Вечност

56.

По средата на Пътя

Ланиер не чувстваше тялото си, но същевременно можеше да вижда по някакъв начин, без очи.

Долавяше съвсем ясно присъствието на своя настойник; знаеше, че това е съществото, появило се под формата — или изпълнявало ролята — на Павел Мирски, Той се сля с това същество, попивайки всичко — от природата до възможностите му — и започна да се оформя по негов образ и подобие. Без да използва реч или думи, той зададе няколко неотложни въпроса, останали в наследство от материалната му форма, и получи началото на отговорите.

Къде се намираме?

Между Земята, и Шишарк.

Не ми прилича на Земята. Тези повлекла от светлина…

Защото не я виждаме с очи. Твоите останаха долу.

Да, да… Нетърпението, което го владееше в началото, постепенно се усмиряваше. Съвсем скоро ще се научи да владее тези атавистични чувства, без наличието на тяло те бяха съвсем безполезни и най-вече — смущаващи. Болката си отиде. Заедно с тялото ми.

Не е необходима.

Ланиер поглъщаше менящите се изображения на Земята под тях. Никога досега не я беше виждал такава — от повърхността й бликаха безброй сияещи нишки, които се простираха в обкръжаващия я мрак и там изчезваха…

Това какво са? Толкова, са много, че почти не виждам планетата.

Същества — големи и малки. Виж къде отива светлината.

Завързва се на. нещо като възел. Не мога да я проследя.

Това е жътва на живот. Събиране на всички спомени, на всички усещания, на целия натрупан опит.

Души?

Не точно. Не става дума за ектоплазмени тела или души. Ние сме крехки и преходни като цветя. Когато умрем, наистина си отиваме — и вселената е. пуста, безжизнена и безформена. Освен ако, както понякога става, тези, които притежават сила, не решат да организират нещо като възкресяване.

И кои го прави сега?

Последният Разум.

Нашите потомци ни спасяват, така ли?

И затова има причина. Живите същества са нещо като дестилат на вселената — окончателното превръщане на информацията в познание. Всички чувства, мисли и опит се събират не само в момента на смъртта, но по цялото протежение на живота. Познанията са безценни, те могат да. бъдат дестилирани безчислен брой пъти и да бъдат прехвърлени и през най-микроскопичните цепнатини между тази вселена, когато тя умре, и новата, която ще бъде родена от нея. Те са нещо като семена, които ще помогнат на зародиша да се отдели от хаоса, придавайки му съответния ред. А после новороденото на свой ред ще породи разум и така по един или друг начин процесът ще се повтори до самия край, когато и новата вселена ще остарее.

Нищо ли не умира?

Всичко умира. Но това, което е важно и значимо в нас, бива съхранено… ако успее Последният Разум. Сега вече разбираш ли колко е спешна моята мисия?

Ланиер неочаквано бе завладян от спомени за всички изминали години на болка и смърт, които се разтвориха пред него като албум с обемни снимки. Всичко умира… Но Последният Разум изгаряше цели галактики в началото на времето, за да подхранва усилията си и да запазва всичко най-хубаво от опита на всяко живо същество. Не само на хората,, но на всички същества, които събират информация, превръщайки я в познание, които се учат и наблюдават, опознавайки обкръжаващото ги, за да могат да го променят. Като се започнеше от микробите, та чак до разумните обитатели на Земята, на всички нива се извършваше една невъобразима по размери жътва, разшифроване, подбиране и…

запазване.

Той преглътна тази мисъл, усети вкуса й, просмука се от значението й — не спасяването на тялото, нито на отделната личност или душата — а сливането и усъвършенстването на цялото. „Това, което е най-добро във всички нас.“

Спомни си за баща си, умрял от мозъчен кръвоизлив на един паркинг във Флорида. За майка си, починала от рак в една канзаска болница. За приятелите, близките и познатите, изчезнали мигновено в огромната изгаряща пещ на Смъртта, полъхнала съвсем за кратко на Земята. Всички техни постижения, открития, всички грешки и пропуски, дори сънищата и мислите им са били пожънати от този небесен комбайн, а зрънцата са били спасени от смразяващите пипала на забравата и смъртта. От най-простия до най-гениалния човек, от краткия вдъхновен полет на птиците до странните обитатели на моретата, от насекомите до хората и хората и хората — всичко е било пожънато и спасено. Дали това не беше безсмъртието — да станеш частица от нещо, в което винаги ще можеш да си припомниш какво си бил?

И не само на Земята, но и на останалите светове в галактиката и всички други галактики, където цъфтеше живот — безкрайни полета със стотици милиарди обитаеми планети, толкова различни, че да надхвърлят и най-смелия размах на въображението. От тази космическа гледна точка съдбата на Земята изглеждаше токова незначителна, ала Последният Разум беше достатъчно могъщ, за да се пресегне към нея и да промени с невидимо докосване съдбата й, а сетне да се върне към своята безконечна, всепоглъщаща мисия,

Дори в настоящата си форма му беше неимоверно трудно да възприеме всичко това и съвсем невъзможно да го разбере.

Аз също ли бях пожънат? Затова ли си тук — за да ме отнесеш?

Пътищата ни са различни. А също и ролите.

Какво сме — дух, енергия?

Ние сме като течения, използващи невидими тръби, с помощта на които частиците от енергия и материя общуват помежду ’си, съобщават си къде се намират и какво представляват — проходи, скрити за хората от нашето време, но достъпни за Последния Разум. И къде отиваме?

Първо в Шишарк.