Вакантен пост

I

На гроба на Бари Феърбрадър се изсипа дъжд. Мастилото по възпоменателните картички се размаза. Ячкият слънчоглед на Шевон устоя на биещите едри капки, но лилиите и фрезиите на Мери се нагърчиха, а после се и разпаднаха. Със загниването си, веслото от хризантеми потъмня. От дъжда реката придойде, канавките се напълниха, а стръмните улици на Пагфърд лъснаха и станаха опасни. От кондензата през прозорците на училищния автобус нищо не можеше да се види; висящите кошници на площада придобиха неугледен вид, а Саманта Молисън, при включени на високи обороти чистачки, чукна леко колата на връщане от работа от града.

Пъхнатият в процепа за пощата вестник „Ярвил енд Дистрикт Газет“ три дни стърча от вратата на госпожа Катерин Уидън на „Хоуп Стрийт“, докато накрая прогизна и стана негоден за четене. И когато най-сетне служителката от „Социални грижи“ Кей Бодън го издърпа от процепа и надникна под ръждивото капаче, видя строполилата се с разперени крайници в основата на стълбите възрастна дама. Привиканият полицай помогна да разбият вратата, а линейка откара госпожа Уидън до „Саутуест Дженерал“.

А дъждът така и не спираше, та се наложи майсторът, който трябваше да изпише новата табела над бившия магазин за обувки, да отложи изпълнението на поръчката. Сума ти дни продължи да вали, че и през нощите, площадът се изпълни с гърбушковци в черни мушами, а чадърите се блъскаха на разминаване по тротоарите.

Ромонът върху тъмния прозорец оказваше успокоително въздействие върху Хауърд Молисън, който седеше в кабинета си — някогашната стая на дъщеря му Патриша — и четеше получения от местния вестник имейл. Решили все пак да пуснат статията на съветника Феърбрадър, защитаваща тезата, че „Фийлдс“ следва да остане част от Пагфърд, но за да имало равнопоставеност, се надявали в следващия брой да пуснат мнението и на друг съветник, който подкрепял прехвърлянето на „Фийлдс“ към Ярвил.

Аха, не мина номерът ти, а, Феърбрадър?, — рече си весело Хауърд. А ти очакваше всичко да стане така, както ти го искаше…

Затвори електронната поща и пренасочи вниманието си към купчинката книжа, която го чакаше — насъбрали се лека-полека писма, настояващи наследникът на овакантеното от Бари място да бъде избран. Правилникът изискваше наличието на най-малко девет искания за обществен вот, а той вече беше получил десет. Препрочете ги за пореден път на фона на вдигащите се и падащи гласове на жена му и деловата му съдружничка, които глозгаха до кокал в кухнята месестия скандал около установения със закъснение припадък на госпожа Уидън.

— … не може току-така да си вдигнеш чуковете от лекарски кабинет. А на всичко отгоре и крещяла с все сила, разправя Карен…

— … че й била предписала погрешни лекарства, знам, знам — прекъсна я Шърли, която смяташе, че държи монопола върху разсъжденията на медицинска тема, тъй като работеше като доброволка в болницата. — Предполагам, че сега в „Дженерал“ ще й вземат какви ли не проби.

— Аз, на мястото на доктор Джаванда, доста бих се притеснила.

— Сигурно смята, че ония Уидън са прекалено прости, за да я дадат под съд, ама и това ще е без значение, ако от „Дженерал“ потвърдят, че предписаното лечение е било неправилно.

— Ще я лишат от правоспособност — предвкуси мига Морийн.

— Точно така — потвърди Шърли. — И съм сигурна, че доста народ ще си каже: Слава богу, отърваха ни от нея.

Хауърд разпредели методично писмата на купчинки. Отделно постави попълнените от Майлс кандидатски формуляри. Останалите бяха от колеги в общинския съвет. Сред тях нямаше нищо изненадващо; от мига, в който Парминдер му прати имейл, че познава човек, готов да се кандидатира за мястото на Бари, той точно това и очакваше — онези шестимата да се сплотят около нея и да настояват да се проведат избори. Заедно с Бръмбезспир, те съставляваха така наречената от него „Многословна фракция“, която съвсем наскоро се бе лишила от своя лидер. Върху тяхната купчинка сложи попълнените формуляри на техния избраник — Колин Уол.

Третата купчинка оформи от други четири писма, също така от очаквани източници: професионалните жалващи се пагфърдци, вечно недоволни и подозрителни, доколкото ги познаваше Хауърд, вечно пишещи писма до редакцията на „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Всеки един бе вманиачен по определен не особено ясен местен спорен въпрос и смяташе себе си за „обективно разсъждаващ“; сто на сто, ако изберяха Майлс, те първи щяха да писнат против „семействеността“, но пък бяха и сред най-заклетите противници на „Фийлдс“ сред гражданството.

Постави по едно от последните две писма върху всяка длан и ги претегли. Едното бе от някаква съвсем непозната жена, която твърдеше (но Хауърд не приемаше нищо на доверие), че работи в клиниката по наркомании „Белчапъл“ (самият факт, че се беше писала „г-ца“, му внушаваше, че казва истината). След известно колебание постави и него върху формулярите на Гнездото Уол.

Последното писмо — без подпис, натракано на текстообработваща машина, призоваваше с абсолютно непремерени изрази за провеждането на избори. Купищата правописни грешки също издаваха колко е бързал авторът му. Писмото възхваляваше добродетелите на Бари Феърбрадър, но и заклеймяваше поименно Майлс като „непотходяш замесник“. Което наведе Хауърд към въпроса, да не вземе това лице да се окаже някой недоволен клиент на Майлс, който да го изложи пред хората. Човек все пак трябва да е подготвен и за такива потенциални опасности. В същото време Хауърд не беше убеден, че при тази анонимност писмото можеше да мине за глас в полза на провеждането на избори. И в този ред на мисли го напъха в малкия шредер върху бюрото си — коледен подарък от Шърли.

II

Пагфърдската адвокатска кантора „Едуард Колинс енд Ко“ се помещаваше на горния етаж на долепена тухлена къща, на чийто приземен етаж имаше магазин за оптика. Създадената от покойния Едуард Колинс фирма се състоеше от двама души: Гавин Хюс — щатен съдружник, с един-единствен прозорец в офиса си, и Майлс Молисън — съсобственик, с два прозореца. Имаха и обща секретарка — двайсет и осем годишна, неомъжена, с неособена външност, но с хубава фигура. Шона се смееше прекалено дълго на всички шеги на Майлс, а към Гавин се отнасяше с покровителство, което граничеше с обидното.

В един часа в петъка след погребението на Бари Феърбрадър Майлс почука на вратата на Гавин и влезе, без да дочака да го поканят. Завари съдружника си загледан през опръсканото от дъжда стъкло в тъмносивия небосвод.

— Ще прескоча да хапна някъде наблизо — рече Майлс. — Ако Люси Бевън случайно подрани, бъди така добър да й кажеш, че ще се върна в два. Шона излезе.

— Ще й кажа — отвърна Гавин.

— Да не е станало нещо?

— Мери се обади. Появила се някаква спънка със застраховката „Живот“ на Бари. Има нужда от моята помощ.

— Нали ще се оправиш сам? Или ме изчакай да се върна в два.

Майлс навлече балтона си, изтича надолу по стръмното стълбище и тръгна забързано към площада по измитата от дъжда уличка. Кратковременното разкъсване на облачността позволи на слънцето да огрее лъсналия паметник на загиналите във войните и провесените кошници. Пресичайки делово площада по посока на „Молисън енд Лоу“, Майлс изпита прилив на атавистична гордост по адрес на тази истинска пагфърдска институция, на този класически търговски център; гордост, която, вместо да отслабва заради обичайната близост, напротив — все повече се задълбочаваше и зрееше.

Майлс отвори входната врата и звънчето издрънча. Налице бе нещо като обеден час „пик“ — на щанда чакаха на опашка осем души, а Хауърд, в търговската си ливрея, с бляскащи по ловджийската шапка изкуствени рибарски мухи, бе отприщил дар словото си докрай.

— … и четвъртинка черни маслинки за теб, Розмари. Нещо друго? Нищо друго за Розмари… Всичко осем лири шейсет и два пенса — смятай го за кръгло осем лири, скъпа, в името на нашето дългогодишно плодотворно познанство…

Кикот и благодарности; стърженето и звучното затваряне на касовото чекмедже.

— Ха, кого виждам? Моя адвокат, който е дошъл да ме навести — прогърмя Хауърд, смигна и взе да се радва на Майлс над главите на опашката. — Изчакайте ме отзад в офиса, ако обичате, сър, а аз обещавам да не кажа в това време нищо подсъдно пред госпожа Хаусън…

Майлс се усмихна на дамите на средна възраст, които му отвърнаха с възторжени кимания. Висок, с гъста, късо подстригана побеляваща коса, с прикрито от тъмния балтон шкембе, Майлс бе сравнително привлекателно допълнение към ръчно месените печива и местните сирена. Проправи си внимателно път между отрупаните с вкусотии масички и се спря пред голямата арка, избита между гастронома и бившия магазин за обувки, която за пръв път бе лишена от найлоновото си покривало. На две опрени едно в друго точно под арката рекламни пана Морийн (Майлс разпозна почерка й) бе написала: Вход забранен. Предстоящо откриване… „Медният чайник“. Майлс надникна в почистеното празно помещение, което в най-скоро време щеше да се превърне в най-новото и най-хубавото пагфърдско кафе: стените бяха измазани и боядисани, а подът беше постлан с лакирано черно дюшеме.

Промъкна се покрай щанда, приплъзна се покрай Морийн, която работеше на резачката за колбаси, с което й даде повод да се изсмее дрезгаво и палаво, после се приведе и влезе в неприветливата задна стаичка. Ежедневният брой на Морийниния „Дейли Мейл“ я чакаше сгънат върху гетинаксовата масичка; палтата на Хауърд и Морийн висяха на куки, а врата водеше към ухаещата на изкуствена лавандула тоалетна. Майлс окачи балтона си и придърпа към масата вехт стол.

Хауърд се появи минута-две по-късно с две отрупани със специалитети чинии.

— Значи, твърдо се спряхте на „Медният чайник“, а? — попита Майлс.

— Ами тя, Мо, държи на името — отвърна Хауърд и постави едната чиния пред сина си.

После излезе с тромавата си походка, върна се с две бутилки бира и затвори с пета вратата, така че лишената от прозорец стая се обви в полумрак, прогонван единствено от мъждукащата провиснала крушка. Хауърд изпъшка силно и седна. По телефона в късния им сутрешен разговор бе спазвал конспиративен тон, а сега принуди Майлс да изчака още няколко секунди, през които отвори едната бирена капачка.

— Уол подаде формулярите си — каза най-сетне и му подаде бутилката.

— Аха — каза Майлс.

— Решил съм да обявя краен срок. Две седмици, считано от днес, за внасяне на кандидатурите.

— Напълно справедливо — отбеляза Майлс.

— Майка ти има чувството, че лицето, на име Прайс, все още не е изгубило интерес. Ти попита ли Сам дали има представа кой може да е това?

— Не съм.

Хауърд се почеса по гънката на шкембето, което така, както бе седнал върху скърцащия стол, бе стигнало току до коленете му.

— Между вас двамата всичко ли е наред?

Както винаги, Майлс бе във възторг от едва ли не екстрасенската интуиция на баща му.

— Не съвсем.

Пред майка си в никакъв случай нямаше да го признае, понеже все гледаше да не подклажда неспирната студена война между Шърли и Саманта, в която той бе и заложникът, и трофеят.

— Тя не одобрява идеята да се кандидатирам — поясни Майлс. Хауърд само вдигна вежди, а провисналата от долната му челюст кожа се полюляваше от дъвченето. — Абе прихванали са я нещо. Пак е изпаднала в едно от антипагфърдските си настроения.

Хауърд изобщо не бързаше да преглътне. После попи устни с книжна салфетка и се оригна.

— Веднъж да те изберем, и ще видиш колко бързо ще запее друга песен — каза. — Като се втурне в оня ми ти обществен живот, за който жените умират. Приемите в „Суитлъв Хаус“. Та тя точно там ще е във вихъра си.

Отпи пак от бирата и се почеса повторно по шкембето.

— Не мога да си го представя визуално тоя Прайс — върна се Майлс към съществения въпрос, — но нещо ми подсказва, че навремето детето му беше в един клас с Лекси в „Сейнт Томас“.

— Което ще рече, че е родом от „Фийлдс“, а това е най-важното — заключи Хауърд. — Родом от „Фийлдс“. А това може да се окаже в наша полза. Понеже ще разцепи гласовете в полза на „Фийлдс“ между него и Уол.

— Ъхъ — съгласи се Майлс. — Логично звучи.

Мисълта изобщо не му беше дошла на ума. Не можеше да се начуди на ефикасния бащин мозък.

— Майка ти вече се е свързала с жена му да изтегли формулярите от сайта ни и да му ги даде. Надявам се довечера да убедя майка ти да им се обади, да й каже, че разполагат с две седмици, и по този начин да го притисне да си разкрие картите.

— Значи, дотук имаме трима кандидати — каза Майлс. — Включително Колин Уол.

— Не съм чул за други. Не че изключвам възможността да се появи още някой, след като подробностите излязат на уебсайта ни. Но лично аз не се съмнявам в шансовете ни. Не се съмнявам. Обри се обади — добави Хауърд. В тона му винаги се появяваше лека добавъчна важност, когато наричаше Обри Фоли с малкото му име. — Има ли смисъл да уточнявам, че е плътно зад теб. Довечера се прибира. В момента бил в града.

Обикновено когато някой от Пагфърд кажеше „в града“, имаше предвид Ярвил. Хауърд и Шърли обаче подражаваха в употребата си на израза на самия Обри Фоли, като разбираха под това „в Лондон“.

— Подметна нещо да сме се съберели да си поприказваме. Евентуално за утре. Току-виж, поканил ни у тях. Сам много ще се поласкае.

Майлс току-що бе отхапал голям залък содена питка с пастет от черен дроб, но изрази съгласието си с категорично кимане. Мисълта, че Обри Фоли е „плътно зад него“, го радваше. Саманта може да се подиграва колкото си иска с предаността на родителите му към семейство Фоли, но това не му бе попречило да забележи, че в редките случаи, в които Саманта се изправяше лице в лице с Обри или Джулия, акцентът й леко се променяше, а поведението й ставаше забележително по-въздържано.

— И още нещо — каза Хауърд и пак се почеса по тумбака. — Сутринта получих имейл и от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Какви били възгледите ми по отношение на „Фийлдс“. В качеството ми на председател на общинския съвет.

— Ама сериозно ли? Пък аз си мислех, че Феърбрадър я е опекъл тая работа…

— Май нещо не му минава номерът, а? — отбеляза с огромно задоволство Хауърд. — Ще пуснат статията му, но искат някой да й възрази идната седмица. Да изрази противоположната страна. Ще ти бъда много благодарен, ако ми помогнеш. С разни юридически лафове и прочее.

— С удоволствие — рече Майлс. — Тъкмо ще повдигнем въпроса и за оная проклета клиника за наркоманите. По-добър аргумент в наша полза — здраве му кажи.

— Да… добра идея… чудесна направо.

От ентусиазъм бе преглътнал прекалено голяма хапка, та се наложи Майлс да го блъска по гърба, че да спре да кашля. Накрая, попивайки насълзени очи със салфетката, Хауърд успя да каже задъхано:

— Обри препоръчва окръжният съвет да отреже финансирането й от тяхна страна, а пък аз ще убедя нашите, че е крайно време да им прекратим наемателския договор за сградата. Така че предварителното повдигане на въпроса в печата може само да ни е от полза. Като си помислиш само колко пари и време сме налели в това проклето място без абсолютно никаква полза. И мога да го докажа с цифри и факти. — Хауърд звучно се оригна. — Пълно безобразие. Пардон.

III

Вечерта Гавин се зае да сготви лично вечеря в чест на Кей: отваряше консервите и чукаше чесъна с усещането, че нещо не е в ред.

След скандал си длъжен да кажеш на глас определени неща, че да постигнеш примирие: такива са всеизвестните правила. Гавин позвъни на Кей от колата си на връщане от погребението на Бари и изказа съжалението си, че не го е придружила, че целият му ден минал ужасно и че се надявал да се видят довечера. За него тези смирени признания бяха, повече или по-малко, цената, която беше длъжен да заплати за предстоящата мирна и тиха вечер.

Кей обаче ги възприе по-скоро като депозит по предоговорено споразумение. На теб съм ти липсвала. Ти си имал нужда от мен, когато ти е било криво. Ти съжаляваш, че не сме отишли като двойка. Така че дай да не повтаряме същата грешка и в бъдеще. В отношението й към него оттогава се забелязваше известно самодоволство — деловитост, чувство за наново подхранени очаквания.

За вечеря бе решил да направи спагети болонезе; умишлено не купи пудинг, нито подреди предварително масата: държеше да й демонстрира, че не полага никакви особени усилия. Но на Кей, изглежда, това не й направи впечатление, а, напротив — май възприе небрежното му отношение като комплимент. Приседна до кухненската му масичка, заприказва му на фона на ръмящия по капандурата дъжд, а погледът й се рееше по осветителните тела и обзавеждането. Рядко й се беше удавало да му гостува.

— Тоя жълт цвят Лиза ли го избра?

Ето пак: нарушаваше установените табута, сякаш отскоро са преминали на по-дълбоко ниво на интимност. Гавин предпочиташе по възможност да не си говорят за Лиза; това поне трябваше да й е станало ясно досега. Поръси каймата в тигана с риган и отговори:

— Не. Всичко, което виждаш, е от предишния собственик. Просто не съм имал време да го сменя.

— О — отбеляза тя и отпи от виното си. — Доста приятен цвят е всъщност. Малко безхарактерен.

Думите й подразниха Гавин, според когото интериорът на „Ковачницата“ във всяко едно отношение превъзхождаше онзи на „Хоуп Стрийт“ номер десет. Останал обърнат с гръб към нея, наблюдаваше как врят спагетите.

— Няма да повярваш — каза тя, — но днес следобед срещнах Саманта Молисън.

Гавин рязко се извърна; изобщо не очакваше Кей да знае дори как изглежда Саманта Молисън.

— Току пред гастронома на площада; влизах, за да купя това нещо — поясни Кей и чукна с нокът бутилката пред себе си. — А тя ме попита аз ли съм гаджето на Гавин.

Каза го лукаво, а всъщност се зарадва на избора на думи от страна на Саманта; олекна й от мисълта, че явно Гавин така я представя пред приятелите си.

— И ти какво каза?

— Ами казах… казах „да“.

Изражението й бе унило. Гавин изобщо не възнамеряваше да зададе по такъв агресивен начин въпроса си. Но какво ли не би дал да предотврати всякаква среща между Кей и Саманта.

— Както и да е — продължи Кей леко наострена, — покани ни на вечеря идния петък.

— Е, само това ми липсваше — рече ядно Гавин.

Веселото настроение на Кей значително се изпари.

— Проблем ли има някакъв?

— А, нищо… Нищо — отвърна той и продължи да ръчка врящите спагети. — Ако трябва да съм честен, стига ми това, че го гледам Майлс по цял ден в службата.

Точно от това се боеше най-много — че тя ще успее да се провре като червейче дотам, че да станат „Гавин и Кей“, с общ за двама им обществен кръг, та да става все по-трудно да може да я заличи от живота си. Как успя да се докара дотук? Как можа да й позволи да се пренесе в града? Гневът към себе си лесно се преобразуваше в гняв към нея. Какво й пречи да осъзнае колко малко се нуждае той от нея и да му се махне от главата, без да го принуждава да прибягва до мръсни номера? Изсипа спагетите в гевгир над мивката и изпсува полугласно капките вряла вода, които го опръскаха.

— В такъв случай се обади на Майлс и Саманта и им кажи, че няма да можем — предложи Кей.

Тонът й се беше втвърдил. А дълбоко вкорененият навик на Гавин му подсказа да отклони надвисналия конфликт, пък после — бъдещето ще реши.

— Не, не — каза и взе да попива опръсканата си риза с кухненска кърпа. — Няма страшно. Ще отидем. Защо да не отидем.

Но с неприкритата си липса на ентусиазъм все пак се опита да маркира отметка, към която да се върне някога при нужда. Много добре знаеше, че не ми се ходи. И не, изобщо не прекарах приятно. И не желая втори път да ходим.

В продължение на няколко минути се храниха, без да си проговорят. Гавин се притесняваше, че пак ще се сдърпат и че Кей ще го принуди да обсъждат наново принципни въпроси. Затърси из мозъка си някаква тема за разговор и накрая й заприказва за Мери Феърбрадър и компанията, издала застраховката „Живот“.

— Абсолютни гадове са — каза. — Имал е солидна застраховка, но тия копелета, адвокатите им, търсят поводи да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не бил направил пълно оповестяване.

— В смисъл?

— В смисъл, че имал чичо, който също бил починал от аневризма. Мери се кълне, че Бари го бил съобщил на застрахователния агент, когато сключвал полицата, но в бележките на онзи нищо не пишело. Вероятно агентът просто не е знаел, че е генетична заложеност. А между нас казано, и аз не знаех, че Бари…

Нещо в гласа му се пречупи. Ужасѐн и притеснен, Гавин наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото му и не щеше да помръдне. Краката на стола на Кей остъргаха пода; той се надяваше, че е тръгнала към банята, но в един миг усети как обгръща раменете му с ръце и го придърпва към себе си. И без да се замисли, той също я прегърна с едната си ръка.

Приятно му бе да е прегърнат. Защо не можеше и цялата им връзка да се сведе до прости, безмълвни утешителни жестове? Защо им е било на хората изобщо да се учат да говорят?

Беше накапал със сопол гърба на джемпъра й.

— Извинявай — изрече глухо и го обърса със салфетката си.

Отдръпна се от прегръдката й и си издуха носа. А тя придърпа стола си до неговия и положи длан върху ръката му. Толкова по̀ я харесваше, когато не му говореше, а само чертите й бяха меки и загрижени, като в момента.

— И досега не мога… той беше такъв добър човек — каза той. — Бари. Много свестен беше.

— Да. Всички това казват — потвърди Кей.

Така и не й беше дал възможност да се запознае с тоя прочут Бари Феърбрадър, но бе заинтригувана от изявата на емоции от страна на Гавин, а и от човека, който ги бе предизвикал.

— Веселяк ли беше? — попита, понеже можеше да си представи Гавин запленен от някой комик, от някой шумен тартор, от душата на някоя компания.

— Ами… донякъде… Всъщност не кой знае колко. Нормално. Обичаше да се смее… но беше толкова… добър човек. Просто обичаше хората, нали ме разбираш?

Изчака да чуе още, но Гавин, изглежда, не бе способен да изрази словесно останалите добрини на Бари.

— А пък децата… и Мери… горката Мери… Божичко, нямаш си представа.

Кей не спираше да го потупва нежно по ръката, но в същото време съчувствието й взе да изстива. Аз ли нямам представа какво е да си сама? Аз ли нямам представа какво е да останеш сама като глава на семейство? Защо не ме съжаляваш и мен — Кей?

— Толкова щастливи бяха — продължаваше с треперещ глас Гавин. — Това съвсем я съсипа.

Без да приказва, Кей галеше ръката му и си мислеше как така и не бе имала възможността да се съсипе.

— Мина ми — каза той, обърса носа си със салфетката и взе вилицата.

Със съвсем минимално потръпване на ръката си й даде знак, че може да отмести вече нейната.

IV

Отправената от Саманта към Кей покана за вечеря бе мотивирана от една смесица от отмъстителност и скука. Първоначалният й подтик бе да си отмъсти на Майлс, който вечно бе зает с някакви схеми, в които не й даваше глас, но изискваше от нея пълно сътрудничество; да види сега той какво става, когато тя уреди нещо, без да се допита до него. Плюс това щеше да натрие и носа на ония две клюкарки Морийн и Шърли, които безкрайно се вълнуваха от личните дела на Гавин, но си нямаха и най-малката представа за връзката му с лондонското му гадже. И в крайна сметка щеше да й даде възможност да наостри ноктите си в Гавин, като го подкачи за малодушието и колебливостта му в любовта: или като повдигне пред Кей темата за сватба, или като отбележи колко се радва, че Гавин май най-после е готов да се обвърже.

За съжаление, плановете й да постави други хора в неудобно положение не й донесоха напълно тъй очакваното удоволствие. Когато в съботното утро съобщи на Майлс какво е направила, той реагира с подозрителен ентусиазъм.

— Ама чудесно. Откога не сме го канили Гавин. А и за теб ще е хубаво да се опознаеш с Кей.

— Защо?

— Ами че ти нали и с Лиза се спогаждаше?

— Майлс, аз ненавиждах Лиза.

— Добре, добре… Може пък Кей повече да ти хареса!

Изгледа го кръвнишки, питайки се на какво ли се дължи прекрасното му настроение. Във всекидневната дошлите си за уикенда и задържани у дома от дъжда Лекси и Либи гледаха някакво музикално дивиди — баладата с тягостно китарено соло дънеше чак в кухнята, където разговаряха родителите им.

— Слушай — каза Майлс, — Обри иска да разговаря с мен по повод на съвета. Току-що говорих с баща ми и той спомена, че Фоли са ни поканили на вечеря за днес в Суитлъв…

— Не, благодаря — прекъсна го Саманта.

Внезапно я обзе необясним дори за нея си гняв и тя излезе от стаята.

През останалата част от деня продължиха да спорят под сурдинка из цялата къща, мъчейки се да не развалят уикенда на дъщерите си. Саманта отказваше както да промени мнението си, така и да обсъжда причините. А Майлс, вместо да й се ядоса, беше ту сговорчив, ту хладен.

— Как според теб ще изглежда, ако не дойдеш? — каза той в осем без десет вечерта, застанал на прага на всекидневната им, готов за излизане по костюм и вратовръзка.

— Аз нямам нищо общо с цялата работа, Майлс — отвърна Саманта. — Нали ти си този, който се кандидатира?

Да го гледа как се двоуми, й доставяше удоволствие. Знаеше, че го ужасява самата мисъл, че може да закъснее, но и че в същото време се чуди дали няма все пак да успее да я убеди да тръгне с него.

— Много добре знаеш, че очакват да отидем и двамата.

— Нима? Мен никой не ме е канил.

— О, престани да се дърляш, Сам, като знаеш идеално какво имат предвид… просто го приемат за даденост…

— Толкова по-зле за тях в такъв случай. Казах ти вече, нямам никакво желание. А ти побързай. Не бива да караш мама и татко да те чакат.

Той излезе. Чу го как изкара колата на заден ход от алеята, после отиде в кухнята, отвори бутилка вино и я отнесе с една чаша във всекидневната. И си представи как Хауърд, Шърли и Майлс вечерят заедно с господарите на „Суитлъв Хаус“. Няма начин Шърли да не получеше първия си оргазъм от бог знае колко години.

Мислите й се извърнаха неудържимо към онова, което счетоводителят й й беше казал през седмицата. Печалбата била паднала силно, независимо какво разправяше тя на Хауърд. Счетоводителят буквално й бе препоръчал да затвори магазина и да концентрира усилията си върху търговията онлайн. Но Саманта никак не беше готова на подобна стъпка — равносилна на признание, че се е провалила. Не че не би затворила с най-голямо удоволствие магазина — от самото начало я мъчеше: Ох, Сам, нещо не ми е съвсем по вкуса… тук отгоре е мааалко по-младежко, отколкото би ми отивало… Но в същото време червено-черното й магазинче в Ярвил бе спасението й — повод да се маха ежедневно от Пагфърд, да си бъбри с клиентките, да клюкари с помощничката си Карли. Без магазинчето, което бе отгледала в продължение на цели четиринайсет години, светът й съвсем щеше да се смали — казано накратко, щеше да се свие до размерите на Пагфърд.

(Ох, този Пагфърд, този проклет Пагфърд. Саманта поначало нямаше никакво намерение да живее тук. Двамата с Майлс си бяха запланували една свободна година за околосветско пътешествие, преди да почнат работа. Всичко им беше готово — и маршрутът, и визите. Саманта не спираше да си мечтае как ще се разхождат боси, хванати за ръка, по дългите бели австралийски плажове. И точно тогава установи, че е бременна.

Отиде му на гости в „Амбълсайд“ — в деня след теста за бременност, седмица след връчването на дипломите; заминаването им за Сингапур бе планирано за след осем дни.

Саманта нямаше никакво желание да съобщи вестта на Майлс в дома на родителите му; страх я беше, да не ги подслушват. Която и врата да отвореше Саманта в бунгалото, почти неизменно заварваше зад нея Шърли.

Затова изчака да ги настанят на тъмната маса в ъгъла на „Черният прелат“. И досега помнеше как челюстта на Майлс се втвърди, когато му каза; новината така го удари, че той изведнъж взе да й изглежда някак си по-възрастен.

В продължение на няколко вкаменени секунди не можа нищо да каже. Чак накрая промълви:

— Ами хубаво. Ще се оженим.

И й съобщи, че така или иначе, вече бил купил годежен пръстен, но още се чудел къде да й направи предложението — щяло му се да е на някое хубаво място като например върха на Еърс Рок11. Така си и беше: още с връщането им в бунгалото той изрови скритата дълбоко в раницата му кутийка с малък скъпоценен камък от един ярвилски бижутер; купил го бил с част от парите, които получил в наследство от баба си. Саманта седна на ръба на леглото му и плака, плака. Три месеца по-късно се ожениха.)

Останала насаме с бутилката вино, Саманта пусна телевизора. Появи се картина от дивидито, което Лекси и Либи бяха гледали — стопкадър на четирима младежи, които й пееха по тесни тениски; надали имаха повече от двайсет години. Натисна бутона Play. Момчетата изпяха песента си и дивидито продължи с тяхно интервю. Саманта се наливаше с виното, гледаше как младежите от бандата се шегуват помежду си, но как станаха напълно сериозни, когато взеха да разправят колко обичали феновете си. А тя си каза, че дори и на изключен звук щеше да ги познае, че са американци. По идеалните зъби.

Стана късно. Тя спря дивидито, качи се горе и каза на момичетата да оставят плейстейшъна и да си лягат; после се върна във всекидневната при останалата една четвърт от виното. Остави осветлението изключено. Натисна Play и продължи да пие. Когато дивидито свърши, го пусна отначало, да види онова, което беше пропуснала.

Един от младежите й се стори значително по-зрял от останалите трима — с по-широки рамене, с издути бицепси под късите ръкави на тениската, с як дебел врат и квадратна челюст. Саманта го наблюдаваше как поклаща бедра, втренчил право в камерата занесения сериозен поглед на красивото си лице, което се състоеше изключително от равни плоскости, ъгли и крилати черни вежди.

Сети се за секса, който правеха с Майлс: за последно — преди три седмици. Изпълнението му бе толкова предвидимо, колкото ръкостискането между двама братя масони. А един от любимите му лафове беше: „Ако не е счупено, не го поправяй“.

Саманта изля остатъка от виното в чашата си и си представи как се люби с младежа от телевизора. Напоследък гърдите й изглеждаха по-добре в сутиен; легнеше ли гола, разтичаха се във всички посоки, а това я караше да се чувства ужасно провиснала. Представи си се: притисната към стената, навирила единия си крак, роклята вдигната до кръста, а през това време силният мургав младеж със смъкнати около коленете джинси блъска ли, блъска…

Нещо се преобърна дълбоко в стомаха й — нещо почти подобно на щастие — когато чу по алеята връщащата се кола, чиито фарове описаха дъга през тъмната всекидневна.

Успя с триста зора да напипа копчетата, за да превключи на новините — далече по-бавно, отколкото очакваше; набута празната винена бутилка под дивана и се вкопчи в почти празната си чаша като в част от реквизита. Входната врата се отвори и затвори. Майлс влезе зад гърба й в стаята.

— Що седиш на тъмно?

Запали една от лампите, а тя го огледа набързо. Изглеждаше все така безупречно, както на тръгване, ако не се смятаха капките дъжд по раменете на сакото му.

— Как мина вечерята?

— Добре. Всички питаха защо те няма. Обри и Джулия много съжаляваха, че не си дошла.

— Ама, разбира се. Да не говорим за майка ти, която сигурно се съдра да реве от мъка.

Той седна на един от фотьойлите, под прав ъгъл спрямо нея, и я премери с поглед. А тя изтика падналите в очите й коси.

— За какво са всичките тези фасони, Сам?

— Ако и досега не си разбрал, Майлс…

Но и самата тя не бе сигурна в отговора; или поне нямаше представа как да сбие цялата тази разпростряла се обида в едно свързано обвинение.

— Не виждам с какво кандидатурата ми за общинския съвет…

— О, за бога, Майлс! — възкликна тя и леко се стресна от силата на собствения си глас.

— Добре де, обясни ми, ако обичаш — каза той, — какво те засяга изобщо тази работа?

Гледаше го гневно и се мъчеше да намери достатъчно точен израз, който да задоволи педантичния му ум, който, като някаква заядлива пинсета, моментално сграбчваше погрешно изречената дума, но много често не успяваше да възприеме основната идея. Как да му го каже така, че да я разбере? Че й е адски скучно да слуша безкрайните приказки на Хауърд и Шърли за дейността на съвета ли? Че и самият той вече й досажда до възбог с нескончаемите повторения на случки от доброто му старо време като ръгбист и самодоволните му описания на служебните му подвизи, и че само липсва сега да почне да ги допълва и с разсъждения на тема „Фийлдс“?

— Просто бях останала с впечатление, че имаме съвсем други планове — каза Саманта в полумрачната им всекидневна.

— Като например? Бъди по-точна, ако обичаш.

— Ами решили бяхме например — запроизнася старателно над ръба на треперещата чаша Саманта, — че щом момичетата завършат училище, ще тръгнем да пътешестваме. Нима не помниш, че си го обещахме?

При всичкия безформен гняв и мъката, които я обзеха, откакто Майлс обяви решението си да се кандидатира за съвета, нито за миг не се бе сетила да съжалява за пропуснатото навремето едногодишно пътешествие, но в сегашния момент тъкмо то й се яви като действителния проблем — или поне като най-точен израз на антагонизма и копнежа, които таеше.

Майлс изобщо не успя да включи.

— Какви ги приказваш?

— Когато забременях с Лекси — обяви на висок глас Саманта, — и нямаше как да заминем, след като проклетата ти майка ни ожени за нула време, а баща ти те уреди да постъпиш в „Едуард Колинс“, ти каза, и двамата се договорихме, че ще го направим, след като децата ни отраснат; че ще заминем нанякъде и ще си наваксаме за всичко, което сме пропуснали.

Той бавно заклати глава.

— За пръв път го чувам — рече. — Откъде, по дяволите, ти хрумна всичко това?

— Спомни си, Майлс: бяхме в „Черният прелат“, аз ти казах, че съм бременна, а ти каза… ей, богу, нима не помниш, Майлс… казах ти, че съм бременна, а ти ми обеща… обеща ми…

— От почивка ли имаш нужда? — възкликна Майлс. — Само това ли? Искаш да си починеш?

— Не, Майлс, нямам нужда от никаква проклета почивка, искам само… ама ти наистина ли не помниш? Нали тогава си казахме, че ще изчакаме децата да пораснат, ще зарежем всичко за цяла една година и ще го направим!

— Ами хубаво. — Имаше вид на разстроен човек, желаещ единствено да му се махне от главата. — Чудесно. Щом Либи навърши осемнайсет след четири години, пак ще си поговорим по въпроса. Но на този етап не виждам какво ти пречи евентуалното ми избиране за съветник.

— Да де, ако не се смята това, че ще трябва да те слушам заедно с проклетите ти родители да хленчите през останалия си земен живот за проклетия „Фийлдс“…

— Аха, „нашият земен живот“, казваш — изхили се самодоволно той. — В противовес на кое…?

— Престани! — изсъска тя. — Стига си се правил на умник, Майлс. Тия номера ги предавай на майка си…

— Но аз наистина и досега не разбирам какъв е проблемът…

— Проблемът — кресна тя — е там, че става дума за нашето бъдеще, Майлс. Нашето бъдеще. И че не ща да си поговоря пак за него след четири проклети години, а сега!

— Май няма да е зле да похапнеш — каза Майлс и се изправи. — Достатъчно си пила, като те гледам.

— Наври си го в гъза, Майлс!

— Извинявай, но ако ще прибягваме до псувни…

Извърна се и излезе от стаята. А тя едва се въздържа да не запокити винената чаша подире му.

Ох, този съвет: влезе ли веднъж него, няма да има излизане; никога няма да се откаже от мястото си, от възможността да е истинска важна клечка в Пагфърд, като Хауърд. Той се посвещава повторно на Пагфърд, заклева се наново във вярност към родния си град, в едно бъдеще, нямащо нищо общо с онова, което бе обещал на разстроената си годеница, докато тя ридаеше, приседнала на леглото му.

Кога за последен път бяха споменали за околосветското пътешествие? И тя вече не си спомняше точно. Сигурно куп години бяха минали оттогава, обаче тази вечер Саманта реши, че поне тя нито за миг не си е променяла намеренията. Точно така. И за секунда не се беше съмнявала, че някой ден ще си съберат багажа и ще заминат да търсят по-топли и по-свободни места, колкото се може по-далече, на противоположната страна на Земята, от Пагфърд, от Шърли, от „Молисън и Лоу“, дъжда, дребнавостите, монотонността. Може и да не се беше сещала с копнеж от години за белите плажове на Австралия и Сингапур, но и сега би предпочела да е там, дори с налелите се бедра и всичките си стрии, отколкото да седи тук, в плен на Пагфърд и по принуда да наблюдава как Майлс се превръща бавно в един нов Хауърд.

Тръшна се обратно на дивана, напипа дистанционното и пак пусна дивидито на Либи. Квартетът, този път в черно и бяло, вървяха бавно по дълъг безлюден плаж и пееха. Ризата на широкоплещестия младеж се вееше разкопчана на вятъра. А от пъпа му към джинсите се очертаваше фина пътечка окосмяване.

V

Журналистката от „Ярвил енд Дистрикт Газет“ Алисън Дженкинс успя най-после да установи към коя от многобройните ярвилски фамилии Уидън принадлежи всъщност Кристъл. Но никак не й беше лесно: на така намерения адрес не се водеше нито един регистриран гласоподавател, нито наземен телефонен номер. Алисън лично посети дома на „Фоли Роуд“ в неделя сутринта, но Кристъл беше излязла, а подозрителната и заядлива Тери отказа не само да й каже кога я очаква да се върне, ами и изобщо да потвърди, че там живее.

Кристъл обаче се прибра само двайсетина минути след като журналистката си замина с колата си, и пак се скара с майка си.

— Що не й каза да почака? Иска да ме интервюира за „Фийлдс“ и разни други работи!

— За к’во й е това инте’вю ма? Я да си ебе майката. Инте’вю щяла да й прави, д’еба!

И тази им кавга стана непоносима, при което Кристъл пак се надигна да върви у Ники, прибрала в джоба на долнището от анцуга мобифона на Тери. Тя често задигаше телефона на майка си; куп разпри се бяха породили от това, че майка й си го искаше, а Кристъл се правеше, че няма представа къде е. Кристъл все още таеше някаква смътна надежда, че журналистката може случайно да е научила номера и да й се обади директно.

Седяха в едно препълнено, шумно кафене в шопинг центъра и Кристъл разправяше на Ники и Лиан за журналистката, когато мобифонът иззвъня.

— Кой? Ти да не си журналистката?

— Кой там?… ’ери?

— Кристъл е на телефона. Кой се обажда?

— … ’е’я ти… ’страта…

— Кой? — изкрещя Кристъл.

Забила пръст в незаетото от телефона ухо, тя си проправяше път между пренаселените маси и търсеше някое по-тихо местенце.

— Даниела — каза ясно и отчетливо жената от другия край. — Сестрата на майка ти.

— А, кажи — изрече разочаровано Кристъл.

Д’еба и снобесата, казваше Тери всеки път, когато станеше дума за Даниела. Кристъл изобщо пък нямаше спомен да я е виждала някога.

— По повод на прабаба ти се обаждам.

— На кой?

— Баба Кат — повтори нетърпеливо Даниела.

Кристъл беше стигнала до балкона над вътрешния двор на шопинг центъра, където сигналът беше по-мощен; спря се на място.

— К’во й е? — попита.

Стомахът й буквално се преобърна, както правеше, когато като малка се премяташе през парапети, подобни на този, пред който стоеше в момента. Десет метра под нея народът се щураше, понесъл найлонови торби, буташе пазарски колички или влачеше след себе си невръстни дечица.

— Приели са я в „Саутуест Дженерал“. Преди една седмица. Получила е удар.

— От една седмица е в болница ли, викаш? — не можеше да повярва Кристъл, а стомахът й продължаваше да се носи. — Що никой не ни е казал?

— Ами тя едва говори, но два пъти им е споменала името ти.

— Моето име ли? — стисна здраво Кристъл мобифона.

— Твоето. Май иска да те види. Много е зле. Можело и да не прескочи трапа.

— В кое отделение е? — попита Кристъл, а мозъкът й зажужа.

— Дванайсето. Интензивното. Свижданията са от дванайсет до четири и от шест до осем. Запомни ли?

— Да не…?

— Бързам. Рекох да ти кажа, в случай че искаш да я видиш. Чао.

И прекъсна. Кристъл сне телефона от ухото си и впери поглед в екранчето. Натисна няколкократно бутона за повикване, но накрая й се показа надписът „Абонатът неизвестен“. Леля й явно не желаеше да я търсят.

Кристъл се върна при Ники и Лиан, които веднага усетиха, че е станало нещо лошо.

— Върви да я видиш — каза й Ники и погледна своя телефон да види колко е часът. — Ще успееш да стигнеш преди два. Вземи рейса.

— Ъхъ — каза безизразно Кристъл.

Замисли се дали да не забере от къщи майка си и Роби, та и те да видят Баба Кат, но се сети, че предишната година бе станала голяма разправия и оттогава майка й и Баба Кат не си говореха. Сто на сто ще падне голяма кандърма да навие майка си да дойде до болницата, а и не беше никак сигурна, че и Баба Кат ще й се зарадва особено.

Много е зле. Можело и да не прескочи трапа.

— Имаш ли достатъчно пари? — попита Лиан на път към автобусната спирка и взе да рови из джобовете си.

— Ъхъ — отвърна Кристъл, след като провери. — До болницата е само една лира, нали?

В очакване на двайсет и седми номер си поделиха една цигара. Ники и Лиан й помахаха за довиждане, сякаш я изпращаха на някое хубаво място. В последния миг Кристъл се уплаши и й се прищя да им викне: „Идвайте и вие!“. Но автобусът се отлепи от тротоара, а Ники и Лиан вече се бяха обърнали с гръб и си приказваха.

Тапицерията на седалката бе от някаква стара, миризлива и дращеща материя. Автобусът излезе на улицата, която минаваше покрай търговския център, после сви надясно по една от главните улици с големи магазини от двете й страни.

Страхът вибрираше в корема й като някакъв зародиш. Не че не си беше давала сметка колко стара и болнава бе станала Баба Кат, но смътно в себе си все се беше надявала, че тя ще се съвземе, ще се върне към добрите си времена, които бяха траяли толкова много години — да й почернее пак косата, да се изправи гръбнакът й, а паметта й да добие същата острота като хапливия й език. За нея Баба Кат бе вечно издръжлива и неуязвима и не можеше да си я представи, че умира. Ако изобщо се сещаше за деформирания й гръден кош, за безбройните бръчки, нашарили лицето й, Кристъл си ги представяше като благородни белези от успешната борба на прабаба й за оцеляване. Никой от познатите на Кристъл не бе умрял от старост.

(Сред хората, в чиято среда се движеше майка й, смъртта навестяваше младите, като понякога дори не изчакваше лицата и телата им да се съсухрят и обезобразят. Трупът, който Кристъл бе открила в банята им, когато беше на шест, бе на млад хубавец, бял и прекрасен като статуя, или поне тя така го беше запомнила. Но от време на време този спомен й се струваше объркан и съмнителен. Не беше съвсем сигурна в какво да вярва и в какво — не. Като малка бе чула неща, които възрастните впоследствие отхвърляха и отричаха. Можеше да се закълне, че чу как Тери тогава й каза: „Това беше баща ти“. Но и че след много години се отрече: „Стига глупости ма. Баща ти си е жив и здрав. Нали знаеш, че е в Бристол?“. При което Кристъл се принуди отново да се примири с мисълта за Бангър, както всички викаха на оня, който разправяха, че й бил баща.

Но за фон на всичко това бе служила вечно Баба Кат. На нея дължеше разминаването си с приемни родители: Баба Кат бе готова да я поеме там, в Пагфърд, като някаква яка, макар и неудобна обезопасителна мрежа. Псувайки бясно, Баба Кат се беше нахвърлила с еднаква злоба и върху Тери, и върху ония от „Социални грижи“ и бе отвела у дома си не по-малко бясната си правнучка.

Кристъл не можеше да реши дали изпитва обич, или омраза към къщичката на „Хоуп Стрийт“. Беше занемарена и вонеше на белина; човек имаше чувството, че няма накъде да помръдне. Но в същото време й даваше чувството за сигурност, пълна сигурност. Баба Кат пускаше у дома си само определени, одобрени индивиди. А в един стъклен буркан в дъното на банята си държеше старомодни кубчета с ароматни соли за вана.)

Ами ако завареше и други посетители до болничното легло на Баба Кат? Нямаше представа как изглеждат поне половината им роднини, а самата мисъл, че може да срещне непознати, с които има кръвна връзка, я докарваше до ужас. Тери имаше няколко полусестри — плод на многобройните връзки на баща й, когото Тери така и не беше виждала; Баба Кат обаче държеше да е в течение на всичко и упорито поддържаше връзка с огромния разпокъсан род, който синовете й бяха създали. През годините имаше няколко случая, когато Кристъл биваше заварена у Баба Кат от непознати роднини. Имаше чувството, че я оглеждат с подозрение и разпитваха Баба Кат под сурдинка, но Кристъл се правеше, че не ги забелязва, и изчакваше да си заминат, че да остане насаме с прабаба си. Особено я дразнеше мисълта, че в живота на Баба Кат може да има и други деца освен нея.

(— Тия кои са? — попитала бе на девет години Баба Кат и бе посочила ревниво с пръст поставената в рамка върху шкафа на баба й фотография на две момчета в униформите на пакстънската гимназия.

— Двама от правнуците ми — отвърна й Баба Кат. — Тоя е Дан, а тоя е Рики. Братовчеди сте.

Кристъл обаче нямаше нужда от братовчеди, нито искаше да ги вижда на шкафа на прабаба си.

— А тая коя е? — сочеше настоятелно момиченцето с къдрави златисти коси.

— Рианън, дъщеричката на моята Мишел, на пет годинки. Красавица, а? Ама взе, че се ожени за някакъв арабин — отвърна Баба Кат.

На шкафа на Баба Кат обаче така и не се появи снимка на Роби.

Наистина ли си нямаш представа кой изобщо е баща му, курво с курвите? Писна ми. Не мога повече да се разправям с теб, Тери. Оправяй се, както си знаеш.)

Автобусът пъшкаше по градските улици, покрай тълпите пазаруващи в неделния следобед. Когато Кристъл беше малка, Тери я водеше почти всеки уикенд в центъра на Ярвил: натикваше я в спортната бебешка количка, която Кристъл отдавна беше надрасла, понеже количката й предлагаше много повече места за криене на откраднатите стоки — можеш да ги набуташ под детските крачета или в торбите в коша под седалката.

Понякога Тери крадеше от магазините в тандем с Черил — сестрата, с която общуваше и която бе омъжена за Шейн Тъли. Черил и Тери живееха през пет преки една от друга във „Фийлдс“, а като се скараха, което не беше никак рядко — вцепеняваха въздуха с приказките си. Кристъл така и не можеше да схване в кой момент си говорят с братовчедите й от семейство Тъли и в кой — не, пък и вече й беше все едно: с Дейн разговаряше всеки път, щом го срещнеше. Веднъж дори се изчука с него, когато бяха на четиринайсет, след като си поделиха бутилка сайдер в градинката. Оттогава нито един от двамата не беше отворил дума за случилото се. А на Кристъл никак не й беше ясно дали законът поначало позволява да се оправяш с братовчеда си. Но от някакви приказки на Ники беше останала с впечатлението, че не го.

Автобусът се изкатери до пред главния вход на „Саутуест Дженерал“ и спря на двайсетина метра от огромния сив остъклен продълговат паралелепипед. Между сградата и портала имаше няколко добре поддържани тревни площи, тук-там по някое малко дръвче и гора от указателни табели.

Кристъл слезе подир две възрастни дами, бръкна в джобовете на анцуга и се заоглежда. Така и не помнеше вече името на отделението, което Даниела й беше казала; в главата й беше останало само това, че Баба Кат е в нещо дванайсето. Пристъпи уж нехайно към най-близката табела и уж случайно я погледна: съдържаше ред подир ред неразбираеми букви, образуващи думи, дълги колкото цялата й ръка, и стрелки, сочещи наляво, надясно и по диагонал. Кристъл не я биваше особено по четенето, а струпването на огромни количества думи я стряскаше и предизвикваше у нея агресивност. След още няколко скришни погледа към стрелките стигна до извода, че номера изобщо не се виждат, поради което реши да последва двете възрастни дами по посока на двойните стъклени врати, водещи в главната сграда.

Фоайето беше пълно с народ и още по-объркващо и от табелите. Пълното с купувачи магазинче бе отделено от основната част на фоайето с витрини от пода до тавана; редиците пластмасови столове като че бяха заети от дъвчещи сандвичи хора; в ъгъла се виждаше пренаселено кафене, а насред залата се издигаше шестоъгълен щанд, на който едни жени чукаха по компютрите си и отговаряха на запитвания. Кристъл се запъти натам с все още напъхани в джобовете ръце.

— Търся дванайсто отделение — рече намусено на една от жените.

— Трети етаж — отвърна й със същия тон жената.

От гордост Кристъл реши да не пита нищо повече, само се обърна и се отдалечи; накрая, в дъното на коридора, видя асансьорите и се качи на един за нагоре.

Нужен й бе близо четвърт час да открие отделението. За какво са им всички тия тъпи дълги думи, ами не вземат да сложат номера и стрелки? Но докато маратонките й скърцаха по бледозеления линолеум на коридора, някой я извика по име иззад гърба й.

— Кристъл?

Беше леля й Черил — висока и мощна, по пола от дънков плат и плътно прилепнало бяло бюстие, с прокарали черни корени изпод банановия цвят на косите й. Яките й ръце бяха покрити с татуси от кокалчетата на пръстите чак до раменете, а от всяко ухо висяха по няколко златни халки като за завеси. В ръката си стискаше кен с кока-кола.

— Не можа да се вдигне да дойде, значи? — каза Черил.

Разкрачила бе стабилно босите си нозе като някой охранител.

— Кой това?

— Тери. Не пожела ли да дойде?

— Още не знае. И аз самата току-що чух. Даниела ми се обади.

Черил изтегли халката на кена и загълта шумно от колата; потъналите в широкото плоско лице очички бяха на петна, като мляно месо с тлъстини, и наблюдаваха Кристъл над ръба на кена.

— Аз казах на Даниела да ти каже. Три дни лежала у тях без никой да я види, мама му стара. Можеш ли да си представиш в какво състояние са я заварили. Еби му майката.

Кристъл реши, че няма нужда да пита Черил защо сама не е изминала краткия път по „Фоли Роуд“ да съобщи лично новината на Тери. Явно сестрите пак бяха скарани. Не можеше да им хване дирята.

— Къде е тя? — попита Кристъл.

Черил я поведе с шляпащи по пода джапанки.

— Ей — рече в движение, — една журналистка ми се обади да пита за тебе.

— Наистина ли?

— И ми остави някакъв номер.

Кристъл се канеше да й зададе още куп въпроси, но влязоха в много тихо отделение и изведнъж я достраша. Миризмата никак не й хареса.

Баба Кат беше почти неузнаваема. Едната страна на лицето й бе съвсем разкривена, все едно някой беше опънал с жица мускулите му. Устата й беше провиснала на една страна; дори едното й око беше полузатворено. Напъхали й бяха разни тръбички, а в ръката й беше забита игла. Така както беше легнала, още повече личеше колко деформиран е гръдният й кош. Чаршафът се издигаше и спадаше на най-неочаквани места, та гротескната й глава върху кльощавия врат стърчеше като от дуло на оръдие.

Баба Кат изобщо не помръдна, когато Кристъл седна до нея. Дори с поглед не реагира. Само едната от дребните й ръчички леко потрепна.

— Не може да говори, но снощи успя два пъти да ти каже името — уведоми я Черил, загледана мрачно над ръба на кена.

Нещо стегна гърдите на Кристъл. Не знаеше дали Баба Кат ще я заболи, ако я хване за ръката. Приближи полека пръстите си до онези на Баба Кат, но не ги вдигна от чаршафа.

— Рианън вече идва — каза Черил. — И Джон със Сю. Сю търси начин да се свърже с Ан-Мари.

Настроението на Кристъл моментално се вдигна.

— Къде е тя сега? — обърна се към Черил.

— Някъде по Френчи Роуд в Бристол. Нали знаеш, че си има бебе?

— Чух нещо — каза Кристъл. — Момче или момиче?

— Нямам представа — отвърна Черил и отпи от колата.

Някой в училище й беше подвикнал: Ей, Кристъл, сестра ти май е надула тумбака! Вестта я зарадва. Щеше да е леля, нищо, че можеше и никога да не види бебето. Откакто се помнеше, бе влюбена в мисълта за Ан-Мари, която отнесли, преди Кристъл да се роди — изчезнала като дух в друго измерение, като героиня от приказка, не по-малко красива и загадъчна от мъртвеца в банята на Тери.

Баба Кат помръдна устни.

— К’во? — приведе се до устата й Кристъл, полууплашена, полувъзторжена.

— Искаш ли нещо, Бабо Кат? — попита тъй силно Черил, че шепнещите посетители около другите легла я изгледаха неодобрително.

Кристъл улавяше единствено някакъв шипящ, накъсан звук, но Баба Кат категорично се мъчеше да каже някаква дума. Кристъл се бе привела чак до отсрещната страна на леглото, вкопчила се с една ръка за металната табла.

— … ох… мм — напъваше се Баба Кат.

— К’во? — запитаха едновременно и Кристъл, и Черил.

Очите бяха помръднали с няколко милиметра — сълзящи, замрежени очи, впити в гладкото младо лице на Кристъл, в отворената й уста, така както висеше приведена над прабаба си, озадачена, напъваща се да разбере, но и уплашена.

— … ѐбане… — успя да произнесе накъсания старчески глас.

— Май не знае какво приказва — викна над рамото си Черил към свитата двойка посетители на съседното легло. — Ами така ще е, като са я зарязали цели три дни на оня шибан под.

Сълзите обаче размазаха погледа на Кристъл. Цялото отделение с високите му прозорци се разтвори в бяла светлина и сенки; стори й се, че видя проблясък от ярко слънце върху тъмнозелени води, натрошен на брилянтни капчици от плясъка на вдигащи се и спускащи се весла.

— Да — прошепна тя на прабаба си Кат. — Да, бабо, ходя на гребане.

Което вече не беше истината, заради смъртта на господин Феърбрадър.

VI

— К’во си си направил на физиономията бе, копеле? Да не си паднал пак от колелото? — заинтересува се Фатс.

— Не — отвърна Андрю. — Оня путьо Сай-Пай ме цапардоса, понеже се мъчех да го светна, че не е прав за Феърбрадър.

Двамата с баща му бяха в бараката и редяха дърва в двата коша, които стояха отстрани на камината във всекидневната. Саймън цапна Андрю по главата с един пън, той залитна върху купчината дърва и си охлузи покритата с акне буза.

К’во си мислиш бе, пъпчив посерко? Че знаеш за живота повече от мен ли, а? Само ако чуя една думичка да си казал за това, какво става вкъщи…

Нищо не съм…

Ше ти одера кожичка на живо, запомни го! Кой ти каза, че и Феърбрадър не е бил в схемата, а? Само че другото копеле е бил по-тъпият и се е дал да го гепят.

След което — дали от гордост и напук, или понеже фантазиите му за лесно спечелени пари така го бяха обзели, че и фактите не можеха да ги побутнат — Саймън изпрати по електронната поща формулярите си за кандидатстване. Сега унижението му вече беше съвсем сигурно, а за това щеше да плаща цялото им семейство.

Саботаж. Думичката не оставяше Андрю на мира. Щеше му се да събори с трясък баща си от висините, до които го бяха издигнали мечтите му за лесни пари, но най-вече му се щеше, ако изобщо е възможно (понеже предпочиташе слава, но без смърт), да го направи така, че Саймън изобщо да не усети чия хитрост е съсипала амбициите му.

Реши да не споделя намеренията си с никого, дори и с Фатс. Споделяше с Фатс почти всичко, но малкото изключения представляваха тъкмо онези безкрайни области, които запълваха почти целия му вътрешен мир. Да седите надървени в стаята на Фатс и да гледате в интернет как две мацки се натискат, е едно; съвсем друго е обаче да седнеш да му се изповядваш за маниакалното си умуване как да заговориш Гая Бодън. Така както е лесно да си седиш в Гнездото и да викаш на баща си „путьо“, а съвсем друго е да си признаеш как от гнева на Саймън ръцете ти изстиват и стомахът ти се бунтува.

Но ето че настъпи и часът, който промени всичко. Започна най-нормално, с жажда за никотин и красота. Дъждът най-после секна и бледото пролетно слънце лъсна върху натрупалата се като рибени люспи мръсотия по прозорците на училищния автобус, който залиташе и придърпваше по тесните пагфърдски улички. Андрю седеше някъде назад и не можеше да вижда Гая, притисната най-отпред между Сухвиндер и осиротелите дъщери на Феърбрадър, които пак почнаха да идват на училище. През целия ден почти не успя да зърне Гая и, явно, щеше цялата безплодна вечер да се утешава само със стари снимки от фейсбук.

С приближаването на автобуса към „Хоуп Стрийт“, Андрю изведнъж се сети, че нито един от двамата му родители не си е у дома, че да забележи липсата му. Във вътрешния му джоб бяха трите цигари, дадени му от Фатс; и ето че Гая слиза, стиснала е здраво металната тръба на облегалката и си довършва приказката със Сухвиндер Джаванда.

Защо пък не? Защо?

Стана, метна чанта през рамо, а когато автобусът спря, мина бързо по пътеката след двете слизащи момичета.

— Ще се видим у дома — подметна на минаване на изненадания Пол.

Стъпи на огрения от слънцето тротоар, а автобусът отмина с ръмжане.

Докато палеше цигарата, наблюдаваше Гая и Сухвиндер над свитите си на шепи ръце. Но двете момичета не тръгнаха към дома на Гая на „Хоуп Стрийт“, а се насочиха бавно към площада. Андрю ги последва, пушейки, леко намръщен, в неосъзната имитация на най-неосъзнаващия себе си човек, когото познаваше — Фатс, а през цялото време очите му се пълнеха от гледката на меднокестенявите коси, които подскачаха по плещите й, и на полата, която се усукваше около полюляващите се нейни бедра.

Веднъж стигнали до площада, двете момичета съвсем забавиха крачка, колкото повече се приближаваха до „Молисън енд Лоу“ — сградата с най-импозантната фасада: сини и позлатени букви над входа и четири окачени кошници. Андрю се позадържа на дистанция. Момичетата спряха и се загледаха в малката бяла обява на витрината на новото кафене, после се скриха в гастронома.

Андрю направи една пълна обиколка на площада, покрай „Черният прелат“ и „Хотел Джордж“, после също спря пред написаната с печатни букви на ръка обява, че търсят работници за през уикендите.

Хиперчувствителен по отношение на акнето си, което в момента бе съвсем напъпило, той чукна с нокът огънчето от цигарата, задуши дългия фас, прибра го в джоба си и последва Гая и Сухвиндер в магазина.

Момичетата стояха до масичка, отрупана с опаковани в кутии овесени питки и солени бисквити, и гледаха как огромният мъж с ловджийската шапка разговаря с някакъв възрастен клиент. Когато звънчето над вратата издрънча, Гая се извърна.

— Здрасти — рече Андрю с пресъхнала уста.

— Здравей — отвърна му тя.

Заслепен от собствената си смелост, Андрю се приближи, но чантата зад рамото му закачи на минаване въртящата се стойка с пътеводители за Пагфърд и брошури „Традиционните ястия на Югозападна Англия“. Успя да хване навреме стойката и да я задържи права, после набързо свали чантата от гърба си.

— Работа ли търсиш? — попита го тихо Гая с чудотворния си лондонски акцент.

— Ъхъ. И ти ли?

Тя кимна.

— Маркирай го с флаг на страницата за предложения, Еди — тръбеше Хауърд към клиента. — Качи го на уебстраницата, а аз ще имам грижата да го включа в дневния ред. PagfordParishCouncil — една дума — точка со, точка UK, наклонена черта Suggestion Page. Или следвай линка. Pagford… — Диктуваше бавно, а онзи с трепереща ръка пишеше по извадения лист — Parish…

Очите на Хауърд огледаха набързо тримата тийнейджъри, чакащи тихо до вкусните печива. И тримата бяха с половинчати униформи на „Уинтърдаун“ — училището им даваше толкова свобода и избор на трактовка, че то почти не приличаше на униформа (за разлика от „Сейнт Ан“, където държаха на спретнатите полички от шотландско каре и блейзър). И въпреки това бялото момиче притежаваше поразителна красота — прецизно шлифован диамант, изпъкващ още повече на фона на невзрачната дъщеря на семейство Джаванда, която Хауърд дори не знаеше по име, и светлокестенявия младеж с подчертано пъпчивата кожа.

Клиентът излезе с поскърцване от магазина и звънчето пак звънна.

— Мога ли да ви бъда полезен? — попита Хауърд, без да откъсва поглед от Гая.

— Да — каза тя и се приближи към него. — Мм. За работа сме дошли. — И посочи обявата на витрината.

— О, да — засия Хауърд. Новият сервитьор, който бе наел за уикендите, само преди няколко дни го бе напуснал, предпочел пред кафенето работата в един ярвилски супермаркет. — Да, да. И сте се насочили към сервитьорството, така ли? Предлагаме минималната надница, работното време е от девет до пет и половина в събота, от дванайсет до пет и половина в неделя. Откриването е след две седмици; осигуряваме необходимата подготовка. Ти на колко години си, съкровище?

Ама тя направо си е идеална, точно такава, каквато си беше представял, че му трябва: със свежо личице и хубаво телце; отсега си я представя във впита по тялото черна рокля и бяла престилчица с дантелка по краищата. Ще я обучи да работи с касата, ще я запознае и със склада; ще опита с малко хахо-хихи и сегиз-тогиз по някое бонусче, ако някой ден оборотът си заслужава.

Изсули се иззад щанда и без да обръща внимание на Сухвиндер и Андрю, хвана Гая над лакътя и я поведе през свода на разделителната стена. Маси и столове още нямаха, но щандът беше отсега монтиран заедно с декоративното пано от черни и кремави плочки на стената зад него, изобразяващо „едновремешния площад“: пълен с жени в кринолини и мъже с цилиндри; карета, спряла пред ясно надписания „Молисън енд Лоу“, а до него — „Медният чайник“. На мястото на сегашния паметник на загиналите художникът беше изобразил импровизирана декоративна помпа за вода.

Зарязаните Андрю и Сухвиндер се почувстваха неловко и леко враждебно настроени един към друг.

— Да? Какво ще желаете?

Откъм някакво задно помещение се беше появила попрегърбена жена с гарвановочерна тупирана прическа. Андрю и Сухвиндер измърмориха, че чакат, а в следващия момент в очертанието на свода отново се появиха Хауърд и Гая. Като видя Морийн, Хауърд пусна ръката на Гая, която от разсеяност бе забравил да пусне, докато й разясняваше задълженията на една сервитьорка.

— Май вече намерих работна ръка за „Чайника“, Мо — каза Хауърд.

— Така ли? — прехвърли жадния си поглед към Гая Морийн. — Имаш ли някакъв опит?

Хауърд обаче взе да тътне над нейния глас и да разправя на Гая за гастронома и как според него той бил нещо като институция в Пагфърд — забележителност, един вид.

— И така, трийсет и пет години — обяви Хауърд с царствено пренебрежение към собственото си декоративно пано. — Младата дама е съвсем отскоро в Пагфърд, Мо — допълни.

— Вие двамата също ли търсите работа? — обърна се Морийн към Сухвиндер и Андрю.

Сухвиндер завъртя глава; Андрю направи двусмислено движение с раменете си; Гая обаче направи знак с поглед на момичето: „Хайде де. Нали каза, че може и ти да опиташ“.

Хауърд огледа Сухвиндер, която категорично нямаше да изглежда по-красива във впита черна рокля и дантелена престилчица; плодовитият му и гъвкав мозък обаче не спираше да работи на високи обороти. Комплимент по отношение на татко й… нещо като обвързване на майка й… предоставена непоискана услуга; нямаше, изглежда, да е зле да вземе предвид на този етап и някои неща от не чисто естетическо естество.

— Ами, ако бизнесът потръгне така, както се надяваме, току-виж сме намерили работа и за две — рече и взе да се чеше по гушите, без да откъсва очи от Сухвиндер, която се изчерви непривлекателно.

— Ама аз… — понечи да каже, но Гая не я оставяше на мира.

— Хайде. Заедно.

Сухвиндер цялата пламна, очите й се насълзиха.

— Аз…

— Хайде — прошепна й Гая.

— Аз… Хубаво, съгласна съм.

— Ще трябва да те поставим на изпитателен срок, госпожице Джаванда — каза Хауърд.

Страхът почваше да души Сухвиндер. Ами какво ще каже майка й?

— А ти, предполагам, си кандидат за общ работник, нали? — прогърмя Хауърд по посока на Андрю.

Общ работник ли?

— Трябва ни много як човек, приятелю — каза Хауърд на примигващия озадачено насреща му Андрю: не беше стигнал по-надолу от най-едрия шрифт в началото на обявата. — Палети в склада, каси мляко от зимника, торбите с боклука отзад. Тежка физическа работа. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Ъхъ — каза Андрю.

Нали ще е там едновременно с Гая? Всичко останало е без значение.

— Ще трябва да идваш рано. Още в осем вероятно. Като начало ще се разберем за от осем до три, пък ще видим как ще потръгне. С две седмици изпитателен срок.

— Хубаво — рече Андрю.

— Как се казваш?

Като чу името, Хауърд вдигна вежди:

— Да не си син на Саймън? На Саймън Прайс?

— Ъхъ.

Андрю се притесни. Обикновено никой не знаеше кой е баща му.

Хауърд заръча на двете момичета да дойдат отново в неделя следобед: дотогава щели да доставят и касовия апарат, а той щял да разполага с време да им проведе инструктаж; после желанието му да поддържа разговора с Гая бе нарушено от пристигането на клиент, та тримата тийнейджъри се възползваха от удалата им се възможност да се измъкнат.

Андрю така и не успя да измисли какво да каже, след като се озоваха от външната страна на подрънкващата врата; още подреждаше мислите си, когато Гая му хвърли едно небрежно „чао“ и се отдалечи със Сухвиндер. Андрю запали втората от трите дадени му от Фатс цигари (моментът най-малко бе подходящ за задушения фас), което му даде извинение да остане неподвижен, загледан как тя се изгубва сред удължилите се сенки.

— На това момче защо му викат Фъстък? — запита Гая Сухвиндер, след като се бяха отдалечили достатъчно от Андрю.

— Щото има алергия — отвърна Сухвиндер. Втрисаше я от ужас само при мисълта, че й предстои да съобщи на Парминдер какво е направила. Чак гласът й звучеше като чужд. — Като учехме в „Сейнт Томас“, за една бройка щеше да умре, понеже някой го почерпил с бонбон от градинска ружа, в който бил скрил фъстък.

— О — рече Гая. — А пък аз си мислех да не би да му е малък хуят.

И се изсмя.

Засмя се насила и Сухвиндер, все едно по цял ден слушаше само майтапи за пениси.

Андрю забеляза, че и двете се извърнаха за миг назад, както се смееха, и по това усети, че си говорят за него. Кикотът им можеше да се възприеме и за обнадеждаващ — дотолкова поне разбираше от момичета. Ухили се на заобикалящия го захладняващ въздух и пое с преметната през рамо ученическа чанта и с цигара в ръка през площада по посока на „Чърч Роу“, откъдето му предстоеше стръмно изкачване в продължение на четирийсет минути, за да излезе от града и да стигне до „Хилтоп Хаус“.

Залезът придаваше на разцъфтелия в бяло жив плет пред къщите призрачна бледност: трънки от двете му страни и змийско мляко със ситни сърцевидни листенца покрай алеята. Уханието на цветята, висшето удоволствие от цигарата и перспективата за уикенди в компанията на Гая — всичко това се сливаше в божествена симфония от възторг и красота, озвучаваща пуфтенето на Андрю нагоре по хълма. Нека Саймън още веднъж само да го попита: „Ти още ли не си си намерил работа бе, Пъпчо?“ Веднага ще му отговори: „Намерих“. Ще работи рамо до рамо с Гая Бодън всеки уикенд.

Но най-хубавото е това, че най-после знае съвсем точно как ще забие анонимна кама право между бащините плешки.

VII

Първоначалната злоба на Саманта обаче премина бързо и тя взе горко да съжалява, че е поканила Гавин и Кей на вечеря. През цялата петъчна сутрин разправяше шеговито на помощничката си каква отвратителна вечер й предстои, но настроението й рухна още в мига, в който остави Карли да се оправя сама в „Презраменни канарокрепители“ (когато Хауърд чу за пръв път името, което бе измислила за магазина си, така се разсмя, че получи астматичен пристъп, след което Шърли винаги посрещаше намръщена споменаването му в нейно присъствие). Потеглила за Пагфърд преди часа „пик“, за да има време да купи необходимите й продукти и да се захване с готвене, Саманта направи опит да се развесели, като намисляше какви коварни въпроси ще може да зададе на Гавин. Да се зачуди на глас например защо Кей още не се е пренесла при него — прекрасна тема.

На прибиране пеша към дома от площада, понесла по една издута найлонова торба от „Молисън енд Лоу“ във всяка ръка, Саманта видя Мери Феърбрадър, изправена пред банкомата до входа на банката на Бари.

— Здравей, Мери… какво правиш?

Мери й се видя отслабнала и побледняла, със сиви сенки около очите. Разговорът им вървеше сковано и особено. Не бяха се виждали, откакто пътуваха заедно с линейката, ако не се смяташе краткото неловко изказване на съболезнованията по време на погребението.

— Все се каня да се отбия — заоправдава се Мери. — Толкова много ми помогнахте… а освен това исках да благодаря на Майлс…

— Няма нужда — отвърна й неловко Саманта.

— Да, но все пак…

— Ами заповядай тогава…

И едва след като Мери си замина, у Саманта се породи ужасното чувство да не би да е създала у Мери впечатлението, че тъкмо тази вечер ще е идеална да ги посети.

Още с прибирането си пусна торбите в преддверието и се обади в службата на Майлс да му се оплаче какво е направила, но той прояви вбесяваща невъзмутимост пред перспективата към карето им да се включи и една току-що овдовяла жена.

— Изобщо не смятам, че е проблем — рече. — Мери има нужда да се поразведри.

— Да, ама аз изобщо не й споменах, че сме поканили и Гавин с Кей…

— Мери се разбира с Гав — каза Майлс. — На твое място ни най-малко не бих се тревожил.

Нарочно се прави на ударен, помисли си Саманта. Явно, иска да си го върне за това, че отказах да отида в „Суитлъв Хаус“. Затвори телефона и взе да се чуди дали да не се обади на Мери да я помоли да не идва тъкмо довечера, но се боеше да не прозвучи невъзпитано, така че се примири с надеждата Мери просто да не намери сили да се яви.

Влезе с възстановено самочувствие във всекидневната, наду докрай звука на дивидито на Либи с оная младежка банда, та да ги чува в кухнята, след което пренесе торбите и се захвана да приготви касеролата и редовния си резервен специалитет — пудинга, известен като „кален пай от Мисисипи“. С най-голямо удоволствие би купила една от готовите големи торти на „Молисън енд Лоу“, което щеше да й спести доста усилия, но това неминуемо щеше да стигне до ушите на Шърли, която и с повод, и без повод споменаваше, че Саманта разчитала прекалено много на замразените полуфабрикати и готовите ястия.

Саманта бе вече разучила дивидито до такава степен, че и от кухнята успяваше да си представи визуално младежката банда. През седмицата го бе изгледала още няколко пъти, възползвайки се от отсъствието на Майлс — горе в домашния му кабинет или водещ дългите си разговори по телефона с Хауърд. Когато започна парчето, в което мускулестият младеж върви по плажа с развятата от вятъра разкопчана риза, отиде, както си беше с кухненската престилка, да го гледа и през цялото време смучеше разсеяно омазаните си с шоколад пръсти.

Беше замислила да прекара дълго време под душа, докато Майлс зарежда масата, но чак сега се сети, че Майлс всъщност ще позакъснее, понеже щеше да ходи до Ярвил да прибере децата от „Сейнт Ан“. И в мига, в който си даде сметка защо Майлс още го няма и че всъщност ще се върне заедно с двете момичета, Саманта се втурна сама да подрежда трапезарията и да скалъпи нещо за вечерята на Лекси и Либи, преди да са дошли гостите. Така че в седем и половина Майлс завари съпругата си по работно облекло, изпотена, вкисната и готова да припише на него вината за собствената й поначало идея.

Без изобщо да поздрави Саманта, Либи се отправи гневно към всекидневната и извади диска от дивиди плейъра.

— Браво, моето момиче, тъкмо се чудех как да го спра — каза Саманта.

— Защо работи телевизорът? Ти тоя диск ли гледаше?

На моменти Саманта имаше чувството, че по-малката й дъщеря яко се е метнала на Шърли.

— Исках да пусна новините, Либи. Нямам време за дивидита. Хайде, сядайте да вечеряте. Пицата ви е готова. Чакаме гости за вечеря.

— Пак ли замразена пица?

— Майлс! Трябва да се преоблека. Намачкай картофите на пюре, ако обичаш. Майлс?

Той обаче се беше скрил на горния етаж, така че й се наложи сама да блъска варените картофи, а в това време дъщерите й се хранеха на островчето насред кухнята. Либи беше опряла обложката на дивидито върху чашата си с пепси и зяпаше снимката.

— Тоя Майки е толкова тучен — изпъшка тя с такава похот, че направо стресна Саманта; но пък мускулестият младеж се казваше Джейк, та се утеши, че все пак не си падат по един и същ обект.

Лекси пък не млъкваше: силният й самоуверен глас сипеше картечни откоси информация за момичета от училището им, които Саманта не познаваше, и за щуротиите и кавгите между вечно менящите се групировки, на които отдавна беше изтървала дирята.

— Вижте какво, момичета: трябва да се преоблека. Разчистете, след като се нахраните, моля ви.

Намали пламъка под касеролата и се качи забързано по стълбите. Майлс закопчаваше ризата си в спалнята и се гледаше в огледалото на гардероба. Цялата стая ухаеше на сапун и афтършейв.

— По график ли се движим, любов?

— Да, благодаря, че се сети да попиташ. И че си намерил време да вземеш душ — изсъска Саманта и измъкна любимата си дълга пола с горнището й, преди да тресне вратата на гардероба.

— Има време и ти да се изкъпеш.

— Остават само десет минути до идването им; няма да ми стигнат да си изсуша косата и да се гримирам. — Ритна настрана обувките си; едната издрънча шумно по радиатора. — Като приключиш с кипренето, ще бъдеш ли така добър да се отбиеш до долу и да се оправиш с напитките?

След като Майлс излезе от стаята, направи опит да среши оплелите се гъсти коси и да си оправи грима. Изглеждаше ужасно. И едва когато се облече, забеляза, че си е сложила неподходящ сутиен под впитата по тялото й блуза. В хода на последвалото трескаво търсене се сети, че онзи, който й трябваше, е все още в сушилнята; изскочи на стълбищната площадка, но точно в този момент иззвъня входният звънец. Изпсува и се шмугна обратно в спалнята. Младежката банда забиваше с все сила от стаята на Либи.

Гавин и Кей цъфнаха точно в осем, тъй като Гавин се притесняваше какво ще каже Саманта, ако закъснеят — или, че са се заплеснали да се чукат, или, че са се скарали, преди да излязат. Очевидно тя възприемаше като привилегия на брачния живот правото да обсъждаш или да си завираш гагата в любовните изживявания на неженените. Освен дето страдаше от заблудата, че просташките й невъздържани приказки, особено когато се напиеше, представляват язвителен хумор.

— Заповядайте, заповядайте — подкани ги Майлс и се отдръпна назад да ги пропусне. — Влизайте, влизайте. Добре дошли в „Каса Молисън“.

Целуна Кей и по двете бузи и освободи ръцете й от шоколадовите бонбони, които носеше.

— За нас ли са? Много благодаря. Страшно се радвам, че най-сетне имаме повод да се запознаем. Гав прекалено много ви държи извън хорските погледи.

Майлс пое и виното от ръката на Гавин, после го перна леко по гърба — жест, който Гавин ненавиждаше.

— Влизайте. Сам само след секунда ще дойде. Какво да ви налея за пиене?

Кей поначало бе възприела Майлс като доста мазен и прекалено фамилиарничещ, но беше решила да не избързва със съжденията. Всяка двойка е принудена да общува със съответния кръг на другия партньор и да намира начини да ги понася. Днешната вечер представляваше значителна стъпка в стремежа й да навлезе в онези пластове от живота на Гавин, до които той досега не я допускаше, а и тя искаше да му покаже, че се чувства като у дома си в голямата самодоволна къща на Молисънови и че няма повече нужда да я държи встрани. Затова се усмихна на Майлс, пожела си червено вино и взе да се възхищава от просторната стая с лакираното й чамово дюшеме, отрупания с възглавнички диван и обрамчените литографии.

— Тук сме от… вече ще стане четиринайсет години — спомена боравещият с тирбушона Майлс. — Вие, доколкото знам, сте долу, на „Хоуп Стрийт“. Симпатични къщички са и се поддават на сполучливи решения за реконструкция.

Появи се и Саманта, усмихната, но без грам топлота. Кей, която дотогава я бе виждала само по шлифер, отбеляза впитостта на оранжевата блуза, изпод която прозираше и най-малката подробност на дантеления й сутиен. Лицето й бе по-тъмно от понабръчканата й кожа под врата; гримът й бе силен и неподходящ, а подрънкващите златни обици и златните домашни обувки с високи токчета си бяха, поне според Кей, направо курвенски. Изобщо Саманта й се видя от онзи тип жени, които обичат да хойкат по заведенията в шумни женски компании, попикават се от смях, ако някой получи поднесена от стриптийзьорка поздравителна телеграма, и водят пиянски флиртове с всички чужди партньори по разни партита.

— Здравейте — каза Саманта. Целуна Гавин и се усмихна на Кей. — Виждам, че вече имате питиета. Налей ми от същото, което си сипал на Кей, Майлс.

Извърна се, за да седне, след като бе успяла да прецени външността на гостенката: дребни гърди, як ханш, категорично избрала черния панталон с цел да минимализира едрия си задник. На нейно място, с нейните къси крака, Саманта щеше да предпочете високи токчета. Но пък лицето й беше хубавичко, с гладка маслинена кожа, големи тъмни очи и щедра уста; затова пък подстриганата късо, по момчешки, коса и решително плоските обувки указваха несъмнено наличието на определени „неприкосновени възгледи“. Типично в стила на Гавин: пак се е натресъл на командореща жена без чувство за хумор, която ще му стъжни живота.

— И така! — каза весело Саманта и вдигна чаша. — За Гавин и Кей!

И отбеляза със задоволство гузната, кисела усмивка, която се мярна по лицето на Гавин; но преди да успее да го притесни още повече или да измъкне от поне единия от двамата някое лично сведение, с което после да подразни Шърли и Морийн, пак се чу входният звънец.

Видът на Мери беше крехък и недодялан, особено в сравнение със застаналия до нея Майлс, който й беше отворил. Тениската й висеше от щръкналите ключици.

— Ох — стресна се Мери още от вратата. — Не знаех, че имате…

— Гавин и Кей току-що дойдоха — рече леко наслуки Саманта. — Заповядай, Мери, моля ти се… Какво ще пиеш?

— Мери, запознай се с Кей — намеси се Майлс. — Кей, запознай се с Мери Феърбрадър.

— О — успя само да каже изненаданата Кей; очаквала бе да са само четиримата. — Приятно ми е.

Гавин, който веднага усети, че Мери не е имала намерението да се включва към вечерята им и е готова моментално да си тръгне, потупа свободното място на дивана до себе си; Мери седна с несигурна усмивка. Лично той се зарадва на пристигането й. Ето го буфера, от който има нужда; дори и Саманта би трябвало да се усети, че свойствените й сквернословия са неподходящи в присъствието на една опечалена жена; да не говорим, че се бе нарушила и сковаващата симетрия, характерна за една четворка.

— Как си? — попита я тихичко. — Тия дни се канех да ти се обадя… Има някои нови развития по въпроса със застраховката…

— Нямаме ли нещо за дъвчене, Сам? — попита Майлс.

Саманта тръгна да излиза, вбесена на Майлс. В момента, в който отвори вратата на кухнята, я удари миризмата на прегоряло месо.

— Мамичката му, мамичката му…

Напълно беше забравила за касеролата, която бе съвсем пресъхнала. Загорялото дъно на съда бе покрито с лишени от всякаква сочност парченца месо и зеленчуци — окаяни останки от бедствието. Саманта ги заля с вино и бульон, заизчегъртва с лъжица полепналите по дъното парченца и започна да ги бърка енергично, цялата облята в пот. Откъм всекидневната чуваше пронизителния смях на Майлс. Сложи в уреда за варене на пара броколито с дългите дръжки, гаврътна виното си, разкъса плик с чипсчета тортия, отвори кутия с хумус и го разпредели в няколко купички.

Когато се върна в дневната, завари Мери и Гавин все още да си приказват тихичко на дивана, а Майлс показваше на Кей поставената в рамка аеро-фотоснимка на Пагфърд и й предаваше урок по история на градчето. Саманта сложи купичките на малката масичка, наля чашата си и се отпусна на фотьойла, без да изяви и най-малкото желание да се включи в един от двата разговора. Присъствието на Мери ужасно я притесняваше; скръбта й толкова силно личеше, че все едно я беше увила около себе си като плащаница. Дано си тръгне преди вечерята, молеше се Саманта.

Гавин обаче си беше наумил да задържат Мери. За разлика от повечето други случаи, когато се бе озовавал в компанията на Майлс и Саманта, обсъждането на последните новости в текущата им битка със застрахователното дружество го караше да се чувства много по-отпуснат и да усеща, че владее положението. Никой не се мъчеше да му подлее вода или да го покровителства, а и Майлс бе снел поне временно от плещите му всякаква отговорност по отношение на Кей.

— … а точно тук, мъничко извън обсега на снимката — разправяше Майлс и сочеше накъм пет сантиметра от рамката — се намира „Суитлъв Хаус“, резиденцията на рода Фоли. Голяма главна сграда в стил „Кралица Ан“, с всичките й там капандури, крайъгълни камъни… зашеметяваща архитектура. Задължително трябва да я разгледате. През лятото е отворена за посетители всяка неделя. Те, Фоли, са важна местна фамилия.

„Крайъгълни камъни“, а? „Важна местна фамилия“, а? Ама и ти си един гъз, Майлс…!

Саманта се надигна от фотьойла си и се върна в кухнята. Касеролата бе станала по-водниста, но миризмата на изгоряло преобладаваше. Броколито бе меко и безвкусно, а картофеното пюре — студено и изпръхнало. На нея обаче вече не й пукаше: разсипа всичко по чиниите и ги тресна върху кръглата маса в столовата.

— Заповядайте на вечеря! — провикна се по посока на всекидневната.

— Ох, аз трябва да си вървя — рипна Мери. — Изобщо не исках…

— Не, не, в никакъв случай — възрази й Гавин с тон, който Кей чуваше за пръв път: загрижен и примамващ. — Храненето ще ти се отрази добре… пък и децата все ще се оправят някак си за един час.

Майлс го подкрепи, при което Мери погледна несигурна към Саманта, която се видя принудена да се присъедини към двамата мъже, после хукна обратно към столовата да сложи още един комплект прибори на масата.

Покани Мери да седне между Гавин и Майлс, тъй като й се стори, че ако я настани до друга жена, само ще подчертае отсъствието на съпруга й. Кей и Майлс бяха минали на нова тема — социалните грижи.

— Не ти завиждам — каза Майлс и сипа на Кей голям черпак от касеролата; Саманта забеляза как черните люспи из соса се разливат по бялата чиния. — Дяволски трудна работа.

— Факт е, че от години страдаме от недостатъчно финансиране — отвърна Кей, — но пък и чувството на удовлетворение е голямо, особено когато усетиш, че си помогнал сериозно някому.

При което се сети за семейство Уидън. Вчерашната проба на урината на Тери в клиниката се беше оказала отрицателна, а Роби беше изкарал цяла седмица в детската градина. Мисълта я ободри и донякъде компенсира лекото й раздразнение от това, че Гавин отдаваше вниманието си изцяло на Мери и че не правеше нищо, за да улесни разговора й с неговите приятели.

— Доколкото разбрах, имаш дъщеря, Кей.

— Да, Гая. На шестнайсет години.

— Връстничка на Лекси; обезателно трябва да ги запознаем — каза Майлс.

— Разведена? — попита деликатно Саманта.

— Не — отрече Кей. — Така и не стигнахме до брак. Бяхме гаджета по време на следването и се разделихме малко след раждането й.

— Ами то и ние с Майлс току-що бяхме се дипломирали — каза Саманта.

Кей имаше слабото предчувствие, че може би Саманта се мъчи да постави граница между себе си — омъжилата се за едрия самодоволен баща на двете й деца, и изоставената Кей… не че Саманта е имало откъде да научи, че Брендън я беше зарязал…

— Гая всъщност се е хванала да работи в съботите при баща ти — обърна се Кей към Майлс. — В новото кафе.

Майлс изпадна във възторг. Изпитваше огромно удоволствие от мисълта, че двамата с Хауърд вече са се сраснали до такава степен с градчето, та не е останал човек в Пагфърд, който да не е свързан някак си с тях, било то като приятел, клиент, покупател или наемен работник. Гавин, задъвкал неуморно от известно време парчето каучуково месо, което отказваше да отстъпи пред зъбите му, усети със стомаха си как падна още по-ниско духом. За пръв път чуваше, че Гая ще работи за бащата на Майлс. Изпуснал бе случайно от погледа си факта, че в лицето на Гая Кей притежава друго мощно средство за пускане на котва в Пагфърд. Когато не беше в непосредствена близост до блъсканите от нея врати, убийствените й погледи и язвителни подмятания, Гавин имаше склонността да забравя, че Гая има и свое, съвсем независимо съществувание; че не беше просто част от несгодите — непроветреното спално бельо, лошото готвене и тлеещите сръдни — образуващи фона, на който едва-едва се развиваха взаимоотношенията му с Кей.

— На Гая харесва ли й в Пагфърд? — попита Саманта.

— Е, малко е възтихичко в сравнение с Хакни, но ми се струва, че постепенно свиква.

Кей отпи яка глътка от виното да си проплакне устата, след като бе изплюла тази огромна лъжа. Излизането й от къщи и тази вечер бе предшествано от поредната разправия.

(— Какво ти става? — попита Кей Гая, която седеше превита над лаптопа си върху кухненската маса с халат върху дрехите.

На екрана се виждаха пет-шест диалогови прозорчета. На Кей й беше ясно, че Гая общува онлайн с приятелите, които бе оставила в Хакни — приятели, с мнозинството от които се знаеше още от началното училище.

— Гая?

Отказът да отговаря беше нещо ново и злокобно. Кей беше свикнала да получава жлъч и бяс спрямо себе си, но най-вече по адрес на Гавин.

— Гая! На теб ти говоря.

— Знам, чувам те.

— В такъв случай бъди така любезна да ми отговаряш.

По прозорчетата на екрана заподскача черен диалог — смешни намигащи и кълчещи се иконки.

— Гая, ще бъдеш ли така добра да ми отговориш?

— Какво? Какво искаш от мен?

— Мъча се да те попитам как мина денят ти.

— Лайняно мина, ако държиш да знаеш. И вчера беше лайнян ден. И утре ще е лайнян ден.

— В колко се прибра?

— В колкото се прибирам всеки ден.

Макар и вече попорасла, Гая все още се обиждаше понякога, че е трябвало сама да си отключи и че Кей я е нямало да я посрещне у дома като някоя добра майка от приказките.

— И няма ли да ми кажеш защо денят ти е минал лайняно?

— Защото ти реши да ме доведеш в тоя смрадлив кенеф.

Кей успя да си наложи да не кресне. Напоследък такива крясъци си разменяха, че сигурно цялата улица ги слушаше.

— Нали знаеш, че довечера имам излизане с Гавин?

Гая измърмори нещо, което Кей не успя да долови.

— Моля?

— Казах, че не знаех, че толкова държи да те извежда.

— И какво ще рече това твое изказване?

Гая предпочете да си затрае; вместо това натрака някакъв отговор в един от превъртащите се на екрана разговори. А Кей остана да се двоуми — дали да я притисне още, или я е страх да не чуе нещо, което не би желала.

— Предполагам, че ще се приберем към полунощ.

Гая не отговори. Кей отиде да изчака Гавин в преддверието.)

— Гая се е сприятелила — каза Кей на Майлс — с едно момиче от вашата улица… Как й беше името… Нариндер?

— Сухвиндер — поправиха я едновременно Майлс и Саманта.

— Много добро дете — каза Мери.

— Не си ли виждала баща й? — попита Саманта Кей.

— Не съм.

— Сърдечен хирург е — обясни Саманта, която вече бе на четвъртата си чаша вино. — Абсолютно страхотен красавец.

— О! — каза Кей.

— Като някоя филмова звезда от Боливуд.

„Нито един не се сети да ми каже колко му се е усладила вечерята ми — мина й през ум на Саманта. — От най-елементарна учтивост, макар всъщност да беше отвратителна. Пък и след като не й е позволено да се гаври с Гавин, ще вземе поне да дразни Майлс.“

— Да знаеш, че Викрам е единственото привлекателно нещо в живота на този забравен и от Бога град — обяви Саманта. — Секс от главата до петите.

— А жена му е местното джипи — допълни Майлс — и член на общинския съвет. — А ти, Кей, доколкото разбирам, си подчинена на ярвилския окръжен съвет, прав ли съм?

— Прав си — каза Кей. — Макар че прекарвам повечето си време във „Фийлдс“. А той формално е част от пагфърдската община, ако не се лъжа.

Ох, само не „Фийлдс“, помисли си Саманта. Само не споменавай тоя проклет „Фийлдс“.

— А — каза Майлс с многозначителна усмивка, — „Фийлдс“ наистина е част от Пагфърд, поне от техническа гледна точка. Строго формално погледнато, това е така. Но темата е болезнена, Кей.

— Така ли? А защо? — попита Кей с надеждата да направи разговора общ, та да престане най-после Гавин да говори с полушепот на вдовицата.

— Ами най-просто казано, всичко започва през петдесетте години — поде Майлс своята очевидно добре отрепетирана реч. — От Ярвил искали да разширят жилищния район „Кантърмил“, но вместо да строят в западна посока, където сега е детелината…

— Гавин? Мери? Още вино? — опита се Саманта да заглуши Майлс.

— … те взели, че прибегнали до известно лицемерие — закупили земя, без да е ясно точно за какви цели им е нужна, след което разширили комплекса отвъд границата с пагфърдската община.

— Защо пропускаш да споменеш Стария Обри Фоли, Майлс? — прекъсна го Саманта. Най-после се беше докарала до онази прекрасна точка на опиянението, на която езикът й ставаше зъл, а тя се отърсваше от всякакъв страх от евентуалните последствия и бе готова да провокира и дразни в името на нищо друго, освен собственото си забавление. — Истината е, че Стария Обри Фоли, тогавашният собственик на въпросните прекрасни крайъгълни камъни или каквото там им вика Майлс, сключил сделка зад гърба на всички…

— Несправедливо го обвиняваш, Сам — обади се Майлс, но тя пак го надприказва.

— … коснал земята, на която сега е построен „Фийлдс“, прибрал паричките, които ще да са били от порядъка на четвърт милион…

— Не говори глупости, Сам. Изключено е да е било такава голяма сума в края на петдесетте…

— … и чак тогава се усетил, че всички са му страшно ядосани, при което се направил на изненадан, че действията създали такъв голям проблем. Абе типичен идиот от най-висшата класа. Че и пияница при това — допълни Саманта.

— Това пък изобщо не е вярно, смея да кажа — заяви твърдо Майлс. — За да разбереш из основи проблема, Кей, трябва да си запозната с една определена част от местното минало.

Опрялата брадичка в дланта си, Саманта се престори, че от скука лакътят й изпадна от масата. Колкото и да й беше неприятна Саманта, Кей не можа да удържи смеха си, та дори Гавин и Мери прекъснаха своя разговор.

— Говорим си за „Фийлдс“ — поясни Кей с тон, предназначен да напомни на Гавин, че и тя все пак е там — че е длъжен да й окаже морална подкрепа.

И Майлс, и Саманта, и Гавин осъзнаха едновременно колко нетактично е да се повдига темата „Фийлдс“ пред Мери, след като тъкмо тя бе най-спорната в отношенията между Бари и Хауърд.

— Имам чувството, че настъпихме болезнен мазол — отбеляза Кей в желанието си да принуди Гавин да изрази някакво мнение, да го включи в общата дискусия.

— Ммм — отвърна той и пак се извърна към Мери: — Кажи сега, Деклън напредва ли във футбола?

Кей все едно я прободе нож от бяс: колкото и опечалена да е напоследък Мери, загрижеността на Гавин й се стори ненужно подчертана. Лично тя си беше представяла вечерта по съвсем друг начин: четворка, в която Гавин щеше да се види принуден да признае, че те в действителност са двойка; а сега, ако ги наблюдаваше някой, щеше неминуемо да се усъмни дали взаимоотношенията им надрастват най-обикновено запознанство. А и храната беше отвратителна. Кей постави ножа и вилицата си успоредно един на друг заедно с три четвърти от недокоснатата си порция — постъпка, която не убягна от вниманието на Саманта, — и отново се обърна към Майлс:

— Ти нали в Пагфърд си израснал?

— Боя се, че да — засмя се самодоволно Майлс. — Родил съм се в старата болница „Келънд“, която се намираше съвсем наблизо. Закриха я през осемдесетте години.

— А ти? — попита Кей Саманта, която я прекъсна насред думата.

— Слава богу, не. Тук съм съвсем случайно.

— Извинявай, но изобщо не знам с какво се занимаваш, Саманта — поясни Кей.

— Имам си биз…

— Продава сутиени за свръхедри бюстове — уточни Майлс.

Саманта се изправи рязко и отиде за нова бутилка вино. Когато се върна на масата, завари Майлс да описва на Кей смешния случай — очевидно целящ да й илюстрира как в Пагфърд всички се познават помежду си — как една нощ бил спрян с колата си от полицай, който се оказал приятелче още от началното училище. Подробната възстановка на разменените остроумия между него и Стив Едуардс бе до болка позната на Саманта. Обикаляше масата да долива чашите и не отделяше поглед от строгото изражение на лицето на Кей, която несъмнено не намираше нищо смешно в това, да шофираш в нетрезво състояние.

— … и тогава Стив ми поднася дрегера, аз се наканвам да духна и точно в този момент и двамата почваме да се смеем като ненормални. Колегата му изобщо не загрява какво става и се облещва — Майлс изимитира беззвучно как онзи въртял глава насам-натам, — а Стив се е превил одве и ще се попикае от смях, понеже и на двамата в акъла ни е единствено последният случай, при който ми беше подал да духам в нещо, а това беше преди близо двайсет години и…

— Било надуваема кукла — довърши, без да се смее, Саманта и се тръшна пак на мястото си до Майлс. — Майлс и Стив я сложили в леглото на родителите на приятеля им Иън по време на купона за осемнайсетия рожден ден на Иън. В крайна сметка Майлс отнесъл глоба от една хилядарка и му отнели три точки от талона, понеже за втори път го спипвали да кара с превишен лимит. Та това бил поводът за истеричния им смях.

Майлс продължи да се хили глупаво, като спаднал балон, забравен след весело парти. Ледовит повей сякаш премина през временно утихналата стая. Колкото и безгранично скучен да й се струваше Майлс, Кей все пак бе на неговата страна — май никой друг от присъстващите не желаеше поне мъничко да се напъне, че да улесни въвеждането й в пагфърдското общество.

— Моите лични впечатления са, че „Фийлдс“ е доста труден квартал — каза с цел да се върне на темата, в която, изглежда, Майлс се чувстваше в свои води, но без въобще да подозира колко неудачно е повдигането й в присъствието на Мери. — Работила съм в бедните централни райони на голям град, но не очаквах да заваря подобна мизерия в провинцията, а тя не се различава особено от лондонската. Без съответното етническо разнообразие, естествено.

— А, и ние си имаме своя дял от наркомани и прахосници — каза Майлс. — Повече не мога и хапка да поема, Сам — отмести назад все още доста пълната си чиния Майлс.

Саманта взе да раздига масата; Мери стана да й помага.

— Моля те, Мери, няма нужда. Седи и си почивай — рече Саманта.

Но онова, което най-много подразни Кей, бе, че и Гавин рипна и взе кавалерски да настоява Мери да си седнела на мястото, а пък Мери не се предаваше.

— Прекрасна вечеря, Сам — похвали Мери домакинята в кухнята, докато изхвърляха повечето храна в кофата за боклук.

— Нищо не се получи. Отвратително беше — не се съгласяваше Саманта, която едва сега, застанала на краката си, можа да оцени колко е пияна. — Как ти се струва Кей?

— Не знам. Очаквах съвсем друг вид човек — отвърна Мери.

— Аз пък точно такава си я представях — заяви Саманта и заизважда чинийки за пудинга. — Лиза номер две, мен ако ме питаш.

— О, пепел ти на езика — рече Мери. — Дано този път му се падне нещо по-свястно.

Тази съвсем нова гледна точка изненада Саманта, която бе на мнение, че мекушав човек като Гавин заслужава единствено постоянен тормоз.

Върнаха се в столовата, където Кей и Майлс разговаряха оживено, а Гавин седеше и дума не обелваше.

— … да им възлагаме отговорността за самите себе си, което ми се струва едно доста егоистично и самодоволно…

— Радвам се да те чуя да говориш за „отговорност“ — каза Майлс, — понеже и аз смятам, че точно до нея опира всичко, нали? Въпросът обаче е: докъде се разпростира границата й?

— Очевидно покрай „Фийлдс“ — изсмя се снизходително Кей. — Налага се чертата да минава между домовладелците от средните класи и по-нисшите…

— И Пагфърд е пълен с хора от работническата класа, Кей; с тази разлика, че повечето от тях работят. Имаш ли представа каква част от жителите на „Фийлдс“ преживяват на социални помощи? „Отговорност“, казваш. А къде отиде личната отговорност? Местното училище от години се посещава от такива деца — деца, в чието семейство няма нито един работещ; на които е чужда самата идея да изкарват хляба си чрез труд; цели поколения неработещи, които се предполага да субсидираме…

— И вие смятате да решите проблема, като ги пробутате на Ярвил — прекъсна го Кей, — вместо да се борите с основните причини…

— Желаещи за кален пай от Мисисипи? — провикна се Саманта.

Гавин и Мери си взеха по един резен и благодариха; Кей обаче вбеси Саманта, като й подаде чинията си като на някаква келнерка, без да отклонява вниманието си от Майлс.

— … клиниката за наркомании, която е от жизнена важност, но за чието закриване съществува мощно лоби…

— Е, щом ще говорим за „Белчапъл“, Кей — поклати самодоволно глава Майлс, — надявам се, че поне си се сдобила с данни за успеваемостта й. А те са жалки, честно казано. Абсолютно жалки. Виждал съм числата, дори днес сутринта пак ги прегледах, затова няма да те лъжа: колкото по-бързо затворят…

— А като говориш за числа, имаш предвид…?

— Процентите на успеваемост, Кей, съвсем точно се изразих: колко души са спрели да вземат наркотици, останали са чисти…

— Съжалявам, но гледната ти точка е крайно наивна: ако ще съдиш за успеха на една клиника само по…

— Добре де, по кой друг начин може човек да прецени успеха на една клиника за наркомании? — не вярваше на ушите си Майлс. — Доколкото ми е известно, в „Белчапъл“ не се занимават с нищо друго, освен да раздават метадон, какъвто половината им клиенти така и така използват успоредно с хероина.

— Проблемът с наркоманиите поначало е безкрайно сложен — каза Кей, — така че е и наивно, и опростенческо да се разглежда единствено като проценти на потребяващи и непо…

Майлс обаче въртеше глава с усмивка на лицето си, от което Кей, която до този момент изпитваше удоволствие от словесния двубой с този самодоволен юрист, изведнъж страшно се ядоса.

— Ще ти дам един много конкретен пример за това, какво правят в „Белчапъл“: става дума за семейство, с което работя — майка, дъщеря тийнейджърка и малко момченце. Ако майката не е на метадон, моментално ще излезе на улицата, за да заработи пари за поддържане на навика си; така че децата са значително по-добре…

— Щяха да са много по-добре, ако не бяха при майка си, като те слушам как я описваш — подметна Майлс.

— И къде по-точно предлагаш да отидат?

— Като начало — в някое свястно приемно семейство.

— А имаш ли представа колко приемни семейства има и колко деца се нуждаят от такова? — попита Кей.

— Най-разумното решение би било да ги осиновяват още с раждането им…

— Фантастично! Моментално скачам в машината си на времето — заяде се Кей.

— Аз например познавам една двойка, които най-упорито търсеха дете за осиновяване — подкрепи най-неочаквано Саманта съпруга си. Никога няма да прости на Кей за обидно подадената чиния; тая жена е комунистка и покровителстваща — точно копие на Лиза, която досаждаше на всяко събиране със своите политически възгледи и с работата си в областта на семейното право и гледаше Саманта отвисоко затова, че притежавала магазин за сутиени. — За Адам и Джанис говоря — вметна пояснително на Майлс, който кимна, — а те каквото и да правеха, така и не можаха да попаднат на бебе, нали така?

— О, да, бебе — забели очи Кей. — Всеки е готов да осинови бебе. Роби обаче е почти на четири. Не е научен да ползва тоалетна, изостанал е в развитието зад връстниците си и съм почти сигурна, че е бил изложен и на неподходящо сексуално поведение. Вашите приятели случайно да желаят него да осиновят?

— Мисълта ми беше, че ако са го отнели от майката веднага след раждането…

— Но тя не е вземала наркотици по време на раждането му и е била на път да се оправи — каза Кей. — Обичала го е и е искала да го задържи, и за известно време е успявала да задоволи потребностите му. Вече била отгледала Кристъл с известна помощ от роднините си…

— Кристъл! — изпищя Саманта. — Боже мой, ти за Уидън ли ни говориш?

Кей се ужаси от факта, че се бе изпуснала да спомене нечие име; в Лондон това нямаше да има значение, но пък в Пагфърд всеки май познаваше всекиго.

— Не биваше…

Майлс и Саманта обаче се бяха разсмели, а Мери наблюдаваше напрегнато. Кей, която не се беше докоснала до пая си, а и от основното ястие бе хапнала съвсем малко, усети, че е пила повече, отколкото трябва; отпиваше редовно от виното, за да успокоява нервите си, а ето че сега бе издала неволно и важна служебна тайна. Да се поправи, обаче беше вече късно; гневът, за съжаление, бе надделял над всички други съображения.

— Не я виждам Кристъл Уидън като реклама за майчинските умения на тази жена — каза Майлс.

— Кристъл се мъчи като грешен дявол да не позволи семейството да се разпадне — отбеляза Кей. — Страшно много обича братчето си; ужасява я мисълта, че могат да им го отнемат…

— На Кристъл Уидън не бих й поверил и яйце да ми свари — прекъсна я Майлс, а Саманта отново се разсмя. — Хубаво, отчитам в нейна полза това, че обича братчето си, но той не е плюшена играчка…

— Прекрасно знам това — сряза го Кей, като се сети за насраното, разранено дупе на Роби, — но това не й пречи да го обича.

— Кристъл тероризираше дъщеря ни Лекси — каза Саманта, — така че сме я виждали и от друга нейна страна, а не само от онази, която сме убедени, че показва пред теб.

— Добре де, на всички ни е известно, че Кристъл е имала ужасно детство — рече Майлс. — Това никой не го отрича. На мен проблемът ми е побърканата от дрогата нейна майка.

— Факт е обаче, че тя бележи в момента сериозен напредък по програмата на „Белчапъл“.

— Но като се има предвид миналото й — упорстваше Майлс, — нужно ли е човек да е ракетен специалист, за да познае, че й предстои релапс?

— Ако вземем да прилагаме това правило поголовно, на теб ще трябва да ти отнемат книжката, тъй като, ако се съди по миналото ти, ти си склонен към шофиране след употреба на алкохол.

Майлс се озадачи временно, но Саманта хладно обяви:

— Според мен случаят е съвсем различен.

— Мислиш ли? — попита Кей. — Принципът е един и същ.

— Мен ако ме питаш, проблемът понякога е в самите принципи — каза Майлс. — Много често не е нужно нищо повече, освен здрав разум.

— Понятие, с което хората обикновено назовават своите предубеждения — възрази Кей.

— Според Ницше — обади се нечий остър глас и ги накара да подскочат — философията — това е биографията на самия философ.

На вратата от преддверието бе застанала една Саманта в миниатюра — едрогърдо момиче накъм шестнайсет години, в тесни джинси и тениска; ядеше шепа грозде и имаше самодоволен вид.

— Имам удоволствието да ви представя Лекси — обяви гордо Майлс. — Благодаря ти за мисълта, генийче.

— Моля, моля — рече оперено Лекси и отмина нагоре по стълбите.

Над масата се възцари тягостно мълчание. Необяснимо защо, и Саманта, и Майлс, и Кей погледнаха едновременно към Мери, която имаше вид на човек, готов да се разплаче.

— Кафе — каза Саманта и се изправи, залитайки.

А Мери се скри в банята.

— Да вървим да седнем оттатък — предложи Майлс, тъй като бе усетил заряда в атмосферата, но бе уверен, че ще успее да го разсее с помощта на няколко шеги и обичайната си сърдечност и да вкара компанията обратно в релсите на взаимната благосклонност. — Вземете си чашите.

Вътрешните му убеждения не бяха помръднали и на милиметър пред аргументите на Кей — все едно лек ветрец да отмести канара, но отношението му към нея не бе нелюбезно; по-скоро я съжаляваше. Той бе най-малко пияният от всички, въпреки непрестанното наливане на чашите, но на влизане във всекидневната усети колко пълен е пикочният му мехур.

— Пусни някаква музичка, Гав, а аз ще донеса шоколадовите бонбонки.

Гавин обаче въобще не помръдна по посока на вертикално наредените в плексигласовите им стойки компактдискове. Изглежда, стоеше на тръни и чакаше Кей да му се нахвърли отгоре. И наистина, в мига, в който Майлс излезе, Кей го подхвана:

— Безкрайно съм ти благодарна, Гав, за оказаната ми безценна подкрепа.

По време на вечерята Гавин се наливаше по-жадно и от Кей — празнуваше в себе си това, че не беше поднесен за жертва на гладиаторските жестокости на Саманта. Затова се извърна директно към Кей, лице в лице, изпълнен със смелост, дължаща се не само на виното, но и на това, че Мери в продължение на цял час се бе отнасяла с него като с важен, осведомен и загрижен за интересите й човек.

— Като те гледам, съвсем добре се оправяше и сама.

Факт е, че откъслечните фрази, които бе дочул от спора между Кей и Майлс, му бяха създали подчертано чувство за дежавю; ако Мери не беше отклонявала през цялото време вниманието му, можеше да си помисли, че се е върнал в миналото, в идентичната на тукашната столова, когато Лиза заяви на Майлс, че той олицетворява всички недостатъци на обществото, а Майлс й се изсмя в лицето, след което Лиза изтърва нервите си и отказа да изчака кафето. Скоро след това Лиза му призна, че спи с един от съдружниците във фирмата, и препоръча на Гавин да се изследва за хламидия.

— Никого не познавам от тези хора — отбеляза Кей, — а ти дори пръста не си помръдна да ми облекчиш живота!

— Ти какво очакваше да направя? — попита Гавин. Чувстваше се страхотно спокоен, изолиран благодарение на неминуемото завръщане на семейство Молисън и на Мери, но не по-малко благодарение и на обилните количества кианти, които беше поел. — Нямах никакво желание да споря относно „Фийлдс“. Пука ми на оная работа за „Фийлдс“. Да не говорим — добави, — че темата не е никак подходяща в присъствието на Мери; в съвета Бари водеше борба да задържим за Пагфърд прилежащата му част от „Фийлдс“.

— Ами да ми беше казал… да ми беше намекнал по някакъв начин?

Но той й се изсмя — по същия начин, по който й се изсмя и Майлс. Но преди да успее да му се озъби, останалите трима се върнаха като носещите даровете влъхви: Саманта с таблата с чаши, следвана от Мери, понесла кафеварката, а най-отзад Майлс с шоколадовите бонбони от Кей. При вида на претенциозната златна панделка около кутията, Кей се сети с какъв ентусиазъм ги беше купила в очакване на една вълнуваща вечер. Извърна лице да скрие яда си, а освен това отвътре я надуваше желанието да изкрещи на Гавин, но и внезапната, шокираща нужда да се разридае.

— Много приятно ми беше — чу издрезгавелият глас на Мери, по който можеше да се заключи, че, изглежда, и тя беше плакала, — но няма да мога да остана за кафето. Не искам да закъснявам; Деклън е… доста разстроен тия дни. Много ви благодаря, Сам, Майлс, добре ми се отрази това… как да го кажа… откъсване от дома.

— Ще те изпратя нагоре по… — поде Майлс, но Гавин го прекъсна безпрекословно.

— Ти си стой тук, Майлс; аз ще изпратя Мери до тях. Ще се качим заедно нагоре, Мери. Няма и пет минути път, но сега горе е тъмно.

Кей едва дишаше: цялата й същност бе съсредоточена върху това, да мрази безучастния Майлс, заядливата Саманта и крехката, оклюмала Мери, но най-вече — самия Гавин.

— О, да — чу се да казва, тъй като всички май чакаха разрешението й. — Разбира се, че ще изпратиш Мери до дома й, Гав.

Звукът от затварянето на външната врата долетя до ушите й, което означаваше, че Гавин вече го няма. Майлс й сипваше кафе. А Кей наблюдаваше как тече черната течност и изведнъж усети болезнено какъв риск се е канела да предприеме, като отхвърли собствения си живот заради мъжа, който в момента се отдалечаваше в нощта с друга жена.

VIII

Колин Уол видя минаващите под прозореца на кабинета му Гавин и Мери. Мигновено разпозна силуета на Мери, но му се наложи да присвие очи, за да определи кой е вървящият до нея длъгнест мъж, преди да са излезли от заревото на уличната лампа. Приклекнал, полустанал от стола пред компютъра, Колин проследи със зяпнали уста изчезващите в мрака фигури.

Гледката го разтърси до мозъка на костите му: бе приел за даденост това, че Мери се намира зад нещо като пурда — онези завеси, които в мюсюлманския свят отделят жените от мъжете; че допуска в светилището, наречено неин дом, единствено жени, сред които и Теса, която и досега я посещаваше през ден. И за миг не му беше хрумвало дори, че Мери може би общува с други хора, след като се стъмни, най-малко пък с неженен човек. И съответно възприе държанието й като лична изневяра, все едно че на някакво духовно ниво Мери му беше поставила рога.

Дали е позволила Мери на Гавин да види тялото на Бари? Възможно ли е Гавин да прекарва вечерите си седнал в любимото кресло на Бари пред камината? А дали пък Гавин и Мери не са… изключено ли е да са…? Нима такива неща не стават ежедневно? Ами ако още от преди смъртта на Бари…?

Колин изпитваше непрестанен ужас от протърканата канаваца на хорския морал. Мъчеше се да се изолира срещу евентуални шокове, като си налагаше да си въобразява най-лошото: предпочиташе да си представя ужасни сцени на поквара и разврат, вместо да чака истината да разбие като снаряд невинните му заблуди. За Колин животът бе безкрайна готовност да посрещне болките и отчаянията и — с изключение на собствената му съпруга — всеки друг му беше враг до доказване на противното.

Почти беше готов да хукне надолу по стълбите, за да съобщи на Теса за току-що видяното, а тя би могла да му даде някакво безобидно обяснение за нощната разходка на Мери и да го успокои, че вдовицата на най-добрия му приятел винаги е била и си остава вярна на своя съпруг. Успя обаче да устои на подтика, понеже ядът към Теса още не му беше минал.

Тя пък защо така упорито отказва да прояви и капка интерес към предстоящото му кандидатиране за съвета? Не си ли дава тя сметка колко яко го е сграбчила тревогата му, откакто изпрати кандидатския си формуляр? Не че не беше очаквал точно така да се чувства, но въпреки всичко очакването не притъпяваше никак болката му, както не би те заболяло по-малко, ако те блъсне влак, само защото си го видял как се носи към теб по релсите; просто Колин изживяваше страданието два пъти — веднъж като очакване и втори път при осъществяването му.

Кошмарните му фантазии все се вихреха около Молисънови и начините, по които вероятно щяха да го атакуват. През мозъка му се точеха непрестанно контрааргументи, обяснения и оправдания. Отсега се виждаше как, обсаден, се бори за репутацията си. Вечно присъстващият в отношенията на Колин със заобикалящия го свят елемент на параноя ставаше все по-отчетлив; а междувременно Теса се правеше на несведуща и не предприемаше нищичко, за да облекчи ужасното смачкващо го напрежение.

Известно му бе мнението й, че той не бива да се кандидатира. Може би я ужасяваше прекалено вероятността Хауърд Молисън да среже надутия мехур на миналото им и да разпилее отвратителните му тайни пред клюновете на всички пагфърдски лешояди.

Колин вече бе говорил по телефона с неколцина от онези, на които Бари разчиташе за подкрепа. Изненада се, но се и окуражи от факта, че нито един не се усъмни в правомощията му и не взе да разнищва възгледите му по спорните въпроси. До един, без изключение, изказаха скръбта си по непрежалимата загуба на Бари и категоричната си неприязън по адрес на Хауърд Молисън — „онуй самодоволно копиле“, както го нарече един от по-откровените гласоподаватели. „Иска зорлем да набута сина си. Захилил се беше до ушите, когато чу, че Бари е умрял.“ На Колин нито веднъж не му се наложи да прибегне до предварително подготвения списък с аргументи в защита на „Фийлдс“. Засега поне основният му плюс като кандидат май се свеждаше до приятелството му с Бари и до това, че не се казва Молисън.

От компютърния монитор му се усмихваше собственото му миниатюрно черно-бяло лице. От ранна вечер бе седнал тук с намерението да съчини предизборната си листовка, за която реши да използва снимката си от уебсайта на „Уинтърдаун“: пълен фас, с леко успокояваща усмивка, със стръмно, лъснало чело. В полза на въпросното изображение говореше фактът, че вече бе подложено на обществен оглед, без да привлече върху му подигравки или позор — силна препоръка, сама по себе си. Под фотографията обаче, където трябваше да впише данни за своята персона, висяха само едно-две недовършени изречения. В продължение на последните два часа Колин най-вече съчиняваше, а след това заличаваше отделни думи; по някое време успя да завърши цял един абзац, само за да го унищожи впоследствие с нервни почуквания по клавиша за връщане назад.

А когато нерешителността и самотата го пребориха, скочи и слезе долу. Теса лежеше на дивана във всекидневната и, изглежда, дремеше пред включения телевизор.

— Върви ли? — попита го сънливо и леко отвори очи.

— Току-що по улицата мина Мери. В компанията на Гавин Хюс.

— О — каза Теса. — Тя спомена по някое време, че се кани да ходи до Майлс и Саманта. Предполагам, че и Гавин е бил там и сега я изпраща до тях.

Колин изпадна в ужас: Мери гостувала на Майлс — на човека не само устремил се към мястото на съпруга й, но и противник на всичко, за което Бари се бореше?

— Че каква работа има тя у Молисънови?

— Знаеш много добре, че те са я придружили до болницата — приседна, изпъшквайки, Теса и протегна късите си нозе. — Оттогава не е разговаряла с тях като хората. Искаше да им благодари. Докъде го докара с листовката?

— Почти е готова. Но исках да се допитам до теб… по отношение на личните данни, имам предвид… Да споменавам ли предишните си назначения, или да се огранича с „Уинтърдаун“?

— Според мен достатъчно е да упоменеш къде работиш в момента. Но за всеки случай попитай и Минда. Тя… — прозя се Теса — … тя вече е минала по този път.

— Да — каза Колин. Остана прав пред нея, но тя нито му предложи повече съвети, нито пожела поне да прочете написаното дотук. — Чудесна идея — потвърди с по-висок глас. — Ще помоля Минда да хвърли един поглед.

Тя изпъшка, заразтрива глезените си, а той излезе, изпълнен с наранена гордост. Няма начин жена му да осъзнае в какво състояние се намира той, до каква степен се лишава от сън и как стомахът му го яде отвътре.

А Теса само се бе преструвала, че дреме. Още преди десет минути се беше събудила от стъпките на Мери и Гавин.

Теса почти не познаваше Гавин — беше с петнайсет години по-млад от тях двамата с Колин, но основната пречка пред по-тесните им контакти бе най-вече склонността на Колин да ревнува Бари от другите му приятели.

— Невероятно полезен е по отношение на застраховката — бе казала Мери на Теса в последния им телефонен разговор. — Всеки ден им звъни, доколкото знам, а на мен все ми повтаря да не се притеснявам за хонорара му. Божичко, Теса, какво ще правя, ако не я изплатят…

— Гавин ще уреди въпроса — рече Теса. — Убедена съм.

Хубаво щеше да е, разсъждаваше върху дивана схваналата се и ожадняла Теса, двамата с Колин да бяха поканили Мери у тях — да смени малко обстановката и да хапне като човек, — но налице бе една непреодолима пречка: Мери едва се погаждаше с Колин, измъчваше се от присъствието му. Този неудобен и досега прикриван факт се бе появил постепенно след смъртта на Бари така, както отливът оставя зад себе си плавей. По всичко личеше, че Мери предпочита само Теса; постоянно отклоняваше предложенията Колин да й помогне с нещо и избягваше да се задържа задълго на телефона, ако попаднеше на него. Толкова често се бяха срещали по семейному през годините, че не бе усетила антипатията у Мери — изглежда, добродушието на Бари я беше прикривало.

Сега обаче на Теса й се налагаше да проявява огромна деликатност, за да се справя с новото положение. Успяла бе да убеди Колин, че Мери се чувства най-добре в женска компания. Единственият й провал бе станал по време на погребението, когато на излизане от „Архангел Михаил“ Колин бе успял да дръпне Мери настрана и да й обяви пряко мощните си хлипания, че възнамерява да се кандидатира за мястото на Бари в съвета, за да възтържествува делото на Бари, макар и посмъртно. Съзряла шокираната и възмутена физиономия на Мери, Теса бе успяла да го отстрани.

Оттогава поне в два случая Колин бе изразявал намерението си да отиде и да запознае Мери с предизборните си материали и да разбере дали Бари е щял да ги одобри; споменал бе дори желанието си да се допита до Мери как точно Бари е щял да пристъпи към мобилизирането на гласоподавателите. Стигна се дотам, че се наложи Теса да му заяви твърдо да не занимава Мери с общинския съвет. Той се вкисна, но по-добре това, рече си Теса, по-добре на нея да го е яд, отколкото да задълбочи страданията на Мери или да провокира упреците й, както бе станало по въпроса за поклонението пред тялото на Бари.

— Ама пък чак в Молисънови! — възмущаваше се Колин, върнал се в дневната с чаша чай в ръка. Не се беше сетил да предложи и на Теса — прекалено потопен бе в собствените си проблеми, че да се сеща и за такива дребни подробности. — Точно до тях ли е опряла да им ходи на вечеря! Та те са против всичко, за което се бореше Бари!

— Изпадаш в мелодраматизъм, Колин — направи му забележка Теса. — Пък и Мери поначало никога не се е вълнувала за „Фийлдс“ толкова, колкото Бари.

Колин обаче разбираше любовта единствено като безгранична вярност и безкрайна търпимост: в неговите очи Мери бе паднала, и то — безвъзвратно.

IX

— И къде, според теб, отиваш? — попита Саймън, застанал непоклатимо в средата на тясното преддверие.

Външната врата беше отворена, през отрупаната с обувки и палта остъклена веранда зад нея блестеше яркото съботно утринно слънце, та Саймън се виждаше само като силует. Сянката му трептеше нагоре по стъпалата и стигаше чак до онова, на което бе застанал Андрю.

— В града с Фатс.

— И си си написал всички домашни, така ли?

— Ъхъ.

Беше си жива лъжа; но Саймън не си направи труда да проверява.

— Рут? Рут!

Тя се появи на кухненската врата по престилка, зачервена, с омазани с брашно ръце.

— Какво?

— Трябва ли ни нещо от града?

— Какво? Не се сещам за нищо.

— И отиваш с моето колело, така ли? — запита Саймън Андрю.

— Така мислех…

— И ще го държиш в къщата на Фатс, нали?

— Ъхъ.

— В колко да се върне? — обърна се пак към Рут Саймън.

— О, отде да знам, Сай — рече припряно Рут.

Най-много се дразнеше от съпруга си тогава, когато Саймън, макар и поначало в добро настроение, решаваше да важничи по отношение на Андрю заради самото удоволствие. Андрю и Фатс редовно излизаха заедно из града с неуточнената уговорка, че Андрю ще се прибере, преди да се е стъмнило.

— Значи, в пет — реши своеволно Саймън. — Ха си закъснял, ха ще те накажа да не излизаш скоро.

— Хубаво — отвърна Андрю.

Пъхнатата в десния му джоб ръка стискаше здраво няколкократно сгънатото листче хартия, което цъкаше като адска машина. Цяла седмица вече трепереше да не го изгуби със старателно изписания върху него код и няколко задраскани, преработени и силно редактирани изречения. Не го изпускаше дори за миг, даже нощем го пъхаше под възглавницата си.

Саймън само леко се поотмести, та се наложи Андрю да се промъкне покрай него до верандата със свити около листчето пръсти. Умираше от ужас Саймън да не го накара да обърне навън джобовете си, да не би да крие там някоя цигара.

— Чао, тогава.

Саймън не му отговори. Андрю стигна до гаража, а там извади хартийката, разгъна я и я прочете. Даваше си сметка, че действа нелогично, че няма как в близостта си Саймън да го е подменил с друго, но предпочиташе за всеки случай да се убеди, че е там. Успокоил се, пак го сгъна, напъха го още по-дълбоко в джоба, който се затваряше с копче тик-так, изкара бегача от гаража и го избута през портата до алеята. Усещаше как баща му го наблюдава през стъклената врата на верандата с надеждата (Андрю бе убеден в това) да го види как пада или по някакъв друг начин уврежда велосипеда.

Долу в ниското лежеше Пагфърд, покрит с лека мараня от хладното пролетно слънце, а въздухът бе свеж и остър. Андрю усети точката, в която се скри от погледа на Саймън, и сякаш някакво бреме се смъкна от плещите му.

Понесе се вихрено надолу по хълма по посока на Пагфърд, без да докосва спирачките; после свърна по „Чърч Роу“. Към средата на улицата намали ход и отби благоприлично в автомобилната алея пред къщата на семейство Уол, като се стараеше да не закачи колата на Гнездото.

— Здравей, Анди — посрещна го Теса на входната врата.

— Здравейте, госпожо Уол.

Андрю бе възприел всеобщото мнение, че родителите на Фатс са смехотворни. Теса беше пълна и невзрачна, със странна прическа и кошмарен вкус по отношение на облеклото, а надутостта на Гнездото бе направо комична; и въпреки всичко Андрю хранеше известни подозрения, че ако двамата Уол бяха негови родители, щеше да се изкуси донякъде да ги хареса. Бяха все пак цивилизовани, възпитани хора. В техния дом поне човек нямаше чувството, че подът може всеки миг да пропадне и да се озовеш в някакъв пълен хаос.

Седнал на най-долното стъпало, Фатс си обуваше маратонките. От горното джобче на якето му най-спокойно стърчеше пакет с тютюн за свиване на цигари.

— Арф.

— Фатс.

— Няма ли да оставиш велосипеда на баща ти в гаража, Анди?

— О, да, благодаря, госпожо Уол.

(Правеше му впечатление, че тя винаги казваше „баща ти“, а не „татко ти“. Знаеше, че Теса мрази Саймън — една от причините, заради които с удоволствие пренебрегваше отвратително безформените й дрехи и неласкателно подрязания й на права линия бретон.

Антипатията й датираше от онзи гаден епохален случай преди сума ти години, когато шестгодишният Фатс му дойде за пръв път на гости в „Хилтоп Хаус“ в един съботен следобед. Кацнали несигурно върху един сандък в гаража в желанието си да свалят две стари ракети за бадминтон, двете момчета събориха неволно съдържанието на паянтовата етажерка.

Андрю и досега помнеше как падна тенекията с импрегнираща смола, как тресна върху покрива на колата и се отвори, и ужаса, който го обзе, и неспособността му да предаде на своето кикотещо се другарче какво ги очаква.

Саймън чу трясъка, изтича до гаража, после тръгна бавно към тях с издадена напред челюст, издавайки своя тих животински вой, преди да почне да размахва свитите си юмруци на сантиметри от извърнатите нагоре две личица и да заплашва с крясъци какви жестоки физически наказания ще ги сполетят.

А Фатс взе, че се напика. От крачола на късите му панталонки рукна поток от урина и се стече върху пода на гаража. Чула крясъците, Рут дотича от кухнята да ги спасява: „Не, Сай… Сай, престани… те без да искат“. Фатс беше побелял и трепереше; искаше да си върви веднага у дома; искаше майка си.

Пристигна Теса и Фатс се втурна в обятията й с прогизналите си панталонки. Тогава за пръв път през живота си Андрю видя баща си да отстъпва сащисан. Теса бе успяла някак си да му предаде своя нажежен до бяло гняв, без изобщо да повишава глас, без заплахи, без шамари. Написа чек и го напъха насила в ръката на Саймън, а Рут не преставаше да повтаря: Ама, моля ви се, няма нужда, няма нужда. Саймън я изпрати чак до колата й, мъчейки се да изкара цялата работа на майтап, но докато товареше все още ревящия Фатс на седалката до себе си, Теса го изгледа с тотално презрение и затръшна шофьорската врата пред нахилената му физиономия. А Андрю бе забелязал израженията на родителите си: Теса отнасяше със себе си надолу по хълма към града нещо, което обикновено седеше скрито в къщата навръх хълма.)

Напоследък обаче Фатс ухажваше Саймън. Колчем дойдеше в „Хилтоп Хаус“, полагаше особено старание да разсмее Саймън; от своя страна Саймън се радваше на посещенията на Фатс, смееше се на най-тъпите му вицове и обичаше да слуша за разните му щуротии. Но останеше ли насаме с Андрю, Фатс най-чистосърдечно обявяваше Саймън за първокласен, 24-каратов путьо.

— А пък тя според мен е лесбо — каза Фатс на минаване покрай „Старият дом на свещеника“ — тъмен под сянката на белия бор, с обрасла с бръшлян фасада.

— Кой, майка ти ли? — попита разсеяно потъналия в своите си мисли Андрю.

— Какво? — подскочи Фатс и Андрю усети, че наистина го е възмутил. — Еби се в гъза! Сухвиндер Джаванда.

— О, да. Съвсем.

И Андрю се разсмя, а още на втория синкоп към смеха му се включи и Фатс.

Автобусът за Ярвил беше пълен, та Андрю и Фатс се видяха принудени да седнат един до друг, вместо да разполагат с по една двойна седалка, както предпочитаха. На „Хоуп Стрийт“ Андрю хвърли бърз поглед, но улицата беше безлюдна. Не беше виждал Гая дори за миг в училище след онзи следобед, в който си осигуриха работа в „Медният чайник“ в съботите. Очакваше се кафето да отвори през идния уикенд; всеки път като се сетеше, го заливаха вълни от еуфория.

— Как върви предизборната кампания на Сай-Пай? — попита Фатс, докато свиваше две цигари. Беше изпружил един от дългите си крака косо през пътеката между седалките; хората обаче предпочитаха да го прескачат, вместо да го молят да го прибере. — Гнездото отсега се е насрал, а е още само на листовката.

— Абе мъти нещо там — отвърна Андрю и понесе, без да му мигне окото, безшумния взрив от паника под лъжичката.

И се сети как родителите му от един месец седят всяка вечер на кухненската маса; за кутията с тъпи листовки, които Саймън беше отпечатил в работата си; за списъка от аргументи, съставен с помощта на Рут, с който си помагаше, когато вечер звънеше на всичките си познати в рамките на избирателния район. Саймън подхождаше към всичко това с вид на човек, нагърбил се с огромен товар. У дома беше силно изнервен и проявяваше повишена агресивност към синовете си; сякаш полагаше усилия за нещо, от което те са се измъкнали. На масата единствената тема за разговор бяха изборите: Саймън и Рут непрекъснато обсъждаха изправилите се срещу Саймън сили. Приемаха като лична обида това, че за мястото на Бари Феърбрадър са се явили и други кандидати, и, изглежда, смятаха, че Колин Уол и Майлс Молисън си нямат друга работа, освен да кроят съвместни планове как единствено да сразят обитателя на „Хилтоп Хаус“, който бе като трън в очите им.

Андрю опипа за сетен път сгънатото в джоба му листче. Още не беше казал на Фатс какво е наумил. Страх го беше Фатс да не се разприказва, а и не беше съвсем сигурен по кой точно начин да му втълпи нуждата от запазването на пълна тайна; как да напомни на Фатс, че онзи маниак, способен да накара всяко момченце да се напикае, е все още жив и здрав и живее в един дом с Андрю.

— На Гнездото хич не му пука за Сай-Пай — отбеляза Фатс. — За най-голям свой конкурент смята Майлс Молисън.

— Ъхъ — съгласи се Андрю.

И той беше чул подобна дискусия между родителите си, които май бяха на мнение, че Шърли ги е предала — че е следвало да забрани на сина си да се бори срещу Саймън.

— Гнездото е тръгнал на някакъв шибан кръстоносен поход, копеле — каза Фатс и запревърта цигарата между палеца и показалеца си. — Нали разбираш: поел е бойното знаме от падналия си другар. От стария Бари Феърбрадър.

Натика с кибритена клечка стърчащите нишки тютюн обратно в свитата цигара.

— Ама пък какви гигантски цици има тая жена на Майлс Молисън, а? — рече Фатс.

Седналата пред тях възрастна жена се извърна и изгледа гневно Фатс. А Андрю отново се разсмя.

— Страхотни балкони като балони — обяви на висок глас Фатс право в намръщеното й сбръчкано лице. — Свръхразмерни сочни сладострастия.

Жената бавно извърна пламналото си лице по посока на движението. Андрю буквално се давеше от смях.

Слязоха в средата на Ярвил, близо до търговския център и главната пешеходна зона с магазините. Запалиха навитите от Фатс цигари и взеха да си проправят път сред пазаруващите. Андрю беше останал почти без пари; с нетърпение чакаше Хауърд Молисън да започне да му плаща.

Яркият оранжев надпис над интернет кафето пламтеше примамливо пред очите на Андрю и не му даваше да се съсредоточи върху думите на Фатс. Ще го направиш ли?, питаше се непрекъснато. Ще го направиш ли?

Сам не знаеше. Краката му се движеха автоматично, а надписът ставаше все по-голям, все по-примамлив, все по-подигравателен.

Само една думичка да чуя от онова, което си говорим у дома — жив ще те одера.

Но пък алтернативата… унижението Саймън да демонстрира пред цял свят истинската си същност; какво мъчение ще е за семейството му, когато, след многоседмично очакване и видиотяване, изпита неизбежното поражение. А то ще бъде последвано от гняв и злоба и от решителност да накаже всеки за собственото си налудничаво решение. Та нали снощи Рут му беше предложила бодро: „Момчетата ще минат през Пагфърд и ще разлепят листовките ти“. С периферното си зрение Андрю бе видял ужаса, изписан по лицето на Пол, и старанието му да установи зрителен контакт с брат си.

— Искам да се отбия тук — измърмори Андрю и кривна вдясно.

Купиха си талони с кодове и седнаха на различни компютри, разделени от два заети стола. Седящият вдясно от Андрю мъж на средна възраст вонеше на пот и стари фасове и не спираше да подсмърча.

Андрю влезе в интернет и написа името на нужния му уебсайт: Pagford… Parish… Council… точка… co… точка uk…

На началната страница се мъдреше синьо-белият герб на съвета заедно с фотография на Пагфърд, направена някъде в близост до „Хилтоп Хаус“, със силуета на абатството Парджетър върху небесния фон. При първоначалното си запознаване със сайта от един от училищните компютри бе установил, че е старомоден и на любителско ниво. Но не бе посмял да влезе от собствения си компютър: баща му може и да беше пълен профан по отношение на интернета, но пък какво му пречеше да потърси помощ от някой свой колега да проучи кой е сторил пъкленото дело, след като се разчуеше…

Дори и от оживено, анонимно място като тукашното, постингът му щеше да излезе с днешна дата, а и никой нямаше да повярва на твърденията му, че когато е станало, той не е бил в Ярвил; но пък Саймън през живота си не бе влизал в интернет кафе и надали дори подозираше за съществуването им.

Сърцето му така се сви, че чак го заболя. Скролна бързо през форума, който не му се стори особено оживен. Имаше няколко теми със заглавия от рода на: Събиране на боклука — заявка, и Училищни райони в „Крамптън“ и „Литъл Манинг“. На всеки десетина постинга следваше такъв от админа, качил Протокол от последното заседание на съвета. Чак най-отдолу на страницата видя тема, озаглавена: Почина с-кът Бари Феърбрадър. Съобщението бе видяно от 152-ма посетители и бе привлякло четирийсет и три коментара. Но едва на втората страница от форума намери онова, на което беше разчитал: постинг, направен приживе от самия покойник.

Два месеца преди това в Андрювия поток по информатика се бе появил млад заместник-учител, който, в желанието си да изглежда „куул“ и да спечели класа на своя страна, за зла участ им бе споменал за така наречените SQL инжекции и Андрю можеше да се обзаложи, че не само той сред съучениците си още същата вечер бе забил в интернет да разбере по-подробно за какво става дума12. Извади хартийката, на която бе успял да запише съставения в откъслечни свободни моменти в училище код, влезе в необходимата страница и се логна в уебсайта на общинския съвет. Сега всичко зависеше от това, доколко правилно е предположил, че сайтът е бил създаден от някой любител преди много време; и че му липсва дори минимална защита против най-класически хакерски атаки.

Най-старателно клавира поредицата от вълшебни символи с помощта единствено на показалеца си.

Провери ги двукратно, да се убеди, че всеки апостроф си е на мястото, задържа се за миг на ръба, дишането му се учести, накрая натисна Enter.

Ахна като малко дете и едва се удържа да не изкрещи или да хвърли тържествуващ юмрук във въздуха. От раз бе успял да пробие тоя тенекиен сайт. И ето че на екрана пред себе си виждаше потребителските данни на Бари Феърбрадър: името, паролата и целия му профил.

Андрю оглади листчето, което беше крил цяла седмица под възглавницата си, и се залови за работа. Много повече усилия му потрябваха всъщност, за да изпише следния абзац, преминал какви ли не задрасквания и преработки.

Стремил се беше към максимално безличен и неотличим стил, към безразличния тон на журналист от сериозен вестник.

Два пъти прочете написаното, което преди това бе преговарял безброй пъти наум. Още куп обвинения можеше да отправи към Саймън, но още нямаше на този свят съд, в който да заведе дело срещу баща си и да представи като доказателства спомените си за физически терор и ритуални унижения. Но пък знаеше за десетките дребни закононарушения, за които бе чул Саймън да се хвали, а от тях се беше спрял на тези два конкретни примера — крадения компютър и нередовните поръчки, изработвани тайно в извънработно време, — понеже и двата бяха тясно свързани с работното му място. Хората в печатницата бяха наясно с тези деяния на Саймън и не можеше да се изключи вероятността някой от тях да се е разприказвал — я пред приятели, я у дома си.

Червата му се тресяха, както в случаите, когато Саймън наистина изтърваваше нервите си и се нахвърляше на първия срещнат. Изложеното черно на бяло върху екрана предателство го ужаси.

— Какво правиш бе, копеле? — прошепна Фатс в ухото му.

Смрадливият мъж на средна възраст се беше махнал; Фатс се беше преместил до него и сега четеше написаното на екрана му.

— Еба си майката! — промълви Фатс.

Устата на Андрю беше съвсем пресъхнала. Ръката му лежеше инертна върху мишката.

— Как успя да влезеш? — прошепна Фатс.

— С SQL инжекция — рече Андрю. — В интернет го пише на куп места. А защитата на сайта е пълна скръб.

Фатс изпадна в телешки възторг; беше удивен до възбог. А Андрю хем се зарадва на реакцията му, хем се уплаши.

— Копеле, на никого не казвай…

— Дай да напиша и аз едно за Гнездото!

— Не!

И Андрю дръпна мишката по-далече от грабливите пръсти на Фатс. Грозният му акт на синовно вероломство се бе зародил в първичния бульон от гняв, безсилие и страх, който се плискаше в него, откакто бе станал способен да разсъждава, но не намери по-точен начин да го съобщи на Фатс от израза: „Не го правя на ташак“.

Препрочете за трети път посланието си, после му сложи и заглавие. Усещаше как седналият до него Фатс става все по-превъзбуден, сякаш гледаха поредния си порносеанс. При което Андрю бе обзет от желанието да го впечатли още по-силно.

— Гледай сега к’во става — рече и промени потребителското име на Бари на Призрака_на_Бари_Феърбрадър.

Фатс се изсмя на висок глас. Пръстите на Андрю потръпваха върху мишката. Плъзна я настрани. Така и нямаше да разбере дали щеше да докара нещата докрай, ако Фатс не го беше наблюдавал. Но ето че само с едно кликване най-отгоре във форума на пагфърдския общински съвет се появи нова тема: Саймън Прайс — недостоен за съветник.

Застанаха един срещу друг отвън на тротоара, неможещи да си поемат дъх от смях, но и поуплашени от случилото се. После Андрю взе назаем от Фатс кибрита, запали листчето с черновата и загледа как то се превърна в нежни черни снежинки, които се посипаха по мръсния плочник и заизчезваха под нозете на минувачите.

X

Андрю си тръгна от Ярвил в три и половина, за да е сигурен, че ще се прибере в „Хилтоп Хаус“ преди пет. Фатс го придружи до автобусната спирка, после, уж като внезапно хрумване, обяви, че май ще поостане още известно време в града.

Двамата с Кристъл имаха някаква смътна уговорка да се видят евентуално в търговския център. Така че Фатс пое бавно нататък, като не преставаше да си мисли за онова, което Андрю бе извършил в интернет кафето, и се мъчеше да разнищи собствените си чувства по въпроса.

Поначало трябваше да си признае, че беше шашнат — дори донякъде засенчен. Андрю сам беше премислил идеята, опазил я бе в тайна и я изпълни безупречно, за което — неговото уважение. Но същевременно Фатс се жегна от мисълта, че Андрю е оформил целия си план, без дори дума да му спомене, поради което Фатс би следвало евентуално да заклейми подмолната атака срещу Андрювия баща. Нима нямаше в цялата работа нещо хлъзгаво и недоизпипано; нямаше ли да е по-впечатляващо, ако се беше изправил лице в лице срещу Саймън, та дори ако беше замахнал физически да го удари?

Добре де, Саймън наистина е лайно — но пък несъмнено е автентично лайно, което върши каквото си иска, когато си иска, без да се подчинява на обществените задръжки и общоприетия морал. Което пък накара Фатс да се замисли дали не би следвало все пак да вземе страната на Саймън, когото така успешно веселеше със своя груб, недодялан хумор, посветен най-вече на хора, които са се проявили като адски тъпи говеда или са успели да си навредят сами от пълна глупост. Колко пъти си беше казвал Фатс, че би предпочел достойния противник, ангажирания съперник Саймън, с неговата избухливост и непредвидими налитания на бой, пред падналото му се Гнездо.

Но пък, от друга страна, Фатс още помнеше падащата тенекия с импрегнираща смола, животинското изражение и стиснатите юмруци на Саймън, ужасния звук, който издаваше, усещането на стичащата се по краката му топла пикня и (което всъщност бе най-срамното) най-сърдечния и отчаян копнеж Теса да дойде и да си го прибере на сигурно място. Ще рече, че Фатс не беше още толкова неуязвим, че да не съчувства на Андрювото желание за мъст.

С което кръгът на мисълта на Фатс се затвори: Андрю бе извършил нещо смело, изобретателно и с потенциално експлозивни последствия. И Фатс изпита наново бодежите на огорчението, че сам не се е сетил пръв. Напъваше се да се отърси от възпитанието, което бе получил като член на средната класа, да разчита най-вече на словото, но пък никак не му се щеше да се откаже от този спорт, в който проявяваше превъзходна дарба, така че, докато трамбоваше по полираните плочи на подстъпа към търговския център, се улови как формулира изрази, способни да разпердушинят всичките самодоволни претенции на Гнездото и да го разголят изцяло пред дюдюкащата публика…

Мярна Кристъл сред групичка младежи от „Фийлдс“, скупчили се около пейките насред широкия пасаж между магазините. Сред присъстващите забеляза също така и Ники, Лиан и Дейн Тъли. Без капка колебание или мобилизация, Фатс навлезе, без да забави хода си и с напъхани в джобовете ръце, право в стълпотворението от любопитно-критични очи, които го оглеждаха от темето до маратонките му.

— Как си, Фатбой? — подвикна му Лиан.

— К’во ста’а? — отвърна Фатс.

Лиан измърмори нещо на Ники, която се разкикоти. Поруменяла и дъвчеща енергично дъвката си, Кристъл отметна назад коси, та обиците й затанцуваха, и в същото време придърпа нагоре долнището на анцуга си.

— К’во ста’а? — отправи лично към нея нов въпрос Фатс.

— Нищо — отговори му тя.

— Майка ти знае ли, че си излязъл, Фатс? — подкачи го Ники.

— Ъхъ. Тя ме докара — отвърна невъзмутимо Фатс в жадната тишина. — Сега ме чака в колата; каза, че съм имал време да изчукам някое маце набързо и пак да не закъснеем за чая.

Всички избухнаха в смях, освен Кристъл, която изпищя: „Ебах те в нахалното копеле!“, но имаше доволен вид.

— Навити ли ги пафкаш? — изръмжа Дейн Тъли, заковал поглед в горното джобче на Фатс.

На устната му имаше голям, черен струпей.

— Ъхъ — каза Фатс.

— И чичо ми ги пушеше. Прееба си дроба с тях.

И зачопли лениво кожичката на струпея.

— Вие двамата накъде? — местеше Лиан присвит поглед от Фатс на Кристъл и обратно.

— Не знам — отвърна Кристъл и както дъвчеше дъвката си, метна кос поглед към Фатс.

Той не благоволи да ги просвети, а само направи рязък жест с палеца си по посока на изхода на търговския център.

— До скив — сбогува се на висок глас с компанията Кристъл.

Фатс също им махна небрежно с ръка и се отдалечи рамо до рамо с Кристъл. Чу зад себе си нов смях, но не му пукаше. Даваше си сметка, че се е държал достойно.

— Накъде? — попита Кристъл.

— Де да знам — отвърна Фатс. — Ти къде ходиш обикновено?

Тя сви рамене и продължи да върви и да дъвче. Излязоха от търговския център и тръгнаха надолу по главната улица. Далечко бяха от градинката, където се бяха усамотили предишния път.

— Тебе наистина ли те докара майка ти? — полюбопитства Кристъл.

— Подпичкосвам се ма. С рейса дойдох.

Кристъл прие упрека добродушно, но не спираше да се вглежда в отраженията им във витрините. Дългучът чешит Фатс бе видна фигура в училището. Даже и Дейн го ценеше като образ.

„Тоя само те ползва ма, кучко тъпа — заплюла я беше Ашли Мелър само преди три дни на ъгъла с «Фоли Роуд». — Щото и ти си същата шибана курва като майка си.“

Ашли беше от тайфата на Кристъл до момента, в който двете се сбиха заради едно момче. За Ашли открай време се знаеше, че е чалната: постоянно или избухваше, или ревеше, а в „Уинтърдаун“ прекарваше повечето си време или при учителката по специални нужди, или при педагогическия съветник. И сякаш за да докаже окончателно неспособността си да предвижда последствията, се бе заяла на територията на самата Кристъл, където Кристъл можеше да разчита на помощ, а Ашли — не. Ники, Джема и Лиан й помогнаха да сгащят Ашли и да я държат Кристъл да я бие, където свари, та чак си разкървави кокалчетата от зъбите й.

На Кристъл не й пукаше, че някой може да тръгне да й отмъщава.

„Лайна: хем меки, хем редки“ — дотам се простираше мнението й за Ашли и роднините й.

Думите на Ашли обаче улучиха нежно, инфектирано място в психиката на Кристъл, така че мехлем й капна, когато на другия ден Фатс я изнамери след часовете и за пръв път й предложи да се срещнат през уикенда. И тя моментално се изфука пред Ники и Лиан, че в събота ще излиза с Фатс Уол, и се изкефи яко от изненадата им. А като връх на всичко, той цъфна точно навреме (е, само с половин час закъснение де), та цялата й тайфа да го види, и си тръгна с нея. Като истински гаджета.

— К’во пра’иш иначе? — запита Фатс, след като изминаха в мълчание петдесет метра, пак покрай онова интернет кафе.

Изпитваше най-конвенционална нужда да поддържа някакъв разговор, макар че не преставаше да се пита дали не биха могли да намерят някое усамотено местенце, без да бият половин час път чак до градинката. Искаше да я наебе, когато и двамата са нашмулени; интересно му беше какво щеше да се получи.

— Ходих на свиждане с баба ми в болницата от сутринта. Получи удар — каза Кристъл.

Този път Баба Кат не се бе мъчила да проговори, но Кристъл имаше чувството, че осъзнава присъствието й. Както и очакваше, Тери категорично й отказа да дойде, така че Кристъл седя цял час до леглото, докато стана време да върви в търговския център.

Фатс също се интересуваше от подробностите около живота на Кристъл, но само дотолкова, доколкото тя можеше да му осигури достъп до истинския живот във Фийлдс. Така че разните му там болнични свиждания никак не го вълнуваха.

— Освен това — добави Кристъл с неудържим изблик на гордост — ме интервюираха за вестника.

— Какво? — стресна се Фатс. — Защо?

— Ами за „Фийлдс“ — поясни Кристъл. — Какво значи да живееш там.

(Журналистката най-после я беше намерила у дома й и с неохотното съгласие на Тери я бе отвела да си поговорят в едно кафене. Най-упорито разпитваше Кристъл дали е имала полза от ученето си в „Сейнт Томас“, дали то е променило някак си живота й. И като че се измъчваше донякъде от отговорите на Кристъл.

— Какви бележки изкарваш в училище? — попита, но Кристъл взе да го усуква и да се оправдава.

— Според господин Феърбрадър училището ти разширило хоризонтите.

Кристъл не знаеше какво да каже по отношение на хоризонтите. Когато се сетеше за „Сейнт Томас“, си спомняше най-вече разкошното игрище с голямото дърво, което всяка година ръсеше огромни лъскави кестени; в „Сейнт Томас“ за пръв път в живота си видя кестен. В началото си харесваше и униформата — това, че не се различаваше от останалите деца. С възторг откри и името на прадядо си върху паметника на падналите във войните насред площада: Р-к Самюъл Уидън. От цялото училище само на още едно дете фамилията я имаше на паметника — син на фермер, подкарал трактора от деветгодишен, който веднъж за „Покажи и опиши“ беше донесъл живо агне. Допирът с вълната му бе оставил незаличим спомен у Кристъл, а когато го сподели с прабаба си Кат, Кат й каза, че родът им някога се е състоял от селски ратаи.

Кристъл обожаваше и реката с тучните зелени брегове, където ги извеждаха на наблюдения. Но най-много от всичко обичаше игрите на раундърс13 и атлетиката. Вечно нея я избираха първа за всякакви отбори и с огромно удоволствие чуваше как противниковият отбор реагира с отчаяно мучене. Понякога се сещаше и за учителките по специални нужди, които й бяха преподавали — най-вече за младата, модерно обличаща се госпожица Джеймсън с дългите руси коси. И винаги си беше представяла, че Ан-Мари прилича поне малко на госпожица Джеймсън.

Освен това й бяха останали и някакви откъслечни парченца информация, но затова пък — в ярки, точни подробности. За вулканите: създавали се от движещи се под земята плочи; изработили бяха макети, които напълниха със сода бикарбонат и препарат за миене на чинии, а те изригнаха върху пластмасовите тави. Любим момент на Кристъл. И за викингите знаеше: че имали бойни кораби, наричани дракари, и рога на шлемовете си, макар вече да не помнеше кога и защо са дошли на британска територия.

Другите й спомени от „Сейнт Томас“ обаче включваха промърморваните по неин адрес подмятания от останалите момиченца в класа, на едно-две от които бе зашлевила по един шамар. Когато от „Социални грижи“ й разрешиха да се върне при майка си, униформата така й отесня, окъся и се омърля, че от училището заприиждаха писма, които предизвикаха огромна разправия между Баба Кат и Тери. Останалите момичета в училището не я искаха в групичките си, освен в отбора им по раундърс. И досега помнеше как Лекси Молисън мина между чиновете и даде на всяко дете в класа по едно розово пликче с покана за парти, с изключение на Кристъл, покрай която мина — според спомена на Кристъл — с високо навирен нос.

Само на две-три партита я бяха канили. Питаше се дали Фатс или майка му помнят, че веднъж беше на рожден ден у тях. Поканили бяха целия клас и Баба Кат купи на Кристъл специална рокля за случая. Оттогава помнеше, че в огромната им задна градина имаше басейн, люлка и ябълка. Черпиха ги с желе и се надбягваха с чували. Теса бе смъмрила Кристъл, понеже в желанието си да спечели пластмасовия медал бе разбутала от пътя си другите деца и беше разкървавила носа на едно.

— Но, общо взето, в „Сейнт Томас“ ти харесваше, нали? — попита я журналистката.

— Ъхъ — отвърна Кристъл, но съзнаваше, че не успя да предаде онова, което господин Феърбрадър би желал да предаде, и й се прищя и той да е тук с нея, да й помогне. — Хубаво си беше.)

— За какво им е притрябвало да те разпитват за „Фийлдс“? — заинтересува се Фатс.

— Идеята беше на господин Феърбрадър.

След още няколко минути Фатс попита:

— Пафкаш ли?

— К’во? Козчета ли? С Дейн съм пафкала.

— Имам няколко.

— От Скай Кърби, а? — попита Кристъл.

Не беше сигурен, но му се стори, че долови в гласа й лека насмешка: Скай беше по-лесният, по-сигурен вариант, до когото прибягваха младежите от средната класа. Ако наистина беше така, Фатс оценяваше автентичната й подигравателност.

— А ти откъде се снабдяваш? — попита с повишен интерес.

— Не знам. Дейн ги донесе.

— От Обо? — подсказа й Фатс.

— Ма’ани го тоя чекиджия.

— Че какво му е на човека?

На Кристъл обаче не й стигаха думите, за да опише какво му е на Обо; а и да ги намереше, надали й се щеше да говори на тази тема. От Обо й настръхваше кожата: понякога идваше у тях и заедно се бодяха с Тери; друг път я ебеше, а Кристъл го срещаше на стълбите, докато си закопчаваше мръсния дюкян и й се хилеше през кръглите си бабешки очилца. От време на време Обо възлагаше и по някоя дребна работа на Тери — да му скрие компютрите или да приюти някой непознат за през нощта, или да се съгласи да извърши услуги, чието естество бе неизвестно на Кристъл, но покрай които майка й се губеше с цели часове от къщи.

Съвсем наскоро на Кристъл й се присъни кошмар, в който майка й бе разпъната, разчекната и вързана в нещо като рамка; самата тя представляваше най-вече огромна, зееща дупка, като гигантска, сурова, оскубана кокошка; в съня й Обо влизаше и излизаше от тази зееща пещера, човъркаше вътре нещо, а в това време по лицето на Тери бе изписан страх и яд. Когато се събуди, Кристъл усети, че й е лошо, че я е яд и че е отвратена.

— Мръсна гад е, да му еба майката — рече Кристъл.

— Не е ли един такъв висок, с бръсната глава и татуси по целия тил? — попита Фатс, който през седмицата бе избягал втори път от училище и бе прекарал цял час, седнал на един зид във „Фийлдс“ да зяпа.

Обръснатият, зает с нещо в каросерията на стар бял ван, бе привлякъл вниманието му.

— Ъъ. Тоя е Пайки Притчърд — каза Кристъл. — Трябва да си бил накъм „Тарпън Роуд“.

— Той с какво се занимава?

— Де да знам. Питай Дейн. Той се меша с брат му на Пайки.

Неподправеният му интерес обаче я зарадва; за пръв път проявяваше толкова голямо желание да разговаря с нея.

— Пайки е пуснат условно.

— За какво?

— Нарязал някакъв от Крос Кийс със строшено шише.

— Защо?

— Ебала ли съм му майката защо? — отговори Кристъл.

Радостта й придаваше самоувереност. Ако не се смятаха притесненията около Баба Кат (но пък тя е все още жива, току-виж се оправила), последните две седмици не бяха минали никак зле. Тери пак спазваше режима на „Белчапъл“, а Кристъл имаше грижата Роби да не отсъства от детската. Дупето му беше почти завехнало. Оная от „Социални грижи“ изглеждаше доволна — ако такива като нея изобщо са способни да са доволни. И Кристъл беше ходила всеки ден на училище, независимо че пропусна сутрешните часове с педагогическата съветничка Теса в понеделник и сряда. И самата тя не знаеше защо. Човек понякога просто губи навик.

И пак метна кос поглед на Фатс. И през ум не й беше минавало да го хареса — до онова диско в училищната аудитория, когато той си я набеляза. Фатс беше всеизвестен — някои от лафовете му се носеха от уста на уста, сякаш бяха излезли от телевизионна комедия. (Кристъл се преструваше пред всички, че имат телевизор у дома си. И за да не я разкрият, се стремеше да гледа достатъчно телевизия у приятелките си или у Баба Кат. „Да бе. Отвратително лайняно шоу.“ Или: „Знам, и аз за малко да се напикая от смях“, казваше, когато станеше дума за програма, която другите бяха гледали.)

А Фатс се мъчеше да си представи как би се чувствал, ако го накълцат със строшена бутилка — как острото стъкло срязва нежната плът на лицето; прогарящото усещане на прекъснатите нерви и парещия въздух по разцепената кожа; топлата мокрота на бликащата кръв. Усети гъдел по свръхчувствителната кожа около устата си, като че отсега бе пострадала.

— Той, Дейн, още ли носи ножка? — попита.

— Откъде знаеш, че изобщо има ножка? — озъби се Кристъл.

— Видях го да заплашва с нея Кевин Купър.

— Да бе — отстъпи Кристъл. — Ама и тоя Купър е едно леке…

— Пълно — каза Фатс.

— Дейн го носи само заради братята Риордън — рече Кристъл.

Фатс харесваше невъзмутимия й тон и това, че приема необходимостта от нож заради наличната стара вражда и вероятността от насилие. Тъкмо в това се състои суровата реалност на живота; точно тези неща имат в действителност значение… а малко преди Арф да се появи у тях одеве, Гнездото врънкаше Теса да му даде акъл на каква хартия да отпечата предизборната си листовка — жълта или бяла…

— К’во ще кажеш за онова място? — предложи след време Фатс.

Вдясно от тях минаваше дълъг каменен зид, през чиито отворени порти се мяркаха зеленина и камъни.

— Хубаво — съгласи се Кристъл.

Беше влизала преди в гробищата — веднъж с Ники и Лиан; седнаха тогава на един гроб и си поделиха два кена с бира, малко притеснени от поведението си, а накрая някаква лелка им се развика и взе да ги обижда. На излизане Лиан я замери с един от празните кенове.

Но още по широката асфалтирана алея между гробовете Фатс реши, че е прекалено открито — надгробните камъни не осигуряваха почти никакво прикритие. После видя живия плет от кисел трън покрай далечния зид. Прекоси гробището по диагонал, а по петите го следваше Кристъл с пъхнати в джобовете ръце: проправяха си път между посипаните с дребни камъчета правоъгълници и напуканите надгробни камъни с нечетливи надписи. Гробището бе широко, просторно и добре поддържано. По някое време стигнаха до по-новите гробове със силно полирани черни мраморни плочи и позлатени надписи, по които се виждаха свежи цветя за наскоро починалите.

— Ти спи, а пък ние отиваме хей там, отсреща — каза Фатс при вида на тъмната пролука между бодливите разцъфтели в жълто храсти и гробищния зид.

Пролазиха на четири крака под тъмната сянка и седнаха върху пръстта, опрели гърбове в студения зид. Стройните редици на надгробните камъни се губеха в далечината между стеблата на храстите, но нямаше следа от жива душа. Фатс сви умело блънта с надеждата, че Кристъл го наблюдава и се впечатлява.

Тя обаче се беше загледала под свода от лъскави тъмни листа и си мислеше за Ан-Мари, която (според леля й Черил) била ходила на свиждане на Баба Кат в четвъртък. Ех, що не избяга от училище, че и тя да е там по същото време — щяха най-после да се запознаят. Колко пъти си беше фантазирала как ще срещне Ан-Мари и ще й каже: „Аз съм сестра ти“. В тези нейни фантазии Ан-Мари винаги посрещаше новината с огромна радост, след това двете се срещаха редовно и в крайна сметка Ан-Мари предлагаше на Кристъл да се пренесе при нея. А въображаемата Ан-Мари имаше чист и подреден дом като на Баба Кат, но много по-модерен. Напоследък Кристъл бе прибавила към фантазиите си и едно сладко розово бебенце в обшито с дантели кошче.

— Вземай — каза Фатс и подаде козчето на Кристъл.

Тя опъна, задържа за няколко секунди дима в дробовете си, а когато канабисът започна да упражнява вълшебството си, тя се размечта и чертите й омекнаха.

— Ти имаш ли изобщо братя и сестри? — попита го.

— Нямам — отговори Фатс и провери в джоба си да не е изгубил някъде презервативите.

Приятно замаяна, Кристъл му върна козчето. Фатс опъна яко и пусна няколко кръгчета.

— Осиновен съм — каза след известно време.

Кристъл се облещи:

— Осиновен ли каза?

С така притъпени и смекчени сетива не беше никак трудно да се довериш някому — всичко ставаше много по-лесно.

— И сестра ми е осиновена — рече Кристъл, учудена от съвпадението и щастлива, че й се удава възможност да говори за Ан-Мари.

— Ъхъ. Нищо чудно и аз да произхождам от семейство като твоето — каза Фатс.

Но Кристъл изобщо не го слушаше; избиваше я на приказки:

— Аз пък си имам по-голяма сестра и по-голям брат, Лиъм, но са ни ги отнели, преди да се родя.

— Защо? — попита Фатс.

Вниманието му изведнъж се заостри.

— Мама тогава живеела с Ричи Адамс — разправяше Кристъл. Опъна яко от джойнта и изпусна дима на дълга, тънка струя. — Пълен психопат. Излежава доживотна присъда. Убил някакъв. Пребивал и мама, и децата, но един ден дошли Джон и Сю и ги взели, после и от социалните се намесили и станало така, че ги оставили на Джон и Сю.

Пак опъна от фаса и се замисли за този период от своята предистория, окъпан в кръв, бяс и тъмнина. Чула бе разни неща за Ричи Адамс, най-вече от леля си Черил. Гасял цигарите си по ръцете на едногодишната Ан-Мари и така я ритал, че й спукал няколко ребра. Натрошил и лицето на Тери — лявата й скула си останала по-хлътнала от дясната. Зависимостта на Тери от дрогата се задълбочила катастрофално. Леля Черил съвсем равнодушно споменаваше решението двете деца — жертви на бруталност и немара — да бъдат отнети от родителите им.

„Нямаше начин да не стане“ — разправяше лелята.

Джон и Сю били някакви далечни, бездетни роднини. Кристъл нямаше ни най-малка представа къде и как влизат в сложното й родословно дърво, нито как бяха успели да уредят онова, което според Тери си било чисто похищение на децата. След куп разправии с властите, най-после им разрешили да осиновят двете деца. Тери, която останала с Ричи до самото му арестуване, така и не видяла повече Ан-Мари и Лиъм по не съвсем разбираеми за Кристъл причини; цялата история носеше съсиреците и гноящите рани на омразата и на непростими закани, забрани за приближаване и куп нови служители от „Социални грижи“.

— Кой е баща ти тогава? — попита Фатс.

— Бангър — каза Кристъл. После се напъна да се сети за истинското му име — Бари — измърмори, сякаш подозираше, че може и да бърка. — Бари Коутс. Ама аз ползвам фамилията на мама — Уидън.

През сладникавия тежък дим в главата й изплува бавно споменът за младия предозирал се мъртвец в банята на Тери. Върна джойнта на Фатс и облегна глава на зида, загледана към късчето небе с налепени по него тъмни листа.

А Фатс си мислеше за Ричи Адамс, който бил извършил убийство, и си правеше сметка, че и неговият биологичен баща може би в момента е в някой затвор — татуиран като Пайки, слаб и мускулест. И сравни наум Гнездото с този силен, суров, автентичен мъж. Знаеше, че са го отделили от биологичната му майка още като пеленаче, понеже беше виждал снимки, на които го е гушнала Теса — нежен като пиленце, с бяла плетена шапчица. Бил недоносен. Теса му беше споменала това-онова, без дори да я пита. Знаеше, че истинската му майка била съвсем млада, когато го родила. Нищо чудно да е била някоя като Кристъл — училищното колело, дето всеки го…

Сега вече бе яко напушен. Пъхна ръка зад врата на Кристъл и я придърпа към себе си; целуна я и навря език в устата й. С другата си ръка взе да търси гърдата й. Мозъкът му се беше замъглил, а крайниците му тежаха; дори осезанието му се беше влошило. Затрудни се да пъхне ръка под тениската й, да стигне до закопчалката на сутиена й. Устата й беше гореща и миришеше на тютюн и дрога; устните й бяха пресъхнали и напукани. Възбудата му леко поспадна — всичките му усещания за допир стигаха до него като през невидимо одеяло. Потрябва му повече време от предния път да я разсъблече, после се затрудни и с презерватива, понеже пръстите му се бяха схванали и не го слушаха; в един момент, без да иска, отпусна цялата си тежест върху лакътя си, опрян в месестата й подмишница, и тя изпищя от болка.

Беше по-суха от предишния път, но той се напъна да влезе, решен да постигне онова, за което беше дошъл. Времето се точеше гъсто и бавно като лепило, той чуваше ускореното си дишане и това го изнервяше, понеже му създаваше усещането, че някой е клекнал в мрака до тях, гледа го и пъшка в ухото му. Кристъл изстена тихичко. Така както бе отметнала глава назад, носът й изглеждаше широк като зурла. Вдигна тениската, за да вижда гладките й бели гърди, които леко се тресяха под разхлабената хватка на разкопчания сутиен. Изпразни се толкова неочаквано, че и доволният му стон сякаш дойде откъм клекналия наблюдател.

Отърколи се от нея, смъкна презерватива и го захвърли настрана, после вдигна ципа си, но някак си на тръни, оглеждащ се непрестанно да се убеди, че са съвсем сами. Кристъл си вдигаше гащите с една ръка, с другата дърпаше надолу тениската си, после посегна да си закопчае сутиена.

През времето, което бяха прекарали зад храстите, се беше заоблачило и попритъмняло. В ушите на Фатс нещо жужеше непрестанно: измъчваше го силен глад, мисълта му се влачеше, слухът му бе свръхчувствителен. Страхът, че някой ги е наблюдавал, може би над зида зад гърбовете им, отказваше да го напусне. Прищя му се да си върви.

— Дай да… — измърмори и без да я чака, изпълзя изпод храстите, изправи се и се заотупва.

На стотина метра от тях възрастна двойка бе приседнала до нечий гроб. Искаше му се да се махне моментално от всички очи фантоми, които може да са го видели или да не са го видели как чука Кристъл Уидън; но в същото време процесът по откриването на необходимата му автобусна спирка и вземането на автобуса до Пагфърд му се струваше непоносимо труден. Най-добре щеше да му е да се телепортира мигновено в таванската си стая.

Кристъл се бе изсулила иззад него. Опъваше надолу тениската си и гледаше затревената земя в нозете си.

— Еба си майката — измърмори.

— К’во има? — попита Фатс. — Давай да тръгваме.

— Тоя е на гос’ин Феърбрадър — каза тя, без да помръдне.

— Кое?

А тя посочи могилата пръст пред тях — все още без надгробен камък, но отрупана със свежи цветя.

— Глей — рече му и приклекна да му сочи прикачените към целофана картички: — Ето тука пише „Феърбрадър“. — Разпознаваше лесно името благодарение на купищата изпращани от училището писма, молещи майка й да й разреши да пътува с минибуса. — „На Бари“ — разчете внимателно. — А на тая тука пише „На тати“ — произнесе бавно думите — „от…“, — но се предаде пред имената на Ниъх и Шевон.

— Е, та? — не разбираше Фатс; но истината е, че от новината тръпки го побиха.

Току пред тях на метър-два лежеше плетеният ковчег, а в него — късото тяло и веселото лице на най-добрия приятел на Гнездото, гостувал тъй често у тях, което сега гниеше в пръстта. Призрака на Бари Феърбрадър… краката му се разтрепериха. Стори му се като някакво възмездие.

— Тръгвай — рече, но Кристъл не помръдна. — К’во има?

— Нали гребях в отбора му, не знаеш ли? — озъби се Кристъл.

— А, да.

Фатс пристъпваше от крак на крак като неспокоен кон и бавно се измъкваше заднешком.

А Кристъл не откъсваше поглед от могилата. Обгърнала се бе с две ръце и се чувстваше празна, тъжна и омърсена. Не трябваше да го правят точно там, толкова близо до господин Феърбрадър. Стана й студено. За разлика от Фатс си нямаше яке.

— Тръгвай — повика я отново Фатс.

Излезе подире му от гробището, но не си размениха нито дума. Кристъл си мислеше за господин Феърбрадър. Той винаги й викаше „Крис“ — никой друг не я беше наричал така. Харесваше й да й вика Крис. И умееше да се шегува. Идеше й да се разплаче.

А Фатс си мислеше как ще развие случката в смешен разказ за Андрю: как се напушил, как накофражил Кристъл и как после го обзела параноята и имал чувството, че някой ги наблюдава, а като излазили навън, насмалко да се спънат в гроба на стария Бари Феърбрадър. Но все още не му беше смешно — поне засега.