Венецианският договор

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Анибале не отрони и думица през целия път с гондолата до Фондамента Нуове. Не отрони и думица, докато подаваше на Фейра ръка, за да я качи в по-голяма лодка, с весла. Единственото, което изрече, бе да даде указания на лодкаря за посоката. Мълчеше, разяждан от гняв, че бе допуснал да бъде надхитрен два пъти за една седмица. Това беше чувство, с което той нито бе свикнал, нито харесваше.

Чудеше се какво ще прави, за бога, с това момиче, но докато стигнат до Лазарето Нуово, вече се бе поуспокоил. Тя не се опитваше да го заговори – всъщност държеше се така, както изисква приличието, свела глава, с ръце в скута си, същинска статуя – една от онези дървени статуи на Дева Мария, които можеха да се видят във всяка църква на Венеция.

Анибале не бе свикнал с близкото присъствие на жени до себе си, или най-малкото, откакто бе починала последната от лелите му. Майка му се бе появявала от време на време в живота му, но тъй като той никога не можеше да разчита на това, предпочиташе да не говори за нея. Най-важната функция на една майка бе, разбира се, да бъде майка, а след като го бе изоставила, тя се бе провалила тъкмо в това. След изчезването ѝ историята ѝ бе станала толкова срамна, че той не можеше да събере сили дори да изрече името ѝ. Абатесата и сестрите на острова бяха единствената му женска компания, но те бяха практични и набожни, повечето от тях възрастни и със сигурност нито една красива. За разлика от тях външността на Фейра беше повече от обезпокоителна.

Подаде ѝ ръка, за да се качи на вълнолома наострова, а после бързо тръгна напред, без да я чака. Спря се едва пред голямата порта и ямата с поташ.

– Мини през това, внимателно! – изрече без много обяснения, защото знаеше, че ще бъде разбран.

Когато докторът влезе, завари верния Бока на пост. Без дори да опре, той промърмори през зъби:

– Само да си казал нещо! – отлично знаеше колко мръсен можеше да бъде хуморът на пазача. – Тя е моя прислужница, нищо повече!

Насочи се директно към средата на голямата зелена морава, а после спря и се обърна толкова рязко, че клюнът му едва не се сблъска със зъбите на Фейра.

– Как ти е името?

– Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.

– Къде си научила лекарския занаят?

– При Хаджи Муса, главен лекар на двореца Топкапъ в Константинопол.

– Била си му помощничка?

– Не, бях лекар! – поправи го натъртено тя.

Той замълча изумено, защото освен акушерките и селските врачки, които можеха да отърват някоя жена от нежелано бебе или да осигурят стъкленица с отрова за нежелан съпруг, жените и медицината не вървяха ръка за ръка по техните земи.

– Как се озова в дома на Паладио?

Момичето очевидно обмисли отговора си, преди да отговори:

– От един кораб. Баща ми беше морски капитан и той… разболя се от чума – говореше добре венециански с тежък, но всъщност не непривлекателен акцент. – После, когато стигнахме Венеция, аз се грижих за него, но той умря. После потърсих работа в къщата на архитекта и той ме нае.

Човекът птица не бе по изразите на съчувствие. Вместо това предпочете да отиде право на най-важния въпрос:

– И не си била заразена?

– Едва не умрях от чумата на борда на кораба, но бубоните ми се спукаха и оживях.

– Значи си била болна от чума, но си оцеляла.

– Да.

– А баща ти не.

Тя мълча толкова дълго, че той се почувства длъжен да каже нещо:

– Ще ти покажа острова. Не всичко е довършено, но засега системата работи доста ефективно.

Не беше много сигурен защо трябва да ѝ обяснява работата си, но все пак посочи към голямата сграда с широкия покрив в центъра на острова и изрече:

– Това е моята болница, позната като тедзон – не бе в състояние да скрие гордостта в гласа си, а след това продължи да ѝ показва останалата част от малкото си царство. Нямаше представа защо я развежда лично, губейки от безценното си време, когато можеше просто да я прехвърли на абатесата, както беше първоначалното му намерение. По някаква неясна за себе си причина мина много бързо и през гробищата. Предполагаше, че отново става въпрос за гордостта му, защото напоследък имаха доста смъртни случаи, достатъчно, за да го карат нощем да се върти, пълен с угризения относно ефективността на методите си. – Това са къщичките, където живеят семействата на заразените – добави, като я погледна странично. Но тя не направи никакъв коментар, просто оглеждаше загрижено къщите и се усмихна, когато видя деца, играещи на стълбите. Усмивката ѝ изведнъж го накара да забрави какво се канеше да каже, Тя тръгна пред него и попита:

– А това?

Анибале просто сви рамене и мина бързо през ботаническата градина, доволен от геометрично изрядните редици и квадрати и от трудещите се неуморно из тях монахини. Спря чак при кладенеца. Разказа ѝ за дъждовната цистерна и за седемте цикъла на филтриране на минералните соли и пясъка, които превръщаха венецианската вода в най-чистата градска вода в целия свят. Но забеляза, че момичето е вперило заинтригуван поглед в лъва със затворената книга, издялан в камъка.

– А онези сестри, в черните раса, са сестрите от Ордена на чудесата – допълни Анибале.

– Те помагат на пациентите, така ли?

– Не. Само аз влизам в тедзона. Те помагат на семействата, а на мен ми помагат да ръководя острова. Грижат се за градините, зареждат езерцата с пъстърви и други риби, перат, ходят до града за провизии, отглеждат кокошки и кози. Ще те оставя на грижите на абатесата. Можеш да се настаниш при сестрите и да им помагаш в ежедневната им работа – погледна я през маската си, право в голата плът на врата ѝ. За него нямаше никакво значение, че тя е туркиня, но бе наясно, че жените от тази култура ходят покрити с воали, затова не можа да не се запита какво ли ѝ е коствало да ходи толкова дълго непокрита. Освен това щеше да бъде облекчение това лице да бъде скрито – облекчение както за нея, така и за него. – Ако желаеш, можеш да забулиш лицето си – добави сковано.

Фейра се загледа в безизразните червени очи на маската, опитвайки се да отгатне какво се крие зад тях.

В Османската империя залагаха много на понятието ферасет – физиогномиката. То изхождаше от схващането, че човешкото тяло е облекло на душата, откъдето следваше, че чрез изучаването на физическите черти на човека е напълно възможно да отгатнеш характера и темперамента му. Но Човекът птица, създал това място, беше покрит от глава до пети, много повече дори от начина, по който тя някога се обличаше, а лицето му не беше нищо повече от един страховит клюн. Оставаше ѝ да го прецени само по речта и действията и да не забравя, че този човек ѝ бе предложил убежище – не само в географски, но и в духовен смисъл. Както ставаше ясно, тук най-сетне щеше да ѝ бъде позволено да покрие лицето си. Това беше първата проява на любезност от негова страна, която бе демонстрирал към нея.

Фейра се загледа в най-близката монахиня – наведена над лехата, тя копаеше. Пред лицето ѝ беше паднала проста дървена броеница, в единия край на която висеше кръстче от обикновен метал, проблясващо на слънцето. Беше същото като онова, което ѝ бе дала Корона Кучина и което Фейра все още носеше на роклята си – с миниатюрния пророк пастир, висящ от кръста. Сега тя откопча малката брошка с кръстчето от шала си и го хвърли в кладенеца. След това уви дантелата около главата си и се обърна към него.

– Ще помагам, но не на тях, а на теб! – отсече, обръщайки се към тедзона.

На Човека птица му бе достатъчен само един час, за да си даде сметка какъв късмет бе извадил с Фейра. Докато камбаните звъннат четири пъти, той вече я бе повикал при себе си.

– Много добре! – кимна. – От днес нататък ще бъдеш моя медицинска сестра!

Фейра не каза нищо. Това беше понижение от ролята ѝ в харема, но повишение от ролята ѝ на прислужница.

– Колко ти плащаше архитектът?

– Една секвина седмично.

– Тогава и аз ще ти плащам същото.

И ако Фейра си бе мислила, че е повишена, скоро разбра, че дълбоко се бе заблуждавала. Работата ѝ тук бе далеч по-обременителна от онази, която бе вършила в къщата на Паладио. Прекара първия си ден в смяна на подгизналите дюшеци на болните, в раздаване на храна и вода, в смяна на превръзките и лапите по многобройните хирургични шевове, които откриваше по всеки от пациентите. Бе впечатлена от някои елементи в организацията на тедзона, но като цяло болницата бе далеч от образцова. Вярно е, че Човекът птица бе постигнал чудеса с изолирането на пациентите, димната стаичка при входа го почистваше на влизане и на излизане, и бе осигурил относително удобни условия за живот на болните. Медицинските му шкафове бяха добре заредени, ботаническите му градини бяха плодородни. Провизиите от храна и вода бяха оставяни отвън от пазача. Но пациентите бяха поставени един до друг плътно като херинги в щайга и очевидно никой не се сещаше да се погрижи за умовете им.

От разговорите, които тя проведе с тях, ѝ стана ясно, че някои дори не съзнаваха, че близките им са само на няколко крачки от тях. Когато посвикна с обстановката, Фейра реши да въведе в крачка някои промени. Освен това болницата ѝ предоставяше възможност да си спечели още секвини, за да напълни жълтата си пантофка. Така, след като епидемията преминеше и Венеция отново започнеше да пропуска кораби, тя щеше да разполага с достатъчно пари, за да плати обратния си път до Константинопол.

През онзи първи ден, докато седеше с пациентите си в тедзона, тя забеляза турските надписи, изписани по стените с железен оксид. Те бяха само товарителници, описание на съдържанието и количествата на товарите като например коприна или подправки, мед или памук, но в момента ѝ звучаха като великите саги на османските поети. А имената на корабите, надраскани тук и там – имена, които "бе зървала по корабите на баща си, както и по други морски съдове още от детството си – в момента придобиваха за нея стойността и красотата на тугра[23] – златните калиграфски знаци на султаните.

И съвсем подходящо, на източната стена на тедзона имаше прекрасна рисунка на кораб от османски тип, точно като онзи, с който баща ѝ някога обикаляше моретата. Спомни си как като дете, някъде осемгодишна, стоеше на носа, върху който бе разположен Топкапъ сарай, и наблюдаваше с нетърпение пролива, за да зърне появата на бащиния си кораб. Носталгията я сполетя изведнъж, като удар в корема, и единственият начин, по който Фейра успя да успокои болката си, бе като си представи как жълтата ѝ пантофка се пълни със секвини, пантофката, която накрая щеше да я върне у дома.

Към края на този свой първи ден Фейра вече познаваше острова много добре. За нея нямаше забранено място – достъпно беше даже малкото гробище сред дивата растителност отвъд кладенеца. Понякога тя копаеше мълчаливо редом до сестрите, изпълнена с почит към онези, които си бяха заминали – двете религии сякаш събираха молитвите си, за да ги изпратят с достойнство. Вадеше вода за пациентите от кладенеца, където бе хвърлила кръстчето си, и всеки път се впечатляваше силно от бистрата вода. Гледаше каменния лъв и той също я гледаше, но колкото и да не беше за вярване, тук, на този остров, тя не се страхуваше от него. Устата на този лъв бе затворена като книгата му. А тя се страхуваше от разтворената паст – разтворената паст, която бе в състояние да получава отровни писма.

Не можеше да си представи кой всъщност я е издал. Знаеше само, че не е Човекът птица. А що се отнася до дома на архитекта, в него никой не знаеше истинската ѝ самоличност освен Паладио и Дзабато. Да не би пък Корона Кучина някак си да се бе досетила от лекарствата, които използваше, и от акцента ѝ? Не, подобно предположение ѝ се струваше твърде фантастично, за да е истина. И колко ли време щеше да отнеме на новините за нейното присъствие на този остров да достигнат до града? Ако камерленго и неговите стражи бяха твърдо решени да я открият, колко ли време щеше да мине, докато се сетят да претърсят и тук?

Фейра продължи да изпълнява задълженията си, като се стараеше да привлича колкото ѝ бе възможно по-малко внимание. Единственото място, където отказваше категорично да стъпи, бе църквата. Свети Вартоломей беше християнският светец, който бе дал името си на онова дърво от Дамаск, чиито спори бяха отровили майка ѝ, и тази причина натежаваше като че ли много повече от обичайната в решението ѝ кракът ѝ да не стъпва там.

Но точно колкото Фейра не желаеше да влиза в църквата, толкова и друг не желаеше да я допуска там.

– Тя не може да спи при нас! – отсече абатесата, след като бе изчакала появата на Анибале от болницата.

Той вирна войнствено клюна си, изтърси пушека от гънките на мантията си и макар вече да знаеше отговора, попита:

– Защо?

– Тя е неверница!

Анибале въздъхна. А идеята му беше толкова добра! Монахините се бяха приютили в митницата зад църквата, в която имаше обширно горно помещение.

– Но тя няма да живее в самата църква! – изтъкна. – Никога не съм предлагал подобно нещо!

– Това няма значение. Митницата се води прилежаща към църквата. Тя не може да живее сред нас! – не отстъпи абатесата. После докосна ръката му и допълни: – Аз ще бъда нейна приятелка. Ще се постарая да бъда самарянка, както ни е учил нашия Господ Бог. Както вероятно вече сте забелязали, дадох ѝ някои дрехи за главата и сандали за краката ѝ. Но тя не може да спи в нашата спалня, нито пък да влиза в църквата! Ако попитате нея, тя вероятно ще ви каже същото!

Докато слънцето залязваше, Анибале заведе Фейра до малката къщичка, която бе най-близо до църквата, но извън периметъра ѝ. Това беше същата къщичка, която бе пострадала от оръдеен огън, къщичката, която бе толкова разрушена, че не я бе сметнал за подходяща нито за някое от семействата, нито за себе си. Докторът не се впусна в никакви обяснения – преди да си тръгне, ѝ каза само, че на острова има един идиот, нямо момче, което може да ѝ помогне. После, когато прекоси моравата, изрева на Салве да вземе материали и инструменти, за да поправи покрива. Анибале забеляза, че Фейра наблюдава цялата сцена от входа на малката си развалина. Момичето го погледна, но нищо не каза.

Тази къщичка напомняше на Фейра за малката портиерска къщичка, в която бе изгубила баща си. Когато се качи на втория етаж, видя огромна кръпка небе, вторачено над нея, и разбра, че преди падането на нощта трябва да устрои леглото си долу. Завлече дюшека на първия етаж, но гледката на поставеното до каменната врата легло засили още повече спомена за смъртното ложе на баща ѝ. Под разрушените стрехи имаше даже гнездо на скорци. Тя внимателно го отдели от стената и го отнесе в близката горичка. Забеляза, че Човекът птица я наблюдава как пресича моравата с гнездото в ръце, но съзнателно избегна погледа му.

Когато се върна, завари леглото си преместено по-близо до камината, а завивките – прилежно сгънати. В камината бе стъкнат огън със съчки, подредени прецизно в конична форма, които вече пушеха като малък вулкан. На прозореца с избити стъкла бе опънато огромно парче платнище, което не пропускаше вятъра, а в сянката до комина стоеше дребно човече с разкривено, грозно тяло.

Фейра се постара да не го зяпа нахално. Главата му изглеждаше ненормално голяма в сравнение с тялото му, което му придаваше вид на гигантско бебе. Крайниците му бяха деформирани, но очевидно чевръсти, защото за краткото време, през което тя бе в гората, човечето бе постигнало много повече от нея самата за цял час преди това. Тя забеляза страха и почитанието в очите му, но пое внимателно малката му разкривена ръка в своята, погледна го право в очите и изрече:

– Благодаря ти!

От този момент нататък Фейра вече имаше приятел на този остров. През спокойните моменти в болницата тя се връщаше в малката си къщичка и правеше компания на Салве, докато той ремонтираше. Продължи да му говори и през следващите седмици, докато един ден, за нейно огромно изумление, той започна да ѝ отговаря.

– Докторът знае ли, че можеш да говориш?

– Не.

Тя бързо усети, че говоренето не му е навик. Забеляза, че той действително има някакво заболяване на долната челюст и на езика.

– А баща ти? – допълни Фейра.

Беше срещала пазача край кладенеца. Той се бе държал много любезно с нея, но на сто негови думи тя надали бе изрекла и една.

– Никога… не дава… възможност.

Да, Салве действително имаше беден речник, но със сигурност не беше идиот, както го бе описал докторът. Фейра започна да му помага и постепенно момчето се сдоби с много повече смелост в говоренето и с много повече думи. Но в компанията на баща си продължаваше да си бъде все така ням, а от доктора просто се криеше.

Човекът птица очевидно нямаше никакво време за малката човешка общност на острова – отношението му към Салве олицетворяваше цялостното му отношение към хората в къщичките. Беше си направил труда единствено да препоръча на всеки, който понася тютюн, да започне да пуши лула, и така мъжете и жените се разхождаха наоколо, всеки в своя личен облак пушек. Но с изключение на това докторът нямаше никаква връзка със семействата, поради което гражданите на острова получаваха вниманието му само ако се разболееха.

С течение на времето Фейра престана да се страхува от Човека птица, затова събра смелост да му постави този въпрос.

– Защо си довел тук и семействата?

В този момент Фейра се намираше точно до рамото му, до големия медицински шкаф на задната стена на тедзона. Зададе въпроса без никакво предупреждение. Анибале се сети за камерленго, който бе задал същия въпрос, и започна с рутинния отговор:

– Защото може да. Са инфектирани от миазмите на роднините си. Нали знаеш, ако трябва да изрежеш бучка Тази метафора не ѝ направи никакво впечатление. Прекъсна го безцеремонно:

– Поддържат ли връзка с тях?

– Какво?

– Семействата тук, близките – заговори бавно така, сякаш говореше на джуджето, – поддържат ли връзка с болните си роднини'?

– Разбира се, че не!

Тя го изгледа. Анибале си бе въобразявал, че след като лицето ѝ е покрито, на него ще му бъде по-лесно. Но все така бе принуден да понася онова, което мислено наричаше "погледа" ѝ. Кехлибарените ѝ очи се втренчваха в него – без осъждане или съжаление, а с по малко и от двете, и така "погледът" винаги го оставяше с усещането, че по някакъв начин я е разочаровал. Сега се почувства длъжен да се защити.

– Мислиш ли, че имам време за

– Аз имам! Сестрите от ордена също!

В рамките само на седмица тя бе уредила всичко. Бе демонстрирала голям интерес към едно писмо от Здравния съвет, което Бока му беше донесъл. Съдържанието – че всички нови лекарства, разработени за борба с чумата, както и съдържанието им, трябва да бъдат регистрирани в съвета – не я интересуваше. Просто се взираше в самата хартия над рамото му, докато той четеше, и го караше да се чувства неудобно заради близостта ѝ.

– Защо е толкова обезцветено? – попита тя. – И защо е това голямо бяло петно?

Той погледна към мястото, където сочеше тя. Писмото бе написано ситно и прилежно, очевидно от официален секретар, а самата хартия беше кафеникава като кокошка, с изключение на един дълъг правоъгълник на диагонал през текста, където хартията бе съхранила оригиналния си алабастров цвят и мастилото чернееше като катран.

– Защото е било опушено – отговори той. – Това е обичайна практика по време на чумна епидемия, за да не може заразата да преминава от един квартал в друг чрез пощата. Виждаш ли, има два печата – обърна писмото, за да ѝ покаже. – Единият е от изпращача, от другият, оранжевият, е от Здравния съвет – и посочи към двата восъчни кръга.

Това очевидно я заинтригува.

– А бялото място? Какво е?

– Това е мястото, където щипците са държали писмото над дима.

Така, само след седмица, тя вече бе въвела подобна система – опушваше писмата на роднините и ги връчваше на пациентите. Анибале я наблюдаваше как стои над болните, докато те четат писмата си, или пък чете на по-тежко болните лично, с по-грубия си венециански акцент. И за негово огромно изумление те се усмихваха, даже умиращите, а по начина, по който очите над воала ѝ се присвиваха, той виждаше, че тя също се усмихва. Постепенно установи, че тя познава всеки от пациентите по име.

– Номер едно има нужда от лапа – каза ѝ на минаване покрай нея.

Тя застана на пътя му, дари го с "погледа" и попита:

– Кой е номер едно?

– Онзи човек в края.

– Това е Стефано. Той е братът на Томазо!

– Томазо?

Тя пак го изгледа с онзи неин поглед и изрече саркастично:

– Номер петнайсет.

Той бе искрено изненадан.

– Мисля, че би било любезно от наша страна да ги сложим да легнат един до друг – каза тя.

Правеше и други промени, доста често без изобщо да го пита. Той си даваше сметка, че в нейните очи прекалява с хирургическите интервенции и реже пациентите без причина. Лично тя никога не посягаше към скалпела, освен в краен случай. Той ѝ заръча да пуска ежедневно кръв на пациентите, защото той отглеждаше пиявици в едно от езерцата край солните равнини и разполагаше с изобилие от тези животинки. Но тя погледна с отвращение движещите се в малкия буркан същества в тъмносиво и нито веднъж не посегна към тях.

Вместо това започна да изолира пациентите – не само от семействата им, но и един от друг. Закачи завеси между тях, за да им осигури по-голямо уединение – огромни парчета лен, натопени в камфор. Миеше и почистваше болните всеки ден и поощряваше семействата в къщичките да правят същото. Когато веднъж Анибале ѝ зададе въпрос защо го прави, тя цитира едно от наставленията на Мохамед: "Почиствайте себе си и Бог ще пречисти всички вас!". Накрая невероятното момиче успя да накара даже монахините да се подредят една след друга пред дълбокото езерце отвъд горичката, за да се потопят и изкъпят. Един ден, изживявайки истински шок, когато зърна свято алабастрово бедро да се показва над водата на езерцето по време на едно от редовните си бдения на стражевата кула на острова, Анибале се зачуди не на шега на отношенията между абатесата и Фейра. Двете жени се мислеха една друга за неверници, но бадеса[24] не само помагаше в пощенските услуги, които Фейра организира, но и постанови ежедневното миене като правило за своя орден. Анибале търпеше капризите на момичето – докато един ден тя не извърна топазените си очи към него и не произнесе скандалните думи:

– И на теб едно къпане няма да ти се отрази зле!

Фейра се зае да въведе също така и нещо, което тя наричаше диата – диета, здравословен начин на хранене.

Подканваше монахините да отглеждат колкото е възможно повече продукция, а в полето отвъд ботаническите градини прочисти ново място, специално за отглеждане на зеленчуци. Ореше градинката лично, само с помощта на джуджето. Почисти фурните под сградата на митницата, където спяха монахините, и ги организира денонощно да пекат хляб, като зареждаше пещите с клончета и листа от черница и орехови черупки.

– В Константинопол – заяви тя със съвсем сериозен тон на Анибале – ако изпуснеш къшей хляб на улицата, друг някой го вдига. Хлябът е свещен! Той крепи здравето и живота!

А абатесата, която трябваше да бъде убеждавана доста дълго, докато пусне Фейра в района на митницата, за да напалва пещите, беше чута с благодарност да коментира, че за първи път от седмици насам на сестрите им е топло през нощта.

Абатесата се оказа съучастничка в още една от промените, които Фейра наложи на острова. Момичето бе казало на Анибале, че в болниците на Константинопол е нещо обичайно и през деня, и през нощта да звучи музика. Някои от болниците дори разполагали със собствени оркестри. А после, с обичайната си експедитивност, само броени дни след като бе споделила с него тази информация, тя бе организирала сестрите да напяват псалми, мотети и химни на моравата или поне онези от тях, които бяха свободни от други задължения.

И музиката, която се носеше, невинаги бе свещена. Фейра разпитваше пациентите за любимите им песни. Измъкваше информация за предпочитаните от тях народни напеви, ако бяха по-възрастни, приспивни песнички, ако бяха все още доста млади, или по-груби моряшки закачки, ако бяха морски ветерани, и после организираше семействата им отвън, за да им ги пеят на безопасно разстояние от тедзона. Напяваше и самата тя, докато мереше пулса на пациентите – странни, монотонни, но приятни звуци, чийто ритъм ставаше все по-бавен и по-бавен. Запитана от него, обясняваше, че тези напеви регулират сърдечния ритъм на болните.

За Анибале всичко това бяха пълни глупости, но дори и той бе принуден да си признае, че когато човек слушаше как островът се оглася от песни насред цялата тази смърт, със сигурност му ставаше по-леко на душата, а и самият той определено не желаеше да се лишава от красивия ѝ глас из тедзона. Освен това той автоматично би сложил точка на опитите ѝ за промени, ако бе установил, че вредят на работата. Всъщност беше точно обратното.

За Анибале всичко това бяха пълни глупости, но дори и той бе принуден да си признае, че когато човек слушаше как островът се оглася от песни насред цялата тази смърт, със сигурност му ставаше по-леко на душата, а и самият той определено не желаеше да се лишава от красивия ѝ глас из тедзона. Освен това той автоматично би сложил точка на опитите ѝ за промени, ако бе установил, че вредят на работата. Всъщност беше точно обратното. Макар че за нищо на света не би си признал пред нея, младият лекар бе длъжен да бъде честен поне пред себе си – истината бе, че откакто тя се бе появила на острова, броят на смъртните актове, които той бе длъжен да пише всяка вечер пред самотното си огнище, бе значително намалял.

Но сред цялата тази смърт имаше и живот. Малко след пристигането на Фейра на острова, Валентина – една съвсем млада булка, бе започнала да повръща и да припада. Човекът птица нямаше време да се занимава с женски проблеми, но Фейра, която бе виждала признаците многократно в харема, веднага разбра, че момичето е бременно. Венецианката с гарвановочерна коса бе твърде млада, за да става майка, особено с това нейно кръстче на невестулка и не по-широка талия, така че Фейра предвиждаше големи проблеми с раждането. Но това беше в бъдеще. Надеждата трябваше да бъде по-силна от притесненията.

Понякога Фейра се питаше как ли изглежда всъщност Човекът птица, защото нито веднъж не го бе виждала без маската му. В дадени моменти виждаше самата маска, оставена пред вратата на хирургичната стая, която тя бе отделила и обособила в тедзона, и така разбираше, че той изпълнява поредната си операция – клюнът определено би пречил при подобна прецизна работа.

При един такъв случай тя наложи една от множеството си промени, без да иска разрешение от доктора. Пъхна ръката си в човката и измъкна оттам прашните, много стари и по нейно мнение напълно неефективни вече билки. После извади медицинския си колан и измъкна оттам всички билки, които ѝ трябваха. Напъха ги тайничко в клюна, заедно с обилно количество лимонов балсам близо до носа, сякаш винаги си е било така. Балсамът нито щеше да му помогне, нито да му навреди – просто щеше да потисне миризмата на другите растения, които тя бе напъхала в клюна. Накрая върна маската на мястото ѝ, оставяйки я точно така, както я намери, и побягна навън.

Фейра предполагаше, че той сваля маската поне когато се прибере в къщичката си, намираща се точно срещу нейната през малкия тревен площад след тедзона. Понякога виждаше осветения му прозорец през нощта – златист квадрат, сякаш увиснал насред кадифения мрак. Предполагаше, че Човекът птица чете някакви медицински книги и му завиждаше – ръцете я бяха засърбели да хване книга, толкова отдавна не го беше правила. Питаше се дали той спи с клюна си и от мисълта за това се изкискваше тихичко. Чудеше се на колко ли години е той. Понякога ѝ говореше като опитен старец, но някои други неща, които изричаше, я караха да предположи, че всъщност е доста млад, вероятно наскоро завършил медицинския университет. По принцип той не разговаряше много – говореше само за да даде кратките си разпореждания, и не проявяваше към нея никакъв интерес освен чисто професионален. В този смисъл ѝ напомняше много на Андреа Паладио.

Чудеше се какво ли правят архитектът и Дзабато, и когато Човекът птица се връщаше от месечните си посещения при тях, тя нетърпеливо го чакаше за новини. Той не бе прекъснал връзките си с Паладио и ходеше при него на всяко пълнолуние и запитан от Фейра, винаги ѝ съобщаваше как му се е сторил старецът. Но по принцип не обясняваше нищо повече.

Питаше се дали те все още си спомнят за нея. Паладио я бе уважавал заради познанията ѝ за Константинопол, а на Дзабато тя бе напомняла за жената, която някога бе обичал и изгубил. А сега Човекът птица я искаше заради медицинските ѝ умения. Толкова много превъплъщения на Фейра, толкова много лица на съществуването ѝ. Понякога си позволяваше да се запита дали някога ще срещне човек, който би искал да опознае цялата Фейра.

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Фейра се стараеше да не се поддава на чувството за безопасност. Беше се чувствала в безопасност в дома си в Константинопол, но бе прогонена далече оттам. После се бе чувствала в безопасност в дома на Андреа Паладио, но бе принудена да си плюе на петите. Този остров бе последното място на света, където би могла да очаква да се чувства като у дома си, но ето че някак си стана точно така. Тук си имаше дом, имаше си работа, с която беше полезна, имаше си и Човека птица.

Монахините бяха преминали от търпимост през любезност към искрено приятелство. Абатесата бе се пречупила към нея дотолкова, че да ѝ разказва за детството си в Отранто. Името на този италиански крайбрежен град бе добре известно на Фейра – всички турци го знаеха, защото това бе място, което османската флота някога бе поставила под обсада, а след това бе избила цялото население. Нито една от двете жени не спомена за тази касапница, а и тя се бе случила много години преди раждането на абатесата, но докато се връщаше в тедзона след краткия им разговор, Фейра не можеше да се отърве от впечатлението, че по-възрастната жена се опитваше да ѝ се извини за нещо.

Джуджето Салве също бе станало неин верен приятел. Вечер тихото чувствително момче понякога ѝ идваше на гости и демонстрираше житейска мъдрост, която обаче ограничената му реч му пречеше да изрази докрай. Малко по малко тя започна да го учи да облича в думи онова, което иска да каже. Някои от нещата, които Салве ѝ казваше, я стряскаха – бе свикнала да говори с него като с дете, но той очевидно не беше дете. Тя го харесваше много повече от баща му Бока, който от време на време я гледаше по начини, които никак не ѝ харесваха. Знаеше, че пазачът на острова е много набожен, но се питаше дали притежава и толерантността на монахините, за да пренебрегне вярата ѝ.

Понякога Фейра се сещаше за екипажа на "Ил Кавалиере" и за Такат Туран, който беше неин защитник. Сигурно чумата вече го е отнесла, мислеше си тя и оплакваше храбростта му. Но сега всички те, включително и баща ѝ, като че ли идваха от друг свят, незначителни като призраци или като силуетите на театъра карагьоз, който някога бе гледала в Бейоглу. Продължаваше да спестява секвините си и всяка седмица да допълва нова монета в жълтата си пантофка, но се сещаше все по-рядко за Константинопол. И докато нарастващият корем на младата бременна булка Валентина Трианини отбелязваше търкалянето на месеците, тя си даде сметка, че хората от Лазарето Нуово са вече нейният живот.

Особено един от тях.

Човекът птица беше неин постоянен опонент и дразнител. Беше осилът в дрехите ѝ и мухата, попаднала случайно в мехлема ѝ. Но споровете ѝ с него и битката между тях за власт над тедзона насред всичките тези мъртви и умиращи я караха да се чувства много по-жива от всякога. Двамата като че ли бяха организирали обсада на болницата – тя беше Саладин, той – Ричард Лъвското сърце, а тедзонът беше техният Свещен град. Но нито Изтокът, нито Западът бе в състояние да се сдобие с постоянно надмощие и превъзходството разменяше местата си почти ежедневно, поставяйки ги в постоянна патова ситуация.

Месеци наред Фейра продължаваше да спори с Човека птица относно методите му на работа. Тя знаеше, че в Падуа на мода е хирургията и че уменията за работа с билките са минали на заден план, но не можеше да разбере как това непрекъснато кръвопускане чрез пиявици или рязане на бубони би могло да помогне на пациентите. Той пък не можеше да разбере как разнасянето на писма между къщичките и тедзона или пеенето на детски песнички би могло да повдигне духа на болните. Фейра не му каза откъде знае със сигурност, че рязането на чумните възпаления е неефективно – бе го използвала като последно средство за спасението на баща ѝ, но то не бе помогнало с нищо. Тя знаеше, че Човекът птица базира цялата си медицинска философия върху принципите на Гален, прочутия гръцки езичник, но за нея те бяха нищо повече от къщичка от карти. Бе се опитала да го накара да си даде сметка, че смъртността сред онези, които той режеше, бе значително по-голяма от смъртността при останалите, които не закачаше, но той упорито отказваше да я чуе.

Той изтъкваше, че ставало въпрос за баланс – че пускането на кръв и рязането на подутините възстановявало естественото равновесие на човешките течности. Усетила общото между тях, тя се опита да му обясни понятието за мизан, за баланса между тялото, ума и душата, но много бързо двамата пак се оказаха на противоположни мнения. Каквото и да му кажеше тя, той ѝ възразяваше неизменно с идеята за хирургичната интервенция.

Но за едно нещо бяха принудени да се съгласят – че нито едно от лекарствата, препоръчвани от Здравния съвет, не е ефективно срещу чумата. Човекът птица ѝ разказа историята за лекар на име Валнети и за неговия Оцет на четиримата крадци, при което тя се разсмя саркастично заедно с него. Но докато се смееше, ѝ хрумна една мисъл – че ако човек вярва, че получава цяр за болестта си, силата на тази негова вяра може би ще подсили физическия ефект на лекарството. Така, докато се смееше презрително, тя тайничко се възхити на този шарлатанин Валнети, практикуващ логическото заключение на мизан – на медицинската победа на мисълта над материята.

Поради различията им и защото Човекът птица бе убеден, че акушерството е под нивото му, когато дойде време Валентина Трианини да ражда, Фейра се зае да се бори сама с израждането на бебето в къщичката до кладенеца, с един-единствен помощник – майката на родилката.

Дребната съпруга се въртеше в леглото и крещеше, огромният ѝ корем се гънеше страховито, а съпругът ѝ се бе прегърбил пред огнището на долния етаж, опитвайки се да не обръща внимание на ужасяващите писъци. Родилните мъки бяха започнали от обяд предишния ден, а вече наближаваше полунощ. Валентина ту губеше съзнание, ту идваше на себе си, а синьо-черната ѝ коса се бе разстлала върху възглавницата като лъчите на мрачно слънце.

Фейра се бореше е раждането под светлината на едничката свещ, а собствената ѝ уголемена сянка ѝ се присмиваше откъм грубата варосана стена – сянка на некомпетентен лекар. Тя си знаеше, че проблемът е в дребния таз на момичето – костите там бяха тесни, а бебето беше голямо. Тук, на остров Лазарето Нуово, жителите се хранеха добре – защото Фейра знаеше, че доброто хранене е. Най-доброто лекарство на този свят, а освен това дишаха чист морски въздух. Ако Валентина трябваше да ражда в някой от бордеите на града, досега плодът щеше да се изхлузи като покрито със слуз яре, ала тук бебето беше надскочило стените на първия си дом. Затова, когато камбаната на църквата удари полунощ, Фейра изтри ръце и съобщи на майката на Валентина, че отива да доведе доктора.

Забеляза облекчението в очите на възрастната жена, но не се обиди – напротив, зарадва се, защото знаеше, че е била права, когато спореше с Човека птица, убедена, че ръката, която лекува, е почти толкова ефикасно лекарство като самото лекарство, че самият лекар често играе ролята на плацебо. И въпреки всичко ѝ струваше не малко да отиде при Човека птица и да си признае, че след трийсет и шест часа родилни мъки има огромна вероятност да изгуби и майката, и детето и че в дадения случай операцията е единственият възможен изход.

Изпълнена е нов прилив на енергия, тя хукна през студената нощ. Осветеният прозорец на доктора я водеше като Полярната звезда. Почука на дървената врата – един, два пъти. Никакъв отговор. Пое си дълбоко дъх, вдигна резето и влезе в къщичката.

Пред камината седеше прегърбен млад мъж. Буйните му тъмни къдрици бяха паднали пред лицето му и почти го закриваха, тук-там проблясващи в медено под отблясъците на огъня. Беше се вторачил в пламъците толкова силно, че изобщо не бе чул почукването. Но когато тя влезе, той скочи толкова внезапно, че събори и стола си.

– Къде е докторът? – попита Фейра.

Младият мъж пипна неволно бузата си, сякаш е бил изловен гол. Осъзнавайки ситуацията, промърмори:

– Аз съм докторът.

Фейра отстъпи крачка назад. Гласът му беше същият, но по-мек, не толкова дрезгав, като че ли със свалянето на маската бе обелил и твърдата му черупка.

– Вие сте докторът? Ама вие изглеждате… – запелтечи Фейра, незнаеща как да довърши изречението си. Млад? Красив? Изненадан? Виновен? А може би хванат натясно?

Ръката му отскочи по навик към маската, която висеше на куката си над камината, и тя се зачуди дали и той не се крие зад маската си, както тя се криеше зад своята.

– Какво искаш? Какво е станало? – сряза я той и тогава тя позна своя Човек птица – груб, безцеремонен, рязък.

– Валентина Трианини – изрече Фейра. – Настъпи моментът за раждане, но бебето не може да се роди!

Без нито дума повече той протегна ръка за мантията си. И за маската.

Фейра го наблюдаваше как преглежда Валентина, привеждайки се над нея с огромния си клюн като лешояд над плячката си. Но Фейра вече не виждаше маската – виждаше само незабравимото му лице, което се бе запечатало завинаги в съзнанието ѝ. И знаеше какво ще каже той.

– Бебето трябва да бъде освободено!

Значи бе права. Но освен това не пропусна да отбележи, че именно затова го бе довела.

– Биндусара – изрече автоматично, без да се замисля.

– Император на индийците, изваден с нож от утробата на майка си – довърши Човекът птица и очите им се срещнаха над движещия се огромен корем на родилката. – Както и свети Реймон Нонатус, получил името си от процедурата. Но и в двата случая… – започна той, но не довърши. И тя отново вече знаеше онова, което той предпочете да премълчи.

– И в двата случая майката не бе оцеляла.

– Но нямаха никакъв друг избор. Бебето Трианини се намираше седалищно в утробата и отказваше да се обърне. Валентина действително можеше да умре, но ако не действаха веднага, тя и без това щеше да си умре, но с нея и детето ѝ щеше да си замине. Анибале излая на майката на родилката да напусне стаята, но тя отказа да остави дъщеря си, докато Фейра не я увери, че ще се грижи добре за Валентина, допълвайки, че ако възрастната жена остане в стаята, би могла да изложи дъщеря си на голяма опасност. След като жената излезе послушно, Човекът птица свали маската си.

За първи път Фейра бе доволна просто да асистира. Даде на Валентина максимално допустимата доза макова отвара, но горкото момиче беше в такава агония, че отказваше да стои мирно и да погълне напитката, така че голяма част от черната течност се разля по бузата му. Примирена, Фейра почисти разпънатия корем с розова вода, преварена с мента и пореч, но после отстъпи назад, докато Човекът птица правеше дългия разрез над срамната кост. Тъмната кръв, която бликна, бе във възхитително права линия. Миг след това, сякаш чакало точно този момент, бебето изскочи само. Фейра пое малкото телце и видя как, докато Човекът птица реже пъпната връв, две очички се отварят към нея и малката устица се приготвя да заплаче. Фейра почисти бебето с чисто ленено платно и бръкна с пръст в устата му, за да изчисти и нея от залепени по родилния път неща. Бебето моментално засука. В момента на разреза Валентина бе загубила съзнание. Затова Фейра просто постави малкото вързопче до тъмната глава на майката и се зае със своята част от работата. Почисти разреза и пое напоения в греяно вино конец, за да я зашие. Приведе глава и започна да шие колкото ѝ бе възможно по-прецизно под бледата светлина на свещта. После обаче се сети за Паладио, постави стъклената купа с розовата вода пред свещта и светлината моментално се разля из стаята благодарение на тези импровизирани лещи. Шиеше и премяташе конеца през всеки бод, за да закрепи шева, както я бе учил Хаджи Муса. Усещаше как Човекът птица не откъсва очи от ръцете ѝ. Накрая сложи лапа от канела и розмарин над шева, за да изтегли евентуалните инфекции, и метна нежно завивката над измъченото момиче. И тогава нямаше какво друго да прави, освен да чака.

Напълно изтощено от трудната си поява на този свят, бебето се успокои и заспа кротко до главата на майка си. Фейра предполагаше, че Човекът птица ще си тръгне веднага, но той остана заедно с нея да чака, сянката му – присъединила се до нейната на стената. Тя знаеше, че това не се дължи на желанието му да си търси компания – той просто безстрастно чакаше медицинския изход от ситуацията. Не им се наложи да чакат дълго. Когато камбаната удари за молитвата на зазоряване в три през нощта, Валентина отвори очи и сякаш подтиквано от някаква невидима връзка с майка си, бебето я последва.

Човекът птица и Фейра крачеха през зелената морава насред тъмната като в рог нощ, потънали в приятелско мълчание. От другата страна на лагуната зората все още беше тънка бяла линия на хоризонта, къпеща тревата под краката им в утринна роса. Докато минаваха покрай тедзона, тя се извърна към него в мрака. Отделенията в тяхната болница бяха бойните полета на техните ежедневни спорове, затова сега тя не устоя да му подхвърли поредното предизвикателство. Там лежеше бащата на Валентина, възстановявайки се от своята лична битка с чумата, та сега Фейра подметна закачливо:

– Вероятно вече ще се съгласиш с мен, че на стария Джанлука Трианини трябва да бъде съобщено за раждането на едрия му и здрав внук, нали? Тази новина ще му помогне много повече от всички отвари, които му даваме!

Човекът птица я изгледа изпод клюна си и отвърна:

– А може би ти ще се съгласиш с мен, че утрото съвсем скоро ще настъпи? Защото дори ти не можеш да не признаеш, че доктор Добри новини е по-лош лекар от доктор Сън!

Фейра се усмихна и наклони глава. Пред себе си зърна прозореца на къщата му, позлатен от отблясъците на огнището, както го бе виждала вече стотици пъти. Нейната собствена къщичка тънеше в мрак. Не ѝ се искаше да се прибира у дома. Поне засега. По негласно съгласие двамата се заковаха пред неговия праг.

– Би ли искала да влезеш?

Този път той веднага свали маската, при това с огромно облекчение. Тя бе принудена да преосмисли досегашното си мнение за него – той всъщност не обичаше да се крие, намираше го за обременително. Сега го огледа с нови очи. Това си беше той, нейният Човек птица. Не, Анибале – защото тази нощ най-сетне бе научила истинското му име. При това едва когато Лука Трианини бе настоял да изкаже дълбоката си благодарност към доктора, като кръсти сина си на него. Но ѝ беше трудно да свикне със звученето му. Анибале. Той надали бе и с две години по-стар от нея. Когато се изправиха един до друг, се оказаха абсолютно еднакви на височина и сега тя го погледна право в очите. Той изглеждаше уморен, но и превъзбуден от радост.

– Заповядай, седни! – покани я той. – Предполагам, че не пиеш алкохол.

Тя поклати глава. Той си наля вино. Посочи стола в другия край на камината и тя се отпусна изтощена в него. Той вдигна чаша – колкото за себе си, толкова и за бебето.

– За Анибале!

Когато Фейра бе нахлула в къщичката му преди няколко часа, той бе седял и се бе взирал мрачно в огнището, защото за първи път през живота си усещаше, че бе поел на плещите си товар, много по-голям от онзи, който бе в състояние да носи. Беше толкова сигурен, че болницата му ще бъде добра, но ето че чумата бързо набираше преднина пред него. Напоследък смъртните случаи бяха станали много повече, отколкото малкото гробище можеше да побере, и той имаше чувството, че започва да изпуска юздите. В продължилата твърде дълго време битка със смъртта везните като че ли бяха почнали да се накланят в полза на врага. И ето че точно в този миг на отчаяние това невероятно момиче му бе поднесло възможността за триумф на хирургичните му умения!

Но опасността за Валентина Трианини, разбира се, не бе отминала. Операцията беше много сериозна процедура, така че рисковете от вторична инфекция бяха големи. И въпреки това той, Анибале Казон, бе извършил интервенция нон натус, след която, поне засега, и майката, и детето бяха живи. Но не можеше да признае поне пред себе си, че в момента мислеше не толкова за младата майка, колкото за Фейра. Погледна към нея през светлото петно на камината. Тази нощ тя му бе върнала вярата в медицината, вярата в самия себе си. Затова и той искаше да ѝ даде нещо в замяна.

Загледа се в кожата ѝ – с цвят на канела, в кехлибара на очите ѝ и в миниатюрните пламъчета, които се отразяваха в тях. Тя погледна право в неговите и той отново бе разтърсен от силата на погледа ѝ. Но тази нощ тя очевидно му се възхищаваше и това го стопли много повече от огъня.

– Значи ти си Анибале – рече.

– Да, Анибале. Анибале Казон, доторе делла пеете.

Тя наклони леко глава и попита:

– Какво означава името ти?

– Нямам представа – тросна се той, но бесен по-скоро на себе си, че се бе представил с цялата си титла.

– Моето означава "справедливостта капе от устните ми" – поясни тя.

"Подходящо е кръстена" – помисли си Анибале, защото устните ѝ бяха особено красиви – пълни, розови, а горната бе малко по-голяма от долната. Тя извърна очи към огъня и продължи:

– В моята страна значението на името е всичко. Никога не кръщаваме дете без внимателно обмисляне. Това е изключително важно за моята вяра. Изненадана съм, че вие, венецианците, не знаете значенията на имената си!

Анибале протегна бавно крака, докато ботушите му едва не докоснаха пламъците в огнището, и отбеляза:

– Няма какво особено да се знае. Тук обикновено ни кръщават на светци и на дни.

– На светци и на дни значи. Фейра погледна през прозореца към настъпващия ден и внезапно си спомни:

Наистина, рожденият ден на Валентина е на празника на свети Валентин! Тя самата ми го каза. А Дзабато Дзабатини е кръстен на най-щастливия ден! – това я накара да си спомни за стария си приятел и неговия господар, и за църквата, която израстваше над гроба на баща ѝ. – А този свети Нонатус, за когото ти спомена – вече знаем защо е наречен така, нали? – погледна го. – Ето, виждаш ли? Някои от вашите имена все пак имат значение, въпреки че твоето няма!

Той замълча и мълча доста време.

– Не ти казах истината – изрече накрая с видимо усилие на волята. – Знам защо съм наречен Анибале.

Тя просто чакаше.

– Анибале е бил генерал от Картаген и по време на Втората пуническа война е прекарал армията си от слонове през Алпите, опълчвайки се срещу мощта на Римската империя. Когато поел на този поход, нямал никаква представа с какво се заема и дали изобщо ще успее да стигне крайната си цел.

Сега бе неин ред да замълчи по-дълго. Това ѝ припомни за традицията на разказвачите, при която и другият е длъжен да разкаже нещо. Спомни си и как си бяха разменяли истории със Смърт.

– В Османската империя – започна накрая – търговците, които яздят камили, си имат места за спиране по дългите търговски пътища, всяко от които се нарича кервансарай. Понякога тези кервансарай са на разстояние стотици километри едни от други, през пустини или високи планини, но въпреки това търговците пътуват спокойно, знаейки, че в края на пътуването си ще стигнат до своя кервансарай. Дори и никога да не са минавали по този път, те са сигурни, че такова място има, че рано или късно ще открият някой кервансарай.

Анибале се приведе заинтригувано напред и попита:

– Но как могат да бъдат толкова сигурни? Откъде го знаят?

– Не го знаят. Просто имат вяра.

Той се отпусна отново назад в стола си и промърмори:

– Мисля, че при Анибале е било същото. Точно затова майка ми ме е кръстила на него – Фейра веднага усети колко му е трудно да говори за майка си. – Тя обичаше тази история. Казваше, че никой не би могъл да знае какво му предстои утре, но подчертаваше, че човек трябва да има надежда, да бъде храбър и да вярва, че всичко ще се нареди както трябва.

Камерленго изгледа човека пред себе си с присвити очи. Той бе облечен в типичния костюм и червената шапка на гондолиер, а те не се славеха като особено честни хора. Но очите на този човек бяха широко отворени, речта му бе съвсем ясна и спокойна. Камерленго познаваше лъжците отдалече, а този тук изобщо не му изглеждаше такъв.

– Сигурен ли си?

– Така сигурен, както това, че сега стоя пред вас, ваша чест! Козимо, така му е името, и работи на моста "Тре Арки".

– Казва, че било четвъртък, когато взел някаква жена от адреса, за който питахте вие. Спомняше си много добре таксата, защото човекът, който го повикал, изрично настоял за фелзе! – човекът погледна към височайшия сановник и се почувства длъжен да поясни: – Покрита гондола.

Камерленго бе свикнал да го мислят за чужденец. Затова просто попита:

– Пътувал ли е някой друг с нея?

– Козимо не каза – сви рамене гондолиерът.

– Но въпреки това ти е казал толкова много? – повдигна вежди камерленго.

– Хвалеше се с този курс в кръчмата. Разправяше, че щял да стане много богат.

Камерленго опря пръстите на ръцете си едни о други и се замисли. Гондолиерите бяха пословично алчни и продажни, нямаха никакво чувство за лоялност към събратята си. Затова, след като обяви тази награда преди десетина дни, той бе повече от сигурен, че рано или късно някой от тях ще се появи на прага му с информация. И въпреки това нещо в тези сведения не пасваше.

– Защо, според теб, той самият не дойде, за да си поиска наградата? – попита накрая човека пред себе си.

– Това вече не мога да знам, ваша чест – промърмори гондолиерът и се помести неловко от крак на крак. – Вече мога ли да си получа дукатите?

Камерленго го изгледа с присвити очи, после се изправи и рече:

– Защо не вземеш първо да ме заведеш при него, а?

Управителят на двореца можеше да си вземе свита за охрана от гвардейците леони. Но не го стори. Вместо това се спря на двамата стражи, които първи бяха изпуснали момичето. Избра ги съвсем съзнателно, защото и той, и те знаеха, че му дължат живота си. Не изчака за мантията и шапката, а заслиза надолу по каменните стъпала така, както си беше – в черните си кожени дрехи, със стражите по петите си и гондолиерът пред себе си.

Гондолиерът насочи лодката си през тайни и непознати канали, чиито застояли води бяха толкова тесни, че слънцето ги огряваше само по пладне. Пътят, който човекът избра, бе значително по-кратък от обичайния, но седнал на носа, камерленго едва сдържаше нетърпението си.

При моста Тре Арки той тръгна след гондолиера, без да отрони и думица, газейки през чумния дим. Под един малък сотопортего[25] в най-бедната част на куартиере[26] той видя как гондолиерът започва да брои вратите до къщата на своя колега дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет Гласът на човека заглъхна. Вратата на номер петнайсет беше закована с груба дървена дъска, а на нея бе изрисуван неравен червен кръст.

Гласът на човека заглъхна. Вратата на номер петнайсет беше закована с груба дървена дъска, а на нея бе изрисуван неравен червен кръст. За момент камерленго не каза нищо. После с абсолютно спокоен глас изкомандва стражите:

– Разпитайте съседите! Ти – обърна се към първия страж, вземи номер шестнайсет! А ти – обърна се към втория – номер четиринайсет!

Само след няколко секунди двамата стражи се върнаха.

– Починал е – рече първият.

– Снощи – рече вторият.

Гондолиерът започна да отстъпва назад от яростта, която лумна в очите на камерленго, но облечената в черна ръкавица ръка на управителя се стрелна като змия и сграбчи нещастника за яката. Само с едно движение той вдигна резето, ритна вратата на номер петнайсет и хвърли гондолиера през гредата в чумавата къща, след което залости вратата зад гърба му.

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

От този ден нататък Анибале и Фейра станаха приятели. Вечер, след последната визитация в болницата, двамата се почистваха, напускаха тедзона и отиваха в къщата на Анибале.

Фейра забелязваше все повече неща за него, например как гласът му се извисяваше, когато беше възбуден, и как ноздрите му леко потрепваха, докато говореше. Забеляза също така, че той носи на врата си нещо, окачено на верижка, точно както тя носеше на врата си панделката с пръстена на майка си, което я накара да се запита дали и той не пази някакъв спомен от майка си. Сутрин тя започна да се появява все по-често сънена на работа, прозявайки се под воала си, защото всяка вечер се прибираше все по-късно и по-късно в къщата си – понякога прекосяваше моравата в часа, когато хоризонтът вече се обагряше от настъпването на утрото, незабелязана от никого, освен от един чифт очи – старите очи на абатесата, която отваряше църквата за молитвата в три през нощта.

На Анибале изобщо не му минаваше през ума, че срещите им компрометират Фейра. За него вечерите, прекарани заедно, бяха професионални срещи, затова, когато абатесата го предупреди, че като седят заедно, нарушават благоприличието, той ѝ се ядоса.

– Но ние работим! Говорим по медицински проблеми. Приготвяме отварите и мазилата си! Кога по друго време да правим тези неща, когато по цял ден сме заети с болните? За мен няма никаква разлика, все едно тя е мъж!

Но той си вярваше точно толкова, колкото му повярва и абатесата. Истината бе, че вечерите с Фейра бяха за него най-приятната част от целия ден.

Фейра обикновено приготвяше някаква проста вечеря. Продуктите бяха само онези, които можеха да се купят в Трепорти или да се отгледат на острова, но начинът, по който тя ги съчетаваше, и ароматите, които им добавяше, бяха съвсем нови за Анибале. След това той си наливаше чаша вино и двамата присядаха край огъня. По негласно споразумение никой от тях не слагаше маската си – Фейра сваляше воала си, както някога бе правила в къщата на баща си, а Анибале окачваше маската си до вратата. Оттам нататък подхващаха разговори на медицински теми или говореха за билки. Фейра учеше Анибале как се правят гъстите сиропи, наречени шербети и джулепи, или гъстата смес, наречена маджун. Понякога двамата приготвяха мехлем върху голямата касапска дъска, която Анибале беше купил за тази цел.

Понякога четяха заедно медицински текстове, като Анибале помагаше на Фейра с латинския. Тя с интерес забеляза, че една от книгите с невероятно детайлизирани анатомични рисунки, които ѝ показа Анибале, беше от същия Леонардо да Винчи, който бе нарисувал и Витрувианския човек. В замяна тя му разказваше за работата на великия османски лекар Серафедин Сабунджуоглу и за медицинските наръчници акрабадин в библиотеките на Топкапъ сарай. А когато веднъж спомена най-ценния ръкопис в двореца на султана – "Ал манхадж ал сауи", майсторската медицинска дискусия на Джалал ал Дин ал Сюйти, базираща се на мъдростите на Пророка – със задоволство разбра, че този том изобщо не е непознат за него. Както ставаше ясно, Падуа предоставяше световен поглед към медицината.

Фейра разказа на Анибале за шестте компонента, които съставяха баланса в човешкия живот според мизан.

– Светлина и въздух – започна да отброява на пръсти тези градивни единици на здравето, – храна и напитки, работа и почивка, сън и пробуждане, екскреции и секреции, в това число – тук се поизкашля притеснено – банята и сексуалният акт, и накрая неразположения и състояния на душата.

В отговор Анибале ѝ разказа за баланса на четирите течности – тема, по която постигаха известно съгласие: черната жлъчка, червената кръв, бялата жлъчка и бледата флегма, символизиращи съответно сангвиничния, холеричния, меланхоличния и флегматичния темперамент. За момент ѝ се стори, че съзира връзка от огромно значение между течностите и четирите коня, описани от майка ѝ. Те също бяха черен, червен, бял и блед. Запита Анибале дали е чувал за коне с подобни цветове или може би е чел за тях в някоя от многобройните си книги. Той сви рамене и отговори:

– Може би в църквата, като дете. Но оттогава насам нямам работа със светите писания. Единственото, което си спомням за тези коне, е, че те носели смърт.

Това разкритие я изпълни с известно безпокойство. Тя докосна пръстена в пазвата си, сякаш той беше талисман, който я пазеше от злото. Със сближаването си започнаха да говорят и по други теми. Не след дълго вече си разказваха личните истории. Фейра не можеше да наруши клетвата, дадена пред майка си, но все пак разказа на Анибале за родителите си, а после той също се осмели да говори за майка си, която го беше изоставила. Ставаше ясно, че тази жена го бе наранила толкова много, че, макар външно здрав и красив, душата му бе много по-увредена от тези на болните в тедзона. На Фейра не ѝ беше много трудно да схване причината за тези негови терзания.

– Била е куртизанка?

– Не! – отсече яростно той. – В началото не! Баща ми е бил венециански джентълмен, а когато той починал, тя ме е оставила на грижите на лелите ми, неговите сестри. Тогава бях съвсем малък. И между пети двайсетгодишна възраст почти не съм я виждал. През всичките тези години се появяваше за не повече от дендва. Чиста, трезва, с безупречна карета и маниери, обикновено ме задушаваше от любов. А после, на третия ден, след като си намереше нов благодетел или след като изпиеше всичкото вино в къщата, изчезваше. Обикновено разбирахме, че си е заминала по липсващите бижута или монети на някоя от лелите ми. Леля въздъхваше и казваше: "Е, Колумбина пак изчезна". А аз започвах да я търся из къщата само за да се уверя, че тя действително си е заминала. Без да се обади на никого.

Анибале замълча. Отблясъците на пламъците играеха по изпънатото му от напрежение лице. Накрая продължи:

– Когато бях малък, след това плачех дни наред. Така и не разбирах как някой, който ме е обсипвал с целувки и прегръдки, може да си тръгне просто ей така. Усещах парфюма ѝ много след като нея вече я нямаше – тук се изсмя горчиво. – Той се задържаше при мен по-дълго от нея самата.

– Значи тя ти липсва? – обади се тихо Фейра.

– Когато бях малък, да. Когато пораснах обаче, престана да ми пука.

Фейра не каза нищо, макар да се съмняваше, че това е така.

– Кога я видя за последно?

– През първата ми година в Падуа. Тя дойде в стаята ми и ми каза колко се гордеела е мен. Притисна ме до гърдите си, очарова колегите ми. Извини ми се за дългите отсъствия, обеща, че ще започнем наново, че всичко ще бъде различно, че тя ще бъде образцова майка

– И какво стана?

– На следващия ден вече я нямаше. Както и сребърните ми скалпели.

Майката на Фейра бе въздигната до кралица и императрица, докато майката на Анибале се бе озовала обратно в канавката, но Фейра си знаеше, че разликата между наложницата, каквато е била майка ѝ, и куртизанката, каквато е била неговата, не е много голяма.

– И моята майка не е била по-добра – призна тя истината колкото пред него, толкова и пред себе си.

Въздишката му излезе със свистене през зъбите, равностоен противник на съскащия огън в камината.

– Родени в грях, деца на уличници! – изрече пламенно.

Фейра бе шокирана от грубостта на думите му и се почувства длъжна да защити майка си и баща си, или поне тяхната връзка.

– Може би грехът не е толкова голям, ако в случая е имало любов – изрече тихо, вторачила поглед в ръцете на скута си.

Затова не видя пламъчетата, просветнали в очите му. Онова, което тя каза онази вечер, даде на Анибале надежда.

Те спореха, разбира се, и често се оказваха върли противници по въпроси от медицинската практика. Но подобни моменти им бяха точно толкова приятни, ако не и повече от моментите, когато постигаха единодушно съгласие. Тези спорове обаче никога не включваха лични виждания, затова бяха бързо забравяни.

Един от най-ожесточените им дебати беше по повод османската практика на ваксинирането. Фейра твърдеше, че подкожното вкарване на малки количества заразена кръв или друг инфектиран материал в здрав пациент гарантира почти във всички случаи частичен или пълен имунитет спрямо развихрянето на болестта, особено в случаи като шарката. Описа как веднъж е видяла Хаджи Муса да отваря четири вени в челото и гърдите на младо момче и да вкарва в раните малки количества слуз, взета от пациент с вариола. Момчето израснало като напълно здрав мъж, въпреки че всички останали членове на семейството му се разболели тежко от тази болест.

Анибале ѝ възразяваше, че тази практика е забранена от Католическата църква, при това съвсем основателно – защото тя колкото спасявала, толкова и убивала хората. Притисна Фейра да си признае, че в някои случаи ваксинираните пациенти умират от същата онази болест, която лекарят се е опитал да предотврати. Връщаха се на тази тема множество пъти и нито веднъж не постигнаха съгласие. Споровете им винаги завършваха по един и същи начин.

– Мохамед е казал, че Бог не е създал нито една болест на този свят, за която да не е предоставил и изцелението от нея – заявяваше Фейра. – Тогава не е ли възможно изцелението да се крие в самата болест?

Анибале тръсваше глава и отсичаше:

– В отговор на Мохамед ми позволи да цитирам Маймонид, който казва, че идеалният доктор е онзи, който смята за по-разумно да остави здравите на мира, отколкото да предписва лекарство, което е по-лошо и от самата болест!

Другата точка на несъгласие между тях бе темата дали пациентите трябва да плащат за лечението си или не. Анибале презираше тази практика, давайки като пример Валнети и неговите колеги, за които най-важното беше печалбата и които трупаха богатство на гърба на хорското нещастие. След това цитираше лекарския кодекс на честта, според който лекарите трябва да работят за стипендията си в университета, а след това да покриват разходите си, но не и за да се облагодетелстват прекомерно от работата си.

Подходът на Фейра бе доста по-прагматичен.

– Ами ако, продавайки лекарства, лекарят е в състояние да осигури по-добри грижи за своите пациенти?

– Тази болница се издържа от мен! – сряза я Анибале. – Средствата ми са достатъчни и нямам нужда от повече.

– Това обаче не беше съвсем вярно.

С наближаването на първата годишнина от откриването на болницата богатството на семейство Казон, което той много отдавна бе извадил от земята до кладенеца и бе скрил под дъските под собственото си легло, застрашително намаляваше. След този последен разговор с Фейра Анибале се качи на горния етаж и вдигна дъската.

Постави ковчежето на коленете си и пъхна ключето от верижката на врата си, за да го отключи. Прокара ръка над останалото злато, опипвайки студените метални дискове, които се изплъзваха между пръстите му. На дъното на сандъчето бе останал само тънък пласт дукати. Той бързо изчисли, че монетите ще стигнат само до Архангеловден, не по-дълго. Трясна капака, заключи ковчежето и го скри обратно под дъската в пода, а заедно с него – и тревогите си.

Фейра се променяше. Анибале беше първият мъж в живота ѝ, когото не желаеше да държи на разстояние. Когато беше с него, обвивките ѝ – онези пластове, под които живееше подобно на суровата бяла сърцевина на артишока – ѝ се струваха обременителни. Нощем сънуваше изгарящи, интимни сънища как си съблича дрехите за него. Понякога го сънуваше как той влиза, докато тя се съблича, как хваща единия край на шаловете и воалите ѝ и започваше да я върти ли, върти като дервиш, сваляйки един по един всички пластове, и как накрая тя застава пред него чисто гола.

След подобни сънища тя се събуждаше неизменно с пламнали бузи и моментално коленичеше за молитва, ала никакви количества молитви не бяха в състояние да я отърват от желанията ѝ. За първи път през живота си тя проумя импулсите, които бяха накарали майка ѝ да избяга в нощта с баща ѝ. Ала тя не беше венецианска принцеса и не можеше да направи знак на един капитан неверник през залата с бялата си ръкавица. Тя трябваше да чака той да ѝ даде знак.

И една вечер той го направи. Седяха както винаги в двата края на камината. Фейра се взираше в гравюра от Везалий, опитвайки се да схване латинските надписи, когато Анибале заговори. Тонът му беше съвсем небрежен.

– Момичето Трианини, майката на малкия Анибале. Не каза ли, че пак била трудна?

Фейра свали гравюрата в скута си и отговори:

– Точно така. На пролет се очаква още едно бебе.

– Значи трябва да си имат собствена къщичка. Вече са твърде много в онази колиба – тя мълчеше. – Нехигиенично, както би казал твоят приятел Паладио.

Тя чакаше. Той се приведе през огъня към нея. Беше много близо.

– Твоята къща – каза. – Може би няма да ти е мъчно да я напуснеш?

– Тя е… много студена – промърмори Фейра.

– Покривът е нестабилен – добави той. Гласът му беше като топъл шепот.

– Тече непрекъснато – прошепна в отговор тя, чувствайки се гузна спрямо верния Салве, който бе направил покрива абсолютно стабилен.

– А църковните камбани?

– Будят ме по всяко време на нощта – изрече и по устните ѝ заигра усмивка.

– Трябва да дойдеш да живееш при мен.

Тя мълчеше. Страхуваше се да си поеме дъх. Искаше да бъде сигурна.

– Като твоя метреса? – прошепна.

Прямотата ѝ ни най-малко не го смути.

– Да – отговори спокойно. – Ще дойдеш ли?

– Да.

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Докато Андреа Паладио изкачваше петнайсетте стъпала до църквата си на остров Джудека, удоволствието му да види как проектираната от него сграда расте беше малко помрачено от трудността, с която си поемаше дъх.

Цяла седмица му беше замаяно, усещаше тежест в гърдите и дишането му беше по-скоро свистене. Тази сутрин бе излязъл от дома си нарочно, защото знаеше, че ако чака петъчното посещение на доктор Казон, щеше автоматично да бъде обявен за тежко болен. А Паладио просто искаше да бъде на работа. Бе започнал да си дава сметка, че тази църква ще бъде последното му творение, затова държеше да я превърне в своето най-велико наследство, с което щеше да бъде запомнен.

На стълбите като че ли се провеждаше среща между безсмъртието му и неговата смъртност. Свистенето на белите му дробове му напомняше, че е на шейсет и девет. Вече не можеше да обвинява само десетилетията каменен прах, който бе вдишвал и който така и не бе успял напълно да издиша. Той просто остаряваше.

Дзабато показа разрошената си глава откъм входа и подвикна:

– Господарю, може ли да продължим? Светлината умира.

На последното стъпало Паладио бе принуден рязко да спре от остра, внезапна болка. Ужасен, той се опита да направи крачкадве, но не успя. Стоеше като вкаменен на мястото си и само лекичко се поклащаше. Тялото му внезапно изстина. Сякаш някаква небесна ръка беше сграбчила сърцето му, което подскачаше като заек в клетка. "Светлината умира – помисли си той, внезапно обзет от паника. – Аз също!" Но нали Господ Бог не би взел при себе си Своя архитект, преди той да изпълни договора си с Него?

Само след миг болката беше отминала и Паладио отново можеше да върви, поемайки с благодарност и успокоение големи порции въздух. Дзабато, който вървеше на няколко крачки пред него, не бе забелязал нищо. Докато минаваше под големия трегер, сърцето му вече биеше по-спокойно, но все още усещаше слабост и беше облян в пот. Напоследък бе установил, че разговаря с Бога все по-често, особено откакто му строеше нов дом. Диалогът не беше духовен, а най-обикновен разговор, какъвто би водил с всеки велик господар, на когото строи обиталище. Бе имал стотици подобни разговори с приятелите си братята Барбаро, когато им строеше голямата вила в Мазер, така че не виждаше защо с Всемогъщия трябва да бъде по-различно. И така, той се консултираше с небесния си покровител по въпросите за стила на колоните или за плочите на пода, но не очакваше отговор. Сега обаче поиска нещо в замяна – първата му молитва за помощ.

– "Дай ми време, Господи! – замоли се Паладио. – Само ми дай време!"

Докато Анибале успее да издири Паладио, следобедът превали. Първо бе отишъл до дома му на кампо "Фава" и бе почукал с бастуна си на вратата със златния пергел. Вратата беше отворена от дебелата готвачка, която го уведоми, че господарят ѝ е заминал на строежа на църквата в Джудека.

– Ходи там всеки ден – допълни тя. – После двамата с Дзабато се прибират като двама призраци, толкова бели са от каменния прах!

Анибале кимна, забеляза, че превантивните мерки на Фейра с билките и свещите в антрето продължават да бъдат спазвани строго, похвали готвачката, поощри я да продължава в същия дух и си тръгна. За него не би било никакъв проблем на връщане да мине през Джудека. Запъти се с пружинираща походка към Дзатере в търсене на лодка, мислейки си непрекъснато за Фейра.

Докато стоеше твърдо изправен в лодката, обърнал поглед към Джудека, си я представи как изглежда, когато прекосява моравата на път към болницата. Винаги гледаше право напред като нос на кораб или дървена Дева Мария, никога не губейки от поглед целта. Замисли се за кожата ѝ с цвят на канела, за кехлибара на очите ѝ. Не можеше да повярва, че от тази вечер тя щеше да живее в къщата му.

Откакто му бе разказала за значението на името си, той се бе вманиачил по устните ѝ – тези странни, обърнати устни, при които горната беше малко по-пълна от долната. Чудеше се какво ли би било усещането да лежи върху нея, тялото му да бъде приласкано от нейното тяло, устните му – приласкани от нейните устни.

Беше изваден рязко от мечтанието си от удара на лодката във вълнолома. Анибале хвърли една секвина на лодкаря, скочи на брега леко като акробат и за първи път зърна църквата. За човек, който бе израснал с топографията на остров Джудека и бе свикнал с назъбените руини на манастира "Сан Себастиано", издигането на църквата на Паладио бе много впечатляващо. Какво превъзходно място за църква! Тя вече беше най-високата постройка на острова, но все още беше просто правоъгълна каменна призма без кула и без камбанария. По тази причина в очите на Анибале църквата заприлича на храм от Изтока – впечатление, което се подсилваше още повече от широкия плинт при входа. Фасадата би могла да бъде на храм от Йерусалим, на Партенона в Атина или – той потръпна от радост – на джамия от Константинопол. Анибале изброи петнайсет стъпала до главната порта и всяко от тях взе с весел подскок.

Вътре беше същински хаос от пръст и камък. Във въздуха се носеха облаци бял задушаващ прах и цареше истинска какофония от удари на чукове и длета, викове на мъже и скърцане на макари и въжета, повдигащи големите каменни блокове.

Пътеката във формата на кръст беше белязана от гвоздеи и многоцветни въжета, а в центъра на всичко това, там, където би трябвало да виси Христос, стояха Паладио и неговата сянка – онзи неугледен чертожник. Анибале се ухили и на двамата, напълно забравяйки, че е с маска. Когато го зърна, Паладио се плесна по челото и възкликна:

– Простете, доторе, напълно изключих, че е петък! Тъкмо обсъждаме какво да правим с този кладенец.

Анибале надникна е клюна си в рушащия се отвор на кладенеца. Изглеждаше доста стар.

– Какво толкова трябва да обсъждате? – извика. – Просто го напълнете!

– Точно такива бяха и моите намерения, но… – отбеляза архитектът, почесвайки нерешително брада. – Все пак този кладенец продължава да бъде фокус за вярващите. Моите зидари са принудени ежедневно да връщат поклонници, които идват тук да търсят лекарство против чумата. Аз си мислех да го включа в общия дизайн, но Дзабато сега ми казва, че кладенецът ще се падне точно под центъра на купола. И тъй като нищо не трябва да отвлича вниманието на хората от величието на купола, опасявам се, че кладенецът ще трябва да си замине – Паладио надникна там, където надничаше Анибале, и се засмя. – Вие сте мой лекар. Кажете тогава, трябва ли да пия от тази вода? Мога ли да извлека полза от панацеята, преди кладенецът да бъде затрупан завинаги?

– Както желаете, скъпи ми приятелю! – засмя се доктор Казон. – В крайна сметка тази вода нито ще ви убие, нито ще ви излекува. Кога започвате купола?

– Днес.

Анибале вдигна очи към небето. Беше със синия цвят на патешко яйце, изпъстрено с миниатюрни облачета от по-тъмно индигово под коремчетата от бял пух. Изглеждаше невъзможно да обхванеш това небе, да оградиш една сфера от него, ала днес Анибале бе убеден, че всичко на този свят е възможно. Особено когато го прави Паладио. Огледа внимателно стареца. Може би беше от чистия въздух и разходката, но архитектът никога не му бе изглеждал по-добре – цветът му беше равномерен, дишането – стабилно, очите – ярки. Отвори уста, за да попита за здравето му, но вместо това зададе съвсем различен въпрос:

– Какво означава името ви?

– Моля? – погледна го втрещено старецът.

– Името ви – Паладио. Какво означава?

– Дадено ми е от моя първи учител – Джанджорджо Трисино – отговори Паладио. – Свързано е с мъдростта на Атина Палада.

Анибале се усмихна. Днес всичко го радваше.

– И аз предполагах нещо подобно – рече. – А какво е истинското ви име?

– Андреа ди Пиетро де ла Гондола. Но Паладио се помни по-лесно от хората. А аз искам да бъда запомнен, най-вече заради тази църква! – и сякаш потрепери.

– И ще бъдете запомнен! – увери го докторът. – Ще я завършите с лекота. Особено след като проявихте здравия разум да си пазите здравето!

Днес Анибале бе разположен добре към Паладио, разположен добре към целия свят. Отговори любезно, дори когато чертожникът с рошавата коса го попита за Фейра. За него беше радост да чува името ѝ, радост да говори за нея.

– Добре е! – изрече засмяно. – Изпраща поздрави и на двама ви!

Сега, когато заговори за нея, му се прииска да продължи да говори, да изрича името ѝ отново и отново, да си спомня всяка думичка, която тя му беше казвала. Но се опомни и осъзна, че е най-добре веднага да тръгва, преди да се е издал. Извини се учтиво и хукна към лодката, която го чакаше, така, сякаш го гонеше самият дявол.

Докато лодката пореше лагуната, Анибале наблюдаваше с удоволствие как сенките се издължават в късния следобед – всяка стъпка в гасненето на светлината го приближаваше все повече и повече до нощта и до Фейра. Едва дочака лодкарят да завърже лодката си за малкия вълнолом и скочи, даде му щедър бакшиш и се втурна щастливо през къщичката на портиера, поздравявайки не само Бока, но и джуджето. Докато минаваше покрай болницата, леко потрепери. Знаеше, че тя е вътре, посветила се на поредната задача. Толкова близо!

Като никога докторът не се запъти към болницата, а отиде право в дома си. Не искаше да я вижда с пациентите преди тази нощ, не искаше да стои до нея, без да я докосва. Бе сложил малко легло в ъгъла до огнището, за да може жаравата да я топли през цялата нощ. Бе покрил леглото с най-мекия сламен дюшек, за да прикъта тялото ѝ, бе ѝ заделил най-добрата си завивка, за да я обгръща. Сега той плъзна ръка по мекия чаршаф, на който тази нощ щяха да лежат двамата.

Макар и нежелан, в ума му отново зазвуча гласът на абатесата. Когато ѝ бе казал небрежно, че къщичката до църквата ще бъде освободена за младото семейство Трианини, тя го бе погледнала строго и бе извикала:

– Какво искаш от това момиче?! Тя е сираче, неомъжена, далече от дома. Ти си неженен. И всичко това – без да броим разликата в религиите ви! Тя е обречена на вечно проклятие, но ти поне можеш да бъдеш спасен! Следователно изобщо не може да става въпрос да ѝ предложиш истински брак, а ако споделиш с нея огнището си, излагаш на опасност безсмъртната си душа! Остави я на мира!

– Изобщо не става въпрос за такава връзка – излъга той. – Тя ще спи долу, до огъня. Да не би да отричаш правото ми на прислужница?

– Но тя не е твоя прислужница! – напомни му строго абатесата.

Анибале изгуби самообладание и се развика:

– Така е, не е! – гласът му звънна в главата му благодарение на маската. Твърде високо. – Тя е мой другар! Тя е доктор! – изричаше го за първи път и изненада дори самия себе си.

Сега, в къщата си, той се въртеше и оправяше безсмислено малката си покъщнина, и прекара остатъка от деня в крачене напред-назад. Представяше си Фейра с пациентите, забулена и прилежна, и я искаше при себе си, тук и веднага. Сега. Вече знаеше точно как ще я вземе в обятията си, как ще целуне странните ѝ и прекрасни устни. Анибале, който никога не се молеше, сега се замоли светлината по-скоро да угасне.

И когато нощта най-сетне настъпи и на вратата се почука, той почти се изстреля от стола си. Отвори вратата толкова бързо, че огънят изплю гъст облак пушек. И когато пушекът се разсея, пред очите му се очерта кошмарно привидение.

Сякаш Фейра бе остаряла с половин столетие – тъмните ѝ къдрици бяха боядисани в черно с някакви химикали, от очите ѝ се разстилаше ветрило от бръчки, а от отблясъка на пламъците кехлибарът се бе превърнал в блатистозелено, бузите ѝ бяха начервени с две твърде ярки петна руж, поставен високо на хлътналите скули. Носеше рокля от парцаливо червено кадифе, изрязана толкова ниско до зърната, че никога не би могла да мине за прилична. Той зяпна ужасено. Не бе в състояние да помръдне от мястото си.

– Анибале – каза сладникаво тя, – няма ли да ме пуснеш вътре?

Беше Колумбина Казон, майка му.

ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ръката на Фейра трепереше, когато я вдигна, за да почука на вратата на Анибале тази нощ. Това беше началото на новия им живот.

Вратата сe отвори и на прага застана жена в пътническа мантия и с маска в ръка, като че ли току-що бе пристигнала. Фейра се втрещи. Жената вдигна брадичка с високомерието на дама и изрече надменно:

– Да?

– Дойдох да видя доктора – промърмори Фейра. Видя, че Анибале кръстосва отзад и го погледна умолително.

Жената веднага долови акцента ѝ и присви зелените си, подобни на котка очи.

– А вие сте?

Анибале побърза да се намеси:

– Фейра е моя гледачка в болницата.

– Е… – жената премести тежестта си от единия крак върху другия по начин, който беше едновременно провокативен и собственически. – Моят син няма нужда от гледачка. Неговата мамма вече се върна!

И трясна вратата под носа на Фейра.

– Промених се.

Майка му беше седнала неканена на стола край огнището, който той отдавна бе свикнал да смята като стол на Фейра. Анибале не каза нищо, но тя очевидно долови недоверието му, защото продължи:

– Така е, Анибале! Онзи стар живот… вече се сбогувах с него. Искам да бъда тук, с тебе. Искам най-накрая да бъда майка. Знам, че съм ти причинила много злини, че съм те изоставяла неведнъж

– Как ме откри? – прекъсна я безцеремонно той.

Тя сведе котешките си очи и измърка:

– Бях отишла в Трепорти с един търговец… мой приятел. Там чух, че доктор на име Казон имал болница на този остров. После моят приятел се разболя и аз не знаех какво да правя. Но знаех, че ако дойда при сина си, той ще ме спаси. О, сладък мой! Всичко това наистина е твое дело! Ти си довел всички тези добри хора тук, спасил си ги! – падна на колене пред него, целувайки ръцете му. – Знаех си, че ще спасиш и мен!

Той установи, че не е в състояние да измъкне ръцете си от нея, но зачака със свито сърце. Накрая тя се отдръпна, седна отново на стола и засмърка елегантно от помадата, която висеше на китката ѝ, оправяйки фустите си. Очите ѝ обаче бяха напълно сухи.

– Мисля, че ти и аз трябва да започнем отначало, миличък. Знаеш, че животът ми никога не е бил лесен. Баща ти Анибале внезапно замръзна и запита ужасено:

– Била си омъжена за баща ми, нали?

От това зависеше всичко, което беше той – името му, благородството му, съкровището на фамилията Казон, скрито под дъските под леглото му.

– Разбира се! Но онова, което трябва да знаеш, е, че аз бях куртизанка не само след, но и преди Той запримигва с очи, изсъхнали от огъня, опитвайки се да проумее какво му казва тя.

– Искаш да кажеш, че когато баща ми те е срещнал

– Да! Въртях занаята си близо до кампо "Д'Оро". Ти беше заченат в една гондола по време на карнавала. Когато разбрах, че ме е натъпкал, Карло каза, че ще се ожени за мен. Тогава бях красива, Анибале, не можеш да си представиш колко бях красива!

Да, той наистина не можеше да си представи. В неговите очи имаше само една красива жена, а освен това за него красотата се състоеше не само в маската на лицето, но и в онова, което човекът има отвътре. Той погледна към маската на майка си – тя висеше до неговата човка на куката над огнището в порочен съюз между куртизанка и птица. Безукорно, нарисувано лице, гледащо го от миналото на майка му.

Дори и да не искаше, научи, че след като тя бе напуснала него и баща му, бе отишла да живее с поредния си любовник в една от големите вили във Венето. Когато обаче установила, че покровителят ѝ спи едновременно и с двете кухненски прислужници, избягала в Рим с художника, който по онова време рисувал фреските във вилата. Там станала любовница на свещеник, преди да избяга в Месина с един от неговите помощници.

След известно време Анибале престана да слуша и на мястото на думите ѝ си създаде мислено своя, алтернативна истина. В младостта си тя е била зашеметяващо красива, дотолкова, че въпреки бедния си произход е успяла да омагьоса един нисш венециански благородник. Подозираше, че последният ѝ любовник – търговецът, не е бил нищо повече от продавач на платове на пазара в Трепорти. Очевидно с упадъка на красотата ѝ е упадала и клиентелата ѝ, а накрая единственото, което ѝ е останало, е било похабената хубост и порочният характер, е които не е успяла да привлече нито един мъж за другар в есента на своя живот. Накрая, отвратен от жалката ѝ история, той заспа там, където си беше, а сънищата, които нахлуха в отпуснатия му мозък, не бяха никак приятни. На сутринта едва не се спъна в празните бутилки от вино, които се търкаляха в краката му – всичките му запаси бяха изпити. Огънят беше изгаснал, а майка му хъркаше на леглото край огнището, което той с толкова нежност бе приготвил за Фейра.

Остави я да си хърка и излезе.

Вечерите на Анибале претърпяха драстична промяна. Вместо медицинските дискусии с Фейра, които му вдъхваха надежда, че може да победи смъртта и да изцели целия свят, той бе принуден да слуша унизителните, порочни разкази на майка си, жалбата ѝ по изгубената младост. Изведнъж, макар и постоянно в компанията на майка си, Анибале се почувства ужасно сам. Чувстваше се изолиран, но същевременно непрекъснато тормозен е ласки от майка си така, сякаш все още беше дете. Ласките ѝ бяха останали на нивото от онова време, сякаш фосилизирани в кехлибар – тя го докосваше така, все едно бе все още осемгодишно момче. Рошеше косата му, щипеше бузите му, хапеше леко врата му и разтриваше гърба му, както би правила, ако той бе малък и болен. Той установи, че не е в състояние да я отблъсне, а нахалните ѝ жестове го отвращаваха, защото бяха жалка пародия на близостта, която той си бе мечтал да има с майка си. Бе дал на майка си своето собствено легло на горния етаж, така че към цялата тази ситуация се добавяше и постоянното мъчение да бъде принуден всяка вечер да ляга в леглото, което беше приготвил за Фейра.

Анибале посъветва Колумбина да излиза винаги с маска, а маската, която тя бе донесла със себе си – модел, обхващащ цялото лице, който се завързваше отзад – бе същата, която той помнеше от детството си. Представляваше красиво, гримирано лице на куртизанка, бяло като оловна паста с перлен отблясък, с яркочервени устни и червени кръгове на бузите. Придаваше ѝ призрачен вид и подчертаваше още по-силно контраста с настоящия ѝ облик. Дрехите ѝ не ѝ бяха по мярка, а ярките им цветове биха подхождали по-скоро на жена с двайсетина години по-млада от нея. Даже името ѝ вече звучеше твърде младежко за нея. "Колумбина Казон" беше име за кокетка или за превзета красавица. А тя бе надраснала по години и двете.

Но видимата маска не бе единствената, която Колумбина Казон носеше. Отби се у всяко семейство, за да им връчи подаръци от името на сина си – гърнета с яхния, пресни лимони или захаросани плодове за децата. Започна да шие дюшеци заедно с монахините. Даже вдигна полите си и се зае да копае в градината. Посещаваше редовно литургиите, трогвайки сестрите с жалкия си живот и покаянието си. Ходеше да изповядва греховете си пред абатесата почти всеки ден, намирайки особено, перверзно удоволствие да се превръща в център на внимание, макар и по подобен начин.

Колумбина бе забелязала странното забулено момиче, което работеше толкова близо до сина ѝ – толкова тихо, прилежно и компетентно. Изпълнена с ревност, тя се опита да я разтопи с ласкателства, но чуждестранната кучка беше единственият човек на този остров, който изглеждаше имунизиран срещу чаpa ѝ – ако не се брои, разбира се, онова джудже. Колумбина бе забелязала идиота един-два пъти да я зяпа и се бе привела, за да му зашлеви звучна плесница. Мълчаливото момиче се бе появило автоматично до грозното джудже и му бе дало мехлем, за да успокои раната, предизвикана от пръстена на Колумбина. Старата жена имаше неприятното усещане, че кехлибарените очи на това момиче виждат право в душата ѝ.

От този момент нататък, вместо да игнорира наглата муселмана, тя бе започнала да се кръсти винаги, когато я срещне, и да плюе в краката ѝ, защото тъкмо такова трябваше да бъде правилното поведение на всяка ревностна християнка – макар че в присъствието на сина си, естествено, се въздържаше. Някои от по-младите монахини последваха примера ѝ и така все по-нарастващата изолация на неверницата изпълваше бившата куртизанка с чувство на удовлетворение, че върши Божие дело.

Абатесата на Ордена на чудесата бе добър познавач на човешките характери, така че превземките на Колумбина Казон не бяха в състояние да я измамят.

Възрастната жена разпознаваше истинската вяра в мига, в който я видеше – например пазачът Бока беше истински вярващ християнин – затова нито за момент не бе заблудена от безкрайните изповеди на майката на доктора, която бе точно толкова набожна, колкото и сина си. А след като виждаше с какво благородство и достойнство Фейра понася ежедневните обиди на Колумбина Казон, тя се настрои още по-дружески към неверницата.

Затова, когато след около седмица след пристигането на Колумбина Казон Фейра се появи пред вратата на църквата, абатесата я посрещна топло. Момичето изглеждаше ужасно.

– Нещо лошо ли има, скъпа? – попита.

– Не, всичко е наред – изрече Фейра, но очите ѝ говореха съвсем друго. – Само дето трябва да съобщите на семейство Трианини, че все още не могат да се преместят в ремонтираната къщичка. Ще ми трябва още малко.

И се обърна да си върви, но не и преди абатесата да забележи някакъв проблясък в очите ѝ. Повика я. Момичето нямаше право да прекрачва прага на църквата, нито пък абатесата искаше да я пусне, затова тя излезе навън и попита:

– Добре ли си?

– Напълно – кимна момичето, което вече се бе овладяло.

Абатесата не бе от хората, които обичат да се месят в живота на другите, но тъй като бе напълно сериозна, когато предупреди доктора, сега се осмели да каже:

– Смея да предположа, че нещо ти е попречило да живееш под един покрив е нашия лекар. И ако това е така, длъжна съм да ти кажа, че това може и да е за добро!

Еретичката извърна към нея големите си очи и попита:

– Щеше ли да бъде толкова лошо, ако бе намесена и любов?

Абатесата я огледа съчувствено, но твърдо отсече:

– Онова, за което говориш, е грях, грях срещу християнския закон!

Но докато двете вървяха към вратичката на двора, възрастната жена поомекна и добави:

– Вие сте от различни религии, но може и да има начин да се сближите. Ако започнеш да четеш и да изучаваш християнската Библия, Книгата на книгите, би могла след време да станеш част от Божието семейство. Тогава и само тогава за доктора ще стане възможно да узакони връзката си с теб!

Странните жълти очи на момичето се ококориха още повече. В първия момент изглеждаше така, сякаш е чула най-светотатственото нещо на света. Но в следващия в погледа ѝ настъпи промяна, подобно на бриз, раздвижил лагуната.

– Да! – изрече бързо. – Да! Ако позволите… бих искала да взема назаем една… Библия!

Фейра нямаше никакво намерение да влиза в семейството на християнския бог и неговия пророк пастир. Знаеше, че майка ѝ бе сменила вярата си, макар и в обратния смисъл, но лично на нея дори самата мисъл ѝ беше противна.

Но когато абатесата бе споменала Библията, в съзнанието на Фейра се бе събудил някакъв спомен от майка ѝ – защото именно Библията бе онази, която християните наричаха Книга на книгите, а и там тя щеше да открие онова, което ѝ трябваше за Четиримата конници. Сега, когато вечерите ѝ отново бяха станали самотни, тя бе започнала да мисли пак за тази мистерия, опитвайки се да си припомни отдавна забравените думи на майка си. И тъй като имаше нужда от нещо, с което да запълва времето си, Фейра реши да разбули загадката на четирите коня.

Седнала пред собствената си камина, която със сигурност бледнееше пред уютната камина на Анибале, тя се загледа в книгата в скута си. Беше подвързана в аленочервено кадифе със сребърна закопчалка, а ръбовете на страниците бяха изящно позлатени.

Фейра отвори книгата много внимателно, сякаш пареше ръцете ѝ. Веленът беше гладък и млечнобял, обработен по най-изящния начин, хартиените коли бяха красиво зашити. Беше очевидно, че книгата има голяма стойност, което означаваше, че на абатесата ѝ е струвало много да я постави в ръцете ѝ. Калиграфията беше ситна и черна, текстът – обрамчен в рамки с ярки цветове, а наивните рисунки изобразяваха ангели и демони, обещаващи вечна слава или вечно проклятие. Тази книга бе узаконила насилието срещу нейния народ и издевателствата, извършени срещу вярата ѝ, но въпреки това сега тя решително разлистваше страниците ѝ. Четенето на латинския текст ѝ беше изключително трудно, но, макар и индиректно, я приближаваше до Анибале, защото сега тя четеше езика, на който я бе учил той. Колко странно, че езикът на западната медицина бе и език на християнската вяра, въпреки че, както ѝ бе казал Анибале, двете много често влизали в противоречие. Беше ѝ разказал веднъж за възраженията, които курията в Падуа имала срещу ваксината против вариола, разработена от университета там, на основания, че ваксината не била богоугодно дело.

Фейра разлистваше страница след страница, взирайки се в текста, докато накрая черните букви не започнаха да се сливат пред очите ѝ, а позлатените фигури в полетата не се втурнаха във вихрен танц, сякаш оживели. И ето че все пак откри онова, което търсеше – в книга, наречена "Откровение на Йоана". Те се носеха през страниците – черният кон, червеният кон, белият кон и бледият кон, всички до един яздени от скелети.

Четиримата конници на Апокалипсиса.

Латинският ѝ се струваше все по-труден и по-труден и не бе напреднала повече от първата фраза, когато внезапно в паметта ѝ оживяха последните думи от бълнуванията на майка ѝ:

– "Дойди и виж!" – отекна гласът ѝ и тя се изплаши от него. – И видях, и ето черен йон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: "Един шиник пшеница за надница и три шиника ечемик за надница, а маслото и виното не повреждай!".

И сега го разбра толкова, колкото и на смъртното ложе на майка си, но докато четеше бавно, за първи път проумя същността на подаръка, който баща ѝ бе превозил до Венеция. Защото черният кон носеше чумата. Сега тя зачете с нарастваща тревога продължението на изпитанията, за които я беше предупредила майка ѝ. След черния кон яздеше червеният, предвестник на огън и кръвопролития.

– Когато Агнето отвори втория печат – продължи да чете Фейра, – чух второто живо същество да казва: "Дойди и виж!". Тогава се появи друг кон, огненочервен.

След него идваше белият кон, язден от завоевател с лък и корона, който носеше Война. И накрая бледият кон, в бледозеленото на жлъчката, който носеше Смърт, отчаяние и Края на дните.

Фейра затвори книгата, като че ли се опитваше, притискайки кориците, да задържи вътре ужасите, които се съдържаха там. Затвори уморените си очи и се опита да си припомни всичко, казано от Нурбану. Беше казала, че ще дойдат и четирите коня, не само един от тях. Четири коня, като квартета бронзови зверове с искрящи копита, които бе зърнала върху Базиликата на дожа.

В Библията бледият кон следваше черния, но когато огледа затопления от тялото ѝ кристален пръстен, видя, че там черният кон се следваше от червения, след който идваше белият и накрая бледозеленият.

Фейра се ядоса, че не си спомня знаците, на които я бе учила майка ѝ, че не предаде съобщението на дожа, както се бе заклела. След като нейният приятел Смърт бе влязъл в града, тя бе приела, че се е провалила. Черният кон се бе втурнал из целия град и вече нямаше никакъв смисъл да се опитва да залоства вратата. Но сега, с натежало от грозни предчувствия сърце, тя започна да се пита дали не предстои и още.

Ако Анибале беше до нея, със сигурност щеше да отхвърли предсказанието като глупаво суеверие. Но сега, съвсем сама, тя се запита какви ли злини, изпратени от Константинопол, очакват още този нещастен град. Влизането и излизането на кораби все още бе забранено, екипажът на "Ил Кавалиере" беше отплавал много отдавна и тя беше единственият човек от борда му, останал жив във Венеция. Това би трябвало да бъде краят на мисията. И въпреки това сега ѝ се искаше да не бе чела кошмарното откровение в християнската книга. Видението я бе оставило с ужасяващото чувство, че отмъщението на Османската империя не е приключило.

Тази нощ Фейра не успя да затвори очи. Седеше и наблюдаваше книгата, поставена на камината – гледаше я така, сякаш конниците всеки момент щяха да изскочат от страниците ѝ и да оживеят. Когато чу камбаните за службата на зазоряване, отиде до църквата и остави книгата на прага ѝ.

На излизане от църквицата "Сан Бартоломео", повела сестрите обратно към спалните им помещения, абатесата едва не се спъна в Библията. Старите ѝ кости изскърцаха, докато се навеждаше да я вдигне, от гърдите ѝ се изтръгна дълбока въздишка на провал. Докато си лягаше за последните безценни часове сън преди утринната молитва, тя поклати тъжно глава, оплаквайки една изгубена овца.

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

През следващите няколко дена Фейра се опита да забрави за Четиримата конници на Апокалипсиса. Вместо това реши да се опита да поправи единствената от техните злини, която разбираше. Щеше да обедини цялата информация, с която разполагаше от собствените си познания и от тези на Анибале, за да се опита да открие лек против чумата.

В Константинопол най-учените доктори обикновено приготвяха отвара, известна като "териак" – антидот панацея, който бе една от най-сложните форми на медицинска намеса според аптечния канон. Формите на териака бяха толкова, колкото бяха и целите му. Обикновено те бяха достъпни единствено за най-заможните заради цената на многобройните си съставки, а освен това само най-опитните сред лекарите се осмеляваха да опитат приготвянето на подобни смеси.

Но Фейра не се страхуваше. Имаше нужда да се занимава с нещо сериозно. Извади медицинския си колан и огледа билките, мехлемите и прахчетата – някои бяха от Константинопол, други бяха възстановени като запаси от венецианската земя, а трети бяха нови съкровища, открити в най-тъмните подстъпи на горичката отвъд стените на острова или от странните растения, които вирееха върху солената почва на блатистите местности до брега.

Основните ѝ цели бяха две – да излекува вече заразените и да помогне на здравите никога да не се заразят. Оттук следваше, че отварата ѝ трябваше едновременно да може да снижава температурата и да отнема възпалението в бубоните, значи да ги намалява, да пречиства кръвта и да дава просветление и на ума. Във всяка от малките бутилчици трябваше да има такава течност, която да накара вземащия я да повярва, че тя без съмнение ще го върне към живота. Реши да кръсти новото лекарство териака – венецианският вариант на оригиналната дума, заимствана от старите гърци. Беше доволна от идеята си, но засега имаше само нея. И едно име. Зае се да го превърне в реалност.

Домът ѝ се превърна в алхимична лаборатория, претъпкана с шишенца, реторти, канчета и триножници. И въпреки че се стараеше да се концентрира, вдигаше глава при всеки звук, при всяко скърцане на вратата, с надеждата, че това е той – че идва да ѝ каже, че ужасната му майка си е заминала.

Ала дните се превърнаха в седмици, седмиците – в месец, а тя все така не можеше да види Анибале извън болницата. Доколкото ѝ беше известно, той бе започнал да посещава Паладио отново всеки петък и в тези дни тя рядко напускаше болницата, защото именно тогава зловредното присъствие на майката на доктора превръщаше живота ѝ навън непоносим. И се стараеше да оползотвори максимално времето си, прекарвано зад стените на тедзона. През тези безценни петъци тя провеждаше изпитания на лекарствата си върху пациентите си – онези, които можеха да говорят, питаше, а на другите, които вече не можеха, просто даваше от отварите, защото смяташе, че всеки, който бе на крачка от смъртта, би приветствал всяка възможност за изцеление. Предлагаше от течността и на някои от семействата в къщичките, които наскоро бяха изпратили заразен близък в болницата. Откритията ѝ се оказаха много интересни.

След като вече бе събрала нужната информация, тя бе готова да започне да произвежда лекарството си в по-големи количества. Събра цяло сандъче със стъкленици от тедзона и ги натъпка с морска сол за една нощ, за да ги дезинфекцира. На следващия ден – петък, отнесе една торба с пречистени бутилчици до кладенеца, за да ги напълни с вода, която ѝ трябваше за разтвора. Когато извади кофата, проблясваща от кристалнобистрата вода, напълни с равни части от нея всички шишенца, запуши ги с тапичките и ги подреди в опушено ленено платно, готови да бъдат отнесени в къщичката ѝ за добавяне на тайната съставка. После вдигна дрънчащата торба на гърба си и забеляза, че каменният лъв със затворената книга я наблюдава.

– Да не си обелил и дума! – предупреди го тя.

Когато Анибале се върна на острова, беше почти мръкнало. В този конкретен петък той се бе забавил нарочно във Венеция. На връщане в лодката си бе мислил непрекъснато за Фейра. Знаеше, че не бе виждал лицето ѝ вече цял месец, а за него бе истинска агония да бъде близо до нея и същевременно толкова далеч. Тя се държеше резервирано и почти мълчеше, съсредоточена в работата си. Работеше много повече от преди. Отнасяше се любезно с него, но той усещаше, че е дълбоко обидена, а тази мисъл му бе толкова непоносима, че бе станал още по-рязък и груб. Освен това бе принуден да погледне истината в очите.

Независимо дали майка му щеше да реши да си тръгне или не, той знаеше, че никога повече не би могъл да попита Фейра за онова, което я бе питал през последната им щастлива вечер край огнището. Не можеше да я обезчести, вземайки я за своя метреса, но не можеше и да ѝ предложи брак. Абатесата се бе оказала права – пропастта между тях бе твърде голяма. Щеше да я има година, най-много две, докато чумата отмине – а после какво? За нищо на света не би могъл да позволи тя да бъде подхвърляна от мъж на мъж, попадайки в същата огнена паст, която бе погълнала Колумбина Казон.

Беше започнал да свиква с присъствието на майка си вечер, с досадните ѝ, неискрени прояви на обич, с непрестанното ѝ празноглаво бърборене, със самосъжалителните ѝ истории. Обикновено седеше мълчаливо, вторачен в огъня, опитвайки се да си припомни лицето, което толкова много му липсваше – странните ѝ устни и топаза на нейните очи. Беше се примирил, че до края на живота си ще бъде принуден да я търпи, затова бе искрено изненадан, когато, прибирайки се у дома, установи, че майка му си е тръгнала. Първата му мисъл бе, че е отмъкнала някои от ценните му медицински принадлежности, но се оказа, че не липсва нищо друго, освен нейната мантия и ръкавиците ѝ, както и призрачната бяла маска от куката над огнището.

Той хукна в мрака и отиде право в къщичката на пазача, където завари Бока и сина му да си делят комат хляб пред слабия си огън.

– Идвала ли е някаква лодка? – попита с висок глас.

Тонът на гласа му бе напълно достатъчен, за да накара Бока да скочи на крака.

– Да, синьор доторе! По обяд запалих мангала и доведох нейна милост майка ви от вашата къща, когато баржата дойде. Предположих, че знаете за заминаването ѝ.

За част от секундата Анибале се почувства отново като осемгодишно хлапе, изоставено от майка си, но после бързо кимна, доволен, че е с маската си.

– Разбира се, че знаех! – тросна се грубо. – Просто исках да знам, че е била изпратена подобаващо.

И побърза да напусне къщичката, крайно притеснен от ироничната физиономия на джуджето, което го гледаше откъм огнището.

С всяка следваща крачка през моравата се изпълваше с все по-голямо облекчение. Никога повече не би могъл да бъде с Фейра така близък, както бе планирал, но дали е твърде много да се надява, че биха могли да станат пак само приятели? Опита се да си втълпи, че ако може отново просто да седи с нея, да съзерцава лицето ѝ и да разговарят за неща, които имат смисъл и за двамата, ще бъде най-щастливият човек на земята. В средата на моравата се закова на място. Сега щеше да отиде до нейната къщичка, да почука на вратата ѝ и да я помоли пак да започне да прекарва вечерите си с него край огнището му.

После забеляза кладенеца – белите му каменни стени проблясваха в мрака. Лъвът със затворената книга в лапите се взираше в него с безизразните си каменни очи. Странна мисъл озари внезапно съзнанието на Анибале. Напълно паникьосан, той се обърна и хукна не към къщата на Фейра, а към своята.

Втурна се през вратата и затрополи нагоре по стълбите, захвърляйки маската си по пътя. Пъхна се под леглото и повдигна хлабавата дъска, под която се криеше съкровището на семейство Казон. Дъската излезе лесно, сякаш не бе стояла дълго там. Тясната кухина отдолу беше празна, ковчежето го нямаше.

Паднал на колене, Анибале отпусна отчаяно глава. Челото му докосна дъските. Златното ключе На врата му увисна тъжно и безполезно.

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Анибале Казон не беше на себе си.

Парадоксално, но след заминаването на майка му пропастта между него и Фейра се бе разширила. От богатството му не бе останало нищо. Монетата, която лежеше в джоба му, нямаше да стигне и за няколко дена. Заради кражбата, извършена от майка му, болницата "Сан Бартоломео" и неговият утопичен остров нямаше да могат да изкарат и до края на седмицата.

Семействата щяха да бъдат принудени да се върнат у дома, сподирени от сестрите от Ордена на чудесата. Само мъртвите и умиращите можеха да останат тук. Анибале не знаеше какво щеше да прави с Фейра – може би щеше да я върне в града, а после да се опита да ѝ намери кораб за Константинопол, вероятно от Анкона или Равена. Непрекъснато се проклинаше, че бе повярвал на майка си, бе повярвал, че тя може да се промени.

Останал без никакъв избор, той помоли Фейра тази вечер да го посети. Надяваше се решителността му да не го напусне, когато зърне прекрасното ѝ лице.

Тя дойде, както беше помолена, но не седна на обичайния си стол, защото знаеше кой бе седял на него в нейно отсъствие. Остана права, забелязвайки с огромна тъга, че макар за първи път да оставаха насаме след толкова дълго време, той не бе свалил маската си. Тя също не се разбули.

– Първо – започна тихо Човекът птица, – позволи ми да те успокоя. Не възнамерявам да подновявам предложението, което ти направих преди известно време.

Фейра преглътна. Отдавна подозираше, че ще стане така, но сега думите сякаш прободоха сърцето ѝ. Усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи и предпочете да замълчи, за да не я издаде гласът ѝ.

– Второ, със съжаление съм длъжен да те уведомя, че богатството на семейство Казон го няма.

Той не искаше да се впуска в подробности, но бе забравил колко добре го познава тя.

– А майка ти? – попита Фейра.

Птичата маска сведе очи към пода.

– Нея също я няма.

Тя не каза нищо.

– Следователно островът трябва да бъде затворен и върнат на Републиката. Болницата ще затвори след седем дена. Ще ти платя до края на седмицата и ще сторя всичко по силите си да ти намеря кораб за родината.

Ето го и него. Моментът, за който тя се бе трудила толкова дълго – всички онези дребни златни Ьеквини, които бе събирала в жълтата си пантофка, които подрънкваха весело и ѝ шептяха думи на надежда за дома. През последния си месец на самота тя бе размишлявала не веднъж и два пъти за живота, който би имала, ако се върнеше в Османската империя. Не в Константинопол, разбира се, а в някой град, далече от погледа на султана, например Антиохия или Tape. Може би щеше да си създаде собствена лекарска практика. Искаше ѝ се да отплава и никога повече да не обърне очи към Запада, Но вместо това рече:

– Не е необходимо да става така. Създадох смес, антидот, която кръстих "териака". Позволи ми да започна да я продавам и така ще мога да поддържам болницата.

Човекът птица удари с юмрук по дланта си, но иначе изрече спокойно:

– Многократно съм ти казвал, че няма да позволя злоупотреба с доверието и парите на болните чрез безполезни шарлатански отвари!

– И всеки път, когато сме говорили на тази тема, аз съм ти казвала, че ако чрез контролирана продажба на дадено лекарство лекарят може да подобри условията за своите пациенти или да субсидира по-нататъшните си научни проучвания, то тогава продажбата е допустима! Не говоря за злоупотреба с ничие доверие – имам предвид съвсем законна продажба, защото моята отвара изобщо не е безполезна!

– Откъде си толкова сигурна?

Тя си пое дълбоко дъх и отговори:

– През последния месец всеки петък провеждам изпитания. Отварата ми се оказва особено ефективна.

– Месиш се в лечението на моите пациенти? – изгъгна той и клюнът подсили яростта му.

– Да! – отговори тя и вирна брадичка, доволна от собствения си гняв. – При това с невероятни резултати! – вдигна ръце. Ето че отново започваха да спорят, както в доброто старо време. – Ако ми позволиш да помогна, ще можеш да продължиш да работиш тук, както досега. Всъщност завинаги. Наистина ли си готов да се откажеш от всичко, за което си работил, само и само за да докажеш правотата си в един спор?

Човекът птица задиша тежко. Очите зад призмите опушено стъкло сякаш започнаха да свалят пластовете ѝ. Тя проследи погледа му. През годината, откакто бе дошла тук, тя постепенно се бе върнала изцяло към мюсюлманския си стил на обличане, покривайки се постепенно с шалвари и дълга риза, а отгоре с широка роба с фередже в червенокафяво – цвят, който бе особено практичен за работата ѝ в тедзона.

– Хубаво – изрече той след известно време, най-сетне звучейки като онзи Анибале, когото тя познаваше. – Но не можеш да отидеш в този вид!

Анибале скочи на брега в Трепорти, претегляйки в длан последните си монети. Когато се спусна през претъпкания пазар, хората започнаха да му правят път. Той ги огледа професионално – засега чумата очевидно не бе стигнала до тях, а и по вратите на малките бели, облени от слънцето къщички не се виждаха кръстове. Бе тръгнал да изпълни сам тази задача, защото не можеше да я повери на никой друг, но известно време просто обикаляше сергиите и гледаше, тъй като не бе напълно сигурен какво точно търси.

Мама Трианини му беше заръчала да купи златотъкан брокат или коприна в какъвто цвят му харесва, а останалото щеше да направи сама. Той не знаеше разликата между тези две материи, но не посмя да си признае. Сега се отправи към сергия, обсипана с ярки платове, които висяха и плющяха на вятъра като знамена. Без да си дава сметка, той грабна топ плат, който бе точно като зеленото на очите му, с нюанс на стъклена бутилка и с лек воден блясък, докато го въртеше под слънчевите лъчи.

Търговецът на платове се материализира автоматично до лакътя му и занарежда мазно:

– Прекрасен избор, докторе, смарагдово! Великолепна и много трудна смес!

Анибале отстъпи крачка назад, все така хванал топа плат.

– Това дали ще стане за рокля? – излая.

– Разбира се, докторе.

– От какво количество ще има нужда моята… шивачка?

– Ами зависи – изрече търговецът, почеса се по брадичката и оправи метъра, увесен на врата му. – Дамата голяма ли е?

– Какво? О, не, не! Тънка е като хрътка. Долу – горе толкова… – и Анибале разтвори ръце, все едно обгръщаше кръста на Фейра.

– А ще искате ли повече плат за корсажа? За фусти? За корема? Какво ще кажете за малко кристали за бродерия?

Търговецът все едно му говореше на чужд език. Силно притеснен и за да не се издаде, Анибале се съгласи с всичко и накрая се оказа с много голям пакет в ръце и много малко пари в джоба.

На връщане към лодката му хрумна друго – Фейра би трябвало да носи маска, при това не заради анонимността, а от хигиенна гледна точка. Зави рязко по посока на сергиите с маски и бързо избра една конска глава в перлено бяло. Едва на половината път към своя остров той си спомни защо веднага се бе спрял на конската глава – имаше някакъв блед спомен за въпрос, свързан с коне, който тя му беше задала.

Остави пакета в къщата на шивачката и сведе конфузния разговор до най-необходимото.

– Дайте най-доброто от себе си, мадам, защото тя трябва да изглежда като благородничка!

Мама Трианини се разсмя и звукът излезе със свистене между малкото ѝ останали зъби. Това го подсети, че когато бе препоръчал пушенето на лула за предпазване от миазмите на чумата, старата дама бе изпълнила с готовност нарежданията му.

– Не сe притеснявайте, докторе! – каза сега тя. – Разбирам си от работата. Когато приключа, тя ще изглежда като дожареса!

Напускайки къщичката толкова бързо, колкото му позволяваше приличието, той побърза да отиде в къщичката на Фейра, където я завари да опакова бутилките за следващия ден. Бе похарчил последните си останали дукати в Мурано за лодка, пълна с чисто нови бутилки – пречистени от огньовете и неизползвани никога до този момент, те щяха да съхранят целостта на съставките на нейната мистериозна отвара, каквато и да е тя. На острова на стъкларите той бе забелязал с не малък интерес, че яките, зачервени от огньовете мъже си бяха въвели своя собствена система за предпазване от чумата, която все още не беше стигнала до тях – бутилчиците бяха избутани към него в малка лодка, която те просто плъзнаха по водата, а след това поискаха от него да хвърли монетата си в соленото море, за да бъде почистена от пяната, преди да бъде извадена с мрежа от един от тях.

Сега Фейра нареждаше бутилчиците в кожен куфар, чиито стени бяха обработени така, че да се втвърдят и да държат бутилчиците прави. Той забеляза, че сместа, която бе налята вътре в тях – нейният таен антидот, чиито съставки тя все още не бе сметнала за необходимо да му изброи – е абсолютно същият цвят като роклята ѝ.

Когато той влезе, тя се изправи.

– Мислех си – започна директно той, престъпвайки прага ѝ, – че ще имаш нужда от някаква история, нещо, подобно на четиримата крадци на Валнети. Може би някакво свещено дърво или вълшебен кладенец, или нещо подобно. Някаква легенда, която да накара хората да повярват в лекарството ти. Народът не разбира от медицина, – разбира единствено от фолклор.

– Много добре – отсече тя, като никога автоматично съгласна с него. – Какво ще кажеш за кладенеца с лъва със затворената книга? Всъщност аз наистина извадих водата за отварата точно оттам! – изрече и се усмихна. – Но нищо повече няма да ти кажа!

Сърцето му претупа от усмивката ѝ, но той само сви рамене и отбеляза:

– Хубаво. Няма никакво значение дали е вярно или не, защото и без това цялата тази история е купчина лъжи и никак не ми харесва.

Тя се приближи – толкова, че той почти почувства топлината ѝ – и прошепна:

– Никога не бих тръгнала да продавам лекарството си, ако не вярвах от дъното на душата си, че е ефективно!

– Много добре! – кимна той. – Лъвският кладенец е много добра легенда – емблемата на лъва винаги звучи добре в ушите на венецианците. Освен това свещените кладенци са добра стръв за лековерните. Сещам се за онзи в Джудека, където Паладио строи църквата си. Все още ми се оплаква от поклонници, отиващи дотам с надеждата, че водата ще ги спаси от чумата.

Фейра не каза нищо. Но не след дълго те вече седяха, свалили маските си, и говореха както едно време – един през друг, жестикулирайки яростно. Обсъждаха, спореха и редяха легендата за отварата, която тя наричаше "териака".

– Един ден минавах покрай кладенеца и видях лъва с книгата

– Не, лъвът ти е проговорил!

– Да, така е по-добре. Та лъвът ми проговори и каза: "Аз съм символът на Венеция. В моя кладенец е водата, която ще спаси моя народ! Вода, благословена от… – тя не довърши.

– Свети Марко! – завърши триумфално Анибале.

Фейра си спомни за историята на нещастния светец, обвит в свинско като християнско празнично меню.

– Свети Марко, когато пристигна от Изток

– От Светите земи! Винаги казвай "Светите земи"! – поправи я сериозно Анибале.

– От свети Марко, когато пристигна от Светите земи. Той написа благослова си в книгата ми с небесната си стрела

– А защо не "небесната светкавица"? – предложи Анибале. – "С небесната си светкавица, а след това ме накара да затворя книгата си завинаги…"

– "За да го пазя в тайна!" – довърши триумфално изречението този път Фейра.

Анибале я накара да разкаже историята отново и отново, за да усъвършенства венецианския си акцент. След като месеци наред се бе разхождала сред болните – за разлика от него дори без маска – тя очевидно се бе спасила от чумата много преди това, превръщайки се в недосегаема за зловонията ѝ. Но ако някой разбереше, че е туркиня, нищо нямаше да бъде в състояние да я спаси. Спомняйки си твърде добре начина, по който я бяха погнали пред двореца на дожа, самата Фейра също държеше да сe усъвършенства, затова слушаше внимателно инструкциите на Анибале и гънеше все по-добре и по-добре езика си на венециански.

Мама Трианини се приближи до раклата под малкия прозорец и тържествено вдигна капака. От сандъка се изля истински водопад от изумително смарагдово. Цветът беше точно като на лагуната в облачен ден – като дъгоцветната, тучна зеленина на непрекъснато менящите се води. Старата жена извади роклята от раклата с помощта на дъщеря си Валентина и двете я вдигнаха така, че Фейра да може да оцени изпълнението на корсажа и на ръкавите. Тя я пое благоговейно от ръцете им – роклята се оказа неочаквано тежка – и видя, че най-голямото майсторство е в областта около корема, обшита с миниатюрни кристали в удивителни извивки, наподобяващи вълните на Адриатическо море.

Фейра се съблече бързо и зелената копринена рокля се хлъзна леко по тялото ѝ, хладна и тежка срещу затоплената ѝ кожа. Когато се насочи към прозореца, майка и дъщеря внезапно млъкнаха и я зяпнаха.

– Добре ли ми стои? – попита предпазливо Фейра.

В стаята нямаше огледало, така че тя" не виждаше онова, което виждаха двете жени. Но точно в този момент на прага на къщичката се появи Анибале и отговори на всичките ѝ въпроси. Закова се на място и зяпна. Неговата Фейра се бе трансформирала от гъсеница в пеперуда или от грозно патенце в красив лебед. Бе прекосила океана от Османската империя до Венеция и се. Бе преродила като Венера на Запада. Зелената рокля падаше до земята, подчертавайки височината ѝ, златистите ѝ рамене изпъкваха великолепно на фона на обсипания с кристали корсаж. Кръстът ѝ, пристегнат отвътре умело от шивачката, изглеждаше миниатюрен. Роклята беше в един-единствен цвят и на фона на самотния силен нюанс топлите тонове на кожата ѝ изпъкваха, а кехлибарените ѝ очи просветваха. Мама Трианини се суетеше наоколо, нанасяйки ненужни поправки на перфектните гънки.

– Сега е мой ред! – отсече Валентина и се изправи. – Няма да ви забавя много, докторе.

Анибале се облегна на рамката на вратата и се загледа прехласнато.

– Следва косата! . – отсече Валентина. – Но първо, да я освободим!

Воалът беше дръпнат рязко и Анибале за първи път видя косата на Фейра, падаща свободно по раменете ѝ. До този момент се бе опитвал да отгатне цвета ѝ от къдриците, които се измъкваха от време на време от воалите, но тези малки знаци бяха по-скоро объркващи – понякога имаха цвят на мед, други път бяха черни като мастило на сепия, а в определени моменти имаха златисти отблясъци като на черешово дърво. Сега вече имаше възможността да види целия спектър от удивителни златисти и кестеняви нюанси в косата ѝ.

– Йесумария, толкова много коса! И всичките тези цветове! – възкликна мама Трианини, озвучавайки мислите му.

Анибале с удоволствие наблюдаваше как Валентина сресва блестящата коса, а после я прихваща на свободно кокче в мрежичка на врата на Фейра, добавя перлена шапчица и пуска няколко кичура покрай ушите.

Той за първи път видя, че на обикновената панделка, която Фейра носеше около врата си, виси пръстен. За момент се запита дали пръстенът не е някакъв символ на изгубена любов, ала както и да се бе сдобила с него, неговата простота в съчетание със зелената рокля и вдигнатата в мрежичка коса бяха зашеметяващи.

След като Валентина приключи, Анибале подаде на Фейра великолепната маска в перленобяло, оформена като конска глава. Бе я избрал с надеждата да ѝ достави удоволствие, но изобщо не схвана смисъла на звука, който издаде тя, когато я зърна.

А когато постави и маската си, за пореден път му показа колко много се е променила – визьорът изтриваше изражението ѝ, но през него очите на Фейра проблясваха все така примамливо. Красотата ѝ го плашеше. Тя вече беше същество, което би могло да превърне в роб всеки мъж – нямаше нищо общо с момичето, наречено Фейра, което седеше край огнището му. Ала той не изрече нито дума по този въпрос. Само попита:

– Готова ли си?

Докато вървяха през моравата, по знак на Анибале Фейра го хвана под ръка, както бе виждала, че е прието. В другата си ръка той носеше куфарчето ѝ с бутилчици, които подрънкваха като контрапункт на нервните ѝ, ромолящи мисли. Дългите фусти на роклята се оплитаха в краката ѝ и тя се зачуди как ли венецианките се справят с карнавалните лудории, притеснени по подобен начин. Погледна към кавалера си и забеляза, че той я гледа така, сякаш я вижда за първи път.

– Това никак не ми харесва. Не ми харесва да заминаваш – рече той.

– Тогава върви ти.

– Знаеш, че не мога. Нито одобрявам отварата, нито искам да се кича е лаврите по приготвянето ѝ. Освен това, като лекар на Републиката съм длъжен да регистрирам всички съставки на което е да било ново лекарство в Консилио делла санита, след което те, разбира се, ще си присвоят почти цялата ми печалба!

Тя отвори портите, излезе изпод сянката на арката и рече:

– Не се тревожи, нищо опасно не може да ме сполети! Все пак аз съм безобидна домакиня, която продава домашно приготвено лекарство. А дори и ти трябва да ми признаеш, че вече изглеждам като типична венецианка!

Спомни си за онова, което бе казала абатесата, как може да се промени, да приеме техния Бог, да бъде асимилирана в християнския Запад. Дали щеше да изглежда така, ако наистина беше съпруга на Анибале? Прехапа леко устни, превръщайки розовото на устните си в червено.

– Той спря и се обърна.

– Никога не съм те принуждавал насила да изглеждаш така! – извиси в протест глас, като че ли изведнъж за него бе станало много по-важно тя да е наясно по-скоро с това, отколкото с инструкциите му за безопасност в града.

Когато стигнаха вълнолома, тя му поднесе жълтата си, пълна със секвини пантофка. Подаде му я бързо, преди да бе размислила, защото всички тези спечелени с много труд монети представляваха обратният ѝ път към Константинопол. А сега никога повече нямаше да може да се върне у дома.

– За болницата – .каза. – Докато не се върна с още.

След това влезе бързо в очакващата я баржа, въпреки че още не бе свикнала с огромната си пола. Седна и я разстла така, че тя зае цялата лодка и заприлича на самотна лилия върху водата.

Докато лодката се отдалечаваше, Фейра не откъсваше очи от Анибале. Той се смаляваше все повече и повече – безизразен в птичата си маска, но въртящ неспокойно жълтата пантофка в издайническите си ръце. Постъпи правилно, като му я даде. Беше си мислела, че не е в състояние да напусне пациентите си, но истината бе, че въпреки безнадеждната ситуация между тях той бе човекът, когото тя не бе в състояние да изостави.

ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Анибале бе избрал за Фейра лодка с плоско, здраво дъно, която да издържи тежкия ѝ куфар и да побере зелената рокля, затова, когато наближи Венеция, лодкарят трябваше да внимава много, включвайки се в натоварения морски трафик из каналите.

Над града бе надвиснала тежка мъгла, примесена с пушека от чумните огньове, и кулите стърчаха над целия този мрак като блатни тръстики, затова на Фейра ѝ беше много трудно да отгатне през маската си накъде отиват. Забеляза обаче, че лодката ѝ приближаваше към града почти на същото място, където "Ил Кавалиере" бе изхвърлил смъртоносния си товар преди близо година. Ето го и белия филигранен дворец, ето ги и огромните колони близнаци, между които бе преминал Смърт.

А сега тя виждаше последиците от неговата поява.

Безбройните баржи бяха пълни не с хора, разхождащи се за удоволствие, а с увити в савани тела, вече посипани със снежнобяла вар, за да могат да започнат разложението си още по пътя към гробовете. Тук-там някой заядлив повей на вятъра повдигаше за момент саваните, за да разкрие под тях било черна ръка, било скована челюст. Жълтеникавата мъгла постепенно се издигна и обгърна града в болнавия си покров, подкастряйки върховете на кулите и камбанариите. През месеците, откакто Фейра бе напуснала Венеция, чумата бе превзела напълно града, така че нуждата от онова, което тя бе дошла да продава, бе огромна. Сега тя изпъна гръб и постави конската маска пред лицето си. Днес ѝ предстоеше да играе важна роля.

Тя се приведе напред и попита:

– Кое място е ведута делла санита е гранари публичи?

– Ей онази голямата бяла сграда там, дама – показа лодкарят, – дето пред нея е пълно с улични продавачи.

Фейра се вторачи през дупките на маската си към дългата ниска постройка, чиито кули и портици почти не се виждаха от тълпите пред нея. На всеки две крачки се виждаха сергии и маси.

– Какви са всичките тези хора? – попита.

Лодкарят се засмя горчиво и отговори:

– Продавачи на мечти, дама. Кълнат се, че няма да позволят на Девицата Чума да си легне с теб. Уверяват те, че парчето тръстика е лунен лъч и ти вземат за него и последната пара.

Когато спряха и лодкарят ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да излезе, Фейра вдигна гордо брадичка и пристъпи на кея. Нямаше никакъв друг избор, освен да сложи и своя куфар до останалите и да разпъне сергията.

До обяд бе продала само една бутилчица – на господин, който безсъмнено бе останал с впечатлението, че тя продава и друго освен отварата си. И втора бутилчица, която бе подарила. Историята ѝ за Лъва и за Кладенеца не правеше впечатление на никого, потъваше нечута насред морето от викове и крясъци, с които останалите продавачи се опитваха да пробутват стоката си. Един продавач например предлагаше разпалки за огъня, приготвени от хвойна, пепел, вино и розмарин, които според него гарантирали пушек, какъвто чумата мразела. Друг тикаше в ръцете на хората пудра, приготвена от бяла дъвка, лавър и кипарис, която трябвало да се хвърля в пламъците. Една жена, която се намираше близо до Фейра и облечена почти толкова добре, колкото нея, продаваше ароматни ябълки, изработени от гума арабика, напоени е розова вода и камфор, и оцветени изкусно с червена и бяла коприна. Тук се предлагаха церове за всеки джоб – от настойка от нар и ревен за бедните до пудра от истински смарагди или аметист с гравиран символ за здраве – за богатите. Някои от лековете бяха повече от чудати – един предприемчив човек например, който очевидно продаваше отрязани криле на гълъби, възхваляваше достойнствата на своя лек с нежен баритон.

Постепенно Фейра се почувства унизена в подобна компания. Забеляза, че една и съща жена обикаля всички сергии със сребърен бокал в ръка, отчаяно опитваща се да размени бокала за някаква отвара, с която да предпази единствената си дъщеря от страшната болест. След като я разпита и се увери, че детето все още не е заразено, Фейра даде втората бутилчица териака на нея, заедно с указания за употреба. Но не взе сребърната ѝ чаша.

Малко след пладне я обзе отчаянието. Не би могла да понесе да се върне в Лазарето Нуово с пълен куфар и да съобщи на Анибале, че се налага да се откаже от болницата си. А беше толкова сигурна, че би могла да спаси острова заради него!

Огледа се. Анибале бе положил толкова усилия да я превърне в истинска венецианка, че сега, с роклята, мантията и маската си тя не изглеждаше по-различно от останалите високопоставени дами, които сновяха между сергиите. Вярно е, че роклята ѝ беше малко по-хубава от техните, а осанката ѝ – малко по-стройна и издължена, но иначе си беше венецианка до най-малката подробност. Спомни си какво ѝ бе казал Анибале – че след като всички отвари изглеждат по един и същи начин, за да продаде своята, тя се нуждае от нещо, което никой друг не може да предложи. Мъжът, който пееше и въртеше птичите си криле, отдавна си бе събрал багажа и се бе прибрал у дома, продал и последното си перо. Очевидно качеството и ефективността на предлаганите лекарства нямаха никакво значение за продажбата им. Те имаха значение само тогава, когато търговецът държеше клиентите му да се върнат за още. Но за първа продажба се налагаше да изпъкнеш с нещо, нещо неповторимо.

В отчаянието си Фейра бе озарена от неочаквано вдъхновение. Щеше да разкаже на народа нещо много по-кошмарно от лъжите, с които продавачите пробутваха боклуците си. Щеше да им каже истината! Огледа се, зърна малко по-нататък една изхвърлена щайга от риба и я обърна. Извади една бутилчица териака от куфара си, съблече мантията си, свали маската си и се качи върху щайгата.

– Чуйте ме, добри граждани на Венеция! – провикна се силно, надвиквайки шума и врявата. – Чуйте историята за голямата тайна на султана! – привлече вниманието на най-близката групичка хора, които се обърнаха, за да я слушат, и започнаха да шъткат на останалите около себе си. Фейра продължи с най-добрия си венециански акцент, но използвайки всички правила на източните разказвачи на приказки, за да привлече вниманието на публиката си. "Започваш с някаква тайна – спомни си тя. – Погъделичкваш любопитството им, казваш им нещо, което не знаят." – Точно така, аз притежавам тайна, която идва чак от Османската империя и която никоя друга жива душа не знае! Аз знам как чумата пристигна във Венеция и само аз знам лечението срещу нея!

Сърцето ѝ заби бързо, гласът ѝ се понесе над главите на вече напълно смълчалата се тълпа. Тя се стегна и продължи:

– Истината е, че чумата ви я изпратиха турците! Точно така, султанът на Османската империя изпрати чумата в нашия добър град!

– Откъде знаете това нещо, мадам? – провикна се някой.

– Съпругът ми, Господ да даде мир на душата му – изрече тя и едва не се задави от това предателско пожелание, – работеше на карантинния остров Виня Мурада – тя помнеше добре старото име на острова, приютил болницата на Анибале. – Стражите спрели кораб, пристигнал от Константинопол, и изкарали екипажа на брега. И това била най-голямата им грешка. Само след седем дена всички стражи били заразени с Черната смърт, а безсърдечните неверници обрали всичките им провизии и просто ги зачакали да умрат.

Тълпата се бе умножила и всички слушаха в пълен захлас. Фейра снижи майсторски глас, за да ги овладее напълно, и продължи:

– Съпругът ми починал последен, сам-самичък останал, горкичкият, за да се бие срещу врага! Корабът се приготвил да отплава, но с последни сили моят славен съпруг попречил поне на един неверник да стигне до кораба си, като го пробол в сърцето! Останалите неверници, същински страхливци, не се върнали да приберат другаря си и го оставили – някакъв черен неверник на име… – замисли се – Такат Туран!

Сред публиката се бе възцарило гробно мълчание – такова, че и игла да хвърлеше някой, щеше да се чуе. Това ѝ вдъхна увереност да продължи приказката си:

– Така двамата мъже останали сами на острова – един християнин и един езичник, единият прободен в сърцето, другият умиращ от чумата. Моят съпруг, моят скъп… Анибале – тихо ридание се изтръгна от гърдите ѝ – попитал Туран как така никой от неговите другари не се е заразил от ужасната болест, която носели на кораба си. И Туран му показал отговора – било това! – и тя вдигна високо бутилчицата с териака. Течността, скрита вътре, зелена като роклята ѝ, бе внезапно осветена от един случаен, чудодеен слънчев лъч, който прониза мъглата и блесна като звезда на надеждата насред безнадеждния мрак. – Така в последните си часове на тази земя моят съпруг успял да убеди онзи муселмано, че не е късно да се покае. Двамата изпълзели заедно до малката църква "Сан Бартоломео", която се издига на острова, седнали вътре и там моят съпруг поканил Такат Туран да приеме истинския Бог. После съпругът ми, който беше твърде благороден, за да се прибере у дома и така да зарази и мен, записал на лист всяка думица от тази история, заедно със съставките на отварата, после навил листа и го прихванал на свитък с брачната си халка – с тези думи тя извади кристалния пръстен изпод корсажа си – и го оставил при вещите си, за да го намеря. И тъй като съм доста умела в меди… имам предвид в домакинството – поправи се бързо – защото коя ли жена не прекарва по цял ден в кучина, за да готви за мъжа си… – сред тълпата се понесе жужене на пълно съгласие – аз сварих тази отвара в точните ѝ части, указани в рецептата на съпруга ми.

Тълпата се раздвижи.

– Но как можем да бъдем сигурни, че действа? – провикна се една жена.

– Аз съм живото доказателство за ефективността ѝ! – звънна като камбанка гласът на Фейра. – Вече близо година обикалям обиталищата на чумата, недокосната от нея, докато накрая една добра абатеса не ми каза, че Бог иска от мен да споделя този дар с вас, добри хора, за скромната цена от… – преглътна – една секвина на стъкленица. Нищожна цена за живота ни, не мислите ли?

Разтвори другата си ръка, която до този момент бе стискала здраво, и видя, че там, където ноктите се бяха впили в дланта ѝ, течеше кръв. Стоеше и чакаше, самото олицетворение на младостта и на здравето, протегнала встрани ръце – едната с рана като на разпънатия на кръст пророк пастир, другата – държаща магическата стъкленица.

– Това беше напълно достатъчно.

Тълпата се втурна толкова нетърпеливо напред, че я събори от щайгата.

Насред виковете и бутането, и размяната на стъкленици за пари тя разбра истинската причина за своя успех. Венецианците започнаха да засипват с присмех и подигравки турците, да ги наричат демони, дяволи и псета. От уста на уста се предаваха лъжа след лъжа за ужасните им религиозни практики. Чуваха се грозни обиди към жените им, проклятия и ругатни. Единствено мисълта за Анибале и за всички добрини, които щеше да извърши с тези пари, дадоха сили на Фейра да издържи и донякъде компенсираха факта, че причината за нейния успех бе омразата.

Изправен очи в очи с успеха на Фейра, Анибале бързо преодоля скрупулите си. В продължение на цяла седмица тя се връщаше на мястото си на пазара и разказваше все същата история, украсявайки я, усъвършенствайки я, задавяйки се на всяка дума. Тълпата нарастваше и всеки ден се променяше и така тя продаваше на учители, на свещеници, а веднъж дори на републикански страж, облечен в същата униформа, в каквато неговите другари някога я бяха преследвали. Веднъж видя сред тълпата дори доктор, теглещ собствена количка с лекарства – клюнът му ѝ напомни за Анибале, само дето около червените очи на неговата маска бяха изрисувани черни очила. Доколкото тя забеляза, той слушаше много внимателно, а когато чу името "Анибале", наклони глава като врабче. Незнайно защо, но това породи някакъв необясним страх в душата на Фейра и тя се изпълни с усещане за надвиснала опасност. Тази седмица бе натрупала толкова много пари, че бе започнала да привлича внимание. Вероятно щеше да бъде добре няколко дена да не се появява насам.

След като продаде всичките си бутилчици, се наложи да повика един от приставите на Съвета, за да ѝ помогне, защото разочарованата тълпа не я пускаше. Човекът ѝ каза, че в този момент за нея би било твърде опасно да ходи до кея, затова я посъветва да мине отзад. Така тя се гмурна в малките улички, където слънцето не проникваше. След неколкоминутно обикаляне се озова на позната територия. "Защо пък не?" – каза си и се насочи към малкия площад, където имаше къща със златен пергел над вратата.

Почука на вратата с известно притеснение – в крайна сметка бе избягала оттук като турска шпионка и макар да не се съмняваше в добронамереността на Паладио, знаеше, че останалите може и да не са толкова доволни да я видят.

Вратата бе отворена от Корона Кучина. Фейра леко се притесни, защото си даваше сметка, че част от историята, която разказваше на пазара вече цяла седмица, беше истина за тази жена, действително изгубила съпруга си във войната с турците. Но готвачката направи лек реверанс и смирено изрече:

– С какво мога да ви помогна, мадам?

– О, Корона Кучина! – възкликна Фейра с нервен смях. – Не ме ли позна?

Очите на готвачката станаха колкото палачинки. После сграбчи Фейра, притисна я до гърдите си, след което я отдалечи леко от себе си и извика:

– Туркиня, как пък не! Винаги съм знаела, че си венецианка! Ела, ела! Да видиш господаря! Той много ще ти се зарадва!

На залез-слънце доктор Валнети остави количката си пред огромните порти на Уфичио делла санита е гранари публичи – централата на Консилио делла санита.

Поиска две неща от дежурния пристав – първо, веднага да бъде пуснат да се срещне с Трибунала и второ, човекът да пази количката му. Тя все още беше пълна догоре с малки шишенца, защото днес бе продал точно една стъкленица от своя Оцет на четиримата крадци. Май за него щеше да бъде по-добре да позволи на крадците да му я отмъкнат, защото и без това след днешния ден неговите шишенца нямаха никаква стойност благодарение на жената със зелената рокля. Така си мислеше добрият доктор, докато се изкачваше по широките мраморни стъпала към залата на Трибунала.

Залата на Здравния съвет беше великолепно помещение, обхващащо цялата дължина на горния етаж на сградата. Прозорците от бутилков кристал пропускаха снишаващото се слънце и осветяваха огромните тъмни фрески, изобразяващи седемте етапа на алхимията. Тук-там изскачаха позлатени релефни изображения на символите на стихиите и образи на алхимици.

В другия край на залата, зад дълго дъбово бюро, отрупано с дебели журнали, седяха трима старци с аленочервени мантии, древни колкото Времето. Отпуснатите им челюсти се сливаха с многобройните гънки, преливащи в лоените им вратове. Това беше Трибуналът на Здравния съвет. Най-старият от тях спря да брои дневните приходи и с ръка още във въздуха попита:

– Това Валнети ли е?

– Да, трибуне.

– Какво има, доторе? Тъкмо приключваме с работата за деня.

Валнети мина по обширния дървен под до бюрото и разказа историята на мистериозната вдовица. Тримата старци слушаха мълчаливо. Когато приключи, Валнети се почувства длъжен да поясни тезата си:

– Накратко казано, търговията страда заради тази вдовица със зелената рокля, която продава своя "турски лек", тази "териака".

Един от трибуните се почеса по лоената брадичка и попита с треперлив глас:

– А тя действа ли?

– Така казва тя. Има ли значение?

Валнети, знаеш правилата – обади се свадливо първият. – Ако тя беше лекар, щеше да бъде длъжна да регистрира всяка съставка в една стотна част от отварата и да плати таксата. Но от онова, което казваш, излиза, че е частен гражданин.

Валнети прехапа език. Като лекар той бе напълно безразличен към страданието, но през годините бе натрупал много пари благодарение на инстинктите си. Затова бе наострил слух, когато вдовицата бе изрекла най-омразното му име – Анибале. Името заедно с приказката ѝ за острова, на който Казон бе построил болницата си, бяха твърде много, за да бъдат съвпадение. И Валнети беше повече от сигурен, че в дъното на всичко това стои не някой друг, а неговият най-голям враг. Но засега реши да не прибягва до директни обвинения, докато не събере сигурни доказателства.

– Ако имаше разрешение за практикуване на медицина – поде вторият, – тогава, естествено, щеше да бъде друго.

– Разбира се – обади се и третият достолепен старец. – Тогава щяхте да можете да си вземете десятъка от нея. Предвид продаденото, за което съобщавате, този десятък щеше да възлезе на доста солидна сума.

Валнети скръцна със зъби и изрече:

– Но сега, когато нейното лекарство е водещо на пазара, вие също губите пари, при това много пари!

Настъпи агонизираща пауза. Накрая първият трибун рече:

– Честно казано, прав е.

Вторият си пое дъх със свистене и изрече:

– Много добре, Валнети. Разберете откъде идва. Ако е свързана с някоя клиника или с медицински специалист, то тогава може би ще успеем да изискаме от нея да регистрира тази… как я нарекохте?

– Териака.

– Териака. Странно име.

– Но как да разбера откъде идва?

– Скъпи ми приятелю, това е Венеция! – засмя се беззъбо третият трибун. – Наемете човек да я проследи!

Настроението, с което Фейра напусна дома на Андреа Паладио, бе толкова приповдигнато от днешния ѝ търговски успех и от гостуването ѝ при стареца, че изобщо не забеляза човека, който я наблюдаваше от сенките."

Прехвърляща в ума си разговора с архитекта, тя се усмихна в мрака и леко поклати глава. Той си беше все същият – обсебен от църквата си, която израстваше тухла по тухла на остров Джудека. Разказваше ѝ в най-големи подробности за всяка напречна греда и подпора, за всяко свое решение и дотолкова бе погълнат от темата, че изобщо забрави да я пита защо му е на гости, на всичко отгоре облечена като типична венецианка.

Все пак попита за доктора и си позволи да ѝ сподели, че от време на време усеща някакво пърхане в сърцето си. Тя моментално извади от медицинския си колан малко кора от бяла бреза и му я връчи с напътствия да я дъвче, когато се сети, а освен това му даде и малка зелена стъкленица с териака. И не откъсна очи от него, докато той не изпи съдържанието на стъкленицата пред очите ѝ. Бе го оставила в превъзходно настроение и с поканата да го посети на строежа на църквата. Тя се бе усмихнала, но си знаеше, че няма да го направи – кракът ѝ никога нямаше да стъпи в християнски храм. След всичките лъжи, които бе наговорила тази седмица в името на чуждия бог, се страхуваше, че ако прекоси прага на неговия дом, ще бъде сполетяна от справедливо възмездие.

Но докато бързаше по малките кали по посока на Фондамента Нуове, усмивката постепенно се изпари от лицето ѝ. В мрака долови зад себе си стъпки, които се опитваха да следват нейните. Фейра вдигна конската маска пред лицето си и метна на главата си качулката на огромната пелерина. Може и да си въобразяваше. Но ето че стъпките отново се чуха – забавяха или ускоряваха в синхрон с нейните, спираха, когато спреше и тя.

Когато можеше, тя сменяше посоката или се връщаше обратно, но те продължаваха да я следват. Фейра се прокле заради импулсивното решение да се отбие в дома на Паладио. В притеснението си взе погрешен завой и се озова в тясна уличка, обградена от всички страни от мрачни, надвиснали над нея дворци. Хукна по уличката, но тя се оказа задънена. Високо на стената пред нея имаше олтар на майката и детето, осветен от мъждукаща свещ, която непрогледният мрак наоколо превръщаше в маяк.

Фейра вдигна очи към олтара и се закова на място. Откакто бе дошла в този град, бе срещала множество подобни сцени, буквално на всеки ъгъл. Ала очите на точно тази майка не гледаха мило към сина, който протягаше ръчички към осветеното ѝ от светлина лице – това беше икона от някакво по-старо християнство. Тук майка и син, с лица, абсолютно еднакви освен по размери, и със златни кръгове зад двете глави, гледаха право към нея, обвинявайки я, че взе назаем бог, който не беше неин. Възмездието вече я стигаше. Преследвачът също я стигаше.

Ужасена, тя все пак събра сили и се обърна. И зърна черна фигура, застанала в края на уличката, висока като дърво и с лице, скрито под огромна черна качулка. Той тръгна към нея – бавно, спокойно, уверен, че я е хванал в капан. Вятърът поде краищата на пелерината му и запрати страх, който се спря точно на гърлото ѝ. Дали пък не беше Смърт, някак си останал жив, дошъл да си прибере наскоро натрупалия се неин дълг към бога на християните?

Той се приближи.

– Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад – изрече на собствения и език. – Не можеш да си представиш откога те търся!

И отметна качулката си. Това беше Такат Туран.

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

– Аз бях онзи, който те издаде на властите.

Думите увиснаха между тях като трупове на бесилка.

Очите на Фейра се разшириха. Загледа се в лицето на Такат Туран. Той беше доста по-слаб, отколкото си го спомняше, но все така издокаран и натъкмен, с перфектно подстригана брада и пригладена с масло коса. Но очите бяха онова, което тя си спомняше най-ярко за него – тъмни като катран и проблясващи от някакъв вътрешен огън. Спомни си и как я бе спасил от екипажа на "Ил Кавалиере" и попита:

– Но защо?

В продължение на седем дни бях на прага на смъртта. Не можех да се върна при теб и баща ти в онези нечестиви руини. А когато вече бях достатъчно добре, за да се върна в храма, където ви бях оставил, не заварих нищо друго освен банда зидари. А теб те нямаше. Ужасих се, че си мъртва, но един лодкар си спомни за теб, но не и за баща ти – Такат Туран приведе глава и почтителната му пауза беше в странно противоречие с онова, което ѝ бе разкрил преди малко. – От този момент нататък чаках и наблюдавах и накрая те открих в къщата на архитекта. Внезапно изпълнена с гняв, Фейра вдигна очи към него и почти извика:

– Но защо го направи? Защо ме изложи на такава опасност? Ти, който ме защитаваше, ти, който служи на баща ми до последния му дъх!

Такат Туран разпери ръце, като че ли бе много изненадан.

– Реших, че така ще ти помогна да се приближиш до дожа. Нали това искаше? Ако те бяха арестували, щеше да бъдеш отведена в недрата на двореца му, където са тъмниците!

– За да бъда подложена на мъчения? – ахна ужасено тя.

– Щом така иска нашият господар, сме длъжни да го понесем!

Изведнъж Фейра се изпълни със страх. Думите му звучаха разумно, но смисълът им беше налудничав. Сега вече бе в състояние да даде име на огъня в проблясващите му очи. Той беше истински фанатик.

– И как това щеше да ми помогне да се срещна с дожа? – попита.

– Да се срещнеш ли? – изсмя се страховито Такат Туран. Нелепият звук отекна из малката уличка и се върна отново при тях. – Искаш да кажеш да го убиеш\ Нали с теб затова сме тук?!

Фейра отстъпи крачка назад и плешките ѝ се впиха в студения камък на двореца зад гърба ѝ. Наложи си да мълчи. Но после ти се измъкна и аз те изгубих от погледа си. Събрах всичко необходимо и с наближаването на уречения ден бях готов да действам и сам! Разтвори пелерината си и извади оттам малка кална топка. Тя не можа да не забележи отново липсващите пръсти от ръката му.

– Персийска нафта – отсече с гордост. – Суров персийски нефт – поясни. – Любимо оръжие на кръстоносците, най-силно запалителната субстанция, позната на човека. Ето, виждаш, че всичко е готово, като изключим детайлите – стисна раменете ѝ в железния си захват и продължи: – А после Бог реши, че трябва да те видя отново, в еретични дрипи, да разправяш на езичниците лъжи, за да събираш пари за нашето начинание! Не мога да не ти го призная – страхотна си! Знаех си, че няма да избягаш, знаех си, че ще довършиш мисията на баща си, след като той ти е разказал целия замисъл на султана – светлина за очите ми и радост за душата ми!

– Баща ми ли? – възможно ли бе Тимурхан да е бил предвиден за съучастник и във второто престъпление – да изгорят дожа на Венеция в собствения му дворец и да подпалят целия град? Или баща ѝ е знаел само за чумата? Фейра си наложи да запази привидно спокойствие. Не можеше да си позволи да му разкрие, че не знае почти нищо. – И сега? – попита невинно.

– Сега следва втората фаза от великото отмъщение на султана! – прошепна той и гласът му изсъска в синхрон с пращенето на свещта пред олтара над главите им. – Време е за пречистване чрез о2ън!

Фейра го погледна право в очите и се разтрепери от пламъците в тях.

– Кога? – попита задавено.

– Утре вечер! Неверниците имат някакъв празник и големият площад ще бъде пълен с мръсните им тела. Чумата ги прочисти, но известна част от тях оцеляха. Сега огънят ще приключи жътвата сред тях. Дожът ще изгори, дворецът му ще изгори, целият град също ще изгори. А сега ти беше изпратена да ми помогнеш.!

Сърцето на Фейра се качи в гърлото ѝ, но тя се постара да овладее гласа си, когато попита:

– Как ще успеем да влезем?

– Това е най-лесната част от мисията ни. Ще се оставим да бъдем хванати от стражите – и с тези думи сграбчи ръката ѝ като в менгеме.

Тя се измъкна със сила и попита:

– А какво ще стане с нас? С най-верните на султана?

– Ние също ще изгорим. Но ще бъдем спасени и по волята Божия ще бъдем отнесени право в Джанна. Ела! – плесна с ръце той. – Има още толкова много за вършене, а само един ден за това. Ще те заведа в къщата, където съм отседнал – спокойна е, а и никой няма да ни открие, защото е близо до църква. – усмихна се на тази ирония, като че ли говореше за времето.

"Той е луд!" – помисли си с ужас Фейра.

– Твоите езически монети ще ни купят огнивото, от което се нуждаем, за да подпалим фитила и… – обърна се да я огледа и тя не пропусна да забележи, че той се бе отдал напълно само на една цел – да служи на земния си и на небесния си господар. – И както си предрешена като тях, и владееш мръсния им език, ще ми помогнеш още повече, защото аз не притежавам нито техния език, нито твоя невинен изглед!

Изведе я до края на уличката и оттам на по-широка. Минаха по мост и тръгнаха покрай канал, неподвижен и замъглен като опушено стъкло. Бяха съвсем близо до дома на Паладио, но тя си даваше сметка, че няма никакъв смисъл да се опитва да се скрие при архитекта, защото Такат вече знае къщата и веднага ще я открие. Трябваше да се върне час по-скоро на Лазарето Нуово и при Анибале и да се моли Такат да не знае за съществуването на този остров. Тя познаваше много добре тези улици и единствената ѝ надежда бе Такат да не ги познава колкото нея. Постара се да върви послушно, но в мига, в който минаха под една тясна арка, Фейра се отскубна от ръката му и побягна.

Това ѝ напомни за първия път, когато бе тичала из този град, ала опасността, от която бягаше този път, беше много по-голяма от дворцовите стражи. Пищната пола на зелената ѝ. Рокля я спъваше, корсажът се впиваше в ребрата ѝ, но накрая успя да стигне брега на канала. Втурна се през моста и се насочи право към група лодкари.

Изведнъж Такат Туран изскочи от тъмнината и препречи пътя ѝ. Без да се замисля, тя започна да пищи. Лодкарите се обърнаха. И когато Такат се опита да запуши устата ѝ с ръка, тя го захапа и се разкрещя на най-добрия си венециански:

– Помощ! Помогнете! Този е турчин! Муселмано! Муселмано!

Виждайки своя съгражданка венецианка нападната от друговерец, лодкарите се втурнаха през моста и се хвърлиха дружно върху Такат Туран. Освободена от него, Фейра се хвана за перилата на моста и загледа как лодкарите го налагат по главата. Удряха го безмилостно с юмруци, докато накрая главата му не клюмна и тялото му не се строполи. От устните му потече кръв, очите му се покриха със синини. Отнякъде се появиха улични кучета, които наобиколиха падналото тяло и започнаха да лижат кръвта по плочите около него. Фейра постави ръка на устата си, за да не се разпищи.

– Кажи нещо, мръснико! – изрева един от яките лодкари, притиснал врата на Такат. – Кажи нещо, ‘че да съм сигурен, преди да те предам!

Такат заговори жлъчно:

– Проклинам теб и твоя дяволски град! Всички ще горите в ада!

Само Фейра разбра думите му, но звученето на езика му бе напълно достатъчно за лодкарите, за да се уверят, че е турчин.

– Отведете го при пристава! – извика един от лодкарите.

Всички дружно хванаха друговереца и го завлачиха по плочите. По едно време Такат извърна глава към Фейра. По подутите му устни играеше тънка усмивка. Очите, които тя продължи да вижда дълго след като бяха завили зад ъгъла, все още носеха онзи налудничав пламък.

Фейра изчака всички да се отдалечат, а после се обърна към единствения останал свободен лодкар и с тих глас му даде указанията си, така че само той да чуе крайната ѝ цел. След като се настани в лодката, се разтрепери. Бе изпратила Такат Туран точно там, където той искаше да бъде – в тъмницата, в недрата на двореца на дожа. Но знаеше също така, че той няма да действа до утре вечер. Беше ѝ ясно, че фанатикът няма да се отклони от предварително начертания си план. Той държеше гражданите да се съберат за фестивала си, така че да нанесе колкото е възможно повече щети.

Когато стигнаха до Лазарето Нуово, Фейра плати бързо на лодкаря и хукна напред. Минавайки през къщичката на пазача, тя само махна дружески на Салве и се втурна направо към квадрата от светлина, който я чакаше в нощта – прозореца на Анибале. Знаеше, че той я чака, както правеше всеки ден, за да могат двамата, като същински лихвари, да преброят спечелените секвини пред огъня.

Фейра нахлу без предупреждение в къщичката и го завари така, както го бе видяла първия път тук – прегърбен на стола си, съзерцаващ невиждащо огъня, с къдрици, падащи пред лицето му. Сърцето ѝ претупа, но сега не беше време за носталгия.

– Трябва да ми помогнеш! – извика. – Вашият дож е в огромна опасност!

Той скочи.

– Какво искаш да кажеш? Какво се е случило?

– Червеният кон! Идва!

Лодкарят, докарал Фейра, се насочи към Венеция със скоростта и задоволството на човек, получил двойно заплащане за работата си. От Фондамента Нуове отиде право до къщата на доктор Валнети, за да му извести местонахождението на жената със зелената рокля.