Вакантен пост

Седма част

Близо три седмици след като сирените бяха разбудили сънливия Пагфърд, в едно слънчево априлско утро Шърли Молисън стоеше сама насред стаята си и гледаше с присвити очи отражението в огледалните врати на гардероба си. Нанасяше последни корекции на роклята преди станалото й ежедневно пътуване до „Саутуест Дженерал“. Токата на колана влезе малко по-трудно в дупката, отколкото преди две седмици, сребристата й коса се нуждаеше от подстригване, а гримасата й срещу нахлуващото в стаята слънце можеше да се възприеме просто и като изражение на настроението й.

Колко години вече бе минавала напред-назад по коридорите с количката на болничната библиотека или понесла болнични картони и букети цветя, но нито веднъж не й беше минало и през ум, че някой ден и тя може да е една от тези нещастни клети женици, насядали покрай леглата, с изскочил от коловозите живот, с победени и обезсилени съпрузи. Хауърд не беше успял да повтори бързото си възстановяване от преди седем години, та си оставаше вързан към писукащите машини — затворен в себе си и немощен, с неприятен цвят на лицето, вкиснато зависим. За да си почине от тъжния му поглед, от време на време се преструваше, че й се ходи до тоалетната.

Ако се случеше в болницата да дойде с нея и Майлс, тя му поверяваше изцяло говоренето на Хауърд и той много успешно изнасяше своя равномерен монолог от пагфърдски новини. Самата тя се чувстваше далече по-добре — и по-видима, и по-защитена — когато редом с нея по ледовитите коридори крачеше високият Майлс. Той винаги успяваше да каже по някоя и друга блага дума на разминаващите се с тях сестри, прикрепяше ръката й при качване и слизане от колата и успя да възстанови у нея усещането, че е рядко срещащо се същество, заслужаващо грижи и внимание. Но тъй като Майлс не можеше да идва всеки ден, правеше нещо, което ужасно дразнеше Шърли — пращаше Саманта да я придружава. Което беше съвсем различно, що се отнася до Шърли, макар Саманта да бе сред малкото хора, които успяваха да породят усмивка върху празното мораво лице на Хауърд.

Изглежда, и никой друг не съзнаваше колко ужасна бе тишината у дома. След като лекарите съобщиха на семейството, че възстановяването на Хауърд можеше да трае с месеци, Шърли се беше надявала, че Майлс ще я покани да се пренесе в свободната стая на просторната къща на „Чърч Роу“ или че поне ще идва да преспива от време на време в бунгалото. Но се озова съвсем зарязана, ако не се броят трите болезнени дни, през които трябваше да играе ролята на домакиня пред гостуващите й Пат и Мели.

Никога не бих го направила, увещаваше се тя по навик в тихите нощи, когато сън не я ловеше. Изобщо не възнамерявах такова нещо. Просто бях разстроена. Никога не бих го направила.

Зарови „Епипена“ на Андрю, сякаш бе трупчето на някакво малко същество, под къщичката за птици в градината. Но присъствието на спринцовката продължаваше да я мъчи. Дали да не вземе да я изрови някоя тъмна нощ преди деня за събиране на боклука и да я пусне скришом в кофата на съседите?

Хауърд не беше споменал досега за спринцовката — нито на нея, нито на друг. Не я и попита защо бе побягнала, като го видя.

Най й олекваше, когато почнеше да излива порои от хули върху онези, които, по нейно непоколебимо мнение, бяха причинили цялото бедствие на семейството й. На първо място, естествено, бе Парминдер Джаванда заради коравосърдечния й отказ да обслужи Хауърд. Непосредствено след нея бяха двамата тийнейджъри, отклонили със своята отвратителна безотговорност линейката, която иначе сигурно щеше да стигне по-рано до Хауърд.

Вторият аргумент може би издишаше леко, но беше някак си злободневно да се корят Стюарт Уол и Кристъл Уидън, за която цел в непосредствения кръг около Шърли се намираха предостатъчно желаещи слушатели. Да не говорим, че, както се бе изяснило, през цялото време ролята на Призрака на Бари Феърбрадър се изпълнявала от сина на двамата Уол. Направил самопризнания пред родителите си, а те лично се бяха обадили по телефона на жертвите на злобата му, за да им поднесат извиненията си. Самоличността на Призрака се разчу бързо сред по-широката общественост, а в съчетание със знанието, че носи съвместна отговорност за удавянето на тригодишно дете, превърна хуленето на Стюарт и в дълг, и в удоволствие.

Шърли бе по-яростна от всеки друг в изказванията си. Всяко нейно изобличение бе изпълнено със свирепост и представляваше не само постепенно прогонване на родството и възторга, които бе изпитвала спрямо Призрака, но и отрицание на отвратителния му последен постинг, който — поне засега — никой не си признаваше да е чел. Нито един от двамата Уол не й беше позвънил да й се извини, но в случай че младежът го споменеше някой ден пред родителите си или някой зачекнеше темата, тя бе в постоянна бойна готовност да нанесе последния сразяващ удар върху репутацията на Стюарт:

„О, да, ние с Хауърд сме напълно наясно по въпроса — възнамеряваше да произнесе с ледено достойнство Шърли — и аз съм дълбоко убедена, че именно шокът му докара инфаркта.“

Беше дори репетирала да го произнася на глас в кухнята.

Въпросът дали Стюарт Уол наистина е знаел нещо за съпруга й и Морийн беше позагубил своята злободневност, тъй като Хауърд очевидно не беше в момента в състояние да я посрами по такъв начин, надали изобщо някога щеше да е способен на подобно нещо, а и никой, изглежда, не сплетничеше. И макар тишината, която предлагаше на Хауърд по време на неизбежното им усамотяване, да съдържаше поне мъничко усещане за взаимни обвинения, тя се беше оказала способна да посрещне с много по-голямо самообладание перспективата за продължителната му неспособност и отсъствие от дома, отколкото бе предполагала допреди три седмици.

На вратата се позвъни и Шърли побърза да отвори. На прага стоеше Морийн, едва крепейки се върху изключително неуместните високи токчета и облечена в нещо в крещящ аквамарин.

— Здравей, скъпа, заповядай — каза Шърли. — Сега ще си взема чантата.

И с Морийн да отиде до болницата, беше за предпочитане, отколкото да ходи сама. Морийн ни най-малко не се притесняваше от мълчанието на Хауърд: крякаше си безспир, с което позволяваше на Шърли да си седи спокойно, да се усмихва с котешката си усмивка и да си почива. Във всеки случай, откакто бе поела временно контрол върху дела на Хауърд в бизнеса, Шърли си намираше предостатъчно начини да си отмъщава за по-трайните си подозрения с леки пляскания през ръцете под формата на несъгласие с всяко взето от Морийн решение.

— Знаеш ли какво става долу по пътя? — попита Морийн. — В „Архангел Михаил“? Погребват децата на Уидън.

— Тук! — възкликна ужасената Шърли.

— Разправят, че хората били събрали необходимите средства — разправяше Морийн, преливаща от клюки, които някак си бяха убягнали на Шърли при всичкото й сноване между болницата и дома й. — Не ме питай кои. Но не очаквах все пак родата им да стигне дотам, че да ги зарови до реката, нали така?

(Мърлявото ръсещо мръсотии момченце, за чието съществуване бяха подозирали малцина и за което никой не го беше особено еня, освен майка му и сестра му, с удавянето си бе претърпяло такова преобразувание в колективното пагфърдско съзнание, че вече всички говореха за него като за водно бебе, херувимче, чисто и нежно ангелче, което всеки би обгърнал с обич и съчувствие, ако бяха успели някак си да го спасят.

Но дори и иглата, и пламъкът не промениха по никакъв начин репутацията на Кристъл; напротив, зафиксираха я окончателно в умовете на старите пагфърдци като бездушно същество, което в стремежа си към онова, което възрастните наричаха „кефа си“, бе причинило смъртта на едно невинно дете.)

Шърли вече обличаше палтото си.

— Ти знаеш ли, че аз всъщност ги видях през онзи ден? — попита и бузите й порозовяха. — Малкият плачеше пред едни храсти, а в другите Кристъл Уидън и Стюарт Уол…

— Сериозно? Ама те наистина ли…? — прояви живо любопитство Морийн.

— Съвсем — потвърди Шърли. — Посред бял ден. На открито. А момченцето беше досами реката, като го видях. Още една-две крачки и да падне.

Нещо в израза на Морийн я жегна.

— Бързах — рече рязко Шърли, — понеже Хауърд каза, че се чувствал зле, и бях страшно притеснена. Нямах никакво желание да излизам, но Майлс и Саманта ми бяха пратили Лекси — мен, ако ме питаш, най-вероятно са имали скандал, — а тя изяви желание да отидем в кафето, та акълът ми бе съвсем другаде и единствената мисъл, която ме вълнуваше, беше да се върна при Хауърд… Едва по-късно осъзнах всъщност видяното… но най-ужасното е — каза Шърли, по-зачервена от всякога, и се върна наново към любимия си рефрен, — че ако Кристъл Уидън не е била оставила детето да се изгуби, докато тя се е развличала в храстите, линейката щеше да стигне много по-рано при Хауърд. Нали разбираш? Така, понеже идвали едновременно две… станало недоразумение…

— Знам, знам — прекъсна я Морийн на път към колата, понеже не го чуваше за пръв път. — Но умът ми не го побира защо трябва тук, в Пагфърд, да отслужват опелото…

Езикът я сърбеше да предложи да минат покрай черквата на път за болницата — изгаряше от любопитство да види как изглежда родът Уидън накуп и евентуално да зърне онази изродена майка наркоманка, но така и не намери удобна формулировка на желанието си.

— Но поне едно нещо утешително става, Шърли — рече на път за детелината. — „Фийлдс“ на практика вече е отписан. Поне на това може да се радва Хауърд. Дори и да отсъства известно време от съвета, все пак успя да го наложи.

Андрю Прайс летеше надолу по стръмния хълм от „Хилтоп Хаус“, слънцето напичаше гърба му, а вятърът рошеше косите му. През изминалата седмица синината около окото му бе станала жълто-зелена и изглеждаше дори по-зле, ако това изобщо беше възможно, отколкото в деня, в който дойде на училище с почти затворено око. На онези учители, които проявиха интерес, Андрю разправяше, че е паднал от колелото.

Започнала бе великденската ваканция и предната вечер Гая беше попитала Андрю с есемес дали на другия ден ще ходи на погребението на Кристъл. Той мигновено й отговори „да“ и сега, след сума ти размисъл, се беше изтупал в най-чистите си джинси и тъмносива риза, понеже си нямаше костюм.

Не можеше да проумее съвсем защо Гая ще ходи на погребението, освен за да е със Сухвиндер Джаванда, към която, изглежда, изпитваше все по-топли и по-топли чувства, откакто се реши, че с майка й ще се връщат в Лондон.

— Мама отчете, че изобщо не е бивало да идваме в Пагфърд — съобщи щастливо Гая на Андрю и Сухвиндер през обедната почивка, когато седяха на ниския зид пред магазинчето за вестници. — Най-после се усети, че Гавин е пълен идиот.

Даде на Андрю мобилния си номер и се уточниха да излязат заедно, щом тя отиде в Рединг да види баща си, и спомена така, между другото, че ако той й дойде на гости, ще го разведе из някои от любимите си места в Лондон. Раздаваше блага наляво-надясно като уволняващ се войник, а така лесно дадените обещания позлатиха перспективата от местенето, което предстоеше на самия Андрю. Понеже вестта, че родителите му вече имат оферта от купувач на „Хилтоп Хаус“, го бе изпълнила еднакво и с вълнение, и с болка.

Плавният завой на влизане в „Чърч Роу“, който обикновено повишаваше настроението му, в случая го попари. Видя движещите се из гробището хора, запита се как ли ще мине това погребение и за пръв път през тази сутрин Кристъл Уидън му се яви като нещо повече от абстрактен образ.

Някъде из най-дълбоките кътчета на съзнанието му се върна заровеният там спомен за онзи случай на игралната площадка в „Сейнт Томас“, когато, в духа на обективните научни изследвания, Фатс му беше дал бонбон от бяла ружа със скрит в него фъстък… и сега усещаше как парещото му гърло се свиваше неумолимо, как се опита да викне, как коленете му поддадоха, как всички деца го наблюдаваха с някакъв особен, безкръвен интерес и само Кристъл Уидън беше намерила сили да изкрещи неистово:

— Андипрайс има ’лергичнаакция!

И беше хукнала с късите си яки крачка чак до учителската стая, после директорът грабна Андрю и спринтира до близката лечебница, където доктор Крофърд му би адреналин. Оказа се, че тя единствена от целия клас бе запомнила беседата, която учителката им изнесе по повод опасното заболяване на Андрю — и единствената, която успя да разпознае симптомите.

Трябваше да наградят тогава Кристъл още на следващото общоучилищно събрание със златна звездичка, та дори и с грамота за „Ученик на седмицата“, но не мина и ден (Андрю си го спомняше със същата яснота, с която помнеше и собствения си припадък), и тя така яко цапардоса Лекси Молисън, че й изби два зъба.

Вкара внимателно бегача на Саймън в гаража на семейство Уол, после натисна звънеца с неохота, каквато дотогава не беше изпитвал. Отвори му Теса Уол, облякла най-официалното си сиво палто. Андрю го беше яд, понеже черното му око беше заради нея.

— Влизай, Анди — рече му с напрегната физиономия Теса. — След минутка ще сме готови.

Остана да чака в преддверието, където петната от витража над вратата правеха дюшемето да прилича на кутия с бои. Теса се отправи към кухнята, а Андрю успя да зърне облечения в черен костюм Фатс, свил се на кухненския стол като настъпен паяк, закрил главата си с една ръка, сякаш очакваше някой да го удари.

Андрю му обърна гръб. Двамата не бяха общували помежду си, откакто Андрю заведе Теса до Гнездото. Фатс две седмици не беше стъпвал в училище. Андрю така и не получи отговор на двата си есемеса. А фейсбук страницата на Фатс си стоеше замръзнала такава, каквато беше в деня на партито на Хауърд Молисън.

Седмица по-рано, без никакво предупреждение, Теса позвъни на Саймън и Рут Прайс, за да ги уведоми, че Фатс си признал авторството на съобщенията от името на Призрака на Бари Феърбрадър, и да изкаже най-дълбоките си съжаления за нанесените им вреди.

— Добре де, той откъде е знаел, че оня компютър е у нас? — ревна тогава Саймън и се приближи заплашително към Андрю. — Откъде ще знае Фатс Уол, да го еба, че бачкам след работно време в печатницата, а?

Единственото утешение на Андрю бе това, че ако баща му научеше истината, и всичките увещания на Рут нямаше да го спрат да млати Андрю до безсъзнание.

Нито имаше представа Андрю защо Фатс си беше приписал всичките постинги. Сигурно му е проговорило егото — решимостта му той да е мозъкът — най-пагубният, най-жестокият от всички. Или пък си е наумил, че като поема вината и на двама им, постъпва благородно. Но така или иначе, беше причинил на Андрю много по-голяма беля, отколкото можеше да предположи; и от безопасността на таванската си стая, размишляваше чакащият Андрю в преддверието, с тези сговорчиви, цивилизовани родители изобщо не може да си представи, какво значи да живееш с баща като Саймън Прайс.

През отворената кухненска врата Андрю чуваше приглушения разговор на двамата възрастни Уол.

— Време е да тръгваме — казваше Теса. — Той има морално задължение и е длъжен да дойде.

— И така изтърпя достатъчно наказание — отвърна гласът на Гнездото.

— Не го принуждавам да присъства като…

— Нима? — възрази рязко Гнездото. — За бога, Теса, нима смяташ, че на тях ще им е приятно да го видят? Ти върви. Стю ще остане тука с мен.

Минута по-късно Теса се появи от кухнята и затвори плътно вратата след себе си.

— Стю няма да идва, Анди — каза, а той усети, че е бясна. — Много съжалявам.

— Няма проблем — измънка той.

Но всъщност се зарадва. Не можеше да си представи за какво ще могат да си говорят. А така ще може да седне до Гая.

Малко по-надолу по „Чърч Роу“ Саманта Молисън седеше до прозореца на всекидневната с чаша кафе в ръка и гледаше как опечалените минават покрай дома й на път към „Архангел Михаил и Вси Светии“. А като видя и Теса Уол, придружена, както й се стори, от Фатс, буквално ахна.

— Боже мили, и той ли е тръгнал! — рече на висок глас към никого.

Но след това разпозна Андрю, пламна и бързо се отдръпна от стъклото.

Предполагаше се Саманта да работи вече от дома си, поради което лаптопът й лежеше отворен на дивана; но тази сутрин си облече стара черна рокля и продължаваше да се колебае дали да не отиде на погребението на Кристъл и Роби Уидън. Но май й оставаха само още няколко минути да умува.

Никога не бе казала и една добра дума за Кристъл Уидън, така че нямаше ли да е израз на двуличие да се появи на погребението й само защото я е разплакало описанието на смъртта й в „Ярвил енд Дистрикт Газет“ и понеже кръгличкото й лице надничаше нахилено от всички снимки на класа им, които Лекси бе донесла навремето от „Сейнт Томас“?

Саманта остави чашата с кафе, втурна се към телефона и позвъни в службата на Майлс:

— Здравей, бейб.

(Държала го бе в обятията си да ридае от облекчение до болничното легло, върху което Хауърд беше подкачен към разни машини, но все още жив.)

— Как си? — попита го.

— Горе-долу. Много работа от сутринта. Радвам се да те чуя. Ти как си?

(Предната нощ се бяха любили, без тя да си представя, че е с някой друг.)

— Наближава време за погребението — каза Саманта. — Хората вече се събират…

От три седмици потискаше онова, което й идеше да каже — и заради Хауърд в болницата, и защото не искаше да напомня на Майлс за ужасния им скандал, но нямаше вече как да премълчи.

— … Майлс, аз го видях това дете — Роби Уидън. С очите си го видях. — Гласът й беше изпълнен с паника, но и с молба. — Беше на игрището на „Сейнт Томас“, когато минах оттам онази сутрин.

— На игрището ли?

— Сигурно се беше запиляло, докато онези двамата са… но така или иначе, беше съвсем само — каза и пред очите й се появи образът на мърлявото, занемарено дете. И оттогава не беше престанала да се пита дали нямаше да прояви повече загриженост, ако детенцето бе по-чистичко; дали на някакво подсъзнателно ниво не бе сложила погрешен знак на равенство между очевидните признаци на немара и хулиганството, грубостта, жилавостта. — Реших, че е отишло да си поиграе, а с него нямаше никой. Било е само на три и половина годинки, Майлс! Защо не го попитах с кого е?

— Ей, ей! — прекъсна я Майлс с тон, с какъвто кочияш спира конете, и тя мигновено изпита облекчение — ето, той взема нещата в свои ръце — и очите й се насълзиха. — Изобщо нямаш никаква вина. Откъде си можела да знаеш? Решила си, че майка му най-вероятно е някъде наблизо.

(Значи, той не я мрази, не смята, че е гадна. Напоследък Саманта усещаше определено смирение пред способността на съпруга й да прощава.)

— Не съм особено убедена — промълви несигурно. — Ако го бях заговорила, Майлс…

— Но когато си го срещнала, то изобщо не е било близо до реката.

Но пък беше близо до пътя, рече си Саманта.

През последните три седмици в нея нарастваше желанието да бъде погълната в нещо по-голямо от нея. Очаквала бе ден след ден тази необичайна нужда да стихне (ето как човек става вярващ, опита се тя с шега да се отърси от тези мисли), а тя в действителност продължаваше да се разраства.

— Майлс — рече, — там, в съвета… сега, когато баща ти… а и след оставката на Парминдер Джаванда… сигурно ще ти се наложи да кооптираш някой и друг нов член, нали? — Терминологията й беше позната от дългогодишно слушане. — В смисъл: не вярвам да искаш след всичко станало да провеждаш нови избори, нали?

— В никакъв случай!

— Така че Колин Уол може да запълни единия вакантен пост — втурна се тя смело напред, — а си мислех, че сега, като имам толкова много свободно време… като качих целия си бизнес онлайн… ще мога да заема другия.

— Ти? — удиви се Майлс.

— Ще ми се да върша нещо полезно — рече Саманта.

Кристъл Уидън — мъртва на шестнайсет, барикадирана в оная мръсна къщичка на „Фоли Роуд“… Саманта не беше близнала вино от две седмици. И изпитваше желание да изслуша аргументите в полза на клиниката за наркомании „Белчапъл“.

На „Хоуп Стрийт“ номер десет телефонът иззвъня. Кей и Гая вече закъсняваха за погребението на Кристъл. Когато Гая чу кой е на отсрещната страна, сладкото й лице се втвърди и тя изведнъж взе да изглежда по-възрастна.

— Гавин е — каза на майка си.

— Аз не съм го търсила! — прошепна й Кей и пое телефона с трепета на ученичка.

— Здрасти — каза Гавин. — Какво правиш?

— Тръгнала съм на погребение — отговори Кей, без да откъсва очи от дъщеря си. — На двете деца Уидън. Така че с нищо не мога да се похваля.

— О, боже мой — каза Гавин. — Не знаех, че е днес.

Мярнал бе познатото му фамилно име в „Ярвил енд Дистрикт Газет“ и подтикван от някакъв появил се най-после смътен интерес, си беше купил броя. Мина му през ума, че може и да е минал покрай мястото, където са били тийнейджърите и момченцето, но нямаше спомен да е видял Роби Уидън.

Последните две седмици се бяха оказали особено необичайни за Гавин. Взел бе да усеща все по-силно липсата на Бари. И сам не можеше да разбере какво става с него: вместо да се потопи в нещастие след отказа на Мери, мечтаеше да може да изпие по бира с мъжа, чиято жена бе искал да си присвои… (На отдалечаване тогава от къщата й си беше измърморил под носа: „Така става, като се мъчиш да откраднеш живота на своя най-добър приятел“, и изобщо не беше усетил грешката на езика.)

— Та си мислех — рече, — дали не ти се ще да пийнем по едно по-късно?

Кей насмалко да се изсмее.

— Е, и какво? Би ли ти дузпата тя?

И подаде на Гая слушалката да я остави на място. Излязоха забързани от дома и почти на бегом стигнаха до края на улицата, после прекосиха площада. Но през всичките десет крачки, с които минаха пред витрината на „Медният чайник“, Гая държа майка си за ръка.

Пристигнаха в момента, в който катафалките се показаха от горния край на пътя и влязоха забързано в гробището, а онези, които трябваше да носят ковчезите, се нареждаха на тротоара.

(— Махни се от тоя прозорец — заповяда Колин Уол на сина си.

Но Фатс, комуто отсега нататък се налагаше да живее с мисълта какъв голям страхливец е, се приближи още повече към стъклото с надеждата да докаже, че поне това ще може да понесе…

Ковчезите преминаха пред тях в големите автомобили с черни стъкла: първият беше толкова яркорозов, че дъхът му спря, а вторият беше съвсем мъничък и лъщеше в бяло…

Колин не успя да застане навреме пред Фатс, за да го опази, но все пак затвори завесите. В мрачната позната му всекидневна, в която Фатс беше признал пред родителите си, че именно той е разкрил пред света ужасното заболяване на баща му — където бе признал и всичко останало, което му бе минало през ума, с надеждата да ги убеди, че е луд и болен; където се бе постарал да струпа отгоре си толкова много вина, че да ги предизвика да го пребият или наръгат, и изобщо да извършат всичко онова, което според него заслужаваше — Колин положи кротко длан върху гърба на своя собствен син и го насочи встрани, към окъпаната от слънцето кухня.)

Пред „Архангел Михаил и Вси Светии“ мъжете се готвеха да пренесат ковчезите по черковната алея. Сред тях беше и Дейн Тъли — с обица и самоделен татус на паешка мрежа по врата и в тежък черен балтон.

Семейство Джаванда чакаше заедно с Кей и Гая Бодън в сянката на тиса. Около тях се навърташе Андрю Прайс, а Теса Уол стоеше на известно разстояние бледа и с каменно лице. Останалите опечалени бяха оформили отделна фаланга пред вратите на черквата. Едни гледаха измъчено, но и с предизвикателство, други имаха отчаяния вид на хора, които са се предали; неколцина бяха в евтини черни облекла, но мнозинството бяха по джинси и анцузи, а едно момиче дори беше дошло по подкъсена отдолу тениска, изпод която надничаше вкараният с пиърсинг на пъпа й пръстен и отразяваше слънцето при всяко нейно движение. На ярката светлина по пътеката минаваха бляскавите ковчези.

Яркорозовият ковчег на Кристъл беше избран от Сухвиндер Джаванда, която бе убедена, че Кристъл точно такъв би си пожелала. Сухвиндер се бе нагърбила и с почти всичко останало: организация, избор, увещаване. Парминдер не преставаше да наблюдава изкосо дъщеря си и да си намира извинения да я пипа: махаше косата от очите й, оправяше якичката й.

Така както Роби бе излязъл от реката пречистен и оплакван от цял Пагфърд, и Сухвиндер Джаванда, рискувала живота си, за да спаси детето, се бе превърнала в героиня. Като се почне със статията за нея в „Ярвил енд Дистрикт Газет“, мине се през обявеното на всеослушание намерение на Морийн Лоу да я предложи за специална награда от полицията и се стигне до посветеното на нея слово на директорката от подиума пред общоучилищното събрание — за пръв път Сухвиндер разбра какво значи да засенчиш брат си и сестра си.

И ненавиждаше всеки един миг от тези събития. Нощем продължаваше да усеща тежестта на мъртвото детенце в ръцете й, която се мъчеше да я завлече към дълбокото; спомняше си изкушението да го пусне, за да се спаси сама, и се питаше колко ли още дълго щеше да се съпротивлява на тази мисъл. И в движение, и в покой дълбокият белег на крака я сърбеше и болеше. Вестта за смъртта на Кристъл Уидън така зле й се отрази, че родителите й се принудиха да потърсят услугите на психолог, но затова пък, откакто я измъкнаха от реката, не се беше рязала нито веднъж — допирът до смъртта чрез удавяне, изглежда, я беше пречистил от тази й потребност.

Но още през първия ден, в който се върна на училище, Фатс Уол продължаваше да отсъства, а по коридорите я изпращаха възхитени погледи, чу клюката, че Тери Уидън нямала пари да погребе двете си деца, затова нямало да има надгробен камък и щели да са във възможно най-евтините ковчези.

— Много жалко, Джоли — каза майка й, докато Парминдерови вечеряха под погледите на запълнилите стената семейни снимки.

Говореше не по-малко загрижено от полицайката; в гласа на Парминдер вече липсваше онази рязкост, с която преди разговаряше с дъщеря си.

— Искам да се опитам да събера пари от хората — каза Сухвиндер.

Парминдер и Викрам се спогледаха през кухненската маса. И двамата по инстинкт бяха против идеята да се иска от жителите на Пагфърд да допринасят към подобна кауза, но и двамата предпочетоха да замълчат. Сега, след като бяха видели ръцете на Сухвиндер, се бояха да не я разстроят наново, а и сянката на все още непоявилия се психолог като че се простираше отсега върху всичките им взаимодействия.

— Освен това — продължи Сухвиндер с трескава енергичност, неразличаваща се особено от онази на Парминдер, — смятам, че опелото трябва да се извърши тук, в „Архангел Михаил“, като онова на господин Феърбрадър. Като учехме в „Сейнт Томас“, Крис редовно идваше на богослуженията тук. Бас държа, че през живота си не е стъпвала в друга черква.

Божията светлина грее от всяка душа, рече си Парминдер и за най-голяма изненада на Викрам каза рязко:

— Добре. Ще видим какво може да се направи.

Основно разходите се поеха от семействата Джаванда и Уол, но пари допринесоха и Кей Бодън, Саманта Молисън и две-три майки на момичета от гребния отбор. След това Сухвиндер настоя да отиде лично във „Фийлдс“ и да обясни на Тери какво са направили и защо; всичко за гребната осморка и защо опелото на Кристъл и Роби трябва да се извърши тъкмо в „Архангел Михаил“.

Парминдер изпитваше ужас от мисълта да пусне Сухвиндер сама във „Фийлдс“, хеле пък съвсем сама в онази мръсна къща, но Сухвиндер беше убедена, че няма нищо страшно. И двата рода — и Уидън, и Тъли — знаеха, че се е опитала да спаси Роби. Дейн Тъли престана да й грухти в часовете по английски, а освен това го забрани и на всичките си приятели.

Тери се съгласи с всичко предложено от Сухвиндер. Беше съвсем измършавяла, мръсна, едносрична и абсолютно пасивна. Сухвиндер направо се уплаши от избодените й с игла ръце и изпопадалите й зъби — имаше чувството, че разговаря с труп.

В черквата опечалените се бяха разделили отчетливо: на пейките вляво — хората от „Фийлдс“, а вдясно — пагфърдчани. Шейн и Черил Тъли довлякоха Тери до предния ред и седнаха от двете й страни; облечена в палто с поне две мерки по-голямо, отколкото трябваше. Тери май изобщо нямаше представа къде се намира.

Ковчезите лежаха един до друг на подиуми в предния край на черквата. Върху онзи на Кристъл беше положено весло, изплетено от бронзови хризантеми, а върху ковчежето на Роби — меченце от бели хризантеми.

Кей Бодън се сети за малкото мръсни пластмасови играчки в стаята на Роби и стиснатият в пръстите й лист с програмата за опелото се разтрепери. Естествено, в службата се очакваше да се проведе разследване, най-вече по настояване на местния вестник, чиято статия на първа страница твърдеше, че момченцето било оставено на грижите на две наркоманки и че смъртта му е можело да се избегне, ако немарливите деятелки от „Социални грижи“ са се били погрижили да го отведат на безопасно място. Мати пак беше в отпуск по болест, дължаща се на силния й стрес, а се извършваше и преглед на преатестацията, проведена по настояването на Кей. Та сега Кей се чудеше как ще повлияе всичко това на шансовете й да си намери нова работа в Лондон, и то в момент, в който всички местни органи на властта съкращаваха служители в отделите си за социални грижи, а и как ли щеше да реагира Гая, ако им се наложеше да останат в Пагфърд… вариант, който все още не смееше да обсъди с дъщеря си.

Андрю погледна изкосо Гая и двамата си размениха леки усмивки. Горе, в „Хилтоп Хаус“, Рут вече опаковаше багажа им за местене. Андрю усещаше как вечният оптимист — майка му — се надяваше, че като пожертва дома им и красотата на околните хълмове, ще бъдат възнаградени с прераждане. Внушила си открай време, че Саймън изобщо не усеща що за бясна и престъпна душа е, тя живееше с надеждата всичко това да остане тук, зад тях, като случайно забравени при местенето кашони… Затова пък Андрю се утешаваше с мисълта, че там, където отиват, ще е поне с една крачка по-близо до Лондон, а освен това Гая го бе убедила, че била прекалено пияна, за да съзнава какво прави с Фатс, и се надяваше да го покани заедно със Сухвиндер на кафе у дома си след погребението…

Гая, която за пръв път влизаше в „Архангел Михаил“, слушаше с половин ухо напевното изпълнение на свещеника, а очите й попиваха високия звезден таван и прозорците с цветове на скъпоценни камъни. И установяваше, че Пагфърд все пак притежава определена красота, която, като имаше предвид скорошното им заминаване, определено щеше да й липсва…

Теса Уол предпочете да седне най-отзад, сама, зад всички. Което я постави под прекия поглед на архангел Михаил, чийто крак почиваше завинаги върху оня гърчещ се дявол с рогата и опашката. Сълзите й рукнаха в мига, в който видя двата лъскави ковчега, и колкото и да се мъчеше да ги потисне, тихите й гъргорения все още стигаха до ушите на най-близките около нея. Очаквала бе някак си някой от Уидъновата половина на черквата да разпознае в нея майката на Фатс и да й се нахвърли, но нищо подобно не се случи.

(Семейният й живот се беше обърнал съвсем наопаки. Колин й беше бесен.

— Ти му каза какво?

— Ами той държал да усети какъв е истинският живот — разхлипала се бе тя. — Искал да види грозната му страна. Не схващаш ли защо все се правеше на нехранимайко?

— И ти му каза, че може да е плод на кръвосмешение и че съм направил опит да се самоубия, след като сме го взели?

Толкова години се беше мъчила да ги помири един с друг, и ето че го беше постигнала — с цената на една детска смърт плюс дълбокото разбиране на Колин какво означава чувството на вина. Предната вечер ги беше чула да си говорят в таванската стая на Фатс и бе спряла на долната площадка да ги подслушва.

— … така че вземи окончателно да си избиеш от главата онова… онова, което майка ти ти е подметнала — говореше му пресипнало Колин. — Нима виждаш у себе си някакви физически или умствени дефекти? Щом не виждаш… престани да се тревожиш по въпроса. Но психологът ти ще ти помогне в това отношение…)

Теса гъргореше и пръхтеше в прогизналата си книжна кърпичка, и си даваше сметка колко малко беше успяла да стори за Кристъл, свършила жизнения си път на пода на банята… и колко щеше да й олекне, ако архангел Михаил слезеше сега от окъпания в слънце свой прозорец и почнеше да ги съди всички до един, да постанови каква точно част от греха носи тя за всичките умрели, за всичките рухнали животи, за цялата бъркотия… От другата страна на пътеката някакво шавъркливо представителче на рода Тъли понечи да се измъкне от пейката, но татуирана женска ръка го сграби и го върна на място. Риданията на Теса се прекъснаха от изненадано ахване. Убедена бе, че около онази яка китка видя собствения си изгубен часовник.

На Сухвиндер, която чуваше риданията, й домъчня за Теса, но не смееше да се извърне. Парминдер пък беше бясна по адрес на Теса. Сухвиндер не им беше дала никакво друго обяснение за белезите по ръцете си освен Фатс Уол. И беше накарала майка си да й обещае, че няма да се обажда у тях. Но впоследствие самата Теса позвъни на Парминдер да я уведоми, че Фатс е поел пълна отговорност за постингите от Призрака на Бари Феърбрадър на уебсайта на съвета, а Парминдер й отговори с такава злъч, че оттогава двете не си бяха продумали.

Сухвиндер много се учуди, че Фатс се е изкарал виновен и за нейния постинг, и реши да го приеме за нещо като извинение. Той сякаш открай време разчиташе мислите й; дали пък не беше разбрал, че атаката срещу майка й е дошла тъкмо от нея? Чудеше се дали да не признае истината на психолога, на който родителите й толкова се уповаваха, и дали изобщо някога ще може да го каже и на станалата напоследък мила и каеща се Парминдер…

Стараеше се да следи опелото, но не усещаше то да й помага така, както беше се надявала. Радваше се за веслото и мечето, изплетени от хризантеми от майката на Лорен; радваше се и на присъствието на Гая и Анди и на другите момичета от отбора по гребане, но и сега съжаляваше, че близначките Феърбрадър бяха отказали да дойдат.

(— Мама ще се разстрои — каза Шевон на Сухвиндер. — Тя и досега смята, че татко отделяше прекалено много време за Кристъл.

— О — каза само изненаданата Сухвиндер.

— Освен това — допълни Ниъх — мама се дразни от мисълта, че при всяко ходене на татковия гроб ще виждаме и онзи на Кристъл. Те, доколкото разбирам, ще са доста близо един до друг.

Възраженията им й се сториха дребнави и злобни, но в крайна сметка Сухвиндер реши, че ще е светотатствено да прилага подобни понятия и спрямо госпожа Феърбрадър. А близначките, които напоследък ставаха все по- и по-вглъбени една в друга, зарязаха Сухвиндер със студенина, породена от измяната й с една новодошла отвън — Гая Бодън.)

Сухвиндер все очакваше някой да се изправи и да заразправя каква беше всъщност Кристъл и какво бе постигнала в живота си, така както чичото на Ниъх и Шевон бе сторил по адрес на баща им, господин Феърбрадър, но като се изключат беглите упоменавания от страна на свещеника на „трагично краткия им земен път“ и „местен род с дълбоки корени в Пагфърд“, и той май се стараеше да заобиколи фактите.

Така че Сухвиндер предпочете да се съсредоточи в мислите си върху деня, в който отборът им взе участие във финала на областния шампионат. Господин Феърбрадър ги закара с минибуса да се състезават с момичетата от „Сейнт Ан“. Каналът минаваше право през територията на частното училище и бе решено да се преоблекат в спортната зала на „Сейнт Ан“ и оттам да почне състезанието.

— Неспортсменско решение, разбира се — каза им още по пътя господин Феърбрадър. — Разчитат на фактора „домакинство“. Исках да го променят, но ми отказаха. Но вие хич не им се плашете, окей?

— Ебала съм…

— Крис…

— Не ми пука.

Но още щом свърнаха през портала, Сухвиндер се уплаши. Просторни тучни зелени ливади, огромна симетрична постройка, облицована със златист мрамор, с кулички и най-малко сто прозореца — такива неща досега бе виждала само на пощенски картички.

— Тука е като Бъкингамския дворец! — изпищя от задната седалка Лорен, а устните на Кристъл оформиха едно кръгло „О“ — понякога реакциите й бяха съвсем детински.

Родителите им, плюс прабабата на Кристъл, чакаха някъде там, на далечната финална линия. Сухвиндер беше убедена, че не само тя се чувства дребна, уплашена и незначителна пред входа на тази прекрасна постройка.

Някаква жена с развята преподавателска мантия се втурна да приветства дошлия по анцуг господин Феърбрадър.

— Вие трябва да сте „Уинтърдаун“!

— К’ъв „Уинтърдаун“ ма? Прилича ли ти на шибана училищна сграда? — контрира на висок глас Кристъл.

Сигурни бяха, че учителката от „Сейнт Ан“ я чу. Господин Феърбрадър се извърна и се помъчи да погледне с укор Кристъл, но им беше пределно ясно, че и на него му стана адски смешно. Целият отбор се разкикоти и все още пръхтяха и кудкудякаха, когато господин Феърбрадър ги остави пред входа на съблекалните.

— Разпускайте! — викна им на изпроводяк.

Отборът на „Сейнт Ан“ бе вече вътре заедно с треньорката си. Двете осморки се премериха с погледи през пейките. Сухвиндер се впечатли от прическите на противниковия отбор: дълги, естествени лъскави коси, като от реклами на шампоан. А при тях какво? Шевон и Ниъх с къси бретони, Лорен — и тя с къса коса; Кристъл, вързана, както винаги, на висока стегната опашка, а тази на Сухвиндер — груба, дебела и немирна като конска грива.

Стори й се, че две от местните момичета си прошепнаха нещо и се засмяха надменно, и съвсем се убеди, че не бърка, когато Кристъл изведнъж се изправи в целия си ръст и ги изгледа кръвнишки:

— А ваш’те лайна да не би на рози да ухаят?

— Моля? Какво каза? — наежи се треньорката им.

— Нищо. Само питам — усмихна й се мило Кристъл и я загърби да си събуе анцуга.

Е, нямаше как да не се разкикотят наново. Осморката на „Уинтърдаун“ така и не успяха да се успокоят от смях, докато се преобличаха. Кристъл не престана да клоуничи, а когато отборът на „Сейнт Ан“ тръгна да излиза, им показа голия си задник.

— Красота! — подметна последното от излизащите момичета.

— Трогната съм — викна подир нея Кристъл. — После пак ще ви се покажа, ако искате. Като ви гледам какви сте лесбийки — извика, — без кьораво момче в цялото ви училище!

Холи така прихна да се смее, че се преви на две и си цапна главата във вратата на гардеробчето.

— Ей, Хол, по-полека ма — рече Кристъл, доволна, че й обръщат толкова внимание. — Тая глава все ще ти потрябва някога.

На слизане към канала на Сухвиндер й стана съвсем ясно защо господин Феърбрадър е искал да се смени мястото на състезанието. Тук, на старта, той беше единственият, който можеше да им крещи за подкрепа, а екипажът на „Сейнт Ан“ бе заобиколен от купища приятелки, които пищяха, ръкопляскаха и подскачаха на едно място — до една с едни и същи лъскави, дълги коси.

— Ха! Кого виждам! — провикна се Кристъл и посочи групичката момичета, покрай която минаваха. — Лекси Молисън! Ей, Леке, помниш ли как ти избих зъбките, а?

Сухвиндер коремът я заболя от смях. Изпитваше и радост, и гордост от възможността да върви зад Кристъл, а усещаше, че това важи и за другите момичета. Имаше нещо в начина, по който Кристъл се изправяше срещу света, което ги предпазваше от вперените в тях погледи, веещите се знамена и приличащата на дворец сграда зад гърбовете им.

Но на качване в лодката долови, че напрежението се е отразило и на самата Кристъл. Понеже се обърна към Сухвиндер, която винаги сядаше зад нея, и й показа какво има в шепата си: пластмасов ключодържател под формата на сърце, със снимка на братчето й.

— Обещала съм да му донеса медал — каза.

— Ще му го спечелим — каза Сухвиндер и почувства прилив от вяра и страх. — Обезателно.

— Като нищо — рече Кристъл, обърна се пак напред и пъхна ключодържателя в сутиена си. — К’ва конкуренция са тия бе? — рече на висок глас, та целият екипаж да я чуе. — Кифладжийки. Ще ги скапеме!

Сухвиндер и досега помнеше как гръмна пистолетът на стартера, как тълпата заскандира, а мускулите й запищяха. Помнеше и унасящия я идеален ритъм, и удоволствието от убийствената им сериозност след всичкия онзи смях. Кристъл ги изведе до победата. Кристъл успя да унищожи предимството на домакините. Сухвиндер й завиждаше на чувството й за хумор и на непреклонността; на това, че от нищо не се плашеше, а беше готова да се бие докрай.

От Тери беше поискала две неща и Тери се съгласи — понеже Тери винаги с всички за всичко бе съгласна. Щяха да погребат Кристъл със спечеления през онзи ден медал около врата й. А втората й молба изпълниха в самия край на опелото, само че този път свещеникът го обяви с доста по-примирен тон.

Роднините на Тери Уидън на практика я изнесоха на ръце по тъмносинята пътека покрай извърнатите погледи на паството.