Великата Четворка

Глава III Научаваме повече за Ли Чанг Йен

В продължение на ден-два след посещението на фалшивия надзирател от лудницата аз имах известни надежди, че той може да се завърне и отказвах да напусна апартамента дори за миг. Доколкото разбирах, той нямаше основание да ни подозира, че сме успели да проникнем под неговата маскировка. Той можеше, смятах аз, да се върне и да се опита да премахне трупа, но Поаро се отнесе с насмешка към моите разсъждения.

— Mon ami — каза той, — ако искате, можете да стоите и да дебнете вътре, за да примамите малката птичка, но що се отнася до мен, аз не смятам да си губя времето с това.

— Добре тогава, Поаро възразих аз, — защо той въобще пое риска да идва? Виждам основание за неговото посещение само ако той е възнамерявал да се върне по-късно за трупа. Така поне ще премахне доказателството, което го уличава. При сегашното положение той не изглежда да е спечелил нещо.

Поаро сви рамене по типично галски маниер.

— Но вие не гледате с очите на Номер Четири, Хейстингс — каза той. — Говорите за доказателство, но какво доказателство имаме срещу него? Вярно, имаме труп, но не разполагаме с доказателство дори за това дали мъжът е бил убит — когато се вдъхне, циановодородната киселина не оставя следи. Също така не можем да намерим свидетел, който да е забелязал дали някой е влизал в апартамента по време на нашето отсъствие, а и не сме открили нищо за това какво е правел нашият покоен приятел Мейърлинг. Не, Хейстингс, Номер Четири не е оставил никакви следи и той знае това. Неговото посещение ние можем да наречем разузнавателно. Може би той е искал да се увери, че Мейърлинг е мъртъв, но смятам за по-вероятно той да е дошъл, за да види Еркюл Поаро и да поговори с единствения противник, от когото трябва да се страхува.

Разсъжденията на Поаро бяха в типичен егоистичен стил, но аз се въздържах от оспорването им.

— Ами следствието? — попитах аз. — Предполагам, че там ще обясните ясно нещата и ще дадете на полицията пълно описание на Номер Четири.

— И с каква цел? Можем ли да представим нещо, с което да впечатлим вашите непоклатими британци, които ще участват в огледа на мястото на смъртта? Има ли някаква стойност нашето описание на Номер Четири? Не, ние ще ги оставим да го обявят за „нещастен случай“ и, може би, въпреки че не ми се вярва много, нашият хитър убиец ще се потупа по рамото за това, че е измамил Еркюл Поаро в първия рунд.

Както обикновено, Поаро беше прав. Не видяхме повече човека от лудницата, а следствието, на което дадох показания и което Поаро дори не почете с присъствието си, не предизвика обществен интерес.

Тъй като, с оглед на заплануваното си пътуване до Южна Америка, Поаро бе приключил всичките си дела преди моето пристигане, сега той нямате пред себе си случаи, по които да работи. Въпреки че прекарваше повечето от времето си в апартамента, аз успях да изтръгна съвсем малко от него. Той лежеше неподвижно в един фотьойл и пресичаше всички мои опити за разговор.

И тогава една сутрин, около седмица след убийството, той ме попита дали бих желал да го придружа при едно посещение, което искал да направи. Аз бях доволен, тъй като чувствах, че той прави грешка, като се мъчеше да разреши нещата сам-самичък и поисках да обсъдя случая с него. Открих обаче, че не му се говореше. Дори когато го попитах къде отиваме, той не ми отговори.

Поаро обича да бъде загадъчен. Той ще се раздели с късчето информация чак в последния възможен момент. В настоящия случай, след като сменихме последователно автобус и два влака и се озовахме в околностите на едно от най-потискащите южни предградия на Лондон, той най-сетне се съгласи да обясни нещата.

— Отиваме, Хейстингс, да видим човека, който най-добре от всички в Англия познава подмолния живот в Китай.

— Наистина ли? Кой е той?

— Никога не сте чували за него — някой си мистър Джон Ингълс. В действителност той е пенсиониран държавен служител с посредствен интелект, а къщата му е натъпкана догоре с китайски антикварни рядкости, с които отегчава приятели и познати. Въпреки това аз получих уверенията на тези, чиято работа е да знаят, че единственият човек, способен да ми даде информацията, която търся, е същият този Джон Ингълс.

Няколко минути по-късно вече изкачвахме стъпалата на Лаврите, както се наричаше жилището на мистър Ингълс. Аз не забелязах нито един лавров храст, следователно заключих, че то е било наименувано съгласно обичайната неясна терминология на предградията.

Бяхме посрещнати от китайски прислужник с непроницаемо изражение на лицето, който ни въведе при господаря си. Мистър Ингълс бе човек с квадратно телосложение, лицето му имаше известен жълтеникав оттенък, а хлътналите му очи изразяваха странна замисленост. Той се надигна да ни приветства, като остави настрана едно отворено писмо, което бе държал в ръка. След като ни поздрави, той се върна към него.

— Бихте ли седнали? Хейсли ми съобщава, че се нуждаете от информация и че аз мога да ви бъда полезен в това отношение.

— Така е, мосю. Искам да ви попитам дали знаете нещо за човек, който се казва Ли Чанг Йен?

— Странно, много странно наистина. Откъде сте чули за нето?

— Значи вие го познавате?

— Срещал съм го само веднъж. И знам нещичко за нето — макар и не толкова, колкото бих искал. Но ме учудва това как някой друг в Англия е могъл дори да чуе за него. Той е велик човек посвоему — от кастата на мандарините, знаете — но не това е най-важното. Съществуват солидни основания да се предполага, че той е човекът, който стои зад всичко.

— Зад кое?

— Зад всичко. Размириците в световен мащаб, вълненията на трудовите хора, които разбунват всяка една нация и революциите, които избухват в някои от тях. Има хора, не от онези, паникьорите, а от тези, които знаят какво говорят, и те казват, че съществува една задкулисна сила, която не се стреми към нищо друго, освен разпадането на цивилизацията. В Русия, знаете, има много признаци, че Ленин и Троцки са били просто марионетки, всяко едно действие на които е било диктувано от нечий друг ум. Аз не разполагам с никакви конкретни доказателства, които да ви ползват, но съм напълно убеден, че този ум е бил именно умът на Ли Чанг Йен.

— О, хайде — запротестирах аз. — Не е ли това малко прекалено? Как е възможно един китаец да има такова влияние в Русия?

Поаро ме погледна начумерено.

— За вас, Хейстингс — каза той, — всичко, което не е плод на вашето въображение, е прекалено. Що се отнася до мен, аз съм съгласен с този господин. Но продължете, моля ви, мосю.

— Не претендирам, че мога да кажа със сигурност какво той цели да постигне с всичко това — продължи мистър Ингълс, — но предполагам, че заболяването му е това, което е засягало великите умове от времето на Акбар и Александър до Наполеон — алчност за власт и лично превъзходство. До наши дни, за да се постигне победа, беше необходимо да се използва въоръжена сила, но в този век на размирици човек като Ли Чанг Йен може да използва други средства. Разполагам с доказателства, че той има неограничени парични средства зад гърба си за подкупи и пропаганда. Освен това съществуват признаци, че под негов контрол е някакво ново научно откритие, което има такава мощ, каквато светът не е сънувал.

Поаро следеше думите на мистър Ингълс с най-голямо внимание.

— А в Китай? — попита той. — Той действа и там, нали?

Домакинът ни кимна енергично.

— Да — каза той. — Въпреки че не мога да представя никакво доказателство, което би имало тежест в съда. Аз говоря единствено на базата на моите собствени знания. Познавам лично всеки човек, който играе някаква роля в управлението на Китай и мога да ви заявя следното — хората, които се набиват ежедневно в очите на обществеността, са личности с малко или почти никакво значение. Те представляват марионетки, които танцуват според дърпането на конците от нечия властна ръка и тази ръка е на Ли Чанг Йен. Той е умът, който управлява Изтока днес. Ние не разбираме Изтока — и никога няма да го разберем, но Ли Чанг Йен е духът, който господства над него. Не че той застава под светлината на прожекторите — о, не, никога! Той никога не напуска палата си в Пекин, но оттам дърпа конците — точно така, дърпа конците — и нещо някъде далеч се случва.

— И няма никой, който да се опълчи срещу него? — попита Поаро.

Мистър Ингълс се наведе напред в креслото си.

— Четирима опитаха през изминалите четири години — каза бавно той. — Мъже смели, честни, с остър ум. Всеки един от тях можеше навремето да попречи на плановете му — той направи пауза.

— И? — попитах аз.

— Е, те са мъртви. Един написа статия и спомена името на Ли Чанг Йен във връзка с бунтовете в Пекин и след два дни бе намушкан с нож на улицата. Не успяха да заловят убиеца му. Провиненията на другите двама бяха подобни. В реч, статия или в разговор всеки от тях свърза името на Ли Чанг Йен с бунтове или революции и до една седмица след тяхната проява на неблагоразумие те бяха мъртви. Един бе отровен, един почина от холера, изолиран случай — тогава нямаше епидемия, а последният бе намерен мъртъв в собственото си легло. Причината за смъртта не бе открита, но един лекар, видял трупа, ми каза, че тялото е било прогорено и сбръчкано, сякаш пронизано от лъч електрическа енергия с невероятна мощност.

— А Ли Чанг Йен? — попита Поаро. — Той, естествено, не е бил уличен, но все пак са останали следи?

— О-о, следи — да, разбира се. Освен това веднъж открих човек, който искаше да говори, блестящ млад китайски химик, който бе протеже на Ли Чанг Йен. Един ден този химик дойде при мен и аз видях, че той бе на ръба на нервен срив. Загатна ми за някакви експерименти, които е извършвал в палата на Ли Чанг Йен под ръководството на мандарина — експерименти върху кули3, при които е било проявено най-отвратителното незачитане на човешкия живот и страдания. Нервите му бяха напълно разбити и той се намираше в окаяно състояния на постоянен ужас. Аз го сложих да легне в една от горните стаи на къщата ми, възнамерявайки да го разпитам на следващия ден — което, разбира се, бе глупаво от моя страна.

— Как се добраха до него? — попита Поаро.

— Това никога не ще узная. Събудих се същата нощ, за да открия, че цялата къща е в пламъци и за мой късмет успях да избягам и спася живота си. Разследването показа, че на горния етаж е избухнал пожар с изумителна сила и останките от моя млад приятел бяха овъглени в превърнати в пепел.

От сериозността, с която мистър Ингълс говореше, аз разбрах, че това е любимата му тема за разговор, която можеше да продължи до безкрайност, но очевидно той осъзна, че се е поувлякъл, тъй като се засмя с нотка на извинение в гласа си.

— Но, разбира се — каза той, — аз не разполагам с доказателства и вие, както останалите, ще кажете, че ми е влязъл бръмбар в главата.

— Напротив — каза тихо Поаро, — ние имаме всички основания да вярваме на вашия разказ. Самите ние се интересуваме от Ли Чанг Йен повече от обичайното.

— Много странно е, че знаете за него. Нямах представа, че някоя жива душа в Англия ще е чувала за него. Бих искал да узная как сте научили за него — ако това не е недискретно.

— Ни най-малко, мосю. Един мъж потърси убежище в жилището ни. Той беше в състояние на силен шок, но успя достатъчно да ни разкаже, за да ни заинтригува за този Ли Чанг Йен. Той описа четирима души — „Великата Четворка“ — организация, за която никой досега не е чувал. Номер Едно е Ли Чанг Йен, Номер Две е неизвестен американец, Номер Три е също така неизвестна французойка, Номер Четири може да бъде наречен изпълнителния орган на организацията — Унищожителят. Моят информатор умря. Кажете ми, мосю, позната ли ви е въобще тази фраза — „Великата Четворка“?

— Не и във връзка с Ли Чанг Йен. Не, не мога да кажа, че ми е позната. Но съм я чувал или чел някъде напоследък — и то в необичайна връзка. А, да, сетих се.

Той стана и се отправи през стаята към един лакиран скрин с инкрустации — изящна мебел, както дори и аз можех да оценя. Той се върна с писмо в ръка.

— Заповядайте. Съобщение от един стар моряк, с когото се срещнах преди години в Шанхай. Стар окаяник с побеляла глава — ударил го е вече на пиянство и самосъжаление, бих казал. Аз сметнах това за бълнувания на алкохолик.

Той го прочете на висок глас:

— С клеймо от Гранайт Бангълоу, Хопътън, Дартмур. Страхувам се, че сметнах това за един доста недодялан метод за изръсване на няколко стотачки от мен, които едва ли бих могъл да отделя. Ако може с нещо да ви послужи. — Той ни подаде писмото.

— Много ви благодаря, мосю. Тръгвам за Хопътън начаса.

— Драги мой, това е много интересно. Ще възразите ли, ако аз също дойда с вас?

— Ще бъда очарован от вашата компания, но ще трябва да тръгнем веднага. По всичко личи, че няма да стигнем Дартмур преди падането на нощта.

Джон Ингълс не ни забави повече от няколко минути и не след дълго ние бяхме във влака и излизахме от гара Падингтън на път за югозападна Англия. Хопътън бе малко селце, сгушено в една падина край хълмистата пустош. До него водеше един път от Мортън Хампстед, дълъг петнадесет километра. Когато пристигнахме, часът бе около осем, но тъй като беше юли, все още бе достатъчно светло.

Влязохме с колата в тясната уличка на селото и след това спряхме, за да попитаме един възрастен селянин за пътя.

— Гранайт Бангълоу — каза замислено старецът. — Значи търсите Гранайт Бангълоу, а?

Уверихме го, че точно това търсим. Старецът посочи към една малка сива къщурка в края на улицата.

— Това там е Бангълоу. Искате да видите инспектора?

— Какъв инспектор? — попита рязко Поаро. — Какво искате да кажете?

— Не сте ли чули за убийството? Ужасна работа е било, изглежда. Имало локви кръв, разправят.

— Mon Dieu! — измърмори Поаро. — Трябва веднага да видя този ваш инспектор.

Пет минути по-късно ние разговаряхме насаме с инспектор Медоус. Отначало инспекторът бе резервиран и проявяваше неотстъпчивост, но магическото име на инспектор Джап от Скотланд Ярд го накара да се отпусне.

— Да, сър, убит е тази сутрин. Потресаваща история. Обадили са се в Мортън и аз дойдох начаса. Старецът — той беше на около седемдесет, знаете, и научих, че обичал да си посръбва — лежеше на пода във всекидневната. На главата си имаше рана, а гърлото му бе прерязано от едното до другото ухо. Всичко бе опръскано с кръв. Жената, която му готви, Бетси Андрюс, ни каза, че нейният господар е имал няколко дребни китайски фигурки от нефрит, които той й казал, че били много ценни — та тези фигурки били изчезнали. Това, разбира се, прилича на нападение с цел грабеж, но има редица несъответствия, които оборват тази хипотеза. Старецът държал двама души в дома си — Бетси Андрюс, която е от Хопътън, и един грубоват прислужник, Робърт Грант. Грант отишъл до фермата, за да вземе млякото, както правел всеки ден, а Бетси излязла да побъбри с една съседка. Тя е била навън само двадесет минути между десет и десет и десет и половина — и тогава трябва да е било извършено престъплението. Първи в къщата се върнал Грант. Той влязъл през задната врата, която била отворена — тук никой не си заключва вратите, поне не посред бял ден — сложил млякото в килера и влязъл в стаята си, за да прочете вестника и изпуши една цигара. Нямал представа, че нещо необичайно може да се е случило — поне така казва. След това влязла Бетси, отишла във всекидневната, видяла какво е станало и надала писък, който можел да събуди и мъртвите. Това е цялата истина. Някой се е промъкнал вътре, докато тези двамата са били навън и е очистил бедния старец. Но веднага ми дойде наум, че този тип трябва да е бил адски хладнокръвен. Той трябва да е минал по самата улица на селото или да се е промъкнал през нечий заден двор. Както виждате, Гранайт Бангълоу е заобиколена от къщи от всички страни. Как тогава е станало така, че никой не го е забелязал?

Инспекторът направи красноречива пауза.

— Аха, виждам накъде биете — каза Поаро. — По-нататък?

— Е, сър, има нещо съмнително, казах си аз — има нещо съмнително. И започнах да се оглеждам наоколо. Да вземем тези фигурки от нефрит. Щеше ли един обикновен скитник някога да се досети, че те са ценни? Във всеки случай е лудост да се опита подобно нещо посред бял ден. Ами ако старецът беше извикал за помощ?

— Предполагам, инспекторе — каза мистър Ингълс, — че първо е била нанесена раната на главата?

— Точно така, сър. Убиецът първо го удря, за да го зашемети, а след това му прерязва гърлото. Това е напълно ясно. Но как, по дяволите, той е дошъл или си е отишъл? В такова малко селце пришълците веднага се забелязват. Изведнъж разбрах всичко — никой в действителност не е бил идвал. Добре огледах наоколо. Предишната нощ е валяло и добре личаха отпечатъци от стъпки, които влизаха и излизаха от кухнята. Във всекидневната имаше само два вида отпечатъци (Бетси Андрюс спряла пред вратата) — на мистър Уоли (той бил с домашни чехли) и на още един човек. Другият човек бе стъпил в локвата от кръв и аз проследих кървавите му отпечатъци. Проследих ги до кухнята — но не и отвъд нея. Точка номер едно. Върху гредата на вратата на Робърт Грант имаше едва забележимо петънце — петънце от кръв. Това е точка номер две. Точка номер три бе когато намерих ботушите на Грант — които той бе събул — и ги наложих върху отпечатъците. Това реши въпроса — било е дело на вътрешен човек. Предупредих Грант и го поставих под арест. И какво, мислите, намерих аз, опаковано и скрито в неговия куфар? Малките фигурки от нефрит и билет за заминаване. Робърт Грант е също така и Ейбрахам Бигс, осъден за углавно престъпление и кражба с взлом преди пет години.

Инспекторът направи тържествуваща пауза.

— Какво ще кажете за това, господа?

— Мисля каза Поаро, — че този случай изглежда много ясен — всъщност необичайно ясен. Този Бигс, или Грант, той трябва да е много глупав и необразован човек, така ли?

— О, да, той е точно такъв — недодялан и простоват. Няма си и представа какво е това отпечатък.

— Очевидно не чете детективски романи. Добре, инспекторе, поздравявам ви. Можем ли да видим местопрестъплението?

— Лично аз ще ви заведа там и то веднага. Бих искал да видите онези отпечатъци.

— Аз също бих искал да ги видя. Да, да, много интересно, много хитро измислено.

Тръгнахме незабавно. Мистър Ингълс и инспекторът леко избързаха напред. Аз дръпнах Поаро назад, за да мога да говоря с него, без да бъда чут от инспектора.

— Какво мислите в действителност, Поаро? Има ли нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед?

— Точно това е въпросът, mon ami. Уоли съвършено ясно казва в писмото си, че „Великата Четворка“ е по петите му, а ние с вас знаем, че „Великата Четворка“ не е шега работа. Въпреки това всичко сочи, че този тип Грант е извършил престъплението. Защо е постъпил така? Заради малките фигурки от нефрит? Или той е агент на „Великата Четворка“? Признавам, че последното изглежда по-вероятно. Колкото и да е ценен нефритът, човек от тази социална прослойка едва ли би осъзнал този факт — във всеки случай не дотолкова, че да извърши убийство за тях. Това, например, е трябвало да направи впечатление на инспектора. Той е могъл да открадне нефрита и да офейка, вместо да извършва брутално убийство. Ах, да, страхувам се, че нашият приятел от Девъншир не е използвал малките си сиви клетки. Той е следил само за отпечатъци и е пропуснал да разсъди и подреди мислите си с необходимата систематичност и методика.