Вечност

10.

Гея

Александрия бе много по-мръсна, отколкото я помнеше от последния път, когато я посети. Сякаш се беше загърнала в плътен мазен облак като защита срещу назряващите потенциални неприятности. Прочутите мраморни алеи бяха покрити с кал, а статуите и барелефите не се различаваха под плътния слой прах.

Пратеникът на библиофилакса — който беше едновременно директор и главен архивар на Музейона — отнесе собственоръчно багажа й до входа, но категорично отказа да продължи навътре и я посъветва да си вземе ръчна количка. Женските общежития, където беше и нейната квартира, се намираха в един относително пуст и занемарен ъгъл на просторния двор. Изглеждаха толкова жалки и тъжни, че сърцето й се сви, а Луготорикс дори подсвирна възмутено.

В преддверието ги посрещна управителката, ниска набита жена.

— Добре дошли! Добре дошли! — изписука тя. — От Родос идвате, нали? От Хипатеона. — Рита се засмя и кимна. Управителката премести поглед върху келта. — Вие не можете да останете тук, нали знаете? Никакви мъже.

— Той е моят телохранител — каза Рита.

— Скъпа, колкото и да е тежък в последно време животът тук, все още не се нуждаем от телохранители! Ще трябва да го настаните другаде. Вие сте Рита Беренике Васкайза, нали?

— Да.

Жената неочаквано протегна ръце и я прегърна.

— Аз съм Джореа Ялос, от Галатия. Тук съм управителка. Математика ли ще изучавате?

— Да.

— Очарователно. Аз самата се занимавам с брачните отношения при животните в селскостопанското училище. Казаха ми да ви разведа наоколо и да отговарям на всички ваши въпроси. — Ялос я подхвана под ръка и я поведе към другия край на преддверието. — Може да ви се стори малко горещичко, но стаите изстиват доста бързо нощем. Виж, през зимата е по-неприятно. Отоплението работи само денем. — Тя измъкна тежка връзка ключове, избра един, отключи дървената врата, пред която бяха спрели, й я покани да влезе. Стаята приличаше на килия, с чифт тесни прозорци, надзъртащи към двора, и още едно, по-малко помещение, където имаше порцеланова кана и леген. Рита даде знак на Луготорикс да внесе багажа. Той се промуши през тясната врата, натоварен с дървените куфари, и спря до Ялос, която не откъсваше от него навъсения си, изпълнен с подозрения поглед.

— Той е келт, нали?

— От Паризой — каза Рита.

— В Галатия също има много келти. Аз самата съм от Набатеан.

Рита кимна любезно.

— Всяка вечер след залез слънце имаме общо събрание. Ще се радваме, ако и вие се присъедините. Кажете ми също, ако ви е нужно още нещо. Тук не се грижат много за нас. Говоря за Калимакхос и хората му. Сигурно защото с нищо не можем да му бъдем от полза. Интересуват го само разработките по отбранителните договори. — Ялос се върна при вратата. — Келтът ще дойде с мен. Ще му намеря стая в старата баня, където живеят градинарите.

Луготорикс вдигна въпросително вежди към Рита.

— Върви — кимна тя. — Тук съм в безопасност. — Не беше съвсем сигурна в последното. Вече чувстваше известна носталгия по дома. Келтът сви рамене и последва управителката. Тъкмо излязоха и Рита се сети още нещо. — Мога ли да получа ключа? — извика тя след тях.

— Никакви ключове — отряза решително Ялос,

— Но аз трябва да се заключвам — настоя Рита.

— Добре де… ще го обсъдим на събранието. Ах, забравих, вие от сестрите на Изис ли сте?

— Не, аз съм последователка на Атине Линдия.

— Еретичка значи — изпръхтя презрително Ялос.

— Не, на Родос всички сме такива.

— Хъм.

Рита затвори вратата и огледа тясната стая. Единствената електрическа крушка мъждукаше над леглото. Наближаваше пладне и в стаята бе почти топло. Трябваше ли наистина да излага себе си — и безценните Инструменти, наследство от Патрикия — на толкова много рискове? И какво още я чакаше по пътя към целта?

Тя отиде до прозореца и се опита да го отвори, но единственият резултат бе счупеният й нокът. Рита прокле тихичко и се загледа навън, към сгрения от слънцето двор.

Малко по-късно се върна при бюрото, избърса плътния слой прах, след това измете пода, отвори раклата и подреди вътре дрехите си. Бяха я предупредили, че късно следобед библиофилаксът ще я приеме за кратка среща.

Среща, която не я изпълваше с ентусиазъм.