ („Umbrella“) на Риана: песента се беше превърнала в ритуал, в химн на осморката, а на Кристъл бяха поверили началното рап соло на Джей Зи. Господин Феърбрадър щеше да се попикае от смях, като я чу за пръв път:

Кристъл така и не беше разбрала какво иска да каже Джей Зи.

Гнездото Уол им беше разпратил писмо, с което ги уведомяваше, че всички тренировки на отбора се отлагат до намирането на нов треньор; но тъй като да си намерят нов треньор, беше изключено, на всички им беше ясно, че това са глупости на търкалета.

Те си бяха екипаж на господин Феърбрадър — лична негова рожба. Само Кристъл си знаеше колко подигравки беше отнесла от Ники и останалите за това, че се беше записала. Но поднасянията им просто прикриваха неспособността им да повярват, а впоследствие — и възхищението им — след като екипажът взе да печели медали. (Кристъл съхраняваше своите в кутийка, която открадна от дома на Ники. Тя, Кристъл, поначало имаше навика да пъха по джобовете си вещи, принадлежащи на хората, които харесваше. Въпросната кутия бе пластмасова, украсена с рози — кутийка за детски бижута всъщност. Сега в нея се беше сгушил и часовникът на Теса.)

Най-красивият момент беше онзи, когато биха ония самодоволни кучки от „Сейнт Ан“ — най-най-суперденят в живота на Кристъл. На следващото общоучилищно събрание директорката изтъпани отпред целия екипаж (Кристъл си умря от ужас — Ники и Лиан вече бяха почнали да се бъзикат с нея), но в крайна сметка всички им ръкопляскаха… Намерили бяха нещо положително в това, че от „Уинтърдаун“ бяха били „Сейнт Ан“.

Но всичко това беше останало в миналото — край на пътешествията с бусчетата, край на гребането, край на интереса от страна на местния вестник. А на Кристъл толкова й се щеше пак да пишат за нея. И господин Феърбрадър й беше обещал този път да дойде с нея, да не е сама. Щяха да са само двамата.

— Те за к’во толкова искат да си приказваме?

— За живота ти. Интересува ги как живееш.

Като някоя знаменитост. Кристъл нямаше пари за списания, но беше разгледала доста в дома на Ники и в чакалнята на лекаря, ако се случеше тя да заведе Роби. Така че този път щеше да е още по-хубаво, отколкото предишния, с целия отбор. Направо щеше да се пръсне от вълнение при мисълта, че вестникът само за нея ще пише, но успя някак си да не си отвори човката и дори не се похвали на Ники и Лиан. Решила беше да ги изненада. И по-добре, че премълча. За вестника повече и дума не можеше да става.

В стомаха й се образува нещо като кухина. Зарече се повече да не си мисли за господин Феърбрадър и продължи да шета, да чисти неумело, но упорито, а в това време майка й си седеше в кухнята, пушеше и блееше през задния прозорец.

Малко преди обяд пред къщата им спря жена със стар син воксхол. Кристъл я мярна през прозореца от стаята на Роби. Посетителката беше тъмнокоса, много късо подстригана и обута в черен панталон, с някаква африканска мънистена огърлица, метнала през рамо обемиста пътна чанта, която май беше пълна с папки.

Кристъл хукна надолу.

— Тя май пак идва — провикна се към Тери в кухнята. — Оная, от социалните.

Жената почука и Кристъл й отвори.

— Здрасти. Казвам се Кей и замествам временно Мати. А ти вероятно си Кристъл.

— Аз съм — отвърна Кристъл, но не си направи труда да отвърне на усмивката на Кей.

Въведе я във всекидневната и я остави да оцени новата й, макар и не пълна, чистота: празният пепелник беше натикан с повечето въргаляли се наоколо дотогава неща по потрошените етажерки. Мокетът все още си беше мръсен, понеже прахосмукачката не работеше, кърпата и цинковият крем бяха зарязани насред стаята, а една от миниатюрните колички на Роби се кипреше на ръба на пластмасовия леген. Кристъл се беше мъчила да заплесва детето с автомобилчето, за да може да му почисти задника.

— Роби е на градина — уведоми тя Кей. — Заведох го. Пак му сложих гащи. Тя все му слага памперси, хем съм й казала да не го прави. Намазах му дупето с крем. Ще му мине, само се е подсякъл.

Кей отново й се усмихна. А Кристъл надникна през вратата и се провикна:

— Мамо!

Тери се появи от кухнята по стар мръсен пуловер и джинси, но поне изглеждаше по-добре, като се беше попокрила.

— Здравей, Тери — каза Кей.

— К’во п’а’иш? — попита Тери и опъна яко цигарата.

— Сядай там — нареди й Кристъл, а майката я послуша и се сви на същия стол като предния път. — Чай или нещо друго да искаш? — обърна се Кристъл към Кей.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Кей, седна и отвори преписката. — Благодаря.

Кристъл излезе забързана от стаята. Но се вслушваше в разговора им; мъчеше се да разбере какво казва Кей на майка й.

— Предполагам, че не очакваше да се върна толкова скоро, Тери — чу как каза Кей (ама че странен акцент имаше тая жена: май беше лондонски, като на оная наперена нова кучка в училището, дето половината момчета й се топорчеха), но да ти кажа, вчера много се притесних за Роби. Кристъл разправя, че днес пак бил на градина.

— Ъхъ — потвърди Тери. — Тя го заве’е. Тая сут’ин се п’иб’а.

— Прибра ли се, казваш? Че къде е била?

— Бях на гости с преспиване у една приятелка — втурна се обратно в дневната Кристъл, да изложи собствената си позиция.

— Така е. Ама си дойде от’ано — рече Тери.

Кристъл се върна при чайника. А той така се разсъска и разсвири, като кипваше, че не можа нищо да чуе от разговора между майка й и служителката. Шльопна по малко мляко направо върху торбичките с чая и в желанието си да не изпусне нищо, се понесе с парещите чаши към дневната точно в мига, в който Кей казваше:

— … разговарях вчера с госпожа Харпър от детската градина…

— Ма’ни я тая кучка — намеси се Тери.

— Заповядай — каза Кристъл на Кей, постави чашите с чая на пода и извъртя едната така, че дръжката й да сочи към гостенката.

— Много благодаря — каза Кей. — Тери, според госпожа Харпър Роби бил натрупал много отсъствия през последните три месеца. Доколкото усещам, от доста време не му се е събирала пълна седмица, нали така?

— К’во? — рече Тери. — Ъъ. Не, има. Само вчера дето о’съст’а. И като го б’леше гъ’лото.

— И кога е било това?

— Кое? А, няма и месец… месец и по’о’ина… ’начи.

Кристъл приседна на страничната облегалка на креслото на майка й. От висотата на своето положение впери яден поглед в Кей, предъвквайки енергично дъвката си, скръстила ръце като майка си. В скута на Кей се мъдреше дебела разтворена папка. Кристъл мразеше папките. Записват в тях всякакви глупости по твой адрес, после ги използват срещу теб.

— Аз оставям Роби в градината — каза. — На път за училище.

— Да, но според госпожа Харпър присъствието му е станало доста нередовно — подчерта Кей, забила поглед в бележките, които си бе водила по време на разговора с директорката на детската градина. Работата е там, Тери, че когато миналата година са ти върнали Роби, ти си поела най-сериозен ангажимент да не го махаш от детската градина.

— Не съм го махала, да му е… — подхвана Тери.

— Не. Няма да псуваш, разбра ли? — прекъсна я силно Кристъл. После се обърна към Кей: — Беше болен, нали разбираш? Сливиците му се подуха. Докторът му предписа антибиотик.

— И кога стана това?

— Ами… преди около три седмици — абе точно след…

— По време на вчерашното ми посещение, Тери — обърна се Кей пак към майката на Роби (в това време Кристъл дъвчеше енергично, а ръцете й оформяха двойна бариера пред гърдите й), — ми направи впечатление, че ти е много трудно да реагираш на нуждите на Роби.

Кристъл сведе очи към майка си. Собственото й сплескано върху облегалката бедро бе два пъти по-широко от онова на Тери.

— Н’съм… изо’що… — Но Тери реши да смени тактиката. — Нищо му няма.

Подозрението се спусна като сянка на кръжащ лешояд върху душата на Кристъл.

— Тери, ти току-що се беше бола, когато пристигнах вчера, нали?

— Изо’що не съм, да му еба майката! Изо’що ти се заблу… д’еба… нищо не съм се бола…

Някаква тежест се стовари върху белите дробове на Кристъл и ушите й закънтяха. Оня Обо сигурно й е дал не едно пакетче, а цяла пачка. И жената от „Социални грижи“ я е заварила точно като е фазирала. А при следващото си посещение в „Белчапъл“ Тери ще даде положителна проба и пак ще я изхвърлят…

(… а без метадон ще се върнат пак на онова кошмарно място, където Тери отново ще подивее, пак ще започне да поема хуйове на непознати в щърбата си уста, за да захранва вените си. И пак ще им вземат Роби, този път може би — окончателно. От ключодържателя в джоба на Кристъл висеше червено пластмасово сърчице, а в него — снимка на Роби на една годинка. И сърцето на Кристъл заби по онзи начин, по който туптеше, когато гребеше с пълна сила, когато опъваше веслата през водата, чуваше как пеят мускулите й и гледаше как останалите от екипажа се пързалят назад…)

— Да му еба… — извика, но никой не я чу, понеже Тери продължаваше да крещи на Кей, която седеше видимо невъзмутима с чашата си чай в ръце.

— Не съм се бола, да му еба майката, нищо не мо’еш да дока’еш…

— Шибана тъпа глупачка — провикна се още по-силно Кристъл.

— Да си еба майката, ако съм се бола. Д’еба и шибаната лъжа — пищеше направо Тери като попаднало в мрежа животно, което с тръшкането си се омотава още повече. — Изо’що не съм се бола, да ти еба…

— Пак ще те изхвърлят от шибаната им клиника, д’еба и курвата смотана!

— Не смей така да ми гово’иш, да ти го начукам!

— Стига! — опита се да ги надвика Кей, остави чашата си на пода и се изправи, ужасена от онова, което бе предизвикала; след което истински разтревожено се провикна: — Тери! — когато майката се закрепи полуклекнала на другата странична облегалка и двете с Кристъл започнаха да си крещят почти опрели нос в нос, като два гаргойла.

— Кристъл! — изцепи се Кей, когато дъщерята вдигна юмрук.

Кристъл се отблъсна рязко назад от креслото. Усети с изненада стичащата се по бузите й топла течност и в объркването си реши, че е кръв, но когато я обърса, видя по върховете на пръстите си да блестят сълзи — само бистри сълзи.

— Хубаво — каза разстроено Кей. — Дайте сега да се успокоим, ако обичате.

— Ти се успокой, да ти еба майката — отвърна й Кристъл.

Все още цялата разтреперана, обърса с опакото на дланта лицето си, след което войнствено се отправи към креслото на майка си. Тери се отдръпна уплашена, но Кристъл просто взе цигарения пакет, измъкна последната останала цигара и запалката и запали. С цигара в уста обърна гръб на майка си и се отдалечи, мъчейки се да потисне новите сълзи, които й напираха.

— Окей — каза все още правостоящата Кей. — Дайте да седнем и да обсъдим спокойно нещата…

— Стига ма, да ти еба майката — отвърна с безразличие Тери.

— Всичко опира до Роби — подхвана Кей, все още права, не смееща да се отпусне. — Само заради него съм тук. Да направя така, че за него да е добре.

— Голяма работа, че не отишъл на градина — обади се Кристъл от прозореца. — Това да не е престъпление, да му еба майката.

— …д’не е п’ес’ъп’ение, да го… — повтори думите й като слабо ехо Тери.

— Работата не е само в градината. Вчера заварих Роби в окаяно състояние, силно подсечен. На неговата възраст не може и дума да става за памперси.

— Ама ти не ме ли чу, ма? Махнах му шибаните памперси и му обух нормални гащи! — побесня Кристъл.

— Съжалявам, Тери — каза Кей, — но ти изобщо не беше в състояние да се грижиш самостоятелно за едно малко дете.

— Изо’що не съм…

— На мен можеш да ми повтаряш до безкрай, че не си се бола — прекъсна я Кей, а Кристъл долови за пръв път нещо истинско и човешко в гласа на Кей: отчаяние, раздразнение. — В клиниката обаче тестът няма да ти се размине. И знаеш не по-зле от мен, че ще е положителен. А са те предупредили, че това е последната ти възможност, че обезателно ще те изхвърлят.

Тери обърса уста с опакото на ръката си.

— Разбирам, че и двете никак не искате да ви отнемем Роби…

— Ами не го отнемайте, да ви го начукам! — кресна Кристъл.

— Не е толкова просто — отвърна Кей. Пак седна, вдигна падналата на пода тежка папка и я положи в скута си. — Когато миналата година са ти върнали Роби, ти, Тери, си се била откачила. Обещала си тържествено да останеш чиста и да завършиш програмата, а освен това и да спазиш ред други ангажименти, като например да не отписваш Роби от градината…

— Е, не им ли го водех…

— … за известно време, да. Но само за кратко, Тери, което е съвсем недостатъчно. Така че след вчерашния ми оглед и след като разговарях с лекуващата те и с госпожа Харпър, боя се, че се налага да преразгледаме състоянието на нещата.

— Това пък к’во значи? — озъби се Кристъл. — Пак ли атестация, да му еба майката? И за к’во ви е потрябвала? За какво ви е, а? Нищо му няма на Роби, нали аз го гледам… Мълчи ма, да ти го! — изкрещя по адрес на Тери, която се мъчеше да я надвика от стола си. — Тя не го гледа, аз го гледам, ясно ли е? — изрева на Кей с насълзени силно гримирани очи и с показалец, насочен към гърдите й.

Кристъл бе навестявала Роби редовно през месеца, през който бе при приемните родители. Малкият се впиваше в нея, настояваше тя да остане на чай и плачеше, когато тя си тръгваше. А тя имаше чувството, че й отрязват половината вътрешности и ги държат за заложник. По-хубаво щеше да е да бяха пратили Роби при Баба Кат, както самата нея я пращаха като по-малка всеки път, когато Тери се скапеше. Но Баба Кат бе вече престаряла, немощна и нямаше сили да се оправя с Роби.

— Оценявам обичта и грижите ти към братчето ти, Кристъл — каза Кей, — но по закон ти не си…

— Що да не съм, ма? Не съм ли му сестра, майка му стара?

— Добре — отсече Кей. — Тери, дай да погледнем фактите в очите. Ако се явиш в „Белчапъл“ с твърдението, че не си се бола, а дадеш положителна проба, те моментално ще те изхвърлят. Лекуващата ми го съобщи най-категорично по телефона.

Свита на креслото — странен хибрид от стара жена и дете с изпопадали зъби, — Тери я зяпаше с празен и неутешим поглед.

— Според мен единственият начин да се спасиш евентуално от изключване — подчерта Кей — е да си признаеш, че си се бола, да поемеш отговорността за прегрешението и да демонстрираш готовност да отвориш нова страница.

Тери продължаваше да гледа тъпо. Не знаеше как другояче да посрещне многобройните си обвинители, освен с лъжи: Добре де, давай, ня’а проблем, а след това: Изо’що не съм, да му еба майката…

— Имаше ли някаква специална причина да посегнеш към хероина през тази седмица, след като вече бе приела голяма доза метадон? — заинтересува се Кей.

— Ъхъ — каза Кристъл. — Появи се Обо, а тя на него никога не му отказва, да му еба майката!

— Я да мълчиш — рече Тери, но без никакъв плам.

Май още се напъваше да смели казаното от Кей — шантавия й, опасен съвет да кажела истината.

— Обо — повтори Кей. — Кой е този Обо?

— Шибан чекиджия — каза Кристъл.

— Той ли ти е дилърът? — заинтересува се Кей.

— Мълчи — предупреди отново Тери дъщеря си.

— Ами ти що не му каза „не“, да ти го начукам! — кресна Кристъл на майка си.

— Добре — повтори Кей. — Ще се обадя пак на лекуващата те, Тери, и ще се помъча да я убедя, че за семейството ти ще има полза, ако не те изключат от програмата.

— Ама наистина ли? — ахна Кристъл.

До този момент за нея Кей беше една огромна кучка — по-гадна кучка и от оная приемна майка с безупречно чистата й кухня и с милите й приказки към Кристъл, от които Кристъл се чувстваше истински лайняно.

— Да, наистина — потвърди Кей. — Но от наша гледна точка, за екипа „Грижа за детето“ въпросът е наистина сериозен. Ще установим много по-строго наблюдение върху дома на Роби. И настояваме да видим промяна, Тери.

— Ху’аво де — каза Тери, съгласна, както винаги, с всичко и с всички.

Кристъл обаче добави:

— Ще видите. Тя ще се промени. Аз ще й помогна. Ще се промени.

II

Шърли Молисън прекарваше всяка своя сряда в ярвилската болница „Саутуест Дженерал“, където заедно с още десетина доброволци извършваше немедицински дейности: разнасяше с количка прочитни книги, грижеше се за цветята на пациентите и пазаруваше от магазинчето във фоайето на онези, които бяха приковани към леглата си, а нямаха посетители. Любимата й дейност обаче бе да ходи от легло на легло и да приема поръчките за храна. Веднъж, както вървеше с клипборда си и с ламинирания си пропуск, някакъв лекар по коридора я взе за член на болничната администрация.

Мисълта за доброволен труд й се яви по време на най-дългия й разговор с Джулия Фоли, откакто се познаваха, на едно от прекрасните й коледни партита в „Суитлъв Хаус“. Точно тогава научи, че Джулия набирала помощи за педиатричното отделение на местната болница.

— Сега остава да уредим и посещение на някой член на кралското семейство — каза тогава Джулия със зареян над рамото на Шърли по посока на входната врата поглед. — Ще помоля Обри да си поприказва по този въпрос с Норман Бейли. Извинявай, но трябва да посрещна Лорънс…

И заряза изправената до рояла Шърли да казва „О, да, разбира се“ на празния въздух. Нямаше си представа кой е този Норман Бейли, но главата й се замая от мисълта. И още на другия ден, без да каже и дума на Хауърд какво си е наумила, се обади в „Саутуест Дженерал“ и пожела да постъпи като доброволец. А след като се убеди, че за целта се изисква единствено да имаш безупречна характеристика, здрав разум и яки нозе, настоя да й изпратят формуляра за кандидатстване.

Доброволният труд разкри пред Шърли цял нов славен свят — мечтата, която Джулия Фоли бе посяла неволно в душата й там, до рояла: Шърли, застанала права с благоприлично хванати пред себе си ръце, с провесен от врата ламиниран пропуск, докато кралицата се придвижва бавно по редицата сияещи помощници. Представяше си как изпълнява безупречен реверанс, с който привлича вниманието на Нейно Величество, която спира да си побъбри с нея и поздравява Шърли за това, че толкова щедро отдава свободното си време… фотографската светкавица и снимката в утрешните вестници… Кралицата разговаря с болничната доброволка г-жа Шърли Молисън… А когато понякога Шърли успееше наистина да се съсредоточи върху въображаемата сцена, биваше обзета от едно едва ли не свято усещане.

Освен това доброволният труд в болницата беше дал на Шърли бляскаво ново оръжие, с което да поокастри превземките на Морийн. Откакто вдовицата на Кен се превърна, като някоя Пепеляшка, от магазинерка в бизнес съдружник, бе взела да си вири носа по начин, който буквално вбесяваше Шърли (въпреки всепонасящата й котешка усмивка). Но ето че Шърли бе успяла да си възвърне по-високата кота: и тя работеше, но не за да печели, а от сърдечна доброта. Да си доброволец, бе признак на висококласност — работа за жени, които не се нуждаят от повече пари, жени като нея и Джулия Фоли. Да не говорим, че болницата осигуряваше на Шърли и достъп до една много по-огромна мина от клюки, с които да удави досадните приказки на Морийн за новото им кафе.

В днешното утро Шърли обяви с твърд тон на завеждащия доброволците предпочитанията си към двайсет и осмо отделение и съответно бе изпратена именно в онкологията. Точно там, в двайсет и осмо отделение, бе единствената й приятелка изсред медицинските сестри; по-младите сестрички поначало се отнасяха с неприязън и покровителстване към доброволките за разлика от Рут Прайс, която съвсем скоро се бе върнала към сестринската професия след шестнайсетгодишно прекъсване и която от самото начало се беше държала очарователно. И както Шърли бе подчертала, връзката им се укрепваше от факта, че и двете бяха пагфърдки.

(При все че, реално погледнато, самата Шърли не беше родом от Пагфърд — майка им беше отгледала и нея, и сестричката й в тесен, разхвърлян апартамент в Ярвил. Майка им пиеше яко; така и не се беше развела с баща им, който въобще не се мяркаше. Местните мъже сякаш знаеха масово името на майка й и го споменаваха с многозначителни подсмихвания… но всичко това беше останало в далечното минало, а Шърли бе на мнение, че миналото се разпада, ако не говориш за него. И отказваше да си го спомни.)

Шърли и Рут се срещнаха радушно, но от много работа им остана време само колкото да разменят по някоя повърхностна приказка относно внезапната кончина на Бари Феърбрадър. Успяха обаче да се уговорят да обядват заедно в дванайсет и половина и Шърли отиде да докара количката с прочитните книги.

Чувстваше се в прекрасно настроение. Виждаше бъдещето съвсем ясно, сякаш вече се е сбъднало. Хауърд, Майлс и Обри Фоли ще се обединят и ще отрежат завинаги „Фийлдс“, а това ще е повод за празнична вечеря в „Суитлъв Хаус“…

Имението наистина поразяваше Шърли: просторна градина със слънчев часовник, интересно подстригани храсти и езерца; просторни преддверия с ламперия; снимка в сребърна рамка върху рояла, на която собственикът си разменяше шеговити думи с най-голямата дъщеря на кралицата, принцеса Ан. Не забелязваше и никакво снизхождение в отношението на Фоли към нея или към съпруга й; не че нямаше куп неща, които да отвличат вниманието й при всяко влизане в орбитата на семейство Фоли. И никак не й беше трудно да си представи как само петимата са седнали на интимна вечеря в една от онези прекрасни стаи около салона. Как Хауърд е седнал до Джулия, самата тя — отдясно на Обри, а помежду им — Майлс. (Във въображението на Шърли Саманта винаги отсъстваше по неизбежни причини.)

В дванайсет и половина Шърли и Рут се събраха пред витринката с киселите млека. Шумната болнична столова тепърва щеше да се напълни към един, така че двете жени — сестрата и доброволката — доста лесно си намериха лепкава, оръсена с трохи маса с два стола до стената.

— Как е Саймън? Какво правят двамата ти синове? — заразпитва Шърли, след като Рут обърса масата и двете разтовариха таблите си, след което седнаха една срещу друга, готови да си поприказват.

— Сай е добре, благодаря. Очаквам днес да донесе у дома новия ни компютър. И както се досещаш, момчетата горят от нетърпение.

Което съвсем не беше истината. Андрю и Пол вече имаха по един евтин лаптоп; а настолният компютър дремеше в ъгъла на малката им всекидневна, но момчетата избягваха да го пипат и въобще да си намират работа в близост до баща си. Рут често говореше пред Шърли за синовете си така, сякаш са по-малки, отколкото всъщност бяха — портативни, сговорчиви, лесно забавлявани. Вероятно искаше да се изкара по-млада, отколкото бе в действителност, да подчертае разликата в годините между себе си и Шърли — която и така си беше около две десетилетия — и да създаде впечатлението, че са по-скоро като майка и дъщеря. Майката на Рут бе починала преди десет години; имаше нужда да общува с по-възрастна жена. А и както Шърли беше й подсказала, отношенията й със собствената й дъщеря също бяха далече от идеалните:

„С Майлс открай време сме много близки. Патриша обаче се оказа по-труден характер. В момента живее в Лондон.“

Рут изгаряше от нетърпение да научи нещо повече, но ако имаше нещо общо помежду им с Шърли, което всяка от тях оценяваше високо у другата, то бе благовъзпитаната им въздържаност — гордостта да излагат пред очите на останалия свят една несмущавана от нищо повърхност. По тази причина Рут бе пренебрегнала превъзбуденото си любопитство, макар тайничко да се надяваше все някой ден да научи кое й е толкова трудното на Патриша.

Шърли и Рут си бяха допаднали от пръв поглед именно понеже и двете си даваха сметка, че и другата е жена като нея — жена, чиято най-голяма гордост бе в това, че е пленила и успяла да опази любовта на своя съпруг. Свързваше ги нещо, наподобяващо основния закон на масоните, и това им създаваше взаимно чувство за сигурност, което липсваше в отношенията им с други жени. А удоволствието от съучастничеството им се засилваше още повече от усещането за превъзходство — всяка от тях тайно съжаляваше другата заради избора й на съпруг. Рут виждаше у Хауърд определена физическа уродливост и не можеше да се начуди как приятелката й, запазила деликатната си хубост въпреки излишните килограми, изобщо е приела да се омъжи за него. А в съзнанието на Шърли — която нямаше спомен някога през живота си да е виждала Саймън, нито да е чувала името му във връзка с висшите пагфърдски дела, и нямаше впечатления Рут да води дори елементарен светски живот — съпругът на медицинската сестра битуваше под формата на самотен неудачник.

— Та с очите си видях как Майлс и Саманта докараха Бари — подхвана Рут основната тема без какъвто и да било предговор. Поначало не притежаваше финеса на Шърли в светските разговори и трудно прикриваше жаждата си за пагфърдските сплетни, от които бе лишена заради местоживеенето си на върха на издигащия се над градчето хълм, изолирана на всичко отгоре и заради Саймъновата необщителност. — Ама те наистина ли са били там, когато е станало?

— О, да — каза Шърли. — Отишли да вечерят в голф клуба. Неделя вечер, нали разбираш. Откарали дъщерите обратно в училищния пансион, а и Сам обича да се хранят по заведенията, понеже не е кой знае каква готвачка…

По време на съвместните им почивки за кафе Рут бе успяла малко по малко да сглоби интимната история на брака между Майлс и Саманта. Шърли й беше споделила, че синът й бил принуден да се ожени за Саманта, тъй като Саманта била забременяла с Лекси.

— Но смятам, че добре си живеят — въздъхна Шърли с престорен оптимизъм. — Майлс постъпи така, както трябваше; не бих и допуснала нещо друго. А момиченцата им са един разкош. Жалко само, че Майлс остана без син; щеше да е прекрасен мъжки татко. Но Сам отказа да ражда трето.

Рут трупаше с възторг всяка трошица от завоалираната критика на Шърли по адрес на снаха й. Поначало се бе подразнила силно от Саманта още преди години, когато отведе четиригодишния си син Андрю в детската градина към „Сейнт Томас“ и там се запозна със Саманта и дъщеря й Лекси. С шумния си смях, безграничното си деколте и предварително подготвените за останалите майки двусмислени шеги, Саманта създаде у Рут впечатлението за опасна стръвница. Години наред Рут имаше възможността да наблюдава с презрение как Саманта пъчи масивната си гръд, докато приказва с Викрам Джаванда по време на родителските срещи, и гледаше да насочва Саймън плътно покрай стените на класната стая, та да не му се налага да разговаря с нея.

Шърли продължаваше да препредава от втора ръка историята с последното пътешествие на Бари, стремейки се да отдава максимална заслуга на Майлс за бързата му реакция да извикат линейка, за оказаната на Мери Феърбрадър подкрепа, за настояването му да остане с нея в болницата до пристигането на съпрузите Уол. Рут я слушаше внимателно, но и с известно нетърпение; Шърли й беше далече по-забавна, когато изброяваше недостатъците на Саманта, отколкото, като хвалеше добродетелите на Майлс. Да не говорим, че през цялото време на Рут й напираше отвътре нещо вълнуващо, което умираше да съобщи на Шърли.

— Доколкото разбирам, в общинския съвет се е появило свободно място — рече Рут в мига, в който Шърли докара разказа си до там, където Майлс и Саманта напускат сцената в полза на Колин и Теса Уол.

— По-правилно е да се каже „вакантен пост“ — поправи я тактично Шърли.

Рут пое дълбоко дъх:

— Саймън — обяви, развълнувана от самия факт на огласяването на новината, — се кани да се кандидатира!

Шърли се засмя автоматично, вдигна вежди в израз на учтива изненада и отпи от чая, за да прикрие лицето си. Рут така и не разбра, че с изказването си е разтревожила своята приятелка. Поначало очакваше Шърли да се зарадва на мисълта, че съпрузите им ще седят един до друг в общинския съвет, и дори смътно си представяше, че Шърли ще може някак си да й помогне.

— Снощи ме уведоми — продължи с важен тон Рут. — От известно време си го мислел.

Рут все пак бе прогонила от мозъка си разни други неща, които Саймън беше споменал — възможността например той да поеме подкупите от „Грейс“, за да останат контрактори към съвета, — както прогонваше оттам всички дребни Саймънови хитрини, всичките му незначителни престъпленийца.

— Нямах представа, че Саймън има желание да участва в местната управа — каза Шърли с лек, приятен тон.

— О, да, изгаря от желание — рече Рут, която също не бе имала подобна представа.

— Да не би да е разговарял с доктор Джаванда? — попита Шърли и пак отпи от чая си. — Идеята му да се кандидатира от нея ли е?

Рут изпадна в пълно неведение, което се изписа и по лицето й.

— Не, аз… Саймън от години не е ходил на лекар. Страшно здрав човек е, искам да кажа.

Шърли се усмихна. Ако Саймън действа самостоятелно, без подкрепа от фракцията на Джаванда, не би представлявал почти никаква заплаха. Всъщност дори й дожаля за Рут заради неприятната изненада, която я очакваше. Та нали самата тя, Шърли, която познава всяка що-годе важна личност в Пагфърд, щеше яко да се затрудни, ако съпругът на Рут цъфнеше в гастронома. Горката Рут! Кого очаква всъщност да гласува за мъжа й? Но пък, от друга страна, Шърли си даваше сметка, че е длъжна да зададе поне онзи въпрос, който най-вече щеше да интересува Хауърд и Обри.

— Саймън нали е кореняк пагфърдчанин?

— Не е. Родом е от „Фийлдс“ — отвърна Рут.

— Аа — каза Шърли.

Отлепи станиола от киселото си мляко и хапна замислено една лъжица. Независимо от избираемостта му, не беше зле да знаят, че Саймън вероятно ще е с профийлдски уклон.

— На уебсайта нали ще пише как да издигнеш кандидатурата си? — попита Рут, все още разчитайки на късен изблик на услужливост и ентусиазъм.

— О, да. Предполагам — отговори разсеяно Шърли.

III

Последният учебен час в сряда следобед за Андрю, Фатс и още двайсет и седем души бе по спазматика — вторият по елементарност курс по математика, воден от най-некомпетентната учителка сред математичките — току-що завършила млада жена с лице на петна, която изобщо не умееше да поддържа ред и дисциплина и често беше готова да ревне. Фатс, който предишната година се бе зарекъл да не си дава никакъв зор в учението, бе преместен тук от най-трудния математически поток. А Андрю, който цял живот се бореше с числата, пък изпитваше ужас да не вземат да го прехвърлят в най-нисшия поток при Кристъл Уидън и братовчед й Дейн Тъли.

Андрю и Фатс седяха един до друг на последния ред в класната стая. От време на време, като му писнеше да клоуничи пред класа или да ги предизвиква към все по-големи лудории, Фатс се опитваше да обясни на Андрю как се събират числа. Шумът около тях бе оглушителен. Госпожица Харви се мъчеше да ги надвика с молби да млъкнат. По тетрадките се изписваха и рисуваха неприлични работи; ученици се разхождаха от чин на чин и стържеха с краката на столовете по пода; щом госпожица Харви обърнеше гръб, навсякъде политаха книжни самолетчета. Понякога Фатс си намираше повод да прекоси стаята, при което имитираше скокливата схваната походка на Гнездото. Изобщо тук чувството за хумор на Фатс изпростяваше тотално; виж, по английски, където двамата с Андрю бяха в най-горния поток, не му се налагаше да прибягва до материал из репертоара на Гнездото, за да предизвиква смях.

Точно пред Андрю седеше Сухвиндер Джаванда. Преди много години, в началното училище, и Андрю, и Фатс, и останалите момчета постоянно дърпаха Сухвиндер за дългата й синьо-черна плитка — най-лесното за хващане нещо, когато играеха на гоненица, а и изкушаваща тогава, както и сега, със самото си висене по целия й гръб, но невидима за учителката. Андрю отдавна бе изгубил всякакво желание да я дърпа или да се докосва до която и да било част от Сухвиндер; тя бе едно от малкото момичета, по които очите му се плъзгаха без капка интерес. Откакто Фатс му насочи вниманието, бе взел да забелязва мекия черен мъх над горната й устна. Каката на Сухвиндер, Джасвант, притежаваше стройна, заоблена фигура с тънка талия и с личице, което, до появата на Гая, на Андрю му се струваше красиво: с високи скули, гладка златиста кожа и бадемови, течнокафяви очи. Но за Андрю, естествено, Джасвант си остана недостижима: с две години по-голяма от него, най-умното момиче сред дванайсетокласниците и с аурата, че усеща до последното надървяне собствените си прелести.

Сухвиндер бе единствена в стаята, която не вдигаше абсолютно никакъв шум. Превила гръб и забила нос в тетрадката, съсредоточаването й като че я бе обвило в пашкул. Беше дръпнала левия ръкав на жилетката си така, че да покрие цялата й длан, и стискаше в юмрук ръба му. Пълната й неподвижност буквално биеше на очи.

— Великият хермафродит е застинал в покой — измърмори Фатс, забил поглед в тила на Сухвиндер. — Мустакат, но и цицорест, този космат мъж-жена и до ден-днешен изправя науката пред загадъчни противоречия.

Андрю се изкикоти, при все че се чувстваше доста неловко. По-смешно щеше да му е, ако знаеше, че приказките на Фатс не стигат до Сухвиндер. Последния път, когато ходи у Фатс, той му беше показал съобщенията, които поствал редовно на фейсбук страницата на Сухвиндер. Претърсил разни страници за окосменост в интернет и сега ежедневно й пращал данни и снимки от тях.

Не че не беше смешно някак си, но на Андрю си му беше неудобно. Честно казано, Сухвиндер ни най-малко не го заслужаваше — и изобщо не се противопоставяше. А на Андрю му беше най-добре, когато Фатс насочваше злобния си език към авторитетни фигури, към превзети и самодоволни хора.

— Откъснат от своето брадато, носещо сутиени стадо — продължаваше Фатс, — той седи замислен и се чуди дали няма да му отива, ако си пусне и брадичка.

Андрю се изсмя, после се почувства виновен, но Фатс загуби интерес и пренасочи вниманието си към това, да превърне всяка нула върху страницата от учебника в сбръчкан анус. Андрю пък възобнови чуденето си къде точно ще трябва да премести десетичната точка и се замисли за предстоящото прибиране у дома с автобуса — и за Гая. На връщане от училище към къщи му беше много по-трудно да си намери място, от което да я държи в полезрението си; много често като стигнеше до автобуса, установяваше, че всички места около нея вече са заети или че останалите свободни места са прекалено отдалечени. Споделеното помежду им веселие от училищното събрание в понеделник сутринта не бе довело до нищо. И през двете последвали сутрини не бе го погледнала в автобуса, нито бе показала по друг начин, че подозира за съществуването му. Откакто се бе влюбил преди четири седмици, Андрю така и не беше разменил и една дума с нея. Докато часът по спазматика още кънтеше в ушите му, Андрю се напъна да си подготви дебютния лаф. Ама в понеделник на събранието голям смях падна…

— Какво ти е, Сухвиндер?

Госпожица Харви, както се беше навела да провери работата на Сухвиндер, изведнъж впи поглед в лицето й. Андрю забеляза как Сухвиндер кимна и все още приведена над тетрадката, закри лицето си с ръце.

— Уола! — прошепна театрално Кевин Купър от чина си през два реда пред тях. — Уола! Фъстък!

Искаше да привлече вниманието им върху нещо, което вече им беше известно: ако се съдеше по лекото потръпване на раменете й, Сухвиндер плачеше, а госпожица Харви полагаше безнадеждни, измъчени усилия да разбере какво й е. Усетил поредния спад в учителската бдителност, класът взе да вдига още по-силен шум.

— Фъстък! Уола!

Андрю така и не беше успял да реши дали Кевин Купър дразни хората умишлено, или без да иска, но така или иначе, притежаваше безпогрешното свойство да им лази по нервите. Прякорът „Фъстък“ беше адски стар: така му викаха на Андрю в основното училище и той поначало го ненавиждаше. Фатс беше наложил демодирането на прякора с това, че бе отказал изобщо да го използва; по принцип Фатс беше крайният съдник по всички въпроси от този род. А Купър дори и прякора на Фатс не беше налучкал: „Уола“ се бе наложил, но само за известно време, и то през отминалата учебна година.

— Фъстък! Уола!

— Еби се в гъза бе, тъпунгер — изсъска Фатс на Купър.

А самият Купър се бе провесил през облегалката на седалката си, за да вижда по-добре Сухвиндер, която се бе превила така, че лицето й направо опираше в чина, а до нея бе приклекнала госпожица Харви, кършеща смешно ръце, нямаща право да я докосва, а и неспособна да се сдобие с обяснение за страданието й. Необичайната суматоха бе забелязана и от още неколцина, които бяха вперили поглед нататък; но на първите редици момчетата продължаваха да лудуват, интересуващи се единствено от собственото си забавление. Едно от тях грабна от опразнената катедра на госпожица Харви сухата изтривалка с дървен гръб за черната дъска и я запокити с все сила.

Изтривалката прелетя през стаята и улучи стенния часовник на задната стена, който падна с трясък на пода. От него се разлетяха остри парченца пластмаса и метални чаркове и няколко момичета, включително и госпожица Харви, изпищяха от ужас.

Вратата на класната стая рязко се отвори и се отблъсна с трясък от стената. Настъпи пълно мълчание. На вратата стоеше Гнездото — зачервен от гняв.

— Какво става в тази стая? Какъв е целият този шум?

Госпожица Харви рипна като човече на пружинка от кутийката си и се изпружи до чина на Сухвиндер с виновно изплашено изражение.

— Защо класът ви вдига този безобразен шум, госпожице Харви? Какво става тук?

Госпожица Харви мълчеше като онемяла. Кевин Купър още висеше преметнат и нахилен през гърба на стола си, а очите му шареха от госпожица Харви, през Гнездото, до Фатс и обратно.

Пръв проговори Фатс:

— Абсолютно честно казано, татко, мъчим се да побъркаме горката женица.

Гръмна смях. Шията на госпожица Харви се обезобрази от червен обрив. А Фатс балансираше нехайно на задните крака на стола си със съвсем сериозно изражение и гледаше Гнездото право в очите с предизвикателно безразличие.

— Да не съм чул повече никакъв шум — отсече Гнездото. — Само още веднъж да гъкнете — всички ще ви оставя след часовете за наказание. Ясно ли е? До един!

И затвори вратата след себе си сред гръмогласен смях.

— Нали чухте заместник-директора! — проплака госпожица Харви и изприпка на мястото си пред чиновете. — Пазете тишина! Андрю… и ти, Стюарт — веднага да почистите този боклук! Да не виждам никакви части от часовника по пода!

Разнесе се редовният им вик на възмущение от несправедливата заповед, подкрепен пискливо от две от момичетата. Действителните извършители на разрушителния акт, от които, както бе всеизвестно, госпожица Харви се боеше, се хилеха доволно по местата си. И тъй като до края на училищния ден оставаха само пет минути, Андрю и Фатс се заловиха да протакат чистенето дотам, че да оставят работата несвършена, когато дойдеше краят му. И докато Фатс печелеше допълнителни овации с изпълнението си на скокливата, схваната походка на Гнездото, Сухвиндер тайно обърса очи с ръкава около китката си и отново потъна в забвение.

Когато би звънецът, госпожица Харви дори не направи опит да овладее или задържи гръмотевичното втурване към вратата. Андрю и Фатс сритаха по-едрите парчета от часовника под шкафовете в дъното на стаята и отново метнаха чанти на рамо.

— Уола! Ей, Уола! — провикна се Кевин Купър, мъчейки се да настигне Андрю и Фатс по коридора. — Ама ти на Гнездото у вас „татко“ ли му викаш? Без ташак? Наистина ли?

Явно си мислеше, че е хванал Фатс натясно; че е научил нещо, което той не би желал да му е известно.

— Много си смотан бе, Купър — каза с досада Фатс, а Андрю се изсмя.

IV

— Доктор Джаванда изостава с петнайсетина минути от графика си — съобщи рецепционистката на Теса.

— Няма страшно. За никъде не бързам.

Беше ранна вечер и прозорците на чакалнята хвърляха ясни сини петна по стените. С Теса чакаха само още двама души: разкривена, хриптяща старица по домашни чехли и млада майка, която се бе зачела в списание, а наскоро проходилото й момиченце ровеше из сандъчето с играчки в ъгъла. Теса взе опърпан стар брой на списание „Хийт“ от масичката в средата, седна и заразглежда снимките. Чакането й даваше допълнително време да си намисли какво точно ще каже на Парминдер.

Бяха разговаряли, макар и накратко, по телефона сутринта. Теса бе изказала разкаяние, че не се е сетила да се обади незабавно на Парминдер за Бари. Парминдер я успокои, че не било толкова важно, каза й да не се излага и че изобщо не била разстроена; но Теса, благодарение на дългогодишния си опит с тънкокожи и крехки души, усети, че под бодливата й черупка Парминдер в действителност е наранена. Опита се да й обясни, че през последните два дни била абсолютно каталясала от разправиите с Мери, Колин, Фатс и Кристъл Уидън, които така се изсипали отгоре й, че загубила способност да мисли за друго, освен за непосредствения проблем, пред който била изправена. Но Парминдер я прекъсна посред многословните й оправдания и й каза най-спокойно, че ще я види по-късно в кабинета си в клиниката.

Белокосият и едър като мечок доктор Крофърд се показа от стаята си, махна радушно на Теса и каза: „Мейси Лофърд?“. При което младата майка видя доста зор да убеди дъщеричката да остави старото телефонче на колела обратно в сандъка с играчките. Както го теглеха нежно за ръка подир доктор Крофърд, детенцето погледна жално през рамо към телефончето, чиито тайни така и нямаше никога да узнае.

След като вратата се затвори след тях, Теса установи, че на лицето й грее глупава усмивка, и бързо промени изражението си. Май и тя бе на път да стане една от ония ужасни възрастни дами, които гукат безразборно и плашат всяко малко дете. А толкова й се искаше да си има и една пухкава русокоса дъщеричка в добавка към кокалестия й мургав син. И като се сети за прохождащия навремето Фатс, си помисли: Не е ли ужасно как дребните призрачета на живите ти деца обитават сърцето ти; и че те никога няма да узнаят, а ако го научат, ще ненавиждат идеята, че растежът им всъщност е бил една неспирна скръб?

Вратата на Парминдер се отвори; Теса вдигна глава.

— Госпожа Уидън — каза Парминдер.

Погледът й срещна този на Теса и й се усмихна, но се получи не точно усмивка, а просто стягане около устата. Дребната възрастна женица с домашните пантофи едва се надигна и последва Парминдер зад паравана. После Теса чу как се затвори вратата на кабинета на Парминдер.

Зачете се в текстовете под поредицата снимки на съпругата на известен футболист, снимана в различните тоалети, които носила през предишните пет дни. И както разглеждаше дългите слаби нозе на младата жена, Теса се запита колко ли по-различен щеше да е животът й, ако и тя беше имала крака като нейните. И нямаше как да не стигне до извода, че вероятно щеше да е съвсем друг. Краката на Теса бяха дебели, безформени и къси; ако зависеше само от нея, щеше вечно да ги крие в ботушки, само дето трудно се намираха такива, чиито ципове да се затварят по прасците й. И се сети как разправяше на едно ячко момиче в консултацията й, че външният вид е без значение и че характерът е много по-важен. Ама че глупости им плямпаме на децата, мина й през ум, докато прелистваше списанието.

Някаква невидима врата се отвори с трясък. И се чу дрезгаво женско негодувание:

— Ама на мен от това ми става по-зле. Не може така! Аз съм дошла да ми се помогне. Твоя работа е… твое задължение е…

Погледите на Теса и на рецепционистката се срещнаха, после се извърнаха по посока на виковете. Теса чу гласа на Парминдер, в който, въпреки дългогодишното й пребиваване в Пагфърд, все още се долавяше бирмингамският й акцент:

— Но вие продължавате да пушите, госпожо Уидън, а това се отразява на дозата, която ви предписвам. Налага се да откажете цигарите. Организмът на пушача усвоява по-бързо теофилина, така че цигарите не само влошават емфиземата ви, но и пречат на самото лекарство да…

— Я стига си ми викала ма! Писна ми от тебе! Ше се оплача! Сбъркала си ми хаповете, да ти еба майката! Искам друг доктор да ме прегледа! Къде е оня — Крофърд?

Възрастната жена се показа иззад паравана, залитайки, задъхана, с почервеняло лице.

— Тая ше ме умори, факистанска крава такава! Хич не ти и трябва да ходиш при нея — викна по посока на Теса. — Ше те умори с нейните хапове, факистанската кучка ниедна!

И се заклати на кльощавите си нозе към изхода, несигурна по домашните си чехли, хъхрейки и псувайки с пълен глас, колкото й позволяваха съсипаните й дробове. Вратата се затвори зад гърба й. Рецепционистката пак размени поглед с Теса. И пак чуха да се затваря вратата на кабинета на Парминдер.

Цели пет минути минаха до следващото й появяване. Рецепционистката демонстративно не откъсваше очи от монитора.

— Госпожа Уол — каза Парминдер с поредната стисната неусмивка.

— Тази пък какво искаше? — попита Теса, след като седна до ъгъла на бюрото на Парминдер.

— Новите хапове дразнели стомаха на госпожа Уидън — отвърна преспокойно Парминдер. — Така. Днес какво правим: изследваме кръвта ти, нали така?

— Да — отговори Теса, хем притеснена, хем засегната от хладното професионално държане на Парминдер. — Как я караш, Минда?

— Аз ли? — запита Парминдер. — Добре съм. Защо?

— Ами… Бари… Знам какво беше той за теб и ти за него.

Сълзите избиха в очите на Парминдер и тя запримигва да ги прогони, но позакъсня; Теса успя да ги види.

— Минда — рече и положи пълничка длан върху кокалестата на Парминдер, но Парминдер я отблъсна рязко, сякаш Теса я бе ужилила; после, издадена от собствения си рефлекс, заплака най-искрено, нямайки къде да се скрие в тесния кабинет, макар че се бе извърнала, доколкото й позволяваше въртящият се стол.

— Буквално ми призля, като осъзнах, че не съм ти се обадила — рече Теса на фона на бесните усилия на Парминдер да овладее хлиповете си. — Идеше ми да се свия на кравай и да умра. Имах намерение да ти се обадя — излъга, — но не бяхме мигнали. Прекарахме цялата нощ в болницата и оттам отидохме право на работа. На всеучилищното събрание Колин не издържа, докато съобщаваше новината, после направи пред всички една отвратително гадна сцена с Кристъл Уидън. Накрая Стюарт решил да избяга от час. А и Мери се съсипа… Но наистина съжалявам, Минда. Трябваше да ти се обадя.

— … упости — изфъфли Парминдер, заровила лице в книжната салфетка, която бе извадила от ръкава си. — … най-важното… Мери…

— Ти беше сред първите, на които самият Бари би се обадил — промълви тъжно Теса и за най-голям свой ужас и тя ревна.

— Извинявай, Минда — хълцаше през сълзи, — но всичко ми се струпа на моята глава — и Колин, и останалите.

— Не се излагай — каза Парминдер. Преглъщаше и попиваше кокалестите си бузи. — И двете се излагаме.

Никак даже. О, Парминдер, поне веднъж в живота си си дай воля…

Докторката обаче изпъна кльощави рамене, изсекна се и изпъна гръб по облегалката.

— От Викрам ли научи? — попита плахо Теса и измъкна наръч хартиени салфетки от кутията върху бюрото на Парминдер.

— Не — отговори Парминдер. — От Хауърд Молисън. В гастронома.

— Боже мой. Страшно съжалявам, Минда.

— Не се излагай. Няма нищо.

От реването на Парминдер й помина и тя се настрои по-дружелюбно спрямо Теса, която бършеше откритото си, добро лице. Което я утеши, тъй като след смъртта на Бари Теса бе останала единствената й истинска приятелка в Пагфърд. (Тя винаги си казваше наум „в Пагфърд“, все едно някъде далече от това градче разполагаше със стотици други верни приятели. И избягваше, общо взето, да признае пред себе си, че ставаше дума най-вече за спомените й от бандата съученици и съученички в Бирмингам, с които океанът на живота отдавна я беше разделил; и евентуално за колегите й от медицинския факултет, с които бе учила и стажувала и които и досега й пращаха коледни картички, но така и не идваха да я видят, нито тя ходеше да ги гледа.)

— Какво прави Колин?

Теса изпъшка.

— О, Минда… О, божичко. Щял да се кандидатира за мястото на Бари в общинския съвет.

Видимата вертикална бръчка между дебелите тъмни вежди на Парминдер още повече се вдълбочи.

— Ти представяш ли си го Колин да се яви на избори? — запита я Теса, свила юмрук около прогизналите книжни салфетки. — И да работи после с хора като Обри Фоли и Хауърд Молисън? Да се стреми да запълни липсата на Бари, да си втълпява, че трябвало да спечели битката заради Бари… и цялата там отговорност…

— Колин и така носи доста голяма отговорност и в работата си — отбеляза Парминдер.

— Той си знае как се справя — отвърна Теса, без да се замисли. Но се улови, че не проявява вярност към Колин, и пак ревна. Ама то наистина се получаваше глупава ситуация: уж беше влязла в кабинета с мисълта да утеши Парминдер, а ето че сега тя изливаше мъката си. — Нали го знаеш Колин? Всичко взема присърце, всичко приема на лична основа…

— И все пак се справя много добре, като имаш предвид каква му е работата — каза Парминдер.

— Абе така си е — призна уморено Теса. Като че остана без грам сила. — Знам.

Колин май беше единственият, към когото строгата, затворена Парминдер проявяваше истинско съчувствие. От своя страна Колин не даваше и една лоша дума да се издума по неин адрес — беше нейният пагфърдски рицар. „Тя е едно прекрасно джипи срязваше той всеки, който чуеше да я критикува. — По-добра не познавам.“ Но Парминдер не страдаше от излишък на бранители: старата пагфърдска гвардия я недолюбваше заради скъперническото й отношение към антибиотиците и неохотата й да дава повторни рецепти.

— Ако зависи от Хауърд Молисън, избори изобщо няма да има — каза Парминдер.

— В смисъл?

— Разпратил е вече имейл. Получих го преди половин час.

Парминдер включи монитора на компютъра си, чукна паролата и влезе в пощенската си кутия. После извъртя екрана така, че Теса да може да прочете посланието от Хауърд. В първия абзац се изказваха съболезнования по повод кончината на Бари. А във втория се излагаше тезата, че след като вече била изтекла една година от мандата на Бари, по-разумно вероятно било да кооптират негов заместник, а не да повтарят обременителния процес с провеждането на нови избори.

— Явно вече има готов човек — отбеляза Парминдер. — И се мъчи да го вкара, преди останалите да са се усетили. Не бих се учудила, ако става дума за Майлс.

— Изключено — възрази моментално Теса. — Та нали Майлс е бил в болницата с Бари… и толкова тежко понесъл…

— Как може да си толкова наивна, Теса? — каза Парминдер, изненадвайки приятелката си със злобата, която се съдържаше в гласа й. — Ти не можеш да си представиш що за гад е този Хауърд Молисън. Низък, долен човек. Не си имала възможността да го чуеш, когато разбра какво е написал Бари във вестника по повод на „Фийлдс“. Нямаш идея и какво е замислил по адрес на клиниката за наркомании. Почакай малко. Сама ще се убедиш.

Така й се беше разтреперила ръката, че й трябваха няколко опита, докато успее да затвори електронната си поща.

— Ще видиш — повтори. — Давай сега да караме поред. Лора ще трябва скоро да си върви. Чакай първо да ти премеря кръвното.

Парминдер правеше услуга на Теса с това, че я приемаше толкова късно, след училище. Сестрата в клиниката, която живееше в Ярвил, щеше да остави кръвната проба на Теса в болничната лаборатория на път за дома си. Както си беше притеснена и се чувстваше уязвима, Теса нави ръкава на старата зелена жилетка. Лекарката й уви маншета с велкро около бицепса. Ако я гледаше съвсем отблизо, човек нямаше как да не отбележи силната прилика с втората й дъщеря, понеже тогава нямаше да вижда разликата в структурите им (Парминдер беше жилава, а Сухвиндер — едрогърда), но веднага му правеше впечатление приликата в чертите на лицата им: орловият нос, широката уста с пълната долна устна и едрите, кръгли, тъмни очи. Маншетът взе да стяга болезнено мускула на Теса, а Парминдер не откъсваше очи от скалата.

— Сто шейсет и пет на осемдесет и осем — смръщи се Парминдер. — Високо е, Теса, много е високо.

Разопакова с умели, привични движения стерилна спринцовка, изпъна бледата, оръсена с бенки ръка на Теса и пъхна иглата в сгъвката.

— Утре вечер ще водя Стюарт в Ярвил — каза Теса с вперен в тавана поглед. — Да му търсим костюм за погребението. Просто си представям какъв скандал ще стане, ако рече да се яви по джинси. Колин направо ще пощурее.

Мъчеше се да отклони мислите си от тъмната, загадъчна течност, която се стичаше по тънката пластмасова тръбичка. Страх я беше, че ще издаде непослушанието й; че всичките погълнати шоколадчета и кексчета ще се проявят под формата на предателска глюкоза.

После си рече ядосано, че сигурно щеше да й е далече по-лесно да се противопоставя на шоколаденото изкушение, ако в живота й нямаше толкова много стрес. А като се вземеше предвид фактът, че през повечето време усилията й бяха посветени на това, да оказва помощ на други, кексчетата все пак можеха да й се опростят. Наблюдаваше как Парминдер надписва епруветките с кръвта й и усети как се надява — при все че нейният съпруг и другар би го възприел като ерес — Хауърд Молисън да удържи на своето и да не се стигне до избори.

V

Всеки божи ден, без изключение, Саймън Прайс си тръгваше от печатницата точно в пет. Присъственото му време е изтекло и толкоз; чака го чистият му и прохладен дом на върха на хълма, далече от неспирния тропот и бръм на цеха в Ярвил. Да се мотаеш из предприятието след изисквания от контролния часовник час (макар и вече мениджър, Саймън все още разсъждаваше с понятията от чирашките си години), е равносилно на фатално признание, че ти липсва домашен уют или — още по-лошо — че се натягаш на висшето ръководство.

Днес обаче на Саймън му се налагаше да се отбие от пътя си, преди да стигне до дома. Срещна се в паркинга с дъвчещия дъвка електрокарист и двамата подкараха, според даваните от младежа указания, по стъмващите се улици на „Фийлдс“, та дори минаха и покрай къщата, в която Саймън израсна. Не се беше вясвал насам от години: майка му беше починала, а баща си не бе виждал от четиринайсетгодишна възраст и нямаше представа къде може да е сега. Гледката на стария му дом, с един закован прозорец и с отдавна некосена трева, го жегна и потисна. Покойната му майка се гордееше с образцовия си дом.

Младежът накара Саймън да паркира в края на „Фоли Роуд“, остави Саймън да го чака сам и тръгна към една особено окаяна на вид къща. Доколкото можеше да види на светлината на най-близката улична лампа, на Саймън му се стори, че пред единия от партерните прозорци имаше цяла купчина боклук. И чак сега се сети да се запита дали изобщо биваше да идва със собствената си кола за тоя краден компютър. Няма начин в квартала да не са монтирали охранителни камери, за да държат под око всичките местни дребни хулигани и престъпници. Огледа се, но не видя нито една камера; и никой май не го и поглеждаше с изключение на дебелата жена, която най-открито го зяпаше през малко, квадратно като в лудница, прозорче. Саймън я изгледа злобно, но тя не отмести поглед и продължи да пуши цигарата си, поради което той вдигна длан пред лицето си и впери очи през предното стъкло.

Спътникът му бе излязъл от къщата и сега вървеше към колата с леко разкрачена походка, понесъл кашона с компютъра. Зад него, в рамката на вратата, през която току-що бе минал, стоеше младо момиче с невръстно детенце в краката му, но като забеляза, че Саймън я наблюдава, бързо се прибра, като дръпна и детето подир себе си.

Саймън завъртя ключа на стартера и с приближаването на дъвчещия взе нервно да подава газ.

— Внимавай — рече Саймън и се пресегна да отвори вратата за пътника. — Сложи го тук долу.

Младежът положи кашона върху все още топлата седалка. Саймън беше решил предварително, че ще го отвори, да се убеди, че получава онова, за което е платил, но нарастващото чувство за неблагоразумие надви на намерението му. Задоволи се с побутване на кашона: беше достатъчно тежък, че да не се премества лесно; а и не му се щеше да се бави повече.

— Нали нямаш нищо против да те оставя тук? — провикна се към младежа, сякаш вече се отдалечаваше бързо с колата си.

— Няма ли да ме хвърлиш до хотел „Кранък“ поне?

— Съжалявам, но отивам в обратна посока — отвърна Саймън. — До скив.

И даде газ. Видя в огледалото зарязания вбесен младеж, по чиито устни успя да разчете „Да ти еба майката!“. Но вече му беше все едно. Ако се ометеше бързо, току-виж не успели да запечатат номера на колата му на една от онези едрозърнести черно-бели снимки, дето постоянно показваха по новините.

Десет минути по-късно бе вече на детелината, но дори и след като напусна Ярвил, слезе от главния път и подкара нагоре по хълма към порутеното абатство, все още се чувстваше припрян и напрегнат и не бе в състояние да изпита и грам от онова удоволствие, което се появяваше вечер, след като превалеше върха и съзреше своя дом на склона, на чиято противоположна страна се разполагаше малката бяла носна кърпичка, представляваща Пагфърд.

Макар да се беше прибрала само десет минути по-рано, Рут бе успяла да сложи вечерята да се готви и при влизането на Саймън с компютъра вече подреждаше масата; по настояване на Саймън, в „Хилтоп Хаус“ вечеряха рано. Гласните й възторзи при вида на кашона подразниха съпруга й. Имаше ли тя изобщо представа какво е изживял; даваше ли си въобще сметка на какви рискове се излага, като се сдобива с евтини стоки? При което Рут моментално усети, че Саймън е в едно от своите пренавити настроения, които обикновено предвещаваха избухване, и реагира по единствения известен й ефикасен начин: взе да му разправя бодро за това, как бе минал денят й, с надеждата, че след като похапнеше, настроението му щеше да се подобри, стига през това време нещо друго да не го ядосаше.

Точно в шест, през което време Саймън бе успял да разопакова компютъра и да установи липсата на ръководство за експлоатацията му, семейството седна да вечеря.

Андрю усети, че майка му е на тръни, по това, че приказваше за каквото й дойде на ума с онази позната му изкуствено приповдигната нотка в гласа й. Въпреки многогодишния си опит в обратен смисъл, тя май все още вярваше, че ако придаде достатъчно учтивост на атмосферата, баща му няма да посмее да я наруши. Андрю си отряза парче мусака с картофено пюре (производство на Рут, размразявана в делничните дни за вечеря), но избягваше да срещне погледа на Саймън. Имаше куп други неща, които го вълнуваха повече от родителите му. Гая Бодън му каза „здрасти“, когато се срещна лице в лице с нея на вратата на лабораторията по биология; е, да, някак си автоматично и небрежно го рече, а и после през целия час не го погледна нито веднъж.

А на Андрю му се щеше най-сетне да проумее тия момичета; не беше успял досега да се сближи с нито едно, че да вникне в мозъчната им дейност. Тази празнота в знанията му не му беше пречила особено до първоначалната поява на Гая в училищния автобус, с което бе провокирала острия му като лазерен лъч интерес към нея като личност — чувство, различаващо се коренно от всеобхващащото и безлично очарование, което се усилваше все повече в него през последните няколко години във връзка с поникването на гърди и появата на презрамки на сутиени изпод белите униформени блузи, както и от леко гнусливия му интерес към действителната същност на менструацията.

Фатс си имаше братовчедки, които от време на време им гостуваха. Андрю веднъж се набута в тоалетната в дома на Уол непосредствено след като оттам излезе най-красивата братовчедка. И намери на пода до кошчето за тоалетна хартия прозрачна опаковка от „Лил-Летс“. Това действително, материално доказателство, че намиращо се в непосредствена близост момиче има тъкмо в този момент цикъл, бе равностойно на съзирането на рядко появяваща се комета в очите на тринайсетгодишния Андрю. Акълът все пак му стигна поне дотолкова, че да не спомене на Фатс какво е намерил и колко вълнуващо откритие е направил. Но хвана опаковката с върховете на ноктите си, пусна я бързо в кошчето, после изми ръцете си толкова старателно, колкото не ги беше мил, откакто се помнеше.

Напоследък Андрю прекарваше сума ти часове пред лаптопа си, вперил поглед във фейсбук страницата на Гая. А тя едва ли не го плашеше повече от самото момиче. С часове наред изучаваше снимките на онези, които бе оставила зад себе си в столицата. Тя поначало идеше от друг свят: имаше и черни приятели, и азиатци, и такива с непроизносими имена. В мозъка му се прогори образът от една нейна снимка по бански, както и една друга, на която се бе облегнала върху един отвратително красив младеж с кожа с цвят на кафе. Който нямаше нито една пъпка, но пък имаше набола брада. След старателно проучване на всичките й съобщения, Андрю бе стигнал до извода, че това е осемнайсетгодишен човек, на име Марко де Лука. Андрю шудираше посланията между Марко и Гая с прилежността на дешифровчик, но така й не успяваше да разбере дали са признак на продължаващи взаимоотношения, или не са.

Браузването му из фейсбук често носеше отсенки и на тревога, понеже Саймън — който разполагаше с ограничена представа за интернет и по инстинкт не се доверяваше на тази единствена област в живота на синовете му, в която те се чувстваха по-свободни и необременени от него — често нахлуваше внезапно в стаите им да провери какво гледат. Правеше го уж от съображения да не трупат големи сметки, но на Андрю му беше съвсем ясно, че е поредната изява на потребността на баща му да ги държи под контрол, поради което, колчем проучваше Гая онлайн, курсорът постоянно висеше над бутона за затваряне на страницата.

Рут все още прескачаше от тема на тема в безплодното си усилие да изкопчи от Саймън нещо повече от вкиснати едносрични отговори.

— Ооо! — възкликна тя изведнъж. — Ами че аз забравих най-важното: днес разговарях с Шърли за евентуалното ти намерение, Саймън, да се кандидатираш за общинския съвет.

Някой все едно изтресе Андрю с юмрук.

— Ти ще се кандидатираш за съвета? — не се сдържа да попита.

Саймън бавно вдигна вежди. Един от мускулите на брадата му се разигра.

— Защо? Нещо против ли имаш? — попита с пулсиращ от агресивност глас.

— А, нямам — излъга Андрю.

Хайде стига бе. Ти? Да се кандидатираш? Ебаси! Само това остава!

— А пък на мен ми се струва, че нещо не ти харесва — каза Саймън, вперил поглед право в Андрю.

— Нямам — повтори Андрю и сведе очи към мусаката.

— Какво ми пречи да се кандидатирам за съвета? — продължаваше Саймън.

Не желаеше да изпусне темата. Имаше нужда да се освободи от напрежението с очистителен гневен изблик.

— Нищо не ти пречи. Просто се изненадах.

— Че не съм се допитал първо до теб ли? — заяде се Саймън.

— Не.

— О, колко благородно — каза Саймън с издадена напред челюст — нещо, което правеше всеки път, когато се докарваше до изтърваване на нервите. — А ти, малък посерко, случайно да си си намерил работа, а?

— Не съм.

Саймън не отделяше очи от Андрю, без да яде, със застинала във въздуха вилица с охлаждаща се мусака. Андрю върна вниманието си към храната, решен да не провокира повече баща си. Въздушното налягане в кухнята сякаш се бе повишило. Пол издрънча с ножа си по чинията.

— Та Шърли — каза — обади се отново Рут с пискливия си глас, решена да се преструва, че всичко е наред дотогава, докато не станеше невъзможно, — че ще го пише на уебсайта им, Саймън. За това, че си се кандидатирал.

Саймън не реагираше.

След като и последният й, най-добрият й опит се провали, Рут също млъкна. Страх я беше, че се досеща какво може да е в основата на лошото настроение на Саймън. Тревогата я разкъсваше отвътре; откакто се помнеше, вечно се тревожеше за нещо; такава си беше по природа. А знаеше освен това, че Саймън побеснява, когато го моли да я утеши. Затова по-добре щеше да е да си трае.

— Сай?

— К’во има?

— Всичко е наред, нали? С компютъра, имам предвид.

Никаква артистка не ставаше от нея. Колкото и да се мъчеше да говори спокойно, равномерно, гласът й трепереше и ставаше писклив.

Не че крадени вещи влизаха за пръв път у дома им. Освен дето Саймън бе намерил начин и електромера да пипне, а и да прокарва през печатницата и по някоя и друга частна своя поръчка. Всичко това й причиняваше сегиз-тогиз стомашни болки и не й даваше да мигне нощем; Саймън обаче презираше хората, които не смеят да поемат рискове (а и тя, от самото начало, точно заради това се бе влюбила — понеже туй лудо, нахакано момче, изпълнено с презрение, грубост и агресивност почти към всекиго, си бе направило труда да й се хареса; че той, който от почти нищо не беше доволен, я бе направил нея — и само нея — своята избраница).

— Какво искаш да кажеш? — процеди през зъби Саймън.

Цялото му внимание се пренасочи от Андрю към Рут и бе изразено със същия отровен, немигащ поглед.

— Нали няма… няма да си имаме ядове с него, питам?

Саймън бе обзет от жесток подтик да я накаже за това, че е налучкала интуитивно собствените му страхове, и сега ги подклаждаше и с нейната тревога.

— Ами аз… нямах намерение да ти го споменавам — изговори бавно, печелейки време да измисли подходяща легенда, — но май е имало някаква малка неприятност, като ги задигали. — Андрю и Пол спряха да ядат и зяпнаха. — Пребили някакъв охранител. Но това го научих, когато вече бе прекалено късно. Дано само не вдигнат наново шум по случая.

На Рут почти й спря дъхът. Равният му тон, спокойствието, с което говореше за насилието по време на обир, направо не бяха за вярване. Но пък обясняваха настроението, с което се беше прибрал; обясняваха всичко всъщност.

— Затова е и изключително важно никой да не споменава, че го имаме — каза Саймън.

Премести злобния си поглед поред върху тримата, да им внуши със силата на характера си какви опасности ги грозят.

— Ще мълчим — въздъхна Рут.

Бързодействащото й въображение вече си представяше как полицията пристига; как преглеждат компютъра; как арестуват Саймън и — обвинен несправедливо в нанасяне на тежка телесна повреда — го пъхат в затвора.

— Нали чухте баща си? — предупреди с тих глас, граничещ с шепот, синовете си. — Да не сте посмели да кажете някому, че имаме нов компютър.

— Всичко ще е наред — рече Саймън. — Няма страшно. Стига да си държите плювалниците затворени.

И пренесе вниманието си обратно върху мусаката. А очите на Рут прескачаха от единия й син на другия. Смълчан, уплашен, Пол си играеше с храната в чинията си.

Андрю обаче не вярваше на нито една бащина дума.

Лъжливо копеле шибано. Страшен кеф ти е да я плашиш.

След като се навечеряха, Саймън стана и каза:

— Я да видим сега дали тая проклетия изобщо бачка. Я ти — и посочи Пол — го извади и го сложи внимателно… внимателно, ти казвам… върху стойката. А ти — и посочи Андрю, — ти нали учиш компютри? Ти ще ми казваш какво да правя.

Саймън ги поведе към всекидневната. Андрю усещаше, че се мъчи да ги злепостави — я Пол, какъвто е дребен и притеснителен, да изтърве компютъра, я Андрю да сбърка в нещо. Зад тях, в кухнята, Рут раздигаше масата. Тя поне бе останала встрани от пътя на куршумите.

Андрю понечи да помогне на Пол да извади корпуса с твърдия диск.

— Остави го. И сам ще се оправи. Не е чак толкова изнежен! — скастри го Саймън.

Като по чудо, въпреки треперещите си ръце, Пол успя да го постави върху стойката без инцидент, после застана с отпуснати покрай тялото ръце точно на пътя на Саймън към компютъра.

— Махни се от пътя ми бе, тъп хуй смотан — викна му Саймън.

Пол набързо се скри зад дивана, да наблюдава оттам. Саймън грабна първия му попаднал кабел и се обърна към Андрю:

— Това къде да го завра?

В гъза си го наври, копеле мръсно.

— Подай ми го…

— Питам те аз къде да го завра, майка му стара! — изрева Саймън. — Ти учиш компютри — ти ми кажи къде!

Андрю се изви да погледне задната страна на компютъра; първо посочи на Саймън грешно място, но втория път случайно улучи.

Когато Рут се присъедини към тях във всекидневната, те бяха почти готови. Един бегъл поглед му стигна на Андрю да усети, че й се иска машината да не проработи, та Саймън да я замъкне някъде, нищо, че беше платил осемдесет лири за нея.

Саймън се настани пред монитора. След няколко безплодни опита загря, че на безжичната мишка й трябват батерии. И изпрати Пол на бегом да донесе такива от кухнята. А когато Пол се върна и му ги подаде, Саймън ги сграбчи от ръката му така, сякаш очакваше Пол да отдръпне своята внезапно и да го изненада.

С прехапан между долните зъби и устната му език, при което брадата му стърчеше смешно, Саймън превърна поставянето на батериите в цяло представление. Винаги правеше това лудо, грубиянско изражение като предупреждение, че е на границата да изтърве нервите си, че пада някъде дълбоко, където не може повече да отговаря за действията си. Андрю се помъчи да си представи какво щеше да стане, ако се махнеше и оставеше баща си сам да се бори, ако го лишеше от публиката, пред която обичаше да се помпа; и едва ли не усети как мишката го удря зад ухото в мига, в който във въображението си обърна гръб.

— Влизай ма, мамка ти!

И Саймън взе да издава онзи уникален за него нисък, животински звук, който бе в унисон с агресивно сбръчкано лице.

— Хххх… хххх… ПУТКА ТИ МАЙЧИНА! Я я̀ наври ти! Ти там! Ти поне имаш нежни женски пръстчета!

И Саймън запокити мишката и батериите в гърдите на Пол. А ръцете на Пол съвсем се разтрепериха, докато се мъчеше да натика малките цилиндърчета в гнездата им; най-сетне затвори с щракане капачката и подаде мишката на баща си.

— Благодаря ти, Полина.

Брадата на Саймън все още стърчеше по неандерталски. Той поначало се държеше така, сякаш неодушевените предмети се наговаряха да го дразнят. Отново постави мишката върху подложката.

Дано проработи.

На екрана се появи бяла стрелкичка и защъка весело според командите на Саймън.

Турникетът на страха бе охлабен; на тримата наблюдаващи изведнъж им олекна; Саймън сне от лицето си неандерталското изражение. Андрю си представи конвейер с японци и японки в бели манти — хората, сглобили този безгрешен компютър, всички с деликатни, сръчни пръсти като онези на Пол; и всички му се кланяха — радушно, цивилизовано и благо. Андрю ги благослови наум заедно със семействата им. Така и нямаше да узнаят колко много беше зависило от това, дали тази конкретна машина ще проработи.

Рут, Андрю и Пол зачакаха търпеливо Саймън да изпробва различните функции на компютъра. А той отваряше менюта, после се затрудняваше в затварянето им, кликваше по иконки, чиито функции не му бяха ясни, объркваше се от последвалото действие, но поне не се намираше повече на платото на опасния гняв. След като се добра с лутане до десктопа си, погледна Рут и каза:

— Ами струва ми се, че е наред, нали?

— Страхотен е! — отвърна моментално тя и се назори да се усмихне, сякаш последният половин час изобщо не се бе състоял, а той беше купил машината от реномираната фирма за електроника „Диксънс“ и бе свързал кабелите й без ни най-малкия намек за насилие. — И е по-бърз. Много по-бърз е от досегашния.

Ама че си тъпа. Та той още не е влязъл в интернет.

— Ъхъ. И на мен така ми се стори.

И изгледа кръвнишки двамата си синове.

— Този е чисто нов и е много скъп, така че от вас се иска да се отнасяте с уважение към него, ясно ли е? И да не разправяте никому, че го имаме — добави Саймън, при което стаята замръзна от новия повей на злоба. — Разбрахме ли се? Разбирате ли какво ви говоря?

Отново кимнаха. Лицето на Пол бе свито в гримаса. Скришом от очите на баща му, нежният му показалец го „заключваше“ като изписваше осморки върху бедрото му.

— И я вземете да пуснете проклетите пердета. Що не сте ги пуснали досега, а?

Защото висим от сума ти време да те гледаме какъв тъп хуй си, затова.

Андрю придърпа пердетата и излезе от всекидневната.

Но дори и след като се добра до стаята си и се излегна на леглото, Андрю пак не успя да възобнови приятните си размишления върху личността на Гая Бодън. Самата перспектива баща му да се кандидатира за съвета изникна от нищото като гигантски айсберг, разпрострял сянката си върху всичко, включително и Гая.

Откакто се помнеше Андрю, Саймън бе доволен пленник на собствената си омраза към околните и бе превърнал своя дом в крепост срещу останалия свят, в която неговата воля бе закон, а семейният климат се определяше ежедневно от моментното му настроение. С годините на Андрю взе полека да му се изяснява, че почти тоталната изолация на семейството му съвсем не е типична, и започна все повече да се срамува от нея. Родителите на приятелите му го разпитваха къде точно живее, тъй като не можеха да се сетят кои са родителите му; или му задаваха уж небрежни въпроси дали майка му, или баща му ще присъства на дадено обществено събитие или мероприятие за набиране на средства. Някои се сещаха коя е Рут от времето, когато Андрю ходеше на начално училище, а майките се събираха на игралната площадка. Рут поначало бе по-общителна от Саймън. Ако не се беше омъжила за такъв темерут, сигурно щеше да прилича и тя на майката на Фатс — да се среща на обеди и вечери с приятелки и да участва активно в градските дела.

В изключително редките случаи, в които Саймън се изправяше пред човек, който според него си заслужаваше да бъде ухажван, моментално възприемаше едно безцеремонно покровителствено поведение, от което на Андрю му призляваше. Мъчеше се да ги надприказва, пускаше неуместни шеги и често настъпваше най-неволно разни мазоли, тъй като нито знаеше нещо за принудителните си събеседници, нито го беше еня. Напоследък Андрю бе почнал да се пита дали Саймън изобщо виждаше другите хора като реални същества.

Така че ни най-малко не можеше да проумее защо баща му изведнъж е обзет от стремежа да се изяви на една по-широка сцена, но пък нямаше и най-малкото съмнение, че го очаква пълен провал. Андрю познаваше други родители, от онези, които спонсорираха велосипедни преходи за набиране на средства за нова коледна светлинна украса на площада или ръководеха скаутски дружини, или образуваха читателски клубове. Саймън не се залавяше с нищо, което изискваше да си сътрудничи с други хора, и изобщо не се интересуваше от каквото и да било, щом не му носеше пряка лична облага.

В кипящото съзнание на Андрю почнаха да изплуват ужасни видения: Саймън произнася реч, изпълнена със същите прозрачни лъжи, които жена му безпрекословно поглъща; Саймън прави неандерталската си физиономия в желанието си да сплаши своя опонент; Саймън изтървава нервите си и почва да плюе по микрофона любимите си мръсни думи: путка, да го еба, пикливец, лайно…

Придърпа лаптопа към себе си, но почти в същия миг го отмести назад. Не посегна и към мобифона на бюрото си. Тревога и срам от подобен порядък не подлежаха на описание нито в чат послание, нито в есемес; налагаше му се да си остане насаме с тях, понеже дори и Фатс нямаше да го разбере, а пък самият той не знаеше как да постъпи.

I

Към девет сутринта по „Чърч Роу“ не бе останало свободно място за паркиране. По улицата се движеха и в двете посоки — поотделно, на двойки и на групички — облечени в тъмни дрехи опечалени, които се събираха като метални стружки върху магнит пред черквата „Архангел Михаил и Вси Светии“. Алеята до черковната врата се изпълни, после преля; изместените встрани се пръснаха сред гробовете в търсене на сигурни места, където да застанат между надгробните камъни, хем да не тъпчат върху заровените, хем да не са много далече от входа на черквата. Отсега беше ясно, че местата за сядане вътре няма да стигнат за всички желаещи да се сбогуват с Бари Феърбрадър.

Колегите му от банката, скупчили се около най-екстравагантната от гробниците на фамилията Суитлъв, се молеха височайшият представител на главното управление да си тръгне в най-скоро време заедно с безсъдържателните му светски приказки и нескопосни шеги. Лорен, Холи и Дженифър от гребната осморка се бяха отделили от родителите си и се бяха свили една до друга в сянката на мъхестия тис. Разнородната група на общинските съветници — купчинка плешиви глави и очила с дебели стъкла, тук-там по някоя черна сламена капела и огърлица от култивирани перли — водеше сериозен разговор насред алеята. Членовете на клубовете по скуош и голф се поздравяваха сдържано; стари състуденти се разпознаваха отдалече и постепенно се сближаваха, а помежду им щъкаше едва ли не цялото население на Пагфърд в най-официалните и най-траурните си тоалети. Из въздуха се носеше жуженето от тихи разговори; блещукаха наблюдателни и изчакващи лица.

Най-свястното палто на Теса Уол, от сив вълнен плат, толкова й беше отесняло около отворите за ръкавите, че не й позволяваше да вдигне ръце по-високо от гърдите си. Застанала до сина си от едната страна на черковната алея, тя разменяше тъжни усмивчици и помахваше на стари познати, като същевременно не преставаше да спори с Фатс през устни, чиито движения се надяваше да са невидими.

— За бога, Стю. Та той беше най-добрият приятел на баща ти. Поне веднъж в живота си прояви известно благоприличие.

— Добре де, що никой не ме предупреди, че ще трае толкова дълго, мама му стара. Нали ми обеща, че до единайсе и половина ще е свършило.

— Недей да псуваш. Казах, че ще тръгнем от „Архангел Михаил“ към единайсет и трийсет…

— А пък аз реших, че тогава ще свърши, нали? И си натупах среща с Арф.

— Длъжен си да дойдеш на самото погребение. Все пак баща ти е един от хората, които ще носят ковчега! Обади се на Арф и отложи срещата си за утре.

— Да, ама той утре е зает. Пък и не си нося мобифона. Гнездото ми е забранил да го нося на черква.

— Престани да наричаш баща си Гнездото! А на Арф можеш да се обадиш и от моя — бръкна в джоба си Теса.

— Не му помня наизуст номера — излъга най-хладнокръвно Фатс.

Предната вечер Теса и Колин вечеряха без Фатс, който беше отишъл с колелото си у Андрюви да работели заедно по някакво задание по английски. Така поне Фатс каза на майка си, а Теса се направи, че му вярва. И за нея беше по-изгодно Фатс да го няма, че да не разстройва Колин.

Добре поне, че си беше облякъл новия костюм, който му купи от Ярвил. Още в третия магазин й писна: каквото и да облечеше, приличаше на бостанско плашило с тромавата си, непохватна стойка, а тя по някое време се ядоса, че май нарочно го прави; че ако пожелаеше, можеше да изпълни костюма и с усещането, че му става.

— Шшшт! — изшътка му Теса превантивно.

Фатс изобщо не говореше, но към тях се приближаваше Колин, повел семейство Джаванда; в дълбоката си печал, изглежда, бе объркал ролята на носещ ковчега с тази на разпоредител, та се навърташе около портата и посрещаше новодошлите. Сарито на Парминдер я правеше да изглежда мрачна и неприветлива пред вървящите по петите й деца; в тъмния си костюм Викрам имаше вид на филмова звезда.

На няколко метра от вратата на черквата Саманта Молисън стоеше в очакване до съпруга си, хвърляше по някой поглед на яркото млечнобяло небе и се ядосваше, че толкова много слънчева светлина се губи над високата облачност. Отказваше да помръдне от твърдата настилка на алеята и не я интересуваше на колко възрастни дами им се налагаше да охладят глезените си, като я заобикалят по тревата; острите токчета на лачените й обувки току-виж потънали в меката пръст и се оцапали и окаляли.

Когато ги поздравяха разни познати, Майлс и Саманта отвръщаха най-любезно, но не разговаряха помежду си. Предната вечер се бяха скарали. Неколцина попитаха какво правят Лекси и Либи, които обикновено се прибираха за уикендите, но и двете момичета бяха останали да преспят у свои приятелки. Саманта много добре знаеше колко съжалява Майлс за отсъствието им; умираше да играе ролята на глава на семейство пред хората. Току-виж, помисли си с особено приятен изблик на бяс, я поканил с дъщерите им да позират на снимка за предизборните му листовки. Де да има този късмет — много хубаво ще му обясни какво точно мисли за идеята му.

Освен това долавяше и изненадата му от многолюдното присъствие, и съжалението му, че не играе централна роля в предстоящото опело; каква по-идеална възможност да започне потайно кампанията си за мястото на Бари в съвета пред толкова многобройна по неволя публика. Саманта си взе наум бележка да му подметне саркастично при първи подходящ случай за пропуснатата възможност.

— Гавин! — подвикна Майлс при вида на познатата руса, сплескана глава.

— А, Майлс! Здрасти. Здравей, Сам.

Новата черна вратовръзка на Гавин блестеше на фона на бялата му риза. Под светлите му очи личаха лилави торбички. Саманта се приведе напред на пръсти, така че всякакъв отказ от негова страна да я целуне по бузата и да вдъхне мускусния й парфюм щеше да е проява на невъзпитаност.

— Доста народ, какво ще кажете? — озърна се Гавин.

— Гавин е един от онези, които ще изнесат ковчега — съобщи Майлс на съпругата си по същия начин, по който би я уведомил, че някое малко, безперспективно детенце е получило безплатна книжка като награда за старанието си. Всъщност доста се бе изненадал, когато Гавин му се похвали, че са му оказали подобна чест. Майлс все хранеше някакви смътни надежди те двамата със Саманта да са сред привилегированите гости, обгърнати от аура на загадъчност и важност поради това, че бяха присъствали до смъртното му ложе. Много мило щеше да е, ако Мери — или някой неин много близък човек — го беше поканила да прочете откъса от Библията или да каже няколко думи като признание за важната роля, която бе изиграл в последните мигове от живота на Бари.

Саманта най-умишлено се престори на неизненадана от избора на Гавин:

— Вие бяхте доста близки с Бари, нали, Гав?

Гавин кимна. Чувстваше се изнервен и малко болен. Спа лошо, събуди се по никое време заради ужасните си сънища, в които първо изтърва ковчега и трупът на Бари се изсипа върху пода на черквата; после сънува, че се е успал и изпуснал погребението и при пристигането си в „Архангел Михаил и Вси Светии“ бе заварил насред гробището единствено Мери, която, побеляла и вбесена, му крещеше, че всичко е провалил.

— Изобщо нямам представа какво да правя — каза, озъртайки се, Гавин. — За пръв път ми е.

— Нищо особено, друже — успокои го Майлс. — Има само едно изискване, като се замислиш: да не изпуснеш нещо, хи-хи-хи.

Момичешкият смях на Майлс контрастираше необичайно с плътния му говор. Нито Гавин, нито Саманта намериха за необходимо да се усмихнат. Из човешката маса стърчеше Колин Уол. С едрото си непохватно тяло и с високото буцесто чело винаги напомняше на Саманта чудовището на Франкенщайн.

— А, ето къде си бил, Гавин — каза Колин. — Според мен е време да се строим на тротоара, тъй като всеки момент ще пристигнат.

— Слушам — отвърна Гавин с облекчение, че се намери някой да го задейства.

— Колин — каза Майлс и кимна.

— А, здрасти — рече смутено Колин, преди да се извърне и да си запробива отново път през тълпата опечалени.

Малко след това настъпи нова малка суматоха, при което Саманта чу мощния глас на Хауърд:

— Извинявайте… пардон… търсим си семейството…

Тълпата се разтваряше пред шкембето му и в един момент се появи и самият Хауърд — огромен в лодена си от гладко кадифе. В дирята му подскачаха главите и на Шърли и Морийн — Шърли строго спретната в тъмносиньо, Морийн кльощава като черна врана, с шапка с черна воалетка.

— Здравейте, здравейте — поздрави Хауърд и целуна Саманта плътно и по двете бузи. — Как си, Сами?

Отговорът й потъна във всеобщото неловко тътрене на крака, когато всички се заоттегляха заднешком от алеята; в същото време всеки гледаше дискретно да заеме възможно най-удобната позиция, особено онези, които вече си бяха окупирали местенце близо до самия вход на черквата. При това разцепване на тълпата на две, познати физиономии се очертаха като зрънцата на разчупен нар. Саманта забеляза семейство Джаванда — лица с цвят на кафе сред всичката суроватка: красивият до абсурдност Викрам в тъмния му костюм; Парминдер в сари (Това пък кому е нужно? Не си ли дава тя сметка, че така играе по свирката на такива като Хауърд и Шърли?), а до нея — трътлестата малка Теса Уол в сиво палто, от което всеки миг можеха да се разхвърчат копчета.

По алеята към черквата бавно се придвижваха Мери Феърбрадър и децата. Мери беше ужасно бледа и като че бе отслабнала с няколко килограма. Възможно ли беше да е изгубила толкова много тегло само за шест дни? Държеше с една ръка една от близначките, с другата бе прегърнала най-малкия, а най-отзад вървеше първородният им син Фъргъс. Погледът й бе прикован право напред, а меките й устни бяха здраво стиснати. След Мери и децата идеха други членове на рода; процесията мина през прага и бе погълната от мрачната вътрешност на черквата.

Всички останали се насочиха едновременно към вратата, при което се получи непристойно стълпотворение. Молисънови се оказаха сбутани току до семейство Джаванда.

— След вас, господин Джаванда, сър, след вас… — избоботи Хауърд и протегна ръка да даде път на хирурга.

Но в същото време така разположи едрото си тяло, че никой друг да не се възползва от възможността да го изпревари, и влезе непосредствено след Викрам, като остави двете семейства да се източат подир тях.

Централният проход на „Архангел Михаил и Вси Светии“ бе изцяло застлан с тъмносиня пътека. По сводестия таван блещукаха златни звезди; провисналите лампи се отразяваха в многобройните медни паметни плочи. Стъклописите бяха със сложен дизайн и зашеметяващи краски. По средата на нефа, от дясната му страна, самият архангел Михаил, в сребърни рицарски доспехи, гледаше отвисоко от най-големия прозорец. Небесносините криле израстваха направо от раменете му; с една ръка държеше вдигнат меч, а с другата — златни везни. С един от обутите му в сандали нозе бе застъпил гърчещия се сатана с прилепови крила, който беше тъмносив на цвят и се мъчеше да се изправи. Лицето на архангела изразяваше пълно спокойствие.

Хауърд спря, щом се изравни с архангел Михаил, и посочи на свитата си да заемат пейката вляво; Викрам тръгна надясно по противоположната редица. Застаналият твърдо на тъмносинята пътека Хауърд изчака да се източат покрай него и останалите Молисънови с Морийн, а специално на Парминдер каза:

— Лоша работа. Това с Бари. Ужасен шок.

— Да — отвърна му тя, изпълнена с омраза.

— Винаги съм имал чувството, че тези рокли са страшно удобни. Прав ли съм? — добави и кимна по посока на сарито й.

Тя не отговори, а зае мястото си до Джасвант. И Хауърд седна, но така, че да образува с тялото си мощна тапа, покрай която никой друг не можеше да се промъкне по редицата им.

Шърли бе приковала благоприлично поглед в коленете си и бе сплела пръсти явно за молитва, но всъщност размишляваше върху кратката размяна за сарито между Хауърд и Парминдер. Шърли принадлежеше към онази част на Пагфърд, която негласно съжаляваше, че „Старият дом на свещеника“, построен много, много отдавна, за да приютява консервативен англикански викарий с тлъсти бакенбарди и прислужничка с колосана престилка, сега се обитаваше от семейство индуси (Шърли така и не бе успяла да схване точно към коя религия принадлежи семейство Джаванда). Но бе стопроцентово убедена, че ако двамата с Хауърд попаднат в храма, джамията или каквото му викат там на мястото, в което Джавандите се молят, несъмнено щяха да ги накарат да си покрият главите, да си събуят обувките и кой знае какво още, за да не стане скандал. А същото време никой не пречеше на Парминдер да се перчи по сари в черквата им. Не че Парминдер си нямаше нормални дрехи — напротив, всеки ден ходеше с тях на работа. Ако нещо я жегваше, то бе тъкмо този двоен стандарт — липсата на всякакъв усет, че може би проявява неуважение към тяхната религия, а оттам — и към самия Бари Феърбрадър, към когото уж хранела най-топли чувства.

Шърли разплете пръстите на ръцете си, вдигна глава и посвети цялото си внимание на облеклото на онези, които минаваха покрай нея, а така също и на размера и броя на донесените венци. Едни от тях бяха облегнати върху парапета за приемане на причастието. Откри с поглед поднесения от съвета, парите за който бяха събрани по нейна и на Хауърд инициатива. Беше голям, кръгъл, традиционен венец от бели и сини цветя — цветовете на герба на Пагфърд. Но и техните цветя, и всички останали венци бяха засенчени от лодъчно весло в естествена големина, изработено от бронзови хризантеми, поднесено от момичешкия екипаж.

Сухвиндер се извърна на мястото си да види Лорен, чиято майка — собственичка на цветарски магазин, бе изплела веслото; искаше с мимика да й каже, че го е харесала, но не успя да открие момичето в гъстата тълпа. Сухвиндер бе обзета от скръбна гордост, че е от тях, особено след като забеляза как прииждащите си го сочеха едни на други, преди да заемат местата си. Парите бяха дали пет от осемте момичета в екипажа. Лорен вече бе разказала на Сухвиндер как успяла през обедната почивка да издири Кристъл Уидън и се подложила на подигравките на приятелките на Кристъл, които седели на ниския зид до магазинчето за вестници и пушели. Лорен попитала Кристъл дали не желае да се включи, Кристъл рекла: „Абе включи ме там“, но после никакви пари не дала, затова и името й липсваше върху картичката. А доколкото можеше да види Сухвиндер, Кристъл не бе дошла и на погребението.

Сухвиндер усещаше вътрешностите си като оловни, но постоянната болка от лявата й ръка, съчетана с пронизващите я остри стрели, щом я мръднеше, неутрализираха чувството за тежест, пък и заплашително гледащият я Фатс Уол с черния му костюм не се виждаше никакъв. Погледите им не се бяха срещнали през краткия престой на двете семейства в черковния двор; очевидно родителското присъствие му действаше въздържащо по същия начин, по който понякога му се отразяваше и присъствието на Андрю Прайс.

Късно предната вечер анонимният й кибермъчител й бе пратил черно-бяла снимка на голо дете от викторианската епоха, цялото обрасло в меки тъмни косми. Видя я и я изтри, докато се обличаше за погребението.

Кога за последен път бе изпитала щастие? Убедена бе, че в някакъв предишен живот, дълго преди някой да й загрухти, бе седяла най-спокойно в същата тази черква в продължение на години; че беше пяла вдъхновено химни по Коледа, Великден и празника по случай края на жътвата. Открай време си харесваше архангел Михаил с красивото му женствено прерафаелитско лице и златистите му къдрици… но днес за пръв път го бе видяла по друг начин, настъпил някак си небрежно гърчещия се тъмен дявол — и това му необезпокоявано изражение й се бе сторило злокобно и арогантно.

Пейките бяха пренаселени. Прашният въздух се оживяваше от приглушения тропот, отекващите стъпки и тихото шумолене на закъснелите, които се точеха покрай задната стена на черквата и запълваха местата за правостоящи вляво. Неколцина оптимисти пристъпиха на пръсти по нефа, дано случайно открият някое незаето местенце по претъпканите редици. Хауърд обаче остана непоклатим и невъзмутим до момента, в който Шърли не го потупа по рамото и му прошепна: Обри и Джулия!

При което Хауърд се извърна масивно и размаха листовката с програмата да привлече вниманието на семейство Фоли. Те се придвижиха делово по застланата пътека: Обри — висок, слаб и олисяващ в тъмния си костюм, Джулия — със светлорижата си коса, прибрана на шиньон на тила. Отблагодариха се с усмивки на Хауърд, който лашна останалите по редицата да се посместят, че да остане предостатъчно място за двамата Фоли.

Така смачкаха Саманта между Майлс и Морийн, че от едната страна в тялото й се заби острата тазобедрена става на Морийн, а от другата — ключовете в джоба на Майлс. Опита се, вбесена, да си отвоюва поне още сантиметър-два пространство, но нито Майлс, нито Морийн имаха накъде да помръднат, така че й се наложи да впери поглед право пред себе си и за отмъщение да насочи мислите си към Викрам, който през месеца, откакто не го бе виждала, не бе загубил и грам от своя сексапил. Хубостта му бе тъй отявлена, тъй неоспорима, че буквално можеше да те влуди и да те накара да се смееш на глас. С тези дълги крака и широки плещи, с този плосък корем там, където ризата му влизаше под панталона, с тези тъмни очи с гъстите им черни мигли той направо приличаше на някой бог в сравнение с другите пагфърдски мъже — безобразно отпуснати, бледи и затлъстели. Но щом Майлс се приведе, за да си размени прошепнати любезности с Джулия Фоли, ключовете му пак се забиха болезнено в горната част на бедрото на Саманта, а тя си представи как Викрам разкъсва тъмносинята копринена рокля, с която беше дошла, като във фантазията си дори забрави да си облече блузката в същия цвят, която прикриваше дълбоката цепка между гърдите й…

Вентилите на органа изскърцаха и настъпи тишина, нарушавана само от тихо, но упорито шумолене. Присъстващите извърнаха глави: по пътеката внасяха ковчега.

А носещите го бяха така неумело подбрани, че направо бяха комични: братята на Бари бяха по метър и шейсет и осем, а най-отзад стърчеше Колин Уол със своите метър и осемдесет и осем, с което задният край на ковчега бе значително по-навирен от предния. А самият ковчег не бе от полиран махагон, а изплетен от върбови клони.

Ебаси и кошницата за пикник!, възмути се наум Хауърд.

Изненада се прокрадна за миг и по много други лица, покрай които мина върбовият кош, макар да имаше и някои, които бяха предварително уведомени. Понеже Мери бе споменала пред Теса (а тя, на свой ред — на Парминдер), че именно Фъргъс, най-големият син на Бари, настоял на върбата, която била самовъзстановяващ се, бързо растящ — тоест екологичен материал. Фъргъс беше страстен привърженик на всичко зелено и екологично издържано.

Парминдер също одобряваше върбовия ковчег много повече, отколкото яките дървени сандъци, в които повечето англичани заравяха покойниците си. Като гледаше как британските погребални агенти заковават капаците, баба й цял живот бе страдала от суеверен страх, че може да се озове затисната под нещо тежко и твърдо. Носещите поставиха ковчега върху застланата с брокат стойка и отстъпиха назад; синът на Бари, братята му и шуреят му се наместиха на предните пейки, а Колин се върна с подскачаща нагоре-надолу глава при семейството си.

В продължение на две разтреперани секунди Гавин бе обзет от колебание. Парминдер усети, че не му е ясно къде точно следва да отиде, при което не му оставаше друго, освен да се върне обратно по пътеката пред очите на триста души. Но, изглежда, Мери му бе направила някакъв знак, понеже той, пламнал от притеснение, се шмугна и приседна до майката на Бари на първия ред. Парминдер бе разговаряла с Гавин един-единствен път, когато се бе наложило да го лекува от хламидия. Оттогава той избягваше да среща погледа й.

Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки…

Свещеникът май не се вълнуваше от смисъла на леещите се от устата му слова, а само от собственото си изпълнение, което бе напевно-ритмично. Стилът му бе познат на Парминдер — години наред бе присъствала на коледните песнопения с другите родители от „Сейнт Томас“. Дългото им запознанство обаче не я беше примирило с бледоликия войнствен архангел, който се блещеше отгоре й, нито с всичката тази тъмна ламперия, твърдите пейки, несвойствения олтар с обсипания със скъпоценни камъни златен кръст, нито с протяжните химни, които й се струваха смразяващи и разстройващи.

Затова отклони вниманието си от самоцелното припяване на свещеника и пак се замисли за баща си. Видяла го бе през кухненския прозорец — паднал по лице, оставил транзистора да дъни от покрива на заешката къщурка. Лежал бе там най-малко два часа — време, през което тя с майка й и сестрите й браузваха онлайн каталога на „Топ-шоп“. И досега усещаше бащиното рамо под нагрятата от слънцето риза и как го разтърсваше: Татиии, татиии…

Разпръснаха праха на Даршан над тъжната бирмингамска рекичка Рия. Парминдер и до днес помнеше матовия глинест цвят на повърхността й през онзи мрачен юнски ден и дирята от бели и сиви прашинки, които отнасяше със себе си.

Органът се пробуди с въздишка и Парминдер, заедно с всички останали, се изправи. Мярна за миг златисторижите тилове на Ниъх и Шевон — и тя беше на техните години, когато й отнеха таткото. Някаква нежност заля Парминдер, една ужасна болка и объркано желание да ги прегърне и да им каже, че знае и че ги разбира…

Гавин усети, че пискливото гласче иде от техния ред — гласът на малкото синче на Бари още не беше мутирал. И знаеше, че молитвеният химн е бил подбран от Деклън. Поредният потискащ детайл от опелото, който Мери бе счела за необходимо да сподели с него.

А самото опело се бе оказало още по-страшно мъчение, отколкото беше предполагал. Струваше му се, че щеше да е доста по-добре, ако ковчегът беше дървен — през тънката плетка бе доловил ужасно, вътрешно усещане за положеното вътре тяло на Бари; материалната му тежест го беше шокирала. Всички тези самодоволно наблюдаващи минаването му по пътеката хора — даваха ли си изобщо сметка какво всъщност носи той?

После бе дошъл онзи отвратителен момент, в който бе осъзнал, че никой не му пази място и че ще трябва да извърви обратно вече изминатия път под всички тези втренчени погледи, за да се скрие сред правостоящите най-отзад… а вместо това се видя принуден да седне на първия ред, ужасно оголен. Все едно седеше на първата седалка на влакче на ужасите и понасяше ударите на всеки ужасен завой и залитане.

Седнал там, само на метър-два от слънчогледа на Шевон — голям, колкото капак на тенджера посред огромен букет от жълти фрезии и хемерокалиси — изведнъж съжали, че не е дошъл с Кей; невероятно, но тъкмо това си помисли. Щеше да намери утеха в присъствието на някой, който е на негова страна; някой, който просто би му запазил място. Изобщо не си беше представил какво жалко копеле ще е, ако се появи сам.

Химнът свърши. Отпред излезе за кратко слово по-големият брат на Бари. Гавин направо не можеше да си представи откъде онзи намира сили да говори с трупа на Бари буквално в краката му под слънчогледа (отглеждан от семе в продължение на месеци); нито как може Мери да седи така смълчана, с приведена глава, очевидно загледана в сплетените в скута й ръце. И Гавин се напъна да си изгради и той активно свой вътрешен защитен вал, че да разреди ефекта от хвалебственото слово.

След малко ще вземе да разправя за това, как Бари се запознал с Мери, само първо да мине тая част за щастливото им детство, щуротиите им, давай, давай… карай по-живичко…

После ще сложат Бари обратно в катафалката и ще го откарат чак в Ярвил да го погребат в тамошното гробище, тъй като тесният гробищен парцел на „Архангел Михаил и Вси Светии“ бе обявен за напълнен докрай още преди цели двайсет години. И Гавин си представи как спускат в гроба плетения от върбови пръчки ковчег пред очите на цялата тази тълпа. В сравнение с това внасянето и изнасянето от черквата щяха да му се сторят детска играчка…

Една от близначките плачеше. С ъгълчето на окото си Гавин забеляза как Мери се пресегна и хвана дъщеря си за ръка.

Давай по-живо бе, мама ти стара. Моля ти се.

— Няма да излъжа, ако кажа, че Бари бе винаги наясно с целите, които преследваше — разправяше дрезгаво брат му. Вече бе предизвикал лек смях тук-там със спомените за детските лудории на Бари. Усещаше се колко напрегнат е гласът му. — Беше на двайсет и четири, когато отидохме в Ливърпул за последния ми ергенски запой. Още първата вечер излизаме от къмпинга и забиваме в първия пъб и кого, мислите, виждаме да обслужва бара? Една красива блондинка, студентка, дъщерята на кръчмаря, хванала се да му помага в съботната вечер. Бари се закотви на бара и цяла вечер не помръдна оттам: не спря да се мъчи да я заприказва, създаде й сума ти неприятности с баща й и се правеше, че няма представа кои са ония шумни пияндета в ъгъла.

Лек смях. Главата на Мери съвсем провисна; с двете си ръце държеше за ръка по едно от децата си, седнали от двете й страни.

— Едва се прибрахме в палатката и той ми обяви, че ще се ожени за нея. Чакай бе, викам си, идеята беше аз да се напия. — Ново сподавено хихикане. — И още на другата вечер Бари пак ни помъкна към същия пъб. А когато се прибрахме у дома, първата му работа бе да купи една пощенска картичка и да й я прати да го очаквала пак през следващия уикенд. Ожениха се точно година след като се запознаха, и мисля, че няма да сбъркам, ако кажа от името на всички, че Бари наистина се оказа ценител на хубавото. След време им се родиха четири красиви рожби — Фъргъс, Ниъх, Шевон и Деклън…

Гавин вдишваше и издишваше внимателно, стараейки се да не слуша, и не преставаше да се чуди какво ли би казал собственият му брат по негов адрес при подобни обстоятелства. Понеже не можеше да се похвали с късмета на Бари: любовният му живот не се поддаваше на красиви описания. Така и не му се беше случило да влезе в пъб и да завари там идеалната жена — руса, усмихната и готова да му налее халбата. Напротив, имаше си Лиза, която от самото начало беше недоволна от него; седемте години ескалация във военните действия помежду им бяха приключили със случай на гонорея; после, почти без пауза, се беше появила Кей и се беше впила в него като агресивна и заплашваща го лепка…

Но така или иначе, ще трябва да й се обади по някое време, понеже надали ще има сили да се прибере в празната си къща след всичко това. Ще се разкрие докрай, ще й разкаже колко ужасно и стресиращо е минало погребението и как съжалява, че не е дошла с него. Това неминуемо ще компенсира всякакви обиди вследствие на разправията им. Не можеше да си представи да прекара сам нощта.

Два реда по-назад, Колин Уол хлипаше с кратки, но чуващи се стонове в голяма, мокра носна кърпа. Дланта на Теса почиваше върху бедрото му и нежно го стискаше. А мисълта й се занимаваше с Бари: степента, до която бе разчитала на помощта му по отношение на Колин; смехът му, който ги беше обединявал; безкрайната му духовна щедрост. И си го представяше ясно наум: нисък и зачервен, танцува джайв с Парминдер на последното им парти; имитира порицанията на Хауърд Молисън по адрес на „Фийлдс“; съветва тактично Колин — както само той умееше — да възприеме държането на Фатс като поведение на подрастващ, а не на социопат.

Теса се боеше как ли ще се отрази загубата на Бари Феърбрадър на мъжа до нея; плашеше я мисълта ще успеят ли двамата да се примирят с огромната му, незапълнима липса; плашеше я обетът, който Колин бе поел пред покойника и който нямаше как да изпълни, а и неспособността му да схване какво нищожество представлява в очите на Мери, която непрестанно се мъчи да заговори. А цялата й тревога и скръб бе пронизана, като от шавъркливо глистче, от обичайното й притеснение: Фатс; и дали ще успее да предотврати експлозията, ще съумее ли да го накара да дойде с тях на погребението или, съответно, как ще скрие от Колин, че не е дошъл — което, като се замислеше, май беше по-лесният вариант.

— Завършваме днешното опело с песен, избрана от дъщерите на Бари Ниъх и Шевон, която е имала дълбок смисъл както за тях двете, така и за татко им — обяви свещеникът.

Успя обаче с тона си да се разграничи лично от предстоящото събитие.

Чинелът така издрънча от скритите тонколони, че стресна паството. Чу се силен американски глас да казва „аха, аха“ и след това — рап монологът на Джей Зи:

Доброто момиче станало лошо. Трети дубъл. Камера! В моите бури облаци няма… Нека вали, аз се плъзгам към славата по повърхността на падащите борси.

Неколцина решиха, че е станала грешка: Хауърд и Шърли се спогледаха възмутено, но никой не натисна бутона „Стоп“, нито хукна по пътеката да се извинява. След това мощен, секси женски глас запя:

Мъжете изнасяха плетения ковчег по пътеката, а подире им вървеше Мери с децата.

Паството се изнизваше бавно из черквата, полагайки специални усилия да не се движи в ритъм с песента.

II

Андрю Прайс хвана кормилото на състезателното колело на баща си и го изкара от гаража, като внимаваше да не одере колата. Пренесе го на ръце по каменните стъпала и през металната порта и пъхна крак в каишките на единия педал чак когато стигна до алеята, измина няколко метра и едва тогава преметна другия си крак през седлото. Сви елегантно наляво по стремглаво стръмния път и полетя, без да докосва спирачките, надолу към Пагфърд.

Живият плет и небето се размазаха; представи си, че кара в колодрум, а вятърът вееше митите му коси и го биеше по лицето, което току-що бе изтрил до зачервяване. Наби спирачките чак когато стигна до клиновидната градина на Феърбрадърови, понеже няколко месеца преди това бе влязъл в завоя прекалено бързо и бе паднал, след което му се бе наложило да се върне незабавно у дома с раздрани джинси и охлузена буза…

Пусна се по инерция, само с една ръка върху кормилото, по „Чърч Роу“ и се изкефи и на втория спринт, макар и по по-полегато нанадолнище, като се принуди да намали леко, когато забеляза, че в спрялата пред черквата катафалка товарят ковчег и че през тежките дървени врати навън се изсипва облечена в тъмни дрехи тълпа. Натисна с все сила педалите и се изгуби зад ъгъла. Нямаше никакво желание да види как приятелят му Фатс излиза от черквата с обезумялото от скръб Гнездо в евтиния костюм и вратовръзката, които с такова смешно отвращение им бе описал вчера в часа по английски. Все едно да прекъснеш срането на най-добрия си приятел.

Направи бавен кръг по площада, отметна с една ръка косата от лицето си и се запита какъв ли е бил ефектът от вятъра върху лилаво-червеното му акне и дали антибактериалният препарат за лице е успял да успокои поне малко възпламенения му вид. После си преговори легендата: идва от къщата на Фатс (че какво пречи да е вярно), така че „Хоуп Стрийт“ се явява най-явният път надолу към реката (какъвто, между другото, предлагаше и предишната пряка). Така че не съществува никаква причина Гая Бодън (в случай че гледа през прозореца от дома си и случайно го види, а освен това и случайно го познае) да си помисли, че е бил всичкия този път само заради нея. Не че очакваше да му се наложи да дава обяснения защо точно по нейната улица е минал на велосипеда си, но за всеки случай поддържаше наум фалшивата история, понеже смяташе, че му придава вид на хладнокръвна неангажираност.

А той просто искаше да разбере коя къща е нейната. Вече трети уикенд минаваше с колелото по тясната улица със слепени еднотипни къщи, с претръпнали нервни окончания по цялото му тяло, но така и не беше успял да установи в коя точно къща се намира Свещеният граал. С хвърляни крадешком погледи през мръсните стъкла на училищния автобус бе констатирал единствено, че живее от дясната страна, с четната номерация.

Вземайки завоя, Андрю си наложи да овладее изражението си, за да придобие вида на човек, тръгнал с колело по най-прекия път към реката, потънал в сериозен размисъл, но готов да отчете присъствието на свой съученик, съответно съученичка, при негова, съответно нейна неочаквана поява…

А тя взе, че се оказа точно там. На самия тротоар. Краката на Андрю продължиха да помпат и макар изобщо да не усещаше педалите, изведнъж си даде сметка колко тънки са всъщност гумите, върху които пази равновесие. Тя ровеше за нещо в кожената си чантичка, а меднокестенявите й коси се спускаха покрай лицето й. Зад гърба й се виждаше открехнатата врата на номер десет, черната й тениска дори не стигаше съвсем до кръста й; ивица гола кожа, широк колан, тесни джинси… и когато вече почти я отминаваше, тя затвори вратата и се извърна; косата се отдръпна от красивото й лице и тя каза, съвсем отчетливо, с лондонския си глас:

— Ей, здрасти.

— Здрасти — отвърна той.

А краката му продължаваха да въртят. Подминал я бе с два метра; с четири метра; защо не спря? Шокът обаче го тласкаше напред и не посмя да се обърне; стигна вече до края на улицата; само да не се изтърся, да му еба майката; свърна зад ъгъла, но беше толкова шашардисан, че не можеше да прецени дали изпитва облекчение, или разочарование от това, че я е оставил зад себе си.

Еба си майката.

Подкара към горичката в подножието на Парджетър, където реката проблясваше тук-там между дърветата, но не виждаше нищо освен Гая, прогорена като неон върху ретината му. Тесният път премина в неасфалтирана пътека, нежният бриз откъм водата го галеше по лицето, което според него не бе имало време да се изчерви поради цялата внезапност на случилото се.

— Д’еба и идиотщината! — изпсува Андрю на глас по посока на свежия въздух и безлюдната пътека.

После прерови развълнувано новата си великолепна, неочаквана съкровищница: идеалното й тяло, разкрило се изпод тесния дънков плат и еластичния памук; десетката зад нея върху олющената, занемарена синя врата; произнесеното с такава лекота и естественост „ей, здрасти“ — доказателство, че безспорно физиономията му е регистрирана някъде из мозъка, живеещ зад това удивително лице.

Бегачът заподскача по нов терен — неравен, с дребни камъчета. Изпадналият във възторг Андрю се сети да слезе едва след като взе да губи равновесие. Избута велосипеда на ръце между дърветата и накрая излезе на тесния речен бряг, където затръшна колелото на земята сред горските съсенки, разтворили се като бели звездички след последното му идване.

Когато по някое време взе да ползва колелото, баща му му беше казал:

— Ако влизаш в магазин, заключи го с верига. Само да ми кажеш някой ден, че са ти го откраднали…

Веригата обаче не бе толкова дълга, че да опаше цяло дърво, пък и колкото повече се отдалечаваше Андрю от баща си, толкова по-малко страх му имаше. И докато в акъла му още бяха всички онези сантиметри плоско, голо кръстче и прелестното лице на Гая, Андрю стигна пеш до онова място, където реката срещаше разядения склон на хълма и го бе превърнала в надвиснала вертикално скалиста урва над бързотечащите зелени води.

Покрай долния край на хълма брегът представляваше съвсем тесен хлъзгав, ронлив перваз. И ако стъпалата ти са се уголемили двойно в сравнение с онова време, когато си дошъл за пръв път, единственият начин да минеш по него бе, като се промъкваш ребром, притиснал се към вертикалната стена, придържайки се с всички сили към разните корени и стърчащи ръбчета скала.

Андрю отдавна бе свикнал с мириса на зелен мулч откъм реката и на влага от почвата, а така също и с усещането на тесния ръб пръст и трева под нозете му, и с пукнатините и скалите, които ръцете му намираха по вертикалната урва. Двамата с Фатс бяха открили това тайно място още единайсетгодишни. Напълно ясно им беше, че вършат нещо забранено и опасно; бяха ги предупредили за опасностите на реката. Ужасени, но и решени да не си го признават един на друг, двамата се бяха промъкнали по несигурния ръб; грабваха и най-малкия издатък от скалистата стена, а на най-тясното място се впиваха и в тениската на другия.

Благодарение на натрупания през годините опит, при все че мисълта му бе почти изцяло съвсем другаде, Андрю можа да излази по рачешки покрай твърдата стена от пръст и камък, с маратонки само на метър над пенещите се води; изведнъж, с ловко привеждане и измятане на тялото се озова в открития преди толкова много години процеп в скалата. Навремето им се беше сторил награда свише за проявената смелост. Вярно, вече не се побираха изправени, но бидейки малко по-широка от двуместна палатка, дупката все още позволяваше на двамата тийнейджъри да лежат един до друг досами бучащата река, с накъсана от дърветата гледка към небето, вписано в рамката на триъгълния отвор.

Когато за пръв път проникнаха тук, взеха да ровят с пръчки по задната стена, но така и не откриха таен проход към намиращото се високо над главите им абатство; поради липса на избор взеха да се къпят в славата на единствени откриватели на това скришно място и се заклеха един пред друг, че ще го пазят вечно в тайна. Андрю още пазеше някакъв смътен спомен за тържествен обет, плюнки и клетвени слова. В началото, след като откриха мястото, бяха почнали да му викат Пещерата, но от известно време го бяха прекръстили на Гнездото.

Самата ниша миришеше на пръст, макар косият й таван да беше от скала. Тъмнозелена следа по стената указваше, че някога в миналото реката го е заливала, без да стигне до самия таван. Подът беше осеян с фасове от цигари и масури. Андрю седна, провеси нозе над мътната зелена вода и извади от джоба на якето цигарите и запалката, купени с последния остатък от получените за рождения му ден пари, след като му прекратиха седмичната парична дажба. Запали, пое дълбоко дим и взе да преживява отново славната си среща с Гая Бодън до най-дребната подробност, която успяваше да изцеди: тънката талия и извивката на бедрата; кремавата гола ивица между кожения колан и тишъртката; пълната широка уста; „Ей, здрасти“. За пръв път я беше видял извън училищната й униформа. Накъде ли се е запътила съвсем сама с кожената си чанта? Какво можеше да свърши човек в Пагфърд в събота сутрин? Да не би пък да е тръгнала да хваща автобуса за Ярвил? С какво ли се занимава, докато е извън полезрението му, какви ли женствени мистерии я обгръщат?

И за сетен път се зачуди доколко изобщо е възможно тъй красиво оформената плът и скелет да съдържат банален характер. За пръв път си зададе този въпрос чак като срещна Гая — едва когато я зърна, му хрумна мисълта, че душата и тялото могат да са самостоятелни единици. Колкото и да се бе напъвал да си представи гледката и усещането на гърдите й, съдейки по зрителните доказателства, които бе успял да събере през леко прозрачната униформена блузка и онова, за което бе сигурен, че е бял сутиен, така и не бе успял да се убеди, че тя го привлича единствено с физиката си. Защото тя имаше и завладяваща походка, която го завладяваше със силата на музиката, а не познаваше нещо по-завладяващо от това. Е, как може изобщо да допусне в такъв случай, че и духът, оживяващ туй несравнимо тяло, също няма да е изключителен? За какво й е на природата да сътвори подобен съд, без да го изпълни с нещо още по-ценно?

Андрю имаше изградена вече представа как изглежда една гола жена благодарение на това, че на компютъра в преустроената таванска стая на Фатс нямаше настройки за родителски контрол. Което им беше дало възможността да изследват онлайн всичката порнография, до която можеха да добият безплатен достъп: бръснати путки; розови лабии, дръпнати настрани така, че да разкриват тъмни зейнали процепи; разпънати задни бузи, излагащи на показ сбръчканите копчета на ануси; яко начервени устни със стичаща се по тях сперма. А Андрювото вълнение се усилваше двойно повече от необходимостта да е панически нащрек през цялото време, тъй като изскърцването на средното стъпало бе най-ранното предупреждение за приближаването на госпожа Уол. Понякога ревяха от смях, като откриеха разни идиотщини — дори когато Андрю не беше съвсем сигурен дали да се вълнува, или да се отвращава от тях (камшици и седла, юзди, въжета и маркучи; та дори — случай, в който и Фатс не бе намерил сили да се изсмее — и снимки в едър план на сглобени с болтове стоманени конструкции със стърчащи от мека плът игли и замръзнали лица на пищящи от ужас жени).

Двамата с Фатс станаха едновременно познавачи на подплатените със силикон цици — огромни, обтегнати, сферични.

— Изкуствени — изтъкваше с безразличен тон един от двамата, седнали пред монитора зад запряната с дървен клин врата против евентуално нашествие на родителите на Фатс.

На екрана яхналата космат мъж блондинка бе вдигнала високо ръце, та огромните й цици с едри кафяви зърна висяха от дребния й гръден кош като топки за боулинг, а тънките, лъскави лилави черти отдолу им показваха откъде са напъхали силикона. Дори само като ги гледаш, можеш да си представиш какво е усещането: твърди, все едно под кожата са ти наврели футбол. Лично Андрю не можеше да си представи нищо по-еротично от една естествена цица — мека като гъба, евентуално леко пружинираща, а зърната (надяваше се), точно обратното — съвсем твърди.

Нощем обаче всички тези видения се сливаха неясно с предлаганите от реалните момичета възможности — от човешките момичета, които, ако успееш да се промъкнеш достатъчно наблизо, можеш уж неволно да опипаш през дрехите. Ниъх не бе толкова красива, колкото другата близначка, но пък се бе оказала по-навита в задушната училищна аудитория по време на коледната дискотека. Полускрити в един тъмен ъгъл зад плесенясалата сценична завеса, двамата се притискаха един в друг и Андрю дори успя да пъхне езика си в устата й. А ръцете му се бяха почти добрали до закопчалката на сутиена, но по-далече не стигнаха, понеже тя все се дърпаше. Но него го стимулираше най-вече мисълта, че някъде там, навън, в мрака, Фатс бележи много по-голям напредък. И ето че сега мозъкът му бе овладян и пулсираше единствено с мисълта за Гая. Освен дето не беше виждал по-секси момиче от нея, тя бе източникът и на друго, съвсем необяснимо желание. Така както самата му същност потръпваше от определени акорди и брейкове в ритъма, по същия начин му въздействаше и Гая Бодън.

Запали втора цигара от първата и хвърли фаса във водата под себе си. После чу познат шум, а като надникна, видя разперилия се покрай скалата Фатс, все още в погребалния си костюм, да премества внимателно ръце от една издатина на друга, прокрадвайки се по тънкия ръб на брега към пролуката, където го чакаше седналият Андрю.

— Фатс.

— Арф.

Андрю присви нозе да направи място и на Фатс да влезе в Гнездото.

— Майка му стара — каза Фатс с влизането си.

Непохватните движения на дългите му крайници и подчертаващият кльощавостта му черен костюм съвсем го правеха да прилича на паяк.

Андрю му подаде цигара. Фатс винаги палеше като на силен вятър — със свита около пламъка шепа и леко смръщен. Пое дим, издуха кръгче от Гнездото и разхлаби тъмносивата си вратовръзка. Изглеждаше по-възрастен и в крайна сметка не толкова тъпо в костюма, по чиито колене и маншети вече имаше следи от пътешествието до пещерата.

— Като ги гледаш, ще кажеш, че наистина са били дружки — подметна Фатс след второ мощно опъване от цигарата.

— Толкова разстроен ли беше Гнездото?

— Какво ти разстроен? Направо си беше истерия, да го еба. Чак се разхълца. Държа се по-лигаво и от шибаната му вдовица.

Андрю се разсмя. Фатс издуха ново кръгче, после дръпна едното си голямо ухо.

— Успях да се чупя рано-рано. Те чак сега тръгнаха да го ровят.

Следващата минута премина в безмълвно пушене, със зареяни над мътната река погледи. Андрю пушеше и разсъждаваше върху израза „да се чупя рано-рано“ като израз на автономията, на която, изглежда, се радваше Фатс в сравнение със самия него. Между Андрю и прекалената свобода стоеше Саймън с присъщия му бяс: в „Хилтоп Хаус“ можеше да те накажат и само за това, че си там. Навремето Андрю се прехласна по темата на един необичаен, но кратък урок, който бяха взели по философия и религия. В урока ставаше дума за склонността на примитивните божества към произволен гняв и насилие и за това, как ранните цивилизации са се мъчели да спечелят благоразположението им. И беше вкарал в тази рамка естеството на познатата му справедливост: баща му в ролята на езическо божество, а майка му като първожрицата на култа, вечно мъчеща се да тълкува и посредничи, обикновено без успех, но неотстъпваща от твърденията, въпреки всички налични доказателства за противното, че божеството й е изпълнено от великодушие и търпение.

Фатс опря глава в скалната стена на Гнездото и взе да духа кръгчета към тавана. Размишляваше кое точно да разкаже на Андрю и кое — не. През цялото опело, докато баща му хлипаше и ридаеше в носната си кърпа, бе репетирал наум как ще почне. Толкова се вълнуваше от самата мисъл, че ще трябва да му го съобщи, че едва се сдържаше, но пък никак не му се искаше да изплюе най-важното още в началото. За Фатс начинът, по който щеше да го оповести, бе не по-маловажен от самото действие, за което ставаше дума. Ни най-малко не възнамеряваше да създаде у Андрю впечатлението, че е бързал да дойде, за да му се похвали.

— Нали знаеш, че Феърбрадър беше в общинския съвет? — попита Андрю.

— Знам — рече Фатс, благодарен на Андрю за това, че бе нарушил неловкото мълчание с друга тема.

— Щото Сай-Пай се кани да се кандидатира за мястото му.

— Сай-Пай ли?

При което Фатс се намръщи.

— К’во му става на тоя бе, копеле?

— Наумил си е, че Феърбрадър е получавал подкупи от някакъв контрактор. — Андрю бе чул Саймън да обсъжда въпроса с Рут в кухнята рано сутринта. И всичко му се беше изяснило. — Иска и той да бръкне в кацата.

— Изобщо не става дума за Бари Феърбрадър — разсмя се Фатс и тръсна пепел върху пода на пещерата. — И не става дума за общинския съвет, ами за един незнамкойси Фрайърли от Ярвил. Дето беше и в училищното настоятелство в „Уинтърдаун“. Гнездото щеше да припадне, да го еба, като го потърсиха от местния вестник да си каже мнението. И тогава на Фрайърли му ебаха мамата. Твоят Сай-Пай не чете ли „Ярвил енд Дистрикт Газет“?

Андрю се облещи:

— Ебаси и идиотът!

И стъпка фаса си в пръстта, посрамен от бащината му невменяемост. Кой друг да осере всичко, ако не Саймън! Мразеше околните, надсмиваше се над проблемите им, гордееше се с изолираността си в проклетата си къщичка навръх хълма, но в един момент, чул-недочул, се оказваше готов да изложи и себе си, и семейството им на базата на някаква погрешна информация.

— Твоят Сай-Пай май е голям мошеник, да му го начукам — отбеляза Фатс.

Викаха му Сай-Пай, понеже това бе галеното име, което съпругата му Рут му беше измислила. На Фатс му бе достатъчно да го чуе само веднъж, когато отиде у тях на чай, и оттогава не признаваше друго прозвище за Саймън.

— Такъв си е — каза Андрю, като в същото време се чудеше дали ще успее да предотврати кандидатурата на баща си, ако му каже, че е сбъркал и човека, и съвета.

— Да не говорим за лекото съвпадение, че и Гнездото се кани да се кандидатира — вметна Фатс.

После изпусна дим през ноздрите си към стената над Андрювата глава.

— Голям избор за избирателите — добави. — Путьото или идиотът?

Андрю се засмя. Малко неща го радваха така, както да чува как Фатс нарича баща му „путьо“.

— А сега да се запознаем с нещо далече по-приятно — рече Фатс, забучи цигарата между устните си и взе да се тупа по джобовете на панталона, макар прекрасно да знаеше, че пликът за писма се намира във вътрешния джоб на сакото му. — Аха, ето го — обяви, извади го и го отвори, за да види Андрю съдържанието: кафяви зрънца като от чер пипер в прахообразна смес от изсъхнали стръкчета и листенца.

— На това му викат сенсимиля.

— И какво е то?

— Връхчета и стръкчета от ненаторявано растение, наричано по принцип марихуана — рече Фатс, — приготвени специално за вашето пушаческо удоволствие.

— И каква е разликата между това и нормалния хашиш? — попита Андрю, с когото Фатс бе вече споделил в Гнездото няколко зрънца восъкоподобна смола от канабис.

— Просто коренно различно удоволствие — заяви Фатс и изгаси собствената си цигара. Извади от джоба си пакетче хартии за свиване на цигари „Ризла“, издърпа три от крехките листчета и ги слепи едно о друго.

— От Кърби ли е? — взе да рови и да души съдържанието на плика Андрю.

Скай Кърби беше всепризнатият източник на дрога. Беше с една година по-голям от тях, в дванайсети клас. Дядо му, стар хипар, беше глобяван няколкократно от съда за това, че си отглеждал Мери Джейн в домашни условия.

— Ъхъ. Обаче във „Фийлдс“ има и един Обо — каза Фатс, като в същото време разкъсваше цигари и сипваше тютюна върху хартийките, — който може да ти достави каквото си поискаш. Дори хероин бе, копеле.

— Ама на теб не ти трябва хероин — рече Андрю, без да откъсва очи от Фатс.

— Хич — отвърна Фатс, взе си плика и поръси сенсимиля върху тютюна. После нави джойнта, облиза ръба на хартийките, за да го залепи, попритисна мундщука и сви края му на остър връх. — Найс! — каза щастливо.

Първоначалният му план бе да съобщи вестта на Андрю, след като подгрееше обстановката с въвеждането на сенсимилята. Протегна ръка за Андрювата запалка, пъхна мундщучения край между устните си, запали и опъна яко и замислено, издуха пушека на дълга синя струя, после повтори целия процес.

— Ммм — рече, след като пое дима в дробовете си, имитирайки Гнездото, когото Теса бе записала за подарък една Коледа в курс за ценители на виното. — Билков аромат. Силен остатъчен вкус. Обертонове на… Еби му майката…

Усети силен световъртеж, независимо че беше седнал, изпусна дима и се нахили:

— … вземи да пробваш, копеле.

Андрю се пресегна, грабна джойнта, изкикоти се от нетърпение и на блажената усмивка на лицето на Фатс, която нямаше нищо общо с обичайния му смръщен вид, сякаш страда от запек.

Опъна, усети как мощта на дрогата се разля извън дробовете му и как напълно се отпусна. Второ дръпване и реши, че човек се чувства точно така, когато изтупва мозъка си като юрган, та да го опъне без гънки — изведнъж всичко ставаше гладко, елементарно, лесно и хубаво.

— Найс — повтори като ехо оценката на Фатс и се засмя при звука на собствения си глас. Върна джойнта в чакащите пръсти на Фатс и се наслади на самодоволството си.

— А искаш ли да чуеш нещо интересно? — захили се неудържимо Фатс.

— Давай.

— Снощи я наебах.

Андрю насмалко да попита „Коя?“, но замъгленият му мозък все пак се усети навреме: ама Кристъл Уидън, разбира се; за коя друга може да става дума освен за Кристъл Уидън?

— Къде? — попита.

Ебаси и тъпият въпрос. Това пък най-малко го интересуваше. А Фатс се опъна по гръб в погребалния си костюм с насочени към реката нозе. Андрю се просна безмълвно до него, но в обратната посока. По същия начин си лягаха като деца едно време — „глава към крака“ — когато останеха да преспиват един у друг. Андрю впери поглед в скалния таван, под който бавно се къдреше синкавият пушек, и зачака да чуе подробностите.

— На Гнездото и Тес казах, че съм у вас, та да знаеш — поясни Фатс, подаде козчето на протегнатите Андрюви пръсти, сплете пръстите на дългите си ръце върху гърдите си и се заслуша в собствения си разказ: — После взех автобуса до „Фийлдс“. Имахме среща пред „Одбинс“.

— До супера „Теско“ ли? — попита Андрю.

Откъде му идваха на ума всичките тия тъпи въпроси?

— Ъхъ — каза Фатс. — Оттам забихме в градинката. В единия ъгъл, зад кенефите, има горичка. Тиха и затулена. Почна да се стъмва.

Фатс се намести, а Андрю му върна джойнта.

— Да й го вкарам, се оказа по-трудно, отколкото си мислех — рече Фатс, а Андрю мълчеше като хипнотизиран — полуготов да се разсмее, но несмеещ, да не би да изпусне някоя неподправена подробност. — Като си завирах пръста там, ставаше много по-мокра.

Кикотът се надигна в гърдите на Андрю като насъбрал се там газ, но той успя да го затапи.

— Бая зор беше, докато й го наръгам като хората. Не знаех, че е толкова тясна.

Андрю видя как струя дим се изстреля нагоре оттам, където трябваше да е главата на Фатс.

— За десет секунди се изпразних. Нямаш си представа колко е гот, копеле, след като влезеш.

Андрю се бореше със смеха си, в случай че разказът още не е приключил.

— Хем бях с капут. Иначе сигурно ще е още по-гот.

Набута фаса в ръката на Андрю. Андрю опъна, като не преставаше да си мисли: бая зор беше, докато й го наръгам; за десет секунди се изпразних. Не звучеше кой знае колко вълнуващо; но какво ли не би дал? Представи си Гая Бодън легнала по гръб специално за него и без да иска, леко изпъшка, но, слава богу, Фатс май не го чу. Попаднал във водовъртеж от еротични видения, шмъркащ джойнта, Андрю топлеше парчето земя, върху което лежеше с ерекцията си, и слушаше как реката тихо шуми само на метри от главата му.

— Кое е единственото, което има смисъл, Арф? — попита Фатс след дълга, замечтана пауза.

С приятно замаяна глава, Андрю отвърна:

— Сексът.

— Ъхъ! — потвърди доволно Фатс. — Ебането. Само в него има смисъл. В прозжа… в продолжаването на рода. Сваляйте капутите. Множете се.

— Тъй, тъй! — смееше се Андрю.

— И смъртта — допълни Фатс. Стреснала го бе реалността на онзи ковчег и незначителното количество материал, което отделя кръжащите лешояди от нечий труп. Никак не съжаляваше, че беше успял да се чупи, преди да го скрият под земята. — Няма начин да няма, нали така. Смъртта.

— Ъхъ — потвърди Андрю, мислейки си за войни и автомобилни катастрофи, за славна смърт на високи скорости.

— Точно така — каза Фатс. — Ебането и смъртта. И нищо друго, нали? Ебане и смърт. Това е то — животът.

— Да се мъчиш да наебеш нещо и да се мъчиш да не умреш.

— Или да се мъчиш да умреш — поправи го Фатс. — И такива хора има. Дето се излагат на риск.

— Да. На риск.

И пак настана тишина в хладното им и замъглено скривалище.

— И музиката — допълни тихичко Андрю, загледан в провисналия под тъмната скала син пушек.

— Ъхъ — съгласи се някъде отдалече Фатс. — И музиката.

А реката лудуваше на минаване покрай Гнездото.