Великата Четворка

Глава VII Крадците на радий

Нощта след освобождаването си Халидей прекара в хотела, където спа в стая, съседна на нашата, и цяла нощ го чувах да пъшка и да протестира в съня си. Несъмнено това, което бе преживял във вилата, бе разстроило нервите му и на сутринта ние окончателно се провалихме в опитите си да изтръгнем каквато и да било информация от него. Той само повтаряше твърдението си за неограничената мощ, с която разполагала „Великата Четворка“ и увереността си, че ако проговори, ще последва отмъщение.

След обяда той замина, за да се върне отново при съпругата си в Англия, но ние с Поаро останахме в Париж. Аз бях изцяло за енергични действия от един или друг вид и бездействието на Поаро ми лазеше по нервите.

— За бога, Поаро — настоявах аз, — нека да отидем и да ги хванем.

— Прекрасно, mon ami, прекрасно. Да отидем къде и да хванем кого? Бъдете по-точен, умолявам ви.

— „Великата Четворка“, разбира се.

— Cela va sans dire. Но как смятате да го направите?

— Полицията — рискувах неуверено аз.

Поаро се усмихна.

— Те ще ни обвинят в разпространяване на небивалици. Не разполагаме с нищо, от което да започнем — абсолютно нищо. Трябва да чакаме.

— Да чакаме какво?

— Да чакаме те да направят ход. Вижте сега, в Англия всички вие разбирате и обожавате бокса. Ако един човек не направи нищо, то тогава другият трябва да стори това. По този начин, като позволяваш на противника да атакува, ти научаваш нещо за него. Такава е и нашата роля — да оставим другата страна да атакува.

— Мислите ли, че те ще го направят? — попитах аз със съмнение.

— Въобще не се съмнявам в това. Отначало, разбирате ли, те се опитват да ме измъкнат от Англия. Това се проваля. След това, при аферата в Дартмур, ние се намесваме и спасяваме тяхната жертва от бесилото. И вчера, още веднъж, ние попречихме на техните планове. Със сигурност те няма да оставят нещата току-така.

Тъкмо разсъждавах върху това, когато на вратата се почука. Без да дочака отговор, в стаята влезе един мъж и затвори вратата зад себе си. Той бе висок и слаб, с леко гърбав нос и жълтеникаво лице. Носеше палто, закопчано до брадата и мека шапка, нахлупена до очите му.

— Извинете ме, господа, за моето малко безцеремонно влизане — каза той с тих глас, — но работата, по която съм дошъл тук, е от доста необичайно естество.

Като се усмихваше, той тръгна към масата я седна до нея. Аз понечих да скоча, но Поаро ме възпря с жест.

— Както казвате, мосю, вашето влизане е малко безцеремонно. Бихте ли били така любезен да ни съобщите целта на вашето посещение?

— Скъпи мой Поаро, тя е много проста. От известно време вие безпокоите моите приятели.

— По какъв начин?

— Хайде стига, мосю Поаро. Сериозно ли ме питате това? Вие го знаете много добре, както и аз.

— Зависи, мосю, от това кои са тези ваши приятели.

Без да продума, мъжът измъкна от джоба си една табакера и след като я отвори, извади четири цигари и ги хвърли на масата. После ги взе и ги върна обратно в табакерата, която пъхна отново в джоба си.

— Аха! — каза Поаро. — Значи това било то, така ли? И какво предлагат вашите приятели?

— Те предлагат, мосю, да използвате вашите способности — вашите много забележителни способности в разкриване на дребни закононарушения, като се върнете към вашето предишно призвание, за да решавате проблемите на дамите от лондонското общество.

— Много миролюбива програма — каза Поаро. — Ами ако не се съглася?

Мъжът направи красноречив жест.

— Ще съжаляваме за това, разбира се, и то извънредно много. Ще съжаляват също така и всички приятели и почитатели на великия Еркюл Поаро. Но съжаленията, колкото и да са трогателни, не могат да върнат човек обратно към живота.

— Много деликатно казано — каза Поаро, като кимаше с глава. — А ако аз… приема?

— В такъв случай аз съм упълномощен да ви предложа компенсация.

Той извади портфейл и хвърли десет банкноти на масата. Всяка една от тях бе на стойност десет хиляди франка.

— Това е просто гаранция за нашата добросъвестност — каза той. — Ще ви бъде заплатена сума, десет пъти по-голяма от тази.

— Боже мой — извиках аз, като скочих, — вие се осмелявате да мислите…

— Седнете, Хейстингс — каза властно Поаро. — Обуздайте своята така възхитителна и честна натура и седнете долу. А на вас, мосю, ще кажа следното. Какво ще ми попречи да позвъня на полицията и да ви предам в техните ръце, докато моят приятел тук ви задържи, за да не избягате?

— Щом смятате това за разумно, може да го сторите, разбира се — отвърна спокойно нашият гост.

— О, достатъчно, Поаро — извиках аз. — Не мога да понеса това. Позвънете на полицията и да приключваме с въпроса.

Като се надигнах бързо, аз отидох до вратата и застанах с гръб към нея.

— Това е като че ли очевидният развой на нещата — мърмореше Поаро, сякаш спорейки със себе си.

— Давайте, Поаро — настоях аз.

— Ще бъде на ваша отговорност, mon ami.

Поаро едва бе вдигнал слушалката, когато мъжът внезапно скочи като котка върху мен. Аз бях готов и очаквах това. След минута ние се бяхме вкопчили здраво един в друг и се олюлявахме из стаята. Изведнъж усетих, че той се подхлъзна и хватката му отслабна. Използвайки това предимство, аз го притиснах още по-яко, Той падна на пода преди мен. И тогава, в самия триумф на моята победа, се случи нещо необичайно. Усетих как отхвръквам напред. Летейки с главата напред, аз се блъснах в стената в някакво невъобразимо кълбо. Почти веднага скочих на крака, но вратата вече се затваряше зад моя бивш съперник. Втурнах се към нея и я задърпах, но тя бе заключена отвън. Сграбчих телефона от Поаро.

— Рецепцията ли е? Спрете един мъж, който излиза. Той е висок, със закопчано догоре палто и мека шапка. Издирва се от полицията.

Бяха изминали само няколко минути, когато чухме шум в коридора отвън. В ключалката се завъртя ключ и вратата се отвари. В нейните очертания стоеше самият управител на хотела.

— Мъжът — хванахте ли го? — извиках аз.

— Не, мосю. Никой не е слизал по стълбите.

— Трябва да сте се срещнали с него.

— Никого не сме срещали, мосю. Невероятно е, че той е могъл да избяга.

— Мисля, че сте срещнали някого — каза Поаро с тих глас. — Някой от служителите на хотела, може би?

— Само един сервитьор, който носеше поднос, мосю.

— А-а! — каза Поаро с тон, който казваше всичко. — Ето защо той носеше палтото си закопчано до брадата — размишляваше Поаро, след като успяхме най-накрая да се освободим от развълнуваните служители на котела.

— Ужасно съжалявам, Поаро — прошепнах аз, доста обезсърчен. — Мислех, че съм го победил.

— Да, това е било някаква японска хватка, предполагам. Не се разстройвайте, mon ami. Всичко стана съгласно плана — неговия план. Точно това исках.

— Какво е това? — извиках аз, като се спуснах върху един кафяв предмет, който лежеше на пода.

Това бе тънък портфейл от кафява кожа и бе очевидно изпаднал от джоба на нашия посетител, докато се бе борил с мен. Вътре имаше две платени сметки на името на мосю Феликс Леон и сгънат къс хартия, който накара сърцето ми да забие по-бързо. Това бе половин лист от тетрадка, върху който бяха надраскани с молив само няколко думи, но това бяха думи от изключителна важност.

Бележката бе подписана с една голяма цифра „4“.

Но петък бе днес и часовникът над камината показваше, че часът е десет и тридесет.

— Боже мой, какъв шанс! — извиках аз. — Съдбата е на наша страна. Трябва веднага да тръгваме. Какъв невероятен късмет!

— Ето защо е дошъл той — прошепна Поаро. — Сега разбирам всичко.

— Разбирате какво? Хайде, Поаро, стига сте стояли тук и сте мечтали.

Поаро ме погледна и бавно поклати глава, като се усмихваше.

— „Заповядай в моята малка къщичка — казал паякът на мухата.“ Това не е ли една ваша малка английска песничка за деца? Не, не — те са много хитри, но не толкова хитри, колкото Еркюл Поаро.

— Накъде, по дяволите, биете, Поаро?

— Приятелю мой, аз се питах каква ли е причината за тазсутрешното посещение. Наистина ли нашият посетител се надяваше, че ще успее да ме подкупи? Или, другата възможност, че ще ме сплаши така, че да изоставя начинанието си? Това изглежда малко вероятно. Защо, тогава, дойде той? Сега аз виждам целия план — много добър, много изкусен — привидната цел да ме подкупят или сплашат, неизбежната схватка, която той не си направи труда да избегне и която щеше да накара изпадането на портфейла да изглежда естествено и логично, и накрая — клопката! Рю дьо Ешел, 11 часа сутринта? Съвсем не мисля така, mon ami! Никой не може да хване толкова лесно Еркюл Поаро.

— Боже господи! — ахнах аз.

Поаро се мръщеше на себе си.

— Все пак има едно нещо, което не мога да разбера.

— Кое е то?

— Времето, Хейстингс, времето. Ако те искаха да ме подмамят да отида там, със сигурност нощта щеше да бъде по-подходящо време за това. Защо в такъв ранен час? Да не би да има вероятност нещо да се случи тази сутрин? Нещо, за което те са силно заинтересовани Еркюл Поаро да не узнае?

Тон поклати глава.

— Ще видим. Ето тук ще седя, mon ami. Няма да мърдаме никъде тази сутрин. Ще изчакваме събитията тук.

Часът бе точно единадесет и половина, когато се получи известието в малък плик. Поаро го скъса и ми го подаде. То бе от мадам Оливие, световноизвестния учен, която бяхме посетили предишния ден във връзка със случая Халидей. В него тя ни молеше да отидем веднага в Паси.

Ние се отзовахме на повикването без да губим нито миг. Мадам Оливие ни посрещна в същия малък салон. Отново бях поразен от удивителната сила на тази жена, с нейното продълговато лице на монахиня и пламтящи очи — блестяща наел едничка на Бекерел и семейство Кюри. Тя веднага пристъпи към въпроса.

— Господа, вчера вие разговаряхте с мен относно изчезването на мистър Халидей, Сега научавам, че сте се върнали в къщата за втори път и сте помолили да видите моята секретарка, Инес Вероне. Тя е напуснала къщата с вас и повече не се е върнала.

— Това ли е всичко, мадам?

— Не, мосю, не е. Снощи лабораторията е била разбита и няколко ценни документа и записки са откраднати. Крадците са се опитал и да вземат и нещо с още по-голяма стойност, но за щастие не са успели да отворят големия сейф.

— Мадам, ето фактите по случая. Вашата бивша секретарка, мадам Вероне, е всъщност графиня Росакоф, специалист в областта на кражбите и тъкмо тя бе отговорна за изчезването на мистър Халидей. Откога работи тя за вас?

— От пет месеца, мосю. Това, което казвате, ме изумява.

— Въпреки това то е вярно. Тези документи, можеха ли лесно да бъдат намерени? Или смятате, че е замесен вътрешен човек?

— Доста странно е, че крадците са знаели точно къде да търсят. Вие мислите, че Инес…

— Да, въобще не се съмнявам, че те са действали на базата на нейната информация. Но какво е това ценно нещо, което крадците не са успели да намерят? Скъпоценни камъни?

Мадам Оливие поклати глава с едва доловима усмивка.

— Нещо много по-ценно от това, мосю. — Тя се огледа наоколо, след което се наведе напред и сниши гласа си: — Радий, мосю.

— Радий?

— Да, мосю. Аз се намирам сега в най-важния етап от моите експерименти. Притежавам малък запас от радий, който е лично мой, освен това ми е отпуснато и допълнително количество за процеса, върху който работя. Макар че в действителност това количество не е голямо, то представлява голяма част от световните запаси и стойността му се равнява на милиони франкове.

— И къде се намира?

— В един оловен сандък в големия сейф — сейфът е направен нарочно да изглежда стар и очукан, но всъщност представлява върхово постижение в производството на сейфове. Вероятно това е причината, поради която крадците не са успели да го отворят.

— Още колко време ще държите този радий при вас?

— Само още два дни, мосю. След това експериментите ми ще приключат.

Очите на Поаро светнаха.

— И Инес Вероне знае този факт? Добре, в такъв случай нашите приятели ще се върнат. Нито дума за мен на никого, мадам. Но бъдете спокойни, аз ще спася вашия радий. Имате ключ за вратата, която води от лабораторията към градината, нали?

— Да, мосю. Ето го. Имам дубликат за себе си. А това е ключът за градинската врата, която води към алеята между тази вила и съседната.

— Благодаря ви, мадам. Довечера си легнете както обикновено, не се страхувайте и оставете всичко на мен. Но нито дума на никого — нито на двамата ви асистенти — мадмоазел Клод и мосю Анри бяха те, нали? — нито дума особено на тях.

Поаро излезе от вилата, като потриваше ръце с най-голямо задоволство.

— Какво ще правим сега? — попитах аз.

— Сега, Хейстингс, ще се приготвим да напуснем Париж — и да заминем за Англия.

— Какво?

— Ще опаковаме багажа си, ще обядваме и ще отидем с кола до Гар дю Норд.

— Но радия?

— Казах, че ще заминем за Англия — не съм казал, че ще пристигнем там. Поразсъждавайте за момент, Хейстингс, Напълно сигурно е, че ни наблюдават и стелят. Нашите врагове трябва да повярват, че ние се връщаме в Англия, а те в никакъв случай няма да повярват в това, освен ако не ни видят да се качваме във влака и да потегляме.

— Искате да кажете, че ще скочим от влака в последната минута?

— Не, Хейстингс. Нашите врагове няма да се задоволят с нищо друго, освен с едно истинско заминаване.

— Но нали влакът никъде не спира, освен чак в Кале?

— Той ще спре, ако за това бъде заплатено.

— О, я стига, Поаро — разбира се, че не можете да платите, за да спрете един експрес — те ще ви откажат.

— Скъпи мой приятелю, никога ли не сте забелязали малката ръчка на аварийната спирачка — мисля, че глобата за неправомерно използване беше 100 франка, нали?

— О, смятате да дръпнете това?

— Или по-скоро един мой приятел, Пиер Комбо, ще го направи. След това, докато той спори с охраната, правейки голяма сцена, а целият влак зяпа с интерес, ние с вас тихичко ще изчезнем.

Ние надлежно изпълнихме плана на Поаро. Пиер Комбо, стар и близък познайник на Поаро, който очевидно познаваше много добре методите на моя приятел, се съгласи с плана. Шнурът за сигнализация бе дръпнат още щом навлязохме в предградията на Париж. Комбо „направи сцена“ в съответствие с най-добрите френски традиции и Поаро и аз успяхме да напуснем влака, без някой да се заинтересува от нашето изчезване. Първото нещо, което предприехме, бе значително да променим външния си вид. В малко куфарче Поаро бе взел необходимите за целта материали. В резултат на това се получиха двама безделника в мръсносини блузи. Вечеряхме в някаква затънтена гостилница, след което поехме обратно към Париж.

Наближаваше единадесет часа, когато за пореден път се озовахме в квартала, където се намираше вилата на мадам Оливие. Преди да се шмугнем в алеята, огледахме пътя и в двете посоки. Мястото изглеждаше абсолютно безлюдно. За едно нещо бяхме напълно сигурни — никой не ни следеше.

— Не очаквам те да са вече тук — прошепна ми Поаро. — Вероятно няма да дойдат по-рано от утре вечер, но те идеално знаят, че остават само две нощи, през които радият ще е тук.

Много предпазливо завъртяхме ключа в градинската врата. Тя се отвори безшумно и ние стъпихме в градината.

И тогава, напълно неочаквано, дойде ударът. За миг бяхме обградени, запушиха ни устите и ни вързаха. Трябва да са ни чакали поне десет души. Съпротивата беше безсмислена. Ние бяхме вдигнати като два безпомощни вързопа и понесени. За голяма моя изненада те ни понесоха към къщата, а не в обратна посока. Отвориха с ключ вратата към лабораторията и ни внесоха вътре. Един от мъжете се наведе пред голям сейф. Вратата на сейфа се отвори. Почувствах как неприятни тръпки запълзяха надолу по гръбнака ми. Нима те щяха да ни натикат вътре и да ни оставят бавно да се задушим?

За мое удивление обаче видях, че вътре в сейфа има стъпала, които водят под земята. Понесоха ни надолу по този тесен път и накрая се озовахме в едно голямо помещение. Вътре стоеше жена, висока и внушителна, с маска от черно кадифе, която покриваше лицето й. Съдейки по властните й жестове, бе съвсем ясно, че тя командваше положението. Мъжете ни спуснаха на пода и ни оставиха — сами със загадъчната личност зад маската. Аз нямах и капка съмнение коя бе тя. Това бе неизвестната французойка — Номер Три от. „Великата Четворка“.

Тя коленичи до нас и ни отпуши устите, но ни остави вързани. След това се изправи, обърна се към нас и с внезапно и рязко движение свали маската си.

Това бе мадам Оливие?

— Мосю Поаро — каза тя с нисък подигравателен глас. — Великият, удивителният, незаменимият мосю Поаро. Вчера сутринта ви изпратих едно предупреждение. Вие предпочетохте да не му обърнете внимание — смятахте, че можете да изправите силата на вашия ум срещу нас. И ето къде се озовахте!

В нея имаше някаква студена злоба, която ме вледени до мозъка на костите. Това бе в такъв контраст с изгарящия огън в нейните очи. Тя бе луда — луда с лудостта на гения.

Поаро не каза нищо. Гледаше я с втренчен поглед, като долната му челюст бе увиснала.

— Това — каза тихо тя — е краят. Ние не можем да позволим плановете ни да бъдат осуетени. Имате ли някакво последно желание?

Никога преди или след това не съм се чувствал толкова близо до смъртта. Поаро бе великолепен. Той нито трепна, вито пребледня, само я гледаше с нестихващ интерес.

— Вашата психика ме заинтригува извънредно много, мадам — каза тихо той. — Колко жалко, че разполагам с толкова кратко време, което да посветя на изучаването й. Да, имам едно желание. Мисля, че на осъдения винаги се разрешава да запали за последен път. Табакерата ми е в мен. Ако позволите — той погледна към вързаните си ръце.

— О, да! — засмя се тя. — Искате да ви развържа ръцете, дали? Вие сте хитър, мосю Еркюл Поаро, знам това. Няма да развържа ръцете ви — но ще ви намеря една цигара.

Тя коленичи край него, измъкна табакерата му, извади цигара и му я пъхна между устните.

— А сега кибрит — каза тя, като се надигаше.

— Не е необходимо, мадам.

Нещо в гласа му ме сепна. Тя също се спря.

— Не мърдайте, мадам, умолявам ви. Ще съжалявате, ако го направите. Запозната ли сте със свойствата на кураре? Южноамериканските индианци я използват като отрова за стрелите си. Една лека драскотина от нея означава смърт. Някои племена използват малка тръба-духалка — аз също имам такава малка тръбичка, направена да изглежда досущ като цигара. Трябва само да духна… А! Вие се сепнахте! Не мърдайте, мадам. Механизмът на тази цигара е направо гениален. Само едно духване — и едва малка стреличка, подобна на рибена кост, полита във въздуха — за да намери своята цел. Вие не искате да умрете, мадам. Следователно ви моля да освободете приятеля ми Хейстингс от въжетата, с които е вързан. Аз не мога да използвам ръцете си, но мога да въртя главата си — така че — вие сте пак под прицел, мадам. Не правете грешки, умолявам ви.

Бавно, с треперещи ръце и с лице, изкривено от ярост и омраза, тя се наведе и изпълни молбата му. Аз бях свободен. Гласът на Поаро ми даде инструкции.

— Вашите въжета ще станат сега за дамата, Хейстингс. Точно така. Здраво ли е вързана? Тогава освободете ме, моля ви. Щастливо обстоятелство е, че тя отпрати помощниците си. С малко късмет може да се надяваме да намерим изхода свободен.

След минута Поаро стоеше до мен. Той се поклони на дамата.

— Еркюл Поаро не може да бъде убит така лесно. Пожелавам вя лека нощ.

Запушената уста й попречи да отговори, но убийственият блясък в очите й ме смрази. Искрено се надявах никога повече да не попадаме под нейна власт.

Три минути по-късно ние бяхме извън вилата и забързано пресякохме градината. Пътят навън бе пуст и ние скоро излязохме от квартала.

Тогава Поаро избухна.

— Заслужавам всичко, което тази жена ми каза. Аз съм безмозъчно същество, нещастно животно, кръгъл идиот. Гордеех се със себе си, че не попаднах в техния капан. А това дори не бе предназначено за капан — освен точно по начина, по който аз паднах в него. Те са знаели, че аз ще разбера намеренията им, те са разчитали на това аз да разбера намеренията им. Това обяснява всичко — лекотата, с която те се предадоха, Халидей, всичко. Мадам Оливие е била движещата сила — Вера Росакоф само нейният адютант. Мадам се нуждае от идеите на Халидей — тя самата, с гения на своя ум, ще попълни липсващите брънки от веригата, които той не е могъл да открие. Да, Хейстингс, ние знаем кой е Номер Три — жената, която може би е най-великият учен в света! Помислете за това. Умът на Изтока, знанието на Запада — и други двама, чиято самоличност все още не знаем, но трябва да открием. Утре се връщаме в Лондон и се заемаме с това.

— Не възнамерявате да предадете мадам Оливие на полицията?

— Няма да ми повярват. Жената е един от идолите на Франция. А и нищо не можем да докажем. Ще имаме късмет, ако тя не предаде нас.

— Какво?

— Помислете малко. Заварват ни през нощта в една вила и с ключове в ръцете, които тя ще се закълне, че никога не ни е давала. Тя ни изненадва при сейфа и ние й запушваме устата и я връзваме, след което изчезваме. Не хранете никакви илюзии, Хейстингс. Вината не е в другия — така ли казвахте вие?