Вечност

7.

Гея, околностите на Александрия, 2345 година от Александрийския календар

Застанала на задната палуба на парохода „Йоанес“, Рита гледаше назад към стопяващия се зад хоризонта Родос. Беше се облякла с вълнена наметка и дебела кафява кожена шапка, за да се предпази от пронизващия зимен вятър. Единствената й компания беше премръзналата чайка, която трепереше на широкото дъбово перило до ръката й и въртеше любопитно глава. Небето беше с цвета на олово. На долната палуба бяха подредени тежкотоварни моторни фургони от Родос, Кос и Кхилос.

Откакто навърши двадесет и една, непрестанно си повтаряше, че вече е зрял човек. Поне изостреното й чувство за хумор, наследство от безгрижните детски години, все още не я бе напуснало. Твърде често напоследък й се налагаше да осъзнава колко наивни са били представите й за света.

Косата й беше същата — блестящо кафеникава, но сега я бе подстригала по-късо. Инак почти нищо не се беше променило в лицето и проницателните й зелени очи. Средна на ръст, добре сложена и мускулеста като баща си, но с дълги крака и ръце и изящни пръсти.

Само два пъти досега бе посещавала Александрия, и двата пъти преди да навърши десет години. Вина за това имаше майка й, Беренике, която смяташе, че една девойка няма работа сред измамните светлини и блясъка на столицата на Ойкумения, където я очакват безброй изкушения.

Беренике беше възторжена почитателка на Патрикия и се беше омъжила за сина й, Рамон, по-скоро от чувство за дълг, отколкото по любов.

И ето че сега, след като бяха изминали няколко години от смъртта на майка й, девет години откакто погребаха Патрикия, а баща й, изглежда, продължаваше безконечната битка за управлението на Академията, Рита реши, че е настъпил най-удобният момент за да предостави познанията и таланта си в служба там, където бяха необходими. Дори и Академията да западне, винаги можеше да основе нова в Хипатеон.

Но това бяха все дребни грижи в сравнение с онова, което не й даваше покой напоследък. Близо шестдесет години Патрикия бе търсила неуловимата врата към мястото, което наричаше Пътя. Наистина неуловима, защото постоянно менеше местонахождението си в техния свят, изчезвайки понякога за дълги периоди, за да се появи отново. Патрикия така и не успя да я открие до смъртта си.

А ето че сега Рита знаеше съвсем точно къде се намира тази врата. От три години вратата не беше променяла местонахождението си. Но това познание не й носеше спокойствие. Вече се беше примирила с ролята, която й бяха отредили, макар да се възмущаваше от факта, че никой не я бе попитал за мнението й.

Защото съществуването на тази врата я бе лишило от възможността да изживее живота си така, както тя намери за добре. Патрикия я бе натоварила с едно непосилно бреме, беше създала между нея и един от Инструментите невидима нишка, още когато Рита беше съвсем малка.

И сега цялата отговорност падаше върху нея. А тя дори не посмя да го каже на баща си, От малка мечтаеше за спокоен живот. Отдавна беше осъзнала, че това е невъзможно, че съдбата й е отредила друго, и сега не й оставаше нищо, освен да въздиша по изгубените мечти и надежди, останали далеч назад, в страната, която напускаше и едва ли някога щеше да посети отново.

В големия куфар беше поставила калъфа с „ключицата“ и „компанела“ на Патрикия — странния електронен прибор за четене и събиране на информация. За вещите се грижеше постоянно Луготорикс, нейният келт-телохранител, който и сега беше в каютата. Луготорикс не беше въоръжен — и той като покойната наместница изпитваше вродена ненавист към оръжията и насилието. За службата си при нея не получаваше пари, но в замяна на това двамата му братя се учеха безплатно при баща й в Академията. Подобен лукс в зората на двадесет и първи век можеха да си позволят не повече от шепа келти.

Рита чувстваше постоянна, неразривна връзка с ключицата. Ако нещо се случеше с инструмента, щеше да го разбере веднага, както щеше да узнае и в случай че някой дръзне да я открадне. Малцина обаче биха се опитали да го сторят, докато Луготорикс стоеше на пост.

Когато настъпеше моментът, Рита смяташе да помоли за аудиенция при царица Клеопатра. А след това да представи доказателството си.

Никой не можеше да предвиди какво ще последва.

Най-сетне тя реши, че се е заредила с достатъчно свеж морски въздух — на моменти примесен с дим от комина на парохода, — върна се долу в каютата и изпрати телохранителя в неговата. После се пъхна под завивките, извади компанела на Патрикия от дървения куфар, където бяха запаметяващите блокове с музика, записките на баба й и нейният собствен дневник.

Нищо, което дори отдалеч да напомня компанела, не съществуваше на тази Земя, макар от няколко години Ойкуменските математици да обещаваха изграждането на голяма електронно-изчислителна машина. Също благодарение на Патрикия, която ги бе запознала с теоретичните основи на кибернетиката.

Рита си даваше сметка за силата и огромната отговорност, която носеха наследените от Патрикия Инструменти. В известен смисъл тя държеше в ръцете си съдбата на Родоската Академия, а самите Инструменти бяха единственото доказателство за верността на историята, разказана от Патрикия. Ако изчезнеха — ако например в този момент пароходът потънеше, — тази история скоро щеше да се превърне в легенда, или дори в нещо по-лошо — в измислица. Въпреки риска Рамон й бе наредил където и да отиде, винаги да носи със себе си Инструментите.

Неведнъж Рита бе преглеждала записките на Патрикия, сравнявайки историята на нейната Земя с развитието на Гея. Тези бележки й носеха спокойствие и я развличаха така, както приказките, които обичаше като малка.

И наистина, Земята, която Патрикия описваше, приличаше на приказно и недостижимо място — един свят, който бе изчезнал в пламъците на собственото си гениално безумие.

Едно-единствено кубче побираше цялата история на Земята. Точно него Рита бе прочела най-внимателно и бе изучила историята на онзи далечен свят почти толкова добре, колкото тази на Гея. Знаеше например, че на Земята Александър Велики опитал да покори Индия и успял само отчасти, съвсем като на Гея. Там обаче Александър не паднал от борда на един сал в разпенените води на Хидаспес, не хванал пневмония и не прекарал остатъка от живота си като вечно задъхващ се инвалид. Вместо това той бил принуден да отстъпи, разболял се при съвсем различни обстоятелства и умрял млад във Вавилон… Едно от местата, където хронологията на двата свята се разклоняваше.

Рита често си мислеше дали да не започне да пише книги за другата Земя, литературни произведения, които Патрикия би нарекла романи. И това време сигурно щеше да дойде — нали тя от малка обичаше литературата, която я развличаше от заниманията й по физика и математика.

Но кой можеше да си представи свят, където Ойкумения ще е разделена между няколко наследници на престола? А после войни между наследниците, превръщането на Александрийската империя в страна на междуособици, на малки воюващи царства; Ейгипет под властта на династията на Птолемей, Сирия в ръцете на Селевкидите, а по-късно, след възхода на Латиния, цялото Средно море под контрола на Рома…

Рома в света на Рита бе малък, разкъсван от вътрешни противоречия град в Италия, който въобще не можеше да се сравнява с могъщия си предшественик Елас! А на Земята Рим бе станал толкова могъщ, че си съперничеше с Каркедон — или Картаген, в латинското си название — и прекършваше гръбнака на тази могъща държава близо век и половина преди раждането на малко известния на Гея юдейски пророк Исус, или Дж.ошуа. Каркедон така и не успява да колонизира Новия свят, за да може в последствие Неа Каркедон да въстане срещу метрополията, да се сдобие със самостоятелност и да се превърне — заедно с либийците и нордическите руси — в един от най-заклетите врагове на Ойкумения…

На Гея Птолемей Шести Сотер Трети беше разгромил латинските племена, включително и романските, през 84 А.г., осигурявайки си по такъв начин властта над Ейгипет и Азия.

На Гея имаше атомни електроцентрали, но те бяха огромни експериментални изследователски станции, разположени западно от Нил, близо до Киренайке. Имаше реактивни въздухолети и дори няколко спътника, изстреляни с помощта на ракети, но човекът все още не беше излизал в космоса, нямаше атомни бомби, нито междуконтинентални ракети или космически станции със смъртоносни лъчи. Много от тези чудеса се пазеха в тайна от управляващите: Патрикия беше получила суров урок след противоречията с дядото на Клеопатра.

Въпреки раздорите и икономическите трудности Гея й се струваше много по-спокойно и приветливо място. Защо тогава да търси път към Земята? Защо да си навлича излишни неприятности?

Трудно й беше да намери отговор на тези въпроси. Трябваше и време, за да си изясни какво точно иска от живота. А дотогава просто ще следва съдбата, която й е отредена и за която я беше подготвяла Патрикия още от съвсем малка.

Рита „прелисти“ няколко страници от записките на Патрикия и неусетно се озова на онова място, където беше описан Пътят — сигурно го четеше за стотен път. Ето един свят далеч по-вълшебен и невъобразим дори от Земята. Кой в Ойкумения и дори на цялата планета би могъл да си представи или разбере подобни чудеса? А може би те бяха само продукт на едно болно въображение, рожба на кошмарите, измъчвали баба й? Човешки същества без форма, надживели по няколко пъти смъртта, космос с очертания на водопроводна тръба, простиращ се безкрайно далеч…

Изглежда, беше задрямала, защото я събуди корабната камбана. Облече се, излезе и повика отново Луготорикс да заеме поста си. Той се хранеше насаме в кабината си — привилегия, която му бе издействала Рита.

Пътниците, с които делеше масата в каюткомпанията, по произход бяха тирианци и юдейци. Един от тях, който, ако се съдеше по богаташките одежди, беше тириански търговец, не сваляше от нея тежкия си мазен поглед.

Още отсега чувстваше колко ще й липсва Хипатеон, където мъжете и жените се радваха на еднакво уважение в обществото.

На другия ден призори, когато пароходът навлезе в залива, небето над Александрия беше съвсем ясно.

Димът от комина се разстла далеч отвъд високия четиристотин разтега фар. Рита стоеше на кърмата, завита с дебелото наметало. Тукашният фар беше четвъртият по рода си в целия свят и несъмнено най-високият — щръкнало в небето чудовище от желязо, камък и бетон, построено преди близо сто и шейсет години. Под него се гушеха каменните сгради на Александрия — пренаселени, задъхващи се, покрити с гъст слой прах от пустинята. От другата страна на залива блестеше в мраморно-гранитното си великолепие Локхейският дворец. Отпред дворецът бе защитен с вълнолом, който спираше приливните вълни. Водата зад него беше спокойна като в тихо-езеро.

За Рита всичко това беше почти нереално — гледката на един от най-прочутите градове на света, центъра на човешкото познание и най-вече на Ойкуменската култура.

Пароходът акостира на голямото пристанище, корпусът му се разтвори, показа се дълъг стоманен език, по който един по един се изсипаха моторните фургони. От коминчетата им забълва гъст мазен дим, примесен с пара, вдигна се към пасажерската палуба и изтръгна суха кашлица от гърдите на зяпачите. Рита и нейният келт вече слизаха към трапа, натоварени с тежките дървени куфари.

Пристанището кипеше от живот, наложи се да си пробиват път през тълпата от етиопийски прекупвачи, облечени с кожени палта, и гласовити ейгипетски амбулантни търговци, увити в блестящи черни пелерини. Рита непрестанно се озърташе с надеждата да открие евентуален посрещач. Не знаеше какво да очаква и докъде би могло да се простира влиянието на покойната й баба. И наистина, когато наближиха площадката, където моторните фургони, идещи от града, обръщаха, тя зърна един раздрънкан пътнически фургон, върху чието предно стъкло се мъдреше несръчно изписана табелка с надпис: „ВАСКАЙЗА-МУЗЕЙОН“.

— Това е за нас, струва ми се — рече тя. Не беше кой знае какво посрещане, трудно би могла да го оприличи на почетна гвардия. Но и това стигаше.

Докато приближаваха фургона, тя за първи път почувства колко е нищожна и безпомощна в този огромен, многолюден град, целия обвит в пушек и пара от машините, с паваж, изпъстрен от непочистени конски изпражнения, с тълпи от отдавна немити пътници и търговци — всичко това, което сякаш само чакаше, за да я погълне и сдъвче, без да отговаря за действията си пред никого. Тук Рита нямаше абсолютно никаква власт. Беше привикнала да живее в сянката на Патрикия, да се уповава на нейната самоувереност, на силата й. А ето че сега бе като прашинка, подхвърляна от вятъра,

Рита и Луготорикс се представиха на шофьора, който изгаси с небрежен жест папиросата си в почернялата от подобни действия метална врата, пъхна угарката в джоба на омазнените си панталони и се качи. Те последваха примера му и фургонът се затъркаля напред, огласяйки околностите с пронизителен писък от свирката на покрива. От двете страни на улицата се редяха блестящи мраморни колонади. Под първата арка завиха наляво и почти веднага се озоваха в двора на Музейона, голямата библиотека на Александрийския университет.

— Тя е много привлекателна млада жена — каза библиофилаксът на Музейона и се отпусна в креслото пред царицата. — На външен вид прилича на майка си, но бившият й педагог ме уверява в писмото си, че по характер била като наместницата Патрикия. Слезе на пристанището в компанията на някакъв северен дивак, вероятно прислужник, и до един час ще се настани в квартирата, която й осигурихме.

Клеопатра Двадесет и първа намести късото си охранено тяло в неудобния трон. Белегът, който пресичаше лицето й от лявото слепоочие до дясната буза, свързвайки основата на носа с полузатвореното й око, чертаеше белезникава линия на фона на гладката й мургава кожа. Твърде малко бе останало от някогашната й хубост, отнета завинаги от либийски наемни убийци преди повече от двайсет години, по време на последното й посещение в Офиристан. През онзи далечен и завинаги прокълнат ден беше изгубила и вкуса си към любовниците, а малко след това бе престанала да се безпокои и от външния си вид. Беше благодарна, задето бе запазила най-важното — здравето и гъвкавия си, неуморен ум.

Прочутото ослепително александрийско слънце надникна през един от мраморните прозорци, пресече излъскания от безброй посещения и аудиенции каменен под и докосна лявото рамо на царицата, озарявайки в златисто сияние позлатения нокът на палеца й.

— Знаеш, че наместницата получи от мен всичко, каквото пожела — рече тя. Още дядо й беше позволил със специален указ на Патрикия Луиза Васкайза да основе академия в Родос. Близо петдесет години Родоската Академия си съперничеше с Музейона в Александрия, от известно време ръководен от Калимакхос, най-често за допълнителни държавни субсидии, които нито едната, нито другата страна получаваха редовно. Въпреки това от Родос бяха дошли не едно и две важни научни открития, макар повечето посветени както в Родос, така и в Александрия, да смятаха, че всички тези открития целят само едно — да помогнат на наместницата да открие обратния път към дома. Останалите, немалко, разбира се, я смятаха за побъркана.

— Вие просто продължихте една традиция, царице.

— Недей да шикалкавиш с мен, Калимакхос. Лицето на библиофилакса придоби кисело изражение.

— Слушам, царице. Струва ми се, че бяхте прекомерно щедра към нея, за сметка на други, не по-малко известни учени и книжници, които можеха да ви поднесат далеч по-полезни открития.

Тя се усмихна. Точно тези думи звучаха фалшиво в устата на Калимакхос.

— Никой в Музейона не е направил толкова много за напредъка в математиката и изчисленията. И за кибернетиката — добави тя, произнасяйки чуждата дума така, както би го сторила наместницата. Повдигна палеца си съм слънчевия сноп, сякаш го къпеше на водна струя. Съвсем за кратко сиянието, обгърнало нозете й, и лекият бриз, вдигнал наметката, я превърнаха в някакво неземно създание. Тя притвори замечтано очи. — Дори царицата се нуждае от любимо занимание — промърмори тихо Клеопатра.

Калимакхос запази почтително мълчание, макар че имаше още много за казване. Близо две седмици бяха изминали, откакто Ойкуменската Механикоска лига бе внесла в двореца предложението си за нова разширена доставка на оръжие. Бунтовническото правителство в Неа Каркедон, отвъд Атлантианско море, беше осъществявало набези срещу техните снабдителни линии вече повече от двайсет пъти. Още преди десетина години бунтовниците отказаха да признаят всички договори, сключени между Ойкумения и Каркедон, и влязоха в съюз с островната империя на Англея. Библиофилаксът се надяваше поне на няколко тлъсти отбранителни договора за Музейона. А вместо това седяха тук и обсъждаха достойнствата на току-що пристигналата внучка на Патрикия. За кой ли път вече наместницата и членове на нейното семейство заплашваха да разрушат грижливо кроените му планове.

Клеопатра гледаше Калимакхос със съчувствена, майчинска усмивка. После бавно, поклати глава.

— Искам от теб да я отведеш в Музейона. Налага се да й окажем тази чест, заради поста, който заема баща й…

— Бих го сторил по-скоро заради баба й — промърмори Калимакхос.

— Освен това ще й позволим да продължи изследванията си.

— Простете нахалството ми, скъпа царице, но защо просто не си остана в нейния Хипатеон на Родос? Предполагам, че там има по-добри възможности да продължи традициите на покойната наместница.

— Защото в молбата й до мен тя изрази желание да получи помощта на твоя механикос Зевс Амон Деметриос. Повиках Деметриос на разговор и той се съгласи. Надявам се, че не съм те настъпила по някое болно място, прескъпи ми Калимакхос.

Знаеше, че е сторила точно това, но Калимакхос щеше да премълчи, заради облагите, които получаваше от близостта си с двора.

— Както наредите — произнесе пресипнало той, поклони се дълбоко и омете пода с дългите си ръкави.

Неочаквано от небето долетя пронизителен писък, последван от грохот, който разтърси основите на двореца. Калимакхос подскочи уплашено и двамата с царицата изтичаха на балкона. Като се надвеси над перилата Клеопатра забеляза стълб от дим, който се извиваше над Брукейон, точно в центъра на еврейския квартал.

— Пак тези либийци — въздъхна тя. Калимакхос забеляза, че белегът, разделящ лицето й, е почервенял, макар гласът й да оставаше спокоен. — Някакви вести от Каркедон?

— Нищо не съм чувал, царице. Нали знаете, че нямам право да получавам секретна информация.

Клеопатра се завъртя рязко, пресече залата и вдигна изящно извитата позлатена слушалка на телефона. След това си спомни за библиофилакса и кимна в знак, че е свободен.

Час по-късно, на спешното съвещание с генералите от щаба на Ойкуменските въоръжени сили, Клеопатра нареди от Канопус незабавно да излети ескадрила реактивни въздухолети, за да бомбардира бунтовническия град на либийците Тунис.

А после се върна в скромно обзаведените си лични-покои, настани се с кръстосани крака върху вълнения берберски килим, притвори очи и се помъчи да овладее гнева си.

Имаше твърде малко време за личните си занимания, но думата й все още беше закон в Музейона, а и на други цивилизовани места в Александрийската Ойкумения. Имаше и една малка утеха — Рита Беренике Васкайза…

Клеопатра отдавна беше престанала да вярва, че наистина е възможно да съществува врата към други светове. Но дори в това време на заплаха от страна на външните врагове, най-сериозната за целия период на нейното управление, тя все още можеше да си позволи поне една малка, никому неизвестна и съвсем глупава идея фикс.