Вакантен пост

I

Саманта Молисън си купи всичките три дивидита на любимата младежка банда на Либи. Скри ги в чекмеджето с чорапи и чорапогащи до противозачатъчната си диафрагма. Имаше си и готова легенда, за в случай че Майлс случайно ги напипаше: приготвила ги бе за подарък на Либи. Понякога в магазина, където бизнесът бе по-замрял от всякога, ровеше из интернет за снимки на Джейк. И съвсем случайно, по време на едно от тези търсения — Джейк в костюм, но без риза, Джейк по джинси и бяло елече — откри, че след две седмици бандата има концерт на „Уембли“.

Една нейна приятелка от университета живееше в „Уест Илинг“. Ще преспят у тях, ще представи цялата работа като специален подарък за Либи, възможност за съвместно приятно изживяване. С най-силното истинско вълнение, което бе изпитвала от дълго време насам, Саманта успя да закупи два крайно скъпи билета за концерта. И се прибра вечерта грейнала с прекрасната си тайна, като връщащо се от среща момиче.

Майлс бе вече в кухнята, все още по костюм, с телефон в ръка. Посрещна я с втренчен в нея поглед, но изражението му бе някак си особено, трудноразбираемо.

— Какво? — попита с леко оправдателна нотка Саманта.

— Не мога да се свържа с баща ми — каза Майлс. — Проклетият му телефон е вечно зает. Някой е качил нов постинг.

А когато Саманта го изгледа с неразбиращ поглед, допълни с известна доза нетърпение:

— Призрака на Бари Феърбрадър! Ново съобщение! На уебсайта на съвета!

— О — рече Саманта и заразмотава шала си. — Сега разбирам.

— Ъхъ. Току-що на улицата срещнах Бети Роситър: заля ме с информация. Но във форума нищо няма. Сигурно майка ми е успяла да го свали. И дано е така, щото, ако Бръмбезспир наеме адвокат, тя ще е най-челната мишена.

— За Парминдер Джаванда ли е писало? — попита Саманта с умишлено небрежен тон. Не се заинтересува в какво са я обвинили: първо, да не е някоя любопитна дърта сврака като Шърли и Морийн, и второ, понеже смяташе, че вече й е известно — че Парминдер е причинила смъртта на старата Кат Уидън. Изчака все пак секунда-две, преди да попита леко развеселено: — Та какво казваш: че майка ти щяла да е челната мишена ли?

— Ами в качеството й на администратор на сайта тя носи отговорност, ако не свали всякакви там обидни или потенциално обидни изказвания. Имам чувството, че нито тя, нито баща ми схващат цялата сериозност на положението.

— Тъкмо ще имаш възможност да защитаваш майка си в съда. Тя много ще се изкефи.

Но Майлс не я чу — натискаше бутона за пренабиране и се ядосваше, че мобифонът на баща му продължава да е зает.

— Положението става съвсем сериозно — каза.

— Добре де, но докато нападаха Саймън Прайс, ти много се радваше. С какво сегашното е по-различно?

— Защото излиза, че кампанията се води срещу всички членове и кандидат-членове на съвета…

Саманта се извърна да не й види усмивката. Значи, най-малко му пукаше за Шърли.

— И защо смяташ, че някой ще седне да пише против теб? — попита го най-невинно. — Че какви тайни провинения криеш пък ти?

А щеше да си много по-интересен, ако ги имаше, глупак надут!

— Ами онова писмо?

— Кое?

— За бо… Нали мама и татко споменаха за някакво анонимно писмо по мой адрес! Че не съм достоен да заема мястото на Феърбрадър!

Саманта се заплесна по непривлекателното съдържание на фризера им, доволна, че отворената му врата крие от Майлс изражението на лицето й.

— Но си сигурен, че никой не държи някаква неподходяща информация за теб, така ли?

— Сигурен съм… но пък, от друга страна, не забравяй, че съм адвокат. Кой знае кой за какво може да ми има зъб? Подобни анонимни писания надали… тоест засега пишат само за противната страна, но може някой да реши да си отмъщава и… абе изобщо не ми харесва накъде вървят нещата.

— Ами това е то политиката, Майлс — рече започналата открито да се забавлява Саманта. — Мръсна работа.

Майлс излезе ядосан от стаята, но това никак не я трогна; мислите й се отнесоха към изваяни скули, извити вежди и яки, стегнати коремни мускули. Знаеше вече наизуст повечето му песни и можеше да му припява. И тишъртка с портрета на бандата ще си купи — е, и за Либи една, естествено. А Джейк ще полюлява ханш само на метри отпреде й — удоволствие, каквото от години не й се е случвало.

В същото време Хауърд крачеше напред-назад из затворения гастроном с притиснат към ухото мобифон. Щорите бяха пуснати, осветлението бе включено, оттатък арката Шърли и Морийн подготвяха кафето за предстоящото му откриване: разопаковаха порцелан и стъкла и клюкареха развълнувано в полушепот, с едно ухо към почти едносричния принос на Хауърд в разговора, който водеше.

— Да… мм, хмм… да…

— А тя направо беснее — разправяше Шърли. — Крещи и псува: „Веднага да го свалиш, мамка ти“. А аз й викам: „В момента го свалям, доктор Джаванда, но ще ти бъда благодарна, ако не ме псуваш“.

— Мен да ме беше напсувала, като нищо щях да го оставя да постои поне някой и друг час — обяви Морийн.

Шърли се подсмихна. По някаква случайност, тя точно тогава реши да си направи чаша чай, поради което анонимният постинг по адрес на Парминдер се задържа още четирийсет и пет минути на сайта, преди да го махне. Двете с Морийн бяха разнищили темата до кости; не че нямаше простор и за по-нататъшна дисекция, но успяха да задоволят поне първоначалната си необходимост. Затова Шърли бе впила отсега жаден поглед в бъдещето, в очакване как Парминдер ще реагира на публичното оповестяване на тайната й.

— Май няма начин тя да е писала онова за Саймън Прайс — отбеляза Морийн.

— Очевидно не е била тя — каза Шърли и взе да бърше сладките съдинки от синьо-бял порцелан, които беше избрала лично, пренебрегвайки предпочитанията на Морийн към розовото. Макар и неучастваща пряко в бизнеса, Шърли обичаше да напомня от време на време на Морийн, че все още упражнява огромно влияние в ролята си на съпруга на Хауърд.

— Да — говореше Хауърд по телефона. — Но няма ли да е по-удачно…? Мм, хмм…

— А кой е бил според теб? — заинтересува се Морийн.

— Нямам представа — отговори Шърли с благовъзпитан тон, сякаш подобна информация и подозрения са под достойнството й.

— Трябва да е някой, който познава и двете семейства — и Прайс, и Джаванда — заключи Морийн.

— Очевидно — повтори Шърли.

Хауърд най-после свърши разговора си.

— И Обри е на същото мнение — съобщи на двете жени още с влизането си, клатушкайки се, в кафето. В ръката си стискаше последния брой на „Ярвил енд Дистрикт Газет“. — Много слаба статия. Абсолютно слаба.

На двете жени им потрябваха няколко секунди, за да съобразят, че от тях се очаква да проявят интерес към публикуваната посмъртно в местния вестник статия на Бари Феърбрадър. Призракът му се оказваше далече по-интересен.

— О, да — схвана чевръсто Шърли. — И на мен ми се стори неубедителна, докато я четях.

— А и интервюто с Кристъл Уидън е голяма тъпотия — изсмя се Морийн. — Колко много си падала по изобразителното изкуство. Бас държа, че под това разбира драсканиците по чина й.

И Хауърд се засмя. Шърли намери повод да го загърби, като взе от тезгяха резервната спринцовка „Епипен“ на Андрю Прайс, която Рут бе оставила от сутринта в гастронома. Шърли бе проверила в любимия си медицински сайт какви са тези „Епипен“ и вече смяташе себе си за достатъчно компетентна да обясни как действа адреналинът. Но тъй като никой не я попита, остави бялото цилиндърче в шкафа и затръшна с все сила вратата му, та да прекъсне всякакви по-нататъшни остроумия от страна на Морийн.

Телефонът в лапата на Хауърд иззвъня.

— Да, ало? А, Майлс, да… да, чухме вече… Майка ти го е видяла още сутринта… — И се засмя. — Да, вече го е свалила… Не знам… Мисля, че вчера са го качили… Е, чак дотам не бих стигнал… Все пак Бръмбезспир я познаваме от години…

Но колкото повече слушаше Майлс, толкова повече губеше веселостта си Хауърд. Така че след време каза:

— Аха… да, разбирам. Да. Не, не го е разглеждала от тази гледна… Изглежда, ще трябва да потърсим някой да се погрижи за сигурността…

Тримата в гастронома не обърнаха внимание на шума от минаващата през смрачаващия се площад кола, затова пък водачът й мярна през кремавите щори огромния силует на Хауърд Молисън. Гавин натисна докрай газта. Бързаше към Мери, чието отчаяние беше уловил по телефона:

— Кой върши това? Кой? Кой може чак толкова да ме мрази?

— Никой не те мрази — каза й той. — Не виждам как може някой да те мрази. Чакай… Сега идвам.

Паркира пред къщата, затръшна вратата и се втурна по алеята. Тя му отвори още преди да е почукал. Очите й пак бяха подпухнали от рев, а дългият до пода вълнен халат съвсем я смаляваше. Изобщо нямаше прелъстителен вид — напротив, беше пълна антитеза на аленото кимоно на Кей, но самата ежедневност и размъкнатост на халата му внушаваха ново ниво на интимност.

Четирите й деца бяха във всекидневната, така че тя го покани с жест в кухнята.

— Те знаят ли? — попита я.

— Само Фъргъс. Чул в училище. Помолих го да не казва на останалите. Честно казано, Гавин… съвсем останах без сили. Цялата тази злоба…

— Но нали не е истина? — попита, но любопитството му в крайна сметка надделя: — Или е?

— Не! — отрече тя възмутена. — Тоест… Не знам… Не я познавам чак дотолкова. Но да изкарват, че той го казва… Да му приписват думи… Толкова ли не разбират на мен какво може да ми е?

И пак ревна. Той реши, че не е редно да я прегръща, така както е по халат, и добре, че не го стори, понеже само след секунда в кухнята влезе осемнайсетгодишният Фъргъс.

— Здравей, Гав.

Момчето имаше уморен вид и изглеждаше по-възрастно от годините си. Пред очите на Гавин прегърна Мери през раменете, а тя опря глава в рамото му и по детски обърса очи в размъкнатия си ръкав.

— Според мен не е един и същ човек — обяви Фъргъс без всякакво предисловие. — Имах възможност да го огледам наново. Стилът на изложение е съвсем различен.

Качил го беше на мобилния си телефон и взе да чете на глас:

— Общинският съветник д-р Парминдер Джаванда, която се прави на толкова загрижена за местните бедни и бедстващи, винаги се е ръководила от една тайна подбуда. До моята смърт…

— Фъргъс, престани, моля ти се — захлупи лице върху кухненската маса Мери. — Не мога повече. Най-честно ти казвам. А пък и тази негова статия в днешния вестник.

Закри лице с длани и тихо зарида, а в същото време Гавин забеляза броя на „Ярвил енд Дистрикт Газет“ до нея. Никога не го четеше. Без да я пита или да й го предложи, се отправи към шкафа да й налее нещо за пиене.

— Благодаря, Гав — каза приглушено тя, когато той набута чашата в ръката й.

— Възможно е да е Хауърд Молисън — изказа предположение Гавин и седна до нея. — Като знам какво беше мнението на Бари за него.

— Съмнявам се — бършеше очи Мери. — Прекалено просташко е. Той никога не действаше по този начин, докато Бари беше… — тук хлъцна — … жив. — След което заповяда рязко на сина си: — Веднага изхвърли този вестник, Фъргъс.

Младежът гледаше объркано и обидено.

— Но там е татковата…

— Изхвърли го! — повтори Мери с лек пристъп на истерия в гласа й. — Винаги мога да я прочета на компютъра, ако ми е толкова зор. Последното, което направи приживе… на годишнината от сватбата ни!

Фъргъс взе вестника от масата и задържа за секунди поглед върху майка си, която пак захлупи лице в дланите си. После хвърли едно око и на Гавин и излезе с вестника в ръка.

По някое време Гавин стигна до извода, че Фъргъс, явно, няма да се върне, и си позволи да погали утешително Мери под лакътя. Поседяха безмълвно, но Гавин се чувстваше много по-щастлив заради липсата на вестника от масата.

II

Парминдер не трябваше да се явява на работа на следващата сутрин, но й предстоеше съвещание в Ярвил. Щом децата заминаха на училище, тръгна методично из къщата да си приготви всичко необходимо, но звънът на телефона така я уплаши, че подскочи и изтърва чантата си.

— Да? — извика с едва ли не уплашен глас, та чак стресна Теса на отсрещната страна.

— Аз съм, Минда. Какво ти е?

— Да… да… телефонът ме стресна — рече Парминдер и огледа кухненския под, осеян вече с ключове, хартии, дребни монети и тампони. — Какво има?

— Нищо особено — каза Теса. — Само да си поприказваме. Да те видя как си.

Анонимното съобщение висеше помежду им като подиграващо се чудовище, увесило се на телефонната линия. През вчерашния им разговор Парминдер не даде на Теса почти никаква възможност да говори по въпроса. Само се бе развикала: Това е лъжа, мръсна лъжа, и не можеш да ме убедиш, че не е дело на Хауърд Молисън!

Теса не посмя тогава да се задълбочи по темата.

— Нямам време за приказки — каза Парминдер. — Отивам на съвещание в Ярвил. Ще преатестираме едно момченце от списъка на изложените на най-висок риск деца.

— Хубаво. Извинявай. По-късно евентуално?

— Идеално — отвърна Парминдер. — Дочуване.

Насъбра разпиляното в чантата си и излезе забързана от дома, но от портата се върна на бегом да се убеди, че е заключила входната врата.

Докато шофираше към Ярвил, на няколко пъти се усети, че нищо не помни от изминатите току-що един-два километра, и се зарече да се съсредоточи максимално. Но злобният анонимен постинг не я оставяше на мира. Запомнила го бе наизуст:

Видя го още вчера сутринта, когато влезе в уебсайта на съвета да провери протокола от последното заседание. Шокът буквално й подейства физически: дишането й стана съвсем плитко и се учести, като през най-мъчителните мигове от раждането на децата й, когато се беше напъвала да се издигне над болката, да се откъсне от агонията на настоящето.

През главата й минаваха какви ли не странни мисли. Като какво например би казала баба й, ако научеше, че в обществен форум е оповестено обвинение против Парминдер — че е влюбена в чужд мъж, при това гора19. Буквално си представяше как бабчето закрива лице с гънка от сарито си, клати глава и се полюлява напред-назад, както правеше винаги когато семейството получеше тежък удар.

— Има съпрузи, които биха полюбопитствали дали е истина? — каза й късно снощи Викрам с особена нова извивка в язвителната му усмивка.

— Разбира се, че не е! — отвърна му Парминдер, самата тя закрила устата си с трепереща ръка. — Как можеш изобщо да ми задаваш такъв въпрос? Откъде накъде ще е истина! Та ти нали го познаваше! Беше ми само приятел… нищо повече от приятел!

Ето че подмина клиниката за наркомании „Белчапъл“. Как успя да измине толкова път, без да се усети? Явно, се превръща в опасен шофьор, който не обръща внимание на пътната обстановка.

Спомни си как двамата с Викрам отидоха на ресторант преди близо двайсет години вечерта, в която се съгласиха да се оженят. Тогава му разправи какво негодувание избухнало в семейството й, когато Стивън Хойл я изпратил до тях, а той се съгласи, че тяхното е пълна глупост. Тогава беше проявил разбиране. Но ето че сега отказваше да разбере, понеже обвинението идеше от Хауърд Молисън, а не от собствените й тесногръди роднини. Явно, не можеше да си представи, че и един гора може да е ограничен, лъжлив и изпълнен със злоба…

Изпусна пряката, по която трябваше да свърне. Трябва да се съсредоточи. Да внимава къде кара.

— Много ли закъснях? — попита, забързана, чакащата я на паркинга Кей Бодън.

Със служителката от „Социални грижи“ се бе срещала само веднъж, когато дойде да й поднови рецептата за противозачатъчни хапчета.

— Никак — отвърна Кей. — Реших да ви посрещна и да ви заведа в кабинета си, щото тук, при нас, е като в дядовата ръкавичка…

Сградата, в която се помещаваше ярвилският отдел на „Социални грижи“, бе грозна бизнес сграда, строена през 70-те години. В асансьора Парминдер се запита дали Кей е чула за анонимното послание на уебсайта на съвета или за обвиненията от страна на роднините на Катерин Уидън. И си представи как, като се отворят, вратите на асансьора ще разкрият ред хора в костюми, които чакат да я обвинят и да я осъдят. Ами ако цялата тази история с преатестирането на нуждите на Роби Уидън е само примамка, а всъщност я отвеждат пред собствения й трибунал…

Минаха с Кей по занемарен, безлюден канцеларски коридор и стигнаха до заседателната стая, където чакащите три други жени поздравиха усмихнато Парминдер.

— Запознайте се с Нина, която работи с майката на Роби в „Белчапъл“ — каза Кей и седна с гръб към закритите с венециански щори прозорци. — Джилиън е моят супервайзор, а Луиз Харпър отговаря за детската градина на „Анкър Роуд“. Доктор Парминдер Джаванда е джипито на Роби — допълни Кей.

Парминдер си избра да пие кафе. Другите четири жени си заговориха помежду си, без да я включат в разговора.

(Общинският съветник д-р Парминдер Джаванда, която се прави на толкова загрижена за местните бедни и бедстващи…

Която се прави на толкова загрижена. Ама и ти си едно гадно копеле, Хауърд Молисън. Но той открай време я смяташе за двулична; поне Бари така твърдеше.

— Според него, понеже аз самият съм от „Фийлдс“, затова искам Пагфърд да се насели с ярвилци. Ти обаче си член на класата на свободните професии и това автоматично те лишава от правото да заемаш страната на „Фийлдс“. И по тази причина той смята, че или си двулична, или просто причиняваш проблеми за собствено удоволствие.)

— … разбера защо личният лекар на семейството е джипи в Пагфърд? — казваше една от трите непознати служителки от „Социални грижи“, чиито имена Парминдер вече не помнеше.

— При нас са записани няколко семейства от „Фийлдс“ — отговори моментално Парминдер. — Но доколкото си спомням, Уидън май са имали проблеми и с предишния си…?

— Точно така. Изхвърлили са ги от кантърмилската амбулатория — потвърди Кей, чиято купчина книжа бе по-голяма, отколкото онези на двете й колежки. — Тери се нахвърлила на една от медицинските им сестри. Та откога, казвате, са регистрирани при вас?

— От близо пет години — отвърна Парминдер, която предварително си бе направила справка в клиниката.

(На погребението на Бари в черквата беше забелязала как Хауърд се преструва, че се моли, сплел пред себе си пръстите на огромните си дебели ръце и коленичил до самия Фоли и жена му. Парминдер знаеше много добре в какво се предполага да вярват християните: Обичай ближния си като себе си… така че, ако Хауърд беше малко по-честен, щеше да се извърти към Обри и да се моли на него…

До моята смърт беше влюбена в мен и очите й я издаваха всеки път щом ме погледнеше…

Ама тя наистина ли не успяваше да го прикрие?)

— … за последно го видяхте, Парминдер? — попита Кей.

— Когато сестра му го доведе за антибиотик за ушната му инфекция — отговори Парминдер. — Преди около осем седмици.

— И какво беше физическото му състояние при онова посещение? — попита една от другите жени.

— Няма проблеми с растежа — каза Парминдер и извади от чантата си тънък сноп фотокопия. — Прегледах го доста обстойно, понеже… понеже ми е известна фамилната им анамнеза. Теглото му е нормално, макар че се съмнявам диетата му да е особено подходяща. Няма въшки, гниди или нещо от този род. Дупето му беше доста зачервено и си спомням, че според сестра му понякога продължавал да се напикава.

— Те редовно го връщат на памперс гащи — отбеляза Кей.

— Но нямате никакви особени притеснения от здравословна гледна точка, така ли? — запита жената, която бе отправила първоначалния въпрос към Парминдер.

— Нямаше признаци на тормоз — каза Парминдер. — Спомням си, че съблякох потничето му да го огледам, но не видях синини или други травми.

— У дома им не живее мъж — намеси се Кей.

— Та каква беше тази ушна инфекция? — попита супервайзорката й Парминдер.

— Най-обикновена бактериална инфекция след вирусно заболяване. Нищо необичайно. Типично за възрастта му.

— Така че, най-общо казано…

— Виждала съм много по-тежки случаи — каза Парминдер.

— Споменахте, че го е довела сестра му, а не майка му? И на Тери ли сте личен лекар?

— Мисля, че има поне пет години, откакто виждахме Тери — отвърна Парминдер, при което супервайзорката пренесе вниманието си върху Нина:

— Тя как реагира на метадона?

(До моята смърт беше влюбена в мен…

А може призракът да е Шърли или Морийн, а не Хауърд, мина й през ума на Парминдер — много по-вероятно е те да са я следили, докато е била с Бари, надявайки се с мръсното си подсъзнание на стари моми да мярнат нещо по-така…)

— … най-дългото й досега участие в програмата — говореше Нина. — И все за тази преатестация приказва. Според мен тя много добре си дава сметка, че това е последният й шанс, че други възможности няма да има. И се бои да не й отнемат Роби. Също го спомена няколкократно. Отчитам успеха ти, Кей. Как успя да й влезеш под кожата? Откакто я познавам, за пръв път я виждам да се отнася с някаква отговорност към състоянието си.

— Благодаря, но не бих избързала с радостите. Положението е все още доста несигурно — обезсърчаващите думи на Кей някак си не пасваха на леката й неудържима усмивка на задоволство. — Как вървят нещата в детската градина, Луиз?

— Пак започна да идва — каза четвъртата служителка от „Социални грижи“. — През последните три седмици няма нито едно отсъствие, което е коренна разлика от преди. Води го сестра му, която е тийнейджърка. Дрешките са му умалели и обикновено са мръсни, но детето споменава, че у дома го къпят и хранят.

— А в поведенческо отношение как е?

— Изостанал е в развитието си. Езиковите му умения са много зле. Плаши се при появата на мъже. Когато бащи идват за децата си, бяга от тях; навърта се около лелките и силно се тревожи. В един-два случая — каза, прелиствайки страницата в бележника си, — имитира с движения очевидно сексуални действия със или във непосредствена близост до момиченца.

— Каквото и да решим, изключено е да го извадим от списъка на изложените на най-висок риск деца — каза Кей, а останалите измърмориха, че са съгласни.

— Излиза, че всичко зависи от това, доколко ще се задържи Тери в програмата ви — обърна се супервайзорката към Нина — и докога ще е чиста.

— Това несъмнено е ключов момент — съгласи се Кей, — но лично мен ме притеснява фактът, че дори когато е чиста от хероина, тя не проявява особени майчински грижи към Роби. Имам чувството, че го отглежда Кристъл, която е на шестнайсет години и си има достатъчно лични проблеми…

(Тук Парминдер се сети какво беше казала на Сухвиндер преди две-три вечери.

Кристъл Уидън! Оная глупачка! Това ли научи от участието ти в един отбор с Кристъл Уидън — да паднеш до нейното ниво?

А Бари харесваше Кристъл. Видял бе у нея неща, останали невидими за околните.

Навремето, преди години, Парминдер разказа на Бари историята за Бхай Канхая — сикхският герой, който се грижел за всички ранени в някоя битка, независимо дали били свои, или врагове. А когато го запитали защо така безразборно се грижел, Бхай Канхая отвърнал: „Божията светлина грее от всяка душа и ми пречи да разпознавам своите от чуждите“.

Божията светлина грее от всяка душа.

А ето че тя беше нарекла Кристъл Уидън „глупачка“ и бе намекнала, че е от нисше потекло.

Бари никога не би казал подобно нещо.

Обзе я срам.)

— … прабаба й, изглежда, й е оказвала от време на време помощ в грижата за детето, но…

— Тя почина — намеси се Парминдер, преди друг да успее да го каже. — Емфизема и удар.

— Ъхъ — потвърди Кей и продължи да преглежда записките си. — Което ни връща на Тери. Самата тя е израснала в дом за безпризорни. Посещавала ли е някога курс за подготовка на родители?

— Ние предлагаме подобни курсове, но тя никога не е била в състояние да присъства — обади се жената от детската градина.

— Но ако тя се съгласи да участва и в действителност идва, ще отбележи огромен напредък — отбеляза Кей.

— Ако ни затворят обаче — обърна се с въздишка Нина от „Белчапъл“ към Парминдер, — предполагам, че няма да има към кого друг да се обърне за метадон, освен към вас.

— Аз пък точно от това се боя, че няма да го направи — изпревари Кей отговора на Парминдер.

— Какво искате да кажете? — запита ядно Парминдер.

Жената насреща й само продължи да я приковава с поглед.

— Искам да кажа, че вземането на автобуса и явяването в определен час не е най-силната страна на Тери — отвърна Кей. — Докато, за да стигне до „Белчапъл“, й е достатъчно просто да пресече улицата.

— О — рече сразената Парминдер. — Да. Извинявайте. Всъщност сте съвсем права.

(Беше предположила, че Кей намеква за оплакването по повод смъртта на Катерин Уидън и че надали Тери Уидън ще й се довери.

Съсредоточи се върху онова, което говорят. Какво ти става?)

— Добре, да видим какво се получава в крайна сметка — рече загледаната в записките си супервайзорка. — Пренебрегнати родителски задължения и от време на време кратки периоди на задоволителни грижи. — Въздъхна, но по-скоро от отчаяние, отколкото от мъка. — Непосредствената криза е отминала: тя е престанала да употребява… Роби пак посещава детската градина, където можем да контролираме директно състоянието му… за момента липсват конкретни поводи да се тревожим за сигурността му. Но, както отбеляза Кей, оставяме го в списъка на изложените на най-висок риск деца… Според мен е задължително да се срещнем пак след четири седмици…

Изминаха още четирийсет минути, преди съвещанието да приключи. Кей изпрати Парминдер до паркинга.

— Много е мило от ваша страна, че се явихте лично; повечето джипита просто изпращат сводка.

— Днес ми е почивен ден — каза Парминдер.

Желаеше просто да оправдае присъствието си, тъй като мразеше да се мотае из къщи без работа, но Кей реши, че си проси още похвали, и й ги осигури.

Когато стигнаха до колата на Парминдер, Кей попита:

— Вие, доколкото знам, сте общински съветник, нали така? Колин предаде ли ви данните за „Белчапъл“, които му връчих?

— Да — потвърди Парминдер. — Ще трябва някой ден да ги обсъдим. Включени са в дневния ред за следващото заседание.

Но след като Кей й издиктува номера си, пусна още някоя и друга похвала и си замина, мислите на Парминдер се върнаха пак към Бари, Призрака и семейство Молисън. Прекосяваше „Фийлдс“, когато през занижената й защита най-после успя да се промъкне онази елементарна мисъл, която досега се мъчеше да закопае, да удави.

Ами аз май наистина го обичах.

III

На Андрю му бяха нужни сума ти часове да реши как да се облече за първия си работен ден в „Медният чайник“. Окончателният му избор вече почиваше върху облегалката на стола в стаята му. Една особено зла гнойна пъпка си бе наумила да оформи лъскаво твърдо връхче върху лявата му буза, та Андрю се беше принудил да експериментира с фон дьо тена на Рут, който бе измъкнал тайно от чекмеджето на тоалетката й.

В петък вечерта подреждаше масата за вечеря, умът му беше изцяло зает с Гая и с предстоящите седем часа толкова тясна близост, че евентуално можеше да я докосне, когато баща му се върна от работа в състояние, в каквото Андрю никога досега не го беше виждал. Саймън му се стори сломен, почти дезориентиран.

— Къде е майка ти?

Рут изскочи енергично от килера.

— Здравей, Сай-Пай! Как… Ама какво е станало?

— Съкратиха ме.

Ужасена, Рут плесна длани върху лицето си, после се хвърли към съпруга си, обгърна го с ръце през врата и го придърпа към себе си.

— Защо? — прошепна.

— Заради онова съобщение — каза Саймън. — На шибания им уебсайт. И Джим и Томи привикаха. Или се съгласете да ви съкратим, или ще ви уволним дисциплинарно. Гаден избор. Дори на Брайън Грант му предложиха нещо много по-свястно.

Андрю остана замръзнал на мястото си и усети как бавно калцира във формата на паметник на вината.

— Да му еба майката — рече Саймън, забол нос в рамото на Рут.

— Ще си намериш друга работа — прошепна му тя.

— Не и тъдява — каза Саймън.

Седна на един от столовете, без да си съблече палтото, и заби поглед в отсрещната стена, очевидно лишен от дар слово от събитията. Рут пърхаше наоколо му — поразена, предана, готова да ревне. Андрю обаче установи с облекчение наличието в бащиния кататоничен ступор на лека доза от обичайното му театралничене. И съответно усети как чувството му за вина лекичко се посмали. Така че продължи да реди масата, без дума да каже.

Вечерята мина в мълчание. Уведоменият за семейната новина Пол гледаше ужасен, едва ли не очакващ баща му да стовари върху му цялата вина за случилото се. Саймън сдъвка първото ястие с изражението на мъченик християнин — ранен, но очакващ с достойнство незаслуженото гонение, обаче:

— Ще платя на някого да му изкара мазното лице на тоя гад през тила му — избухна, докато се тъпчеше с ябълкова сладоледена шарлота, а на семейството му стана ясно, че има предвид Хауърд Молисън.

— Чу ли, че на сайта се е появило ново съобщение? — попита задъхана Рут. — Не си единствената им мишена, Сай. Шър… някой в работата ми го каза. Същият автор — Призрака на Бари Феърбрадър — написал нещо ужасно по адрес на доктор Джаванда. Хауърд и Шърли се принудили да викнат някакъв специалист, а той установил, че пишещият се логвал с потребителското име и паролата на Бари Феърбрадър, така че за всеки случай ги премахнали… от базата данни или каквото му викат там…

— Да, ама това няма да ме върне на шибаната ми работа.

Рут не посмя да отвори повече уста в продължение на няколко минути.

Андрю силно се притесни от думите на майка му. Не стига, че са почнали да издирват кой е Призрака на Бари Феърбрадър, ами и някой друг е последвал примера му.

Кой друг, освен Фатс обаче би се сетил да се логне с данните на Бари Феърбрадър? Но пък за какво му е на Фатс да се заяжда с доктор Джаванда? Или за него това е просто още един начин да бръкне на Сухвиндер? Нещо хич не му се връзваше на Андрю…

— На тебе какво ти е бе? — излая му Саймън през масата.

— Нищо — измънка Андрю, после се коригира: — Шокиран съм… заради работата ти, значи…

— О, господинът е шокиран? — кресна Саймън, при което Пол изтърва лъжичката си и се окапа със сладолед. — (Вземи да се почистиш, Полина, педалче такова!) Ами така е в реалния свят, Пъпчо! — продължи да вика на Андрю. — Всеки гледа как да те преебе! Така че ти — и посочи през масата първородния си син — утре хич не си прави труда да се прибираш, ако не си научил нещо гадно за Молисън, ясно ли ти е!

— Сай…

Саймън се отблъсна назад от масата, запокити лъжичката си, която отскочи с дрънчене от пода, и излезе гневен от стаята, като затръшна вратата след себе си. Андрю зачака да чуе неизбежното и не бе ни най-малко разочарован.

— Ужасно е шокиран, горкият — зашепна разстроената Рут на синовете си. — Като си помислите колко години блъска за тая фирма… а сега се притеснява как ще се грижи за всички нас…

Когато в шест и половина на следващата сутрин иззвъня будилникът, Андрю само след секунди го изключи и буквално скочи от леглото. Изпаднал направо в коледно настроение, изми се и се облече за нула време, след което посвети четирийсет минути на косата и лицето си, като капваше миниатюрни капчици фон дьо тен върху най-видимите си пъпки.

Нямаше да се учуди, ако Саймън го беше причакал в коридора; успя все пак да мине безпрепятствено на пръсти покрай стаята на родителите си и след една съвсем бърза закуска избута бегача на Саймън от гаража и се спусна по хълма към Пагфърд.

Имаше лека утринна мъгла, която обаче предвещаваше слънчев ден. Щорите на гастронома все още не бяха вдигнати, но вратата издрънча и се поддаде на тласъка му.

— Не оттам! — кресна му Хауърд и се заклати към него. — За теб входът е отзад! Остави си колелото до кофите за боклук, не ща да го виждам отпред!

Задната страна на гастронома, до която се стигаше по тесен проход, представляваше усойно, постлано с калдъръм дворче, заградено с високи стени, навеси с боклукчийски кофи с промишлени размери и капак, под който стръмни стъпала водеха към зимника.

— Виж там къде ще си го заключиш с веригата, само да не пречи — каза Хауърд, появил се през задната врата, задъхан и със запотено лице. Андрю взе да се бори с катинарчето на веригата, а Хауърд обърса с престилката потта от челото си.

— Добре, почваме от зимника — каза, след като Андрю си заключи велосипеда. И му посочи металния капак: — Слез долу да се запознаеш с разположението му.

Надвеси се над отвора да гледа как Андрю слиза по стълбите. Самият Хауърд от години не беше в състояние да слезе в собствения си зимник. Вместо него по стълбите слизаше и се качваше със залитане по два-три пъти седмично Морийн; но сега, след като го бяха заредили със стока за кафето, нямаше как да минат без по-млади нозе.

— Хубаво се огледай — викна на изчезналия от погледа Андрю. — Виждаш ли къде сме подредили сладкишите и печивата? А чувалите с несмляно кафе и кашоните с чаените торбички? А в ъгъла — ролките тоалетна хартия и найлоновите торби за боклук?

— Да — отекна гласът на Андрю из дълбините.

— Можеш да ми викаш „господин Молисън“ — подсказа му Хауърд с леко вкисната нотка в дрезгавия си глас.

Долу в зимника Андрю се зачуди дали се предполага моментално да започне.

— Окей… господин Молисън.

Но понеже му прозвуча саркастично, побърза да коригира впечатлението с учтив въпрос:

— А какво има в тези големи шкафове?

— Ами виж там — рече нетърпеливо Хауърд. — Нали затова слезе. Да изучиш кое къде е.

Хауърд слушаше приглушените шумове от отварянето на тежките врати и наум се молеше момчето да не излезе глупаво или да чака постоянно да му се казва какво да прави. Хауърд усещаше астмата си с особена сила от сутринта; наситеността на полени във въздуха беше необичайно висока за сезона, а на всичко отгоре го мъчеше и всичката допълнителна работа, както и вълненията и дребните ядове покрай откриването. Ако продължава така да се поти, ще се наложи да се обади на Шърли да му донесе нова риза, преди да отворят.

— И камиончето дойде! — викна Хауърд, след като чу ръмжането на двигател в далечния край на прохода. — Качвай се! Трябва веднага да го разтовариш и да свалиш всичко в мазето, разбра ли? И ми донеси два галона мляко за кафенето. Разбра ли?

— Да… господин Молисън — долетя отдолу гласът на Андрю.

Хауърд се прибра бавно да вземе инхалатора от сакото си, което висеше в стаичката за персонала зад щанда за деликатеси. Вдиша дълбоко няколко пъти и веднага почувства подобрение. Пак избърса лице с престилката и седна да си почине на един от скърцащите столове.

Откакто ходи да го прегледат заради сърбежите, Хауърд на няколко пъти се сещаше за думите на доктор Джаванда по повод на килограмите му — че оттам идвали всичките му здравни проблеми.

Глупости, естествено. Ами синът на Хъбардови — дълъг като точилка, ама и той с ужасна астма. Хауърд, откакто се помнеше, си беше едър. Единствено на много малкото на брой снимки, на които се виждаше и баща му, напуснал семейството, когато Хауърд беше още на четири-пет годинки, беше само закръгленичък. Но след като баща му ги заряза, майка му го настани начело на масата, между себе си и баба му, и се обиждаше, ако откажеше да му сипят допълнително. А той от своя страна взе да нараства със стабилни темпове и запълваше все повече пространството между двете жени; още на дванайсет бе достигнал теглото на напусналия ги баща. Оттогава му беше останала асоциативната връзка между добрия апетит и мъжествеността. Едрината му се превърна в едно от основните му качества, изградена с огромно удоволствие от двете жени, които го обичаха, а оная скопяваща самочувствието на човека Бръмбезспир в типично неин стил искаше да му го отнеме.

В определени моменти обаче, когато го обземеше слабост и се затрудняха дишането и движенията му, Хауърд усещаше и страх. Тя, Шърли, може да си се преструва, че животът му изобщо не е бил в опасност, но той много добре си спомня безкрайните нощи в болницата, след като му направиха байпаса, когато сън не го ловеше от страх сърцето му да не вземе да спре. А щом видеше Викрам Джаванда, се сещаше, че дългите му тънки пръсти в действителност са пипали голото му биещо сърце; и че сърдечността, от която преливаше при всяка поредна среща с него, бе всъщност противодействие на онзи примитивен, инстинктивен ужас. Тогава в болницата също му бяха казали, че трябва да отслабне, но той, така или иначе, вече беше изгубил по най-естествен път тринайсет кила заради отвратителните им манджи, а след като го изписаха, Шърли си науми наново да го угои…

Хауърд се заседя за още миг да се порадва на лекотата, с която дишаше благодарение на инхалатора. Днешният ден бе от особена важност за него. Точно преди трийсет и пет години бе въвел гастрономичния шик в Пагфърд с устрема на пътешественик от шестнайсети век, завърнал се с какви ли не вкусотии от другия край на света, а самият Пагфърд, след първоначална предпазливост, скоро бе взел да души любопитно и плахо в полистироловите му съдове. Домъчня му за покойната му майка, която сигурно щеше да се гордее безкрайно с него и с процъфтяващия му бизнес. Ех, защо не беше жива сега да види и кафето! Хауърд се изправи тежко на крака, взе ловджийското си каскетче от куката и внимателно го сложи на главата си в акт на себекоронясване.

Двете му нови сервитьорки пристигнаха заедно в осем и половина. А той им беше подготвил изненада.

— Заповядайте — рече и им подаде униформите — черни роклички с бели дантелени престилчици, точно както ги беше виждал във въображението си. — Би трябвало да ви станат. Морийн прецени на око кой номер ви трябва. И за нея има същия екип. — Гая едва удържа смеха си, когато Морийн се появи, усмихната, от гастронома със сандали „Д-р Шол“ върху черните си чорапи. Роклята й свършваше на пет сантиметра над сбръчканите й колене.

— Можете да се преоблечете в стаята за персонала, момичета — каза Морийн и им посочи току-що освободеното от Хауърд помещение.

Гая бе почнала да събува джинсите си до служебната тоалетна, когато забеляза изражението на Сухвиндер.

— Какво има, Сукс — попита.

Новоизмисленият прякор вдъхна на Сухвиндер смелостта да изкаже нещо, което при други обстоятелства щеше да премълчи.

— Не мога да облека това — прошепна.

— Защо? — попита Гая. — Добре ще ти стои.

Но черната рокля беше без ръкави.

— Не мога.

— Но за… Божичко! — рече Гая.

Сухвиндер бе вдигнала нагоре ръкавите на блузата си. От вътрешната страна и двете й ръце бяха покрити с грозни пресичащи се белези, а други, по-нови и по-ядни на вид прорези личаха между китката и лакътя й.

— Сукс — едва промълви Гая. — Каква е тая работа бе, девойко?

Но Сухвиндер само завъртя глава с насълзени очи.

Гая се замисли за миг, после каза:

— Измислих. Ела насам.

И взе да съблича тениската си с дълъг ръкав.

Някой блъсна силно вратата и незатвореното докрай резе поддаде: запотеният Андрю влезе наполовина, понесъл два тежки пакета с тоалетни хартии, преди да го възпре гневният вик на Гая. Той моментално заотстъпва назад и се спъна в Морийн.

— Преобличат се — рече му тя с кисел неодобрителен тон.

— Ама господин Молисън ми заръча да сложа това в служебната тоалетна.

Д’еба и копелето. Та тя бе само по сутиен и гащи. Почти всичко беше видял.

— Извинявайте — викна Андрю през затворената врата.

Цялото му лице пламтеше от силата на изчервяването.

— Чекиджия — измърмори Гая от другата страна. И подаде тениската си на Сухвиндер: — Облечи я под роклята.

— Той ще се усъмни.

— Няма значение. За другата седмица ще си намериш черна и ще изглеждаш все едно си с дълъг ръкав. А него все ще го излъжем нещо…

— Тя е с екзема — обяви Гая в мига, в който двете със Сухвиндер излязоха от служебната стая, напълно екипирани с рокли и престилчици. — По целите й ръце. Никак не изглежда приятно.

— Уф — рече Хауърд и хвърли бърз поглед на белите ръкави на тениската на Сухвиндер, преди да се върне пак към Гая, която бе точно толкова разкошна, колкото се беше надявал.

— За другата седмица ще си донеса черна — каза Сухвиндер, но не посмя да погледне Хауърд в очите.

— Хубаво — каза той и потупа леко Гая по кръста, да ги насочи към кафето. — Имайте готовност — провикна се към служителките си като цяло. — Моментът почти настъпи… Отвори вратите, ако обичаш, Морийн!

Първата групичка клиенти вече чакаше на тротоара, а табелата отвън гласеше: Откриване на „Медният чайник“ — днес! Първото кафе — безплатно!

Минаха цели часове, преди Андрю да успее пак да мерне Гая. Хауърд не го оставяше да спре дори за миг: сваляй и качвай тежки кашони с мляко и плодови сокове по стръмните стъпала до мазето, бърши пода в кухничката отзад. И почивката му за обяд се падна по-рано от тези на двете момичета. Зърна я чак когато Хауърд го викна при щанда на кафето и се размина само на сантиметри с Гая, която бе тръгнала в обратната посока, към служебната стаичка.

— Затрупани сме с клиентела, господин Прайс! — рече му бодро Хауърд. — Сложи си чиста престилка и забърши свободните маси, докато Гая обядва!

На маса до витрината седяха Майлс и Саманта Молисън с двете им дъщери и Шърли.

— Май много добре потръгна, а? — озърташе се Шърли. — Но какво, за бога, носи онова момиче Джаванда под роклята си?

— Бинтове? — опита се да познае Майлс, гледайки с присвити очи през помещението.

— Здравей, Сухвиндер! — провикна се Лекси, която я познаваше от началното училище.

— Недей да викаш, миличка — направи й Шърли забележка, при което Саманта настръхна.

В този момент иззад тезгяха се появи Морийн в черната къса рокля и дантелената престилчица, при което Шърли трупяса в кафето си.

— Леле-мале — изрече под сурдинка по повод на приближаващата се с грейнал поглед Морийн.

Че е така — така е, рече си наум Саманта. Морийн наистина изглежда като посмешище, особено редом с две шестнайсетгодишни момичета в същия екип, но в никакъв случай няма да направи удоволствие на Шърли, като се съгласи с нея. Извърна се демонстративно настрани и се загледа в младежа, който бършеше близките маси. Слабичък, но що-годе добре развит в раменете. Виждаше се как играят мускулите му под широката тениска. Направо да не повярва човек, че и дебелият задник на Майлс едно време беше толкова малък и стегнат — но в този момент момчето се извърна към светлината и тя забеляза акнето му.

— Никак не е зле, нали? — изграчи Морийн към Майлс. — Потокът от клиенти цял ден не спря.

— Чудесно, момичета — обърна се Майлс към семейството си. — Какво ще си поръчаме сега, че да допринесем към печалбите на дядо ви?

Саманта си поръча с безразличие някаква супа, а от гастронома пристигна с поклащане Хауърд — той, има-няма през десет минути, се появяваше в кафето да се здрависа с клиентите му и да провери как се трупат парите в касата.

— Фантастичен успех — рече на Майлс, докато се наместваше на масата им. — А на теб как ти се вижда, Сами? Ти досега не си идвала, нали? Какво ще кажеш за стенописа, а? А за порцелана?

— Ммм. Прекрасно — каза Саманта.

— Мислех си дали да не отпразнувам тук шейсет и петия си — почеса се разсеяно Хауърд по възпалението, което мехлемите на Парминдер все още не бяха излекували, — но ми се вижда възтесничко. Май ще е най-добре да го направим в Черковната зала.

— Кога, дядо? — обади се Лекси. — Аз канена ли съм?

— На двайсет и девети. А ти на колко стана? На шестнайсет ли? Разбира се, че си поканена — заяви щастливо Хауърд.

— На двайсет и девети ли? — сепна се Саманта. — Ама…

При което Шърли я изгледа остро.

— Хауърд от месеци наред планира това празненство. Откога все за него си приказваме.

— … точно тогава е концертът на Либи — допълни Саманта.

— Кой, онзи, училищният ли? — попита Хауърд.

— Не — намеси се Либи. — Мама ми взе билети за любимата ми група. Ще пеят в Лондон.

— И се налага аз да я придружа — заяви Саманта. — Изключено е да я пусна сама.

— Майката на Хариет каза, че може тя…

— Ако ще ходиш в Лондон, Либи, ще ходиш с мен.

— Двайсет и девети ли казваш? — изгледа я косо и Майлс. — Денят след изборите?

Саманта пусна онзи язвителен смях, който бе спестила на Морийн.

— Става дума за общинския съвет, Майлс. Да не очакваш, че ще правите пресконференции.

— Е, ще ни липсваш, Сами — каза Хауърд и се заизправя с помощта на облегалката й. — Аз да вървя тогава… Андрю, ти май нямаш повече работа тук… виж дали не трябва да качиш нещо от зимника.

Андрю се видя принуден да изчака до тезгяха отиващите и връщащите се от тоалетната хора. В това време Морийн товареше Сухвиндер с чинии със сандвичи.

— Как е майка ти? — попита тя неочаквано момичето, като че мисълта й беше хрумнала току-що.

— Добре е — каза Сухвиндер и се изчерви.

— Надявам се да не се е разстроила особено от оная гадост на уебсайта на съвета?

— Не е — отвърна Сухвиндер, а очите й се насълзиха.

Андрю излезе на влажното дворче, което в ранния следобед се бе постоплило от слънцето. Надяваше се да завари там и Гая, излязла на чист въздух, но тя сигурно се беше прибрала в служебната стая на гастронома. Разочарован, запали цигара. Но едва успя да опъне, когато от кафето изскочи Гая, довършваща обяда си с кен газирана напитка.

— Здравей — каза Андрю с пресъхнала изведнъж уста.

— Здрасти — отвърна му тя. И след две-три секунди: — Слушай, оня твой приятел що така се ебава със Сухвиндер? На лична основа ли го прави, или си е расист?

— Не е расист — рече Андрю.

Извади цигарата от устата си, напъна се да спре треперенето на ръцете си, пък и да измисли какво друго да й каже. Отразените от кофите за боклук слънчеви лъчи нагряваха потния му гръб; тази нейна близост в тази тясна черна рокличка направо го побъркваше, особено сега, след като бе мярнал какво има отдолу. Дръпна пак от цигарата и си даде сметка, че никога не е бил толкова замаян или жизнерадостен.

— Че тя какво толкова му е направила?

Извивката на ханша към фината талийка; изяществото на широките й пъстри очи над кена със спрайт. На Андрю му идеше да й каже: Ма’ни го това копеле. Само ми дай да те докосна и така ще го изтряскам…

В дворчето се появи и Сухвиндер и запримигва срещу слънцето; в тениската на Гая явно й беше неудобно и горещо.

— Той каза да влизаш — обърна се тя към Гая.

— Ще почака — отвърна хладнокръвно Гая. — Не съм си допила това. И няма и четирийсет минути, откакто излязох.

Андрю и Сухвиндер я съзерцаваха как си допива напитката и се възхищаваха на нейната арогантност и хубост.

— Оная дърта кучка нещо за майка ти ли ти разправяше преди малко? — попита Гая Сухвиндер.

Сухвиндер кимна.

— Понеже си мисля дали тъкмо неговият приятел — поде тя, приковала отново Андрю с поглед, а той реши, че ударението й върху „неговият“ е несъмнено еротично, при все че тя целеше да прозвучи подигравателно, — не е качил онова съобщение за майка ти на уебсайта.

— Няма начин — рече Андрю с леко разтреперан глас. — Онзи, който го е писал, се заяде и с моя старец. Преди две седмици.

— Какво? — не можа да повярва Гая. — Същият човек е писал нещо и за баща ти ли?

Той кимна, къпейки се в проявения от нея интерес.

— За някакви там кражби, нали? — попита придобилата изведнъж значителна смелост Сухвиндер.

— Ъхъ. За което вчера го уволниха. Така че — Андрю посрещна почти без примигване заслепителния поглед на Гая — не само нейната майка е пострадала.

— Ебаси ужасът — каза Гая, изсипа остатъка от кена и го хвърли в кофата. — Тука при вас е пълна лудница.

IV

Постингът за Парминдер на уебсайта на съвета изстреля на кошмарни нови висини страховете на Колин Уол. Можеше само да гадае как Молисънови се сдобиват със сведенията си, но ако и това знаеха за Парминдер…

— За бога, Колин — възпираше го Теса. — Това са само зловредни слухове! В тях няма и капка истина!

Колин обаче не смееше да й повярва. По природа бе склонен да приеме, че и околните живеят с тайни, които едва ли не ги влудяват. Не намираше утеха дори във факта, че бе прекарал повечето си живот на възрастен, очаквайки с ужас катастрофи, които не се бяха състояли; понеже, по закона на вероятностите, все една ще се случи някой ден.

Замислил се бе, както винаги, за своето неизбежно демаскиране на връщане пеш от месарницата в два и половина, та осъзна къде всъщност се намира едва след като се стресна от глъчката от новото кафе. И ако не беше вече се изравнил с витрината на „Медният чайник“, сигурно щеше да пресече на отсрещната страна на площада, тъй като вече се страхуваше и от най-малката близост с Молисънови. Но в този миг видя през стъклото нещо, което го накара да се облещи.

Когато десет минути по-късно влезе в кухнята, Теса разговаряше по телефона със сестра си. Колин остави овнешкия бут в хладилника и с бодра крачка се изнесе нагоре по стълбите чак до таванската стая на Фатс. И като отвори със замах вратата, завари, както се и очакваше, безлюдна стая.

Вече не помнеше кога за последен път е идвал тук. Подът беше покрит с мръсни дрехи. При все че капандурата беше отворена, цареше някаква странна миризма. На бюрото на Фатс Колин съзря голям кибрит. Отвори го и установи, че е натъпкан с усукани картонени мундщуци. На бюрото до компютъра се въргаляше най-нахално пакет цигарени книжки „Ризла“.

Сърцето на Колин като че се свлече от гърдите му и се размаза върху червата му.

— Колин? — долетя от долната площадка гласът на Теса. — Къде си?

— Горе! — изрева той.

Тя се появи уплашена и разтревожена на вратата на Фатс. А той безмълвно вдигна кибритената кутия и й показа съдържанието й.

— О — успя само да каже Теса.

— Той нали каза, че днес ще излиза с Андрю Прайс — рече Колин. А Теса се притесни от мускула, който се разигра по челюстта му, една гневна бучица, която мърдаше напред-назад. — А аз току-що минах покрай новото кафене на площада и видях как Андрю е на работа там и бършеше маси. Къде в такъв случай е Стюарт?

В продължение на цели седмици Теса се преструваше, че му вярва, щом Фатс й кажеше, че излиза с Андрю. А от няколко дни насам се убеждаваше, че сигурно Сухвиндер греши в предположенията си, че Фатс излиза (или че изобщо би благоволил да излезе) с Кристъл Уидън.

— Нямам представа — отговори му. — Ела да пиеш чай. А пък аз ще му звънна.

— Предпочитам да го изчакам тук — каза Колин и седна на неоправеното легло на Фатс.

— Хайде, Колин, слез долу — замоли го Теса.

Боеше се да го остави сам горе. Кой знае какво щеше да открие в чекмеджетата и чантата на Фатс. Още по-малко искаше да му позволи да разгледа компютъра му или да му наднича под леглото. Отказът да се завира в тъмни ъгли бе станал единственият й модус операнди.

— Слез долу, Кол — продължи да настоява.

— Никъде няма да слизам — заяви Колин и скръсти ръце като бунтуващо се дете, а мускулчето продължаваше да играе по челюстта му. — Дрога ще ми държи той — синът на заместник-директора.

Седналата на стола пред компютъра на Фатс, Теса усети познат прилив на гняв. Макар да знаеше, че вторачването в себе си е неизбежно последствие от заболяването му, понякога…

— Не е първият тийнейджър, който експериментира — каза.

— Ти докога ще го защитаваш? Не ти ли е минавало през ум, че с тия твои постоянни оправдания ще му внушиш, че и убийство му е позволено да извърши?

Тя полагаше всички усилия да си сдържи нервите, понеже е длъжна да е буферът помежду им.

— Съжалявам, Колин, но ти и длъжността ти не са всичко…

— Аха! Значи, ако ме уволнят…

— Че на кого му е притрябвало да те уволнява?

— Престани, за бога! — кресна вбесен Колин. — Всичко върху мен се отразява. Не че досега е било скрито-покрито. Та той вече се смята за един от най-трудните ученици в…

— Абсолютно не си прав! — викна Теса. — Ти единствен си си наумил, че Стюарт не е най-нормален тийнейджър. Да не би да го сравняваш с Дейн Тъли?

— Че той вече е тръгнал по пътя на Тъли — щом в боклука му намирам дрога…

— Ами аз за какво навремето ти давах зор да го запишем в пакстънската гимназия! Знаех си аз, че ако учи в „Уинтърдаун“, каквото и да направи, ти ще го извъртиш все към себе си! Защо се чудиш, че се бунтува, след като разчиташ всеки негов жест да ти повдига реномето? Изобщо не исках да учи там, където ти работиш!

— А пък аз — изрева Колин и рипна на нозе — изобщо не го исках, по дяволите!

— Не говори така! — хлъцна Теса. — Знам, че те е яд… но не говори така!

Два етажа под тях входната врата се затръшна. Теса се заозърта уплашена, сякаш Фатс можеше да се материализира изведнъж сред тях. Стресна я обаче не самият шум, а фактът, че Стюарт никога не блъскаше входната врата; напротив — обикновено се измъкваше и прибираше като някакъв призрак.

Познатите му стъпки по стълбите: дали знае, или подозира, че те двамата са в стаята му? Колин чакаше със стиснати до тялото юмруци. Теса чу как средното стъпало изскърца и след малко отпреде им застана Фатс. А тя беше убедена, че предварително е аранжирал изражението си — смесица от досада и презрение.

— Добър ден — каза и взе да мести поглед от майка си към стегнатия, напрегнат свой баща и обратно. Притежаваше всичкото онова самообладание, което винаги бе липсвало на Колин. — На какво дължа изненадата?

Теса отчаяно се опита да го насочи.

— Татко ти се притесняваше къде си — каза с умолителен тон. — Ти нали каза, че излизаш с Арф, а пък татко ти го видял…

— Ъхъ. Промяна в програмата — отвърна Фатс.

После погледна натам, където трябваше да е кибритът.

— И няма ли все пак да ни кажеш къде си бил? — попита Колин.

По ъглите на устата му вече се виждаха бели петънца.

— Ами, щом настоявате — рече Фатс и зачака.

— Стю — полупрошепна, полуизстена Теса.

— Имах среща с Кристъл Уидън — каза Фатс.

О, не, божичко, не, не, не… — мина й през ума на Теса.

— С кого? — рече Колин, толкова шашардисан, че забрави за агресивния си тон.

— Имах среща с Кристъл Уидън — повтори Фатс, този път малко по-силно.

— А тя — каза Колин след една едва доловима пауза — от кога ти е приятелка?

— От известно време — отговори Фатс.

Теса усети, че Колин се мъчи да формулира въпрос толкова гротесков, че не се поддаваше на изговаряне.

— Трябваше да ни кажеш, Стю — укори го тя.

— Кое да ви кажа?

А тя се уплаши, че той току-виж вкарал спора им в опасно русло.

— Къде отиваш — рече тя, изправяйки се, в стремежа си да изглежда делова. — Следващия път не е лошо да ни се обадиш.

Хвърли поглед на Колин с надеждата, че ще последва примера й и ще тръгне също към вратата. Той обаче остана закован насред стаята, втренчил ужасен поглед във Фатс.

— Имаш ли… някакво вземане-даване с Кристъл Уидън? — попита накрая Колин.

Стояха един срещу друг, Колин с няколко сантиметра по-висок, но с всичката власт в ръцете на Фатс.

— Вземане-даване ли? — повтори Фатс. — Ти какво разбираш под „вземане-даване“?

— Много добре знаеш какво разбирам! — отвърна Колин, а лицето му поруменя.

— Имаш предвид дали я рутя ли? — запита Фатс.

Тихият възглас „Стю!“ от страна на Теса бе заглушен от вика на Колин:

— Как смееш!

Фатс обаче само го гледаше и се подхилкваше. Цялото му присъствие излъчваше само присмех и предизвикателство.

— Какво? — попита Фатс.

— Ти… — Колин затърси нужните му думи, като през цялото време ставаше все по-червен, — … ти спиш ли с Кристъл Уидън?

— Дори да приемем, че спя, то не би трябвало да е проблем, нали така? — запита Фатс и хвърли бърз поглед на майка си. — На теб, доколкото знам, целта ти е да помогнеш на Кристъл Уидън, нали?

— Помощта…

— Нали се бориш да не закриват оная клиника за наркомании, че да помогнеш на семейството на Кристъл?

— Какво общо има…?

— В такъв случай не виждам проблем в това, че излизам с нея.

— А ти в действителност ли излизаш с нея? — попита рязко Теса.

Щом Фатс настоява разправията им да се пренесе на тази територия, тя няма нищо против.

— Ти изобщо ходиш ли някъде с нея, Стюарт?

Насмешливата му усмивка я побъркваше. Та той нямаше намерение поне от кумова срама да спазва някакво благоприличие.

— Ами не го правим нито у нас, нито у тях, така че…

Колин бе вдигнал юмрук и замахна. Ударът му попадна върху бузата на Фатс и го изненада, понеже вниманието му бе изцяло насочено към майка му; той залитна настрана, удари се в стола и се свлече мигновено на пода. Само след секунда пак скочи на крака, но Теса бе успяла да се намърда помежду им, обърната с лице към сина си.

Зад нея Колин не спираше да повтаря:

— Мръсно копеленце! Мръсно копеленце!

— Хубаво — каза Фатс, но вече без да се присмива. — Предпочитам да съм мръсно копеленце, но да не съм като теб, гъз смотан!

— Не! — викна Теса. — Колин, веднага излез! Махни се оттук!

Ужасен, вбесен и разтърсен, Колин се застоя за миг, после излетя от стаята; чуха го да залита леко надолу по стълбите.

— Как можа! — зашепна Теса на сина си.

— Кое как можах, да му еба майката? — попита Стюарт, но с такъв израз на лицето, че я уплаши и тя набързо затвори вратата на стаята.

— Много добре знаеш, че се възползваш от онова момиче, Стюарт, а и начинът, по който говореше одеве…

— Ебал съм я — крачеше напред-назад Фатс, изгубил всякакво хладнокръвие. — Какво толкова й се възползвам, д’еба? Че тя да не иска нещо друго? Това, че живее във „Фийлдс“, не значи… Истината е, че вие с Гнездото не щете да я чукам, понеже смятате, че е под…

— Не е вярно — възрази Теса, макар да знаеше, че е точно обратното, и при всичката си загриженост за Кристъл все пак щеше да е по-спокойна, ако знаеше, че Фатс е имал благоразумието да използва презерватив.

— Вие с Гнездото сте едни шибани двуличници — продължи да крачи той из спалнята. — Само плямпате колко сте искали да помогнете на Уидън, а не желаете…

— Млъкни! — кресна Теса. — Да не си посмял да ми говориш така! Не усещаш ли… не разбираш ли… какъв голям егоист си…?

Не й стигаха думи. Извърна се, дръпна вратата, излезе и я тресна зад себе си.

Излизането й оказа странно влияние върху Фатс. Той се спря и остана за няколко секунди загледан във вратата. После затърси из джобовете си, намери цигара и я запали, без да си дава труда да духа дима по посока на капандурата. Взе да върви в кръг из стаята, но нямаше никакъв контрол върху мислите си: умът му се изпълни с накъсани, нередактирани видения, понесени от бесен прилив.

Сети се за една петъчна вечер от преди година, когато Теса се качи в стаята му и му съобщи, че баща му го кани да излязат заедно на другия ден и да играят футбол с Бари и синовете му.

(— Какво! — слиса се Фатс от безпрецедентното предложение.

— За удоволствие. Да поритате — обясни Теса и избегна кръвнишкия поглед на Фатс, като се загледа в разхвърляните по пода мръсни дрехи.

— Защо?

— Защото татко ти смята, че ще е полезно — отвърна Теса и се наведе да вдигне една футболна фланелка. — Май Деклън искал да се разкърши. Предстоял му някакъв мач.

Самият Фатс не беше никак лош като футболист. Което изненадваше мнозина. Очакваха той да мрази спорта, особено отборните изяви. А той играеше по същия начин, по който и приказваше: умело, с купища финтове, подлъгвайки по-неумелите, възползвайки се и от най-малките шансове, без да се притеснява, ако не успеят.

— Ама той знае ли изобщо да рита?

— Навремето беше много добър. Когато се запознахме, играеше два пъти седмично — каза раздразнено Теса. — Значи, утре, в десет, окей? Ще ти изпера долнището на анцуга.)

Фатс пушеше цигарата и си спомняше пряко волята си за онзи случай. Защо му беше тогава да се съгласи? Днес щеше да откаже най-категорично да участва в шарадата на Гнездото и щеше да се излежава, докато оня престане да врещи. Миналата година обаче все още не знаеше какво значи да си автентичен.

(Тогава излезе от дома заедно с Гнездото, после в продължение на пет минути вървяха, без да обелят дума, усещайки огромната пропаст, която запълваше разстоянието помежду им.

Игрището бе част от „Сейнт Томас“, беше окъпано от слънце и безлюдно. Някакъв приятел гостуваше на Деклън за уикенда, така че се разделиха на две тройки. Приятелчето, което очебийно идолизираше Фатс, попадна в един отбор с него и Гнездото.

Фатс и Гнездото си подаваха топката в мълчание, а в това време Бари — несъмнено най-слабият на терена — неуморно тичаше напред-назад по маркираното с фланелки миниигрище и не спираше да подвиква и да насърчава съотборниците си на своя ярвилски акцент. След като Фъргъс вкара гол, Бари се втурна насреща му за летящ поздрав гърди в гърди, но не улучи нещо синхрона, та в крайна сметка изтресе Фъргъс по ченето с темето си. Двамата се затъркаляха по тревата — Фъргъс хем охкаше, хем се превиваше от смях, а Бари не спираше през сълзи от веселба да му се извинява. Фатс усети, че се е нахилил, но в същия миг чу неуместния тръбящ хохот на Гнездото и намръщено се извърна.

А накрая стигнаха до онзи унизителен, жалък момент, когато, при равен резултат и изтичащо време, Фатс отне топката на Фъргъс, а Гнездото се изцепи:

— Шут, Стю, мойто момче!

„Мойто момче“! Гнездото през живота си не беше ползвал този израз, та и сега прозвуча жалко, кухо и неестествено. Очевидно, се мъчеше да се прави на Бари, да имитира лекотата и непринудеността, с която Бари насърчава синовете си, и изобщо — да впечатли Бари.

Топката излетя като артилерийско гюле от крака на Фатс, но му остана време — преди да тресне Гнездото право по нищо не подозиращото му глупаво лице, преди да натроши очилата му и преди да се появи онази капчица кръв под окото му — да осъзнае собственото си намерение; да си даде сметка, че точно на това се надяваше — да нацели Гнездото по лицето, и че изстреля топката именно с цел възмездие.)

Повече не им се случи да играят заедно футбол. И прокълнатият нещастен експеримент по бащинско-синовна сплотеност бе изоставен, като дузина предшествали го подобни проекти.

А пък аз изобщо не го исках!

Убеден беше, че точно това чу. И че Гнездото именно него имаше предвид. Та нали в неговата стая бяха? За кой друг би говорил Гнездото тъкмо там?

Дреме ми на сайдера, рече си Фатс. Открай време си го знаеше. Но не знаеше друго: откъде се яви този студ, който изпълваше гърдите му?

Върна на мястото му стола, в който се блъсна, когато Гнездото го удари. Автентичната му реакция трябваше да е да отмести майка си настрана и да изтресе един юмрук по физиономията на Гнездото. Да му счупи пак очилата. Да му пусне кръв. И Фатс не можеше да си прости, че не го направи.

Но си има и други начини. От години бе дочувал туй-онуй. И знаеше много повече за жалките страхове на баща си, отколкото те си мислеха.

Пръстите му обаче бяха по-непослушни от всякога. Докато влизаше в сайта на общинския съвет, успя да поръси върху клавиатурата пепел от цигарата. Още преди седмици се бе разтърсил из интернет за ония SQL инжекции и бе открил кода, който Андрю не желаеше да сподели с него. Поогледа форума на съвета, логна се съвсем лесно като „Бети Роситър“, после смени потребителското й име на „Призрака_на_Бари_Феърбрадър“ и започна да пише.

V

Шърли Молисън беше убедена, че съпругът и синът й преувеличават опасността за съвета от ненавременното заличаване на посланията на Призрака. Просто не виждаше с какво те са нещо повече от най-обикновени клюки — нещо, което, поне доколкото й беше известно, все още не се наказва от закона; освен това не можеше да повярва, че законът ще е толкова глупав и неразумен, че да накаже нея заради нещо, написано от друг — та това би било чудовищна неправда. Колкото и да се гордееше с дипломата на Майлс като юрист, беше убедена, че точно тук нещо бърка.

Проверяваше форума дори по-често, отколкото й препоръчваха Майлс и Хауърд, но не защото се притесняваше от правните последствия, а понеже бе убедена, че Призрака на Бари Феърбрадър тепърва ще продължава да громи набелязаните от него поддръжници на „Фийлдс“, а тя държеше да е първата, която ще прочете следващия му постинг. Затова по няколко пъти на ден се отбиваше в бившата стая на Патриша и влизаше в уебстраницата. Понякога, както чистеше с прахосмукачката или белеше картофи, изпитваше кратък прилив на вълнение, зарязваше всичко и хукваше към кабинета, където я чакаше поредното разочарование.

Шърли изпитваше специална, тайна родственост с Призрака. Все пак избрал беше тъкмо нейния сайт, за да разкрие двуличието на Хауърдовите противници, а това според нея й даваше правото да изпитва същата гордост като естествоизпитателя, успял да създаде подходящ хабитат за рядка животинска порода. Но имаше и нещо друго. Шърли се радваше на гнева на Призрака, на свирепостта и безочието му. Гадаеше кой би могъл да е и си представяше мускулест, смътно очертан мъж, застанал зад нея и Хауърд, на тяхна страна, да им проправя път през противниците им, които рухваха под ударите на грозните му истини.

Но нито един пагфърдски мъж не й се струваше достоен за ролята на Призрака; а щеше силно да се разочарова, ако научеше, че е някой изсред познатите й антифийлдци.

— И то, ако наистина е мъж — уточняваше Морийн.

— Правилна забележка — допълваше Хауърд.

— Според мен не може да не е мъж — отговаряше хладнокръвно Шърли.

Така че веднага щом Хауърд замина за кафето в неделя сутринта, Шърли, все още по халат и с чаша чай в ръка, се отправи автоматично към кабинета и влезе в уебсайта.

Остави с треперещи ръце чая, кликна върху постинга и го прочете със зяпнали уста. После хукна към всекидневната, грабна телефона и позвъни в кафето, но номерът беше зает.

Само някакви си пет минути по-късно Парминдер Джаванда, която също си бе създала навика да наглежда по-често от преди форума на съвета, влезе в сайта и видя постинга. И нейната първа реакция, като у Шърли, бе да грабне телефона.

Съпрузите Уол закусваха без сина си, който още спеше горе в стаята си. В мига, в който Теса вдигна, Парминдер прекъсна благовъзпитания й поздрав:

— На уебсайта на съвета има постинг за Колин. В никакъв случай не допускай да го види.

Уплашените очи на Теса се извъртяха към съпруга й, който беше само на метър от слушалката и бе вече успял да чуе всяка казана ясно и отчетливо дума на Парминдер.

— Ще ти звънна по-късно — изрече набързо Теса. — Колин — викна подир мъжа си, като в същото време се мъчеше да нацели вилката, за да остави слушалката. — Чакай, Колин…

Но той беше изскочил от стаята с подскачащата си походка, със стегнатите покрай тялото ръце, та на Теса й се наложи да изприпка, че да го стигне.

— Може би ще е по-добре да не гледаш — заубеждава го, но едрата му кокалеста ръка вече местеше мишката по бюрото. — Или да ти го прочета аз…

Стюарт го е писал, мина й моментално през ума на Теса.

На струящата от монитора светлина лицето на Колин бе придобило мъртвешки цвят. Точно както си го представяше тя, че ще изглежда, ако получи удар.

— Колин…

— Фиона Шокрос сигурно се е разприказвала — прошепна той. Застигнала го бе катастрофата, от която толкова се боеше. Това бе краят на всичко. От години си представяше как ще се нагълта с приспивателно. И се запита дали ще намери достатъчно хапчета из къщи.

Изненадана за момент от споменаването на директорката, Теса се съвзе и каза:

— Но Фиона в никакъв случай… пък и тя не знае…

— Знае, че страдам от обсесивно-компулсивно разстройство.

— Да, но не знае какво… от какво се страхуваш…

— Вече знае — рече Колин. — Казах й, когато поисках да отсъствам по болест последния път.

— Но защо? — избухна Теса. — От какъв зор е трябвало да й разправяш?

— Исках да й втълпя колко важно ми е да отсъствам — призна почти смирено Колин. — Стори ми се, че е важно тя да знае колко сериозно е положението ми.

Теса успя да потуши желанието си да му се разкрещи. Сега й ставаше ясно защо Фиона се отнасяше към него и го споменаваше с едва прикрито отвращение; а пък тя все смяташе Фиона за корава, лишена от съчувствие личност.

— Така или иначе — рече, — Фиона според мен няма нищо общо…

— В пряк смисъл може и да няма — възрази Колин и прекара разтреперана ръка по изпотената си горна устна. — Но Молисън все трябва да е чул тая клюка отнякъде.

Не е Молисън. Написал го е Стюарт, убедена съм. Теса усещаше присъствието на сина им във всеки ред, във всяка думичка. И даже се учудваше как то може да остава скрито за Колин, как той не прави връзка между посланието и вчерашния скандал, с удара, който нанесе на сина си. Дори не е устоял на изкушението да прибегне до алитерация. Явно той е авторът и на останалите — и за Саймън Прайс, и за Парминдер. Теса се парализира от ужас.

Колин обаче изобщо не си мислеше за Стюарт. А си спомняше мисли, които притежаваха яркостта на спомени, на сетивни впечатления — осквернителни, срамни идеи: ръка, която сграбчва и стиска, докато си проправя път през нагъчкани млади тела; вик на болка, разкривено детско личице. И вечно повтаряният след това въпрос: В действителност ли го направи? Изпита ли удоволствие? Не можеше да си спомни. Знаеше само, че непрестанно си мисли за това, че го вижда как се случва пред очите му, че го усеща как се случва. Мека плът през тънка памучна блузка; хващане, леко стискане, болка и шок; оскверняване. Колко пъти ли? И той не знае. С часове наред се беше питал колко ли от дечицата са съзнавали какво върши той, дали са споделяли помежду си, колко време ще мине, преди да го разкрият.

И понеже не знаеше колко пъти е извършил това престъпление, а и си нямаше доверие, умишлено се товареше с всички онези преписки и папки, та да няма свободни ръце, с които да напада, докато върви по коридора. Затова и крещеше на щъкащите деца да се махнат от пътя му, да се пазят, докато минава той. Но все без полза. Винаги се намираше по някое изостанало дете, което да притича покрай него, да се отрие при разминаване, а той, с препълнените си ръце, почваше да си представя по какви други начини би могъл да осъществи непристоен допир с него: набързо изнесен настрани лакът, който да забърше минаващата гърда; стъпка встрани, която да осигури физически контакт; уж неволно протегнат крак, та чаталът на детето да влезе в допир с плътта му.

— Колин — каза Теса.

Но той отново се беше разридал; мощни хлипове разтърсваха едрото му непохватно тяло, а когато тя го прегърна и притисна лицето си о неговото, и нейните сълзи взеха да мокрят кожата му.

На няколко километра от тях, в „Хилтоп Хаус“ Саймън Прайс седеше пред чисто новия семеен компютър във всекидневната. Чувстваше се раздразнен, а на всичко отгоре и прецакан при вида на тръгналия с колелото Андрю, отиващ на новата си работа през уикендите при Хауърд Молисън, и при мисълта, че се беше видял принуден да плати нормалната пазарна цена за тоя проклет компютър. Откакто през онази нощ изхвърли откраднатия, Саймън изобщо не беше поглеждал уебсайта на общинския съвет, но, от дума на дума, му мина мисълта да провери дали постингът, заради който го бяха уволнили, е още там и дали може да бъде видян от някой бъдещ негов работодател.

Нямаше го вече. Но Саймън нямаше и най-малката представа, че дължи това на своята съпруга, понеже Рут не смееше да му признае, че се е обаждала на Шърли, дори и по повод на премахването на съобщението. А след като настроението му леко се повиши при тази констатация, Саймън провери дали е още там и постингът за Парминдер, но и него го нямаше.

И тъкмо да затвори браузера, забеляза най-новия постинг, озаглавен: Фантазиите на заместник-директора на едно училище.

Прочете го два пъти, после, при все че беше сам във всекидневната, взе да се смее на глас — с дивашки, тържествуващ смях. Никога не му се беше случвало да разговаря с оня подскачащ дългуч с огромното чело. А и му стана хубаво, като си даде сметка, че в сравнение с него той, Саймън, много леко се е разминал.

Рут влезе с плаха усмивка, зарадвана от смеха на Саймън, който, откакто го бяха уволнили, беше непрекъснато в отвратително настроение.

— На какво се смееш?

— Нали знаеш бащата на Фатс? Оня, заместник-директора, Уол? Ами че той бил най-долен педофил.

Усмивката на Рут се свлече. А тя се приближи и зачете съобщението на екрана.

— Отивам да си взема един душ — обяви развеселено Саймън.

Рут изчака, да е сигурна, че е излязъл от стаята, и едва тогава се опита да се обади на приятелката си Шърли, за да я уведоми за най-новия скандал, но телефонът на Молисънови даваше заето.

Шърли бе успяла най-сетне да се добере до Хауърд в гастронома. Самата тя беше все още по халат, а той крачеше напред-назад в стаичката зад щанда.

— … от колко време се мъча да се свържа…

— Ама тя, Мо, беше на телефона. Я ми го повтори пак, ама бавно.

Шърли му прочете съобщението за Колин отчетливо, като телевизионна говорителка. Но още преди да стигне докрай, той я прекъсна:

— Успя ли да го препишеш това или нещо такова?

— Моля? — запита го тя.

— От екрана ли ми го четеш? Все още ли стои там? Или вече си го снела?

— В момента това се мъча да направя — излъга притеснено Шърли. — Мислех, че ще искаш…

— Веднага го сваляй! За бога, Шърли, нещата вече излизат извън всякакъв контрол… не може да допуснем да се разнасят подобни неща!

— Само си мислех, че можеш…

— Заличи го моментално, а ще го обсъдим, като се прибера! — кресна Хауърд.

Шърли се вбеси: никога досега не бяха си крещели един на друг.

VI

Следващото заседание на общинския съвет — първото след смъртта на Бари — щеше да е ключово в разгарялата се битка по въпроса за „Фийлдс“. Хауърд отказа категорично да отложи гласуването както за бъдещето на клиниката за наркомании „Белчапъл“, така и за желанието на градчето да прехвърли на Ярвил юрисдикцията върху жилищния район.

Поради което Парминдер предложи тримата с Колин и Кей да се срещнат в навечерието на заседанието, за да начертаят стратегията си.

— Доколкото разбирам, Пагфърд няма правото да променя едностранно границите на общината, нали така? — попита Кей.

— Вярно е — каза търпеливо Парминдер (Кей не беше виновна, че е новодошла), — но окръжният съвет е поискал да научи мнението на Пагфърд, при което Хауърд е решен то да съвпадне с неговото лично мнение.

Съвещанието им се провеждаше във всекидневната на семейство Уол, след като Теса бе оказала неусетно влияние върху Колин да покани двете у тях, та да може и тя да слуша. Теса раздаде чашите с вино, сложи на масичката голяма купа с чипс, после седна и се умълча, да слуша как тримата обсъждат.

Чувстваше се изтощена и бясна. Анонимният постинг бе предизвикал един от най-парализиращите му пристъпи на остро безпокойство — толкова остър, че не можа да отиде в училището. Парминдер беше съвсем наясно със състоянието му — именно тя му беше издала болничния лист, — но въпреки всичко го беше включила в тазвечерното предварително съвещание, без сякаш да я е еня с какви пресни изблици на параноя и страдания ще има да се бори Теса през остатъка от вечерта.

— Налице е категорично недоволство от ръководителските методи на Молисън и сподвижниците му — обясняваше Колин с оня приповдигнат, всезнаещ тон, който възприемаше, колчем му се наложеше да се преструва, че не е под властта на страха и параноята. — Имам чувството, че някои хора сериозно се дразнят от начина, по който са монополизирали правото да говорят от името на града. Това впечатление се създаде у мен, докато… как да кажа… търсех подкрепа за кандидатурата си.

Колко мило щеше да е, рече си с горчивина Теса, ако Колин се сещаше от време на време да прибягва и заради мен до тези свои способности да лицемерничи. Някога, много отдавна, се бе зарадвала на възможността да е единственият душеприказчик на Колин, единственото хранилище на ужасите му и единственият му извор на утеха. Но от известно време не намираше в това нищо, което да я ласкае. През нощта я държа будна от два до три и половина, клатеше се напред-назад на ръба на леглото си, стенеше и плачеше, обявяваше, че по-добре ще е да умре, че не може повече, че съжалява, дето се е кандидатирал, и че вече е напълно съсипан…

Чу Фатс да слиза по стълбите и се вцепени, но синът й подмина отворената врата на път към кухнята само с презрителен поглед към Колин, който бе приседнал пред огнището на кожен пуф така, че коленете му стърчаха на нивото на гръдния му кош.

— Кандидатурата на Майлс за овакантения пост може пък да подразни доста хора, дори сред естествените поддръжници на Молисънови — изказа надежда Кей.

— Възможно е — кимна Колин.

Кей се обърна към Парминдер:

— Ти как мислиш: възможно ли е съветът да гласува наистина за изгонване на „Белчапъл“ от сегашната им сграда? Знам, че много хора се дразнят от разхвърляни игли и от навъртащи се наркомани из квартала им, но клиниката е доста отдалечена… така че не би трябвало да е трън в очите на пагфърдци?

— Хауърд и Обри си правят взаимни услуги — поясни Парминдер с обтегнато лице и с тъмнокафяви петна под очите. (Тя е тази, която утре ще трябва да присъства на заседанието на съвета и да се бори с Хауърд Молисън и другарчетата му, без Бари да е до нея да я подкрепя.) — Налага се да правят икономии на окръжно ниво. Ако Хауърд успее да изгони клиниката от сегашната евтина сграда, режийните й ще се увеличат, Фоли ще обяви, че разходите са нараснали, и с това ще оправдае отнемането на финансирането й от страна на окръжния съвет. От своя страна пък Фоли ще направи всичко възможно „Фийлдс“ да бъде върнат на Ярвил.

Уморила се да дава разяснения, Парминдер се изтегли тактично от разговора, като се престори, че разглежда новите книжа за „Белчапъл“, които Кей беше донесла със себе си.

Защо изобщо се занимавам с това?, запита се.

Можеше сега да си седи у дома с Викрам, когото остави да гледа някаква телевизионна комедия с Джасвант и Раджпал. Смехът им я беше подразнил: кога за последно се беше смяла самата тя? От какъв зор седи сега тук и пие това гадно топло вино, бори се за клиника, от която никога няма да има нужда, и за жилищен комплекс, населен с хора, от които, ако ги срещне, вероятно ще се погнуси? Та тя да не е някой Бхай Канхая, дето не прави разлика между душите на нашите и на врага; каква божия светлина я грее нея от Хауърд Молисън? Та нали ще се радва повече, ако Хауърд загуби, отколкото на мисълта, че децата от „Фийлдс“ ще могат и в бъдеще да учат в „Сейнт Томас“, а други жители на „Фийлдс“ — да се преборят с пристрастяването си към дрогата в „Белчапъл“, колкото и тези неща да й се струваха добри, гледани отдалече и отвисоко…

(Макар много добре да знае всъщност защо го върши. Иска да спечели заради Бари. Той й разправяше най-подробно как го записали в „Сейнт Томас“. Как съучениците му го канели у домовете си да си играят, а той, израсналият в каравана с майка си и двамата си братя, се радвал на чистите, уютни жилища по „Хоуп Стрийт“ и изпадал в благоговение пред големите викториански къщи по „Чърч Роу“. Присъствал дори на някакъв рожден ден в къщата с кравешката физиономия, която впоследствие закупил и където отгледал четирите си деца.

Точно тогава се влюбил в Пагфърд — в реката и полята му и в солидните му тухлени сгради. И си мечтаел да си има градинка, в която да си играе, дърво, на което да му вържат люлка, и да е заобиколен от зелена шир. Събирал конски кестени и ги носел обратно във „Фийлдс“. След като завършил като отличник на випуска си „Сейнт Томас“, станал първият човек в рода им, приет да учи в университет.

Любов и омраза, мислеше си Парминдер, уплашена донякъде от собствената си откровеност. Затова съм тук, заради любовта и омразата…)

Прелисти на нова страница и се престори, че се съсредоточава върху съдържанието. А Кей се зарадва, че лекарката така внимателно преглежда онова, което й беше донесла, понеже го бе събрала с цената на много време и размисъл. И не можеше да си представи, че прочел донесените от нея документи човек може да не се убеди в необходимостта клиниката „Белчапъл“ да остане там, където е.

Но при цялото изобилие от статистически данни, анонимни свидетелства и разкази от първо лице, Кей реално свързваше клиниката с едно конкретно лице на пациент: Тери Уидън. У Тери се наблюдаваше определена промяна, Кей я усещаше и едновременно се и гордееше, и боеше. Тери проявяваше слаби проблясъци на пробуждащо се наново чувство за контрол върху живота си. Напоследък на два пъти каза на Кей: „Няма да ми вземат Роби. Няма да им го дам“, и това не бяха никакви безсилни приказки против съдбата, а израз на твърдо намерение.

— Вче’а го заведох в детската — каза един ден на Кей, която допусна грешката да изглежда удивена. — К’во толко ми се чудиш ма? Ти к’во мислиш, че до една г’адина ли не мога да го заведа, да ти еба майката?

Затръшнеха ли обаче вратата на „Белчапъл“ под носа на Тери, сто на сто ще разбият деликатната структура, която се мъчеха да изградят върху руините на живота й, мислеше си Кей. Тери изпитваше някак в червата си страх от Пагфърд, който Кей не проумяваше.

— М’азя го това шибано място — каза веднъж, когато Кей случайно спомена името на градчето.

Кей нямаше понятие от миналата връзка на Тери с градчето, освен това, че покойната й баба живяла там, но се притесняваше, че ако на Тери ще й се налага да ходи дотам всяка седмица за метадона си, самоконтролът й ще рухне, а заедно с него — и крехката нова семейна сигурност.

Междувременно Колин бе поел щафетата от Парминдер и вече разясняваше историята на „Фийлдс“; Кей кимаше от учтивост, казваше периодически „Ммм“, но мислите й бяха съвсем далече.

А Колин беше дълбоко поласкан от начина, по който привлекателната млада дама поглъщаше всяка негова дума. В момента се чувстваше по-добре от всеки друг момент, откакто бе прочел онзи отвратителен постинг, който вече го нямаше на уебсайта. Не го уволниха. Пред дома му не се събра гневна тълпа. Не се чу или видя нито един призив — нито на уебсайта на пагфърдския съвет, нито другаде из интернет (няколко пъти пуска търсачката на Гугъл) — да бъде арестуван или хвърлен зад решетките.

Фатс се върна покрай вратата, кусайки кисело мляко. Хвърли поглед в стаята и за миг срещна погледа на Колин. При което Колин моментално загуби нишката на мисълта си.

— … та… да, най-общо казано, това е — завърши неловко.

Потърси успокояващия поглед на Теса, но тя се беше заплеснала нанякъде. Което го жегна: редно беше все пак Теса да се зарадва, че настроението му толкова се е повишило, че се е самоовладял след мъчителната безсънна нощ. Някакви ужасни приливи на ужас разбъркваха стомаха му, но за сметка на това пък черпеше доста утеха от присъствието на другата несретница и изкупителна жертва, Парминдер, и от съчувственото внимание на привлекателната служителка от „Социални грижи“.

За разлика от Кей, Теса изслуша дума по дума всичко казано от Колин относно правото на „Фийлдс“ да остане част от Пагфърд. Но имаше усещането, че словата му не са подплатени с убеждение. Той просто си налагаше да вярва онова, което беше вярвал и Бари, и копнееше да срази Молисънови, понеже и Бари се бе стремял към същото. За разлика от Бари, Колин не си падаше никак по Кристъл Уидън, което му подсказваше, че вероятно недовижда нещо у нея. Теса усещаше прекрасно каква странна смесица от арогантност и смиреност, от непоколебими убеждения и несигурност представлява съпругът й.

Обаче и тримата абсолютно се самозаблуждават, мислеше си Теса и ги наблюдаваше как проучват графиката, която Парминдер беше измъкнала от книжата на Кей. Внушават си, че с няколко листа статистически данни ще обърнат руслото на шейсетгодишния поток от гняв и омраза. А нито един от тях не може да се сравнява изобщо с Бари. Понеже самият той бе жив пример за онова, което те предлагат на теория: развитие посредством просвета от нищета към заможност, от безсилие и зависимост към положението на силно допринасящ към обществото негов член. Нима не се виждат колко безнадеждни са като пропагандатори в сравнение с покойника?

— Народът вече категорично се дразни от това, че Молисънови се мъчат всичко да решават — говореше Колин.

— Убедена съм — добавяше Кей, — че ако прочетат тези данни, много ще им е трудно да отрекат изключително важната дейност на клиниката.

— Не всички членове на съвета са забравили Бари — обяви с треперещ глас Парминдер.

А Теса осъзна, че мазните й пръсти напразно ровят из пространството. Докато останалите говореха, тя беше успяла съвсем сама да изяде целия чипс от купата.

VII

Навън ухаеше на свежо утро, но в компютърната лаборатория на обединено средно училище „Уинтърдаун“ ставаше все по-задушно и колкото повече приближаваше обедното междучасие, толкова повече разсейващи петна от светлина проникваха през мръсните прозорци и падаха върху прашните екрани. Дори в отсъствието на Фатс и Гая обаче, Андрю Прайс не успяваше да се съсредоточи. Мисълта му неминуемо се въртеше около онова, което бе подочул родителите му да обсъждат предната вечер.

А те най-сериозно разглеждаха възможността да се преместят в Рединг, където живееха сестрата и зетят на Рут. Наострил слух по посока на отворената кухненска врата, Андрю се беше спотаил в тясното преддверие и слушаше: на Саймън му предложил, или евентуално щял да му предложи работа свакото на Андрю и Пол, когото те почти не познаваха, тъй като Саймън го ненавиждаше.

— Парите ще са по-малко — разправяше Саймън.

— Откъде знаеш. Той нищо още…

— Няма начин да не са. А и поначало животът там е по-скъп.

Рут бе издала някакъв необвързващ звук. А несмеещият да гъкне в преддверието Андрю усещаше дори само по това, че майка му не бърза да се съгласява със Саймън, колко много й се ще да заминат.

Но Андрю направо не можеше да си представи родителите си в друг дом, освен „Хилтоп Хаус“, или в друга среда, освен пагфърдската. Досега смяташе за даденост перспективата, че вечно ще живеят в градчето. Той, Андрю, може някой ден да замине за Лондон, но Саймън и Рут цял живот ще си останат вкоренени като дървета на хълма.

По някое време се прокрадна до спалнята си на горния етаж и впери поглед през прозореца към примигващите светлини на Пагфърд, сгушил се в дълбоката котловина между хълмовете. И му се стори, че едва ли не за пръв път вижда тази гледка. Някъде там долу Фатс сигурно пуши в таванската си стая и вероятно зяпа порно на компютъра. И Гая е там, погълната от мистериозните обреди на своя пол. И изведнъж си даде сметка, че тя вече е преживяла подобна ситуация; че са я отскубнали от познатата й среда и са я пресадили другаде. Най-после да се намери помежду им нещо принципно общо; и изпита почти меланхолично удоволствие от самата мисъл, че, напускайки Пагфърд, и той ще има какво да сподели с Гая.

С тази разлика, че не тя беше причинила преместването й. Със свит от притеснение стомах Андрю грабна мобифона си и изпрати есемес на Фатс: На Сай-Пай предл бач Рединг. Май навит.

Фатс не му отговори, а и от сутринта не се бяха виждали, понеже бяха в различни потоци. И през последните два уикенда не се бяха виждали с Фатс поради новата му работа в „Медният чайник“. Най-дългият им разговор напоследък беше свързан с постинга на Фатс по адрес на Гнездото на уебсайта на съвета.

— Според мен Теса ме подозира — подхвърли Фатс небрежно на Андрю. — Гледа ме едно особено, като че знае.

— И какво ще кажеш, ако те питат? — измърмори уплашено Андрю.

Познаваше копнежа на Фатс за слава и заслуги, знаеше и с какъв плам размахва Фатс оръжието на истината, но не бе убеден доколко приятелят му е наясно, че ключовата му роля в дейността на Призрака на Бари Феърбрадър не бива никога да се разкрива. Открай време му беше трудно да обясни на Фатс какво означава да имаш за баща някой като Саймън, а напоследък Фатс ставаше все по-невъзприемчив към чуждите обяснения.

В мига, в който учителят по информатика се отдалечи от чина му, Андрю пусна в търсачката „Рединг“. Градът беше огромен в сравнение с Пагфърд. Беше домакин на ежегоден музикален фестивал. И се намираше само на шейсет и пет километра от Лондон. Проучи влаковите връзки. Сигурно ще може през уикендите да прескача до столицата така, както сега ходи с автобуса до Ярвил. Но цялата работа му се струваше някак си нереална: цял живот беше прекарал в Пагфърд; не можеше да си представи и семейството им да съществува другаде.

В обедното междучасие Андрю излезе незабавно от училище да търси Фатс. Щом свърна настрана от двора, запали цигара, пусна небрежно запалката в джоба си и с огромно удоволствие чу женски глас да го пита: „Как си?“. Настигнаха го Гая и Сухвиндер.

— Добре — отвърна и издуха дима настрани от красивото лице на Гая.

От известно време тримата ги свързваше нещо, което си беше само тяхно. Двата уикенда, през които се трудеха в кафето, бяха създали помежду им крехка връзка. Вече знаеха дежурните лафове на Хауърд и бяха преживели неприличното любопитство на Морийн по отношение на домашния им бит; бяха се подхилквали помежду си по повод сбръчканите й колене под възкъсата сервитьорска поличка и като търговци в далечни земи си бяха разменяли златни зрънца лични сведения: момичетата вече знаеха, че бащата на Андрю е уволнен; Андрю и Сухвиндер знаеха, че Гая пести надницата си за билет с влака до Хакни, а той и Гая знаеха, че майката на Сухвиндер никак не одобрява работата на дъщеря си при Хауърд Молисън.

— Къде е приятелчето ти Фатс? — попита Гая, след като тримата влязоха в крачка.

— Де да го знам. Не съм го виждал.

— Не е голяма загуба — рече Гая. — По колко на ден пушиш?

— Не ги броя — отвърна Андрю, ликуващ, че е предизвикал интереса й. — Искаш ли една?

— Не. Мразя цигарите.

При което той мигновено се запита дали омразата й се простира и върху целуването с пушачи. Ниъх Феърбрадър не се оплака, когато навря език в устата й по време на училищната дискотека.

— Марко не пуши ли? — попита Сухвиндер.

— Хич. Постоянно поддържа форма — отговори Гая.

Андрю вече се беше почти примирил с мисълта за Марко де Лука. Но и това, че Гая се бе отдала, така да се каже, на някаква вярност извън Пагфърд, също си имаше своите предимства. Снимките на двама им на страницата й във фейсбук бяха изгубили първоначалната си острота. А и надали бе единствено плод на самозалъгването му впечатлението, че посланията, които Гая и Марко си разменяха, ставаха все по-редки и по-хладни. Нямаше начин да знае какво си говорят по телефона или електронната поща, но беше убеден, че при споменаване на името на Марко Гая добиваше унил вид.

— Ха! Ето го и него! — рече Гая.

Появилият се пред очите им обаче не беше хубавецът Марко, а Фатс Уол, който разговаряше в Дейн Тъли пред магазинчето за вестници.

Сухвиндер наби спирачки, но Гая я сграбчи под лакътя.

— Имаш правото да ходиш, където си искаш — каза и леко я дръпна, а пъстрите й зелени очи се свиха с приближаването им към пушещите Фатс и Дейн.

— Здрасти, Арф — провикна се Фатс, като ги видя, че идват.

— Фатс — каза Андрю.

И в желанието си да предотврати конфликт и най-вече да не позволи на Фатс да тероризира Сухвиндер в присъствието на Гая, Андрю го запита:

— Ти получи ли ми текста?

— Кой текст? — не можа да се сети Фатс. — А, оня за Сай ли? И к’во сега, ще се махаш, а?

Изрече го с едно пренебрежително безразличие, което Андрю можеше да си обясни единствено с присъствието на Дейн Тъли.

— Ами май да.

— Къде ще ходиш? — попита Гая.

— На баща ми са му предложили работа в Рединг — каза Андрю.

— Ха! Че то и моят баща там живее! — възкликна изненадано Гая. — Така че ще може да се виждаме, като му отида на гости. А пък ако знаеш какъв фестивал правят! Искаш ли сандвич, Сукс?

Андрю така се втрещи от непредизвиканото й предложение да се срещат в бъдеще, че не му остана време да събере мислите си и да изкаже съгласието си, преди тя да влезе в магазинчето. За миг и мръсната автобусна спирка, и магазинчето за вестници, та дори и Дейн Тъли с всичките му татуси, раздърпаната тениска и долнището от анцуг заизлъчваха някакво небесно сияние.

— Ами хубаво — рече Фатс. — Аз отивам да си гледам работата.

Дейн се изхили. А Фатс се отдалечи с плавните си крачки, без да позволи на Андрю да каже каквото и да било или да предложи да тръгне с него.

А Фатс беше сигурен, че Андрю ще се озадачи и обиди на безразличието му, и всъщност се зарадва. Но изобщо не се запита на какво точно се радва и защо от няколко дни насам бе обзет от някакъв стремеж да причинява болка на всички околни. От известно време бе стигнал до извода, че не е автентично да се съмняваш в собствените си подбуди — а това усъвършенстване на личната му философия я правеше много по-лесна за следване.

На влизане във „Фийлдс“ Фатс се сети за случилото се у тях предната вечер, когато майка му влезе в стаята му за пръв път, след като Гнездото го беше ударил.

(— Длъжна съм да те попитам, Стюарт, и се надявам… Онова съобщение за баща ти на уебсайта на общинския съвет… Твое дело ли беше, Стюарт?

Няколко дни й бяха потрябвали да събере нужната смелост да го обвини, така че не го завари неподготвен.

— Не — отвърна й.

Сигурно щеше да е много по-автентично, ако й беше казал „да“, но беше предпочел да не го прави и не виждаше откъде накъде е длъжен да обосновава решението си.

— Не си го писал ти? — повтори тя, без да промени нито тона, нито изражението си.

— Не съм — повтори той.

— Понеже хората, които знаят от какво… от какво се притеснява татко ти, са много малко.

— Добре, но не съм аз.

— Постингът се появи през онази вечер, когато се скарахте с татко ти и той те удари…

— Казах ти вече: не съм аз.

— Стюарт, знаеш, че татко ти е болен човек…

— Писнало ми е да ми го повтаряш.

— Повтарям ти го, понеже е вярно! Не го прави нарочно — страда от тежко умствено заболяване, което му причинява неописуеми мъки и нещастие.

Мобифонът на Фатс изписука в този миг и той видя, че има есемес от Андрю. Прочете го и сякаш някой го удари с юмрук право в корема: Арф си заминава окончателно.

— На теб ти говоря, Стюарт…

— Знам… Какво каза?

— Всичките съобщения — за Саймън Прайс, за Парминдер, за татко ти — са все по адрес на хора, които познаваш. Ако ти си човекът…

— Казах ти вече, че не съм.

— … значи, ти причиняваш неописуеми щети. Вредиш сериозно, ужасно на живота им.

Фатс се мъчеше през това време да си представи как ще живее без Андрю. Знаеха се от четиригодишни.

— Не съм аз — каза.)

Вредиш сериозно, ужасно на живота им.

Да не би аз да им казвам как да живеят, разсъждаваше презрително Фатс, свивайки по „Фоли Роуд“. Жертвите на Призрака на Бари Феърбрадър са затънали в двуличие и лъжи и не желаят да бъдат разкрити. Щурат се като глупави мушици, заслепени от силна светлина. И си нямат никаква представа от реалния живот.

Видя пред себе си къща със захвърлена върху тревата отпреде й износена автомобилна гума. Нещо му подсказа, че това е домът на Кристъл, а като видя номера, се убеди, че е прав. За пръв път идваше тъдява. Допреди две седмици в никакъв случай нямаше да се навие да се срещнат у дома й през обедното междучасие, но оттогава нещата се бяха променили. Той се беше променил.

Разправяха, че майка й проституирала. Но че е наркоманка, нямаше никакво съмнение. Кристъл му спомена, че у тях нямало да има никой, понеже майка й щяла да ходи в клиниката за наркомании „Белчапъл“ за предписания й метадон. Фатс мина по градинската пътека, без да забави ход, но с неочакван трепет.

От прозореца на стаята си Кристъл очакваше появата му. Затворила беше всички врати на долния етаж, че да не види той друго, освен преддверието; набутала беше всичко натрупало се там обратно във всекидневната и кухнята. Мокетът беше мръсен и на места прогорен, а тапетите бяха лекьосани, но в това отношение беше безсилна. Дезинфектантът с боров аромат отдавна беше свършил, но успя да намери малко белина и понапръска с нея из кухнята и тоалетната — двата основни източника на лоши миризми из къщата.

Когато го чу да чука, хукна надолу. Не разполагаха с много време — Тери вероятно щеше да се прибере с Роби в един. Ще трябва да побързат с правенето на бебето.

— Здрасти — рече, докато отваряше вратата.

— Как си? — попита Фатс и издуха дим през ноздрите си.

Сам не знаеше какво бе очаквал. Първото му впечатление от къщата бе, че представлява мръсна, празна кутия. Не видя никакви мебели. Затворените врати и отляво, и отпред му се сториха особено злокобни.

— Сами ли сме? — попита още с влизането си.

— Да — отговори Кристъл. — Ела горе в моята стая.

И го поведе по стълбите. Но колкото по-навътре влизаха, толкова по-лошо почваше да мирише — смес от белина и мръсотия. Фатс се опита да не обръща внимание. На горната площадка всички врати бяха затворени, освен една. Кристъл влезе през нея.

Фатс нямаше намерение да се шокира, но в стаята имаше само един матрак, покрит с чаршаф и нечаршафосан юрган, а в единия ъгъл — купчинка дрехи. По стените висяха, закрепени с целулоидни лепенки, няколко снимки, откъснати от таблоидните вестници — разни поп звезди и известни личности.

Кристъл бе създала колажа предния ден, в подражание на една от стените в стаята на Ники. Предвид идването на Фатс се беше постарала да направи стаята си по-гостоприемна. Пуснала беше тънките пердета, които придаваха синкав оттенък на слънчевата светлина.

— Дай една цигара, че умирам — рече.

Запали й я. Видя му се по-изнервена от всеки друг път; по я харесваше, когато се правеше на нахакана и обиграна.

— Нямаме много време — каза му и с цигара в устата взе да се съблича. — Майка ми ще се прибере.

— Да бе, тя нали е в „Белчапъл“? — рече Фатс, мъчейки се някак си да втвърди онази Кристъл в съзнанието си.

— Ъхъ. — Кристъл седна на матрака и взе да изува долнището на анцуга си.

— А какво ще стане, ако я закрият? — попита Фатс и засъблича блейзъра си. — Чух да говорят нещо.

— Не знам — отговори Кристъл, но всъщност много се боеше. Волята на майка й — крехка и уязвима като новоизлюпено пиленце — можеше да рухне и пред най-незначителната провокация.

Останала беше по бельо. Фатс си събуваше обувките, когато мярна нещо току до купчинката с дрехите й — отворена пластмасова кутийка за бижута, а в нея — сгушил се познат ръчен часовник.

— Ха! Този не е ли на майка ми? — попита изненадано.

— Кое? — паникьоса се Кристъл. — Не е — излъга. — От Баба Кат ми е. Недей…!

Той обаче вече го беше извадил от кутийката.

— Нейният е! — рече. Позна го по каишката.

— Казвам ти, че не е, да му еба майката!

И изпадна в ужас. Почти беше забравила, че е краден, не помнеше откъде го има. Фатс мълчеше, а това никак не й харесваше.

Часовникът в ръката на Фатс хем го предизвикваше, хем го укоряваше. Представи си в бърза последователност как излиза и нехайно го пуска в джоба си, или как го връща на Кристъл и вдига рамене.

— Мой си е — каза тя.

Нямаше никакво желание да играе ролята на полицай. Искаше да е нарушител на закона. Но щом си спомни, че часовникът бе подарък на майка му от Гнездото, й го върна, само и само тя да продължи да се разсъблича. С пламнало лице Кристъл си свали сутиена и гащите и се пъхна чисто гола под юргана.

Фатс се приближи по боксерки, с опакован презерватив в ръка.

— Махни го това нещо — рече прегракнало Кристъл. — Вече вземам хапчета.

— Наистина ли?

Тя се отмести да му направи място върху матрака. Фатс се мушна под юргана.

Докато смъкваше боксерките си, се запита дали тя не го лъже и за хапчетата, както го беше излъгала за часовника. Но и на него от известно време му се щеше да опита как е без презерватив.

— Хайде — прошепна му тя, дръпна станиоловото квадратче от пръстите му и го метна върху захвърления на пода блейзър.

Фатс си представи как Кристъл забременява от него и какви физиономии ще направят Теса и Гнездото, като научат. Ще си има дете във „Фийлдс“ — плът от плътта му и кръв от кръвта му. Поне в това отношение ще се представи по-добре от Гнездото.

Качи се отгоре й; така става, рече си, това е истинският живот.

VIII

В шест и половина същата вечер Хауърд и Шърли Молисън влязоха в Пагфърдската черковна зала. Шърли носеше куп листове, а от врата на Хауърд висеше церемониалната председателска верига, украсена със синьо-белия герб на Пагфърд.

Подовите дъски скърцаха под масивното му тяло, отправило се към челото на изпонадраните маси, които го очакваха подредени една до друга. Хауърд обичаше тази зала почти толкова, колкото и собствения си гастроном. Във вторник я ползваха скаутките, а сряда — женското дружество. Беше приютявала под покрива си разпродажби на стари вещи и тържества по случай разни юбилеи на кралското семейство, сватби и панихиди и пазеше уханието на всички тези събития: мухлясали дрехи и самовари за кафе, призраци на домашни кексове и студени колбаси; прах и човешки тела; но най-вече — вехто дърво и камък. От гредите на дебели черни шнурове висяха полилеи от кована мед, а в кухнята се влизаше през резбовани врати от солиден махагон.

Шърли щъкаше насам-натам и слагаше листове по масите. Обожаваше заседанията на съвета. Освен дето изпитваше гордост и радост, като слушаше как Хауърд ги ръководи, отчиташе и факта, че Морийн няма как да присъства; и тъй като нямаше никаква официална роля, налагаше й се да се задоволява с трохичките, които Шърли благоволяваше да сподели с нея.

Членовете на съвета взеха да пристигат поединично и по двойки. Хауърд ги посрещаше с гръмовни приветствия, гласът му отекваше от гредореда. Рядко се случваше всички шестнайсет съветници да се съберат накуп; днес се очакваше да дойдат дванайсет.

Масата се беше запълнила наполовина, когато се появи Обри Фоли, приведен, както винаги, сякаш върви срещу бурен вятър, с изражение на неохотна енергичност, леко прегърбен, с наведена глава.

— Обри! — провикна се радостно Хауърд и за пръв път пристъпи напред да посрещне новодошлия. — Какво правиш? Как е Джулия? Получи ли поканата ми?

— Извинявай, не…

— За шейсет и петия ми рожден ден? Тук, в събота… вечерта след изборите.

— О, да, да. Хауърд, тук отвън чака една млада дама. Казва, че била от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Алисън нечия си?

— Хм — каза Хауърд. — Странно. Аз току-що й пратих статията ми. Онази, в отговор на Феърбрадър… Вероятно в тази връзка нещо… Сега ще отида да видя.

И се заклати към изхода, изпълнен със смътни предчувствия. Беше съвсем близо до вратата, когато през нея влезе Парминдер — намръщена, както винаги, мина право покрай него, без да го поздрави, а той, като никога, не я попита: „Как сме, Парминдер?“.

Отвън на тротоара стоеше млада блондинка с ореол на несломима бодрост, която Хауърд мигновено разпозна като равностойна на собствената му непоколебимост. Ниската и набита жена държеше бележник и разглеждаше изрязаните над двойната врата инициали на Суитлъв.

— Здравейте, здравейте — изрече леко задъхано Хауърд. — Вие сте Алисън, така ли? Хауърд Молисън. Не ми казвайте, че сте били целия този път само за да ми кажете, че не мога да пиша като хората.

Тя грейна и сграби протегнатата му ръка.

— А, не, статията ви много ни харесва — успокои го. — Но като гледам колко интересно взе да става, реших да присъствам на заседанието ви. Нали не възразявате? Доколкото знам, допускате пресата. Вече прегледах целия ви правилник.

И както приказваше, се упъти към вратата.

— Да, да, за пресата е разрешено — каза Хауърд, следвайки я по петите, преди да се спре учтиво на входа да я пропусне пред себе си. — Освен когато обсъждаме поверителни дела, естествено.

Тя го погледна през рамо и той успя да мерне зъбите й, въпреки че бе почнало да се смрачава.

— Като онези анонимни обвинения във форума ви ли? От Призрака на Бари Феърбрадър?

— Хайде сега — изхриптя Хауърд и отвърна на усмивката й. — И те ли се водят за новини? Един-два глупави коментара по интернет?

— Само един-два ли? Някой ми спомена, че повечето били свалени от сайта.

— Не, не, някой категорично греши — заяви Хауърд. — Доколкото ми е известно, става дума само за два или три. Досадни глупости. Лично аз — взе да импровизира Хауърд — ги смятам за хлапашка работа.

— „Хлапашка“ в смисъл?

— Ами точно това. Тийнейджърско забавление.

— За какво му е на един тийнейджър да се захваща с общински съветници? — попита тя, продължавайки да се усмихва. — И доколкото разбирам, един от упоменатите вече е уволнен. Вероятно заради отправените му от вашия сайт обвинения.

— За пръв път чувам — послъга Хауърд.

Шърли беше срещнала Рут предния ден в болницата и му беше доложила.

— От дневния ви ред виждам — каза Алисън на влизане в силно осветената зала, — че се каните да обсъждате „Белчапъл“. В статиите си и вие, и господин Феърбрадър повдигате солидни аргументи в полза на съответните ви позиции… В редакцията се получиха доста писма, след като излезе материалът на господин Феърбрадър. А това много радва нашия главен редактор. Всичко, което кара хората да ни пишат писма…

— Да, видях ги — каза Хауърд. — Но почти никой не се изказва в полза на клиниката, нали?

Насядалите около масата съветници ги гледаха. Алисън Дженкинс отвърна на погледите им, без да сваля невъзмутимата си усмивка.

— Мога ли да ви предложа да седнете — каза Хауърд, посегна към наредените един върху друг столове и леко позадъхан, постави един на четири метра от масата.

— Благодаря — рече тя и го придърпа с два метра по-напред.

— Дами и господа — провикна се Хауърд, — тази вечер имаме посетител в галерията за журналисти: госпожица Алисън Дженкинс от „Ярвил енд Дистрикт Газет“.

Неколцина проявиха интерес, та дори и радост по повод появата на Алисън, но повечето я изгледаха с подозрение. Хауърд пристъпи към челото на масата под въпросителните погледи на Обри и Шърли.

— Призрака на Бари Феърбрадър — подхвърли им Хауърд под сурдинка и внимателно се настани на пластмасовия стол (един вече беше поддал под килограмите му на по-предишното заседание). — И „Белчапъл“. А, ето го и Тони! — провикна се, та Обри чак подскочи. — Влизай, Тони, заповядай. Предлагам да изчакаме още две минути за Хенри и Шийла, а?

Тихите разговори около масата бяха малко по-приглушени от друг път. Алисън Дженкинс вече записваше нещо в бележника си. Всичко е заради оня проклет Феърбрадър, мина му през ума на Хауърд. Той обичаше да кани журналисти. И за част от секундата Хауърд се улови, че си мисли за Бари и за Призрака като за един и същ човек — раздорник и приживе, и в смъртта.

И Парминдер, подобно на Шърли, пристигна за заседанието с куп материали, захлупени сега отгоре с дневния ред, който тя се правеше, че чете, за да не й се налага да разговаря с околните. А всъщност си мислеше за седналата почти право зад нея жена. В „Ярвил енд Дистрикт Газет“ вече бяха писали за припадъка на Катерин Уидън и за оплакванията на семейството й от нейния джипи. Парминдер не беше спомената поименно, но журналистката несъмнено знаеше коя е. А не беше изключено Алисън да е чула и за анонимния постинг по адрес на Парминдер на уебсайта на общинския съвет.

Успокой се. Почваш да приличаш на Колин.

Хауърд отбеляза отсъстващите и попита дали има корекции по протокола от предишното заседание, но Парминдер едва го чуваше през шума от собственото й сърцебиене в ушите й.

— Така. А сега, ако няма възражения — обяви Хауърд, — пристъпваме към точка осма и точка девета от дневния ред не за друго, а понеже окръжният съветник Фоли има какво да каже и по двата въпроса, а няма възможност да остане за много дълго…

— Само до осем и половина — допълни Обри и погледна часовника си.

— … Така че, ако няма възражения — няма, нали? — имаш думата, Обри.

Обри изложи позицията си просто и без емоции. Предстояло преразглеждане на административните граници и за пръв път се появили желания и извън Пагфърд за връщането на „Фийлдс“ към Ярвил. Онези, които целели да прибавят нови важни гласове към антиконсервативната опозиция в Ярвил, смятали, че си заслужавало в това отношение да се поемат от Пагфърд сравнително дребните разходи по комплекса, отколкото да оставят тези гласове в Пагфърд, където консерваторите, така или иначе, управлявали несменно от 50-те години насам. А и всичко това можело да стане под предлог, че се извършва опростяване и усъвършенстване на управлението на района: поначало Ярвил и сега предоставял повечето комунални услуги в него.

В заключение Обри заяви, че ако Пагфърд реши наистина да се откаже от комплекса, трябвало да изяви тази своя воля в ясна и недвусмислена декларация до окръжния съвет.

— … Едно хубаво, ясно послание от ваша страна — каза, — смятам, че този път ще…

— Досега нямаше полза — обади се някакъв фермер и неколцина души измърмориха, че е прав.

— Да, Джон, но сега за пръв път ни приканват да заявим официално становището си — намеси се Хауърд.

— А не е ли редно да решим първо какво е това наше становище, преди да сме го обявили на всеослушание? — попита с леден тон Парминдер.

— Хубаво — рече невъзмутимо Хауърд. — Искаш ли първа думата, доктор Джаванда?

— Не знам колко от вас са чели статията на Бари в „Газет“ — подхвана Парминдер. Всички лица бяха извърнати към нея, а тя в това време се мъчеше да не мисли нито за анонимния постинг, нито за седналата зад гърба й журналистка. — Според мен там е изложено най-убедително защо „Фийлдс“ трябва да остане част от Пагфърд.

И Парминдер забеляза как записващата делово Шърли хвърли лека усмивка на химикалката си.

— Да бе, като ни убеждава колко полезно щяло да е за такива като Кристъл Уидън — обади се от края на масата възрастна жена, на име Бети, която Парминдер поначало ненавиждаше.

— Като ни напомня, че обитателите на „Фийлдс“ са част от нашето общество — отвърна.

— Те обаче смятат себе си за ярвилци — подхвърли фермерът. — Открай време.

— Доколкото си спомням — продължи Бети, — точно тая Кристъл Уидън блъсна някакво дете в реката по време на излет.

— Не е вярно — ядоса се Парминдер. — Дъщеря ми е била там… две момчета се сбили… но така или иначе…

— Аз пък чух, че Кристъл Уидън била виновна — настоя Бети.

— Значи, си чула погрешно — каза Парминдер; само че не го каза, ами го извика.

И шокира всички. Шокира и себе си. Ехото заотскача от старите зидове. Парминдер едва успя да преглътне; остана с наведена глава, вперила очи в дневния ред, и дочу някъде отдалече гласа на Джон:

— Бари по-добре за себе си да беше писал, а не за момичето. Той поне има голяма полза от „Сейнт Томас“.

— Лошото е — намеси се друга жена, — че покрай всеки Бари излизат и куп нехранимайковци.

— В крайна сметка това са си хора от Ярвил — обади се мъж. — И мястото им е в Ярвил.

— Това не е вярно — каза умишлено тихо Парминдер, но всички млъкнаха в очакване тя пак да повиши глас. — Изобщо не е вярно. Погледнете въпросното семейство Уидън. Точно това е искал да каже Бари: че живеят в Пагфърд от години, но…

— Но се преместиха в Ярвил! — заяви Бети.

— Понеже тук не е имало свободни жилища — оспори я Парминдер, борейки се да овладее нервите си. — Защото никой от вас не е искал в покрайнините на градчето да се строят нови жилищни сгради.

— Извинявай, ама ти тогава още не живееше тук — рече с поруменяло лице Бети и демонстративно отмести поглед от Парминдер. — Изобщо не ти е ясна историята.

Започнаха се общи приказки: заседанието се разби на няколко отделни разговора, които Парминдер изобщо не успя да проследи. Нещо я бе стиснало за гърлото и не смееше да погледне никого в очите.

— Да гласуваме в такъв случай — прогърмя предложението на Хауърд и всички около масата се умълчаха. — Моля онези, които са съгласни да уведомим окръжния съвет, че Пагфърд с удоволствие приема преразглеждането на общинските граници с цел извеждането на „Фийлдс“ от наша юрисдикция, да гласуват.

Парминдер стискаше юмруци в скута си, забила ноктите и на двете си ръце във възглавничките на дланите. Чу шумоленето на ръкави около себе си.

— Чудесно! — обяви Хауърд, а веселият му глас отекна тържествуващо от гредореда. — Ами ние с Тони и Хелън ще съставим черновата и ще я разпратим до всички, после ще я внесем. Чудесно!

Двама-трима от съветниците изръкопляскаха. Зрението на Парминдер се замъгли и тя стисна очи. Дневният ред заплава напред-назад и излезе от фокус. Тишината продължи толкова дълго, че накрая тя не удържа и вдигна глава: вълнението на Хауърд го бе принудило да прибегне до инхалатора си и повечето съветници го наблюдаваха тревожно.

— Дотук добре — изхриптя зачервеният и сияещ Хауърд и прибра инхалатора. — Така че, ако няма желаещи да допълнят нещо… — и направи недоловима пауза — преминаваме към точка девета: „Белчапъл“. И по този въпрос Обри има какво да ни каже.

Бари нямаше никога да допусне това да стане. Щеше да спори. Щеше да разсмее Джон и да го убеди да гласува за нас. Наистина трябваше да пише за себе си, а не за Кристъл… Не оправдах доверието му.

— Благодаря, Хауърд — каза Обри.

Кръвта блъскаше в ушите на Парминдер, а ноктите й се забиваха все по-дълбоко в дланите.

— Както ви е известно, на окръжно ниво сме принудени да предприемем изключително сериозни мерки за икономия…

Беше влюбена в мен и очите и я издаваха всеки път щом ме погледнеше…

— … и един от поставените под лупа обекти е този в „Белчапъл“ — продължаваше Обри. — Затова ми се стори, че следва да повдигна тук въпроса, тъй като, както знаете, сградата е общински имот…

— … А срокът за наемането й почти е изтекъл — добави Хауърд. — Което си е вярно.

— Но пък не съм чул някой да е проявил интерес към тази стара сграда — намеси се един пенсиониран счетоводител от другия край на масата. — И доколкото знам, имотът е в доста занемарено състояние.

— О, сто на сто ще намерим друг наемател — заяви най-спокойно Хауърд, — но не там е работата. Въпросът е дали смятаме, че клиниката е полезна…

— Въпросът изобщо не е в това — засече го Парминдер. — Не е работа на общинския съвет да преценява доколко полезна е тази клиника. Ние не финансираме дейността й. Така че не носим отговорност за нея.

— Но сме собственици на сградата — каза Хауърд, все така усмихнат, все така учтив. — И е напълно естествено да искаме да разгледаме…

— В случай че ще разглеждаме сведения за дейността на клиниката, смятам, че е много важно да си съставим балансирана представа — рече Парминдер.

— Много извинявай, доктор Джаванда — запримигва насреща й Шърли, — но би ли била така добра да не прекъсваш председателстващия? Много трудно се води протокол, ако взаимно се прекъсваме. Ох, ето че и аз те прекъснах — добави с усмивка. — Прощавай!

— Предполагам, че общината държи да получава и в бъдеще доход от сградата — продължи Парминдер, без да обърне внимание на Шърли. — Но, доколкото ми е известно, друг възможен наемател не се е явил. Което ме кара да се запитам: за какво тогава се занимаваме изобщо с прекратяването на наемните отношения с клиниката?

— Защото не ги лекуват — обади се Бети. — Само им дават още дрога. Много ще се радвам, ако се махнат.

— На ниво окръжен съвет сме изправени пред някои доста трудни решения — съобщи Фоли. — Правителството си е поставило за цел да намали разходите за местно самоуправление с над един милиард. Така че не ще можем и в бъдеще да предлагаме всички услуги, които сме предлагали досега. Това е положението.

Парминдер страшно се дразнеше от начина, по който колегите й съветници се държаха пред Фоли — как попиваха плътния му модулиран глас и кимаха леко, докато го слушат. Много добре знаеше, че са й измислили и прякор: Бръмбезспир.

— Според наличните изследвания, по време на стопанска криза нелегалната употреба на наркотици нараства — каза.

— Но това си е личен техен избор — не отстъпваше Бети. — Никой не ги кара насила да се дрогират.

И се огледа да види кой я подкрепя. А Шърли й се усмихна.

— Изправени сме пред ред трудни решения — повтори Обри.

— При което сте седнали двамката с Хауърд — пресече го Парминдер — и сте решили да се отървете от клиниката, като я изхвърлите от сградата.

— Сигурно има и по-ефикасни начини за изразходване на средства, отколкото за една тайфа престъпници — обади се и счетоводителят.

— Аз лично бих им отнела и всички социални помощи — каза Бети.

— Просто ме поканиха на заседанието ви, за да ви запозная с онова, което става на окръжно ниво, доктор Джаванда — изрече спокойно Обри. — Само толкова.

— Хелън! — избоботи Хауърд и посочи друга съветничка, която от една минута вдигаше ръка да се изкаже.

Но Парминдер изобщо не чу какво говори тя. Съвсем беше забравила за купчината листове под дневния ред, които бяха коствали толкова много време на Кей Бодън: всичките там статистики, профили на успешни лечения и обяснения за ползата от метадона в сравнение с хероина; изследванията за финансовата и обществената цена на хероиновата наркомания. Всичко наоколо й като че леко се втечни и стана по-нереално; и усети, че ще избухне така, както през живота си не беше избухвала, но нямаше място нито за съжаление, нито за предотвратяване — за нищо, освен да наблюдава самата експлозия; станало беше късно, прекалено късно…

— … смятат, че обществото им е длъжно — казваше Обри Фоли. — А не са работили дори един ден през живота си.

— Да не говорим — допълни го Хауърд, — че проблемът има всъщност едно съвсем просто решение: да спрат да приемат дрогата.

И се извърна с помирителна усмивка към Парминдер:

— Наркотична абстиненция, или както му викат там — „колд търки“, нали така, доктор Джаванда?

— А, значи, ти смяташ, че те са длъжни да поемат сами отговорността за своето пристрастяване и да променят поведението си, така ли? — попита Парминдер.

— Най-кратко казано — да.

— За да не принуждават държавата да харчи повече пари по тях.

— Точно…

— А ти, Хауърд Молисън — повиши глас Парминдер, погълната от тихото изригване, — даваш ли си сметка колко десетки хиляди лири струваш ти на системата за здравеопазване само защото не можеш да спреш да се тъпчеш?

От врата на Хауърд към бузите му тръгна мощно виненочервено петно.

— Имаш ли представа колко е похарчено за твоя байпас, за твоите лекарства, за дългия ти болничен престой? Плюс всичките ти ходения по докторите да се занимават с твоята астма, с кръвното ти и с гадните ти кожни обриви, всички те също така причинени от отказа ти да намалиш собственото си тегло?

Гласът на Парминдер премина в писък, други съветници взеха да се обаждат в защита на Хауърд; Шърли скочи на крака; а Парминдер не спираше да крещи и да събира книжата, които някак си се бяха разпилели от жестикулирането й.

— Ами къде ти е поверителността на данните на пациента? — викаше насреща й Шърли. — Безобразие! Пълно безобразие!

Още с излизането си през вратата, Парминдер чу през ядните си хлипове как Бети настоява да бъде незабавно изключена от съвета; почти на бегом се изнесе от залата, давайки си сметка, че стореното от нея е истински катаклизъм, и с единственото желание да бъде погълната от мрака и да изчезне завинаги.

IX

В „Ярвил енд Дистрикт Газет“ решиха да проявят известно благоразумие в репортажа си за казаното през най-настървеното заседание на пагфърдския общински съвет, откакто свят светува. Но и това не помогна: силно редактираният материал, допълнен с цветистите описания от първа ръка на почти всички присъствали, все пак успя да създаде широко разпространили се клюки. На всичко отгоре, друг материал, започващ също от първа страница, описваше подробно анонимните интернет атаки от името на покойника, които, както пишеше Алисън Дженкинс, пораждат значителни предположения. Подробности на 4 страница. При все че имената на обвиняемите и подробностите за предполагаемите им простъпки не се споменаваха, наличието в ежедневния печат на изрази от рода на „сериозни обвинения“ и „криминална дейност“ разтревожиха Хауърд повече и от първоначалните постинги.

— Трябваше още след първия да засилим защитата на сайта — каза той на жена си и съдружничката си, така както беше седнал пред камината.

По прозорците ръсеше тих пролетен дъжд, а ливадата отзад блещукаше с малки червени точици светлина. Хауърд обаче зъзнеше и беше присвоил всичката топлина от фалшивите въглени на електрическата камина. От няколко дни насам почти всички клиенти в гастронома и кафето обсъждаха единствено анонимните постинги, Призрака на Бари Феърбрадър и избухването на Парминдер Джаванда по време на заседанието на съвета. Хауърд направо умираше от яд, че онова, за което се беше разкрещяла, бе станало тема на всеобщи разговори. За пръв път, откакто се помнеше, се чувстваше неудобно в собствения си магазин и разтревожен за доскоро непоклатимото му положение в Пагфърд. Ето че изборите за заместник на Бари Феърбрадър предстояха на другия ден, а вместо, както досега, Хауърд да е изпълнен с жизнерадостно очакване, беше обзет от тревога и нерви.

— Голяма беля стана. Много голяма.

Понечи да се почеше по корема, но в последния миг дръпна ръката си и с мъченическо изражение реши да устои на сърбежите. Нямаше скоро да забрави какво му изкрещя доктор Джаванда пред целия съвет и пред пресата. Двамата с Шърли провериха впоследствие какво предвижда в такива случаи Британският медицински съвет (БМС), срещнаха се и с доктор Крофърд и подадоха официално оплакване. Оттогава Парминдер не се беше вясвала на работа, което беше признак, че съжалява за избухването си. Въпреки това Хауърд не успяваше да се отърси от спомена за изражението на лицето й, когато му крещеше. Гледката на такава омраза върху лицето на друг човек направо го потресе.

— Ще се размине полека-лека — утешаваше го Шърли.

— Не съм убеден — отвърна Хауърд. — Никак не съм убеден. В лоша светлина се поставихме. Съветът. Разправиите пред пресата. Създадохме впечатление за разцепление. Обри казва, че на окръжно ниво никак не били доволни. Да не говорим, че декларацията ни за „Фийлдс“ е абсолютно подкопана. Това, да се разправяме публично, да си вадим кирливите ризи… ни най-малко не убеждава, че съветът говори от името на гражданството.

— Но той точно това прави — изсмя се тихичко Шърли. — Вече никой от Пагфърд не желае „Фийлдс“… е, почти никой де.

— От статията излиза, че сме се нахвърлили на привържениците на „Фийлдс“ и че сме се мъчили да ги сплашим — каза Хауърд, поддаде се на изкушението да се почеше и го направи с хъс. — Той, Обри, е съвсем наясно, че не беше човек от нашата фракция, но от описанията на журналистката излиза другояче. Обаче друго ще ти кажа: ако от Ярвил ни изкарат некадърни или подли… знаеш ли от колко години чакат подобна възможност.

— Няма да стане — възрази му на мига Шърли. — Не може да стане.

— Пък аз си мислех, че работата е опечена — не обърна внимание на жена си Хауърд, а продължи да разсъждава по въпроса за „Фийлдс“. — Реших, че сме успели. Че сме се отървали от тях.

Статията, в която вложи толкова време, за да разясни най-подробно защо комплексът и клиниката за наркомании „Белчапъл“ само цедят и загрозяват Пагфърд, остана напълно засенчена от скандалите, свързани с избухването на Парминдер и Призрака на Бари Феърбрадър. Хауърд беше успял да забрави какво удоволствие бе изпитал от обвиненията против Саймън Прайс и как изобщо не му беше хрумнало да ги свали, преди да му се обади жената на Прайс.

— От окръжния съвет — каза Хауърд на Морийн — получих имейл с куп въпроси по отношение на уебсайта ни. Искат да знаят какви стъпки сме предприели срещу клеветническите коментари. Смятат, че защитата на сайта била много слаба.

Шърли обаче долови в думите му и лично порицание и бе принудена да заяви студено:

— Вече ти казах, Хауърд — направила съм всичко необходимо.

Предния ден, докато Хауърд беше на работа, дойде племенникът на едни приятели на Хауърд и Шърли, който бе стигнал до средата на следването си по компютърна техника. И препоръча на Шърли да закрият лесния за хакване уебсайт, да докарат „някой, който ги разбира тия работи“, и да създадат нов.

Шърли едва успяваше да схване по една дума от всеки десет технически термина, с които я заливаше младежът. Известно й бе, че да „хакваш“, означава да влезеш незаконно в даден сайт, но когато студентът престана да я дави в специализирания си жаргон, тя остана с погрешното впечатление, че Призрака е успял някак си да се добере до чужди пароли, най-вече посредством уж небрежно задавани коварни въпроси в разговор с тези хора.

В резултат на което Шърли разпрати имейли до всички с нареждане да си сменят паролите и в никакъв случай да не споделят новата с когото и да било. Точно това имаше предвид, когато каза: „Направила съм всичко необходимо“.

Нищо обаче не предприе по отношение на затварянето на сайта, на който бе хранител и уредник, нито спомена нещо по този повод на Хауърд. Боеше се, че ако създадат нов сайт с всичките му там мерки за сигурност, които умният младеж предлагаше, той щеше да се окаже прекалено сложен за нейните управленски и технически умения. Тя и сега беше стигнала до границите на своите възможности, но беше решена да не изпуска администраторския пост.

— Ако изберат Майлс… — подхвана Шърли.

Но Морийн я прекъсна с плътния си глас:

— Да се надяваме, че всичките тези неприятности не са се отразили зле на шансовете му. Дано не причинят някоя ответна реакция срещу него.

— Хората много добре знаят, че Майлс няма нищо общо с тези неща — изрече ледено Шърли.

— Мислиш ли? — попита Морийн, а Шърли направо усети, че я мрази. Как смее тая да седи във всекидневната й, че и да й противоречи? А на всичко отгоре и Хауърд кимаше, че е съгласен с Морийн.

— И мен тъкмо това ме притеснява — каза той, — а Майлс сега ни е по-нужен от всякога. За да възвърнем на съвета определена сплотеност. Понеже, след като Бръмбезспир каза, каквото имаше да казва, и след всичкия шум, който се вдигна, ние дори не гласувахме по въпроса за „Белчапъл“. Майлс страшно ни трябва.

Шърли обаче бе вече напуснала стаята в знак на безмълвен протест против това, че Хауърд бе взел страната на Морийн. Зае се с чаените чаши в кухнята, но вътрешно беснееше и се питаше дали да не сложи прибори само за двама, та Морийн да получи намека, който така яко заслужава.

Но в душата си Шърли продължаваше да изпитва единствено непокорен възторг спрямо Призрака. Обвиненията му бяха разкрили истината за хора, които не й бяха симпатични и които мразеше — хора вредители, опърничави хора. И беше убедена, че пагфърдските избиратели ще споделят нейния начин на мислене и ще гласуват за Майлс, а не за онзи отвратителен човек Колин Уол.

— Кога ще ходим да гласуваме? — попита Шърли Хауърд на влизане с подрънкващата табла прибори за чай, като подчертано пренебрегна Морийн (все пак на бюлетината ще сложат знак срещу името на своя си син, я).

И страшно се подразни, когато Хауърд предложи и тримата да отидели, след като затворят магазина и кафето.

Майлс Молисън бе не по-малко притеснен от баща си да не би безпрецедентната мрачна атмосфера, предшестваща плануваното за идния ден гласуване, да помрачи шансовете му за победа. Рано сутринта влезе в магазинчето за вестници на площада и успя да долови късче от разговора между жената зад щанда и възрастния й клиент.

— … Той, Молисън, открай време се мисли за крал на Пагфърд — разправяше старецът, без да усети вдървената физиономия на продавачката. — А пък аз харесвах Бари Феърбрадър. Обаче — трагедия. Жива трагедия. А момчето на Молисън също го знам: състави ни завещанията. Но ми се стори доста самодоволен.

При тези думи Майлс не посмя да се обади, а се изсули от магазинчето, поруменял като някое учениче. И се запита дали пък дядката не е авторът на онова анонимно писмо. Създаденото за собственото му удобство внушение, че е масово харесван, се разтърси из основи, при което Майлс взе да си въобразява как ли ще се чувства, ако на следващия ден никой не гласува за него.

Вечерта, както се събличаше да си легне, се загледа в отражението на безмълвната му съпруга в огледалото на тоалетката й. От доста дни Саманта се изказваше единствено със сарказъм при всяко споменаване на изборите. Точно тази вечер малко утеха, малко нежност нямаше да му се отразят никак зле. Освен дето му се и ебеше. И то от сума ти време. Ако погледнеше назад, май от нощта, преди да се гътне Бари Феърбрадър. Тогава тя бе леко подпийнала. Напоследък доста често й се налагаше да подпийва преди такива случаи.

— Как върви бизнесът? — попита, загледан в огледалото как тя си разкопчава сутиена.

Саманта не му отговори веднага. Заразтрива дълбоките червени следи, които впитият сутиен бе оставил по кожата под мишниците й, после, без да го погледне, му отвърна:

— Честно казано, и аз исках да си поговорим по този въпрос.

Каза го обаче с огромна неохота. От няколко седмици се мъчеше да избегне този разговор.

— Рой е на мнение, че ще трябва да закрия магазина. Нещата нещо не вървят.

Ако Майлс научеше колко зле вървят всъщност нещата, направо щеше да изпадне в шок.

Понеже и самата тя остана шокирана, когато счетоводителят й изложи положението в най-откровени краски. Тя хем го знаеше, хем се правеше, че не го знае. Странно как мозъкът ти съзнава нещо, което сърцето ти отказва да приеме.

— О — рече Майлс. — Но уебсайтът ще си остане, нали?

— Ъхъ — каза тя. — Уебсайта ще го има.

— Е, и така се ядва — каза утешително Майлс. Замълча за минута, в памет на обозепочившия магазин. После попита: — Случайно да си чела „Газет“ днес?

Тя се пресегна да извади нощницата изпод възглавницата си, с което му предложи приятен изглед към гърдите си. Сексът категорично щеше да го отпусне.

— Много жалко, Сам — каза и се присламчи към нея по леглото, после я зачака да си облече нощницата, преди да я обгърне с две ръце. — За магазина. Симпатично местенце беше. Пък и толкова отдавна го имаш… трябва да са поне десет години, нали?

— Четиринайсет — поправи го Саманта.

Съвсем ясно й беше какво иска той. Беше й на езика да му каже да върви и сам да си го начука, а тя да се оттегли в свободната стая, но това щеше да предизвика разправия и лоша атмосфера, а от всичко на света в момента най-много желаеше да тръгне след два дни за Лондон с Либи, облекли тениските, които беше купила за двете, и да прекара цяла вечер в непосредствена близост до Джейк и бандата му. Тази екскурзия съставляваше цялостната сума от текущото щастие на Саманта. Освен това сексът вероятно би посмекчил нарастващото раздразнение на Майлс от отсъствието й от празненството за рождения ден на Хауърд.

Хубаво, в такъв случай нека я прегръща и целува. Затвори очи, качи се отгоре му и си въобрази, че язди Джейк по безлюден бял плаж — тя на деветнайсет, а той на двайсет и една. И стигна до оргазъм в мига, в който си представи как Майлс ги наблюдава, бесен, с бинокъл от далечно водно колело.

X

В девет сутринта в деня на изборите за овакантения от Бари пост Парминдер излезе от „Старият дом на свещеника“ и се упъти по „Чърч Роу“ към дома на семейство Уол. Почука на вратата и изчака търпеливо появата на Колин.

Около кървясалите му очи и под скулите му личаха плътни сенки; кожата му сякаш бе изтъняла, а дрехите му — уголемили. Той и досега не се беше върнал на работа. Вестта, че Парминдер е обявила с крясъци на обществено място поверителни медицински сведения за Хауърд, се беше отразила отрицателно на колебливото му възстановяване; трудно можеше човек да повярва, че допреди няколко вечери е съществувал един съвсем друг Колин — седнал на коженото пуфче и преструващ се на убеден в победата си.

— Всичко ли е наред? — попита я и предпазливо затвори вратата зад нея.

— Няма проблем — отвърна му. — Просто си мислех, че би желал да ме придружиш до Черковната зала, за да гласуваме.

— Аз… не — успя да промълви едва-едва. — Извинявай.

— Знам какво ти е, Колин — каза с тих, притеснен глас Парминдер. — Но ако не гласуваш, това ще е равносилно на тяхна победа. А аз няма да допусна да ни победят. Отивам и пускам гласа си за теб, а освен това настоявам и ти да дойдеш с мен.

На практика Парминдер беше временно отстранена от работа. Молисънови бяха подали оплаквания до всички професионални организации, на които намериха адресите, така че доктор Крофърд се принуди да я помоли известно време да не се явява в клиниката. За своя най-голяма изненада, Парминдер усещаше едно особено чувство на свобода.

Колин обаче завъртя глава. Стори й се, че в очите му бликнаха сълзи.

— Не мога, Минда.

— Можеш! Можеш, Колин! Длъжен си да се опълчиш против тях! Мисли си за Бари!

— Не мога… Съжалявам… Аз…

Издаде звук, като че се дави, и избухна в ридания. И в миналото беше плакал в кабинета й — от отчаяние, обременен от страха, който го натискаше през всеки ден от живота му.

— Ела — каза му тя най-спокойно, хвана го за ръка и го поведе към кухнята, където му връчи ролката салфетки и го остави да ридае до хълцане. — Теса у дома ли е?

— Отиде на работа — изпъшка и отри очи.

Върху кухненската маса лежеше покана за партито по случай шейсет и петия рожден ден на Хауърд Молисън; някой я беше скъсал на две по средата.

— И аз получих — рече Парминдер. — Преди да му се разкрещя. Чуй какво ще ти кажа, Колин. Гласуването…

— Не мога… — прошепна Колин.

— … ще им покаже, че не са ни победили.

— А те успяха — каза Колин.

Парминдер избухна в смях. Колин я зяпна за миг с отворена уста, после и той се разсмя — мощно, гръмовно, като лая на едър пес.

— Добре — обяви Парминдер. — Прогониха ни от работа и не желаем да си покажем носа от дома, но във всяко едно друго отношение ние сме си тип-топ, нали?

Колин сне очилата си, обърса мокрите си очи и се нахили.

— Тръгвай, Колин. Решена съм да гласувам за теб. Борбата тепърва започва. Та нали, след като избухнах и обявих пред целия съвет и пред местния печат, че Хауърд Молисън по нищо не се различава от най-обикновения наркоман…

За най-голямо нейно удоволствие той наново избухна в смях; не го бе чувала да се смее така от Нова година, с тази разлика, че тогава го разсмя Бари.

— … те забравиха да гласуват за изгонването на клиниката за наркомании от „Белчапъл“. Така че бъди така добър да си облечеш палтото и да тръгнеш с мен.

Колин престана да пръхти и да се кикоти. И се втренчи в огромните си длани, които се търкаха една в друга така, сякаш се мъчеше да отмие нещо.

— Нищо още не е приключило, Колин. Ти олицетворяваш една алтернатива. Хората не обичат Молисънови. Успееш ли да влезеш, ще подсилиш позицията ни. Моля ти се, Колин.

— Добре — каза той след известно време, шашнат от собствената си смелост.

Не им се наложи да вървят много; въздухът беше ясен, чист, а в ръката си всеки стискаше регистрационната си гласоподавателска карта. Оказаха се единствените гласуващи в Черковната зала. Отбелязаха с плътно кръстче името на Колин в бюлетината си и си тръгнаха с усещането, че са извършили малка пакост.

Майлс Молисън тръгна да гласува едва към обед. На излизане се спря на вратата на своя съдружник:

— Отивам да гласувам, Гав.

Гавин посочи притиснатата към ухото му телефонна слушалка; чакаше да го свържат с някого в застрахователното дружество на Мери.

— Ясно… Отивам да гласувам, Шона — обърна се Майлс към секретарката им.

Не беше излишно да им напомни, че се нуждае от подкрепата и на двама им. Слезе на бегом по стълбите и се отправи към „Медният чайник“, където, в кратката посткоитална размяна на думи, се бе разбрал да се чака с жена си, та да отидат заедно до Черковната зала.

Саманта прекара цялата сутрин у дома, след като повери магазина в ръцете на помощничката си. Не можеше да отлага до безкрайност момента, в който ще й се наложи да съобщи на Карли, че бизнесът им се е провалил и че Карли остава без работа, но не намери сили в себе си да й го каже точно преди уикенда и лондонския концерт. И изпита изблик на бяс, когато Майлс цъфна с развълнуваната си усмивчица.

— Татко няма ли да идва? — бяха първите му думи.

— Ще ходят, след като затворят — каза Саманта.

В залата завариха две възрастни жени в кабинките за гласуване. Саманта се загледа в трайно накъдрените им металносиви тилове, в дебелите им палта и още по-дебелите им глезени и си представи как самата тя ще изглежда след време. По-чепатата от двете възрастни дами забеляза на излизане Майлс, пусна му сияйна усмивка и го уведоми:

— Току-що гласувах за вас!

— Много ви благодаря! — каза ощастливеният Майлс.

Саманта влезе в кабинката и със завързания на връвчица молив в ръка впери поглед в двете имена: Майлс Молисън и Колин Уол. След което нервно надраска „Мразя проклетия ви Пагфърд“ през бюлетината, сгъна я на две, отиде до урната и я пусна вътре, без да се усмихне.

— Благодаря ти, любов моя — измърмори тихо Майлс и я потупа по гърба.

Теса Уол, която през живота си не беше пропуснала нито едни избори, мина с колата покрай Черковната зала на връщане от училище, но не спря. Рут и Саймън Прайс прекараха деня в най-сериозния си дотук разговор относно възможността да се преместят в Рединг. Рут изхвърли гласоподавателските им карти, докато разчистваше кухненската маса за вечеря.

Гавин поначало не възнамеряваше да гласува; ако Бари беше все още жив, може би щеше да отиде, но сега нямаше ни най-малко желание да помогне на Майлс да осъществи поредната цел в живота си. В пет и половина приготви куфарчето си, раздразнен и потиснат, понеже нямаше повече извинения да откаже на поредната покана на Кей да вечеря у тях. Но най-вече го дразнеше мисълта, че при наличието най-сетне на признаци на промяна в позицията на застрахователната компания в евентуална полза на Мери, той нямаше да има възможност да отиде лично да й го съобщи. Което го принуждаваше да запази новината за следващия ден: прекалено добра беше, че да я изхаби по телефона.

В мига, в който му отвори, Кей се впусна в картечните си тиради, които обикновено бяха признак, че е в лошо настроение.

— Извинявай, но денят ми беше отвратителен — каза, а той изобщо не беше успял да се оплаче, нито да си разменят нещо повече от най-бегли поздрави. — На всичко отгоре се прибрах късно и доникъде не съм я докарала с вечерята, но ти влизай.

От горния етаж долетя мощно думкане на барабани, придружено с як риф на бас китара. Гавин се зачуди как съседите още не са се оплакали. Кей забеляза вдигнатия му към тавана поглед и каза:

— А, Гая беснее, понеже някакво си момче, което си била харесала в Хакни, тръгнало с друго момиче.

Грабна напитата си вече чаша вино и гаврътна стабилна глътка. Съвестно й беше да нарича Марко де Лука „някакво момче“. Та той на практика се беше пренесъл у тях през седмиците преди да напуснат Лондон. Кей го възприемаше като чаровен, добре възпитан и отзивчив младеж — какъвто син и самата тя би желала да има.

— Ще го преживее — каза Кей, отхвърли спомените и се върна към картофите, които вареше. — Още е само на шестнайсет. На тая възраст бързо им минава. Налей си вино.

Гавин седна на масата с надеждата Кей да се сети да каже на Гая да намали музиката. Налагаше й се на практика да крещи, за да надвика съчетанието от вибрациите на бас китарата, тракането на капаците от тенджерите и шумното кухненско вентилаторче. И отново закопня за меланхоличното спокойствие на просторната кухня на Мери, за признателността на Мери и за нуждата й от присъствието му.

— Какво? — провикна се, понеже усети, че Кей току-що го е попитала нещо.

— Ходи ли да гласуваш, питам?

— Да гласувам ли?

— За общинския съвет!

— Ами. Притрябвало ми е.

Но не беше убеден, че го чу. Продължаваше да му приказва нещо, но успя да я чуе ясно едва след като тя се извърна към масата с ножове и вилици в ръка:

— … абсолютно отвратително е според мен, че общината влиза в комбина с Обри Фоли. И предполагам, че ако изберат Майлс, с „Белчапъл“ ще е свършено…

Изсипа картофите в гевгира и гласът й пак се удави в плясъка и трясъка.

— … ако онази глупачка не беше изтървала нервите си, сега щяхме да имаме по-големи шансове. Купища данни й дадох за клиниката, а тя май изобщо не ги е използвала. Взела да крещи на Хауърд Молисън, че е прекалено дебел. По-голям непрофесионализъм не съм виждала…

Клюката за публичното избухване на доктор Джаванда бе стигнала и до ушите на Гавин, който я възприе като нещо забавно.

— … цялата тази несигурност пречи ужасно на работещите в клиниката, да не говорим за клиентите им.

Гавин обаче се оказа неспособен да изпита нито съжаление, нито да се възмути; порази го единствено степента, до която Кей бе успяла да схване сложността и междуличностните конфликти в този смътен местен спор — поредното доказателство за това, как тя пуска все по-дълбоки и по-дълбоки корени в Пагфърд. Евентуалното му отърваване от нея се затрудняваше с всеки изминал ден.

Извърна глава и се загледа в обраслата градина отвъд прозореца. Беше предложил на Фъргъс да му помогне да оправят градината на Мери през идния уикенд. Ако му проработи късметът, Мери пак ще го покани да остане за вечеря и в такъв случай ще може да пропусне партито на Хауърд Молисън за шейсет и петия му рожден ден — събитие, което той, според Майлс, очаква с нетърпение.

— … исках да ми оставят Уидън, но Джилиън се запъна — не можело да си избираме. Ти на това избор ли му викаш?

— Извинявай, не те слушах — каза Гавин.

— Мати се върна — каза тя, а той се поозори, докато се сети, че става дума за колежката й, чиито случаи бе поела. — Поисках да ми оставят Уидънови, понеже в някои случаи човек успява да установи по-специални отношения с дадено семейство, но Джилиън не дава и дума да се издума. Ненормална работа.

— Ти май си единствената на този свят, която държи да има нещо общо с Уидънови — отбеляза Гавин. — Поне ако съдя по онова, което съм чул.

Кей трябваше да напъне цялата си воля, за да не му се озъби. Извади от фурната филетата сьомга. Музиката от стаята на Гая така дънеше, че усещаше вибрациите й по тавата, която тресна върху плота.

— Гая! — така изкрещя на път към стълбището, че Гавин подскочи. — ГАЯ! Намали тая лудница! ВЕДНАГА Я НАМАЛИ!

Силата на звука спадна с почти цял децибел. Кей се върна бясна в кухнята. Скандалът с Гая преди идването на Гавин беше надминал почти всичко досега. Стигна се дотам, че Гая обяви намеренията си да се обади на баща си и да поиска да се пренесе при него.

— Прав ти път, госпожице! — кресна й Кей.

Ами ако Брендън се съгласи? Напусна я, когато Гая беше само на месец. Сега е женен, с три нови деца. Има си огромна къща и хубава работа. Представи си, че каже „да“?

Гавин се зарадва на невъзможността да разговарят по време на вечеря; тишината се запълваше от думкането на музиката, така че можеше на спокойствие да си мисли за Мери. Още утре ще й каже, че застрахователното дружество май е готово на споразумение, а тя ще му се отплати с благодарност и възхита…

Почти беше омел чинията си, когато осъзна, че Кей и залък не е хапнала. Гледаше го втренчено през масата, а изражението й го разтревожи. Да не би да е разкрил по някакъв начин потайните си мисли…

Изведнъж музиката откъм Гая замлъкна. Пулсиращата тишина прозвуча ужасно даже на Гавин; прищя му се Гая да пусне нещо друго, и то — веднага.

— Ти дори не се мъчиш да се преструваш — каза измъчено Кей. — Не си правиш труда поне привидно да проявиш интерес, Гавин.

Той потърси най-лекия изход от положението:

— Имах тежък ден в службата. И съжалявам, че не успях да се гмурна още от вратата в тънкостите на местния политически живот…

— Не става дума за местния политически живот. Ти просто седиш с вид на човек, който би предпочел да е другаде, и това… това ме обижда. Какво всъщност искаш, Гавин?

А той си представи кухнята на Мери и сладкото й личице.

— Първо трябва да ти се моля да дойдеш, а ти още с пристигането си държиш да ми натъкнеш, че идваш без всякакво желание.

Надяваше се той да отговори: „Не е вярно“. Последният миг, в който отрицанието можеше да мине, се изсули. И сега се плъзгаха с все по-голяма скорост към кризата, за която Гавин копнееше с все сила, но и от която се ужасяваше.

— Кажи ми какво искаш — изрече тя уморено. — Само ми кажи.

И двамата усещаха как връзката им рухва под тежестта на всичко онова, което Гавин не желаеше да изкаже. И може би подтикнат от необходимостта да отърве и двама им от страданието, той затърси думи, които изобщо не възнамеряваше да произнесе на глас — никога може би, — но които някак си оправдаваха и двамата.

— Не исках така да стане, Кей — рече най-искрено Гавин. — Нямах такива намерения. Много съжалявам, но ми се струва, че съм влюбен в Мери Феърбрадър.

По изражението й долови, че я свари неподготвена.

— Мери Феърбрадър? — повтори тя.

— Имам чувството — каза той (и изпита определено горчиво-сладко удоволствие от възможността да говори на тази тема, при все че съзнаваше колко я наранява; не беше имал случай да го спомене на никой друг), — че не е отскоро. Никога не съм си го признавал… искам да кажа, ако Бари беше още жив, никога нямаше…

— Мислех, че е най-добрият ти приятел — прошепна Кей.

— Беше.

— Та той почина само преди седмици!

Не му стана никак приятно от думите й.

— Виж сега — каза. — Постарах се да бъда откровен с теб. И да съм справедлив и към двама ни.

— Да си справедлив ли?

Винаги си беше представял как всичко ще свърши в ураган от гняв, а ето че тя просто го гледаше със сълзи в очите как си облича палтото.

— Съжалявам — каза и излезе за последен път от дома й.

На тротоара го обзе прилив на радост и той се забърза към колата. Все пак щеше да успее още тази вечер да съобщи на Мери за застрахователното дружество.