Вакантен пост

I

Тери Уидън беше свикнала да я зарязват. Първото и най-важно изоставяне бе от страна на майка й, която така и не се сбогува, а просто замина нанякъде с куфара си един ден, докато Тери беше на училище.

След като избяга на четиринайсетгодишна възраст, около нея се изредиха купища служители от „Социални грижи“ и домовете за безпризорни; някои от тях бяха свестни хора, но всички я оставяха в края на работното им време. А всяко ново заминаване добавяше тъничък нов пласт към образувалата се върху сърцевината й коричка.

В дома за безпризорни си беше намерила приятелки, но като навършиха шестнайсет, ги пуснаха и животът ги разхвърля. После срещна Ричи Адамс и му роди две деца. Две мънички розови същества, чисти и прекрасни като нищо друго на света; на всичко отгоре бяха излезли от самата нея, та в продължение на няколко бляскави часа в болницата, на два пъти, тя имаше чувството, че се е преродила.

Впоследствие обаче й ги отнеха и двете и тя никога повече не ги видя.

Бангър я заряза. Баба Кат я заряза. Почти всички си отиваха, почти никой не оставаше. Трябваше да е свикнала досега.

Когато редовната служителка от „Социални грижи“ се появи наново, Тери веднага попита:

— Къде е оная, д’угата?

— Кей ли? Тя само ме заместваше, докато бях болна. А къде е Лиъм? Пардон. Имам предвид… къде е Роби, нали така се казваше?

Тери хич не я обичаше тая Мати. Първо на първо, беше бездетна. Е, как може някоя, дето си няма деца, да те учи как да ги гледаш. Какво разбира тя от тия работи? Не че и Кей й харесваше чак пък толкова, но пък… Кей те караше да се чувстваш особено, както се чувстваше при Баба Кат, преди да я нарече „курва“ и да й каже, че не желае повече да я вижда… нищо, че и Кей, като другите, мъкнеше папки и дори беше поискала оная преатестация — Кей ти създава чувството, че иска да ти помогне истински, не само да те отметне по формулярите. И това Тери го усещаше. Но ето, че и нея вече я няма и надали изобщо се сеща за нас, мислеше си вбесена Тери.

В петък следобед Мати съобщи на Тери, че закриването на „Белчапъл“ вече е почти сигурно.

— Политическо решение е — каза отривисто. — Искат да икономисват средства, а метадоновото лечение не се радва на популярност в окръжния съвет. На всичко отгоре и Пагфърд иска да му освободят сградата. Но ти сигурно вече си го прочела в местния вестник.

Точно така приказваше понякога на Тери — заплесваше се по дребни приказки в стил „ох, сестро, нали и аз си патя от същото“ — от което Тери се дразнеше, понеже ги съпровождаше с въпроси от рода на това, дали Тери изобщо се сеща да храни сина си. В днешния случай обаче Тери се разстрои не от изказа й, а от казаното.

— Ама сериозно ли ще я закриват? — повтори.

— Натам вървят нещата — рече безгрижно Мати, — но теб това не те касае. Очевидно…

Тери три пъти бе почвала програмата към „Белчапъл“ и се чувстваше едва ли не у дома си в прашната преустроена черква с разделителните й стени и листовките по тях и с банята с неоновосиньо осветление (за да не можеш да си видиш вените и да се боднеш, докато си там). И въпреки това напоследък й правеше впечатление някаква промяна в начина, по който работещите там разговарят с нея. В началото всички очакваха тя пак да се провали, но след това взеха да й говорят така, както й говореше и Кей — сякаш съзнаваха, че сипаничавото й изгоряло тяло наистина се обитава от човешко същество.

— … Очевидно няма да е като сега, а ще получаваш метадона от джипито си — продължи да обяснява Мати. И запрехвърля листовете в раздърпаната папка, която представляваше държавното досие за живота на Тери. — Ти, доколкото виждам, се водиш към доктор Джаванда в Пагфърд, нали така? Пагфърд… От какъв зор трябва да ходиш чак до там?

— Щото цапардосах една от сестрите в „Кантърмил“ — каза почти без да се замисли, Тери.

А след като Мати си отиде, Тери се заседя дълго в мръсното си кресло във всекидневната и гриза ноктите си до кръв.

Още щом Кристъл се прибра с Роби от детската градина, Тери й съобщи, че закриват „Белчапъл“.

— Още не е напълно решено — заяви авторитетно Кристъл.

— Ти пък откъде знаеш, да му еба майката? — настоя Тери. — Хем я затварят, хем ще трябва да се влача до шибания им Пагфърд при оная кучка, дето затри баба ти Кат. Да си еба майката, ако кракът ми стъпи там.

— Ще отидеш, ще отидеш — каза Кристъл.

Тя от доста време насам се държеше по тоя начин: командореше майка си така, като че тя бе възрастната.

— Ебала съм им майката — отвърна вбесено Тери. — Нахална малка кучка — добави за по-сигурно.

— Ако пак почнеш да се бодеш — пламна Кристъл, — ще ти вземат Роби ма.

Малкият, още не пуснал ръката й, ревна.

— Видя ли ма? — креснаха си двете една на друга.

— Ти му ебаваш майката! — развика се Кристъл. — Пък и докторката нищо не е направила на Баба Кат. Оная Черил и другите само така плямпат.

— Шибана всезнайка такава — викна Тери. — На тебе все всичко ти е ясно, д’еба!

Кристъл я заплю.

— Махай се! — изпищя Тери и понеже Кристъл беше по-тежка и по-едра от нея, грабна една обувка от пода и я размаха.

— Изчезвай!

— Ще се махна ма, да ти еба майката! — не й остана длъжна Кристъл. — Ама ще взема с мен и Роби, пък ти си стой тука, чукай се с Обо и той друго ще ти направи!

И повлече виещия Роби подир себе си, преди Тери да успее да я спре.

Мъкна го със себе си чак до обичайното си убежище, без да си даде сметка, че по това следобедно време Ники сигурно още кисне някъде с приятелки и не се е прибрала. Отвори й майката на Ники, все още в униформата си на продавачка в супермаркета на „Асда“.

— Не може да го оставиш тук — заяви тя твърдо на Кристъл, а Роби скимтеше и се мъчеше да се отскубне от здравия захват на сестра си. — Къде е майка ти?

— Вкъщи — каза Кристъл, но всичко останало, което й беше на езика, се изпари под строгия поглед на по-възрастната жена.

Принуди се да се върне с Роби на „Фоли Роуд“, където Тери, злобно тържествуваща, дръпна ръката на сина си, вкара го вътре и препречи пътя на Кристъл.

— Писна ли ти вече да се разправяш с него, а? — заподиграва й се Тери над воя на Роби. — Айде, чупка.

И й затръшна вратата.

През нощта Тери остави Роби да спи при нея на матрака й. Самата тя остана будна. Мислеше си колко малко всъщност се нуждае от Кристъл и как повече от всякога има нужда от хероин.

Кристъл от сума ти дни ходеше като бясна. А и ония работи, дето ги разправяше за Обо…

(— Какви ти ги разправя тая? — разсмя се Обо, когато се срещнаха на улицата и Тери взе да му мърмори, че Кристъл била много ядосана.)

… Как може да си мисли, че той ще постъпи така. Изключено е да постъпи така.

Обо беше един от малцината, които се бяха задържали. С Тери се знаеха, откакто тя бе на петнайсет. Учеха в едно училище, киснеха заедно из Ярвил, докато тя беше в оня дом, наливаха се със сайдер под дърветата край пътечката, която пресичаше малкото останала обработваема земя край „Фийлдс“. Там си бяха споделили и първия джойнт.

Кристъл открай време не го понасяше. Ревнува, мислеше си Тери и гледаше как Роби спи, облят от прозиращата през тънките завеси улична светлина. Чиста ревност. Че кой е направил повече за мен от Обо, запита се предизвикателно Тери, понеже, когато сумираше сторените добрини, поставяше знак за изваждане пред изоставянията. По този начин всичките положени от Баба Кат грижи бяха заличени с това, че я беше отхвърлила.

А пък Обо я кри навремето от Ричи, бащата на първите й две деца, след като избяга боса и окървавена от къщи. От време на време и даваше безплатни пликчета с хероин. Това за нея бяха добрини от еднаква величина. Убежищата, които й предлагаше, бяха по-надеждни от оная къщичка на „Хоуп Стрийт“, която, някога, в продължение на три славни дни, бе смятала за свой дом.

Кристъл и в събота сутринта не се прибра, но и в това нямаше нищо необичайно; сигурно е у Ники, реши Тери. И ядосана, понеже храната свършваше, а беше останала и без цигари, освен дето Роби не преставаше да мрънка за сестра си, нахлу в стаята на дъщеря си и разрита дрехите й по пода с надеждата да намери някоя и друга пара или случайно забравен фас. Нещо изтрополи изпод изритания настрани стар тренировъчен екип на Кристъл — беше пластмасовата кутийка за бижута, от която се беше изсипал гребният медал на Кристъл, а под него — часовникът на Теса Уол.

Тери грабна часовника и впи поглед: за пръв път го виждаше. Откъде ли се беше сдобила с такова нещо Кристъл? Първото й предположение беше, че Кристъл го е откраднала, но после реши, че може Баба Кат да й го е дала, а защо не, и оставила в завещанието си. Мисълта я разтревожи много повече от онази, че часовникът можеше да е краден. Представяш ли си: тая гадна малка кучка го е крила през цялото време, кътала го е, без дума да ми каже…

Тери пусна часовника в джоба на долнището на анцуга си и изрева на Роби да дойде с нея до магазините. На малкия му потрябва цяла вечност, за да си обуе обувките, Тери се ядоса и го перна. По-лесно щеше да й е да отиде до магазина сама, но ония, социалните, не даваха децата да се оставят без надзор по къщите, макар че само ти пречеха и те бавеха, като си вършиш работата.

— Къде е Кристъл? — взе да вие Роби, докато го изтикваше през вратата. — Искам си Кристъл!

— Де да я знам къде е тая курветина — озъби му се Тери и го повлече по пътя.

Обо стоеше на ъгъла до супера и разговаряше с двамина. Като я видя, вдигна ръка за поздрав, а ония се омъглиха.

— Как е, Тер?

— Горе-долу — излъга го. — Роби, не се дърпай.

Той така беше забил пръсти в тънкия й крак, че й причиняваше болка.

— Виж к’во — рече Обо. — Ще ми попазиш ли едно-друго за известно време?

— К’во е то? — попита Тери, успя да отскубне Роби от крака си и го хвана за ръка.

— Абе едни торби — уточни Обо. — Разчитам на теб, Тер.

— За колко?

— За няколко дни. Довечера ще ги донеса. Навита ли си?

Тери си помисли какво щеше да каже Кристъл, ако научеше.

— Добре, носи ги — каза.

После се сети и извади часовника на Теса от джоба си.

— Мислех да го продавам. К’во ще кажеш?

— Не е лош — претегли го на ръка Обо. — Ще ти дам двайсетачка. Довечера става ли?

Тери очакваше да вземе повечко за часовника, но не й се пазареше с Обо.

— Хубаво, до довечера.

И направи няколко крачки към входа на супермаркета, хванала Роби за ръка, но изведнъж се извърна.

— Ама аз в момента не ползвам — рече. — Така че не носи…

— Още на смеска ли си? — захили й се той през дебелите си лупи. — Ама имай предвид, че „Белчапъл“ вече я няма. Във вестника писаха.

— Ох — рече тя нещастно и помъкна Роби към входа на супера. — Знам.

Но и в Пагфърд няма да ходя, мислеше си, докато вземаше бисквити от стелажа. Няма да им стъпя.

Претръпнала беше почти към постоянните критики и атестации, към косите погледи на минувачите, към обидите от съседите, но нямаше никакви намерения да бие целия този път до самодоволното им градче, за да получи двойна доза от същото; да се връща всяка седмица във времето до оня миг, в който Баба Кат й беше казала, че ще я остави, а всъщност я изостави. Да минава всеки път покрай онова симпатично училищенце, откъдето вечно й пращаха отвратителните си писма, че дрехите на Кристъл й били умалели и мръсни, че поведението й било неприемливо. Страх я беше да не наизлязат от „Хоуп Стрийт“ куп отдавна забравени роднини — ония, дето се бяха карали за къщата на Баба Кат — и какво ще каже Черил, ако разбере, че Тери доброволно контактува с оная факистанска кучка, дето умори Баба Кат. Още един минус в нейна вреда в очите на роднините, които я презират.

— Не могат ме накара да вървя в шибания им Пагфърд — измърмори на глас Тери и задърпа Роби към касата.

II

— Дръжте се да не паднете — занасяше се Хауърд Молисън по обяд в събота. — Мама сега ще качи резултатите на уебсайта. Ще чакаш ли официалното оповестяване, или отсега да ти ги кажа?

Майлс се извърна инстинктивно от Саманта, седнала насреща му до островчето в средата на кухнята. Пиеха последното си кафе, преди тя да тръгне с Либи за гарата, а оттам — за концерта в Лондон. Притиснал плътно слушалката до ухото си, рече:

— Казвай.

— Победата е твоя. И то — убедителна: с близо два пъти повече гласове от Уол.

Майлс се захили на кухненската врата.

— Окей — рече, стараейки се да поддържа максимално безизразен тон. — Добра вест.

— Чакай — спря го Хауърд. — Майка ти иска да ти каже нещо.

— Браво, моето момче — обади се весело Шърли. — Абсолютно чудесна новина. Сигурна бях, че ще успееш.

— Благодаря, мамо — каза Майлс.

Двете думи бяха достатъчни за Саманта да разбере всичко, но се зарече да не изразява нито пренебрежение, нито сарказъм. Тениската с ликовете на бандата беше в багажа й; беше ходила на фризьор и си беше купила нови обувки с високи токчета. Нямаше търпение да тръгнат.

— Общински съветник Молисън, значи? — каза, след като той остави слушалката.

— Точно така — потвърди той предпазливо.

— Моите поздравления. Довечера ще падне сериозно празнуване. Жалко, наистина, че няма да мога да присъствам — излъга тя, за да прикрие вълнението от предстоящото й бягство.

Трогнат, Майлс се приведе и стисна ръката й.

На вратата на кухнята се появи Либи, облята в сълзи, със стиснат в ръката мобифон.

— Какво има? — стресна се Саманта.

— Моля ти се, обади се на майката на Хариет.

— Защо?

— Обади й се, ако обичаш.

— Но защо да й се обаждам, Либи?

— Защото тя иска да говори с теб — обърса Либи очите и носа с опакото на ръката си. — С Хариет току-що се скарахме, и то сериозно. Обади й се, моля ти се.

Саманта замина с телефона към всекидневната. Имаше съвсем смътна представа за коя жена става дума. Откакто записаха момичетата на училище с пансион, почти не контактуваше с родителите на приятелките им.

— Безкрайно съжалявам, че ми се налага да ви безпокоя — каза майката на Хариет. — Но обещах на Хариет да говоря с вас, понеже постоянно й обяснявам, че не Либи не желае да я вземе със себе си… нали знаете колко са си близки, сърцето ме боли, като ги гледам да се карат така…

Саманта погледна часовника си. Най-много до десет минути трябваше да тръгнат.

— А Хариет си е втълпила, че Либи има излишен билет, но не ще да я вземе със себе си. Казвам й, че не е вярно; че вие ще ползвате втория билет, понеже не желаете да пуснете Либи сама, нали така?

— Естествено, че няма да я пусна сама — потвърди Саманта.

— Така си и знаех — каза другата жена с необичайно тържествуващ тон. — Освен това абсолютно разбирам желанието ви да я закриляте и никога нямаше и през ум да ми мине да ви предложа друго, ако не бях убедена, че ще ви спестя куп главоболия. Но двете момичета са толкова добри приятелки… а и Хариет толкова е пощуряла по тая глупава група… че поне от онова, което Либи току-що каза на Хариет по телефона, оставам с впечатлението, че и Либи безкрайно много държи и Хариет да отиде с нея. Разбирам тотално колко важно е за вас да държите Либи под око, но въпросът е там, че и сестра ми ще води двете си момичета, така че всъщност с тях ще има възрастен човек. Ще мога да закарам Либи и Хариет с колата днес следобед, ще се срещнем със сестра ми пред стадиона, а след концерта ще преспим у тях. Абсолютни гаранции ви давам, че или сестра ми, или аз ще сме неотлъчно с Либи.

— О… изключително мило от ваша страна. Но приятелката ми — чу Саманта как гласът й отеква странно в главата й — ни очаква, нали ме разбирате…

— Нищо не пречи вие пак да отидете на гости на приятелката си… искам само да кажа, че не ви се налага да присъствате на самия концерт, щом ще има кой да пази момичетата, нали така?… А пък да не ви казвам колко си е навила на пръста Хариет, че трябва обезателно да отиде… Нямах никакво намерение да ви занимавам с този въпрос, но като виждам как може да развали взаимоотношенията им…

След което, с не толкова много ентусиазъм:

— Ние, естествено, ще си платим за билета.

На Саманта не й остана никакъв път за отстъпление.

— О — рече, — да. Просто си мислех, че ще е хубаво да отидем двете заедно…

— Но те всъщност предпочитат да са заедно двете — заяви твърдо майката на Хариет. — А и на вас няма да ви се налага да приклякате, че да се криете сред дечурлигата, ха-ха… за сестра ми това няма да е проблем, тя и така си е само метър и петдесет и седем.

III

За най-голямо разочарование на Гавин, май щеше да му се наложи да присъства на рождения ден на Хауърд Молисън. Ако Мери — клиентка на фирмата и вдовицата на най-добрия му приятел — го беше поканила да остане на вечеря, щеше да има предостатъчно извинение да не отиде… но Мери така и не го покани. Някакви роднини й бяха дошли на гости и тя прояви необичайно притеснение при появата му.

Не желае да узнаят, рече си и намери утеха във видимото смущение, с което тя го изпрати от вратата.

Върна се обратно в „Ковачницата“, преговаряйки си наум разговора с Кей.

Мислех, че е най-добрият ти приятел. Та той почина само преди седмици! Да, а пък аз се грижех за нея от негово име, отвърна й той във въображението си, защото той точно това би поискал. И нито един от двама ни не го е желал. Но Бари е мъртъв. Вече не може да го заболи.

Прибра се и взе да търси чист костюм за партито, тъй като в поканата пишеше „Облекло: официално“, а в същото време се мъчеше да си представи как малкият клюкарник Пагфърд ще предъвква щастливо историята с Гавин и Мери.

Е, и? Голяма работа, рече си, поразен от собствената си смелост. Та те да не искат тя цял живот сама да стои? Няма да е нито първата, нито последната. А пък и аз се грижех за нея.

И при цялото си нежелание да присъства на тържество, което със сигурност щеше да се окаже скучно и уморително, духът му се повдигна върху едно мехурче от вълнение и щастие.

Горе, в „Хилтоп Хаус“, Андрю Прайс оформяше прическата си със сешоара на майка си. Никога през живота си не бе тръгвал за диско или парти с такова желание като тазвечерното. Хауърд го беше наел заедно с Гая и Сухвиндер да сервират храна и напитки на партито му. Хауърд дори му беше взел под наем униформа: бяла риза, черен панталон и папийонка. Щеше да работи редом с Гая, но не като общ работник, а като сервитьор.

Радостта му обаче се дължеше не само на този факт. Гая бе скъсала с легендарния Марко де Лука. Заварил я бе да плаче в задния двор на „Медният чайник“, когато излезе на пуш-пауза.

— Той трябва да съжалява — каза й Андрю, стараейки се гласът му да не го издаде колко се радва.

А тя подсмръкна и отвърна:

— Благодаря, Анди.

— Ама и ти си ми едно педалче — каза Саймън, след като Андрю най-после изключи сешоара.

От няколко минути чакаше да го каже — застанал на тъмната площадка, вперил поглед през процепа на открехнатата врата, наблюдаващ как Андрю се кипри пред огледалото. Андрю подскочи, после се засмя. Доброто му настроение подразни Саймън.

— Я се погледни бе — присмя се на минаващия покрай него Андрю по риза и папийонка. — Ебаси и чекиджийската връзчица. На пълен идиот мязаш.

Да, ама пък ти, хуй смотан, си без работа, и то благодарение на мен.

Отношението на Андрю към онова, което бе причинил на баща си, се менеше почти ежечасно. Ту го обземаше вината и загрозяваше всичко останало, ту се стопяваше и го оставяше да се наслаждава на тайния си триумф. А тъкмо днес самата мисъл подклаждаше още по-буйно вълнението, което кипеше под тънката му бяла риза и придаваше допълнителен гъдел на настръхналата му от насрещната вечерна въздушна струя кожа, докато Андрю летеше надолу към града, яхнал бегача на Саймън. Изпълнен бе с възбуда и надежди. Гая е свободна и уязвима. А баща й живее в Рединг.

Пристигайки, завари пред Черковната зала Шърли Молисън по бална рокля да връзва по парапетите огромни златни балони, оформени като петици и шестици и пълни с хелий.

— Здравей, Андрю — изчурулика му. — Само не оставяй колелото пред входа, ако обичаш.

Той го избута до ъгъла, като подмина паркираното чисто ново беемве със състезателно зелен цвят и свален гюрук. На влизане в залата се завъртя около колата и огледа луксозното й обзавеждане.

— Представям ви Андиии!

Андрю моментално забеляза, че и шефът му е в добро настроение и превъзбуден. Хауърд крачеше напред-назад из залата в огромен кадифен смокинг с вид на илюзионист. Поради ранното време имаше само пет-шест души присъстващи — до началото на партито оставаха цели двайсет минути. Навсякъде бяха вързани сини, бели и златни балони. Масивната банкетна маса бе почти изпълнена с покрити с кухненски кърпи подноси, а в челната част на залата диджей на средна възраст монтираше техниката си.

— Анди, бягай, моля ти се, да помогнеш на Морийн.

Морийн редеше чаши на единия край на дългата маса, осветена ярко от мощната лампа над главата й.

— Леле, какъв си ми хубавец! — изкряка, като го видя.

Разголената й лъскава рокличка от ластикотин разкриваше подробно очертанията на костеливото й тяло, от което висяха неочаквани ролца и възглавнички от провиснала плът, подчертавани от непрощаващата материя. Отнякъде дочу тихо „здрасти“ и едва като се огледа, откри Гая, приклекнала зад оставения на пода кашон с чинии.

— Вади чаши от кутиите, ако обичаш, Анди — нареди му Морийн, — и ги слагай тук, където ще е мокрият бюфет.

Той взе да изпълнява заповедта. Но в това време към тях се приближи жена, която за пръв път виждаше, понесла няколко бутилки шампанско.

— Тези са за хладилника, ако има такъв.

Същият прав нос като Хауърд, големите сини очи на Хауърд и русите къдрици на Хауърд, но за разлика от него, който заради дебелината си изглеждаше женствен, дъщеря му — нямаше начин да не му е дъщеря — не беше красива, а по-скоро впечатляваше с ниските си вежди, едри очи и цепката на брадичката. Обута бе в панталон под разкопчаната на врата копринена риза. Тръшна бутилките на масата и се отдалечи. Държанието й и нещо в качеството на облеклото й убедиха Андрю, че няма кой друг да е собственикът на беемвето отвън.

— Тази е Патриша — прошепна в ухото му Гая, а кожата му пак настръхна, сякаш в Гая имаше някакъв електрически заряд. — Дъщерята на Хауърд.

— Така си и помислих — каза той, но много повече се впечатли от това, че Гая отви капачката на една бутилка водка, напълни я и я гаврътна на екс с леко потрепване. Едва успя да завинти обратно капачката, когато Морийн цъфна пак до тях с кофичка лед.

— Д’еба и курвата — каза Гая в мига, в който Морийн се отдалечи, а Андрю подуши алкохолните изпарения от дъха й. — Гле’й я на какво се е направила.

Той прихна, озърна се и моментално млъкна, понеже до него стоеше самата Шърли с коварната си котешка усмивка.

— Още ли я няма госпожица Джаванда? — попита Шърли.

— Идва. Преди малко ми текстна — каза Гая.

На Шърли всъщност й беше все едно къде е Сухвиндер. Дочу фразите, които Андрю и Гая си размениха по адрес на Морийн, и това напълно възвърна доброто й настроение, поразвалило се при вида на удоволствието, което Морийн изпитваше от тоалета си. Трудно се пробива такова дебелокожо и заблудено самодоволство като нейното, но по пътя от тийнейджърите до диджея Шърли вече съчиняваше какво ще каже на Хауърд още следващия път, когато го хване насаме:

Ами имам чувството, че ония, младите, май й се надсмиваха на Морийн… Жалко, че точно тази рокля си е избрала… Никак не ми е приятно да я гледам как се излага.

А има и куп други неща, за които да се радва, напомни си Шърли, която наистина имаше нужда от нещо, което да й подкрепи духа тази вечер. Ето че сега и тримата — и тя, и Хауърд, и Майлс — са в съвета. Нима не е прекрасно това? Нима не е чудесно?

Убеди се, че диджеят знае коя е любимата песен на Хауърд — „Зелената трева на моя роден край“, в изпълнението на Том Джоунс, — и се огледа да си намери още работа; но вместо това погледът й се спря върху причината, поради която тазвечерното й щастие не бе успяло да достигне до идеалното си състояние.

Патриша стоеше съвсем сама, впила поглед в пагфърдския герб на стената, без да прави усилия да завърже разговор с когото и да било. Ох, как й се щеше на Шърли Патриша поне от време на време да си слагаше пола; но добре все пак, че беше дошла сама. Шърли много се беше притеснила да не би с беемвето да пътува и друго лице, та и за отсъствието му беше благодарна.

Човек не бива да мрази собствената си рожба; длъжен е да я обича независимо от всичко, дори ако не е това, което е желал, дори ако се окаже от онези хора, които, ако не са ти роднини, те карат да минаваш на отсрещния тротоар, за да ги избегнеш. Хауърд гледаше по-широко на цялата работа; позволяваше си дори по някоя лека шега, когато нямаше как Патриша да го чуе. Шърли обаче не можеше да се извиси до подобна непредубеденост. Почувства се длъжна да се присъедини към Патриша със смътната, подсъзнателна надежда да разреди по този начин необичайното излъчване, което всички задължително щяха да надушат на фона на собственото й достойно за подражание облекло и поведение.

— Няма ли да пийнеш нещо, скъпа?

— Още не — отвърна Патриша, без да отделя поглед от пагфърдския герб. — Снощи доста попрекалих. Промилите сигурно още са ми над лимита. Запихме се с колегите от службата на Мели.

Шърли пусна несигурна усмивка на герба над главите им.

— Мели е много добре. Благодаря ти, че се сети да попиташ.

— Чудесно — каза Шърли.

— Много ми хареса поканата — каза Патриша. — „Пат и гост“.

— Съжалявам, мила, но така е прието да се пише, когато става дума за неженена двойка…

— А, това е според „Дебретс“20, така ли? Да, ама Мели обяви, че нямало да дойде, щом не е спомената поименно в поканата, стана грандиозен скандал и ето че съм сам-сама. Точно както ти желаеше, нали?

Патриша се отправи нервно към напитките, оставяйки зад гърба си поразстроилата се Шърли. Още от дете Патриша я плашеше с гневните си избухвания.

— Закъсняваш, госпожице Джаванда — възвърна самообладание Шърли и се провикна към пристигащата забързано Сухвиндер. Нея, ако я питаха, момичето демонстрираше нагледно най-чиста проба нахалство със самата си поява след всичко казано от майка й по адрес на Хауърд, и то тъкмо тук, в тази зала. Видя я как се втурна към Андрю и Гая и си науми да спомене на Хауърд, че няма да е зле да се отърват от Сухвиндер. Не стига, че закъснява, ами и с тази екзема, дето я крие под дългите ръкави на черната си тениска, нищо чудно да им създаде и някой хигиенен проблем; и Шърли си взе наум бележка да провери в любимия си медицински уебсайт дали не е заразна.

Гостите взеха да се стичат точно в осем. Хауърд нареди на Гая да стои до него и да събира палтата, понеже искаше всички да го видят как я юрка поименно в черната й рокличка и дантелена престилчица. Но когато видя, че тя няма да насмогне на всички палта, принуди се да викне на помощ и Андрю.

— Свий едно шише — нареди Гая на Андрю, докато слагаха по три-четири палта на една кука в малката гардеробна — и я скрий в кухнята. После ще се редуваме да му удряме по една глътка.

— Окей — съгласи се въодушевено Андрю.

— Гавин! — провикна се Хауърд, когато съдружникът на сина му пристигна сам в осем и половина.

— Кей не е ли с теб, Гавин? — попита задъхано Шърли (Морийн се преобуваше в лъскави обувки с остри високи токчета току зад банкетната маса, така че нямаше много време, за да я изпревари с поредната клюка).

— Не е — отвърна Гавин. — Не успя да се освободи, за съжаление.

И в този миг, за свой най-голям ужас, се изправи лице в лице с Гая, която чакаше да поеме палтото му.

— Мама щеше да успее да се освободи — каза Гая високо и отчетливо и го изгледа кръвнишки, — но Гавин я заряза. Нали, Гавин?

Хауърд се направи, че не я е чул, тупна Гавин по рамото и избоботи:

— Радвам се да те видя. Върви си вземи нещо за пиене.

Шърли успя да запази безизразна физиономия, но вълнението отказваше да премине, така че посрещна следващите няколко гости със замаян, замечтан вид. А когато Морийн в ужасната си рокля се присъедини със залитане към посрещачите, Шърли й прошепна с най-дебело удоволствие:

— Получи се доста неловко положение. Крайно неловко. Гавин и майката на Гая… о, божичко… ако знаехме предварително…

— Защо? Какво става?

Но Шърли само завъртя глава, опивайки се от безсилното любопитство на Морийн, и разпери широко ръце да посрещне пристигащите Майлс, Саманта и Лекси.

— Добре дошъл, общински съветнико Майлс Молисън!

Саманта имаше чувството, че много отдалече наблюдава как Шърли прегърна Майлс. Толкова внезапно беше преминала от щастие и очакване към шок и разочарование, че мислите й се бяха превърнали в бял шум, който изискваше от нея да полага огромни усилия, за да възприема външния свят.

(Майлс просто каза:

— Прекрасно! Сега ще можеш да дойдеш на тържеството на баща ми. Нали току-що спомена…

— Да — отвърна му тя. — Знам. Чудесна възможност, нали?

Но когато я видя по джинси и в тишъртката на бандата, както тя си се беше представяла в продължение на повече от седмица, усмивката му замръзна.

— Пише „официално“.

— Не се излагай, Майлс. Става дума за Пагфърдската черковна зала все пак.

— Знам. Но на поканата…

— Така ще дойда.)

— Здравей, Сами — рече Хауърд. — Леле, каква мацка си. Нямаше нужда толкова да се издокарваш.

Прегръдката му обаче си беше, както винаги, похотлива, придружена с дружеско плясване по стегнатия в джинсите задник.

Саманта хвърли студена пресилена усмивка на Шърли и я подмина на път към напитките. А в главата й някакъв глас й досаждаше: А ти какво всъщност очакваше да се случи на концерта, а? Какъв смисъл имаше изобщо? Към какво се стремеше?

Нищо, освен да се повеселя.

Мечтата за силна младежка прегръдка и смях, която трябваше тази вечер да стигне до нещо като катарзис; да усети отново обгърната тънката си талия и острия вкус на новото, неизследваното; но фантазията й бе останала без криле и падаше право към земята…

Исках само да погледам.

— Много добре изглеждаш, Сами.

— Благодаря, Пат.

Не беше виждала зълва си повече от година.

От целия род теб най те обичам, Пат.

Майлс бе успял да я настигне. Целуна сестра си.

— Как си? Какво прави Мел? Тя не е ли с теб?

— Не. Не пожела да дойде — каза Патриша. По изражението й човек можеше да си помисли, че не пие шампанско, а оцет. — На поканата пишеше: Каним Пат и гост… Последва щур скандал. И мама печели по точки.

— О, я стига, Пат — засмя се Майлс.

— „О, Пат“. Кое „стига“, Майлс, да му еба майката?

При което Саманта усети прилива на бясно удоволствие: повод да се хвърли в атака.

— Нима не си даваш сметка, Майлс, че това е един адски обиден начин да поканиш партньорката на собствената ти дъщеря? Честно казано, майка ти наистина се нуждае от няколко урока по добро възпитание.

Безспорно беше надебелял през последната година. Вратът му вече преливаше над яката на ризата. И дъхът му бързо се вкисваше. Възприел беше от баща си оня гаден навик да се повдига леко на пръсти. Обзе я някакво физическо отвращение, та отиде чак на другия край на банкетната маса, където Андрю и Сухвиндер наливаха и раздаваха чаши.

— Има ли джин? — попита Саманта. — Налей ми един голям.

Андрю й се стори смътно познат. А той й наля една доза, като се мъчеше да не се втренчва в безгранично подчертаните от тениската й огромни цици, но със същия успех можеше да се мъчи да гледа в слънцето, без да присвива очи.

— Познаваш ли ги? — попита го Саманта, след като люсна половин чаша джин с тоник.

И Андрю пламна, преди да е успял да овладее мислите си. За негов най-голям ужас тя се изкикоти и добави:

— За бандата те питам. За момчетата.

— О, да… да. Чувал съм за тях. Но не… не са ми по вкуса.

— Не думай — каза и гаврътна остатъка от питието си. — Налей ми още едно, ако обичаш.

И чак сега се сети кой е: онзи русоляв младеж от гастронома. В униформа й изглеждаше по-голям. А и май през последните две-три седмици беше понатрупал някой и друг мускул от мъкнене на палети нагоре-надолу по стълбите до мазето.

— Ха! Кого виждам! — възкликна Саманта при вида на фигурата, която се отдалечаваше по посока на нарастващата тълпа гости. — Гавин! Вторият най-досаден човек в Пагфърд. След собствения ми съпруг, естествено.

И тръгна нататък, доволна от себе си и понесла новото си питие; джинът й въздейства точно така, както трябваше — хем като упойка, хем възбуждащо. Вървеше и си мислеше: Хареса ми циците; да видим сега ще хареса ли и гъза ми.

Гавин забеляза приближаването на Саманта и се опита да се измъкне, като се присъедини към нечий чужд разговор — без значение чий. Най-наблизо стоеше Хауърд, така че Гавин се напъха чевръсто в групичката около рожденика.

— Без риск не става — разправяше Хауърд на тримата си слушатели, размахваше пурата си и ръсеше пепел по предницата на кадифения си смокинг. — Така че поех риска и си напънах трътката. Чисто и просто. Никакви вълшебни формули. Никой не ми го поднесе… а, ето я и Сами. Кои са тези младежи, Саманта?

И докато четиримата позастарели мъже зяпаха опънатата през гърдите й поп група, Саманта се обърна към Гавин.

— Здрасти. — И се приведе към него така, че нямаше как да не я целуне. — Кей не е ли с теб?

— Не е — отвърна кратко Гавин.

— Говорим си за бизнес, Сами — каза весело Хауърд, а Саманта се сети за собствения си магазин, вече банкрутирал и затворен. — Започнах с наличните ми средства — уведоми той групата, връщайки се към явно вече установената тема. — Напълно достатъчно. Нищо друго не ти трябва, освен малко самоинициатива.

Масивен и кълбовиден, Хауърд приличаше на миниатюрно греещо от самодоволство кадифено слънце. Говорът му бе станал по-плавен и мек благодарение на брендито, което държеше:

— Но аз бях готов да поема риска, нищо, че можех всичко да загубя.

— Или по-скоро майка ти е щяла да изгуби всичко — поправи го Саманта. — Доколкото знам, Хилда е ипотекирала къщата, за да осигури половината от първоначалната вноска за магазина.

Видя лекото потрепване в очите на Хауърд, но усмивката му остана непроменена.

— Добре — каза, — да отдадем заслуженото на майка ми в такъв случай, че се е трудила, блъскала и пестила, за да даде първоначалния тласък на сина си. Но пък аз съм успял да умножа полученото и да го вложа обратно в семейството — да плащам таксите на дъщерите ти в „Сейнт Ан“ например. Каквото посееш — това ще пожънеш — нали така, Сами?

Нямаше да се изненада, ако Шърли я беше жегнала по този начин. Но Хауърд!? И двамата допиха чашите си. Саманта забеляза как Гавин се отдалечи, но не направи опит да го спре.

А Гавин се чудеше дали ще може да се измъкне незабелязано. Беше напрегнат, а шумът му действаше още по-изнервящо. Откакто се засече с Гая на входа, бе обсебен от една ужасна идея. Ами, ако Кей е предала на дъщеря си всичко? Ами, ако момичето вече знае, че е влюбен в Мери Феърбрадър, и тръгне да разправя по хората? Можеш ли да изключиш подобна постъпка от страна на една отмъстителна шестнайсетгодишна?

Само това оставаше — цял Пагфърд да научи, че е влюбен в Мери, преди да е успял лично да й го съобщи. Беше си наумил да го стори едва след много месеци, евентуално чак след година… след като е минала годишнината от смъртта на Бари… като в същото време се грижи за поникналите вече миниатюрни филизи на доверието и упованието, та да може реалността на чувствата й постепенно да я обземе така, както го беше обзела и него…

— Но ти нищо не пиеш, Гав! — зачуди се Майлс. — Трябва незабавно да поправим тази грешка!

Поведе съдружника си право към мокрия бюфет и му наля една бира, като през цялото време не млъкна и не спря като Хауърд да излъчва почти видима аура от щастие и гордост.

— Нали чу, че спечелих вакантния пост?

Гавин не беше чул, но нямаше сили да се преструва на изненадан.

— Да. Моите поздравления.

— Какво прави Мери? — попита великодушно Майлс; тази вечер бе приятел с целия град, понеже го беше избрал. — Как вървят нещата при нея?

— Ами струва ми се…

— Чух, че се канела да се мести в Ливърпул. Съвсем разумно, мен ако ме питаш.

— Какво? — сепна се Гавин.

— Морийн го разправяше от сутринта; явно, сестрата на Мери се мъчи да убеди Мери да се върне у дома с децата. Тя все още има куп роднини в Ливър…

— Но нейният дом е тук.

— Според мен най-вече Бари държеше на Пагфърд. Но не съм убеден, че Мери би останала, след като него вече го няма.

Гая наблюдаваше Гавин през съвсем леко открехнатата кухненска врата. В ръката си стискаше книжна чашка с няколко пръста от водката, която Андрю беше откраднал заради нея.

— Мръсно копеле — каза. — Ако не беше подлъгал мама, и досега щяхме да сме си в Хакни. Ама тя е такава глупачка. От самото начало му личеше, че не се интересува от нея. Никъде не я извеждаше. И нямаше търпение да си тръгне, след като я изчукаше.

Андрю, който зареждаше със сандвичи почти празния поднос зад гърба й, не можеше да повярва, че чува от устата й думи като „изчукаше“. Въображаемата Гая, която изпълваше фантазиите му, бе сексуално изобретателна и авантюристична девственица. Нямаше представа какво реалната Гая е правила — или не е правила — с Марко де Лука. А от укора към майка й можеше да се заключи, че, изглежда, знае как се държи един мъж след секс, ако проявява интерес…

— Пийни малко — предложи тя на тръгналия с подноса към вратата Андрю, поднесе картонената си чашка до устата му и той отпи от водката й. А тя с лек кикот се отдръпна, за да го пропусне, и викна подире му: — Кажи на Сукс да дойде и тя за малко!

Залата бе претъпкана и шумна. Андрю остави пресните сандвичи върху масата, но всеобщият интерес към храната май беше попреминал; на мокрия бюфет Сухвиндер едва смогваше да задоволи търсенето, та мнозина бяха почнали сами да си сипват.

— Гая те вика в кухнята — каза Андрю на Сухвиндер и зае мястото й.

Нямаше смисъл да се прави на барман; взе просто да пълни всички налични чаши и ги оставяше на масата всеки да си взема каквото иска.

— Здравей, Фъстък! — каза Лекси Молисън. — Може ли малко шампанско?

Навремето учеха заедно в „Сейнт Томас“, но отдавна не я беше виждал. Акцентът й се беше променил, откакто бе тръгнала в „Сейнт Ан“. Освен това мразеше да му викат Фъстък.

— Под носа ти е — посочи й го с пръст.

— Лекси, да не си посмяла да пиеш! — изскочи от тълпата Саманта. — Абсолютно ти забранявам.

— Ама дядо каза…

— Не ме интересува какво е казал.

— Пък и всички останали…

— Чу ме: не може!

Лекси замина с гневни крачки. Зарадван от отсъствието й, Андрю се усмихна на Саманта и съвсем се изненада, когато и тя му хвърли лъчезарна усмивка.

— Ти така ли отговаряш на родителите си?

— Ами да — каза, а тя се разсмя.

Циците й наистина бяха огромни.

— Дами и господа — прогърмя глас по микрофона и всички млъкнаха да чуят какво ще каже Хауърд. — Позволете ми само няколко думи… Повечето от вас вероятно вече знаят, че синът ми Майлс бе избран съвсем наскоро в общинския съвет!

Тук-там се чуха ръкопляскания и Майлс вдигна чаша високо над главата си в знак на благодарност. А Андрю не можа да повярва на ушите си, когато чу Саманта да казва ясно под сурдинка: „Да бе, да му ебеш майката!“.

Никой не идваше вече за пиене. Андрю се намъкна обратно в кухнята. Гая и Сухвиндер бяха сами, пиеха и се смееха, а като видяха Андрю, викнаха в един глас:

— Анди!

При което и той се разсмя.

— И двете ли сте се насмукали?

— Да — каза Гая.

— Аз не съм — рече Сухвиндер. — Ама тя е.

— Пука ми — обяви Гая. — Молисън може да ме уволни, ако иска. Вече няма смисъл да спестявам за билет до Хакни.

— Няма да те уволнява — възрази Андрю и също си наля от водката. — Ти си му любимката.

— Да бе — съгласи се Гая. — Мръсен дърт пергиш.

И тримата пак се разхилиха.

През стъклените врати долетя усиленият от микрофона грачещ глас на Морийн:

— Ела тук, Хауърд! Дай да направим един дует по случай рождения ти ден! Дами и господа: любимата песен на Хауърд!

Тийнейджърите се спогледаха с превъзбуден ужас. Гая залитна и с кикот отвори широко вратата.

Разнесоха се първите тактове на „Зелената трева на моя роден край“ („Green, Green Grass of Home“), а след тях и басовият глас на Хауърд, подкрепен от дрезгавия алт на Морийн:

Гавин беше единственият, който чу кикота и пръхтенето, но като се извърна, видя единствено как двойната врата към кухнята се полюлява леко на пантите си.

Майлс беше отишъл да си поприказва с Обри и Джулия Фоли, които дойдоха със закъснение, обгърнати в учтиви усмивки. А Гавин бе в лапите на познатата му смес от ужас и разтревоженост. Върху кратката му огряна от слънцето омара от свобода и щастие се бе спуснал облакът на двойна опасност: Гая да се разплямпа за онова, което бе споделил с майка й, а Мери да напусне завинаги Пагфърд. И какво ще прави той тогава?

— Кей няма ли я?

Саманта се беше появила отнякъде и сега стоеше облегната на масата до него с ехидна усмивка.

— Вече ме пита — отвърна Гавин. — И ти казах, че я няма.

— Да не сте се посдърпали нещо?

— Това влиза ли ти изобщо в работата?

Изпусна се, преди да успее да си прехапе езика; но пък му беше писнало вече от нейното постоянно ръчкане и присмиване. Слава богу, тоя път бяха сами, един срещу друг; Майлс все още се въртеше около двамата Фоли.

Тя преигра слисването си. Очите й бяха кървясали, говорът й — внимателен; а Гавин за пръв път усети от нейна страна по-скоро неприязън, отколкото нахалство.

— Пардон. Само…

— Знам. Само питаш — отвърна й, а Хауърд и Морийн се полюляваха в такт, хванати ръка за ръка.

— Просто ми се ще да те видя задомен. С Кей сте много подходяща двойка, бих казала.

— Аз обаче държа на свободата си — рече Гавин. — Не познавам кой знае колко щастливи женени двойки.

Саманта бе прекалено пияна, та да усети пълната сила на подигравката, но остана все пак с впечатлението, че това му е целта.

— Бракът винаги ще е загадка за непосветените — изрече старателно. — Никой не може да каже как стоят нещата в действителност, освен двамата участници. Така че си спести оценките, ако обичаш.

— Мерси, дето ме светна — каза й и раздразнен до възбог, остави на масата празния кен от бирата и тръгна към гардеробната.

Саманта го видя, като си тръгна, реши, че го е сразила напълно, и насочи внимание към свекърва си, която виждаше през процепа в тълпата как гледа пеещите Хауърд и Морийн. И изпита неописуемо удоволствие, като прецени, че Шърли е бясна, по най-стегнатата и най-студена усмивка на лицето й от началото на вечерта. Не че Хауърд и Морийн не бяха пели заедно през всичките изминали години: Хауърд обичаше да пее, а Морийн била навремето беквокал в някакъв местен състав. В края на песента Шърли плясна еднократно с ръце така, както се вика лакей, а Саманта се изсмя с глас и се отправи към мокрия бюфет, където, за свое най-голямо разочарование, установи липсата на младежа с папийонката.

А Андрю, Гая и Сухвиндер продължаваха да се превиват от смях в кухнята. Смехът им се дължеше и на дуета на Хауърд и Морийн, и на това, че бяха опукали две трети от бутилката водка, но най-вече на това, че бяха почнали да се смеят и сега се разсмиваха взаимно дотам, че вече не издържаха.

Прозорчето над мивката, оставено отворено за проветрение, изведнъж изтрака, изскърца, и оттам се появи главата на Фатс.

— Добър вечер — рече.

Изглежда, се беше покатерил на нещо отвън, понеже след известно драпане и шум от някакъв тежък падащ предмет все повече и повече от него взе да се показва през прозореца, а накрая целият се стовари върху дъската за изцеждане, при което събори няколко стъклени чаши и те се разбиха с трясък на пода.

Сухвиндер моментално напусна кухнята. Андрю мигновено усети, че не желае присъствието на Фатс. Само Гая остана привидно безразлична. И само отбеляза с кикот:

— Нормалните хора влизат през вратата.

— Без ташак? — каза Фатс. — Къде е пиячката?

— Тая си е за нас — отговори Гая, гушнала водката. — Анди я гепи. Ти си търси за себе си.

— Няма проблем — рече преспокойно Фатс и премина през вратите в залата.

— Отивам до кенефа… — измърмори Гая, скри пак шишето под мивката и също излезе от кухнята.

Андрю тръгна подире й. Сухвиндер се беше върнала на мокрия бюфет, Гая се скри в тоалетната, а Фатс се беше облегнал на голямата маса с бира в едната ръка и сандвич в другата.

— Не очаквах да те видя на такова място — рече Андрю.

— Аз съм от поканените, пич — каза Фатс. — Така пишеше: „Цялото семейство Уол“.

— Гнездото знае ли, че си тук?

— К’во ми пука. Той се е покрил. Така и не зае мястото на стария Бари. И сега цялата обществена структура ще рухне, понеже Гнездото няма да я крепи. Пълен ужас, да му ебеш майката — добави и от устата му се разхвърчаха трохи. — Дай да вървим да запалим по една.

В залата цареше такава дандания и всички бяха толкова налюляни, че никой май не обръщаше внимание вече къде ходи Андрю. Отвън завариха да пуши и Патриша Молисън, застанала сама до спортната си кола, загледана в ясното звездно небе.

— Запалете от тия, ако искате — предложи им пакета си.

След като им запали цигарите, продължи да стои отпусната, със свита на юмрук ръка, напъхана дълбоко в джоба. Имаше нещо у нея, което плашеше Андрю, но той дори не смееше да погледне Фатс, че да прецени неговата реакция.

— Аз съм Пат — каза тя след малко. — Дъщерята на Хауърд и Шърли.

— А пък аз съм Андрю.

— Стюарт — каза Фатс.

Тя сякаш не изпитваше нужда да поддържа разговора. Андрю възприе това като своего рода комплимент и се напъна да подражава на безразличието й. По едно време тишината се наруши от стъпки и приглушени момичешки гласове.

Гая влачеше за ръка Сухвиндер и се смееше, по което Андрю заключи, че тепърва започваше да усеща пълното влияние на водката.

— Ти — обърна се Гая към Фатс — се държиш ужасно спрямо Сухвиндер.

— Престани! — задърпа се от ръката й Сухвиндер. — Сериозно ти казвам. Пусни ме…

— Така е — каза задъхано Гая. — Ти си тоя, дето качва неща в нейния фейсбук, нали?

— Стига! — викна Сухвиндер.

Успя да се откопчи и се втурна обратно към тържеството.

— Държиш се отвратително с нея — сграбчи Гая парапета, за да не падне. — Наричаш я лесбийка и всякакви…

— В това, да си лесбийка, няма нищо лошо — обади се Патриша с присвити очи през дима, който вдишваше. — Ама то всъщност какво друго очаквате да чуете от мен.

Андрю забеляза как Фатс я изгледа косо:

— Изобщо не съм казвал, че има нещо лошо. Само се шегувах.

Гая се свлече по парапета и седна на ледения асфалт, забила глава в ръцете си.

— Добре ли си? — попита я Андрю.

Ако го нямаше Фатс, и той щеше да седне до нея.

— Напорках се — измърмори тя.

— Няма да е лошо да си бръкнеш с пръст в гърлото — предложи Патриша с безстрастен поглед.

— Хубав звяр — каза Фатс по посока на беемвето.

— Ъхъ — съгласи се Патриша. — Чисто нов. Печеля двойно повече от брат ми — каза, — обаче Майлс е Младенецът Христос. Майлс месията… Общинският съветник Молисън Втори… Пагфърдски. Харесва ли ти Пагфърд? — обърна се тя към Фатс, а Андрю наблюдаваше как Гая диша дълбоко с навряна между коленете глава.

— Ами! — каза Фатс. — Абсолютен кенеф.

— Ъхъ. И аз… лично нямах търпение да се измъкна. Познавахте ли го Бари Феърбрадър?

— Слабо — рече Фатс.

Но нещо в тона му притесни Андрю.

— Беше ми възпитател по учебната дейност в „Сейнт Томас“ — продължи Патриша, все още загледана в края на уличката. — Страхотен тип. Много исках да дойда за погребението му, но с Мели бяхме в Цермат. А каква е тая история, дето майка ми само злорадства… за някакъв си Призрак на Бари?

— Някой качва разни работи на уебсайта на общинския съвет — намеси се набързо Андрю от страх да не би Фатс да изтърси нещо. — Разни клюки там…

— О, да, майка ми страшно си пада по такива работи.

— Много ми е любопитно какво ще каже Призрака следващия път — подметна Фатс и хвърли кос поглед на Андрю.

— Предполагам, че ще престане, след като минаха изборите — измънка Андрю.

— Не съм убеден — рече Фатс. — Ако има нещо друго, от което старият Призрак на Бари да се дразни…

Усещаше, че бърка в здравето на Андрю, и се кефеше. Не стига, че Андрю напоследък само с тъпата си работа се занимаваше, ами се канеше и съвсем скоро да се махне съвсем. Не че Фатс му дължи каквото и да било. Истинската автентичност е несъвместима с чувството за вина и задълженост.

— Ей, ти там, долу, добре ли си? — попита Патриша, а Гая кимна, без да повдигне глава. — От кое ти призля? От пиенето или от дуета?

Андрю се позасмя — и от учтивост, а и понеже искаше да отмести темата от Призрака на Бари Феърбрадър.

— И на мен ми се повдигна — каза Патриша. — Дъртата Морийн и баща ми. Пеят, хванати ръка за ръка. — Патриша опъна за последно от фаса си, после го хвърли на земята и го стъпка с токче. — Бях на дванайсет, когато я заварих да му духа. А той ми даде петарка да не съм кажела на майка ми.

Андрю и Фатс се бяха вкаменили и не смееха дори да се спогледат. Патриша обърса лице с опакото на ръката си: плачеше.

— Що ми трябваше да идвам, по дяволите. Знаех си, че нищо няма да излезе.

Качи се в беемвето и пред погледите на вкаменените младежи запали двигателя, излезе на заден от мястото си на паркинга и изчезна в нощта.

— Ебаси — рече Фатс.

— Ще повърна — прошепна Гая.

— Господин Молисън каза да се връщате да наливате питиета.

Предала съобщението, Сухвиндер пак хлътна вътре.

— Не мога — прошепна Гая.

Андрю я остави навън. Данданията в залата го блъсна още щом отвори вътрешните врати. Дискотеката беше във вихъра си. Наложи му се да се отдръпне настрана, за да могат Обри и Джулия Фоли да излязат. Обърнали гръб на празненството, и двамата имаха мрачния вид на хора, които с най-голямо удоволствие си тръгват.

Саманта Молисън не танцуваше. Облегнала се бе на голямата маса, по която доскоро имаше цели редици с пълни чаши. Докато Сухвиндер събираше използваните, Андрю отвори последния кашон с чисти чаши, подреди ги и ги напълни.

— Изкривила ти се е папийонката — каза му Саманта, пресегна се през масата и му я оправи.

А той от притеснение хукна обратно в кухнята в мига, в който тя го пусна. След като сложеше поредната партида в миялната машина, Андрю надигаше шишето с откраднатата водка. Искаше да се напие като Гая — да се върне към онзи миг, в който се смееха заедно неудържимо, преди да се появи Фатс.

След десет минути провери наново масата с напитките: Саманта още се подпираше на нея с изцъклен поглед, пред всичките тези току-що налети за нейното удоволствие чаши. Хауърд се друсаше насред дансинга, по лицето му течеше пот, а той се смееше гръмогласно на нещо, казано му от Морийн. Андрю си проправи път през тълпата и отново се озова навън.

В началото не можа да я открие; видя ги чак след малко. Гая и Фатс се бяха впили един в друг само на десет метра от вратата, облегнати на парапета, с притиснати здраво тела, наврели езици в устата на другия.

— Извинявай много, но не мога сама да се оправя — каза Сухвиндер отчаяно зад гърба му. След което и тя забеляза Фатс и Гая и издаде нещо средно между лай и вопъл. Андрю я последва обратно в залата, целият изтръпнал. В кухнята изсипа остатъка от водката в една чаша и го изпи на екс. Напълни с механични движения мивката и взе да мие чашите, които не се бяха побрали в миялната машина.

Алкохолът обаче не му действаше по същия начин като хашиша. Караше го да се чувства празен, но и да изпитва желанието да удари някого — Фатс, да речем.

След време осъзна, че пластмасовият часовник на кухненската стена се е преместил от полунощ на един и че народът се разотива.

Трябваше да им връща палтата. Направи известен опит, но после пак влезе, залитайки в кухнята, и остави Сухвиндер сама да се справя.

Саманта се беше облегнала на хладилника — съвсем сама, с чаша в ръка. Зрението на Андрю изведнъж бе станало някак си накъсано, сякаш гледаше поредица от снимки. Гая още я нямаше. Явно си беше тръгнала отдавна с Фатс. Саманта нещо му приказваше. И тя беше пияна. Но той вече не се стесняваше от нея. Имаше подозрението, че много скоро ще повърне.

— … мразя тоя проклет Пагфърд… — разправяше Саманта, — но ти поне си млад и ще имаш време да се измъкнеш.

— Ъхъ — отвърна й с безчувствени устни. — И т’ва ше стане. И т’а ш’стане.

Тя отметна косата от челото му и го нарече „сладур“. Образът на Гая, навряла език в устата на Фатс, заплашваше да заличи всичко останало. Надушваше парфюма на Саманта, идващ на талази от горещата й кожа.

— Тая банда са големи лайна — каза и посочи бюста й, но тя май не го чу.

Устните й бяха напукани и топли, циците й бяха огромни и притискаха гръдния му кош; гърбът й бе толкова широк, колкото и неговия…

— К’во правиш ма, д’еба твойта…?

Андрю се бе разплул върху дъската за изцеждане, а някакъв едър мъж с къси посивели коси влачеше Саманта навън от кухнята. Имаше смътното чувство, че е станало нещо лошо, но странната накъсаност на действителността ставаше все по-подчертана и в един момент не му остана нищо друго, освен да залитне през помещението до кофата за боклука и да повръща, повръща, повръща… Чу как Сухвиндер разправяше някому:

— Съжалявам, няма как да влезеш! Чак до вратата е затрупано!

Завърза здраво торбата с повръщаното. Сухвиндер му помогна да изчистят кухнята. Още два пъти му се наложи да повърне, но и двата пъти успя да се добере до тоалетната.

Наближаваше два, когато запотеният, но нахилен Хауърд дойде най-после да им благодари и да им пожелае лека нощ.

— Браво. Чудесна работа свършихте. До утре, значи. Къде изчезна госпожица Бодън, между другото?

Андрю остави Сухвиндер сама да измисли лъжата. Излязъл навън, отключи веригата, с която бе привързал колелото, и го забута в мрака.

Продължителната студена разходка до „Дилтоп Хаус“ му поизбистри главата, но не успя да прогони нито горчивината, нито мъката му.

Не беше ли споменал по някакъв повод на Фатс, че харесва Гая? Сигурно не, но нямаше начин Фатс да не знае. Убеден беше, че Фатс знае… дали те и в момента се чукат?

Скоро ще се махна оттук, рече си Андрю, приведен и треперещ от студ, докато тикаше велосипеда нагоре по хълма. Ебал съм ги…

След което си каза: Май наистина ще трябва да се махна оттук… Наистина ли преди малко се беше натискал с майката на Лекси Молисън? Тоя, дето ги разтърва, не беше ли мъжът й? Ама това наистина ли се беше случило?

Боеше се от Майлс, но не по-малко му се щеше да разкаже за станалото на Фатс, да му види физиономията…

Когато влезе каталясал у дома, чу в тъмното гласа на Саймън откъм кухнята.

— Прибра ли ми велосипеда в гаража?

Седнал бе на кухненската маса и ядеше корнфлейкс. Часът наближаваше два и половина след полунощ.

— Сън не ме лови нещо — каза Саймън.

За разлика от всеки друг път, не беше ядосан. Рут липсваше, та нямаше пред кого да доказва, че е по-голям и по-умен от синовете си. Видя му се изморен и дребен.

— Май ще трябва да се местим в Рединг, Пъпчо. — Нарицателното се бе превърнало почти в галено име.

Андрю все още трепереше леко, а в същото време се чувстваше остарял, потресен и изключително виновен, та изведнъж му се прищя да изкупи някак си вината за онова, което бе сторил на Саймън. Да възстанови равновесието и да привлече Саймън за свой съюзник. Че нали са едно семейство. И заедно ще се местят. Току-виж на новото място им потръгнало повече.

— Искам да ти покажа нещо — каза. — В училище ни научиха. Ела с мен…

И заведе баща си до компютъра.

IV

Мъглявото синьо небе се простираше като купол над Пагфърд и „Фийлдс“. Утринната светлина огряваше стърчащия на площада стар каменен паметник на загиналите във войните и напуканите бетонни фасади по „Фоли Роуд“ и придаваше бледозлатист отблясък на белите стени на „Хилтоп Хаус“. Като се качваше в колата си за поредната дълга смяна в болницата, Рут Прайс погледна към реката Ор, лъснала в далечината като сребърна лента, и си рече колко ужасно несправедливо е, че скоро някой друг ще е собственик на нейната къща и нейния изглед.

На километър и половина оттам, на „Чърч Роу“, Саманта Молисън все още спеше дълбоко в стаята за гости. Вратата не можеше да се заключва, но тя я барикадира с фотьойл и чак тогава рухна полуоблечена върху леглото. Сънят й се нарушаваше от зараждащото се цепещо главоболие, та промушилият се през цепката в завесите слънчев лъч прогаряше като лазер ъгълчето на едното й око. Примлясна с пресъхнала уста и потръпна леко в дебрите на този тревожен сън, в който сънищата й бяха изпълнени с чувството за вина и бяха едни такива, особени.

Долу, сред чистите, блеснали повърхности в кухнята, Майлс седеше с изправен гръбнак, съвсем сам, с недокосната чаша чай пред себе си, втренчен в хладилника и попадащ наново в спомена си на пияната своя жена, вкопчила се в прегръдките на шестнайсетгодишен ученик.

През три къщи от тях Фатс Уол лежеше в стаята си и пушеше, все още в дрехите, с които бе присъствал на рождения ден на Хауърд Молисън. Беше си поставил за цел да не мигне цяла нощ и беше успял. Устата му бе леко претръпнала и пареше от всичките изпушени цигари, но умората му оказваше ефект, обратен на онзи, който очакваше: вече не бе способен да мисли с особена яснота, но нещастието и опасенията му бяха не по-малко изострени от всеки друг път.

Колин Уол се събуди облян в пот от поредния за всичките тези години кошмар. В сънищата си винаги вършеше ужасни неща — онези, от които най-много се плашеше в будно състояние, а този път сънува, че е убил Бари Феърбрадър и че полицията току-що е дошла да му каже, че са го разкрили — изровили са Бари и са намерили отровата, която Колин му е дал.

Впил поглед в познатата сянка на абажура върху тавана, Колин се зачуди как е можело досега да не му мине мисълта, че е възможно именно той да е убил Бари, при което въпросът сам се зададе ребром: А откъде си сигурен, че не си бил ти?

На долния етаж Теса си инжектираше инсулин в корема. По миризмата на тютюн, слязла по стълбите от таванската стая, позна, че Фатс се е прибрал предната нощ. Нямаше представа къде е бил и в колко часа си е дошъл, и това я плашеше. Дотам ли я докараха?

Хауърд Молисън спеше дълбоко и щастливо на двойното си легло. Шарките на завесите го оцветяваха с розови листенца и го предпазваха от внезапно събуждане, но силното му давене и хъркане бяха събудили жена му. Шърли от известно време беше в кухнята, ядеше препечен хляб и пиеше кафе по очила и хавлиен халат. Но споменът за това, как Морийн пееше, хваната ръка за ръка със съпруга й в Черковната зала, я изпълни с такава концентрирана омраза, че я лиши от всякакви сетивни усещания по отношение на храната.

В „Ковачницата“, на няколко километра извън Пагфърд, Гавин Хюс се сапунисваше под горещия душ и се чудеше защо няма куража на другите мъже и как така те вечно успяват да направят правилния избор изсред почти безбройните алтернативи. Нещо у него копнееше за един начин на живот, който бе мяркал, но никога не бе опитвал, но и от който в същото време се боеше. Изборът е нещо опасно: каквото и да избереш, зачеркваш всички останали възможности.

Кей Бодън лежеше будна и изтощена в леглото си на „Хоуп Стрийт“ заслушана в ранната сутрешна тишина на Пагфърд и загледана в Гая, която спеше до нея на спалнята, с блед и изцеден вид на ранната дневна светлина. На пода до Гая имаше кофа, поставена там от Кей, на която се бе наложило в малките часове буквално да пренесе дъщеря си от банята до спалнята, след като цял час я беше държала за косата да не се удави в тоалетната чиния.

— Защо трябваше да идваме тук? — стенеше Гая, давеше се и повръщаше в чинията. — Махни се от мен. Пусни ме. Мразя те, да ти… мразя те.

Кей гледаше спящото й лице и си спомняше за сладкото бебенце, което спеше до нея преди шестнайсет години. Сети се и за сълзите, които Гая проля, когато Кей се раздели със Стив, с когото осем години живяха на семейни начала. Стив редовно ходеше на родителските срещи на Гая и я беше научил да кара колело. Сети се и как си беше въобразявала (сега чак си даваше сметка колко наивна е била мечтата й, като онази на четиригодишната Гая да си има еднорог), че един ден ще се установят заедно с Гавин и тя най-сетне ще осигури на Гая постоянен пастрок плюс красив дом в провинцията. Колко отчаяно бе преследвала този приказен щастлив край, този живот, към който Гая винаги щеше да иска да се върне; понеже заминаването на дъщеря й се носеше към Кей със скоростта на метеорит, а за самата нея загубата на Гая щеше да е катастрофа, която ще разбие целия й свят.

Бръкна под юргана и хвана ръката на Гая. Допирът до топлата плът, на която самата тя неумишлено бе вдъхнала живот, я докара до сълзи, до тих, но буен плач, от който матракът се разтресе.

На най-долния край на „Чърч Роу“ Парминдер Джаванда облече палто върху нощницата и отнесе чашата си с кафе в задната градина. Седна под ледените лъчи на слънцето върху дървената пейка и забеляза, че започва един прекрасен ден, но връзката между очите и сърцето й нещо се губеше. Онова, което тегнеше на гърдите й, превръщаше всичко наоколо в мъртвило.

Самата новина, че Майлс Молисън е спечелил овакантеното от Бари място в общинския съвет, не я изненада, но когато видя стегнатото съобщение на уебсайта, изпита нов изблик на лудостта, която я бе обзела по време на последното заседание — порив да се хвърли в атака, заменен за нула време от потискаща безнадеждност.

— Реших да си подам оставката от съвета — каза на Викрам. — Няма никакъв смисъл.

— Но нали ти беше интересно.

Беше, но само докато и Бари участваше. В днешното утро, сред цялата тази тишина и покой, не й беше никак трудно да си представи дребния мъж с рижавата брадичка; тя го превишаваше на ръст с половин глава. Никога не беше изпитвала и грам физическо привличане към него. Но пък какво значи да обичаш в края на краищата?, замисли се Парминдер и видя как лек повей размърда високия жив плет от лейланди около просторната задна градина на семейство Джаванда. За обич ли става дума, когато някой е запълнил огромната празнота в душата ти едва след като си е отишъл?

Но пък обичах да се смея, размишляваше Парминдер. А сега този смях ми липсва.

И тъкмо споменът за смеха отприщи най-сетне сълзите й. Потекоха по носа и закапаха в кафето, където пробиваха бързо заличаващи се малки дупчици от куршуми. Плачеше, понеже вече май нямаше поводи за смях, а и защото предната вечер, на фона на далечното празнично думкане от диското в Черковната зала, Викрам подхвърли:

— Искаш ли идното лято да посетим Амритсар?

Златният храм — висшето светилище на религията, която му беше безразлична. Мигновено усети какво има предвид Викрам. За пръв път в живота си разполагаше със свободно, празно време. Нито един от двама им не можеше да предскаже какво ще е решението на БМС по повод нарушените от нея етични норми спрямо Хауърд Молисън.

— Мандип смята, че се е превърнал в капан за туристи — отряза го с един замах тя.

Кое ме накара да му отговоря по този начин?, чудеше се Парминдер, разревана като никога дотогава в градината над изстиващото в ръката й кафе. За децата ще е полезно да видят Амритсар. А и неговото бе просто израз на загриженост. Защо не казах „да“?

Имаше неясното усещане, че с отхвърлянето на Златния храм е извършила някакво предателство. И през сълзите й се яви лотосовидният купол на светилището, отразен в неподвижна водна повърхност, светъл като пчелен мед на фона на белия мрамор.

— Мамо.

Не беше забелязала кога Сухвиндер прекоси ливадата по джинси и свободно падаща тениска. Парминдер обърса набързо лице и погледна с присвити очи застаналата с гръб към слънцето Сухвиндер.

— Не ща да ходя на работа днес.

А Парминдер реагира мигновено, в същия онзи дух на автоматично противопоставяне, който я бе накарал и с Амритсар да не се съгласи:

— Поела си ангажимент, Сухвиндер.

— Не съм добре.

— Уморена си само. Но нали самата ти си избра тази работа. Сега следва да изпълниш задължението си.

— Ама аз…

— Заминавай на работа — сряза я Парминдер с тон, с какъвто се произнася присъда. — Недей да даваш на Молисънови нов повод да се оплакват.

А след като Сухвиндер се прибра в къщата, Парминдер се почувства виновна. Насмалко да повика обратно дъщеря си, но се ограничи с това, че си взе наум бележка да намери все пак време двете да седнат и да си поговорят, без да се карат.

V

В ранното утро Кристъл вървеше по „Фоли Роуд“ и ядеше банан — непознати за нея вкус и консистенция, така че не можеше още да реши дали й харесва, или не. Тери и Кристъл никога не бяха купували плодове.

Майката на Ники най-безцеремонно я изгони.

— Имаме много работа, Кристъл. А на вечеря сме канени у бабата на Ники.

И едва в последния момент се беше сетила да даде банана на Кристъл за закуска. Кристъл си тръгна, без дума да каже. То семейството на Ники така и така едва се побираше около кухненската маса.

Силното слънце ни най-малко не подчертаваше хубостите на „Фийлдс“, а напротив — подсилваше наличието на мръсотия и немара: напуканите бетонни стени, закованите прозорци и купищата боклук.

Затова пък на слънце пагфърдският площад добиваше вид на прясно боядисан. Два пъти в годината децата от началното училище минаваха в редичка през центъра на града на път за коледните и великденските богослужения в черквата. (Нито едно не искаше да държи за ръка Кристъл. Фатс беше огласил, че имала въшки. Дали още помни, питаше се тя?) Навсякъде висяха пълни с цветя кошници — петна лилаво, розово и зелено — и при всяко минаване Кристъл си откъсваше по едно венчелистче от кашпите пред „Черният прелат“. И усещаше с пръстите си колко е хладно и хлъзгаво, и колко бързо се омърляше и покафеняваше в шепата й, та обикновено й се налагаше да обърше длан о дъното на топлата дървена пейка в „Архангел Михаил“.

Влезе у дома и през отворената вляво врата моментално забеляза, че Тери още не си е легнала, а седеше на креслото си със затворени очи и зейнала уста. Кристъл затръшна вратата, но Тери изобщо не помръдна.

Кристъл я приближи с четири бързи крачки и разтресе кльощавата й ръка. Главата на Тери клюмна върху деформираната й гръд. Хъркаше.

Кристъл я пусна. В подсъзнанието й изплува образът на мъртвеца в банята.

— Тъпа кучка — рече.

Изведнъж си даде сметка, че не вижда Роби. Хукна нагоре по стълбите и взе да го вика по име.

— Тука съм — чу го по едно време иззад вратата на собствената й стая.

Отвори и видя застаналото насред стаята голо дете. А зад него — пльосналия се на матрака й Обо, който се чешеше по голите си гърди.

— К’во ста’а, Крис? — ухили й се насреща.

А тя сграбчи Роби и го повлече към неговата си стая. Цял век й беше нужен да го облече — толкова силно трепереха ръцете й.

— Оня направи ли ти нещо? — попита тя шепнешком детето.

— Гладен съм — отвърна Роби.

Щом го облече, го взе на ръце и се втурна надолу. Чу как горе Обо се движи из стаята й.

— Оня що е тука? — кресна на Тери, която я гледаше в полусън от креслото. — Защо Роби беше с него?

Роби се задърпа да се изскубне от обятията й; виковете го ужасяваха.

— А това к’во е, да му еба майката? — изпищя Кристъл, след като чак сега забеляза двата черни сака до креслото на Тери.

— Нищо — измънка Тери.

Но Кристъл вече беше отворила един от циповете.

— Нищо не е! — викна Тери.

Едри, приличащи на тухли калъпи хашиш, обвити старателно в найлон. Кристъл, която почти не знаеше да чете, която не познаваше и половината от зеленчуците в супермаркета и нямаше и понятие как се казва министър-председателят, идеално си даваше сметка, че ако я хванат с тая стока у дома, на майка й затворът е в кърпа вързан. В същия момент видя и подаващата се изпод креслото на Тери тенекиена кутия с кочияша и конете.

— Пак си се бола — едва успя да изрече изпод невидимата катастрофа, която срути всичко върху главата й. — Да ти еба…

Чу Обо да слиза по стълбите и веднага пак грабна Роби. Той взе да вие и да се дърпа, уплашен от беса й, но нямаше мърдане от яката й хватка.

— Пусни го ма — обади се неуверено Тери.

Но Кристъл бе успяла да изскочи през входната врата и хукна с все сили обратно по улицата, обременена от съпротивляващия се и скимтящ Роби.

VI

Шърли се възползва от дълбокото хъркане на Хауърд да си вземе душ и да извади дрехи от гардероба. Камбанните звуци от „Архангел Михаил и Вси Светии“ за сутрешната молитва в десет часа стигнаха до ушите й в момента, в който си закопчаваше жилетката. Всеки път си даваше сметка как дъни тоя звън в ушите на семейство Джаванда, което живее срещу черквата, и се надяваше, че им напомня мощно привързаността на Пагфърд към едни стари обичаи и традиции, с които те, толкова очебийно, нямат нищо общо.

По навик, превърнал се вече в автоматизъм, прекоси преддверието, влезе в някогашната стая на Патриша и седна пред компютъра.

Патриша следваше поначало да е тук, да спи на разтегнатия диван, който Шърли специално бе постлала. Но добре, че поне с нея не й се налагаше да се разправя точно днес. Хауърд, който продължаваше да си тананика „Зелената трева на моя роден край“ чак докато се прибраха по малките часове в „Амбълсайд“, установи липсата на Патриша едва когато Шърли пъхна ключа във входната врата.

— А къде е Пат? — изхъхри, облегнал се на верандата.

— Ами беше се вкиснала, че Мели не пожелала да дойде — въздъхна Шърли. — Били се посдърпали… та предполагам, че се е прибрала да закърпи положението.

— Поне от скука няма да умрем — каза Хауърд и взе да отскача леко от противоположните стени на тясното преддверие, напредвайки внимателно към спалнята.

Шърли влезе в любимия й медицински сайт. Още с написването на първата буква от наименованието на заболяването, което я интересуваше, сайтът пак й предложи описанието си на „Епипена“, а Шърли си преговори съдържанието и приложението на устройството — за всеки случай, ако някой ден й се наложи все пак да спасява живота на общия им работник. После старателно въведе „екзема“ и с известно разочарование се осведоми, че заболяването не е заразно и по тази причина не може да й послужи като извинение за уволнението на Сухвиндер Джаванда.

И пак само по навик написа адреса на уебсайта на пагфърдския общински съвет и влезе във форума.

Привикнала беше вече да фиксира от разстояние очертанието и дължината на потребителското име Призрака_на_Бари_Феърбрадър, така както влюбеният до уши познава моментално обекта на чувствата си по тила, стойката на раменния пояс или походката.

Достатъчно й бе да мерне най-горното съобщение, за да изпадне в радостна възбуда: не е забравена. Знаеше си тя, че избухването на доктор Джаванда няма да остане ненаказано.

Зачете се, но от самото начало нещо се обърка: очакваше все пак да види името на Парминдер. Втори път го прочете и изведнъж се задави така, сякаш я бяха лиснали с ледена вода.

Не е вярно! — вкамени се на стола си Шърли.

Не може да бъде!

Е, и тя веднъж-дваж се бе усъмнила… дори беше намекнала на Хауърд…

Не искаше да повярва. Не можеше да повярва.

Но щяха да се намерят и хора, които да повярват. Да повярват на Призрака. Всички му вярваха.

Усещаше ръцете си като празни ръкавици — неловки и безсилни; опита се, с куп грешки, да заличи постинга от сайта. Всяка секунда от съществуването му означаваше, че и някой друг го чете, вярва му, смее се и го подава на местния вестник… Хауърд и Морийн, Хауърд и Морийн…

Съобщението изчезна. Шърли остана да седи вперила поглед в екрана, а в това време мислите й се щураха като мишлета из стъклен съд: търсят начин да избягат, но не намират пътя, краченцата им се плъзгат и не им дават да се качат обратно до онова щастливо място, което бе заемала, преди да види това отвратително нещо, написано за сведение на цял свят…

А той се присмиваше на Морийн.

Не, тя се беше присмивала на Морийн. А Хауърд се е присмивал на Кенет.

Вечно заедно — в празник и делник, по излети и екскурзии…

… двамата с Хауърд отдавна нямаха нужда от секс; от години спяха на отделни легла, имаха си неизказана уговорка…

(Майката на Шърли като че оживя до нея в стаята: кикотеше се подигравателно, та чак плискаше вино от чашата си… Шърли ненавиждаше двусмисления смях. Открай време не понасяше нецензурните подмятания и подигравките.)

Скочи, спъна се в краката на стола и се забърза към спалнята. Хауърд все още спеше по гръб и пръхтеше, и грухтеше.

— Хауърд — викна го. — Хауърд!

Мина цяла минута, докато успее да го събуди. Той я гледаше объркан и дезориентиран как се е надвесила отгоре му, а тя го виждаше все още като своя рицар закрилник, който ще я спаси.

— Хауърд, Призрака на Бари Феърбрадър е качил ново съобщение.

Възмутен от грубия начин, по който го бе събудила, Хауърд заби нос във възглавницата и изпъшка мощно.

— За теб — уточни Шърли.

Много рядко си говореха без недомлъвки тя и Хауърд. И това поначало й се нравеше. Но днес нямаше как.

— За теб — повтори — и Морийн. Пише, че сте… че имате любовна връзка.

Месестата му длан се прокрадна по лицето му и той разтърка очи. Търкане, което по нейната категорична преценка трая по-дълго от необходимото.

— Какво? — попита той накрая с все още закрито лице.

— Че с Морийн сте любовници.

— Това пък откъде е излязло?

Никакво отричане, никакво възмущение, никакъв язвителен смях. Само плаха молба да му назове източника.

Оттам насетне този миг остана в спомените на Шърли като мига на смъртта; на един наистина приключил живот.

VII

— Млъкни, Роби, да ти еба майката! Млъкни!

Завлече детето до една автобусна спирка на няколко преки от тях, та да не може да ги намери нито Обо, нито Тери. Не беше сигурна дали парите ще й стигнат за рейса, но беше решена да се добере до Пагфърд. Баба Кат вече я няма, няма го и господин Феърбрадър, но Фатс Уол го има и трябва на всяка цена да й направи бебе.

— Оня що беше с тебе в стаята? — кресна Кристъл на Роби, който се разциври и не й отговори.

Батерията на Териния мобифон беше почти свършила, а като потърси Фатс, попадна на гласовата му поща.

А на „Чърч Роу“ Фатс предъвкваше препечен хляб и слушаше поредния до болка познат му и ненормален разговор в кабинета от другата страна на преддверието. Ако не друго, поне му служеше да го разсейва от собствените му мисли. Мобифонът в джоба му извибрира, но той не се обади. В момента с никого не му се приказваше. А и беше сигурен, че не е Андрю. Особено пък след снощи.

— Знаеш какво следва да направиш, Колин — казваше майка му. Звучеше изтощено. — Моля ти се, Колин…

— Но те бяха на вечеря у нас в събота. Нощта, преди да почине. Аз готвих. Ами ако…

— Колин, нищо не си сложил в храната… Бога ми, ето че и аз почнах… не бива да го допускам, Колин. Знаеш, че не бива да се набърквам и аз. В момента говориш не ти, а твоето ОКР.

— И все пак не е изключено, Тес. Изведнъж ми мина през ума: ами ако съм сложил нещо…

— Тогава ние защо сме още живи — и ти, и аз, и Мери? Не забравяй, че и аутопсия му правиха, Колин!

— Никой така и не ни съобщи подробностите. И Мери си премълча. Имам чувството, че точно заради това вече не ни говори. Понеже подозира.

— За бога, Колин…

Гласът на Теса премина в притеснен шепот, от който нищо не можеше да разбере. Мобифонът му отново завибрира. Фатс го извади от джоба си. Номерът на Кристъл. Натисна зеления бутон.

— Здрасти — каза Кристъл на фона на някакви детски крясъци. — Искаш ли да се видим?

— Не знам — прозя се Фатс.

Беше се наканил да си ляга.

— Идвам в Пагфърд с рейса. Може да се срещнем някъде.

Снощи бе натиснал Гая Бодън върху парапета зад Черковната зала, но тя по едно време се изсули изпод него и повърна. После пак взе да му чете конско, при което той я заряза и се прибра пеш у дома.

— Не знам — рече.

Чувстваше се крайно изморен и нещастен.

— Хайде бе — занавива го тя.

А откъм кабинета се чу гласът на Колин:

— Ти така казваш. Ами ако не са го уловили? Ако…

— Колин, няма смисъл да навлизаме в тази… не бива да вземаш на сериозно тези свои мисли.

— Как си позволяваш да ми говориш така? Как да не го вземам на сериозно? Щом нося отговорност…

— Хубаво де — каза Фатс на Кристъл. — След двайсе, пред кръчмата на площада.

VIII

На Саманта така й се пикаеше, че нямаше как да не излезе по някое време от стаята за гости. В банята така се нагълта със студена вода от чешмата, че взе да й се повдига, взе два парацетамола от шкафчето над умивалника и се завря под душа.

Облече се, без да се погледне в огледалото. През цялото време се ослушваше да прецени по някой шум къде в момента се намира Майлс, но къщата беше абсолютно притихнала. Сигурно е закарал Лекси нанякъде, да я махне от пияната й, похотлива майка — похитителка на малолетни…

(— В един клас беше с Лекси! — изсъска й Майлс, след като останаха сами в спалнята им.

А тя само го изчака да се отмести от вратата, че да я отвори рязко и да хукне към гостната стая.)

Повдигането и огорчението я заливаха на редуващи се вълни. Искаше й се да забрави, да е била изгубила съзнание, но не й излизаше от главата образът на оня младеж, когато му се нахвърли… и все още усещаше притиснатото о нея тяло — слабо, младо…

Ако се беше случило с Викрам Джаванда, все щеше да се измъкне с известно достойнство… Но сега имаше нужда от кафе. Не може да стои в тая баня до безкрай. Но на извръщане към вратата се мерна в огледалото и смелостта насмалко да я зареже. Лицето й бе подпухнало, клепачите — клепнали, а бръчките по лицето й бяха станали още по-дълбоки от притеснението и обезводняването.

Божичко, какво ли си е помислил за мен…

В кухнята завари вече седналия Майлс. Без изобщо да го погледне, се запъти право към шкафа с кафето. Но не успя дори дръжката да хване, когато той я изпревари:

— Тука има малко.

— Благодаря — измърмори и си наля от кафеварката, като избягваше да срещне погледа му.

— Изпратих Лекси у нашите — каза Майлс. — Налага се да си поговорим.

Саманта седна на другия стол.

— Говори — рече му.

— Говори! Само това ли можеш да кажеш?

— Ти каза, че искаш да си поговорим.

— Снощи — подхвана Майлс, — на рождения ден на баща ми, тръгнах да те търся и те заварих да се натискаш с шестнайсетгодишен…

— Е, все пак е на шестнайсет — вметна Саманта. — Извън закрилата на закона. Поне един плюс.

Гледаше я втрещен.

— И ти намираш това за смешно? Ако ти мен ме беше заварила толкова пиян, че да не съзнавам…

— Много добре съзнавах — уточни Саманта.

Категорично отказваше да се прави на Шърли — да покрива всичко с дантелената покривчица на учтивата фикция. Държеше да е откровена, а освен това желаеше да пробие дебелия слой самодоволство, през което вече не можеше да види оня млад мъж, в който навремето се беше влюбила.

— Кое по-точно съзнаваше? — попита Майлс.

Толкова очебийно очакваше от нея смут и разкаяние, че тя насмалко да избухне в смях.

— Осъзнавах, че се целувам с него — каза.

Той не откъсваше очи от нея, а смелостта й постепенно се изпари, тъй като знаеше какво ще последва.

— Ами ако те беше заварила Лекси?

Саманта нямаше отговор на този въпрос. Мисълта, че Лекси може да научи за станалото, щеше да я накара да побегне и никога да не се върне… ами ако младежът й каже? Нали са били съученици. Не биваше да забравя що за място е Пагфърд…

— Какво, по дяволите, ти става? — попита Майлс.

— Чувствам се… нещастна — отговори Саманта.

— Защо? — И веднага добави: — Заради магазина ли? Това ли те мъчи?

— Донякъде. Писна ми да живея в Пагфърд. Писна ми да живея покрай родителите ти. А понякога — изрече бавно — ми писва и от това, да се събуждам до теб.

Но той, вместо да се вбеси, най-спокойно я запита:

— Какво искаш да кажеш? Че вече не ме обичаш ли?

— Не знам — отвърна Саманта.

Така, с разкопчано най-горно копче на ризата, й се видя позаслабнал. И си даде сметка, че отдавна не беше мяркала познатия й и уязвим човек, който обитаваше застаряващото тяло на отсрещната страна на масата. При това той още ме желае, зачуди се сама на себе си, като се сети за сбръчканото лице в огледалото горе.

— Но през онази нощ, когато почина Бари Феърбрадър, се радвах, че още си жив. Май сънувах, че си умрял, а като се събудих, само аз си знам колко се зарадвах, като те чух да дишаш.

— И само… само толкова ли имаш да ми кажеш? Че се радваш, задето съм жив?

Явно, беше сбъркала, като реши, че не се е ядосал. Изглежда, е бил изпаднал в шок.

— Нищо друго ли няма да кажеш? Насвиркваш се на рождения ден на баща ми…

— По-добре ли щеше да е, ако не беше на партито на проклетия ти баща? — кресна тя, припламнала от неговия гняв. — Това ли ти е на теб мъката? Че те изложих пред мама и тате?

— Целуваше се с шестнайсетгодишен младеж…

— Който може би ще се окаже първият от цяла поредица! — продължи да крещи Саманта, а когато стана и тресна чашата си в мивката, дръжката остана в ръката й. — Абе ти не разбираш ли какво ти говоря? Писна ми! Мразя шибания ни живот, мразя и шибаните ти родители…

— … но нямаш нищо против да плащат за образованието на децата…

— … мразя това, че пред очите ми се превръщаш в копие на баща си…

— … глупости на квадрат. Просто не желаеш да съм щастлив, щом ти не си…

— … а през това време моят мил съпруг пет пари да не дава какво ми е…

— … толкова много неща можеш да вършиш, ама ти е по-лесно да седиш из къщи и да страдаш…

— … нямам ни най-малкото намерение да се застоявам повече вкъщи, Майлс…

— … недей да очакваш от мен да ти се извинявам, че се занимавам с обществена дейност…

— … казах ти го вече и държа на думите си: и на малкия му пръст не можеш да се качиш!

— Какво? — подскочи той и столът му падна, а Саманта се отправи към кухненската врата.

— Много добре ме чу — викна. — Както писах в писмото си, и на малкия пръст на Бари Феърбрадър не можеш да стъпиш. Той беше искрен човек.

— В кое твое писмо?

— Онова — каза тя задъхано с ръка върху дръжката, — което изпратих. Прекалих с пиенето една вечер, която ти прекара на телефона с майка си. И ако искаш да знаеш — отвори тя вратата, — изобщо не гласувах за теб.

Изражението му я разстрои. В преддверието обу първите обувки, които й попаднаха — чифт сабо — и изхвърча през вратата, преди той да успее да я спре.

IX

Пътуването върна Кристъл в детството й. Навремето всеки ден минаваше по този маршрут с рейса до „Сейнт Томас“ и обратно, съвсем сама. Знаеше точно кога ще се появи абатството и го показа на Роби.

— Виждаш ли големия разрушен замък?

Възбудата от пътешествието с автобус беше притъпила донякъде глада на Роби. Кристъл стискаше здраво ръката му. Обещала му беше да го нахрани, като слязат от автобуса, макар да нямаше представа откъде ще му намери ядене. Дано успее да вземе на заем от Фатс поне за един пакет чипс, че и за билет за връщане.

— Тука учех едно време — каза на Роби, докато детето мацаше с пръсти по мръсния прозорец и рисуваше някакви абстрактни плетеници. — И тебе тук ще те запишем.

Когато я преместят заради бременността й, със сигурност пак във „Фийлдс“ ще я настанят, понеже там къщите са толкова скапани, че никой не ще да ги купува. Но Кристъл виждаше и в това нещо положително, понеже при всичката й порутеност една такава къща ще постави и Роби, и бебето в района на „Сейнт Томас“. А пък родителите на Фатс няма начин да не й дадат пари поне за една пералня, като им роди внучето. Може и за телевизор да останат.

Автобусът се затъркаля по нанадолнището към Пагфърд, та преди шосето да слезе съвсем ниско, Кристъл успя да мерне за миг отблясък от лъскавата река. Навремето, когато я включиха в отбора по гребане, страшно съжаляваше, че не тренират на Ор, а на мръсния стар ярвилски канал.

— Хайде, стигнахме — каза на Роби, когато автобусът свърна бавно в окичения с цветя площад.

Фатс не съобрази навреме, че да чака пред „Черният прелат“, означаваше да виси срещу „Молисън енд Лоу“ и „Медният чайник“. Оставаше повече от час до обяд, началото на работното време на кафето в неделите, но Фатс нямаше представа колко по-рано идваше на работа Андрю. Нямаше никакво желание точно днес да срещне най-стария си приятел, затова се замота в уличката покрай пъба и се появи отново оттам едва след пристигането на автобуса.

А когато превозното средство се отдалечи от спирката, разкри Кристъл и едно доста мърляво момченце. Фатс тръгна към тях озадачен, с плавни крачки.

— Това ми е братчето — обяви агресивно Кристъл в отговор на нещо, което бе разчела по лицето на Фатс.

А Фатс нанесе наум нова поправка в дефиницията си за суров и автентичен живот. За един съвсем кратък миг му беше минала мисълта да забремени Кристъл (та да покаже на Гнездото на какво е способен един истински мъж, ей така, съвсем между другото, без никак да се напъва), но това вкопчило се в ръката на сестра си момченце съвсем го обърка.

И съжали, че изобщо се е съгласил да се срещнат. Та тя го излагаше публично. Като я гледаше такава насред площада, хиляди пъти предпочиташе да са пак в миризливата й гадна къща.

— Имаш ли някакви пари? — запита настоятелно Кристъл.

— Какво?

Мозъкът му едва работеше от умора. Вече не помнеше от какъв зор му беше притрябвало да будува цяла нощ; езикът му пулсираше от всичките изпушени цигари.

— Мангизи — повтори Кристъл. — Гладен е, а аз си изгубих петте лири. Ще ти ги върна.

Фатс бръкна в джоба на джинсите си и напипа една смачкана банкнота. Но понеже по някаква неясна причина не щеше да се прави на прекалено заможен пред Кристъл, взе да рови още по-дълбоко за дребни и по едно време успя да извади в шепата си няколко дребни сребърни и медни монети.

Отидоха до магазинчето за вестници през две улици от площада и Фатс остана отвън, докато Кристъл купи на Роби чипс и ролка шоколадчета с карамелен пълнеж. Нито един не обели и дума, дори Роби, който като че се боеше от Фатс. И чак след като даде чипса на братчето си, Кристъл попита Фатс:

— Къде ще ходим?

Леле, тая да не пита наистина къде ще ходим да се чукаме? В присъствието на това хлапе? Беше си намислил да я заведе евентуално в Гнездото — хем щяха да са насаме, хем щеше окончателно да оскверни дружбата им с Андрю; нямаше повече никому за нищо да е длъжен. Но да я ебе пред тригодишно дете? Изключено!

— Той няма да пречи — каза Кристъл. — Нали му купих шоколад. После — каза на Роби, който не спираше да мрънка за ролката в ръката й. — Изяж си първо чипса.

Запътиха се към стария каменен мост.

— Няма да пречи — повтори Кристъл. — Той много слуша. Нали? — попита със силен глас Роби.

— Дай шок’лад — отвърна малкият.

— След малко.

Усещаше, че днес ще й се наложи да кандърдисва Фатс. Още в рейса си викаше, че макар и неизбежно, воденето на Роби ще да усложни нещата.

— К’во пра’иш тия дни? — попита го.

— Снощи бях на парти — рече Фатс.

— С кого?

Той се прозя широко, та й се наложи да изчака отговора му.

— Арф Прайс. Сухвиндер Джаванда, Гая Бодън.

— И тя ли живее в Пагфърд? — запита рязко Кристъл.

— Ъхъ. На „Хоуп Стрийт“.

Андрю се беше изпуснал, та от него знаеше къде живее. Никога не му беше казвал, че харесва Гая, но Фатс го наблюдаваше как почти не откъсва очи от нея в малкото общи часове, които имаха. Освен това беше забелязал крайната стеснителност на Андрю в нейно присъствие и при всяко споменаване на името й.

Кристъл обаче си мислеше не за Гая, а за майка й — единствената служителка от „Социални грижи“, която й беше харесала; единствената, която бе успяла да повлияе на майка й. Значи, и тя, като Баба Кат, живее на „Хоуп Стрийт“. Нищо чудно и в момента да си е у тях. Ами ако вземе…

Но Кей вече ги беше зарязала. От „Социални грижи“ пак им бяха пратили Мати. Пък и не беше прието да безпокоиш тези хора у дома им. Шейн Тъли беше проследил веднъж неговата социална до тях, та после му шляпнаха забрана за приближаване. Е, вярно е, че преди това пък се бе опитал да строши стъклото на колата й с една тухла…

И все пак, разсъждаваше Кристъл и наблюдаваше с присвити очи разкрилата се иззад завоя река, заслепяваща я с хилядите си бели петънца светлина, Кей си остава и пазителят на папките, и точкуващият съдия, и реферът. Но колкото и свястна да е, нито едно от решенията й не е в състояние да задържи заедно Кристъл и Роби…

— Може да слезем нататък — предложи на Фатс и посочи обраслия бряг малко по-долу от моста. — А Роби ще ни чака тук, на пейката.

А тя хем ще го държи под око оттам, мислеше си, хем ще направи така, че той нищо да не види. Не че щеше да види нещо по-различно от онова, което бе наблюдавал по времето, когато Тери водеше у дома им непознати…

Но и всичката умора не попречи на Фатс да се отврати. Абе как ще вземе да го прави на тревата, пред очите на едно дете?

— Айде недей — помъчи се да каже небрежно.

— Няма да ни пречи бе — навиваше го Кристъл. — Ще му дам ролката. И изобщо няма да разбере какво става — каза, което си беше чиста лъжа.

На Роби много неща му бяха ясни. Дори в детската градина беше станал скандал, когато го бяха хванали да прави уж „задна прашка“ на друго дете.

Добре де: нали майката на Кристъл е била проститутка, сети се Фатс. Това, че не харесваше предложението й, не беше ли всъщност проява на неавтентичност?

— К’во има? — попита заядливо Кристъл.

— Нищо — отвърна й.

Дейн Тъли щеше да се навие. Пайки Притчърд щеше да се навие. Гнездото — за нищо на света.

Кристъл заведе Роби на пейката. Фатс се сгъна на две да надникне над облегалката надолу към шубрака и му се стори, че малкият наистина няма да може нищо да види, но и той все пак ще гледа да свърши колкото се може по-бързо — за всеки случай.

— Вземай — подаде Кристъл ролката с шоколадови бонбони и Роби ги грабна с нетърпение. — Всички ги изяж, ако искаш, само почакай една минута тук. Никъде да не си посмял да мръднеш. Аз слизам долу до ония храсти. Разбра ли, Роби?

— Ъхъ — каза щастливо малкият с вече пълна с шоколад и карамел уста.

А Кристъл се свлече надолу по брега към храсталака с надеждата Фатс да не създава проблеми за това, че ще го правят без презерватив.

X

Гавин си беше сложил черните очила срещу блясъка на сутринното слънце, но за дегизировка и дума не можеше да става — Саманта Молисън щеше да познае колата му от пръв поглед. Затова още като я видя да крачи решително по тротоара с приведена глава и забити в джобовете ръце, предпочете да направи внезапен ляв завой, та вместо да продължи по пътя си към Мери, взе, че мина по стария каменен мост и накрая паркира в странична уличка на отсрещния бряг на реката.

Никак не желаеше Саманта да го види паркирал пред къщата на Мери. В делничен ден ставаше — тогава ходеше в костюм и с куфарче в ръка; нямаше значение и преди, когато още не беше признал пред себе си чувствата си спрямо Мери, но сега беше съвсем друго. Вън всеки случай утрото беше разкошно, а разходката щеше да му даде допълнително време за размисъл.

Рано ми е да се ангажирам напълно, мислеше си на връщане пеш по моста. Там долу, под него, някакво момченце седеше на една пейка и ядеше бонбони. Не е нужно нищо да казвам… Ще карам по слух…

Но дланите му се изпотиха. Мисълта Гая да съобщи на близначките Феърбрадър, че е влюбен в майка им, не го остави да мигне цяла нощ.

Мери като че се зарадва да го види.

— Къде ти е колата? — попита и надникна над рамото му.

— Оставих я долу до реката. Изведнъж ми се прищя да се разходя в това чудно време, а пък после ми дойде наум, че и ливадата ти мога да окося, ако ти…

— О, Греъм вече свърши тази работа. Но много мило от твоя страна, че си се сетил. Влез да пиеш едно кафе.

Продължи да бъбри и да шета из кухнята. Беше по шорти от дънков плат и тениска, които подчертаваха слабостта на тялото й, но косата й пак беше станала лъскава, каквато беше свикнал да я вижда. Забеляза и близначките, легнали на проснатото върху прясно окосената трева одеяло, забучили слушалки в ушите си, всяка заслушана в своя айпод.

— Как я караш? — попита Мери и се настани до него.

Не можа да си обясни загрижеността в гласа й; чак след малко се сети, че през вчерашното си кратко посещение все пак бе успял да й спомене, че с Кей са се разделили.

— Нищо ми няма — каза. — Предполагам, че е за добро.

Усмихна му се и го потупа по ръката.

— А пък аз снощи чух — каза й с попресъхнала уста, — че се каниш да се местиш.

— Ей, голям клюкарник е тоя Пагфърд. Засега е само идея. Тереза ме кара да се върна в Ливърпул.

— А децата как я възприемат тази идея.

— Лично аз предпочитам да изчакам момичетата и Фъргъс да си вземат първо юнските изпити. Деклън му е още рано да го мисля. На никой от нас май не му се ще да зареже…

Разтопи се в сълзи пред очите му, а той толкова щастлив се почувства, че протегна ръка и докосна нежната й китка.

— Но то и не е задължително…

— … гроба на Бари.

— А — рече Гавин, с угасено като пламъка на свещ щастие.

Мери обърса рукналите сълзи с опакото на дланта си. Има нещо морбидно в нея, помисли си Гавин. В неговия род мъртвите ги кремираха. През живота си досега бе присъствал само на две погребения, като второто беше това на Бари, и всичко в цялата церемония му се стори ужасно гадно. За Гавин гробът беше просто белег къде се разлага даден труп — противна мисъл; но се намираха хора, които си наумяваха да ходят до този гроб с цветя и да стоят там, като че има шанс мъртвият да се върне.

Тя стана да вземе кутията с книжни салфетки. Навън, на ливадата, близначките си бяха споделили единия комплект слушалки и сега главите им се тръскаха в ритъма на една и съща песен.

— Разбрах, че Майлс е спечелил мястото на Бари — каза тя. — Данданията от празненствата чак тук се чуваше снощи.

— Освен това беше и на Хауърд… да, точно така — каза Гавин.

— Което ще рече, че съвсем скоро Пагфърд ще се отърве от „Фийлдс“ — отбеляза тя.

— Натам вървят нещата.

— А сега, след като и Майлс е в съвета, ще им е много по-лесно да закрият и „Белчапъл“.

На Гавин му трябваше да се напъва при всяко споменаване на името да се сети какво точно беше това „Белчапъл“; тези въпроси изобщо не го вълнуваха.

— Предполагам.

— С което се слага край на всички стремежи на Бари — заключи тя.

Сълзите й бяха пресъхнали и по бузите пак се появи силната ядна руменина.

— Знам — каза той. — Жалко.

— Аз обаче не знам — възрази тя, все още зачервена и гневна. — Откъде накъде ще е длъжен Пагфърд да покрива разходите на „Фийлдс“? Бари винаги гледаше на тези неща едностранно. И смяташе, че всички във „Фийлдс“ са като него. Мислеше, че и Кристъл Уидън е като него, но излезе неправ. Така и не му мина през ум, че хората от „Фийлдс“ може да са щастливи там, където са.

— Да — рече Гавин, изпаднал във възторг от това, че тя изразяваше несъгласие с Бари, и от чувството, че сянката на гроба му най-после се е вдигнала от помежду им. — Напълно те разбирам. Особено като знам какво се говори за Кристъл Уидън…

— Той на нея й отделяше повече време и внимание, отколкото на собствените си дъщери — продължи Мери. — А тя и едно пени да не даде за венеца. Момичетата ми казаха. Целият отбор събрал пари, освен Кристъл. И на погребението му не пожела да дойде, след всичко, което направи за нея.

— Ами да, това показва…

— Извинявай, че ти ги приказвам тия работи, но не ми излизат от акъла — беснееше тя. — Не мога да си избия от главата мисълта, че той сигурно би искал аз сега да се занимавам с проклетата му Кристъл Уидън. Не мога да го преживея. През целия последен ден от живота си имаше главоболие, но изобщо не му обърна внимание заради оная проклета статия!

— Знам — каза Гавин. — Знам. Според мен — рече с чувството, че опипва с крак стар въжен мост — това май е нещо типично у мъжете. И Майлс е същият. Саманта дума не даваше да се издума да се кандидатира за съвета, но той изобщо не й обърна внимание. Как да ти кажа? Някои мъже имат нужда да изпитват поне малко власт…

— Бари въобще не го вълнуваше властта — заяви Мери и Гавин бързо би отбой.

— Не, нямах това предвид. Той, Бари…

— Просто не можеше да се спре. Смяташе, че всички са като него и че ако им подадеш навреме ръка, ще започнат да стават по-добри.

— Ъхъ — потвърди Гавин. — Но въпросът е, че и други хора се нуждаят от помощ — тези у дома…

— Точно така! — рече Мери и пак ревна.

— Мери — стана от стола си Гавин, мина откъм нейната страна (стъпил вече с цялото си тегло върху моста, с примес от паника и очакване), — не мислех да ти го казвам… още е рано… прекалено рано е да се говори така… но все някога ще срещнеш друг.

— На четирийсет — ридаеше Мери, — с четири деца…

— Мъже колкото щеш — подхвана той, но се усети овреме; не биваше да й внушава, че има кой знае колко избор. — Подходящият човек — поправи се — няма да се притеснява от това, че имаш деца. Пък и те са толкова добри деца… всеки би ги поел с радост.

— Ох, страшно си мил, Гавин — отново попи очи тя.

Той я прегърна с една ръка, а тя не се отдръпна. Мълчаха, докато тя си издуха носа, после Гавин усети как тя се стегна и се накани да се отдръпне.

— Мери…

— Кажи?

— Не мога повече… Мери… аз имам чувството, че съм влюбен в теб.

За няколко секунди изживя славната гордост на парашутиста, отблъснал се от твърдия под в безбрежното пространство.

След което тя съвсем се отдръпна.

— Но, Гавин, аз…

— Забрави, че изобщо съм казал такова нещо — замънка той глупаво. — Дай просто да забравим.

— А пък аз си мислех, че ме разбираш.

Усети в думите й упрека, че е трябвало да се досети за невидимата броня на скръбта, в която се е обвила и на която е разчитала да я пази.

— Напълно те разбирам — излъга я. — И нямаше изобщо да ти го казвам, ако…

— Бари беше съвсем наясно с това, че ме харесваш.

— Не съм те харесвал — обезумя той.

— Изключително мил човек си, Гавин — рече задъхано тя, — но нямам… в смисъл — дори и да…

— Не — повиши глас той с надеждата да я заглуши. — Разбирам. Виж какво, мисля да си тръгвам вече.

— Не е необходимо…

Но той вече почти я мразеше. Чул беше онова, което тя се мъчеше да му каже: не бих те пожелала дори ако не бях в траур заради съпруга ми.

Толкова кратко бе траяло посещението му, че когато поразстроената Мери тръгна да изхвърля кафето му, то все още пареше.

XI

Хауърд обяви на Шърли, че се чувства зле и че май ще е най-добре да не става, ами да си почива, пък в „Медният чайник“ все ще се оправят някак си и без него за един следобед.

— Ще се обадя на Мо — рече.

— Не, аз ще й се обадя — сряза го Шърли.

И като затваряше след себе си вратата на спалнята, си каза: Претоварва си сърцето.

Първата му реакция беше: „Не изглупявай, Шърл“, после беше добавил: „Глупости. Пълни глупости“, а тя не настоя да чуе повече. Годините благовъзпитано отбягване на възмутителни теми (Шърли буквално онемя, когато навремето двайсет и три годишната Патриша я уведоми: „Мамо, аз съм гей“) като че бяха затапили нещо в нея.

На вратата се позвъни. Влезе Лекси:

— Тати ме праща. Имали някаква работа с мама. Къде е дядо?

— Спи още — каза Шърли. — Снощи малко попрекали.

— Ама хубаво парти стана, а?

— Разкошно — отвърна Шърли въпреки нарастващата в гърдите й буря.

Но след време Шърли се умори да се прави на баба в приказките си, та предложи:

— Дай да вървим да обядваме в кафето. Хауърд — провикна се през затворената врата на спалнята, — отиваме с Лекси на обяд в „Медният чайник“.

Доловила бе тревожна нотка в гласа му и това я зарадва. От Морийн изобщо не я е страх. Ще погледне Морийн право в очите…

Но докато вървяха, на Шърли й хрумна, че нищо не пречи на Хауърд да се обади на Морийн в мига, в който бе останал сам у дома. Как може дотам да изглупее… да си мисли, че след като тя лично се е обадила на Морийн, за да й съобщи за болестта на Хауърд, това ще попречи на двамата да комуникират помежду си… Нима забравя…

Познатите й, любимите й улици й изглеждаха променени, особени. Редовно правеше ревизия на витрината, която показваше на този прекрасен малък свят: съпруга и майка, доброволка в болницата, секретар на общинския съвет, първа гражданка; а Пагфърд й бе служил за огледало, отразяващо с учтива почит личната й стойност и заслуги. Но ето че Призрака бе размазал гумения си печат по идеалната повърхност на живота й и бе съобщил на всеослушание нещо, което зачеркваше всичко сторено дотук: „Съпругът й е спял с деловата си съдружничка, без тя изобщо да го усети…“.

Само това ще е на хорските езици, ако някога изобщо си спомнят за нея.

Бутна вратата на кафето, звънчето звънна и Лекси обяви:

— Че той и Фъстъка Прайс е вече тук.

— Какво му е на Хауърд? — изкудкудяка Морийн.

— Преуморен е, нищо му няма — отправи се невъзмутимо към една от масичките Шърли, но сърцето й блъскаше така силно, че се притесни да не получи самата тя някой сърдечен удар.

— Предай му, че и двете момичета не са се явили — рече ядно Морийн и се замота край масата им, — и то, без изобщо да се обадят. Добре, че днес няма много народ.

Лекси отиде до щанда да си побъбри с Андрю, който беше преназначен за сервитьор. Съзнавайки необичайната си собствена самота на масата, Шърли се сети колко изправена и изпита стоеше Мери Феърбрадър на погребението на Бари, обвита във вдовишката си мъка като кралица в шлейфа си — какво състрадание, но и какво възхищение бе предизвикала у присъстващите. Да, Мери се бе превърнала в безмълвен, пасивен получател на възхищение, а ето че самата тя — прикована към мъжа, който я е предал, се бе озовала обвита в нещо мръсно, бе станала прицел на подигравките им…

(Навремето, още в Ярвил, мъжете подмятаха гадни шеги към Шърли заради репутацията на майка й, макар самата тя, Шърли, да беше идеално безупречна.)

— На дядо му е зле — разправяше Лекси на Андрю. — С какво са тия сладкиши?

А той се приведе зад щанда, да не види пламналото му лице.

Натисках се с майка ти.

Андрю насмалко да не дойде на работа. Боеше се, че Хауърд ще го уволни на мига за това, че се беше целувал със снаха му, и изпитваше ужас от мисълта, че Майлс Молисън може да нахълта да му търси сметка. При все че не беше толкова наивен, та да не отчете, че в ролята на злодея ще е самата Саманта, която, рече си безмилостно наум, сигурно е минала четирийсетака. Дори имаше готова защитна реч: „Беше се натряскала и ми се хвърли“.

В цялото му притеснение прозираше и слаб лъч на гордост. Нямаше търпение да види Гая; копнееше да й съобщи, че го е награбила възрастна жена, с надеждата, че ще видят нещата откъм смешната им страна така, както се бяха присмивали на Морийн, но че в крайна сметка тя може тайно да му се възхити; освен дето по смеха й ще може евентуално да разбере какво точно е правила тя с Фатс; доколко му е пуснала. И беше готов да й прости. Та нали и тя се беше понаджвакала. Но тя така и не се яви.

Отиде да донесе на Лекси салфетка и насмалко да се блъсне в жената на шефа си, която бе застанала зад щанда със спринцовката му „Епипен“ в ръка.

— Хауърд ме помоли да проверя туй-онуй — каза му Шърли. — На тая инжекция мястото й не е тук. Ще я сложа там, отзад.

XII

Преполовил ролката шоколадови бонбончета, Роби изведнъж изпита страхотна жажда. А Кристъл не му беше купила никакъв сок. Слезе от пейката и клекна в топлата трева, откъдето пак можеше да вижда очертанията й в храсталака заедно с оня непознат. И след малко се свлече по сипея и отиде при тях.

— Жаден съм — захленчи.

— Махай се, Роби! — кресна му Кристъл. — Отивай на пейката!

— Искам да пия!

— Да му еба… отивай на пейката, след малко ще ти дам нещо да пиеш! Изчезвай, Роби!

Разплаканото дете се изкатери по хлъзгавия бряг до пейката. Беше свикнал да не получава онова, което иска, и понеже по навик беше неизпълнителен заради своеволния начин, по който големите му налагаха своя гняв и правила, се беше научил да се възползва при всяка възможност и от най-дребните удоволствия.

Сега, ядосан на Кристъл, Роби заряза пейката и се поотдалечи по посока на пътя. По тротоара насреща му идваше мъж с черни очила.

(Гавин не можеше да се сети къде беше паркирал. Излезе с нервна крачка от Мери и тръгна право по „Чърч Роу“ и едва когато се изравни с къщата на Майлс и Саманта, си даде сметка, че е сбъркал посоката. Но понеже нямаше никакво желание пак да минава покрай Феърбрадърови, се насочи по заобиколен път към моста.

Забеляза омърляното с шоколад, неумито и непривлекателно дете и го подмина; щастието му беше разбито на парчета, та изведнъж му се прищя да отиде у Кей и да се гушне безмълвно в нея… тя поначало беше най-нежна с него точно когато се чувстваше най-нещастен — именно това го беше привлякло към нея от самото начало.)

Шумът на буйната река само засили жаждата на Роби. Поплака още малко, като в същото време смени посоката и се отдалечи от моста, минавайки покрай онова място, където се беше скрила Кристъл. Храстите вече се люлееха. Продължи нататък, жадуващ за нещо за пиене, докато откри дупката в дългия жив плет от лявата страна на пътя. Когато се изравни с отвора, видя игрището от другата му страна.

Роби се промуши през дупката и зяпна към зеления простор с разклонения кестен и футболните врати. Знаеше за какво служат, понеже братовчед му Дейн го беше учил в парка как да рита топка. Но толкова много зеленина за пръв път виждаше.

През полето вървеше жена със скръстени ръце и наведена глава.

(Саманта вървеше напосоки; идеше й само да върви, да върви, без значение накъде, стига да е колкото се може по-далече от „Чърч Роу“. Не преставаше да си задава куп въпроси, но на много малко от тях намираше отговорите; а единият от тези въпроси беше дали не прекали, като призна пред Майлс за онова тъпо, написано на пияна глава писмо, което беше изпратила, за да си отмъсти, и което сега й се струваше много по-неуместно…

Вдигна глава и погледът й срещна очите на Роби. Много пъти бе виждала през уикендите деца да се провират през дупката в живия плет да играят на поляната. И нейните дъщери го правеха, когато бяха по-малки.

Прехвърли се през заключената порта и се отдалечи от реката по посока на площада. Колкото и да се мъчеше да избяга, нямаше как да се отърси от обзелата я погнуса към самата себе си.)

Роби се върна през отвора в живия плет и тръгна по пътя подир бързо крачещата дама, но скоро я изгуби от поглед. Останалата му половин ролка се топеше в ръката му; не му се щеше да я остави, обаче жаждата го мъчеше. Кристъл сигурно е свършила. Обърна се и тръгна назад.

Стигна до първия гъсталак на брега, видя, че храстите вече не мърдат, и реши, че сега може да се приближи.

— Кристъл — викна я.

Но в храстите нямаше жива душа. Кристъл не беше там.

Роби се разрева и взе да вика с всички сили името й. Покатери се обратно по брега и се огледа с обезумял поглед наляво и надясно, но на пътя нямаше и помен от нея.

— Кристъл! — изкрещя.

Забързаната по отсрещния тротоар жена с къси сребристи коси му хвърли кратък поглед и се намръщи.

Шърли беше оставила Лекси в „Медният чайник“, където момичето явно се чувстваше добре, но на минаване през площада мярна Саманта — последният човек, с който би пожелала да се срещне в този момент, заради което се бе врътнала в обратната посока.

Воят и виковете на детето отекваха зад гърба й, но тя не намали ход. В джоба ръката й стискаше здраво „Епипена“. Няма да им позволи да я превърнат в мръсна шега. Ще си остане чиста и достойна за съчувствието им, като Мери Феърбрадър. Мощният й, опасен гняв не й позволяваше да мисли свързано: изпитваше единствено желанието да действа, да накаже, да сложи край.

Тъкмо преди стария каменен мост храстите вляво от пътя й леко потръпнаха. Погледна и окото й долови нещо безсрамно и нечестиво, което я тласна още по-силно към целта й.

XIII

Сухвиндер беше тръгнала из Пагфърд доста по-рано от Саманта. Излезе от „Старият дом на свещеника“ малко след като майка й й нареди да върви на работа, и оттогава се размотаваше по улиците и наблюдаваше невидимите ограничителни зони около „Нърч Роу“, „Хоуп Стрийт“ и площада.

В джоба си имаше близо петдесет лири — заплатата й от кафето и за снощното парти, а така също и бръснарско ножче. Викрам беше седнал зад бюрото си, та не можа да се добере до спестовната си книжка в малката кантонерка в бащиния й кабинет. Почака известно време на спирката да дойде рейс за Ярвил, но като мярна приближаващите се по тротоара Шърли и Лекси Молисън, моментално се скри.

Гая я беше предала най-брутално и неочаквано. Да вземе да свали Фатс Уол… а той сега, като тръгне с Гая, сто на сто ще зареже Кристъл. Никой не може да я разубеди, че всяко момче би зарязало всяко друго момиче заради Гая. Но не може да си представи, че ще отиде на работа и ще слуша как единствената й съюзничка й обяснява как Фатс всъщност бил свястно момче.

Мобифонът й избръмча. Гая за втори път й текстваше.

И нито дума за Фатс Уол. За натискането с мъчителя на Сухвиндер. Новото послание я питаше:

Сухвиндер върна мобифона в джоба си. Най-добре ще е да тръгне пеш към Ярвил и да вземе автобус извън града, та никой да не я види. Родителите й изобщо няма да усетят, че я няма, до пет и половина, когато трябва да се прибере от кафето.

Вървеше потна и изморена, а в главата й се оформяше отчаян план: дано успее да си намери подслон за по-малко от петдесет лири… нищо друго не желае, освен да остане сама и да се развърти с бръснарското ножче.

Тръгна по крайречния път. Долу под нея бучеше Ор. Ако мине по моста, ще хване някоя задна уличка чак до началото на детелината.

— Роби! Роби! Обади се!

По брега се щураше Кристъл Уидън, а Фатс Уол пушеше с една ръка в джоба и я гледаше как тича.

Сухвиндер сви рязко по моста, ужасена, че един от двамата може да я забележи. Крясъците на Кристъл отекваха над буйните води.

Мярна нещо в реката под себе си.

А ръцете й хванаха напечения каменен парапет и преди да осъзнае какво върши, добра се до ръба му, извика: Във водата е, Крис!, и скочи с краката надолу. Течението я повлече, а стъклото от някакъв счупен компютърен монитор сряза крака й.

XIV

С отварянето на вратата на спалнята Шърли видя само двете празни легла. По законите на справедливостта, Хауърд трябваше още да спи; ще се наложи да го накара пак да си легне.

Но не чу никакъв шум нито от кухнята, нито от банята. И Шърли се притесни да не са се разминали, като се е прибрала по крайречния път. Нищо чудно да се е облякъл и да е тръгнал за работа; сигурно и в момента седят с Морийн в задната стаичка и обсъждат Шърли; той най-вероятно се кани да се разведе с нея и да се ожени за Морийн — така и така играта им свърши и няма смисъл повече да се крият.

Почти на бегом се втурна към всекидневната с намерението да позвъни в „Медният чайник“. Хауърд, по пижама, се бе проснал върху мокета.

Лицето му бе мораво и очите му бяха изскочили. От устните му се долавяше слабо хриптене. Едната му ръка драпаше по гръдния му кош. Горнището на пижамата му се беше набрало нагоре и Шърли видя тъкмо онова петно зачервена кожа с разчесана коричка, в което възнамеряваше да забие иглата.

В погледа на Хауърд се съдържаше няма молба.

Шърли се облещи от ужас и хукна от стаята. Първо скри „Епипена“ в кутията с бисквити; после го извади оттам и го навря зад готварските си книги.

Втурна се обратно във всекидневната, грабна телефона и набра 999.

— Ало, Пагфърд? За „Орбанк Котидж“ ли се обаждате? Нашите хора са на път към вас.

— Ох, благодаря ви. Слава богу — каза Шърли и насмалко да затвори, но се усети какво е казала и изпищя: — Не, не, тук не е „Орбанк Котидж“…

Но операторът беше прекъснал връзката, та й се наложи повторно да го набере. В паниката си успя да изпусне слушалката. На мокета до нея хриповете на Хауърд ставаха все по-слаби и по-слаби.

— Не сме „Орбанк Котидж“ — викна. — Обаждам се от „Евъртри Кресънт“ трийсет и шест. Съпругът ми получи сърдечен удар…

XV

На „Чърч Роу“ Майлс Молисън излетя от дома си по чехли и хукна на спринт по стръмния нанадолен тротоар към „Старият дом на свещеника“ на ъгъла. С лявата си ръка заблъска по плътната дъбова врата, а с дясната се мъчеше да набере номера на жена си.

— Да, моля? — попита го отворилата Парминдер.

— Баща ми — изрече запъхтяно Майлс, — … пак удар… мама викна линейка… ще можеш ли да дойдеш? Моля ти се, ела!

Парминдер се извърна рязко към вътрешността на къщата и в ума си вече беше грабнала докторската си чанта, но изведнъж се закова на място:

— Не мога, Майлс. Спряха ме от работа. Няма как.

— Не си прави майтап… моля ти се… линейката ще дойде чак след…

— Не мога, Майлс.

Заряза я и хукна навън през портата. И видя Саманта да приближава къщата им по градинската алея. Извика я с треперещ глас и тя изненадана се извърна. В началото си помисли, че самата тя е причината за паниката му.

— Татко… припадна… чакаме линейка… оная проклета Парминдер Джаванда отказва да дойде…

— Боже мили — рече Саманта. — О, божичко.

Втурнаха се към колата и той подкара нагоре по пътя, както си беше по чехли, а Саманта — по сабото, което й беше направило плюски по нозете.

— Чуй, Майлс! Сирена! Вече са тук…

Но като свърнаха по „Евъртри Кресънт“, там нямаше никой, а и сирената заглъхна нанякъде.

На ливада, намираща се на километър и половина от там, Сухвиндер Джаванда повръщаше под една върба нагълтаната речна вода, а в това време възрастна дама притискаше към тялото й одеяла, които бяха станали толкова мокри, колкото и дрехите на Сухвиндер. Наблизо до тях човекът с кучето, който бе издърпал Сухвиндер за косите й от реката, се беше привел над едно малко, безжизнено телце.

Сухвиндер беше останала с чувството, че Роби се гърчи в обятията й, но дали не се беше заблудила от жестокото теглене на водите, които се мъчеха да й го отнемат? Добра плувкиня беше, но Ор успя да я повлече към дъното, да я подмята накъдето си поиска. Понесе я отвъд завоя, захвърли я към сушата, тя успя да нададе нещо като вик и да види как онзи с кучето се затича към нея по брега…

— Няма смисъл — каза мъжът, който от двайсет минути се мъчеше да свести телцето на Роби. — Отиде си малкият.

Сухвиндер изви и се свлече на мократа пръст и взе бясно да се тресе при звука на приближаващата сирена, която беше закъсняла.

На „Евъртри Кресънт“ парамедиците се мъчеха да качат Хауърд на носилката; наложи се Майлс и Саманта да им помогнат.

— Ти върви с татко, ние ще дойдем с колата — викна Майлс на Шърли, която стоеше като втрещена и не проявяваше никакво желание да влезе в линейката.

Морийн, току-що изпратила и последния клиент от „Медният чайник“, стоеше на прага и се ослушваше.

— Много сирени — подметна през рамо на каталясалия Андрю, който бършеше масите. — Трябва да е станало нещо.

И пое дълбоко въздух, сякаш се мъчеше да усети дъха на бедата в тихия следобеден въздух.