Вакантен пост

I

— … Излетя, крещейки, от тука, наричаше я факистанска кучка… а сега от вестника настояват за коментар, понеже тя… — чу Парминдер гласа на рецепционистката, леко по-силен от шепот, на минаване покрай открехнатата врата на залата за служебни съвещания. С лека и бърза стъпка Парминдер я отвори и откри приведените плътно глави на една от рецепционистките и медицинската сестра на частната клиника. Двете подскочиха и рязко се извърнаха.

— Доктор Джаван…

— Карен, ти нали си наясно със смисъла на декларацията за поверителност, която подписа при постъпването си?

Рецепционистката беше слисана:

— Ама аз… аз изобщо… Лорен вече… бях тръгнала да ви дам тази бележка. Обадиха се от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Починала е госпожа Уидън, а една от внучките й казала…

— А това за мен ли е? — попита ледено Парминдер и посочи пациентския картон в ръката на Карен.

— О… да — обърка се напълно Карен. — Той искаше да го прегледа, доктор Крофърд, обаче…

— Върви на мястото си на рецепцията — грабна Парминдер картона и, бясна, се отправи към чакалнята. Но като стигна дотам и се изправи пред пациентите, осъзна, че не знае кого да повика, та се наложи да хвърли поглед на папката в ръката си.

— Господин… господин Молисън.

Хауърд се надигна ухилен и тръгна към нея с познатата й полюляваща се походка. Неприязънта се надигна като жлъчен сок в гърлото на Парминдер. Извъртя се и се упъти към кабинета си с Хауърд по петите й.

— Всичко ли й е наред на Парминдер? — попита той, след като затвори вратата и седна без покана на пациентския стол.

Винаги я поздравяваше по този начин, но днес прозвуча като присмех.

— От какво се оплакваш? — попита безцеремонно тя.

— Лек сърбеж — каза той. — Ето тук. Имам нужда от мехлем или нещо от сорта.

Издърпа ризата изпод колана и я вдигна на няколко сантиметра. Парминдер забеляза силно зачервено петно по кожата на ръба на провисналия над чатала му корем.

— Налага се да съблечеш ризата.

— Ама то само тука ме сърби.

— Трябва да огледам цялата област.

Той въздъхна и се изправи. Заразкопчава ризата и попита:

— Получи ли дневния ред, който ти изпратих от сутринта?

— Не съм си проверявала още електронната поща.

Което си беше лъжа. Парминдер прочете дневния му ред и побесня, но не беше сега моментът да му го каже. Засегна се и от начина, по който повдигна отнасящи се до съвета въпроси в лекарския й кабинет — един вид: тук можеш да ми заповядваш да се съблека, но не забравяй, че на друго място ти си ми подчинена.

— Ако обичаш, би ли… Налага ми се да погледна…

Той повдигна с усилие огромната престилка от месо; видя се горната част на крачолите на панталона му, а накрая — и коланът. А той, с пълни със собствените му тлъстини ръце, й се усмихваше отвисоко. Тя придърпа стола си напред, с глава на нивото на колана му.

По скритата гънка на шкембето му бе избил грозен люспест обрив — яркото зачервяване, като от изгаряне, се простираше от едната страна на торса до другата като огромна, размазана усмивка. Лъхна й на гнило месо.

— Интертриго — каза — заедно с невродерматоза там, където си го разчесал. Обличай се.

Той отпусна шкембето и най-спокойно си взе дрехата.

— Ще забележиш, че в дневния ред съм включил и сградата на „Белчапъл“. В момента пресата проявява известен интерес към нея.

Тя пишеше нещо на компютъра и не му отговори.

— „Ярвил енд Дистрикт Газет“ — допълни Хауърд. — Сега им пиша статия. И двете страни по спора — рече и взе да си закопчава ризата.

Тя си налагаше да не го слуша, но като чу името на вестника, възелът в стомаха й се стегна.

— Кога за последен път ти е изследвано кръвното, Хауърд? Доколкото виждам, последните ти данни са от преди повече от шест месеца.

— Нищо му няма. На лекарства съм.

— Няма да е лошо да го проверим все пак. Така или иначе, си дошъл.

Той въздъхна отново и нави измъчено ръкава си.

— Преди моята статия обаче ще пуснат тази на Бари. Предполагам, че знаеш, че и той им е пратил една. За „Фийлдс“.

— Знам — каза тя, противно на здравия си разум.

— Не ти ли се намира случайно някой екземпляр? Та да не повтарям нещо, което той вече е казал.

Пръстите й се разтрепериха леко върху маншета, който отказваше да залепне около ръката на Хауърд. Сне го и стана да го смени с по-голям.

— Нямам — каза, обърната с гръб към него. — Изобщо не съм я виждала.

Той наблюдаваше как стрелката се качва по сфигоманометъра, докато тя стиска помпичката със снизходителната усмивка на човек, свидетел на езически ритуал.

— Много е високо — каза му тя, след като стрелката отчете сто и седемдесет на сто.

— Ами аз най-редовно си вземам хаповете — заобяснява той, почеса се на мястото на сваления маншет и спусна ръкава на ризата. — Доктор Крофърд нищо не ми е казал.

Тя прегледа върху екрана списъка на предписаните му лекарства.

— Дали са ти амлодипи и бендрофлуметиазид за кръвното, нали така? И симвастатин за сърцето… но нямаш бета-блокер…

— Заради астмата — рече Хауърд и намести ръкава.

— … точно така… и аспирин. — Извърна се с лице към него. — Хауърд, най-големият фактор във всичките ти здравословни проблеми е прекомерното ти тегло. Изпращан ли си някога на диетолог?

— От трийсет и пет години имам гастроном — усмихна й се той. — Най-малко мен могат да ме учат кое става за ядене.

— Няколко промени в начина ти на живот обаче могат да доведат до коренна промяна. Ако успееш да свалиш някой…

С лек намек за намигване, той само подхвърли:

— Дай да не усложняваме нещата. Трябва ми само мехлем против сърбежите.

Като си изкарваше яда върху клавиатурата, Парминдер натрака рецепти за противогъбичен и стероиден крем, а след като се разпечатаха, ги връчи на Хауърд без нито една дума.

— Безкрайно съм благодарен — надигна се от стола си Хауърд, — и ти пожелавам прекрасен ден.

II

— Ти пък к’во искаш?

Спаруженото тяло на Тери Уидън изглеждаше още по-дребно в очертанията на входната й врата. Впила бе заприличалите на орлови нокти ръце в двете вертикални части на рамката, та да изглежда по-внушителна и да не пропусне никого. Беше осем часът сутринта и Кристъл току-що бе отвела Роби.

— Да си поговорим — отвърна сестра й. Широкоплещеста, с вид на мъжкарана, придаван й от белия елек и долнището от анцуг, Черил опъваше цигарата и наблюдаваше Тери през дима. — Баба Кат почина.

— К’во?

— Баба Кат почина — повтори по-силно Черил. — Ако на теб изобщо ти пука.

Тери обаче я чу още първия път. И новината така я блъсна в корема, че повтори въпроса си единствено от объркване.

— Да не си се пак нагърмяла? — взря се Черил в изпитото, празно лице.

— Еби си майката. Не съм.

И това беше самата истина. Тери не се беше бола сутринта — не беше ползвала от три седмици, ако трябваше да сме точни. Но не изпитваше никаква гордост от този факт и на кухненската стена нямаше календар с налепени по него звездички; и преди беше изкарвала по толкова дълго, че и по повече — по цели месеци, ако е за въпрос. Този път я беше улеснило и това, че Обо се беше запилял нанякъде през последните две седмици. Но инструментите й все още си бяха в старата тенекия от бисквити, а нуждата пламтеше като някой вечен огън в крехкото й тяло.

— Още вчера е умряла, но Даниела чак тая сутрин ми каза, да й еба майката — обясни Черил. — А пък аз се канех да й ходя на свиждане и днеска. На тая алчна кучка Даниела целта й е къщата. На Баба Кат къщата.

Тери отдавна не беше влизала в малката долепена къщичка на „Хоуп Стрийт“, но при думите на Черил в главата й се явиха ярки спомени за разните джунджурийки по шкафа и тюлените завеси. И си представи как Даниела пъха каквото й попадне по джобовете си и как рови из долапите.

— Погребението ще е във вторник от девет, горе в крематориума.

— Хубаво — каза Тери.

— Тая къща колкото е на Даниела, толкова е и наша — рече Черил. — Ще й кажа, че си искаме нашия дял. Нали може?

— Ъхъ.

Тери изчака жълтата като на канарче коса на Черил и татуировките й да се скрият зад ъгъла и чак тогава се прибра.

Баба Кат починала. От сума ти време не си говореха. Писна ми. Не мога повече да се разправям с теб, Тери. Но с Кристъл не беше престанала да се вижда. Кристъл бе станала любимото й синеоко момиченце. Ходила беше дори да гледа как Кристъл гребе на тъпите й състезания. И на смъртното си ложе бе произнасяла името на Кристъл, а не нейното — на Тери.

Мри тогава, дърта кучко. Хич не ми дреме. Късно е вече.

Със свит гръден кош и цялата разтреперана, Тери взе да рови из вонящата кухня къде са й цигарите, но всъщност страдаше за своята лъжичка, за пламъка и спринцовката.

Късно й е вече да каже на бабичката онова, което отдавна трябваше да й каже. Нямаше за кога пак да стане нейната Тери бейби. Големите момичета не плачат… големите момичета не плачат… Сума ти години минаха, преди да се усети, че с дрезгавия си пушачески глас Баба Кат й беше пяла всъщност „Шери бейби“14.

Ръцете й щъкаха като хлебарки из боклука върху кухненския плот — търсеше пакети от цигари, разкъсваше ги и установяваше, че всичките са празни. Сигурно Кристъл е обрала последните — тая алчна малка крава по нищо не отстъпва на Даниела, дето рови из вещите на Баба Кат и пази смъртта й в тайна от останалите.

Само върху някаква мазна чиния откри дълъг фас; обърса го в тениската си и го запали от фитила на газовата печка. В главата си чуваше собствения си единайсетгодишен глас.

Защо ти не си ми майка?

Не желаеше да си спомня за това. Облегна се на мивката, докато пушеше, и се помъчи да погледне напред, да си представи предстоящия сблъсък между двете й по-големи сестри. Никой не смееше да се заяжда с Черил и нейния Шейн — и двамата знаеха да раздават юмруци, а Шейн съвсем наскоро бе пуснал горящи парцали през процепа за писма на вратата на някакво копеле; точно за това лежа последния път и още щеше да е в пандиза, ако къщата не била празна тогава. Но пък Даниела притежаваше оръжия, с каквито Черил не разполагаше: пари, собствен дом и наземна телефонна линия. Познаваше какви ли не официални лица и знаеше как да разговаря с тях. Беше от оня вид хора, които имат резервни ключове и се занимават с тайнствени книжа.

Но все пак Тери се съмняваше, че Даниела ще се добере до къщата, дори с помощта на тайните й оръжия. Не ставаше дума само за тях трите: Баба Кат имаше и купища други внуци и правнуци. И след като прибраха Тери в дома за безпризорни, баща й се беше сдобил с още деца — общо девет на брой, от пет различни майки, по сметките на Черил. Тери така и не се беше видяла с полубратята и полусестрите си, но знаеше от Кристъл, че Баба Кат ги знаела.

— Е, и? — беше се озъбила тогава. — Дано до шушка я оберат тая дърта тъпа кучка.

Голяма работа, че се виждала с всички други от родата — не че и те са чисти като ангелчета, поне доколкото й беше известно. Но само тя, някогашната Тери бейби, единствено тя бе отлъчена завинаги от Баба Кат.

Когато човек е чист от дрогата, от най-тъмните му кътчета изскачат зли помисли и спомени и полепват отвътре по черепа му като жужащи черни мухи.

Защо ти не си ми майка?

Потникът, който Тери беше облякла днес, разкриваше изцяло ръката, шията и плещите й, обсипани с увити на неестествени гънки и ръбове белези, наподобяващи на вид разтопен сладолед. Шест седмици беше лежала в отделението за изгаряния на „Саутуест Дженерал“, когато беше на единайсет.

(— Какво ти се случи, миличка? — попита я майката на детето в съседното легло.

Баща й беше запокитил по нея пламнал тиган с вряща лой. Тениската й с групата „Хюман Лийг“ се беше запалила.

— Нещастен случай — промърморила бе Тери.

И продължи да поддържа тази версия пред всички, включително пред жената от „Социални грижи“ и пред медицинските сестри. Готова беше да изгори жива, но не и да издаде баща си.

Майка й избяга малко след единайсетия рожден ден на Тери, като заряза и трите си дъщери. Само след броени дни Даниела и Черил се пренесоха в домовете на гаджетата си. У дома остана само Тери — да се мъчи да пържи картофи на баща си и да не изпуска надеждата някой ден майка й да се върне. Дори при цялата агония и ужас на първите денонощия в болницата се беше радвала, че майка й неминуемо ще чуе за станалото и ще дойде да си я прибере. Сърцето й подскачаше и при най-малкия признак на раздвижване около входа на отделението.

Но през всичките шест безкрайни седмици от болка и самота я навести единствено Баба Кат. Старицата седеше до внучката си през тихите следобеди и вечери и й напомняше да не забравя да благодари на сестрите, които, при цялата си мрачна и строга външност, понякога изпускаха по мъничко неочаквана нежност.

Купила бе на Тери евтина пластмасова кукла, облечена в лъскав черен шлифер. Но когато Тери я разсъблече, оказа се, че под шлифера е чисто гола.

— Ама, бабо, тя е без гащи.

При което Баба Кат се разхихика. А Баба Кат поначало не хихикаше никога.

Защо ти не си ми майка?

Помолила бе Баба Кат да я прибере у дома. А след като я помоли, Баба Кат се съгласи. Затова понякога Тери си мислеше, че онези седмици в болницата са били най-щастливите в живота й, независимо от болката. Беше се озовала на сигурно място, където хората бяха добри с нея и се грижеха за нея. А после предполагаше, че Баба Кат я води в своя дом, с хубавите тюлени завески, а не обратно при баща й; не при вратата на стаята й, която се отвори с трясък посред нощ и се тресна в зарязания от Черил плакат на Дейвид Есекс, а през нея влезе баща й с ръка върху ципа на панталона си и се приближи към леглото й, където тя взе да го умолява да не я…)

Възрастната вече Тери захвърли на кухненския под димящия филтър на фаса и се отправи към външната врата. Никотинът не й стигаше. Мина забързано по пътеката, излезе на улицата и се устреми в същата посока, в която се бе отдалечила Черил. С ъгълчето на окото видя как я наблюдават двете спрели се да си побъбрят на тротоара съседки. Не щете ли да ви дам някоя шибана снимка? Да си я гледате по-задълго. Тери знаеше прекрасно, че е постоянен обект на сплетните им; знаеше какво се говори за нея; понякога го викаха зад гърба й. Оная надута кучка, съседката, все се оплакваше до съвета от състоянието на градинката на Тери. Да си ебат майката, да си ебат майката, да си ебат майката…

В желанието си да се отърве от спомените, бе взела да подтичва.

Наистина ли си нямаш представа кой изобщо е баща му, курво с курвите? Писна ми. Не мога повече да се разправям с теб, Тери.

Това беше и последният им разговор, след като Баба Кат я беше нарекла така, както я наричаха и другите, а Тери й отвърна в същия стил.

Ебах те и у нещастната дърта крава, д’еба.

Така и не стигна дотам да й каже: „Ти ме заряза, Бабо Кат“. Така и не й каза: „Защо не ме остави при себе си?“. Така и не й каза: „Обичах те повече от всеки друг, Бабо Кат“.

Божичко, мислеше си, дано Обо се е върнал. Трябваше да се върне днес — или най-късно утре. Трябва й стаф. Не може без него.

— Как си, Тери?

— Да си виждал Обо? — попита тя младежа, който пушеше и пиеше, седнал на зида до магазина за алкохолни напитки.

Белезите по гърба като че пак бяха пламнали.

Той завъртя глава и продължи да дъвче, ухилен насреща й. Тя забърза нататък. Досадни мисли за оная от социалните, за Кристъл, за Роби — и те досадни като мухи, и те вторачени като съседките в нея, осъждащи я непрестанно, но без да си имат и най-малката представа как я мъчи нуждата й.

(Баба Кат я взе от болницата и я настани в свободната стая у дома си — най-чистата, най-сладката стая, в която Тери беше спала, откакто се помнеше. И през трите вечери, които прекара там, сядаше в леглото, след като Баба Кат я целунеше за лека нощ, и пренареждаше украшенията на съседния прозоречен перваз: звънтящи стъклени цветенца в стъклена вазичка, розово пластмасово преспапие с вградена в него мидичка и любимото й изправено на задните си крака порцеланово конче с глупавата усмивка.

— Обичам конете — беше казала на Баба Кат.

Преди майка й да забегне, от училище ги бяха водили на селскостопанско изложение. А там видяха един огромен, окичен с пиринчени украшения, черен шайрски тежковоз и тя единствена от целия клас посмя да го погали. Миризмата му я опияни. Прегърна мощния му прав като колона преден крак, завършващ с масивното, обрасло с бяла козина копито, и усети под космите живата му плът. „Внимателно, Тери, по-полека“, предупреждаваше я учителката, но възрастният собственик на коня само й се усмихна и каза, че нямало страшно и че било изключено Самсън да стори нещо лошо на такова сладко момиченце.

Порцелановото конче беше съвсем различно: жълто, с черна грива и опашка.

— Подарявам ти го — каза й Баба Кат, а Тери разбра какво е това истински екстаз.

На четвъртата сутрин обаче се появи баща й.

— Идваш си у дома — обяви, а тя се ужаси от изражението му. — Няма да те оставя на тая шибана дърта крава. Няма начин. Няма начин, ти казвам, малка кучко такава.

Баба Кат се беше уплашила не по-малко от Тери.

— Недей, Майки — не спираше да блее.

Съседките занадничаха от прозорците. Баба Кат държеше Тери за едната й ръка, а баща й — за другата.

— Прибирай се веднага, ти казвам!

И насини едното око на Баба Кат. После завлече Тери в колата. А когато я вкара у дома им, взе да я удря и рита, където свари.)

— Да си виждала Обо? — провикна се Тери към съседката му от около петдесетина метра. — Дали се е върнал?

— Де да знам — рече съседката и й обърна гръб.

(А когато не я биеше, Майкъл правеше с Тери други неща, за които тя не можеше да говори. Баба Кат не се вясна повече. На тринайсетгодишна възраст Тери избяга, но не при Баба Кат — не щеше баща й пак да я намери. Но, така или иначе, я хванаха и я тикнаха в дома за безпризорни.)

Тери блъсна по вратата на Обо и зачака. Потропа втори път, но пак никой не й отвори. Отпусна се отчаяно на горното стъпало, разтрепера се и се разрида.

Две избягали от час момичета от училището „Уинтърдаун“ я изгледаха.

— Майката на Кристъл Уидън — рече едното на висок глас.

— Проститутката ли? — попита другата с все сила.

От рев Тери така и не намери сили да ги напсува. А двете момичета се изгубиха по пътя сред пръхтене и кикот.

— Курва! — провикна се едната от следващия ъгъл.

III

Гавин можеше да покани Мери и в офиса си да обсъдят последните писма, разменени със застрахователното дружество, но предпочете все пак да я посети у дома й. При това се постара да не си насрочва за всеки случай никакви други срещи за късния следобед — току-виж го поканила да остане и да похапне с нея, а тя беше фантастична готвачка.

Инстинктивното му отдръпване от голата й скръб се бе разсеяло в течение на редовните им контакти. Мери открай време му беше симпатична, но бледнееше пред Бари, когато попаднеха в една компания. При все че тя с нищо не показваше да има нещо против поверената й второстепенна роля; напротив, сякаш изпитваше удоволствие от възможността да разкрасява фона, да се смее весело на шегите на Бари и изобщо да се радва на това, че са заедно.

Понеже Гавин се съмняваше, че Кей се е примирявала някога с вменена й роля на втора цигулка. Докато сменяше нервно скоростите по стръмната „Нърч Роу“, Гавин реши, че Кей би се вбесила и от най-слабия намек, че би следвало да промени поведението си или да потисне възгледите си в името на удоволствието, щастието или самоувереността на своя партньор.

Съмняваше се да е имал в миналото толкова нещастни взаимоотношения като сегашните. Дори в предсмъртните гърчове на аферата му с Лиза се бяха наблюдавали временни примирия, весели моменти и внезапни затрогващи спомени за отминали добри времена. А ситуацията с Кей беше военновременна. Дотолкова, че понякога той не се сещаше, че помежду им трябва да съществува някаква нежност; а и тя изобщо дали го харесва поне мъничко?

Най-лошата им кавга по телефона стана в утрото след вечерята у Майлс и Саманта. В един момент Кей затръшна слушалката на Гавин и в продължение на двайсет и четири часа той живя с мисълта, че взаимоотношенията им са свършили, и въпреки че точно това желаеше, почувства по-скоро страх, отколкото облекчение. Във фантазиите му Кей просто изчезна обратно в Лондон, а в действителност тя се беше обвързала с Пагфърд с работата си и със записаната в „Уинтърдаун“ дъщеря. Така че съществуваше перспективата все някога да се срещнат из малкото градче. Нямаше да се учуди, ако разбереше, че тя вече е почнала да трови кладенеца с клюките против него; представи си как повтаря някои от нещата, които му беше казала по телефона, пред Саманта или пред оная досадна клюкарка в гастронома, от която му настръхваше кожата.

Изтръгнах дъщеря си от средата й, зарязах работата си и се пренесох заради теб, а ти ме третираш като проститутка, на която може и да не плащаш.

Мнозина биха казали, че е постъпил неправилно. И може би наистина не се беше държал както следва. Сто на сто се е стигнало до критичен момент, в който е трябвало да отстъпи, но той го е пропуснал.

Така че Гавин прекара целия си уикенд в разсъждения как би се чувствал човек, ако го възприемат като лошия. За пръв път изпадаше в подобно положение. След като Лиза го заряза, всички се държаха с него мило и съчувствено, особено Феърбрадърови. Чувството за вина и ужас го преследва неотлъчно чак до неделя вечерта, когато се предаде и позвъни на Кей да й се извини. С което се върна на положението, в което не желаеше да бъде, и за всичко това виновна му беше Кей.

Паркира колата на алеята пред къщата им, както беше правил десетки пъти, когато Бари беше още жив, и се отправи към входната врата. Направи му впечатление, че някой бе окосил ливадата след последното му идване. Мери му отвори почти в мига, в който позвъни.

— Здравей, какво… Какво има, Мери?

Цялото й лице беше мокро, очите й бяха пълни със сълзи, блестящи като диаманти. Тя преглътна един-два пъти, завъртя глава и докато се усети, Гавин се озова стиснал я в обятията си на самия праг.

— Мери? Случило ли се е нещо?

Усети я как кимна. И бидейки съвсем наясно с това, че се виждат отвсякъде, и от улицата зад гърба му, Гавин успя да я натика обратно в къщата. Усещаше я дребна и крехка в ръцете си; пръстите й го стискаха, а лицето й се беше забило в палтото му. Отпусна куфарчето си с максимално внимание, но то тупна на пода и я принуди да се отдръпне назад и да закрие с ръце задъханите си уста.

— Извинявай… извинявай… о, боже мой, Гав…

— Какво е станало?

Гласът му звучеше различно от нормалното: категорично, заповеднически, така както Майлс говореше понякога в службата при възникването на някоя криза.

— Някой е сложил… Не знам… Някой е сложил на Бари…

Привика го в домашния кабинет — разхвърлян, занемарен, но уютен, с някогашните гребни трофеи на Бари по етажерките и с голяма, поставена в рамка на стената, снимка на осем тийнейджърки с победоносно вдигнати във въздуха юмруци и с медали на шиите. И му посочи с треперещ пръст екрана на компютъра. Без дори да си съблече палтото, Гавин седна на стола и се вгледа във форума на уебсайта на пагфърдския общински съвет.

— Отбих се сутринта през гастронома и Морийн Лоу ми каза, че на сайта имало куп съобщения със съболезнования… и се канех да пиша и аз, да благодаря на всички. И тогава… виж…

Той го забеляза в същия момент: Саймън Прайс — недостоен за съветник, постнато от Призрака_на_Бари_Феърбрадър.

— Ама че безобразие! — възмути се Гавин.

А Мери пак избухна в плач. На Гавин му идеше отново да я прегърне, но се боеше да го стори тук — точно в тази уютна стаичка, така препълнена с Бари. Позволи си компромисен жест: хвана я за тънката китка и я преведе през преддверието до кухнята.

— Имаш нужда да пийнеш нещо — рече й с онзи непознат му силен и заповеднически тон. — Майната му на кафето. Къде имаш нещо със силен градус?

И изведнъж се сети, още преди да беше успяла да му отговори — достатъчно пъти бе наблюдавал как Бари вади бутилките от шкафа; така че й смеси малък джин с тоник, понеже само това я беше виждал да пие преди вечеря.

— Ама, Гав, още е четири следобед.

— Майната му — изрече новият глас на Гавин. — Изгълтай го.

През хлиповете й изби някакъв неуравновесен смях; пое чашата от ръката му и отпи. А той й поднесе кухненската ролка да си обърше лицето и очите.

— Много си мил, Гав. Ти няма ли също да пийнеш? Кафе или… или бира? — попита и пак пусна лек смях.

Той си донесе една бутилка от хладилника, съблече си палтото и седна насреща й на острова в средата на стаята. По едно време, след като изпи повечето от джина си, тя пак стана спокойна и тиха, каквато си я знаеше.

— Кой, мислиш, го е направил? — попита тя.

— Само някое отвратително копеле може да го направи — каза Гавин.

— Започна борбата за мястото му в съвета. И пак цялата разправия е около „Фийлдс“. И изведнъж той пак се явява и изказва мнение. Призракът на Бари Феърбрадър. Възможно ли е наистина да е той и да пише във форума?

Понеже не му стана ясно дали тя се шегува, или не, Гавин се ограничи с лека усмивка, която при нужда можеше мигновено да премахне.

— Много бих се радвала, ако той наистина се притеснява, където и да се намира, за мен и за децата. Но се съмнявам. Бас държа, че и сега най се притеснява за Кристъл Уидън. Знаеш ли какво вероятно щеше да ми каже, ако беше тук в момента?

Изпразни чашата си. Гавин нямаше чувството да е сипал кой знае колко джин, но по бузите й вече бяха избили червени петна.

— Не — каза внимателно.

— Щеше да ми каже, че аз все пак получавам необходимата ми подкрепа — каза Мери, а за своя най-голяма изненада, Гавин долови в гласа й, който винаги бе смятал за нежен, известна доза гняв. — Щеше да каже нещо от рода на: „Ти имаш подкрепата на целия род, на приятелите и на децата ни, но помисли си какво й е на Кристъл — ставаше все по-силен гласът на Мери. — Никой на тоя свят не го е еня за Кристъл“. Можеш ли да познаеш как той прекара годишнината от сватбата ни?

— Не — повтори Гавин.

— Цял ден писа статия за местния вестник, посветена на Кристъл. На Кристъл и на „Фийлдс“. Дано никога повече през живота си не чуя тези имена. Налей ми още един джин. Стига въздържателство.

Гавин грабна автоматично чашата й и се отправи шашнат към шкафа с напитките. Винаги бе възприемал брака й с Бари като перфектен в най-точния смисъл на думата. И за миг не си беше помислял, че Мери може и да не поддържа стопроцентово всяко деяние и всеки кръстоносен поход, подет от вечно заетия Бари.

— Тренираше ги по гребане след училище, разкарваше ги по разни състезания през уикендите — разправяше Мери под звънливия съпровод на кубчетата лед, които бе добавил към чашата й, — а вечер — на компютъра, да търси хора, които да го подкрепят в усилията му за „Фийлдс“ и за поставяне на определени въпроси в дневния ред на общинския съвет. А хората само приказваха: „Прекрасен човек е този Бари! Сам се оправя с всичко, и то на доброволни начала! Толкова много прави за обществото“. — И пак отпи яко от новия си джин с тоник. — Много прекрасен, нали! Самата прекрасност! Докато накрая се гътна. След като през целия ден на годишнината от сватбата ни се назорваше да изпрати статията преди редакционното приключване на вестника. А те и досега се бавят и не я пускат.

Гавин не можеше да откъсне очи от нея. Гневът и алкохолът бяха възвърнали цвета на лицето й. И позата й се беше изправила, не беше вече свита и прегърбена като напоследък.

— Точно това го довърши — обяви категорично тя, а гласът й отекна леко из кухнята. — Раздаваше се докрай, на всички. Освен на мен.

Откакто мина погребението на Бари, Гавин не преставаше да размишлява (с усещането за пълна неадекватност) върху сравнително малката празнина, която вероятно щеше да остави зад себе си в обществото, в случай че умреше. А сега, като наблюдаваше Мери, се питаше дали не е много по-добре да оставиш само една дупка, но огромна, в сърцето на само един човек? Нима Бари не е усещал какво й е на Мери? Нима не си е давал сметка какъв късметлия е?

Входната врата се отвори шумно и се чу влизането на четири деца — гласове, стъпки, тръшкане на обувки и чанти.

— Здрасти, Гав — каза осемнайсетгодишният Фъргъс и целуна майка си по темето. — Ти пиеш, мамо?

— Аз съм виновен — каза Гавин. — Аз й налях.

Такива добри деца бяха тези на Феърбрадърови. Гавин силно одобряваше начина, по който говореха с майка си, как я прегръщаха и как си бъбреха помежду си и с него. Бяха открити и учтиви деца, с чувство за хумор. Оттам се сети и за Гая и язвителните й забележки, за мълчанието й с остротата на натрошено стъкло и съскането, с което се обръщаше към него.

— Ние така и не обсъдихме застраховката, Гав — каза Мери, докато децата вилнееха из кухнята в търсене на сокове и неща за хапване.

— Няма значение — рече, без да се замисли, Гавин, но веднага побърза да се поправи: — Да се пренесем във всекидневната или…

— Хайде.

На ставане от високия кухненски стол тя леко се олюля и той пак я хвана под ръка.

— Нали ще останеш за вечеря, Гав? — провикна се Фъргъс.

— Остани, ако можеш — добави Мери.

Заля го някаква топла вълна.

— С най-голямо удоволствие — каза. — Благодаря.

IV

— Много тъжно — каза Хауърд Молисън, полюлявайки се на пръсти пред камината си. — Много, много тъжно.

Морийн току-що им бе разказала за смъртта на Катерин Уидън; научила бе всичко малко по-рано същата вечер от приятелката си Карен рецепционистката, включително и за оплакването от внучката на Кат Уидън. Лицето й така се бе сбръчкало от удоволствие, че напомняше на вкиснатата Саманта на фъстък. Майлс издаваше общоприетите звукови изрази на изненада и съжаление, но Шърли бе вперила безизразно поглед в тавана — страшно мразеше Морийн да си присвоява светлината на прожекторите с новина, която по право й се полагаше тя първа да чуе.

— Майка ми познаваше някогашния им род — уведоми Хауърд Саманта, на която споменатият факт отдавна бе известен. — Били съседи на „Хоуп Стрийт“, Самата Кат била, общо взето, свястна жена. Домът й винаги блестял от чистота, а и тя работела почти до седемдесетгодишна възраст. Наистина Кат Уидън била стожер на обществото, независимо на какво е заприличало семейството й оттогава.

Хауърд обичаше да отдава всекиму заслуженото.

— Мъжът й останал безработен след закриването на стоманодобивния комбинат. Пияница от класа. Не бих казал, че на Кат животът й е бил лесен.

Саманта с голям труд запазваше израз на заинтересуваност, но за неин късмет Морийн го прекъсна.

— А пък от „Газет“ са подбрали доктор Джаванда! — изкудкудяка. — Представяте ли си на нея какво й е сега, като е на мушката им! Щото роднините й са бесни, а и как няма да са, като е била зарязана сам-сама цели три дни у тях си. Ти познаваш ли я, Хауърд? Някоя си Даниела Фаулър?

Шърли рипна и излезе гневно от стаята по престилка. А Саманта, подсмихвайки се, надигна чашата с вино.

— Да помислим, да помислим — каза Хауърд. Гордееше се с това, че познава едва ли не всеки жител на Пагфърд, макар повечето по-нови поколения от фамилията Уидън да бяха по-скоро част от Ярвил. — Не може да е дъщеря, понеже Кат имаше четирима синове. По-вероятно е да е внучка.

— Та тя настоява за разследване на случая — обяви Морийн. — Е, нямаше как да не се стигне дотук. Направо си беше писано. Лично аз дори съм изненадана, че не стана по-рано. Като помня как доктор Джаванда не предписа антибиотик на сина на Хъбърдови, та се наложи да лежи в болница от астма. Имате ли представа дали изобщо е практикувала в Индия, или…?

Шърли, която слушаше от кухнята и бъркаше соса, се подразни, както винаги, от начина, по който Морийн монополизираше разговора — или поне така формулираше Шърли нещата пред себе си. Зарече се да не се връща в дневната, докато Морийн не свърши приказките, и се отби в кабинета да провери предупредил ли е някой, че ще отсъства от следващото заседание на общинския съвет; понеже тя, като секретарка, вече съставяше дневния ред.

— Хауърд! Майлс! Бързо елате да видите!

Гласът на Шърли бе загубил обичайната си мека напевност и прозвуча пронизително.

Хауърд пристигна, поклащайки се, от всекидневната, следван от все още костюмирания след работа Майлс. Морийн закова като ловджийска хрътка кървясалите си очи под провисналите силно гримирани клепачи право в рамката на вратата; настървението й да разбере какво е открила или видяла Шърли буквално можеше да се докосне. Пръстите на Морийн — куп подути кокалчета, покрити с прозрачна петниста като на леопард кожа — плъзгаха разпятието и брачната й халка по верижката около врата й. Дълбоките бръчки, които се спускаха от ъгълчетата на устните й чак до брадичката, я караха да прилича, според Саманта, на куклата на някой вентрилок.

Защо си вечно тук?, попита Саманта силно наум по-възрастната жена. Колкото и да съм самотна, не мога да си се представя да живея в джоба на Хауърд и Шърли.

На Саманта буквално й се повдигна от отвращение. Идеше й да грабне прекалено топлата стая и така да я мачка в ръце, че да натроши на парченца и порцелановите съдове в чест на годишнините на кралските особи, и газовата камина, и поставените в позлатени рамки снимки на Майлс; после да запокити като някакъв небесен гюлетласкач цялата тази разруха заедно със затиснатата и пищяща в нея сбръчкана и изрисувана Морийн право към залеза. Във въображението й цялата изпонатрошена всекидневна и намиращата се в нея проклета бабичка прелетяваха през небосвода и накрая падаха в безбрежния океан, а Саманта оставаше сама, да се радва на спокойствие на безкрайния покой на вселената.

Прекарала бе поредния ужасен следобед, през който бе провела поредния плашещ я разговор със счетоводителя си, при все че на връщане с колата от Ярвил не успя да се сети за кой знае какви подробности. Щеше й се да се разтовари, като разкаже всичко на Майлс, но той само пусна куфарчето си на пода, разхлаби вратовръзката в преддверието и попита:

— Нали още не си почнала да готвиш за вечеря?

Подуши демонстративно въздуха, после сам си отговори:

— Е, не си. Което е чудесно, понеже сме канени у мама и татко. — И преди тя да изпротестира, обяви рязко: — Без никаква връзка със съвета. Ще обсъждаме как да посрещнем шейсет и петия рожден ден на татко.

Гневът й дойде едва ли не като облекчение, понеже замести притесненията и страховете й. Последва Майлс до колата, стиснала в обятията си чувството, че злоупотребяват с добрината й. Та когато на ъгъла с „Евъртри Кресънт“ той най-сетне се сети да я попита: „Как ти мина денят?“, тя му отговори:

— По абсолютно шибан фантастичен начин.

— Какво ли толкова е станало? — наруши тишината във всекидневната Морийн.

Саманта сви рамене. Типична Шърлина работа — вика само мъжете, а оставя жените в неведение; но пък и Саманта няма никакви намерения да направи кеф на свекърва си, като прояви и най-малък интерес.

Слонските стъпки на Хауърд изскърцаха по застланото с пътека дюшеме на преддверието. На Морийн ченето й беше провиснало от нетърпение.

— Бре, бре, бре! — прогърмя гласът на намъкващия се в дневната Хауърд.

— Проверявах на сайта на съвета дали ще има отсъстващи от заседанието — разправяше леко задъханата Шърли, която вървеше по петите му.

— Някой е качил обвинения спрямо Саймън Прайс — каза Майлс на Саманта, като се промуши покрай родителите си и се нагърби с ролята на конферансие.

— Какви обвинения? — запита Саманта.

— Прибирал крадени вещи — обяви Хауърд, твърдо връщайки се в центъра на вниманието, — и мамел шефовете си в печатницата.

Саманта отбеляза с удоволствие собствената си невъзмутимост. Имаше само най-бегла представа кой е този Саймън Прайс.

— Публикувани са под псевдоним — продължаваше Хауърд, — и то доста безвкусен такъв.

— Неприличен ли? — полюбопитства Саманта. — Нещо от рода на „Големия дебел хуй“ ли?

Смехът на Хауърд прокънтя из помещението, Морийн изпищя превзето от възмущение, но Майлс се смръщи, а Шърли доби вбесен вид.

— Е, не чак дотам, Сами, не — възпря я Хауърд. — Но са се нарекли „Призрака на Бари Феърбрадър“.

— О — каза Саманта и усмивката й се изпари.

Това вече беше прекалено. Все пак тя лично се бе намирала в линейката и беше гледала как набучват игли и тръбички в колабиралото тяло на Бари; тя лично бе присъствала на смъртта му под пластмасовата кислородна маска; помнеше как Мери се бе впила в ръката му, как стенеше и хлипаше.

— Това вече е гадно — заяви Морийн с отсенки на радост в жабешкия й глас. — Грозно е да пъхаш думи в устата на мъртвец. Да злоупотребяваш с чуждо име. Не е редно.

— Никак — потвърди Хауърд. Прекоси почти разсеяно стаята, взе бутилката вино и се върна да налее празната чаша на Саманта. — Но, изглежда, има някой на този свят, който не го е еня за добрия вкус, стига да елиминира Саймън Прайс като конкурент.

— Но като се замислиш, татко — намеси се Майлс, — не е ли по-логично да се нахвърлят на мен, а не на Прайс?

— А ти откъде знаеш, че не са, Майлс?

— В смисъл? — реагира светкавично Майлс.

— В смисъл — поде Хауърд, събрал върху себе си фокуса на всички очи, — че преди две-три седмици получих анонимно писмо за теб. Без нищо конкретно. Просто пишеше, че си недостоен да заемеш мястото на Феърбрадър. Никак не бих се изненадал, ако излезе, че и то е от същия автор. Нали усещаш общата им тема — Феърбрадър?

Саманта попрекали с ентусиазма при надигането на чашата си, та от двете страни на брадичката й се стекоха струйки вино — точно там, където след време щяха да се появят и нейните бръчки като на куклата на вентрилок. Обърса ги с ръкава си.

— И къде е това писмо? — попита Майлс, стремейки се да не изглежда разстроен.

— Пуснах го в шредера. Беше анонимно, така че не се брои.

— Не искахме да те притесняваме, скъпи — добави Шърли и потупа ръката на Майлс.

— Но, изглежда, нямат нищо конкретно срещу теб — успокои сина си Хауърд, — иначе щяха да изложат компромата си така, както са постъпили с Прайс.

— Жена му на Саймън Прайс е прекрасно момиче — каза Шърли с лека нотка на съжаление. — Дори мъжът й да е участвал в разни шашми, съмнявам се Рут да е знаела. Тя ми е приятелка от болницата — поясни Шърли на Морийн. — Извънщатна медицинска сестра.

— Няма да е първата съпруга, която не е надушила какво става под носа й — сряза я Морийн, надцаквайки вътрешната й осведоменост с житейската си мъдрост.

— Абсолютно нахалство: да използват името на Бари Феърбрадър! — продължи Шърли, като се престори, че не я е чула. — Без изобщо да си дадат сметка как това би наранило вдовицата му, семейството му. Важни са само собствените им цели и в тяхно име всичко са готови да пожертват.

— Но пък си личи с какво си имаме работа — каза Хауърд и се почеса замислено по гънката на шкембето си. — От стратегическа гледна точка обаче е много умно. От самото начало ми стана ясно, че тоя Прайс ще разцепи гласовете на поддръжниците на „Фийлдс“. Но и Бръмбезспир Бхуто не е вчерашна: моментално го е схванала и целта й ще е да го изхвърли при първа възможност.

— А може и да няма нищо общо с Парминдер и хората й — обади се Саманта. — Какво пречи да е от някого, когото не познаваме, но който има зъб на Саймън Прайс.

— Ех, и ти, Сам — изсмя се звънко Шърли и завъртя глава. — Личи си, че си само от вчера в политиката.

О, я си еби майката, Шърли.

— Защо им е притрябвало тогава да прибягнат до името на Бари Феърбрадър? — озъби се Майлс на жена си.

— Защото е публикувано на уебсайта. И става дума за овакантения от него пост все пак.

— И кой ще тръгне да рови из уебсайта на съвета за подобна информация? Не съм съгласен — обяви с пълна сериозност Майлс. — Това е работа на вътрешен човек.

Вътрешен човек… По някое време Либи разправяше на Саманта, че само в една капка блатна вода могат да се сместят хиляди микроскопични организъмчета. Гледай ги колко са тъпи само, разсъждаваше Саманта: изтъпанили се всичките пред сувенирния порцелан на Шърли, като че се намират в заседателната зала на министерския съвет на „Даунинг Стрийт“, мъдруват върху някаква си клюка на уебсайта на общинския съвет така, сякаш е част от някаква организирана предизборна кампания и има някакво огромно значение.

И Саманта най-умишлено и предизвикателно оттегли вниманието си от цялата тази пасмина. Зарея поглед през прозореца в ясното вечерно небе и се замисли за Джейк — мускулестия младеж от любимата банда на Либи. Днес през обедната почивка Саманта излезе да си купи сандвич и се върна с музикално списание, в което имаше интервю с Джейк и колегите му. И купища техни снимки.

— За Либи го вземам — спомена Саманта на помощничката си в магазина.

— Уау, скивай го тоя. Не бих го изритала от леглото си за това, че го е натрошил с препечен хляб — отвърна й Карли и посочи Джейк, гол до кръста, с вирната глава, под която се виждаше мощния му як врат. — О, ама той бил само на двайсет и една. Ще вземат да ме обвинят, че съм откраднала младенеца от люлката му.

Карли беше на двайсет и шест. Саманта изобщо не си направи труда да изчисли разликата между собствената си възраст и тази на Джейк. Изяде сандвича, прочете интервюто и проучи внимателно снимковия материал: Джейк сграбчил лост над главата си, с издути бицепси изпод ръкавите на черната тениска; Джейк с разкопчана бяла риза, с издялани като с длето коремни мускули над хлабавия колан на дънките.

Отпиваше от налятото й от Хауърд вино и зяпаше небето над живия плет от птиче грозде, окичил се с нежни розови цветчета — точно като цвета на зърната й, преди да потъмнеят и да се деформират от бременността и кърменето. И си се представи деветнайсетгодишна пред двайсет и една годишния Джейк: пак с тънка талия, с опънати извивки там, където трябва, и тя с мускулест, плосък корем, побрал се с лекота в белите й шорти трийсет и осми номер. Съвсем ясно си спомни какво чувстваше, седнала по тези шорти в скута на някой младеж, как усещаше напечения от слънцето груб дънков плат под голите си бедра и яките ръце около гъвкавия си кръст. Стори й се, че усеща топлия дъх на Джейк по врата си; представи си как се извръща да го погледне в сините му очи, съвсем близо до високите скули и стегнатата, изваяна уста…

— … в Черковната зала, а кетърингът ще е от „Бъкноулс“ — разправяше Хауърд. — Всички са поканени — и Обри, и Джулия — всички. Ако имаме късмет, празникът ни ще е двоен: ти ще си влязъл в съвета, аз ще съм се подмладил с още една година…

Саманта се чувстваше подпийнала и еблива. Няма ли най-после да седнат да вечерят? Забеляза, че Шърли я няма в стаята — дано е отишла да сервира храната.

Телефонът иззвъня до самия й лакът и я стресна. Преди някой да успее да реагира, Шърли долетя с шарена ръкавица за фурна върху едната си ръка и вдигна слушалката с другата.

— Две-две-пет-девет — извиси напевно глас. — А, ти ли си, Рут, миличка?

Хауърд, Майлс и Морийн наостриха уши. Шърли се извърна и прикова съпруга си с поглед, сякаш искаше да му предаде през очите си самия глас на Рут.

— Да — чуруликаше Шърли. — Да…

Намираща се най-близко до слушалката, Саманта чуваше другата жена, но не успяваше да схване думите й.

— Ама как така…?

Ченето на Морийн пак бе провиснало, та приличаше на някакво древно пиле — или евентуално на птеродактилче — зяпнало гладно за сдъвканата вест.

— Да, миличка, разбирам те… не, не би трябвало да ме затрудни… не, не, аз ще му обясня на Хауърд. Не, изобщо не ме притесняваш.

Лешниковите й очички не помръдваха от огромните, изскочили сини очи на Хауърд.

— Рут, скъпа — казваше Шърли, — не ща никак да те притеснявам, но случайно да си влизала днес в уебсайта на съвета?… Ами… не е никак приятно, но мисля, че е редно да ти го кажа… някой е качил нещо гадно по адрес на Саймън… да, да, и аз мисля, че ще е най-добре ти сама да си го прочетеш. Не бих желала… да, миличка. Добре. Надявам се да се видим в сряда. Да. Довиждане.

И Шърли остави слушалката.

— Не знаеше — заключи Майлс.

А Шърли му потвърди с глава.

— Тогава за какво се обаждаше?

— За сина си — обърна се Шърли към Хауърд. — Новият ви общ работник. Имал алергия от фъстъци.

— Браво бе — рече Хауърд. — И той тръгнал да работи в гастроном.

— Питаше дали ще е удобно да държите в хладилника спринцовка с адреналин, в случай че му стане нещо — продължи Шърли.

Морийн подсмъркна.

— Те, децата, какви ли не алергии имат напоследък.

Голата ръка на Шърли все още беше върху слушалката. Надяваше се подсъзнателно да усети как по линията от „Хилтоп Хаус“ надолу се стичат трусове.

V

Рут стоеше сама в осветената от лампата всекидневна, все още стиснала току-що положената върху вилката телефонна слушалка.

„Хилтоп Хаус“ бе малка и компактна стара постройка, в която присъствието на всеки от четиримата членове на семейство Прайс бе лесно доловимо по гласовете и стъпките им и по неприглушените звуци на отварящи се и затварящи се врати. По съскането и тракането на стария бойлер под стълбите Рут определи, че съпругът й е все още под душа. Изчакала бе Саймън да пусне горещата вода, преди да позвъни на Шърли, притеснена да не си помисли той, че дори молбата й по отношение на спринцовката „Епипен“ може да се смята за общуване с врага.

Семейният компютър стоеше в ъгъла на всекидневната, да му е под око на Саймън, та да е сигурен, че никой не навърта големи сметки зад гърба му. Рут пусна слушалката и се отправи към клавиатурата.

Чакането да се появи сайтът на пагфърдския съвет й се стори безкрайно. Намести с треперещи пръсти очилата си за четене върху носа и заразглежда разните страници. Най-после попадна и на форума, където името на съпруга й буквално й се навря в очите с ужасния си черен шрифт на белия фон: Саймън Прайс — недостоен за съветник.

Кликна два пъти върху заглавието, появи се целият абзац и тя го прочете. Светът наоколо й взе да се върти.

— Боже мили — прошепна.

Бойлерът бе престанал да трака. Саймън сигурно вече си обличаше пижамата, която бе оставил да се стопли върху радиатора. Предварително бе пуснал завесите на всекидневната, бе включил аплиците и бе запалил камината, та като слезе, да се опъне на дивана и да гледа новините.

На Рут й беше пределно ясно, че няма как да не му каже. Изключено бе да си премълчи и да го остави сам да го открие: нямаше начин да го таи в душата си. Незнайно защо, изпитваше ужас и чувство за вина.

Чу го как слезе на бегом по стълбите, преди да се появи на вратата в синята си памучна поплинена пижама.

— Сай — прошепна му.

— Какво има? — мигновено се подразни той.

Ясно му стана, че се е случило нещо — че предстои напълно да се провали намисленото изтягане пред камината и телевизионните новини.

Посочи му монитора, затиснала с ръка устата си като малко момиченце. Ужасът й го зарази. Отиде и се втренчи в екрана. Четенето го затрудняваше. Оглеждаше най-внимателно, най-старателно всяка дума и всеки ред.

А като свърши, застина неподвижен и взе да предъвква видяното и да прехвърля наум списъка на възможните доносници: дъвчещия дъвка електрокарист, когото заряза във „Фийлдс“, когато прибираха новия компютър; Джим и Томи, които тайно вършеха уредените от него частни услуги срещу заплащане в брой на ръка. Сто на сто някой от печатницата се е раздрънкал. В гърдите му гневът се сблъска със страха и се получи експлозивна реакция.

Отиде до основата на стълбището и се провикна:

— Ей, вие двамата! ВЕДНАГА слизайте!

Ръката на Рут още беше пред устата й. Прищя му се най-садистично да я махне с удар оттам, да й каже да се стегне, майка й д’еба, та нали той е затънал в лайната, а не тя.

Андрю слезе пръв, следван от Пол. Андрю забеляза герба на пагфърдския общински съвет на екрана и ръката пред устата на майка му. Докато пристъпваше бос по стария мокет, имаше чувството, че извършва свободно падане със строшен асансьор.

— Някой — обяви Саймън с втренчен в синовете му поглед — се е разприказвал за неща, които съм споменал в тая къща.

Пол беше слязъл с тетрадката си за упражнения по химия и сега я стискаше като молитвеник. А Андрю не откъсваше очи от баща си, стараейки се да запази изражението си на смесица от объркване и любопитство.

— Искам да знам кой е разправял по хората, че имаме краден компютър — изсъска Саймън.

— Не съм аз — каза Андрю.

Пол гледаше малко тъпо в баща си, мъчейки се да смели въпроса му. Андрю се замоли наум брат му да проговори най-сетне. Защо беше толкова муден в приказките си?

— Е? — изръмжа Саймън по посока на Пол.

— Мисля, че не съм…

— Мислиш, че не си? Мислиш, че не си казал никому, така ли?

— Ами мисля, че никому не съм…

— Ау, колко интересно — рече Саймън, докато крачеше напред-назад пред Пол. — Страшно интересно.

И с един удар изби тетрадката на Пол от ръцете му.

— Напъни си трътката бе, лайнар никакъв — изръмжа. — Напъни си тъпото мозъче. Споменавал ли си пред някого, че имаме краден компютър?

— Не, че е краден — заоправдава се Пол. — На никого не съм казвал… изобщо не съм споменавал, че имаме нов компютър.

— Ясно — каза Саймън. — Новината, значи, се е разпространила от само себе си, като магия, така ли?

И посочи екрана.

— Някой си е отворил плювалника! — кресна. — Щото в интернет го пише, да му еба майката! А пък аз ще имам луд късмет, ако… не… ме… изхвърлят… от… работа!

И при всяка от последните шест думи удряше Пол по главата с юмрук. Пол се сви и отдръпна назад; от лявата му ноздра се процеди черна течност — по няколко пъти седмично получаваше кръвотечение от носа.

— Ами ти ма? — изрева Саймън към жена си, която се бе смразила до компютъра с ококорени иззад очилата очи и с притисната като яшмак длан върху устата. — Да не си клюкарила ти, д’еба мама ти?

Рут отпуши устата си.

— Не съм, Сай — прошепна. — Единствено на Шърли споменах, че имаме нов компютър… но тя никога…

Ох, глупава жено, тъпа шибана жено, за какво му го рече това?

— Какво, какво? — попита тихичко Саймън.

— Само на Шърли споменах — заскимтя Рут. — Но не й казах, че е краден, Сай. Стана дума само, че си го донесъл у дома…

— Ами да! Само тя го е направила, мамка й мръсна! — изрева Саймън, а гласът му се покачи в писък. — Нейният шибан син се кандидатира за вакантния пост, а за нея това е добре дошло, за да ми види сметката!

— Ама точно тя ми го каза преди малко, Сай. Щеше ли да ми каже, ако тя…

Той скочи към нея и я зашлеви по лицето — точно така, както му идеше да го направи още като видя тъпата й наплашена физиономия; очилата й се завъртяха във въздуха и се разбиха в етажерката с книги; изтресе я втори път и тя се блъсна в компютърната маса, която с такава гордост беше закупила с първата си месечна заплата от „Саутуест Дженерал“.

Андрю се беше зарекъл: задвижи се като в забавен каданс, а всичко наоколо му се струваше студено, лепкаво и леко нереално.

— Няма да я удряш — рече и се напъха между двамата си родители. — Да не си…

Предният му зъб разцепи устната му, запратена насреща му от пестника на Саймън, а самият той падна възнак на проснатата върху клавиатурата му майка; Саймън замахна повторно, но успя да удари само вдигнатите пред лицето ръце на Андрю; големият му син се мъчеше да стане от рухналата, драпаща майка, а пощурелият Саймън ги удряше, където свари…

— Ти ли ще ми кажеш какво да правя бе, сополанко насран, пикливо копеленце такова…

Андрю се свлече на колене, за да се измъкне, при което Саймън го изрита в ребрата. Чу как Пол моли безсилно баща им: „Недей!“.

Кракът на Саймън полетя отново към гръдния му кош, но Андрю успя да се извърти; пръстите на Саймън се забиха в зиданата камина и той изведнъж започна най-абсурдно да вие от болка.

Андрю издрапа настрани; Саймън стискаше върха на ходилото си, подскачаше на другия си крак и псуваше пискливо; Рут се бе свлякла на въртящия се стол и ридаеше в дланите си. Андрю се изправи на крака; усещаше вкуса на собствената си кръв.

— Всеки може да се е разприказвал за компютъра — рече запъхтяно, готов за още бой; сега, след като се беше почнало, се чувстваше някак си по-смел; много по-зле му се отразяваше самото чакане, да гледа как челюстта на Саймън се издава напред, а в гласа му назрява подтикът към насилие. — Нали сам каза, че набили някакъв охранител. Все се е намерил някой. Но не сме ние…

— Млъкни бе, шибано лайно. Заради теб си счупих палеца! — тръшна се стенещият Саймън на едно от креслата, без да пуска крака си.

Май очакваше да му съчувстват.

А Андрю си представи как хваща пистолет и гръмва в лицето на Саймън, как физиономията му се пръсва, а мозъкът му се размазва по стените.

— О, на Полина пак й е дошъл мензисът! — кресна Саймън на по-малкия си син, който бе стиснал с пръсти носа си да спре кръвотечението. — Махай се от мокета бе, путьо. Ще го лекьосаш, педерастче такова!

Пол хукна навън. Андрю притисна долния край на тениската върху щипещата го устна.

— Ами тия странични поръчки за пари в брой? — изхлипа Рут. Бузата й още розовееше от удара, а сълзите капеха по брадичката й. Андрю адски мразеше да я вижда така унизена и жалка; но до голяма степен я мразеше и самата нея за това, че сама се беше насадила на пачи яйца, когато и на най-големия идиот му беше ясно, че… — Тук пише, че си вършел и тайни поръчки срещу заплащане в брой. Ама Шърли няма как да знае за тях, нали? Значи, го е писал някой от печатницата. Нали ти виках, Сай, да не се хващаш на тия работи, знаеш какъв страх те гони, като ги вършиш…

— Я трай ма, виеща краво, като харчеше паричките, не ревеше! — кресна Саймън, а челюстта му пак щръкна напред; на Андрю му идеше и той да кресне на майка си да млъкне — дрънкаше точно тогава, когато за всеки идиот бе видно, че трябва да си трае, а мълчеше тъкмо тогава, когато от обаждането й би имало някаква полза; така и не проумя разликата и все се навираше на шамарите.

През следващата минута никой не проговори. Рут попиваше очи с опакото на ръката си и от време на време подсмърчаше. Стиснал зъби и дишащ тежко, Саймън масажираше палеца на крака си. Андрю ближеше кръвта от парещата го устна и усещаше как почна да се подува.

— Не ми мърда уволнението, да му еба майката — рече Саймън и се озърна с див поглед, като да не е пропуснал случайно да удари някого. — И без това все говорят за шибани съкращения. Тоя път няма да ми се размине. Тоя път…

Перна нощната лампа, но тя само се отърколи от малката масичка и падна на пода, без да се строши. Той я грабна повторно, изскубна кабела от контакта, вдигна я над главата си и я запокити по Андрю, който успя да се приведе овреме.

— Кой се е разприказвал, мамичката му? — кресна Саймън, а основата на лампата се разби в стената. — Някой се е раздрънкал, д’еба!

— Не ти ли стана ясно, че е някое копеле от печатницата? — викна в отговор Андрю; устната му беше надебеляла и пулсираше и я усещаше като резен от мандарина. — Ти к’во мислиш, че не сме се научили досега да си мълчим ли?

Все едно се мъчеше да разгадае какво става в мозъка на някой див звяр. Виждаше как мускулите по челюстта на баща му работят, но в същото време усещаше как обмисля казаното от Андрю.

— Кога е качено това? — изрева към Рут. — Погледни ма! На коя дата е писано?

Сега, след като очилата й бяха счупени, тя навря подсмърчащия си нос на сантиметри от екрана.

— На петнайсти — прошепна.

— Петнайсти… неделя — рече Саймън. — Нали неделя беше?

Нито Андрю, нито Рут си направиха труда да го поправят. Андрю не можеше да повярва на късмета си; но и не му се вярваше да трае дълго.

— Неделя — каза Саймън, — значи, всеки може да… ох, д’еба и тоя пръст! — кресна, докато ставаше, после закуцука пресилено към Рут. — Бягай оттука!

Тя набързо освободи стола и го загледа как пак чете абзаца. А той не спираше да пръхти като животно, което се мъчи да прочисти дихателните си пътища. В това време Андрю си мислеше, че ако имаше някоя жица подръка, като нищо можеше да му направи една гарота, така както беше седнал там.

— Някой от работата е надушил всичко това — рече Саймън, сякаш изводът току-що му е хрумнал, а не му беше налаган от жена му и сина му от сума ти време.

Положи пръсти върху клавиатурата и се извърна към Андрю:

— Как да го махна?

— Какво?

— Нали ти учиш тия шибани компютри бе? Кажи сега как да го махна!

— Не можеш… не е възможно — отвърна Андрю. — Трябват ти администраторски права.

— Ами задай си ги тия права де — каза Саймън, скочи от въртящия се стол и направи знак на Андрю да седне.

— Не мога да стана админ — каза Андрю. Страх го беше, че Саймън се помпа за повторен рунд насилие. — Не знам нито потребителското име, нито паролата.

— Абе ти изобщо за какво ставаш, питам се?

Куцукайки покрай Андрю, Саймън така го удари в средата на гръдната му кост, че пак го запрати към камината.

— Дай ми тоя телефон! — кресна на жена си и пак седна на креслото.

Рут взе телефона и го пренесе през стаята. Той го грабна от ръцете й и набра някакъв номер.

Андрю и Рут изчакаха смълчани Саймън да се обади първо на Джим, после и на Томи — двамата, с които изпълняваше поръчките след работно време в печатницата. Бесът му и подозрителността му към двамата му съучастници бяха предадени по линията под формата на сбити, кратки изречения, изпълнени с псувни.

Пол още го нямаше. Сигурно се мъчеше да спре кървенето от носа си или по-вероятно не смееше да се върне. Което според Андрю не беше никак разумно. Никой нямаше право да излиза без разрешението на Саймън.

След като приключи с разговорите, Саймън върна безмълвно телефона на Рут и тя бързо го отнесе обратно на стойката му.

А Саймън мислеше. През цялото време удареният му палец пулсираше, потеше се от жегата от камината, обливаше се в безсилен бяс. Боят, който бе хвърлил на жена си и сина си, ни най-малко не го притесняваше; сполетяло го бе нещо ужасно и бе напълно естествено ядът му да експлодира спрямо най-близките му; такъв е животът. А пък и тъпата кучка Рут, така или иначе, си беше признала, че е казала на Шърли…

В момента Саймън изграждаше своята верига от доказателства, така както според него се бяха случили. Някой путьо (а лично той подозира най-много оня дъвчещ електрокарист, който гневно го бе изгледал, когато Саймън го заеба във „Фийлдс“) се е раздрънкал по негов адрес пред Молисънови (което, колкото и нелогично да бе, се връзваше някак си с признанието на Рут, че е споменала за компютъра пред Шърли), при което те (Молисънови, властните на деня, мазните и подлите, треперещи да не изпуснат властчицата си) веднага са качили онова нещо на своя уебсайт (фактът, че сайтът се управлява от оная дърта крава Шърли, окончателно затвърди теорията му).

— Само твоята шибана приятелка го е направила, мамичката й — рече Саймън на ревящата му съпруга с треперещите джуки. — Тая шибана Шърли. Изключено е да е някой друг. Какво ли не би дала да ме махне, само и само да не преча на сина й. Тя е и никой друг.

— Но, Сай…

Мълчи ма, тъпа краво, млъкни, каза си наум Андрю.

— Ти още ли си на нейна страна ма? — изрева Саймън и понечи пак да стане.

— Не! — изпищя Рут, при което той се отпусна в креслото, благодарен, че не му се налага да натоварва пак туптящия от болка крак.

Управата на „Харкърт-Уолш“ хич няма да се зарадва, като чуе за извънредните поръчки, мислеше си Саймън. А нямаше да се учуди и ако гадните полицаи наминеха да хвърлят око на компютъра. Изпълни го стремеж към незабавни действия.

— Ти там! — посочи с пръст Андрю. — Изключваш тоя компютър и прибираш всичко — и кабели, и каквото друго има там. И идваш с мен.

VI

Неща, отречени и недоизказани, неща, скрити и маскирани.

Калната река Ор се пенеше над останките от крадения компютър, изхвърлен в полунощ от стария каменен мост. Саймън се яви на работа, накуцвайки заради счупения си пръст, и разправяше на всички, че се е хлъзнал по градинската пътека. Рут наложи лед на контузиите си и ги прикри неумело с помощта на стара тубичка с фон дьо тен; устната на Андрю хвана коричка като на Дейн Тъли, а носът на Пол протече наново в автобуса, та му се наложи още с пристигането си да отиде при училищната медицинска сестра.

Излязлата на пазар в Ярвил Шърли Молисън успя да отговори на многократните търсения по телефона от страна на Рут чак късно следобед, а по това време синовете на Рут вече се бяха прибрали от училище. Андрю изслуша едната страна на разговора им от най-долните стъпала пред всекидневната. Ясно му беше, че Рут се мъчи да разреши проблема, преди Саймън да се е върнал, тъй като не беше никак изключено Саймън да дръпне слушалката от ръката й и да започне да крещи на приятелката й и да я псува.

— … нищо друго, освен глупави лъжи — обясняваше бодро Рут, — но ще сме ти много благодарни, ако го свалиш, Шърли.

Андрю се намръщи и възникна опасност завехналата му устна пак да се сцепи. Как може майка му да иска услуга от тая жена! Колкото и нерационално да беше, него го беше вече яд, че постингът не е махнат още; и чак тогава се сети, че самият той го бе създал, самият той бе причината за всичко — и за подутото от бой лице на майка му, и за собствената му сцепена устна, и за атмосферата на ужас, която изпълваше дома им в очакване на завръщането на Саймън.

— Разбирам колко много си заета… — признаваше угоднически Рут, — но пък нали разбираш колко може да навреди на Саймън, ако хората го приемат…

Да, мислеше си Андрю, точно по този начин говори Рут и на Саймън в онези редки случаи, в които се чувства задължена да му се противопостави: раболепно, извинително, колебливо. Какво толкова й пречи да настои онази жена да снеме моментално постинга? Защо трябва вечно да е малодушна и да се оправдава? Защо не вземе да зареже баща му?

Винаги беше възприемал Рут като отделна, добра, неопетнена личност. Още като дете виждаше родителите си само в черно и бяло — единият лош и заплашителен, другата — добра, грижовна. Но с годините забелязваше, че все повече се дразни наум от умишлената слепота на Рут, от нескончаемата й апология на баща им, от непоклатимото й преклонение пред нейния фалшив идол.

Андрю чу как тя остави слушалката и довърши шумно слизането си по стълбите, засичайки се пред вратата на всекидневната с излизащата оттам Рут.

— С оная от уебсайта ли говори?

— Да. — Рут му прозвуча уморена. — Каза, че ще махне от сайта ония неща за татко ти, така че се надявам да сме приключили с цялата тази история.

Андрю си даваше сметка, че майка му е интелигентен човек, много по-полезна у дома им, отколкото несръчният им баща. Освен дето беше способна сама да си изкарва прехраната.

— Ами тя, като ти е толкова голяма приятелка, защо от самото начало не го е махнала? — влезе Андрю подире й в кухнята.

За пръв път, откакто се помнеше, съжалението му към Рут бе примесено и с едно чувство на безизходица, което прерастваше в гняв.

— Не й е стигнало времето — отсече Рут.

От удара на Саймън едното й око беше кървясало.

— Ти каза ли й, че като модератор на форума може да си има неприятности за това, че е допуснала появата на клевети? Това го учихме по информа…

— Казах ти вече: ще го махне — скара му се Рут.

Поне пред синовете си не се боеше да прояви характер. Дали защото не я удряха, или имаше някаква друга причина? Андрю си представяше, че и нейното лице боли така, както боли и неговото.

— Та кой според теб е написал всичко това за татко? — попита я най-безразсъдно.

А тя се извърна вбесена:

— Отде да знам. Но който и да е, е един отвратителен страхливец. Всеки човек си има тайни, които би желал да крие. Какво ще стане, ако и баща ти публикува в интернет онова, което знае за други хора? Той обаче не би си го и помислил.

— Понеже нарушава моралните му норми, така ли? — попита Андрю.

— Изобщо не познаваш баща си! — кресна му Рут с насълзени очи. — Махай се! Върви да си пишеш домашните! Не ме интересува! Не ща да те гледам!

Наложи се Андрю да се прибере в стаята си гладен, понеже беше тръгнал да намери нещо за ядене от кухнята; дълго лежа на леглото си и размишляваше дали не е постъпил ужасно глупаво с този постинг и до каква степен ще трябва Саймън да пребие някой член на семейството, за да осъзнае майка му, че той изобщо не притежава морални норми.

През това време в работния кабинет на бунгалото им, отдалечено на километър и половина от „Хилтоп Хаус“, Шърли Молисън се напъваше да се сети как се махат съобщения от форума. Нови постинги поначало толкова рядко се явяваха, че понякога ги оставяше да си стоят там цели три години. В един момент се сети, че когато се захвана със сайта, си беше съставила прост наръчник, изрови го от кантонерката в ъгъла и след няколко неуспешни опита успя да махне обвиненията срещу Саймън. Направи го единствено заради молбата на Рут, която й беше симпатична, а не понеже чувстваше някаква лична отговорност по случая.

Заличаването на постинга обаче не стигаше, за да премахне съдържанието му от съзнанието на онези, които страстно се вълнуваха от предстоящата надпревара за мястото на Бари. Парминдер Джаванда бе вече копирала посланието по адрес на Саймън Прайс върху собствения си компютър и непрекъснато го отваряше: изследваше всяко изречение поотделно така, както следовател оглежда влакънцата по труп, в търсене на следи от литературната ДНК на Хауърд Молисън. Колкото и да се беше старал да прикрие силно характерната си фразеология, нямаше как да не й се набият на очи надути фрази от рода на „бележи постижения в минимализиране на разходите“ и „да е полезен на съвета с многобройните си важни контакти“.

— Минда, ти просто не го познаваш този Саймън Прайс — каза Теса Уол. Двамата с Колин вечеряха със съпрузите Джаванда в кухнята на „Старият дом на свещеника“, а Парминдер ги подбра едва ли не от прага по въпроса за постинга. — Ужасно неприятна личност е, способен да разстрои когото си иска. Най-честно ти казвам: според мен не е Хауърд Молисън. Не мога да си го представя той да направи нещо толкова очебийно.

— Не се заблуждавай, Теса — отвърна Парминдер. — Хауърд ще преобърне земята, само и само да изберат Майлс. Бас държа, че следващият ще е Колин.

Теса забеляза как кокалчетата на Колин побеляха около вилицата и се ядоса на Парминдер, че приказва, без да обмисля предварително думите си. Та нали тя най-добре от всички знае в какво състояние е Колин. Нали тя му предписва прозака.

Седналият на края на масата Викрам мълчеше, а красивото му лице бе възприело естествена леко язвителна усмивка. Като всички други добре изглеждащи мъже, и Викрам въздействаше заплашително на Теса. Колкото Парминдер беше сред най-добрите й приятелки, толкова малко познаваше Викрам, който работеше извънредни часове и участваше много по-малко от съпругата си в делата на Пагфърд.

— Нали ти казах вече за дневния ред? — продължи да приказва Парминдер. — За следващото заседание. Той предлага да излезем с декларация за „Фийлдс“, която да внесем в ярвилската комисия, занимаваща се с преразглеждането на административните граници, а така също и резолюция относно изгонването на клиниката за наркомании от сегашната им сграда. Бърза да прокара всичко това, докато мястото на Бари е незаето.

През цялото това време Парминдер току скачаше от масата да носи разни неща, отваряше повече врати на шкафове, отколкото бе необходимо, разсейваше се и забравяше докъде е стигнала. Викрам следеше всяко нейно движение изпод гъстите си мигли.

— Обадих му се аз снощи на Хауърд — разправяше Парминдер — и му викам, че преди да гласуваме по такива важни въпроси, следва да изчакаме да се попълни бройката на съветниците. А той се изсмя, че нямало време за чакане. От Ярвил настоявали да чуят мнението ни преди началото на прегледа на границите. Мен ако ме питате обаче, него го е страх да не спечели Колин мястото на Бари, защото тогава много трудно ще си прокара мнението. Вече писах имейли на всички, които очаквам да гласуват с нас, с надеждата да го притиснем да отложи гласуванията поне до по-следващото заседание…

— „Призрака на Бари Феърбрадър“ — добави задъхано Парминдер. — Копеле мръсно. Да се възползва от смъртта на Бари, че да го победи. Е, няма да стане, ако ще да пукна.

На Теса й се стори, че устните на Викрам потрепнаха. Старите пагфърдци, предвождани от Хауърд Молисън, поначало прощаваха на Викрам същите прегрешения, които не можеха да забравят, когато принадлежаха на жена му — кафявия цвят на кожата, бързата мисъл и заможността (и в които ноздрите на Шърли Молисън вечно надушваха леко злорадство). А това не бе никак справедливо, ако питаха Теса: та нали Парминдер вреше и кипеше във всички пагфърдски дейности — училищни тържества и панаири на печивата за набиране на средства, местната клиника и общинския съвет, — и какво печелеше от това? Непреклонната омраза на старата пагфърдска гвардия. А в същото време ласкаеха и превъзнасяха, и говореха със собственическо одобрение за Викрам, който рядко се включваше или участваше в каквото и да било.

— Молисън страда от мания за величие — рече Парминдер, побутвайки нервно храната из чинията си. — Той е и грубиян, и грандоман.

Викрам положи ножа и вилицата си и се облегна на стола:

— В такъв случай защо се задоволява да е председател на общинския съвет, а не се кандидатира за окръжния?

— Защо ли? — озъби се Парминдер. — Защото за него Пагфърд е епицентърът на вселената. — Не разбираш ли? Не би сменил председателството на пагфърдския общински съвет дори ако му предложеха да стане министър-председател. Пък и за какво му е да се натиска да влиза в ярвилския съвет? Нали и там си има свой човек — Обри Фоли — който да прокарва важните точки. Затова сега са се настървили за тоя преглед на административните граници. И работят ръка за ръка.

Парминдер имаше чувството, че отсъствието на Бари витае като призрак над масата. Ако беше тук, щеше да разясни всичко на Викрам, че и да го разсмее: Бари имитираше до съвършенство говора на Хауърд, патешката му походка и внезапните му стомашно-чревни изригвания.

— Все й разправям, че абсолютно напразно се напряга — разправяше Викрам на Теса, която усети с ужас как се изчервява леко под погледа на черните му очи. — Като оня случай с глупавото оплакване на старата жена с емфиземата, нали знаеш за него?

— Да, Теса знае. И всички знаят. Точно по време на вечеря ли трябва да го обсъждаме? — сряза го Парминдер, после рипна и взе да раздига чиниите.

Теса понечи да й помогне, но Парминдер гневно й заповяда да си седне на мястото. А Викрам пусна на Теса лека усмивка на солидарност, от която нещо запърха из стомаха й. Нямаше как да не се сети, докато Парминдер шеташе около масата, че бракът на Викрам и Парминдер е бил уговорен.

(— По-скоро става дума за запознанство по семейна линия — разправяше й Парминдер в началото на дружбата им, сякаш оправдавайки се за нещо, което я бе подразнило в изражението на Теса. — Никой не те кара насила да се омъжиш, нали разбираш?

Но при други случаи й бе споменала какъв огромен натиск й оказвала майка й да се омъжи.

— Сикхите поначало са вманиачени на тема да изпоженят всичките си деца — разправяше огорчено Парминдер.)

Колин не изпита ни най-малкото съжаление, че му отмъкнаха чинията. Повдигаше му се още повече, отколкото когато пристигнаха с Теса. Толкова изолиран се чувстваше от тримата си сътрапезници, като да бе напъхан в сфера от дебело стъкло. Това усещане — че се движи затворен в гигантски мехур от тревоги и гледа как покрай него минават всичките му ужаси и закриват целия външен свят — му беше до болка познато.

Пък и Теса изобщо не му съчувстваше — с такова умишлено равнодушие и безчувственост се отнасяше към кампанията му да заеме поста на Бари. Съвместната вечеря трябваше да даде на Колин възможност да се допита до Парминдер относно листовките, които беше съставил и с които възнамеряваше да огласи кандидатурата си. Но ето че Теса отказваше да се включи и блокираше обсъждането на страха, който бавно го обземаше. Не му даваше да намери излаз.

В старанието си да подражава на равнодушието й и да й демонстрира, че ни най-малко не се поддава на самоналожения натиск, не й спомена за това, че през деня в училище му се бяха обадили от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Журналистката отсреща бе изявила желание да разговарят по повод на Кристъл Уидън.

Да не би да я е докоснал?

Колин уведоми жената, че училището няма никакви намерения да обсъжда своя ученичка и че към Кристъл следва да се обърнат посредством родителите й.

— Вече разговарях с Кристъл — каза гласът отсреща. — Исках само да чуя вашата…

Но той бе затворил вече телефона, а ужасът бе закрил всичко останало пред очите му.

За какво им е да говорят за Кристъл? Защо точно на него се обаждат? Какво всъщност беше сторил? Докосна ли я изобщо? Да не би да се е оплакала?

Психологът го бе научил да не се опитва нито да потвърждава, нито да отхвърля съдържанието на подобни мисли. От него се искаше единствено да отчете съществуването им, а после да продължи да живее най-нормално, при все че на него му идеше отвътре желание като да разчеше най-гадния сърбеж, който е изпитвал през живота си. Публичното разкриване на мръсните тайни на Саймън Прайс на сайта на съвета го бе сащисало: ужасът да не го разкрият, който диктуваше такава голяма част от досегашния му живот, изведнъж се сдоби с лице — с чертите на застаряващ херувим, притежател на демоничен ум, кипящ под ловджийското каскетче върху ситните сиви къдрици и надничащ иззад изпъкналите любопитни очи. Непрекъснато си спомняше приказките на Бари за страхотната стратегическа мисъл на собственика на гастронома и за сложната мрежа от съюзи, в която бе вплел шестнайсетте членове на пагфърдския общински съвет.

И често си беше представял как ще разбере, че е окончателно разкрит: пълна с недомлъвки статия във вестника; извърнати настрани лица, когато влезе в „Молисън енд Лоу“; привикване от директорката за поверителен разговор в кабинета й. Хиляди пъти бе виждал във въображението си собственото си падение: изваденият на показ срам, обвесен като звънец на прокажен около шията му, та никога повече никъде да не може да се скрие. Ще го уволнят. А може и в затвора да го пратят.

— Колин — тихичко го позова Теса; Викрам питаше дали да му налее още вино.

Много добре знаеше тя какво става зад това голямо, извито чело — не конкретно, но като тема, която го тревожеше постоянно от години. И си даваше сметка, че Колин просто не може другояче — такъв си е. Преди много години бе прочела една строфа на У. Б. Йейтс и бе отчела колко е истинна: „Неописуема мъка е скрита в сърцето на обичта“. Тогава се засмя на прочетеното и погали страницата, тъй като осъзна и че обича Колин, и че състраданието оформя голяма част от обичта й.

На моменти обаче търпението й се изчерпваше. Понякога и самата тя се нуждаеше от малко внимание и насърчение. Когато потвърдиха диагнозата й, че има диабет тип 2, Колин изпадна, както се и очакваше, в пълна паника, но след като успя най-после да го убеди, че не я заплашва скорошна смърт, се слиса от скоростта, с която той заряза темата и отново се потопи напълно в плановете за предизборната си кампания.

(Днес на закуска за пръв път реши сама да си премери кръвната захар с глюкомера, извади предварително напълнената игла и я заби в корема си. Заболя я много повече, отколкото когато това правеше Парминдер.

Фатс грабна купата си с корнфлейкс и се извъртя на стола си да я загърби, при което разплиска мляко по масата, по ръкава на униформената си риза и по пода на кухнята. После изплю корнфлейкса от устата си обратно в купата под преглътнатия вик на възмущение от страна на Колин и викна на майка си:

— Може ли да не го правиш, докато се храним, дявол го взел?

— Дръж се прилично и вежливо! — кресна му Колин. — Седни като човек! Избърши разлятото! Как смееш да държиш такъв език на майка си? Веднага й се извини!

Теса издърпа иглата прекалено бързо; взе да й тече кръв.

— Съжалявам, че от боденето ти на масата ми се повръща, Тес — каза Фатс изпод масата, където бършеше пода с кухненската ролка.

— Майка ти не се „боде“, а има заболяване! — кресна Колин. — И престани да й викаш „Тес“!

— Знам, че не обичаш игли, Стю — каза Теса, но очите й смъдяха; причинила си бе болка, освен това се разстрои и им се ядоса и на двамата — чувства, които и сега, вечерта, не бяха отшумели.)

Теса не можеше да се начуди как така Парминдер не цени загрижеността на Викрам. Нейният Колин никога не забелязваше, когато е под стрес. Току-виж излязло, че и от уговорените бракове има полза, рече си ядосана… майка ми в никакъв случай нямаше да ми избере точно Колин…

За десерт Парминдер заподава през масата купички с нарязани плодове. Теса се запита с лека подигравка какво ли щеше да предложи на друга гостенка, която няма диабет, после се утеши с мисълта за парчето шоколад, което я чакаше в хладилника у дома.

Парминдер, която бе приказвала петкратно повече от всеки друг през цялата вечер, сега взе да се оплаква от дъщеря си Сухвиндер. Вече беше споменала на Теса по телефона за вероломството й, но сега повтори всички подробности за сведение на останалите присъстващи:

— Сервитьорка при Хауърд Молисън! Не, наистина не мога да си го обясня това момиче. Но Викрам…

— Изобщо не разсъждават, Минда — проговори най-сетне Колин. — Тийнейджърска им работа. Нищо не ги вълнува. Всички са такива.

— Стига глупости, Колин — сряза го Теса. — Изобщо не са еднакви. Ние пък бихме се радвали, ако нашият Стю вземе, че си намери някаква работа в съботите… но сега-засега вероятността е нулева.

— … но Викрам няма нищо против — продължи упорито приказката си Парминдер. — Не виждал нищо лошо, нали така?

— Важното е да свиква да работи — отвърна с пренебрежение Викрам. — Така или иначе, няма да следва и в това няма нищо срамно. То, следването, не е за всеки. Отсега си я представям Джоли отрано омъжена и щастлива.

— Обаче келнерка…

— Е, не могат всички да са учени глави, не е ли така?

— Тя най-малко е учена глава — подхвана Парминдер, почти разтреперана от яд и напрежение. — Отвратителни оценки… никакви стремежи, никаква амбиция… сервитьорство… „дай да си го кажем честно — нямам никакви шансове да ме приемат в университет“… ами как ще те приемат с подобна нагласа… при Хауърд Молисън… о, той сигурно се е размазал от удоволствие — собствената ми дъщеря го умолява да я наеме на работа. Как е могла изобщо да не си помисли… Как е могла?

— И ти не би се зарадвала, ако Стю се хване на работа при някой като Молисън — каза Колин на Теса.

— Изобщо нямаше да ми мигне окото — рече Теса. — Щях само да се радвам, че е проявил някакъв трудов интерес. Защото засега поне не виждам да го вълнува друго, освен компютърните му игри и…

Но прехапа език, понеже Колин не знаеше, че Стюарт пуши, а Колин продължи:

— Всъщност Стюарт би постъпил точно по този начин. Ще влезе под кожата на някой, който знае, че не обичаме, само и само да ни ядоса. Това би го удовлетворило безкрайно.

— Какви ги приказваш, Колин? Сухвиндер изобщо не желае да ядоса Минда — каза Теса.

— Какво? И ти ли смяташ, че не съм права? — озъби се Парминдер на Теса.

— Не, не — отрече Теса, ужасена от скоростта, с която ги бяха въвлекли в семейната си разправия. — Искам само да кажа, че в Пагфърд няма кой знае колко работни места все пак.

— Но от какъв зор й е притрябвало изобщо да работи? — вдигна Парминдер ръце в израз на бясно отчаяние. — Нима не й даваме достатъчно пари?

— Нали знаеш, че си е друго, когато сам си ги изкараш — каза Теса.

Столът й гледаше към стена, която бе покрита със снимки на децата на семейство Джаванда. Често беше седяла на това място и бе преброила колко пъти се явява всяко от децата: Джасвант — осемнайсет; Раджпал — деветнайсет; Сухвиндер — девет. От цялата стена само една снимка увековечаваше лично постижение на Сухвиндер — снимката на гребния отбор на „Уинтърдаун“ от деня, в който бяха победили „Сейнт Ан“. Бари беше раздал на всички родители по едно специално увеличено копие: Сухвиндер и Кристъл Уидън бяха в средата на строилата се в една редица осморка, прегърнали се през раменете, възторжени и така подскачащи от радост, че и двете бяха излезли поразмазани.

Бари щеше да убеди Парминдер да погледне другояче на нещата, рече си Теса. Служеше за мост между майката и дъщерята, които и двете го обожаваха.

И не за пръв път Теса се запита колко ли по-различно щеше да е, ако беше родила сина им. Не й ли беше по-лесно сега да го възприема като самостоятелен индивид, отколкото, ако беше плът от плътта й и кръв от кръвта й? От претоварената й с глюкоза болна кръв…

От известно време Фатс беше престанал да й вика „мамо“. Преструваше се, че й е все едно, за да не ядосва излишно Колин; но колчем Фатс й кажеше „Теса“, все едно забиваше игла в сърцето й.

Четиримата доядоха студените си плодове в мълчание.

VII

Там горе, в кацналата високо над града бяла къщичка, Саймън Прайс се терзаеше, обзет от мрачни мисли. Дните отминаваха. Обвинителното съобщение изчезна от форума, но Саймън си остана парализиран. Да оттегли сега кандидатурата си, щеше да е равносилно на признание, че е виновен. От полицията така и не дойдоха да питат за компютъра и вече съжаляваше, че го е хвърлил от моста. А пък, от друга страна, още не можеше да реши дали наистина бе видял многозначителна усмивка на лицето на мъжа зад касата на бензиностанцията долу, под хълма, когато му подаде кредитната си карта. В работата много се приказваше за съкращения, та Саймън още се боеше да не стигне по някакъв начин съдържанието на постинга до ушите на шефовете му, които веднага щяха да си спестят компенсациите за съкращение, като го уволняха дисциплинарно заедно с Джим и Томи.

Андрю наблюдаваше и чакаше, но надеждата му ставаше все по-слаба с всеки изминал ден. Опита се да покаже на света колко струва баща му, а светът май просто бе свил рамене. Въобразил си беше, че все ще се намери някой от печатницата или от съвета, който да стане и да заяви категорично на Саймън: „Не!“ — че не заслужава да се съревновава с други хора, че е неподходящ и долнокачествен и че не бива да излага нито себе си, нито семейството. Нищо подобно обаче не се случи, единствено Саймън престана да говори за съвета и да звъни на хората с надеждата да си осигури гласовете им, а листовките, които беше отпечатал след работно време, така си стояха недокоснати в кутията си на верандата.

Но най-после, в петък вечер, без предизвестие и без фанфари, дойде победата! Тръгнал надолу по неосветеното стълбище да намери нещо за ядене, Андрю чу как Саймън се напъва да говори с официален тон по телефона и се спря да слуша.

— … оттеглям си кандидатурата — казваше баща му. — Да. Настъпиха неочаквани промени от лично естество. Да. Да. Точно така. Окей. Благодаря.

И Андрю чу как Саймън остави слушалката.

— Ами дотука бях — обяви баща му на майка му. — И по-добре, че се махам, щом ще ме замерят с такива лайна.

Чу и някакъв приглушен одобрителен възглас от майка му, но преди да успее да помръдне, Саймън изскочи в преддверието, пое дълбоко въздух и изрева първата сричка от името на Андрю, преди да се усети, че синът му е застанал отпреде му.

— Какво търсиш тука?

Лицето на Саймън бе наполовината в сянка, осветено само от светлината, която идеше от всекидневната.

— Жаден съм — излъга Андрю; баща му не обичаше синовете му да се тъпчат излишно с храна.

— Ти нали тая събота почваш работа при Молисън?

— Ъхъ.

— Добре. Чуй сега какво ще ти кажа. От теб искам и най-малката подробност, до която можеш да се добереш за това копеле. Разбра ли ме? Всичко, до трошица! И за сина му също, ако случайно чуеш.

— Добре — каза Андрю.

— А пък аз ще им го кача на шибания им уебсайт, мамичката им — допълни Саймън и се върна във всекидневната. — Ще им се ебе майката от Призрака на Бари Феърбрадър.

А Андрю ровеше да намери сред разните храни нещо, чиято липса не би била забележима, чопваше по някое резенче оттук, някоя шепа оттам, и през ума му минаваше весело припевче: Спрях те, копеле, спрях те.

Постигнал бе точно това, което си беше поставил за цел: Саймън така и не разбра кой беше стъпкал амбицията му в прахоляка. А сега глупакът дори разчиташе на Андрю да му помогне да си отмъсти — пълен завой на сто и осемдесет градуса от деня, в който Андрю им каза, че почва работа в гастронома. Тогава Саймън побесня:

— Как може да си толкова тъп бе, идиот такъв! Къде си тръгнал с тая твоя шибана алергия?

— Просто ще внимавам да не ям нищо, в което има ядки — каза Андрю.

— Не ми се прави на умник, Пъпчо. Ами ако хапнеш нещо погрешка като в „Сейнт Томас“, а? Да не си мислиш, че сме приритали пак да изживеем същите ядове?

Рут обаче зае страната на Андрю и се опита да убеди Саймън, че Андрю вече е достатъчно голям да се грижи за себе си, да се пази. А след като Саймън излезе, се опита да убеди Андрю, че Саймън просто се притеснява за здравето му.

— Пука му на него за здравето ми. Страх го е, че ако трябва да ме влачи по болниците, ще си изпусне съботния мач по Би Би Си.

И Андрю се прибра в стаята си, където с една ръка взе да нарива ядене в устата си, а с другата — да пише есемес на Фатс.

Реши, че всичко е приключило, свършило, решено. Никога през живота си не бе имал повод да наблюдава как от ферментираща мая излиза първото миниатюрно мехурче, съдържащо в себе си неизбежното, алхимично преобразувание.

VIII

Най-гадното събитие в живота на Гая Бодън бе преместването й в Пагфърд. Ако не се смятат гостуванията от време на време при баща й в Рединг, цял живот бе прекарала единствено в Лондон. И толкова невероятно й прозвуча изказаното от Кей намерение да се мести в някакво миниатюрно градче в югозападната част на Англия, че й бяха необходими цели седмици, за да го възприеме на сериозно. В началото си помисли, че е поредната шантава идея на Кей, след онази с двете кокошки, които купи за задната им градинка в Хакни (изядени от лисица само седмица след покупката им), или решението й да съсипе половината им тенджери и да си направи за цял живот белег от изгаряне на ръката, като се захвана да вари мармалад, след като почти никога не бе готвила.

Откъсната от приятелки, с които бе израсла от първи клас, от дома, който бе обитавала от осемгодишна възраст, и от уикенди, които ставаха все по-силно белязани от безбройните удоволствия на живота в големия град, Гая бе захвърлена — въпреки всички нейни молби, заплахи и протести — в такъв живот, какъвто изобщо не бе подозирала, че може да съществува. Калдъръмени улици и магазини, които затварят, преди да е станало шест; обществен живот, който май се въртеше само около черквата, и където можеше да чуеш само пойни птици, но не и нещо друго — неслучайно Гая имаше чувството, че е пропаднала през някакъв портал на земя, която се е изгубила някъде из времето.

Откакто Гая се помнеше, двете с Кей бяха плътно заедно (баща й изобщо не беше живял с тях, а двете поредни взаимоотношения на Кей така и не стигнаха до официализиране): джанкаха се, утешаваха се и с годините се превръщаха все повече в нещо като съквартирантки. Днес обаче, погледнеше ли към насрещната страна на кухненската маса, Гая виждаше единствено врага. Нямаше друга амбиция, освен да се върне по какъвто и да било начин в Лондон, а за отмъщение — и да причини максимално нещастие на Кей. Само дето още не беше решила кое ще е по-голямото наказание за Кей: да се провали по всички предмети на GCSE15 или да завърши успешно и да навие баща си да я приеме да живее при него, докато учи в някой лондонски колеж. Междувременно обаче бе принудена да съществува на чужда територия, в която външността и акцентът й — някогашните й мигновени паспорти към най-отбраните кръгове на обществото — са се превърнали в неизползваема чужда валута.

Гая не изпитваше и капка желание да завоюва популярност сред учениците в „Уинтърдаун“: мъка й беше да им слуша провинциалния диалект и жалките им понятия за забавления. Упоритото й преследване на Сухвиндер Джаванда бе донякъде начин да покаже на „тарторите“ на ученическата маса колко смешни й изглеждат, но се дължеше в известна степен и на настроението й да другарува с личност, която бе смятана за аутсайдер.

Фактът, че Сухвиндер се съгласи да работи и тя като сервитьорка с Гая, повдигна дружбата им на ново ниво. А през следващите два слети часа по биология Гая се отпусна както никога дотогава и позволи на Сухвиндер да мерне най-сетне поне част от загадъчната причина, поради която красивата и отракана новодошла я беше избрала за своя приятелка. Докато нагласяваше фокуса на микроскопа, който ползваха съвместно, Гая измърмори:

— Ебаси и бялата пасмина, а?

И Сухвиндер се чу как отговаря „Ъхъ“, преди да беше дори осъзнала напълно въпроса. Гая продължаваше да говори, но Сухвиндер вече я слушаше само с половин ухо. „Бяла пасмина.“ Ами май така си беше.

Понеже бе единствената с кафява кожа в целия им клас, в „Сейнт Томас“ я бяха накарали да застане отпред и да им говори за сикхската религия. Тя се изправи най-послушно пред съучениците си и им разправи за основателя на сикхската вяра гуру Нанак, който изчезнал в една река, решили, че се е удавил, но след три дни се появил отново изпод водата и съобщил: „Няма индуси, няма мюсюлмани“.

Останалите деца се присмяха на идеята някой да издържи под вода цели три дни. Сухвиндер обаче не намери смелостта да им изтъкне, че и Исус умрял, но после се съживил. От желание да си седне по-бързо на мястото бе съкратила значително житието на гуру Нанак. В гурдвара16 беше влизала само няколко пъти през живота си; в Пагфърд нямаше такава, а онази в Ярвил била миниатюрна и се управлявала, според родителите й, от чамари17 — каста, различна от тяхната. Сухвиндер така и не проумя какво значение има, особено след като й беше съвсем ясно, че гуру Нанак изрично отхвърля кастовите различия. Окончателно се обърка, но това не й пречеше да се радва на великденските яйца и да украсява коледни елхи, макар книгите, които Парминдер пробутваше настойчиво на децата си, с тълкувания за живота на различните гуру и за принципите на кхалса18, много трудно да й вървяха.

Гостуванията при роднините на майка й в Бирмингам, където почти всичко живо по улиците беше с кафяв цвят на кожата, а магазините бяха пълни със сарита и индийски подправки, караха Сухвиндер да се чувства извън свои води и неадекватна. Братовчедите й, освен английски говореха и пенджабски, и водеха „куул“ градски живот; братовчедките й бяха красиви и се носеха модерно. Присмиваха се на провинциалния й акцент и на липсата на моден вкус, а Сухвиндер мразеше да я подиграват. Затова и винаги се бе връщала с удоволствие в Пагфърд, дотогава, докато Фатс Уол не поде своя режим на ежедневен терор и не разделиха випуска им на потоци, което й наложи ежедневен допир с Дейн Тъли. До този момент Пагфърд бе представлявал за нея едно убежище.

Както прехвърляха предметните стъкла, снишили глави, че да не привлекат вниманието на госпожа Найт, Гая разправи на Сухвиндер по-подробно от всякога как живяла в гимназията „Грейвнър“ в Хакни; думите й се лееха като неспокоен поток. Описа и тамошните си приятелки; едната от тях, Харприт, беше съименичка на най-голямата братовчедка на Сухвиндер. Разказа й и за Шърел, която била чернокожа, но и най-умната от цялата тайфа, а така също и за Джен, чийто брат бил първото гадже на Гая.

Но колкото и увлекателно да разправяше Гая, мислите на Сухвиндер се отплеснаха и тя си запредставя общоучилищно събрание, на което очите ти се мъчат да уловят отделните елементи на калейдоскопа, съставен от всички възможни отсенки на кожата — от млечна каша до махагон. Тук, в „Уинтърдаун“, синьо-черната коса на азиатците се набиваше на очи сред морето от тъмноруси и светлокестеняви глави. А в училище от рода на „Грейвнър“ такива като Фатс Уол и Дейн Тъли можеха като нищо да се окажат членове на малцинство.

— И защо се пренесохте тук? — попита плахо Сухвиндер.

— За да може майка ми да е наблизо до своето гадже идиот — измърмори Гая. — Гавин Хюс. Не го ли знаеш?

Сухвиндер завъртя глава.

— Няма начин да не си ги чула, като се чукат — каза Гая. — То цялата улица ги разбира. Остави си някоя нощ прозореца отворен и ще ги чуеш.

Сухвиндер направи всичко възможно да не изглежда шокирана, но това, да чува как родителите й — как женените й родители — правят секс, я ужасяваше. То и Гая се беше зачервила, но от яд, а не от притеснение, както се стори на Сухвиндер.

— Той ще я разкара някой ден. А тя е в пълна заблуда. Нали го гледам как, като свършат, няма търпение да си върви.

Сухвиндер не можеше да си представи да говори по този начин за майка си, а беше сигурна, че и близначките Феърбрадър (на теория — все още най-добрите й приятелки) също не могат. Ниъх и Шевон работеха на общ микроскоп през няколко места. Като че се бяха по-затворили след смъртта на баща им, предпочитаха да общуват една с друга и постепенно се отдръпваха от Сухвиндер.

Андрю Прайс следеше Гая почти неотлъчно с поглед през процепа, образуван от белите лица, които ги заобикаляха. Сухвиндер отдавна го беше изловила, но си мислеше, че Гая не знае, в което бъркаше. Гая просто не си правеше труда да му отвръща на втренчените погледи или да се кипри, понеже от дванайсетгодишна беше свикнала момчетата да я зяпат. При местенето от кабинет на кабинет през междучасията й бяха направили впечатление двама единайсетокласници, които все се озоваваха на пътя й — далече по-често, отколкото можеше да се очаква по закона на вероятностите; и двамата бяха по-хубави от Андрю. Но нито един не можеше да се сравни с момчето, което й отне девствеността малко преди да се преместят в Пагфърд.

Гая направо умираше при мисълта, че Марко де Лука, макар и физически все още жив на този свят, е отделен от нея от двеста и дванайсет километра и четиристотин метра, изпълнено с копнеж безполезно разстояние.

— На осемнайсет е — разправяше на Сухвиндер. — И е полуиталианец. Страхотен футболист. Викат го на проби за младежкия отбор на „Арсенал“.

Гая прави секс с Марко четири пъти, преди да замине от Хакни, като всеки път си крадеше презерватив от нощното шкафче на Кей. Едва ли не, искаше да покаже на Кей докъде е стигнала в желанието си да прогори спомена за себе си в съзнанието на Марко, след като е принудена насила да го остави.

Сухвиндер слушаше омаяна, но все още не беше признала на Гая, че вече е виждала Марко на фейсбук страницата на новата си приятелка. Такъв като него нямаше начин да видиш в „Уинтърдаун“ — приличаше на Джони Деп.

Гая се беше проснала върху чина и въртеше разсеяно фокуса на микроскопа, а от другия край на стаята Андрю Прайс вперваше погледа си в нея веднага щом усетеше, че Фатс сигурно не го вижда.

— Може и да ми остане верен. Шърел ще вдига купон в събота вечер. Поканила го е, но ми се закле, че няма да му позволява нищичко. Ех, що не мога да съм там сега, майка му стара…

Пъстрите й очи разглеждаха разфокусирано повърхността на чина; Сухвиндер смирено я наблюдаваше, възхищаваше се на хубостта й и й завиждаше за живота, който води; да имаш друг свят, в който принадлежиш изцяло, където си имаш гадже футболист и тайфа готини, истински приятели — нима не е това едно главозамайващо и достойно за завист състояние, независимо че са те откъснали насила от него?

На обяд двете отидоха заедно пеш до магазините — нещо, което много рядко се случваше на Сухвиндер, която обикновено обядваше в стола заедно с близначките Феърбрадър.

И както си киснеха на тротоара пред магазинчето за вестници, от което си бяха купили сандвичите, чуха как някой пищи пронизително:

— Шибаната ти майка уби баба ми!

Всички струпали се пред магазинчето ученици от „Уинтърдаун“ затърсиха с озадачени погледи източника на писъка, включително и Сухвиндер, която бе не по-малко объркана. И едва тогава забеляза Кристъл Уидън, застанала на отсрещния тротоар с насочен като пистолет показалец. Заедно с нея имаше четири други момичета, наредили се покрай бордюра в очакване да намерят пролука в трафика, че да пресекат.

— Шибаната ти майка уби баба ми! Ще я очукам! А после ще те очукам и теб!

Стомахът на Сухвиндер като че напълно пропадна. Усети, че я гледат. Две деветокласнички побързаха да се омъглят. Сухвиндер долови как хората около нея се превръщат в напрегната, готова да скочи глутница. Кристъл и тайфата й танцуваха на пръсти, готови да се втурнат през пътя при първа възможност.

— Какви ги плямпа тая? — попита Гая Сухвиндер, чиято уста беше толкова пресъхнала, че не можа да отговори.

Нямаше смисъл да се опитва да бяга. Ще я догонят. Лиан Картър беше най-бързото момиче във випуска им. Като че на този свят се движеха единствено автомобилите, осигуряващи й няколко последни секунди на безопасност.

В този момент се появи Джасвант с неколцина от дванайсетокласниците.

— Здрасти, Джоли? К’во правиш?

Джасвант не беше чула Кристъл; появила се бе с тайфата си по случайност. А на отсрещния тротоар Кристъл и групата й взеха нещо да се наговарят.

— Нищо особено — отвърна Сухвиндер, замаяна от неочакваното временно облекчение.

Но нямаше как в присъствието на толкова много момчета да обясни на Джаз какво става. Двама от тях бяха над метър и осемдесет. И погледите на всички бяха приковани в Гая.

Джаз и приятелите й се упътиха към входа на магазинчето, а Сухвиндер погледна притеснено Гая и ги последва. Видяха през витрината как Кристъл и тайфата й отминаха, като от време на време хвърляха по някой поглед назад.

— За какво беше цялата дандания? — попита Гая.

— Прабаба й била пациентка на майка ми, но починала — каза Сухвиндер.

Толкова й се плачеше, че чак мускулите на врата я боляха.

— Тъпа кучка — рече Гая.

Потиснатите хлипове на Сухвиндер обаче не се дължаха единствено на разтърсилия я впоследствие страх. Досега много харесваше Кристъл, а беше сигурна, че и Кристъл я харесва. През всички прекарани на гребния канал следобеди, през всичките пътешествия с минибуса бе изучила анатомията на гърба и раменете на Кристъл по-добре и от собствените си.

Върнаха се в училище заедно с Джасвант и приятелите й. Най-хубавите момчета успяха да завържат разговор с Гая. Не бяха още стигнали до портала, а вече я занасяха за лондонския й акцент. Сухвиндер не можа да види Кристъл, но затова пък мярна отдалече плавните крачки на Фатс Уол, придружен от Андрю Прайс. Силуетът и походката му й бяха до болка познати — същият първичен инстинкт помага на човек да разпознае движещия се в сумрака паяк.

Колкото повече се приближаваше към училищната сграда, толкова повече й се повдигаше. Отсега нататък ще я преследват двамата заедно — и Фатс, и Кристъл. Всички знаеха, че между двамата има нещо. И във въображението на Сухвиндер се появи ярко оцветено изображение как тя лежи и кърви на земята, Кристъл и тайфата й я ритат, а Фатс Уол гледа и се смее на глас.

— В кенефа съм — каза на Гая. — Ще се видим горе.

Гмурна се в първата появила се на пътя й женска тоалетна, заключи се в една от кабинките и седна върху капака на чинията. Защо не може да умре… да изчезне завинаги… но солидната повърхност на вещите не желае да се разтвори около нея, та тялото й — омразното й тяло на хермафродит — продължава упорито, по лумпенски, да живее своя живот…

Когато чу да бие звънецът за следобедните часове, скочи и излезе забързано от тоалетната. По коридорите се оформяха редици. Обърна гръб на всички и излезе целенасочено от сградата.

И други хора бягаха от час. И Кристъл го правеше, и Фатс Уол. Само днес следобед да се чупи, току-виж измислила как да се защитава в бъдеще. А защо пък да не се озове под някой автомобил? Представи си как я блъска кола и натрошава кокалите й. Колко време щеше да й трябва да умре, след като я размажеха на пътя? Все пак по-добре ще е да се удави, да се остави на хладната чиста вода да я приспи завинаги в един сън без сънища…

— Сухвиндер? Сухвиндер!

Стомахът й се преобърна. През паркинга към нея вървеше забързана Теса Уол. За миг й хрумна да побегне, но усети колко безпредметно би било, затова остана да изчака Теса, колкото и да мразеше и нея, с това тъпо безлично лице, и нейния гаден син.

— Какво вършиш, Сухвиндер? Накъде си тръгнала?

Дори една лъжа не беше способна да измисли като хората. Сви безнадеждно рамене и се предаде.

Следващата планирана среща на Теса беше чак в три. По правилник следваше да отведе Сухвиндер в канцеларията и да доложи, че я е заловила да бяга от училище; но вместо това отведе Сухвиндер горе в кабинета на съветника с непалското килимче и плакатите на „Найлдлайн“ на стената. Сухвиндер за пръв път влизаше тук.

Теса поговори известно време, като тук-там правеше по някоя кратка пауза, приканваща към отговор, после продължи нататък, а в това време Сухвиндер седеше с потни длани, с вперен във върха на обувките й поглед. Теса се познава с майка й… Теса ще съобщи на Парминдер, че дъщеря й се е канела да бяга от час… ами ако й обясни защо? Ще иска ли, ще може ли Теса да се намеси? По отношение на сина си — не: всички знаят, че тя не може да контролира Фатс. Но спрямо Кристъл? Кристъл нали идва при нея на консултации…

Много ли ще я бият, ако каже? Но те така и така ще я бият, дори ако премълчи. Кристъл нали се канеше да насъска цялата си тайфа насреща й…

— … станало ли е нещо, Сухвиндер?

Тя кимна. А Теса се опита да я насърчи:

— Ще ми кажеш ли за какво става дума?

И Сухвиндер взе, че й каза.

Но беше убедена, че в лекото сбръчкване на челото на слушащата я Теса можеше да прочете не само съчувствието й. Може би Теса размишлява как ще реагира Парминдер на вестта, че по улиците крещят за това, как е лекувала госпожа Катерин Уидън. И този момент не беше убягнал от притесненията на Сухвиндер, докато седеше в кабинката на тоалетната и си мечтаеше да умре. Или пък притесненият вид на Теса бе израз на нежеланието й да се сблъска с Кристъл Уидън; несъмнено Кристъл е и нейна любимка, не само на господин Феърбрадър.

Сухвиндер усети как през мъката, страха и себеомразата й изби мощно, парещо чувство за несправедливост, което изблъска настрана омотаващото я ежедневно кълбо от тревоги и ужаси; сети се за готовите да я нападнат Кристъл и приятелките й; сети се за Фатс, шепнещ отровни думи зад гърба й през всеки час по математика, а така също и за посланието, което предната вечер бе заличила от страницата си във фейсбук.

Лес-би-а-ни-зъм (същ.) — Сексуална ориентация на жена към жена. Известно още и като сафизъм. Жител на остров Лесбос.

— Не знам откъде е разбрала — каза Сухвиндер и усети как кръвта пулсира в ушите й.

— Разбрала ли…? — попита Теса с все още притеснена физиономия.

— За оплакването срещу мама по отношение на прабаба й. Кристъл и майка й не си говорят с другите си роднини. — Да не би — рече Сухвиндер — от Фатс да го е научила?

— От Фатс? — повтори неразбиращата Теса.

— Ами нали знаете, че те ходят — поясни Сухвиндер. — Той и Кристъл? Че ходят? Може той да й е казал.

И усети някакво горчиво задоволство, като видя как и последните капки професионално самообладание се отцедиха от лицето на Теса.

IX

Кей Бодън се зарече кракът й да не стъпи повече в дома на Майлс и Саманта. Никога няма да им прости за това, че станаха свидетели на парадираната независимост на Гавин, нито ще забрави покровителствения смях на Майлс, отношението му към „Белчапъл“, нито презрението, с което двамата със Саманта говореха за Кристъл Уидън.

Въпреки извиненията и позатоплените прояви на нежност от страна на Гавин, Кей не можеше да си избие от главата спомена как той седеше нос до нос с Мери на дивана; как рипна да й помага да прибере чиниите; как хукна да я изпраща до дома й. А когато след няколко дни Гавин й съобщи, че е и вечерял у Мери, тя едва преглътна гневния си отговор, понеже в нейния дом на „Хоуп Стрийт“ бе приемал да яде единствено препечен хляб.

Добре, щом не й позволява, няма да споменава нищо лошо по адрес на вдовицата, за която Гавин говореше така, сякаш става дума за самата Богородица, но виж — Молисънови са съвсем друга работа.

— Не съм кой знае колко очарована от Майлс.

— Е, и на мен не ми е най-добрият ми приятел.

— Мен ако ме питаш, избирането му ще е катастрофално за клиниката по наркомании.

— Съмнявам се, че ще доведе до някаква особена промяна.

Тази апатия на Гавин, това негово безразличие към страданията на околните вечно вбесяваха Кей.

— Няма ли поне един човек, който да се изправи в подкрепа на „Белчапъл“?

— Колин Уол, предполагам.

Ето как Кей се озова на алеята пред къщата на семейство Уол в осем вечерта в понеделник и като стигна до вратата, натисна звънеца. От горното стъпало можеше да види паркирания през три къщи червен форд фиеста на Саманта Молисън — гледка, която допълнително подкладе жаждата й за двубой.

Отвори й ниска безлична пълна жена в пола от батик.

— Здравейте — каза Кей. — Казвам се Кей Бодън и бих желала, ако е удобно, да разговарям с Колин Уол.

За част от секундата Теса просто се облещи срещу привлекателната млада жена на прага й, която виждаше за пръв път. А през ума й проблесна шантавата идея: да не би това да е любовница на Колин, която е дошла да я уведоми за своето съществуване?

— О, да, заповядайте. Казвам се Теса.

Кей изтри старателно обувките си в постелката и последва Теса във всекидневната, която бе по-тясна, по-неизискана, но по-уютна от онази на Молисънови. На един от фотьойлите седеше висок, олисял мъж с високо чело, с тетрадка в скута и химикалка в ръка.

— Колин, търси те Кей Бодън — рече Теса. — Желае да разговаря с теб.

По стреснатата и напрегната физиономия на Колин Теса веднага усети, че жената му е непозната. Да бе, как не ме е срам да си мисля разни глупости?

— Извинете ме, че нахлувам така у вас, без предварително да се обадя — каза Кей, а Колин стана да се ръкува. — Исках да звънна, но ви няма…

— Да, няма ни в указателя — призна Колин. Извисил се беше над Кей, а очичките му дребнееха зад лещите на очилата. — Заповядайте, седнете.

— Благодаря. Идвам по повод изборите. За общинския съвет. Доколкото знам, и вие сте кандидат и ще се борите срещу Майлс Молисън.

— Точно така — потвърди нервно Колин. И веднага се сети с кого си има работа: репортерката, която искаше да говорят за Кристъл. Успяла е някак си да открие адреса му. Не биваше Теса да я пуска.

— Та във връзка с това се чудех дали няма начин да помогна с нещо. Работя в „Социални грижи“, най-вече в района на „Фийлдс“. Разполагам с цифри и данни, свързани с клиниката за наркомании „Белчапъл“, която Молисън изглежда решен да закрие. А доколкото разбирам, вие подкрепяте клиниката. И искате да не я закриват, нали?

Почти му се зави свят от прилива на облекчение и радост.

— О, да, да. Правилно казвате. И моят предшественик… пардон, доскоро заемалият този пост — Бари Феърбрадър — бе категорично против затварянето й. И аз съм на същото мнение.

— Имах възможността да разговарям с Майлс Молисън, който най-недвусмислено заяви, че не вижда смисъл клиниката да продължи да съществува. Честно казано, останах с убеждението, че е доста непросветен и наивен по отношение както на причинителите и лечението на пристрастяванията, така и за сериозната роля, която „Белчапъл“ изпълнява. Но ако общината не поднови договора й за наем, а окръгът отреже финансирането й, съществува опасността куп крайно уязвими хора да останат без необходимата им подкрепа.

— Да, да, разбирам — отговори Колин. — Да, напълно съм съгласен.

Беше хем удивен, хем поласкан, че тази привлекателна млада жена е тръгнала сама по вечерно време, за да го открие и да му се предложи за съюзник.

— Какво ще кажете за един чай или кафе, Кей? — попита Теса.

— О, да, много благодаря — отвърна Кей. — Чай, ако обичате, Теса. Без захар.

Фатс беше в кухнята и се обслужваше от хладилника. Ядеше обилно и непрестанно, но си стоеше кльощав, без да му се лепва и грам тегло. При всичкото си обявено на глас отвращение към предварително напълнените спринцовки на Теса, фактът, че клинично бялата им кутия се намираше до сиренето, изглежда, никак не го смущаваше.

Теса сложи чайника, а мислите й се върнаха към темата, която я бе обзела, откакто Сухвиндер бе отворила дума за нея: че Фатс и Кристъл „ходели“. Нито бе разпитвала Фатс, нито го бе споменала на Колин.

Но колкото повече го премисляше, толкова повече се убеждаваше, че няма начин да е истина. Фатс имаше според нея толкова високо мнение за себе си, че не на всяко момиче би обърнал внимание, хеле пък на някоя като Кристъл. Изключено бе да…

Да е паднал дотам? Това ли искаш да кажеш? Това ли ти е в главата?

— Кой дойде? — попита я Фатс с пълна със студено пилешко уста, докато тя пълнеше чайника.

— Една жена, която желае да помогне на татко ти да го изберат в съвета — отвърна Теса и взе да рови из шкафа за бисквити.

— Що? Да не му е хвърлила око случайно?

— О, престани с тия детинщини, Стю — скара му се Теса.

Той дръпна няколко тънки резена шунка от отворения пакет и взе да ги тика един по един в натъпканата си уста така, както фокусник надипля копринени носни кърпички в ръкава си. Фатс беше способен да прекарва понякога по цели десет минути до отворения хладилник, да разкъсва найлонови опаковки и да тъпче храна право в устата си — навик, който Колин осъждаше заедно с почти всеки друг аспект от живота на Фатс.

— Ама не, аз най-сериозно те питам: за какво й е да му помага? — рече, след като преглътна поредната мощна хапка месо.

— Иска да не затварят клиниката за наркомании „Белчапъл“.

— Що, тя наркоманка ли е?

— Не, не е наркоманка — каза Теса и отбеляза с раздразнение факта, че Фатс е изял и последните три шоколадови бисквити и е оставил само празните им опаковки на лавицата. — Работи в „Социални грижи“ и е на мнение, че клиниката върши полезна работа. И татко ти иска да не я затварят, но Майлс Молисън твърди, че изобщо не била ефективна.

— Съмнявам се, че изобщо върши нещо полезно. Във „Фийлдс“ е фрашкано с дишащи лепило и боцкащи се.

Теса не се и съмняваше, че ако беше казала, че Колин иска да затворят клиниката, Фатс щеше моментално да извади аргумент в полза на запазването й.

— Родил си се за адвокат, Стю — отбеляза, а в това време водата в чайника кипна.

Когато Теса се върна във всекидневната с подноса, завари Кей и Колин да обсъждат печатните материали, които тя бе донесла в големия си сак.

— … двама терапевти, финансирани отчасти от съвета и отчасти — от „Акшън он Адикшън“ — едно много ефикасно благотворително дружество. Към клиниката е командирована и една служителка на „Социални грижи“, Нина, която всъщност ми даде всичките тези материали… О, много ви благодаря — усмихна се мило Кей на Теса, която остави на масичката до нея каничката с чай.

Няколкото минути, прекарани със семейство Уол, й бяха достатъчни на Кей, за да й се понравят така, както никой друг в Пагфърд. Теса не я подложи от влизането й на пълен оглед, нито се вторачи да й изнамери разни физически кусури и прояви на лош вкус в облеклото. Дори и притесненият й съпруг й се стори свестен и искрен в намерението си да блокира изоставянето на „Фийлдс“.

— Защо ми се струва, че долавям лондонски акцент в говора ви, Кей? — попита Теса и топна обикновена бисквита в чая си.

Кей кимна.

— И какво ви довя в Пагфърд?

— Интимна връзка — отвърна Кей. Не изпита удоволствие от думите си, при все че с Гавин се бяха официално помирили. И се извърна пак към Колин: — Нещо ми се губи връзката между общинския съвет и сградата на клиниката.

— А, съветът е собственик на сградата — поясни Колин. — Някога е била черква. А срокът на договора изтича и трябва да се преподпише.

— Тоест моментът е удобен да ги изгонят.

— Точно така. Кога, казахте, че сте разговаряли с Майлс Молисън? — попита Колин с надеждата и ужаса, че Майлс може да го е споменал поименно.

— Вечеряхме заедно по-миналия петък. Ние с Гавин…

— О, ама вие ли сте приятелката на Гавин! — възкликна Теса.

— Аз съм. Та в хода на разговора стана дума за „Фийлдс“…

— Несъмнено — вметна Теса.

— … при което Майлс спомена „Белчапъл“, но ме порази начинът, по който говореше за свързаните с клиниката проблеми. Споменах му, че и в момента работя с едно семейство — тук Кей си спомни колко недискретно бе изпуснала името „Уидън“, затова продължи внимателно, — чиято майка, ако бъде лишена от метадон, почти гарантирано ще се върне към дрогата.

— Имам чувството, че става дума за Уидън — каза Теса с мрачно предчувствие.

— Аз… Да, всъщност точно за семейство Уидън ви говоря — призна Кей.

А Теса се пресегна за нова бисквитка.

— А аз съм педагогическият съветник на Кристъл. Доколкото знам, майка й за втори път участва в програмата на „Белчапъл“.

— За трети — поправи я Кей.

— Кристъл я знаем още от петгодишна. Беше в един клас със сина ни в началното училище — продължи Теса. — Животът й никак не е бил лек, честно казано.

— Абсолютно — съгласи се Кей. — Дори съм учудена, че, общо взето, е толкова симпатична.

— И аз съм съгласен — обади се усърдно Колин.

Теса вдигна вежди, понеже си спомни за отказа му да опрости задържането на Кристъл след училище след инцидента с грачещия вопъл по време на общоучилищното събрание. След което се запита, а стомахът й се преобърна наопаки, как ли ще реагира Колин, ако се окаже, че Сухвиндер не лъже и не се заблуждава? Но няма начин Сухвиндер да не бърка. Тя е такова скромно, наивно дете. Кой знае какво е чула-недочула…

— Работата е в това, че Тери се мотивира единствено от страха да не й отнемат децата — каза Кей. — В момента се поддава на лечението; главната й лечителка в клиниката ми каза, че долавя коренна промяна и в самото отношение на Тери. Но ако затворят „Белчапъл“, всичко отива на кино и един господ знае какво ще стане със семейството им.

— Цялата тази информация е полезна — кимна важно Колин и започна да си записва на нова страница в бележника. — Изключително важна, бих казал. Нали казахте, че разполагате със статистика за броя на хората, които са се изчистили?

Кей запрехвърля разпечатките да намери нужните й данни. Теса имаше впечатлението, че Колин се стреми да обсеби отново цялото внимание на Кей. Открай време имаше слабост към хубавите жени и съчувствените маниери.

Теса предъвкваше поредната бисквита и не преставаше да си мисли за Кристъл. Напоследък консултациите им не бяха особено плодотворни. Кристъл се държеше дръпнато. И днешната не беше по-различна. Успя да изтръгне от Кристъл обещание, че няма повече да преследва и да се заяжда със Сухвиндер Джаванда, но цялостното й поведение подсказваше, че Теса я е предала, че не е оправдала доверието й. Възможно бе да се дължи на задържането след училище, наложено от Колин. Теса си беше внушила, че създадената между нея и Кристъл връзка е достатъчно здрава, че да оцелее на подобни изпитания, но явно не можеше да се сравнява с връзката между Кристъл и Бари.

(Теса бе присъствала на място през онзи ден, в който Бари докара в училището гребен тренажор и взе да търси кандидати за екипажа, който възнамеряваше да създаде. Извикаха я от учителската стая да дойде в салона, понеже този ден учителката по физическо била болна, а единственият заместник, който успели да намерят за толкова кратко време, бил мъж.

Събралите се в салона десетокласнички, по шорти и тениски, се разкикотиха при вида на двамата непознати мъже, които завариха вместо госпожица Джарвис. Наложи се Теса да отправи най-сериозна забележка на Кристъл, Ники и Лиан, които се бяха изтъпанили най-отпред и подмятаха неприлични забележки към заместник-учителя — млад красавец, склонен, за жалост, към изчервяване.

Нисичкият Бари, с рижи коси и брадичка, бе по анцуг. Беше излязъл официално от работа до обяд, за да свърши онова, което беше си наумил. Всички смятаха идеята му за чудата и нереалистична — на училища от рода на „Уинтърдаун“ просто не се полага да имат гребни осморки. Дори Ниъх и Шевон се отнасяха с полуприсмех и полуужас към присъствието на баща им.

Бари взе да им обяснява какво е намислил: да създаде гребни екипажи. Уредил да ползват стария хангар за лодки на канала в Ярвил; а гребането било страхотен спорт, който щял да им даде възможност да прославят и себе си, и училището им. Теса се беше наместила току до Кристъл и приятелките й, да ги укротява при нужда; кикотът им почти беше утихнал, но не съвсем.

Бари им направи показно упражнение на гребния тренажор и покани момичетата да опитат. Никоя не прояви подобно желание.

— Кристъл Уидън — посочи я с пръст Бари. — Теб съм те мяркал да висиш по лостовете в парка, което ще рече, че имаш як раменен пояс. Сядай да те видим какво можеш.

На Кристъл само това й трябваше — да стане център на вниманието; пристъпи нахакано към тренажора и седна. А Ники и Лиан изреваха от смях въпреки убийствените погледи на застаналата до тях Теса и скоро към тях се присъедини и целият клас.

Бари показа на Кристъл какво трябва да прави. Мълчаливият заместник-учител наблюдаваше с професионална тревога как Бари нагласи ръцете й върху дървените ръкохватки.

Тя ги изтегли назад, като в същото време направи тъпа физиономия към Ники и Лиан и всички пак се разсмяха.

— Ама вижте я, моля ви се! — грейна изведнъж Бари. — Та тя е роден гребец!

Наистина ли Кристъл имаше вродена дарба? Теса нямаше как да прецени, понеже нищо не разбираше от гребане.

— Изправи гръбнака, за да не се контузиш — каза Бари на Кристъл. — Точно така. Опъвай… опъвай… ама гледайте каква техника… ти гребала ли си някога досега?

При което Кристъл наистина изправи гръб и взе да гребе като хората. Престана да гледа Ники и Лиан. Налучка ритъма си.

— Идеално! — обяви Бари. — Погледнете я… идеално. Точно така! Браво, моето момиче. Раз-два, раз-два, раз…

— Боли! — изкрещя Кристъл.

— Знам, че боли. Но само така можеш да направиш ръце като на Дженифър Анистън — рече Бари.

Пак се разнесе смях, само че този път се смееха заедно с Бари. Как успяваше този човек да ги покори? Винаги се държеше уместно, естествено, без никакви превземки. На Теса й беше пределно известно, че тийнейджърите изпитват ужас от подигравки. Онези, у които подобен страх липсва — а те са толкова малко сред възрастните, Бог й е свидетел, — се радват на естествен авторитет сред младите; такива хора трябва задължително да ги правят учители.

— Почивка! — изкомандва Бари и Кристъл се отпусна със зачервено лице и взе да разтрива ръцете си.

— Май ще трябва да пооткажеш цигарките, Кристъл — каза Бари и този път бе възнаграден с бурен смях. — Има ли други желаещи да опитат?

Кристъл се върна при наблюдаващите я съученички, но вече не се смееше. Наблюдаваше ревниво всяко ново момиче на тренажора и очите й постоянно шареха към брадатото лице на Бари, да разбере какво е мнението му за тях. А когато Кармен Люис напълно се изложи, Бари я подкани: „Я пак им покажи, Кристъл“, и тя се върна към машината с грейнало лице.

Но на края на демонстрацията, когато Бари накара да си вдигнат ръцете всички онези момичета, които искаха да кандидатстват за отбора, Кристъл остана със скръстени ръце. Теса я видя как завъртя глава и се изсмя подигравателно на измърмореното от Ники. Бари записа старателно имената на желаещите момичета и вдигна глава:

— Теб също те записвам, Кристъл Уидън — рече и я посочи с пръст. — Хич недей ми клати глава. Много ще се ядосам, ако не те видя. Имаш вроден талант. А вроденият талант не бива да се похабява. Криии… стъл… — издиктува си бавно, вписвайки името й, — Уиии… дън.

Дали за своя вроден талант бе размишлявала Кристъл под душа след края на часа? Дали е носила в себе си през целия ден мисълта за новооткритите си способности като картичка, получена неочаквано в Деня на св. Валентин? Теса нямаше как да знае; но за учудване на всички, освен може би на Бари, Кристъл се бе явила на пробите за екипажа.)

Колин кимаше енергично на цитираните от Кей проценти на върналите се към дрогата след курса на клиниката „Белчапъл“.

— Парминдер трябва задължително да се запознае с тези данни — каза. — Обещавам да й предам един екземпляр. Да, да, безкрайно полезна информация.

На Теса леко й призляваше, но си взе и четвърта бисквитка.

X

Тъй като в понеделник вечер Парминдер работеше до по-късно, а и Викрам обикновено се задържаше в болницата, трите деца в семейство Джаванда сами си готвеха и си подреждаха масата. Понякога се спречкваха, от време на време се смееха, но днес всяко едно бе потънало в собствените си мисли, така че изпълниха задачата си с необичайна ефикасност в почти пълно мълчание.

Сухвиндер не спомена нито на брат си, нито на сестра си, че се е канела да бяга от училище, нито им каза как Кристъл Уидън заплашваше да я пребие. Напоследък навикът й да пази тайна бе станал съвсем подчертан. Изпитваше активен страх от това, да споделя чувствата си, понеже се боеше да не издадат създалия се в душата й необичаен свят — светът, в който Фатс Уол успяваше да навлезе с такава ужасяваща лекота. Но в същото време си даваше сметка, че събитията от днешния ден не могат да се премълчават до безкрай. Още повече че Теса й беше съобщила за намерението си да се обади по телефона на Парминдер:

— Длъжна съм да уведомя майка ти, Сухвиндер, но ще имам грижата да й обясня причината за постъпката ти.

Сухвиндер бе изпитала нещо като топлота към Теса, макар да бе майката на Фатс Уол. Колкото и да се плашеше от предстоящата реакция на майка си, предложението на Теса да се намеси в нейна полза разпали в душата й слаба надеждичка. Дали пък осъзнаването на отчаянието на Сухвиндер няма да пропука поне мъничко непоколебимото неодобрение на майка й, разочарованието й и изричаните с каменно лице безкрайни критики?

Когато входната врата най-после се отвори, чуха майка им да говори на пенджабски.

— Уф, пак ли тая проклета ферма — изстена Джасвант, надала ухо към прииждащите звуци.

Родът Джаванда притежаваше фамилно имотче в щата Пенджаб, паднало се на най-голямата дъщеря Парминдер поради това, че баща им нямаше синове. Така че фермата заемаше свое място в родовата памет — чест обект на обсъждане между Джасвант и Сухвиндер, които с лека изненада и учудване бяха установили наличието на определено очакване у неколцина по-възрастни роднини цялото им семейство един ден да се върне в родината. Бащата на Парминдер цял живот пращаше пари за издръжка на фермата, дадена под аренда на някакви вечно намусени и недоволни втори братовчеди. А сред роднините на майка й фермата бе повод за редовни разправии.

— Баба пак се е скарала с единия — превеждаше Джасвант проникналите през вратата приглушени думи на Парминдер.

Парминдер беше научила първородната си дъщеря на малко пенджабски, а Джаз бе поела много повече от братовчедките им. Поради силната си дислексия обаче Сухвиндер отдавна ги беше отказала от опитите им да я учат на два езика едновременно.

— Харприт още настоявала да продадат онова ъгълче заради пътя…

Сухвиндер чу как Парминдер изрита обувките си. Съжали, че майка й точно тази вечер е намерила да се занимава с фермата; тези разправии неизменно й разваляха настроението. А когато Парминдер отвори вратата и влезе с вкаменено като маска лице, смелостта окончателно напусна Сухвиндер.

Парминдер махна небрежно на Джасвант и Раджпал, но посочи с пръст първо Сухвиндер, после един кухненски стол в смисъл да седне там и да я чака да приключи с разговора си.

Джасвант и Раджпал се изнизаха нагоре по стълбите. Прикована към стола от майчината повеля, Сухвиндер остана да чака под окичилите стената снимки, които излагаха пред погледите на цял свят относителната й неадекватност. А майка й приказва още сума ти време, преди най-сетне да каже „дочуване“ и да прекъсне връзката.

А в мига, в който се извърна към дъщеря си, Сухвиндер усети мигновено, без дума да й се каже, че е била излъгана в надеждите си.

— Така — процеди Парминдер. — Днес в работата ми се обади Теса. Предполагам, че знаеш по какъв въпрос.

Сухвиндер кимна. Устата й сякаш се напълни с памук.

Гневът на Парминдер се стовари отгоре й като цунами и така повлече Сухвиндер, че не й даде възможност да стъпи на крака.

— Защо? Защо? Пак ли копираш оная лондончанка… пак ли се мъчиш да я впечатлиш? Джаз и Радж никога не са се държали по този начин. Кое те кара теб така да постъпваш? Какво ти става? Толкова ли се гордееш с мързела и некадърността си? Кой ти е казал, че е „куул“ да се държиш като малолетна престъпница? Представяш ли си какво ми беше, като ми се обади Теса? Да ми звъни в работата… такъв срам не съм изживявала… отвращаваш ме, разбра ли? Нима не ти осигуряваме всичко, от което се нуждаеш? Нима не ти помагаме достатъчно? Какво ти има ма, Сухвиндер?

В отчаянието си да прекъсне майчиното словоизлияние Сухвиндер спомена името на Кристъл Уидън…

— Кристъл Уидън! — кресна Парминдер. — Оная глупачка! Ама ти защо изобщо й обръщаш внимание? Не й ли каза колко труд положих да поддържам живота у проклетата й прабаба? Не й ли го каза?

— Ама аз… не…

— Ако ще ми слушаш какви ги приказват разните там Кристъл Уидъни, значи, си абсолютно безнадежден случай! Или просто налучкваш естественото си равнище може би? Искаш да бягаш от училище и да работиш в кафене, понеже е по-лесно, като в същото време хвърляш на вятъра всички възможности да получиш някакво образование, нали? Това ли научи от участието си в един отбор с Кристъл Уидън — да паднеш до нейното ниво?

А Сухвиндер се сети как Кристъл и тайфата й дебнеха от отсрещния тротоар за пролука в движението, която да им позволи да пресекат улицата. Какво трябва да направи, че майка й да я разбере? Само допреди час хранеше поне мъничка надежда, че най-после ще може да сподели с майка си — поне за Фатс Уол…

— Махай ми се от очите! Бягай! Ще си поговоря с баща ти, като се прибере. Върви!

Сухвиндер се качи бавно горе. Джасвант я викна от стаята си:

— За какво толкова ти кудкудякаше?

Сухвиндер не отговори. Прибра се в своята стая, затвори вратата и приседна на ръба на леглото.

Какво ти има ма, Сухвиндер? Отвращаваш ме.

Толкова ли се гордееш с мързела и некадърността си?

Добре де, а какво очакваше? Да я гушне и утешава ли? Кога за последен път я е прегръщала и държала в обятията си Парминдер? Че то и скритото в плюшеното й зайче ножче за бръснене й дава повече утеха; не можеше обаче посред бял ден да удовлетвори превръщащото се в необходимост желание да си пусне кръв — всички в семейството бяха още будни, а баща й тепърва ще се прибира.

Насъбралото се в Сухвиндер и жадуващо за излаз езеро от отчаяние и болка се бе подпалило, сякаш от самото начало бе пълно с гориво.

Ще я науча аз нея!

Стана, прекоси с няколко крачки стаята, тръшна се на стола пред бюрото си и заблъска по клавиатурата на компютъра.

Когато оня тъп заместник-учител по информатика се беше напънал да ги впечатлява с познанията си, Сухвиндер бе проявила не по-малко интерес от Андрю Прайс. С тази разлика, че не седна като Андрю и две-три други момчета да го засипва с хакерски въпроси, ами си се прибра тихо и кротко вкъщи и се разтърси из интернет. Почти всички съвременни уебсайтове бяха имунизирани против класическите SQL инжекции, но като чу майка си да обсъжда анонимната атака срещу уебсайта на пагфърдския общински съвет, веднага й стана ясно, че защитата на тоя стар сайт вероятно е под всякаква критика.

На Сухвиндер открай време й беше по-лесно да пише на клавиатура, отколкото на ръка, а и разчиташе компютърен код много по-леко, отколкото дългите нанизи от думи. Така че й потрябва съвсем кратко време, за да се добере до сайт, който предлагаше ясни инструкции как да състави една най-проста SQL инжекция. После влезе в сайта на пагфърдския общински съвет.

Да хакне сайта, й потрябваха пет минути, и то, понеже първия път бе преписала грешно кода. И се удиви от факта, че администраторът на сайта, който и да е той, само беше заличил постинга, но не бе премахнал от базата данни потребителския акаунт на Призрака_на_Бари Феърбрадър. Да качи нов постинг от същото име, беше просто като фасул.

Съставянето на самия постинг обаче й отне повече време, отколкото хакването на сайта. Таеше в себе си тайното обвинение от няколко месеца, още от новогодишното парти, когато, свряла се в един ъгъл, беше мярнала с почуда лицето на майка си десет минути преди полунощ. Пишеше бавно. Автоматичният коректор й вършеше много добра работа.

Изобщо не я стряскаше вероятността Парминдер да провери хронологията на браузъра й: майка й толкова малко я познава и толкова слабо се интересува какво прави тя в стаята си, че и през ум не би й минало да заподозре своята мързелива, тъпа и некадърна дъщеря.

Сухвиндер кликна с мишката така, както се натиска спусък.

XI

Във вторник сутринта Кристъл не заведе Роби в детската градина, а го премени за погребението на прабаба им Кат. Докато му вдигаше най-малко съдрания панталон, който му беше омалял поне с пет сантиметра над глезените, се опита да му обясни коя е била Баба Кат, но можеше и да не си хаби плюнката: Роби изобщо нямаше представа какво значи „баба“ — понятията му за роднинство се свеждаха до „майка“ и „сестра“. А през многобройните разнообразни намеци и спомени на Тери Кристъл бе прозряла едно: Тери пък си нямаше представа кой е бащата на Роби.

В този момент чу стъпките на слизащата по стълбите майка.

— Пусни това — скара се на Роби, който се мъчеше да докопа празния кен от бира, търколил се под обичайното кресло на Тери. — Ела тук.

Повлече Роби за ръка към преддверието. Тери още беше по долнището от пижама и мърлявата тениска, с които беше спала, а краката й бяха боси.

— Що не си се преоблякла? — попита Кристъл.

— Никъде няма да ходя — промъкна се Тери покрай сина и дъщеря си в кухнята. — Отказах се.

— Що?

— Щото не ща — каза Тери и запали цигарата от газовия котлон на печката. — Ебала съм им майката.

Кристъл едва удържаше дърпащия я и провесващ се на ръката й Роби.

— Всички други ще са там — рече Кристъл. — И Черил, и Шейн…

— Е, и? — озъби се Тери.

Не че Кристъл не беше очаквала майка им да се откаже в последния момент. Понеже на погребението щеше да се озове очи в очи с Даниела — сестрата, която се преструваше, че Тери не съществува, заедно с всички останали роднини, които се бяха отрекли от нея и децата й. Но пък сигурно ще присъства Ан-Мари. Кристъл се беше вкопчила в тази надежда като в лъч от фенерче сред мрака през всичките онези нощи, през които бе ридала за Баба Кат и за господин Феърбрадър.

— Трябва да дойдеш — каза Кристъл.

— Никъде няма да ходя.

— Ама Баба Кат погребваме.

— Е, и? — повтори Тери.

— Много ни помагаше.

— Хич даже — сряза я Тери.

— Не е така — спореше Кристъл с пламнало лице, стиснала Роби за ръка.

— На теб може — рече Тери. — Ама мен не ме ебаваше. Така че ти върви да й се сополявиш на гроба, щом искаш. Аз оставам тука.

— Защо? — наново попита Кристъл.

— Моя си работа.

Познатата стара сянка се спусна отгоре им.

— Обо ли ще чакаш, а?

— Моя си работа — повтори Тери с жалко достойнство.

— Идвай на погребението — заповяда на висок глас Кристъл.

— Ти върви.

— Да не си посмяла пак да се бодеш, да ти еба майката! — заяви Кристъл с една октава по-високо.

— Няма — каза Тери, но се извърна и се загледа през мръсния прозорец към потъналото в бурени и боклуци така наречено задно дворче.

Роби отскубна ръката си от Кристъл и се втурна във всекидневната. С напъхани до дъното на джобовете на анцуга си юмруци и опънати назад рамене, Кристъл се замисли какво да предприеме. Плачеше й се при мисълта, че няма да може да отиде на погребението, но мъката й смекчаваше облекчителната мисъл, че тогава няма да й се наложи да се изправи срещу батареята от враждебни очи, които от време на време беше срещала у прабаба си Кат. Хем я беше яд на Тери, хем, колкото и странно да бе, чувстваше, че е на нейна страна. Наистина ли си нямаш представа кой изобщо е баща му, курво с курвите? Щеше й се да се запознае с Ан-Мари, но я беше и страх.

— Хубаво. И аз няма да ходя.

— Ама ти върви. Щом искаш. Все ми е едно, д’еба.

Кристъл обаче си остана у дома, убедена в появата на Обо. Понеже Обо се губеше вече от седмица по някакви си свои нечестиви задачи. А Кристъл му пожелаваше да пукне и никога да не се върне.

Запали една от ръчно свитите цигари, дадени й от Фатс Уол, и за да се намира на работа, взе да чисти из къщи. Не й се услаждаха, но й беше приятно, че той й ги е дал. И ги пазеше в пластмасовата кутийка за бижута на Ники, при Тесиния часовник.

След като се изчукаха в гробищата, й се струваше, че повече няма да се среща с Фатс, понеже той тогава почти не й проговори повече и си тръгна, след като с половин уста й каза довиждане, но после се бяха срещнали в градинката. И тя усети, че този път му хареса повече от миналия; не се напушиха и той издържа по-дълго. След това се излегна до нея на тревата под храстите, запалиха по цигара, а когато тя му спомена за смъртта на прабаба й Кат, той й каза, че майката на Сухвиндер Джаванда май й била предписала погрешни лекарства или нещо такова — не бил съвсем наясно какво точно станало.

Кристъл се ужаси. Значи, смъртта на Баба Кат е била съвсем излишна; значи, можеше и досега да си е жива и здрава в спретнатата си къщичка на „Хоуп Стрийт“, да е готова при нужда да окаже помощ на Кристъл — да й предостави убежище с удобно, застлано с чисти чаршафи легло, със заредена с храна и със сбирщина от порцеланови чаши и чинии кухничка, и с малкото телевизорче в ъгъла на всекидневната. Не ща да гледам тия мръсотии, Кристъл. Угаси го.

Кристъл не бе имала нищо против Сухвиндер, но майката на Сухвиндер бе убила Баба Кат. А във вражеското племе няма „наши“ и „ваши“. Кристъл си беше наумила да размаже Сухвиндер от бой, но Теса Уол взе, че се набърка. Кристъл не помнеше с подробности казаното й от Теса, но, общо взето, излизаше, че Фатс изобщо нищо не бил разбрал — или поне най-важното. Така че й се наложи да обещае пряко волята си пред Теса да не преследва повече Сухвиндер, макар такива обещания да бяха само временни мерки в обезумелия постоянно менящ се свят на Кристъл.

— Веднага остави това! — кресна Кристъл на Роби, който се мъчеше да отвори капака на тенекията от бисквити, в която Тери държеше инструментите си.

Кристъл грабна кутията от ръцете му и я прегърна сякаш бе някакво живо същество, нещо, което би се борило да не умре и чието унищожение щеше да донесе ужасни последствия. Изподрасканата картинка на капака изобразяваше дилижанс с натрупан върху покрива багаж, теглен през снега от четири кестеняви коня, а кочияшът с цилиндър държеше в ръка пощальонски рог. Възползва се от това, че Тери пуши в кухнята, отнесе тенекиената кутия горе и я скри в стаята си. Роби се влачеше по петите й.

— Искам в паркааа.

Понякога тя го водеше, люлееше го на люлките и го въртеше на въртележката.

— Днес не може, Роби.

А той взе да хленчи и не спря, докато тя не му кресна да млъкне.

Много по-късно, по тъмно — след като Кристъл нахрани Роби с консервирани кръгчета спагети в доматен сос и го изкъпа, много след като беше свършило погребението — Обо почука на вратата им. Кристъл го видя от прозореца на стаята на Роби и се втурна да отвори, но Тери успя да я изпревари.

— К’во пра’иш, Тер? — попита Обо, прекрачвайки прага, без никой да го е поканил. — Чух, че си ме търсила миналата седмица.

Макар че Кристъл му бе заръчала да не става, Роби я беше последвал по стълбите. Усети го по уханието на измитата му с шампоан коса над разнасящата се над древното кожено яке на Обо воня на фасове и престояла пот. Освен това Обо беше обърнал и няколко халби — като й се хилеше, от устата му я блъскаха бирени изпарения.

— Ти как си, Обо? — попита Тери с оная нотка в гласа, която Кристъл не долавяше в други случаи и която издаваше сговорчивост и угодничество — признание, че Обо се радва на определени привилегии в дома им. — Къде се изгуби?

— В Бристол — каза той. — Ти как си, Тер?

— Тя няма нужда от нищо — намеси се Кристъл.

А той примига през дебелите си лупи. Роби така се беше вкопчил в крака на Кристъл, че ноктите му се канеха да пробият кожата й.

— А, я да видим кой бил тука, Тер? — отвърна Обо. — Това майка ти ли е?

Тери се разсмя. А Кристъл го изгледа кръвнишки, все още в хватката на Роби. Мътният поглед на Обо се спусна надолу към малкия.

— И к’во пра’и мойто момче?

— Не ти е никакво твое момче — каза Кристъл.

— Ти откъде знаеш? — ухили се кротко Обо.

— Еби си майката. Нищо не й трябва. Кажи му ма — едва ли не кресна Кристъл на Тери. — Кажи му, че нищо не щеш.

Уплашена, попаднала между две воли, много по-силни от нейната, Тери отвърна:

— Той просто идва да се видим…

— Хич и не му вярвай — каза Кристъл. — Не за това е тука. Кажи му ма. Тя нищо не ще — изрече злобно в нахиленото лице на Обо. — Вече от няколко седмици е чиста.

— Вярно ли ма, Тер? — не можа да повярва все още усмихнатият Обо.

— Вярно е — рече Кристъл, след като Тери не отвърна. — Все още е в „Белчапъл“.

— Няма да е задълго — каза Обо.

— Еби се — вбеси се Кристъл.

— Затварят ги — обяви Обо.

— Ама наистина ли? — внезапно се паникьоса Тери. — Ти откъде знаеш?

— Знам аз — рече Обо. — Икономии пра’ят.

— Нищо не знаеш — озъби му се Кристъл. — Глупости дрънка — каза на майка си. — Нали иначе щяха да ти кажат?

— Икономии — повтори Обо и взе да се опипва по джобовете за цигари.

— Не забравяй, че ти предстои преатестиране — напомни Кристъл на Тери. — Не трябва да се бодеш. Не може.

— К’во каза? — попита Обо, докато се бореше със запалката си, но нито една от двете жени не пожела да го осветли.

Тери задържа погледа на дъщеря си за някакви си две секунди, после очите й слязоха неохотно към облечения в пижамата си Роби, вкопчил се в крака на Кристъл.

— Наистина мислех да си лягам, Обо — измърмори, без да го погледне. — Друг път може да се видим.

— Чух, че баба ти умряла — каза той. — От Черил го чух.

Болка разкриви лицето на Тери, която изведнъж взе да изглежда на годините на Баба Кат.

— Аз си лягам. Хайде, Роби. Тръгвай с мен, Роби.

Но Роби отказваше да пусне крака на Кристъл в присъствието на Обо. Тери протегна към детето орловите си пръсти.

— Пусни ме, Роби — замоли го Кристъл. Когато изпаднеше в определени настроения, Тери използваше сина си за плюшено мече; но по-добре Роби, отколкото хероина. — Хайде, върви, върви с мама.

Малкият намери някаква сигурност в гласа на Кристъл и се остави Тери да го отведе по стълбите.

— Айде изчезвай — рече Кристъл, без да погледне Обо, но се отдалечи в кухнята, извади последната свита от Фатс Уол цигара от джоба си и взе да я пали от газовия котлон. Чу как външната врата се затвори и изтържествува: преебах го.

— Мно’о готин гъз си отпрала, Кристъл.

Тя така подскочи, че най-горната от струпаните чинии се хлъзна и се разби върху мръсния под. Не си беше отишъл, а беше влязъл подире й. И сега бе забил поглед в опънатата върху гърдите й тениска.

— Еби се — рече му.

— Голямо момиче си вече.

— Еби се.

— И чувам, че буташ безплатно — приближи се съвсем Обо. — А можеш да печелиш повече и от майка си.

— Еби…

Ръката му бе вече върху лявата й гърда. Опита се да я отмести, но с другата си ръка той я хвана за китката. Запалената й цигара се плъзна по лицето му и той я тресна два пъти с юмрук по слепоочията; още чинии паднаха на пода, а като се дърпаше, тя се подхлъзна и падна; удари тила си в пода, а той се озова отгоре й; усети как ръката му тегли надолу ластика на анцуга й.

— Не… пусни бе… не!

Заби кокалчетата си в корема й и взе да си разкопчава панталона — тя се опита да изпищи, а той я перна през лицето — вонята му запуши ноздрите й, а той изръмжа в ухото й:

— Ха си викнала, ха съм те клъцнал с ножката.

От влизането му силно я заболя; чуваше го как пъшка и как самата тя само тихичко скимти; срамуваше се от звука, който издава — тъй уплашен и незначителен.

Той се изпразни и се махна от нея. А тя моментално вдигна долнището на анцуга и скочи насреща му със стичащи се по бузите сълзи, а той й се лезеше.

— Ще кажа на гос’ин Феърбрадър — чу се как изхлипа.

Така и не разбра откъде излязоха думите й. Голяма глупост каза.

— Тоя пък кой е? — закопча дюкяна си Обо, запали цигара, без никак да бърза, и блокира пътя й да излезе. — И с него ли се ебеш, а? Курветина малка.

Завлече се към преддверието и си тръгна.

А тя трепереше така, както никога не бе треперила през живота си. Имаше чувството, че ще повърне; усещаше се обгърната изцяло от вонята му. Болката в тила й пулсираше; болеше я и отвътре, а влага се стичаше по гащите й. Втурна се във всекидневната и там се спря разтреперана, обгърнала се с двете си ръце; после, в миг на ужас, осъзна, че той ще се върне, и хукна да заключва външната врата.

Върна се във всекидневната, намери един дълъг фас и го запали. Пушеща, трепереща и ридаеща, тръшна се в обичайното кресло на Тери, после скочи, понеже чу стъпки по стълбите: Тери се появи с объркан и дебнещ вид.

— К’во ти е?

Кристъл се задави с думите си:

— Той… той ме наеба.

— К’вооо?

— Обо… преди малко…

— Няма начин.

Инстинктивната реакция на Тери спрямо всички проблеми в живота: няма начин, не, аз не, не, никога.

Кристъл скочи и я блъсна; каквато си беше мършава, Тери се свлече с псувни и писъци назад в преддверието; а Кристъл се нахвърли на току-що заключената врата, взе да се бори с ключалката и рязко отвори.

Мина цели двайсет метра по улицата, без да спре да реве, когато се сети, че Обо може би я причаква някъде и я държи под око. Прекоси на бегом градината на едни съседи, мина на зигзаг през няколко задни пътечки по посока на къщата на Ники, а през цялото време течността се стичаше по гащите й и й идеше да повърне.

На Кристъл й беше съвсем ясно, че я е изнасилил. Точно това се беше случило и с по-голямата сестра на Лиан в паркинга на един нощен клуб в Бристол. Знаеше, че и повечето хора в такъв случай се обръщат към полицията; но няма как да допуснеш полицията в частния си живот, когато майка ти е Тери Уидън.

Ще кажа на гос’ин Феърбрадър.

Хлипанията й станаха още по-чести. На господин Феърбрадър наистина щеше да може да му каже. Той познаваше истинския живот. Единият от братята му беше лежал в затвора. Разправял бе на Кристъл за младините си: различни от нейната младост — никой не можеше да падне толкова ниско като нея, това поне й беше ясно — по-скоро като младостта на Ники, на Лиан. Парите им свършили; майка му била купила общинско жилище, но не успяла да плати навреме вноските; наложило се да живеят известно време в каравана, дадена им на заем от негов вуйчо.

Г-н Феърбрадър умееше да урежда нещата, да намира изход от всяка ситуация. Дори у тях дойде да говори с Тери за гребането на Кристъл, когато двете с Тери се скараха и Тери отказа да подпише разрешението Кристъл да пътува с отбора. И изобщо не се бе отвратил, или поне не го беше показал, което си е едно и също. Тери, която не търпеше и нямаше доверие никому, каза; „Абе добър човек ми се вижда“, и подписа.

А и самият господин Феърбрадър веднъж я предупреди:

— На теб ще ти е по-тежко в сравнение с останалите, Крис; и на мен ми беше по-тежко. Но пък ще можеш и повече от мен да постигнеш. Няма да е нужно да повтаряш грешките ми.

Имаше предвид, че ще се учи по-добре от него, но сега вече бе късно за тия работи, пък и всичко беше празни приказки. Как щеше да й помогне четенето сега?

И к’во прави мойто момче?

Не ти е никакво твое момче.

Ти откъде знаеш?

Сестрата на Лиан бе прибягнала до хапче за след секс. Сега и тя, Кристъл, ще разпита Лиан за това хапче и ще си го купи. Няма начин да роди бебе от Обо. От самата мисъл й се приповръща.

Трябва да се махна оттук.

Мина й през ум за Кей, но веднага отхвърли мисълта: да кажеш на „Социални грижи“, че Обо влиза и излиза от тях и изнасилва, е, като да се оплачеш в полицията. Научи ли тя, веднага ще им отнемат Роби.

Един ясен, отчетлив глас в главата на Кристъл разговаряше с господин Феърбрадър — единственият възрастен, който някога беше разговарял с нея така, както й беше необходимо, за разлика от госпожа Уол — толкова добронамерена, но с капаци, и от Баба Кат — която отказваше да чуе цялата истина.

Трябва да измъкна Роби оттук. Но как? Как да се махна и аз?

Единственото й сигурно убежище, къщичката на „Хоуп Стрийт“, вече се поглъщаше от счепкалите се роднини…

Свърна бързо покрай осветения от уличната лампа ъгъл и хвърли поглед през рамо да не би онзи да я следи.

И изведнъж й се яви отговорът — все едно самият господин Феърбрадър й сочеше пътя.

Ако забременее от Фатс Уол, съветът ще й отпусне собствено жилище. Тогава, ако Тери пак почне да се боде, ще може да вземе и Роби при себе си, и бебето. И няма да пусне Обо изобщо да припари до дома й, никога. Ще сложи специални брави, резета и вериги на вратата, а дома си ще поддържа чист, винаги чист, както правеше и Баба Кат.

Забавила крачка до полубяг, Кристъл успокои и овладя и плача си.

От семейство Уол вероятно ще й дадат и пари. Това им е в стила. Представи си семплото, загрижено лице на Теса, надвесено над бебешко легълце. Кристъл ще им роди внуче.

Забременее ли, ще изгуби Фатс; но те всички поначало изчезват в мига, в който забременееш; това във „Фийлдс“ си беше почти сигурно правило. Ама току-виж пък проявил интерес — и той е един чешит. Но на нея всъщност й е все едно. Интересът й към него се бе свел почти до нула, освен в качеството му на най-съществения елемент в плана й. За нея най-важното е бебето — бебето, което е много повече от средство към целта. Тя обича бебетата; винаги беше обичала Роби. Ще ги отгледа и двамата на спокойствие, в сигурност — ще бъде за семейството си една по-добра, по-грижовна, по-млада Баба Кат.

А скъса ли веднъж с Тери, току-виж и Ан-Мари дошла да я види. Та нали децата им ще са братовчеди. Пред очите й изникнаха съвсем ясно образите на двете — Ан-Мари и Кристъл, застанали на портала на пагфърдското училище „Сейнт Томас“, махат на две момиченца в светлосини роклички и къси чорапки.

Лампите в дома на Ники, както винаги, светеха. Кристъл се затича.