Венецианският договор

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

На свечеряване доктор Анибале Казон крачеше бързо през площад "Сан Марко".

Птичата му маска оставаше почти незабелязана сред тълпите празнуващи, подготвящи се за предстоящите празненства в чест на патрона на града – свети Марко. До него вървеше асистентът му – млад мъж, висок точно колкото доктора, който носеше чантата на господаря си. Беше облечен простичко в тъмен редингот и бричове, батистена риза без вратовръзка и върху къдриците си не носеше шапка, но въпреки това жените не спираха да се обръщат след него, защото в тези времена красотата бе рядко явление.

Днес бе Денят на свети Марко, известен още и като Феста дел боколо – Празникът на розите, защото на този ден мъжете поднасяха рози с дълги дръжки на момичетата на своите сънища. Очевидно дори чумата не бе успяла да повлияе на традицията – дотолкова, че венецианските девойки и съпруги, дори онези, които вече бяха получили розите си, хвърляха към Анибале кокетните погледи на младите или гладните погледи на по-опитните. Това му напомни защо някога бе решил да носи маска. Докато той минаваше, розите, които тези дами бяха получили, бяха захвърлени и стъпкани в краката им.

Тази нощ бяха седели до късно. Фейра му бе разказала всичко – от нощта, когато майка ѝ и баща ѝ се бяха срещнали в Парос до предсмъртната изповед на майка ѝ и до деня, в който бе погребала баща си. Каза му за пръстена с четирите коня и за мисията при дожа, за която беше изпратена от Нурбану. Каза му и за Такат Туран, който бе изчезнал от Джудека, за да се появи като призрак тази вечер. Анибале бе слисан от цялата тази история, изумен от тежестта на товара, който тя бе носила толкова време сама. Дълбоко засрамена, му бе признала и за ролята на баща ѝ в тази трагедия и на него му се бе искало да я грабне в обятията си и да ѝ каже, че няма никаква вина нито за престъплението на баща си, нито за участта, която бе сполетяла неговия град. Откакто бе пристигнала във Венеция, тя не бе правила нищо друго, освен да се опитва да поправи колкото може причиненото на града от нейните сънародници. Затова сега, когато тя се обърна към него с молба да ѝ помогне да предотврати по-нататъшни кръвопролития, най-естественото решение за него бе да ѝ помогне.

Фейра крачеше внимателно, дезориентирана от докторската човка и от погледа към света през червените стъкла. Сега виждаше града така, както обикновено го виждаше Анибале, и гледката я изпълваше с тревога. Разстоянието, което птичият клюн поставяше между един лекар и външния свят, действително изглеждаше като пропаст – нищо чудно тогава, че състраданието рядко минаваше пределите на маската.

Наближиха камбанарията. В подножието на голямата червена кула имаше позлатена клетка, голяма колкото баржа. В клетката, крачещ напред-назад, се разхождаше огромен лъв – оживялата емблема на Венеция. Фейра се закова на място и се загледа в чудовището. Козината беше кафява, на ивици, а не старо злато, разрошената грива изглеждаше пълна с бълхи и на места проскубана. Само безизразните очи имаха някакъв блясък – отражение от умиращото слънце, което ги правеше кехлибарени като нейните. Ала нищо не можеше да скрие нещастието на животното в клетката.

– Това е Лъвът на свети Марко – поясни Анибале. – Съветът държи постоянно в тази клетка жив звяр. Когато този тук умре, ще намерят друг. Предполага се – допълни с ирония, – че лъвът носи късмет на града.

Фейра не бе очаквала да изпита съжаление към своя най-голям кошмар, но и не бе имала представа, че някой лъв би могъл да изглежда и така. Той вече бе сразен. Остави го да крачи нещастно из клетката си и двамата прекосиха широкия площад към двореца на дожа.

Крачещи един до друг, Анибале и Фейра стигнаха до широкото бяло стълбище, с двата алабастрови колоса, които стояха на стража и ги наблюдаваха с безизразните си мраморни очи. Докато се качваха, краката на Фейра потрепериха незабележимо, припомняйки си първия път, когато бе вървяла по тях. На входа разпозна същите двама стражи, които я бяха подгонили през онази паметна нощ.

Когато се изкачиха, стражите безстрастно кръстосаха пиките си пред тях. Анибале докосна челото си и с дълбоко смирение изрече:

– Доторе Анибале Казон, за среща с дожа.

Стражите погледнаха не към него, а към Фейра под птичата маска.

– Вашият знак, синьор доторе! – рече единият.

Фейра отвори дланта си и върху черната ѝ ръкавица блесна печатът на дожа. Стражът протегна ръка и взе знака, за да го огледа. Тя го огледа заедно с него – дожът и свети Марко от едната страна и пророкът пастир – от другата. Точно като символите на дуката, който носеше под бандажа на гърдите си, скрит под лекарското наметало.

Тя зачака. Не можеше да повярва, че най-сетне щеше да види дожа. Себастиано Вениер, адмирал от Лепанто и дож на Венеция. Нейният прачичо. За нейна огромна изненада знакът беше достатъчен – пиките се разделиха и двамата бяха поканени в двореца. Един от стражите направи знак на слуга в ливрея във винено и златисто да ги заведе при дожа. Фейра усети сръгване в гърба и тръгна напред, спомняйки си, че като неин слуга в дадения случай, Анибале трябва да върви след нея. Докато вървеше, репетираше наум историята за смъртта на майка си, за саркофага на кораба, за баща си и за Такат Туран и за предстоящия пожар.

Слугата ги преведе през огромен мраморен коридор, който завършваше в обширна зала. В Топкапъ сарай Фейра бе виждала множество чудеса, но никога не бе пристъпвала в толкова огромна стая – само тя бе толкова голяма, колкото и утробата на "Хагия София". Всеки сантиметър от стените беше покрит с рисунки на пасторални сцени, а таванът бе трансформиран в лазурно небе, обсипано със звезди и изпъстрено с бузести ангелчета. Високо сред облаците, накацали като скорци, се бяха подредили десетки дожове с датите им на раждане и смърт, изписани върху ръкописите пред гърдите им. Фейра потрепери. Ако не успееше да предаде съобщението си на дожа, съвсем скоро той щеше да бъде изобразен на този таван с днешна дата на смъртта му.

Откъм невидима вътрешна стаичка се чуха стъпки. Вратата се отвори и сърцето ѝ претупа. Надеждата проблесна и веднага изгасна, когато в залата се появи камерленго.

– Доктор Казон?

Фейра си спомни веднага добре модулирания му глас от разпита, който ѝ бе провел набързо в къщата на Паладио. Това беше човекът, който говореше с въпроси. Кръвта ѝ се смръзна във вените. Тя кимна и клюнът разцепи въздуха пред нея подобно на брадвата на палач.

– Нещо с архитекта ли се е случило? Какво има?

Тя мълчеше. Анибале също не можеше да се обади, защото камерленго щеше да познае по гласа, че именно той е истинският доктор. Фейра поклати глава и този път клюнът се заклати наляво-надясно. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че го чуваше в маската си. Настъпи неловък миг на тишина. Камерленго запристъпва нетърпеливо от крак на крак и отсече:

– Както знаете, аз действам като проводник между големия свят и Негово превъзходителство дожа. След мен идва самият той, разбира се, но първо съм длъжен да разбера каква е целта на посещението ви тук!

Фейра усети, че Анибале я дърпа за ръкава. Раздираше се между желанието да свали маската, да се втурна покрай камерленго и да побегне към стъпките, които вече чуваше. Но точно тогава вляво от тях настана някаква суматоха.

На прага на вратичката, която отвеждаше към малко каменно дъговидно мостче, внезапно застана огромен страж. Той дърпаше след себе си затворник с оковани крака, следван от друг страж. Камерленго обърна раздразнено русата си глава и каза на Фейра:

– Бихте ли ме извинили? Това е затворник за разпит. Отведете го в Стаята и ме чакайте! – заповяда на стражите. Нищо в гласа му не подсказваше какви мъки предстоят на затворника. – Хайде, по-бързо! Не разбрахте ли, че нашият господар дожът ще има тук среща? Смятате ли, че имаме нужда от вашето присъствие?

Фейра също се обърна. Анибале пак я задърпа – подсказваше ѝ, че точно сега е най-подходящият момент да избягат. Постепенно затворникът се приближи. Очите му пламтяха. И тя разбра. Докато Фейра наблюдаваше с ужас окования човек, огънят в очите му сякаш се прехвърли изведнъж в сърцето му и жилетката му експлодира. Огънят плъзна моментално надолу по ръцете му и стражът, за когото беше окован, изпищя, когато суровият нефт започна да поглъща тялото му. Безпомощният човек се втурна към пищните завеси на прозорците, влачейки след себе си горящия затворник, разкъса кадифето и уви и двамата. Ала завесите също пламнаха и езиците на огньовете скочиха от тях към рисувания таван, където боите автоматично се подпалиха и започнаха да горят, припуквайки, докато заливаха с огнени капки хората отдолу.

Докато Анибале я дърпаше навън, Фейра видя как камерленго хуква към вътрешната стаичка и зад вратата ѝ зърна неясна фигура с висока бяла шапка, преди гъстият дим да скрие и двамата. Докато тичаха, Фейра и Анибале забравиха напълно ролите си и започнаха да крещят на всеки срещнат да бяга от двореца. Анибале я бутна към голямата бяла стълба и двамата затрополиха бързо надолу в пълна хармония. Точно когато стигнаха подножието им, Фейра си спомни последния път, когато беше тук, и гледката на прислужниците, които изнасяха хляб за бедните.

Сграбчи ръката на Анибале и надвиквайки писъците и пушека, изкрещя:

– Прислугата!

Върнаха се в двореца и нахлуха в кухните и избите, извеждайки след себе си легиони слуги на площада. Прасета и пилета, спасени от ножа на касапина, се щураха между краката им. Отвън бяха посрещнати от какофония от писъци и викове, звън на камбани и молитвени призиви, и над всичко това се извисяваше кошмарният рев на Лъва на свети Марко.

Фейра и Анибале се обърнаха и се загледаха в ада пред тях. Декоративните мотиви около прозорците на двореца вече бяха силуети от черна дантела на фона на топазените пламъци. Белите и розови тухлички бързо почерняваха. До този момент тя не бе имала никаква представа колко шумен би могъл да бъде един пожар – че пламъците могат да реват по-гръмко от лъв, че гредите виеха, докато се огъваха и падаха, че стъклото пищеше, докато се топеше. Фейра стоеше и гледаше като хипнотизирана тази странно красива и същевременно ужасяваща гледка, неспособна да отвърне очи, въпреки че от летящите наоколо въглени очите бяха започнали да я смъдят. Вече не можеше да стори нищо, за да спаси дожа, макар донякъде да се успокояваше, защото бе видяла, че камерленго се втурва към него. Но градът – градът вече беше друго нещо, защото именно той бе изложен на огромен риск. Би могла да се обърне и да хукне през площада с Анибале, но знаеше, че нито той, нито тя биха искали да бягат от това. Те бяха лекари, спасяваха хора, а сега адът около тях им пищеше да останат. По негласно съгласие Анибале и Фейра се насочиха към края на лагуната, за да помогнат за изгасяването на пожара, присъединявайки се към бързо оформяващата се верига за предаване на кофи вода.

Работата вече беше добре организирана от висок мъж с бяла коса и бяла брада. Дългата му пелерина бе почерняла и разпокъсана като на амбулантен търговец. Би могъл да бъде свещеник или отшелник, но организираше хората така, сякаш бе генерал, и подобно на най-добрите генерали не само даваше заповеди, но и бе пръв сред мелето, и най-близо до огъня. Следвайки сочещата му ръка, Фейра се подреди между Анибале и него и започна да помага за предаването на кофите с морска вода.

През тези предълги часове, докато мускулите на ръцете ѝ се огъваха и дланите ѝ се сдобиваха с мазоли, тя започна да се възхищава на човешкия дух, въплътен в колоните венецианци, които се бяха появили от всички краища на града, за да помагат. Докато усилията за удържане на пожара набъбваха, съдовете, които минаваха през изтощените ръце на Фейра постепенно се променяха – имаше не само кофи, но и кани, нощни гърнета и дори една детска вана. Пожарът, неописуемата драма, която се разиграваше пред очите ѝ, докато огромният бял дворец гореше, се бяха свели до тези скромни домашни съдове, които тя държеше в ръце – тя вече познаваше тези хора чрез техните напукани гарафи и чаши за кръщене с имената на децата им, изписани по стените.

Докато безкрайната нощ продължаваше, Фейра едва не заспа там, където си беше, с лице, зачервено от неописуемата жега. Птичата маска отдавна я нямаше, изгоряла или може би стъпкана – никога нямаше да узнае. Краката ѝ се бяха превърнали в ледени блокове от студената вода, която падаше върху тях от кофите и съдовете. Но въпреки всичките им усилия пожарът като че ли напредваше. Накрая белокосият им генерал се обърна и изрева:

– Пожарът ще стигне до Базиликата! Трябва да съборим монетния двор! Бързо, хора, при мен! Донесете чукове и тарани!

От този момент нататък нощта прие нов обрат. Изпълнени с екстаза на унищожението, мъжете нападнаха античните стени на старата Дзека – монетният двор на Венеция. Древните камъни започнаха да падат един по един под ръцете им, докато накрая под жълтеникавото небе зейна огромна празнота между сградите – пропаст, която пожарът не бе в състояние да прескочи.

Фейра се огледа отчаяно за Анибале и няколко пъти го зърна насред тълпата от мъже, обгърнат от пушека, с лице, черно като на мавър. А тя изхвърли пелерината си, организира жените на редицата за подаване на кофи и останали без мъже наоколо, те удвоиха усилията си. Между осигуряването на вода тя полагаше грижи и за ранени, когато можеше – малки изгаряния, пушек в белите дробове, дори една жена с кръв по главата – от небето бе паднала плочка от разтопено олово и я бе ударила.

След като се върна в колоната, тя не можа да не си даде сметка за иронията в цялата ситуация – бореше се с тези хора да спаси великата им златна църква, църквата с четирите бронзови коня, които излизаха от галерията и които в момента изглеждаха сякаш позлатени от пламъците наоколо. Като ги гледаше, вдигнали предни крака над пламъците, тя разбра, че това бе тяхно дело, че тази нощ градът се владее от червения сред тях. Но защо да спасява тези четирикраки демони? Че на всичко отгоре и свети Марко, чийто ден празнуваха гражданите днес, свети Марко, който си лежеше вътре, обгърнат в одеялото си от свинска плът? Нека си се готви там, да се превърне в главното празнично меню за своя ден! Ала въпреки всички тези мисли Фейра нито за миг не прекрати неуморното поемане и подаване на кофи, нито за миг не забави ритъма си.

На зазоряване се видя, че започват да побеждават пожара. След като бе погълнал огромна черна хапка от двореца, ненаситният огън като че ли бе задоволил глада си и се бе смалил до няколко незначителни островчета от пламъци. Големият храм и неговите коне леко димяха, но иначе бяха спасени. И когато денят посребри небето, слънцето се издигна над един съвсем друг свят. Всичко беше черно – дворецът, гражданите, та даже и от небето валяха черни сажди. Единственият друг цвят бяха червените листенца на розите, разпръснати наоколо, които вятърът подемаше в шепите си заедно с пепелта.

Фейра отпусна безсилно ръце, остави кофата в краката си и провлачи крака към ъгъла на църквата. Мъжете бяха започнали да се разотиват и тя се огледа отчаяно за Анибале. Видя го, облегнат на другия ъгъл на Базиликата. Беше превит надве, кашляше, лицето му беше посивяло като камък. Тя го завлече на едно по-чисто място, накара го да седне на една паднала колона и го огледа внимателно, докато той се опитваше да си поеме дъх. До този момент той нито за миг не бе излизал из града без маската си и лицето му винаги беше закрито. А сега беше изложен не само на миазмите на града, но и на гъстия пушек. Пожарът бе потушен, дожът беше в безопасност (или поне така се надяваше тя), а Такат беше мъртъв. Значи бе дошъл мигът да си тръгват. Тя протегна към него ръка и каза:

– Да се прибираме у дома!

Анибале тъкмо се бе изправил с мъка, все така онемял и със свистящи гърди, когато откъм Рива дели Скиавони се появи човек, след когото се носеше дим като на комета, втурна се към високия отшелник и спря в краката му.

– Томазо – обърна се към него старецът и постави дългата си ръка върху повдигащото се рамо на човека, – успокой се! Пожарът е овладян. Победихме!

– Ни най-малко! – изрече едва поемайки си дъх мъжът в почернялата от сажди ливрея. – Пожарът погълна Пиомби и затворниците до един се сготвиха по килиите си като птици във фурна, а сега пламъците лижат оттатъшния бряг на Мерсерия, търговската част.

– Риалто! – извика белокосият старец и хукна напред, следван от всички, които все още имаха сили да вървят.

Фейра се обърна към Анибале.

– Паладио! – изкрещя.

Хукнаха след тълпите покрай Базиликата. Фейра хвърли един последен поглед на бронзовите коне. Те блестяха, като че ли загрени в пламъците, и четирите с вдигнати копита за бой, с разтворени червени уста, като че ли Базиликата беше огромна позлатена колесница, която те дърпаха с демоничната си сила. Техният храм бе останал незасегнат от огъня. Конете бяха спасили своето.

Тя им обърна гръб. В момента най-важното бе да спасят архитекта, чиято къща на кампо "Фава" беше точно на пътя на огъня. Хукнаха през пазара, който днес бе много по-претъпкан е хора заради празника. Докато бягаха, тя се обърна през рамо и видя как сергиите зад тях горят весело, стоката на стъкларите препуква и избухва, разпръсквайки разтопени парченца многоцветно стъкло по плочите наоколо.

Преди да стигнат до стария мост, тя и Анибале се откъснаха от тълпата и се втурнаха към малкия площад с къщата със златния пергел над вратата. Димният саван ги следваше подобно на сянка на демон. Фейра започна да удря с юмруци по вратата, а когато на прага се появи готвачката, заговори тя, защото Анибале все още не можеше да си поеме дъх.

– Корона Кучина! – извика младата жена. – Бързо събудете цялата къща и изведете хора на безопасно място! От снощи в центъра има голям пожар, който тръгна насам! – вдигна ръка, за да прекрати предварително неизбежния порой от въпроси на готвачката и добави: – Господарят ти тук ли е?

– И той, и Дзабато са тук.

Фейра я избута настрани и се насочи право към кабинета, пътя до който помнеше много добре. Завари Паладио в обичайната му поза, приведен над чертежите си в съвещание с Дзабато – двете побелели глави една до друга така, както често ги бе виждала. Внезапно се изпълни с твърдата непоколебимост, че тези двама мъже на всяка цена трябва да бъдат спасени. Те вдигнаха едновременно глави при появата ѝ, очевидно стреснати.

– Фейра? – сбърчи тъмните си вежди Паладио и очите му се стрелнаха покрай нея и към прага на вратата. – А този кой е?

Фейра си даде сметка, че архитектът всъщност никога не бе виждал лицето на Анибале. Анибале прекрачи в стаята и най-сетне проговори:

– Аз съм вашият лекар и съм дошъл да изпълня задачата, с която съм натоварен. В двореца на дожа избухна пожар, който вече е тръгнал през Мерсерия в посока на "Риалто"!

Паладио се задвижи изненадващо бързо. Грабна голяма чанта от мека кожа, чието подрънкване издаде наличието на инструменти. Неговите инструменти.

– Дзабато, изведи хората ни през Академия!

Чертожникът му. Се изправи и извика:

– А вие къде отивате, господарю?

Вече насочил се към вратата, Паладио отговори:

– Ако пожарът премине моста "Риалто", ще изгори и другата половина на града! Налага се да съборим моста!

И пое бързо навън.

Фейра и Анибале едва успяваха да следват Паладио, докато той вървеше бързо пред тях през малките улички.

Не след дълго в тъмнината пред тях изникна прочутият мост – огромна черна арка: на фона на шафраненото небе от дървени дъски, издигащи се над каменните пилони. На фона на пушека Фейра различи високата фигура на отшелника, издигаща се безстрашно насред суматохата, който организираше хората с кофите да бъдат в готовност за гасене на пожара и дори караше децата да тъпчат случайните въглени, довени насам от вятъра.

Паладио отиде право при отшелника и заговори, размахвайки бързо ръце и сочейки към моста. Фейра не успя да чуе почти нищо от разговора им заради пращенето на дървените дъски наоколо, но после архитектът се обърна към тях и извика:

– Докторе, с мен! Фейра, през моста при останалите!

Фейра не помръдна от мястото си. По тялото ѝ преминаха тръпки на грозно предчувствие.

– А вие какво ще правите? – изкрещя.

Паладио остави с трясък кожената си чанта на плочите, извади оттам едно длето и го подаде на Анибале. А лично той сграбчи един тежък чук.

– Най-важното е да свалим носещите пилони! – отсече. – Успеем ли, целият мост ще се срине!

Без повече маене двамата мъже влязоха във водата и атакуваха моста отдолу, още докато по него продължаваха да минават жени и деца, търсещи спасение на другия бряг. Двамата мъже започнаха да чукат и да отделят камъните, но пожарът бързо напредваше. Отшелникът бе разпоредил на мъжете да съборят малката редица дървени бараки край брега, ала огънят скоро взе превес. Тогава няколко от мъжете, включително и високият отшелник, влязоха във водата, за да помагат на лекаря и архитекта. Фейра прехапа пръсти от притеснение – толкова силно, че по едно време видя, че кървят. После изведнъж чу как мостът започва да стене, след това да скърца и ето ти ново притеснение – да не ги затрупа! Пред себе си виждаше отражението на пламъците, което превръщаше водата в огнен ад, но не се обърна да бяга. И когато носещите греди на моста най-сетне поддадоха и арката отгоре се наклони на една страна, слънцето вече бе високо в небето. Тогава Фейра не издържа, нагази и тя във водата и измъкна оттам двамата ѝ любими мъже със сила, която не знаеше, че притежава. И когато огромната структура от дърво и камък започна да се срива, да се руши и да пада във водата, откъм насъбралите се на другия бряг хора се понесоха ахкания и писъци – защото загубата на този емблематичен за града им дървен мост бе същинско бедствие за всички граждани.

Фейра се запита какво ли е означавало за Андреа Паладио да разруши нещо, когато главната му цел в живота бе да строи. Но когато старецът излезе на брега и изправи гръб, не всички от пламъчетата, които блеснаха в очите му, бяха отражение на големия пожар. В изражението му се долавяше някаква особена, неподозирана наслада.

– Онова, което е разрушено, винаги може да бъде построено наново! – изрече той и се усмихна.

Анибале се измъкна от водата, застана до тях и изрече:

– Хайде да вървим! Да се махаме оттук!

След като оставиха Паладио по живо, по здраво в дома му, до който пожарът вече не бе в състояние да стигне, Фейра и Анибале затътриха крака по посока на Рива дели Скиавони и своя дом. Със зачервени и помътнели очи, със сплъстени от пепел коси и почернели от сажди ръце и крака, те се запрепъваха сред въглените и розите по земята.

Пред разрушения дворец на дожа един художник вече бе изнесъл триножника си, подготвяше платното и палитрата си и изливаше боите си. Докато двамата лекари минаваха покрай него, той вече бе започнал да рисува с въглените си с бързи, яростни жестове, за да улови неповторимата естетика на унищожението.

В клетката в подножието на камбанарията Лъвът на свети Марко се бе превърнал в обгорен и пушещ скелет. Приклещен, както и приживе, между почернелите пръчки на своя затвор.

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Фейра се загледа в пазача Бока, който се въртеше и стенеше в леглото си в малката къщичка.

– Какво се е случило с него, Салве? – попита тя.

Джуджето стоеше както винаги в сянката на комина. Отказваше да говори, докато докторът беше в стаята. Анибале се чувстваше крайно некомфортно през целия ден. Не стига че бе изтощен от безсънието, с напълнени с пушек дробове и е въглен в храчките при всяко плюене, но и към всичко това се добавяше и усещането за голота поради липсата на маската, особено тук, на острова. Неизбежните обяснения, които щяха да последват, съзнанието, че щеше да му се налага да търпи захласнатите по него погледи на съгражданите му тук – особено на жените, го правеха още по-груб от всякога. Тъй като се опасяваше, че първият потърпевш от безмилостния му език ще бъде Салве, Фейра се обърна към него и рече:

– Върви си почини! – очите му се затваряха и тялото му се поклащаше безсилно. – В такова състояние не можеш да бъдеш от полза за никого!

Без да каже и думица, той се обърна и излезе. Миг след това Салве излезе от сенките си.

– Какво се е случило? – обърна се към него мило Фейра.

– Доктор не тук? – започна да оформя с мъка думите Салве. После посочи към болния си баща и рече: – Той дърпа вода. Занесе я в тедзон.

Едно от задълженията на Бока беше да вади вода от кладенеца с лъва и книгата, да я носи до болницата и да я оставя на прага. Фейра се вцепени от грозно предчувствие.

– И после какво? – попита тихо.

– Занесе вода вътре.

Фейра въздъхна безсилно. Вместо да остави водата пред вратата, както му беше заръчано, Бока бе прекосил димната стаичка и вратите и бе влязъл при пациентите, за да им даде вода. Акт на суета или акт на милост – сега вече нямаше никакво значение каква бе причината, защото това бе достатъчно, за да го зарази. Тя обърна дланта на пазача, за да види пръстите му. Бяха черни. Тръгна да буди Анибале.

Чувстваше се ужасно, че в настървеността си да защити жителите на острова с нейната териака бе пропуснала да даде от отварата си на бащата и сина в не толкова далечната къщичка на пазача. Когато Бока бе настанен в тедзона и тя се увери, че леглото му е удобно, се запъти обратно към къщичката на пазача. Салве се бе скрил отново в сенките си и наблюдаваше безизразно огъня, като че ли не знаеше какво да прави. Сърцето на Фейра се изпълни със съчувствие към него, защото го виждаше такъв, какъвто е – дете без майка, а сега му предстоеше да изгуби сигурно и баща си. Отпусна се на пейката в другия край на огъня, където обикновено седеше Бока.

– Добре е? – обади се сянката.

– Долу-горе – отговори предпазливо Фейра, защото не искаше да лъже. Треската на Бока бе много силна и надали щеше да изкара нощта. Тя почувства отговорност за момчето, което сега оставаше без никаква надница. Бръкна в пазвата си.

Монетата бе все още топла от дългия си престой до сърцето ѝ. Още преди да напуснат опожарения град, бе плъзнала мълва, че дожът е жив и че ще се обърне към народа на залез-слънце, след като си почине. А тя бе помогнала за осуетяването на втората част от плана на султана и бе върнала назад червения кон. Сега щеше да стори всичко по силите си да спаси Бока и неговия нещастен син. Вдигна дуката към светлината и се загледа в образа на дожа. Колко странно, че прачичо ѝ бе стоял през всичкото това време до сърцето ѝ, а тя не бе успяла да го зърне дори веднъж. Подаде монетата на Салве и каза:

– Това е за теб, защото, докато баща ти не оздравее, няма кой да се грижи за теб. Но не се тревожи!

Джуджето пое дуката от другата страна на огнището в безформената си ръка. Монетата едва успя да легне в дланта му. Очите му станаха кръгли като нея.

– Защо… даде… това?

– Искам да се грижа за теб. Довечера ела при мен. Ще ти направя специална отвара, за да не се разболяваш.

После, останал сам в портиерската къщичка, Салве започна да върти дуката в ръката си. По едно време го вдигна към устните си, слушайки думите ѝ как отекват в обезобразения му череп.

Когато тази вечер Фейра отвори вратата на къщичката си, очакваше да види на прага Анибале. Напълно бе забравила, че бе поканила Салве, така че сега сведе поглед, за да посрещне госта си.

Покани го топло в къщичката си. Той не бе идвал тук от времето, когато я бе ремонтирал, което щеше да рече от времето на нейното пристигане на острова преди близо година. Сега той се огледа, за да се увери, че работата му е била качествена, и тя внезапно почувства, че не се бе държала към него достатъчно приятелски. Покани го да седне. Той не седна.

– Ти каза… грижиш се за мен.

– Да! Ето, вземи това – обърна се към работната си маса и му подаде стъкленицата, която бе направила този следобед с особена грижа, подсилена от чувството за вина. Вдигна шишенцето и уверено изрече: – Това ще те спаси от болестта на баща ти!

Той пое бутилчицата и за момент пръстите им се докоснаха. В неговите ръце обаче тя изглеждаше огромна. Джуджето започна нервно да я върти, като че ли събираше кураж.

– Ти грижиш се за мен – изрече, сякаш повтаряше катехизиса си.

Тя бавно кимна и отговори:

– Да, аз ще се грижа за теб.

– Ами ако… аз грижа се за теб?

Тя го погледна. И той отвърна на погледа ѝ, без да отвръща от нея прихлупените си неравни очи. За първи път тя забеляза, че очите му са калносини, като лагуната след буря. И постепенно осъзна, че всъщност получава предложение. Пое си дълбоко дъх с разтуптяно сърце. Печелеше време.

– Аз… благодаря ти, Салве, но… искам да кажа… ти дори не си

– Седемнайсет – изрече бавно той, едва оформяйки думата.

Фейра се опита да скрие изненадата си. За нищо на света не би могла да определи възрастта му. Уродливостта му придаваше младежки вид, но в други моменти разговорите им и неговите дърводелски умения ѝ бяха подсказвали, че той далеч не е дете.

Фейра се изпълни с толкова силно съчувствие към това същество, че очите ѝ се насълзиха. Значи през цялото време бе грешала. Той не е дете, а мъж. Мъж, приклещен в това обезобразено тяло. Припомни си хилядите дребни жестокости, които той вероятно е търпял от нейна страна всеки ден, миговете, когато се бе държала пренебрежително към него, времената, когато бе дотолкова потънала в мъката си по Анибале, че не му бе обръщала внимание. Вярно е, че понякога бе забелязвала, че Салве държи на нея, но си бе мислела, че той просто ѝ показва по този начин благодарността си, задето тя го защитаваше от грубостта на Колумбина Казон.

Ала сега разбра, че чувствата му към нея са по-дълбоки. Преди си бе мислела, че омразата на Салве към Анибале произтича от онова, което му бе причинила майката на доктора, но сега разбра, че и за това е грешала. Но не искаше нито да му се смее, нито да отхвърля грубо предложението му. Реши, че ако сподели с него чувствата си, ще пощади гордостта му.

– Съжалявам, Салве, но не мога – рече. – Обичам друг.

– Обичаш доктор – той вече знаеше.

И за първи път тя си призна истината:

– Да.

Но тогава видя колко ужасна грешка бе допуснала. Онова, което бе сторила, не само че не пощади гордостта му, но и разби сърцето му. Вместо просто да му откаже, тя сякаш бе вдигнала пред него едно кошмарно огледало, което му показваше какъв би могъл да бъде, ако пророкът пастир се бе отнесъл благосклонно към него. Защото сега беше зле, много по-зле от преди – много по-зле от времето преди птичата маска на Анибале да изгори в пожара. Сега, когато гледаше лицето на доктора, джуджето виждаше онова, което би могло да бъде, но никога нямаше да бъде.

Салве се обърна, но твърде късно, за да скрие от нея болката в очите си. Напусна къщата с наведена глава, стиснал в безформените си ръце малката стъкленица с териака.

Докато минаваше покрай кладенеца с лъва и книгата, Салве пусна бутилчицата с териака в неговата паст. След това пое към тедзона толкова бързо, колкото можеха да го носят късите му крака.

Ако започнеше да мисли много за думите, които му бе казала Фейра, те щяха да се увият около сърцето му като змия и да го стискат, докато не се пръсне, И тогава щеше да дойде смъртта. Затова сега се налагаше да се концентрира върху целта си. Искаше да отиде при единствения човек, който се бе грижил някога за него – защото въпреки обидите и ругатните си Бока се тревожеше за безформения си син, бе поставял месо в кривата му уста и дрехи върху гърбицата на гърба му. Той не го бе изоставил, както бе сторила майка му.

За да стигне бравата на болничната врата, Салве трябваше да се надигне на пръсти. В дългото помещение бяха останали само трима пациенти, осветени от мангала, в който горяха киновар и смирна. Зад втората завеса, която момчето дръпна, лежеше Бока. Салве застана до тялото на баща си и едва тогава позволи на сълзите в очите си да рукнат. Сега Бока не бе в състояние да го чуе, така че той можеше да говори, колкото си иска. Така Салве изрече първата дума, която се осмеляваше да каже пред баща си.

– Папа – каза и се заслуша как думата се разгъва в мрака.

А после легна тихо до все още топлия труп на баща си, прегърна го силно и зачака смъртта.

ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Фейра плака горчиво за Салве – така, както не бе плакала за никой друг свой пациент досега. Тя бе пренебрегнала и унизила Салве много повече от всички останали в краткия му живот – защото се бе сприятелила с него, а след това си бе взела приятелството, заменяйки го с друго. Щеше да бъде далеч по-добре, ако го беше оставила на мира, ако никога не се бе правила на приятелката, която така и не успя да му бъде. Затова сега изричаше името му отново и отново. Плака чак докато воалът ѝ не подгизна, а след това го подготви със собствените си ръце за погребението му до баща му. Целуна безформената му буза и хватката на смъртта се разхлаби, и скованата му доскоро длан се разтвори. В нея беше нейният дукат. Тя целуна и монетата, а после я върна обратно в корсажа си, където бе стояла толкова дълго.

След като покоси пазача и неговия син, чумата като че ли реши изведнъж да напусне острова. Новините от Венеция гласяха, че четири от шестте квартала също са чисти от чума. Фейра обаче подозираше, че пречистващият огън, за който говореше Такат, се бе обърнал срещу неговия план и всъщност бе прочистил отровите и мръсотиите, останали от мъртвите.

Докато тедзонът се изпразваше от последните починали или излекували се пациенти, Фейра започна да се пита какво ли бе подготвило бъдещето за нея и Анибале. Той нито веднъж не повтори предложението си пред нея, но тя би била доволна да остане и просто като негова колежка и приятелка. Но една болница не можеше да действа без пациенти. Напоследък на Фейра ѝ се случваше много по-често да предписва кора от бреза за зъбобол или пореч за схващане на краката, отколкото своята териака.

Един пролетен ден, когато се изкачи на стената Мурада, зърна във водите пред нея да минава висок кораб, порещ яркосините вълни. Фейра веднага позна, че това е кипърски морски съд. Внезапно слънцето бе закрито от облак и в стомаха ѝ се настани страх, подобно на камък. Търговията между Венеция и останалата част от света бе възобновена. Проточи врат напред и си представи църквата на Паладио на неговия далечен остров как израства към небето. Знаеше, че един ден, при това скоро, църквата щеше да бъде завършена, дожът вече нямаше да има нужда от Анибале и Републиката ще си поиска обратно острова.

На следващия ден, докато Фейра и Анибале засаждаха отново със семена гнездата в ботаническата градина, изпразнени след чумата, при тях се появи абатесата. Фейра се изправи, подпирайки кръста си, и абатесата и монахините ги наобиколиха. Анибале заби рязко лопатата си в земята и без да вдига очи, изрече:

– Тръгвате си.

– Да – отговори бадеса. – Вчера сестра Имакулата ходи до църквата "Мираколи". Кварталът вече е прочистен от болестта. Ще назначат нов свещеник на мястото на отец Орландо. Надявам се да бъде добър човек.

Анибале подсмъркна и рече:

– Хубаво. Ще ви извикам лодка. Бока… – и не довърши.

Абатесата кимна.

– Ние проведохме упокойна служба за душата му и за душата на сина му. А що се отнася до лодката, сестра Ана вече запали мангала за викане.

Анибале кимна и отсече:

– Ще ви изпратим.

Фейра се поколеба, несигурна дали е прилично да ги последва, но установи, че бадеса сама я подканва с жест. Двете с възрастната жена тръгнаха, хванати под ръка през обляната от слънце морава, а при портата абатесата се спря, загледана в изнизващите се една след друга сестри. Накрая бръкна в широкия си ръкав и връчи на Фейра тежка книга, увита в платно.

– В случай, че ти потрябва – рече и се запъти бързо към вълнолома, преди Фейра да успее да ѝ откаже. Тя не разви книгата – знаеше каква е.

При вълнолома сестрите започнаха да се качват една след друга на лодката с плоско дъно, която беше дошла. Накрая се качи и абатесата, но се обърна и извика:

– Доктор Казон, преди да поемем, трябва да ви кажа още едно нещо. Вчера сестра Имакулата е ходила да огледа и къщите на нашите семейства тук. Някои са все така залостени и в безопасност, но други се рушат или пък са превзети от скитници. Така че, ако вашата малка общност не се завърне в най-скоро време по домовете си, Републиката ще засели в къщите им други хора. Не забравяйте, че мнозина изгубиха домовете си по време на големия пожар!

Дори и без маската, изражението на Анибале бе неразгадаемо, когато попита:

– Съобщихте ли това на семействата тук?

– Но, разбира се! – възкликна абатесата и веждите ѝ почти се скриха под вимпела. – Хората не могат да живеят вечно тук! Дори и да можете да разделите морето, не можете да задържате водите вечно – допълни меко. – То все някой ден ще се върне на мястото си.

Фейра разбра посланието. Краят на техния странен болничен рай наближаваше.

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Единствено гневът на доктор Валнети бе силата, която му помагаше да върви напред, защото не бе останало почти нищо друго.

Неговият Сестиере делле мираколи – Кварталът на чудесата се бе превърнал в призрачен град. Половината къщи бяха празни, другата половинанатъпкани с умиращи. Не бе успял да продаде нито грам повече от своя Оцет на четиримата крадци и започна да пие от него всяка вечер заради алкохолното му съдържание, защото не можеше да си позволи вино. Бъчвичката гасконско вино, която щеше да спечели за най-малко смъртни случаи от чума в своя квартал, изглеждаше далечна като дъга, защото всяка вечер попълваше купища смъртни актове – това вече беше единствената му функция като лекар на този квартал.

И може би заради останалите съставки в отварата си той бе започнал да сънува странни, объркани сънища, до един фиксирани върху една мистериозна смугла дама в зелена рокля, която се въртеше пред очите му като джин от източна приказка. Събуждаше се с разяждащ стомаха"му глад, но без нито монета за хляб и нито един слуга, който да му донесе нещо. Бе похарчил последните си монети за алчния лодкар, на когото бе платил, за да откара дамата със зелената рокля на Карантинния остров, вече известен като Лазарето Нуово.

Островът на Анибале Казон.

През цялото време Валнети си знаеше, че зад тази работа стои Казон. Бе убеден, че онази чародейка бе творение на Казон и че именно тя субсидира болницата му със своята "териака". Затова сега главната цел в живота на доктор Валнети бе да изправи Казон и неговата вещица пред Съвета. Омразата бе мощна движеща сила, но за съжаление не можеше да се яде.

Затова, когато му предложиха една странна задача за злато, той с готовност прие.

– Саламандъра ли? Кой е Саламандъра?

Валнети бе принуден да си отвори вратата със собствените ръце, защото слугата му отдавна си бе заминал, отнасяйки сребърните му съдове за сметка на надниците си. Докторът сведе очи към дребното, неугледно момченце и зачака отговора.

– Саламандъра – започна момчето, сякаш вкусвайки странната дума – е легенда в "Канареджо". Оцелял от пожара, затова започнали да го наричат Саламандъра заради това и заради други негови гущерски качества, синьор.

– Например?

– Ами, първо е лющещата му се кожа, после живее във вана със зехтин като гущер в маслинова горичка, езикът му е разделен на две като на гущер и той

– Добре, ясно – прекъсна го раздразнено Валнети. – А ти виждал ли си го?

– Не съм. Обаче приятелят ми Лука го е виждал. Видял го е през прозореца. Бил ужасна гледка, с изгоряла кожа и страховити очи, черен като греха! Лука каза, че онзи му изсъскал като демон. Щото не можел да говори нашия език.

– Не говори венециански?

– Само няколко думи, синьор.

– Тогава как се очаква от мен да го лекувам? Махай се, губиш ми времето! – извика ядосано Валнети.

– Не, синьор, не го губя! – възропта момчето. – Той ни плаща, за да му купуваме хляб и риба. Но само на нас, малките – не иска да вижда около себе си големи хора. Да знаете само колко дена събирахме зехтина за ваната му! Трябваха му стотици бутилки, та изпрати всички ни по различни пазари на града. Освен това позволява на местните деца да влизат при него, за да го учат на венециански – или поне на онези от тях, които издържат да го гледат. Ясно е, че търси някого и затова иска да събере достатъчно думи, за да го намери. Някои от момчетата излизат с пълни джобове с монети, синьор!

Валнети тъкмо се канеше да затръшне вратата под носа на детето, когато една от последните думи привлече вниманието му.

– Монети ли? – извика достатъчно силно, за да заглуши къркоренето в празния си стомах.

– Чужди монети, но на захапване са като злато. Ето, виждате ли?

Докторът пое монетата от мръсната длан на момчето и я вдигна срещу пролетното слънце. Различните валути бяха една от любимите му теми и той се считаше за експерт в тази област. Монетата беше султани – османска монета, с халиф с тюрбан от едната страна, изобразен релефно. Около тюрбана се виждаха дребни белези от зъби, където някой бе захапал монетата, за да я провери. Момчето протегна отново мръсната си ръка и макар и неохотно, Валнети му я върна.

– Значи той ви дава тези монети, а? Този… Саламандър?

– Да, господине – дойде веднага отговорът. – Една за отиване и една, ако се върна с доктор.

– И къде се намира този Саламандър?

– В една от онези празни къщи, синьор, дето семействата ги напуснаха, когато отидоха на онзи остров. Точно до църквата на чудесата.

Валнети се замисли. Монетата може и да бе на неверниците, но златото си е злато. Грабна бастуна и шапката си и отсече:

– Води ме!

Дори и без водач, Валнети пак щеше да намери лесно къщата. Около нея, подобно на чайки, кръжаха малка армия местни деца, едновременно уплашени и любопитни. Къщата се намираше в сянката на църквата "Санта Мария деи Мираколи" – храм, покрай който той минаваше всеки ден. Ала днес имаше нещо различно.

Валнети повдигна леко клюна на маската си, като че ли звуците можеха да се миришат. Пеене. Сладкото песнопение на сестрите от ордена. Излизаше от високите прозорци на съседния манастир, за първи път тази година. Сестрите се бяха върнали. Валнети помнеше много добре, че Казон бе подкарал сестрите заедно с хората, за да насели острова си и да ръководи своята болница. Това означаваше ли, че болницата на Казон е вече затворена? При тази мисъл песента зазвуча в главата му като химн на победата.

Едно от по-високите хлапета очевидно охраняваше вратата с изпънат като ръжен гръб. Когато зърна Валнети и неговия дребен водач, той отвори вратата със зловещо изскърцване и пред очите им се разкри непрогледен мрак. За момент настъпи пълна тишина, а после от мрака покрай клюна на Валнети профуча златна монета. Момчето, което го повика, хвана монетата и побягна. Окуражен от златото, Валнети прекрачи в мрака.

В продължение на няколко минути не виждаше нищо. Продължи да крачи напред, заобиколен от отблъскващи миризми и неизвестни паразити, които хрускаха под краката му. Някъде в стаята пред него нещо дишаше трудно, накъсано. Малко след това Валнети зърна гладка повърхност като от езеро, която се раздвижи и постепенно се превърна във фигура. Докторът бръкна в джоба си за кутийката с огниво и запали с разтуптяно сърце. От онова, което видя, едва не изпусна огнивото.

Пред него имаше вана, а във ваната човек – човек, който на пръв поглед изглеждаше като одран. Косата и веждите му ги нямаше, носът му се бе превърнал в две черни дупки. Обелената му плът беше с аленочервения цвят на демоните, които пируваха из фреските на съседната църква, но тук-там се бе покрила с бяло, където кожата му се бе опитала да се възстанови. Най-силно обгорели бяха гърдите му, изпъстрени с дупки като обстреляно от снаряди бойно поле. Мястото, където би трябвало да бъдат мъжките му части, бе милостиво скрито в зехтина – защото Валнети, който бе виждал какво ли не през дългата си лекарска практика, не би могъл да издържи още ужаси. Изгорелите крайници стърчаха от ваната като нокти на чудовищна птица, пръстите на ръцете и краката бяха разтопени от огъня и слети в неестествен брой, какъвто Господ никога не бе имал предвид. Но черните очи върху плешивата зачервена глава все така горяха – очи, които бяха толкова черни и които поглъщаха Валнети в толкова мрачна душа, че той за нищо на света не желаеше да поглежда какво има там.

Езикът на Саламандъра се движеше непрекъснато, за да овлажнява отвора, където някога са били устните му – език, който не беше нито дебел, нито розов, а черен и изострен като върха на ръжен, и който му придаваше още по-силно гущерско излъчване. Тук-там по изпосталялата плът стърчеше по някое и друго черно косъмче подобно на небрежно оскубана птица.

Този човек очевидно бе изгорял много лошо – толкова лошо, че бе цяло чудо, че е още жив. Пламъкът на огнивото безсъмнено развълнува неприятно създанието и Валнети с облекчение побърза да го изгаси. Моментално се почувства спасен от ужасната гледка, но все още не бе в състояние да я изтрие от вътрешния си взор.

– Помощ – рече то или по-скоро изръмжа. Думата излезе заваляна от изгорелия език, разтопените устни и нещо друго, намиращо се дълбоко в този човек, което някога трябва да е било акцент.

– Ами… искам да кажа… – запелтечи притеснено Валнети, – вземате правилните мерки – както винаги, когато се страхуваше от нещо, той прибягна до ласкателства. – Зехтинът е най-ефикасното средство против изгаряния.

Гласът му звучеше в собствените му уши подобно на писък на прилеп. Започна да отстъпва назад. С удоволствие би се лишил от таксата си, стига да можеше веднага да избяга от тази адска дупка.

– Трябва намеря зелена дама – заговори създанието от мрака неуверено, но достатъчно разбираемо.

Валнети се закова на място.

– Носи… смърт.

В очичките на Валнети проблесна искра. Възможно ли бе той и Саламандъра да имат една и съща цел?

– Тя ли е човекът, когото търсиш?

– Пътуване.

Валнети реши да си изясни ситуацията.

– Значи търсиш зелената дама, носиш смърт и трябва да си достатъчно добре, за да можеш да издържиш пътуването до нея, добре ли те разбрах?

Нещото във ваната кимна.

– Кажеш, убия теб!

Валнети се изхили презрително, защото Саламандъра едва успяваше да се надигне от ваната си, та какво остава – да го убие. Но създанието му изсъска от мрака и докторът усети в този звук нещо, което накара смехът му да замре на устата му.

– Мога да ти помогна – побърза да съобщи. – Знам къде е тази жена. Ще ти донеса стъкленица със сок от мак, който ще притъпи болката ти по време на пътуването. Мога да уредя носилка, която да те отведе до най-близкия канал, а там ще те чака лодка. Но ще ти струва… – зачуди се докъде може да си пробва късмета – трийсет султани!

Нещото пак кимна. Валнети се приближи колкото смелост имаше, за да съобщи на Саламандъра къде се намира зелената дама. Какъв късмет само – да открие това създание, което да му разреши най-големия проблем! Колко удобно да остави Саламандъра да се погрижи за зелената вещица и да я убие! Колко по-лесно, вместо да минава през цялата процедура по обвинение на Казон чрез Здравния съвет! Въпреки физическата безпомощност на Саламандъра Валнети изобщо не се съмняваше, че съществото няма да си позволи да умре, докато не изпълни задачата си. Очевидно това бе единственото нещо, което държеше това заприличало на въглен тяло живо.

Валнети напусна с пружинираща походка къщата, за да уреди нещата, които обеща. Този Саламандър му бе предоставил възможност да победи Казон и неговата магьосница без да си цапа ръцете, при това с освежително малко бюрокрация. Бюрокрацията беше една от най-досадните и неприятни черти на иначе красивата им Венеция.

ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА

Заминаването на сестрите беше първото от множество последвали сбогувания с Лазарето Нуово. Едно по едно семействата се връщаха по домовете си, за да поемат отново нишката на живота си във Венеция и в Квартала на чудесата. Само семейство Трианини продължаваше да си седи в малката къщичка на острова, при това по много особена причина.

Абатесата бе изпратила съобщение за малко местно затруднение. Къщата на семейство Трианини, намираща се точно до църквата, била в момента заета. Фейра започна да разпитва сестра Бенедета – монахинята, която донесе съобщението, още докато жената завързваше лодката си на вълнолома.

– Би трябвало да се очаква, нали така? – попита момичето. – Пожарът остави без дом мнозина, така че не можем да обвиняваме семействата, че си търсят подслон.

– Само че не е семейство – отговори делово монахинята. – Това е един демон. Доколкото разбирам, огнен демон, който е приел формата на гущер.

Фейра отстъпи крачка назад, оглеждайки лицето на сестра Бенедета за признаци, че се шегува, но изражението на монахинята бе напълно сериозно. Тя сви широките си рамене – демоните бяха част от работата ѝ.

– Ще наблюдаваме, ще чакаме и ще се молим, и ще изпратим съобщение, когато успеем да прогоним демона гущер от къщата. Но дотогава семейство Трианини трябва да чакат, най-малко седмица.

Фейра прие с облекчение вестта за забавянето на отпътуването на приятелите ѝ, но то бе придружено и от едно дребно, тайно безпокойство. Понякога се питаше какво ли ще стане, когато двамата с Анибале останат сами на острова.

Тази нощ тя отново го сънува. Сънува горещината му, тежестта му върху нея – задушаваща, чувствена. Събуди се, плувнала в пот и задъхваща се, сякаш някой бе поставил ръка върху устата ѝ и не ѝ позволяваше да диша. С потта дойде и срамът. Фейра стана от леглото си и слезе тихо на долния етаж, където огънят все още гореше. Видя Библията, която абатесата ѝ беше подарила – лежеше все така върху полицата на камината, където я беше оставила. Не желаеше да вижда тази книга в къщата си, но сърце не ѝ даваше да изгори подарък, поднесен ѝ с такава доброта.

В Константинопол името на Бога се считаше за свещено. Написано върху хартия, дори самата хартия, пък била тя и откъснато ъгълче от ръкопис, автоматично придобиваше свещена стойност. Тъй като хората носеха често подобни хартийки из гънките на дрехите си, не бе необичайно да ги изгубят по улицата и гражданите на Константинопол ги вдигаха и ги прикрепваха по стените. Именно поради тази причина някои от стените на сградите в по-натоварените улици на града бяха почти изцяло покрити с името на Бога. Затова Фейра нямаше никакво желание да гори Библията – въпреки че богът, за когото се говореше там, не беше нейният, тя се страхуваше да извърши подобно светотатство.

Изведнъж ѝ стана ужасно горещо и тя излезе в нощта така, както си беше – в дългата си риза. Земята под босите ѝ крака беше студена и тя усети така чаканият хлад да прониква на тръпки през кожата ѝ. Небето бе осветено от дебела пролетна луна, достойно съперничеща на слънцето, небесният свод бе обсипан със звезди и всяка отделна тревичка в краката ѝ се виждаше така, сякаш беше ден.

Тръгна през зелената морава към тедзона. Дългата ѝ риза се влачеше сред росата, попиваше я и постепенно натежаваше. Луната осветяваше изцяло обширния атриум на празната болница и призраците на онези, които Фейра бе лекувала, се разлетяха при появата ѝ. Както и през всеки друг ден, така и сега тя видя на стената край вратата изписаните графити. Буквите като че ли проблясваха под лунната светлина, показвайки ѝ отново познатия османски кораб и калиграфията, които някога бяха такова успокоение за душата ѝ.

Надписите по стените разказваха за някогашната търпимост към многобройните народи, които идваха, за да търгуват тук, за взаимно полезните връзки, за разменната страна на търговията. Онази Венеция е била истински врящ казан от националности, раси и религии, с цветове, многобройни като цветовете през призма, и Фейра можеше само да се надява, че е отминаването на чумата старата Венеция ще се завърне. Напоследък я гризеше усещането, че заедно с четирите коня султанът бе изпратил и пети – с прекратяването на търговията за толкова дълго време Мурад III сякаш бе срязал артериите, които поддържаха този град жив.

Фейра протегна ръка и докосна думата, която бе изписана най-ясно – Константинопол. Някога тази дума бе за нея символ на дома. А сега нейният дом бе на този остров.

На връщане Фейра погледна към къщата на Анибале. Беше тъмна. Къщата на семейство Трианини също беше тъмна. Всички къщички тънеха в непрогледен мрак. На нея обаче още не ѝ се прибираше и затова реши да се разходи до къщичката на пазача. Тя си седеше все така отворена, както беше вече дни наред – в сянката зад комина се виждаше столът на Салве.

Фейра излезе през портите и се насочи право към вълнолома, откъдето този следобед бе изпратила сестра Бенедета. Загледа се в лагуната, в сребърната лунна пътека върху водата, отвеждаща до хоризонта, където морето се срещаше с нощта. Докато си стоеше така и гледаше, пътеката бе прорязана от безброй последователни вълнички светлина.

Лодка. Фейра гледаше, незнайно защо напълно вцепенена, със сърце, туптящо в гърлото, осъзнала, че лодката се отдалечаваше от острова, а не се приближаваше. Впери очи в светлината на луната. В лодката се виждаше лодкар, но не и пътник. Но какво означаваше всичко това?

Фейра пристъпи напред и върху дървения вълнолом видя следи от стъпки. Но това не бяха стъпки на човешко същество. Единият от отпечатъците приличаше на копито с два пръста, а другият имаше три. Като на гущер.

Тя приклекна и докосна отпечатъка. Беше все още мокър и излъчваше някаква позната миризма. Натопи пръсти в него, вдигна ги под светлината на луната и разтърка палеца и показалеца си. После ги доближи до носа си и помириса. Миришеше на зехтин. Извъртя се бързо, все така клекнала, и се загледа в портата в стената. Странните отпечатъци продължаваха до портиерската къщичка и отвъд. Тя се изправи, но тъй като го направи твърде бързо, леко се залюля от виене на свят. Остана на място, за да дойде на себе си. Някой наистина бе пристигнал на острова. Някой, върху чиито отпечатъци тя в момента стоеше.

Фейра проследи отпечатъците пред портиерската къщичка, но в тревата изгуби следата. Поклати глава. Приказките на сестра Бенедета за демони във вид на гущери бяха объркали ума ѝ. Онова, от което имаше нужда сега, бе да се наспи.

Първото нещо, което видя, когато отвори вратата на къщичката си, бяха страниците от Библията, изтръгнати от книгата и разпръснати из цялата стая. След това зърна купчина дрехи върху дъските на пода – огромна пелерина, риза и бричове.

Накрая видя и самия демон – изпънал пред огъня одраното си тяло, като че ли излязъл от самите пламъци.

Фейра припадна на близкия стол. Когато отвори очи, ѝ се прииска пак да ги затвори. Вече виждаше, че нещото на пода е мъж, но без кожа и почти без плът. Той заговори – по-точно издаде някакъв подобен на говор звук, защото липсваха и устните му.

– Прости ми. Не мога да нося дрехи върху тялото си, нито обувки на краката си.

Гледката накара Фейра да си спомни за забранените графики на Андреас Везалий, обявени за дяволски от християнската църква, които двамата с Анибале обичаха да разглеждат вечер. Спомни си за труповете, представени без кожа, за да се видят и научат устройството и вида на мускулите и сухожилията. Съществото пред нея бе абсолютно същото, само дето вървеше и имаше очи на главата си. Това чудовище бе излязло от научна книга, но в обезобразената си ръка държеше книга на вярата – останките от Библията, която абатесата ѝ бе подарила.

Тогава Фейра разбра, че се намира в някакъв кошмар, защото разбираше перфектно езика на демона. Извърна глава и погледна към страниците с латински букви от свещеното писание, разпръснати из стаята ѝ.

– Ти ли направи това? – прошепна.

Нещото изглеждаше развълнувано от нещо и заклати аленочервената си глава.

– Не мога да го намеря. Опитах, но не мога!

– Какво не можеш да намериш?

– Белия кон. Еничарите са родени като християни. Баща ми беше командир на стражите в Искендерун и последовател на пророка пастир. Затова аз познавах тази книга на неверниците много преди да ме доведат в Константинопол и да приема светлината на истинския Бог.

Мъглата на кошмара ѝ бе пронизана от познато име.

– Но кой си ти?

Той насочи към нея своите ужасни очи без вежди и без мигли, горящи от останалите без кожа орбити с огън, който бе виждала и преди.

– Не ме ли позна? – попита нещото.

Тя бавно кимна и изрече внимателно:

– Познах те. Ти си Такат Туран.

В двореца на дожа бе видяла със собствените си очи как огънят плъзва по тялото му. Но как е възможно да е оцелял?

– Но… пожарът… Мислех си, че си загинал в пожара.

– Загинах.

Тогава тя приклекна, ужасена от страданието му.

– Какво би те облекчило поне малко? – но тогава си спомни отпечатъците по вълнолома и извика: – Зехтин, нали?

Нещото кимна.

– И. Един доктор ми даде сок от мак.

Фейра протегна ръка към медицинския шкаф, опитвайки се да не диша, защото плътта му вонеше на разложение. Наля от черната отвара директно в устата му и макар част от нея да се изгуби по обгорените му бузи, друга част той все пак успя да глътне. Това като че ли му даде малко сили.

– Искам да те помоля за услуга – каза.

– Мен?

– Умирам.

Моментът не бе подходящ за лъжи, затова тя потвърди:

– Така е – и внезапно цялата картина се подреди в съзнанието ѝ като мозайка. – Четвъртият кон е Смъртта!

– Да. А сега аз ще го приветствам очи в очи.

Но този път тя реши да изкопчи колкото е възможно повече информация.

– Не става въпрос само за твоята смърт, нали? Има много повече. Първият кон, черният, беше Чумата. Баща ми я докара с кораба си. Вторият кон – червеният, беше Огънят. Смъртта обаче е четвъртият кон, бледият. Какво е третият кон?

Той мълчеше, затворил очи. Тя продължи да настоява:

– Какво е белият кон?

– Няма време. Жребият е хвърлен. Но трябва да те помоля за една последна услуга. Искам да изпратиш костите ми обратно в Константинопол. Трябва да бъда погребан сред правоверните, за да си взема наградата в рая. Обещаваш ли?

Този път обаче Фейра беше безмилостна.

– Кажи ми за белия кон! – изрече с глас, студен като камък. – Първо ми кажи за него, иначе ще те заровя под камъните на църквата! Тук, съвсем наблизо, има храм на свети Вартоломей – приведе се над демонското му лице и изсъска: – Кълна се, че ще повдигна плочите и под самия олтар, ако трябва, и ще те заровя под тях! Кажи ми веднага! Белият кон – какво е? Какво още трябва да сполети Венеция?

– И ако кажа? – изгъгна той, губейки пак сили.

Тя се насили да говори по-меко, когато каза:

– Ще поставя костите ти в специален сандък и ще ги изпратя… – замисли се. Не на султана, защото той надали щеше да погребе с почести този човек, който бе дал живота си за него. – Ще ги изпратя на Хаджи Муеа, главният лекар на Топкапъ сарай! – отсече уверено. – Той ще ги предаде на свещениците и ще ги накара да се молят за теб и да те погребат при правоверните. А сега ми кажи за белия кон!

– В Топкапъ сарай има една зала – започнаха да редят подобията на устни. – Личната зала на султана. Видях я веднъж, когато получавах заповедите си. Там има мраморен под, изписан с картата на седемте морета и на всички земи.

Търпението на Фейра беше на привършване. Очевидно бе, че мисълта на Такат започваше да се отнася, както тя бе виждала често при умиращите.

– Има си много флотилии с кораби… нашият господар… да, излети от много метали – продължи още по-несвързано гущерът. – Корабите са високи до коляното му. И той може да ги движи, точно както Аллах движи смъртните с ръката си.

Фейра стисна зъби – не му оставаше още много време. Прекосяването на лагуната очевидно бе отнело и последните му сили. А само като си представи какво ли му е струвало да понася солените морски пръски по оголената си плът, тя потрепери. Сега обаче го сграбчи по мазните рамене и го разтърси, впивайки пръсти в мускулите му.

– Остави ги металните кораби! Кажи ми, бързо и ясно!

Той извърна кошмарните си очи към нея и прошепна:

– Белият кон е Войната!

Фейра замръзна на място. После го подкани с леко кимване:

– Продължавай!

– Планът на султана беше да отслаби града чрез чумата и пожара. Първите коне бяха само предвестниците. Сега, с пролетния прилив той изпраща армада, за да превземе Венеция. Това ще бъде най-голямата морска битка, виждана някога. Дори Лепанто ще бледнее пред нея!

Фейра виждаше каква болка изпитва, когато говори – остатъкът от устните му беше изпънат силно над почернелите и изпочупени зъби в постоянно озъбена усмивка – но се налагаше да разбере всичко.

– Кога?

– Атаката ще започне в двайсет и деветия ден от майис. Този ден има голямо значение за султана заради събитията от 1453 година.

– 1453-та ли? – смръщи се Фейра.

– Може би знаеш деня по-добре по нашия календар – 857 година.

Фейра бавно издиша. Всички турски деца научаваха тази дата още в първите класове в училище – денят на най-големия триумф на Османската империя над Западния свят.

– Падането на Константинопол – изрече тихо.

Но към този момент нещото можеше вече само да кимне.

– По християнския календар тази съдбоносна дата се падаше след две седмици. Значи се налагаше тя да се намеси още веднъж, за да спаси Венеция от последното изпитание.

Но за Такат Туран вече нямаше спасение. Тя му даде още отвара от мак, но той бързо отпадаше и вече нямаше сили дори да задържи течността между останалите си без устни уста. Фейра намаза обгореното му тяло, но с умирането на огъня в камината си замина и той – сякаш Саламандъра не можеше да живее без своите пламъци.

Фейра грабна една лопата, отиде до кладенеца, където пръстта беше най-мека и собственоръчно изкопа гроба му. Уви Такат в собствената му пелерина и с влачене го отнесе до дупката, където просто го изтърколи чрез дрехата. Докато покриваше тялото му с пръст и миризмата на торф постепенно поглъщаше вонята на изпечената му плът, пръстенът на майка ѝ излезе изпод бандажа ѝ и се измъкна от панделката си.

Сред сивата светлина на зората тя започна да върти пръстена, докато накрая отгоре се озова третият кон. Загледа се в красивото му бяло тяло, изваяно майсторски в кристала. Усети, че някой я наблюдава. Каменният лъв на кладенеца я гледаше над книгата си. Фейра остави пръстена и му заговори:

– Ти знаеше ли, че ще стане така? Предвиждаше ли го?

Лъвът мълчеше.

– Е, в такъв случай пази и тази тайна!

И изпълнена от внезапен гняв, тя заби лопатата дълбоко в пръстта и се изправи трепереща до нея. Когато се върна в къщичката си, изобщо не погледна покритите със зехтин дъски. Събра разпръснатите страници на Библията и започна да ги разглежда, докато накрая не откри "Откровението на Йоана", което си бе отбелязала още първия път.

"Тогава се появи друг кон, снежнобял. Яздещият на него бе получил силата да отнеме мира от земята и да накара човеците да се избиват един друг. На него му се даде голяма сабя."

Запъти се към огнището с намерението да хвърли страниците върху тлеещите въглени, но се спря и ги пъхна в една пукнатина над лавицата. След това се насочи към раклата под прозореца. Бе прибрала тук зелената рокля, като преди това бе впръскала малко камфор между гънките ѝ против молци. Бе си мислела, че никога повече няма да ѝ се наложи да я облече, но се оказа, че бе грешала и за това – както бе грешала вече толкова много пъти, че с нападението на султанските коне е свършено.

Докато зората пъплеше, Фейра се облече внимателно, приглади роклята по тялото си, нави косата си на пръстите си и я вдигна нагоре във венециански стил. Защото, когато слънцето изгрееше на хоризонта, тя трябваше да отиде във Венеция при Андреа Паладио.

Бе настъпил моментът за среща с дожа.