Венецианският договор

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Тази сутрин доктор Анибале Казон посвети специално внимание на ритуала по обличането си.

Отскоро назначен за медико на Куартиере дели мираколи – Квартала на чудесата в родния му град Венеция, той бе придобил покрай новия си статус и слуга, който да го облича. Но не можеше да издържа да стои мирно и да се остави на грижите му. Все още му беше странно да бъде обличан от друг като дете, затова се въртеше и сумтеше, връзваше наново вратовръзката си, закопчаваше наново жилетката си, докато накрая не освободи слугата, за да остане насаме пред отразяващото го в цял ръст огледало от Мурано. Днес одеждите му бяха не само символ на новопридобития му статус, но трябваше и да свършат работата, за която бяха предназначени. Това бяха медицински одежди и той държеше да ги оправи сам, защото само те можеха да спасят живота му.

Над обичайния си набор от дрехи той обу кожени бричове от мека, гъвкава кожа. На дължина бричовете бяха колкото тези на рибарите в лагуната, но неговите бяха предназначени да го предпазват не от морската вода, а от други, далеч по-отвратителни и опасни течности. Носени под наметалото му, те щяха да предпазят краката и слабините му от инфекция.

След това Анибале метна на раменете си дълго черно палто. Закопча го плътно около врата си, а после отметна назад по-дългите къдрици от косата си, които се спускаха по тила му. Поддържаше косата си дълга по много важна причина – учителите му в Падуа предупреждаваха, че лекарите не трябва да откриват кожата си в инфекциозните отделения, защото заразата се носи в самия въздух. Сега той изправи високата яка на палтото си, така че вратът и гърлото му да бъдат напълно покрити от плата, откъдето нататък го пазеше косата му. Наметалото се спускаше до ходилата му и беше намазано от глава до пети с овча лой и мас. Лойта държеше чумата настрана и я приклещваше в гънките на мантията, която всяка вечер беше опушвана с хвойна. Маста служеше за защита от капково заразяване, за да не могат храчки или други телесни течности да се задържат за плата, защото беше добре известно, че чумата се разнася и чрез кашлицата.

После идваше символът на професията на Анибале – грозна маска, която прикриваше красивите му черти. Тя беше страховито изображение на птича човка и въпреки това, за да му бъде позволено да я носи, той бе учил седем години. Анибале знаеше, че формата на маската произлиза от остарялото поверие, че чумата се пренася от птиците и че като си слага маска на птица, приносителят ще може да изтръгва инфекцията от тялото на пациента, оставяйки я върху дрехите си. Анибале изсумтя презрително изпод маската си на това невежо поверие, което вече нямаше никаква тежест в университета на Падуа, и така неволно вдиша тежкия аромат на канела и поташ, с които бе натъпкана човката. В тази човка имаше още и изключително ароматни билки, които да не допускат миазмите и смрадта на непогребани трупове, зловонни храчки, пукнати бубони и всички останали прелести, които би могъл да очаква да срещне днес. Маската включваше също така и очи от червени стъкла, чиято цел бе да направи приносителя ѝ недосегаем за злото.

Накрая Анибале си сложи непогрешимата широкопола черна шапка, която се носеше ниско нахлупена напред, и я нагласи така, че да покрие и прихване бялото чело на маската. Страхуваше се от заразата, но не заради себе си – ако се разболееше, вече нямаше да може да лекува хората, а той нямаше никакво намерение да спира, преди дори да бе започнал.

Точно преди да се отдалечи от огледалото, той взе дървения бастун, подпрян на стената. Този бастун се използваше както за насочване на близките как точно да се погрижат за пациента, така и понякога за преглед на болния. Освен това в заразените помещение с този бастун всеки медико делле пеете можеше да опише кръг около себе си – кръг, в който никой не смееше да пристъпи. Сега Анибале го вдигна като рапира пред себе си, наслаждавайки се на отражението си. Но онова, което видя, не го успокои. Дрехите му изглеждаха твърде чисти и неопетнени, идващи директно от шивачите и майсторите на маски – сметките за тях все още бяха пришити към гънките отвътре.

За момент той се видя така, както щяха да го видят останалите – предвестник на смъртта. Облеклото на чумния доктор имаше и друго приложение – да сплашва и да предупреждава околните, съобщавайки, че наблизо има нещо много зло. Най-зловеща от всичко обаче бе маската.

Но дори и в нормални дни той се радваше на тази маска, защото тя прикриваше невероятно красивите му черти. Анибале гледаше на себе си така, както гледаше на всичко – в научен план, като на твар, затворена в буркан в Скуола Медика – Медицинското училище в Падуа. От четири котки, консервирани в буркан, той веднага разбираше коя има най-острите зъби, най-гъвкавия гръб и най-дългите крака. Знаеше, че като вид той е прекрасен пример за хомо сапиенс, висок за венецианец, с отлична мускулатура, дълги и здрави крака и хубава, гъста тъмна коса. Но собственото му лице си оставаше загадка за него. Приемаше, че има хармонични черти, но за него те изглеждаха незабележими – тези тъмни очи и изписаните като дъги вежди над тях, и правия нос с прекрасни ноздри, и пълните устни под него. Ала те притежаваха някаква странна алхимия, която той не разбираше и която действаше на жените по начин, който не му се нравеше. Анибале обичаше реда и порядъка и защото не бе в състояние да контролира въздействието на чертите си, предпочиташе да ги прикрива.

Впрочем дори и когато не носеше прословутия си птичи клюн, Анибале си бе изградил своя собствена маска – държеше се безцеремонно, което създаваше у другите впечатлението, че е горд и надменен. Правеше го само за да държи на разстояние жените, че и някои мъже. Когато заговореше, едва сдържаше раздразнението си, не търпеше глупаците и бе известен с избухливия си нрав.

Бруталната истина гласеше, че доктор Анибале Казон беше добър лекар, защото изобщо не се вълнуваше от това кой ще живее и кой ще умре. След като майка му го бе изоставила още като бебе и след като всички лели, които го отглеждаха, измряха една по една, той не страдаше от никаква емоционална обвързаност и въпреки честите предложения, които получаваше, никога не се бе женил. Разглеждаше болестите като интелектуално предизвикателство, което като че ли имаше нещо общо по-скоро с него, отколкото със страдащите, и тъкмо затова методите му на лечение бяха толкова ефективни. В университета бе познат като човек базилиск, който е в състояние без капчица жалост да наблюдава умиращо дете.

Но тази оценка на познатите му не бе напълно справедлива. Анибале не беше чак толкова безсърдечен, но поддържаше известна дистанция между себе си и света даже и без бастуна си. Имаше съвсем малко приятели и това го устройваше изцяло. Близките му познаваха много добре истинския Анибале – те бяха малко на брой, но той не се нуждаеше от повече.

Падуа беше богат град, а през последната година от обучението си, когато младите лекари бяха пускани из града на стаж, Анибале бе принуден да посещава множество богати жени. Там, в университетския му град страховитата му маска го бе пазила от набезите на тези отегчени матрони, които бяха толкова обсебени от красивото му лице, че често искаха от него да пробва дъха им върху бузата си или да притисне ухо о наедрялата им гръд, за да чуе сърцата им. Но от днес, отново в родния му град маската щеше да изпълни истинската си, медицинската си цел.

Анибале не можеше да повярва на късмета си. Роден и израснал във Венеция, кръстен в църквата "Санта Мария деи Мираколи" – същата, която днес съобщаваше със своя звън за пристигането на чумата, той се бе върнал от Падуа само преди един ден и бе прекарал само една нощ в старата си фамилна къща, преди Господ Бог да бе поразил града. Ето че най-сетне щеше да намери приложение на седемте си години на обучение в университета на Падуа, където се бе отличил като един от най-големите умове на випуска. Всичките справочници за билки, които бе изчел в библиотеките, всичките утрини, прекарани в ботаническите градини, всичките следобеди в амфитеатралната учебна зала, където бе наблюдавал любимия си професор да прави дисекция на трупове на осъдени престъпници, сега щяха да влязат в действие.

Напълно готов, той напусна огледалото, изрева инструкциите си на готвача за вечерята и излезе от къщата с лека, пружинираща походка. Чувстваше се като рицар от старите времена, тръгнал на битка, а съдбата му бе осигурила най-смъртоносния противник, върху който да стовари пиката си. Той, доктор Анибале Казон, бе готов да се изправи срещу чумата.

Вървейки по уличките, той забеляза, че врагът му не си бе губил времето по превземане на бойното поле. Безбройните червени кръстове по вратите, сандъците с вар на всеки ъгъл, миризмата на мирта, носеща се от всеки комин – всичко това му подсказваше, че Черната смърт вече бе устроила лагера си в града, макар и за толкова кратко време.

Когато пристигна на кампо "Санта Мария Нова" – мястото, където трябваше да се срещне с началника си, Анибале без никакви проблеми разпозна доктор Валнети, който бе облечен точно като него. Но маската му беше малко по-различна – като един от шестимата главни лекари на сестиери, червените стъкла пред очите му бяха описани с черни кръгове, символ на по-голямата му мъдрост и начетеност. И макар Анибале да изпитваше възхищение пред най-новото медицинско изобретение – очилата, реши, че тези два черни кръга придават на неговия висшестоящ леко комичен вид.

Доктор Валнети крачеше наперено напред-назад и очевидно щеше да се пръсне от гордост и самодоволство, придобити от една ранна визита при самия дож на Венеция, на която бе присъствал заедно е останалите си петима колеги, главните лекари на кварталите. Разтърси набързо ръкавицата на Анибале и продължи работата си.

Анибале учтиво се загледа в онова, което правеше началникът му – хвърляше изсушени рибешки кожи в огъня в центъра на площада, разбъркваше ги за малко, а после ги трупаше една върху друга така, сякаш бяха есенни листа.

Анибале се загледа в огъня и това му напомни за една от многобройните му лели, която обичаше да му готви ризото кон рана. Разрязваше всяка жаба от корема нагоре, обелваше кожата ѝ, смъквайки я с едно движение като долна риза, и после я хвърляше в тенджера с вряща вода. Сега той вдигна една от рибешките кожи от купчината. Оказа се, че кожата има крака. И най-сетне разбра. Изумен, той се обърна към началника си и извика:

– Жабешки кожи? Ама вие сериозно ли?!

Макар да се опитваше да звучи уважително, Анибале пазеше почитта си за онези, които наистина я заслужаваха – например за неговия герой, учител и наставник Иеронимус Меркуриалис от медицинския факултет в Падуа. Затова сега не успя да сдържи обичайното си презрение.

– Е, не всички жаби – отговори безгрижно главният лекар. – Намират се доста трудно. Но пък във Венеция са в изобилие каналите са пълни с тях. Затова се възползваме. Миналият път, когато удари чумата, тези кожи се оказаха много полезни – допълни все така весело той, удобно забравяйки да спомене, че това е било преди цял век. – Изглеждат доста ефективни в прочистването на въздуха в основните телесни съдове.

Анибале присви очите си под маската и отбеляза:

– Искате да кажете кръвта в основните телесни съдове.

– Да, да – побърза да прикрие грубата си грешка Валнети.

– Точно това исках да кажа. Хайде сега, вземете от тези кожи и ги раздайте из вашия куартиере. Облекчавайте симптомите на нещастниците, колкото можете – и връчи купчина жабешки кожи на Анибале, който едва успя да ги хване, защото те се разлетяха, изсъхнали и дребни като въгленчета. Валнети го плесна дружески по гърба и допълни: – Трябва да призная, че за нас бе голяма изненада да намерим лекар, който да се съгласи да дойде във Венеция, а още повече – възпитаник на Падуа! Повечето лекари гледат да се пръждосат колкото е възможно по-бързо, при това в обратната посока.

Анибале сви рамене и забеляза поредната жабешка кожа, която се изплъзна от ръцете му.

– По-скоро бих умрял във Венеция, отколкото да живея където и да било другаде – рече.

Валнети се изхили изпод маската си и отговори:

– Може да се стигне и до това.

Анибале се почувства неудобно. Бяха минали векове, откакто натурфилософите са вярвали, че във вените циркулира въздух, а не кръв. Но миналата година самият той бе помогнал за доказването извън всякакво съмнение, че във вените циркулира кръв, като бе асистирал при преливането на кръв от куче в човек – прехвърлиха цялата кръв на псето във вените на един осъден на смърт. Можеше да изтъкне това пред височайшия си колега, без да споменава, разбира се, че и лишеният от кръв човек, и лишеното от кръв куче бяха умрели. Но не желаеше да хаби дъха си. Вместо това повдигна леко пълните си с жабешки кожи ръце и попита:

– Това ли е всичко? Жабешки кожи?

– Засега. Аз, разбира се, разработвам няколко собствени лекарства, но за днес ви оставям да действате, както решите. И, Казон?

Анибале се обърна, доволен, че Валнети не е в състояние да види изражението му.

– Не обърквайте хората с вашите сложни университетски теории! Те са прост народ, не са интелектуалци като нас.

След тези думи докторът изчезна като магьосник насред облак прах. Първото нещо, което Анибале стори, след като зави зад ъгъла на Кале Сан Канциан, бе да хвърли омразните жабешки кожи в най-близкия сандък с вар.

Към момента, когато в края на деня Анибале Казон се върна на кампо "Санта Мария Нова", чумата го беше победила по точки.

Младият лекар изобщо не бе предполагал колко неравна ще бъде тази борба – налагаше му се да се бори не само с епидемията, но и с всичко останало. Бореше се със семейните чувства – с майки, които отказваха да изоставят заразените си синове, съпруги, които държаха да стоят неотлъчно до съпрузите си, за да се грижат за тях – и така болестта удвояваше и утрояваше жертвите си. Бореше се и с медицинските власти – Здравният съвет поддържаше мнението на Валнети и настояваше за използването на същите лекарства, с които бяха борили чумата през 1464 година. Но най-жестоката битка от всичко бе със самия град.

Венецианските дворци бъкаха от слуги, които влизаха и излизаха, когато си пожелаят, разнасяйки отровите на чумата с дъха и дрехите си по пазарите, при шапкарите и при шивачите, а в по-бедните къщи семействата се тълпяха в една-единствена мръсна стая, дишайки един и същ заразен въздух.

Дори и мазачите, които бележеха вратите на заразените с червени кръстове, разнасяха заразата от къща в къща, превръщайки себе си и четките си в неволни проводници на миазмите. Котките и кучетата, които по принцип трябваше да бъдат изолирани, обикаляха свободно града. В богатите къщи разглезените домашни любимци прехвърляха заразата от една любяща ръка на друга, а в по-бедните квартали помиярите влизаха и излизаха от домовете на болните, незабелязани от потъналите в скръб и безсилие стопани. Градът не разполагаше дори с хора, които да ловят плъховете и да ги убиват, за да овладеят поне донякъде Черната смърт.

И към всичко това се прибавяше постоянният звън на камбаните – на обяд излезе указ от Консилио делла санита – Здравния съвет, че камбаните за чума трябва да бият по цял ден. Така непрекъснатият звън на камбаните на "Мираколи" и "Сан Канциан" опъваше нервите на болните, събуждаше страх в сърцата на здравите и се превръщаше в непрекъснат дразнител за лекарите. Анибале се държеше с пациентите си по-гневно и раздразнено от всякога – това беше единственият му начин, по който можеше да отвърне на умоляващите го, плачещи семейства, изправени пред реалността на предстояща непоправима загуба. Неспособен да им помогне, той прехвърляше гнева към себе си върху тях.

Анибале работеше по-бързо от всякога, отказвайки да признае пред себе си степента, до която го бе разтърсил този негов първи работен ден. Вярно, че в Падуа веднъж бе видял мъртвородено бебе и изобщо не се бе трогнал, но днес не само сърцето му, но и гордостта му бяха претърпели голям удар. Колкото и много да бяха знанията му – от основите на Гален и четирите течности, които се учеха още през първата година, до сложните механизми на хирургията от последната година – те се бяха оказали напълно безполезни срещу чумата.

Свечеряваше се, когато младият лекар се запъти отново към площада, за да се срещне с началника си. Този път вървеше бавно и уморено, краката му тежаха, сякаш наистина носеше тежката броня на войната. Макар и два пъти по-възрастен от него обаче, доктор Валнети вървеше леко и пъргаво и изглеждаше много по-бодър.

– Да, знам, тежък ден – започна той, преди Анибале да бе успял да каже каквото и да било. – Но утре ще бъде по-добре, защото днес впрегнах всичките си аптекари на работа – почука заговорнически клюна си с облечената си в ръкавица ръка, а после отметна огромната си мантия.

Под нея Валнети измъкна малка червена дървена количка на четири колела, с дълга дръжка и с гротескна рисунка на лекар от едната страна. Количката дрънчеше шумно с подредените в нея редици миниатюрни стъклени бутилчици. Анибале вдигна една от тях с облечените си в ръкавици ръце и я насочи към светлината. Разклати я и забеляза някаква зелена слуз.

– Какво е това? – попита.

– Оцетът на четиримата крадци! – отговори с неприкрита гордост докторът. – Познат още като марсилски оцет! По моя собствена рецепта. Промених малко спецификациите съобразно проучванията си. Изненадан съм, че не го знаете, колега! Използва се от незапомнени времена за лечение на Черната смърт. На какво ви учат в Падуа в наши дни? По мое време в Салерно ни предадоха за него още на първата лекция! – прие с въздишка необходимостта да разкаже историята и започна с напевен глас: – Четирима крадци от Марсилия имали обичая да влизат в къщите на жертви на чумата, да ги удушават в леглата им и после да плячкосват имуществото им. Хванали ги и ги осъдили на изгаряне на клада. Но съдиите не можели да не се изумят от факта, че крадците са останали недосегаеми за заразата. Престъпниците признали, че наистина са недосегаеми за чумата и разкрили тайната си – оцет, който впоследствие бил кръстен на тях. Съдиите поискали да знаят точните му съставки, като обещали, че в замяна ще ги спасят от кладата.

– И какво станало с тях накрая?

– Обесили ги – отговори рязко по-възрастният лекар. – Но не това е най-важното в историята.

– Разбира се, че не – съгласи се Анибале, силно заинтригуван от научната страна на въпроса. – И какви са били тези съставки?

– Извадете си бележника! – отсече важно Валнети. – Вероятно бихте желали да ги запишете по-подробно. В обичайния случай не бих споделил подобно познание с колега, но ако искаме да постигнем по-ниска смъртност в нашия сестиере, отколкото останалите лекари в техните, то тогава трябва да работим заедно, нали така? – приближи се до Анибале, извади от широкия си ръкав купчина листи, раздели ги приблизително на две и подаде едната на Анибале. – Това са смъртни актове. Бумащина, но без нея не може. Налага се да попълвате по един акт за всяка изгубена душа, дори и за най-бедните – подсмръкна. – Без да броим наградата от дожа, обзаложил съм се с останалите си петима колеги на по буренце гасконско вино, че ние от квартал "Сан Марко" ще изгубим по-малко души, отколкото в останалите шестини на града! А сега записвайте!

Анибале послушно напъха своя наръч смъртни актове в ръкава си, а от другия извади бележник и молив, макар да се съмняваше, че неговият висшестоящ може да го научи на нещо ново. Освен това имаше усещането, че доктор Валнети не се вълнува особено много за пациентите си. Но не беше ли такъв и Анибале, който обичаше да си играе със Смъртта, за да провери кой е по-добър? Може би. Изпълнен с угризения, той се зае да записва усърдно съставките на прочутия оцет, докато Валнети ги отмяташе на пръсти.

– Розмарин и градински чай, седефче, мента, лавандула, тръстика, индийско орехче. Чесънът, канелата и карамфилът, разбира се, че са задължителни – Светата троица на лечението на повечето болести. Следват бял оцет и камфор. И, естествено, най-ефективните, но и най-скъпи съставки – обикновен или бял пелин и горчив пелин!

– Артемизия абсинтиум и артемизия понтика – вметна по-младият лекар обиден, че подценяват образованието му.

– Изкисвате всички тези билки в оцета в продължение на десет дена – продължи Валнети, като че ли нищо не бе чул, – а после прецеждате сместа през ленено сито. Записвате ли?

– Да – излъга Анибале, който отдавна бе престанал да пише. Въпросната отвара бе не повече от плацебо – тази произволна смесица от билки и мазила не би убила никого, но и не би го излекувала. Погледна неуверено висшестоящия си и попита: – И сега се очаква от мен да раздавам тези стъкленици на всички домакинства, така ли?

– Господи, скъпи ми приятелю, разбира се, че не! – възкликна добрият доктор. – Всяка от тях струва един дукат! Давате само на онези, които могат да си го позволят! Е, ако можете да им дадете по две, още по-добре! Но все пак внимавайте – чираците ми работят без почивка, но до утре няма да могат да приготвят повече – тук възрастният лекар снижи гласа си и се приближи толкова много, че клюновете им се докоснаха – две гарги на съвещание. – Ще ви подскажа нещо важно – ако намерите майка с болно дете, тя би платила всичко, което ѝ поискате!

Анибале бе престанал отдавна да го слуша. Съзерцаваше нарисувания доктор на количката – с човка и очила, с грозни червени кръгове на всяка буза, символизиращи здраве. Изглеждаше гротескно, като клоун, не, по-скоро като Пулчинела – един от главните персонажи в старата комедия дел арте, характерен с големия си извит нос. Не, дори още по-лошо – той беше лешояд, чиято главна цел бе да измъква монети от умрелите и умиращите, с нищо по-добър от четиримата крадци от Марсилия. Усети как Валнети пъхва дръжката на количката в ръката му и чу:

– Количката се дърпа много лесно, виждате ли? И не забравяйте – по един дукат на стъкленица, не по-малко! Трябва да покрия разходите си все пак. Продайте цялата количка, която засега е първата, с която разполагаме, а после можете да си лягате. Казон! Казон? Къде отивате?

Напълно отвратен, Анибале Казон бе пуснал дръжката на количката и бе тръгнал обратно по пътя си. Не за това бе учил седем години. Насочи се към Фондамента Нуове – пушекът от мирта се вихреше около него, като че ли беше фаустовски дух, изпратен от ада. Там, на доковете, можеше пак да си поеме нормално дъх. Свали маската си и отметна назад потната си коса. Тръсна пушека от дрехите си, вдиша дълбоко соления морски въздух и започна да си задава разни въпроси.

– Не можеше ли гражданите да престанат да се скупчват плътно един до друг? Не можеше ли да дишат по-скоро този въздух, вместо да се задушават от пушека на горящата мирта? Ако можеше да ги махне оттук, да ги лекува така, както той иска – не с бабешки лекове и суеверия, а с истински медицински средства, на които бе посветил целия си академичен живот Анибале издиша дълбоко ужасите на деня с една дълбока, тъжна въздишка на поражение и се загледа право в морето. На хоризонта в далечината, през болезнено жълтите мъгли от чумните огньове, там, където въздухът бе кристалночист, се виждаше сребристата линия на морето, изпъстрена с познатите островчета. Стъкленият остров, дантеленият остров. А по-нататък – лазаретите.

На хоризонта на съзнанието му една смъртна мисъл се подреди и се превърна в идея..

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Фейра отвори очи. Това беше първата ѝ сутрин във Венеция. Извърна глава. И помисли баща си за мъртъв. С разтуптяно сърце тя застина за миг до него, страхуваща се да погледне втори път. Усети обаче, че предната част на тялото ѝ, която бе опряна до неговото, е топла, а гърбът ѝ е студен и вкочанен. Тази топлина ѝ даде известна надежда.

Изправи се бавно от импровизираната носилка и се протегна. Скорците под стрехите вече бяха будни и поздравяваха с радост деня. Тя излезе и видя света напълно трансформиран – небето беше ясно и слънчево, от дъжда и буреносните облаци нямаше ни следа. Камъните наоколо разкриваха кристалите и вкаменелостите, приклещени в тях, и леко проблясваха. Проблясваше и тревата от утринната роса. Фейра усети, че настроението ѝ бавно се връща и се изпълни с надежда, че баща ѝ може и да оживее.

Запъти се отново към кладенеца в средата на руините и този път се зае сериозно със системата от верига и макара. Тъй като кофа липсваше, тя скъса една ивица от завивката на баща си и я върза в края на веригата. После свали куката до дълбините на кладенеца и я извади, капеща с питейна вода. Изсмука бързо платното – водата бе изненадващо прясна и чиста благодарение на вчерашното наводнение. После натопи отново платното, върна се при баща си и изцеди водата в устата му, като притисна леко скованата му долна челюст, за да му помогне да преглътне.

След това седна под една слънчева арка и свали медицинския си колан, разтърквайки кръста си, където коланът се бе впивал и ѝ бе убивал дни наред. Разгъна кожения колан на коленете си и го огледа. Стъклениците в леглата си изглеждаха невредими – липсваше само една от тапичките, което бе причината да изгуби седефчето, но това не беше кой знае каква загуба, защото това беше достатъчно често срещана билка. Веднага след тази мисъл се стресна. Срещаше се често в Константинопол. Но тук бе на съвсем чужд терен.

Изсушените билки в малките джобчета бяха подгизнали от морската вода и се бяха превърнали във влажни топки, подобно на тревите, които халифите навиваха и пушеха с наргилетата си. В колана си Фейра имаше и няколко редки и чудодейни съставки – от скромния лимонов балсам до стритите скъпоценни камъни. А в едно лозово листо си имаше дори малка щипка амбра. Общо погледнато, тя имаше около стотина лекарства, събирани с труд в продължение на месеци и години.

Фейра реши да направи последен съзнателен опит да спаси баща си. Отхвърли мисълта за сложни смеси – мюрекебат, тъй като не притежаваше достатъчно знания за противника си, за да измисли подходящите съставки. Затова реши да приложи обикновеното лечение на единичните билки – мюфрадет. Щеше да дава на Тимурхан последователно от всяко лекарство, подпомагана от звъна на камбаната, която биеше на всеки час, и нямаше да прибягва до смесите, за които ѝ бе известно, че са силно токсични. Започна лечението с киновар – червен живак, за който знаеше, че в малки количества е превъзходно средство за пречистване на кръвта. Извади от едно от крайните джобчета набор от сребърни медицински лъжички, които някога беше поръчала в една малка работилничка за сребро в "Султанахмет" – приличаха на миниатюрни черпачета с дълги дръжчици. Разстла лъжичките като ветрило, избра най-малката, гребна с нея съвсем малка доза от съответната стъкленица и я изсипа между напуканите устни на баща си.

След като нямаше какво друго да прави, освен да чака, тя реши, че трябва да се погрижи и за собственото си тяло. Отчупи малък къшей от хляба, който ѝ беше оставил Такат, и се насили да го изяде бавно. А после, с едва задоволен и нарастващ глад, тя тръгна да се разхожда между руините, търсейки да възстанови изгубеното седефче. Падна на колене и разрови тревата с пръсти – росата беше освежаваща и почисти мръсните ѝ нокти. Заоглежда внимателно тревата, която растеше покрай старите камъни, упоритите цветя, които се промушваха между пукнатините, и билките, които обграждаха основите на някаква древна градина.

Слънцето се издигаше над главата ѝ и тя вдишваше с наслада милионите аромати около себе си, увещавайки листата да се разгърнат и венчелистчетата да се разтворят. Като опитна билкарка тя оглеждаше внимателно формите на тези листа, цвета и броя на венчелистчетата. Някои от растенията познаваше, други – не. Все пак успя да намери седефче, за да попълни медицинските си запаси – растеше съвсем близо до стената.

Извика тихичко от радост и приклекна, за да разгледа познатото нежно растение с неговите покрити с мъх синьо-зелени листа и жълти цветове. Коленете ѝ се навлажниха и изстинаха, опрени в още мократа земя, докато тя обръщаше внимателно листата, за да откъсне ценните плодове – малки торбички, съдържащи множество семена. Окуражена, потърси по-нататък и в един каменен ъгъл зад паднала греда откри истинско съкровище – храстовиден ранилист, растящ в любимата си сянка. Но там, докато пръстите ѝ опипваха твърдите корени, тя откри по-осезаемо съкровище – кръгъл метален диск.

Изтри монетата в мръсните си шалвари и три дотогава, докато не зърна лек проблясък. Златист проблясък. Захапа леко монетата.

– Злато.

Под шарената сянка на дъговидните прозорци тя се зае да огледа монетата. От едната ѝ страна имаше мъж с брада и разперени ръце – тя познаваше този мъж, това беше пророкът, наречен Исус, а неговият знак беше кръстът. От другата страна се виждаше мъж, коленичил пред друг мъж. Коленичилият мъж имаше шапка със странна форма, а изправеният – някакъв кръг над главата си. Носителят на кръга приличаше на статуята, която бе зърнала върху една от големите колони, между които бе преминал Смърт. Но коленичилият мъж си оставаше пълна загадка.

За момент Фейра стисна златната монета толкова силно, че тя се впи в дланите ѝ, но след това пъхна чуждите пари в бандажа около гърдите си. Нямаше никаква представа за стойността ѝ, но беше повече от сигурна, че би могла да купи поне хляб за баща си, а защо не и малко вино и месо. От тази мисъл ѝ потекоха слюнките.

Звънът на камбаната я опомни и тя отиде обратно при баща си. Беше време за следващата му доза и тя благослови късмета си. Щеше да му приложи малко ранилист, който беше доказано най-ефективен за рани, циреи и гной. Може и да беше от засилващата се светлина на слънцето, но баща ѝ като че ли изглеждаше малко по-добре след първата доза лекарство. Тя сведе глава над него и се помоли, опитвайки се да си припомни точните думи на свещениците.

Един от основните принципи на османската медицина бе мизан – балансът, равновесието. Балансът беше ключов за човешкото здраве, той бе символът на двойствеността и равнопоставеността на тялото и духа. Едното не можеше да бъде добре, ако не беше добре другото, затова тялото трябваше да се третира като едно цяло с духа. Изхождайки от това, когато се изправи след молитвата, Фейра реши да насочи вниманието си отново към своето състояние. Миризмите, които се излъчваха от тялото ѝ, я обиждаха, а косата ѝ бъкаше от въшки. Замисли се дали да не влезе в кладенеца, но после съобрази, че солената вода на морето ще се отрази по-добре на тялото и дрехите ѝ.

Грабна завивката на баща си от неподвижното му тяло и се запъти към пустия бряг. Там се съблече зад одеялото и се гмурна във водата – тя се оказа по-студена, отколкото Фейра бе очаквала, въпреки горещото слънце. Придържайки се с една ръка в малкия вълнолом, тя започна да трие тялото си с шепа сол и пясък, докато кожата ѝ не се зачерви. После се наведе, натопи цялата си глава и започна да втрива в скалпа си листата от чаено дърво, които бе взела от колана си против въшките. Треперейки от студа, тя среса с пръсти, колкото можа, тъмната си гъста коса, като междувременно успя да убие доста въшки, пуквайки ги между ноктите си. После сплете косата си по модата на одалиските, така че плитката ѝ заприлича на рибна кост.

След това се зае да изпере дрехите и воалите си. Изцеди ги и после се спусна бързо обратно към руините е мокрия си вързоп. Увила завивката около тялото си като рокля, тя метна шалварите, бандажа и ризата на стената на кладенеца, а воалите постави върху ръждясалата арка от ковано желязо.

В портиерската къщичка върна завивката на баща си, мислейки си, че тя би могла да охлади треската му, и приседна трепереща на земята до леглото му. Сви се, сгъна колене и подпря треперещата си брадичка върху тях. В продължение на час седя така, трепереща, до баща си, но после не издържа и отиде за дрехите си. Едва не се разплака, докато навличаше все още влажните дрехи. А после, тъкмо когато главата ѝ излизаше от отвора на ризата, се стресна от звъна на камбани – първо една църква на острова, после друга, след нея другите църкви от другите островчета на града, още една, две, а накрая всички заедно. Да не би да са вдигнали тревога? Да не би да са ги разкрили?

Напълно ужасена от страшния рев на камбаните, Фейра изгуби напълно представа за времето и следващата част от деня ѝ премина в поредица от билки и поредица от молитви, докато накрая отново започна да се смрачава. Фейра виждаше, че баща ѝ се влошава все повече и повече. Изпаднала в паника, тя се замисли какъв би могъл да бъде последният ѝ ход.

Преди светлината да избяга напълно, а с нея и куражът ѝ, тя избра от колана си остър като бръснач скалпел, изработен от същия бижутер, който бе направил и лъжичките ѝ. След това разряза през средата ризата на баща си, свали компресите от черните подутини под мишниците му и рязна бързо левия бубон. Озарена от внезапно хрумнала ѝ идея, тя рязна и втория бубон и събра черната кръв в една от стъклениците си. После почисти раните добре и ги наложи с лимонов балсам.

Накрая, в сумрака на залеза тя се приближи до лицето на баща си, за да търси някакви признаци на реакция спрямо хирургичната ѝ намеса. Горчивият аромат на лимоновия балсам я блъсна в носа, но очевидно стигна и до неговия, защото той неочаквано отвори очи. Тя носеше маска – изрече съвсем ясно. Говореше така, сякаш продължаваше някакъв отдавна започнат разговор. Фейра приклекна до него щастлива, хвана крехката му ръка и започна внимателно да я разтрива.

– Кой носеше маска, скъпи ми татко? – попита.

Тя имаше маска на пръчка, красива направа, беше от перли и сребро. Представляваше глава на кон. Тя изглеждаше като един от онези еднорози от легендите.

– Аз знаех малко венециански, но говорехме предимно с жестове като сенки по стените. Спомняш ли си сенките по стените? – кехлибарените му очи бяха премрежени, но той я разпозна съвсем ясно, когато ѝ зададе въпроса.

Фейра кимна и стисна леко ръката му. Веднъж Тимурхан я бе завел да гледа карагьоз[13] – пиеса на сенките в Бейоглу – тънки силуети на халиф и наложница, които се движеха и танцуваха във вечен профил, като че ли наистина бяха живи.

– Аз я попитах дали обича да язди, а тя се хвана за сърцето и ми каза, че язденето било нейна страст. Показа ми пръстена, който носеше – нещо много нежно, направено от стъкло. Беше много горда, защото пръстенът ѝ беше подарък от нейния любим чичо – самия дож. А после, докато яздехме, наоколо имаше лимонови дървета, които шептяха одобрението си. Конете бягаха и мачкаха плодовете под копитата си. Все още усещам този мирис, Фейра. Усещам го и сега!

Тя му се усмихна, защото знаеше, че той усеща лимоновия балсам. Това я изпълни с надежда, че той ще се оправи, че хирургическата ѝ намеса е била успешна.

После той умря.

Фейра още веднъж трябваше да избира между кладенеца и морето, но този път за доста по-мрачна задача. Не искаше да погребва баща си на земя, осветена за друг бог, а не можеше да рискува да нахлуе незаконно другаде. Не искаше и баща ѝ да остане в това море. Въпреки че морето е било почти цял живот негов дом, тя не искаше тялото му да бъде издувано от вражески води и изхвърлено на вражески брегове. Затова накрая избра кладенеца, тъй като там той щеше да бъде бързо предаден на земята, както изискваше Пророкът, и същевременно камъните щяха да го пазят от това място на неверници. Тези руини бяха изоставени, така че не изглеждаше много вероятно някой да тръгне да търси вода от кладенеца. А някой ден, ако Бог позволи, тя може и да успее да се върне и да събере костите му, а после да ги отнесе у дома и да му отдаде всички необходими почести.

Нямаше сили да влачи леглото му с въжетата, затова претърколи тялото на Тимурхан от леглото върху завивката и го уви като в саван, доволна, че така няма да ѝ се налага да гледа милото му, вече мъртво лице.

И въпреки това изтощеното ѝ тяло не ѝ позволи да се движи особено бързо – отне ѝ повече от час, докато го изтегли до кладенеца. Пийна за последен път от водата, после закачи дрехите на баща си за куката като голяма риба, прехвърли го с огромно усилие през стената на кладенеца, прегърна го за последен път и го пусна. После затвори очи и само чу издрънчаването на куката и плясъка от падането на тялото на баща ѝ във водата. Накрая момичето сведе очи към дъното. За момент увитият в импровизирания саван труп изглеждаше като изправен, но после придошлите от дъждовете подземни води го изтеглиха и накрая напълно го погълнаха.

Фейра видя мехурчетата по повърхността на водата, а после всичко се успокои. Тя докосна пръстена си и за момент си помисли да го хвърли след него, за да може баща ѝ да има нещо от майка ѝ. Но баща ѝ беше вече в джанна, тя беше тук, а това беше единственото, което я свързваше със семейството ѝ, с майка ѝ, и – което беше най-невероятно от всичко – с дожа на Венеция.

И изведнъж всичко ѝ стана ясно. Пръстенът беше нейният пропуск за безопасно преминаване. Щеше да отиде при дожа. Не бе успяла да изпълни мисията си да попречи на чумата да стигне до вратата му, но можеше да използва пръстена да събуди спомените му за любимата му изгубена племенница Сесилия Бафо и да помоли да бъде върната по живо, по здраво в Константинопол.

Прикрепи отново воала йемине пред лицето си, внезапно съвсем готова да напусне това място, където бе споделила последните часове на баща си, където бе прекарвала ръце върху росната трева и където бе открила ранилиста и монетата. Но точно когато се оглеждаше за последен път, чу тропот и плисък на вода откъм вълнолома пред руините.

Фейра хукна към главния вход и надникна иззад колелото на вратата. До дървената пътека бе спряла най-обикновена лодка и мъж в дълга роба стъпи на брега, след което завърза лодката си за близкия стълб.

Останала без дъх от ужас, тя се скри в къщичката на портиера и започна да го наблюдава оттам. Човекът леко накуцваше и когато се приближи до нея, от възрастта и от теглото му тя предположи, че страда от подагра. Когато старецът стигна на една ръка разстояние, Фейра долови, че при поемане на дъх дробовете му свирят – или беше преболедувал треска на белите дробове като дете, или работеше на място, където въздухът не беше особено чист. Надали обаче беше второто, тъй като робата му беше от кадифе и коприна. На главата му имаше мека черна четириъгълна шапка. В Константинопол носенето на шапка беше признак на високо положение. А старецът носеше шапката си така, сякаш същият обичай важеше и тук. Лицето му беше добро, очите – мили, брадата – побеляла. Фейра се изкуши да му се разкрие и да му заговори на собствения му език, но нещо я накара да продължи да се крие. Затова предпочете просто да го гледа, докато мъжът се разхождаше между руините. Тя затаи дъх, молейки се той да не се приближава до кладенеца. Молитвите ѝ бяха чути – мъжът не прояви никакъв интерес към него. Просто започна да крачи напред-назад по много странен начин. Като че ли си броеше нещо под носа си и от време на време спираше, вадеше плоча и острие за писане и отбелязваше откритията си. Чу ясно само едно изречение, но не разбра нищо. Той каза: "Шестнайсет на четирийсет паси".

В продължение на повече от час възрастният мъж обикаляше руините по този странен начин, а веднъж дори спря и изкопа малко пръст, като че ли търсеше цяр. Постави шепата пръст в торбата си и преди да потегли, взе малка тухла, която откри на все още осветената поляна, почука я лекичко и също я пъхна в чантата на рамото си.

Фейра проследи мъжа как се връща до лодката си. Помисли си още веднъж да го помоли да я закара до града, но отново нещо не ѝ позволи да го направи. Когато той отплава, тя въздъхна дълбоко – от облекчение и едновременно от съжаление.

Не я бяха разкрили, но сега за първи път, откакто бе напуснала родния си дом, бе наистина сама.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

На втория ден след завръщането си в своя роден град Венеция Анибале Казон не се облече внимателно пред огледалото. Остави грозната маска с човката да виси над него и да го гледа как излиза от стаята.

Той не излезе надменно от къщата си, нито пък отиде да се срещне с Валнети на кампо "Санта Мария Нова", както му бе изрично заповядано след неподчинението му вчера вечерта. Вместо това слезе тихо по стълбите, облечен само по нощница, и извади изпод нея малко ключе, което бе носил на врата си в продължение на седем години.

Малкото златно ключе на златната верижка бе още топло от сънената му кожа. Бе го сложил до гърдите си няколко седмици преди да замине за Падуа, когато беше само на четиринайсет и когато бе починала последната от многобройните му лели. Тогава и само тогава семейният нотариус благоволи да му връчи ключа за ковчежето със съкровища на фамилията Казон – завещание от бащата, когото той никога не бе познавал.

Със замръзнали от плочите боси крака Анибале влезе в избата, воден от пламъка на свещта в ръката си. Винените бъчви стенеха и се поместваха, докато виното в тях ферментираше, и реагираха и на дребните промени в температурата, които присъствието на младия мъж причиняваше на помещението. Когато беше малък и го водеха тук, го учеха, че във винената изба има духове. И тогава, както и сега чуваше водите на канала, плискащи се по стената отвън, защото избата, където семейство Казон държеше виното и солта си поколения наред, се намираше под водата. Семейство Казон, от което днес Анибале бе единственият и последен представител.

Тук щеше да бъде напълно в безопасност, което го устройваше прекрасно, тъй като не желаеше прислугата да вижда ковчежето му. През всичките тези години Анибале бе безкрайно пестелив със семейното богатство – не го бе разпилял по жени и разгулен живот, както бяха постъпили повечето му приятели, а бе платил само за обучението си в университета, за квартирата си, а в края на обучението си – за лекарските одежди. Затова, когато извади четвъртата бъчва вино отляво, малкото сандъче, скрито зад него, беше почти пълно.

Наклони леко свещта, изля от нея малко восък върху плочите и я закрепи. Восъкът изсъска като котка върху влажните камъни. След това Анибале се приведе напред, без да сваля ключето от врата си – някога се беше заклел никога да не го сваля. Пъхна ключето в ключалката и вдигна капака на здравото дъбово сандъче. Медните скоби, които придържаха капака, паднаха назад с трясък.

Ковчежето беше претъпкано с дребните златни венециански монети, познати като секвини – десетки и десетки от тях. Те лежаха в малко легенче, което образуваше фалшивото дъно на ковчежето. Под това легенче имаше още по-голямо богатство – плътен пласт златни дукати. Анибале взе един дукат и го огледа внимателно от двете страни – дожът с неговата непогрешима корно шапка, коленичил пред свети Марко от едната страна и Христос – от другата. Той стисна дуката, докато не го усети как се затопля в ръката му, а после го върна при побратимите му и постави легенчето обратно на мястото. Очевидно имаше достатъчно пари – повече от достатъчно за целта, която си бе поставил.

Извади кесията от миша кожа, която бе закрепена за долната част на капака, и отброи в нея четири златни дуката. После разпредели шепа секвини по джобовете си и заключи отново ковчежето. След това измъкна един стар меден бокал, претърколил се под бъчвите, и го излъска в нощницата си от батиста, докато не се увери, че бокалът се е сдобил с мътен златист отблясък. Взе и бокала със себе си. Във Венеция никога не беше излишно да имаш в джоба си нещо, годно за подкуп.

Накрая се върна горе и се облече за половината от времето, което му бе необходимо вчера. След това напусна къщата с ковчежето на фамилията Казон, скрито под мантията – отново с лека, пружинираща походка, но този път по различни причини. Анибале може и да бе изгубил първия рунд срещу Смъртта, но битката изобщо не беше приключила.

Намирането на лодка на Фундамента Нуове се оказа фасулска работа. Епидемията бе прекратила напълно търговията и пътуванията, така че лодкарите и гондолиерите се шляеха по доковете и се чудеха какво да правят. Анибале си избра здравеняк, който му се стори добър гребец. Лодкарят повдигна изумено вежди, когато чу инструкциите на клиента, но една златна секвина му затвори бързо устата.

Когато лодката потегли към островите, които бе зърнал предишната вечер, Анибале остана прав на кърмата. Годините, прекарани в Падуа, не бяха успели да го лишат от морските му крака – той все още притежаваше онази неповторима, характерна само за венецианците вродена способност да стои прав и непоклатим във всяка лодка. Сложил отново маската си, той стоеше като египетски бог, вторачен напред и само напред, така че приветливият лодкар успя да говори с него толкова, колкото би могъл да говори и с мумия.

Лодката се плъзна покрай остров Мурано, където стъкларските пещи вече бяха изстинали, а след това и край Бурано, където плетачките на дантела вече не седяха на пейките пред пъстроцветните си къщи. На Торчело звънът на катедралната камбана отброяваше скръбно броя на умрелите, подсказвайки на Анибале, че чумата вече бе стигнала и дотук. Но когато стигнаха до лазаретите, всичко тънеше в тишина. Анибале насочи лодкаря към Виня Мурада – карантинния остров.

Когато приближиха, Анибале видя дива пустош, обрамчена от дървета и нещо, подобно на стена. Имаше дълъг вълнолом, в края на който се виждаше дървена къщичка за лодки. Онова, което моментално изплува пред погледите им, накара лодкаря да остави греблата си и да вдигне яката на палтото си високо над устата. Върху стената на къщичката, висок колкото човешки бой, се виждаше нарисуван червен кръст.

– Ако искаш, остани тук! – изрече троснато Анибале, забелязвайки нежеланието на лодкаря да продължи нагоре по канала. Човекът завърза лодката, а пътникът му, след като се увери, че кесията и медният бокал са все още в ръкава му, скочи на вълнолома, все така прикриващ съкровището на фамилията Казон под мантията си. Хвърли на лодкаря още една секвина и му заповяда да чака.

В края на вълнолома имаше портиерска къщичка, вградена в голямата стена, с врата, която изглеждаше здраво залостена. Точно пред нея седяха двама мъже – единият млад, другият стар – и ловяха риба в лагуната. Старият вече бе забелязал появата на доктора и бе застанал нащрек, но младият се бе вторачил напред с невиждащи очи, а от устните му бе покапала слюнка, която стигаше чак до отпуснатите в скута му ръце подобно на рибарска връв. Краката на момчето висяха доста далече от повърхността на водата, ръцете му бяха къси, тялото му – твърде дребно; само главата му имаше нормални човешки размери и изглеждаше твърде голяма за дребното му тяло. Черепът му имаше странна форма, с кости, деформирани още от раждането, както бързо прецени Анибале. Беше виждал подобни джуджета и преди – повечето биваха удавяни непосредствено след раждането, но някои ги вземаха за актьори в комедия, защото се случваше да имат нормални способности и да могат да говорят и пеят. Анибале бе зървал подобна твар и в двора на Падуа – херцогът я държеше в своя павилион на куриозите и я бе научил да разказва мръсни истории. Но тази твар тук безсъмнено беше пълен олигофрен. Без да обръща внимание на момчето, Анибале се обърна директно към по-стария мъж.

– Аз съм доктор Анибале Казон от Консилио делла санита – излъга. – Вие ли сте пазачът на това място?

Старецът сви рамене и отговори:

– Бях, доторе, докато не пристигна девицата чума. Тогава всички се вдигнаха и си заминаха. Консилио ди маритима издаде указ, че никакви кораби няма да влизат или излизат от града, докато всичко не се прочисти. Последният мина оттук във вторник, в една ужасна буря. Беше голяма галера на име "Ил Кавалиере". Викахме към кораба, размахвахме факли, но той не спря.

– Да, да – махна с ръка Анибале в опит да сложи край на нескончаемия брътвеж на човека. – Значи тук няма никой, така ли? Маршалите, отговорниците? Бастаци и техните семейства?

– Няма, доторе. Всички си заминаха и единствената лодка, която е минавала насам освен вашата, синьоре, беше онази, дето донесе писмата от консилио. Обаче сега опушват всичката поща, та писмото, дето го получих тази сутрин, едва успях да го разчета, защото беше много пожълтяло

– Разбира се – прекъсна го безцеремонно Анибале. – Значи всички заминаха, така ли?

жВсички, доторе. Вдигнаха си чукалата и заминаха за Трепорти. Всички с изключение на моя милост и момчето ми. – при тези думи възрастният повдигна леко брадичката на нещастното си дете. – Обаче аз съм пазачът на портите и като такъв ще пазя портите докрай! – допълни. – Защото ние живеем тук, доторе, и момчето ми не познава никое друго място.

Избягали са на континента. Анибале кимна, но по-скоро на себе си и клюнът на маската му описа дъга пред лицето му. Напълно логично. Богатите винаги бягаха към вилите си в област Венето, а бедните – в Трепорти. Той сведе очи към джуджето, което продължаваше да си лови риба, без очевидно да бе схванало каквото и да било, и попита:

– А ще ми позволите ли да разгледам наоколо?

– Разбира се, доторе!Ей сега ще ви пусна. Хайде, идвай! – подвикна на момчето.

Баща и син оставиха въдиците си и странното малко трио се запъти към портиерската къщичка. Старецът не спираше да бърбори, момчето едва влачеше крака след него, а гостът с дългия клюн клатеше нетърпеливо глава. Когато стигнаха до портата, старецът извади огромна халка с ключове. Главният вход отвеждаше до ниска арка, от която Анибале успя да зърне за миг красотата, която се разкриваше нататък. Но първо трябваше да свърши работата, за която бе дошъл. Посочи към една малка вратичка в стената вляво и попита:

– А това тук е жилището ви, така ли?

– Така си е, доторе, точно така – кимна портиерът и го покани вътре с такъв жест, сякаш го канеше в самия Палацо Дукале, макар че в портиерската къщичка нямаше нищо друго освен маса, столове и димящо огнище. – Получих работата на пазач на Виня Мурада, когато се ожених. Беше в Деня на сан Матео, преди двайсетина години. Дойдох тук с жената, но когато се роди момчето ни, тя само го погледна и изчезна. Напусна на мига, така си е.

Анибале хвърли поглед към момчето, но сивите му очи бяха спокойни като лагуната.

– Как са имената ви? – попита.

– Аз съм Бока Трапани, а този тук е Салве.

Бока[14] не беше християнско име, но Анибале предположи, че портиерът се нарича така, защото говореше непрестанно, като че ли да компенсира мълчаливия си син. Но не искаше човекът да върви заедно с него наоколо, искаше да помисли. А името "Салве" бе едно от онези, които се даваха обикновено на недъгавите – буквално означаваше "изцелявам" или "спасявам", значи портиерът би трябвало да е набожен. На госта му хрумна една идея.

Извади бокала и кесията от огромния си ръкав, постави ги внимателно върху дървената маса и направи знак на двамата мъже да седнат. Забеляза, че момчето моментално се скри в сянката зад комина и започна да наднича оттам.

– А сега ме чуйте добре! – отсече. – Това тук е семейното ми богатство. – И посочи към кесията с облечената си в ръкавица ръка. – Мога ли да се доверя на вас, двама благородни господа, да ми го пазите, докато аз изпълнявам поръчението на дожа? А това тук… – почука по ръба на бокала, който му отвърна с лек звън – е един много стар бокал. Някои твърдят – тук снижи благоговейно глас, – че от него е пил самият Христос!

Старецът се опули срещу безценната чаша.

– Ще се върна след една четвърт на камбаните! – заяви Анибале и напусна опушената къщичка, мина под арката и навлезе във Виня Мурада.

Беше очаквал да види напълно уредено място, но завари само зелена морава с тучна трева и красива пътека под големи бели черници, чиито позлатени по ръбовете листа помахваха весело на лазурното небе. Тук-там, вкопани в земята, се виждаха къси колони и големи паднали камъни, които разказваха историята на някаква по-стара сграда, издигала се някога на този остров. От вътрешната страна на стената имаше няколко ниски каменни приюта, с църквица в единия ъгъл, а в центъра на всичко това се издигаше голяма постройка с покрив и арки, които се отваряха навън в стил, който венецианците наричаха тедзон[15].

Анибале беше чувал за това място и много лесно си представи какво се случва, когато се появи кораб – реконструира мислено цялата картина, насели острова в ума си. Първо екипажът слиза и минава през плитка яма с вар. После всички изнасят стоките от кораба и ги струпват в тедзона, като отбелязват уникалния знак на товара на стената зад него. След това екипажът бива отвеждан в къщичките за цели четиридесет дена, откъдето идва и думата карантина[16]. От моряците се очаква да бъдат здрави и непокварени и да присъстват на литургия в малката църква, освен ако не са неверници. През всеки от тези четиридесет дена стоките вероятно се изнасят през откритите арки извън тедзона, опушват се с пречистващ дим, проветряват се, а след това се връщат обратно под големия покрив за през нощта. След като стоките и екипажите биват обявени за здрави, им се позволява да влязат в самата Венеция, да разтоварят и да търгуват с докараното.

Анибале знаеше, че Здравният съвет бе издал указ всички стоки да бъдат белязани с ясен отличителен знак, защото на карантинните острови черният пазар процъфтяваше – стоките, които се връщаха по сандъците след опушването и проветряването, понякога не бяха същите по качество или брой с онези, които се изнасяха.

Анибале се запита колко ли пари е натрупал Бока през годините, заменяйки луксозни стоки за ежедневни. Е, съвсем скоро щеше да добие представа за степента на почтеност на пазача.

През една от големите арки Анибале влезе в търбуха на тедзона. Когато очите му се приспособиха към сумрака, той видя обширно празно пространство, без хора и без цел, без нищо, което да подсказва за миналото му предназначение, освен няколко празни бурета и един-два счупени сандъка. Но стените разказваха дълга история. Всяко свободно пространство по тях бе изписано било на венециански, било на турски, било с някакви странни йероглифи, които не му бяха познати. Обозначенията бяха в червено и ако това беше затвор, Анибале би си помислил, че са изписани с кръв. Приближи се до един от надписите, потърка го внимателно с облечения си в ръкавица пръст и го подуши – това беше железен оксид, същата химична смес, с която се обозначаваха товарите. Някои моряци, очевидно отегчени от принудителния си престой в лазарета за цели четиридесет дена, бяха изпробвали и артистичните си таланти тук се виждаше гондола, там перфектен галеон, по-нататък рицар, а след него някакъв цар на неверниците с тюрбан.

Анибале застана в единия край на голямата зала и се обърна – всяко място за товари образуваше нещо като естествена ниша, в която би могъл да сложи матрак. Значи тук можеха да се съберат доста матраци. Единственото, което му оставаше да направи, бе да затвори откритите арки, за да пази покосените от болестта от приумиците на стихиите отвън.

Връщайки се назад, Анибале се изкачи по голямата оградна стена – ла мурада, която бе дала името си на острова. На определени интервали по стената имаше наблюдателни кули – торезини, от които някога маршалите наблюдаваха пристигащите и излизащи от Венеция кораби. Изкачи се в една от тях и се огледа – отвъд стените имаше малка дива гора и една джиро диронда пътека през лавровите храсти и тръните. След тях се простираше блатиста пустош от солни петна, които отвеждаха до лагуната и между които тук-там се виждаха малки водни езерца, които биха могли да се превърнат в идеални перачници или басейни за пъстърви. А точно на хоризонта, толкова миниатюрна, колкото бе изглеждал вчера и този остров, се виждаше Венеция, смалена до красива сребриста корона с остри шипове, сякаш хвърлена насред лагуната.

Анибале слезе по каменните стъпала, заобиколи тедзона и зад него откри кладенец – доста голям кладенец с декоративна система за оттичане. Кладенците от този вид имаха седем пласта камъни и пясъчни филтри между отводнителната система и коритото, така че водата, която се извлича от тях, да бъде чиста и прясна. Върху каменното корито се виждаше релеф на вездесъщия крилат лъв, но книгата, която той държеше, беше затворена.

Анибале се приведе, за да я огледа добре. Обикновено при подобни изображения на лъва книгата в лапите му лежеше разтворена на поздрава към свети Марко: "Pax tibi, Marce, Evangelista meus"[17], изрязан съвсем ясно в камъка. Зачуди се какво ли би трябвало да означава затворената книга – може би, че нещо е дълбоко скрито.

Това му напомни за решението, което беше взел. Коленичи и изкопа с ръце дупка в меката торфена почва, постави в нея ковчежето на фамилията Казон и го покри добре, за да го скрие. Но усети нечий поглед върху себе си и за един кратък миг изтръпна от мисълта, че лъвът го наблюдава.

Когато се изправи на крака, откъм близкия гъсталак изскочи голяма сива котка, втурна се към него, но после забави крачка и се приближи храбро до Анибале, подлагайки глава за погалване. Но я очакваше разочарование.

Анибале продължи покрай редиците малки къщички. Надникна в една от тях – две стаи, една над друга, с огнище, добро количество светлина и проветрение. Тук имаше най-малко стотина такива семейни къщички. Всички до една бяха в добро състояние освен една в края, която беше порутена. Лекарят предположи, че къщичката е била ударена от оръдие – не всички кораби, привикани от маршалите към острова, се подчиняваха с готовност на строгите карантинни закони на Републиката.

На мястото, където се събираха две от редиците къщи, имаше малко площадче и църква, върху която се извисяваше кръст. Анибале влезе, следван от котката. По принцип нямаше много време за религия. Беше отгледан в набожност, но в Падуа бе имал възможност да изслуша няколко нелегални лекции от хора, които предпочитаха науката вместо религията. И ако трябваше да бъде честен, в известно отношение той ги разбираше.

Застана в центъра на малкия неф и се обърна. Имаше един здрав прозорец от стъкло от Мурано, оцветено и оформено приятно като четири кораба, развяващи флага на Венеция в аленочервено и златно, носещи се по зеленикаволилави вълни. Но с изключение на няколко грубо сковани дървени пейки и груб дървен кръст върху голия олтар тук нямаше нищо – нито бокал, нито Библия. Както изглеждаше, Господ бе напуснал отдавна това място, а между гредите бяха свили гнезда множество птици.

Но някой очевидно метеше пода от време на време – Анибале забеляза няколко клончета от метла и бяло петно, където същият човек се бе опитвал да изстърже птичите изпражнения. Лекарят съхрани това късче информация, прибирайки го в бутилка като лабораторен екземпляр в шкафа на ума си.

Напусна църквата и вдигна глава към архитрава – златният надпис гласеше: "Сан Бартоломео". Свети Вартоломей. Добро име за църква, но като че ли още по-добро за болница. Върна се в портиерската къщичка. Старецът бе вперил очи в скромния бокал на масата пред него така, сякаш очакваше от него някакво чудо. Глупавият му син, все така скрит в сенките зад комина, наблюдаваше баща си. Анибале вдигна кесията. Беше по-лека от преди.

– Приеми моите благодарности – рече. – А за труда ти подарявам бокала. Нека той те благослови и да донесе спасение на сина ти, защото нима самият Христос не е благославял болните? Но дукатите си, разбира се, ще прибера – и при тези думи прониза бащата с червените очи на маската си.

Бока го погледна с очи, кръгли като самите дукати. Анибале зърна в тях проблясък на вина и внезапно разбра кой мете църквата. Опипа монетите през кожата на кесията – бяха три, а не четири.

– Почакайте – промърмори Бока, гърчещ се от срам. Отвори мръсната си длан и добави: – Ето една монета, която аз… намерих… на пода. Сигурно е изскочила от кесията, когато сте я слагали на масата.

Анибале се приведе, грабна монетата и видя, че мъжът видимо се дръпна със страх от клюна му.

– Е, благодаря ти, Бока! Честните мъже като теб са рядкост! В замяна на праведността ти ще ти предложа една рядка възможност. Консилио делла санита ми подари този остров за чумна болница. Помощта ти ще бъде добре дошла, така че можеш да останеш и да работиш за мен!

Бока приклекна и целуна ръкавицата на Анибале.

– О, да, доторе, позволете ни да останем! Ще ви помагаме за всичко, от което имате нужда!

Анибале бе изключително доволен от хитростта си. Истината бе, че той имаше нужда от Бока, който бе живял на този остров от двайсет години и го познаваше добре, а знаеше, че от този момент нататък бащата и неговият син идиот ще му бъдат напълно верни и изобщо няма да им мине през ума да поставят под въпрос правомощията му.

– Добре тогава – рече. – Утре ще се върна, а междувременно не пускай никого другиго през тези врати, разбра ли? От днес този остров ще бъде известен като Лазарето Ново.

– С тези думи доктор Анибале Казон напусна къщичката с царствен замах на мантията си, много доволен от свършената днес работа.

Когато се озова обратно на вълнолома, видя, че сивата котка продължаваше да го следва, пристъпвайки деликатно с лапичките си по дървените дъски. Анибале спря. Котката се погали в краката му и вдигна е надежда глава. Анибале я хвана за кожата на врата и я вдигна. Едно от правилата на неговия остров – защото в съзнанието му островът вече беше негов – изискваше тук да няма нито кучета, нито котки, за да не разнасят заразата. Котката увисна спокойно в ръката му и той я повдигна, за да види лицето ѝ, преди да я хвърли в морето и да я удави.

Това беше голяма грешка. Червените очи на маската срещнаха нефритените очи на сивото създание и Анибале прочете в тях тотално доверие. Ругаейки под носа си и за огромна изненада на лодкаря, той хвърли котката вместо в морето в лодката и я взе със себе си чак до Фондамента Нуове, след което я пусна на свобода по уличките на Венеция.

И беше порядъчно одраскан за усилията си.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Фейра потегли от острова по-късно, отколкото беше планирала, забавена от посещението на странния старец. Светлината вече помръкваше, посребрявайки лагуната и придавайки сив оттенък на града отвъд водите.

Веднага щом напусна руините и тръгна по брега, тя се почувства безкрайно уязвима, въпреки че отново носеше воала си и медицинския си колан. Извади чуждоземната монета от бандажа си и започна да я обръща в дланта си. Пое си дълбоко дъх. Вярно, че беше съвсем сама, но все още имаше разсъдъка си, познанията си и една златна монета. Това беше достатъчно. Надяваше се да е достатъчно.

Пое по каменната пътека, отвеждаща към градската част на острова и към къщите. Когато приближи кея, видя черна лодка във формата на полумесец да пресича сребърния канал между острова и града. Лодкарят се насочи към малък вълнолом с пъстроцветно изрисувано колче за завързване на лодката. С лудо биещо сърце тя пристигна на кея едновременно с него. Той свали няколко пътника и Фейра с интерес забеляза, че две от жените пътнички си бяха прикрили главите и лицата със забрадки, за да се предпазят от мъглата. В такъв случай нейният воал вероятно нямаше да привлече чак такова голямо внимание, а завивката на баща ѝ, която тя бе метнала отгоре си като импровизирана мантия, прикриваше добре чуждите ѝ дрехи.

Лодкарят вече стоеше на вълнолома и крещеше дума, която тя не знаеше: "Трагетто! Трагетто![18]". С дълги, скръбни, провлачени срички. Фейра събра смелост и се приближи. Той протегна ръка и тя сложи в нея монетата си. Той се ококори срещу монетата, а после и срещу нея. После избърбори нещо, което тя не разбра.

Паникьосана, Фейра само посочи монетата и него самия. Той присви очи, после рамене и пак протегна ръката си. Тя изрече предпазливо:

– Това е всичкото, което имам.

Той я погледна още веднъж, този път по-мило, и рече бавно:

– Това е повече от достатъчно. Ръката ви!

Тя му подаде ръка и той ѝ помогна да се качи в лодката. Този лодкар бе едва вторият човек в живота ѝ, който я бе хващал за ръка.

Беше в края на деня и Фейра беше сама в лодката. Тя предположи, че точно както в края на работния ден в Константинопол хората пресичаха протока към домовете си в Пера, така и тук работещите ще пътуват от Венеция към прилежащите ѝ островчета. В тази лодка нямаше места за сядане, както в лодките на Босфора, така че, когато лодкарят я оттласна от брега, тя едва не падна и се принуди пак да се хване за ръката му. Замръзваше въпреки завивката, стана ѝ лошо от движението на водата и бе прекалено изтощена, за да успее да се задържи сама. Лодкарят управляваше лодката умело с едно-единствено дълго гребло, подсвирквайки си, докато гребеше, и тя с облекчение забеляза, че градът, от който се бе ужасявала през целия си живот, най-сетне се приближава. Точно в този момент не искаше нищо друго, освен да слезе колкото е възможно по-скоро от лодката.

Постепенно стана ясно, че щяха да спрат далече от мястото, където бе слязъл Смърт. Въпреки че все още виждаше кулата, която беше север според нейния компас, тя беше далече и отчасти скрита от високи сгради. От живота си в Константинопол знаеше, че най-големите мъже живеят в най-големите постройки. Значи, за да намери дожа, трябваше да намери първо големия двор, където "Ил Кавалиере" беше пуснал котва само преди два дена.

Когато лодката стигна брега, лодкарят скочи и ѝ подаде ръка. Тя му кимна в знак на благодарност и той пак я погледна мило. Когато отдръпна ръката си от неговата, видя, че монетата ѝ се е озовала обратно в дланта ѝ. Обърна се да му възрази, но той вече бе потеглил обратно в канала, подсвирквайки си весело.

Благославяйки го в мислите си, Фейра прибра отново монетата си и се гмурна в потъващите в мрак улици, изпълнена с повече оптимизъм. Краката ѝ вече бяха на твърда земя, а освен това се оказа, че на този свят все още имало доброта, дори и сред непознатите.

Но оптимизмът ѝ се изпари заедно със светлината. Този град се оказа истински ад. Вървеше сякаш с часове само за да се озове обратно на същото място. От каменните стени отскачаха страховити призрачни шумове, светлината от лампите се отразяваше във водата и се връщаше изкривена обратно, но само за да хвърли ужасяващи сенки. Около нея се завихри мъгла, което затрудняваше още повече ориентирането ѝ. Природните мъгли се увеличаваха още повече от човешките огньове на всеки ъгъл, които бълваха парлив жълт пушек, който я караше да кашля. Останала без дъх и приклещена от задушаващия дим, Фейра се почувства като в капан в тесните улички между високите елегантни къщи, които изобщо не приличаха на ниските къщурки в Константинопол. На всичко отгоре накъдето и да се обърнеше, все виждаше неверника – на всеки ъгъл олтари на бебето пророк и майка му, със запалени свещи пред тях и неравно изписани червени кръстове по някои врати. И въпреки това под същите тези стрехи се мотаеха безбожни уличници – Фейра два пъти видя жени с извадени над роклите гърди, хилещи се похотливо на минувачите. Напълно шокирана, тя извърна поглед, но само за да види още по-ужасяваща гледка – две двойки прегърнати в сенките под близката арка. Отгледана в харема, Фейра не беше невежа – много добре знаеше какво вижда. Но султанът поне се отдаваше на удоволствията си зад затворени врати – в Константинопол съвкуплението на публично място се наказваше чрез убийство с камъни.

Но много по-лоши и страшни от човешките жители бяха гротескните създания, които срещаше – птици, зверове и демони като че ли изплуваха непрекъснато от болезнено жълтата мъгла. Трябваше ѝ известно време, докато осъзнае, че не бълнува – гражданите просто носеха пъстри маски. Още от дете бе чувала легендите, че венецианците са получовеци, полузверове. Тя знаеше, че това няма как да е вярно, но сред вихрещата се мъгла на този адски град почти бе склонна да го повярва. Създанията като че ли я гледаха надменно над извитите си носове, изпод безизразните си кухи очи. И над всичко това властваше неизменният крилат лъв – той беше навсякъде, гледаше я от всяка плоча или знаме, вездесъщ и заплашителен.

Фейра не бе сигурна дали трепери от страх или от студ, защото дрехите ѝ все още не бяха изсъхнали напълно от импровизираното пране, а пръските морска вода, които бе принудена да изтърпи в странната черна лодка, ги бяха намокрили още повече. Докато се влачеше от уличка в уличка, обикновено се оказваше пред поредния воден канал, чиито плискащи се вълни ѝ се кискаха подигравателно. Бе минала вече по хиляди миниатюрни мостчета, докато накрая не мина по най-големия – огромна дървена структура, претъпкана от зловещи граждани. Но същата тази дървена структура като че ли най-сетне успя да я приближи до целта ѝ. Въпреки сгъстяващия се сумрак тя пак зърна върха на голямата островръха кула и решително пое към нея.

Фейра реши да се придържа колкото ѝ бе възможно по-плътно до големия канал, който току-що бе пресякла по моста – широк сребрист канал, който се виеше като змия през центъра на града. След като прекоси големия мост, тя си даде сметка за пропиления последен час. Щеше да се лута до зори на мястото, където я бе оставил лодкаря, и никога нямаше да може да открие кулата, защото тя се намираше на съвсем друг остров, откъсната от големия воден път. Но след като прие като ориентир този канал, той не след дълго я отведе до огромен площад. Тук Фейра отново видя голямата кула и позлатената църква, които си спомняше.

Макар да прекоси големия площад незабелязана от тълпите, тук Фейра се сблъска с ново изпитание – неприятните сиви птици, които се скупчваха в краката ѝ й пречеха да върви. Подплашени, те политаха нагоре и пърхаха с мръсните си криле срещу воала ѝ. Наложи ѝ се да си заповяда да не тича.

Накрая стигна до кулата, мислейки си, че дожът трябва да живее тук, защото в нейния роден град дворецът Топкапъ сарай имаше най-високата кула, а султанът живееше точно под нея. Но стените на тази кула бяха изцяло от камъни, без прозорци и на върха ѝ имаше камбани. Златната църква беше достатъчно импозантна с цялата ѝ позлата и рисунки, но очевидно беше просто храм. Това оставяше като възможност единствено огромният бял дворец, с неговите изящно изваяни стени от бял мрамор.

Промъкна се храбро в каменния двор, където пред огромна стълба, от двете страни на която стояха две бели статуи, се бе събрала голяма тълпа. Фейра се присъедини към тълпата. Точно в този момент големите врати на върха на стълбата се отвориха и оттам излезе цяла процесия слуги, понесли горящи факли и плата, пълни догоре с хляб. Тълпата започна да граби самуните хляб и до носа на младото момиче достигна деликатният аромат на мая – стомахът ѝ се преобърна, от устата ѝ потече слюнка. Дожът трябва да бе милостив човек, щом раздаваше милостиня на народа си. Една хапка хляб падна на земята до нея и тя побърза да я грабне и да я пъхне в устата си. Хлябът беше толкова вкусен, че я просълзи. С подновени сили тя се възползва от шанса си и побягна нагоре по стълбите до самия връх, където обаче бе посрещната от кръстосаните пики на охраната.

– Бих искала да се видя е дожа – изрече тя бавно и ясно.

Един от стражите я огледа отгоре до долу и отвърна:

– Разбира се, синьорина. Ей сега ще отида да го доведа. А докато чакате, бихте ли желали чаша вино?

Фейра тъкмо се канеше учтиво да откаже, когато двамата мъже избухнаха в смях. През все така кръстосаните им пики тя видя каменна лъвска глава, вградена в стената, с черен процеп като на пощенска кутия вместо уста. Отчаяна, тя удвои усилията си.

– Моля ви, трябва на всяка цена да го видя, веднага!

Но те само продължиха да се смеят още по-силно. А после, насред внезапно възцарилата се тишина сред тълпата долу тя добави:

– Нося съобщение от валиде султан от Константинопол!

Стражите млъкнаха и тя едва тогава осъзна грешката си. Трябваше да използва венецианското име на майка си. Думата "султан" беше напълно достатъчна. Внезапно много изплашена, тя започна да отстъпва надолу по стълбите – бавно, предпазливо, сякаш, ако побегнеше, щеше да развали магията.

– Ти да не си… – започна единият страж, постепенно осъзнаващ истината.

– Да, точно такава е! – извика другият.

– Ти да не си туркиня?

Фейра поклати глава, но продължи да слиза. Сред тълпата се бе възцарило гробно мълчание – всички бяха вперили очи в драмата, която се разиграваше на стълбите пред тях. Тя се спъна и падна назад, изгуби една от жълтите си пантофки и продължи да пада още четири стъпала. Примигна от внезапната болка в бъбреците си и ахна, когато видя обувката си, останала насред белите стълби, осветена ярко от светлината на факлите – жълтата обувка на мюсюлманин, с непогрешимо извития връх.

– Вижте, жълтата обувка! – изкрещя някой от тълпата.

– Тя е муселмана!

Фейра се изправи и побягна. Тълпата разкъса импровизираната ѝ мантия, опита се да издърпа воалите ѝ, раздра шалварите ѝ, опитвайки се да я хване, за да я предаде на стражата. Тя се дърпаше отчаяно, опитвайки се да запуши уши за епитетите и обидите по адрес на своя народ – никога досега не бе чувала подобна язвителност и омраза срещу турците. Воалите ѝ подгизнаха от слюнка, страната ѝ кървеше там, където една от стъклениците в колана ѝ се беше счупила по време на падането. Но подобно на преследвано животно тя успя да се изтръгне от сграбчилите я ръце и да се освободи.

Втурна се през площада и докато бягаше, погледна нагоре. Така видя гледка, която я ужаси повече от всичко на света – от галерията на храма излизаха четири огромни бронзови коня, задъхани, с пяна на уста, краката им свити за галоп. Четирите коня вече бяха тук!

Уплашена като че ли повече от тях, отколкото от тълпата, тя удвои усилията си. Тъмните улички, от които доскоро се бе страхувала, бяха станали нейни приятели, докато тя се луташе из тях, сподиряна от разгневената тълпа. Двамата стражи зад нея се движеха по-бавно заради тежката си полуброня, която дрънчеше и услужливо издаваше близостта им. Без да знае накъде отива, Фейра бягаше в нощта, минавайки през десетки, стотици мостчета. Веднъждваж чу трополенето на броня по-близо или по-далече, заблудена от екота на водите и от подлите шептящи камъни. Един път, край един пуст канал, преследвачи и преследвана се оказаха на успоредни мостове и за един кратък миг погледите на Фейра и на стражите се срещнаха. Тя осъзна, че е изгубила предимството си, защото те знаеха пътя до нея, а тя нямаше представа как да им избяга.

Притискайки кървящата си страна, тя избра посока – и допусна грешка. Защото пак се оказа без изход – пред канал, който бе твърде дълбок, за да го премине, и твърде широк, за да го прескочи. Обърна се отчаяно и се гмурна в тъмен малък площад – и тук злокобният град най-сетне я надхитри. Площадът имаше само един изход, което щеше да рече – входът, откъдето бе дошла. А зад нея вече се чуваше дрънченето на бронята.

Нямаше накъде да бяга. Напълно изтощена, тя се свлече на земята и зачака стражите да я хванат. Затвори задъхано очи. Воалът над устните ѝ се движеше нагоре-надолу от накъсаното ѝ дишане. Тя започна да се моли, мислейки си, че това е краят ѝ.

После отвори очи и зърна отговора на молитвите си – проблясък на злато от другия край на площада. Над една от вратите се виждаше обърнато "V" – знак, който ѝ беше и познат, и много скъп. Фейра се изправи и тръгна през площада, взирайки се с мъка през вихрушката на мъглата. Спря на прага на двойна дъбова врата. Не се беше объркала. Над вратата, издълбан в камъка и позлатен, се виждаше златен пергел.

Къща със златен пергел над вратата.

В този момент момичето дочу виковете на преследвачите си и тропота на оръжия. Заудря отчаяно с юмруци по дъбовата врата, следвайки ритъма им, защото заради тази странна алхимия на улиците тук не можеше да разбере дали тълпата е през няколко улички от нея или съвсем наблизо. Вратата се отвори и на прага застана мъж. Посребрената му коса стърчеше на всички посоки, тънките му устни бяха зяпнали от изумление, а от изцапаната му с мастило ръка висеше чифт модерни очила.

– Човек на име Събота – изстена Фейра. – Търся човек на име Събота!

– Аз съм – отговори човекът, – но ти нямаш право да просиш тук!

И започна да затваря вратата, но тя пъхна единствената си вече жълта пантофка в пролуката и изрече:

– Моля! – издърпа пръстена с конете от пръста си, търсейки подходящите венециански думи. – Заради този пръстен! В името на Сесилия Бафо, ваша приятелка!

Силният натиск върху крака ѝ с обувката отслабна. Изуменият мъж погледна първо към пръстена, после към нея, а накрая към улицата – първо вляво, после вдясно, с бързи, подобни на птица движения. След това я сграбчи за ръката и я издърпа вътре. Първоначално Фейра не успя да види нищо в бледата светлина на свещта, но чу съвсем ясно как дъбовите врати зад гърба ѝ хлопват и се заключват.

Най-сетне беше в безопасност.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

– Сесилия Бафо значи – изрече тихо мъжът, наречен Събота. – Простете, но не бях чувал това име от години!

Фейра спря да дъвче и вдигна глава към него. Погледът под силно увеличените му от очилата очи беше отнесен. Той се обърна към нея и светлината на свещите превърна стъклените му кръгове в плоски златни монети и очите му престанаха да се виждат. Но тънките му устни се извиха в усмивка и той попита:

– Харесва ли ви?

Тя кимна. Устата ѝ беше твърде пълна, за да каже каквото и да било. Той ѝ бе донесъл поднос, "откраднат от кухнята". На него имаше малък самун хляб, бучка сирене и няколко парчета сушена риба, които тя тъпчеше едно след друго, без да спира. Макар да знаеше, че след този продължителен глад трябва да яде бавно и да дъвче добре, изобщо не ѝ пукаше. Беше отраснала в дворец и въпреки това тази храната бе най-вкусната, която някога бе опитвала.

Намираха се в най-обикновена, почти гола стая, с дървено легло, стол и кръст, увесен на стената. На кръста висеше малкият пророк, който Фейра бе видяла върху монетата, само че тук бе разкривен и умиращ, е корона от тръни на главата си. Тя бе седнала на леглото съвсем целенасочено с гръб към него, за да се нахрани на спокойствие, но беше толкова изтощена, толкова гладна и толкова настинала, че би вечеряла и със самия дявол.

Но сега, изпълнена с облекчение и затоплена от храната, тя вдигна очи и огледа този интересен човек. Беше облечен с жилетка и ръкавели, бричове до коленете, чорапи и меки кожени пантофки. А причината, поради която косата му стърчеше толкова смешно, бе, че той непрекъснато почесваше главата си. Бузите му бяха хлътнали и изпъстрени с посребрена, едва набола брада. Дългите му чувствителни пръсти бяха зацапани с мастило, но тя ясно видя лющещата се суха кожа и червените обриви, които той почесваше от време на време. Непрекъснато сваляше и слагаше очилата си, непрекъснато ставаше и сядаше – очевидно не можеше да стои на едно място. Когато заговори, думите му сякаш се втурнаха напред като поток, цвъртящи от нервна енергия. Маниерът му на говорене и неспокойното му поведение допълваха впечатлението за птица.

– Познавах Сесилия Бафо – започна и закрачи напред-назад из стаята. – Някога, много отдавна, когато тя беше млада жена, аз бях неин учител по рисуване. Тогава работех за херцог Николо Вениер, на остров Джудека – спря за момент. – Знаеш ли го?

Джудека.

– Да, знам го – изрече тихо Фейра.

– Херцог Николо държеше единствената му дъщеря да овладее добре всички изкуства, подходящи за млади дами, така че един ден да се омъжи за подходяща партия и да го зарадва. Тогава аз бях млад рисувач с начеващ талант. Бяхме на една и съща възраст. Бях запленен от нея. Не допусках, че тя би обърнала внимание на такъв като мен, но с течение на времето и тя бе запленена от мен.

След тези думи Фейра го погледна с нови очи. Представи си го в годините, когато побеляващата коса е била черна, а лицето – изпънато и гладко обръснато. Да, виждаше се, че някога е бил доста красив.

– Тя тъкмо влизаше във владение – продължи той, но наклони глава и поясни: – Не на богатството си, а на красотата си. Никога дотогава не бях виждал по-красиво създание, с коса блестяща като злато и сини очи, с кръстче, тънко като на хрътка – докато говореше, той се въртеше и пристъпваше нервно пред малкото прозорче, но гледаше не към звездите, които едва проникваха през болезнената мъгла, а към друго време и друго място. – Аз съм роден в събота, а във Венеция, ако се родиш на този ден, биваш считан за благословен от Бога и затова те кръщават на деня. Моят баща е бил роден на същия ден и съответно кръстен на същия ден, така че аз бях двойно благословен с името Дзабато Дзабатини[19]. И през целия си живот бях чакал този невероятен късмет да споходи и мен, защото ние не бяхме нито особено богати, нито прочути. Но в онези моменти, когато бях със Сесилия, определено си мислех, че съботната ми благословия най-сетне е станала реалност – обърна се към Фейра и завърши: – Бях безсилен пред нейната красота и един ден, докато бяхме в класната стая, ни изловиха в прегръдка.

Очите на гостенката му се разшириха. За първи път си представи майка си като млада жена – онази Сесилия Бафо, която тя никога не бе познавала – упорита, красива и играеща с властта си, жена, която е в състояние да съблазни млад учител по рисуване, а после да избяга с морски капитан, макар да са се познавали само от час. И за първи път постави под въпрос лекотата на поведението на майка си. Дали се е отдала и на този мъж, преди да срещне баща ѝ, преди султан Селим? Не знаеше как да зададе този въпрос на Дзабато, не знаеше, а и не искаше. Но той ѝ отговори:

– Това беше само една целувка. Но Николо Вениер побесня. Беше ужасен, че аз ще отнема девствеността ѝ и така ще унищожа безценната му стока, опропастявайки всичките му планове за изгоден брачен договор. Затова моментално ме уволни, а Сесилия премести в летния им дворец в Парос, откъдето започна веднага преговори за брак. Доколкото знам, именно там тя е била отвлечена от турците.

Оттук нататък Фейра знаеше много добре историята. Разбра също така, че именно този странен, мършав човек бе запалил у майка ѝ огъня, който се е разгарял години наред.

– А сега тя е мъртва.

– Да, почина преди две седмици. В Константинопол.

Дзабато пак приседна.

– Значи всичко е било вярно – изрече с дълбока въздишка. – Чух, че била отвлечена от корсари.

– Да, от баща ми – кимна Фейра. – Той беше морски капитан. Довел я е в Константинопол.

– И после я е подарил на султана? – възкликна Дзабато и веждите му, черни както някога е била и косата му, се вдигнаха от изумление.

– Да.

Дзабато я погледна право в очите и попита:

– А беше ли щастлива?

Фейра се замисли, а накрая отговори:

– Да.

И наистина го вярваше. Със султана Сесилия бе открила както семейно удовлетворение, така и възможност да приложи безмилостния си интелект в полза на турската политика.

Може би е била по-щастлива като Нурбану, отколкото щеше да бъде като Сесилия, съпруга на беден рисувач или дори като Сесилия, съпругата на турски морски капитан. Мисълта за баща ѝ й припомни какво друго трябваше да каже на този човек.

– Аз съм нейна дъщеря.

За първи път тази вечер Дзабато се вцепени. Няколко секунди не успя да помръдне. Вгледа се в лицето ѝ, опитвайки се да я види по-ясно през тънкия воал йемине.

– Да – изрече накрая много по-бавно от обичайното за себе си. – Да, ти наистина си нейна дъщеря.

След това, със запъване поради не добро владеене на езика тя се зае да му разкаже останалата част от историята: за кончината на майка си, за смъртта на баща си, за изчезването на кораба, както и за това на Такат Туран. Накрая му показа отново кристалния пръстен и забеляза, че той го разпозна. Дзабато тръсна глава, като че ли да прогони сълзите си, изправи се и отново започна да кръстосва напред-назад из скромната стая.

– Писах ѝ в Парос – рече. – Писах ѝ дори в двора на султана, изпращайки писмата си чрез нашите търговци, даже веднъж и чрез посланика ни. Накрая ѝ писах, за да ѝ съобщя за настаняването си тук, в този дом и да ѝ напомня, че съм неин предан слуга, но така и не научих дали е получила поне някое от писмата ми.

– Би трябвало да ги е получила! – отсече без всякакво колебание Фейра.

– Да, да, да – изрече той, като след всяка думичка кимаше. – А сега, след като си тук, ще получиш цялата помощ, която Дзабато Дзабатини може да ти предостави. Как трябва да те наричам? – попита и ѝ подаде ръка за официално запознанство.

Фейра погледна смутено ръката му, не особено сигурна какво трябва да направи. Затова я докосна за миг с пръсти, после посочи към себе си и отговори:

– Името ми е Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.

Дзабато дръпна ръката си и поклати глава.

– Това не става. Щом ще се криеш тук, най-важното е никой да не знае откъде идваш. Тук турците не се радват на особена почит и уважение, а след Лепанто омразата е още по-голяма.

"И би могла да стане стократно по-голяма, ако знаят какво стори баща ми" – помисли си мрачно Фейра.

– Трябва да ти дадем венецианско име! – отсече Дзабато.

– Сесилия? – погледна го с надежда Фейра.

– Разбира се – кимна спасителят ѝ и се усмихна, – а като фамилия можеш да вземеш моята – Дзабатини, защото смятам да съобщя на всички в къщата, че ти си моя племенница.

– Мога да остана тук?

– Че къде другаде? – сви костеливите си рамене той.

– Искам да се срещна с дожа. Той трябва да ми помогне да се прибера у дома.

– Къде, в Константинопол ли? А, не! За нищо на света!

– Защо? – вцепени се ужасено Фейра.

– В момента, по заповед на Консилио маритима във Венеция не се допускат никакви кораби, както влизащи, така и излизащи. Знаеш, заради чумата. Ще се наложи да я изчакаш да отмине.

Фейра преглътна. Колко ли време трябваше да изкара като затворничка в този чужд град?

– Ами дожа? Може ли да се срещна с дожа?

Дзабато я погледна тъжно и меко заговори:

– Аз не се познавам с дожа, въпреки че Себастиано Вениер е брат на стария ми господар. Работех за Николо Вениер, но той ме прогони от дома си преди трийсет години. С любовта ми си замина и късметът ми и оттогава насам се местя от работа на работа – забеляза унинието, което се изписа върху лицето на Фейра, приведе се към нея и изрече тихо: – Тази вечер изгубихме прислужницата си. Всъщност точно затова отворих и външната врата.

– Чумата? – ахна Фейра. Щом Черната смърт вече бе преминала през къщата, то тогава този мил човек и всички останали покрай него вероятно бяха обречени.

– Не, не – побърза да я успокои той. – Момичето избяга при семейството си на континента – изправи се и посочи към купчина кремави на цвят дрехи, метнати на облегалката на стола. – Това са дрехите ѝ. Сега си почини, а утре сутринта ги облечи – допълни и ги подхвърли към нея.

Тя опипа непознатата за нея материя и го погледна.

– А може ли да нося воал?

– Не! – поклати глава Дзабато Дзабатини. – Воалът моментално ще те издаде! – забеляза изражението в очите ѝ и се опита пак да я развесели. – Но не се тревожи – ще разполагаш с надницата на нашата прислужница, както и с дрехите ѝ. Една секвина седмично, подслон и храна. С течение на времето все ще измислим начин да те представим на дожа или в краен случай – да те върнем у дома.

Тя искаше да му благодари по някакъв начин, но тъй като нямаше какво особено да му даде, му поднесе единственото, с което разполагаше.

– Ръцете ви – рече. – Намажете ги с това нещо – и му поднесе мъничко бурканче с мазило, което извади от медицинския си колан. Той се вторачи неуверено в бурканчето през огромните си очила. – Камфор и мас от акула. Мажете се всяка вечер. А сутрин изпивайте сока на един лимон.

Той сведе очи към ръцете си, после ги вдигна към нея и накрая се усмихна с тънката си усмивка.

– Добре, а сега си почини. Утре сутринта ще ти се обадя и ще ти обясня какви са задълженията ти.

Точно в мига, в който той хвана бравата на вратата, тя най-сетне намери думите, с които искаше да го попита:

– Защо правите това?

Застанал на прага, той се обърна и с огромна тъга изрече:

– За Сесилия аз бях просто играчка, тя само се пробваше с мен. Но за мен връзката ни беше нещо много повече. Аз наистина я обичах!

На сутринта Фейра бе будна и облечена още преди почукването на вратата. Дзабато Дзабатини застана на прага и попита:

– Добре ли спа?

– Да.

Дюшекът действително беше мек и удобен и което беше още по-важно – без въшки. А след непрестанното люлеене на кораба дни наред, последвано от тревогите по състоянието на баща ѝ, тази нощ тя за първи път бе успяла да се наспи и бе спала непробудно в продължение на няколко безпаметни часа.

– Дай да те огледам!

И тя усети как погледът му се плъзга по тялото ѝ, но очите бяха мили, а не хищнически. Фейра се чувстваше безкрайно неудобно в дрехите на прислужницата. Самата тъкан беше мека и не дразнеше кожата, макар че под мишниците се беше втвърдила от потта на предишната си собственичка, но стилът на роклята беше крайно непристоен. В стаята нямаше огледало, но това не пречеше на Фейра да забележи множеството недостатъци на роклята. Вратът ѝ беше твърде разголен, а линията на деколтето бе изрязана почти до зърната на гърдите ѝ. С тази рокля тя нямаше никаква възможност да си сложи бандажа, защото горната част бе придружена от стегнат корсет, от който бюстът ѝ изглеждаше огромен. Ръкавите бяха добре стегнати в горната част, но обикновената дантела от лакътя надолу едва скриваше ръцете ѝ над китките. Обемната пола, подплатена с множество фусти, почти изпълваше с обиколката си малката стаичка и въпреки това на дължина тя падаше едва до прасците ѝ, разкривайки прекалено голяма част от обутите ѝ в чорапи крака. Фейра безсъмнено бе по-висока от избягалата прислужница, което означаваше, че горната част на роклята беше по-ниска, а ръкавите и полата – по-къси. Обемистият ѝ медицински колан, който бе поставила под полите си, ги издуваше още повече при бедрата, поради което кръстчето ѝ изглеждаше още по-тънко. Имаше и шапчица от мека коприна, предназначена да се носи на главата, но след като Фейра бе сплела и събрала цялата си коса под нея и бе прибрала всички непокорни червеникавокестеняви къдрици, шапчицата се оказваше предназначена да оголи още повече целия ѝ врат и рамене. За съжаление нейните собствени дрехи не ставаха за нищо друго освен за огъня. Вместо жълтите пантофки сега тя обу кожените ботушки, които стояха под стола. Те ѝ бяха леко тесни и ниски откъм петата, но кожата им се оказа изненадващо мека. А нещастната подгизнала, единствена жълта пантофка тя пъхна под леглото си – последен и едничък спомен от предишното ѝ облекло.

Сега тя изпъна гръб и се представи на мъжа, наречен Събота. Чувстваше се разголена, беше ѝ крайно неудобно, а мъничко и студено. Но Дзабато като че ли остана много доволен от външния ѝ вид.

– Същинска венецианска прислужница! – кимна и я подкани: – Ела да ти обясня задълженията ти. Първо, не говори с никого, защото акцентът ти те издава! Вече съм съобщил на цялата къща, че ти се е случило нещо на езика. Не говори най-вече с господаря – не че има нещо кой знае колко против турците, но в момента е натоварен с много тежка задача, която изобщо не му дава покой! Но пък след време, с твоя позволение, разбира се, можем да му се доверим и да му разкажем историята ти – защото той познава дожа. Лично!

– Господар ли? – погледна го объркано Фейра. – Не сте ли вие господарят тук?

Той се засмя – странен, неестествен, пръхтящ смях, с лека горчивина в него.

– Не – рече. – Вече ти казах, че късметът ми си замина заедно с майка ти. Времената бяха трудни и оттогава насам съм все нечий слуга. Ела!

Фейра го последва надолу по тясното стълбище. И тъй като съвсем скоро щеше да ѝ се наложи да млъкне, реши да зададе един последен въпрос:

– А как е името на господарят ви?

Стълбата беше стръмна и виеща се, затова Дзабато не се обърна, а отговори през рамо:

– Името му е Андреа Паладио.

Някъде в дълбините на двореца на дожа двамата стражи, които бяха погнали Фейра, но я бяха изпуснали, стояха в стаичка без прозорци. На бюрото от тъмно дърво пред тях седеше русокос мъж, който задаваше много въпроси. Но тъй като тонът му беше тъй любезен, те започнаха да се надяват, че може и да се разминат с ударите с камшици. В другия край на бюрото седеше по-дребен мъж с перо в ръка и четиривърхата шапка на писар върху главата. Писарят дращеше по хартията си, докато по-старшият от двамата стражи описваше бегълката.

– Беше тъмна.

– Кожата или косата?

– И двете, синьоре,

– По-тъмна от венецианка?

– По-тъмна от някои, в това няма съмнение, господине – обади се по-младият. – Но иначе спокойно би могла да мине за южнячка, ако не бяха дрехите ѝ.

– Някакви отличителни белези?

Двамата стражи се спогледаха.

– Нещо по-различно по нея. Имам предвид, освен облеклото. Вече разполагаме с вашето описание на жълтите пантофки.

– Ами, синьоре… тя беше… тъй да се каже… когато тълпата дръпна воалите й

– Беше хубава – изтърси внезапно вторият.

– Настъпи кратка, напрегната тишина. После:

– Искате да ми кажете, че е била красива?

– Да, господине.

– Искате да ми кажете, че търсим красива туркиня?

Първият страж, който бе по-старшият и по-умният от двамата, усети в себе си страх. В тона на този човек имаше нещо особено, което го караше да си мисли за жилото на камшика.

– Всъщност като се замисля, кожата ѝ беше доста мургава, даже смугла, ако питате мен. Нали така? – и погледна многозначително другаря си.

– Точно така! – побърза да се съгласи вторият. – И носът ѝ беше някак си доста голям

– Като човка! – довърши триумфално първият. – Извиваше се надолу почти толкова, колкото неверническите ѝ обувки се извиваха нагоре!

Русият мъж кимна одобрително, а писарят удвои скоростта си на драскане – оказа се, че рисува. Когато приключи, разпитващият обърна рисунката с лице към стражите.

– Бихте ли казали – изрече с отново сладък като мед гласец, – че това тук прилича на нея?

Стражите се вторачиха в рисунката. Върху листа се мъдреше грозна вещица с гърбав нос, черна кожа и покрита цялата с воали и издути гащи. Извивката на носа ѝ стигаше до върха на пантофките ѝ. И двамата закимаха ентусиазирано. Разпитващият вдигна рисунката с обсипаната си с пръстени ръка, връчи я на по-възрастния страж и отсече:

– Занесете това лично на рисуваните на памфлети на кампо "Сан Вио"! А до залез-слънце по една такава рисунка да има на ъгъла на всеки сестиере!

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Първите лъчи на зората завариха по уличките на Квартала на чудесата да крачи един мъж с птича маска и огромна, развяващата се след него черна пелерина, която метеше паветата.

Човекът спря пред врата с червен кръст върху нея и почука с бастуна си. Едно семейство, облечено в мантии с ниско спуснати качулки и носещо съвсем малко покъщнина, се изниза безшумно от вратата и тръгна след него. Човекът с птичата маска отиде до следващата врата с червен кръст и там стори същото. Не след дълго след него вече вървеше малка тълпа, която с всеки следващ завой набъбваше все повече и повече.

Пред Църквата на чудесата Анибале даде знак с вдигнат бастун и процесията спря. Той влезе в църквата, в която беше кръстен, но нито коленичи, нито се вторачи в мраморните чудеса на интериора. Вместо това се изкачи по малката стълба до покритата каменна арка, която се извиваше през улицата като бяла дъга и отвеждаше до малкия манастир, свързан с църквата. От решетъчните прозорци виждаше добре очакващите го семейства, скупчени долу на улицата. През сърцето му премина лека паника. Но след като именно той бе поставил началото на всичко това, сега беше длъжен да го доведе до край.

Мина по извитото като дъга покрито мостче над улицата и стигна до вратичката, която се намираше на другата му страна. Почука с бастуна си колкото му бе възможно по-почтително. Вратичката бе отворена от възрастна монахиня с черно расо и бял вимпел. Ла бадеса – абатесата на Ордена на чудесата, с която вчера бе провел дълъг и пространен разговор.

– Готови ли сте, дама бадеса?

– Да – кимна тя с напълно сериозна физиономия. – Всички сме готови!

– Сигурна ли сте?

По устните на абатесата пробяга лека усмивка и тя отвърна:

– Ние сме орден на паството, доторе. И щом паството ни заминава, значи и ние заминаваме с него!

Анибале се обърна и абатесата заедно със сестрите го последваха по стълбите. Той изчака, докато възрастната жена приклекна пред мраморния олтар, прекръсти се, а после прибра набора с нафората. След като се поклони веднъж пред светия параклис, тя изгори два тампона светено масло пред златния кръст и постави кръста внимателно върху мраморния под. После тръгна към сестрите, които стояха почтително на пътеката, без да се обърне нито веднъж към положения на земята кръст. Предишната нощ бе починал свещеникът на тази църква и на този етап тя вече бе престанала да бъде свещен храм – в момента не беше нищо друго освен красив мраморен мавзолей. Господ си бе "заминал от това място, затова сега и сестрите на Църквата на чудесата трябваше да си заминат.

Излязоха навън и Анибале поведе вече порядъчно набъбналата група, подобно на свирача, който бе примамил всички малки деца. Бяха толкова много, че съвсем естествено привлякоха вниманието на минувачите. Впрочем минувачът беше само един – доктор Валнети, който дърпаше количката си с фалшиви бутилирани надежди, зяпна изумено, пусна дръжката на количката и се втурна след Анибале. Младият лекар стисна зъби под маската. Знаеше, че този момент рано или късно ще настъпи.

– Анибале, къде водиш тези хора?

– В моята нова болница.

– Какво по… Къде е тази болница? – запелтечи Валнети.

Анибале мълчеше.

– Но тези пациенти са мои! – изписка Валнети.

– Също така и мои.

– Не можеш да постъпваш така, Казон!

Но ето, че го правя.

– Ама защо?

– Защото методите ни на работа се различават. Пробвах вашите, а сега смятам да пробвам моите.

Валнети направи опит да го придума:

– Виж сега, ако кажеш, можеш да постигнем някакъв компромис

– Не мисля, че е възможно! – отсече е леден глас Анибале и мина пред Валнети, но той вдигна ръка пред него.

– Нали знаеш, че аз произхождам от Генуа? – заяви изненадващо.

– Е, ѝ?

– Ами там има една легенда – заговори бързо, опитвайки се да не изостава от Анибале. – Овчарче на име Николас получило видение от Бога и повело хиляди деца през Алпите на кръстоносен поход срещу мюсюлманските неверници – тук вече започна да подтичва. – И всичките тези деца стигнали до Генуа. Николас вярвал, че морето ще се раздели, за да минат, и децата кръстоносци приседнали на брега, за да чакат чудото – пак постави ръка пред Анибале, но този път го сграбчи за мантията. Човката му се сблъска с човката на младия му колега. – Казон, този Николас не е бил никакъв пророк, а само едно глупаво дете!

Анибале го изблъска от пътя си и продължи мълчаливо напред. Валнети се оказа насред потока от хора, напускащи неговия квартал, които започнаха безцеремонно да го избутват от пътя си. Той се опита да ги накара да спрат и да се върнат, но не получи никакъв отговор. И тъй като нямаше никакъв друг избор, освен да се затътри след множеството на Анибале, ги последва до Фондамента Нуове.

Докато Анибале разпределяше семействата по вече чакащите ги лодки, Валнети нямаше какво друго да стори, освен да гледа. Но когато младият лекар скочи в най-голямата лодка, той изстреля:

– Ще те изключа от Консилио медико, добре да знаеш!

– Все ми е едно – сви рамене младият му колега. – Аз просто изпълнявам човешкия си и професионален дълг.

Валнети изсумтя презрително изпод маската си и подхвърли:

– И откога?

Анибале дори и не помисли, преди да отговори.

– Отсега! – отсече, протегна крак и отблъсна лодката от кея.

Начело на малката си флотилия, Анибале бе взел при себе си в голямата лодка най-тежките случаи. Когато стигнаха Лазарето Ново, той със задоволство забеляза, че Бока бе изпълнил старателно всички инструкции, които му бе дал миналата седмица. Червеният кръст, който доскоро стоеше на вратата на портиерската къщичка, бе изтрит – Анибале не желаеше хората да бъдат допълнително обременявани от подобни мрачни знаци. На вълнолома бе поставен мангал – ако гореше, лодките можеха да спират тук, ако беше студен, нищо не трябваше да се приближава до острова. Точно пред големите порти Бока бе изкопал плитък ров и по заповед на Анибале го бе напълнил с поташ, така че всеки посетител да може да пречисти краката си както на влизане, така и на излизане.

Анибале заръча на останалите лодки да изчакат, след което той лично преведе малката си група от тежко болни през портите – някои бяха на носилки, носени от не толкова болните, други все още успяваха да вървят, трети се препъваха на патерици или се подпираха на другарите си. Анибале ги поведе към тедзона, настани ги на приготвените легла и даде на всеки от тях вода. След това големите порти бяха затворени.

Той се върна при останалите лодки и придружи семействата едно по едно до малките къщички, като им даде строги указания за нищо на света да не припарват до тедзона, независимо колко много им се иска да видят близките и приятелите си. Само две от къщичките останаха незаети – развалината до църквата и къщичката на ъгъла до торезините, която докторът бе отделил за себе си. Остави децата да си играят весело в красивата алея между белите черници, а самият той се запъти към тедзона.

Но първо се отби в малката църквица. Там вече имаше една фигура, приклекнала пред олтара. Анибале отстъпи, за да не нарушава молитвите ѝ, но абатесата се обърна и се изправи.

– Заповядайте! – покани го тя.

Той се приближи малко неуверено и свали широкополата шапка от главата си. Маската с клюна остана самотна.

– Простете за маската – каза той на възрастната жена. – Но тя е повече за ваша безопасност, отколкото за моя – и се поклони непохватно в опит да смекчи проявата си на неуважение, но не към олтара, а към нея. – Не желая да ви притеснявам!

Тя разпери разкривените си от артрита ръце и изрече:

– Не говорех нищо, което да не може да бъде продължено по-късно – посочи към олтара. – Разговорът ни ще продължи цял живот, няма да бъде завършен днес – приглади расото над пищната си талия и попита: – А вие какво правите тук, доторе?

Анибале се заигра с една треска, стърчаща от близката пейка, усмихна се тъжно под маската и ѝ рече:

– Честно? Не знам.

Тя също се усмихна и отбеляза:

– А аз знам. Предстои ви да се заемете с нещо велико! – приседна на близката пейка и го прикани да стори същото. – Когато вчера дойдохте при мен и се погрижихте за горкия отец Орландо, ми напомнихте, че нашият Орден на сестрите на чудесата е бил създаден някога заради инкурабили – нелечимите случаи, които Господ е поразил с проказа и други нелечими заболявания по време на кръстоносните походи. Онези първи пациенти са знаели, че няма цяр за техните болести. Първите наши сестри също са го знаели. Но те са вярвали в Чудото! – загледа се в него и продължи: – Затова, когато дойдохте при мен с това ваше предложение, почувствах в душата си велико смирение и преклонение. Именно затова аз и сестрите ми дойдохме с вас. Нашите първи посестрими са се посветили на чудесата, сега е наш ред да го направим.

Анибале я слушаше, но мълчеше. Абатесата посочи простичкия дървен кръст, който висеше над олтара.

– Синко, чух цялата история на Валнети. Някои смятат, че е истина. Николас и децата кръстоносци си седели на брега и чакали да се случи чудо. Но не забравяй, че има друга история, много по-велика от тази, част от най-великата история на света. Някога един мъж повел народа си към обетованата земя и по пътя си срещнал море. Обаче той не си седял на брега, за да чака чудо, а ударил е тоягата си по земята и изискал от водите да се разделят! – абатесата се изправи и цветното стъкло на единствения красив прозорец превърна белия ѝ вимпел в пъстроцветна дъга. – И те се разделили, доторе, наистина се разделили!

С течение на времето малкият остров зажужа от активност като същински пчелен кошер. Сестрите от Ордена на чудесата свършиха прекрасна работа, затваряйки арките на тедзона с плет и кал. Момчето Салве въпреки състоянието си очевидно разбираше по-простички указания и се оказа неоценим помощник, даже много по-добър от баща си Бока. Сред семействата, настанени по къщичките, имаше един майстор на плетища, който ръководеше цялата операция, а сестрите от ордена, добре познати с практичността си, нямаха нищо против да поокалят малко ръцете си.

Анибале изпрати някои от сестрите да купят хубаво ленено платно от пазара отсреща в Трепорти, където чумата все още не беше стигнала. Бока и Салве получиха указания всяка сутрин да вадят чиста вода от кладенеца и да ходят на риболов в лагуната, за да заредят езерцата с пъстърва и стриди. Една от монахините – червенобузеста жена на име сестра Ана, която се оказа специалист по отглеждане на птици, купи два кафеза кокошки – носачки и един петел, и ги постави в малко заграждение към края на острова. Анибале бе убеден, че ако успеят да се изхранват с неща, отгледани само на острова, ще успеят да ограничат заразата.

В едно от семействата имаше учител, който само след няколко дена започна да преподава на момченцата в малката църквица, а монахините се редуваха, за да провеждат редовните литургии в съответните часове и въобще да поддържат ежедневно службите, на които Бока бе най-редовният посетител, а Анибале – най-нередовният. Бока бе дарил с огромна гордост на абатесата бокала, подарен му от Анибале, за да служи за светото причастие. Така една простичка бронзова чаша от вече затворена градска изба се превърна в най-голямата реликва на църквата "Сан Бартоломео".

Анибале надзираваше всеки дребен детайл от своята малка утопия. Монахините започнаха да превръщат в градина за билки и подправки добре напояваната земя зад кладенеца, а Анибале им направи чертеж на Ботаническите градини в Падуа, за да могат да му отглеждат билки за лекарствата и мазилата.

Жените шиеха тънки дюшеци за любимите си хора и ги пълнеха със седефче и пирен според указанията на доктора, който пък покри с тях целия под на болницата. Болните трябваше да си стоят в тедзона, а семействата им – в къщичките, и едните никога не трябваше да се срещат с другите. Никой не можеше да преминава от тедзона към къщичките с изключение на Анибале, който имаше защитно облекло. И всичко това беше финансирано от съкровището на фамилията Казон – ковчежето, охранявано зорко от каменния лъв на кладенеца, което бързо се изпразваше.

Всеки ден Анибале отделяше време да се качи на наблюдателната кула в югоизточния ъгъл на стената и да огледа водите по посока на Венеция. Когато вятърът духаше в подходящата посока, той чуваше скръбния звук на чумните камбани, жалеещи душите на починалите. Шестимата чумни доктори на кварталите очевидно губеха битката срещу Черната смърт. През бинокъла му Венеция изглеждаше като обхваната от пожар.

Анибале съзнаваше много добре нестабилността на положението си. Даваше си сметка, че бе завладял остров, който беше собственост на Републиката, и единствената му надежда бе, че ако методите му се окажат успешни, Съветът ще му позволи да живее. Валнети не бе от хората, които обичат да им се противоречи, така че със сигурност вече бе изприпкал от Консилио делла санита, за да докладва за нечуваната наглост на младия си колега. Затова всеки ден, докато съзерцаваше обагреното от червените лещи на маската му в розово море, той очакваше някой да се появи и да сложи край на благородното му начинание.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Сесилия Дзабатини свикна бързо с новия си живот на прислужница в къщата със златния пергел.

За много кратко време тя опозна изцяло тясната висока къща с хилядите ѝ свързващи стълбища и коридори. Свикна с тъмнината на задните стаи и с ослепителната светлина на предните салони, където арките и розетките на глазираните прозорци пропускаха слънчевите лъчи, превръщайки ги в пъстроцветни дъги. Встрани от къщата имаше тихо площадче с кладенец в средата и именно там главният вход за гости бе отбелязан със златния пергел над вратата. Предната част на къщата гледаше към блестящия канал и неговия натоварен трафик и там пък беше водният вход. Отзад имаше миниатюрен, мръсен заден двор, към който гледаха още три големи къщи. Този двор беше бунището за всички видове боклуци на четирите къщи – всички човешки и кухненски отпадъци се озоваваха тук, за да бъдат събирани веднъж седмично от боклукчиите. Вонята тук беше непоносима, така че новата прислужница, която смяташе мястото за крайно нехигиенично, се стараеше всячески да го отбягва.

Всички в къщата приеха бързо високото, мълчаливо момиче – тя беше интелигентна и работна и нямаше нужда да ѝ се казва какво да прави, защото го свършваше много преди това. Всички бяха мили с Фейра отчасти заради нея самата, отчасти заради мнимата болест на езика ѝ и отчасти, защото се намираше под опеката на чичо си Дзабато – мъж, когото всички харесваха и уважаваха и който беше преди всичко най-добрият приятел на техния любим господар. А двамата лакеи конкретно бяха мили с новата прислужница и по една допълнителна причина – всеки глупак можеше да види, че тя е много красива, независимо колко старателно се опитваше да го крие.

Готвачката, която се подвизаваше с името Корона Кучина, защото по собствените ѝ думи беше Кралица на кухнята, не изпускаше нито един детайл от живота в къщата. Тя бързо забеляза погледите на лакеите и реши да действа. Още на първата сутрин, когато новата прислужница слезе при нея, тя я погъделичка дружески под брадичката и изрече:

– Миличка, така, като те гледам, си направо готова за работа на понте делле тетте, както развяваш тези две красавици пред господата! Ела да ти дам малко дантела за това дълбоко деколте, а и някаква по-дълга поличка, а?

И без да чака отговор, готвачката сграбчи Фейра за ръката и я отведе в стаичката си в избата, която не се различаваше много от стаята на момичето. Там тя намери по-дълга долна пола, която за огромна радост на Фейра най-сетне скри глезените ѝ, след което метна дантелено шалче около врата ѝ, завърза го на възел и докато държеше възела с едната си месеста ръка, с другата започна да рови в чекмеджето си, мърморейки:

– Така… да видим сега… Тук имаше някаква игла, ама… Трябва да го прикрепим, нали така?

Откри брошката и с нея експертно закрепи възела на шалчето за самата рокля. Фейра сведе очи към пазвата си. Брошката се оказа малко медно кръстче, с познатия дребен пророк на него.

Ала знакът на пророка пастир не беше единственият компромис, с който Фейра трябваше да се примири. Без воала пред лицето ѝ всички миризми в къщата започнаха да връхлитат носа ѝ – рибата, която се вареше на печката в кухнята, восъкът за полиране от килера и гнусната миризма на овча лой от свещите в студиоло. От задушаващата миризма на въглищата, които беше длъжна да носи, започваше да кашля, а от праха по кожените корици и хартията на книгите в малката библиотека, подредена високо покрай стените, се разкихваше.

Веднъж преживя истински шок – когато я изпратиха да донесе сол от малката изба под къщата, в мрака тя се отърка неволно о нещо с твърда козина. Когато вдигна свещта си, зърна пред себе си цяло прасе, увесено с главата надолу за бутовете, с бледа плът и изплезен език, и уста, от която капеше кръв. Фейра захвърли ужасено свещта и побягна нагоре по стълбите към вътрешното дворче, където повърна. Корона Кучина се втурна загрижено към нея и започна да разтрива гърба ѝ, докато повръщаше, питайки я какво не е наред. Забравяйки за момент прикритието си, Фейра изрече задавено:

– Порко!

– Ама то не може да те уплаши с нищо, миличка! В това си състояние дори не може да те нарани! – изрече през смях готвачката и погали майчински потната буза на момичето. – Виж я ти как бяга от едно прасе като същинска муселмана!

Фейра се вцепени. Ето я пак онази дума. Муселмана. Думата, която Нурбану не бе включила в речника ѝ, думата, която бе чула на стълбите на двореца на дожа, когато бе изгубила едната си пантофка. Сега тя примигна и погледна към загриженото лице на готвачката. Корона Кучина беше мила жена – това беше единственият ѝ шанс да разбере каквото я интересуваше.

– Муселмана? – попита, влагайки всички усилия да наподоби венецианския акцент.

Ами да, те се страхуват от свинската плът. И точно затова ние, венецианците, успяхме да пренесем мощите на благословения апостол Марко – тук тя изобрази знака на кръста върху пищната си гръд – през земите на езичниците чак дотук, в християнска Венеция, за да почиват в Базиликата! Поставиха мощите на светеца в огромна кошница, покрита с билки и парчета свинско месо, и на носачите им беше казано да викат: "Свинско!" на всеки, който се осмели да ги приближи. По този начин измамиха муселманите и успяха да донесат нашия светец у дома! Озадачението на Фейра очевидно бе изписано по лицето ѝ, защото Корона Кучина извиси глас, сякаш говореше на идиот, и поясни:

– Муселман, бе момиче! Онези, дето ходят на църква с жълти обувки и увиват главите си в тюрбани! Дио, чичо ти ни каза, че си няма, а не глупава! – щипна закачливо брадичката ѝ. – Между нас казано, нямат представа какво пропускат, защото, когато прасето долу повиси там седмица, ще направя такава патета[20] и пай със свинско, че пръстите си ще оближеш! Гарантирам ти, че тогава прасето много ще ти хареса!

От този момент нататък Фейра избягваше да минава през малкия двор, когато Корона Кучина готвеше свинско. Самото вдишване на миризмата на това месо беше светотатство, пред което бледнееше дори носенето на кръста.

Иначе миризмата, която преобладаваше в цялата къща, бе на мастило и хартия. Невидимият ѝ господар очевидно разполагаше с цели топове от последната – хартията се свличаше от бюрото му, покриваше сандъчето с картите, заемаше даже масата в трапезарията. От време на време тя се взираше в тези хартии. Не разбираше бележките, но самите чертежи не бяха никаква загадка за нея. Беше виждала много такива, когато беше с Мимар Синан.

Това бяха архитектурни планове. И този Андреа Паладио беше архитект – също като Мимар Синан.

Фейра постепенно започваше да се настройва към венецианския диалект. Останалите слуги, с които беше заобиколена, говореха малко по-различно от чистия и благороден език, на който я бе учила майка ѝ. В диалекта им имаше толкова много звуци "дз", че събрани заедно, хората звучаха като пчелен кошер, и толкова силно размахваха ръце, че понякога, докато се разминаваха по тесните коридори на къщата, се удряха едни други или събаряха свещите от стенните свещници. Но по време на двете хранения, които прислугата имаше заедно – сутрин и вечер – Фейра наблюдаваше и слушаше и така постепенно започна да се приспособява.

Тя рядко напускаше малкия площад, но разходките ѝ до пазара я увериха, че през деня Венеция бе съвсем различен град от онзи, с който се бе сблъскала през нощта. Както ставаше ясно, в този квартал като че ли нямаше чума – Дзабато ѝ бе казал, че чумата вилнеела най-яростно в квартал, наречен "Канареджо", затова, ако тя ходи на пазара "Риалто" и оттам се връща право у дома, няма никаква опасност да се зарази.

Така Фейра започна да опознава своята шестина от града – своя сестиере, който се наричаше "Кастело". Не можеше да не забележи постоянното присъствие на пророка пастир на всеки ъгъл, над всяка църковна врата. В нейната религия не беше разрешено да изобразяват Бога чрез изкуство – считаше се не само за нечестиво, но и за невъзможно. Ала ето че християните живееха със своето божество така, сякаш им беше съсед, и тук невъзможното беше друго – да го избегне. Това божество очевидно имаше две основни проявления – като бебе в ръцете на майка си или като полутруп, висящ на кръста като скършен житен клас. Началото и краят на живота му, а между тях – нищичко. Даже и на пазара, където продаваха заклани твари, пророкът пастир висеше над всички тях.

Най-често за покупки ходеше Корона Кучина, защото ѝ беше трудно да се довери на друг човек за безценните си съставки, но от време на време краката я боляха толкова много, че ѝ се налагаше да приседне на единия стол, а на другия – да ги вдигне. Веднъж Фейра успя да ги мерне – ходилата на готвачката бяха подути като самуни и обезобразени при палците, с огромни подутини от двете страни. Освен това кръвоносните съдове в долната част на прасците изпъкваха като черносини въжета. Фейра бе виждала достатъчно подобни вени в харема, но се питаше дали някога ще събере куража да предложи на жената от своите лекарства в замяна на безкрайната ѝ доброта.

Медицинската практика ѝ липсваше ужасно – не само заради статуса, но и заради начина, по който хората търсеха мнението ѝ и тя имаше възможност да прилага уменията си в практиката. Тук обаче тя беше най-низшата от цялата прислуга и задълженията ѝ се свеждаха само до чистене, носене и отнасяне на разни неща и до стъкване на огъня в стаята на господаря.

Първият ѝ работен ден в тази къща ѝ бе напълно достатъчен, за да я накара да свали кристалния пръстен с четирите коня от ръката си. Работата ѝ беше физическа и много трудна и тя бързо разбра, че ако продължи да го носи, той или ще се издраска, или направо ще се счупи. Сцепи тънка ивица плат от една от многобройните си фусти и завърза пръстена на врата си, скрит в пазвата ѝ. Това ѝ напомни за османската традиция на носене на амулети за здраве – някой стих от Корана, изписан дребно и навит като мъничък ръкопис, името на Бога върху листче хартия, носено в кесийка, или медальон като например петопръстата ръка на Фатима. Амулетите бяха тайни и много лични, те се носеха под дрехите и имаха значение само за онзи, който ги носеше. Е, сега пръстенът щеше да бъде нейният амулет, защото той беше единственото нещо от миналото ѝ, което бе изминало целия път от Константинопол дотук и бе оцеляло. Понякога се изумяваше колко много неща бе започнала да научава за майка си след смъртта ѝ – вече ѝ беше ясно какъв изискан живот бе водила майка ѝ, щом е можела да си позволи да носи подобен пръстен.

Постепенно Фейра разбра, че във Венеция жените бяха най-пренебрегвани, особено прислугата. За образование не можеше да си помисли никоя от тях. А когато вечер мъжете се събираха в кухнята да играят карти, жените бяха длъжни да се оттеглят в стаите си. Фейра беше сигурна, че в този град никоя жена не би могла дори да си мечтае да стане лекар, просто защото никой няма да ѝ позволи.

А други неща бяха същите като в родината ѝ. Корона Кучина приличаше много на готвачките от Топкапъ сарай, които Фейра познаваше – мила, шумна, нахакана и с мръсен език. Не спираше да бърбори – дотолкова, че на моменти Фейра бе принудена съзнателно да си запушва ушите за историите на готвачката от младините ѝ или за различните любовни афери, които прислугата въртеше в къщата.

И въпреки всичко Фейра не можа да не се изпълни с топлота към врага. Никога нямаше да забрави младата майка, която бе подала ръка на Смърт, лодкаря, който бе отказал да приеме монетата ѝ, и Дзабато Дзабатини, който я бе приел като дъщеря в тази къща. В мигове, когато през главата ѝ минаваха подобни мисли, тя стреснато си припомняше, че всъщност е наполовина венецианка. Беше стъпила с по един крак в двете враждуващи държави, независимо колко огромно беше морето между тях.

Фейра щеше да се гордее, че пасна толкова лесно в домакинството на Андреа Паладио, ако не беше фактът, че не само двамата лакеи бяха забелязали присъствието ѝ. Новините за красивата нова прислужница нямаше как да не се разнесат бързо из квартала, особено в град, напълно откъснат от света. Така тя отново трябваше да привиква с мъжките погледи. Няколкото ѝ разходки до пазара бяха събудили силно интереса на неколцина от търговците, а ако знаеше, Фейра щеше да се ужаси, когато разбере, че е повод за вдигане на тостове в не една и две кръчми. Вече привикнала към венецианската си рокля, тя имаше чувството, че воалите и плътно увилите се около тялото ѝ дрехи са от друг живот. Но един ден, докато преминаваше бързо през пазара, нещо жълто, закачено на стената, привлече вниманието ѝ и тя се закова на място.

Приближи се с разтуптяно сърце и прихвана леко развявания от вятъра лист с навлажнените си от притеснение пръсти. Фигурата, изобразена върху листа, беше гротескна – жена, при това туркиня, облечена е воал, огромни шалвари и извити нагоре жълти пантофки. От шапката на главата ѝ стърчаха черни къдрици, подобни на върви, а над яшмака се извиваше дълъг, клюнест нос. Фейра не четеше венециански така добре, както го говореше, но с малкото си познания все пак успя да разчете думата муселмана. Беше сигурна, че тази рисунка би трябвало да изобразява нея. Дръпна листа от стената, смачка го и го скри в кошницата си. Оглеждайки се наляво и надясно, за да се увери, че никой не я е видял, тя изобщо не забеляза високата фигура с мантията, която я наблюдаваше откъм края на площада.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Спокойствието на Анибале на острова продължи само седем дена и седем нощи. На осмия към него се втурна Бока, тичащ задъхано откъм къщичката си. Верен до зъби на Анибале, откакто той му бе подарил свещения бокал, той го уведомяваше за всяка преминаваща баржа или лодчица, независимо дали имаха значение за тях или не.

Ала днес от треперещите ръце на стареца и изражението на лицето му, докато повтаряше: "Кораб на хоризонта, доторе, кораб на хоризонта!", Анибале веднага разбра, че въпросният морски съд е заплаха за тях. Разбра го още преди да беше чул подробностите:

– Голяма лодка, докторе, с четирийсет гребла! Идва право от "Сан Марко"!

Анибале се втурна през портата, но колкото и да бе притеснен, все пак не забрави да топне краката си в поташа в плитката яма. Забеляза на хоризонта някаква точица и не можа да не се удиви на острото зрение на пазача – неговото бе доста ограничено от опушените стъкла на маската. Когато баржата наближи, той забеляза диамантените лопатки на греблата – те се вдигаха и гмуркаха във водата, четирийсетте заедно, в пълен синхрон, отразявайки лъчите на слънцето. Самата лодка очевидно бе направена от някакво светло дърво, защото приумиците на светлината я правеха да изглежда така, сякаш е позлатена. Когато наближи съвсем, Анибале разбра, че това изобщо не са приумици на светлината – баржата действително бе изработена от злато. И веднага щом зърна лицето на лъва на носа на кораба – лъва с грива като слънчеви лъчи, разбра, че с него е свършено.

– Това беше Бучинторо – баржата на дожа.

На носа стоеше един мъж. Тъмнопурпурната му мантия се ветрееше като платно, морският бриз рошеше късата му руса коса. Не беше нито особено висок, нито мускулест, но излъчваше невероятна власт.

– Вие ли сте Анибале Казон, доторе делла necmel

– Аз съм.

– Аз съм камерленго на Себастиано Вениер, Негово пресветло височество дожът на Венеция!

В този момент, много повече от всички останали досега, Анибале бе невероятно благодарен на съдбата, че носи маска. Погледна към камерленго. Под тъмнопурпурната си мантия той бе облечен в черно, в костюм, който изглеждаше изработен от някаква мека черна кожа. Беше доста по-млад, отколкото Анибале бе очаквал, с русата коса и сините очи на северняк. Беше гладко избръснат, косата му беше подстригана ниско, като на тевтонски рицар, а гласът му беше културен и басов. В него нямаше нищо заплашително и същевременно всичко в него беше заплашително. И изведнъж младият лекар се изпълни със страх.

– Има ли място, където бихме могли да поговорим насаме? – попита височайшият гост.

– Разбира се – отговори Анибале, огледа охраната, застанала в полукръг зад камерленго и допълни: – Всичките ли?

– Не, само аз – усмихна се любезно гостът.

Анибале се поотпусна мъничко, събра кураж и изрече:

– Ако нямате нищо против, камерленго, бихте ли минали през тази яма, моля?

Камерленго повдигна виненочервената си мантия и мина послушно през поташа. Анибале го последва и двамата се изгубиха зад стената. Оттам Анибале поведе госта си през моравите, заобикаляйки съзнателно тедзона. Опита се да си представи какво ли си мисли сега управителят на двореца на дожа и да види мястото през неговите очи. Беше ясен есенен ден, слънцето грееше весело, но под сенките се усещаше хлад, а във въздуха – уханието на наближаваща зима. Видя, че децата тичат около училището и чу звъна на малката камбана на "Сан Бартоломео", призоваваща монахините за обедна молитва. Богатата зеленина на перфектно подредената билкова градина е нейните ботанически сектори в кръгове и квадрати контрастираше рязко с буйната растителност наоколо, а онази част от пущинака, която той бе почистил лично и подготвил за гробища, все още очакваше първото си погребение. Засега нещата вървяха добре. Анибале посочи с бастуна си и изрече:

– Моята къща… – спря се сам, защото това звучеше твърде собственически. Поправи се: – Мястото, където тук съм отседнал.

Камерленго спря и си пое с видима наслада от чистия въздух на това място.

– Прекрасен ден, нали? Какво ще кажете да поседнем някъде тук, а? Прекарвам твърде много време във великите зали на държавното управление и имам нужда от свеж въздух. – изрече това без никакво самохвалство, каза го просто като факт – толкова неограничена беше властта му. – Впрочем навсякъде, където отида, приемам чистия въздух по този начин. А тук със сигурност е много по-добър, отколкото в нашия чумав град. В такъв хубав ден е по-добре да си тук, отколкото там, не мислите ли?

И с тези думи той седна спокойно върху Старата паднала колона край алеята с черниците. Анибале приседна неуверено до него. Не мислеше, че този въпрос изисква отговор, но гостът му очевидно мислеше по различен начин.

– Не мислите ли така, Казон?

В този иначе невинен въпрос се усети намек за заплаха. Анибале се обърна към него и слънцето освети ледения отблясък на сините му очи. Камерленго очакваше този въпрос, тази нищо незначеща разговорна вметка, да получи обмислен отговор – а по подразбиране и всички останали негови въпроси. Анибале не можа да не се запита дали довереникът на дожа не напуска понякога огромните изрисувани салони на двореца, за да слезе долу в тъмниците и да приложи своите умения за разпит по много по-настоятелен начин, нищо чудно подпомаган от нажежени ръжени. Погледът му се плъзна към охраната от другата страна на портите. Те си стояха все така подредени в кръг, скръстили ръце пред гърди. Не бяха започнали да си пускат майтапи, както обикновено правят мъжете в униформи, когато го няма началникът им. Защото това бяха прочутите леони[21] – елитната гвардия на дожа и на неговия дворец. Така Анибале зачака следващия въпрос, съзнавайки, че е напълно безсилен.

– Нали знаете, че във Венеция има Консилио делла санита?

Анибале знаеше много добре, че във Венеция има Здравен съвет и дори бе влизал не веднъж в огромната бяла сграда, разположена точно до Дзека – Монетния двор в квартал "Сан Марко", който служеше и за централа на този съвет.

– Наскоро бях там – продължи камерленго, – изпратен от моя господар дожа в търсене на ун веро доторе. Знаете ли какво имаше предвид той под това?

Анибале знаеше много добре какво има предвид той под израза "истински доктор", ала нямаше никаква представа дали дожът споделя мнението му или не. На този етап обаче арогантността му взе превес и той дръзко отговори:

– Да. Мен.

По устните на камерленго заигра загадъчна усмивка и той отбеляза:

– Интересно е, че точно вие го казвате. Защото, когато бях в Здравния съвет, срещнах един доктор на име Валнети, който започна да се оплаква много гръмко от вас. Познавате ли този човек?

– Разбира се – кимна Анибале. Постепенно започваше да разбира госта си. Този човек беше невероятно интелигентен, но почти никога не се издаваше пред събеседниците си. Вместо това продължаваше да задава въпроси, оставяйки обектите си сами да се разкрият. Затова младият лекар избра подхода на абсолютната честност. – Той е глупак – довърши.

Камерленго се подсмихна и отбеляза:

– И моето впечатление беше същото: Както и, длъжен съм да призная, това на дожа. – И така… – добави и бръсна някаква невидима прашинка от дългата си мантия. – Този ваш остров. Как сработва? Заразените са в онази голямата сграда там, нали?

– Точно така – отговори Анибале, силно окуражен от този неочакван интерес. – А семействата им са в малките къщички.

– Довели сте тук и семействата им? – възкликна гостът толкова сащисано, че бледите му вежди скочиха към челото му. – По сантиментални причини?

– Ни най-малко! – отсече бързо младият лекар. – Доведох ги, защото те също са били изложени на зловредните въздействия и миазмите и е много вероятно да развият вторично болестта. Когато изрязваш бучка, се налага да вземеш всичко – и тумора, и здравата плът, която я обгражда.

Камерленго бе толкова изумен от това сравнение, че тихичко подсвирна.

– Разбирам – кимна. – И някои от тях развиха ли болестта?

– Засега не.

Безсъмнено силно впечатлен, камерленго продължи да пита:

– А как лекувате заразените? Да разбирам ли, че не одобрявате церовете на Валнети?

– Кое, Оцета на четиримата крадци ли? Разбира се, че не! Намирам го за малко… старомоден. Аз лекувам пациентите си с най-новите хирургични интервенции, научени в Падуа, където съвсем скоро имах удоволствието да завърша! – камерленго кимна – очевидно това вече му бе известно. – Например уважавам доказаните теории на Гален, които всички знаем, че са в основата на медицината – четирите телесни течности и необходимостта от балансирането им. Затова пускам кръв на пациентите, за да изтегля от тях вредните течности, а съвсем наскоро започнах да правя срезове на бубоните, които се появяват в слабините и под мишниците. Както се вижда, методът е доста ефективен.

По изражението на госта си разбра, че му е дал твърде много информация.

– Има ли смъртни случаи? – попита накрая русият мъж.

– Засега не.

– А семействата? Вземате ли някакви мерки, за да ги защитите от заразата?

– Разбира се! Засега успяхме да овладеем заразата и вземаме определени мерки да не допуснем миазмите да излязат от района на изолация. Например има една димна стаичка, през която минавам винаги, когато влизам или излизам. А както сам видяхте, на входа имаме яма с поташ.

– А смятате ли, че би било възможно да приложите същите тези мерки в къщата на определен индивид?

– Разбира се – Анибале започна да се пита накъде клонят всички тези въпроси и като че ли се почувства достатъчно смел, за да зададе и той един въпрос: – Това ли е вашето желание? Искам да кажа, да не би да искате да стана лекар на дожа?

– Не, не става въпрос за това. Дожът изобщо не се страхува за здравето си. Но в града има един човек, който е много важен за него, човек, който той държи на всяка цена да запази по-дълго жив!

"Но кой ще да е този човек, чийто живот да има по-голяма стойност от живота на дожа на Венеция?" – помисли си Анибале.

– Чудите ли се кой е този човек? – озвучи мислите му камерленго, неспособен да се отърве от навика си да задава въпроси.

– Да.

– Казва се Андреа Паладио.

Името изплува от мъглите на паметта на младия човек и той възкликна:

– Архитектът? Но защо?

– Моят господар дожът го нае да построи църква на мястото на стария манастир на остров Джудека – една развалина, откъдето някога, по време на предишната чума, са се вършели чудеса чрез кладенеца, който е там. Синьор Паладио се съгласи да построи църква, която да е толкова голяма, че да успокои нашия Господ Бог и да го накара да прекрати наказанието, което стовари върху нашия град.

Анибале едва успя да сдържи презрителното си изсумтяване.

– Намирате това за странно, нали? Но нашият дож вярва, че – като изключим ваша милост тук – Всемогъщият има по-големи шансове да спаси града, отколкото специалистите по медицина или поне онези, които той е виждал – камерленго не издаде с нищо дали е съгласен с господаря си или не. Той бе тук само за да изпълни волята му, нищо повече. – Но дожът се нуждае от лекар, на когото може да има доверие и на когото да повери здравето на своя архитект, докато си свърши работата.

– Той е здрав човек, така ли? Имам предвид архитекта?

– Относително здрав, доколкото ми е известно. Просто вече е стар, а старостта е болест, с която всички ние някой ден ще трябва да се сблъскаме, не мислите ли?

Анибале се загледа към тедзона и се замисли за болните, които бяха затворени вътре. Дори самата мисъл, че трябва да посещава ежедневно човек, който е здрав, докато неговите пациенти тук вече проявяват черните симптоми на чумата, му се стори скандална. Изправи се и решително заяви:

– Съзнавам голямата чест, която ми оказвате, но за съжаление съм принуден да откажа. Нямам право да губя времето си за човек, който всъщност е здрав.

Камерленго повдигна глава към него, присвивайки сините си очи срещу слънцето. Не се опита да спори. Само зададе още един въпрос:

– И какво според вас ще кажа аз сега?

Анибале се загледа през портата към фалангата от гвардейци. Леоните не бяха помръднали ни на йота, въпреки че разговорът тук се проточи. После погледна към камерленго, седящ спокойно върху покритата с мъх колона, неподвижен като камъка, който го крепеше. Давайки си сметка, че е сразен, Анибале приседна отново и отговори:

– Ще кажете, че ми отнемате правото да използвам острова, че трябва да го освободя от собственото си присъствие, както и от присъствието на пациентите си и техните семейства и че трябва да бъда отведен от вашата охрана.

– А ако се съгласите да се грижите за архитекта?

– Че мога да задържа острова като болница и да продължа да си работя на спокойствие, стига да се грижа за синьор Паладио.

– Именно! Поздравявам ви, че толкова бързо схванахте същността на нещата! – извика камерленго, бръкна в кожената си ръкавица и извади оттам метална плочица. – Това е печатът на моя господар дожа! Можете да го използвате всеки път, когато имате работа в града и когато го покажете, всяка ваша дума ще има тежестта на негова!

Анибале се загледа в печата, който бе поставен в дланта му – изящно изработен месингов кръг с образа на дожа и крилатия лъв, обшит по ръба с виненочервена панделка. Претегли го мислено. Камерленго очевидно бе знаел, че младият лекар ще приеме предложението му. Сега гостът му се изправи и отсече:

– Е, значи се договорихме. Ще дойдете ли с мен?

Това не беше въпрос.

– Ще се наложи да дам указания на заместниците си – изрече предпазливо Анибале. Не спомена, че има предвид сестрите от Ордена на чудесата, защото не беше напълно сигурен дали напускането им на града е законно.

– Направете го, щом трябва!

Анибале намери абатесата и ѝ съобщи, че до залез-слънце ще се върне. А след това последва камерленго към голямата златна баржа. Четирийсетината гребци вдигнаха задружно веслата си и поеха напред, все така в удивителен синхрон. Младият лекар се загледа в отдалечаващия се остров. И усети в стомаха си нещо много странно. Не можеше да го определи, защото никога досега не го бе изпитвал. Но докато баржата пореше водите на лагуната, Анибале Казон допусна, че може би става въпрос за нещо като носталгия.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Измина цяла седмица, преди Фейра да успее да зърне господаря си Иначе виждаше достатъчно доказателства за присъствието му – броят на чертежите нарастваше, а те се разпростираха вече навсякъде, променяйки се както по композиция, така и по разположение. Чиниите и чашите му се изпразваха и бяха оставяни за отнасяне и измиване. Но първата ѝ среща с него не беше нито случайно разминаване по коридора, нито отстъпване от някоя врата, а далеч по-драматична.

Светлината беше от ключово значение за къщата на златния пергел. Фейра бе натоварена със задачата да зарежда свещниците, да слага легенчетата под тях така, че восъкът да не капе върху безценните чертежи, да зарежда и шкафовете със свещи и да се грижи всички те да горят добре. Господарят държеше да чертае по всяко време на денонощието, така че даже и посред нощ в цялата къща трябваше да бъде светло като ден. Последната ѝ задача преди лягане беше да отнася огромен бял балон от духано стъкло, пълен догоре с вода и познат в домакинството като аквариума, до студиото на архитекта, наричано студиоло. Тя разбираше перфектно функциите му и се възхищаваше на научния гений, който го бе измислил – ако зад тази огромна стъклена купа се поставеше свещ, водата действаше като лещи, така че пламъкът се увеличаваше, светлината се засилваше и цялата чертожна маса на господаря ѝ се осветяваше.

Една вечер беше позакъсняла с отнасянето на голямата стъклена купа от кухнята до стаята на господаря, когато в мастиления мрак на коридора бе посрещната от тънка, правоъгълна рамка от злато, висока колкото човешки бой, сякаш увиснала в тъмнината.

Тя се приближи до тази странна рамка, все така държаща почти препълнената с вода купа, и забеляза, че рамката проблясва. И тогава разбра, че онова, което вижда, не е уютният отблясък на камина, а истински пожар.

С огромно усилие отвори вратата и бе отблъсната назад от горещината. За първи път, откакто Фейра беше тук, завари огромната дървена маса празна – всички чертежи бяха нахвърляни в огнището, гърчеха се в огнения ад и изпращаха гъст пушек към комина. Без да се замисля, Фейра изля всичката вода от огромната купа върху покривката на масата, после я издърпа и я хвърли върху огъня, с което моментално го изгаси. Случайно измъкналите се въгленчета стъпка с ботушите си.

Фейра се закашля, задавена от черния пушек, насочи се с опипване към прозореца и бързо го отвори. Показа си главата навън и напълни с наслада гърдите си с чистия въздух под обсипаното със звезди небе. Когато се дръпна обратно назад, откъм стола в ъгъла се чу глас, който я накара да изгуби ума и дума. Когато очите ѝ се приспособиха към лунната светлина в стаята, забеляза белите очертания на фигура.

– Какво правиш? – попита фигурата.

– Какво правя аз ли? По-скоро какво правите вие?!

В уплахата си Фейра забрави да говори на венециански и се разкрещя на седналата фигура на турски:

– Вие трябва да сте луд! Как сте могли да построите подобно огнище? Та коминът даже не дърпа пушека! Как можете просто да си седите и да го гледате как си гори? Знаете ли, че така щяхте да подпалите цялата къща? Не си ли давате сметка, че ако гобленът над лавицата на камината се беше подпалил, цялата къща щеше да се превърне в прах и пепел? А и в тази невероятно глупава, тясна и висока като вретено къща прислугата на тавана щеше да се окаже в капан! Не ви ли пука за хората ви? – тук тя спря, за да си поеме дъх, а откъм стола настъпи мълчание. Фейра не виждаше нищо, с изключение на снежнобялата брада.

– Коя по-точно сте вие?

Осъзнавайки грешката си, Фейра отговори на предишното му мълчание също с мълчание, след което, с разтуптяно сърце, премина на венециански и изрече:

– Аз съм Сесилия Дзабатини, новата прислужница.

– Сериозно? – гласът откъм тъмния стол звучеше развеселено. – Много се радвам най-сетне да се запозная с вас! И вече ви харесвам много повече от предишната прислужница. Е, тогава запалете лампите моля! – каза ѝ Андреа Паладио. – Щом ще си разменяме любезности, може би е по-добре да се виждаме, не мислите ли?

Фейра изсумтя все така ядосано и подхвърли:

– И как да ги запаля, като не ги виждам?

В гласа на Паладио се усещаше свистенето на вятъра и трополенето на дребни камъчета. Той изгърмя в тъмното:

– Едната е в свещника между колоната на главната врата и рамката ѝ. Други две са върху архитрава над полицата на камината. Има една и в нишата между втория и третия прозорец и три над фриза, под корниза. Запалете първо само една от тях и така ще виждате останалите.

Това бяха все думи, на които Нурбану никога не я беше учила.

– Не разбрах какво ми казахте.

– Намерете ми подпалка и аз ще свърша всичко.

Фейра откри лист хартия, който бе пощаден от пламъците, и го нави като пръчка. Господарят ѝ стана от стола си и се затътри покрай нея. Взе огън от все още тлеещите въглени в камината и тръгна из стаята, насочвайки свитата на пръчка хартия към всяка от свещите. И когато стаята най-сетне се освети, тя веднага го разпозна – това беше същият старец, който бе дошъл онзи ден на руините в Джудека, минути след като баща ѝ беше починал; същият, който обикаляше, мереше и записваше нещо на плочиците си.

Тя го проследи как се връща на стола си със своята тътреща се от подаграта походка. Отпусна се тежко, като че ли носеше на плещите си товара на целия свят. Тя се запъти отново към огъня и разбърка с ръжена почти изгорелите листи. Те бяха покрити с чертежи и диаграми и почти всички бяха напълно унищожени. Фейра се втренчи в тях и вдигна един все още тлеещ къс хартия. Преди да бъде изгорен, чертежът бе изцяло надраскан, като че ли архитектът бе решил да обрече на забрава целия си труд. Тя вдигна очи към него, все така с късчето лист в ръка, и попита:

– Защо изгорихте всичко това?

Той въздъхна – толкова тежко, че дъхът му вдигна пепелта от камината.

– Не мога да го направя.

– Какво не можете да направите?

– Да построя църква.

Тя замръзна, все така държаща парченцето от чертежа. В ума ѝ се събуди спомен за нещо, което ѝ бе споменал Дзабато Дзабатини.

– За дожа ли? – попита колкото и бе възможно по-небрежно.

– Не за него. Ако беше само за Себастиано Вениер, щях да го направя лесно. Не, това е за по-взискателен господар – за самия Господ Бог!

Фейра пусна листчето обратно в камината, изпъна гръб и изтри пръсти в полите си. Не беше напълно сигурна дали да го остави сам с мислите му, но тъй като така и така му се бе разкрила, крещейки, прецени, че вече няма връщане назад. Освен това той изглеждаше склонен да говори, а и беше единственият ѝ начин за връзка с дожа. Пое си дълбоко дъх и попита:

– Докъде сте стигнали на този етап?

– Измерих терена – започна той, махвайки тъжно с ръка към камината, – а после начертах линии, напълно достатъчни да ме отведат и до Йерусалим, ако ги наредиш една след друга. А после измъчих горкия си чертожник да ги повтори на чисто. Но всяка една от тях се оказа напълно безполезна.

Фейра си представи чертожника на име Събота и онези негови пропити с мастило пръсти, които бе разранил от чесане, и с безкомпромисен глас попита:

– А какво според вас ще каже той за стореното от вас?

– Той вече ме познава предостатъчно. Познавате ли Дзабато Дзабатини?

– Аз съм негова племенница – изрече предпазливо Фейра.

Паладио я погледна право в очите и тя зърна в неговите игриви пламъчета, когато отбеляза:

– Това може да мине пред всеки, но не и пред мен! Първо, сестра му е неомъжена. Второ, току-що бъбрехте нещо неразбрано като същински неверник. Каква сте – мавърка? Или може би рускиня?

Не изглеждаше ядосан. По-скоро му беше весело. Фейра изпъна рамене и се приготви да му каже истината.

– Аз съм от Константинопол – започна и си пое дъх, за да разкаже историята си за пореден път. Но впримчен в собствената си творческа немощ, Паладио очевидно не се интересуваше от личната ѝ история.

– О, Константинопол значи! Казвали са ми, че там има много прекрасни храмове!

И часове да бе мислил, пак нямаше да измисли толкова бърз и ефективен начин да си осигури уважението и вниманието ѝ. Тя се приближи със светнали очи до стола му и ентусиазирано заговори:

– О, наистина е така! Има множество джамии! Освен чудесата на "Хагия София" си имаме и "Сюлейманийе", която се възправя на хълма точно над Златния рог – това е най-голямата джамия на Константинопол, с четири минарета! После идва и джамията "Фатих", която включва медресета, приюти, бани, болница и библиотека – и изведнъж като че ли отново се озова там, разхождаща се по затоплените от слънцето плочи. Джамията "Фатих" повече от всички останали сгради олицетворяваше за нея идеята за мизан, защото той включваше грижа не само за душата, но и за тялото. – После идва джамията на Баязид в центъра на огромен комплекс. Има си голям купол, поддържан от четири колони – описа купола с ръце, вдигайки ги високо към тавана. – Не можете да си представите каква майсторска изработка! – не бе в състояние да спре, погълната внезапно от непоносима носталгия. – След това идва "Еюп Султан", най-старата от всички джамии. Намира се извън стените на града, близо до Златния рог, на мястото, където се предполага, че е бил погребан най-близкият приятел и знаменосец на пророка Мохамед Еюп ел Енсари. Толкова е величествена, че вярващите се стичат там векове наред – в този момент Фейра си помисли, че великият Синан за нищо на света не би седял в стаята си, изпълнен със самосъжаление, изгарящ плодовете на своя труд. – В Константинопол архитектите са вманиачени от идеите си – заяви. – Познавам един, който по време на работа не слага залък в устата си от зори до мрак. Едва след като слънцето се скрие и той не може повече да строи, си позволява да яде.

– Де да можех и аз да имам такава страст, защото моята като че ли си е отишла! . – въздъхна тъжно Паладио, погълнат от нещастието си. Изправи се и започна нервно да върти дръжката на близкия прозорец. – На всеки един от тези храмове, които ми описахте, мога да отговаря с по един от моите. Ей сега… – и внезапно хукна към бюрото си и започна да вади чекмеджетата под нея, измъквайки от дълбините им свитъци с планове. Ето! – и зачете надписите: – Портал за църквата "Санта Мария деи Серви". Фасада на базиликата "Сан Пиетро ди Кастело". А това тук е трапезарията на манастира "Сан Джорджо Маджоре". Манастирът "Санта Мария делла Карита". Фасадата на църквата "Сан Франческо делла Виня". Мога да продължавам още дълго. А сега, точно сега, когато получавам първата си поръчка от самата Венецианска република, не мога да начертая и една смислена линия! – и с тези думи удари отчаяно е юмрук върху масата.

Фейра огледа разпръснатите по масата планове и попита:

– И защо точно тази поръчка трябва да бъде по-различна?

Паладио вдигна безпомощно ръце във въздуха, после се хвана за побелялата глава и простена:

– Защото това трябва да бъде приношение! Приклещен съм от договор, печатите са сложени, всичко е подписано и не мога да се отметна – отпусна се все така тежко на стола си и ръцете му паднаха в скута. – Дожът смята, че ако изградя архитектурно чудо, достойно за Божията слава, Господ ще пощади нашия град. Убеден е, че венецианците са големи грешници и че Бог им е изпратил чумата като наказание!

Крайно заинтригувана от този нов поглед към бедствието, Фейра предпочете да не разкрива пред архитекта, че ужасната епидемия е стигнала до Венеция благодарение на пъкления замисъл на един смъртен човек, населяващ двореца Топкапъ. Вместо това се сети за предишната си професия.

– Ами лекарите? Все трябва да има такива, нали?

Дожът ми изпраща един утре, за да ме държи в добро здраве. Мисли си, че един лекар може да спаси мен, но истината е, че само Бог може да спаси нас! – възкликна с болка Паладио и притисна ръце пред гърди, сякаш за молитва. – Но всъщност няма никакво значение. Аз имам договора си и трябва да го изпълня. Обаче не мога! – погледна я умолително. – Какво правите, когато не можете да направите нещо както трябва?

Фейра се замисли за множеството случаи в харема, когато лекарствата ѝ не можеха да подействат. И накрая простичко отговори:

– Връщам се при корените си. Мисля, че просто трябва да намерите корените си, да се върнете в самото начало.

– Да се върна в самото начало – повтори на глас той и остана неподвижен толкова дълго, че момичето се зачуди дали да не си излезе. Огледа се. Погледът ѝ падна върху една рисунка на стената, милостиво спасена от огъня. Изправи се и се приближи.

Беше рисунка на мъж с буйна коса и огнени очи. Без да се усети, тя се изчерви. Мъжът беше гол, в разцвета на силите си, с очи като пламъци и коса като слънчевите лъчи. Имаше двойно повече крайници от останалите мъже – всичките протегнати като крайниците на паяк, единият чифт описващ кръг, а другият – квадрат. Мъж в кръг, поставен в квадрат.

– Защо сте запазили това?

Архитектът излезе от мечтанието си и бавно вдигна глава.

– Защото не е моя. Рисунката е на човек, наречен Леонардо, от Винчи, близо до Флоренция. Това е рисунката, от която започна всичко за мен. Това е… – той се изправи, постепенно осъзнавайки казаното – това е моето начало!

Внезапно сдобил се със съвсем нови сили, Андреа Паладио грабна свещ от най-близкия свещник и с накуцване се изкачи по малката стълба към мецанина. Кръгът от шафране на светлина се разпростря по гръбнака на книгите и освети буквите така, както мастилото от собствените му рисунки се бе позлатило в пламъците на камината. Извади оттам някакъв стар том и издуха прахта от страниците.

– Ето го старият ми приятел! – изрече доволно и свали книгата при нея, хвърляйки я на масата. От книгата избликна облак прах. Тя се опита да прочете дългата дума на корицата.

Първоначално си помисли, че там пише "Венеция", но после се концентрира върху останалите букви и прочете: "Витрувиус"[22].

– Четете латински?

Фейра бе преглеждала няколко монашески книги за билки в библиотеката на Топкапъ сарай, но от тях бе успяла да схване само няколко думи. Затова сега отговори:

– Не.

– Той е бил най-добрият майстор архитект. Някога, когато са властвали римляните – усмихна ѝ се сконфузено. – Когато вашата страна и моята са били една империя.

Фейра се загледа в него, докато обръщаше страниците, загледа се по-скоро в ръцете му, които нежно отгръщаха страница след страница. Бяха точно толкова изцапани с мастило, колкото и тези на Дзабато, силни и квадратни, с късо изрязани нокти и втвърдени от мазоли възглавнички. Това бяха ръце на работник, а не на благородник и въпреки това неговата реч бе за нея доста по-разбираема от речта на останалите в къщата. Нещо ѝ подсказваше, че този човек не е бил роден като благородник. Надникна през рамото към книгата и попита:

– Къде точно започва?

Той почука с показалец по първата рисунка и рече:

– Оттук, с кръга, вписан в квадрат.

– Това ли е отговорът? – смръщи се тя.

Господарят ѝ въздъхна и поясни:

– Витрувий е моето начало и моят край, моята алфа и омега. Неговите геометрични правила управляват всичко, което правя. И не само него, а и цялата вселена над нас! – протегна ръката си към прозореца с жест, който обгръщаше космоса, насочвайки вниманието ѝ към нощта навън, към кадифеното, обсипано със звезди небе. – Построил съм "живота си върху раменете на Витрувий. Той е моето вдъхновение!

Фейра се вгледа в звездите – същите звезди, които светеха и над Константинопол. Замисли се за минаретата и куполите на Мимар Синан. Спомни си как Нурбану работеше върху плановете за своята джамия с този пламенен човек с голям тюрбан, правейки предложения за стълба тук, фалшива арка там или просто орнаментален екран.

Сега Фейра насочи отново погледа си към книгата за Витрувий. Кръгът, вписан в квадрат. Но този път формата беше различна, придобиваше три измерения, трансформираше се пред очите ѝ. И това не беше плод на въображението ѝ. Беше купол.

– Може би… вашият бог вече не иска същите храмове като преди. Може би иска нещо различно – изрече предпазливо. – Човекът, за когото ви разказах. Името му е Мимар Синан.

– Неверник!

– Архитект – поправи го меко тя.

Паладио наклони глава и рече:

– Късно е. Елате утре. По обяд ще дойде онзи досаден доктор, обаче вие елате преди него. Бих искал да чуя повече неща за този Синан.

Когато тя се поклони и напусна заднишком стаята, забеляза, че Паладио вече бе забравил за нея – под светлината на свещите той обръщаше бавно страниците на своята книга с втвърдените си от камъка ръце, потънал в пълен захлас. Бе грабнал чист лист хартия и парче въглен и рисуваше ли, рисуваше кръг, вписан в квадрат.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Когато на следващата сутрин Фейра отиде в студиото на Паладио, завари стаята в съвсем различен от снощния вид.

Стените бяха изтъркани и единственото доказателство за снощния пожар беше петното от сажди върху гоблена, който висеше над полицата на камината. Плановете бяха сгънати и прибрани и единственият видим чертожен материал – ако изобщо можеше да се нарече така – беше книгата за Витрувий, отворена на кръга и квадрата, както и рисунката на мъжа с многото крайници, който съзерцаваше обстановката от своя геометричен затвор, върнат обратно на стената. Големият стол бе преместен в средата на стаята. Андреа Паладио я покани да седне на него, а самият той остана прав. Фейра послушно се настани и така започна тяхната въображаема разходка из Константинопол.

Архитектът я помоли да стои неподвижно на стола с ръце в скута и да затвори очи. После я подкани да си представи, че е отново в Константинопол, и да опише пътя от къщата си. Докато тя говореше, той куцукаше около нея, изстрелвайки въпрос след въпрос подобно на стрелец, изпращащ стрелите си в мишена. Крайно заинтригувана, Фейра с готовност му угоди.

Във въображението си тя прекоси прага на малката си къщица в "Султанахмет", в която я бе отгледал баща ѝ, и пое по износения топъл калдъръм.

– Заведи ме някъде! – чу в далечината ниския глас на Паладио. И тя зави наляво към квартала на пазара, и пое покрай сергиите е подправките. Бе дотолкова потопена в спомена, че почти усети специфичните аромати на подправките и мекотата на падналите по земята листа под жълтите си пантофки. Продължи да върви, докато не стигна до портата Имарет.

– Къде си сега? – попита гласът.

Намирам се пред джамията "Сюлейманийе", най-великата сграда, строена някога от Синан, за да приюти гробниците на султан Сюлейман и неговата любима жена Хюрем. После премина под огромната сянка на прохода Мувакитане и се почувства твърде дребна под масивната мраморна конструкция на страничната врата:

– А сега съм в авлу – големият вътрешен двор от западната страна. Има дълга редица от арки

– Перистил с околовръстна колонада – вметна гласът. – Продължавай!

Така, с инцидентно прекъсване за въпроси от страна на архитекта, Фейра се разходи мислено из целия комплекс, описвайки колоните, вътрешните дворове и минаретата в най-дребни детайли.

– А самата църква? – дойде следващият въпрос.

– Основният купол е висок сякаш до небето и отвътре е позлатен, като че ли някой е успял да улови светкавица и да я постави там. Иначе вътрешността е почти квадратна.

– Кръг, вписан в квадрат – изрече тихо гласът, по-мек от преди. – Продължавай!

– Двете фигури заедно образуват общо, обширно пространство. От двете страни на купола има полукуполи, а към северната и южната арка има прозорци с триъгълници над тях, циментирани с пъстроцветна дъга от миниатюрни плочки.

– А на какво се крепят куполите?

Фейра започна да се върти под купола и заобяснява:

– Има поддържащи колони, вградени в стената, но те са скрити от арките на галериите.

– Хммм. Замаскирал е контрафорсите, за да придаде по-хармоничен вид на интериора. Умно решение! – отбеляза с възхищение гласът на архитекта.

– Има една единична серифе… галерия… вътре в структурата и една галерия на два етажа навън. Вътрешността е облицована с дискретни плочки от Изник, а дървото е украсено е простички инкрустации от седеф и слонова кост. Но бижуто на джамията – гробницата на Сюлейман – е облицовано е бял мрамор.

Фейра се намираше в разгара на виденията си, въртейки се под облицования със седеф покрив. Имаше чувството, че се намира в рая. Ала едно силно и рязко почукване я върна бързо на земята.

– По дяволите! – изруга тихо Паладио. – Това трябва да е докторът – Фейра се изправи притеснено. – Ела, влез тук! – подкани я господарят ѝ и отвори незабележима вратичка близо до стълбата за мецанина. – Изчакай ме в кабинета!

Малката стаичка съхраняваше всички работни материали на Паладио – перата и мастилото, купища въглени и тонове хартия. Фейра затвори вратичката с пръст, поставен в ключалката, но любопитството ѝ надделя и тя я открехна леко, за да наблюдава всичко през цепнатината.

Ала гледката, която зърна, я уплаши толкова много, че едва не се строполи по гръб. Господарят ѝ седеше в стола, от който тя току-що беше станала, а над него се извисяваше страховито чудовище – чудовище, облечено изцяло в черно и с огромен, зловещ клюн.

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

– Според мен нямате абсолютно никакви симптоми за развиване на болестта.

Анибале огледа отново стареца. Архитектът очевидно бе заможен човек, ако се съдеше по качеството на кадифените му дрехи, размера на стаите му и здравия дъбов стол, на който седеше. И макар че брадата му беше бяла като сняг, очите му бяха жизнени и ярки.

– И аз мисля така – съгласи се старецът. – Но не мога да си "позволя да се разболея, а дожът твърди, че вие сте най-добрият чумен доктор във Венеция.

Анибале Казон не беше суетен. Бе чувал от майка си, че е красиво бебе, бе чувал от лелите си, че е красиво дете, а по-късно бе чувал от десетки жени, че е красив мъж. В Падуа хвалебствията смениха насоката си от физическото към интелектуалното и там бе започнал да чува от професорите си, че е най-добрият медицински ум от своя випуск. А накрая към него се бе обърнал самият камерленго на Републиката. Затова сега той просто сви рамене. Не му беше никак приятно, че го отделиха от работата му, беше ядосан, че си позволи да бъде надигран от управителя на дожа. И затова изобщо не се посвени да скрие раздразнението си.

– А вие – заяви саркастично – сте най-важният човек във Венеция в момента, защото строите църква.

Старецът поизправи гръб и отбеляза:

– Не каква да е църква! Църква, с която да умилостивим Бога, за да ни избави от чумата!

Анибале се замисли за улиците, през които току-що бе минал. Виждаше се и с просто око, че Валнети и колегите му изобщо не успяват да удържат наплива. В някои от кварталите кръстовете вече бяха на всяка врата, сандъците с вар – на всеки ъгъл, пушекът от мирта се издигаше от всеки комин.

– Ще трябва доста да се помолите, за да го умилостивите – тросна се грубо той. После оправи маската си и се приготви да си върви.

Старецът посочи към клюна със загрубялата си от камъка ръка и попита:

– Това нещо върши ли работа?

– Засега. А и независимо дали върши или не, хората го очакват, което не е малко – и той изпъна гръб, и изрече една лъжа, за да улесни изчезването си оттук. – Истината, маестро, е, че щом вече толкова дни сте успели да избегнете чумата, може би изобщо няма да се заразите от нея – после обаче поомекна и допълни: – Но все пак можете да сторите следното: намерете си парче добро ленено платно, имам предвид обаче с плътно преплетени нишки, като добър египетски памук, опушвайте го всеки ден над огъня и в случай че ви се наложи да излезете навън, го увивайте около носа и устата си – сведе очи към стареца и завърши: – Впрочем щом сте зидар, това ще ви бъде от полза при всички случаи, защото тази ваша кашлица ще ви убие много преди чумата. Или просто стойте далече от камъка.

Старецът се усмихна в снежнобялата си брада и отбеляза:

– Не мога да стоя далече от камъка. Той е моят живот.

– В такъв случай онова, което някога е било ваш живот, ще се превърне във ваша смърт! – сряза го безцеремонно Анибале.

– Тук вече старецът се засмя и рече:

– Стига само първо да завършва църквата си, оттам нататък смъртта е добре дошла!

Анибале изсумтя презрително. Старецът го огледа с присвити очи и каза:

– Вие май не вярвате, а? И може би не ходите на църква?

– Твърде съм зает на този свят, за да се тревожа за онзи – тросна се Анибале Казон. – Хора с вашата професия също би трябвало да проумеят, че най-добрият начин да служиш на Бога е като служиш на човечеството. Затова, преди да се заемете с тази ваша църква, не е зле да се посветите малко на къщите на хората. Чумата успя да се разпространи толкова бързо най-вече заради претъпканите жилища, плачевното състояние на санитарните съоръжения и липсата на вентилация. Здравето започва от дома, ако не го знаете!

Очите на стареца светнаха и той за първи път погледна лекаря истински.

– Знаете ли, абсолютно сте прав! – извика натъртено, като че ли за първи път бе срещнал сродна душа. – Продължете, слушам ви!

Анибале отвори уста, за да излее гнева си срещу Републиката и отвратителните жилищни условия за бедните, но бързо я затвори. Трябваше да се прибере колкото е възможно по-скоро на своя остров – на своя остров, при своите пациенти.

– Моля да ми простите, но се налага да се върна при онези, които са в истинска нужда! А с вас ще се видим след седем дена! – отсече, завъртя се и напусна стаята с театрално завихряне на мантията си.

За жалост драматургията на напускането му на сцената беше разрушена от факта, че избра погрешната врата. Озова се в малка помощна стаичка, в която някаква прислужница подреждаше и чистеше. Тя подскочи от изненада, бузите ѝ пламнаха и очите ѝ го стрелнаха с кехлибарения си поглед, след което ги сведе почтително.

Анибале автоматично я прецени, както правеше с всеки, когото срещнеше. Кожата ѝ беше безукорна, бузите ѝ – пращящи от здраве. Беше красив женски екземпляр. Е, поне прислугата на Паладио не изглеждаше да е чумава, което си бе наполовина спечелена битка.

– Моля да ме извините! – излая той, неспособен да прикрие грубостта си най-вече заради фарса, в който сам се бе насадил.

После се обърна рязко и излезе – този път през правилната врата.

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Фейра започна да прекарва всяка сутрин в студиоло с Андреа Паладио. Сутрешните ѝ задължения бяха прехвърлени на друг, а Дзабато Дзабатини получи нареждане да идва при господаря си само следобед. Това не направи абсолютно никакво впечатление на никого в къщата. Нямаше никакви коментари. Просто господарят отново работеше.

Фейра разказваше на Паладио за новата джамия, която Синан все още строеше за майка ѝ – мястото, където щеше да се намира гробницата на Нурбану. По време на тези разговори Дзабато Дзабатини често се навърташе в студиото и Фейра усещаше погледа му върху себе си – дори и през очилата очите му подсказваха, че чертите и гласът ѝ сякаш му връщаха Сесилия.

Но тя скоро забрави за присъствието на Дзабато, защото въпросите на Паладио започнаха да стават все по-конкретни. Тъй като тя бе виждала как строят джамията, сега той я питаше как е изграден куполът, от какво се поддържа, дори как зидарите ваят камъка. Изглеждаше като обсебен от идеята. Как кръг, вписан в квадрат, се превръща в сфера, вписана в куб? Защото, за да изградиш истински купол, който да е едновременно естетически приятен и да следва всички геометрични принципи на Витрувий, този купол би трябвало да разполага под себе си с пространство, заедно е което да се превръща в сфера, празнота, която богомолците да изпълват с вярата си.

Понякога рисуваше, чертаеше линии и изпълваше полетата с бележки. Друг път рисуваше тя – перото се подчиняваше на ръката ѝ, защото бе обучена да рисува човешката анатомия. Отново и отново погледът на Фейра бе привличан от Витрувианския човек, закачен на стената. Геометрията му беше напълно пропорционална с чертежите около него, а изражението му олицетворяваше срещата между медицината на Фейра и архитектурата на Паладио – анатомия и сгради.

Понякога Паладио я разпитваше за самия Синан и тя се опитваше да си спомни всички подробности, които знаеше за тихия човек с големия тюрбан. Впрочем между Мимар Синан и Андреа Паладио имаше и прилики – и двамата бяха с бради, и двамата бяха мили и напълно погълнати от творчеството си. Изобщо приличаха си толкова много, че биха могли да бъдат презморски братя. Но Паладио питаше колкото за новия строеж, толкова и за старите.

Най-много я караше да му разказва за джамията "Еюп Султан", където беше погребан знаменосецът на пророка Мохамед. Изглеждаше запленен от идеята за безсмъртие чрез строеж, от мисълта вярващите да се стичат на поклонение в даден храм столетия, след като архитектът отдавна си е заминал. Като че ли не правеше никаква разлика между нейния бог и неговия и това накара Фейра да се запита дали всъщност не е прав с това свое отношение. Щом Синан и Паладио бяха двете страни на една и съща монета, като онази монета, която тя носеше в корсажа си, може би и богът на Запада, и богът на Изтока да са такива. Нищо чудно Всемогъщият на Паладио и нейният Аллах да са огледални богове.

Понякога се укоряваше мислено за нечестивите си мисли, затова всяка вечер, след като се качеше в стаята си, започваше да се моли достатъчно силно, за да заглуши постоянния звън на камбаните. Беше научила каноническите часове от Корона Кучина и тези чужди за нея разделения на времето сега измерваха собствените ѝ дни – в полунощ, на зазоряване в три през нощта, утринната молитва в шест сутринта, в девет сутринта, дванайсет на обяд, три следобед, вечерната молитва в шест вечерта и молитвата преди лягане в девет вечерта. Готвачката непрекъснато обръщаше броеницата си и непоколебимата ѝ вяра често напомняше на Фейра за салаах – нейните молитвени правила. Закле се да пази своята вяра в сърцето и главата си, въпреки че не можеше да се измива и коленичи в петте определени часа от нейния ритуал – източният еквивалент на католическата литургия на часовете. Но задълженията ѝ в къщата и часовете за хранене, които се спазваха тук, ѝ пречеха да съблюдава и това, затова скоро забрави.

Когато все пак си спомнеше, тя се молеше пламенно и безнадеждно, притиснала до гърди жълтата си пантофка. Щеше да се моли още по-ревностно, ако знаеше, че една вечер, в един мрачен ъгъл в двореца на дожа една невидима ръка бе пуснала късче хартия в пощенска кутия. Самата кутия не беше нищо повече от обикновена цепнатина в стената, но тази цепнатина се намираше в един велик каменен барелеф, изобразяващ лъвска глава, и разположена там, където би трябвало да е устата на звяра. Зад каменната маска имаше метална кутия, принадлежаща на службата на камерленго – ковчеже, което се отваряше единствено от ръката на самия камерленго. В този случай доносът, който лъвът погълна, съдържаше само няколко реда, надраскани от не особено опитна в писането ръка – указания за пътя до къщата със златния пергел и името на Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

С течение на времето Фейра все по-често разсъждаваше върху идеята за мизан – равновесието, балансът.

Винаги бе смятала, че болестта на ума е точно толкова вредна за човешкия дух, колкото и болестта на тялото, а Паладио беше нагледен пример за това нейно убеждение. Фейра бе излекувала заболяването на ума му и така бе отключила страстите му. Все така прекарваше утрините си с него, разхождайки го из великите постройки на Изтока, но следобедите и вечерите му минаваха с Дзабато Дзабатини, с когото чертаеха новите планове за бъдещата куполна църква.

Търговците не спираха да доставят топове миришеща на ново хартия и буркани с мастило, пръчки въглен и попивателен прах. И чертожникът чертаеше, докато грохне, често до късно след полунощ. Паладио надничаше над рамото му или крачеше зад него и говореше, и размахваше ръце, за да му опише арките и колоните, които виждаше във въображението си. Така върху хартията постепенно започна да се ражда чудо, земен близнак на небесното видение на архитекта, изрисуван черно на бяло, всеки размер в перфектен мащаб, всяка мярка, описана до най-малката подробност – абсолютно точни планове, очакващи да бъдат връчени на зидарите и претворени в камък.

Така Фейра за първи път оцени по достойнство уменията на Дзабато. Докато рисунките на Андреа Паладио бяха каприз или по-скоро фантазия, Дзабато ги закотвяше за земята, рисуваше ги не със страст, а с достойна за възхищение точност, превръщаше фантазията в реалност.

Фейра вече не се притесняваше за ума на своя господар, а за неговата земна обвивка. Заслушана в музиката на гърдите му, когато той се привеждаше над плановете, тя осъзнаваше, че ако чумата се осмели да пристъпи прага на този дом, той ще бъде първата ѝ жертва. Понякога си мислеше за посещението на Човека птица, лекаря. Още не можеше да повярва, че лекарите във Венеция се разхождат е подобно облекло, накичени като шаманите на диваците, и с изненада разбра от Паладио, че този човек бил най-добрият чумен доктор на града. Тя бе съгласна само с някои от схващанията му – казаното от него за жилищата със сигурност пасваше на идеите ѝ за мизан, а препоръчаната от него маска за лицето действително би могла да предпази господаря ѝ от мръсотиите и заразите по улиците – но намираше лекотата, с която той отхвърли наличието на опасност за архитекта, за твърде прибързана. Фейра знаеше, че превантивната медицина за здравите е точно толкова важна, колкото лечебната медицина за болните, особено за хора с вече болни бели дробове, които са далеч по-податливи на пренасяните чрез въздуха зарази. Е, добре, щом лекарят птица отказваше да се грижи за господаря ѝ, тя щеше да се заеме с тази задача.

Една сутрин Фейра събра смелост, отиде при Дзабато Дзабатини и му каза какво държи да бъде направено. Завари го в малката стаичка до студиото да реже алабастровите топове нова хартия в размерите, в които му трябваше. Той изслуша в пълно мълчание предългия ѝ списък, после свали очилата си, почеса се по главата и рече:

– Фейра, това, което искаш, е невъзможно – върна очилата на носа си и добави: – Господарят ни е потънал изцяло в плановете за църквата и няма да търпи никакви промени в къщата.

Фейра вирна брадичка и попита:

– Как са ръцете ви?

Дзабато разпери пръсти пред очите си и ги огледа така, сякаш ги виждаше за първи път. От беленето на кожата и раните нямаше и следа, кожата му беше мека и чиста. Фейра само повдигна вежди.

– Добре де – кимна той, въздъхвайки.

Тази сутрин Фейра не отиде при Паладио. Вместо това помоли Корона Кучина да приготви голям котел с поташ и гъша мас, а после използва сместа, за да запълни цепнатините във всички прозорци, като преди това стегна дръжките на дограмите с връв. И тъй като наближаваше зима, никой в домакинството не се възпротиви на тези мерки. След като Паладио започна да ходи редовно на остров Джудека, Фейра инструктира Дзабато да го води там в гондола с фелзе – черен балдахин, който да го предпазва от въздуха. Накара перачката да изпере и опуши всички постелки и завивки от леглото на господаря, а лично тя напои завесите в спалнята му с камфор. Приготви подпалки за огнището от равни части алое, стиракс и цинкова руда, натроши ги, смеси ги с розова вода от Дамаск и накрая омеси тестото във формата на малки, продълговати брикети.

Затвори вратата за доставчиците, до която се стигаше по пътека през двора с мръсотиите, и вместо това настоя всеки посетител на къщата, независимо дали е от висшата или нисшата прослойка, да влиза през главния вход на площада, от вратата под знака на златния пергел. Главният вход отвеждаше в малко антре, в което се държаха палтата, шапките и бастуните, след което следваха други врати, обикновено държани постоянно отворени. Но Фейра накара да изнесат всичко от това антре, да почистят добре плочите на пода и да ги покрият с листа от папур, натопени в разтвор от седефче и поташ, а след това да ги напръскат с канела, оцет и розова вода. В стенните свещници сложи свещи, изработени лично от нея – от дървесна пепел, овча мас и вода, всяка от тях импрегнирана със стърготини от ливан, който взе от колана си. Така всеки посетител на дома им трябваше да мине през опушеното антре и да почисти краката си върху напоените с билки и други вещества листа. Накрая разпореди, че когато вратата към улицата се отваря, всички останали врати в къщата трябва да бъдат затворени, а когато вратите в къщата са отворени, външната врата трябва да бъде плътно залостена.

Даже и да забеляза тези предохранителни мерки в дома си, Андреа Паладио не направи никакъв коментар. Не се тревожеше от нищо – стига да не пречи на работата му. И наистина нищо не му пречеше – до нощта, в която чумата не реши да дойде за него.

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Беше в малките часове на нощта, когато Фейра бе извадена от поредния си кошмар от силно почукване по вратата. Със сънени, почти невиждащи очи тя отвори и зърна пред себе си Дзабато Дзабатини, облечен само по нощница, примигващ под светлината на свещта си.

– Дойди и виж! – изрече тихо той.

Тя се дръпна стреснато от тази фраза, но тъй като все още не можеше да се сети къде я беше чувала, само кимна и го последва надолу по стълбите, през смахнатите сенки, които хвърляха отблясъците от свещта. Докато слизаха, Дзабато прошепна през рамо:

– Господарят има треска, а от тялото му стърчи подутина колкото мушмула!

Фейра се закова на място, изпълнена с грозни предчувствия. В първия момент онемя, но после попита:

– Пръстите на ръцете му… черни ли са?

Побелялата глава пред нея се раздвижи наляво-надясно и Дзабато отговори:

– Не знам!

Два етажа по-надолу от нейната таванска стаичка се намираше спалнята на господаря – място, в което тя ежедневно почистваше камината и стъкваше огъня, място с огромно легло с балдахин. Завари Паладио по нощница и нощна шапчица, сгърчен на леглото си, тресящ се от треска, с брада и глава влажни от обилната пот. Но тя забеляза и нещо обнадеждаващо – лицето му беше зачервено, а не тъмно или хлътнало, както ставаше обикновено при чумата. Когато хвана ръката му, видя, че пръстите не са черни, а розови, а когато притисна лекичко втвърдените от камъка възглавнички, кръвта се втурна обратно в побелелите ямички заедно с ударите на сърцето му. След като помоли Дзабато да държи свещта неподвижно, тя огледа подмишниците на болния. Макар и влажни от пот, те бяха чисти.

Без нито за миг да се замисли за приличието, тя хвана края на нощницата му, за да провери слабините, когато забеляза подутината, спомената от Дзабато. Тя стърчеше встрани от лявото коляно на Паладио, жълта и твърда като дюля. Това моментално успокои Фейра. Това не беше чума. Но облекчението ѝ беше краткотрайно, защото господарят ѝ беше стар и в плен на опасна треска.

Корона Кучина, която беше влязла с гарафа грапа – гроздова ракия за господаря, остави подноса с трясък върху нощното му шкафче и започна да се кръсти с такава скорост, че ръката ѝ се превърна в размазано петно пред гърдите ѝ.

– Чумата ли е? – заизвива. – Това краят му ли е?

– Не! – отсече бързо Фейра и ѝ подаде обратно грапата. – Вземи тази ракия – за него не е добре да я пие. Свари я, докато не стане на мехурчета, а после я донеси обратно.

Струваше ѝ се, че се досеща за причината за подутината. Паладио имаше подагра. Беше разпознала болестта още първия път, когато го бе видяла сред руините и го бе забелязала как накуцва из стария манастир на Джудека в деня, когато почина баща ѝ. Тази подутина на коляното беше от течността, събрала се в ставата, която се бе инфектирала и сега се налагаше да бъде срязана. Фейра въздъхна, докато сваляше медицинския си колан и вадеше онова, което ѝ трябва за малката операция. Ако ѝ бяха дали възможността да се грижи редовно за стареца, щеше да овладее подаграта и Паладио нямаше да стигне до това положение.

Нагря сребърния си скалпел в синьото сърце на пламъка на свещта, а после го остави настрани да изстине. След това извади малко от безценния си ранилист и малко от лимоновия балсам. Откъсна ивица от чаршафа на господаря и я напръска с лимоновия балсам. Всичко беше готово.

С ужасяващото усещане, че това вече ѝ се е случвало, тя резна бързо подутината от подаграта и изчака зеленикавата течност да изтече. Докато чакаше, изля върху раната капка от вдигащата пара грапа – ракията на Корона Кучина. След това грабна конеца и иглата си и ги прекара през греяната течност, за да ги навлажни.

– Имай милост! – простена готвачката, наблюдавайки отблизо процедурата. – Нали не смяташ да зашиеш господаря като възглавница?

– Дръж крака му! – отсече в отговор Фейра. – И ако се събуди, излей останалата ракия в гърлото му!

В османското общество алкохолът бе забранен, но в болници бе позволено да се използва като лекарство. Някога имперските пажове от третия двор на Топкапъ сарай обичаха да се преструват на болни, за да бъдат приети в болница и да могат да пият вино. Фейра се засмя мрачно при този спомен и загря иглата върху пламъка. Този път без да я оставя да се охлади – защото горещината щеше да успее да обгори плътта по-лесно – тя започна да шие раната, бавно и прилежно, шев по шев. Както я беше учил Хаджи Муса, тя премяташе иглата с напоения с алкохол конец под всеки бод, за да закотви шева. След като конецът бе стегнат и отрязан, тя отвори едно от кожените капачета на медицинския си колан и извади оттам малка стъкленица, която изля върху раната. Накрая покри цялата рана с ранилист и превърза крака с напоеното с лимонов балсам парче платно. Паладио не усещаше нищо.

– Ще остана да се грижа за него тази нощ – каза тя на Дзабато, който кимна и ескортира протестиращата готвачка от стаята.

Към края на нощта главата ѝ падна върху таблата на леглото и тя най-сетне заспа. Събуди се със звъна на камбаните за утринна молитва и завари пациента си също дълбоко заспал, вече с нормална температура и равномерно дишане и със спокойни, а не зачервени от треска бузи.

Зарадвана и изпълнена с облекчение, тя слезе долу, за да започне работа, но само за да бъде отпратена обратно в таванската си стаичка от безапелационната Корона Кучина, която единствена от цялата къща знаеше как момичето бе прекарало нощта.

Фейра се събуди от силни гласове. Слънцето беше високо в небето, така че сигурно бе обяд. Тя се надвеси над перилата на стълбите и разпозна резкия арогантен глас на Човека птица. Слезе тихичко два етажа по-долу и застана пред вратата на господарската спалня. През последните седмици бе разбрала, че прислугата остава невидима, където и да се намира, затова просто сложи ръка върху бравата и влезе в стаята.

И наистина, завари чумния доктор. Човекът птица не даде с нищо да се разбере, че е забелязал присъствието ѝ. Надвеси се над лежащия ѝ господар като лешояд, очакващ да завари мърша, но с разочарование констатира, че плячката му е все още жива. Фейра стоеше наблизо, правеше се, че оправя тук-там завивката на леглото и слушаше.

– Кой е направил това? Да не би да държите друг лекар? Валнети ли е?

Анибале беше бесен и гневът му пречеше да разсъждава рационално. Всъщност не би могъл да бъде Валнети. Младият лекар бе виждал подобни шевове – е премятане на конеца на всеки бод, само веднъж досега, от един лекар от Персия, който бе дошъл на посещение в Падуа. Приближи се до раната толкова, колкото му позволяваше маската. Но дори и през човката успя да надуши горчивия мирис на гроздовата ракия. Лекарят бе направил разрез на подутината, после бе третирал раната с греяна ракия, бе зашил коляното на Паладио прецизно като същинска майсторка на дантели от Бурано и накрая бе приготвил лапа от ранилист, с която бе направил отлична превръзка. На всичко отгоре раната беше и обгорена. Значи не би могъл да бъде Валнети – неговите умения не бяха по-добри от тези на касапин.

– Ако се доверявате на друг лекар, аз не мога да отговарям за здравословното ви състояние!

И какво щеше да стане със сделката на Анибале с камерленго, ако Паладио действително имаше друг лекар? След като не отговаряше за здравето на архитекта, трябваше ли да напусне острова си? Още при влизането си бе забелязал, че в антрето ухае на ливан, от погледа му не бяха убягнали и пречистващите билки по пода, както и фактът, че прозорците бяха запечатани добре е мас и пепел – абсолютно същите мерки, които самият той би препоръчал. Чувството за вина подпали още по-силно пламъка на гнева му.

– Не съм се доверил на друг лекар – заговори Паладио успокоително. Но погледът му се плъзна от лекаря към прислужницата, която стоеше край долната табла на леглото.

Анибале се завъртя на пети и веднага зърна издайническото изчервяване по бузите на момичето. Покри разстоянието между тях с две крачки, зарови клюна си в лицето ѝ и изсъска:

– Кой те е учил да шиеш плът по този начин? – наклони глава настрани и допълни: – Откъде си всъщност?

Прислужницата започна да отстъпва към вратата.

– Почакай! Остани!

Но момичето не остана. Обърна се и избяга от стаята.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Андреа Паладио отсъстваше все по-често от дома си. Вече бе наел зидарите си, както и огромна група строители и църквата му израстваше с всеки изминал ден.

Двамата с Фейра си бяха разменили ролите. Сега той ѝ описваше своята църква – как е положил основите, къде са сложени колоните, къде са контрафорсите. Покани я на терена, за да види строежа, ала тя нямаше сили да се върне обратно на мястото, където щеше да остане завинаги гробът на баща ѝ. Ужаси се, когато разбра от Паладио, че строителите му си имат големи проблеми с поклонниците, които започнали да се тълпят всеки божи ден, въоръжени с кофи, стомни и всякакви други съдове, за да си вадят вода от чудодейния кладенец. Легендата била породена от историята за свети Себастиан, която дожът бе разказал на Паладио, и архитектът бил принуден да наеме охрана на строежа, за да сложи край на тези глупости.

Фейра долови презрението му към тези суеверия и рязко попита:

– Какво смятате да правите с кладенеца?

– Ще го зазидам! – отсече твърдо Паладио.

Така Фейра разбра, че костите на баща ѝ щяха да останат завинаги погребани в сърцето на една християнска църква. Но вкоравеното ѝ като камък сърце не трепна.

– Не вярвате ли в чудеса? – попита.

Паладио се замисли за миг и отговори:

– Не.

Тя се замисли за майка си и за баща си и накрая отсече:

– Аз също.

Новината за съдбата на кладенеца разстрои много Фейра. Опасността, в която се намираше на Джудека, и отчаяното ѝ бягство оттам я бяха принудили да потисне скръбта по баща си – и сега тя се втурна към нея като внезапно отприщен порой, заплашващ да я събори на земята. Усещаше загубата му като реална, физическа болка, разположена точно под сърцето. Все по-нарастващата ѝ печал се подсилваше двойно повече от напрежението, в което се намираше. Защото с отминаването на седмицата и наближаването на деня на следващото посещение на Човека птица тя започна да се страхува от отмъщението му. А сега, когато и Паладио, и Дзабато отсъстваха от къщата, тя не разполагаше със защитник. А беше повече от ясно, че Човекът птица се радва на благоволението на дожа.

Все пак, когато настъпи петъкът, Паладио остана вкъщи за срещата с лекаря си, колкото и да не му беше приятно – нямаше търпение да се върне на строежа. В ранни зори Фейра се промъкна безшумно надолу по стълбите, с очи, мъртви като на скумрията, която Корона Кучина приготвяше в кухнята за закуска. Момичето дишаше на пресекулки. Обикновено петъкът, в който в къщата се ядеше риба на всяко хранене, представляваше за нея отдих от миризмите на нечестива плът, с която венецианците много обичаха да се угощават. Ала днес ароматът на море ѝ причини само гадене. Към обяд се замота из къщата, надявайки се някой друг да отвори вратата на доктора, а когато чу тропането на вратата и раздвижването във външното антре, се скри. Човекът птица отново бе връхлетял в къщата. Почти присвита надве от нерви, тя се опита да регулира дишането си, но сърцето ѝ едва не изскочи от страх, когато надникна изпод сенките под стълбите и зърна малката групичка хора в антрето.

Не беше Човекът птица. Беше някакъв непознат, с много къса коса с цвят на жито. И непознатият не беше сам, а придружен от група стражи в полуброните, които ѝ бяха познати от двореца на дожа. Непознатият бе с гръб към нея, но много по-страховит от придружителите му беше знакът на гърба му – крилатият лъв със зейнала паст, който бе впил поглед в нея. Когато мъжът се обърна, Фейра забеляза усмивка на устата му, но усмивката му не стигаше до леденосините му очи. Самият той се оказа не по-малко страховит от лъва.

– Добра госпожо – тъкмо казваше на Корона Кучина, която бе отворила вратата, – бихте ли била така добра да съберете цялото домакинство в стаята на господаря си?

Това не беше въпрос. Беше заповед.

Фейра се радваше, че не е сама. Двете с Корона трябваше да се скупчат в студиото заедно с целия останал персонал – от кухненските прислужници през боклукчиите до лакеите. Седнал в обичайния си дъбов стол, господарят ѝ гладеше замислено бялата си брада. Дзабато стоеше зад него и пристъпваше нервно. Външно Паладио изглеждаше спокоен, но Фейра го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той едва сдържа напрежението си. Фактът, че Паладио бе приел този човек по това време на деня, при това в период, когато работата му бе в разгара си, ѝ подсказваше, че човекът не е случаен. Момичето постепенно бе схванало, че всички в този град прекланяха глави пред Лъва.

Скрита зад обилната снага на Корона, Фейра престана да се страхува, че тази среща има нещо общо с нея. Непознатият изчака вратата да се затвори, а след това заговори:

– Предполагам повечето от вас знаете, че аз съм камерленго на Републиката, личният съветник на дожа и управител на двореца му? – никой не отговори. Нито пък се очакваше от някого да отговори. – Получих информация – продължи гостът с нисък, напевен глас, – че сред вас има беглец.

Сърцето на Фейра се разтуптя.

– Една туркиня и неверница е забелязана да бяга в тази посока преди известно време. Претърсването ни се оказа безплодно, но през последните дни получихме донос през Устата на Лъва от неизвестна ръка, който ни съобщава самоличността на въпросната туркиня, както и факта, че тя се крие тук.

Сърцето на Фейра заудря в ребрата ѝ, а в синхрон с него се чуха удари и по вратата на студиото, намираща се зад гърба ѝ. Тя огледа набързо присъстващите. Всички бяха тук. Сигурно непознатият бе оставил пред вратата други стражи. Тя беше в капан.

– Няма да си играя с търпението ви, като разпитвам всички ви – изрече меко камерленго. – Всички мъже могат да се изтеглят към камината.

Тълпата около Фейра оредя, когато мъжете се изтеглиха в лявата част на стаята.

– А сега всяка прислужница, която е влязла в това домакинство през последния месец, нека остане на мястото си. Останалите също могат да се преместят към камината.

Фейра стоеше като закована на мястото си, неспособна да помръдне, когато всички останали около нея се изпариха. Сега всички очи на прислугата бяха върху нея, но единствените, които я пронизваха, бяха сините очи на камерленго. Усещаше го как оглежда одобрително кехлибарените ѝ очи, кожата ѝ, кестенявите ѝ къдрици, които се бяха измъкнали изпод шапчицата ѝ.

Няма нужда да се страхуваш – изрече меко той, но по начин, който подсказваше точно обратното. – Само ми кажи името си и откъде идваш.

Фейра стоеше като онемяла. След времето, прекарано в тази къща, вече говореше венецианския диалект относително добре, но акцентът ѝ по никакъв начин не би могъл да заблуди местен жител. Освен това все така внимаваше да не говори пред никого другиго, освен пред господаря и Дзабато, без да се броят няколкото думи, които бе изрекла пред Корона Кучина. Сега тя погледна отчаяно към двамата възрастни мъже, които я бяха приютили – единият, който знаеше историята ѝ, и другият, който не я знаеше, но и двамата бяха наясно с произхода ѝ. Паладио си стоеше все така неподвижно и спокойно, но в очите му се четеше предупреждение. Дзабато пристъпваше нервно и кършеше ръце.

Камерленго направи няколко крачки към нея и тя усети аромата на лазаркиня, който се излъчваше от него.

– Хайде, няма ли да кажеш нещо? – подкани я той.

Дзабато пристъпи напред. Спъна се, но се изправи и изрече е писклив, леко панически тон:

– Тя е моя племенница! Постъпи на работа при нас, когато напусна прислужницата ни, уплашена от чумата!

Но камерленго нито за миг не откъсна очи от лицето на Фейра. Сякаш изобщо не бе чул Дзабато и въпреки това очевидно беше чул всичко, защото попита:

– Вярно ли е?

Фейра тъкмо бе отворила уста със съзнанието, че ще се издаде, когато почувства в гърба си болезнено блъскане – вратата се отвори с трясък и вътре влетя Човекът птица. Той нахлу в стаята с авторитет, почти равняващ се на този на камерленго.

– Какво значи това? – извика той с тон, звучащ двойно по-страховито заради зловещата маска.

– Просто разпит, Казон. Успокойте се!

– Да се успокоя ли? Аз? – извика възмутено лекарят, бръкна в черната си мантия и извади оттам кръгла плочка, която проблесна под слънчевите лъчи. Изглеждаше изкована от някакъв жълт метал. – Какво е това?

– Хайде сега, Казон, знаете много добре какво е! – усмихна се камерленго. – Това е печатът на дожа. Дадох ви го собственоръчно.

Клюнът кимна, описвайки широка дъга.

– И защо по-точно ми го дадохте?

Камерленго мълчеше. Човекът птица сам отговори на въпроса си:

– За да мога да защитавам този мъж тук от чумата! – и посочи към Паладио с облечената си в черна ръкавица ръка. – Вие сам дойдохте на моя остров, нали така? Дойдохте, за да ми кажете, че самият дож желае аз да посещавам този архитект всеки божи ден и да държа чумата далече от дома му, така ли беше?

Камерленго наклони леко глава.

– Тогава как да си върша работата, когато вие сте довлекли половината град в студиото на същия този човек, пренасяйки кой знае какви зловония и зарази с обувките, дрехите и дъха си?! Дожът, нашият господар, ми е дал позволение да лекувам архитекта. И аз избрах да го поставя в изолация. Затова сега се налага да ви помоля да напуснете! – червените очи се втренчиха безмилостно в управителя на двореца. – Веднага!

– Ама Човекът птица вдигна високо печата на дожа. Камерленго отвори уста, за да възрази, но в крайна сметка направи само едно леко движение с русата си глава, при което всичките гвардейци леони се изнесоха от стаята. Прислугата ги последва. На излизане всички поглеждаха към Фейра с очи, пълни с въпроси.

Камерленго спря за момент, като че ли се канеше да каже още нещо, но накрая и той напусна студиото. Не погледна нито веднъж повече към лекаря, но погледът му откри Фейра в сенките и я дари с един последен, леденостуден блясък.

– Той знае!

– Разбира се, че знае! – тросна се презрително Човекът птица на архитекта. – Такава му е работата – да знае всичко.

Дзабато крачеше напред-назад, треперейки, а ръцете му се тресяха покрай тялото му като пречупени крила.

– Не можете ли да му кажете да се спре на едно място? – обърна се лекарят към Паладио, сякаш чертожникът не можеше да ги чуе.

– Оставете го на мира – махна с ръка Паладио. – Дожът може и да е набожен и мил човек, но неговото куче пазач не е. Нищо чудно, че хората се страхуват толкова много от него. И той ще се върне!

Неспособна да спре треперенето си, Фейра се облегна на стената, опитвайки се да проумее случилото се преди малко. Миг преди отварянето на вратата би се обзаложила, че именно докторът я е издал, но ето че той всъщност я беше спасил.

– Сега трябва да скрием Фейра! – изрече внезапно Дзабато Дзабатини.

– Коя е Фейра? – погледна го сащисано Паладио, все така седнал на стола си.

– Тя – посочи Дзабато към сенките. – Прислужницата, която познавате като Сесилия Дзабатини.

Паладио я погледна с виновно изражение. И този негов поглед ѝ бе напълно достатъчен, за да я увери, че той се тревожи за нея, че съзнава колко много ѝ дължи и че се срамува от това, че така и не си бе направил труда да научи повече за нея.

– Разбира се, че ще я скрием – рече.

– Но къде? – зъбите на Дзабато вече тракаха от страх. – Тази къща има много скривалища, но камерленго ще я открие навсякъде. Освен това сред прислугата има хора, които ще откажат да я крият, когато разберат, че е туркиня. Това важи дори за Корона Кучина – нали си спомняте, че съпругът ѝ бе убит при Лепанто?

Фейра преглътна тежко. Дори Корона Кучина, нейната приятелка и защитничка?

– Може би бих могъл да я закарам във Виченца – промърмори Паладио.

– В никакъв случай! – отсече Дзабато. – Вече са установили връзката ѝ с вас. И ако после я открият във вашата къща, присъствието ѝ ще застраши живота на цялото ви семейство!

Човекът птица запази мълчание. Не бе взел никакво участие в дискусията – това нямаше нищо общо с него.

– Така. Аз трябва да потеглям към моя остров – изрече накрая.

Двамата възрастни мъже погледнаха едновременно към човека с птичата маска. Лекарят отстъпи две крачки назад и вдигна ръце.

– А, не! Аз не мога да я приема! Нося отговорността за цяла болница хора! Болница на чумен остров, където никой не смее да пристъпи. За какво ми е прислужница?

– Тя разбира и от медицина. Сам го установихте и признахте.

– Не, категорично отказвам! – отсече неумолимо Човекът птица. – Извинете, трябва да тръгвам. Ще се видим след седмица.

Андреа Паладио се изправи бавно.

– След седмица значи – изрече спокойно, натъртвайки на всяка дума. Приближи се до лекаря дотолкова, че носът му докосна човката на маската. – В присъствието на камерленго казахте, че идвате тук всеки ден. Но това не е вярно. Идвахте всяка седмица!

Настъпи напрегната тишина.

– Дали ще му бъде приятно да научи истината? – заразсъждава на глас архитектът с изнервящо равен тон. – Как ли ще измисли да ви накаже?

Докторът бе замръзнал на мястото си.

– От друга страна – продължи домакинът, – ако вземете Фейра – изрече името много внимателно, – то тогава ще се съглася да идвате само по пълнолуние, веднъж на четири седмици, и дожът никога няма да разбере. Поне не от мен.

Внезапно Човекът птица се раздвижи. Грабна бастуна си и отсече:

– Много добре! Но ще трябва да тръгне веднага!

– Сигурно вече наблюдават къщата – предупреди Паладио.

– Водният вход! – извика възторжено Дзабато. – Ще намеря гондола с фелзе, каквато използвате винаги, господарю! – после се обърна към Фейра и допълни: – Бързо! Събери си багажа!

Фейра хукна към тавана тотално объркана. Но всъщност нямаше какво друго да стори, трябваше да замине. Не разполагаше с почти никакъв багаж – имаше си само дрехите на гърба, пръстена, който висеше на парче плат на врата ѝ, монетата в пазвата ѝ и жълтата пантофка под леглото, със секвините, които бе спечелила до този момент, подрънкващи в предната ѝ част. Затова само след миг бе обратно долу.

Следвайки тихо Дзабато Дзабатини в тишината, нарушавана само от пращенето на факлата, Паладио, Човекът птица и Фейра поеха надолу по мрачната виеща се стълба, отвеждаща до място, където момичето никога не беше стъпвало – защото никога не беше напускало къщата с лодка.

Тя застана на влажния вълнолом. От двете му страни се виждаше мокър док – кристалночист квадрат от зелена вода, където някога са стояли закотвени семейните гондоли и баржи.

Дзабато отвори вратичката на дока и четиримата проследиха как една мастиленочерна гондола, покрита с черен балдахин, се плъзна към тях, разминавайки се умело с гондолите и трагетите, кръстосващи яркия венециански канал. Плещестият мъж при румпела вдигна ръка и доближи гондолата, за да прибере пътниците си. Докторът стъпи първи на борда и с едно завъртане на огромната си човка огледа водите наоколо за шпиони.

Дзабато се усмихна тъжно на Фейра, неспокоен както винаги, и тя разбра, че щеше да му бъде мъчно да се раздели с нея. Паладио я дръпна настрани и нежно пое ръката ѝ.

– Надявам се някой ден пак да се видим, както и че някой ден ще видите църквата ми, защото тя е родена колкото от моя ум, толкова и от вашия!

И докато ѝ помагаше да се качи в гондолата, тя забеляза, че блясъкът в очите му бе угаснал. После завесите на балдахина се спуснаха и тя остана съвсем сама в мрака. Човката на Човека птица бе единственото светло петно – извита към нея, тя проблясваше с цвета на човешка кост.