Великата Четворка

Глава V Един учен изчезва

Лично аз не вярвам, дори след като съдът призна Робърт Грант, наричан още и Бигс, за невинен по случая с убийството на Джонатан Уоли, че инспектор Медоус бе напълно убеден в неговата невинност. Уликите, които той бе натрупал срещу Грант — неговото досие, нефритът, който той бе откраднал, ботушите, които точно пасваха на отпечатъците — бяха за неговия лишен от фантазия ум твърде непоклатими, за да бъдат така лесно оборени, но Поаро, принуден пряко волята си да даде показания, убеди съда. Появиха се и двама свидетели, които бяха забелязали една кола за разнасяне на месо да спира до къщата в понеделник сутринта, а тукашният месар потвърди, че минава с колата си през селото само в сряда и петък.

Открита бе дори и една жена, която, когато бе разпитана, си спомни, че е видяла разносвача на месо да излиза от къщата, но не бе в състояние да даде описание, което да е от някаква полза. Единственото впечатление, което сякаш бе останало в съзнанието й, бе на човек със среден ръст, гладко обръснат и който изглежда като типичен разносвач на месо. При това описание Поаро сви философски рамене.

— Точно както ви казах, Хейстингс — обърне се той към мен, след като делото приключи. — Този тип е истински артист. Той не се дегизира с фалшива брада и сини очила. Той променя чертите на лицето си, да, но това е най-малкото, което прави. Когато настъпи време да действа, той е точно този, за когото се представя. Той се превъплъщава в ролята си.

Аз, разбира се, бях принуден да призная, че мъжът от Хануел, който ни беше посетил, напълно съвпадаше с моята представа за един надзирател в приют за луди. Дори за миг не бил дръзнал да се усъмня, че той може да не е истински.

Всичко бе доста обезкуражаващо, а и случилото се в Дартмур не бе ни помогнало кой знае колко. Споделих това с Поаро, но той не искаше да признае, че нищо не сме спечелили.

— Ние напредваме — каза той, — напредваме. При всеки контакт с този човек научаваме по малко за това как той мисли и действа. За нас и нашите планове той не знае нищо.

— Що се отнася до последните, Поаро — възразих аз, — той знае толкова, колкото и аз самият. Струва ми се, че вие нямате никакви планове, а просто седите и чакате той да направи нещо.

Поаро се усмихна.

— Mon ami, вие не се променяте. Винаги сте си същият Хейстингс, който напада и хваща неприятеля за гърлото. Може би — добави той, след като на вратата се почука — това е вашият шанс. Току-виж е влязъл нашият приятел.

— И той се засмя на разочарованието ми, когато в стаята влязоха инспектор Джап и още един човек.

— Добър вечер, господа — каза инспекторът. — Позволете ми да ви представя капитан Кент от тайните служби на Съединените Щати.

Капитан Кент бе висок, слаб американец с изключително безизразно лице, което изглеждаше така, сякаш бе издялано от дърво.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господа — промърмори той, като се ръкува отривисто.

Поаро хвърли нова цепеница в камината и придърпа още фотьойли. Аз извадих чашите, бутилката с уиски и содата. Капитанът удари една голяма глътка и изрази одобрението си.

— Бива си го, като добрата и непоклатима стара Англия — отбеляза той.

— А сега на работа — каза Джап. — Мосю Поаро отправи една молба към мен. Той се интересуваше от една групировка, която се подвизава под името „Великата Четворка“ и ме помоли да го уведомявам всеки път, когато то се спомене в нашите професионални кръгове. Аз не отдадох голямо значение на това, но запомних молбата му и когато капитанът тук дойде при мен с една доста странна история, аз начаса казах: „Трябва да отидем при мосю Поаро.“

Поаро погледна към капитан Кент и американецът продължи разказа.

— Както може би си спомняте, мосю Поаро, в пресата пишеше, че няколко торпедни лодки и разрушители са били потопени, като са били блъснати в скалите кран американското крайбрежие. Това се случило непосредствено след земетресението в Япония и обяснението, което дадоха, бе, че бедствието е било причинено от приливните вълни. Съвсем наскоро бяха арестувани няколко гангстери и убийци и заедно с тях бяха заловени документи, които хвърлиха съвсем друга светлина на случая. В тях се споменаваше за една организация, наречена „Великата Четворка“, освен това те съдържаха непълно описание на някаква мощна безжична инсталация — концентрация на лъчева енергия, надминаваща всички досегашни постижения и опити и която е в състояние да фокусира лъч с огромна мощ в дадено място. Твърденията за това изобретение изглеждаха повече от абсурдни, но все пак аз ги предадох в щаба, където един от нашите свръхинтелигентни професори се зае с тях. Сега изглежда, че един от вашите британски учени е чел доклад на тази тема пред Британската асоциация. Неговите колеги не му обърнали кой знае какво внимание. Както разправят, докладът им се сторил твърде пресилен и пълен с измишльотини, но вашият учен продължавал да отстоява тезата си и заявил, че самият той бил пред прага на успешния завършек на своите експерименти.

— Eh bien? — попита Поаро с интерес.

— Предложиха аз да дойда тук и да взема интервю от този господин. За учен той е доста млад, казва се Халидей. Той е главният авторитет по тази тема и аз трябваше да науча от него дали това, което е съобщил, е въобще възможно.

— И така ли е? — попитах нетърпеливо аз.

— Точно това не можах да узная. Не успях да се срещна с мистър Халидей и, както по всичко личи, няма и да мога.

— С две думи истината е — каза кратко Джап, — че Халидей е изчезнал.

— Кога?

— Преди два месеца.

— Беше ли съобщено за изчезването му?

— Разбира се, че беше. Съпругата му дойде при нас в неописуемо състояние. Направихме, каквото можахме, но през цялото време знаех, че всичко е напразно.

— Защо мислите така?

— Винаги е така, когато човек изчезва по този начин — примига с очи Джап.

— Какъв начин?

— Париж.

— Значи Халидей е изчезнал в Париж?

— Да. Заминал там по научни дела — така казал. Той, разбира се, е трябвало да каже нещо от този род. Но вие знаете какво означава човек да изчезне там. Това е или работа на парижките апаши и с това идва краят — или става въпрос за доброволно изчезване, което е много по-често срещано от двете, уверявам ви. Примамливият Париж и всичко останало, нали знаете. Семейният живот става отегчителен. Преди да тръгне, Халидей и жена му са имали малко спречкване. Всичко това прави случая напълно ясен.

— Чудя се — каза Поаро замислено.

Американецът го гледаше с любопитство.

— Кажете, сър — провлечено каза той, — какво представлява всъщност тая „Велика Четворка“?

— „Великата Четворка“ — каза Поаро — е международна организация, която има за свой ръководител един китаец. Той е известен като Номер Едно. Номер Две е американец. Номер Три е французойка. Номер Четири, „Унищожителят“ е англичанин.

— Французойка, а? — подсвирна американецът. — Може би тук има нещо. Как се казва?

— Не знам. За нея не знам нищо.

— Но това ще трябва да е някаква страхотна организация, а? — предположи другият.

Поаро кимна, докато подреждаше чашите в стройна редица върху подноса. Той, както винаги, бе маниак на тема ред.

— Какво са целели с потопяването на онези кораби? Да не би „Великата Четворка“ да е някакво немско тайно оръжие?

— „Великата Четворка“ работят за себе си — и само за себе си, капитане. Тяхната цел е да постигнат световно господство.

Американецът избухна в смях, но като видя сериозното лице на Поаро, смехът му секна изведнъж.

— Вие се смеете, мосю — каза Поаро, като клатеше пръст срещу него. — Вие не разсъждавате, не използвате малките сиви клетки на ума си. Кои са тези хора, които унищожиха част от вашата флота само за да опитат своята мощ? Защото е било точно това, мосю — изпробване на тази нова сила на магнитно привличане, която те притежават.

— Хайде и вие, мосю — каза Джап добродушно. — Чел съм за супер престъпници безброй пъти, но никога не съм се натъквал на тях. Е, вие чухте историята на капитан Кент. Нещо друго, което мога да направя за вас?

— Да, добри ми приятелю. Можете да ми дадете адреса на мисис Халидей — както и няколко препоръчителни слова за мен пред нея, ако бъдете така добър.

И така, следващият ден ни свари на път за Четуинд Лодж, близо до селцето Чобъм в Съри.

Мисис Халидей ни прие веднага, висока, руса жена, с маниери, които издаваха енергичност и нетърпеливост. До нея стоеше малката й дъщеря — красиво момиченце на пет години.

Поаро обясни целта на посещението ни.

— О, мосю Поаро, толкова се радвам, толкова съм благодарна. Чувала съм за вас, разбира се. Вие не сте като онези от Скотланд Ярд, които не искат да слушат или да се помъчат да разберат, френските полицаи са също толкова лоши — дори по-лоши, струва ми се. Всички те са убедени, че съпругът ми е избягал с някаква друга жена. Но той не е такъв човек! Най-важното нещо в живота му бе неговата работа. Половината от кавгите между нас идваха от това. Той милееше за работата си повече, отколкото за мен.

— Типично за един англичанин — каза успокояващо Поаро. — А ако не е работата, то тогава ще са игрите, спортът. Всичките тези неща те вземат много на сериозно. Сега, мадам, разкажете ми с подробности, и колкото се може по-систематично, точните обстоятелства, при които вашият съпруг е изчезнал.

— Мъжът ми замина за Париж във вторник, двадесети юли. По програма там той трябваше да се срещне и да посети различни хора, свързани с неговата работа, измежду тях бе и мадам Оливие.

Поаро кимна при споменаването на прочутата френска химичка, която бе затъмнила дори мадам Кюри с блясъка на своите постижения. Тя бе удостоена с почести от френското правителство и бе една от най-видните личности на деня.

— Той пристигнал там вечерта и веднага отишъл в хотел Кастильон на Рю Кастильон. На следващата сутрин имал среща с професор Бургоно, която спазил. Поведението му било нормално и приятно. Двамата мъже провели много интересен разговор и се уговорили той да присъства на някакви експерименти в лабораторията на професора на следващия ден. Обядвал е сам в Кафе Роял, разходил се е и след това посетил мадам Оливие в дома й в Паси. Там поведението му също е било напълно нормално. Тръгнал си около шест. Не е известно къде е вечерял, вероятно сам в някой ресторант. Върнал се в хотела около единадесет часа и се качил направо в стаята си, след като попитал дали има някакви писма за него. На следващата сутрин той излязъл от хотела и повече не са го виждали.

— По кое време е напуснал хотела? В часа, в който той би трябвало да го напусне, за да спази уговорения час за срещата в лабораторията на професор Бургоно?

— Не знаем. Никой не го е видял да напуска хотела, но не му е била сервирана следобедна закуска, което говори, че е излязъл рано.

— А може всъщност да е излязъл веднага след като се е върнал предишната нощ?

— Не мисля така. В леглото е спано, а и нощният портиер би си спомнил ако някой е излязъл в този час.

— Много уместна забележка, мадам. Можем да приемем, следователно, че той е излязъл рано следващата сутрин — и от една страна това е успокояващо. Не изглежда много вероятно да е станал жертва на апашко нападение в този час. А сега за багажа му — беше ли оставен всичкият в хотелската стая?

На този въпрос мисис Халидей като че ли изпита голяма неохота да отговори, но накрая тя каза:

— Не, той трябва да е взел малко куфарче със себе си.

— Хм — каза замислено Поаро. — Чудя се къде ли е бил онази вечер. Ако знаехме това, щяхме да знаем много. С кого се е срещнал? Ето къде е загадката. Мадам, що се отнася лично до мен, аз не приемам по необходимост версията на полицията. За тях тя винаги е „Cherchez la femme“. Въпреки това явно нещо се е случило онази нощ, което е променило плановете на съпруга ви. Вие казахте, че когато се е върнал в хотела, той е попитал дали има писма за него. Имало ли е?

— Само едно и това трябва да е било моето писмо, което му написах в деня, когато той напусна Англия.

Поаро остана потънал в размисъл цяла минута, след това скочи пъргаво на крака.

— Мадам, разрешението на загадката се намира в Париж и аз още сега заминавам там, за да го открия.

— Всичко това бе много отдавна, мосю.

— Да, да. Въпреки това ние трябва да търсим точно там.

Той пое към вратата, но се спря с ръка на дръжката.

— Кажете ми, мадам, спомняте ли си някога вашият съпруг да е споменавал израза „Великата Четворка“?

— „Великата Четворка“ — повтори замислено тя. — Не, не мога да кажа, че си спомням.