Вечност

59.

Земята, Кристчърч

Карен седеше в приемната на Кристчърчската клиника с пребледняло лице и подпухнали от безсънната нощ очи. Изминали бяха тридесет часа, откакто откри тялото на мъжа си, но до момента не й бяха съобщили нищо за състоянието на имплантата.

През прозореца се виждаше една от главните улици на градчето. Навън бе пълно с народ, виждаха се както земни жители, така и хора с официалните униформи на хексамонови служители. Преди около час беше пристигнала първата новина за евакуацията и Карен се безпокоеше в суматохата да не забравят за мъжа й.

Карен погледна ръцете си, все още покрити със засъхналата кръв на Гари. Спомни си онази безкрайно дълга и ужасна минута, през която бе разрязала тила му, а сетне бе извадила имплантата от гнездото му. Безумното шофиране по пътя за Кристчърч, с имплантата и мъртвото тяло на задната седалка.

В мислите й нахлуха и други спомени от съвместния им живот — кратките, но безмерно щастливи мигове.

Хората са създадени, за да страдат. Не за да откриват отговори на въпросите.

На вратата се появи лаборант — не беше същият, на когото бе предала имплантата. Огледа приемната, забеляза я и пристъпи към нея с официалното изражение на човек, готвещ се да съобщи лоша вест. Тя вдигна вежди и го загледа очаквателно.

— Госпожа Ланиер?

Карен кимна едва забележимо.

— Сигурна ли сте, че този имплантат е принадлежал на мъжа ви?

Карен се облещи.

— Сигурна съм… аз лично го извадих.

Лаборантът разпери ръце и погледна към прозореца.

— Мъртъв ли е? — попита неочаквано тя.

— Имплантатът не съдържа съзнанието на вашия съпруг. Вътре има съзнание, но то е женско. Нямаме никакви сведения за тази личност… не знаем коя е тя. Съзнанието й изглежда непокътнато.

— Не разбирам…

— Ако това наистина е имплантатът на вашия съпруг, тогава и аз не разбирам как…

Карен скочи. — Кажете ми какво е станало!

Техникът само поклати объркано глава.

— Имплантатът съдържа съзнанието на млада, около двадесет и пет годишна жена. Изглежда, е била съхранена доста отдавна там — преди около двадесет години, тъй като няма спомени за събитията през следващия период.

— Но това е невъзможно — прекъсна го Карен. — Моят съпруг…

— Не зная. Говори ли ви нещо името Андия?

— Какво?

— Андия. Така се казва жената.

— Тя беше наша дъщеря — отвърна Карен. Лицето й пребледня, краката й се подкосиха и тя се отпусна в креслото. — Какво е станало с мъжа ми?

— Все още не сме приключили с анализа. Вече ви казах, че в имплантата има само една личност и името й е Андия. Нямам представа какво е станало с мъжа ви.

Карен поклати уморено глава.

— Но как? Тя изчезна… преди двайсет години… Техникът вдигна безпомощно рамене.

— Гари… те го накараха да носи имплантата. — Карен си наложи да запази спокойствие: най-много се боеше от това, че ще се разтрепери неудържимо. Не смееше да се надигне, опасяваше се да не припадне. Светът наоколо сякаш всеки миг щеше да се разпадне.

— Мога ли да говоря с нея?

— Съжалявам. Необходимо ни е още известно време, докато разширим присъствието й в целия имплантат. Дъщеря ви земен гражданин ли беше?

Карен последва лаборанта в архивното отделение на болницата и отговори на всички негови въпроси. Не след дълго откриха и досието на Андия. Изпратиха го, за да сравнят сегашната матрица със схемата на матрицата, записана в момента на поставянето на имплантата.

Двете матрици съвпаднаха напълно.

— Само чудо може да обясни всичко това — призна объркано лаборантът. Очевидно не вярваше на нейната история. — Ще поискам да бъде извършено официално разследване.

Тя кимна, примирила се вече с неизбежното. Живееше в някакъв изолиран свят, между ужаса и надеждата. Бе изгубила Гари и бе намерила дъщеря си. Имаше само едно възможно обяснение.

Никога не беше вярвала в съществуването на незнайни сили. Като малка я възпитаваха в марксизъм, религията за нея бе нещо вредно и непонятно. Сега изведнъж си спомни за Мирски и за онези, които той твърдеше, че представя.

„Ако си го взел със себе си, моля те, грижи се за него — обърна се тя на руски към призрака. — И, благодаря ти за дъщеря ми.“

Почака още един час в приемната, докато лекарите и лаборантите се опитваха да намерят разумно обяснение на случилото се. Когато отново я повикаха, вече се чувстваше по-добре.

— Започнахме легална процедура по превъплъщението й — има легално право — обясни й лаборантът. — Но тя ще отнеме известно време. Точно в момента е обявено извънредно положение, наредиха ни да подготвим клиниката за всякакви спешни случаи. Всички совалки ще бъдат прибрани на док. Все пак мога да ви уредя някоя, ако решите незабавно да се върнете у дома.

Тя махна с ръка. Нямаше какво да прави вкъщи.

— Ще остана. Ако мога с нещо да помогна.

— Мисля, че можете — кимна лаборантът. — Прегледахме внимателно архивите… има някои необясними неща. Дъщеря ви е изчезнала в океана. Няма никакъв начин съзнанието й да попадне в имплантата на вашия съпруг.

Тя се усмихна и поклати тъжно глава.

— Така е… Бих искала да поговоря с нея, веднага щом стане възможно…

— Разбира се — кимна лаборантът. — Съветвам ви да поспите малко в приемната. Ще ви повикаме.

— Благодаря — рече тя.

Андия?