Вакантен пост

I

Много, много пъти си беше представял Колин Уол как полицаите се появяват на прага му. И ето че най-сетне дойдоха в неделя привечер — жена и мъж, — но не за да арестуват Колин, а да търсят сина му.

Имало смъртен случай и „Нали Стюарт се казваше?“ бил свидетел. „У дома ли си е в момента?“

— О, боже мой! — каза Теса. — Роби Уидън… но това дете нали живее във „Фийлдс“… какво е търсило тук?

И полицайката се зае да й разясни внимателно какво според тях се било случило. „Тийнейджърите го изпуснали от погледа си“, бе фразата, която употреби.

Теса имаше чувството, че ще припадне.

— Значи, нямате представа къде е Стюарт? — попита полицайката.

— Нямаме — отвърна Колин, отслабнал и със сенки под очите. Къде са го видели за последно?

— Когато пристигнал колегата ми, Стюарт, изглежда, е… ъъ… побягнал.

— О, боже мой! — повтори Теса.

— Не се обажда — обяви спокойно Колин; беше се опитал да позвъни на Фатс по мобифона си. — Ще трябва да вървим да го търсим.

Колин цял живот бе репетирал наум как би действал при бедствие. Така че имаше пълна готовност. Сне палтото си от закачалката.

— Чакай да звънна на Арф — рече Теса и хукна към телефона.

Вестта за нещастията така и не беше стигнала още до изолираната над градчето „Хилтоп Хаус“. Мобифонът на Андрю иззвъня в кухнята.

— А’о — изрече с уста, пълна с препечен хляб.

— Анди, Теса Уол се обажда. Стю да е у вас?

— Не е — каза. — Съжалявам.

Макар ни най-малко да не съжаляваше, че Фатс не е с него.

— Станало е нещастие, Анди. Стю бил на реката с Кристъл Уидън, тя водела със себе си братчето си, детето се удавило, а Стю… Стю побягнал нанякъде. Имаш ли представа къде може да е отишъл?

— Не — отвърна автоматично Андрю, понеже така изискваше кодексът, който си бяха съставили с Фатс: На родител — никога нищо.

И все пак ужасът на онова, което му бе съобщила, се промъкна някак си по жицата като лепкава мъгла. И изведнъж всичко стана по-неясно, по-несигурно. Тя май се канеше да затвори.

— Един момент, госпожо Уол — рече. — Сетих се за нещо… там, до реката, има едно място…

— Съмнявам се, че точно сега би посмял да се приближи до реката — прекъсна го Теса.

Но с всяка отминала секунда Андрю все повече и повече се убеждаваше, че Фатс не би могъл да отиде другаде освен в Гнездото.

— Друго не ми идва наум.

— Кажи ми къде…

— Ще трябва да ти го покажа.

— До десет минути ще мина да те взема — викна тя.

Колин вече обикаляше пеш улиците на Пагфърд. Теса подгони нисана по виещия се по хълма път и видя, че Андрю я чака на ъгъла, откъдето обикновено вземаше автобуса. Взе да й показва как да мине най-пряко през града. Уличното осветление беше мижаво сред приближаващия здрач.

Паркираха до дърветата, където Андрю захвърляше бегача на Саймън. Теса слезе от колата и с озадачен и уплашен вид последва Андрю до ръба на водата.

— Не е тук — каза.

— Малко по-нататък е — рече Андрю и й посочи отвесното тъмно лице на хълма Парджетър, стигащо право долу до реката, без почти да остави перваз покрай буйните й води.

— Как по-нататък? — попита с ужас Теса.

Андрю поначало си даваше сметка, че каквато е ниска и пълна, няма начин да дойде с него.

— Ти чакай тук. Аз ще отида да видя.

— Опасно е! — викна тя над рева на мощната река.

Не й обърна внимание, а затърси познатите места за хващане и стъпване. Но докато напредваше сантиметър по сантиметър по възтесния перваз, и на двамата им мина през ума една и съща мисъл: ами ако Фатс е паднал, или е скочил в гърмящата току под Андрювите нозе река?

Теса изчака до водата Андрю да се изгуби от погледа й, после се извърна, за да не заплаче, защото, ако Стюарт беше там, бе длъжна да му говори със спокоен тон. И чак сега се запита къде ли е Кристъл. Полицаите нищо не споменаха, а ужасът й за съдбата на Фатс бе заличил всичките й други тревоги…

Мили Боже, дай ми да намеря Стюарт, молеше се тя. Дай ми да намеря Стюарт, Божичко.

После извади мобифона от джоба на жилетката си и се обади на Кей Бодън.

— Не знам дали чу — мъчеше се да надвика рева на водата и взе, че разказа всичко на Кей.

— Но аз вече не отговарям за нея по линия на „Социални грижи“ — каза Кей.

На седем метра от Теса Андрю успя да се добере до Гнездото. Вътре цареше пълен мрак; никога не беше идвал толкова късно. Заметна тялото си и влезе.

— Фатс?

Чу нещо да се движи в дъното на дупката.

— Ей, Фатс? Тука ли си?

— Да имаш огънче, Арф? — произнесе неразпознаваем глас. — Изтървах проклетия си кибрит.

Андрю понечи да викне на Теса, но тя, така или иначе, нямаше представа за колко време се стига до Гнездото. Ще почака малко.

Подаде му запалката си. И на мъждукащата светлина от пламъчето забеляза, че външността на приятеля му се е променила до не по-малка степен от гласа му. Очите му се бяха подули; цялото му лице беше подпухнало.

Пламъчето угасна. В мрака грейна върхът на цигарата на Фатс.

— Удави ли се? Братчето й?

Андрю не бе очаквал Фатс да не знае.

— Да — каза, после добави. — Доколкото знам. Така… така чух.

Настъпи тишина, последвана в тъмното от тънък писък, като от прасенце.

Андрю провря глава навън, доколкото посмя, само и само шумът на реката да заглуши риданията на Фатс, и се провикна:

— Тука е, госпожо Уол, тука е!

II

В разхвърляната къщурка до реката, в която всички одеяла, тапицирани столове и протрити килимчета бяха вече прогизнали във вода, полицайката прояви безкрайно внимание и грижовност. Възрастната дама, чиято собственост бе къщата, донесе термофор и чаша врял чай, която Сухвиндер не можеше да поднесе към устата си, понеже трепереше като пневматичен чук. Но успяваше от време на време да даде по малко информация: своето име, името на Кристъл и името на удавеното дете, което в момента качваха в линейка. Човекът, който бе разхождал кучето си, се оказа малко глух; даваше показания пред полицията в съседната стая, а Сухвиндер ненавиждаше начина, по който тръбеше своето описание на събитията. Оставил беше кучето си завързано за едно дърво точно под прозореца й и то се скъсваше да вие.

После от полицията се обадиха на родителите й, те дойдоха и още с влизането си понеслата чисти дрехи Парминдер успя да събори масичката на възрастната дама и да строши едно от украшенията й. В тясната баня Парминдер погледна дълбокия мръсен срез по крака на Сухвиндер, откъдето по пухкавата постелка на пода капеха черни точки, и веднага писна на Викрам, който изказваше благодарности на висок глас към всички в преддверието, че трябва да закарат моментално Сухвиндер до болницата.

В колата тя повърна наново, а седналата до нея на задната седалка Парминдер я обърса, като през цялото време не преставаше да говори на висок глас с Викрам; баща й взе да се повтаря с изказвания от рода на „ще се наложи да й направим упойка“ и „тази рана без шевове няма да се размине“, а на задната седалка, до тресящата се и напъваща се да повръща Сухвиндер, Парминдер току кажеше: „Можело е да умреш. Можело е да умреш“.

Сухвиндер имаше чувството, че все още е под вода, или най-малкото — на място, където не може да диша. Опита се да проговори, дано я чуят.

— Кристъл знае ли, че то умря? — попита през тракащи зъби, та се наложи Парминдер да я накара да повтори няколко пъти въпроса си.

— Не знам — отвърна й най-после. — Но ти си можела да умреш, Джоли.

В болницата пак я накараха да се съблече, но този път майка й беше с нея зад паравана, а тя усети с прекалено голямо закъснение грешката си — едва след като видя изписания в очите на Парминдер ужас.

— Боже мили — рече и сграбчи ръката на Сухвиндер. — Божичко! Какво си си направила?

Сухвиндер нямаше думи, затова си позволи да изпадне в рев и неудържимо зъзнене, а в това време Викрам крещеше на всички, включително и на Парминдер, да я оставят на мира, но и да не се мотаят, по дяволите — тая рана трябва да се почисти, после да се зашие, да й дадат болкоуспокояващи и да мине през рентгена…

По едно време се озова на легло с по един родител от двете й страни, всеки хванал да гали по една от ръцете й. Вече се беше стоплила, усещаше се изтръпнала, но кракът беше престанал да я боли. Отвъд прозорците небето се беше стъмнило. Чу как майка й каза на баща й:

— Хауърд Молисън получил нов удар. Майлс ме молеше да отида.

— Ебаси и нахалството — рече Викрам.

Но за изненада на задрямващата Сухвиндер, повече не отвориха дума за Хауърд Молисън. Продължиха само да й галят ръцете и много скоро след това тя заспа.

В противоположния край на сградата, в занемарена на вид боядисана в синьо стая с аквариум в единия ъгъл, Майлс и Саманта седяха от двете страни на Шърли и чакаха вести от операционната. Майлс все още беше по домашните си чехли.

— Не мога да повярвам, че Парминдер Джаванда ми отказа — рече за енти път Майлс с дрезгав глас. Саманта стана, мина покрай Шърли и обгърна с две ръце Майлс, после го целуна по гъстата, взела да се прошарва леко коса и вдъхна познатия й аромат.

— Ни най-малко не се изненадвам — отвърна пискливо Шърли, сякаш някой я беше стиснал за гърлото. — Изобщо. Абсолютно възмутително.

От досегашния й живот и досегашните й убеждения само това й бе останало: възможността да напада познати цели. Шокът й беше отнел почти всичко друго: не знаеше вече нито в какво да вярва, нито на какво да се надява. Човекът на операционната маса не беше онзи, за който мислеше, че се е омъжила. Ох, защо не може да се върне сега към онова щастливо състояние на сигурност, преди да беше прочела оня отвратителен постинг…

Май ще е най-добре да закрие целия уебсайт. Изобщо да премахне форума. Иначе току-виж призракът се върнал и пак повторил това грозно нещо…

Идеше й на мига да се прибере и да изключи сайта; и в същото време да унищожи веднъж завинаги и оная спринцовка „Епипен“…

Той я видя… Знам, че я видя…

Макар че аз нямаше никога да го направя, ако трябва да съм честна. В никакъв случай. Просто бях разстроена. Но това не значи, че щях да посегна…

Ами ако Хауърд оцелее и първите му думи са: „Като ме видя, тя побягна от стаята. Но не викна веднага линейка. Ами се върна с една огромна игла…“.

Тогава ще кажа, че е получил увреждане на паметта, каза си предизвикателно Шърли.

А ако умре…

До нея Саманта прегръщаше Майлс. Шърли се подразни; та нали тя трябва да е в момента в центъра на вниманието; нима онзи, който се бори за живота си на горния етаж, не е нейният съпруг? Беше си пожелала да е като Мери Феърбрадър — обект на коткане и възхищение, трагична героиня. А не каквото ставаше в момента на практика…

— Шърли?

В стаята влезе забързана Рут Прайс, в сестринска униформа, с изписано по слабото й лице съчувствие.

— Току-що научих… и реших да дойда… ох, какъв ужас, Шърли. Страшно съжалявам.

— Рут, скъпа — изправи се Шърли и се остави да бъде прегърната. — Колко мило от твоя страна. Колко мило.

Приятно й стана да представи своята медицинска приятелка на Майлс и Саманта и да приеме пред очите им съчувствието й — да опита поне мъничко от вдовството така, както тя си го представя…

Рут обаче трябваше да се връща на работа, та на Шърли й се наложи да седне отново на пластмасовия си стол с неудобните си мисли.

— Ще се оправи — говореше тихичко Саманта на склонената върху рамото й глава на Майлс. — Убедена съм. И миналия път успя.

Шърли наблюдаваше как малките неонови рибки се стрелкат насам-натам из аквариума. На нея й трябваше миналото да промени; бъдещето бе празна страница.

— Някой сети ли се да се обади на Мо? — попита след време Майлс и обърса с опакото на едната ръка лицето си, а с другата стискаше бедрото на Саманта. — Мамо, дали да не…?

— Не — отвърна рязко Шърли. — Ще чакаме… докато се изясни положението.

Горе, в операционната, тялото на Хауърд Молисън преливаше извън краищата на масата. Широко разтвореният му гръден кош разкриваше на показ руините, останали след ръкоделието на Викрам Джаванда. Деветнайсет души се трудеха да ликвидират щетите, а машините, към които бе подкачен Хауърд, издаваха тихи, неумолими звуци, които потвърждаваха, че все още е жив.

Далече по-долу, в недрата на болницата, телцето на Роби Уидън лежеше замразено и бяло в моргата. Него никой не го беше съпроводил дотук и никой не му дойде на свиждане в хладилната му камера.

III

Андрю отказа да го откарат обратно до „Хилтоп Хаус“, така че в колата бяха само Теса и Фатс, при което Фатс заяви:

— Не ща да вървя у дома.

— Добре — отвърна Теса и подкара, като в същото време разговаряше по телефона с Колин: — Да, с мен е… Анди го намери. Прибираме се след малко… Да… Разбира се…

По лицето на Фатс се стичаха сълзи; тялото му не го слушаше; точно като в оня случай с топлата урина, дето се беше стекла по крака в чорапа му, когато Саймън Прайс го накара да се напикае. Топлите солени ручейчета преливаха по брадата върху гърдите му, където тропаха като дъждовни капки.

Не можеше да спре да си представя погребението. На малкото, дребно ковчеже. Не искаше да го правят току пред малкия. Дали бремето на умрялото дете ще се снеме някога от плещите му?

— Та ти, значи, избяга — отбеляза със студен глас Теса през сълзите му.

Вярно, че се беше молила да го намерят жив, но най-силното й чувство в момента бе на отвращение. Сълзите му ни най-малко не я размекваха. Нагледала се беше на мъжки сълзи. И част от нея дори се срамуваше, че в крайна сметка не е намерил сили у себе си да се хвърли в реката.

— Кристъл е заявила пред полицията, че двамата сте били в храстите. И сте оставили малкия съвсем сам, така ли?

Фатс не можеше дума да обели. Не можеше да повярва, че е толкова жестока. Нима не схваща тя опустошението, което вие в душата му, ужаса му, чувството на зараза?

— Дано поне си я забременил — каза Теса. — Да има някакъв смисъл в живота си.

При всеки следващ завой си мислеше, че тя го кара към дома им. Досега най-много се беше боял от Гнездото, но вече нямаше какво да избира между двамата си родители. Щеше му се да слезе от колата, но тя бе заключила всички врати.

В един момент тя наби неочаквано спирачките, колата поднесе и спря. Стиснал ръба на седалката, Фатс забеляза, че са на една от отбивките на ярвилската детелина. Уплаши се, че тя хей сега ще го изхвърли от колата, и извърна към нея подпухналото си лице.

— Родната ти майка — поде тя, гледайки го както никога досега, нито със съжаление, нито със загриженост, — беше четиринайсетгодишна. От онова, което ни бяха казали за нея, бяхме останали с впечатлението, че е доста умно момиче от средната класа. Категорично беше отказала да каже кой е баща ти. И никой не можеше да разбере дали се стреми да опази някое свое непълнолетно гадже, или крие нещо по-страшно. Всичко това ни беше съобщено за в случай, че впоследствие проявиш някакви умствени или физически затруднения. В случай — произнесе отчетливо, като учителка, наблягаща на подробност, която неминуемо ще се появи в следващия тест, — че се окажеш плод на кръвосмешение.

Отдръпна се като ударен назад. По-добре да го беше застреляла.

— Страшно много исках да те осиновим — каза тя. — Страшно. Но татко ти беше много зле. И все ми викаше: „Не мога. Страх ме е да не му направя нещо на бебето. Трябва първо да оздравея. Не мога и с болестта си да се боря, и с ново бебе“. Но аз така си бях навила да те осиновим, че го придумах да излъже пред „Социални грижи“, че е добре, и да се прави на щастлив и нормален. Донесохме те у дома. Ти беше съвсем дребничък, недоносен, а на петата нощ след като те взехме, татко ти се измъкнал от леглото, отишъл в гаража и пъхнал маркуч от ауспуха в купето, та да се самоубие, понеже бил убеден, че те е задушил. И насмалко да умре.

Така че можеш мен да виниш за лошото начало между теб и татко ти, както и да ме виниш за всичко лошо, случило се оттогава насам. Но едно ще ти кажа, Стюарт. Татко ти цял живот се бори с неща, които изобщо не е правил. Не очаквам от теб да разбереш каква смелост се изисква за това. Но — гласът й най-после се пречупи и той чу познатата му открай време своя майка — той те обича, Стюарт.

Не можа да се спре да не добави лъжата. Понеже тази вечер, за пръв път през живота си, Теса бе убедена, че това е една чистопробна лъжа и че всичко, което бе правила досега през живота си, убеждавайки се, че го върши за добро, не е било нищо, освен сляп егоизъм, създавал около нея пълно объркване. Но кой би понесъл да знае кои звезди са вече мъртви, попита се сама, примигвайки към нощното небе; и дали има някой, който би преживял мисълта, че не са само някои, а всички?

Завъртя ключа, включи нервно на първа и пак навлезе в движението по детелината.

— Не ща да ходя във „Фийлдс“ — каза с ужас в гласа Фатс.

— Не отиваме във „Фийлдс“ — отговори тя. — Карам те у дома.

IV

Полицаите успяха най-после да се доберат до Кристъл Уидън, която продължаваше да тича отчаяно по речния бряг в самия край на Пагфърд и да вика безнадеждно братчето си. Приближилата се към нея полицайка я извика по име, опита се внимателно да й съобщи вестта, но Кристъл не се даваше, налиташе да я удря, та в края на краищата полицайката се видя принудена едва ли не насила да я набута в колата. Кристъл изобщо не забеляза как Фатс се омъгли из дърветата; за нея той просто бе престанал да съществува.

Полицаите закараха Кристъл до тях, но като почукаха на предната врата, Тери отказа да им отвори. Видя ги, как идват, от прозореца на горния етаж и реши, че Кристъл е сторила най-немислимото и най-непростимото: казала е на свинете за саковете с Обовия хашиш. Завлече с последни сили двете тежки торби до горе и отвори на думкащите по вратата полицаи едва когато реши, че вече е неизбежно.

— К’во искаш? — викна през двусантиметровия процеп на открехнатата врата.

Три пъти полицайката я помоли да я пусне да влезе, но Тери три пъти й отказа, като настояваше да знае какво иска оная. Съседи взеха да надничат през прозорците. Но Тери не се усети дори след като полицайката каза: „Става дума за сина ви Роби“.

— Нищо му ня’а. С Крис’ъл излезе.

И чак след като видя Кристъл, която беше отказала да седи в колата и беше вече изминала половината път по градинската алея, погледът на Тери се свлече бавно по тялото на дъщеря й до онова място, където Роби трябваше да се е вкопчил в нея от ужас пред непознатите му мъже.

Тери излетя като фурия от къщата, свила пръсти като орлови нокти, та се наложи полицайката да я хване през кръста и да я извърти настрани от Кристъл, чието лице бе тръгнала да издере.

— Кучка малка, мръсна малка кучка! К’во си напра’ила на Роби ма?

А Кристъл се шмугна покрай борещата се двойка, втурна се у дома и затръшна входната врата.

— Еба си майката — измърмори под носа си вторият полицай.

На доста километри оттам, на „Хоуп Стрийт“, Кей и Гая Бодън стояха една срещу друга в тъмното преддверие. Нито една от двете не беше достатъчно висока, за да смени изгорялата преди дни крушка, а нямаха и стълба. Цял ден се бяха карали, одобрявали и пак скарвали. И тъкмо накрая, когато помирението можеха едва ли не с пръст да го докоснат, след като Кей се съгласи, че и тя ненавижда Пагфърд, че е сбъркала и че ще направи всичко по силите си и двете да се върнат в Лондон, иззвъня мобифонът й.

— Братчето на Кристъл Уидън се е удавило — прошепна Кей, след като прекъсна разговора с Теса.

— Оу! — каза Гая. Знаеше, че е редно да изрази съжаление, но не смееше да изостави спора за Лондон, преди майка й да е поела твърд ангажимент, затова само добави плахо: — Жалко.

— Станало е тук, в Пагфърд — заобяснява Кей. — Близо до пътя. Кристъл била със сина на Теса Уол.

Сега Гая съвсем се засрами от това, че беше позволила на Фатс Уол да я целуне. Не стига, че вонеше отвратително на бира и цигари, ами и ръце беше взел да й пуска. Само че тя заслужава нещо много повече от Фатс Уол. Дори Анди Прайс беше за предпочитане. А и Сухвиндер цял ден не й отговаряше.

— Тя съвсем ще се съсипе.

Погледът на Кей напълно се бе разфокусирал.

— Да, ама какво можеш да направиш ти — каза Гая. — Нищо.

— Ами… — замисли се Кей.

— Стига! — викна Гая. — Писна ми вече от теб! Нали не работиш повече с нея! Обърни ми на мен малко внимание най-после — тропна тя с крак, както беше правила като малка.

От „Фоли Роуд“ полицаят се беше обадил на дежурната служителка от „Социални грижи“. Тери се гърчеше, пищеше и налиташе да разбие предната врата, от другата страна на която се чуваше как Кристъл прибутва мебели, за да се барикадира. Съседите взеха да излизат на праговете си, да не изпуснат нещо от окончателното рухване на Тери. От несвързаните й крясъци и от поведението на злокобната полиция успяха някак си да скалъпят причината.

— Момченцето е умряло — разправяха си един на друг.

Но никой не пристъпи напред да я утеши или успокои. Никой не беше приятел с Тери Уидън.

— Ела с мен — замоли се Кей на разбунтувалата се своя дъщеря. — Трябва да отида да видя с какво мога да помогна. Бях стигнала до някакво разбирателство с Кристъл. Тя никой си няма.

— Бас държа, че се е чукала с Фатс Уол, когато е станало! — кресна Гая; но това бе последният й протест.

Само минути по-късно вече закопчаваше предпазния си колан в стария воксхол на Кей, доволна, че въпреки всичко Кей все пак я покани да тръгнат заедно.

Още преди да стигнат до детелината обаче, Кристъл бе успяла да намери онова, което търсеше — плика с хероин, скрит зад сушилния шкаф, вторият от двата, които Обо беше дал на Тери срещу часовника на Теса Уол. Занесе го заедно с инструментите на Тери в банята — единственото помещение в къщата, което се заключваше.

Изглежда, и леля й Черил бе чула за случилото се, понеже характерният й пронизителен крясък успя да пробие през двете врати ведно с писъците на Тери и да стигне до ушите на Кристъл:

— Отваряй ма, кучко ниедна! Дай на майка ти да те види!

Крещяха и полицаите в стремежа си да накарат двете жени да млъкнат. Кристъл никога през живота си не се беше бола, но много пъти беше гледала. Знаеше какво е дракар и как се прави макет на вулкан, как се нагрява лъжичката, как се попива разтвореният хероин с миниатюрно топченце памук, което служи за филтър при пълненето на спринцовката. Известно й бе, че вена най-лесно се цели на сгъвката на лакътя и че иглата трябва да е максимално успоредна на кожата. Освен дето беше чувала безброй пъти, че бодящите се за пръв път не могат да поемат толкова големи дози, колкото пристрастените, а това я радваше, понеже тя ни най-малко не искаше да поема.

Роби умря, а вината си беше изцяло нейна. В желанието си да го спаси, го уби. Пръстите й вършеха онова, което трябваше, а в ума й прелитаха отделни образи. Господин Феърбрадър тича по анцуг по брега на гребния канал, където осморката тренира. Лицето на Баба Кат, освирепяло от болка и обич. Роби я чака на прозореца на приемните си родители, неестествено чист, и подскача от вълнение, като я вижда да приближава входната врата…

Чуваше как през процепа за писмата на входната врата полицаят я моли да не върши глупости, а полицайката се мъчи да укроти Тери и Черил.

Иглата влезе мазно във вената на Кристъл. Натисна буталото с все сила, с надежда и без съжаление.

Докато дойдат Кей и Гая, докато полицията реши да влезе с взлом, Кристъл Уидън бе успяла да постигне единствената си амбиция: да се събере с братчето си там, където никой нямаше да може да ги раздели.