Венецианският договор

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Фейра сe върна от града съвсем навреме, за да се сбогува със семейство Трианини.

Мама Трианини, която бе ушила зелената рокля на Фейра, и татко Трианини, който бе изтръгнат от хищните нокти на чумата в тедзона, бяха качени първи в лодката, но не и преди да целунат с благоговение ръцете на онези, които им бяха помогнали. След тях се качи Валентина, вече с две деца – малкият Анибале и момиченце, което бе кръстила Сесилия по идея на Фейра. Тя целуна Фейра по бузата точно над воала и, докато съпругът ѝ се чудеше как да изкаже благодарността си на Анибале, разтърсвайки ръцете му, прошепна:

– Никога няма да забравя онова, което стори за мен!

"Сега или никога!" – мислеше си Фейра, докато изпращаха с погледи лодката със семейство Трианини. Планът на Паладио изискваше утре, в неделя, да я вземе със себе си на освещаването на неговата църква. Дожът щеше да присъства лично. Но нямаше никакви гаранции дали ще се съгласи да я изслуша, а след това дали ще повярва на историята ѝ, или ще я окове във вериги. Така тя и Анибале разполагаха със сигурност само с един ден – днес.

Тя свали воала си и се обърна към него. Намираха се един срещу друг. От едната страна Фейра, от другата – Анибале. Той се загледа в нея въпросително, но по устните му заигра лека усмивка – като че ли знаеше много добре какво иска тя, като че ли го бе очаквал. Тя беше толкова близо до него, че почти усещаше допира на плътта му. Дивейки се и сама на куража си, тя го прегърна и той не се възпротиви. Вдигна устни към устните му. И тъкмо се канеше да го дари е първата си целувка, когато усети жегата, струяща от лицето му – онази страховита, болезнена жега, която бе долавяла десетки, дори стотици пъти през последната година и половина, когато се бе привеждала над умиращите си пациенти, за да провери дали все още дишат.

Горещината, която се излъчваше от Анибале, не беше от страст, а от чумата.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Андреа Паладио стоеше в задната част на паството и наблюдаваше освещаването на ла киеза дел Сантисимо Реденторе, църквата на Пресветия Спасител – неговата църква. Службата вече беше към края си, но Паладио не бе чул почти дума от нея.

В предната част, близо до олтара, имаше цяло съзвездие богато облечени свещеници и благородници, задушаващи се в кадифените си труфила. Точно под олтара се намираше дожът в златния си стол, на глава със задължителната си корно шапка – всяка от неговите осемдесет и една години му личаха. Под него, на позлатен стол, с късо подстригана, златиста като на архангел коса, седеше камерленго. Изправен в аленочервените си одежди пред тях стоеше епископ Джовани Травизано, патриарх на Венеция – гласът му беше толкова сонорен и монотонен, че Паладио започна да се опасява отецът да не приспи паството си. Веднъж бе строил къща за патриарха във Виченца и знаеше, че той е ужасно отегчителен човек.

Беше топъл пролетен ден и църквата беше претъпкана. Вонята на човешка пот се примесваше със задушаващата сладост на тамяна, който изригваше на бели облаци от сребърните кандилници. Паладио бе притиснат и от двете страни, но поне донякъде раздразнението му се компенсираше от удоволствието, че нито пълната дама вдясно, нито мъжът вляво (който, ако се съдеше по смрадта му, беше рибар) знаеха, че тъкмо той е архитектът на това вълшебно място.

Паладио вдигна очи към небесата, далече от претъпканите пейки. Службата не го интересуваше ни най-малко. Просто оглеждаше църквата си. Тя беше великолепна и гордостта от това негово дело беше толкова голяма, че буквално изду гърдите му.

Вътрешните пропорции на църквата хармонираха перфектно с външната фасада. Тройната система се олицетворяваше от последователността на нефа, светилището и хора. А отделните им функции се символизираха не само в промените във височината на пода, но и във вариациите на тавана, където двойките полуколони придаваха единство на великолепното вътрешно пространство, издигащи се от пода до тавана. Никакви фрески, малко рисунки и нищожен брой статуи. За разлика от всички останали венециански църкви красотата на тази се състоеше не в украсата ѝ, а в самата сграда. А тя беше не само красива, но и умно замислена, несравнима в следването на геометричните принципи. Паладио се надяваше, че дори и стадата да не забележат този факт, поне Господ Бог ще разбере – защото не бяха ли и небесата, и всички неща в природата конструирани въз основа на принципите на геометрията? Например златното сечение се съдържаше и в извивката на папратта, и в спиралата на охлюва, и в черупката на скромния наутилус. Архитектът помести крака и сведе очи надолу.

Ето го и него – наутилусът. Паладио бе изискал подът на църквата да бъде покрит с червенобелия мрамор терацо, а в една от плочите, които зидарите му бяха показали, архитектът бе открил съвършен наутилус. Главният зидар го бе питал дали да изхвърлят тази плоча, тъй като не била перфектна, но Паладио бе настоял фосилът да остане. И сега беше тук, точно под краката му, и той бе поставил плочата с наутилуса на челно място – не скрита някъде отзад, а точно на пътеката, за да бъде видяна от всички.

Когато дожът му бе дал тази поръчка, той се бе почувствал като приклещен във Венеция, точно като наутилуса в камъка. Бе искал да избяга от чумата, да обърне гръб на единствената поръчка, получавана от Републиката, на най-великата си творба и както се надяваше, началото на множество други. Затова сега му се струваше повече от подходящо наутилусът да се намира в самото сърце на църквата – шега, за която бе напълно сигурен, че Всевишният ще разбере.

Но най-силното чувство, което Паладио изпитваше сега, бе облекчение. Църквата вече не беше негова – тя принадлежеше на народа и сега зависеше само от гражданите на Венеция да я превърнат в своя – неделя след неделя, седмица след седмица, година след година. Лично той може би нямаше да стъпи повече в нея, защото никога не идваше повторно в сградите си. За него те бяха като книги – веднъж написани, те се затваряха от автора, за да не бъдат отворени никога повече. Наследството, което оставяше след себе си, вече не беше под негов контрол.

Но беше доволен, че тази църква бе достатъчно добра за Бога, защото с наближаването на края на строежа ѝ чумата постепенно се бе оттеглила от града. Бе дочул да говорят по улиците, че пожарът бе прочистил улиците от миазмите, а новата отвара териака помогнала за предотвратяването на нови случаи. Но Паладио знаеше истината – причината беше в купола. Куполът на Фейра, куполът на Синан, неговият купол. Той бе уловил една лазурна сфера от небесата и я бе затворил в купола си – достоен съперник на кубетата на неверниците от Изтока. Бе изпълнил договора си с Бога – църква в замяна на Венеция.

Знаеше също така, че след края на тази поръчка единствено на него щяха да възложат повторното изграждане на града, така че Венеция да излезе от пламъците като саламандър – освободена от старата си кожа, пречистена и нова. "Предстоят толкова много строежи" – помисли си с радостно нетърпение той. После сложи ръка на челото си, като че ли искаше да скрие мислите си от Бога – защото в този момент си спомни неподобаващото на белите му коси удоволствие, което бе изпитал, когато бе събарял стария мост "Риалто". А сега най-голямата му мечта беше да построи наново този мост. Вече го виждаше в съзнанието си – бяла каменна дъга, извиваща се над Канале Гранде, още един ключов елемент от наследството му. Че кой друг да получи поръчката за този строеж освен Паладио, приятелят на дожа?!

Мисълта за неговия благодетел го извади моментално от унеса му.

– Къде е Фейра?

Тя бе дошла при него преди един ден, венецианка чак до шевовете на зелената си рокля, за да настоява да ѝ уреди среща с херцога на Венеция – било въпрос на живот и смърт. Бе отказала да му съобщи за какво иска да говори с дожа, защото било само за неговите уши, но тъй като си знаеше, че и без това ѝ е задължен, ѝ бе казал да го чака на стълбите на църквата тази сутрин. В края на службата дожът щеше да му връчи ордена Аркитето капо дела Сереписима – Главен архитект на Републиката, така че за него не би представлявало никаква трудност да я представи – в тази зелена рокля би могла да застане спокойно до всеки монарх – но ето че нея я нямаше и той не на шега се притесни.

До церемонията по връчването на ордена му имаше достатъчно време – предостатъчно да отиде до болничния остров и да се върне. Паладио си запроправя път през тълпите, за да стигне до брега и да извика лодка. Вратите на църквата зееха широко отворени заради хората, които се тълпяха – бяха дори отвън, на стълбите, чак до брега и дори до Двореца Вениер.

И това не бяха само прости селяни. Не един и два пъти Паладио зърна перука на адвокат, клюн на лекар, рюш на учител. Майките бяха довели децата си. Зрели мъже бяха довели възрастните си родители. Това бяха венецианци от всички прослойки. Единственото общо между тях беше погледът в очите им – смирен, наблюдателен, спокоен, странен мир в съчетание с особена решимост.

Каналът беше препълнен с всевъзможни морски съдове, напиращи от всички посоки към църквата. Един предприемчив човек беше построил даже сал, който караше от Дзатере, където не толкова смелите граждани стояха на брега, за да бъдат колкото е възможно по-близо до църквата и благословената церемония. Паладио беше изумен, безкрайно поласкан – докато не си даде сметка, че те бяха тук не заради него, нито дори заради църквата му. Докато се отдалечаваше с лодката от освещаването на собствената си църква, той постепенно осъзна на какво точно става свидетел.

На силна вяра.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Мечтата на Фейра се бе сбъднала.

Тя действително бе споделила леглото на Анибале още през първата нощ, откакто останаха сами. Ала Бог си бе направил жестока шега е нея, бе ѝ изпратил справедливо наказание. Защото, лежейки до него, тя просто се бе опитвала да запази жив мъжа, когото обичаше.

Така и нямаше да разбере дали бе от пушека на пожара, който бе повредил белите му дробове и така бе пуснал вътре заразата на чумата или след като бе изгубил маската си, той бе поел от миазмите в тедзона. Истината бе, че именно тя го бе поставила на пътя на опасността. След като той я бе обикнал, за първи път бе започнал да обръща внимание на живота и здравето си, така че когато тя бе изискала от него да се изложи на риск и да се появи в града без маска, той го бе сторил без въобще да подлага молбата ѝ под въпрос.

Всички интимни жестове, чрез които се грижеше за него, ѝ причиняваха болка. Когато го докосна за първи път, бе да отметне къдриците му от пламналото му от треската чело – кошмарна пародия на любовна ласка. Когато за първи път стисна ръката му, бе, за да провери неравномерния му пулс. Разкопча ризата му така, както отдавна си бе мечтала, но само за да провери ужасните бубони под мишниците му. Овлажняваше устните му, но не с целувките си, а с гъба, напоена е оцет и вода. Правеше си дълги разходки из пущинака, но не за да въздиша и стене, както правят влюбените, а за да търси отчаяно някоя нова билка, която може би бе пропуснала, някое ново цвете, чийто сок би могъл да се превърне в лекарство.

Както и с баща си преди време, и сега тя опита всичко – всички билки от медицинския си колан и всички отвари в шкафа си. Даже му сложи пиявици, за да му пусне кръв – нещо, което не се бе осмелила да направи с никого другиго от пациентите си. Отвращението, с което наблюдаваше как сивите виещи се твари се хранят от тъй скъпата за нея плът на Анибале, бе неописуемо. Но щом той вярваше в тези методи, значи тя бе длъжна да му приложи и тях. Прибягна и до срязване на бубоните, за да изтегли заразата – но и тук операцията беше точно толкова ефективна, колкото беше и при баща ѝ. Сивият цвят на кожата му ѝ подсказа, че като че ли го е изтощила още повече. Очите му бяха затворени, пулсът му бе слаб и пърхащ в гърлото му, сякаш бе глътнал нощна пеперуда.

След това се зае да опитва нещата, които той не би одобрил. Пя му венециански народни песни, които бе научила в тедзона, с надеждата, че некадърната му и безотговорна майка му е пяла такава поне веднъж. Дори му прочете пасаж от разпокъсаната Библия – издърпа смачканите страници от процепа над камината, изглади ги на коляно и започна да заплита език в латинския с надеждата, че неговият бог слуша отнякъде.

Единственото средство, което не опита, бе нейната териака, защото знаеше, че вече е твърде късно за това лекарство. Спомняше си как той се бе мръщил на методите ѝ, как често бе развенчавал принципите, върху които се градеше нейната медицина. Какво ли не би дала сега да чуе от него поне една дума, ако ще и изречена с гняв! Изглеждаше ѝ блед, ужасно блед, лицето му бе като алабастър, обсипано с капчици пот като статуя под дъжда.

Разкопча за малко воала си, за да усети повърхностното му дишане с бузата си. По принцип би свалила напълно воала, но точно сега не искаше да го застрашава допълнително с миазмите на дъха си, затова отново го закачи. Накрая, напълно изтощена, се сви до него, молейки се на Бога, когото бе пренебрегвала толкова дълго – молеше се, ако той не се събуди никога повече, тя също да не се събуди. Ала никой не отвърна на молитвите ѝ. На зазоряване се събуди, свита до гърба на Анибале – точно както бе станало и с баща ѝ.

И именно така ги завари Паладио. Тя лежеше до доктора. Бяха притиснати един до друг като длетата в неговата чанта. Изглеждаха като всяка добра семейна двойка – красиви, абсолютно еднакви на ръст, идеално пасващи си, лежащи в брачното си ложе. Но той бе усетил, че нещо не е наред още от мига, в който бе пристъпил на изоставения остров, бе минал по пустата морава, бе надникнал в огромната празна, подобна на хамбар сграда в центъра, а след това бе проверил всяка от малките къщички по пътя си. Докато не стигна до последната, не се качи на горния етаж и не ги откри.

Приклекна внимателно на здравото си коляно и леко докосна бузата на Фейра. Тя се обърна, сякаш го беше очаквала.

– Не можах да го спася – прошепна, сякаш не искаше да събуди неподвижното тяло до себе си. Очите ѝ бяха плувнали в сълзи, воалът ѝ беше подгизнал от тях. – Опитах всичко\

Паладио си представи своята църква, купола ѝ и народа, който се тълпеше да я види.

– Не съвсем всичко – изтъкна. – Остава още едно .нещо.

Подаде ѝ ръка и тя се изправи неохотно от леглото. Обърна се и погледна тялото там така, сякаш беше другата ѝ половина, половината, която тя нямаше сили да изостави.

– Дойди И виЖ!

Старецът забеляза, че тя автоматично реагира на думите му така, сякаш ги бе чувала и преди. В очите ѝ проблесна надежда. Тя докосна воала си и попита:

– Да си сложа ли зелената рокля?

Той я огледа – фереджето ѝ, шалварите ѝ, воалът пред лицето ѝ. Без всякакво съмнение туркиня.

– Не – отговори старецът. – И така е много добре.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Фейра пристъпи напред и вдигна очи към огромната църква. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Паладио не я бе отвел у дома – той бе довел дома ѝ при нея.

Невероятният купол, минаретата, които се издигаха от двете му страни като часовои, фасадата на храма – тя бе обратно в Константинопол и същевременно във Венеция. В църква, която изглеждаше по този начин, тя можеше да пристъпи безнаказано. Сякаш в някакъв сън, тя пое бавно нагоре по петнайсетте стъпала и мина покрай стражите на вратите – стражи, които носеха знака на лъва, хора също като онези, които я бяха изхвърлили от двореца на дожа, но после я бяха допуснали в докторските ѝ одежди. Точно както и вторият път, те разделиха пиките пред лицето ѝ, но този път по молба на архитекта, който я придружаваше. Но за разлика от втория път, и двамата мъже автоматично я познаха.

Така Фейра за първи път през живота си пристъпи прага на християнска църква.

След ярката слънчева светлина навън вътрешността на църквата я обгърна в сумрак, осветяван единствено от свещите и изпълнен с дим от тамян. Встрани, подредени в стройни редици, стояха дебели нови свещи, високи и снежнобели, готови да бъдат запалени, а пред тях продължаваха да горят по-стари свещи, запалени като знак на благодарност за спасението на града от чумата. Светлината на свещите придаваше на църквата един особен, топъл блясък и Фейра му бе особено благодарна за посрещането, защото иначе църквата я плашеше.

Продължи напред към центъра на кръстокуполната сграда. Под краката си зърна черна мраморна звезда, обозначаваща самия център на купола. Фейра знаеше, че точно под звездата се намира кладенецът, а в него и тленните останки на баща ѝ. Мислено изпрати благословия към душата му на своя роден език и на неговия.

После вдигна очи.

Застанала точно под купола, тя започна да се върти и да го оглежда. Представляваше обширна и перфектна полусфера, без никакви украси, боядисана само със седефен блясък като вътрешността на мида. Фейра си спомни за всички джамии, които бе посещавала в родината си, представи си харема, дома на Паладио, тедзона, къщата на Анибале – въобще всички места, където бе стояла до този момент.

Отпусна се на колене и събра ръцете си, както бе виждала да правят монахините, когато се молеха за своите чудеса. Вдигна очи към олтара – към кръста, който някога беше носила, кръста, който някога бе захвърлила в един кладенец.

– Моля те! – изрече на собствения си език.

А след това го изрече и на венециански – в случай че неговият бог не я разбира.

– Моля те, спаси го! Върни ми го!

Защото, ако всички богове бяха всъщност един и същи бог, той нямаше как да не отговори на молбата ѝ, нали така?! Ала кръстът мълчеше и тя се почувства като глупачка. Изправи се и бавно изпъна изтръпналите си крака. Не трябваше да идва на това място. Нямаше бог – нито в тази църква, нито в която и да е друга. Храмовете на Синан и на Паладио бяха празни.

Когато се изправи на крака, осъзна, че не е сама. В една ниша близо до нея бе коленичил мъж със затворени очи. Тя го позна по високата му шапка корно – същата, която бе виждала изобразена в памфлетите, които гражданите на Константинопол обичаха да горят по улиците, шапката, изобразена на дуката, който тя носеше в пазвата си.

Бе дотолкова потънала в скръбта си, че се обърна с намерението да си тръгне и да не закача дожа. Но после размисли и спря – още няколко минути нямаха никакво значение за Анибале, а и нали той винаги се бе стремил да помага на хората и да спасява човешки живот. Следователно, ако тя успееше да спре белия кон, би поднесла подходящ дар на своята голяма любов. Така тя се приближи до дожа и застана зад него, изчаквайки го да свърши молитвата си. По едно време той усети присъствието ѝ и се обърна.

– Коя си ти? Как смееш да прекъсваш личните ми молитви?

И когато се изправи, изпълнен с гняв, тя веднага позна високия стар отшелник, който толкова самоотвержено бе ръководил спасителната акция в нощта на пожара. Значи бе прекарала цялата нощ рамо до рамо с него, без да знае кой е. Беше чакала толкова дълго този момент. Сега тя вдигна очи към стареца, вгледа се в брадатото му лице и си спомни за баща си. И двамата мъже на морето, и двамата с отблясъците на хоризонта в очите" си.

Фейра отвори уста, но преди да успее да каже каквото и да било, вратите на църквата се отвориха с трясък и вътре влетя облечена в черно фигура, с късо подстригана руса коса, следвана от двамата стражи.

– Отдръпнете се! – изкомандва той.

И стражите моментално хванаха ръцете на Фейра и ги извиха зад гърба ѝ. Тя се опита да каже нещо на дожа, но той отстъпи крачка назад.

– Какво не е наред? – обърна се той към своя управител.

– Тази тук – изрече камерленго, едва поемащ си дъх от ярост – е жената неверница, която издирваме вече толкова време. Тя пристигна по същото време, когато дойде и чумата. Нищо чудно да е убийца, изпратена от султана!

– Кой? Това… дете? – извика изумен дожът и се приближи до Фейра, но стражите я поведоха грубо след камерленго, който на излизане срита силно вратите на църквата.

В едно последно, отчаяно усилие тя се измъкна от ръцете на стражите и се обърна в пътеката с лице към дожа. Бръкна в пазвата си, извади и вдигна високо кристалния пръстен, който ѝ бе дала майка ѝ, а с другата си ръка дръпна рязко воала от лицето си. Гласът на дожа изгърмя под високия купол:

– Спрете!

Камерленго се обърна рязко, вече на прага. В очите му се четеше несигурност. И тогава се осмели да зададе първия си въпрос на своя господар:

– Но… защо?

– Защото – избоботи гневно дожът – тя е Вениер! – и без да ги удостои с поглед, изкомандва: – Оставете ни!

Огромните врати се затвориха с трясък отвън. Дожът вдигна ръка към бузата на Фейра, а после я отпусна в немощ.

– Сесилия? – отрони.

– Аз съм нейната дъщеря.

– Но ти си

– Да, аз съм туркиня – кимна Фейра и побърза да намери спасение в спешността на ситуацията. – Чуйте ме сега! Няма никакво време, а вие трябва да знаете следното – в същия този момент султан Мурад III от Константинопол събира голяма флотилия срещу вас и идва да превземе града! Дворецът ви беше подпален от един от неговите еничари, а един от неговите морски капитани ви донесе чумата! – пое си дълбоко дъх и продължи: – Аз съм дъщеря на същия този капитан и пристигнах със същия кораб. А майка ми – валиде султан Нурбану, е била някога Сесилия Бафо от Парос – направи нова пауза. – Именно тя ми разказа за плана на сина си, султана, на смъртното си ложе и ме натовари със задачата да ви предупредя за четирите коня, които летят към Венеция и носят големи изпитания. Не успях да ви предупредя за първите две, но ще се радвам, ако успея да ви спася поне от войната и смъртта! – при тези думи пак му подаде пръстена, като този път развърза и панделката. – Майка ми облече предупреждението си с тези думи заради пръстена, който ми подари като гаранция. Виждате ли тези четири коня? Доколкото виждам – допълни колебливо, – вие познавате този пръстен!

Дожът пое пръстена от ръката ѝ и докосна леко малките коне. Накрая отговори, без да скрива почудата си:

– Разбира се! Подарих ѝ го аз, през едно лято преди много години на остров Парос! – замълча, погледна я и изрече тихо: – Но ти си поела огромен риск да ми донесеш това предупреждение! Как мога да ти се отплатя?

– Искам просто да ми позволите да се прибера у дома.

– В Константинопол?

– Не! – тръсна яростно глава тя. – Моят дом вече не е там!

И започна да отстъпва уплашено назад.

– А пръстенът? – подаде ѝ го дожът.

– Не, ваш е! – махна с ръка тя.

– В никакъв случай! – отсече той и бързо я настигна. – Твой е! – и го постави директно на пръста ѝ, така, както си седяха в църквата, сякаш се венчаваха. – Защото ти си Вениер!

Тя се загледа в пръстена на безименния си пръст, точно където го бе носила и майка ѝ.

– Къде е домът ти? – попита загрижено дожът.

– На Лазарето Нуово.

На болничния остров?

– Да! – кимна тя и отвори вратите на църквата.

– При доктора ли? – извика след нея дожът.

Фейра се закова на място. Но, разбира се! Нали именно дожът бе назначил Анибале за личен лекар на архитекта Паладио!

– Не – прошепна тя. – Живея сама.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Фейра бе изгубила представа колко дълго бе седяла, държейки почернялата ръка на Анибале. Когато се бе върнала от църквата "Ил Реденторе", слънцето бе високо в небето. А сега вече беше достатъчно ниско, за да позлати мъртвото му лице като свети мощи.

През всичките тези часове бе изживяла мислено съвместния им живот, такъв, какъвто можеше да бъде – как живеят заедно и лекуват заедно, как пътуват до учебните болници на Лондон, Болоня, Дамаск, как откриват своя собствена болница. Но във въображението си нито веднъж не си бе представила как чертите им биха могли да се комбинират в техните синове и дъщери. Тя не искаше деца, никога не бе желала да има – искаше само Анибале. Да бъде с него, да се венчае за него по някакъв начин – какъвто и да било, начин, който религиите им биха позволили.

Извади пръстена на фамилията Вениер от пръста си, внезапно обсебена от мисълта, че трябва да бъдат венчани, преди Анибале да бъде .положен в гроба. Но пръстенът беше дамски, така че ѝ се наложи да го пъхне на кутрето му. Кристалът блесна на фона на черната му кожа. Черна жлъчка, червена кръв, бяла жлъчка и бледа флегма. Всички те вече се бяха отцедили от него, всички темпераменти бяха утихнали, всички баланси – изчезнали. Пумпалът бе паднал на земята.

Но дори и това не успя да извика сълзи във вече пресъхналите ѝ очи. С изпълнено с неописуема мъка сърце тя забеляза, че точно върху пръста му се бе паднал бледият кон. И тогава разбра. Вече разбра, че последният кон – бледият кон на Смъртта, носеше края не на Такат, нито на Венеция, а смъртта на Анибале.

Залязващото слънце падна право върху лицето ѝ и светлината най-сетне просълзи пресъхналите ѝ очи. Тя се надигна. Денят гаснеше – беше длъжна да умие тялото и да го подготви за погребение. Тази нощ щеше да извърши над него бдение, а утре сутрин щеше да го погребе.

Извади няколко нови бели свещи от медицинския си шкаф и ги подреди край леглото. После слезе на долния етаж и излезе навън. Запъти се към гробището. Кривите, изскочили над земята корени я спъваха, бодлите късаха краищата на робата ѝ. Заобикаляше внимателно гробовете, представяйки си скелетите вътре в тях.

Онези, които не беше спасила.

При най-прясната купчина пръст – гробът на Такат Туран, тя спря и постави крак директно върху купчината. Спомни си за обещанието си да изпрати костите му у дома. Но нямаше никакво намерение да го спази. Загледа се в купчината пръст и изсъска:

– Гний си тук!

Изплю се отгоре ѝ, а после отмина. Взе дървената количка от мястото ѝ край стената и я откара до къщата на Анибале. Утре сутрин щеше да положи в нея тялото му. След това отиде до. Кладенеца, за да извади вода, с която да измие трупа. Каменното лице на лъва я наблюдаваше както винаги с всезнайния си поглед. Усещайки, че вече ѝ е писнало от него, тя му се тросна:

– Това ли имаше предвид през цялото време? Това ли беше голямата ти тайна? Е, браво! Пророчеството ти се сбъдна!

И запрати надолу дрънчащата кофа. Когато пак я измъкна, под последните лъчи на слънцето забеляза, че нещо на дъното блести. Бръкна и извади оттам малко медно кръстче, прикрепено към игла. Това беше кръстът, който Корона Кучина ѝ беше подарила, за да прикрепи шаловете си върху деколтето, кръстът, който бе захвърлила в кладенеца още в първия си ден на този остров. Сега тя сключи пръсти около него, притискайки метала. През последната година и нещо от този кладенец бяха извадени стотици, даже хиляди кофи вода, но ето че кръстът бе решил да излезе на повърхността само за нея, точно в тази неделя.

Фейра отвори дланта си и се загледа в жалкия пророк пастир, висящ на тенекиения си кръст. И каква полза от него сега? Той беше просто един смъртен мъж, починал като Анибале. А после бавно, много бавно започна да си припомня легендата за него. Беше умрял, а после пак бе възкръснал. Пастирът бе възкръснал. Това беше чудо!

Фейра пусна кофата и водата се лисна върху гроба на Такат Туран. Побягна. Мина покрай къщичките, където бе довела на този свят бебетата на семейство Трианини, мина покрай тедзона, където последен бе починал Салве, мина покрай портиерската къщичка, където някога бе живял Бока, покрай църквата, където абатесата ѝ бе дала една Библия, и влезе право в къщата на Анибале. Втурна се нагоре по стълбите и едва поемаща си дъх, се закова на прага на стаичката. Той беше помръднал.

Фейра се втурна към леглото му и падна на колене. Ръката, която тя доскоро бе държала, ръката, на която беше пръстенът и която тя бе поставила върху гърдите му заедно с другата, сега бе паднала настрани. Фейра отново я сграбчи и я стисна толкова силно, че пръстенът с четирите коня, който бе поставила на пръста му, се счупи на две абсолютно равни половини.

Покачи се върху него, отвори ризата му и притисна ухо до гърдите му. И там, под пластовете мускули, кости и сухожилия, долови леко потрепване, по-скоро пърхане, като първото раздвижване на криле на новородена пеперуда.

Някак си тези съдове и камери, за които Анибале ѝ бе разказвал, тези негови клапи и артерии бяха оживели. Но за това нямаше научно обяснение – това беше Божие чудо! Най-сетне дойдоха и сълзите – когато тя притисна устни към пърхащото място в гърдите му, а после ги плъзна към неговите устни.

И докато тя го целуваше истински за първи път, впила устни в неговите, той отвори очи.