Великата Четворка

Глава XIV. Изрусената блондинка

Бях много разочарован от резултатите от бомбената атака на Поаро срещу къщата в Чайна Таун. Първо, водачът на бандата бе избягал. Когато хората на Джап долетели в отговор на свирката на Поаро, те намерили четирима китайци в безсъзнание в преддверието, но мъжът, който ме бе заплашил със смърт, не бил между тях. По-късно си спомних, че когато ме накараха да изляза на прага, за да подмамя Поаро да влезе в къщата, този човек бе останал назад в сянка. Можеше да се предположи, че той е бил извън опасната зона на газовата бомба и е успял да избяга през един от многобройните изходи, които ние впоследствие открихме.

От четиримата, останали в наши ръце, не научихме нищо. И най-детайлното разследване от страна на полицията не успя да открие нищо, което да ги уличи, че са били свързани с „Великата Четворка“. Това бяха обикновени обитатели от низшите социални прослойки на този квартал и те бяха в пълно неведение относно името Ли Чанг Йен. Един китайски джентълмен ги бе наел за прислужници в къщата на брега на реката и те не знаеха абсолютно нищо за личните му дела.

На следващия ден, с изключение на леко главоболие, аз напълно се бях възстановил от ефекта на газовата бомба на Поаро. Отидохме заедно до Чайнатаун и претърсихме къщата, от която бях спасен. Тя се състоеше от две паянтови постройки, свързани заедно посредством един подземен коридор. Приземните и горните етажи на двете постройки бяха необзаведени и запустели, зад разпадащите се кепенци се криеха счупени прозорци. Джап вече бе претършувал избите и бе открил входа към подземната стая, където бях прекарал един така неприятен половин час. По-подробното изследване потвърди впечатлението, което стаята ми бе направила предишната нощ. Коприните по стените и дивана, както и килимите на пода бяха с изящна изработка. Въпреки че знам много малко за китайското изкуство, можех да оценя, че всеки един детайл в стаята бе съвършен представител на своя вид.

С помощта на Джап и на неколцина от неговите хора ние извършихме най-щателно претърсване на апартамента. Аз бях хранил големи надежди, че ще открием някакви важни документи. Списък, може би, на някои от най-важните агенти на „Великата Четворка“, или за шифровани записки на някои от техните планове, но не намерихме нищо от този род. Единствените документи, кои го открихме в пялото място, бяха бележките, с които китаецът се бе консултирал, докато ми диктуваше писмото до Поаро. Те съдържаха пълен обзор на нашите кариери и оценка на характерите ни, както и предложения чрез кои наши слабости ние бихме били най-добре атакувани.

Поаро се зарадва като дете на това откритие. Лично аз не виждах в него абсолютно никаква стойност, още повече че който и да бе съставил тези записки, той бе стигнал до абсурдни и погрешни изводи в някои от своите заключения. Изтъкнах това на приятеля си, когато се върнахме обратно в стаите си.

— Скъпи мой Поаро — казах аз, — сега вече знаете какво мисли врагът за нас, Той изглежда има силно преувеличена представа за силата на вашия ум и е подценил абсурдно моя, но аз не виждам какво толкова сме спечелили от това, че го знаем.

Поаро се захили по един доста обиден начин.

— Не виждате, Хейстингс, така ли? Ами сега, след като сме предупредени за някои от нашите недостатъци, ние със сигурност ще можем да се подготвим за някои от техните начини за нападение. Например, приятелю мой, ние знаем, че вие трябва да мислите, преди да действате. И още — ако срещнете червенокоса млада жена, изпаднала в беда, трябва да я погледнете — както казвате вие — с крайчеца на окото си, така ли е?

Техните записки съдържаха нелепи твърдения за някаква моя предполагаема импулсивност и внушаваха, че съм бил податлив на чара на млади жени, чиито коси имали еди-какъв си оттенък. Смятах казаното току-що от Поаро за проява на най-лош вкус, но за щастие успях да му отвърна със същото.

— А какво ще кажете за себе си? — попитах аз. — Ще се опитате ли да се излекувате от своята „самонадеяност и тщеславие“? От своето „педантично чувство за порядък“?

Аз си служех с цитати и видях, че моят отговор не му се понрави.

— О, без съмнение, Хейстингс, в някои неща те са се излъгали, но ще узнаят, когато му дойде времето. Междувременно ние научихме нещичко, а да знаеш, значи да си подготвен.

Последното бе станало любима негова аксиома напоследък и той я повтаряше толкова често, че бях започнал да мразя дори и нейното звучене.

— Ние знаем нещо, Хейстингс — продължи той, — да, знаем нещо — и това е за хубаво, но все още не знаем достатъчно. Трябва да узнаем повече.

— По какъв начин?

Поаро се разположи отново в креслото си, постави на мястото и една кутия кибрит, която бях хвърлил небрежно върху масата и зае позата, която познавах твърде добре. Ясно беше, че той се бе приготвил да изнесе една дълга лекция.

— Виждате ли, Хейстингс, ние трябва да се борим срещу четири противника, т.е. срещу четири различни личности. С Номер Едно ние никога не сме влизали в личен контакт — познаваме го, така да се каже, по делата на неговия ум — и мимоходом, Хейстингс, ще ви кажа, че започвам добре да разбирам този ум — ум много потаен и по ориенталски загадъчен — всеки един план и заговор, с които се сблъскахме, е роден в главата на Ли Чанг Йен. Номер Две в Номер Три са толкова могъщи и толкова високо, така че те за момента са неуязвими за нашите атаки. Въпреки всичко това, което им служи за защита, по един превратен начин служи и на нас. Те са винаги в светлината на прожекторите, затова движенията им трябва внимателно да бъдат режисирани. И така стигаме до последния член на бандата — стигаме до човека, известен като Номер Четири.

Гласът на Поаро се промени малко, както се случваше винаги, когато той говореше за тази конкретна личност.

— Номер Две и Номер Три могат да побеждават, да продължават по пътя си невредими благодарение на тяхната известност и осигурено обществено положение. Номер Четири побеждава поради обратната причина — той побеждава, като действа потайно. Кой е той? Никой не знае. Как изглежда? Отново никой не знае. Колко пъти сме го виждали ние с вас? Пет пъти, нали? А може ли някой от нас честно да каже, че ще го познае със сигурност, ако го види отново?

Бях принуден да поклатя отрицателно глава, като ровех из спомените си за онези пет различни личности, които, колкото и невероятно да изглеждаше, бяха един и същ човек. Плещестият надзирател от лудницата, човекът в закопчаното до горе палто в Париж, Джеймс, лакеят, мълчаливият млад лекар в случая с жълтия жасмин и руският професор. Нямаше дори и двама от тези хора, които да си приличат по някакъв начин.

— Не — казах безнадеждно аз. — Не разполагаме с абсолютно нищо, което може да ни насочи към някаква следа.

Поаро се усмихна.

— Не изпадайте, моля ви, толкова бързо в отчаяние. Ние знаем едно-две неща.

— Какви неща? — попитах скептично аз.

— Знаем, че той е човек със среден ръст и с нормален или светъл цвят на кожата. Ако бе висок и с мургаво лице, той никога нямаше да мине за русокосия, набит доктор. Детска играчка, разбира се, е било да сложи няколко допълнителни сантиметри или малко отгоре за ролята на Джеймс или професора. По същата логика той трябва да има къс и прав нос. Чрез умело гримиране може да се направят корекции на носа, но един голям нос не може да бъде скъсяван във всеки един миг. Освен това той трябва да е доста млад, в никакъв случай над тридесет и пет. Виждате, че вече разполагаме с нещо. Мъж между тридесет и тридесет и пет, среден на ръст, с нормален цвят на кожата, експерт в изкуството да се дегизира и с много малко или никакви собствени зъби.

— Какво?

— Точно така, Хейстингс. Като надзирател зъбите му бяха счупени и потъмнели, в Париж те бяха равни и бели, като доктор те бяха леко издадени, а като Савароноф кучешките му зъби бяха необикновено дълги. Нищо не променя лицето така много, както различните изкуствени зъби. Разбирате ли накъде ни води всичко това?

— Не съвсем — казах предпазливо аз.

— Както се казва, професията на човека е изписана на лицето му.

— Той е престъпник — извиках аз.

— Той е експерт в изкуството да се дегизира.

— То е същото.

— Доста общо твърдение, Хейстингс, което едва ли би било оценено от театралния свят. Не виждате ли, че човекът е, или е бил, по едно или друго време, актьор?

— Актьор?

— Но разбира се. Той владее до съвършенство цялата актьорска техника. Има два типа актьори — едни, които се въплъщават в ролята си и други, които успяват да наложат своята личност върху нея. От втория тип обикновено излизат актьори със силно подчертано личностно излъчване. Те хващат една роля и я моделират съобразно собствената си личност. За първия тип актьори, от друга страна, е много по-вероятно да играят мистър Лойд Джордж във вариететни програми или да се превъплъщават в брадати старци в репертоарни пиеси. Именно измежду актьорите от първия тип трябва да търсим нашия Номер Четири. Той има великолепната дарба да се превъплъщава във всяка една роля, която играе.

Интересът ми започна да нараства.

— Значи предполагате, че ще можете да проследите и откриете неговата самоличност, като използвате връзката му със сцената?

— Вашият начин на разсъждение е винаги блестящ, Хейстингс.

— Щеше да бъде по-добре — казах студено аз, — ако тази идея ви бе дошла малко по-рано. Изгубихме доста време.

— Грешите, mon ami. Не сме изгубили повече време от това, което бе неизбежно. От няколко месеца насам моите агенти работят по тази задача. Джоузеф Айрънс е един от тях. Помните ли го? Те ми съставиха списък на хората, които отговарят на необходимите условия — млади мъже около тридесетте, с малко или повече безличен външен вид и с дарба да играят различни роли — при това мъже, които със сигурност са напуснали сцената през последните три години.

— Е, и? — казах аз, дълбоко заинтригуван.

— Списъкът, естествено, бе доста дълъг. От известно време ние работим по метода на елиминирането и накрая сведохме целия списък до четири имена. Ето ги и тях, приятелю мой.

Той ми подхвърли един лист хартия. Прочетох съдържанието му на глас.

— Ърнест Латръл. Син на енорийски свещеник от северна Англия. Винаги проявявал една или друга отрицателна черта на характера си. Изгонен от частното училище, в което учил. Стъпил на сцената на двадесет и три годишна възраст. (Следваше списък с ролите, които е играл, с дати и места). Пристрастен към наркотици. Предполага се, че е заминал за Австралия преди четири години. След като напуснал Англия, следите му се губят. Възраст 32, височина 1.75, гладко обръснат, коса кестенява, нос прав, кожа светла, очи сиви.

— Джон Сейнт Мор. Измислено име. Истинското име е неизвестно. Смята се, че по произход е от лондонския Ийст Енд. На сцената е още от малък. Участвал е в роли във вариететни програми. От три години няма вест за него. Възраст около 33, височина 1.73, стройно тяло, очи сини, цвят светъл.

— Остин Лий. Измислено име. Истинското име е Остин Фоули. От добро семейство. Винаги е имал влечение към театъра, проявявал се е в това отношение в Оксфорд. Блестящо досие от войната. Участвал е в… (Следваше обичайният списък, който включваше доста пиеси.) Запален е по криминологията. Получил нервна криза вследствие автомобилна катастрофа преди три години и половина и оттогава не се е появявал на сцената. Сегашните му координати неизвестни. Възраст 35, височина 1.74, светла кожа, очи сини, коса кестенява.

— Клод Даръл. Предполага се, че това е истинското му име. Произходът му е малка загадка. Играл е във вариететни програми, както и в репертоарни пиеси. Изглежда не е имал близки приятели. Бил е в Китай през 1919. Върнал се през Америка. Изиграл няколко роли в Ню Йорк. Една вечер не се появил на сцената и оттогава от него няма и следа. Полицията в Ню Йорк съобщава заедно много загадъчно изчезване. Възраст около 33, коса кестенява, светъл цвят на кожата, очи сиви. Височина 1.75.

— Страшно интересно — казах аз, като оставих листа. — Значи това е резултатът от многомесечното разследване? Тези четири имена. Кое от тях сте склонен да подозирате?

Поаро направи красноречив жест.

— Mon ami, за момента този въпрос остава отворен. Бих могъл просто да ви посоча, че Клод Даръл е бил в Китай и Америка — факт, който не е без значение може би, но ние не трябва да позволяваме това да ни направи прекалено мнителни. Може да е чисто и просто едно съвпадение.

— А следващата стъпка? — попитах с нетърпение аз.

— Нещата вече са задвижени. Всеки ден ще излизат внимателно написани обяви. Те умоляват приятели и роднини на всеки един от тях да се свърже с моя адвокат. Дори и днес бихме могли… а, телефонът! Вероятно, както обикновено, са сбъркали номера и ще се извинят, че са ни обезпокоили, но може и… да, може нещо да се е случило. Прекосих стаята и вдигнах слушалката.

— Да, да, домът на мосю Поаро. Да, капитан Хейстингс е на телефона. О, вие ли сте, мистър МакНийл. (МакНийл и Ходжсън бяха адвокатите на Поаро.) Ще му кажа. Да, ще дойдем веднага.

Поставих обратно слушалката и се обърнах към Поаро, като очите ми щяха да изскочат от възбуда.

— Чуйте ме, Поаро, там е отишла една жена. Приятелка на Клод Даръл. Мис Флоси Монро. МакНийл иска да отидете при него.

— На часа! — извика Поаро, като изчезна в спалнята си и се появи отново с шапка.

Едно такси ни закара бързо до нашата цел и ние бяхме въведени в офиса на мистър МакНийл. На един фотьойл, с лице срещу адвоката, седеше дама, вече не в първа младост, чийто външен вид леко плашеше. Косата й бе боядисана в невероятен жълт цвят и падаше на буйни къдри над ушите, клепачите и просто тежаха от черен грим, като не бе пожалила ружа и червилото.

— А, ето го мосю Поаро! — каза мистър МакНийл. — Мосю Поаро, това е мис… ъ-ъ-ъ… Монро, която бе така добра да дойде при нас, за да ни даде информация.

— О, но това е толкова любезно! — извика Поаро.

Той пристъпи напред с голямо въодушевление и се ръкува топло с дамата.

— Мадмоазел е като разцъфтяло цвете в тази стара и прашасала кантора — добави той, без да го е грижа за чувствата на мистър МакНийл.

Това безумно ласкателство не беше без резултат. Мис Монро се изчерви и се усмихна превзето.

— О, продължавайте, мосю Поаро! — възкликна тя. — Знам какви сте вие французите.

— Мадмоазел, ние не стоим неми като англичаните пред красотата. Не че съм французин — аз съм белгиец, виждате ли.

— Била съм в Остенде — каза мис Монро.

Всичко, както би казал Поаро, вървеше по мед и масло.

— И така, вие можете да ни разкажете нещо за мистър Клод Даръл? — продължи Поаро.

— Познавах добре мистър Даръл по едно време — обясни дамата. — И като видях вашата обява, тъй като в момента съм без роля и имам много свободно време, си казах — ето, те искат да научат за бедния стар Клоди — и то адвокати — може би има богатство, което си търси законния наследник. Я по-добре да отида там веднага.

Мистър МакНийл се надигна.

— Е, мосю Поаро, да ви оставяли, за да си поговорите малко с мис Монро?

— Вие сте така учтив. Но останете — хрумна ми една малка идея. Наближава времето за обяд. Ще ми достави ли мадмоазел честта да ми прави компания?

Очите на мис Монро заблестяха. Мина ми през ум, че тя много е закъсала и че една възможност за солидно похапване не е за пренебрегване.

Няколко минути по-късно всички вече се намирахме в едно такси, на път за един от най-скъпите ресторанти в Лондон. Щом пристигнахме там, Поаро поръча един разкошен обяд и след това се обърна към гостенката.

— А вино, мадмоазел? Какво ще кажете за шампанско?

Мис Монро не каза нищо — или всъщност всичко.

Обядът започна приятно. Поаро пълнеше чашите на дамата с грижливо усърдие и постепенно дойде на темата, която му бе най-близка до сърцето.

— Бедният мистър Даръл. Колко жалко, че не е тук при нас.

— Да, наистина — въздъхна мис Монро. — Бедното момче, чудя се какво ли е станало с него. — Отдавна не сте го виждали, да?

— О, просто цяла вечност — откакто свърши войната. Той бе странно момче, Клоди, не говореше за нищо, никога не казваше нищо за себе си. Но, разбира се, всичко си идва на мястото, ако той е изчезналият наследник. Титла ли е, мистър Поаро?

— Уви, просто наследство — каза Поаро, без да му мигне окото. — Но виждате ли, може да се наложи той да бъде идентифициран. Ето защо ние се нуждаем от човек, който наистина го е познавал добре. Вие сте го познавали много добре, нали, мадмоазел?

— Нямам нищо против да ви кажа, мистър Поаро. Вие сте джентълмен. Знаете как да поръчате обяд за една дама — което е повече от това, което някои от днешните млади празноглавци правят. Страшно стиснати са, бих казала направо. Както казах, тъй като сте французин, вие няма да бъдете шокиран. Ах, вие французите! Колко сте лоши, лоши! — Тя му се закани с пръст с прекалена дяволитост. — Да, бяхме заедно, аз и Клоди, две млади същества — какво друго бихте очаквали? Все още храня добри чувства към него. Макар че, забележете добре, той не се отнасяше добре към мен — не, никак — той въобще не се държеше добре с мен. Не както би трябвало да се отнася към една дама. Всичките са едни и същи щом стане въпрос за пари.

— Не, не, мадмоазел, не казвайте това, — запротестира Поаро, като за пореден път й напълни чашата. — Бихте ли могли сега да ми опишете този мистър Даръл?

— Той не беше кой знае какъв красавец — каза замечтано Флоси Монро. — Нито много висок, нито много нисък, знаете, но доста добре сложен. Бе спретнат на вид. Очите му бяха синьо-сиви. И косата му като че ли бе по-скоро руса. Но, о, какъв артист! Нямаше никой, който да се мери с него в професията! Той щеше да е направил кариера досега, ако не бе ревността. Ах, мистър Поаро, ревността — никога не бихте повярвали, наистина не бихте повярвали колко много ние артистите страдаме поради ревност. А, спомням си един път в Манчестър…

Ние призовахме, доколкото можахме, цялото наше търпение, за да изслушаме дългата и заплетена история за една пантомима и за скандалното поведение на водещия актьор. След това Поаро деликатно я върна на темата за Клод Даръл.

— Много е интересно всичко това, което можете да ни разкажете, мадмоазел, за мистър Даръл. Жените умеят чудесно да наблюдават — те виждат всичко и забелязват и най-малките подробности, които обикновено убягват на мъжете. Виждал съм жена, която да разпознае един мъж сред дузина други — и как, мислите вие? Тя била забелязала, че той имал навика да се чеше по носа, когато бил развълнуван. Може ли въобще да се помисли, че някой мъж ще забележи подобно нещо?

— Ни най-малко! — извика мис Монро. — Струва ми се, че ние наистина забелязваме нещата. Спомням си, че Клоди, сега като говорим за това, винаги си играеше с хляба на масата. Той хващаше един залък хляб между пръстите си и след това мачкаше с него трохите, за да ги събира. Виждала съм го да прави това стотици пъти. О, бих го познала където и да е по тази негова привичка.

— Не разправях ли точно това и аз? Жената умее чудесно да наблюдава. А казвали ли сте му някога за този малък негов навик, мадмоазел?

— Не, не съм, мистър Поаро. Вие знаете какви са мъжете. Те не обичат да ги наблюдаваш — особено ако това, което ще им кажеш, изглежда като укор или упрек. И дума не съм му казвала за това — но много пъти се усмихвах вътре в себе си. Бога ми, той дори не съзнаваше, че го върши.

Поаро кимна леко. Забелязах, че ръката му леко трепереше, когато се пресегна за чашата си.

— Освен това винаги съществува и почеркът като средство за установяване на самоличността — отбеляза той. — Без съмнение вие сте запазили някое писмо, написано от мистър Даръл?

Флоси Монро поклати глава със съжаление.

— Той не си падаше по писането. И един ред не ми е написал през живота си.

— Жалко — каза Поаро.

— Мога да ви кажа нещо все пак — каза внезапно мис Монро. — Имам едва снимка, ако това може да ви е от някаква полза?

— Имате снимка?

Поаро едва се удържа да не подскочи от стола си от вълнение.

— Тя е доста стара — най-малко отпреди осем години.

— Нищо, нищо. Няма значение колко е стара и избледняла. Ах, ma foi, но какъв невероятен късмет! Ще ми позволите ли да разгледам тази снимка, мадмоазел?

— Да, разбира се.

— Може би ще ми позволите дори да я преснимам? Няма да отнеме много време.

— Разбира се, щом желаете.

Мис Монро се надигна.

— Е, аз трябва да бягам — заяви шеговито тя. — Много съм щастлива, че се запознах с вас и с вашия приятел, мистър Поаро.

— А снимката? Кога мога да я получа?

— Ще я потърся довечера. Мисля, че знам къде мога да я намеря. И ще ви я изпратя веднага.

— Хиляди благодарности, мадмоазел. Вие сте самата доброта. Надявам се, че скоро ще можем да уредим още един малък обяд заедно.

— Винаги щом пожелаете — каза мис Монро. — С удоволствие ще дойда.

— Един момент, струва ми се, че нямам адреса ви?

С величествен жест мис Монро извади една картичка от ръчната си чанта и му я връчи. Тя бе малко зацапана и първоначалният адрес бе задраскан, като бе допълнен друг с молив.

След това, с безброй поклони и ръкомахания от страна на Поаро, ние се сбогувахме с дамата и се върнахме вкъщи.

— Наистина ли смятате, че тази снимка е толкова важна? — попитах Поаро.

— Да, mon ami. Фотоапаратът не лъже. Човек може да увеличи една снимка, да се възползва от някои характерни неща, които иначе биха останали незабелязани. Освен това има хиляди подробности — като формата на ушите, която никой не би могъл да опише с думи. О, да, това е голям шанс, шанс, който не е за изпускане. Ето защо трябва да взема предпазни мерки.

Докато завършваше последното изречение, той отиде до телефона и даде един номер, който аз знаех, че принадлежи на една частна детективска агенция, която той наемаше от време на време. Инструкциите му бяха ясни и категорични. Двама души трябваше да отидат на адреса, който той даде, но казано най-общо, трябваше да наблюдават и да се грижат за безопасността на мис Монро. Те трябваше да я проследяват, където и да ходеше тя.

Поаро закачи обратно слушалката и се върна при мен.

— Наистина ли смятате това за необходимо, Поаро? — попитах аз.

— Да, може и да е. Няма съмнение, че нас двамата ни наблюдават и тъй като това е така, те скоро ще узнаят с кого сме обядвали днес. И е възможно Номер Четири да надуши някаква опасност.

Около двадесет минути по-късно телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Обади се един рязък глас.

— Мистър Поаро ли е? Обаждаме се от болницата Сейнт Джеймс. Преди десет минути докараха една млада жена. Улична злополука. Мис Флоси Монро. Тя моли най-настоятелно за мистър Поаро. Но той трябва да дойде веднага. Тя няма да издържи дълго.

Повторих всичко това на Поаро, Лицето му побеля.

— Бързо, Хейстингс. Трябва да бързаме като ураган.

Едно такси ни закара до болницата за по-малко от десет минути. Попитахме за мис Монро и бяхме незабавно отведени в отделението за спешни случаи. Но в коридора ни пресрещна една сестра с бяла касинка.

Поаро прочете новините по лицето й.

— Свършено е, а?

— Тя почина преди шест минути.

Поаро стоеше като зашеметен.

Сестрата разбра погрешно чувствата му и започна тихо да говори.

— Тя не страдаше и към края изпадна в безсъзнание. Била е прегазена от автомобил, знаете ли — и шофьорът дори не спрял. Жестоко, нали? Надявам се някой да е видял номера му.

— Съдбата се е обърнала срещу нас — каза Поаро с тих глас.

— Искате ли да я видите?

Сестрата пое напред и ние я последвахме. Бедната Флоси Монро, с нейния руж и червило. Тя вече почиваше в мир, с лека усмивка на устните.

— Да — мърмореше Поаро. — Съдбата се е обърнала срещу нас… Съдбата или нещо друго? — Той вдигна глава, сякаш осенен от внезапна идея. — Съдбата ли е това, Хейстингс? Ако не е… ако не е… О, заклевам се пред вас, приятелю мой, като стоя тук до тялото на бедната жена, че не ще имам никаква милост, когато удари дванадесетият час!

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

Но Поаро се бе обърнал към сестрата и нетърпеливо настояваше за повече информация. Най-накрая донесоха списък с вещите, намерени в ръчната й чанта. Поаро нададе сподавен вик, докато го четеше.

— Виждате ли, Хейстингс, виждате ли?

— Какво да виждам?

— Тук не се споменава за секретен ключ. Но тя трябва да е носила секретен ключ у себе си. Не, тя е била прегазена хладнокръвно и първият човек, който се е навел над нея, е взел ключа от чантичката й. Но може би все още можем да стигнем навреме, Той може да не е успял да намери отведнъж това, което е търсил.

Друго такси ни закара на адреса, който Флоси Монро ни бе дала — западнал жилищен блок в потънал в мизерия квартал. Мина известно време, докато получим достъп до апартамента на мис Монро, но поне се утешавахме от мисълта, че никой не може да го напусне, докато ние пазим отвън.

Най-накрая влязохме. Беше съвсем ясно, че някой е бил тук преди нас. Съдържанието на чекмеджетата и шкафовете беше разпиляно по целия под. Имаше разбити ключалки и обърнати малки масички — толкова много е бързал този, който е тършувал.

Поаро започна да търси между изпочупените предмети. Внезапно той се изправи с вик, като държеше нещо. Това бе една старомодна фотографска рамка — празна.

Той бавно я обърна. На гърба й бе сложен малък кръгъл етикет, върху който бе изписана цената.

— Струвала е четири шилинга — отбелязах аз.

— Mon Dieu! Хейстингс, погледнете по-внимателно. Това е чисто нов етикет. Той е бил залепен от човека, който е извадил снимката, човекът, който е бил тук преде нас, но е знаел, че ще дойдем. Затова е оставил това за нас — Клод Даръл — известен още като Номер Четири.