Венецианският договор

ПРОЛОГ

Християнска година 1577

Себастиано Вениер, дож на Венеция, се взираше през каменния прозорец във форма на четирилистна детелина с поглед, изпълнен с безпокойство и вълнение като повърхността на ширналото се пред него море.

Воднистосините му очи, изострени до краен предел благодарение на годините, прекарани по море, бяха забелязали прииждането на бурята още преди три дена, фиксирайки с нарастваща тревога настъпващите и скупчващи се на хоризонта облаци, носещи се над аметистовите вълни. Сега бурята беше вече тук и бе донесла със себе си нещо много по-зловещо от обикновено лошо време.

С дългата си бяла брада и благородна осанка дожът бе обезсмъртен от четката на Тинторето и често бе сравняван с Нептун – също властник над морско царство. А понякога, макар и с приглушени гласове, бе сравняван от хората с Всемогъщия. Като силно набожен човек дожът би се притеснил от всяко едно от тези сравнения, макар и по различни причини. Ала днес би дал всичко на света да разполагаше с всемогъществото да спаси Венеция в нейния най-мрачен час.

Загледа се в шестте фигури на кея, скупчени един до друг срещу стихиите. Те бързаха да прекосят вече покритите с вода плочи, едва избягвайки пpиливa_j който дърпаше неуморно ръбовете на черните им роби. Мантиите и качулките им придаваха монашески вид, но тези Шестима мъже не бяха хора на религията, а на науката. Боравеха с тайните на живота и смъртта. Те бяха лекари.

С приближаването им дожът различи ясно маските им – бели като кости клюнове, извиващи се хищнически изпод черните качулки. Сами по себе си маските бяха достатъчни, за да уплашат всекиго, но далеч по-злокобна бе причината за тяхното посещение.

Те бяха неговите медико делле пеете – чумните лекари.

Бяха шестима учени, образовани мъже от добри семейства, до един обучени в най-прочутите медицински академии, по един за всеки от шестте сеетиери – квартали на Венеция. Дожът си знаеше, че да видиш тези доктори заедно бе зла поличба. Себастиано Вениер подозираше, че те не се бяха срещали никога до този момент, а ето че сега го връхлитаха подобно на ято черни гарвани, спускащи се върху гроб. Може би собственият му гроб. За момент раменете му се отпуснаха. Почувства се много стар.

Загледа се в лекарите, които газеха през водите по несравнимата Рива дели Скиавони – една от най-прекрасните улици на света, знаейки, че всеки момент те ще прекрачат прага на неговия величествен бял дворец. По тялото на дожа преминаха студени тръпки, сякаш морските пръски бяха достигнали чак до него. Отпусна чело о хладните ромбовидни стъкла на прозореца и за един блажен миг си позволи да затвори очи. Ако не го беше сторил, щеше да види как една голяма венецианска тримачтова галера – един галеае, отплава бързо в мрачното, бушуващо море. Но той все пак затвори очи за два удара на сърцето, просто за да му даде глътка покой и да вдиша соления въздух.

Ароматът на Венеция.

По едно време Себастиано Вениер се изправи и изпъна гръб, напомняйки си кой е и къде се намира. Загледа се в деликатния каменен филигран на прозорците си – най-финото венецианско стъкло държеше далече от ушите му грохота на морето. После вдигна очи, извръщайки благородната си глава към тавана, откъдето го наблюдаваха безподобни фрески в червено и златно, рисувани в продължение на столетия от най-добрите венециански художници, фрески, които покриваха целия огромен свод над него. Но ето че и всички богатства и слава на този великолепен град не бяха в състояние да го спасят от чумата.

Дожът се отпусна в огромния си стол и зачака прислугата да обяви пристигането на лекарите. Те се появиха, един по един, черни и капещи, и се наредиха в полукръг около него като лешояди. Червените кристали, поставени вместо очи в маските им, проблясваха гладно, като че ли готвещи се да се заемат с изкълваването на плътта му. Но в мига, в който те заговориха, дожът престана да се страхува от тях.

– Очаквахме подобно развитие, милорд – започна един. – В ботаническите градини на йезуитите напоследък бе забелязан необичайно голям брой пеперуди – стотици, даже хиляди.

Дожът повдигна белите си като сняг вежди и възкликна:

– Пеперуди ли?

– Пропуснал да долови стоманата, изтракала в гласа на дожа, докторът продължи да бърбори: Разбира се, милорд! Пеперудите са добре известни като предвестници на чумата!

Вярно говори – вметна втори. – Имаше и други знаци, милорд. В Арсенала има една пекарна. Казват, че когато наскоро там разчупили самун хляб, от него потекла кръв!

Дожът забарабани нетърпеливо с пръсти по дръжката на стола си и рече:

– Фактът, че чумата е пристигнала във Венеция, не е обект на ничие съмнение. Въпросът по-скоро е как да се преборим с нея!

И така бе залят с порой от безполезни приказки. Един искаше да се пребори с чумата, като каже на пациентите си да носят умрели крастави жаби на вратовете си. Следващият препоръча да сложат по един жив гълъб в подутите лимфни жлези в слабините и под мишниците на пациентите, за да могат с пърхането на опашките си птиците да изтеглят отровата. Накрая шестимата започнаха да се надпреварват да дават съвет след съвет, като всеки се опитваше да надприказва останалите. Настана една абсурдна борба с човки, придружена от още по-абсурдното поклащане на маските. Образованите, изнежени гласове на докторите се издигнаха, докато накрая залата се изпълни сякаш с кряскане на гъски.

Крайно раздразнен от това сборище, дожът установи, че мисълта му започва да се рее в други посоки. Тези лекари не бяха нищо друго, освен шарлатани и клоуни, всеки от които по-надут от следващия. Погледът му се плъзна към сенките край завесите, където един мъж, стар колкото него, стоеше и чакаше търпеливо мига, когато господарят на Венеция щеше да го повика, за да му съобщи повелята си.

Старецът в сенките, който между другото беше архитект, също не си правеше труда да слуша докторите. Както винаги повече заинтригуван от сградите, отколкото от хората, той се възхищаваше на начина, по който кръстосаните каменни греди над главата му описваха извивката на тавана, и на изяществото, с което пропорциите на колоните се съчетаваше с огромните панели на фреските.

Подобно на дожа, той също бе почувствал бодването на страха, когато лекарите бяха влезли в залата. Всеки в този град – от дожа до най-окаяния просяк – знаеше какво означават тези маски. Означаваха, че чумата е в града. Но архитектът не се притесняваше особено от този факт. Преди две години чумата пак ги бе навестила, макар и за кратко, затова сега той възнамеряваше да направи онова, което бе сторил тогава. Ще напусне града и ще замине към вътрешността на региона Венето, може би в стария си дом – Виченца. Там, сред хълмовете, ще планира и ще чертае чертежи, пийвайки вино, докато чака чумата да се навърлува и отмине. С една по-бърза лодка до Местре и още по-бърз кон до Тревизо той можеше до залез-слънце да стигне до Мазер и до дома на добрите си приятели братята Барбаро. В къщата им нямаше начин да не се намери стая за него – знаеше го, защото в крайна сметка именно той я беше строил. Веднага, щом разбере какво толкова иска от него дожът, щеше да изчезне оттук.

Търпението на дожа преля. Тези доктори не бяха в състояние да помогнат на Венеция. Щяха да раздават отварите и илачите си, междувременно трупайки злато, и някои граждани просто щяха да оживеят, а други – не. Стисна дръжките на стола толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Сведе отчаяно очи. Гледката на собствените му ръце го депресираше – с разкривени пръсти, изпъкнали вени и кафяви петна. Как би могъл един старец да удържи чумата?!

Прочисти гърло. Налагаше се да действа, при това бързо. Нямаше да допусне да го запомнят като дожа, който бе позволил този град бижу да отиде по дяволите. Сърцето му се разтуптя. Стана на крака и кръвта му нахлу в главата.

– Свободни сте! – отсече с тон, малко по-висок от обичайния си. – Излезте! – и размаха ръце, все едно разпъждаше гарвани – не че лекарите не бяха точно такива. Изчака вратите зад гърбовете им да се затворят, а после изрече звънко: – Андреа Паладио!

Паладио излезе от сенките и се приближи към огромния стол на дожа. Вятърът виеше в прозорците, опитвайки се да влезе, водейки със себе си своя най-важен пътник – чумата. Паладио пристъпи тревожно от крак на крак, нетърпелив да се махне от този град, но дожът, чийто гняв вече бе преминал, бе заел отново мястото си и изглеждаше в съзерцателно настроение.

– Чували ли сте някога за чудото на свети Себастиан от Джудека? – изрече внезапно.

Андреа Паладио се смръщи. Въпреки че никога досега не се бе срещал с дожа, го познаваше достатъчно – морски вълк от четиридесет години, дълбоко набожен, уважаван и достатъчно интелигентен, за да избегне ужасяващите затвори на Републиката въпреки множеството смени в Съвета на Десетимата. Възможно ли бе обаче Себастиано Вениер да е встъпил в тази върховна длъжност прекалено късно? Възможно ли бе мозъкът му вече да е размътен? През прозорците се виждаше остров Джудека, заливан от проливния дъжд, но все така един от най-красивите сестиери на Венеция, извиващ се около гърба на стария град като гръбнак.

– Да, разбира се – отговори предпазливо архитектът, опитвайки се да отгатне посоката на разговора.

Дожът заговори отново, сякаш редеше балада или проповядваше притча:

– В разгара на последната голяма чума от 1464 година пред портите на манастира "Санта Кроче" на остров Джудека се появил млад войник и помолил за вода. Всички сестри били в манастира, покосени от чумата, начело със самата абатеса. Отвътре към портите се приближила ла портонера – портиерката сестра Сколастика. Когато погледнала войника през процепа, видяла, че доспехите му са от блестящо сребро, косата му е като златист огън, а очите му са сапфиреносини. Изпълнена с благоговение, тя му подала чаша вода, слагайки я на колелото на вратата, и той пил. Накрая чудното видение благодарило на Сколастика и заръчало на нея и на останалите сестри да се молят ден и нощ на свети Себастиан и да пият само от водата на кладенеца. Изтъкнало, че ако сторят, както им се казва, чумата ще ги пощади. Накрая войникът ударил меча си о земята и изчезнал като дихание на вятър.

Паладио, който до този момент се чудеше как да стигне по-бързо до Местре, след като дожът свърши проповедта си, се стресна от внезапно настъпилата тишина в залата и попита:

– После какво е станало?

– Още същата нощ абатесата оздравяла, както и всички останали болни монахини – продължи Себастиано Вениер. – Нито една от останалите сестри не била докосната от чумата и всички, които пили от кладенеца, били спасени – с тези заключителни думи дожът се изправи и слезе от подиума си. Приближи се до Паладио и сведе към него очи от висотата на своя ръст. – Манастирът се превърнал в място за поклонение в продължение на десетки години. Хората се тълпели да си наливат вода от кладенеца, борейки се с чумата, а после и като защита срещу други заболявания. Когато съм се родил в двореца Вениер, който е през четири врати от манастира "Санта Кроче", съм бил кръстен Себастиано именно на това чудо. Но сега манастирът е в руини – завърши и се умълча.

В залата се възцари тишина, в която се чуваше единствено свистенето на вятъра. Паладио разбра какво точно се иска от него и сърцето му се сви. Години наред си бе мечтал да строи на Джудека – остров с добри, солидни скални основи и с една от най-добрите гледки към лагуната. Години наред бе отправял петиции към Съвета на Десетимата да му разрешат да строи там, но напразно. И ето че сега, когато единственото, което желаеше, бе да напусне града, онова, за което бе копнял от години, му се поднасяше на тепсия. По устните на Паладио пробяга болезнена усмивка. Да, Всемогъщият действително имаше странно чувство за хумор.

– И сега искате от мен да построя наново манастира "Санта Кроче", така ли? – попита.

– Не точно – отговори дожът и се насочи пак към прозореца. – Погледнете ги, Андреа!

И с един замах на съсухрената си ръка той подкани Паладио да погледне към ширналия се пред очите им площад "Сан Марко". Под прозореца преминаха две проститутки в традиционните си жълти и червени цветове – въпреки пороя, който се сипеше над тях, гърдите им бяха голи и се поклащаха, докато те вървяха.

Паладио, вече твърде стар, за да се впечатлява от подобни гледки, зърна един мъж, който очевидно не се чувстваше стар за тези работи. Мъжът наблюдаваше проститутките изпод арките на Прокуратие Векие, а ръката му с отблъскващ и гнусен жест работеше върху слабините му. Накрая наблюдателят подкани проститутките при себе си и в мига, в който задължителната монета размени собствениците си, той натисна една от тях срещу най-близката колона, вдигна ѝ безцеремонно полите и проникна веднага в нея. Другата проститутка плъзна ръка по задницата му, за да увеличи удоволствието на общия им клиент.

– На улицата, Андреа! – отбеляза дожът, като се обърна отново към госта си. – На самата улица! Тази великолепна колона, изградена от твоя събрат, архитекта Сансовино, за да направи този площад най-красивия на света, днес е превърната в стълб на разврата! – въздъхна дълбоко като контрапункт на вятъра. – Този град се изпълни с безнравственост и разруха и нещата стават все по-зле. Някога подобно поведение можеше да се срещне само по време на Карнавала, само за две седмици през годината. А днес гледки от този вид са нещо съвсем обичайно. И за тях знае целият свят. Присмива ни се. Презира ни. Хората по света не говорят за колоните на Сансовино, не говорят дори за вашите вили и църкви. Говорят само за проститутките, които въртят занаята си право на улицата – дожът постави ръка върху дръжката на прозореца, сякаш го пробваше на здравина, за да се увери, че държи надалече миазмите на града. – А след като се разбере, че в града ни се е настанила чумата, ще стане още по-зле. Сянката на смъртта върши странни неща с човеците – забравят напълно за закона и се чувстват длъжни да обладават всяка, която срещнат, да крадат и да лъжат безнаказано, и да трупат пари по всички възможни начини!

Паладио полагаше усилия да свърже разпокъсаните фрагменти от мисълта на Себастиано Вениер, да намери общото между чудесата и уличниците.

– Само един човек може да спаси тези разпътни, но прекрасни хора и от чумата, и от тях самите. И този човек не съм аз!

Паладио си помисли за шестимата лекари на шестте квартала, ала никой от тях не му се струваше достоен за мисията на спасител. И тогава осъзна, че дожът всъщност говори за Исус Христос, което го накара автоматично да пренареди чертите на лицето си в изражение на покорна набожност. Дожът насочи воднистосините си очи към него. Бледи и сълзливи, те изглеждаха стари и победени от живота.

– Вие, Андреа, вие сте този човек!

Набожността от лицето на Паладио се изпари в мига, в който той зяпна.

– Не виждате ли какво става? Господ наказва Венеция! Значи се нуждаем от приношение, от дар, който да е толкова голям, че да обърнем посоката на Божия гняв и да спрем ръката Му, така щото да не покоси окончателно този град! И щом медицината не може да ни помогне, значи трябва да се обърнем към молитвата! Вие, Андреа, вие ще построите църква върху руините на манастира "Санта Кроче"! Ще поемете по стъпките на свети Себастиан и ще изградите църква, която да е толкова прекрасна и толкова достойна за Божията слава, че да съперничи дори на Неговото творение! А когато я завършите, хората ще започнат да прииждат със стотици и хиляди, за да се обърнат към Бога. Ще Го възхваляват с гласовете си и ще му благодарят, паднали на колене. Така силата на молитвата ще спаси всички нас!

Неспособен да скрие неохотата си, Паладио запелтечи:

– Ама аз… мислех си… разбира се, за мен това ще бъде огромна чест, но си мислех… може би бих могъл да ръководя работата от Виченца или може би Тревизо Неловката му реч заглъхна под строгия поглед на дожа. Вятърът подсвирна подигравателно. Себастиано Вениер помълча още миг, след което заговори:

– Андреа, ние с вас вече сме старци. Времето ни на тази земя изтича. Затова ще останете във Венеция, както ще остана и аз. Няма по-добър начин, по който можете да се отблагодарите на този град. Не разбирате ли? – стисна изненадващо силно раменете на Паладио, разтърси го и поясни: – Та сега влизате в контакт със самия Господ Бог!

Паладио си спомни, че когато беше млад зидар, редовно намираше вкаменелости в камъка, с който работеше. Не минаваше и ден, без да открие най-малко един наутилус, фосилизиран в неговата съвършена витрувианска спирала, приклещен от стотици хиляди години в мрамора от Карера. Сега той се почувства приклещен по същия начин – призванието му го задължаваше, превръщаше камъка в негов пръв и последен затвор.

Долови безкрайната набожност в очите на дожа и разбра, че Себастиано Вениер няма да приеме отказ. Как бе могъл да си помисли, че очите на дожа са старчески?! Та сега те искряха със синия огън на фанатика, с огъня на свети Себастиан! А дори и да притежаваше куража да откаже, близостта на венецианските затвори много бързо разреши дилемата му. Паладио склони глава в мълчаливо съгласие.

Себастиано Вениер, който изобщо не бе очаквал отказ, извика управителя на двореца си и отсече:

– Камерленго[2], придружете синьор Паладио до дома му и му осигурете всичко, от което има нужда!

Камерленго се поклони почтително и в мига, в който се обърна след архитекта, за да го изпрати, дожът отново подвикна:

– И, камерленго, след това ми намерете истински лекар!

ПЪРВА ГЛАВА

Османска година 983, един месец по-рано

Тази сутрин Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад посвети специално внимание на ритуала по обличането си.

Баща ѝ вече бе излязъл от дома им, затова тя не можеше да облече неговите дрехи, както правеше обикновено. В победните семейства на Константинопол беше нещо обичайно за мъжете и жените да носят едни и същи дрехи – и без това мъжкото и женското облекло си приличаше, а и често парите стигаха само за един кат хубави дрехи И един чифт хубави обувки. Фейра и баща ѝ всъщност не бяха никак бедни, тъй като Тимурхан бин Юнус Мурад беше морски капитан с висок ранг и завидно положение, но Фейра одобряваше традицията, защото тя ѝ позволяваше да се скрие.

Днес баща ѝ сигурно бе заминал на някаква важна среща, при това в доста ранните часове на деня, защото, когато Фейра отвори резбованите дървени кепенци на прозорците си, видя, че слънцето едва си проправяше път на хоризонта. Куполите и минаретата, които тя толкова обичаше, бяха все още силуети, подчертаващи негативния контур на мрака, отхапан от кораловото небе. Момичето вдиша дълбоко соления морски въздух.

Ароматът на Константинопол.

Загледа се в морето – едва-едва видима сребърна линия в сутрешния сумрак, питайки се какво ли лежи отвъд него. За момент изпита копнеж по други земи, по местата, които оживяваха за нея единствено благодарение на нейния баща – стар морски вълк.

Но мечтанието на Фейра бе изгубило значителна част от времето. Обръщайки се назад към стаята, тя насочи поглед към сребърния правоъгълник, който висеше на стената, поставен в емайлирана рамка и излъскан до съвършенство. Беше донесен някога от баща ѝ от някаква Източна земя, намираща се в някакво Източно море, и висеше в стаята ѝ още от дете. Когато беше малка, огледалото бе за нея обект на любопитство – бе ѝ показвало какъв цвят са очите ѝ, как изглежда лицето ѝ, когато правеше смешни физиономии, колко далече стигаше езика ѝ, когато го изплези. Сега, когато Фейра беше вече жена, огледалото бе за нея неин най-добър приятел.

Сега тя се загледа внимателно в отражението си и се опита да види онова, което виждаха мъжете в нея. Когато за пръв път бе усетила мъжките погледи по улицата, бе започнала да покрива косата си. Когато те започнаха да се взират в устните ѝ, тя започна да носи късото фередже, покриващо горната част от тялото и познато като яшмак. Воалът, който беше избрала, беше поръбен с мъниста, така че златистият отблясък да отклонява мъжките погледи от нея. Но те продължаваха да я зяпат. Затова тя прибягна до тънкия воал с широчина около педя, който се носеше над очите. Когато и това не свърши работа, тя предположи, че всъщност тялото ѝ е това, което привлича мъжките погледи. Започна да пристяга гърдите си толкова силно, че си причиняваше болка, но те пак я гледаха. Но защо толкова я гледаха?

Фейра бе чела достатъчно сонети и оди на влюбените, за да е наясно, че не отговаря на идеалите за красота на османските поети. Нито пък приличаше на девойките, за които пееха мръснишките си песнички моряците на баща ѝ – чуваше ги във вечерите, когато те идваха на гости на своя капитан и попрекаляваха с пиенето толкова, че гласовете им достигаха чак до стаята ѝ на втория етаж.

Фейра не смяташе, че кехлибарените ѝ очи – огромни, но леко извити настрани като котешките, са достатъчно кръгли и тъмни, за да бъдат възхвалявани в песни. Малкото ѝ спретнато носле пък беше твърде вирнато, за да се счита за красиво. Кожата ѝ беше с цвят на кафе – не достатъчно мургава, за да привлече вниманието на поетите. Косата ѝ, която падаше на дебели плитки и къдрици върху раменете ѝ, бе твърде далече от правите и копринени коси, които грабваха любовта на поетите, а и цветът ѝ не бе правилният – бе във всички нюанси на кестенявото, а не черна, достойна за сравнение с гарваново крило. А най-странна от всички бе голямата ѝ уста с червени устни, от които по-плътна беше горната – формата ѝ беше интересна, но и най-буйното въображение не би могло да я сравни с розова пъпка.

За нея чертите ѝ, както и да ги погледнеше – поотделно или като цяло – бяха напълно незабележими, дори странни. Но както вече бе установила, те се оказваха притежаващи особена власт над мъжете – власт, която лично на нея ѝ беше крайно неприятна. Но колкото и да се прикриваше, не забелязваше почти никакъв ефект. Ако покриеше очите си, мъжете гледаха устните ѝ. Ако покриеше устните си, зяпаха очите ѝ. Ако покриеше косата си, оглеждаха тялото ѝ. И.въпреки всичко тя бе длъжна да продължава да се опитва – защото неудобствата на ежедневното ѝ прикритие не бяха нищо в сравнение с последиците от това да се открие изцяло.

Фейра от огледалото повдигна леко брадичка и отражението ѝ я окуражи. Днес очевидно беше принудена да носи женско облекло – хубаво, щеше да се възползва максимално от него. И тя започна ритуала по обличането.

Облечена само в широките си шалвари, ушити от прозрачна коприна, Фейра грабна едно дълго кремаво платно и започна да го увива около гърдите си. Увиваше ли, увиваше платното, докато накрая гърдите не я заболяха дотолкова, че ѝ секна дъхът. Но тя се усмихна и продължи със следващия елемент.

Беше време за роклята. Бащата на Фейра ѝ бе донесъл рокли от златен и сребърен сатен, златотъкан брокат и дамаска коприна от четирите кътчета на света. Но всички те си лежаха скрити в голямата ракла под прозореца. Вместо тях тя си бе купила най-обикновена роба от покрития пазар Бедестен. Робата падаше без никакви гънки до земята, прикривайки напълно формите ѝ. След това добави отгоре фереджето, което се закопчаваше на кръста, а после се оставяше отворено.

Носле среса и сплете косата си на плитки, навивайки ги на върха на главата си като корона. Опита се да върне къдриците, които се бяха изплъзнали изпод воала, макар да си знаете, че до края на деня те пак щяха да се измъкнат. Всеки ден се опитваше да ги обуздава, но напразно. Сега постави върху косата си фин воал, който завърза, а после прикрепи за главата си с ширит. Накрая навлажни къдриците, паднали пред лицето ѝ, с розова вода и ги дръпна безмилостно назад, докато накрая не се виждаше нито едно косъмче.

Отгоре си сложи четиривърхата шапка хотоз, която закопча под брадичката си, и квадратния воал йемине, за да покрие цялото си лице. Накрая грабна парче най-обикновен тюл и го уви няколко пъти около врата си. Едва след това се погледна отново в огледалото. Така опакована, изглеждаше неузнаваема. Дрехите ѝ бяха с нюансите на пясъка и канелата, предназначени да ѝ помогнат да се слее с града и да ѝ предложат прикритие. Единственият по-ярък цвят бе жълтото на пантофките на нейната вяра – кожени пантофки с извити нагоре носове, които се закопчаваха през самото ходило, удобни и устойчиви на вода, както и на останалите по-неприятни течности, които бе свикнала да среща в работата си.

Най-сетне облечена и скрита, тя не добави никакви украшения към тоалета си. Не че не разполагаше със злато – Фейра си имаше всички възможни видове златни украшения на света, с които баща ѝ обичаше да я глези, но сега си знаеше, че дрънкулките не само ще привлекат излишно внимание върху нея, но и ще пречат на работата ѝ.

Последният елемент, който Фейра прибави към облеклото си, беше продукт на необходимостта, а не белег за положение или мода. Това беше един колан, широк и грозен – нейно собствено изобретение. В него тя държеше поредица от мънички шишенца и стъкленици, всяко от тях в своето индивидуално кожено легло, и всички те поставени върху широка кожена лента с голяма медна катарама отпред. Фейра пристегна колана си под фереджето, което го скри напълно, но издутината точно на кръста ѝ придаваше вид на жена, двойно по-стара от нея самата.

Когато приключи целия ритуал, слънцето вече бе изгряло и небето бе избледняло до бледосиньо. Тя си позволи един последен поглед към града, който толкова обичаше – дневната светлина очертаваше всеки отделен детайл. Сърцераздирателната извивка на проблясващия под слънчевите лъчи залив, къщите и джамиите, подредени като яка със скъпоценни камъни по ивицата на брега. Изправен като страж на Босфора, се издигаше великият храм "Хагия София", над чието обляно от слънцето златно кубе кръжаха соколите на султана. За момент Фейра забрави мечтата си – вече не искаше да знае докъде стига морето. Вместо това се закле, че за нищо на света няма да напусне този град.

От кулите на "Хагия София"[3] до ушите ѝ достигна протяжният вик на мюезина[4]. Сабах, утринната молитва. Фейра се обърна и побягна, трополейки надолу по стълбите.

Закъсняваше. Много закъсняваше.

ВТОРА ГЛАВА

На улицата бе все още студено. Сенките си оставаха все така недокоснати от слънцето.

Обикновено това бе любимата ѝ част от деня. Доставяше ѝ удоволствие да се мотае, да заговаря перачките, понесли кошовете си към залива, или да си купи закуска от симид[5] и салеп[6] и традиционният ароматен турски чай от корени на планинска орхидея, каквито продаваха на синьо-златните сергии, разположени сякаш на всеки ъгъл. Доставяше ѝ удоволствие също така да плаща със собствените си пари, защото тя беше професионалистка, работеща жена. Днес обаче ѝ се налагаше да пренебрегне позивните на къркорещия си стомах, защото ѝ се налагаше да бърза.

Докато се катереше по хълма от. Султанахмст"[7] до нос Сарая, от време на време зърваше с периферното си зрение синевата на морето. За разлика от други сутрини днес тя не се обърна, за да се наслади на красивата гледка. Поради това не забеляза генуезката тримачтова галера – която, благодарение на обучението на баща си, би разпознала без проблеми – как пори кобалтовосините води в устието на Босфора.

Вперила поглед право напред, Фейра стигна до върха на широката улица "Месе", а оттам – до Топкапъ сарай. Разположен на перфектния полуостров между Златния рог и Мраморно море, дворецът Топкапъ гледаше към Босфора и представляваше същинско малко градче. Имперската порта, от която се влизаше в този комплекс, представляваше истинско заявление за световно могъщество и намек за чудните неща, които се крият зад нея. Между двете конични кули на портата, под златния надпис на архйтрава с мъдростите, изречени от предишните султани (защото, доколкото Фейра знаеше, сегашният султан не разполагаше с мъдростта да говори, а какво остава – да записва подобни неща), стоеше страж със свитък в ръка – първият от множеството нива на охраната в султанския палат, Фейра нито познаваше този човек, нито очакваше да го познава, И той като колегите си бе изтеглен чрез жребий тази сутрин в стражарското помещение, защото султанските стражи бяха триста петдесет и четирима на брой, по един за всеки ден от годината по календара Хикри Таквим. Така никой от тях не можеше да служи по два пъти за една и съща година и никой не знаеше кой ден точно трябва да застане на поста си – тази система на охрана гарантираше, че никой страж няма да може да бъде подкупен или склонен с увещания да пусне някой натрапник.

– Име?

– Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.

– По каква работа сте тук?

– Аз съм кира на валиде султан Нурбану – отговори спокойно Фейра, пое си отново дъх и добави: – И лекар на харема.

Загледа се в стража. Той постъпи според очакваното. Почти не вдигна очи от свитъка си, когато тя му каза, че е кира – посредничка между жените в харема и външния свят.

Понякога стражите тихо подсвиркваха или повдигаха вежди, когато чуваха титлата на Нурбану – валиде султан, майката на султана и като такава – най-могъщата жена в двореца, в Константинопол и в целия османски свят.

Но всички до един, без никакво изключение, вдигаха изненадано глави, когато тя им съобщаваше, че е лекар. Загледа се в стража. Той постъпи според очакваното. Почти не вдигна очи от свитъка си, когато тя му каза, че е кира – посредничка между жените в харема и външния свят. Понякога стражите тихо подсвиркваха или повдигаха вежди, когато чуваха титлата на Нурбану – валиде султан, майката на султана и като такава – най-могъщата жена в двореца, в Константинопол и в целия османски свят. Но всички до един, без никакво изключение, вдигаха изненадано глави, когато тя им съобщаваше, че е лекар.

Макар и само на двайсет и една, тя раздаваше лекарства и извършваше леки операции от години насам. Беше започнала от тринайсетгодишна, доставяйки лекарства на харема, изпратени от дворцовия хеким – лекарят, който се помещаваше в основната част на Топкапъ сарай. Срещаше се с него в Залата на Фонтана на пречистването – красив вътрешен двор, който бележеше границата между харема и крайната точка, до която можеше да стигне някой мъж. На тази възраст задачата ѝ беше просто да слуша внимателно указанията, които отекваха сред мозайките на атриума, да ги повтори, за да го увери, че е запомнила правилно, да се поклони и после да се върне в Залата на наложниците в сърцевината на харема.

Постепенно лекарят започна да я изпраща до Големия пазар, за да купува билки и съставки за лекарствата. Там тя обикаляше бавно тесните пътеки между сергиите, вдишваше киселите, сладникави или пикантни миризми, които се носеха наоколо, и отнасяше чудати шишенца и вързопчета обратно в Топкапъ сарай. Внимаваше и запомняше всичко и много бързо се научи да разпознава действието на различните илачи. С напредване на годините и когато докторът започна да прехвърля зрялата си възраст, а Фейра да наближава своята, отношенията им претърпяха неуловима промяна и тя неусетно започна да поправя количествата на съставките, които ѝ казваше той. Понякога включваше билки, различни от указаните от него, други път лекарствата, предписани от хекима, никога не достигаха своите пациенти. Но пък жените от харема никога не се бяха чувствали по-добре, отколкото под грижите на Фейра. Към този момент младото момиче вече познаваше изтънко изкуството за лечение на жени, но от любезност продължаваше да се среща с вече възрастния хеким в средния двор. На лекаря вече бе останала задачата да следи за здравето на хората от основния палат и най-вече за здравето на султана – той имаше пълно доверие на своята млада ученичка, че ще се грижи перфектно за болките и оплакванията на двеста и няколкото жени в огромния харем. А преди две години, с благословията на стария султан, я бе дарил с титлата, която тя сега използваше с гордост. Напоследък обаче старият доктор почти не се появяваше в средния двор, затова тя се изненада значително, когато стигна до Фонтана на пречистването и го завари там.

Старецът изглеждаше крайно развълнуван от нещо. Кършеше притеснено ръце и въздишаше. Стори ѝ се много древен и дребен в тази обстановка, където някога изпъкваше в очите ѝ като великан. Казваше се Хаджи Муса и някога бе уважаван и прочут из целия османски свят заради хирургичните си методи и медицински съчинения.

Сега обширният вътрешен двор сякаш го смаляваше, фините плочки от Кютахия, обагрени във воднистозелени, сини и бели нюанси, придаваха на кожата му болезнен оттенък, а водата от фонтана удавяше треперещия му глас, така че Фейра бе принудена да го помоли да повтори казаното.

– Моля? Какво казахте, учителю?

– Нурбану султан – изрече той и гласът му се извиси свадливо над ромона на фонтана. – Болна е. Толкова е болна, че ме повикаха от Втория двор – вдигна треперещия си показалец и го размаха пред воала върху очите ѝ. – Чуй ме, Фейра! Никога не забравяй, че Нурбану е майката на султана! Никога повече няма да можеш да се грижиш за по-височайши пациент от нея!

Фейра го изгледа раздразнено. И без това вече закъсняваше. Не разбираше защо Хаджи Муса се вълнува чак толкова – в крайна сметка тя бе лекувала своята господарка стотици пъти досега. Тя му се поклони, както правеше много отдавна, когато беше момиченце на тринайсет. Тогава обаче демонстрираше подчинение, а сега – нетърпение и желание да тръгне.

Той моментално разбра посланието ѝ и отсече:

– Докладвай ми! Ще чакам тук! Благословен да бъде нашият султан!

Фейра се изправи и отговори:

– Защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми!

Когато изрече задължителния отговор, вече се бе обърнала и насочила към покоите на жените. Но макар и с гръб към него, забеляза, че докторът потупва и оправя тюрбана си, сякаш традиционната благословия за султана го беше разтърсила от дън душа. Което бе съвсем разбираемо – репутацията на новия султан бе достатъчно страховита, така че не бе трудно да се досетят, че ако нещо лошо сполетеше майка му, яростта му щеше да бъде безпределна. Фейра знаеше, че Хаджи Муса се страхува за главата си и се надява до залез-слънце тя все още да е на раменете му.

Насочи се бързо към вътрешния двор и мина през портите към харема. Тук никой не я спря да я разпитва за целта на посещението ѝ – двама от черните евнуси моментално ѝ отвориха портите, а тя почти не ги забеляза. Тръгна по Златния път, където някога обсипваха наложниците със златни монети, право към покоите на Нурбану. Отвори друга врата, отвеждаща към вътрешната им част. Огромната просторна стая, застлана с приказно синя мозайка от Изник, имаше малък вътрешен двор с фонтан и подиум, върху който бе поставено леглото. Едва стъпила на прага, Фейра дочу виковете.

Беше посрещната от Келебек, личната камериерка на Нурбану, нейната гедик.

– Благословен да бъде нашият султан, Фейра!

Келебек – една обикновена жена насред всичката красота наоколо, беше видимо притеснена, но въпреки това спазваше стриктно протокола. А Фейра бе твърде объркана, за да отговори по традиционния начин. Засега не бе истински разтревожена за състоянието на Нурбану – еалиде султан си имаше една обичайна болка в стомаха, която ѝ причиняваше издуване и болки, но обикновено очистителното, което Фейра приготвяше собственоръчно, я оправяше за не повече от час. Не, младата лекарка не се тревожеше толкова за пациентката си, колкото за факта, че със забавянето си днес си бе навлякла големи неприятности. На нощното шкафче до леглото зърна сребърен поднос и купа, пълна догоре със замразени плодове, и собственият ѝ стомах изкъркори гладно, напомняйки ѝ, че откакто бе станала, не бе слагала нищо в устата си. Гроздето, чиито зърна преливаха чак до подноса, яизкушаваше с яркия си зелен цвят. Протегна ръка, за да си вземе едно, но откъм леглото до нея достигна силно стенание и тя дръпна ръката си.

– Питала ли е за мен? – обърна се към Келебек.

– Не. Пита за Сесилия Бафо.

– Коя е Сесилия Бафо?

– Нямаме представа. Никоя от нас не знае – отговори Келебек и махна с ръка към одалиските – одалъклар, любимките на султана, които се обучаваха да му доставят удоволствие в ложето. Пет млади жени, коя от коя по-красива от другата, до една облечени в дълги бели нощници, всички до една прехапали устни или свели очи към пода, те усещаха, че нещо не е наред.

Изпълнена с грозно предчувствие, Фейра се изкачи по стъпалата на подиума и дръпна бродираните муселинови завеси край леглото на валиде султан.

Майката на султана лежеше сгърчена на леглото си, с притворени очи, а кожата ѝ имаше някакъв неестествен нюанс, нещо средно между цвета на костите и жлъчката. Вените на врата ѝ бяха изпъкнали и възлести, синьо-черни, като че ли от шията ѝ беше тръгнала да расте мандрагора. Бузите ѝ, обикновено пухкави и розови, приличаха на тъмни ями, а под очите ѝ се бяха образували тъмни, виолетови сенки. Русата ѝ коса беше влажна и отпусната, потъмняла от пот и сплъстена на челото ѝ. Нурбану беше жена на петдесетина години и приятно закръглена, а кожата ѝ по принцип беше бледа като на чужденците, но сега онова, което се виждаше под обсипаната ѝ със скъпоценни камъни нощница, не бе приятно пълничко, а увиснало, съсухрено и сивосинкаво, подобно на спукан мехур. Виковете спряха и Нурбану като че ли заспа.

Фейра пое китката на валиде султан и я притисна лекичко там, където минаваше кръвта. Усетила допира, господарката ѝ се раздвижи и простена, и заговори с чужд акцент:

– Сесилия Бафо! Сесилия Бафо!

Обичайно тихият и музикален глас на Нурбану сега звучеше като крясък на гарван. Очите ѝ се отвориха рязко и Фейра видя, че са млечнобели и по краищата – налети с кръв. Но тя като че ли разпозна момичето. Стисна ръката ѝ и заговори на език, който само Фейра знаеше – родният език на Нурбану, език, който се люлееше и отскачаше така, сякаш имаше копита, език, в който всяка дума като че ли завършваше на "о" или "а". Валиде султан я бе учила лично на този език – наричаше го финикийски – още от мъничка, когато посещаваше двореца заедно с баща си. И сега той се бе превърнал в език на тайните между тях, език, който валиде султан използваше за най-секретните си дела. Тъкмо този език използваше и сега.

– Трябва да му кажеш, Фейра! Да му кажеш! Ти и само ти!

Фейра си помисли, че разбира. Вече и самата тя уплашена, се обърна към Келебек и рече:

– Трябва да съобщим на доктора и да изпратим вест на султана!

– Неее! – изкрещя внезапно валиде султан и седна в леглото си, напълно будна и страховита. – Сесилия Бафо! Сесилия Бафо! Четирима конници, яздят! Дойди и виж!

Дъхът на Нурбану вонеше. Слюнката, която плъзна по брадичката ѝ, имаше синкавочерен оттенък. Фейра започна да я успокоява, шептейки ѝ и галейки я като малко дете, докато накрая господарката ѝ като че ли пак се унесе в сън.

Фейра стана от леглото, дръпна обратно завесите край леглото и привика с ръка Келебек.

– Коя е тази Сесилия Бафо? И какви са тези четирима конници?

Келебек сви рамене и отвърна:

– Господарката е била доведена тук преди много години, от корсари, които са я отвлекли. Дали не са били четирима?

– Може би. Ами името? Коя е тази Сесилия Бафо?

– Не знам! – изпищя Келебек уплашено.

Фейра се замисли и накрая отсече:

– Опиши ми деня на господарката, минута по минута, още от ставането ѝ!

Келебек сплете пръсти и започна:

– Събуди се и заповяда да я облечем в нощницата ѝ със скъпоценни камъни, защото щяла да има гости.

Фейра присви очи. Не беше против протокола валиде султан, която и без това беше вдовица, да приема любовници, но Фейра беше сигурна, че господарката ѝ дори не беше поглеждала друг мъж от смъртта на съпруга си султан Селим преди две години. Затова сега попита подозрително:

– Какви гости? Мъж ли?

– Не, не. Каза, че ще подели закуската си с дожаресата на Генуа, преди генуезкият кораб да отплава със сутрешния прилив.

– Корабът отплава ли?

– Преди няколко минути.

– Сесилия Бафо – започна да размишлява на глас Фейра. – Името ми звучи чуждоземско. Възможно е да е генуезко. Как се нарича тази дожареса на Генуа? Някой може ли да разбере?

– Как ма, Фейра? – достатъчно способна според възможностите си, в моменти на криза Келебек забравяше и малкото научено в двореца и автоматично издаваше селския си произход.

Фейра усети, че ѝ е дошло до гуша да бъде любезна с тази простовата жена, и отсече заповеднически:

– Попитай някого! Например къзлар ага.

Очите на Келебек се разшириха от страх – къзлар ага[8], господарят на момичетата и началник на черните евнуси, беше представителят на султана в харема и човекът, който раздаваше правосъдие между неговите стени. Настоящият ага – Баязид, беше страховит колос с абаносова кожа, висок над два метра. Ако някое момиче допуснеше грешката да не достави удоволствие на султана, ако отхвърлеше вкусовете на султана като твърде авантюристични, беше моментално зашивано в чувал и Баязид лично го хвърляше от Кулата на правосъдието право в Босфора.

Останалите момичета биваха принуждавани да се събират, за да гледат как чувалът потъмнява, докато се напоява с вода, и постепенно потъва под повърхността, да слушат писъците на жертвата и да видят с очите си какви могат да бъдат последиците от неподчинението. Затова сега, само при споменаването на къзлар ага, Келебек отстъпи крачка назад и прошепна:

– Не мога да сторя такова нещо, Фейра!

Фейра въздъхна раздразнено. Страхуваше се от агата не по-малко от Келебек, но далеч повече се страхуваше от онова, което би могло да се случи на господарката ѝ. Затова сега излезе от стаята и бързо прекоси Двора на наложниците. Слънцето вече бе високо в небето и докато завиваше надясно към Двора на черните евнуси, видя, че сенките под мраморните колони са дълбоки и мрачни, а слънчевите лъчи, отразяващи се във висящите горе лампи от ковано желязо, я заслепиха за миг. Дотолкова, че когато почука и влезе в покоите на къзлар ага, първоначално не виждаше нищо.

Постепенно очите ѝ се приспособиха към сумрака. Намираше се в дълга стая с два потока вода, течащи в издълбаните в пода мраморни канали. Малкото светлина, която осветяваше в сребристо ручеите, идваше от издяланите в каменния таван звезди, така че сноповете на слънчевите лъчи падаха върху пода в геометрични форми, подобни на изрязани от хартия звезди.

Фейра пристъпи между тези снопове, сякаш поемаща към изпитание от светлина. Все едно беше сама в стаята – кожата на Баязид беше като излъскан абанос, черна като стола, в който седеше, но той пушеше наргиле и от устата му излизаха мънички облачета пушек. Пушекът се събираше над главата му и автоматично биваше улавян от сноповете лъчи, падащи през издяланите в тавана звезди.

– Фейра, дъщерята на Тимурхан? За какво си дошла при мен?

Очевидно за Баязид изобщо не беше проблем да я види.

– Уважаеми къзлар ага, дойдох да ви питам какво е името на генуезката дожареса, която тази сутрин е закусвала с моята господарка Нурбану султан?

Вече успяваше да различи формите му, масивни дори и в тази отпусната поза. Мускулите на ръцете му бяха издути до пръсване и се укротяваха едва близо до широките златни гривни, които носеше над лактите си. Гривните проблеснаха, докато той поднесе наргилето за пореден път към устата си. Фалшивата звездна светлина посребри избръснатата му глава.

– Името ѝ е Проспера Чентурионе Фатинати[9] – отговори къзлар ага. За човек с подобен ръст гласът му беше висок и ясен като на момче, защото бе лишен от мъжественост още преди юношеството си. Ала странното противоречие между гласа и физиката му не отнемаха ни на йота от заплашителното му излъчване. Той издиша едно голямо облаче пушек и попита: – Това ли е всичко?

– Да, къзлар ага – кимна Фейра и се обърна, но после внезапно пак се завъртя към него с кураж, Какъвто не подозираше, че притежава, и допълни: – Тоест не. Коя е Сесилия Бафо?

– Зърна два бели полумесеца, когато очите му се ококориха за момент в явен знак на разпознаване на името. За момент Фейра се уплаши. Но после очите пак се затвориха бавно и той изрече:

– Не знам. Сега ме остави. Благословен да бъде нашият султан!

– Защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми! – отговори по навик тя.

Фейра напусна мрака на къзлар ага и излезе насред ярко осветения двор, запътена, макар и неохотно, към покоите на господарката си. Опасяваше се от онова, което щеше да завари там. Но слънцето сякаш бе изгряло и в стаята на валиде султан. Келебек се усмихваше, момичетата одалъклар гукаха щастливо като гълъбици и всеобщото настроение определено беше по-добро.

– Ела да видиш! – подкани я Келебек.

Фейра за пореден път дръпна муселиновите завеси на леглото на господарката си. Нурбану седеше, облегната на възглавниците си, възлите на вените бяха изчезнали от врата ѝ, очите ѝ бяха ярки, бузите – червени.

Очите ѝ бяха изрисувани единствено с очната линия, която тя винаги носеше, рисувана ежедневно с четчица с тънък връх. Майката на султана поздрави ведро Фейра и момичето въздъхна от облекчение. Приседна на ръба на леглото на валиде султан с фамилиарност, позволена единствено на нея, и хвана за пореден път китката ѝ. Този път пулсът на Нурбану беше силен и ритмичен и Фейра плъзна пръсти към ръката ѝ. Нурбану ѝ се усмихна и попита:

– Фейра, какво не е наред?

– Как сте, господарке?

Нурбану се разсмя – съвсем искрено. Обикновено Фейра обичаше този звук, но днес той звучеше някак не на мястото си, подобно на дисонанс на цитра.

– Аз ли как съм? Никога не съм се чувствала по-добре! Донеси ми принадлежностите за писане, Фейра! А после поръчай да ми донесат закуската и заръчай на евнусите да подготвят баржата ми. Какво ще кажеш днес да се разходим до Пера[10]? Денят е прекрасен! Можеш ли да отделиш време от лекарските си задължения?

Фейра се поклони в знак на подчинение, но душата ѝ се изпълни с тревога. Промяната в Нурбану беше толкова драстична, че Фейра започна да се пита дали не е сънувала кратката кошмарна болест. Но Келебек също беше тук и видя, видяха и одалиските. Поколеба се, но накрая рече:

– Господарке, когато дойдох тук преди не повече от час, вие не бяхте на себе си, видът ви беше потресаващ, заспивахте и се събуждахте, и бълнувахте.

Пълничкото, мило лице на Нурбану се вдигна към нея и очите ѝ я погледнаха неразбиращо.

– Фейра, какви ги приказваш?

– Не си ли спомняте?

Фейра огледа още веднъж внимателно господарката си и тревогата ѝ се засили. Ярки очи, проблясващи като брилянти. Прекалена силно зачервяване по бузите. Русата ѝ коса беше все така влажна, увита около лицето ѝ като ореол. Абсолютно никакъв спомен за случилото се преди малко.

Фейра се обърна и се огледа. Слезе от подиума и погледът ѝ падна право върху замразените плодове, стоящи невинно върху близката масичка. Дръпна гедик към себе си и изсъска в ухото ѝ:

– Келебек, господарката яла ли е нещо тази сутрин? Пила ли е?

– Още не. Но пък е рано… Не е хапвала нищо друго освен от плодовете, които дожаресата ѝ донесе.

– Някой опита ли ги тези плодове?

С очи, кръгли и зелени като зърната грозде, Келебек възкликна:

– Разбира се, че не, Фейра, нали теб те нямаше! Но аз си помислих, че няма нищо лошо в тях, нали са подарък от дожаресата, а тя е приятелка на господарката и каква красива дама при това Фейра се приближи към купата, преливаща от плодове, и сърцето ѝ се сви още повече от грозни предчувствия. Ледът, който капеше в сребърния поднос отдолу, протестираше с леко припукване, докато се топеше. Погледът ѝ бе привлечен отново от гроздето и огромните му зърна. Изглеждаха особено вкусни, падащи от всички страни на купата към подноса – големи, кръгли, проблясващи с капчици роса. За втори път от няколко минути насам Фейра отчете мислено, че има нещо твърде наситено за нормалния цвят.

Откъсна едно зърно от близкия грозд и го разтвори с нокът. Приближи се до прозореца и огледа разкъсания плод под лъчите на слънцето. Там, в нефритената сърцевина на гроздовото зърно, на мястото, където би трябвало да са семките, се виждаше тъмен съсирек.

Фейра измъкна съсирека с нокът и го постави върху бялата мозайка на перваза. След това бръкна в кожения си колан и измъкна оттам лупа с медна рамка, която нагласи на едното си око. Взря се внимателно и поразбърка черната слуз.

След като я разстла върху бялата повърхност, много лесно видя купчина миниатюрни семенца, всяко от които с формата на звезден анасон. Стомахът ѝ се преобърна.

Отрова!

И не каква да е отрова, а такава, каквато бе виждала само веднъж в живота си. Някога Хаджи Муса бе успял да предотврати опит за покушение срещу живота на стария султан с отрова, скрита в подарена кана с английска бира. Лекарят и беше показал спорите във формата на звезди, извлечени от плода на дървото на Вартоломей, което растеше по хълмовете на Дамаск, и ѝ беше казал да бъде изключително внимателна с тях. Защото тези спори бяха една от най-смъртоносните отрови, познати на човечеството – без вкус, без мирис и без никакъв антидот. Жертвата усещаше зловредните ѝ ефекти почти моментално и това продължаваше от половин до един час, след това се възстановяваше внезапно, като че ли бе в цветущо здраве, но после се влошаваше рязко, докато спорите се размножаваха из органите, тълпяха се в черния дроб и стомаха и превръщаха вътрешностите на пихтия.

Изумена от такава могъща отрова, Фейра бе измолила соколарите на султана да ѝ дадат един стар и куц чучулигар и му бе дала част от спорите. Птицата ги бе изкълвала лакомо. След това тя бе приседнала на стълбите на соколарника в Топкапъ сарай и бе започнала да го наблюдава. В продължение на половин час дребният сокол бе паднал на плочите и бе пляскал безсилно с криле, пищейки от болка. Фейра го бе наблюдавала напълно безстрастно. След това птицата като по чудо се бе възстановила. През следващия час се бе чувствала превъзходно, дори бе престанала да куца. Но преди краката на Фейра да бяха успели да изтръпнат върху каменния под, соколът бе паднал повторно и бе почернял, очите му бяха станали стъклени и бе започнал да хрипти нещастно, докато накрая тя не бе издържала и му бе извила врата, за да не го мъчи повече. Той лежеше в ръката ѝ, топъл и изненадващо лек, с увиснала завинаги глава. За миг Фейра се бе изпълнила с угризения на съвестта – този сокол никога повече нямаше да може да се издигне над кубетата на "Хагия София". Но после бе вкоравила сърцето си, бе го поставила обратно на плочите и му бе извършила дисекция със скалпел, изваден от колана ѝ. И бе видяла, че вътрешностите му са почернели от спорите, всичките му органи са се превърнали на пихтия и са практически неразличими едни от други, събрани в огромна черна топка.

Фейра се замисли. Прекара бързо през ума си всички лекарства, които знаеше, всичко, което носеше в колана си. Но нищо нямаше да помогне на господарката ѝ. Ако бе дошла тук по-рано, ако беше тук миг след като Нурбану е хапнала от гроздето, можеше и да успее да измисли нещо. В една от стъклениците си носеше лоени топчета, които, погълнати, предизвикваха автоматично повръщане, а с него и пълно очистване на стомаха. Но дори и в такъв случай трябваше да се проявят първите признаци на отравяне, а с тази отрова тогава вече щеше да бъде твърде късно. Освен това, помисли си мрачно Фейра, както ѝ бе напомнила Келебек, ако тя беше тук, като кира на Нурбану щеше да бъде длъжна да опита първа гроздето и сега също щеше да бъде на прага на смъртта.

Фейра се загледа невиждащо напред. За господарката ѝ вече беше твърде късно. Сега беше длъжна да спаси онези, които можеше. Одалъклар бяха все красиви, все девственици, следователно имаха голяма материална стойност за султана. Нямаше съмнение, че той нямаше да си позволи да ги пипне.

– Оставете ни, вървете си, всичките! – подвикна им рязко тя и ги изгледа как се изнизват една след друга през вратата.

Остана Келебек – Келебек, която беше най-обикновена жена, при това вече на двайсет и пет. В съзнанието на Фейра изплува картината на чувал, потъмняващ от напояването с вода, който постепенно потъва в Босфора, отнасяйки със себе си нещастните викове на напълно невинната слугиня. Фейра се насочи към прозореца, където една кутия от златен филигран улавяше лъчите на слънцето и ги отразяваше. Дръпна забрадката от главата си и започна да увива внимателно кутията в нея, докато накрая не остана нито един проблясък. Постави кутията в ръцете на момичето и отсече:

– Келебек, вземи тази кутия и… – бръкна в шалварите си – …й тези три дирхама. Вземи лодка до Пера. Къде е къщата на баща ти?

– В Едирне.

– В Пера продай кутията, купи си с парите муле и се върни в Едирне! Но никъде не спирай по пътя, чуваш ли?! После помоли баща ти да ти намери някой добър мъж от вашето село и се задоми! Службата ти в Топкапъ сарай приключи!

– Какво искаш да кажеш?

– Валиде султан съвсем скоро ще умре, а ти си ѝ дала отровни плодове!

Келебек се разтрепери от глава до пети.

– Ама как… аз не съм… не знаех… – започна да върти глава наляво-надясно и да стене. – Ти не можеш ли… трябва да има… нямаш ли нещо в твоя лекарски колан за нея, а?

За Келебек, както и за всички наложници коланът на Фейра беше ни повече, ни по-малко извор на чудеса, панацея за всичките им болки, хранилище на церове, скътани в мънички стъкленици. Сега Фейра погледна момичето право в очите и поклати тъжно глава.

Това беше напълно достатъчно. Келебек грабна кутията и побягна навън.

Фейра скочи обратно на стълбите на подиума и дръпна завесите край леглото. Страхът я правеше по-рязка от обикновено.

– Коя е Сесилия Бафо? – извиси глас.

Отпусната спокойно върху бродираните си възглавници, Нурбану султан пак се изсмя. Но този път смехът ѝ беше фалшив, писклив.

– Нямам никаква представа, Фейра. Сега те моля да ми дадеш пособията за писане!

Но Фейра не помръдна. Вярно бе, че господарката ѝ нямаше никаква представа, че е била много болна, не си спомняше изобщо страховитите минути, когато се гърчеше между завивките си, но отлично знаеше коя е тази Сесилия Бафо.

Момичето приседна на ръба на леглото и погледна Нурбану султан право в очите. Заговори бавно и малко по-високо от обичайното:

– Чуйте ме добре, господарке! Гроздето, което дожаресата ви е подарила, е било отровено със спорите на дървото на Вартоломей! Когато човек погълне тези спори, за около половин час му е много зле, като че ли умира. После, много бързо, изведнъж става по-добре. Кожата му порозовява, очите блестят. И няма никакъв спомен за случилото се преди. Точно както е при вас. И както се е случило с вас. В момента тялото ви се бори със спорите и дори намира някакви ползи от опиатите в отровата.

За около час ще се чувствате много добре, много по-добре и от преди. Ще заповядам да ви донесат козе мляко и малко клисав хляб, за да забавим проникването на отровата. Но скоро, много скоро пак ще се почувствате зле, а малко след това няма да можете дори да говорите.

– Е, като знаете вече всичко това, имате ли да ми кажете нещо? Имате ли някакво съобщение за сина си, завещания за семейството, указания за погребението? Или може би – допълни и я погледна многозначително – някакви идеи коя е тази Сесилия Бафо?

Валиде султан се поизправи на възглавниците и гневно изрече:

– Бих казала само козето мляко и клисавият хляб да вървят по дяволите! Как можеш да имаш наглостта да говориш за смърт в подобен прекрасен ден?! Искам си закуската, Фейра! А дожаресата на Генуа е моя приятелка! Не искам да слушам нито думица повече от тези твои глупости!

Фейра кимна и отбеляза:

– Знам, че в момента не ми вярвате и ви разбирам напълно. Настроението ви е много добро, тялото ви пращи от здраве. Но това състояние няма да продължи дълго, а противоотрова няма! Отровата няма вкус и изисква известно време, за да подейства, така че дори и опитвачката ви, ако беше дошла навреме – тук тя сведе засрамено глава, – нямаше да може да ви спаси. Тази отрова просто няма равна на себе си. И точно затова генуезците толкова я предпочитат. Сега обаче ще ви оставя и ще почакам собственото ви тяло да ви каже онова, което аз очевидно не мога!

Нурбану султан отвори уста, за да изкрещи, но Фейра я погледна безстрашно, готова за предстоящото. Момичето знаеше, че гневът на валиде султан можеше да бъде точно толкова голям, колкото и добротата ѝ. Вярно е, че за всичките си години служба при нея Фейра нито веднъж не го бе изпитвала на собствения си гръб, но го бе виждала достатъчно пъти, насочен към други. Освен това я разбираше напълно – никой не искаше да приеме, че умира.

През годините, прекарани като лекарка на харема, тя бе ставала свидетел на всякакви реакции във връзка със смъртта – отрицание, гняв, ужас. Някои се пречупваха моментално и молеха за цяр. Беше принудена да съобщава на жени с бучки в гърдите или в утробата, че смъртта идва за тях, но че това може да отнеме седмици, месеци, дори години, и те се примиряваха и свикваха. Жалкото бе, че сега нейната господарка щеше да бъде мъртва още до пладне, а подобен кратък срок никой не бе в състояние да осмисли. Напълно готова да поеме целия порой на обвинения срещу себе си, младата жена същевременно си даваше сметка, че на този етап е безполезно да стои тук. Валиде султан трябваше сама да приеме истината, а след това, за краткото време, което ѝ оставаше, да сложи нещата си в ред. Накрая Фейра се сети какво да каже. С чувството, че хвърля камък срещу буреносен вятър, тя издебна мига, когато Нурбану си поемаше дъх, за да се разкрещи, и изрече тихо:

– Сесилия Бафо! – при изричането на това име господарката ѝ млъкна и задиша тежко. – В миговете на най-големите си страдания преди малко, когато не знаехте какво говорите, вие попитахте не за сина си, нито дори за мен, а за Сесилия Бафо. Очевидно тази жена е много важна за вас!

Младата жена приклекна край леглото и продължи:

– Господарке, разполагате с много малко време! Ако искате да я намеря или да ѝ предам нещо, сега е моментът да ми го кажете! – изправи се отново на крака и довърши: – Просто си помислете. Знаете, че аз никога не съм ви лъгала! Но ето че сега вие ме лъжете! Много добре знаете коя е Сесилия Бафо! А когато сте готова да ми кажете, да знаете, че ще бъда в Самахането!

Слезе бързо по стълбите на подиума, отвори рязко вратата и завари пред нея петте одалиски, които се бяха скупчили отпред и подслушваха през ключалката.

– Грижете се за вашата господарка! – сряза ги тя и пое бързо с удобните си пантофки през коридора, докато гневните викове на Нурбану не заглъхнаха.

Насочи се през притихналия дворец към Самахане – ритуалната зала на дервишите за основния им ритуал, тяхната Сама. Влезе и веднага се качи на терасата, защото на жените беше забранено да присъстват на тези ритуали. Настани се под богато украсените арки и дръпна копринената завеса зад себе си. Имаше нужда от спокойствие и време да помисли.

Надникна през парапета. Орденът Мевлеви – дервишите, извършваше основния си ритуал. Деветима от ордена се въртяха около старшия си свещенослужител в центъра на групата. Белите им поли описваха перфектни кръгове, докато високите кафяви шапки сякаш, стояха на едно място, оформяйки централната ос, около която се въртяха. Краката им почти не докосваха пода на Самахането, а звуците, които издаваха, приличаха по-скоро на тих ромон на дъжд.

Фейра изпадна в транс. Мислите ѝ започнаха да ромолят в главата ѝ, подобно на стъпките на въртящите се дервиши. Тя знаеше отлично символиката на тяхното облекло – белите им роби бяха в цвета на смъртта, а високите им бели шапки, приличащи на издължени фесове, символизираха гроба. Облеклото им ги приближаваше много повече от останалите до отвъдното, до другата страна. "Бяло за смъртта, кафяво за гроба" – повтори си наум Фейра. Дервишите бяха предвестници на смъртта. Нурбану също съвсем скоро щеше да бъде увита в бял покров и заровена в крипта с камък върху главата ѝ.

Краката на Фейра изтръпнаха, лактите на ръцете ѝ, с които се бе облегнала на парапета, я заболяха. А после какво щеше да стане с нея? Дали щяха да я преследват и затворят, защото е закъсняла да опита смъртоносните плодове преди валиде султан? Или защото не е успяла да излекува господарката си от страшната отрова? Дали да не побегне, както заръча на Келебек? Ами баща ѝ? Какво щеше да стане с него? И дали щеше да се застъпи за нея пред султана? Или може би бе най-добре да избягат заедно? Дали той щеше да се съгласи да я преведе с кораба си през онова море, което тя бе съзерцавала едва тази сутрин?

Внезапно бе посетена от ярък спомен, блестящ и твърде силно оцветен като онези плодове и самата ѝ господарка. Видя се съвсем ясно като шестгодишно дете, пред вратата на бащиния си дом, играеща в прахоляка с приятелите си. Едно от момчетата имаше пумпал и го въртеше сякаш до безкрай. Фейра моментално бе усетила магията му, докато той се въртеше така, че почти не се виждаше как се движи, като че ли задържан от някаква небесна сила. Накрая неподвижността се превърна в потрепване, после в полюляване и накрая белият пумпал се претърколи в прахта и се плъзна в краката на децата. Тя го хвана и го завъртя веднъж, дваж, докато на третия път схвана как става. И докато той се въртеше, се загледа като хипнотизирана в центъра му, зашеметена от това, че нещо на този свят можеше да се движи толкова много, че да остава неподвижно. Останалите деца постепенно се разотидоха отегчени, за да се посветят на друга игра. Но Фейра стоеше и наблюдаваше пумпала, чакайки последния му миг с вълнение и с нещо подобно на ужас.

Сега, четиринайсет години по-късно, тя разбра най-сетне извора на този ужас. Макар и очакваща пумпалът да падне, тя същевременно се бе надявала с някаква мъничка частичка от себе си, че той ще продължи да се върти вечно – надяваше се, макар да знаеше, че това няма да стане. Загледа се в дервишите, очаквайки и някой от тях да падне, докато не чу изшумоляването на завесата зад себе си. Обърна се и видя една от одалиските и разбра още преди момичето да бе проговорило:

– Дойди и виж!

Фейра се изправи бавно, напълно схваната. Обърна се, за да погледне дервишите за последен път.

Те продължаваха да се въртят. Паднала беше само Нурбану.

ТРЕТА ГЛАВА

– Аз съм Сесилия Бафо.

Фейра бе приседнала отново на ръба на леглото на Нурбану. Валиде султан изглеждаше немощна, а бледата ѝ кожа бе потъмняла дори повече от преди. Кръвта във вените ѝ буквално вреше. Отровата постепенно я превземаше. В други случаи Фейра би си помислила, че господарката ѝ бълнува, но благодарение на опита си виждаше, че тя е все още съвсем на себе си, в пълно съзнание. Момичето поклати объркано глава и промърмори:

– Какво искате да кажете, господарке?

Валиде султан се опита да се измъкне малко по-нагоре на възглавниците си и попита:

– Какво знаещ за мен?

Фейра повтори като папагал чутото от Келебек:

– Знам, че сте била отвлечена от корсари и доведена тук при султан Селим, нека почива в светлината на рая! – Фейра бе наясно, че турските конници всяваха страх по целия свят – превъзхождаха всички останали в битките, спускаха се от хълмовете към врага си, пищейки като банши.

– Отвлечена от корсари, значи – усмихна се едва-едва Нурбану. – Да, така гласеше легендата за мен – отвлечена от корсари. Но това не е нито половината, нито четвъртината, нито дори съвсем малка частица от моята история.

– Мислех си, че знам всичко за вас – смотолеви объркано Фейра, защото през годините двете си бяха споделяли много тайни.

– Говори ми на нашия език!

Фейра разбра, че господарката ѝ има предвид финикийския език. Но щом щяха да си говорят на този език, значи ѝ предстоеше да чуе голяма тайна. Много по-голяма дори от времето, когато Нурбану бе крила смъртта на съпруга си Селим в продължение на три дена, докато не пристигне синът ѝ от провинцията – наследникът, настоящият султан. Много по-голяма дори от времето, когато Фейра бе помогнала на господарката си да отклони пари от съкровищницата и да отнесе няколко сандъчета жълтици на архитекта Мимар Синан, който градеше джамия в чест на Нурбану. Много по-голяма дори от времето, когато Фейра бе уреждала срещи между валиде султан и нейните съюзници от различни краища на света, за да се противопостави на прибързаните политически решения на сина си или най-малкото да ги смекчи.

– Финикийският ми е доста труден – отбеляза момичето.

– Фейра, не е финикийски. Венециански е!

Ето как една дума, недоразбрана в детството ѝ, сега се превърна в парола, която разтвори пред Фейра цяла карта. Устата ѝ също се отвори.

Нурбану въздъхна дълбоко и продължително и рече:

– Да, аз съм венецианка. Но позволих на всички да го забравят. Всъщност и аз самата почти го бях забравила. Но в предишния си живот, в младостта си, бях Сесилия Бафо, дъщеря на Николо Вениер.

– Вениер ли? – едва успя да изрече Фейра името, което в Константинопол се считаше за проклятие.

– Да – кимна и се усмихна леко Нурбану, доловила интонацията на момичето. – Чичо ми е Себастиано Вениер, главният адмирал от битката при Лепанто и дож на Венеция!

Нищо чудно тогава, че на народа му беше позволено да забрави този факт. Венецианците бяха врагове на турците от векове, бяха плячкосвали златото им, бяха изнасилвали жените им и даже бяха осквернявали гробовете на султаните им. Венецианските мародери бяха извадили короната на Мехмед II заедно с косата му. Ала най-лошият от всички, най-ненавистният от тези пирати и завоеватели беше Себастиано Вениер – водачът на бойния кораб, наречен Венеция. Името на дожа биваше оплювано ежедневно в памфлетите, продавани по улиците, образът му беше ежедневно изгарян по сокаците.

Откакто той бе съкрушил османския флот само преди няколко години по време на битката при Лепанто, султанът и неговите хора не спираха да кроят планове за отмъщение.

– Да, няма начин да не си забелязала, че синът ми не питае голяма любов към мен – сякаш разчела мислите ѝ, продължи Нурбану. – Той смята, че политиката ми е провенецианска, че съм пристрастна към стария си дом. И всъщност е прав – валиде султан насочи към прозореца очи, които обаче виждаха съвсем друга гледка от външната. – О, Фейра, виждала ли си град, който се носи по морето? Виждала ли си някога кули, които се издигат към небето като стрели, а не седят приклекнали като кубета? Виждала ли си острие на меч, което е право, а не извито? Виждала ли си стъкло, което блести като скъпоценен камък, и палати, в които твърдият камък е издялан деликатно като дантела? Ето че сега синът ми крои заговор да причини най-големите злини на Венеция и само ти можеш да предотвратиш това!

– Кой, аз ли?!

– Да, Фейра, ти! Ти си моята кира, моят пратеник пред света! Но светът е много по-голям от този град, скъпа. Затова ще те изпратя на най-трудната от всички мисии досега!

– Защо аз?

– За да разбереш, се налага да узнаеш моята лична история. Родена съм с името Сесилия Бафо, дъщеря на Николо Вениер и Виоланте Бафо. Баща ми беше лорд на Парос, управител на хилядите малки островчета край бреговете на Гърция, наречени Циклади, които се намират под владичеството на Република Венеция. Въпреки че по онова време живеех принципно във Венеция, през лятото на 1555 година, което е 962 по нашето броене, бях на гости на баща си.

"Преди двадесет и една години" – помисли си Фейра. Преди самата тя да бъде родена.

– И именно там ви заловиха, така ли?

– В известен смисъл да. В нашия дворец в Парос беше организиран голям бал с маски в чест на моя годеж. Трябваше да бъда дадена на Ридолфо Фалиери, изключително богат мъж, но в нощта, когато му бях дадена, аз се влюбих.

– Значи е бил добър човек, така ли?

– Ни най-малко. Беше стар и жесток, и прегърбен от годините. Бракът беше изцяло династичен. Не, влюбих се, но не в него. На бала е маски имаше един морски капитан, младо протеже на султана, чийто кораб бе закотвен на нашия остров, за да се запаси с провизии. В рамките на само един час аз му се отдадох. Е, имаше и корсари – неговият екипаж. Взехме коне от бащината ми конюшня и бързо отидохме на брега, но аз тръгнах доброволно. От една страна, копнеех да избягам от Ридолфо, но далеч повече от това не можех да понеса капитанът да отплава без мен!

Фейра започна да навива чаршафите между пръстите си и накрая изрече тихо:

– Обичали сте баща ми.

Това беше твърдение, не въпрос.

– Да, обичах баща ти – потвърди господарката ѝ. Загледа Фейра с присвити очи и добави: – И докато стигнем до Константинопол, аз вече бях трудна.

Фейра замълча. Забеляза, че господарката ѝ се затруднява все повече и повече да говори, завалянето в думите и започваше да се усеща. Затова не смееше дори да си поеме дъх – знаеше, че на всяка цена трябва да чуе следващата част от разказа.

– О, Фейра, аз не бях толкова внимателна, колкото сега си ти! Виждам начина, по който се обличаш, забелязвам колко усилия влагаш, за да скриеш светлия тен на кожата си. Аз обаче бях безразсъдна. Разхождах си се по "Султанахмет" в прекрасните си венециански рокли, разцъфнала от любов и от гордост с детето си, с непокрито лице и коса, пусната на къдрици. В ония години бях много красива, Фейра, имах златиста коса, перлена кожа и очи с цвета на морето. Един ден, докато се връщах от пазара, покрай мен мина носилка. Вътре беше султан Селим. Изведнъж вятърът духна, една от завесите се отвори и за момент погледите ни се срещнаха. Това беше достатъчно. До залез-слънце бях вече в харема, беше ми дадено името Нурбану Афифе и така Сесилия Бафо престана да съществува.

– Какво направи баща ми?

По лицето на Сесилия премина мрачна усмивка и тя отговори:

– Той изпадна в луд бяс. Пристигна в двореца, разби вратите с голи ръце и поиска да му върнат любовницата му, която носи в утробата си неговото дете. Охраната го отведе при султана, където го уведомиха, че ако детето се роди момче, ще бъде убито, за да не бъде пречка за истинските наследници, които по-късно моето тяло ще роди. Самият султан нито веднъж не легна с мен, докато детето не се роди. Чакаше, за да ме превърне в своя. Това бяха най-ужасните ми няколко месеца, Фейра, да чакам раждането на детето си и да не знам дали ще живее, или ще умре!

– Но детето беше момиче, нали?

Фейра вече нямаше нужда от утвърдителното кимване на Сесилия. Внезапно всичко ѝ стана ясно – ежедневните ѝ посещения в харема, откакто се помнеше; фактът, че господарката ѝ не ѝ бе повишила глас нито веднъж досега, с изключение на днес; фактът, че Нурбану собственоръчно я беше научила да чете и да пише, и да говори езика на нейната младост; фактът, че тя поощряваше всячески интересите ѝ към медицината, за да ѝ помогне да се сдобие със знания, каквито другите жени рядко получаваха.

– В замяна на подчинението си баща ти получи висок ранг и обществен статус, а после получи и теб, за да те отгледа в мир в своя дом.. Беше му разрешено да те задържи при две условия: да положи обет за безпрекословна вярност на султана и неговите наследници и да обещае, че никога повече няма да прави опити да ме вижда. И аз наистина не съм го виждала, Фейра, нито веднъж от онзи далечен ден до днешния – очите на Нурбану придобиха стъклен блясък. – Към момента, когато се срещнахме с венецианците при Лепанто, баща ти вече беше адмирал – със същия ранг, с който беше и чичо ми, настоящият дож на Венеция. Наблюдавах всичко от същия този прозорец, Фейра, напрегнала взор. Представях си, че виждам чак до протока Патрас, където се срещнаха двете флоти и където – любимият ми Тимурхан и чичо ми Себастиано се биеха един срещу друг с оръдия и огън, под ръководството на съпруга ми Селим.

За да я чува, Фейра вече трябваше да се приведе към нея.

– С течение на времето станах пак щастлива. Постепенно заобичах господаря ми, султанаразбира се, не със страстта на младостта, която питаех към баща ти, но със силата на уважението и приятелството. Той беше добър и мил човек, разликата между него и сина ни е като между деня и нощта. Научих се да бъда незаменима и бързо се издигнах от фаворитка до наложница, от наложница до кадън, от кадън до султана. Постепенно започнах да използвам влиянието си, за да поощрявам провенецианската политика. Но както добре знаеш, когато съпругът ми почина, всичко това свърши. Сигурно си спомняш, Фейра, колко усилия положихме да осигурим трона на Мурад и сигурно вече разбираш защо само на теб можех да се доверя да ми помогнеш в това начинание. Но вече ми е ясно, че щеше да бъде по-добре, ако бях позволила на съперниците на Мурад да му отнемат трона, защото синът ми е същинско въплъщение на злото и е обсебен от омраза към Венеция, а оттам – и към мен.

Фейра вече се изкачи напълно в леглото и приближи ухо към изсъхналите и напукани устни на господарката си. Валиде султан постави едната си подута от отровата ръка върху тялото на Фейра в непохватен опит за прегръдка и я дари с призрачна усмивка, като че ли тази близост я бе изпълнила с голямо щастие.

– Не ме съжалявай! През всичките тези години ме е крепяла тайната утеха да имам дете, което е светлина за очите ми. Той, синът ми, не знае коя си всъщност, защото беше роден година по-късно, а моите слугини опазиха докрай тайната ми. Така бях в състояние да те държа близо до себе си и да те гледам как растеш. Ти си толкова умна, храбра и мила! Всеки ден виждам в теб Тимурхан! – мисълта за старата ѝ любов ѝ върна донякъде силите и гласът ѝ стана малко по-разбираем. – Но за нищо на света не трябва да му казваш за това, обещай ми! Много е важно да не му казваш, защото той е играч в тази трагедия на сина ми – вдигна подпухналата си ръка и с видимо усилие я постави върху бузата на Фейра. – Ако можех да си поискам едно нещо, бих поискала ти да не си чак толкова красива. Затова е добре, че скоро ще напуснеш този град.

– Защо трябва да го напусна? – прошепна уплашено Фейра.

– Защото синът ми крои срещу Венеция най-пъкления заговор на света… – ръката, поставена върху бузата на Фейра, се разтрепери. В случая гневът беше най-големият враг на господарката ѝ, защото караше кръвта ѝ да се втурне по-бързо и течностите да заврат, което щеше да рече, че спорите на отровата вече нахлуваха в органите ѝ.

– Спокойно! Отпуснете се!

Нурбану свали бавно ръката си и сякаш започна да кърши пръсти. Но не беше така, просто се опитваше да измъкне един пръстен от подутия си и вече разкривен пръст – кристалната халка, която никога не сваляше.

– Вземи това – изфъфли накрая. Очите ѝ се затвориха и речта ѝ стана още по-неясна. – Кажи на чичо ми, дожа. А ако имаш нужда от убежище, има една къща със златен пергел над вратата. Там живее един мъж на име Събота. Той ще ти помогне.

Фейра пое пръстена, без да го поглежда. Почти не бе чула нищо от казаното след споменаването на дожа. Подпря се на лакът, изпълнена с ужас, и прошепна:

– Какво да му кажа?

Но очите на Нурбану бяха безизразни и вторачени нагоре.

– Къде да отнеса този пръстен?

Очите на Сесилия Бафо се разшириха, а след това се затвориха. И със затворени очи тя изрече:

– Във Венеция, разбира се.

Фейра се приведе и постави буза върху устните на господарката си. Все още не можеше да произнесе "мамо". Дишането на валиде султан беше кратко, но ритмично. Все още бе жива, но момичето знаеше, че няма никакъв смисъл да я буди. Един шок вероятно щеше да дойде в повече за разбитото ѝ сърце.

Погледна през прозореца към морето, което отвеждаше до Венеция. Слънцето беше високо в небето, лодките и корабите се тълпяха в устието на Босфора. Някаква странна алхимия беше превърнала синьо-зелените води в злато. Мънички лодки сновяха през протока между Пера и обратно, някои от тях приготвяйки платна за по-далечни брегове. "Колко безсърдечно! – помисли си Фейра. – Как е възможно търговията да продължава, как е възможно хората все така да имат нужда от коприна, сол и шафран, когато тук приключва своя път един човешки живот?!"

Фейра бе седяла край ложето на смъртта много пъти преди и знаеше, че когато умиращите имат да кажат нещо важно, рядко успяваха да го произнесат високо и ясно, а по-скоро се задавяха с думата и издъхваха – за разлика от легендите, които османските разказвачи предпочитаха да разпространяват.

Последната надежда на момичето бе, че Нурбану ще се събуди истински един последен път, преди отровата да я превземе напълно, че тялото и ще направи едно последно усилие да се пребори със спорите на дървото на Вартоломей. Но не можеше да очаква валиде султан да дойде отново в пълното съзнание, в което беше доскоро. Фейра беше благодарна, че бе имала време да изслуша историята на майка си – и своята собствена, между другото – но сега се налагаше да чуе какво точно иска господарката ѝ от нея и какво е значението на пръстена.

Завъртя пръстена на пръста си под светлината на утрото. Беше красив, истински шедьовър на изкуството – кристалната халка бе съвсем прозрачна, с някакъв цветен надпис върху нея. Но като се загледа по-внимателно, Фейра видя, че цветовете всъщност не оформят надписи, а представляваха фигури, миниатюрни коне, четири на брой, галопиращи по цялото протежение на халката. Вторачи сеоще по-силно. Бяха направени много умело, издълбани в кристала с някакъв инструмент, който трябва да е бил с размерите на върха на игла. Всеки кон беше с различен цвят от останалите – единият беше черен, вторият червен, третият бял, а четвъртият в жълтозеленикавия нюанс на жлъчката. И макар че преди не повече от час, в залата Самахане тя бе обмисляла варианта да избяга с баща си, сега Фейра разбра, че няма право да изоставя пациентката си. Налагаше се да узнае всичко.

Не ѝ се наложи да чака дълго.

– Фейра, Фейра… – беше не повече от шепот.

Фейра обгърна с ръка китката на по-възрастната жена.

– Дойди и виж! – изрече тя и от устата ѝ се разнесе зловреден дъх, като че ли самата смърт изпълзяваше оттам. – Те идват!

– Кои? – попита момичето.

– Четиримата конници.

Очевидно умът на Нурбану бе започнал да се обърква. Тя правеше някаква асоциация с пръстена, който бе подарила на Фейра, а може би и с четиримата конници, които я бяха измъкнали от Парос. Фейра заговори успокоително:

– Не, не идват!

– О, да, идват! Виждам ги! И носят смърт! – сините като морето очи се изцъклиха страшно.

– Не, не идват – продължи да я успокоява Фейра. – Оттук виждам чак до Пера, а там има само няколко лодки. В стаята също няма никой, както и пред вратата.

– Те не идват към мен! – изрече изведнъж възмутено умиращата жена. – Яздят към Венеция! Четиримата конници на Апокалипсиса наближават Венеция! Те се носят над вълните с бели коне, но само единият от тях е истински бял, а другите са с други нюанси.

Фейра сведе отново поглед към миниатюрните гравюри на пръстена. Един от конете беше боядисан в бяло. "Само единият от тях е истински бял, другите са с други нюанси." Може би господарката ѝ всъщност не бълнуваше.

– Какво искате да кажете? Какво носят тези ездачи?

– Дойди и виж, дойди, дойди и виж!

Фейра се приближи, колкото можа.

– Тук съм, господарке.

Внезапно Нурбану се изправи рязко в леглото и заговори с глас, чиято сила противоречеше напълно на изнуреното ѝ тяло:

– И когато Агнето отвори третия печат, чух третото живо същество да казва: "Дойди и виж!". И видях, и ето черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: "Един шиник пшеница за надница и три шиника ечемик за надница, а маслото и виното не повреждай! "[11]

После се отпусна безсилно на възглавниците и едва чуто завърши:

– Писано е! Писано е в Книгата!

Фейра се разтревожи. Дотук не бе успяла да схване нищо. Валиде султан хабеше думите си. Съвсем"скоро нямаше да може да каже нищичко, но пилееше слова за масло и вино?

– Каква книга?

– Не съм я чела от години. Тук не ми позволяват. Книгата, Книгата на книгите! Там се говори за Четиримата конници на Апокалипсиса. Дойди и виж, дойди и виж, и дойди и виж, и дойди…

Очите ѝ се втренчиха неподвижно нагоре и Фейра разбра, че за валиде султан времето на тази земя свършваше. Пробва с различен въпрос:

– Какво мога да сторя аз?

– Първият кон го води Тимурхан, черният кон, в неговия кораб. Върви с него да му попречиш! Плътно след него върви червеният кон. А когато дойде третият кон, белият кон, завоевателят, с Венеция ще бъде свършено! Тогава бледият кон ще бъде цар на всички земи, защото той е онзи, който е най-страховитият, той е онзи, от когото човеците най-много се страхуват!

– Кой е бледият кон?

– Смъртта.

Кратката думичка отекна в цялата стая. Изглеждаше да е краят, последното дихание. Но после валиде султан внезапно извърна глава на възглавниците си и погледна Фейра в очите. После заговори доста нормално:

– Ще умра ли?

В гърлото на Фейра се появи някаква неприятна буца, подобно на камък, който блокираше гласа ѝ. Но тя никога не бе лъгала господарката си. Не излъга и сега.

– Да – прошепна.

И ролите изведнъж се размениха – сякаш валиде султан беше дъщерята, а Фейра – майката. Сесилия Бафо изрече с уплашен като на момиченце глас:

– Ще боли ли?

Фейра си спомни за сокола чучулигар, на който беше дала спорите от дървото на Вартоломей. За това как птицата бе изглеждала два, три часа след отравянето. Представи си и как ще изглежда валиде султан след още един час и как ще се чувстват органите ѝ, когато се превърнат в пихтия.

Затова, с огромна мъка на сърце, последното нещо, което предпочете да каже на майка си, бе лъжа:

– Не, нищо няма да усетиш.

След още един час Фейра беше повече от сигурна, че господарката ѝ е мъртва.

Очите на валиде султан бяха ококорени невиждащо нагоре, плътта ѝ беше сгърчена и почерняла като рана. Фейра затвори нежно сините като морето очи – това море и онова, което носеше в люлката си Венеция – а после излезе на пръсти от стаята.

Знаеше, че е време да намери доктора. Олюлявайки се, тя се отправи към Фонтана на пречистването. Последният път, когато беше тук, светът ѝ си беше напълно на мястото си. А сега бъдещето ѝ бе абсолютно несигурно, да не говорим пък, че в рамките на няколко часа бе намерила майка си само за да я изгуби завинаги.

Изпрати един от черните евнуси да повика лекаря, а когато той се появи, Фейра видя, че старецът не изглежда много по-различно от господарката ѝ. Беше сив като пепел и трепереше, а тюрбанът му се клатеше. Тя му се поклони и каза:

– Изглежда, че вече знаете, учителю, онова, което дойдох да ви съобщя.

Хаджи Муса я изгледа така, сякаш бе погледнал в собствения си гроб, и смотолеви:

– Фейра, трябва да ти кажа, че баща ти е в огромна опасност! Не му позволявай да отплава!

– Баща ми ли? Но аз дойдох да ви кажа, че моята… – замълча за момент – моята господарка се спомина. Не знаехте ли?

Но докторът като че ли изобщо не я чуваше.

– И без това вече казах твърде много – продължи да каканиже. – Не му позволявай да отплава! Товарът му е много опасен! Ще го убие!

– Товарът му ли? – вцепени се Фейра. – Какъв е товарът на баща ми? – беше разкъсвана от загубата на Нурбану и силно объркана, а за днес намеците ѝ бяха предостатъчно. Затова му се тросна безцеремонно: – Кажете ми всичко, но без заобикалки!

И нейният учител и покровител, великият Хаджи Муса, видимо се смали пред нея. Отстъпи.

– И без това вече казах твърде много – повтори, а после сложи ръце на устата си и добави: – Преди малко случайно да спомена, че господарката ти умира?

– Вече е мъртва.

Но тази новина като че ли не го впечатли особено, възприе я като дребна подробност.

– В такъв случай, Фейра, се прибери у дома! Веднага! Не трябва да бъдеш тук, когато я открият. И отведи баща си, надалеч! Не му позволявай да отплава!

– Почакайте! – повика го тя.

Но той вече бързаше обратно към основната част на двореца.

– И без това казах твърде много – подвикна през рамо. – Това е напълно достатъчно да ми вземат главата. Ако кажа още, до довечера ще съм мъртвец!

Фейра го проследи как се скрива зад колоните и разбра, че никога повече няма да го види.

И тъй като не знаеше какво друго да стори, тя пое през тихите вътрешни дворове по посока на дворцовите порти. Майка ѝ й беше заръчала да тръгне с Тимурхан. Наставникът ѝ я беше предупредил за нищо на света да не позволява на баща си да отплава. И двамата бяха говорили за товара на кораба му. Нурбану го бе нарекла черен кон, а Хаджи Муса ѝ бе казал, че този товар ще убие баща ѝ. Изведнъж Фейра се почувства отново като малко дете. Прииска ѝ се да се покатери в скута на Тимурхан, да дръпне брадата му, както правеше, когато беше малка, да се отпусне на гърдите му и да го попита какво трябва да направят.

Докато минаваше покрай покоите на султана, дочу отвътре гръмовния му глас. Ускори крачка, изпълнена с неясния страх, че всеки момент оттам ще изскочи самият Мурад и ще я прониже с ятагана си, защото е позволила майка му да умре. Но ако беше слушала по-внимателно и ако не бързаше толкова, щеше да чуе и още един мъжки глас.

Щеше да успее да разпознае и втория глас. Защото в този момент на аудиенция при султана беше баща ѝ.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Султан Мурад III бе започнал властването си по начина, по който възнамеряваше и да продължи.

Непосредствено след завръщането си от провинция Маниса, за да предяви претенциите си към престола, той бе заповядал да удушат петимата му по-млади братя, които баща му беше припознал от други съпруги. Династичната линия беше пределно ясна. А сега, само на деветнайсет, млад, енергичен и едноличен господар на цялата империя, той бе готов да пусне в ход мечтата на своя живот.

По думите на къзлар ага, с когото току-що бе провел много интересен разговор, към този момент майка му вече би трябвало да е мъртва. Най-после бе свободен от обвързаността, която напоследък бе започнала да го задушава, и вече нямаше да му се налага да търпи непрестанните вмешателства на майка си в политиката.

Освен това много удобно бе съумял да позволи на генуезците да свършат мръсната работа. Ръцете му бяха чисти, защото, макар и избиването на братята му да бе прието благосклонно от народа – тъкмо това и се очакваше от един силен владетел – убийството на собствената му майка, която бе обичана от всички, би било прекалено. Стоварването на цялата вина върху генуезците беше особено сполучлив ход. Сега щеше да заповяда нейната гедик да бъде удушена заради небрежно изпълнение на задълженията, а после щеше да заклейми генуезците, които по негово мнение и без това бяха започнали да отнемат твърде голяма порция от неговия град с настаняването си в квартал "Галата" и близкото гето. А на майка си не само щеше да отдаде всички полагаеми се почести в последния ѝ път, но и щеше да има основание да насочи справедливия си гняв към чужденците. Тъкмо този вид омраза щеше само да подсили последния му, най-великия и най-безочливия политически удар, който в момента готвеше.

Султанът седеше на трона си и наблюдаваше мъжа, привел покорно глава пред него, изправен върху мраморната карта на познатия свят, която покриваше целия под на огромната зала за аудиенции. Съвсем подходящо за професията си, човекът бе застанал върху морето.

Този човек някога бе положил клетва за безпрекословна вярност към баща му Селим и към всичките му наследници. Някога беше велик адмирал, а днес – просто стар морски капитан. Е, на стареца пак щеше да му се предостави възможността да стане адмирал. Тази мисъл накара султана да се почувства истински великодушен – усещане, на което той се наслаждаваше с мрачно удовлетворение. Щеше да предостави една последна битка на стария морски вълк. Султан Мурад III възнамеряваше да си събере дълговете.

Докато даваше инструкциите си на капитана, стори му се, че долавя точния момент, самата секунда в разговора им, когато Тимурхан осъзна, че няма да се завърне от тази мисия. Този мъж, който още от момче бе порил всички води на Османската империя, та и водите отвъд тях, се канеше да поеме на последното си морско пътуване. Мурад се наслаждаваше на този момент. Той беше част от цялата картина. Златото в залата, огромната мраморна карта и присъстващите бели евнуси, до един неми и глухи, защото тъпанчетата в ушите им бяха спукани, а езиците – изтръгнати по негова заповед. Одеждите, които той носеше, дворцовите стени около него, харемът му, пълен с жени, които можеше да има само с едно кимване. А най-хубавото от всичко това беше властта да сложи край на един човешки живот и да очаква от въпросния човек да приеме това безпрекословно. Морският капитан стори точно това – прие. Тимурхан бин Юнус Мурад беше идеален за тази задача – никой не познаваше моретата по-добре от него, беше ветеран от Лепанто и бе станал свидетел на достатъчно жестокости по време на най-голямата морска битка, за да мрази Венеция и нейния дож. Освен това оставяше след себе си само един близък човек – човек, грижите за когото Мурад щеше да поеме с преголяма радост.

Нашият добър лекар изигра своята роля и намери един сандък – от един от храмовете извън града. Белите евнуси пък ще уредят товарът да ти бъде доставен на доковете точно в полунощ. Ще отплаваш е един от венецианските кораби, които пленихме при Лепанто. Името му е "Ил Кавалиере".

От тона, с който говореше султанът, човек би могъл да предположи, че той самият е бил там. Всъщност Тимурхан бе човекът, присъствал на престрелката, която бе довела до залавянето на въпросната галера. "Конникът", Смисълът на това име не му убягна, както не убягна и на Мурад. Султанът, който бе запознат с всички детайли от историята на майка си, намираше името за особено забавно. Обожаваше съвпаденията – те го караха да усеща, че Господ е с него.

Ще откараш кораба до Венеция и ще чакаш!

Стана от трона си и тръгна безшумно по картата, чертаейки пътя на кораба с позлатените си пантофки. Когато стигна до мраморното изображение на Венеция, целенасочено стъпи отгоре му. Доставяше му удоволствие да мърси това място с краката си.

Когато стигнеш до устието на лагуната – застана точно там, – ще чакаш да приближи буря. Под прикритието на бурята и с венециански кораб ще разполагаш с всички шансове да се промъкнеш незабелязано покрай карантинния остров – посочи миниатюрно парче суша върху картата, под което пишеше: Виня Мурада. – Ако тук те хванат, ще те държат четирийсет дена и тогава всичко ще бъде изгубено. Тук моряците биват затваряни в приюти, а товарът се измива и опушва, за да се пречисти от заразата. Няма нужда да ти казвам, че ако това стане, с начинанието ни е свършено. Откарай товара си в басейна на Сан Марко, точно пред двореца на дожа. Той е тук – посочи султанът с върха на пантофката си – и точно тук ти ще се освободиш от товара си.

След това султанът изчака достатъчно, за да се увери, че не чува възражения. Верният морски капитан го следваше покорно по маршрута и кимаше.

След това ще продължиш до подветрената страна на ето този остров, казва се Джудека. Там ще намериш убежище в място, наречено "Санта Кроче" – султанът бе убеден, че Тимурхан няма да схване значението на последните думи, но за всеки случай побърза да ги замаже. – Тук ще намериш хора, които ще те приютят и ще ти дадат подслон, храна и подкрепа. След това ще можеш спокойно да се върнеш в Константинопол – завърши тържествено с лъжата си Мурад.

Вторачен в картата в краката си, морският капитан мълчеше. Султанът бе свикнал в негово присъствие хората да не смеят да си отворят устата, но това мълчание продължи твърде дълго. После му хрумна, че този човек, който се бе явявал пред баща му множество пъти, но никога пред него, бе уплашен от неговата сила и могъщество. Това му хареса. Майка му, дано гние в гроба, винаги казваше, че разликата между него и баща му е като между деня и нощта. Но, разбира се, че този човек ще се страхува от него! Той не беше като баща си Селим, слабоволен мъж, любезен и милостив към поданиците си, нерешителен и мекушав.

– Можеш да говориш! – изрече великодушно султанът.

Тимурхан бин Юнус Мурад всъщност изобщо не бе уплашен от султана. Смяташе го за злобно кутре, недостойно дори да лиже обувките на покойния си баща. Мълчеше, защото се опитваше да осъзнае този последен удар, който съдбата бе стоварила върху него.

Тимурхан беше свикнал със загубата. Бе намерил жената, която обичаше и която също го обичаше само за да му бъде отнета от бащата на този султан. После се бе впуснал в морските битки, бе се издигнал до най-върховния команден ранг при Лепанто само за да изгуби флотата си. Единственото нещо, което бе успял да задържи в този живот, бе Фейра, а ето че сега му предстоеше да изгуби и нея. Иронията на ситуацията не му убягна. Когато се роди дъщеря му, той бе дал обет за вярност на Селим и неговите наследници в замяна на това да му позволят да отведе дъщеря си у дома и да я отгледа на спокойствие. Същият този обет обаче сега го бе довел обратно тук, в тази зала, за да приеме мисия, която ще го раздели завинаги с Фейра. Накрая заговори. Зададе единствения въпрос, който го беше обсебил.

– О, светлина за очите ми и радост за душата ми, какво ще стане с Фейра?

А– ха, твоята умна дъщеря. При това доста умна – отбеляза султанът, спомняйки си за онзи многозначителен разговор с къзлар ага. – Тя вече знае онова, което не трябва да знае.

Тимурхан вдигна нагоре и двете си ръце с длани напред, като че за да се предпази от удар.

– Господарю, знам, че е твърде много образована, но ако бихте се смилили в добротата си просто да ѝ позволите да остане на работа при майка ви Султанът го прекъсна:

– Майка ми вече избра страна в тази война, а за това вече няма да има нужда от дъщеря ти.

– Ама

– Успокой се! Не осъждам знанията на дъщеря ти по медицина, дори ги приветствам. В крайна сметка една умна съпруга е голяма придобивка за всеки. Но освен това тя е много красива – факт, който, както забелязвам, тя полага големи усилия да крие.

Изпълнен с грозни предчувствия, Тимурхан зададе следващия си въпрос:

– Какво искате да кажете?

– Казвам, че в отплата на твоите услуги за моята империя ще се погрижа лично за нея. Реших да окажа на Фейра великата чест да я взема за съпруга в моя харем като моя кадън).

Тимурхан се почувства като в капан. Как би могъл да разкрие пред султана, че Фейра е негова полусестра, че той – един скромен морски капитан, някога е споделял ложето на майката на Мурад? Ако признаеше това, щеше да бъде обезглавен на място, а след това Фейра сигурно също щеше да бъде убита. Да се поклони ли и да приеме тази чест, да поеме на смъртоносната си мисия и да приеме, че Фейра ще бъде в безопасност и обградена от грижи, но ще бъде насилвана от собствения си брат ката ден?

Изборът не беше никакъв избор. Той се поклони. Султанът го проследи как върви към вратата и се усмихна. Тимурхан го беше подценил – грешка, допускана от много други преди него. Фейра не беше единствената, която знаеше нещо, което не трябваше да знае.

Мурад знаеше, че Фейра е негова сестра, но не му пукаше.

Тимурхан вървеше по коридорите на Топкапъ сарай, напълно съзнаващ, че никога повече няма да ги види. Докато минаваше покрай харема, си зададе същия въпрос, който си задаваше винаги, когато минаваше оттук – дали тя е тук. Но вратата винаги беше затворена, а пред нея стояха страховито черните евнуси. Освен днес.

Отворени бяха и външните врати, и вътрешните. Неохотно, сякаш дори и погледът му на мъж бе достатъчен, за да оскверни това място, той погледна през вратите към малкия вътрешен двор, в чийто край вратата също беше отворена. И там, отвъд тази последна врата, лежеше една жена, отпусната на възглавниците си. Тя беше неподвижна, плътта ѝ бе потъмняла и като че ли беше мъртва. Но докато той гледаше, тя отвори очи – очи, които имаха цвета на морето.

И изведнъж той се върна с двайсет и една години назад, до мига, когато същите тези очи го бяха омагьосали на един бал с маски в Парос. Същите тези очи бяха задържали неговите, а после го бяха убедили да я отведе, да я качи на кораба си и да я вземе при себе си в Константинопол. Сега той задържа отново този син поглед, за един последен път. А после, осъзнавайки на какво става свидетел – на край, а не на начало – се обърна и продължи напред.

ПЕТА ГЛАВА

Дни по-късно Фейра изобщо не можеше да си спомни какво бяха вечеряли онази вечер. Тя беше сготвила разнообразни гозби, които бе подредила прилежно на масата. При залез-слънце бе запалила медните лампи и добавила на масата приборите за хранене и чашите. Бе поднесла към устата си хапки от различни ястия, но не усети никакъв вкус.

Докато готвеше, бе прехвърлила през ума си всички възможни пътища, които се откриваха пред нея. Можеше да сподели наученото с баща си и по този начин да предаде доверието на умиращата си майка. Можеше и просто да си мълчи и нищо да не му казва. Когато зае мястото си на масата срещу баща си, все още не бе взела никакво решение. Бе сигурна само в едно – че за нищо на света няма да напусне Константинопол. След като майка ѝ беше починала, а баща ѝ щеше да замине всеки момент, градът бе единственото, което ѝ оставаше.

Фейра огледа внимателно Тимурхан. Баща ѝ изглеждаше разсеян. Вторачи се в лицето му, загоряло и обветрено от стихиите през четирите десетилетия по море – брадата, намазана с масло и изострена според мъжката мода, но вече силно прошарена, кехлибарените му очи, точно като нейните. Той седеше там, където седеше винаги, когато си беше вкъщи – начело на перфектно полираната им маса, пред прозореца с малки ромбовидни стъкла, които обсипваха тялото му с призрачни фигурки светлина. Беше потънал в мълчание и хапна почти толкова, колкото и тя.

Фейра уважаваше баща си, подчиняваше му се, както подобаваше на всяка добра дъщеря, обичаше го и което беше още по-важното, харесваше го. Но въпреки това и мъничко се страхуваше от него.

Той беше много строг. Пазеше ревниво целомъдрието ѝ и затова одобряваше напълно начина, по който тя се обличаше и криеше тялото си. Потупваше я, когато го ядосаше с нещо – нещо, за което тя не му се сърдеше, защото кой баща не потупва от време на време дъщеря си – и я целуваше, когато бе доволен от нея. Но напоследък, едва през последните месеци, в отношенията им бе настъпила необяснима, едва осезаема промяна. Понякога, когато тя отбелязваше нещо по време на вечеря или заговаряше за работата си, забелязваше в него трансформация, която бе точно толкова неуловима, колкото и обръщането на прилива, когато водите бавно, но категорично се насочваха в противоположната посока. Бе започнала да съзира в очите на баща си известен респект към нея и което беше още по-интересното, мъничко страх.

Източникът на тази нейна нова сила бе знанието. Няколко пъти вече той бе искал мнението ѝ по медицински въпроси и бе отстъпвал пред нея, даже в присъствието на екипажа си. Само преди няколко дена, докато двамата вечеряха, той ѝ бе задал няколко въпроса за това какви грижи трябва да бъдат полагани за заразен човек и как да се предотврати разпространението на сериозна болест, когато пациентът е в контакт с много други хора. Но го бе сторил крайно неохотно. Фейра долавяше, че тази промяна никак не се нрави на баща ѝ, че той има чувството, че е загубил безвъзвратно нещо много скъпо.

Сега момичето реши да каже на баща си все пак нещо, с което нямаше да предаде доверието на майка си, но което щеше да ѝ помогне да вземе решение какво да прави.

– Господарката ми е мъртва.

Думите паднаха на масата и се претърколиха между него и нея като стъклени топчета в детска игра.

Очите на баща ѝ проблеснаха за миг и после той промърмори:

– Съжалявам.

Само тази дума ѝ беше напълно достатъчна, за да разбере, че той вече знае тъжната новина. И което беше още по-важното – че искрено съжалява, че тъгува и че все още е влюбен. Беше достатъчно. Фейра пусна шумно прибора, който държеше, падна на колене до него и прошепна:

– Татко, какво да правя сега? Накрая бе започнала да бълнува, каза множество странни неща… да се връщам ли там утре?

Той подхвана нежно брадичката ѝ и рече:

– Фейра, тази нощ съм длъжен да отплавам. А ти утре ще се върнеш в харема, но като кадън на султана – не смееше да я погледне в очите.

Кръвта нахлу в главата на Фейра. В мозъка ѝ заприиждаха хиляди емоции, но най-силната от тях бе гневът. Значи всичките усилия, които беше полагала, ежедневните ѝ старания за прикриване на тялото ѝ, откакто бе станала жена – всичко това е било напразно. Султанът бе успял да съзре истината под воалите и робите ѝ.

Дори само повторението на съдбата на майка ѝ щеше да бъде достатъчно кошмарно, за да се добави към него и още по-жестока орисия – да я направят съпруга на брат ѝ, което беше престъпление както срещу природата, така и срещу женствеността ѝ. Тя сграбчи ръката, която подпираше брадичката ѝ, и отсече:

– Не, татко! – после със смекчен тон добави: – Но ти няма да го позволиш, нали?

Изражението му се поотпусна. Той я погледна в очите и отговорът постепенно изплува в съзнанието му. Бе дал обет за вярност пред султана в замяна на тази най-скъпа от всички дъщери на света. Но какъв смисъл имаха и верността, и животът му пред алтернативата да изгуби Фейра? Не, той нямаше да поеме на тази самоубийствена мисия, на която го пращаха. Щеше да грабне Фейра, да вземе кораба без товара му и да отплава нанякъде – където и да е, стига да е място, където султанът няма да може да го последва.

Можеха да отидат на остров Парос – място, което той винаги бе възприемал като рай. Все още усещаше аромата на лимоновите дървета, покрай които бе минал в онази топла нощ, когато бе яздил след красивата Сесилия Бафо чак до морския бряг. Бе изпълнен от странна възбуда от факта, че тя язди по-бързо от него. Като че ли я виждаше и сега – как се обръща към него и се смее с глас едновременно ужасена, жадна за приключения и болна от любов по него.

Тимурхан сведе очи към лицето, което държеше в длан несравнимо лице, което рядко виждаше незабулено. Фейра толкова приличаше на майка си и същевременно бе толкова различна от нея. Върху ръката, която бе хванала неговата, съзря пръстена на Сесилия. Имаше да я пита толкова много неща и тя да му разказва толкова много неща, но сега нямаше време.

– Не мога да позволя да те приберат там! Събирай си нещата! Бързо! Трябва да тръгнем, преди слънцето да се е скрило напълно зад хоризонта!

Фейра се изправи, грабна мантията си от близката закачалка и пристегна отново около кръста си неизменния медицински колан. Това ѝ отне само няколко секунди.

– Готова съм! – отсече.

Тази вечер нямаше смисъл да се покрива, да губи време в онези безполезни опити за преобразяване. Погледна баща си в очите и двамата си размениха една от редките между тях усмивки. Тимурхан отвори вратата и усмивките им застинаха. Точно пред вратата им, блокиращ умиращата слънчева светлина с масивното си туловище, стоеше къзлар ага.

– Капитан Юнус Мурад – изрече той със странно писклив глас. – Изпратен съм да ви ескортирам до кораба ви, където вашият екипаж вече ви очаква. Мадам – обърна се към Фейра, вие си починете. Моите подчинени ще охраняват къщата ви, а утре сутринта ще ви отведат в харема.

Така на Фейра не ѝ остана нищо друго да направи, освен да си вземе сбогом с баща си, да притисне бузата си о неговата толкова силно, че сълзите им се сляха, и да маха ли, маха с ръка, докато той и къзлар ага не се скриха зад ъгъла. Успя да се задържи права, докато той все още можеше да я види. А после се строполи в краката на охраната, направо върху плочите пред вратата на дома си.

Плочите, върху които някога бе въртяла един пумпал.

ШЕСТА ГЛАВА

Фейра лежеше в мрака и въртеше кристалния пръстен.

Душата ѝ вече не се раздираше от нерешителност – знаеше много добре какво да направи. Просто изчакваше своя миг. Чакаше и въртеше пръстена на пръста си, като че ли броеше ударите на сърцето, докато настъпи моментът за действие.

Имаше пръстена само от четири часа, но вече го чувстваше като част от себе си. Завърташе кристалната халка на една четвърт, така че всеки път отгоре попадаше различен кон – черен, бял, червен, блед. Зачуди се дали не е наследила този навик от майка си. Нейната майка.

Макар и неофициално, Нурбану се бе държала с Фейра като истинска майка. Момичето си знаеше, че по-късно, когато шокът премине, тя наистина щеше да скърби за нея. Но днес нямаше никаква необходимост да поглежда към отношенията им от различен ъгъл. Между двете имаше взаимна любов и уважение, имаше прегръдки, поощрение, множество часове, прекарани заедно – с други думи повече, отколкото и официална дъщеря би могла да очаква. Фейра предпочиташе да не се самоизмъчва с неизказаните неща. Всичко, което трябваше да бъде казано, беше казано през последни кошмарни часове днес, а останалото остана неизречено през двайсетте години преди това. Единственото, за което Фейра съжаляваше, бе, че майка ѝ не бе успяла да ѝ разкаже повече за тези конници. За черния кон, който баща ѝ беше принуден да откара до Венеция, за нещата, които самата тя трябваше да стори.

Накрая улиците отвън утихнаха. Моментът настана. Фейра се изправи безшумно като котка. Нямаше нужда да се облича, защото изобщо не се бе събличала. Единственото, което добави към облеклото си, бе плътен дълъг воал под шапката. Този път криеше не красотата си, а самоличността си.

Все така безшумно тя отвори прозореца и филигранните кепенци, през които бе съзерцавала града едва тази сутрин. Къзлар ага не бе сметнал за необходимо да поставя стражи в задната част на къщата им. Скочи тихо върху покрива на бараката, в която съседите затваряха нощем козите си. Окаяните твари вътре започнаха да блеят и Фейра вдиша отвратителната им воня с ужас, но после побърза да скочи в тъмната уличка зад бараката. Промъквайки се на пръсти към ъгъла, тя видя, че улиците са пусти и хукна колкото сили имаше към доковете. Там, със сърце в гърлото, тя зърна стотиците дървени корпуси на корабите, платната и мачтите им, извисяващи едни до други снаги подобно на армия вражески пики, които блокираха пътя ѝ за отстъпление. Как можа да си помисли, че ще познае на кой кораб ще бъде баща ѝ? Та за всяко пътуване му даваха различен кораб! Ами ако вече е отплавал?

Започна да се лута отчаяно из пристанището, четейки бомбастичните имена, с които мъжете кръщаваха корабите си, с надежда за бъдеща победа. Дали да се прокрадне на някой кораб, който и да е, и да рискува с екипажа, който ѝ се падне, или да се върне незабелязано у дома, да се събуди в собственото си легло и утре да бъде отведена в харема? Фейра не беше толкова невежа по отношение желанията на мъжете. Отлично знаеше каква ще бъде съдбата ѝ като единствена жена на борда на кораб с непознати мъже, без присъствието на баща ѝ, който да я пази. Но кое беше по-лошо – това или съдбата, която я очакваше в харема? Вярно е, че в харема би била играчка не на двайсетима мъже, а само на един, ала този един мъж беше собственият ѝ брат, който беше истинско чудовище. Така че избор всъщност не съществуваше.

Тъкмо се канеше да огледа корабите за последен път, когато забеляза изписаното със златна боя име на кораб, който изглеждаше различно от всички останали. С правите дъски на леко издутия корпус и обилно украсената предна част корабът изглеждаше чуждоземски, а изписаното със златна боя име гласеше "Ил Кавалиере". Нурбану не бе пропуснала да я научи и на буквите на своя език – на венециански това име означаваше просто "конникът".

Фейра се скри зад купчина бъчви и зачака. Трапът беше спуснат, а поредицата от факли, поставени на стойки из пристанището, осветяваха влизащите и излизащите от кораба. Фейра зърна двама моряци от екипажа на баща ѝ, които сновяха напред-назад по палубата с различно оборудване и провизии, които бяха взели от склада на доковете. За момент си помисли да им се разкрие и да ги помоли да я отведат в каютата на капитана, но тя бе повече от сигурна, че къзлар ага е все още при баща ѝ, затова не можеше да рискува.

Вместо това предпочете да се посвети на наблюдение на работата на моряците. Корабите бяха нейна площадка за игра още от мъничка и тя бе обикаляла и разглеждала не един, дивейки се на буретата и сандъците с товари, които виждаше в тях. Обикновено до трюма се стигаше през капак с метална гривна в самата палуба, но досега тя не бе виждала точно такъв кораб и не знаеше какво да очаква. После забеляза, че на този венециански търговски кораб вратите на трюма се отваряха директно към дока, за да може да бъде натоварен по-лесно, и тези врати бяха двойни, и се намираха доста над ватерлинията. В момента един друг трап отвеждаше право към мрака на корабното складово помещение.

В харема, когато се грижеше за наложниците, Фейра често обичаше да казва, че най-ефективното разрешение на даден проблем обикновено е най-простото. Тук като че ли също беше така. Тя просто изчака, а после се шмугна като сянка по трапа и влезе право в търбуха на кораба.

Огледа бавно огромното, подобно на пещера пространство, а после се скри зад някакви чували с жито и се приготви да чака. През следващия час върху нея бяха нахвърлени още подобни чували, така че постепенно ѝ стана задушно и горещо. Медицинският ѝ колан – нейният стар приятел, който носеше вече от толкова време, че го чувстваше като част от себе си, се впи болезнено в кръста и ребрата ѝ. Фейра си представи последиците от евентуално счупване на някоя от стъклениците, което би довело не само до забиването на парченца стъкло в плътта ѝ, но и до разливането на разни смеси, които в правилните дози можеха да лекуват, но в неправилните можеха да се окажат фатални.

А по-нагоре грубото зебло на чувалите буквално смазваше лицето ѝ. Това роди нов страх – че ще се задуши. Затова през кратките мигове на отсъствие на моряци в трюма тя започна да помества тежестта на тялото си и постепенно да си прави дупчица за дишане. Под мъждивия блясък на самотната лампа, увесена на медна кука над главата ѝ, започна да схваща, че чувалите бяха започнали да я смазват, защото всичките провизии за пътуването биваха товарени само в единия край на складовото помещение. В предната част на трюма имаше пространство, отделено с муселинова завеса, а между завесата и истинските провизии имаше няколко десетки аршина място.

Накрая Фейра успя да се поосвободи от смъртоносния натиск върху тялото си и да се огледа по-спокойно. В сумрачната светлина започна да оглежда чувалите и буретата, търсейки някакъв знак, издирвайки смъртоносния товар, който баща ѝ беше принуден да пренесе – нещо, което да се свързва по някакъв начин с кон, нещо черно. Постепенно забеляза и друга странност – провизиите, които бяха струпани наоколо, бяха добри, твърди сирена, четвъртинки месо, фино бяло брашно – все неща, доста различни от обичайните корабни дажби от изсушено месо с мас и твърди бисквити. Протегна ръка между два чувала и леко ги разбута. Зърното вътре прошумоля.

Докато наблюдаваше моряците как влизат и излизат, тя се опита да не издава нито звук. Задържа дори дишането си. Но това очевидно не беше достатъчно – един от товарачите остави на земята бурето си, изправи се и вдигна ръка, давайки знак на другаря си да млъкне.

– Какво не е наред? – попита вторият, като също остави бурето си.

– Чух някакъв шум – просъска морякът с острия слух. – Откъм чувалите – и посочи към буретата, зад които, между чувалите, се криеше Фейра. Сърцето ѝ заби в ушите от ужас. Потта от пръстите ѝ навлажни даже зърното в близкия чувал.

– Сигурно е някой плъх – махна с ръка вторият. – Счуват ти се разни неща.

– Някой плъх ли? Ти не чу ли какви бяха указанията на капитана? Никакви животни на борда! Не пуска даже корабната котка! Затова ще се наложи да го намерим този плъх!

– Че защо без животни?

– Де да знам. Май има нещо общо с товара.

– Хубаво, да огледаме, щом казваш. Но основният товар още чака на дока.

Двамата се приближиха толкова опасно близо до Фейра, че тя усети силната миризма на кози – сигурно единият от моряците беше козар през свободното си време. Вторият, чиито очи очевидно бяха по-остри от ушите му, погледна право към нея и извика:

– Открих го! Хайде, идвай тук, поразнико!

Фейра се дръпна назад, колкото можа, но мъжът вдигна високо във въздуха истински плъх, черен и лъскав като олио, пищящ от ужас. Морякът сложи край на мъките му, като само с едно движение му прекърши врата, а после настана тишина. Човекът метна дългото тяло на плъха през рамо като обикновена торба и го изнесе навън в нощта, следван от приятеля си с големите уши.

Фейра се отпусна назад и въздъхна от облекчение, макар че сърцето ѝ продължаваше да бие така, че щеше да се пръсне. После някакъв тропот, тътрене на крака и псувни я накараха отново да застане нащрек. Моряците трябваше да качат на борда още един товар. А този вече беше тежък. Загледа се в тях, докато маневрираха с товара си – вече четирима мъже, носещи нещо голямо на раменете си, нещо, подобно на ковчег. Саркофаг.

Лицата на всички носачи бяха скрити под воали. Ако не бяха поведението и езикът им, Фейра би си помислила, че така отдават почит на онова, което носят в саркофага. Обаче те клатеха големия ковчег и непрекъснато го удряха в околните препятствия, мърмореха и редяха мръсни приказки по начин, който я убеди, че просто няма как да носят мъртвец. Саркофагът като че ли бе изработен от сребро или олово – въобще от някакъв метал, който блестеше в сивкаво. Повърхността му беше украсена с някакви виещи се фигури. След ново мърморене, стенания и тътрене на крака, придружени от инструкции и контраинструкции, товарът най-сетне бе отнесен до муселиновата завеса. Тя бе дръпната, а саркофагът – пуснат безцеремонно върху голите дъски.

Носачите се оттеглиха смущаващо бързо, като по пътя си взеха и факлата. След тях остана внезапна, напрегната тишина. Въпреки мрака Фейра виждаше съвсем ясно белия проблясък на дръпнатата обратно и вече успокоила се завеса, бяла като пола на дервиш. Същото като преди. По-различно от преди.

Защото сега Фейра долавяше почти осезаемата заплаха, излъчваща се от саркофага зад завесата – някак си по-ужасяваща и обезпокоителна от всичко, което бе видяла през този ден. Загледа се в диплите с цвета на смъртта, а после и в грубите, голи дъски между себе си и тях. Заслуша се в тишината. Внезапно тя бе брутално пронизана от пискливия, непогрешим глас на къзлар ага, докато напускаше кораба по трапа.

После дойдоха силното бутване и еднократният рязък вик, плясъкът на тежко въже в крайбрежните води и миризмата на горящ коноп, докато корабът се оттласкваше от пристана си. Стомахът на Фейра се преобърна.

Вече нямаше връщане назад. Тя напускаше своя роден град.

СЕДМА ГЛАВА

През първите няколко часа от пътуването Фейра не помръдна от мястото си. В това отношение ѝ помогна и силното люлеене на кораба, защото не бе сигурна, че би могла да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Досега никога не бе плавала по море, никога не се бе возила на кораб – ако не броеше кратките разходки за удоволствие в позлатената баржа на Нурбану, които обаче бяха строго ограничени в пределите на Босфора. Затова сега всичко ѝ бе напълно непознато – този странен ритъм, това издигане и пропадане на вълните.

При пропадането на кораба тялото ѝ сякаш олекваше, а при издигането му гърбът ѝ биваше притискан към чувалите толкова силно, че медицинският ѝ колан пак започна да ѝ причинява болка. Чувстваше се неспокойна и на ръба на паниката – това люлеене ставаше непоносимо, очакването на поредното издигане и пропадане вече едва се издържаше. А от краткото равновесие на кораба на върха на всяка вълна, точно преди пропадането, започваше да ѝ прилошава. Сега за първи път Фейра започваше да разбира състоянието на баща си, след като се върнеше у дома след дълго пътешествие. Нищо чудно, че беше изтощен и не спираше да повръща в продължение на няколко дена, нищо чудно, че лицето му имаше зеленикавобелия цвят на костите, ръцете му трепереха и не бе в състояние да прекоси стаята, без да се спъне в нещо.

Фейра бе прагматична жена. Както многократно бе казвал баща ѝ: "Необходими са ми един ден и една нощ на борда на кораба, за да се сдобия с морските си крака. Но после ми е необходимо много повече време на брега, за да се отърва от тях". Затова сега тя се опита да успокои дишането си, а постепенно се научи да намества съвсем незабележимо тялото си, за да бъде в синхрон с движението на кораба. Спомни си първия път, когато бе яздила кон. Личната господарка на конете на Нурбану я бе учила как да се повдига и отпуска на седлото, за да компенсира движенията на коня и да направи ездата лека. Същото беше и тук, в това чуждо за нея място.

След известно време успя да седне и да избута тежките чували над главата си настрани, далече от лицето си. След това безшумно продължи да си прави удобно гнездо сред товара. Под нея беше зеблото на чувалите, от едната ѝ страна се намираше задната част на кораба – груба изкорубеност от застъпващи се дъски, от другата ѝ страна бяха подредени редици бурета. Извивката на търбусите на буретата създаваше удобна пролука, през която тя съвсем ясно виждаше целия трюм и завесата в далечината, като същевременно оставаше скрита от чужди погледи. От провизиите в трюма и начина, по който бяха подредени, Фейра прецени, че ще бъде в безопасност поне няколко дена, а може и седмици – защото между нейното скривалище и капака към трюма на палубата имаше множество чували, сандъци и бурета. Моряците щяха да вземат първо най-горните.

Фейра знаеше, че е наложително да запази присъствието си на кораба в тайна до един конкретен момент от пътуването. Тя е виждала баща си да маркира тази конкретна точка на картите, които държеше в специалния си сандък вкъщи. Когато беше малка, ѝ беше много интересно да наблюдава баща си как развива големите свитъци пергамент на масата, взема сребърния си пергел и отбелязва с него маршрута на пътуването си. Фейра обожаваше да гледа пергела в ръката на баща си как крачи през моретата подобно на миниатюрен сребърен манекен с иглички вместо обувки. В точно определен момент от разходката си манекенът рязко спираше, вдигнал единия си крак във въздуха подобно на танцьор. Тогава Тимурхан натискаше другия му крак силно към пергамента, дръпваше пергела от картата и отбелязваше мястото с миниатюрно кръстче. "Това е! – отсичаше. – Това е точката, от която няма връщане назад."

И тогава, и сега тя много добре разбираше, че точката, от която няма връщане назад, е онази, от която нататък вече не можеш да се върнеш и единствената ти възможност е да продължиш напред. Тя бе един от най-важните знаци в мореплаването, защото, ако провизиите не достигаха или избухнеше битка, или изникнеха пирати, бе задължително да знаеш дали корабът все още може да обърне назад или е по-добре да продължи напред. Следователно, ако успееше да запази присъствието си в тайна до половината път до Венеция, Фейра знаеше, че оттам нататък не биха могли да се върнат назад, дори и да искаха. За зло или за добро тя също бе поела на това пътешествие и щеше да сподели съдбата на баща си, независимо каква беше тя.

Светлината на зората постепенно започна да се процежда през тесните процепи на дъските. Фейра опря око о най-широкия от тях и веднага усети пръските на солената вода и движението на ветровете. Но иначе не видя нищо с изключение на движещите се морски вълни. Тук водите вече не бяха с тъмносиньото на лапис лазули и сапфир, а драконовосиви, прегърбени като звяр, дълбоки и много опасни. Тук дори и морето беше различно. Фейра си даде сметка, че бе оставила зад себе си всичко познато. Даде си сметка, че има болезнена нужда от баща си.

Сълзите ѝ се смесиха с пръските морска пяна, но тя ги прогони, примигвайки бързо с клепачи, натежали за сън. Лекарят в нея се събуди и тя си даде съвет да си почине. Не беше мигвала от вчерашния изгрев, отпреди едно денонощие, което беше сякаш в един друг свят – свят, в който тя се бе обличала прилежно пред огледалото, за да отиде както винаги на работа в двореца. Докато се отпускаше в прегръдките на съня, последната ѝ съзнателна мисъл бе, че на сутринта ще прекоси люлеещия се трюм и ще дръпне бялата завеса.

И ще види какво се таи зад нея.

Когато се събуди, Фейра усети непреодолима жажда, но първоначално не успя да си вдигне главата, защото тя буквално барабанеше. Повдигна се с усилие до седнало положение, точно както ѝ бе трудно да се надигне и предишната вечер. Тогава причината за това бе морето. Сега тя усети, че онова, което не е наред, е тялото ѝ.

Плътта ѝ гореше, очите ѝ бяха разфокусирани, главата ѝ щеше да се пръсне. Налагаше се веднага да намери питейна вода. В паметта ѝ изплува фрагмент от спомен, мъгляв и ужасно далечен, за малка локвичка дъждовна вода върху капака на едно буре. С огромно усилие на волята тя накара дясната си ръка да изпълзи по чувала, а после да достигне до капака на бурето до него. Сви пръсти около ръба и постепенно успя да ги потопи в благословената дъждовна локвичка. После ги плъзна обратно към устните си и изсмука безценните капки.

Когато дръпна пръстите от устата си, забеляза, че върховете им са черни. В резенчето позлатена утринна светлина от цепнатините в дъските видя, че пръстите ѝ са целите на черни петна, като че ли току-що бе писала с перо и мастило. Сигурно в това буре има катран. Фейра изсмука пръстите си, но черното не се махна. Самите ѝ пръсти бяха черни като катран.

Фейра бе добре запозната със симптомите на гангрената, но тя нямаше никаква рана, никакво одраскване дори, което би могло да събуди заразата на гангрената. Неспособна да държи по-дълго ръката пред лицето си, тя я остави да падне в скута ѝ. Това движение отключи пронизваща болка в подмишницата ѝ. С другата си ръка опипа внимателно мястото над гърдата си, в подмишницата, и откри огромна подутина, кръгла и подпухнала като смокиня.

Пламналата кожа на Фейра изведнъж изстина от ужас. Тя опипа внимателно издутината – всяко докосване ѝ причиняваше пронизителна болка. Възможно ли е това да е бучка, като онези, който някои от наложниците бяха получавали на гърдите си? Не, нямаше как да е бучка. Защото тя знаеше, че подобно злокачествено заболяване не се развива за една нощ, а освен това най-опасното на тези бучки беше, че те изобщо не боляха.

Тогава какво беше? Фейра знаеше, че подмишниците, слабините и гърлото понякога отичаха по време на заболяване, защото течностите в тялото се събираха там като в бурета за дъждовна вода, но никога досега не се беше сблъсквала с нещо подобно. Отпусна се отново назад, безсилна от шока. Тялото ѝ отново пламтеше, потта ѝ се стичаше в чувалите под нея. От този момент нататък не помнеше почти нищо.

През следващите няколко дена, в по-ясните си мигове си даваше сметка, че разни хора влизат и излизат от трюма. Всяка вечер на куката на тавана беше окачвана лампа, за да може кормчията да вижда провизиите, и всяка сутрин лампата беше сваляна. Но не след дълго Фейра престана да забелязва и тези промени и напълно изгуби представа колко пъти лампата бе окачвана на куката и сваляна, колко дена са минали.

От време на време се чуваше да плаче, да говори, да бълнува, дори да пее. В началото си даваше сметка за необходимостта да мълчи, когато капакът отгоре се вдигаше, и се стараеше да държи стисната болезнената си челюст. С течение на времето обаче дори тази капчица съзнание я напусна и това престана да я вълнува – единственото, което искаше вече, бе да бъде открита, да ѝ помогнат, да я излекуват и да я отведат при баща ѝ. Страхуваше се, че докато провизиите намалеят достатъчно, за да я видят, тя ще умре и ще изгние.

Сълзи на самосъжаление се спуснаха към ушите ѝ и след време, след безкрайно много самотни часове и дни на колебание между изгаряща жега и вледеняващ студ, тя започна да си мечтае за смъртта. Вече не си спомняше какво беше да си добре, здравето ѝ изглеждаше като нещо от друг свят – свят, в който никога повече нямаше да може да отиде. А да си помогне да оздравее изискваше усилие на волята, каквато тя вече не притежаваше. По-лесно беше да умре. За себе си тя вече беше достигнала точката, от която нямаше връщане назад. Фейра затвори очи, надявайки се да ѝ бъде за последно, и си позволи да се отнесе Оказа се сама в огромна и просторна стая, покрита с млечнобели плочки, гладки като яйце. В центъра на стаята имаше прозрачен ковчег, направен сякаш от стъкло. Тя се приближи до него и приклекна. Когато се надвеси, видя стария султан Селим затворен в лед. Беше мъртъв, но с отворени очи, кожата му беше воднистосинкава. Тя постави ръце върху леда и те автоматично се овлажниха и охладиха. Тя започна да замръзва. Налагаше се да си стопли ръцете. Изправи се и се приближи до перваза на прозореца. Там лежеше златно сандъче и ѝ намигваше под слънчевите лъчи. Фейра взе сандъчето и внезапно се озова на улицата.

Жаркото слънце нагряваше сандъчето в ръцете ѝ и постепенно то стана толкова горещо, че не можеше да се държи. Но тя продължи да се катери по хълма на анадолския бряг, чак до Юскюдар, където се изграждаше огромна джамия. Чу се как пита за архитекта защото ѝ беше казано да предаде сандъчето единствено в ръцете на самия Мимар Синан.

На всяка цена трябваше да намери архитекта. Питаше всеки срещнат зидар, който работеше върху грубите блокове бял камък, завърташе всеки от тях с робата му, вглеждаше се във всяко брадато лице. Беше отчаяна. Трябваше да освободи ръцете си от това сандъче, защото златото я изгаряше. Тя самата изгаряше. Но къде е архитектът?

Накрая стигна до врата с пергел, издълбан в архитрава, но този пергел не беше сребърен като на баща ѝ, а златен и извит – пергел на зидар. Вратата се отвори и тя го видя – мил, брадат старец. "Вие ли сте мъжът, когото наричат Събота?" – попита тя. Той кимна и с огромно облекчение тя постави сандъчето в мазолестите му ръце, бели от праха на камъка. Той ѝ се поклони и рече: "Кажете на валиде султан, че джамията ѝ ще има голямо минаре!" А после Фейра побягна и продължи да бяга до полуострова, после през покрития пазар и малките улички, тичайки обратно към Топкапъ сарай. Хукна през вътрешните дворове и стигна до покоите на валиде султан. Дръпна бялата завеса край леглото ѝ, но нейната господарка беше вече труп, с втренчени невиждащо очи, надут и гниещ върху завивките. Фейра протегна ръка, за да затвори очите с цвета на морето. И докато затваряше очите на майка си в съня си, в реалността очите ѝ се отвориха.

Фейра прокара език по пресъхналата си като пустиня уста и с мъка изправи тялото си до седнало положение. Все още беше слаба и потна, но разбра, че треската е преминала. Заразата си е отишла. Пръстите, които повдигна пред очите си, си бяха възвърнали обичайния цвят. Сигурно беше нощ, защото през цепнатините в дъските не се виждаше нищо, а лампата висеше на куката си и се поклащаше заедно с люлеенето на кораба, хвърляйки около себе си чудати сенки.

Воалът и шапката ѝ бяха изчезнали, очевидно измъкнали се, докато се е въртяла и потила върху импровизираното си легло. Медицинският ѝ колан беше непокътнат, но вече се въртеше около изпосталелия ѝ от глад кръст. Тя примигна два пъти и извърна бавно главата си, все така раздирана от болка – косата ѝ се бе превърнала в дебело солено въже, поклащащо се между плешките ѝ. Върху чувалите под нея бяха останали мокрите отпечатъци от тялото ѝ. На мястото, където подутината в подмишницата ѝ се беше спукала и изляла тъмното си вещество върху зеблото, имаше грозно черно петно. Когато повдигна ръка, тя установи, че роклята ѝ също е на петна. Но нямаше възможността да се замисли за значението на всичко това, защото вниманието ѝ бе привлечено от нечий глас.

Вероятно все още се намираше в безсъзнание. Гласът пак повика, като грачене на гарга. Тялото ѝ моментално изтръпна, защото, когато гласът повика за трети път, тя разбра думата, която произнасяше – дума, която означаваше, че са я открили. Зачака напрегнато чувалите и буретата около нея да бъдат разместени и жалката ѝ персона да блесне. Но граченето на хищника продължи, повтаряйки непрекъснато само тази дума.

С отслабналите си колкото връв ръце Фейра започна да бута чувалите настрани и накрая, с невероятни усилия се освободи от затвора си. Огледа се и с изненада установи, че капакът в палубата над главата ѝ беше затворен и тя е съвсем сама в трюма. Изправи се нестабилно като прохождащо дете и тръгна неуверено напред, едва държаща се на отслабналите си крака върху люлеещия се кораб. Вървеше бавно, сякаш крачеше през пясък, първо единият крак, после другият, подобно на пергел, скъсявайки дистанцията между себе си и завесата.

Измина половината път. Продължи. Протегна ръка към белия муселин и изпълнена с грозни предчувствия, го дръпна. Точно в този момент корабът навлезе безмълвно в мрачния архипелаг от хиляди островчета, известен като Циклади, където някога един морски капитан бе отвлякъл една венецианска принцеса. Отдясно се виждаха бреговете на полуостров Пелопонес.

Точката, от която нямаше връщане назад. Фейра сведе очи към сандъка и разбра, че е била права – гласът идваше от него. Внезапно установи, че е твърде слаба, за да се задържи права. Коленете ѝ се подгънаха и краката ѝ се свиха под тялото ѝ. Тя коленичи пред саркофага така, както някога бе коленичила пред ковчега със съхраняваното в лед тяло на един султан.

– Момиче? – изрече за пореден път дрезгавият глас.

– Да, Сандък?

ОСМА ГЛАВА

С пресъхнала като прахан уста Фейра заговори отново:

– Кой си ти?

– Аз съм Смърт.

– Тя преглътна. Реши, че в крайна сметка треската е успяла да я убие и сега се намира в някакъв отвъден свят.

– Какво искаш от мен?

– Още една душа.

Онемяла от ужас, Фейра се вторачи в говорещия саркофаг, опитвайки се да проумее нещата. Сега, когато беше толкова близо до него, осъзна, че бе виждала и преди такива като него. Точно както бе предположила, саркофагът бе изработен от олово или по-точно от смес от калай и олово и бе покрит с много красив емайл и скъпоценни камъни. Геометричните фигури с османски стил се преплитаха с позлатената декоративна калиграфия на неповторимия шрифт дивани. Беше виждала такъв саркофаг, когато тялото на султан Селим бе изложено за поклонение точно под купола на "Хагия София", където верните му поданици се редяха, за да си вземат последно сбогом с него.

Но да види подобен саркофаг тук, в този влажен трюм, бе нещо съвсем различно. В пълен контраст с красотата на сандъка бяха непоносимата, всепроникваща воня на човешки екскременти и торбичките с мирта, които бяха завързани на определени разстояния по стените наоколо – билка, която Фейра моментално позна заради силата ѝ да отблъсква смрадта. В "Хагия София" лицето на султана се виждаше съвсем ясно през прозорче от кристал. Тук кристалът беше счупен и заменен от парче тъмен муселин, но достатъчно хлабав, че да позволи преминаването на въздух през него. Муселинът се издуваше и отпускаше, издуваше и отпускаше и леко вибрираше подобно на кожа на барабан.

Нещо все още дишаше. Въпреки името си нещото вътре беше живо. Откъм саркофага се разнесе въздишка и муселинът се издигна и изду като платно.

– Не исках да те уплаша. Просто исках приятел, другар в пътя. Затворен съм вече от четири дена. Самотен съм – гласът беше мъжки и басов и леко дрезгав като на човек, който точно като баща ѝ беше женен за наргилето си. Фейра се поотпусна мъничко. – Чух те да говориш и да пееш. Помислих си, че си една от сирените, за които разказват, че се срещат покрай бреговете на Гърция – защото вече трябва да сме ги стигнали – значи Смърт бе доста наясно с морските маршрути. – Но сега вече знам, че си смъртна. Чух те да страдаш така, както страдах и аз. Съжалявам за теб, за това, че си тук, но пък се радвам заради себе си.

Фейра протегна ръка и я постави върху оловото в неволен жест на съжаление. Очакваше металът да бъде хладен, но той се оказа изненадващо топъл, сякаш и той страдаше от треска.

– Разкажи ми историята си – подкани тя сандъка.

– Но първо трябва да ти задам един въпрос. Вярна ли си на нашия любим султан Мурад?

Фейра имаше хиляди отговори на този въпрос. Той е убиец. Той е мой брат. Той ме искаше за своя жена. Но вместо това предпочете традиционната формула.

– Той е светлина за очите ми и радост за душата ми – отговори предпазливо.

– Да, но вярна ли си му? Защото не мога да ти кажа онова, което искам да ти кажа, ако не знам това.

Смъртта се опитваше да сключи с нея сделка. Фейра бе чела персийски приказки и отлично разбираше процеса – героят се сдобива с голяма тайна в замяна на клетва за вярност. Или пленената принцеса трябва да води пазарлък със своя мрачен пазител за свободата си. Бе разглеждала достатъчно цветните илюстрации в полетата на текстовете в библиотеката на Топкапъ сарай – мургава девица, кръстосала обутите си в огромни шалвари крака, разговаря с някаква чудовищна химера, вдигнала високо ръце, разперила пръсти като ветрило.

И макар че досега не бе чела за жена, играеща си със Смъртта, Фейра бе напълно наясно какво се изисква от нея. Налагаше се първо да каже своята тайна, преди да чуе неговата. И така, сякаш всичко това беше част от тази нереалност, тя кръстоса крака в обичайния стил на османските разказвачи на приказки и започна:

На двайсет и първия ден от месец дхулкадах от годината 982 стана така, че бях назначена за кира на майката на нашия любим султан Нурбану. Когато бащата на нашия любим султан, султан Селим почина – нека се разхожда в светлината на рая – стана така, че нашият султан Мурад беше далеч от двореца, в провинция Маниса, където тогава беше управител. Моята господарка Нурбану, съзнаваща, че завистливите му братя ще се опитат да му отнемат трона, се изпълни с идеята да скрие смъртта на съпруга си. Натовари с тази задача мен и аз накарах главната кухня да направи леден ковчег на външен вид точно като твоя и по този начин, макар и насред лято, успяхме да съхраним за по-дълго мъртвата му плът. През следящите няколко дена го водехме на молитва, за да бъде виждан в носилката от народа, и дори на хиподрума по време на надбягванията, където го слагахме прав на златния му трон. По този начин успяхме да съхраним илюзията, че е жив. В продължение на дванадесет дена Селим живя в този леден ковчег, дванадесет дена повече, отколкото Бог му бе отредил на тази земя, докато Мурад не се завърна в Константинопол. Когато Мурад се качи на престола на Османската империя, Нурбану се сдоби с титлата валиде султан, а Селим бе поставен с ковчег от сребро и изложен в "Хагия София", за да могат всички да го видят и да му се поклонят. И така, може да се каже, че за мен беше чест и привилегия да помогна за подсигуряването на трона на нашия любим султан. Всичко това до момента не съм споделяла с нито една жива душа.

Фейра зачака края на последвалата тишина. Според традицията на приказките на този етап девицата или беше отвеждана в подземния свят, или следваше нова приказка.

– На седмия ден от този месец сибтамбир от тази година 983 – чу тя с облекчение да започва гласът от саркофага – по Божията воля се разболях на път към дома, на връщане от дълго пътешествие. Нямаше кой друг да ми помогне освен един овчар. Той ме метна на носилка от плетени клони и ме завлече на върха на хълма до един храм, където имамите били вещи в медицината. Те ми хвърлиха само един поглед и веднага след това ме отделиха в самостоятелна стая, за да умра. Но когато се събудих от треската си, установих, че за мен се грижи самият лекар на султана – Хаджи Муса – при споменаване на името на учителя ѝ Фейра подскочи леко. Освен това от вниманието ѝ не убягна задоволството на Смърт – както изглежда, той все още можеше да бъде горд. – Той се приближи до мен и попита дали бих поел на една много важна мисия за султана. Но се страхуваше, виждах го в очите му. Първо си помислих, че се страхува от султана, но после се оказа, че се страхувал от мен. От онова, от което бях болен. Оказа се чумата.

Фейра се вцепени. Беше чувала, разбира се, за кошмарната епидемия в Константинопол през 747 османска година, когато бяха загинали хиляди невинни души. Но ето че болестта, която бе спала столетия, отново се бе събудила.

– Черната смърт ли? – прошепна момичето.

– Чумата, Черната смърт – има си много имена. Въпреки че от столетия не е навлизала в града, аз бях чувал достатъчно за нея. И тогава разбрах, че с мен е свършено. Докторът също го знаеше. Обеща ми много неща – злато за жена ми, преференции за синовете ми, добър брак за дъщеря ми. Той като че ли знаеше всичко за мен. Знаеше, че съм се бил при Лепанто.

Фейра се приведе леко напред. Значи вече ставаше ясно защо Смърт познава моретата точно като баща ѝ.

– Докторът каза, че ако се съглася с плана на султана, бих могъл собственоръчно да победя нашия стар враг. Изложи ми нещата по следния начин: можех или да умра на онзи забравен от Бога хълм, или да се превърна в герой като онези в приказките, а семейството ми да заживее в охолство. Както разбираш, изборът не беше особено труден.

Фейра дочу прошумоляване и тъп звук откъм ковчега и разбра, че Смърт се помества вътре.

– Би ли ми дала малко вода? Устата ми пресъхна от говоренето. Там, до теб, има канче. Понякога моряците се сещат и ми дават, друг път забравят.

Фейра сведе очи в краката си и видя сребърно канче за вода с чучурче като тънка тръбичка, като онези, с които жените от харема се пречистваха. Приближи канчето към парчето муселин и започна да излива тънка струйка през него. Можеше само да си представя чудовищните черти, криещи се отдолу, но после чу мляскането на уста – очевидно Смърт бе доволен.

– Свалиха ме от хълма с носилка и ме заведоха в една работилница за лед на крайбрежието. Мина доста време, защото избраха заобиколен маршрут, далече от градските стени. Никога повече не видях доктора, но бях придружаван от хора на султана, облечени в черни одежди, с черни тюрбани и маски на лицето. Така и не разбрах дали бяха войници или свещеници, защото те говореха колкото за мисията си и за войната, толкова и за рая и своята саможертва.

На Фейра веднага ѝ стана ясно, че мъжете са били еничари – облеченият в черно, фанатизиран елит на султанската армия. Отвличани от християнските им домове като малки момчета и обръщани в истинската вяра, те бяха по-отдадени на наложения си Бог и от онези, родени в лоното на Пророка. Но тя предпочете да си мълчи и да слуша разказа на Смърт.

– Та същите тези Божии войници ме сложиха в този ковчег. Под бедрата ми сложиха вълнено кече за човешките ми нужди, в ръцете ми дадоха изсушено месо за хранене, а после ми казаха, че вода ще ми бъде давана от време на време. Както виждаш, сандъкът е доста голям, така че мога да се движа и обръщам, но не мога да ти опиша какъв ужас изживях в първия момент, след като заковаха капака над главата ми! Помислих си, че никога няма да мога да избягам от гробницата си, в която бях затворен жив, но те ми казаха, че трябва да изляза от нея за един последен път. Ако все още съм жив в края на пътуването ни, трябва да се надигна от ковчега си, да се смеся с народа и да му дам своя безценен дар. Във Венеция – изрече името с огромна неохота, като че ли самото му споменаване му причиняваше непоносима болка.

Фейра слушаше и лицето ѝ се смръщваше все повече и повече. Тази информация потвърждаваше напълно онова, което Нурбану се бе опитвала да ѝ каже. Султанът очевидно бе чудовище, щом бе в състояние да измисли подобен пъклен план. Стомахът ѝ се преобърна и ѝ стана толкова лошо, че в друг момент би си помислила, че болестта ѝ се завръща. Но тя бе наясно, че онова, от което всъщност ѝ се гадеше, бе моралното отвращение от злината, която едно човешко същество възнамеряваше да стори на цял един град. Стараейки се да не издава възмущението си, тя изрече:

– Ами ако не доживееш дотогава?

– Войниците ми казаха, че ако умра, тялото ми ще бъде изхвърлено в морето – дойде веднага отговорът. – А после онзи човек собственоръчно ще легне в ковчега ми, ще бъде увит в моя покров, ще диша от моите миазми и ще поеме сам заразата.

Осъзнавайки какво казва човекът от саркофага, Фейра изтръпна.

– Значи онзи, за когото говориш, е на кораба?

– Така е. Ако умре и той, друг войник на султана ще заеме мястото му Всеки човек на този кораб се е заклел да отнесе заразата във Венеция. Всички сме обречени, момиче, ти също!

Страхът на Фейра отстъпи пред любопитството ѝ.

– Но защо е тази безсмислена поредица от саможертви? Защо трябва заразата да бъде пренесена от друг, ако се наложи?

– Добрият доктор ми разказа, че в дните на Юстиниан чумата била донесена в бала коприна от Пелузиум. Султанът мислел да постъпи точно така, но лекарят му обяснил, че най-добрият начин за пренасяне на зараза е чрез тялото на вече заразен. Затова, когато ти казах, че съм Смърт, говорех истината. Не мога да ти кажа истинското си име, защото дадох обещание в името на султана, светлината за очите ми и радостта за душата ми. Независимо дали планът ще протече както трябва, или ще се провали, източникът на заразата задължително трябва да си остане тайна. Войникът ми каза, че ако държавите на неверника Христос разберат какво" е станало, с нашата държава ще бъде свършено, защото те автоматично ще тръгнат на кръстоносен поход срещу Константинопол, точно както в старите времена.

Едва сега на Фейра ѝ стана ясно защо Хаджи Муса беше толкова силно уплашен в Залата на Фонтана на пречистването, че почти не обърна внимание на вестта за кончината на Нурбану. Вече разбираше смисъла на предупрежденията му. Лекарят, който бе дал клетва да спасява човешки живот, не бе в състояние да понесе позора на един план, който щеше да обрече на смърт хиляди. И сега, неспособна да крие повече възмущението от гласа си, тя озвучи ужаса си:

– Ами народът на Венеция, обикновените граждани?!

– Какво за тях? – дойде веднага отговорът. – Докторът бе съвсем прав за мен. Аз съм бил при Лепанто. Венецианските псета запалиха корабите ни. С очите си ги видях как изгарят, момиче. Заедно с всичките моряци на борда им! Там беше същински ад! Не, аз приветствам онова, което трябва да сторя! Приемам го доброволно. Това ме удовлетворява напълно.

През следващите два дена Фейра постепенно възвърна силите си и започна да мисли, че се е случило чудо и че тя някак си е оздравяла от тази най-страшна от всички болести. Не каза за това на Смърт, защото се въздържаше да му дава надежда за изцеление. Но през тези дни приятелството им укрепна и нощем, след като кормчията минеше на задължителната си обиколка из трюма, тя дръпваше бялата завеса и започваше да си говори със Смърт.

По негласно споразумение никога повече не заговориха за мисията и за заразата, която той носеше. Говореха си за дома, за места и неща, които познаваха и които им липсваха – покритият пазар, панаирът в Пера, регатата по Босфора. Когато имаше сили, човекът в саркофага разказваше за своите пътешествия и това ѝ напомняше още повече за баща ѝ. Макар и по заобиколен начин, Фейра се осмели да го попита дали е чувал за някакъв легендарен черен кон или въобще за кон със странна окраска, но той не беше чувал. Попита го дори дали е чувал за мъж на име Събота – пробва името и на турски, и на венециански. Но при звука на венецианско име го чуваше да се опитва да изплюе и малкото му останала слюнка, за да изрази презрението си – муселинът пред лицето му потъмняваше като рана и тя разбираше, че няма смисъл да говори повече по този въпрос.

Единствената тема, която тя старателно избягваше, беше темата за семейството му. Фейра знаеше, че по един или друг начин той ще умре, затова нямаше да понесе да разбере, че той има дъщеря, която му е пеела, докато е предяла, или син, с когото са се шегували, докато са впрягали вола си за оран, или пък съпруга, която е разрошвала с обич брадата му и го е целувала, когато го е изпращала сутрин до джамията за утринната молитва. Просто се опитваше да облекчи последните му дни, колкото можеше, защото не искаше да си представя ужаса на това да бъдеш затворен в ковчег в компанията само на собствените си изпражнения, докато болестта бавно, но сигурно те разяжда.

Сега вече разбираше защо преди една седмица, по време на вечеря, баща ѝ я беше питал за изолацията на заразен пациент на борда на кораб. И именно тя бе човекът, който му бе дал съвет за завесата, тя му бе казала за муселиновото покритие на дупката, тя бе препоръчала закрито и оградено пространство, пълно с мирта.

Именно тя бе поставила Смърт в този сандък.

– Момиче?

– Да, Смърт?

– Мислила ли си някога за джанна. Как изглежда според теб?

Фейра се замисли. Бяха ѝ задавали този въпрос и преди, в харема – умиращите винаги насочваха мислите си към отвъдното. Джанна – раят, бе посоката, обещана на този човек в саркофага, и тя изобщо не бе изненадана, че той искаше да възвиси ума си от този ужасен затвор до великия безкрай.

Но не знаеше какво да му каже. Можеше да му каже, че ще живее на тучни поляни, ще пие сладък мед и ще се облича в одежди, инкрустирани със скъпоценни камъни. Ала тя вярваше в доброто и злото, както и в един Пророк и един Бог, които също вярваха в тези неща, затова съвестта не ѝ позволи да съобщи на Смърт, че ще получи награда, задето е покосил цял град. Бе спасена от изричането било на поносима лъжа или на непоносима истина от силен вик над главите им, вик откъм палубата, платната, а може би дори от върха на мачтата.

– Земя на хоризонта!

ДЕВЕТА ГЛАВА

– Смърт?

– Да, момиче?

– Спряхме ли?

– Да. Хвърлиха котва. Трябва да сме наблизо.

– Защо спряхме?

– Чакат буря. Войникът ми каза и това. Едва тогава ще се приближим до града и аз ще изпълня мисията си.

Фейра се изпълни с ужас от появата на бурята заради изпитанието, на което щеше да я подложи тя. Цялата тази мисия бе достатъчно кошмарна за всеки, но за нея тя влизаше в противоречие с всичко, в което вярваше – не само защото човекът в сандъка бе вече неин приятел, а и защото като лекар тя се бе заклела да лекува, а не да убива. Копнееше да излезе на палубата и да потърси баща си, но заради него не можеше, не и докато мисията не приключи. В крайна сметка животът на един беше нищо в сравнение с десетте хиляди, които можеха да бъдат спасени.

Мигът настъпи рано една сутрин със силна гръмотевица, от която ребрата ѝ потрепераха и зъбите ѝ затракаха, последвана от толкова силна светкавица, че проникна между цепнатините на дъските и за един кратък миг освети целия трюм. Почти моментално Фейра почувства силно разтърсване и после дочу тракане на верига – вдигаха котва. Големите железни халки дращеха външната част на корпуса като звяр, дращещ, за да бъде пуснат вътре, и корабът потегли.

Високо над главата си чу виковете на моряците, скърцането на макарите на въжетата, които се опъваха, и плющенето на платна, които се вдигаха. Корабът започна да се надига и да пропада, Фейра почувства силно придърпване напред и ето че "Ил Казалиере" отново наду платна и пое с пълна скорост напред.

През последните няколко дена се бе отдръпнала малко от Смърт. От една страна, знаеше, че състоянието му се влошава – дишането му ставаше все по-трудно и накъсано, говорът му объркан и неясен. От друга страна, след като цялата мисия ѝ стана ясна, не издържаше да стои до него, знаейки какво трябва да стори.

Докато корабът набираше скорост, тя прекоси, олюлявайки се, трюма и дръпна бялата завеса за последен път. С изключение на воя на ветровете и на водите и на скърцането в протест на дъските на корпуса не се чуваше нищо друго – откъм саркофага идваше призрачна тишина. Вероятно той вече беше мъртъв. Тя се надяваше да е така.

Застана зад тежкия саркофаг и започна да го бута с все сили. Бе възвърнала почти изцяло силите си, за което бяха помогнали и провизиите, от които хапваше и пийваше по мъничко напоследък. Но въпреки това не ѝ се отдаде да помръдне саркофага и на йота. Накрая се остави на стихиите на природата с надеждата те да ѝ помогнат. Корабът се издигаше и пропадаше под толкова голям ъгъл, че при накланянето му тя успяваше да избута сандъка значително напред, а когато посоката на наклона се сменяше, тя подпираше оловния саркофаг с рамо, за да не му позволи да се върне на мястото си.

Накрая постигна целта си и саркофагът бе опрян на страничните врати на трюма. После Фейра грабна голяма намотка въже и завърза единия му край за китката си, за да се задържи на борда. После освободи резетата на вратите и ги отвори рязко.

Те се върнаха моментално към нея, удряйки я силно по раменете. Тя ги избута пак напред, но се бореше срещу четирите вятъра. С невероятни усилия тя ги отвори една по една, използвайки посоката на ветровете и кораба. Очите ѝ изведнъж бяха заслепени от твърде силната светлина, дробовете ѝ се изпълниха с твърде много въздух. След продължителния престой във влагата и застоялия въздух на трюма свежестта отвън я задави.

Страховитата буря запрати въжетата от палубата надолу по корпуса на кораба, морската пяна я заля с вледеняващата си милувка, морето започна да я зове в дълбините си. Тя погледна към него, изпълнена с неистов страх – имаше чувството, че се намира насред извивките на дракона. Водите на морето бяха станали оловносиви като саркофага и вряха толкова силно, че в един момент Фейра имаше чувството, че се намира в толкова дълбока долина, че не виждаше небето, а в следващия вече беше на върха на сребърна планина.

Докато се държеше отчаяно за мокрите въжета, забеляза миниатюрен остров,-осветен от факли и скрит от високи стени, а докато корабът минаваше покрай него, дочу и викове. Но докато буташе саркофага, когато първо една четвърт, а после една трета от него се подадоха извън кораба, над воя на бурята долови още по-пронизителен вик.

Беше Смърт. Той бе разбрал какво се кани да стори тя и бе започнал да удря силно по капака и да крещи. На Фейра ѝ се стори, че някъде над нея се чува друг вик в отговор на първия, но той бе погълнат от отчаяните молби на Смърт.

– Не, момиче, не! Остави ме! Трябва да изпълня мисията си! Моето семейство, какво ще стане с тях? Умолявам те! Ако не изпълня задачата си, те няма да бъдат възнаградени!

Тя се опита да запуши ушите си и приготви рамене за едно последно бутване, но чу всяка отчаяна дума.

– Имам син, който иска да купи съседната ферма! Нарича се Дауд и е само на седемнайсет! Имам и дъщеря – Дениз, която е на двайсет и иска да се омъжи, обаче няма зестра! А съпругата ми, моята Зарафа… любовта на живота ми… Боже, не ми позволявай да ги предам!

И тогава Фейра разбра, че той бе мъж, просто един мъж. Можеха да го наричат черен кон, тя можеше да го нарича Смърт, но той си беше просто обречен смъртен човек със семейство и дъщеря колкото нея. Сълзите на Фейра потекоха, но бяха грабнати и отнесени надалече от бурните ветрове. С мрачна физиономия тя продължи да бута саркофага.

Той се заклати на ръба, започна да се олюлява като дъсчена люлка и докато тя наблюдаваше с ужас, сандъкът достигна точката си на преобръщане и започна да се плъзга към бушуващите води.

А после настана суматоха. Зад нея. Капакът на палубата се отвори рязко и в трюма наскачаха един след друг множество моряци. Само за миг ръцете ѝ бяха вързани отзад с въжето, което държеше, а покрай нея се втурна някой, който се хвърли на ръба на саркофага и го наклони към кораба. Сандъкът се върна назад със силен тропот.

Докато моряците връщаха саркофага на място, Фейра усети, че коленете ѝ се подкосяват. Нямаше смисъл да се съпротивлява – само щеше да си навреди повече. Огледа мъжете – не познаваше никого от тях. Те не бяха обичайният екипаж на баща ѝ и бяха облечени в мастиленочерните дрехи на еничарите, на глави с черни тюрбани.

Докато дърпаха саркофага на безопасно място навътре, Фейра осъзна, че се намира на неговото място – избутана напред, докато не се изправи пред сребърната стена на морето. Разбирайки, че ѝ предстоеше да се сблъска със съдбата, която бе отредила на сандъка, тя зачака бутването, което щеше да я запрати в бездната. Но чу вик:

– Неее!

Обърна се назад, за да види мъжа, който бе изкрещял. Беше същият, който се бе хвърлил да спаси саркофага и сега стоеше целият подгизнал във вода като нея. Тюрбанът му бе изтръгнат от ветровете и вълните и тъмната му коса се ветрееше пред лицето му.

– Нямате право да я убивате! – отсече той на мъжете, които я държаха. Тъмните му очи бяха строги и заповеднически. – Тя е дъщерята на капитана!

Сега тя го позна. Беше го виждала няколко пъти. Името му беше Такат Туран и често бе плавал с баща ѝ. Той бе по-близо до нейната възраст, отколкото до възрастта на Тимурхан и доколкото си спомняше Фейра, Лепанто бе първата му битка, в която баща ѝ му бе спасил живота. И ако именно това го бе накарало да я спаси от морската бездна, би могла да използва този негов дълг в своя полза.

Фейра можеше само да си представя как изглежда – цялата обляна в солена морска вода, шалварите и робата ѝ изпръскани с кал, подгизнала и нещастна. Бе наблюдавала наложниците как упражняват съблазнителните си погледи и как одалиските пробват изкуствените си усмивки пред огледалото. Тя не притежаваше такива умения, но реши да използва всичките си сили, които досега бе крила под воалите, и да направи очите си колкото е възможно по-умолителни.

– Моля ви – прошепна, гледайки само и единствено към Такат Туран, – отведете ме при баща ми!

– Такат вдигна поглед над главата ѝ към мъжа, който я държеше отзад, и отсече рязко:

– Води я!

– Добре – сви рамене другият. – Ще я отведа при него. В крайна сметка се свежда до същото.

Фейра чу зад гърба си как затварят и залостват вратите на трюма. После се остави да я вдигнат на палубата и така тя се озова отново насред ослепителната светлина на светкавиците. Беше изтикана към задния край на кораба, към големите врати, които отличаваха капитанската каюта от всички останали.

Докато я водеха към каютата му на щирборда, тя се зачуди какво ли ще каже баща ѝ, когато я види. Докато отключваха вратата му, тя бе изпълнена с такова нетърпение да го види, че не ѝ хрумна да се запита защо изобщо го държат под ключ. Но когато отвориха вратата и я избутаха бързо в стаята, причината ѝ стана съвсем ясна.

Тимурхан лежеше блед и потен в люлката си, а пръстите, които бяха поставени върху сърцето му, когато тя влезе, бяха черни.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато вратите зад нея се затвориха, Фейра се отпусна на колене пред леглото. Дори не чу завъртането на ключа в ключалката.

Люлката на капитана, висяща на въжета, завързани за халки в гредите горе, едва не събори Фейра, когато тя клекна. Тази люлка беше символ на статус, по-голяма версия на обичайния моряшки хамак, но с плътен матрак отдолу и дървени страни, които да поддържат формата ѝ, и завеси, които да предоставят допълнително уединение. Но сега, докато тя се люлееше, баща ѝ заприлича на малко дете. Тимурхан ѝ се стори смален, докато лежеше превит одве върху финия чаршаф на леглото – за момент тя се превърна в майката, а той – в детето.

Фейра пое почернялата му ръка и събра сили да погледне баща си с професионално око. Той беше блед, кожата му гореше, дишането му бе накъсано. Тя плъзна ръка под камизолата му и веднага откри издайническите бубони[12] под мишниците му. Той очевидно я позна по докосването, защото очите му за миг се разшириха и напуканите му устни наподобиха усмивка, опитвайки се да изрекат името ѝ. Но после той като че ли осъзна какво означава присъствието ѝ, защото усмивката му се превърна в паника. Този проблясък на болка я разтърси от дън душа и тя побърза да го прегърне и да го целуне по горещата буза.

– Не се ядосвай! – прошепна в ухото му. – Аз също имах тази болест, но тя ме напусна! Ти също ще оздравееш!

Изричайки тези думи, тя се насили да ги повярва. Ето защо не я хвърлиха във вълните, ето защо "в крайна сметка се свежда до същото" – за еничарите беше все едно дали тя ще загине в морето или в тази заразна каюта. Е, обаче тя ще надвие чумата още веднъж, този път заради баща си.

Изправи се с известно затруднение заради силното люлеене на кораба. Подът беше покрит с корабно платно, изрисувано така, че да наподобява плочки, а върху него имаше килими. По стените имаше картини, а в ъгъла се виждаше дори печка на въглища, за да осигурява топлина през зимата. Но ароматът на лазаркиня и ливан, които подслаждаха въздуха, за съжаление не бяха достатъчни да потиснат напълно вонята на миазми и разложение. Очевидно целият този лукс вече нямаше никакъв смисъл за баща ѝ.

На бюрото в предната част на каютата Фейра намери кристална кана с вода и оловна кана с вино. С умела ръка тя изля малко от виното във водата, за да я пречисти от нечистотии, уверявайки се, че виното помътнява, налято в кристала. След това грабна гъбата за попиване на мастило от поставката ѝ, откъсна измърсената част и я натопи във водата. Поднесе я към баща си и лекичко навлажни устните му, след което стисна гъбата, насочвайки тънка струйка от тази смес от вино и вода към полуотворените му устни. Това го накара да се закашля, което беше добър знак. Накрая натопи отново гъбата и я прокара по бузите и челото му. Това като че ли го пооблекчи мъничко и на Фейра ѝ се стори, че цветът му се пооправя.

За разлика от предишния ѝ затвор тази стая бе доста добре осветена – от илюминаторите встрани, от решетките на палубата отгоре и от прозорчетата откъм щирборда. Стъклата на тези прозорчета бяха толкова добре запечатани, че бурята отвън почти не се чуваше. Иначе силният дъжд барабанеше върху тях, превръщайки ги в малки войскови барабанчета.

Фейра погледна към баща си – в тотално неведение относно бурята навън и приклещен в собствената си битка с треската той бе заспал от изтощение. На този етап не можеше да стори нищо друго, освен да чака.

Глобусът върху капитанското бюро се въртеше лудо на оста си, като че ли всички небесни сили и четирите ветрове се бяха събрали в едно, за да властват в този ден. Празна бутилка от вино се люшкаше напред-назад по пода, следвайки посоката на вълните. Накрая Фейра не издържа, вдигна бутилката и я сложи на бюрото.

Седна на стола на капитана и се вторачи през прозорчето, изтривайки го от парите на дъха си. Онова, което видя, я накара да се запита за втори път през днешния ден дали не е умряла и не е отишла в отвъдното. Защото там, над валмата гъста мъгла пред нея и над водите, се издигаше бляскава цитадела с тънки кули, извисяващи се чак до небето, и палати от слонова кост, скупчили се на брега. Даже плющящият дъжд не бе в състояние да отнеме от красотата на това странно място. Мащабите му бяха огромни, а пристанището се отваряше към широк площад, обграден от каменни арки и колони. Над всичко това се извисяваше възхитителна кула, а в ъгъла беше приклекнала прегърбена златна църква, чиито невероятни цветове проблясваха като скъпоценни камъни под дъжда.

Докато Фейра съзерцаваше тази гледка, корабът мина покрай две огромни мраморни колони, издигащи се високо в небето, и после се чу отново дрънченето на веригата – пак спускаха котва. Тя присви очи през дъждовната пелена. Върху една от колоните се виждаше някакъв светец на неверниците, а върху другата имаше създание, от което бе учена да се страхува още от детството си – крилат лъв с книга.

Тя беше във Венеция.

Откъм люлката зад гърба ѝ се разнесе някакъв звук. Фейра се обърна и зърна баща си, опитващ се да се подпре на лакти. Моряк до мозъка на костите си, дори и в това си безпомощно състояние той също бе чул хвърлянето на котвата и знаеше, че часът е настъпил.

– Фейра – изгъгна с усилие той, – смъртта приближава Тя схвана бълнуването му много по-добре, отколкото той можеше да си представи. Кимна и се обърна отново към прозорчето, за да види свалянето на трапа. Гледката ѝ беше ограничена, но тя се взря директно пред себе си, към двете колони и широкия площад между тях, превърнат в огледало от водата. Въпреки наводнението на този обширен площад из него щъкаха множество граждани – газеха през собствените си отражения безгрижно, сякаш такива потопи бяха нещо обичайно за тях.

Тя се премести към съседното прозорче и се вторачи към палубата и трапа. После дочу трясъка и скърцането на саркофага – очевидно го изкарваха на трапа. Фейра проследи с ужас как еничарите разхлабиха пантите на капака – вятърът подхвана листата от мирта, останали върху него, и ги отвя нанякъде. После еничарите застанаха в полукръг. Бяха свалили тюрбаните си и бяха скрили униформите си под виненочервени мантии. Макар и ужасени, те не можеха да откъснат очи от съществото в сандъка, което се надигна с огромно усилие, треперещо като току-що родено жребче.

Първо седна в сандъка, а после се измъкна бавно от него, с отпуснати покрай тялото треперещи ръце. Представляваше страховита гледка. Дрехите му бяха станали на дрипи и се вееха подобно на бинтове на мумия – впрочем то наистина приличаше на съсухрена, оживяла мумия. Някой му подхвърли мантия, която се разви във въздуха и хвърли върху него тъмна сянка като от облак. Съществото си метна мантията на гърба и вдигна качулката над бинтованата си глава. Върху гърба на мантията се виждаше крилат лъв, избродиран със златна нишка. Звярът като че ли се задвижи в синхрон с накъсаното дишане на съществото под себе си, почти оголените кости на нещастника сякаш му помогнаха да размаха крила.

Ето че най-сетне Смърт беше облечен подобаващо – в черно. Той застина за момент на трапа, а после потегли надолу, подпомогнат от наклона и ветровете зад гърба си. На пристана обаче падна на колене. Опита се да се изправи, но не можа.

Докато наблюдаваше всичко това от капитанската каюта, на Фейра ѝ се прииска да се обърне и да не гледа тази жалка картина, но не можеше да откъсне очи. Беше раздирана от жалост към нещастника и от надежда прииждащите вълни, които посребряваха и напояваха обилно мантията му, да го повлекат към дълбините на морето.

Но после, с нечовешко усилие той се надигна и с клатушкане премина между двете колони. Благодарение на някаква странна игра на тъканта на мантията той като че ли изглеждаше единственият на този площад, който няма сянка. Този факт, както и обемистата мантия, развявана от ветровете, придаваха на умиращия човек зловещ, сатанински вид. Той беше самото въплъщение на Жътваря.

Едва тогава Фейра разбра, че и галерата, и мантията с този страховит знак на крилатия лъв са все част от великия план на султана. Гражданите на площада щяха да видят единствено венециански кораб и нестабилен човек в адмиралска мантия и ще се втурнат да му помогнат. Ето че вече няколко от тях газеха през водите към турското си проклятие.

Фейра започна да удря бясно по стъклото на илюминатора и да крещи, но стъклото беше здраво и добре запечатано. Предназначено да устои на бури и на битки, то дори не се напука. Кокалчетата ѝ се зачервиха, гласът ѝ прегракна – но напразно. Тя се втурна отчаяно към вратата, хвана я за дръжката и я разтърси, но вече знаеше, че няма да постигне нищичко. Вдигна очи към решетката над главата си, хвана и разтърси и нея – отново без никакъв резултат. Раздирана от безсилие, тя грабна празната бутилка от вино и я разби в стъклото на илюминатора, но счупена бе единствено бутилката, а зелените парчета стъкло разрязаха пръстите ѝ.

Докато изсмукваше кръвта си, Фейра зърна на площада жена с малко момченце, държащо се за полите ѝ. Майката отдръпна детето от себе си, оправи тривърхата му шапчица и я наклони напред, за да го предпази от дъжда. Но момченцето пак сграбчи полите ѝ, отказвайки да бъде оставено само, така че двамата заедно поеха към фигурата с качулката.

Фейра вече не крещеше, само говореше мислено на жената: "Моля те, обърни се, обърни се назад и си върви! Отведи надалече детето си! Върви си по пътя!". Ала жената и детето застанаха точно пред Смърт. Жената му подаде ръка. И времето изведнъж забави своя ход. Фейра видя как Смърт бавно протяга напред черната си ръка и я сключва здраво около бялата ръка на жената.

Край. Пъкленото дело беше извършено.

После момичето видя как жената се дръпва уплашено от лицето, което прозираше под качулката, видя как бялата ръка също се дръпва и после се увива около лицето на момченцето, притискайки го до полите си. Същата ръка, която бе докоснала ръката на Смърт. Към тях вече прииждаха още хора, газещи смело през наводнения площад. Зад тях идваха и други.

Фейра се обърна отново към баща си. Нямаше нужда да му разказва поредицата от току-що произтеклите събития, нито да му обяснява какво се е случило. Той прочете всичко по изражението ѝ и се отпусна отчаяно обратно в люлката си. Корабът отново се заклати. Вдигаха котва. Голямата галера обръщаше бавно, ветровете издуваха платната ѝ и пристанището се отдалечи.

От рамката на илюминатора Фейра не бе в състояние да откъсне очи от смаляващия се площад с колоните пазачи. Обречената тълпа от хора се събираше бързо около Смърт. Момичето продължи да ги гледа, докато не се превърнаха в точици, не по-големи от спорите на дървото на свети Вартоломей.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Фейра се върна при баща си – сега той беше единствената ѝ грижа. Останалите си чувства потисна. Беше възпитана в омраза към народа на Венеция, но сега тя не чувстваше нищо друго освен жалост към онази млада майка и детето ѝ и към останалите, които се бяха притекли на помощ на Смърт. А тя бе предала собствената си майка, като не бе успяла да предупреди дожа за предстоящата злочестина, която ще се стовари върху неговия град. Но щеше да има предостатъчно време да се разкайва. В момента най-важната ѝ задача бе да излекува баща си и да го отведе у дома.

След като достави смъртоносния си товар, корабът се бе обърнал и се отдалечаваше бързо от града, колкото можеха да го носят платната му Фейра приклекна до леглото на баща си, за да го успокои с тези новини. За момент си помисли, че той вече я бе оставил завинаги, но когато хвана ръката му, той се събуди и се закашля. Това я окрили духом – кашлянето беше начинът, по който тялото се освобождаваше от мръсния въздух от белите дробове – и тя му се усмихна.

– Радвай се, татко! Отиваме си у дома! Съвсем скоро пак ще видим Босфора и Топкапъ сарай, и златния купол на "Хагия София" под слънцето!

Но макар и съвсем леко, той поклати глава.

– Джудека!– прошепна с глас, дрезгав като на гарван.

Това беше дума, която тя не знаеше, но пък знаеше, че чумата често караше хората да бълнуват. Потупа ръката му, но той сграбчи нейната, стисна я изненадващо силно и продължи все така продрано:

– Убежище! Султанът обеща.

Тя кимна, широко усмихната, макар всъщност да не бе в състояние да повярва, че султанът ще си направи труда да уреди подобно нещо за моряците си. За нея нямаше никакво съмнение, че мъжете на борда на "Ил Кавалиере" за него са точно толкова заменими, колкото беше и Смърт, затова всяка следваща секунда, която прекарваха в тези води, ги излагаше на допълнителна опасност.

Фейра отнесе тези свои злощастни размисли обратно до прозорчето на илюминатора. Искаше да се увери, че Венеция се смалява пред очите ѝ, за да е сигурна, че скоро ще се махнат оттук. За нея градът не съдържаше никаква красота – ролята ѝ в съдбата, която го очакваше, го превръщаше в съзнанието ѝ в истински ад. Закле се, че щом се прибере отново у дома, никога повече да не напусне Константинопол. И никога повече нямаше да се върне тук – дори самата дума "Венеция" ѝ беше вече омразна, с нейните остри срички, които разрязваха като нож и съскаха като змия. Никога повече не желаеше да вижда онзи крилат лъв. Той беше чудовище, така че всяка морска левга, която я отдалечаваше от него, беше благословия.

Но вместо да се насочи към открито море, корабът приближаваше към една плюнка земя северно от града. Там имаше няколко къщи, равностойни по вид с разкоша на видяното преди малко, но като цяло общият вид на домовете тук бе по-простичък и по-груб, стените бяха предимно кафяви или на точици, подобно на кокоше яйце. Тук-там се виждаха и руини, образуващи на хоризонта пролуки, които приличаха на уста с липсващи зъби, пролуки, запълнени предимно с избуяла трева. До една такава полянка корабът спря.

Фейра вече се бе научила да разпознава пускането на котвата, поклащането и спирането на кораба, но въпреки това продължаваше да се озърта сащисано. Но защо изобщо спираха? Защо да не се върнат у дома колкото бе възможно по-бързо? Каква друга работа имаха още тук?

Тя се върна при баща си, приседна до него и хвана ръката му. Дъждът бе утихнал и наоколо цареше тишина. Подозрителна тишина. Но достатъчна, за да може момичето да чуе завъртането на малкия меден ключ в ключалката на капитанската каюта.

Тя се изправи уплашено, когато вратата се отвори и при тях нахлуха шестима еничари, облечени отново в обичайното си черно, с черните си маски. Никой не говореше. Но един от тях я хвана за ръката и я дръпна настрани. Четирима други се разположиха около четирите въжета на хамака на баща ѝ и вдигнаха ятаганите си. За един кошмарен момент тя си помисли, че ще го екзекутират на място, но после всеки от тях замахна право към въжето, което държеше, и го сряза. След това четиримата отнесоха леглото до вратата като носилка.

Фейра си наложи да се успокои – те все пак бяха лоялни мъже, които следваха моряшкия закон. Макар и болен, Тимурхан все така си оставаше техен капитан. Човекът, който я държеше, я дръпна след носилката.

– Но къде водите баща ми? – запита тя.

Изпод маската не дойде никакъв отговор. След като се озоваха на сушата, тя бързо разпозна позицията им – намираха се откъм подветрената страна на този остров, далече от ветровете, които блъскаха морето. Корабът се оказа вече наполовина скрит от каменните руини, до които стигнаха. Пред тях имаше стена, набраздена от дъговидни прозорци, а отвъд нея – пустош от останки от стени с кладенец по средата, населявана само от кани и чавки, пищящи изпод стрехите. Над вратата се виждаха избелели позлатени букви, но от цялата група единствено Фейра бе в състояние да ги разчете.

Санта Кроче.

Над всичко това върху архитрава над вратата бе забит каменен кръст, нащърбен и почти разрушен от стихиите. Когато видяха този символ, всички се скупчиха плътно един до друг. Фейра се приближи до облечената в черно група, която не смееше да помръдне.

– Това е било място на техния пророк, на техния Христос – обади се един.

– Не можем да прекосим прага, нечист е – добави друг.

– Нашият султан трябва да е допуснал грешка – това не може да бъде убежище за нас.

– Нашият султан, светлина за очите ми и радост за душата ми, не допуска грешки! – извиси се укорително четвърти глас. – Вижте го това място! – продължи гласът. – Тук вече не живее никой с изключение на няколко птици. Техният бог го е напуснал много отдавна.

– Не можем да останем тук!

– Не можем, но тези руини ще ни дадат поне временен подслон, докато решим какво да правим.

Фейра ги последва, когато отнесоха баща ѝ вътре, а после ѝ позволиха да го оправи. Той имаше късмет да бъде в това легло, защото плътният матрак отдолу бе поддържан здраво от дървената си рамка, така че може и да не беше усетил, че го местят. Тя раздра ивица плат от чаршафа му и се насочи към кладенеца в центъра на някогашния двор, препъвайки се в разпръснатите наоколо камъни и плочи, разбити от корени на храсти и от треви, промъкнали се между тях през годините.

Но въпреки проливния дъжд, който се бе излял съвсем скоро, нивото на водата в кладенеца беше толкова надолу, че сребристият ѝ диск едва се виждаше на дъното. До каменната му стена имаше верига с макара, но кофа не се виждаше никъде, така че Фейра се отказа от идеята да извади вода оттук. Запъти се обратно към стария дървен пристан и натопи парчето плат в морската вода – тя нямаше да може да утоли жаждата на баща ѝ, но поне щеше да успокои трескавата му плът.

Когато премина отново под арката на входа, бе посрещната от подредените в полукръг еничари. Парцалът в ръката ѝ капеше и мокреше краката ѝ, но тя се закова на място, внезапно обзета от страх.

Погледът ѝ се плъзна последователно към очите им, но никой не смееше да я погледне. Накрая един заговори:

– Обърни се. Качваме се на кораба.

– Ама… – протегна ръка тя, сочейки към вътрешността на старата църква, все така държаща здраво капещия парцал. – Баща ми – допълни, като че ли еничарите бяха до един малоумници и не разбираха нищо.

– Той остава.

Значи не те, а тя не беше разбрала. Те смятаха да го оставят тук. Той беше заразен, затова те отказваха да качат капитана си на борда.

– Тогава аз трябва да остана при него.

– Не! Ти идваш с нас!

– Точно така – обади се друг. – Щом ще се умира, лично аз смятам да се насладя докрай на дните, които ми остават.

След тези думи първият мъж се загледа в нея и очите му започнаха да галят непокритото ѝ с воал лице и тялото ѝ, добре очертано от все още мокрите дрехи. Значи тя трябваше да се превърне в играчка за тези мъже през целия път до Константинопол. И тук нямаше нито един, който да защити честта ѝ. Баща ѝ лежеше наблизо върху носилката си, безчувствен дори за дъжда, който отново беше започнал да ръми върху лицето му. Вярно е, че тя бе копняла да се прибере у дома, но не по този начин. После заговори друг мъж, онзи, който стоеше малко встрани от останалите.

– Аз ще остана, както беше планирано.

Другарите му млъкнаха след това изявление. Накрая един от тях заговори с повишен от изумление глас:

– Но защо? Тук няма никакво убежище! Да останем тук би било самоубийство!

– Но аз смятам да следвам заповедите на моя султан докрай, както съм се заклел, защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми! А след султана единственият човек, на когото се подчинявам, е моят капитан. Защото той е представител на нашия султан тук, а при Лепанто ме спаси от съдба, много по-лоша от тази!

С тези думи вдигна лявата си ръка, на която липсваха три пръста – бяха му останали само палецът и показалецът. Така Фейра разбра, че маскираният мъж е Такат Туран, който вече я бе спасил веднъж от страшна смърт във водната бездна. Сега си спомни добре историята, която баща ѝ й беше разказал веднъж.

Когато го бе попитала за тази най-велика от всички морски битки, той ѝ бе разказал не за сблъсъка на бойните кораби или за храбростта на адмиралите, а историята на едно момче, не много по-голямо от нея, качено на борда в ролята на маймунка за барут, за да пълни оръдията. Но венецианците ги взели на абордаж и Тимурхан бе открил момчето буквално приковано за палубата от венециански кинжал, пронизал ръката му толкова дълбоко, че то просто не можело да помръдне от мястото си. Тимурхан срязал три от пръстите на момчето със собствения си ятаган и го издърпал на предната палуба, далече ох опасността. Бе разказал на Фейра, че макар ръката му да кървяла обилно, момчето дори не заплакало, а гледало в стоическо мълчание, докато корабният лекар мажел с катран чуканчетата му и ги обгарял. Единственото, за което помолило, било да получи за спомен венецианския кинжал, който го бил пронизал.

Сега Фейра виждаше, че момчето бе съхранило тази своя храброст и до зрелостта си. Но сега към нея се бе добавило и нещо друго – очите на Такат блестяха с някакъв неопределим плам. Човекът, който му възрази, даде име на този плам.

– Ти си луд!

– Дори и така да е – отговори Такат с равен тон. – Щом моят капитан се нуждае от мен, аз ще му служа до последния му час!

Подобна проява на лоялност в тези мрачни времена и на това мрачно място разтърси Фейра до дън душа. Но преди да се посрами, хвърляйки се в краката му, той продължи:

– Освен това вие вероятно забравяте заповедите на нашия султан, светлината на очите ми и радостта на сърцето ми. Защото знаете, че на нито един от нас не е отредено да се завърне. Помнете, че работата ни тук още не е завършена. Ние просто сме част от една по-голяма битка, а това днес беше само началният залп!

В очите му Фейра прочете истинска и неподправена вярност, както и нещо друго – пламенния взор на фанатика. Зачуди се какво ли още трябва да бъде сторено на този почернен град, но другият войник започна да спори с него.

– Изгубил си си ума! Според теб колко време ще отнеме на техните офицери и халифи да ни открият, а? Не си ли чувал за адските им мъчения? Изтезанията при нас са нищо в сравнение с техните!

Такат Туран сви безгрижно рамене, като че ли подобни изтезания не значеха нищо за него.

– Да ни намерят, голяма работа! Защото, както каза султанът, дори и да изтръгнат крайниците от тялото ми, дори да избодат очите от главата ми, дори и да изтръгнат езика от гърлото ми, аз ще бъда пренесен право в джанна, където пак ще ходя, ще виждам и ще говоря, възхвалявайки Бога!

Останалите мъже поместиха сконфузено крака и започнаха да си говорят помежду си. Накрая онзи, който бе заговорил първи, пак заговори:

– Както искаш.

И се приближи до Фейра. Но откри, че пътят му е блокиран от облечената в черно ръка на Такат Туран.

– Тя също остава! – отсече той бавно и премерено.

– Какво? – изгледа го възмутено другарят му. – Защо трябва да я имаш само ти, похотливо псе такова?!

– Въпросът ти не ти прави чест. Аз служа на Бога, на моя султан и на моя капитан и моята чистота няма да омърси никоя жена!

Обвинителят му се отдръпна назад като попарен. Такат Туран се възползва от ситуацията и заговори тихо на Фейра:

– Жено, върви при баща си и легни колкото ти е възможно по-близо до тялото му!

Фейра се плъзна под ръката му, с която я пазеше, и легна на превърнатото в носилка легло до баща си. Изведнъж почувства невероятна умора и ѝ се прииска някой друг да направлява съдбата ѝ. Лежеше и гледаше право нагоре, към дъждовните облаци, които се носеха по небето, заслушана в сърдитите гласове, които отекваха от старите камъни.

– Ако искате, елате и си я вземете! Виждате ли я къде е? Легнала е до баща си. Знам, че хвърляхте жребий дори за това кой да го изнесе от кораба. За себе си знам, че моят Бог ще ме пази за изпълнението на своя промисъл. Но вие можете ли да кажете същото за себе си? Ако е така, елате и я грабнете от смъртното ложе на баща ѝ!

Все така загледана в облаците, Фейра зачака да види черните им ръце и да усети как я вдигат.

– А после какво? – изгърмя отново гласът на Такат. – Кой от вас ще я качи на борда и ще я покани в леглото си? Но може да се счита за легнал лично с чумата, с нейната червена престилка и метлата ѝ!

Нито един от мъжете не се приближи, нито един не посмя да я пипне. Това я накара да се осмели да надигне леко глава. Мъжете пристъпваха от крак на крак и някои не смееха да вдигнат погледи от земята. Неуверени, мърморещи и засрамени, те се оттеглиха към кораба, оставяйки умиращия мъж и двамата млади хора насред руините.

От дупката на входа Фейра видя как котвата се вдига, въжетата се навиват и корабът се оттласква от брега. Едва тогава се обърна към Такат и промърмори:

– Благодаря ти!

Той се поклони леко и рече:

– Човек винаги трябва да плаща дълговете си!

Тя си помисли, че той има предвид дълга си към баща ѝ, и се зарадва. Усмихна му се и тогава ѝ хрумна, че никога досега не се бе усмихвала на друг мъж освен на баща си без прикритието на воала. Той не ѝ върна усмивката, а се обърна към празното пространство на входа и се загледа в морето. Беше свалил маската си и я бе. Оставил да се поклаща на врата му. Това ѝ даваше възможност да огледа лицето му. Брадата му беше подстригана прилежно и оформена с масло в остър връх, а устните му неочаквано плътни между черните косми на мустаците му. Като че ли гледаше отвъд отдалечаващия се кораб, отвъд дори хоризонта и всички тревоги на този свят. Интуицията ѝ подсказа, че може да му се довери.

– Какво ще правим сега? – попита.

Такат Туран се замисли и отговори:

– Първо трябва да намерим подходящ подслон за баща ти – огледа руините. – Ето, виж! Там има едно място все още с покрив – може би портиерска къщичка или нещо подобно. Ще ти помогна да го занесеш там.

С огромни усилия от нейна страна двамата наполовина отнесоха, наполовина завлякоха Тимурхан под покрива на старата портиерска къщичка. Вътре имаше дървен стол с малко столче за крака, на което някога очевидно бе седял пазачът, конзола вместо лампа, която бе отдавна изгаснала, и гнездо скорци под стрехите, които изпискаха възмутено, че някой се е настанил в жилището им.

Фейра погали баща си по бузата, но той не реагира. Едва дишаше, а пръстите му бяха станали още по-черни и от преди. Тя видя как Такат поглежда към своя капитан и макар да не каза нищо, тя разчете мислите му. После той погледна към разнебитения покрив и небето над тях и рече:

– Нося малко храна, но тя няма да ни бъде достатъчна. Преди да падне нощта, трябва да намеря още провизии.

Фейра разбра, че ще му се наложи да открадне, но не ѝ пукаше. Вече не бе в състояние да игнорира глада, който разяждаше стомаха ѝ. Когато той се обърна да върви, тя постави ръка на неговата и рече:

– Почакай! Не можеш да тръгнеш така! Изглеждаш много различно от обитателите на това място.

– Той свали напълно маската си.

– Развий и тюрбана си! – допълни тя и той го направи. Без него не изглеждаше толкова заплашителен. Вятърът развя черната му коса пред лицето му. – Сега можеш да вървиш.

Облечената в черно фигура се насочи към вратата и спря на един хвърлей място от земята, където някога свети Себастиан бе забил меча си.

– А ти се скрий добре! – рече. – Скоро пак ще се видим!

Тя го проследи с поглед, докато не се изгуби от очите ѝ. А после забеляза "Ил Кавалиере", вече почти на хоризонта, отправил се бързо към Константинопол.

През следващите няколко часа тя стоя във влажния мрак, облегнала гръб о студения камък.

Никога досега не бе изпитвала такъв студ, а към това се добавяха и острите ръбове на камъните, които се впиваха в гърба ѝ. Два пъти за това време чу преминаването на жители на този остров. Надниквайки предпазливо над камъните, тя видя две дебели перачки, понесли кошниците си с пране върху главите си, за да се предпазят от дъжда, а после един рибар с куче. Тя затаи дъх, когато кутрето се появи в къщичката и дори подуши неподвижния крак на Тимурхан, но накрая го изгони, което се съчета с подсвиркването на господаря му. През разрушената стена до носа ѝ достигна миризмата на риба, която я върна в мислите ѝ обратно до Балък пазар – рибния пазар в Константинопол. Тя пак надникна и видя рибите, висящи от края на пръчката, която рибарят беше метнал на рамото си. Стомахът ѝ изгъргори. Беше толкова гладна, че би могла да ги погълне целите – сурови, с главите и опашките.

Когато настъпи нощта, тя вече знаеше истината – Такат Туран никога повече нямаше да се върне при тях. Тя се изправи, защото вече беше прекалено тъмно, за да я види някой, и мина през целия някогашен манастир чак до другия бряг на острова. Вдигна очи към луната, а после ги сведе към кристалната халка на пръста си. Най-отгоре се бе настанил миниатюрния черен кон и тя завъртя халката, докато не го скри от погледа си. На негово място се озова червеният кон. Тя не бе успяла да спре черния кон да дойде тук и сега никога нямаше да може да намери мъжа, наречен Събота, нито да отиде до къщата със златния пергел над вратата, нито да се срещне със самия дож, който, колкото и да не ѝ се вярваше, бе нейният прачичо. Всичко това ѝ се струваше като османска приказка, древна и невероятна.

Загледа се в странния град отвъд водите. Един по един прозорците му светваха подобно на съзвездия – жителите на града палеха свещите и лампите си. Тя знаеше, че докато хората палеха фитилите на лампите си, някъде из тези къщи един съпруг щеше да забележи трескавото лице на съпругата си или една майка щеше да напипа необичайно горещата буза на сина си, докато го целуваше за лека нощ. И утрото щеше да донесе на града ужаса на чумата