Вечност

6.

Шишарк

Олми седеше пред един терминален инфоизточник в Александрия, града във втората кухина. Беше инсталирал терминала само преди няколко дни в същия апартамент, в който бе преживял детството си — и където се бе натъкнал, на частичните останки от Инженера, убит от своите врагове векове по-рано. Самият Олми по-късно изигра ключова роля за съединяването на тези частични и възкресяването на Корженевски с помощта на Патриша Васкес.

Именно на това потайно място, върху екрана на този практически неоткриваем инсроизточник, Олми получи послание от един свой стар познат. В превод графичното изображение означаваше:

„Имам нещо за вас. Изключително важно за вашата работа.“

Посланието беше придружено от координатите на една изоставена станция в петата кухина и времето на предполагаемата среща. „Сам“ — подчертаваше една от пиктите. Беше подписано с йероглифа на Феор Мар Келен.

Мар Келен беше стар войник и приятел от порталната полицейска служба, почти на възрастта на Олми. Беше се родил по време на последните войни с джартите, завършили с изключително успешно настъпление на Хексамона, след което врагът беше изтласкан отвъд 2х9 — или два милиарда километра по Пътя. Тези войни продължиха над четиридесет години и оставиха зад себе си стотици и хиляди километри изпепелена земя вътре в Пътя. Спечелените територии бяха укрепени, а след това бяха отворени нови врати към необитаеми светове за суровини. Именно тези светове осигуриха суровия материал за изграждането и разширяването на Аксисград, както и за атмосферата и почвата, покриваща значителна част от повърхността на Пътя.

Това бяха едновременно страшни и величествени времена, години на смърт и унищожение, от които Хексамонът излезе укрепнал, готов да управлява движението между вратите, способен да лавира между различните чуждоземни раси, които съществуваха извън Пътя. В някои случаи Хексамонът беше изместил в търговията самите джарти: така например бяха създадени търговско-обменните връзки със загадъчния Талсит. Именно талситяните им бяха разкрили името на техния враг — „джарт“ бе възможно най-близката дума на езика на хората.

Що се отнасяше до джартите, те съвсем не бяха разгромени, а само изтласкани навътре в Пътя, където ги държаха с помощта на сложна отбранителна система от укрепления.

Мар Келен бе прекарал последните двадесет години от войната на служба в едно подобно укрепление, разположено отвъд 1.9х9. Но дори този преден граничен пост му се струваше скучен. По-късно постъпи на работа в порталната полиция и там се запозна с Олми.

Не бяха се виждали от столетия. Олми дори се изненада, че Мар Келен е в Шишарк: предполагаше, че е заминал с гешелистите навътре в Пътя.

Дразнеше го тайнствеността, обгръщаща предстоящата среща. Отдавна бе престанал да се вълнува от интриги, особено когато ставаше дума за неизбежни неща… но Мар Келен намекваше, че разполага с нещо важно за Олми, и колкото и да беше чудат старият му другар, той не беше за подценяване.

Петата кухина на Шишарк беше най-мрачната, може би защото приличаше на огромно подземие. Оттук преминаваха многобройни високоскоростни железопътни линии, които продължаваха към шестата и (навремето) седмата кухина, но само една спираше тук и то рядко, по предварителна заявка. По принцип посещаването на последните няколко кухини беше ограничено, а в петата допускаха само най-ентусиазираните алпинисти и мераклии да поплуват из бурните реки. Дъждовете, които падаха тук, имаха червеникав цвят, пропити от ръжда и разтворени минерали — за вътрешността на кухината бе използван астероиден материал, с чиято помощ бяха вдигнати островърхите планини, разделени от огромни пропасти, тесни клисури и ждрела. Водата не ставаше за пиене заради високото метално съдържание.

Средната дължина на Пета кухина бе почти четиридесет километра. През първите години от Пътешествието на Шишарк е била трийсет и осем километра, но изкопните работи продължавали, за да се заместват неизбежните загуби на материал през рециклиращата система на астероида. Никой не живееше тук постоянно, мястото се патрулираше единствено от дистанционно управлявани монитори.

Олми взе празния влак от Четвърта кухина, настани се на една седалка, скръсти ръце и се загледа в менящия се пейзаж отвън.

Посланието на Мар Келен беше толкова неочаквано, че дори не можеше да предполага какво се крие зад него.

Пътуването беше съвсем кратко. Влакът скоро напусна тунела, свързващ кухините, и след ниските черни облаци ярката светлина от плазмената тръба му се стори почти непоносима.

Влакът бързо забави ход и не след дълго спря на една миниатюрна станция, зад която се виждаше ниска желязна стена и ръждясали перила. Дъждът плющеше по каменния перон. Отнякъде се чуваше тътнежът на пълноводна река.

Мар Келен вече го очакваше в прихлупеното и съвсем пусто помещение на гарата, приседнал на една издялана в скалата пейка, която изглеждаше по-подходяща за роботи, отколкото за хора. Навън удари гръм — звук, който рядко се чуваше вШишарк, но беше част от естествения фон тук, в Пета кухина. Вместо поздрав Мар Келен размаха два стари чадъра, после изстреля серия от биографични пикти, уверявайки Олми в радостта от срещата им и в пълното доверие, което му оказва. Всичко това примесено със стандартните любезности. Олми отвърна със същото, но много по-лаконично. Останалата част от общуването продължи в разговор и размяна на пикти.

— Следих внимателно кариерата ви, сер Олми, поне онази част, която беше публично достояние. Вие си оставате крайно интересна личност и истински пример за подражание от надеритите.

— Благодаря ви, стари приятелю. Съжалявам, че не мога да кажа същото, но доста отдавна съм загубил дирите ви.

— Радвам се да го чуя. Положих немалко усилия, за да прикрия съществуването и действията си — най-вече в Градската памет.

— Надявам се, вие също не сте узнали всичко за мен — продължи в този тон Олми.

— Не, разбира се. Някои моменти от кариерата ви бяха пазени в строга тайна. Научих обаче за текущите ви интереси.

— Нима?

— Изглежда, смятате, че скоро отново ни предстои среща с извънземни. Може би дори с джартите.

Олми не отговори. На устните му играеше навъсена усмивка. Вярно, че не беше се старал да крие изследванията си, за разлика от Мар Келен, чиито мотиви все още му бяха неизвестни. Изглежда, старият боец пак бе извадил поредния хитър трик от ръкава — вместо да въвежда собствен злосторник в Градската памет, с чиято помощ да набира търсената информация, без да оставя следи, той самият се бе заел с тази задача. За всеки случай Олми изобрази жълтия полукръг на пробуден интерес и пълно внимание.

— Попаднах на нещо, което може да ви се стори полезно. Остатък от миналото, от далечни времена. Също като изгубените записки на Инженера.

— Какво, тук? — попита Олми. Старият войн кимна замислено.

— Уверявам ви, че ще ви бъде много интересно.

— Въпросът е обаче в това, че вече се пенсионирах — каза Олми. — Вече не разполагам с предишното влияние. Не зная какво точно искате от мен, но едва ли ще мога да ви се отблагодаря…

— Не се безпокойте, желанията ми ще бъдат скромни.

— Съгласен, ако наистина става дума за нещо ценно…

— Последвайте ме, ако обичате — махна усмихнато Мар Келен, подаде на Олми чадъра и му показа как да го разтвори. — Беше на моята Вени. Ще ви потрябва. Няма как — трябва да пазим старите кокали,

Олми вдигна разтворения чадър над главата си и последва Мар Келен по тясната пътечка извън станцията. Пътеката извиваше нагоре по хълма, после, се спускаше в една клисура, която кънтеше от падащия горе водопад. Тук светлината на плазмената тръба се прецеждаше през пелената от облаци. Пейзажът под тях се губеше в сянка, плътна почти колкото земната нощ. Мар Келен извади фенерче и освети пътеката под краката им. Лъчът съвсем скоро опря в една дупка в скалата.

— Вътре е топло. Влизайте, влизайте. Само още няколко минути. — Оказа се, че са вървели близо половин час. — Открих това местенце,докато се занимавах с един проект, за повторното заселване на Шишарк — обясняваше Мар Келен. — Местонахождението му е заличено от всички карти, с изключение на една, която беше защитена със серия от кодове… Не ми се видя кой знае колко необходима за проекта, върху който работех, и не казах на никого за нея. Споменах я само на Бени.,.тя ми беше приятелка. — Той погледна малко сконфузено Олми. — Нямаше и трийсет. Родила се е след Разделянето. Представяте ли си — старият боен кон и младата невинна госпожица… От надеритска фамилия. Което не пречеше в жилите й да тече жаждата за приключения. Направо ме заслепяваше с ентусиазма си. Мечтаеше да открива. Това и направихме. Дойдохме тук и намерихме…

Той скочи в дупката. Олми се спусна след него, не толкова сръчно. Ниските стени на дупката бяха от гладък черен метал. Мар Келен удари с юмрук в металната стена и продължи:

— Когато я открихме, вратата изглеждаше ей като тази стена. Веднага разбрах за какво става дума. Тайно скривалище с шифър. Не беше никак лесно да го отворим. Наложи се да използвам всички налични средства в библиотеката, за да дешифрирам кода. Покрай това заобичах математиката. Колкото по-трудно ставаше, толкова повече се разпалвахме двамата с Бени, — Той погали нежно стената и погледна нагоре, над рамото на Олми. — И накрая успяхме…

Мар Келен изобрази ослепително ярка кратка серия от символи, черната стена постепенно избледня и накрая просто изчезна. Зад нея се простираше добре осветен тунел.

— След като преодоляхме вратата, реших, че ни очакват нови, смъртоносни клопки. Заехме се да ги търсим и ги открихме — много повече, отколкото щяха да са необходими за охраната на каквото и да било. Повечето бяха достигнали своя максимален лимит за функциониране от петстотин години и се бяха самообезвредили. Така поне ми се струва. А може и да греша…

Приближаваха висока арка, зад която се виждаше нова врата. Рязък металически глас отекна в стените, настоявайки да предявят пропуск.

Мар Келен произнесе няколко числа и поднесе дланта си към монтираната в стената фотоклетка.

— Прекодирах ключалката — обясни той на Олми. Вратата се плъзна безшумно встрани. Помещението зад нея беше просторно и приличаше на чакалня. Мар Келен подкани Олми да влезе, преведе го през чакалнята и се озоваха в тясна стая с голи, лишени от декор стени.

Застанал в средата на стаята, Мар Келен се оглеждаше със скръстени на гърдите ръце. Олми стоеше на прага.

— Тази стая — рече Мар Келен — е преддверие към една от най-големите тайни. Която поне засега е без практическа полза за никого. Навремето обаче е била използвана непрестанно. Може би това е било доскоро — трудно ми е да определя. Едно е ясно — цялата тази секретност е заради огромната опасност, която се крие тук. Влизайте, влизайте.

Щом Олми застана до него, Мар Келен вдигна ръка, посочи с пръст пода и каза:

— Надолу, моля.

Подът под краката им изчезна. Стаята се оказа гравитационна шахта. Двамата започнаха да се спускат, без усещане за движение, в непрогледен мрак. На всеки няколко секунди тънка червена лента обозначаваше поредното ниво. Така продължи няколко минути.

Никога досега Олми не беше чувал за обитаеми тунели на дълбочина повече от два километра в стената на астероида. А до момента бяха изминали два пъти по-голямо разстояние.

— Става все по-интересно, нали? — подсмихна се Мар Келен. — Дълбоко, дълбоко заровена тайна. И каква ли ще е тя?

— Колко дълбоко? — попита Олми.

— На шест километра в астероидната стена. Галериите там разполагат с автономна енергетична мрежа. Няма ги на нито една карта.

— Сигурно е незаконен информационен склад — предположи Олми. Беше чувал за тези неща — свръхсекретни информационни складове, използвани от полицията или политиците, които от векове се опасяваха да не събудят недоволството на Хексамона. Но Никога не беше виждал подобен склад.

— Почти вярно, сер Олми, но не е нелегален — напротив, свръхлегален е. Построили са го онези, които творят законите. Не можете да очаквате, че ще извършат нещо нелегално, нали?

Олми не отговори. Нито една, дори най-демократична система не би могла да осигури съществуването си без известни силови средства, Изискващи и подобни секретни действия.

Подът под краката им отново придоби солиден вид. Вратата отпред се разтвори и Мар Келен го преведе през късото преддверие до една матова кубична клетка, не по-широка от три метра.

— Това е входният терминал за паметта — обясни той, докато се настаняваше на изящно извития стол пред широката клавиатура, вградена в търбуха на матовата стена. — Доста си поиграх тук… и открих нещо ужасно.

Той докосна клавиатурата и на монитора отпред блеснаха две разноцветни светлинки.

— Достъп, общ кодов ключ. Аз съм Давина Таур Ингле.

Името, вероятно женско, принадлежеше на някой сътрудник на Хексамона, близък роднина на бившия президент-министър на Безкрайния Хексамон Илин Таур Ингле. Мар Келен тропаше с ръце по клавиатурата с вид на човек, събрал значителен опит.

— Това беше най-трудната част. Охранителната система тук също се е дезактивирала, но в паметта имаше цяла система от информационни лабиринти. Пипали са много внимателно, тези наши свръхлегални предци. Сигурно щях да ви покажа всичко това просто ей така, без да ви искам нищо, като на стар приятел. Но не бях сам, когато направих това откритие. С мен беше Бени…

Олми долови рязка промяна в чувствата на Мар Келен. Старият войник изпитваше мъка и гняв, примесени с. мрачно тържествуване. Че беше искрен, не се съмняваше, но дали бе напълно нормален?

Той даде знак на Олми да пристъпи напред и да положи длан върху гладката повърхност на монитора, непосредствено под зелената светлина.

— Не се плашете. Само гледайте да сте нащрек с вътрешните прегради. Ще се справите. Аз едва не се провалих, но това е защото успя да ни изненада.

— Втори достъп, приятел на Ингле — произнесе той. Главата на Олми отскочи назад и мускулите му се вдървиха. През монитора до него достигаха импулси от нещо, което не беше привикнало с човешкото тяло. Съвсем за кратко на екрана се появиха изображения — или изкривени до неузнаваемост, или напълно неразгадаеми. Той чу нов глас, по-странен и чужд дори от гласовете на франтите или талситяните…

„Обезпокоен за време. Обезпокоен за цел, В бездеиствие неопределен период.“

Олми отлепи ръката си от монитора с мъчително усилие.

Лицето на Мар Келен бе изкривено в ентусиазирана гримаса. Очевидно все още не можеше да овладее вълнението от извършеното откритие, макар до момента да беше скривал успешно мислите си от Олми. Мар Келен се разсмя доволно, въздъхна и разкърши гордо рамене.

— То уби Бени. След като решихме последния лабиринт. Прекъсна всичките й нервни пътища, дори успя да проникне в имплантата и да заличи записа на паметта вътре. Тялото й бе невредимо, съвършено здраво, а нямаше нищо, което да бъде прехвърлено в Градската памет. Довърших онова, което бе останало от нея, и скрих трупа. Ето защо реших да поискам възнаграждение. — Лицето му беше пребледняло. — Задето я изгубих. Заради болката. Какво, според вас, се съхранява тук?

— Не зная — призна Олми.

— Имам чудесна теория. Ако съм прав… — Той вирна брадичка и се ухили злорадо. — Вероятно са го заловили много отдавна. После тайно, без да съобщават на никого, са прехвърлили копие на съзнанието му, или каквото е имало там, в мозъка, на скришно място в паметта… И са го изоставили. А то е чакало там, векове наред, дремещо, докато Бени се натъкна на него. Ако не се лъжа, вие смятате, че скоро отново ще се изправим срещу джартите, нали? Ако това наистина се случи, каква според вас ще е цената на копие от съзнанието на заловен джарт за Хексамона?

Олми поклати глава. Беше твърде объркан, за да отговори.

— Елате, ще ви покажа нещо. Открих го чак след като нея вече я нямаше… след като тя… елате. — Той се отправи към стената срещу вратата. Стената се раздели на пет назъбени сегмента и бавно се отдръпна встрани. Влязоха в голяма тъмна зала. Отнякъде полъхваше хладен въздух.

— Покажи се, гадино — извика Мар Келен. Над главите им блесна кръг от светлини. Точно в средата на осмоъгълната зала беше положен масивен кристален блок, запечатал в себе си същество, каквото Олми не беше виждал никога. Имаше огромна сивкавосиня, наподобяваща чук глава, разделена от три хоризонтални бразди. От най-горната бразда стърчаха блестящи белезникави тръбички, увенчани с черни топки — вероятно очи, — а от двете долни се подаваха гъсти кичури черна коса. Зад прекомерно голямата глава — почти колкото нормален човешки гръден кош — се простираше дълго, източено зеленикаво туловище. От гърба се подаваха разклонени розови пипала, всяко дебело колкото китката на Олми и дълго като ръката му. Туловището завършваше с тежка, вдигната нагоре опашка, изпъстрена с ветрило от огненочервени пера. Най-странното от всичко бяха седемте чифта „крака“, които най-точно можеха да се оприличат на заострени колове или металически пики, със стоманеносив цвят, блестящи, сякаш излети от метал. Непосредствено под главата се виждаше още един чифт крайници, снабдени с множество съчленения. Единият завършваше с уродливо подобие на детска ръчичка, а другият — с розово прозрачно пипалце.

Въпреки богатия си опит от общуване с най-различни извънземни, Олми неволно потрепери. Пристъпи неохотно към кристала и едва тогава си даде сметка, че съществото не е живо, а тялото му е било поставено вътре, за да се избегнат процесите на разложение.

— Красиво, нали? — попита Мар Келен, заобиколил от другата страна на кристалния блок. Туловището, заедно с опашката и главата, сигурно надхвърляше четири метра на дължина. — Някои от нашите предци… може би дори хора, които са ни обучавали… са заловили този джарт и са го оставили тук на съхранение. Въпросът е защо са го запазили в тайна? Та това е истинска сензация, нечувана по рода си…

Олми беше на същото мнение. Оръжията, с които разполагаха двете страни, бяха толкова съвършени и смъртоносни, че до сражения се стигаше рядко и те имаха почти катастрофални последствия. Нито веднъж джартите не бяха отговорили на усилията да бъде установен дипломатически контакт. В интерес на истината, хората също се бяха отказали от подобни опити след няколко десетилетия война. Нито една от двете страни нямаше точна представа как изглежда противникът. И двете страни често прибягваха до дезинформация, така че на малкото прецедили се през бойното поле сведения се гледаше с подозрение. Но да бъде заловен жив джарт — дори тежко ранен или умиращ — това би било изключителна възможност да се изучи начинът им на мислене…

Защо тогава е трябвало да го запазят в тайна през всичките тези години? Кое от наученото за пленника е налагало подобна изключителна предпазливост?

— А може би той не е истински — сякаш продължи мислите му на глас Мар Келен. — Може да е неуспешен опит за симулация… — Той почука с пръст по клавиатурата. — Но въпреки всичко аз мисля, че е истински. Компютърните симулации никога не са били достоверни. Вярно, че нито веднъж не сме се сблъсквали лице в лице с джартите. Никой не се е завръщал жив от такава среща, за да разкаже как изглеждат. Каквото и да е това, мисля, че цената му е огромна. Огромна, сер Олми. — Старият войник посочи вградения в близкия край на кристалния куб компанел. — Но има и други начини да бъде изучено. Опитах ги след като Бени… след като я изгубих. Няколко месеца не бях докосвал директната връзка. Това тук не е толкова опасно. То просто показва проклетата гад на екрана и създава аналог на мисловната й дейност. Мисля, че и това е достатъчно за специалистите. Аз обаче бях дотук.

Олми погледна компанела. Над него бавно се очерта светещ цилиндър. Горният му край се разтвори като разцъфнало цвете и сред бликналата млечнобяла мъгла отвътре изплуваха вибриращи линии. Трептенията им имаха почти хипнотично въздействие. Долната част на цилиндъра бавно се разгъна и се обагри в цяла гама от ярки цветове: червено, зелено, черно и сиво.

— Сега вече е послушен, а? — попита Мар Келен. Олми го погледна за миг, после отново втренчи очи в екрана, Постепенно започваше да се досеща какво ще му покажат.

— Това е графично представяне на мозъчната дейност на съществото, нали?

— Това е джартът — произнесе развълнувано Мар Келен. — Няма какво друго да бъде. Нещо като карта на неговите мисли и спомени. Прекарал съм часове да я изучавам. Понякога си казвам: „Ето това тук уби Бени“. А после си тръгвам, защото инак ще полудея.

Олми разглеждаше задъхан изображението. За част от секундата се беше докоснал до съзнанието на пришълеца, толкова за кратко, че дори не бе успял да определи дали то е напълно съхранено, или е разрушено частично и дали паметта му е в активна форма, или бездейства. А ето, че сега му се удаваше втора възможност да разкрие тази загадка, при това почти без никакви рискове.

Олми почувства, че тялото му отново стабилизира хормоналния си приток.

— Направо да ти настръхне косата, а? — захили се Мар Келен. — Толкова много загадки.

— Аха. — Той плъзна ръка по кристалния куб с трупа на пришълеца. — На никого ли не сте го показвали?

Мар Келен поклати глава.

— И без това отдавна бях прекъснал връзките си. Бени беше единствената, която… — той погледна Олми в очите, — която можеше да ме излекува. Да ме върне обратно.

Олми не издържа настойчивия му поглед. Той самият също неведнъж се беше чувствал по този начин. На какви ли не изпитания бе подлагал смелостта си — при това с перверзно постоянство. Дори всепречистващият талсит — негова слабост от много години — не беше в състояние да го освободи от жаждата да отвръща на предизвикателствата. Ала го привличаха не толкова опасностите, колкото опитът, който му даваха. Опит, с какъвто не можеше да се похвали през последните няколко десетилетия от работата на Земята.

И все пак никога досега не беше изпитвал такъв страх, какъвто пробуди в него това откритие. Каквото и да се криеше в този потаен кът от паметта — почти сигурно това беше съзнанието на джарт, както предполагаше и Мар Келен, — то очевидно беше достатъчно силно, за да убие приятелката на стария войн и да увреди доста сериозно разсъдъка му.

— Не искам да чувам благодарности — мърмореше Мар Келен. — Сега, когато ви доведох тук… — Той изобрази серия от яркочервени символи, повечето непознати за Олми. — Не ми трябва нищо повече. Аз я убих… аз я доведох тук… вече няма за какво да живея.

Олми побърза да прекъсне излиянията му.

— Открили сте нещо изключително важно — каза той. — Още не съм напълно сигурен какво е, но…

— Аз пък вече изгубих интерес. Оставям всичко на вас. И без това живях твърде дълго. — Мар Келен вдигна глава и лицето му се озари от изображението на джарта. Той премигна бавно, облиза устни и попита Олми. — С вас не е ли същото?