Венецианското предателство

1

Копенхаген, Дания

Събота, 18 април, наши дни, 23:55 ч.

Котън Малоун дойде в съзнание от миризмата — разяждащо остра, с привкус на сяра. И на още нещо, отвратително сладникаво. Като смъртта.

Отвори очи.

Лежеше на пода с разперени ръце, с длани, обърнати към дъските. По тази причина веднага усети, че са лепкави. Какво беше станало?

Бе присъствал на априлската сбирка на Дружеството на датските антиквари, което се намираше само на няколко пресечки от неговата книжарница, в непосредствена близост до кипящия от живот парк „Тиволи“. Той обичаше да присъства на месечните срещи на антикварите. Няколко питиета, стари приятели, безкрайни разговори за книги. А на другия ден бе приел да се срещне с Касиопея Вит. Вчера му се бе обадила с предложението да се видят и той доста се бе изненадал. Не беше я чувал от Коледа, когато беше прекарала няколко дни в Копенхаген. И подчинявайки се на все още силните навици от предишната си професия, бе решил да хвърли едно око на необичайното място, което беше избрала за срещата — Музея на гръко-римското изкуство. Всъщност идеята не беше лоша, тъй като Касиопея рядко действаше импулсивно.

Адресът се бе оказал на брега на канала „Фредериксхолмс“. Вратата на абсолютно тъмната сграда беше леко открехната — нещо доста необичайно за врата на музей, която би трябвало да е заключена и със задействана аларма. Той бе слязъл от велосипеда. Най-малкото, което можеше да направи, беше да затвори вратата и да се обади в полицията.

Бе посегнал към топката на бравата и това беше последното, което помнеше.

Малоун се намираше във вътрешността на музея.

На слабата светлина, идваща от прозорците с матирани стъкла, той видя помещение, обзаведено в типичен датски стил: хармонично съчетание от стомана, дърво, стъкло и алуминий. Машинално вдигна ръка и опипа солидната подутина под дясното си слепоочие, която болезнено пулсираше.

Разтърси глава, за да прогони мъглата, и бавно се изправи.

Беше посещавал музея само веднъж, защото не остана впечатлен от експонатите. Те представляваха само една от многото частни колекции в Копенхаген, тематично подбрани в съответствие с вкусовете на собствениците си.

Малоун потърси опора в някаква стъклена витрина. Пръстите му отново докоснаха лепкавата субстанция с отвратителна миризма.

После забеляза, че ризата и панталоните му са влажни също като косата, лицето и ръцете. Целият беше прогизнал.

Запрепъва се към изхода и натисна бравата. Оказа се заключена и залостена с яко резе. Отвътре можеше да се отвори единствено с ключ.

Обърна се и огледа залата. Таванът беше висок поне десетина метра. Дървено стълбище с хромиран метален парапет чезнеше нагоре в мрака.

Той напипа електрическия ключ на стената. Нищо. Повлече се към близкото бюро и вдигна телефонната слушалка. Нямаше сигнал.

На горния етаж нещо щракна, заработи електромотор.

Опитът му като агент в Министерството на правосъдието го предупреждаваше да бъде предпазлив.

След кратко колебание той пое нагоре по стълбите.

Хромираният парапет беше лепкав, стъпалата — петнайсет на брой — също. Горе имаше още витрини от метал и стъкло, здраво завинтени за пода. Между тях като призраци изникнаха бюстове от мрамор и бронз. Вниманието му беше привлечено от движение на десетина метра навътре в залата. По пода се плъзгаше странен, светъл на цвят предмет, широк около шейсет сантиметра и със заоблени краища. Приличаше на автоматичните косачки за трева, които рекламираха по телевизията. Когато попаднеше на витрина или статуя, странната машина спираше, отдръпваше се и поемаше в друга посока. Пластмасовият, приличащ на хобот накрайник в горната й част периодично изхвърляше аерозолни струи.

Малоун предпазливо тръгна напред.

Сякаш усетила присъствието му, машината спря. Накрайникът бавно се извъртя към него и изхвърли поредната струя, която навлажни панталоните му.

Какво става, по дяволите?

Машината явно изгуби интерес към него, обърна се и изчезна в мрака, продължавайки да изхвърля във въздуха вонящи струи. Малоун надникна през парапета и почти веднага забеляза друга машина, близо до една от витрините.

Това не му хареса.

От вонята започваше да му се повдига, трябваше да се махне оттук.

После роботът утихна и той долови друг шум.

Преди две години в Атланта, още преди развода, напускането на държавната служба и внезапното решение да се премести в Копенхаген, той похарчи неколкостотин долара за модерен грил от неръждаема стомана. При натискането на червения бутон върху командния панел газта се запалваше. Малоун ясно си спомняше съскането на горящата газ при натискането на бутона — същото, което чуваше в момента.

Забеляза искрите в мига, в който подът пламна. Отначало в бледожълто, после в оранжево и накрая в бледосиньо. Дъските бързо се предадоха на алчните пламъци, които запълзяха нагоре по стените. Рязкото покачване на температурата принуди Малоун да вдигне ръце, за да защити очите си. Петнайсет секунди по-късно пламна таванът и горният етаж се превърна в огнен ад. Дюзите на автоматичната противопожарна система се включиха с остро изщракване.

Малоун бързо се спусна няколко стъпала по-надолу и зачака потушаването на огъня.

После изведнъж забеляза нещо странно.

Водата само усили пламъците.

Машината, която започна пожара, се разпадна на съставните си части. От корпуса й във всички посоки бликна огнена вълна.

Към тавана се издигна кълбо от пламъци, което сякаш се захрани от дюзите на противопожарната система. Въздухът се изпълни с пара, но това не беше дим, а някакъв химикал, от който главата му се замая.

Той хукна надолу, вземайки по две стъпала наведнъж. Зад гърба му се разнесе трясък на счупени стъкла, нещо тежко падна на пода и цялата сграда се разтърси.

Малоун се насочи към входната врата в мига, в който вторият робот оживя. Засуети се напред-назад, обливайки витрините с аерозолни струи.

Трябваше да се измъкне час по-скоро, но залостената врата се отваряше навътре. Беше от дебело дърво, окачена на метална рамка. Нямаше начин да я разбие. Пламъците плъзнаха надолу, поглъщайки стъпало след стъпало. Сякаш самият дявол идваше да го поздрави. Дори хромираният парапет се деформира от температурата.

Химическата мъгла и намаляването на кислорода затрудняваха дишането му. Някой със сигурност се беше обадил на пожарната, но тя едва ли щеше да му помогне. Особено ако някоя искра попаднеше върху подгизналите му дрехи.

Огънят погълна и последното стъпало.

От него го деляха само три-четири метра.

2

Венеция, Италия, неделя, 19 април, 0:15 ч.

Заковал тежък поглед в лицето на мъжа, Енрико Винченти попита:

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Мъжът от Флоренция не се впечатли от въпроса.

— Питам се как ти и хората ти успяхте да изфабрикувате всичко — небрежно отвърна той.

— Имам чувството, че доста ни подценяваш — любопитно го погледна Винченти.

— Аз имам приятели, дебелако — усмихна се с чувство на превъзходство флорентинецът. — Много приятели!

— Твоите приятели не ни интересуват — сухо го осведоми Винченти. — Става въпрос за предателството ти.

Флорентинецът се беше издокарал за случая: скъп костюм „Дзанети“, риза „Шарве“, вратовръзка „Прада“ и, естествено, задължителните обувки „Гучи“. Винченти беше наясно, че дрехите струваха повече, отколкото обикновените хора печелеха за цяла година.

— Виж какво — въздъхна флорентинецът. — Предлагам аз да си тръгна и да забравим всичко, каквото и да е то… А вие просто да си гледате другата работа.

Никой от деветимата мъже, седнали редом с Винченти, не отрони нито дума. Но той ги беше предупредил да очакват арогантно поведение. Членовете на Съвета бяха наели флорентинеца за важна задача в Централна Азия, но за жалост той беше започнал да работи за себе си. За щастие го бяха засекли навреме и бяха взели съответните мерки.

— Нима вярваш в подкрепата на партньорите си? — попита Винченти.

— Не се прави на наивен, дебелако — презрително го изгледа онзи. — Именно те поискаха това от мен.

Винченти отново преглътна обидния епитет.

— Но те казват друго — поклати глава той.

Въпросните партньори бяха членове на международен престъпен синдикат, които многократно бяха доказали своята лоялност към Съвета. Флорентинецът беше нает да помага, а Съветът умишлено бе пропуснал да забележи измамите на синдиката, за да отправи намек към човека, който в момента седеше пред тях. Което, разбира се, беше намек и към самия синдикат. И отговорът не закъсня. Задълженията бяха изплатени и Съветът си върна своя доста внушителен депозит. За разлика от флорентинеца членовете на синдиката прекрасно знаеха с кого си имат работа.

— Какво знаеш за нас? — зададе следващия си въпрос Винченти.

— Шайка богаташи, които обичат да се забавляват — сви рамене онзи.

Тази дързост развесели Винченти. Обяснението за нея бяха четиримата въоръжени мъже зад гърба на флорентинеца, които явно го караха да се чувства в безопасност. Присъствието им в залата беше едно от условията, които им беше поставил.

— Преди седемстотин години управлението на Венеция било поверено на десетчленен Съвет — започна със спокоен глас Винченти. — Това били улегнали мъже, чужди на всякакви страсти и изкушения. Основната им задача била сигурността на обществото и контролът над политическата опозиция. И те я изпълнявали, и то много добре. Векове наред. От името на държавата Венеция те изслушвали обвинения и доказателства, произнасяли присъди и извършвали екзекуции.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от уроци по история?

— Би трябвало да се вслушваш в тях — спокойно отвърна Винченти и скръсти ръце в скута си.

— Този мавзолей ме потиска. Твой ли е?

Дворецът действително не притежаваше уюта на постоянен дом, но в него бяха отсядали царе и императори, архиепископи и благородници. В една от спалните беше почивал дори Наполеон.

— Наш е — отговори с нескрита гордост Винченти.

— Нуждае се от освежаване — промърмори флорентинецът. — Приключихме ли?

— Не, бих искал да довърша обясненията си.

— Добре, давай — размаха ръце онзи. — Имам нужда от сън.

— Ние също сме десетчленен Съвет. И подобно на нашите предшественици разполагаме с инквизитори, които привеждат в изпълнение решенията ни. — Той направи лек жест към тримата мъже в далечния край на залата и те бавно се приближиха. — Властта ни е абсолютна както в миналото.

— Вие не сте правителството!

— Не сме. Ние сме нещо съвсем различно.

Флорентинецът все още не изглеждаше впечатлен.

— Дойдох тук посред нощ по заповед на моите партньори, а не защото съм уплашен. Доведох тези четиримата, за да ме защитават. Не мисля, че инквизиторите ти могат да ми наложат каквото и да било.

Винченти се надигна от стола.

— Мисля, че трябва да изясним един въпрос — рече той. — Ти беше нает за изпълнението на определена задача, но в хода на работата започна да търсиш лична изгода.

— Предлагам да забравим тази история! — изръмжа флорентинецът и бавно огледа присъстващите. — Освен ако не искате да напуснете помещението в сандъци!

Търпението на Винченти започна да се изчерпва. Той искрено ненавиждаше тази част от официалните си задължения. Направи незабележим жест и четиримата, които бяха дошли с флорентинеца, го сграбчиха.

Шокът бързо смени насмешливото изражение на лицето на флорентинеца.

Той беше обезоръжен. Трима от мъжете го хванаха здраво, а един „инквизитор“ пристъпи към него с ролка здраво тиксо и омота ръцете му зад гърба. После направи същото с краката му, а накрая залепи дебела лепенка и върху устата му. Тримата отстъпиха крачка назад и тежкото тяло на флорентинеца тупна върху килима.

— Този Съвет те обвинява в предателство спрямо нашата Лига! — тържествено обяви Винченти и леко кимна по посока на двойната врата. Тя се отвори и в залата беше вкаран ковчег от лакирано дърво с отворен капак. Осъзнал какво го чака, флорентинецът се облещи.

Винченти се наведе над него.

— Преди петстотин години държавните изменници били зазиждани в килии със стени от дърво и олово над Двореца на дожите, изложени на природните стихии. По тази причина ги наричали „ковчезите“. — Замълча за миг, за да подчертае значението на думите си, после добави: — Ужасни места, наистина. Никой не е излязъл жив оттам. Ти открадна нашите пари и се опита да спечелиш още пари с тях. — Той тъжно поклати глава. — Но не ти е било писано. Между другото, твоите партньори решиха, че именно ти си цената, която трябва да платят за примирието с нас.

Флорентинецът правеше отчаяни усилия да се освободи, от запечатаната му уста излиташе глухо мучене. Един „инквизитор“ изведе четиримата бодигардове от залата. Те си бяха свършили работата. Други двама вдигнаха отчаяно борещото се тяло и го хвърлиха в ковчега.

Надвесен над него, Винченти с лекота разчете онова, което искаха да кажат очите му. Той наистина беше измамил Съвета, но го беше направил по личната заповед на Винченти, а не на своите партньори. Именно Винченти бе променил задачата му, а флорентинецът се изправи пред Съвета едва след като получи обещанието, че няма от какво да се безпокои. „Малко шоу, нищо повече — беше му казал Винченти. — Идваш, изиграваш си ролята и след час си свободен.“

— Дебелак, а? — насмешливо подхвърли Винченти. — Arrivederci.

Капакът на ковчега шумно се затръшна.

3

Копенхаген

Малоун изненадано гледаше как огненото кълбо, спускащо се надолу, спира на няколко стъпала от пода, сякаш изведнъж изгубило охота да продължи. Изправен до един от прозорците, той се оглеждаше за нещо, с което би могъл да счупи дебелото стъкло. Видя само един-два стола, но те бяха твърде близо до пламъците. Вторият робот продължаваше да обикаля залата на приземния етаж, изхвърляйки аерозолни струи. Малоун се колебаеше. Помисли да съблече дрехите си, но косата и кожата му също бяха покрити със запалителната смес.

Силни удари по стъклото го накараха да подскочи. Обърна се и на сантиметри от себе си видя познато лице.

Касиопея Вит.

Какво правеше тук тази жена? Бързо се отърси от изненадата и изкрещя:

— Трябва да се измъкна оттук!

Тя посочи вратата, но той преплете пръсти, за да покаже, че е заключена.

Вит му направи знак да се отдръпне.

В същия момент изпод бръмчащия из залата робот започнаха да излитат искри. Малоун се втурна към него и го преобърна с добре премерен ритник. Пред очите му блеснаха малки колела, свързани с някакъв механизъм.

До слуха му достигна рязко изпукване, после още едно. Изтече почти цяла секунда, преди да осъзнае, че Касиопея стреля в прозореца.

В следващия миг забеляза нещо, което не беше успял да види до този момент. Върху витрините лежаха няколко пластмасови пакета, пълни с прозрачна течност.

Прозорецът се пръсна.

Той грабна един от столовете и го стовари от вътрешната страна на пробитото стъкло. Ударът беше толкова силен, че столът излетя на улицата сред водопад от счупени стъкла.

Роботът издаде странен звук, разклати се и зае нормално положение.

Искрите отново се появиха. По паркета плъзнаха синкави пламъчета, които миг по-късно се превърнаха в буен пожар. Пламъците светкавично се разпространиха в залата, напредвайки към него.

Малоун се засили и скочи през прозореца, приземявайки се на крака.

Касиопея стоеше на метър от тротоара.

Той беше усетил промяната в налягането още в мига, в който се пръсна прозорецът. Притежаваше достатъчно познания, за да прецени, че притокът на кислород бързо разпалва огъня. Влияние оказваше и промяната в атмосферното налягане.

Спомни си за пластмасовите пакети върху витрините, грабна Касиопея за ръка и бързо я повлече след себе си.

— Хей, какво правиш? — извика тя.

— Отиваме да поплуваме — задъхано отвърна той. Прескочиха тухления парапет в мига, в който от музея изригна огромно огнено кълбо.

4

Самарканд, Централноазиатска федерация, 5:45 ч.

Върховният министър Ирина Зовастина потупа коня и се приготви за играта. Обичаше да играе на разсъмване, когато тревата беше мокра от роса. Обичаше и прочутите с буйния си нрав фергански жребци, които още преди хиляда години били разменяни срещу китайска коприна. В конюшните й имаше над сто жребци, които използваше както за удоволствие, така и за политика.

— Готови ли са останалите ездачи? — обърна се към коняря тя.

— Да, госпожо министър. Чакат на игрището.

Беше обута с високи кожени ботуши, а върху дългия чапан беше облякла кожено яке. Късата й платиненоруса коса беше скрита под шапка от вълча кожа, изработена от животно, което лично беше убила.

— В такъв случай да вървим.

С този жребец беше печелила много бузкаши — древната игра, измислена от обитателите на степта, които се раждали и умирали на седлото. Любимата игра на Чингис хан. В онези години на жените било забранено дори да гледат, камо ли да играят, но тя беше променила правилата.

Усетил ръката й на шията си, тънкокракият жребец с широки гърди застина.

— Търпение, Буцефал — прошепна тя.

Беше го нарекла на коня, с който Александър Велики бе завладял Азия след многобройни кръвопролитни битки. Но конете за бузкаши бяха специални. Преди да излязат на затревения манеж, те се обучаваха с години, за да привикнат на хаотичната игра. Държаха ги на специална диета, която освен овес и ечемик включваше яйца и краве масло. А когато някой от тях наддадеше на килограми, биваше оседлаван и държан на слънце седмици наред — не само за да стопи излишните килограми, но и за да се приучи на търпение. После започваха изтощителните тренировки, включващи продължително галопиране в кръг. Агресивността се поощряваше, но с желязна ръка. Само по този начин кон и ездач се превръщаха в едно неразделно цяло.

— Готова ли сте? — попита конярят таджик, роден и израснал в планините на изток, който вече десет години се радваше на изключителната привилегия да я подготвя за играта.

— Мисля, че бронята е добра — кимна тя и се потупа по гърдите.

Якето с ивици мъхеста кожа беше плътно прилепнало към атлетичната й фигура, която не излъчваше нищо женско — също като кожените панталони. Ръцете и краката й бяха силни и стегнати от редовните физически упражнения и строгата диета. В чертите на широкото й лице имаше нещо монголско, което се подчертаваше от дълбоко разположените кафяви очи. Това беше наследство от семейството на майка й, чиито корени бяха някъде в далечния север. Годините на строга самодисциплина я бяха дарили с умението да слуша внимателно и да говори бавно. От цялата й фигура се излъчваше решителност и енергия.

Мнозина бяха убедени, че създаването на азиатска федерация е невъзможно, но тя им беше доказала обратното. След кратък период на относителна независимост бившите съветски републики Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Каракалпакстан и Туркменистан изчезнаха от политическата карта на света, заменени преди петнайсет години от Централноазиатската федерация. С територия от почти десет милиона квадратни километра и население от шейсет милиона души, новата държава съперничеше на Европа и Северна Америка не само по площ, но и по запаси от природни ресурси. Нейната реализирана мечта.

— Внимателно, госпожо министър — обади се конярят. — Те искат най-доброто от вас.

— В такъв случай ще трябва да играят на върха на възможностите си — усмихна се тя.

Говореха на руски, въпреки че официалните езици във Федерацията бяха дари, казахски, таджикски и киргизки. Като жест към многобройното славянско население руският език се използваше за „междуетническа комуникация“.

Вратите на конюшнята се отвориха и тя отправи поглед към равното поле с дължина около километър. В центъра му имаше плитка яма, около която се бяха струпали двайсет и тримата конници. В нея беше поставен боз — труп на коза без глава, крайници и вътрешни органи, натопен още от вчера в студена вода, за да издържи до играта.

В четирите края на игрището бяха забити високи пилони на черно-бели ивици.

Конярят й подаде камшика. Преди години тези камшици са били изработвани от тесни кожени ивици с оловни топчета накрая. Днес те вече не бяха толкова опасни, но все още се използваха не само за пришпорване на конете, а и като оръжие срещу останалите играчи. Нейният имаше красива дръжка от слонова кост.

Тя изпъна гръб и се намести на седлото.

Слънцето бавно изплува над горите на изток. За своя резиденция Зовастина бе избрала някогашния хански дворец, център на властта в региона до руската окупация в края на XIX век. Той се състоеше от трийсет помещения, богато обзаведени с узбекски мебели и ориенталски порцелан. На мястото на днешните конюшни се бе намирал харемът. Слава богу, тези дни принадлежаха на миналото.

Тя напълни дробовете си с чист въздух, наситен със свежия аромат на настъпващия ден.

— Приятна игра — обади се конярят.

Тя кимна и се приготви да навлезе на терена.

Но в главата й продължаваше да се върти един и същ въпрос.

Какво ставаше в Дания?

5

Изправен в сянката на сградата отвъд канала, Виктор Томас наблюдаваше пожара в Музея на гръко-римското изкуство. Обърна се към партньора си, но не каза нищо. Всичко беше ясно.

Проблеми.

Рафаел беше този, който нападна неканения гост и го завлече в музея. По нещастно стечение на обстоятелствата входната врата беше останала открехната, но от позицията си до парапета на вътрешното стълбище Виктор все пак успя да забележи сянката, която се промъкна през нея. Рафаел, който работеше на приземния етаж, реагира мигновено и зае позиция зад вратата. Би трябвало да изчака и да види какви са намеренията на непознатия, но вместо това той го удари по главата с някаква статуетка.

— Жената — промърмори Рафаел. — Чакаше отвън с пистолет. Не беше на добро.

Виктор беше съгласен с това заключение. Жената бе с дълга тъмна коса, в плътно прилепнало облекло. Беше се появила от близката уличка и бе заела позиция близо до канала, откъдето наблюдаваше пожара. А когато мъжът се появи на прозореца, беше пръснала стъклото с пистолета си.

Мъжът също беше проблем.

Русокос, висок и жилест, той беше разбил прозореца със стол, а после беше излетял през него с изненадваща лекота, сякаш го беше правил и преди. След което бе хванал жената за ръка и двамата бяха скочили в канала.

Пожарната бе пристигнала след минути. Двамата бяха излезли от водата и им бяха дали одеяла, за да се завият. Костенурките си бяха свършили работата. Рафаел ги беше кръстил така, защото притежаваха невероятната способност да падат на краката си. Слава богу, че от апаратурата нямаше да останат никакви следи. Роботите бяха изработени от леснозапалими материали, които щяха да се разтопят от огъня. Разбира се, всеки следовател щеше да стигне до заключението за умишлен палеж, но нямаше как да открие следи от способите на извършителите.

За съжаление мъжът бе оцелял.

— Той ще ни създаде ли проблеми? — попита Рафаел.

Виктор мълчаливо гледаше как пожарникарите се борят с пламъците. Мъжът и жената седяха на парапета, увити в одеяла.

По всичко личеше, че се познават, което беше още един повод за тревога.

Затова той отговори на Рафаел по единствения възможен начин.

— Без съмнение.

Малоун постепенно възвърна самообладанието си. До него Касиопея трепереше, увита в одеяло. От старата сграда на музея останаха само назъбените външни стени, без следа от съхраняваното между тях. Пожарникарите продължаваха да ги обливат с вода, стремейки се да ограничат пораженията. До този момент никоя от съседните сгради не беше засегната от пожара.

Нощният въздух тежеше от миризмата на сажди, в която се промъкваше и сладникаво горчивият аромат, който Малоун беше усетил вътре. Гъстите кълба черен дим се издигаха право нагоре, скривайки звездите на небето. Към тях за втори път се приближи началникът на противопожарния екип — здравеняк, облечен в яркожълта униформа. Представител на градската полиция вече беше взел показанията им.

— Прав бяхте за пръскачките — каза на датски пожарникарят. — Водата от маркучите ни само разпали огъня.

— Как все пак успяхте да го потушите? — попита Малоун.

— След като цистерните се опразниха, вкарахме помпите направо в канала — поясни шефът на пожарникарите.

— Солена вода? — вдигна вежди Малоун. Всички канали на Копенхаген имаха връзка с морето.

— Да, свърши ни добра работа — кимна шефът.

— Открихте ли нещо в сградата? — пожела да узнае Малоун.

— Ако имате предвид машинките, за които споменахте пред полицията, не. Но вътре беше толкова горещо, че дори мраморните статуи бяха разтопени. — Шефът плъзна ръка по мократа си коса и добави: — Очевидно става въпрос за силно запалителна течност. Ще ни трябват дрехите ви. Те вероятно са единствената ни възможност да открием химическия й състав.

— Май няма да стане — поклати глава Малоун. — Аз също се топнах в солената вода.

— Имате право — въздъхна шефът. — Това вероятно никак няма да се хареса на следствения екип.

Малоун го изчака да се отдалечи, обърна се към Касиопея и започна разпита.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Трябваше да се появиш тук едва утре сутринта — неопределено отвърна тя.

— Това не е отговор.

Мократа коса падаше на сплъстени кичури върху раменете й, оформяйки неравна рамка около привлекателното й лице. Тя беше мюсюлманка от испански произход, с постоянно местожителство в Южна Франция. Умна, богата и самоуверена млада жена, инженер и историк. Но появата й в Копенхаген ден по-рано от предвиденото със сигурност означаваше нещо. На всичкото отгоре беше дошла въоръжена и облечена като за бой: с тъмни кожени панталони и плътно прилепнало яке. Дали щеше да съдейства, или щеше да създава трудности? — запита се Малоун.

— Имаш късмет, че се появих навреме, за да ти спася задника — отбеляза Касиопея.

Той не успя да определи дали говореше сериозно, или просто искаше да го подразни.

— А как разбра, че задникът ми се нуждае от спасяване?

— Дълга история, Котън.

— Разполагам с цялото време на света, тъй като съм пенсионер — настоя той.

— Но аз не съм.

Доловил горчивината в гласа й, той внимателно я погледна.

— Ти си знаела, че музеят ще изгори, нали?

— Дори го исках — отвърна тя, насочила поглед отвъд канала.

— Ще ми обясниш ли?

Касиопея дълго мълча, потънала в мислите си.

— Бях тук още преди да се появиш — въздъхна най-сетне тя. — Видях двамата мъже, които проникнаха в музея, видях и как те нападнаха. Но нямаше как да ги последвам… Заради теб.

— Кои са те?

— Онези, които монтираха роботите.

Беше присъствала на показанията му пред полицията, но Малоун през цялото време имаше чувството, че историята й е известна.

— Хайде без глупости, а? — мрачно каза той. — Имам право да знам какво става, тъй като за малко не умрях заради твоите конспирации!

— Трябва да избягваш отворените врати, особено нощем.

— Човек трудно забравя старите си навици — сви рамене той. — Хайде, казвай какво става!

— Ти видя пламъците и усети топлината. Нещо не ти ли се стори странно?

Малоун си спомни как пламъците изведнъж спряха на няколко стъпала от пода, сякаш чакаха покана да продължат.

— Много неща ми се сториха странни — призна той.

— През седми век мюсюлманската флота обкръжила Константинопол. Многобройна и добре въоръжена, тя не би трябвало да има проблеми при завземането на града. Но византийците й подготвили изненада — течен огън, наричан още „див огън“. Благодарение на него цялата флота на завоевателите била унищожена. — Касиопея продължаваше да гледа встрани. — Това оръжие оцеляло в различни форми от времето на кръстоносните походи, а по-късно получило названието „гръцки огън“. Оригиналната му формула била абсолютно секретна, пазена лично от всеки византийски император. Те я съхранявали толкова добре, че след окончателното разпадане на империята тя била изгубена. — Младата жена замълча за момент, въздъхна и добави: — Но вече е намерена…

— Искаш да кажеш, че видях гръцки огън?

— Да, но леко модифициран. Този вид не обича солената вода.

— Но защо не го каза на пожарникарите?

— Защото не искам да отговарям на излишни въпроси.

Но Малоун искаше да получи отговор на всички свои въпроси.

— Защо остави музея да изгори? — попита той. — В него нямаше особено ценни неща.

Погледът му отново обиколи изпепелените руини и се спря на овъглените останки от велосипеда му. Касиопея продължаваше да избягва погледа му. За пръв път, откакто я познаваше, в поведението й се долавяха нервност, отпадналост и страх. Тя беше твърда и енергична жена, но в момента изглеждаше силно обезпокоена.

Една кола спря пред предпазните бариери в далечния край на улицата. Малоун веднага позна скъпата английска лимузина и прегърбената фигура на човека, който слезе от задната врата.

Хенрик Торвалдсен.

— Той иска да говори с нас — изправи се Касиопея.

— А откъде знае, че сме тук?

— Нещо става, Котън.

6

Венеция, 2:30 ч.

Винченти беше доволен, че е предотвратил нещастието, което можеше да настъпи заради флорентинеца. Беше допуснал грешка. Времето беше малко и той играеше опасна игра, но съдбата явно му беше дала още един шанс.

— Спокойно ли е положението в Централна Азия? — попита един от членовете на Съвета. — Успяхме ли да спрем започнатото от онзи глупак?

Членовете на Съвета бяха останали в залата и след изнасянето на ковчега, в който се блъскаше нещастният флорентинец. Впрочем той вероятно не се измъчваше повече, защото един куршум в главата би трябвало вече да е прекратил мъките му.

— Всичко е наред — отвърна Винченти. — Лично оправих нещата, въпреки че върховният министър Зовастина обича да превръща всичко в зрелища.

— Не бива да се доверяваме на тази жена! — намеси се друг член на Съвета.

Винченти остана леко изненадан от страстта, с която бяха изречени тези думи, но се съгласи с тях, въпреки че Зовастина беше техен съюзник.

— Тираните винаги са проблем — кимна той, стана от мястото си и пристъпи към картата на стената. — Но трябва да признаем, че тази жена постигна много. Тя успя да обедини шест корумпирани азиатски държави във федерация, която има шансове да успее. — Той махна към стената и добави: — На практика тя промени картата на света…

— Но как го постигна? — дойде следващият въпрос. — Положително не с дипломация.

Винченти прекрасно знаеше официалното становище на цивилизованите страни. След разпадането на Съветския съюз бившите републики от Централна Азия преминаха през граждански войни и разруха в борбата си за независимост, но след като я постигнаха, имаха сериозни проблеми с нея. Така нареченото Общество на независимите държави, което наследи Съветския съюз, си остана на книга. В азиатските републики на бившата империя цареше корупция и некомпетентност. Ирина Зовастина бе оглавила местните реформи още при управлението на Горбачов, борейки се за перестройка и гласност и за съдебно преследване на много корумпирани държавни чиновници. Впоследствие обаче тя поведе борбата срещу Русия, напомняйки на поданиците си вековната колониална политика на „големия брат“ и замърсяването на природата, благодарение на което хиляди азиатци бяха намерили смъртта си. В крайна сметка Зовастина беше тази, благодарение на която Националното събрание на Казахстан обяви страната за независима република.

Една година по-късно беше избрана за върховен министър.

Западът я приветства като реформатор в регион, който никога досега не се беше реформирал. След което, преди петнайсет години, тя смая света със създаването на Централноазиатската федерация.

Шест нации се бяха обединили в една обща държава.

Но въпреки всичко колегата на Винченти беше прав. Това не беше чудо, а по-скоро манипулация.

— Постигна го със сила — честно отговори той.

— И с успешното отстраняване на политическите си противници.

— Това е един от начините да се спечели властта — поклати глава Винченти. — Не можем да я обвиняваме, защото и ние правим същото. — Обърна се към друг член на Съвета и попита: — Средствата са на мястото си, нали?

— Три милиарда и шестстотин милиона, разпръснати в различни банки по света — обясни ковчежникът. — С възможност да бъдат директно преведени в Самарканд.

— Предполагам, че нашите членове са готови.

— Новият приток на инвестиции ще потече всеки момент. Повечето членове планират мащабни проекти. Досега се съобразяваха с нашите директиви и проявяваха предпазливост.

Времето беше малко. По подобие на древния Съвет половината от членовете на сегашния подлежаха на ротация. Уставът на организацията гласеше, че петима членове на Съвета трябва да бъдат подменяни на всеки две години. Мандатът на Винченти изтичаше след по-малко от месец.

Това беше благословия, но и проблем.

Преди шестстотин години Венеция била олигархична република, управлявана от търговците посредством сложна политическа система, за да се предотврати тиранията. Интригите на различните фракции били блокирани чрез доста рисковани процедури. Никой не разполагал с абсолютна власт. Решенията се вземали групово, след дълги дебати.

Но хората винаги намирали изход.

Винченти — също.

Трийсет дни.

Предостатъчно време.

— А какво ще стане с върховния министър Зовастина? — попита един от членовете на Съвета. — Ще оцелее ли?

— Може би това ще бъде главна тема на предстоящия разговор — отвърна Винченти.

7

Самарканд, Централноазиатска федерация, 6:20 ч.

Зовастина пришпори коня. Останалите състезатели вдигнаха камшиците си. Изпод копитата полетя рядка кал. Захапала камшика, тя хвана юздите с две ръце. Все още никой не се приближаваше до трупа на козата.

— Хайде, Буцефал, покажи им! — прошепна тя в ухото на коня, дръпна юздите и животното се стрелна надясно.

Правилата на играта бяха прости. Грабваш трупа, наречен боз, от ямата, яздиш с него до някой от пилоните в края на игрището, заобикаляш го и се връщаш към центъра. Целта бе да пуснеш трупа в „кръга на справедливостта“, очертан с вар върху тревата. Изглеждаше лесно, но проблемът бяха останалите играчи, наречени чопенос, които правеха всичко възможно да ти отнемат боз.

Поканата за бузкаши с нея беше голяма чест и тя внимателно избираше участниците. Днес противниците бяха предимно хора от личната й охрана, плюс деветима гости, попълващи бройката на двата отбора от по дванайсет души.

Тя беше единствената жена между тях.

И това й харесваше.

Усетил какво се иска от него, Буцефал се насочи към плитката яма с трупа на козата. Конят на един от противниците силно се блъсна в десния му хълбок. Зовастина извади камшика от устата си и шибна ездача през лицето. Той блокира удара и продължи атаката, а към него се присъединиха още трима.

Двама нейни съотборници й се притекоха на помощ, за да отблъснат атаката на противника.

Вихър от конници и ездачи се завъртя около боз.

Съотборниците й бяха предварително предупредени, че тя трябва да стигне първа до пилона, и правеха всичко необходимо да й разчистят пътя.

Към тях се насочи четвърти играч от противниковия отбор.

Светът се завъртя пред очите й, когато я заобиколиха всичките двайсет и четирима играчи. Камшикът на мъжа срещу нея изплющя върху гърдите й, но дебелото кожено яке смекчи удара. Посегателството над върховния министър се наказваше със смърт, но този закон не действаше по време на бузкаши. Зовастина предпочиташе истинските противници.

Един от ездачите падна от седлото и се просна на тревата.

Никой не спря да му помогне, защото беше забранено.

Счупените крайници и тежките наранявания бяха нещо обикновено. За две години на игрището бяха загинали петима души. Бузкаши винаги беше свързана със смъртта. Дори в Наказателния кодекс на Федерацията имаше специален член, оправдаващ убийството по време на игра.

Зовастина заобиколи плитката яма и нанесе силен удар с камшика си върху ръката на противниковия играч, който посягаше към боз. После рязко дръпна юздата и Буцефал направи остър завой. В следващия миг тя го пришпори към ямата, изпреварвайки близките си противници.

Още двама ездачи се стовариха на земята.

Зовастина дишаше тежко. В устата й попаднаха парченца кал и стръкчета трева. Тя ги изплю и с наслада вдъхна острата миризма на конска пот. После отново захапа камшика. Едната й ръка се вкопчи в седлото, а другата се протегна към козата. Кръвта още капеше от мястото на отсечената глава. Ездачката преметна трупа през седлото и заби шпорите си в корема на жребеца, принуждавайки го да направи остър ляв завой.

Правилата, които важаха от този момент нататък, бяха само три: никакво завързване на трупа, никакви удари през ръцете на човека, който го държеше, никакво препъване на конете.

Беше време да се насочи към пилона.

Тя пришпори Буцефал.

Противникът приближаваше.

Нейният отбор се впусна в галоп, за да я защити.

Трупът тежеше най-малко трийсет килограма, но не беше проблем за здравите й ръце. Кръвта продължаваше да мокри дланите и ръкавите й.

Силен удар в гърба я накара да се обърне.

Зад нея бяха двама ездачи от противниковия отбор, следвани на близко разстояние от останалите.

Копитата удряха земята с гръмотевичен тътен, примесен с възбудено цвилене. Нейните чопенос бързо се приближаваха. Започна размяна на удари. Тя стискаше боз толкова здраво, че ръцете я заболяха.

До шарения пилон оставаха петдесетина метра.

Превърнатата в игрище поляна започваше непосредствено от летния дворец и свършваше в гъстата гора на отсрещния склон. Комплексът беше построен за отдих и почивка на бившите съветски ръководители, което обясняваше оцеляването му. Зовастина беше променила доста неща, но благоразумно запази част от удобствата, предназначени за съветските окупатори.

Битката ставаше все по-ожесточена, в нея участваха почти всички играчи от двата отбора. Свистяха камшици. Ечаха викове на болка. Разменяха се ругатни.

Зовастина успяваше да запази малка преднина, но скоро щеше да бъде принудена да намали скоростта, за да заобиколи пилона и да тръгне обратно към „кръга на справедливостта“. Нейните хора я охраняваха сравнително добре, но оттук нататък правилата позволяваха на всеки да й открадне боз и да се насочи към финала. Тя реши да прибегне до заблуждаваща маневра и насочи жребеца наляво.

Игрището нямаше граници. Всеки от участниците можеше да поеме накъдето му хрумне. Зовастина галопираше в лека дъга, а основната група й пресече пътя отляво, тласкайки я към дърветата в края на периметъра. Тя неведнъж беше маневрирала между преследвачите и почти винаги беше успявала, но сега избра друг маршрут.

Преди някой да може да реагира, жребецът й свърна наляво и се понесе по диагонал през затревения терен, принуждавайки противника да намали темпото. Мигът колебание й позволи да изскочи напред и да заобиколи пилона. Останалите я последваха. Зовастина насочи вниманието си напред.

На петдесетина метра от нея чакаше як ездач с гъста брада и сурово изражение на лицето. Седеше изправен на седлото и внимателно следеше движенията й. Ръката му се плъзна под кожената наметка и се появи отново, стиснала пистолет.

— Да му покажем, че не се страхуваме, Буцефал! — напрегнато прошепна Зовастина.

Жребецът се стрелна напред.

Мъжът с пистолета не помръдна. Зовастина втренчено го изгледа. Никой не беше в състояние да я спре.

Пистолетът бавно се вдигна. Екна изстрел, повторен многократно от ехото.

Мъжът с пистолета се люшна от седлото и рухна на влажната земя. Уплашен от изстрела, конят му се понесе в кариер към далечната линия на дърветата. Тежките копита на Буцефал стъпкаха още топлия труп, помитайки го след себе си.

Зовастина продължи в галоп към „кръга на справедливостта“, обиколи го и хвърли козия труп върху влажната трева. После дръпна юздите и жребецът се закова на място.

Останалите играчи се бяха струпали около мъртвия мъж. Стрелбата по състезателите беше против правилата на играта. Но разигралата се сцена очевидно не беше част от играта. Или беше, но от една по-различна игра. С други участници и други правила. Игра, която участниците в днешното състезание нито разбираха, нито одобряваха.

Зовастина отпусна юздата, изправи се на седлото и погледна към покрива на двореца. Снайперистът размаха пушката си. Тя му отвърна с рязко дръпване на юздата, принуждавайки Буцефал да се изправи на задните крака. Конят изцвили сякаш за да покаже възхищението си от точния изстрел.

8

Копенхаген, 3:10 ч.

Касиопея последва Малоун и Хенрик Торвалдсен в книжарницата. Беше уморена. Очакваше нощта да бъде тежка, но напрежението през последните месеци и особено през последните седмици явно си казваше думата. Краят на изпитанието обаче не се виждаше.

Малоун запали осветлението.

Бяха й разказали за инцидента миналата есен, когато бившата съпруга на Малоун се беше появила, както и за пожара в книжарницата. Но сега видя, че реставраторите бяха свършили наистина забележителна работа и вътрешността бе възвърнала старинния си вид.

— Поздравления за майсторството — подхвърли тя.

— Исках да изглежда както преди — кимна Торвалдсен. — В тази сграда има твърде много история, за да позволим да бъде разрушена от някакви фанатици.

— Искаш ли да свалиш мокрите дрехи? — попита я Малоун.

— Няма ли първо да изпратим Хенрик? — вдигна вежди тя.

— Чувам, че обичал да гледа — ухили се Малоун.

— Звучи интересно, но тази вечер нямам настроение — влезе в тон Торвалдсен.

На Касиопея също не й беше до забавления.

— И така съм си добре — отвърна тя. — Кожата съхне бързо. Това е една от причините да я използвам за работно облекло.

— А каква работа трябваше да свършиш тази вечер?

— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш? Нали непрекъснато повтаряш, че си продавач на антикварни книги, а не оперативен агент? Че отдавна си се оттеглил и други подобни глупости?

— Ти ми изпрати имейл с покана за среща пред музея утре сутринта. Но от това, което ми каза по време на пожара, разбрах, че утре там нямаше да има никакъв музей.

— Ето защо ти определих среща там — отвърна тя и седна на едно от креслата. — Кажи му, Хенрик.

Малоун й харесваше. Беше умен, самоуверен и хубав. Забеляза го още при първата им среща във Франция миналата година. На всичкото отгоре беше невероятен юрист, който в продължение на дванайсет години беше работил в специалния отдел, наречен проект „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Преди две години той беше напуснал държавната служба, за да купи книжарницата на Торвалдсен в Копенхаген. Беше прям и понякога груб, също като нея. Но тя харесваше одухотвореното му лице, закачливите пламъчета в яркозелените му очи, пепеляворусата му коса и спортната фигура. Знаеше, че е някъде около четирийсет и пет, но се виждаше, че все още е в разцвета на силите си, вероятно благодарение на силното му младежко излъчване.

И му завиждаше.

Времето. За нея то изтичаше твърде бързо.

— Котън — започна Торвалдсен. — През последните три месеца на различни места в Европа пламнаха пожари. Започнаха във Франция, а после в Испания, Белгия и Швейцария. Подобни на този, на който току-що станахме свидетели. Полицията на споменатите държави установи умисъл, но не и връзка между отделните пожари. Две от сградите изгоряха до основи. Те се намираха извън големите градове и никой не им обърна внимание. Всичките четири пожара избухнаха в необитавани частни резиденции. Днешният е първият в обществена сграда.

— Каква е връзката между тях? — попита Малоун.

— Знаем какво търсят — обади се Касиопея. — Слонски медальони.

— И аз си помислих същото, знаеш ли? — поклати глава Малоун. — Пет умишлени пожара, всичките в Европа. Сигурно са заради слонските медальони.

— Те са истински — отбеляза тя.

— Приятно ми е да го чуя — иронично се усмихна той. — Но какво, по дяволите, представлява слонският медальон?

— Преди две хиляди и триста години, след като покорил Мала Азия и Персия, Александър Велики обърнал взор към Индия — започна Торвалдсен. — Но голяма част от армията му дезертирала още преди да бил завладял някакви територии там. Той водил няколко битки в Индия и за пръв път в живота си се изправил срещу бойни слонове. Огромните животни разбили бойните редици на македонците, предизвиквайки смут и объркване. Воините на Александър изпитвали ужас от тях. Медальоните били изсечени по-късно, за да отбележат събитието. Върху тях е изобразен Александър в бой със слоновете.

— На практика медальоните били изсечени след смъртта на Александър — добави Касиопея. — Никой не знае колко са били, но днес в света е известно наличието на осем екземпляра. Четири от тях вече са откраднати — един тази нощ, два са в частни колекции и още един, който е изложен в Музея на културната история в Самарканд.

— Столицата на Централноазиатската федерация? — вдигна вежди Малоун. — Част от територията на тази страна е била завладяна от Александър Велики.

Торвалдсен се отпусна в едно от креслата. Превитият гръбнак изтласкваше брадичката му напред и тя, месеста и неестествено голяма, почти лягаше върху кльощавите гърди. Касиопея забеляза, че старият й приятел е изтощен. Беше облечен в обичайния широк пуловер и торбести кадифени панталони — облекло, което прикриваше недъга му. Тя съжаляваше, че го замеси, но това стана по изричното му настояване. Той беше верен приятел. Сега й предстоеше да провери дали и Малоун е такъв.

— Какво знаеш за смъртта на Александър Велики?

— Чел съм някои неща. Много митология, смесена с противоречиви факти.

— Фотографската ти памет в действие, а?

— Тя ми е по рождение — сви рамене той.

— Случилото се през юни на 323 година преди Христа променя хода на човешката история — усмихна се тя.

— Хайде, разкажи му — размаха ръце Торвалдсен. — Той трябва да знае.

И Касиопея се подчини.

— Спорът за последните му думи не е приключил и до днес — добави Касиопея.

— Но защо е толкова важен? — попита Малоун.

— Заради това, което Александър е оставил след себе си — поясни Торвалдсен. — Едно царство без законен наследник.

— И то има нещо общо със слонските медальони? — вдигна вежди Малоун.

— Котън, преди шест месеца купих музея, който изгоря тази нощ. Направих го с ясното съзнание, че той ще бъде унищожен. И двамата с Касиопея чакахме това да се случи.

— Трябва да сме крачка преди онези, които търсят медальоните — добави тя.

— Но по всичко личи, че те са получили каквото искат.

Торвалдсен хвърли кос поглед към младата жена, после се извърна към Малоун.

— Не съвсем — промърмори той.

9

Виктор се отпусна едва след като вратата на хотелската стая беше затворена и заключена. Намираха се в Нихавн — оживено туристическо градче срещу Копенхаген, пълно с шумни крайбрежни кръчми. Той седна зад бюрото и включи настолната лампа, а Рафаел зае позиция до прозореца, който гледаше към улицата четири етажа по-долу.

Най-накрая беше сложил ръка на петия медальон. Първите четири бяха голямо разочарование. Единият беше фалшив, а останалите три — в крайно лошо състояние. Преди шест месеца почти не беше чувал за слонските медальони. Днес вече се смяташе за един от експертите по въпроса.

— Всичко е наред — увери той Рафаел. — Успокой се. Никой не ни проследи.

— Предпочитам да бъда нащрек.

— Добре — съгласи се Виктор, давайки си сметка, че Рафаел иска да се реваншира за прекалено емоционалната си реакция в музея.

— Той трябваше да умре.

— Така стана по-добре. Сега поне знаем срещу какво сме изправени.

Виктор дръпна ципа на коженото куфарче. На бюрото се появиха стереомикроскоп и малка електронна везна.

Извади монетата, която бяха открили в една от музейните витрини, педантично описана като „Слонски медальон (Александър Велики) — декадрахма, изсечена около II век преди Христа“.

Първата му работа беше да измери ширината й. Трийсет и пет милиметра. Горе-долу в очакваните граници. После я сложи на електронната везна. Четирийсет грама и седемдесет и четири милиграма. Теглото също отговаряше.

Взе лупата и се зае да изследва образа, изсечен върху монетата. Воин в царски доспехи, шлем с пера, нагръдник, защитна яка и разтворен плащ, стигащ до коленете.

Остана доволен от видяното. На всички фалшификати плащът се спускаше до глезените на фигурата. Търговията с фалшиви гръцки монети беше процъфтявала през вековете благодарение на плеяда сръчни занаятчии, които отлично знаеха как да заблудят скептиците и алчните колекционери.

За щастие той не принадлежеше нито към едните, нито към другите.

Първият слонски медальон се бе появил през 1887 г., когато неизвестно лице го бе дарило на Британския музей. Произходът му бил някъде в Централна Азия. Вторият бе открит през 1926 г. на територията на Иран. Трети се бе появил през 1959-а, четвърти — през 1964-та. После, при разкопки в околностите на Вавилон през 1973 г., бяха открити още четири. И това бе всичко. Осемте ценни монети обикаляха музеите и частните колекции. Всъщност на фона на богатото византийско наследство и хилядите различни монети от този период те не бяха с особено висока стойност, но въпреки това бяха ценени от колекционерите.

Виктор се наведе над монетата и продължи да я разглежда.

В лявата си ръка младоликият и гладко избръснат воин стискаше копие с връх във формата на лист, а в дясната държеше мълния. Над него летеше Нике — крилатата богиня на победата. Вляво от фигурата личеше интересен монограм, явно поставен там от човека, изковал монетата.

Виктор не можеше да определи дали върху него са изписани буквите ВА или ВАВ, нямаше представа и какво означават те. Но всички истински медальони трябваше да имат този знак. Нещата изглеждаха наред. Нищо добавено, нищо липсващо.

Той внимателно обърна монетата. Ръбовете бяха неравни, оловносивата патина беше равномерно изтъркана и гладка, сякаш от дълъг контакт с течаща вода. Деликатните гравюри от двете страни бяха износени от годините. Всъщност оцеляването им през вековете си беше истинско чудо.

— Спокойно ли е навън? — попита той Рафаел, който продължаваше да стои до прозореца.

— Не се подигравай! — намусено отвърна онзи.

— Наистина искам да знам — вдигна глава Виктор.

— Защо ли не ти вярвам?

В гласа му се долавяше примирение.

— Ти видя, че някой се насочва към вратата на музея и просто реагира — успокои го Виктор.

— Беше глупаво от моя страна. Убийството винаги привлича внимание.

— Нямаше да открият труп, престани да се вълнуваш. Освен това аз одобрих идеята да го оставим там.

Виктор замълча и насочи вниманието си към медальона. На обратната страна отново беше изобразен воин, който, макар и в същото снаряжение, този път беше яхнал кон. Той нападаше отстъпващ слон, възседнат от двама души. Единият размахваше копие, а другият се опитваше да извади копието, което конникът бе забил в гърдите му. Нумизматиците бяха единодушни, че царственият боец от двете страни на монетата е Александър Велики, а медальоните са изсечени в памет на битката му с бойните слонове. Но истинският тест за автентичност щеше да бъде извършен с помощта на микроскопа.

Виктор включи осветлението на уреда и плъзна декадрахмата на поставката под окулярите.

Истинските монети притежаваха обща особеност. Микроскопичните букви върху гравюрата бяха нанесени под лупа, с помощта на миниатюрно длето, потопено в боя. Експертите бяха на мнение, че те са нещо като еквивалент на водните знаци върху съвременните банкноти, може би доказателство за автентичността на монетата. В онези времена почти никой не използвал увеличителни стъкла или лупи, следователно маркировката оставала незабележима. Буквите били открити едва след появата на първия медальон в близкото минало. А от четирите, които бяха откраднали напоследък, само една притежаваше тази особеност. Ако тази монета бе истинска, в гънките на плаща трябваше да бъдат изписани две гръцки букви: ZH.

Виктор настрои микроскопа на фокус и се наведе над окулярите. Пред очите му изплува някакъв надпис. Но той не съдържаше букви, а цифри.

Отдръпна се назад и вдигна глава. Рафаел внимателно го наблюдаваше.

— Какво има? — попита той.

Загадката ставаше все по-сложна. Съвсем доскоро беше използвал телефона в хотелската стая, за да проведе няколко разговора. Очите му се насочиха към дисплея в основата му. Върху него бяха записани четири номера, два от които започваха с трийсет и шест.

Те се отличаваха от тези, които току-що беше видял под микроскопа. Но той веднага разбра какво представляваха цифрите, изписани върху уж древната монета: обикновен телефонен номер в Дания.

10

Венеция, 6:30 ч.

Винченти се оглеждаше внимателно в голямото стенно огледало, докато камериерът приглаждаше сакото на „Гучи“ върху широките му рамене. Прашинките от фината тъмна вълна вече бяха отстранени с помощта на специална четка от камилски косми. Той намести възела на вратовръзката си, пое тъмночервената копринена кърпичка от ръцете на камериера и старателно я нагласи в горното джобче на сакото си.

Костюмът стоеше изненадващо добре на едрата му фигура. Наетият срещу тлъст хонорар дизайнер от Милано беше на мнение, че убитите тонове не само излъчват авторитет, но и отклоняват вниманието от необичайния външен вид. Нещо, което съвсем не беше лесно. Всичко у Винченти беше голямо: увисналите бузи, набръчканото чело, масивният нос. Но той обичаше нездравословната храна и възприемаше диетите като грях.

Подчинявайки се на едва доловимия му знак, камериерът побърза да донесе обувките от мека кожа на „Лоренцо Банфи“. Винченти се огледа за последен път, после сведе поглед към часовника си.

— Тя се обади, докато бяхте под душа, сър — почтително каза камериерът.

— По специалния телефон?

Човекът кимна.

— Остави ли някакъв номер?

Камериерът измъкна смачкано листче от джоба си. Винченти беше успял да дремне — както преди, така и след заседанието на Съвета. За разлика от диетата сънят не беше загуба на време. Даваше си сметка, че го чакат, и не обичаше да закъснява, но реши да се обади от телефона в спалнята. Използването на мобилния телефон беше равносилно на реклама по телевизията.

Камериерът безшумно излезе. Винченти вдигна слушалката до леглото и набра няколко цифри. Насреща вдигнаха след три къси сигнала, характерни за международните разговори.

— Ало?

Женският глас беше бодър и свеж.

— Виждам, че все още си сред живите, госпожо върховен министър.

— Благодарение на точната информация, която получих от теб.

— Не бих те занимавал с фантасмагории.

— Все още не си ми обяснил как разбра, че днес ще направят опит да ме убият.

Още преди три дни Винченти беше запознал Зовастина с плановете на флорентинеца.

— Лигата се грижи за своите членове — покровителствено рече той. — А ти си сред най-важните от тях.

— Ама и теб си те бива, Енрико — засмя се Зовастина.

— Победи ли на бузкаши?

— Че как иначе! Две попадения в кръга. Стъпканото тяло на убиеца остана на терена, за радост на птиците и бездомните псета.

Винченти неволно сбърчи нос. Това им е проблемът на азиатците. Отчаяно се стремят към XXI век, но културата им си остава в средновековието. Лигата трябва да положи максимални усилия, за да промени този манталитет, макар че месоядното трудно може да се превърне в тревопасно.

— Чел ли си „Илиада“? — попита Зовастина.

Той моментално усети, че трябва да се нагоди към настроението й.

— Да.

Прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици.

— Май сериозно се идентифицираш с Ахил! — ухили се той.

— Той е достоен за възхищение.

— Не е ли бил прекалено горд?

— Да, но винаги е бил боец — отвърна Зовастина и с променен тон попита: — Какво става с твоя предател, Енрико? Да смятам ли, че проблемът е решен?

— Флорентинецът ще се радва на прекрасно погребение, което ще се състои на север оттук, в района на езерата. Ние ще изпратим венец. — Реши да провери настроението й и вече сериозно каза: — Трябва да поговорим.

— Вероятно за цената, която трябва да платя, че ми спаси живота?

— Не, просто за изпълнението на твоите ангажименти по сделката, които отдавна сме уточнили.

— След няколко дни ще бъда готова за среща със Съвета. Но преди това трябва да разреша някои неотложни проблеми.

— Имах предвид лична среща между нас двамата.

— Че как не — засмя се тя. — Аз също искам да се видим. Но в момента наистина имам важна работа.

— Мандатът ми в Съвета скоро изтича. Предстои ти да общуваш с други хора, които може би няма да са толкова сговорчиви.

— Сговорчиви! — засмя се тя. — Това ми харесва. Обичам да контактувам с теб, Енрико. Ние двамата се разбираме прекрасно.

— Трябва да поговорим.

— Скоро и това ще стане. Но първо трябва да се заемеш с проблема, за който говорихме: американците.

Той прекрасно знаеше това.

— Не се безпокой, още днес ще се заема.

11

Копенхаген

— Какво означава „не съвсем“? — попита Малоун.

— Успях да се сдобия с фалшив слонски медальон — поясни Торвалдсен. — Не беше много трудно, защото на пазара има доста такива.

— А защо го направи?

— Защото тези медальони са важни, Котън — намеси се Касиопея.

— Добре че ми каза — троснато отвърна Малоун. — Не чух защо е било нужно това!

— Знаеш ли какво се е случило с Александър Велики след смъртта му? — попита Торвалдсен. — По-точно с тялото му?

— Чел съм нещичко.

— Но едва ли знаеш онова, което знаем ние — каза Касиопея, изправена до библиотеката. — Миналата есен ми се обади приятел, който работи в Музея за антично изкуство на Самарканд. Открил древен ръкопис и решил, че ще проявя интерес.

— Колко древен?

— Първи-втори век след Христа. Знаеш ли какво е рентгенова флуоресценция?

Малоун поклати глава.

— Сравнително нов метод — започна Торвалдсен. — В ранното средновековие пергамент се намирал трудно и монасите разработили техника за неговото рециклиране. Изстъргвали оригиналното мастило и използвали пергамента за молитвеници. Днес с рентгеновите лъчи, идващи от специален ускорител, се бомбардира рециклираният пергамент. За щастие мастилото, което са използвали преди векове, е съдържало голям процент желязо. Вградените дълбоко в пергамента железни молекули започват да светят при рентгеновата обработка на мастилото, а и могат да бъдат записани. На практика това е едно малко чудо, нещо като факс от древността. Благодарение на съхранените молекули изтритите преди столетия думи отново се появяват, въпреки че са покрити с нов текст.

— Котън, всичко, което ни е известно за Александър, се съдържа в произведенията на четирима писатели, живели близо петстотин години след него — включи се Касиопея. — Предполага се, че „Ефемеридите“, така нареченият „царски дневник“ на Александър, е писан от негов съвременник, но той е безполезен, тъй като представлява поредното пренаписване на историята в полза на победителя. „Подвизите на Александър“, който мнозина приемат за първоизточник, представлява чиста измислица, нямаща почти нищо общо с действителността. Но другите две произведения са сериозни, дело на Ариан и Плутарх, които са неоспорими авторитети.

— Аз съм чел „Подвизите на Александър“ — кимна Малоун. — Страхотна история.

— Но нищо повече. Александър е като крал Артур — човек, чийто истински живот е подменен с една романтична легенда. Днес той ни се представя като велик и добронамерен завоевател. Но всъщност е бил жесток агресор, отнел живота на стотици хиляди човешки същества и безмилостно разпилявал природните ресурси на завладените територии. Изпаднал в параноя и избил куп приятели, а голяма част от армията му била застигната от безсмислена смърт. Бил хазартен тип, залагал на карта собствения си живот и този на хората около него. Никаква романтика, нищо магическо.

— Не съм съгласен — поклати глава той. — Бил е велик военачалник, първият обединител на света. Походите му са били брутални и кървави, защото на война е така. Вярно, че е бил агресор, но светът е бил готов да бъде покорен. В политическо отношение е бил умен и съобразителен. Грък, който в крайна сметка става персиец. От това, което съм чел, той не е бил привърженик на национализма. И не бих го винил за това. След смъртта му неговите генерали си поделят огромната му империя. Така гръцката култура получава възможност да властва в продължение на столетия. Елинистичната епоха коренно променя западната цивилизация. И това става възможно благодарение на Александър.

От изражението на Касиопея личеше, че е на друго мнение.

— Старите ръкописи засягат именно това наследство — каза тя. — Тоест какво в действителност се е случило след смъртта на Александър.

— Ние знаем какво се е случило — възрази Малоун. — Империята му станала плячка на неговите военачалници, които приели ролята на откриватели и пазители на тялото му. До нас са достигнали множество различни версии за начина, по който всеки от тях се е опитвал да си присвои погребалната му процесия. Всички са искали да използват тленните му останки като символ на своята власт. Това е причината те да бъдат мумифицирани. Гърците изгаряли своите мъртъвци, но не и Александър. Тленните му останки трябвало да продължат да съществуват.

— В ръкописите се разглежда именно периодът между смъртта на Александър във Вавилон и пренасянето на тленните му останки в родината — каза Касиопея. — Той е продължил приблизително година и именно тя е важна за слонските медальони.

В стаята се разнесе приглушен звън. Малоун искрено се изненада, когато Хенрик извади от джоба си мобилен телефон и го приближи до ухото си. Торвалдсен ненавиждаше тези машинки и винаги се дразнеше, когато някой ги използва в негово присъствие.

— Толкова ли е важно? — тихо подхвърли той, поглеждайки към Касиопея.

— Чакаме това обаждане — отвърна с мрачно изражение тя.

— Затова ли си толкова весела?

— Може би не ти се вярва, но и аз имам чувства, Котън.

Той остана доста озадачен от язвителната забележка. По време на коледното й посещение в Копенхаген двамата прекараха няколко приятни вечери в „Кристиангаде“ — крайморското имение на Торвалдсен северно от града. Той дори й направи подарък — рядка книга за средновековните инженерни проекти, отпечатана през XVII век. Нейният реставрационен проект във Франция беше в пълен ход. Касиопея си беше поставила амбициозната задача да построи цял замък единствено с инструментите и материалите, използвани преди седемстотин години. Дори го беше поканила да посети строителната площадка през пролетта.

Торвалдсен изключи телефона и вдигна глава.

— Беше крадецът от музея — кратко обяви той.

— Откъде ти знае номера? — изгледа го Малоун.

— Гравирах го върху медальона. Целта беше да знае, че очакваме да се свърже с нас. Казах му, че ако иска да получи оригиналната декадрахма, ще трябва да я купи.

— А не се ли страхуваш, че може да те убие?

— Не, надяваме се да постъпи разумно.

— Как мислиш да го спреш?

— Ще разчитаме на твоята помощ — намръщено отсече Касиопея.

12

Виктор остави слушалката и се обърна към Рафаел, който беше изслушал разговора от мястото си до прозореца.

— Иска среща след три часа. В къща на крайбрежната магистрала, северно от града. — Вдигна слонския медальон от масичката и добави: — Знаели са, че ще задигнем монетата, и са се подготвили. Това е работа на много добър фалшификатор.

— Длъжни сме да докладваме — отбеляза Рафаел.

Виктор беше на друго мнение. Министър Зовастина го беше изпратила тук, защото му имаше пълно доверие. Личната й охрана наброяваше трийсет човека, които не се отделяха от нея двайсет и четири часа в денонощието. Това беше нейният Свещен отряд, изграден по модела на елитния древногръцки отряд, водил отчаяни сражения, докато Филип Македонски и синът му Александър Велики не го унищожили. Беше чувал със собствените си уши мнението на Зовастина за храбрите бойци. Македонците били толкова впечатлени от качествата на Свещения отряд, че му издигнали паметник, който може да се види и днес в Гърция. Веднага след като поела властта на новата Федерация, Зовастина се заела да изгради собствена гвардия по модела на Свещения отряд. В качеството си на пръв избраник Виктор получи задачата да подбере останалите двайсет и девет бойци. Бе открил италианеца Рафаел в България — работеше за местните силови структури.

— Няма ли да се обадим в Самарканд? — отново попита Рафаел.

Виктор изгледа втренчено партньора си. По-младият мъж бе бърз и енергичен, с неспокоен дух. Виктор го харесваше и по тази причина му прощаваше някои грешки, които едва ли би простил другиму. Като например нападението срещу мъжа в музея. Но дали това изобщо беше грешка?

— Няма — кротко отвърна той.

— Тя ще ни убие, ако разбере.

— Значи не бива да разбере. Засега се справяме много добре.

И действително беше така. Бяха извършили четири кражби, всичките от частни колекционери, имащи глупостта да държат монетите в обикновени сейфове или леснодостъпни витрини. Всички кражби бяха последвани от пожари, които успешно прикриха следите им. Или не чак толкова успешно…

Човекът от другата страна на линията явно беше запознат с действията им.

— Налага се сами да решим този проблем — добави той.

— Страхуваш се, че тя ще обвини мен? Гърлото на Виктор внезапно се стегна на топка.

— По-скоро ще обвини и двама ни — дрезгаво отвърна той.

— Страх ме е, Виктор. Прекалено много ме носиш на гърба си.

— Последната каша я забъркахме заедно — успокои го Виктор, опипа медальона и мрачно добави: — Тези прокълнати монети ни носят само неприятности!

— Тя защо ги иска?

— Тя не е от хората, които дават обяснения — въздъхна Виктор. — Но щом ги иска, значи са важни за нея.

— Аз подочух нещичко.

В погледа на Виктор проблесна любопитство.

— Къде го подочу това нещичко?

— По време на смяната си миналата седмица малко преди да отпътуваме.

Охраната на Зовастина се осъществяваше на 12-часови смени. Правилата бяха ясни: нищо чуто или видяно нямаше значение, важна бе само сигурността на върховния министър. Но сега беше различно. Той искаше да научи повече.

— Хайде, казвай.

— Замислила е нещо.

Виктор вдигна медальона пред очите си.

— Какво общо има това с плановете й?

— Тя каза, че има. Говореше с някого по телефона. Нашата мисия тук има за цел да отстрани някакъв проблем. — Рафаел замълча за миг и добави: — Амбициите й са безгранични.

— Но тя е постигнала много — възрази Виктор. — Повече от всеки друг. Животът в Централна Азия най-после е добър.

— Видях го в очите й, Виктор. Не й стига, иска повече.

Виктор прикри безпокойството си зад озадачено изражение.

— Четях една от биографиите на Александър, която ми беше препоръчала — продължи Рафаел.

Зовастина обичаше да препоръчва книги. Особено на него. „Знаеш ли историята на Буцефал, коня на Александър?“

Виктор беше чул историята от Зовастина. Когато Александър бил малък, баща му се сдобил с кон, който отказвал да се подчини на каквато и да било дресировка. Момчето обаче нахокало конярите и заявило, че ще укроти животното. Филип се усъмнил в думите му, но когато Александър казал, че ако не успее, ще плати коня със собствени пари, баща му се съгласил. Тайната на успеха му била проста: Александър просто забелязал, че жребецът се страхува от собствената си сянка, и започнал да го укротява на слънце. И след няколко сеанса успял да го възседне.

Виктор разказа каквото знаеше, а Рафаел вдигна глава и попита:

— Знаеш ли какво казал Филип на Александър след укротяването на жребеца?

Той поклати глава.

— Казал му: „Започвай да търсиш царство, което да отговаря на амбициите ти, защото Македония е тясна за теб“. Ето и нейния проблем, Виктор. Федерацията е по-голяма от Европа, но не й стига. Тя иска повече.

— Което не е наш проблем.

— Но това, което правим, съответства по някакъв начин на плановете й.

Виктор замълча, въпреки че тревогата в душата му остана. Рафаел усети нежеланието му да говори и смени темата.

— Преди малко обеща на онзи човек, че ще му занесем петдесет хиляди евро, но ние нямаме пари — подхвърли той.

— Няма и да ни трябват — отвърна Виктор, благодарен за тактичността на партньора си. — Ще вземем медальона, без да харчим нищо.

— Но трябва и да ликвидираме крадците, нали?

Рафаел беше прав. Върховният министър Зовастина не прощаваше грешките.

— Ще ги избием до крак — кимна той.

13

Самарканд, Централноазиатска федерация, 11:30 ч.

Мъжът, който влезе в кабинета на Ирина Зовастина, беше нисък и набит, с широко лице и волева брадичка. Той беше трети в командната йерархия на Обединените федерални военновъздушни сили, но същевременно и лидер в сянка на една сравнително малка политическа партия, чието влияние нарастваше с тревожна бързина. Беше казах, който тайно се противопоставяше на всякакво славянско влияние и обичаше да говори за времената на номадите, властвали по тези места далеч преди появата на руснаците.

Заковала очи в лицето му, Зовастина се запита как този гол череп с безизразни очи успява да бъде симпатичен на всички. Но в рапортите го описваха като умен и словоохотлив човек, който умее да убеждава. Преди два дни го бяха докарали в двореца със силна треска и кървящ нос, изтощен от суха кашлица и силни болки в бедрата, които според него приличали на удари с чук. Личният му лекар беше поставил диагноза вирусна инфекция с опасност от пневмония, която не се поддава на лечение.

Днес обаче той изглеждаше напълно здрав. Беше бос, облечен в една от светлокафявите хавлии, които се носеха в двореца.

— Изглеждаш добре, Енвер. Дори много добре.

— Защо съм тук? — попита той с безизразен тон, в който нямаше благодарност.

По-рано беше задал същия въпрос на хората от персонала, които по заповед на Зовастина бяха намекнали за предателството му. Интересното в случая беше, че полковникът не показа никакъв страх. Демонстрирайки обичайното си непокорство, той умишлено разговаряше с нея на казахски, а тя реши да премине на този език с единственото желание да го иронизира.

— Беше тежко болен и аз свиках тук цял лекарски консилиум.

— Не помня нищо от вчера.

Тя го покани да седне и му наля чай от сребърния чайник.

— Беше много зле. Разтревожих се и реших да ти помогна.

Той я гледаше с открито подозрение. Зовастина му подаде чашата с изящна чинийка.

— Зелен чай, с лек вкус на ябълка. Казаха ми, че го обичаш.

Той не пое чашата, в очите му имаше хлад.

— Какво искате от мен, госпожо министър?

— За мен и за Федерацията ти си предател. Твоята политическа партия подтиква народа към гражданско неподчинение.

Той не показа никаква изненада.

— Нали постоянно говорите, че всеки има право да изразява мнението си?

— И ти ми повярва, така ли?

Тя остави чашата на масата и реши да зареже ролята на гостоприемна домакиня.

— Преди три дни ти беше заразен с опасен вирус, който убива в рамките на четирийсет и осем часа. Смъртта настъпва от силна треска, течност в белите дробове и рязко изтъняване на артериалните стени, което води до масивен вътрешен кръвоизлив. Но в твоя случай инфекцията не стигна тази фаза, въпреки че би трябвало.

— Как ме излекуваха?

— Благодарение на мен.

— Моля?

— Исках да си наясно какво мога да ти причиня.

Мъжът замълча, очевидно опитвайки се да осмисли чутото.

— Ти си полковник от военновъздушните сили. Дал си клетва да защитаваш Федерацията дори с цената на живота си.

— И съм готов да го направя.

— Но подстрекаваш към предателство.

— Пак ще попитам: какво искате от мен? — В гласа му нямаше дори следа от доброжелателност.

— Искам лоялност.

Той не отговори.

Зовастина взе дистанционното и включи плоския монитор, поставен в ъгъла на бюрото. На екрана се появиха петима мъже, промъкващи се през множество от хора, които се трупаха пред сергии с шарени навеси, отрупани с плодове и зеленчуци.

Гостът й стана.

— Това е запис на една от охранителните камери на пазара „Навой“. Те са много полезни за поддържането на реда и в борбата с престъпността, но същевременно ни помагат да държим под око враговете си. — Зовастина забеляза, че той разпозна лицата, и побърза да добави: — Да, Енвер. Това са твоите приятели, които се борят срещу Федерацията. Но аз съм в течение на плановете ви.

Тя добре познаваше философията на неговата партия. Преди комунистическия режим, когато казахите живеели предимно в юрти, жените били неразделна част от обществото, заемайки около една трета от политическите постове. Но в периода между съветската окупация и исляма те били тотално изолирани. Независимостта, постигната през 90-те, довела не само до икономическа депресия, но и до завръщането на жените в политическия живот.

— Реално ти не искаш връщане на старото, Енвер. Навремето, когато бродехме на воля из степта, обществото бе управлявано от жени. Ти искаш нещо друго и то се нарича политическа власт. Ако спомените за славното минало ще ти помогнат да се сдобиеш с нея, ти нямаш нищо против да ги използваш. В това отношение изобщо не си по-добър от мен.

— Ето какво мисля за теб! — извика той и се изплю в краката й.

— Това не променя нищо — сви рамене Зовастина и отново се обърна към екрана. — Още преди залез-слънце всеки от онези петимата ще бъде заразен така, както заразихме теб. Няма да разберат нищо, преди да им протече носът, да им се възпали гърлото или да получат главоболие. Тогава най-вероятно ще решат, че са настинали. Ти помниш тези симптоми, Енвер.

— Ти си точно толкова зла, колкото винаги съм си представял!

— Ако бях такава, щях да те оставя да умреш.

— Защо не го направи?

Тя натисна един бутон на дистанционното и смени каналите. На екрана се появи географска карта.

— Ето това постигнахме — доволно обяви Зовастина. — Обединена азиатска държава, приета от всички регионални лидери.

— Но не си направихте труда да поискате мнението на хората.

— Нима? За петнайсет години съществуване икономиката на страните членки постигна забележителен напредък. Построихме училища, жилища, пътища. Медицинското обслужване стана по-добро, инфраструктурата беше изцяло модернизирана. Електроснабдяване, вода и канализация — всичко това работи добре и няма нищо общо с периода на съветската власт. Прекратихме безмилостното ограбване на природните ни ресурси от руснаците, получихме инвестиции от международния бизнес в размер на стотици милиарди долари. Туризмът се развива с бързи темпове, а брутният ни вътрешен продукт нарасна с хиляда процента. Народът е доволен, Енвер.

— Нищо подобно.

— Е, няма начин всички да са щастливи. Нашата основна грижа е да задоволим нуждите на мнозинството. Така ни съветват и нашите приятели на Запад.

— Колко са хората, които притискаш като мен?

— Не са чак толкова много. Повечето сами виждат ползата от това, което правим за обществото. Аз споделям със своите приятели всичко: власт, богатство, политическо влияние. Ако ти или твоите приятели имате по-добра идея, готова съм да я изслушам. Но досега не сте предложили нищо. Жалката опозиция, към която принадлежиш и ти, просто иска да завземе властта, нищо друго.

— Лесно ти е да проявяваш щедрост, когато знаеш, че твоите бацили могат да ни отнесат за отрицателно време.

— Можех да те оставя да умреш и да си реша проблемите. Но това би било глупаво, Енвер. Грешка, която са допускали всички лидери по света: Хитлер и Сталин, римските императори и руските царе, а също така и всички европейски монарси. Те ликвидирали хората, които при нужда биха могли да им помогнат.

— Може би са били прави — поклати глава мъжът. — Живите врагове са опасни.

Усетила леката промяна в тона му, Зовастина бързо попита:

— Чувал ли си за Александър Велики?

— Разбира се. Един от най-големите древни завоеватели.

— Точно така. За дванайсет години той е завладял нашата територия, като преди това сложил ръка върху цяла Персия и Мала Азия — площ, която далеч надхвърля хилядолетните завоевания на Римската империя. Но как е управлявал своята империя Александър? Съвсем не с груба сила. Оставял властта в ръцете на регионалните лидери и така ги превръщал в приятели, готови да го подкрепят материално в бъдещите му походи. И разделял плячката с тях. Успехите му се дължат на факта, че знаел как да използва властта.

Трудно й беше да прецени дали има напредък, но забележката на казаха беше вярна. Тя наистина беше заобиколена от врагове, а последният опит за убийство все още беше в съзнанието й. Винаги се беше опитвала да елиминира опозицията или да я привлече на своя страна, но враговете й се раждаха буквално всеки ден. По всяка вероятност Александър беше станал жертва на своята параноя, но тя беше твърдо решена да не повтаря неговата грешка.

— Защо не се присъединиш към нас, Енвер?

Мъжът насреща й се замисли. Той очевидно не я харесваше, но в рапортите беше отбелязано, че този отличен пилот, който бе участвал в безброй безсмислени битки на съветските лидери, ненавиждаше много повече нещо друго.

Сега щеше да провери дали наистина е така. Тя посочи екрана, на който бяха очертани границите на Пакистан, Афганистан и Иран.

— Тези държави са проблем за нас.

Веднага отбеляза, че той споделя мнението й.

— Какво възнамеряваш да предприемеш срещу тях? — погледна я с интерес казахът.

— Мисля да ги ликвидирам.

14

Копенхаген, 8:30 ч.

Малоун погледна към къщата. Преди половин час тримата бяха напуснали книжарницата и бяха поели по крайбрежната магистрала на север. На десетина минути от имението на Торвалдсен излязоха от магистралата и спряха пред скромна едноетажна постройка, сгушена сред крайбрежната горичка. Стените под стръмния покрив бяха облицовани с дъски, а край тях цъфтяха нарциси и зюмбюли. Сиво-кафявите води на Йоресунд се плискаха върху каменистия бряг на петдесетина метра от нея.

— Май не е нужно да питам кой е собственикът — промърмори той.

— Напълно е изоставена — обясни Торвалдсен. — Купих я евтино, защото граничи с имота ми. Но мястото на брега е уникално.

Малоун се съгласи. Парцелът наистина беше първокласен.

— И кой би трябвало да живее тук?

— Как кой? — засмя се Касиопея. — Собственикът на музея, разбира се.

Настроението й видимо се беше подобрило, макар че двамата с Торвалдсен все още бяха напрегнати. Преди да напуснат града, Малоун се беше преоблякъл и бе измъкнал изпод леглото старата си берета. От местната полиция на два пъти бяха настояли той да предаде пистолета, но Торвалдсен използва връзките си с датския премиер, за да блокира и двата опита да му отнемат оръжието. През последната година често му се беше налагало да го използва и това сериозно го безпокоеше, тъй като една от причините да си подаде оставката беше именно желанието да престане да ходи въоръжен.

Влязоха в къщата. Слънцето с мъка си пробиваше път през замъглените от солта стъкла на прозорците. Макар че представляваше смесица от стари и нови вещи и странна комбинация на стилове, мебелировката бе приятна. Иначе къщата наистина се нуждаеше от голям ремонт.

Касиопея направи кратка обиколка из помещенията, а Торвалдсен се отпусна на канапето с шарена дамаска.

— Всички експонати в музея бяха копия — обясни той. — Веднага след като го купих, изнесох оригиналите. Не бяха кой знае колко ценни, но все пак не биваше да бъдат унищожени.

— Създал си си доста работа.

— Залогът е голям — обади се Касиопея, която се беше върнала в стаята.

На мен ли го казваш, въздъхна безмълвно Малоун.

— Докато чакаме някой да дойде и да ни гръмне — най-вероятно онзи, с когото разговаря по телефона преди три часа, — бих искал да чуя защо им дадохме толкова много време за подготовка — рече на глас той.

— Знам какво правя — отвърна Торвалдсен.

— Какво им е толкова важното на тези медальони?

— Какво знаеш за Хефестион? — попита вместо отговор Торвалдсен.

— Най-близкият приятел на Александър и вероятно негов любовник — отвърна Малоун. — Умрял е няколко месеца преди него.

— Нали си спомняш за пергамента в Самарканд? — попита Касиопея. — На практика той съдържа някои факти, които до този момент не са били известни на историята. Ние знаем, че Александър е изпитвал силно чувство за вина след смъртта на Хефестион и е заповядал екзекуцията на личния му лекар Главк, който е бил разкъсан от две огънати към земята дървета.

— С какво е заслужил тази участ бедният доктор?

— Не успял да спаси Хефестион — отвърна Торвалдсен. — По всичко личи, че Александър е притежавал някакъв лек. С негова помощ се е спасил от същата треска, която отнесла Хефестион. В ръкописа тя е отбелязана само като „отварата“. Но има и някои интересни подробности.

Касиопея извади прегънат лист хартия от джоба си. — Прочети какво пише тук.

— Случката е педантично записана от дворцовия летописец — каза Касиопея. — Той също изгубил близък човек. Четири години по-рано Александър издал заповед за екзекуцията на Калистен, племенника на Аристотел. Той бил дворцов летописец до пролетта на 327 година преди Христа, когато бил обвинен в заговор за убийството на Александър. По същото време параноята на пълководеца достигнала опасни размери и той осъдил Калистен на смърт. Според редица източници Аристотел никога не простил на Александър.

— Говори се дори, че именно Аристотел доставил отровата, причинила смъртта на Александър — допълни Малоун.

— Царят не е бил отровен — намръщено възрази Торвалдсен. — Пергаментът категорично го доказва. Александър е умрял от инфекция, най-вероятно малария. Няколко седмици преди заболяването си той е водил сражение в блатиста местност. Разбира се, няма как да бъдем сигурни. Но лековитата отвара го излекувала веднъж, а също така помогнала и на помощника.

— Обърни внимание на симптомите — добави Касиопея. — Треска, подуване на врата, умора, рани по тялото. Всичко това свидетелства за наличието на вирус. Но помощникът бил напълно излекуван от споменатата течност.

Малоун не беше впечатлен.

— Човек не бива да вярва безрезервно на ръкопис отпреди две хиляди години — възрази той. — Никой не може да твърди, че е автентичен.

— Автентичен е — тръсна глава Касиопея.

Той я погледна очаквателно.

— Моят приятел беше експерт. А техниката, която използваше, бе истинско изкуство, неподдаващо се на заблуди.

— Александър е знаел, че за тялото му ще се води битка, Котън — намеси се Торвалдсен. — Малко преди смъртта си той е казал, че неговите благородни приятели ще водят истинска погребална битка за тялото му. И тези думи са документирани.

Малоун се обърна към Касиопея и попита:

— Ти каза, че твоят приятел в музея бил експерт. Защо използва минало време?

— Защото е мъртъв.

Той моментално разбра на какво се дължи болката в гласа й.

— Бяхте ли близки?

Младата жена не отговори.

— Мисля, че можеше да ми кажеш — подхвърли той.

— Не можех!

Думите й го шибнаха като камшик.

— Достатъчно е да обобщим, че интригата включва и издирването на тялото на Александър — намеси се Торвалдсен.

— Желая ви успех. Но то липсва близо хиляда и петстотин години.

— Точно там е работата — хладно отвърна Касиопея. — Ние може би знаем къде е — за разлика от човека, който ще се появи тук, за да ни ликвидира.

15

Самарканд, 12:20 ч.

Зовастина огледа заинтригуваните лица на студентите и попита:

— Колко от вас са чели Омир?

Вдигнаха се само няколко ръце.

— Аз се запознах с неговите произведения едва в университета, също като вас — призна тя.

Посещението в Народния център за висше образование беше само една от многобройните й публични изяви за седмицата. Обикновено тя се стремеше те да бъдат минимум пет, защото така можеше да контактува с медиите, а оттам и с гражданите. Някога зле финансирана от руснаците институция, днес Центърът беше уважавано средище на академичното знание. Заслугата беше изцяло на Зовастина, която не забравяше старата гръцка поговорка: неграмотен народ — слаба държава.

Приведе се над един екземпляр на „Илиада“, разтворен върху катедрата, и зачете:

— „Често се сменя цветът на лицето у плахия воин, липсва му дух издръжлив да остане спокоен в засада, все тук и там се премества, прикляква на двата си крака, гръмко сърцето му бие в гърдите, понеже той мисли само за своята гибел: устата му тракат. Но не променя цвета на лицето си храбрият воин. Той не трепери, дори да е с първите, дебнещ в засада, ала се моли да влезе веднага в суровата битка.“1

Студентите приемаха рецитала с видим интерес.

— Думи на Омир, произнесени и записани преди две хиляди и осемстотин години, но абсолютно валидни и днес.

Гора от микрофони се издигаше в дъното на помещението. А тя изведнъж се върна двайсет и осем години назад. Северен Казахстан. Друга учебна зала. И преподавателят й.

— Поплачи си — каза й Сергей.

Думите му неочаквано я разчувстваха. Тя вдигна глава и погледна украинеца, който имаше уникални възгледи за света.

— Ти си едва на деветнайсет — промълви той. — Аз отлично помня колко бях развълнуван, когато разгърнах за пръв път произведенията на Омир.

— Ахил е толкова изтерзана душа!

— Всички ние сме изтерзани души, Ирина.

Тя обичаше да чува името си от неговата уста. Този човек знаеше неща, които тя не знаеше. Разбираше чувствата, които тя все още не беше изпитвала, но много искаше да изпита.

— Не помня майка си и баща си — промълви тя. — Никога не съм имала семейство.

— Това не е важно — отвърна той.

— Как можете да кажете такова нещо? — учуди се тя.

— Човек е обречен да страда и да умре — посочи книгата той. — Затова миналото няма значение.

Години наред се беше питала защо е обречена на самота. Имаше малко приятели, никакви лични връзки. Животът й беше безкраен низ от предизвикателства и неосъществени мечти. Също като живота на Ахил.

— Ти ще изпиташ радостта от предизвикателствата, Ирина. Животът изобилства с предизвикателства и битки. С вечния стремеж към съвършенство, също като Ахил.

— А какво ще стане, ако се проваля?

— Ще понесеш последиците. Не забравяй какво казва Омир: „Обстоятелствата управляват човека, а не обратното“.

В главата й изплува друга строфа от поемата: „… Винаги ние, безсмъртните, тежки беди сме търпели, само по лична подбуда щом правим услуги на смъртни“.

— Никога не забравяй това — кимна учителят й.

— Каква прекрасна сага е „Илиада“ — въздъхна тя. — Сага за война, продължила девет дълги години. А на десетата Ахил прекратява битката, защото противоречията със съюзниците му стават непреодолими. Той е горд гръцки воин, поведението му е пропито от страст и хуманизъм. Напълно неуязвим за врага, ако не се брои прословутата му пета.

Част от слушателите се усмихнаха.

— Всеки си има слабост — добави тя.

— А каква е вашата, госпожо министър? — попита един от студентите.

Още в началото на тази среща тя им беше казала да не се притесняват и да й задават всякакви въпроси.

— Защо ме учите на тези неща? — попита тя Сергей.

— За да опознаеш и разбереш своето минало — отвърна Сергей. — Знаеш ли, че е възможно да произхождаш от древните гърци?

— Как така? — объркано го погледна тя.

— Александър и неговата гръцка армия завладели тези земи преди много години, още преди исляма. Много от неговите бойци останали тук, отказвайки да се върнат в родината си. Установили се в нашите плодородни долини и взели за съпруги местни жени. Влиянието им се чувства дори и днес, особено в езика, музиката и танците ни.

Ирина никога не си беше представяла подобно нещо.

— Обичта ми към гражданите на Федерацията — отговори на въпроса тя. — Вие сте моята слабост.

Студентите отговориха с аплодисменти.

А тя отново се замисли за „Илиада“ и поуките от нея. За бойната слава и влиянието й върху живота на обикновените хора. За личната чест, за храбростта и отмъщението, за преходността на човешкия живот.

Но не променя цвета на лицето си храбрият воин.

Дали тя не беше пребледняла няколко часа по-рано, когато се наведе над мъртвия убиец?

— Щом политиката те привлича, никога не бива да забравяш Омир — каза Сергей. — За разлика от нашите гръцки прадеди руските ни господари не знаят какво е чест. Не бъди като руснаците, Ирина. Пак ще цитирам Омир, който казва, че предателството към собствената общност е най-големият грях на света.

— Колко от вас са чували за Александър Велики? — огледа аудиторията тя.

Вдигнаха се няколко ръце.

— А знаете ли, че някои от вас със сигурност имат гръцко потекло? — попита тя, след което им разказа историята на Сергей за войниците на Александър, останали в Азия. — Наследството на Александър е част от нашата история. На него дължим своята храброст, рицарство и издръжливост. Той е първият обединител на Изтока и Запада, легендата за него достига до всички краища на света. Името му присъства както в Библията, така и в Корана. Гръцката православна църква го провъзгласява за светец, евреите го смятат за национален герой, а различни версии за живота му присъстват в народното творчество на германци, исландци и етиопци. В продължение на векове за него са писани епични поеми, но неговата история е нашата история.

Не й беше трудно да разбере защо Александър е бил толкова обсебен от творчеството на Омир. Защо лично е изживял „Илиада“. Безсмъртието е постижимо единствено за героите, но хора като Енрико Винченти не разбират понятието чест. Ахил е бил прав. Агнета с вълци не могат да бъдат другари. Винченти е овца, но тя е вълк. Близост между тях не може да има.

Периодичните срещи със студентите бяха полезни в много отношения, най-вече защото й напомняха за това, което предстоеше. Преди 2300 години Александър Велики беше изминал трийсет хиляди километра със своите армии, за да покори целия свят. Беше създал общ език между различните народи и племена, беше насърчил религиозната търпимост, беше стимулирал расовото разнообразие. Беше основал седемдесет нови града, прокарал нови търговски пътища и положил основите на Ренесанс, продължил цели двеста и петдесет години. И през цялото това време се бе стремил към идеала за съвършенство на древните гърци.

Сега беше дошъл нейният ред да направи същото.

След още няколко финални фрази Зовастина се извини и напусна залата.

На излизане от Центъра към нея се приближи един от личните й телохранители и й подаде лист хартия. Тя прочете съдържанието му, механично отчитайки шифрования електронен адрес и краткостта на посланието: ДО ЗАЛЕЗ-СЛЪНЦЕ ТРЯБВА ДА СИ ТУК.

Категоричността му я подразни, но тъй като нямаше избор, тя нареди:

— Подгответе хеликоптер!

16

Венеция, 8:35 ч.

За Винченти Венеция беше произведение на изкуството, събрало в себе си отблясъци от византийското великолепие и ислямската загадъчност, странно преплетени с алюзии към Индия и Китай. Наполовина източно, наполовина западно, с единия крак в Европа, а с другия — в Азия. Уникално човешко творение, създадено върху няколко малки острова, успели да се обединят в най-могъщата търговска държава на света. Република с 1200-годишна история, която притежаваше не само най-силния флот, но и най-възвишените идеали, привлекли вниманието дори на отците основатели на Америка. Република, на която завиждаха и от която се страхуваха, която търгуваше с всички — както с приятели, така и с врагове. Безскрупулна печатница на пари, стремяща се към печалба на всяка цена, съзирайки обещаващи инвестиции дори във войните. Това бе историята на Венеция през вековете.

А и неговата история през последните две десетилетия.

Той купи двореца на Канале Гранде с първите печалби от новата си фармацевтична компания. Тя беше единственото достойно място за централа на днешната голяма корпорация, оценявана на милиарди евро.

Винченти най-много обичаше Венеция рано сутрин, когато тишината се нарушаваше единствено от човешки гласове. Сутрешната разходка от неговия дворец на канала до любимия му ресторант на Кампо дел Леоне беше единственото физическо натоварване, на което се подлагаше. Но тя беше неизбежна, тъй като след забраната на моторни превозни средства в града придвижването в него се осъществяваше или пеша, или с лодка.

Днес той крачеше по обичайния си маршрут с подновена енергия. Проблемът с флорентинеца най-после беше решен, което му даваше възможност да насочи вниманието си към последните няколко препятствия. Нищо не го радваше повече от добре реализирания план. За съжаление се случваше доста рядко.

Особено когато трябваше да прибегне до измама.

Утринният въздух вече не носеше със себе си неприятния зимен хлад. Пролетта беше настъпила в Северна Италия. Вятърът беше значително по-мек, а небето с цвят на прясна сьомга бавно се обагряше в оранжево от лъчите на изгряващото слънце.

Винченти крачеше по криволичещите улички, които бяха толкова тесни, че представляваха проблем за всеки минувач с разтворен чадър. Пътят му минаваше през няколко от мостовете, които обединяваха града в едно цяло, покрай магазини за дрехи и книги, за вино, обувки и хранителни стоки, все още затворени поради ранния час.

Уличката свърши и той излезе на площада.

В дъното му се издигаше древна кула. Някогашна църква днес бе превърната в театър. В другия край се виждаше кармелитски параклис, а старите и добре поддържани сгради и магазинчета между тях излъчваха достойнство. Винченти не харесваше особено венецианските площади, които според него бяха твърде урбанистични, стари и стерилни. Бяха съвсем различни от разкошните сгради край каналите, които сякаш напираха напред за повече въздух.

Очите му пробягаха по пустия площад. Всичко беше чисто и подредено, както го харесваше.

Той беше човек, който притежаваше всичко: богатство, власт и бъдеще. Обитаваше един от най-красивите градове на света, а начинът му на живот бе олицетворение на традиции и престиж. Баща му — скромен човек, успял да пробуди в душата му любов към науката, още от дете му внушаваше да приема живота такъв, какъвто е. Добър съвет. Животът е начин на реакция и възстановяване. Обречен е всеки, който го възприема по друг начин. Майсторлъкът е да знаеш в коя от двете фази се намираш и да действаш съответно.

Той току-що се беше отървал от неприятностите. Но само за да се натъкне на нови.

През последните две години беше председателствал Съвета на десетте, който управляваше Венецианската лига. В нея членуваха четиристотин трийсет и двама мъже и жени, чиито амбиции бяха потискани от строгата държавна регулация, рестриктивни търговски закони и алчни политици, изнудващи корпорациите за лична изгода. Америка и Европейският съюз бяха още по-лоши. Ежедневно някаква нова пречка ограничаваше печалбите. Членовете на Лигата харчеха милиарди за борба срещу регулациите. И докато те успяваха да убедят някои политици да им помогнат, други искаха да спечелят популярност и преследваха помагачите.

Един колкото дразнещ, толкова и безкраен омагьосан кръг. По тази причина Лигата взе решение да изгради център, в който бизнесът не само да се развива свободно, но и да управлява. Подобно на първата Венецианска република, която векове наред била управлявана от хора с гръцки търговски нюх и римска дързост. Тоест предприемачи, които едновременно били бизнесмени, войници, управители и държавници. Град-държава, който постепенно се превърнал в империя, съюзявайки се с други градове-държави в името на общото оцеляване. И тази идея бе дала отлични резултати. Днешните наследници на някогашна Венеция изповядваха същата философия. Самият Винченти беше работил упорито за своето огромно състояние и беше напълно съгласен с думите на Ирина Зовастина: „Ние всички обичаме повече онова, което ни е създавало проблеми“.

Сега прекоси площада и се насочи към кафето, което отваряше още в шест часа сутринта — специално за него. Ранните часове на утрото бяха любимата му част от денонощието, а и сутрин мислеше по-добре. Щом влезе, той се обърна към съдържателя:

— Моля те за една услуга, Емилио. Кажи на гостите ми, че веднага се връщам. Трябва да свърша една работа, която ще ми отнеме съвсем кратко време.

Емилио се усмихна и кимна, уверявайки го, че няма проблеми.

Винченти подмина съседното помещение, където го чакаха служителите на неговата корпорация, и влезе в кухнята. Миризмата на печена риба и пържени яйца го удари в ноздрите и той спря да се наслади на апетитния аромат, който се носеше от печката. Миг по-късно излезе от задната врата и се озова на една от безбройните венециански улички — пуста и полутъмна от стените на високите сгради, обрасли с бръшлян.

В дъното го чакаха тримата инквизитори и той мълчаливо им кимна да го последват. След няколко крачки свърнаха надясно и поеха по друга тясна уличка. В ноздрите го блъсна типичната за Венеция миризма на гнило и застояла вода. Спряха пред задния вход на стара сграда с магазин за дрехи на приземния етаж и апартаменти на останалите три. Намираха се диагонално на площада с ресторантчето. Отпред ги чакаше още един инквизитор.

— Тя тук ли е? — попита Винченти.

Мъжът мълчаливо кимна.

Тримата му спътници влязоха първи, а четвъртият остана пред входа. Винченти бавно ги последва по стълбището с железен парапет към третия етаж, но остана на междинната площадка. Хората му извадиха пистолети и се приготвиха да разбият вратата.

Той леко кимна. Тежките обувки влязоха в съприкосновение с дървото и вратата отхвръкна на пантите си. Мъжете изчезнаха във вътрешността на апартамента. Миг по-късно един от тях надникна обратно и махна. Винченти влезе и затвори вратата след себе си.

Другите двама инквизитори държаха жената. Беше стройна, русокоса и доста привлекателна. Устата й беше скрита зад широката длан на единия от мъжете, а пистолетът на другия беше опрян в слепоочието й. Жената беше уплашена, но спокойна. Очаквано поведение от страна на професионалистка.

— Изненадана ли си да ме видиш? — попита Винченти. — Цял месец те наблюдавахме.

Очите й не трепнаха.

— Аз не съм глупак — добави той. — Въпреки че твоето правителство явно ме смята за такъв.

Тази жена работеше в специалния отдел към американското Министерство на правосъдието, наречен проект „Магелан“. Венецианската лига се сблъска за пръв път с него преди шест години, когато започна да инвестира в Централна Азия. Това беше напълно очаквано, защото Америка хранеше силни подозрения към дейността й. Разследването не доведе до нищо, но по всичко личеше, че Вашингтон отново проявява интерес към неговата организация.

Очите му се плъзнаха по шпионското оборудване, пръснато из стаята. Фотоапарат с телеобектив, поставен на статив, мобилен телефон, разтворен бележник. Нямаше смисъл да я разпитва, защото едва ли щеше да научи нещо съществено.

— Заради теб отложих закуската си — промърмори той и махна на единия от мъжете, който бързо събра играчките й.

Винченти пристъпи към прозореца и погледна надолу към все още пустия площад. Предстоящото решение имаше всички шансове да определи бъдещето му. Започваше опасна двойна игра, която нямаше да се хареса нито на Венецианската лига, нито на Ирина Зовастина, а още по-малко на американците. Дълго време беше планирал този смел ход.

„Мекушавите не заслужават нищо“, неколкократно бе повтарял баща му.

Без да отделя очи от площада, той вдигна дясната си ръка и завъртя китката си. Острото изщракване зад гърба му беше доказателство, че вратът на жената бе счупен бързо и ловко. За него убийството нямаше никакво значение. Но да гледа как се извършва то беше нещо различно.

Хората му си знаеха работата.

Пред входа се появи кола, която щеше да пренесе тялото до другия край на града. Там се намираше ковчегът от предишната вечер, в който имаше достатъчно място за още един труп.

17

Дания

Малоун огледа изпитателно мъжа, който току-що пристигна с ауди с ярък стикер на компания за коли под наем, залепен на предното стъкло. Беше нисък и широкоплещест, с разрошена коса и внушителните мускули на човек, свикнал на тежка физическа работа. Беше около четирийсет, с широк славянски нос и дълбоко хлътнали очи.

Спря на първото стъпало и разпери ръце.

— Не съм въоръжен, но можете да проверите.

— Приятно е да работиш с професионалисти — отвърна Малоун, но пистолетът му остана насочен към посетителя.

— Ти си онзи от музея.

— А ти си този, който ме пусна вътре.

— Не бях аз, но стана с мое съгласие.

— Доста си откровен за човек, към когото е насочен пистолет.

— Пистолетите изобщо не ме притесняват.

Веднага пролича, че изявлението отговаря на истината.

— Не виждам никакви пари.

— А аз не виждам никакви медальони.

Малоун се дръпна крачка встрани и го пропусна да влезе.

— Имаш ли си име?

Гостът се спря на прага и заби тежък поглед в лицето му.

— Казвам се Виктор.

Скрита зад близките дървета, Касиопея видя как Малоун и непознатият влизат в къщата. Въпросът дали човекът бе дошъл сам не беше от значение. Драмата трябваше да се изиграе докрай.

Надяваше се, че двамата с Торвалдсен бяха преценили правилно и Малоун щеше да бъде в безопасност.

Малоун се дръпна встрани, предоставяйки инициативата на Торвалдсен. Но очите му не пропускаха нищо. Дванайсет години стаж като агент на правителството го бяха научили да се концентрира върху непосредствените действия, защото неведнъж му се беше налагало да се изправя с голи ръце срещу непознат противник, разчитайки единствено на съобразителността си.

— Крадете медальони от всички части на континента — тежко започна Торвалдсен. — Защо? Те нямат особено висока стойност.

— Не съм сигурен — поклати глава Виктор. — Вие искате петдесет хиляди евро за вашия, което е пет пъти повече от реалната му стойност.

— В такъв случай много странно е, че имате желание да го купите. Това означава, че не се занимавате с колекционерство. За кого работите?

— За себе си.

— Ценя чувството ви за хумор — скъпернически се усмихна Торвалдсен. — Освен това усещам едва доловим източноевропейски акцент във вашия английски. Бивша Югославия? Може би Хърватия?

Виктор замълча, а Малоун отбеляза, че той не беше докоснал нищо в къщата.

— Не вярвам, че ще отговорите на този въпрос — кимна Торвалдсен. — Как предпочитате да направим сделката?

— Искам да разгледам медальона. Ако остана доволен, парите ще ви бъдат предадени утре. Днес е неделя и банките са затворени.

— Зависи от банката — обади се Малоун.

— Моята не работи — отсече Виктор, а от погледа му пролича, че няма да предложи нищо повече.

— Откъде знаете за гръцкия огън? — попита Торвалдсен.

— Вие явно сте начетен човек.

— Все пак съм собственик на музей. Гръко-римско изкуство.

Космите по врата на Малоун леко настръхнаха. Лаконични типове като Виктор предлагаха отстъпки само когато са сигурни, че слушателите им няма да живеят достатъчно дълго, за да поискат нови.

— Знам, че събирате слонски медальони — добави Торвалдсен. — И вече притежавате всички, с изключение на моя и още три екземпляра. Предполагам, че сте наемник и нямате представа за тяхното значение, а и то едва ли ви интересува. Просто си вършите работата.

— А вие кой сте? — втренчено го изгледа Виктор. — Не ми приличате на собственик на музей.

— Напротив, точно такъв съм. Действително притежавам музей и искам да ми бъдат платени пораженията в него. Това е причината за високата цена.

След тези думи Торвалдсен извади от джоба си кутийка от прозрачна пластмаса и я подхвърли на госта си. Той я улови с две ръце, извади медальона и го претегли върху дланта си. Беше с размер на 50-центова монета, оловносив, с гравирани символи от двете страни. В ръцете на Виктор се появи малка бижутерска лупа.

— Експерт ли си? — попита Малоун.

— Имам достатъчно познания.

— Микроскопичните надписи са на мястото си — подметна Торвалдсен. — Гръцките букви ZH. Зета и ета. Не е ли смайващо, че древните майстори са разполагали с толкова фина техника за гравиране?

Виктор продължаваше да оглежда монетата.

— Доволен ли си? — попита Малоун.

Дори без микроскоп и везни личеше, че медальонът е истински. На практика той беше най-запазеният екземпляр, който беше попадал в ръцете му. Дойде без оръжие нарочно, за да си мислят, че владеят положението. Тук не беше нужна сила, а хитрост и финес. Тревожеше го единствено отсъствието на жената. Вдигна глава и стисна лупата в шепата си.

— Трябва ми по-силна светлина. Може ли да го разгледам до прозореца?

— Разбира се — кимна по-възрастният мъж.

— Как се казвате?

— Да речем, Птолемей.

— Такива е имало много — ухили се Виктор. — Кой от всичките?

— Първият. Най-дръзкият пълководец на Александър. След смъртта му си поискал Египет. Умен мъж. Наследниците му са го владеели в продължение на столетия.

— Но в крайна сметка били разбити от римляните — поклати глава Виктор.

— Също като моя музей — кимна Торвалдсен. — Нищо не е вечно.

Виктор пристъпи към прашния перваз. Мъжът с пистолета пазеше на вратата. Един миг щеше да бъде достатъчен. Застана в светлия правоъгълник, обърна се с гръб към тях и направи своя ход.

Касиопея видя младежа, който се появи от горичката зад къщата. Беше слаб и жилав, с гъвкава походка, която й беше позната. Лицето му не й говореше нищо, но тя беше сигурна, че е един от крадците, които подпалиха музея.

Младежът бързо се насочи към колата на Торвалдсен. Придвижваше се предпазливо, но не беше особено внимателен. Като човек, който знае, че разполага с няколко хода напред. Тя остана напълно неподвижна, докато гледаше как младежът последователно забива ножа си в задните гуми на колата, а после спокойно се оттегля.

Малоун успя да забележи подмяната. Виктор беше прехвърлил лупата в дясната си ръка, докато медальонът остана в лявата. Но когато лупата отново се вдигна пред очите му и изследването беше възобновено, медальонът вече беше в дясната му ръка, а палецът и показалецът на лявата ловко се увиха около монетата. Не беше зле. Особено в комбинация с придвижването към прозореца и търсенето на най-добрата светлина. Перфектна маневра за отвличане на вниманието.

Малоун извърна очи към Торвалдсен, който леко кимна. И той беше забелязал манипулацията. Вдигнал монетата на светлината, Виктор внимателно я оглеждаше с лупата. Торвалдсен леко поклати глава, което означаваше „ще го пропуснем“.

— Доволен ли си? — отново попита Малоун.

Виктор прехвърли лупата в лявата си ръка и я пусна в джоба си заедно с истинския медальон. После вдигна монетата в ръката си — най-вероятно копието от музея.

— Истинска е — обяви той.

— Струва ли петдесет хиляди евро? — попита Торвалдсен.

— Да — кимна Виктор. — Кажете къде да ви преведа парите.

— Утре пак ще се обадите на номера, изписан върху онази монета. Ние ще уредим останалото.

— Остави я обратно в кутийката — обади се Малоун.

Виктор се насочи към масата.

— Вие двамата играете странна игра — промърмори той.

— Не е игра — отвърна Торвалдсен.

— Петдесет хиляди евро?

— Както вече споменах, вие унищожихте музея ми.

Малоун забеляза увереността в напрегнатия поглед на Виктор. Този човек беше започнал играта, без да познава противника си, а това винаги беше опасно.

Но се оказа, че Малоун бе допуснал доста по-сериозна грешка, убеждавайки себе си, че само двамата му приятели знаеха за какво става въпрос.

18

Провинция Синдзян, Китай, 15:00 ч.

Зовастина гледаше през прозорчето как хеликоптерът напуска въздушното пространство на Федерацията и навлиза в западната част на Китай. Някога този район беше плътно запечатаната задна врата на Съветския съюз, охранявана от огромна армия. Днес границата беше отворена за свободно преминаване и търговия. Китай беше сред първите държави, които официално признаха Федерацията, и двете страни подписаха договор за сътрудничество.

Провинция Синдзян заемаше шестнайсет процента от територията на Китай. В голямата си част планинска и пустинна, тя беше изключително богата на природни ресурси и напълно различна от останалите части на страната. Тук влиянието на комунизма бе слабо, а на исляма — много силно. Наричана някога Източен Туркестан, тя беше свързана повече с Централна Азия, отколкото със Средното царство.

Венецианската лига поддържаше близки отношения с китайците и това беше една от причините за присъединяването на Зовастина към групата. Великата икономическа експанзия на Запада беше стартирала преди пет години, когато Пекин започна да налива милиарди в инфраструктурата и развитието на Синдзян. Членовете на Лигата бяха подписали много договори за развитието на нефтохимическата промишленост, рудодобива, машиностроенето, пътното и жилищното строителство. Те имаха многобройни приятели в китайската столица, тъй като там разбираха езика на парите не по-зле от навсякъде другаде по света. А Зовастина не се колебаеше да използва тези връзки за политически цели.

Полетът от Самарканд с високоскоростния хеликоптер продължи малко повече от час. Често беше пътувала по този маршрут. Както винаги гледаше надолу към планинския терен, представяйки си как древните кервани пътуват на изток и на запад по прочутия „Път на коприната“. По него били превозвани всевъзможни стоки — кехлибар, корали, платове, стъкло, злато, желязо, чесън, чай — а понякога дори джуджета, моми за женене и необяздени коне, които били толкова буйни, че от кожата им бликала кървава пот. Александър Велики никога не беше стигал до тези земи, за разлика от Марко Поло, който действително беше обиколил света.

В далечината се появиха очертанията на Кашгар. Градът беше разположен на границата на пустинята Такламакан, на сто и двайсет километра източно от границата на Федерацията, в подножието на заснежения Памир — една от най-високите и непристъпни планини в света. Подобно на Самарканд този истински оазис имаше над две хиляди години история. Някогашното оживено търговско средище днес беше прашен и шумен град, над който ехтяха протяжните призиви на мюезините, призоваващи мюсюлманите на молитва в джамиите, чийто брой надхвърляше четири хиляди. Населението от около триста и петдесет хиляди души живееше сред многобройните магазинчета, складове и хотели. Крепостните стени отдавна бяха изчезнали, заменени от околовръстна магистрала, по която във всички посоки сновяха зелени таксита.

Хеликоптерът направи плавен завой на север и се насочи към равнината. Пустинята беше недалеч оттук, в източна посока. В буквален превод името „Такламакан“ означаваше „влезеш ли навътре, никога няма да се завърнеш“. Едно лаконично и точно описание на мястото, където горещите ветрове можеха да убият цели кервани за броени минути.

Пред очите й се появи крайната цел на пътуването.

Двуетажната сграда с черни огледални стъкла се издигаше насред широка, обсипана с камъни поляна, отвъд която започваше гора. Нищо не идентифицираше сградата, чийто собственик беше корпорацията „Филоджен Фармасютик“ със седалище в Италия, но регистрирана в Люксембург. Главен акционер в нея беше американец с италианското име Енрико Винченти.

Разбира се, Зовастина отдавна знаеше всичко съществено от биографията на Винченти. През 70-те години той бе работил като вирусолог в Ирак, нает от новоизбрания президент Саддам Хюсеин, за да създаде програма за разработка на биологично оръжие. За Саддам Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия от 1972 г. не била нищо повече от шанс да укрепи властта си и да се превърне в заплаха за съседите си. Винченти останал в Ирак до началото на Първата война в Залива, когато се наложило да прекратят изследванията. Мирът в страната бил последван от появата на инспекторите на ООН, благодарение на които разработката на биологични оръжия станала почти немислима. Винченти напуснал Близкия изток и създал своя фармацевтична компания. Днес тя бе най-голямата в Европа, притежаваше впечатляващо разнообразие от патенти и се бе превърнала в огромен международен конгломерат. Едно забележително постижение за някога неизвестния учен наемник, на което Зовастина продължаваше да се учудва.

Хеликоптерът се приземи и тя бързо се насочи към сградата.

Външните стъклени стени бяха само за камуфлаж. Зад тях имаше отделна бетонна структура, наподобяваща влизащи една в друга масички. Около нея се извиваше пътека с декоративни цветя и храсти от двете страни. Три двойни врати бяха монтирани в дебелите стени. Зовастина беше наясно, че необичайната архитектура имаше една-единствена цел — максималната сигурност. Без традиционните огради от бодлива тел, без външна охрана, без камери. Нищо, което да се стори подозрително на страничния наблюдател.

Тя прекоси външния периметър и се насочи към един от входовете, блокиран от метална решетка. Зад мраморното гише седеше униформен пазач. Вратата се отваряше с помощта на ръчен скенер, но тя беше пропусната безпроблемно през нея.

Вътре я очакваше шейсетгодишен мъж с оредяла сива коса и изражение на плъх. Безизразните му очи бяха скрити зад очила с телени рамки, а облеклото му се състоеше от лабораторна престилка в черно и златисто, на ревера на която беше окачен пропуск с името му: „Грант Линдзи“.

— Добра дошли, госпожо министър — поздрави на английски той.

Зовастина отговори с гневен поглед. Повикването му по електронната поща звучеше изключително спешно и тя беше отменила всички следобедни задачи, за да дойде.

Влязоха във вътрешната сграда. Пътеката се раздвояваше непосредствено след входната врата. Линдзи тръгна наляво, по дълъг лабиринт от коридори без прозорци. Навсякъде цареше стерилна чистота, въздухът тежеше от миризмата на хлор. Вратите бяха оборудвани с електронни ключалки. Линдзи спря пред една от тях, на която пишеше „Главен изследовател“, откачи пропуска от ревера си и го плъзна в процепа.

Кабинетът без прозорци беше обзаведен модерно. Зовастина за пореден път отбеляза отсъствието на обичайните неща, които повечето хора слагат около себе си — семейни снимки, дипломи или отличия на стената. Сякаш този човек нямаше личен живот. Което май не беше далеч от истината.

— Искам да ти покажа нещо — каза Линдзи. Говореше с нея като с равен, което я дразнеше. От тона му личеше, че живее в Китай и изобщо не се чувства неин поданик.

Той включи един монитор, върху който изплуваха кадрите, заснети от високо поставена камера. Жена на средна възраст се беше изтегнала в стола си и гледаше телевизия. Зовастина знаеше, че камерата е монтирана в една от болничните стаи на втория етаж, които беше наблюдавала и преди.

— Миналата седмица поисках да ми доставят десетина затворници, както обикновено — поясни Линдзи.

— Защо не са ме уведомили? — рязко попита тя. Досега винаги я бяха предупреждавали за поредната серия клинични изпитания.

— Не знаех, че трябва — спокойно отвърна той.

А тя ясно долови неизказаното: Тук командва Винченти. Лабораторията е негова, хората са негови, идеите — също. Всъщност, преди малко повече от час Зовастина беше излъгала Енвер. Защото го беше излекувал Винченти, а не тя. Лекарството му беше инжектирано от един сътрудник в тази лаборатория. Тя действително разполагаше с биологичните патогени, но Винченти контролираше лекарствените средства. Това беше договорено още в началото, за да поддържат баланс във взаимното си недоверие.

Линдзи щракна дистанционното и на екрана последователно се появиха останалите стаи, осем на брой. Във всяка от тях имаше по един пациент, мъж или жена. За разлика от първата пациентка тези бяха на легло, с включени системи. Никой не помръдваше.

— Използвах само дванайсет, защото можех да ги получа веднага — поясни Линдзи и свали очилата си. — Исках бързо изследване на лекарството за новия вирус. Както вече ти казах преди месец, той се оказа изключително опасен.

— Къде го откри?

— В кръвта на гризачи, на изток оттук, в провинция Хейлундзян. Научихме за случаи на заболели сред местните, след като са яли от гризачите. В кръвта на плъховете действително съществува сложен вирус, който след известна манипулация става наистина страшен. Смъртта настъпва в рамките на двайсет и четири часа, а понякога и много по-бързо. — Посочи към екрана и добави: — Ето ги примерите.

Всъщност Зовастина беше поискала по-агресивен вирус, който да действа по-бързо от двайсет и осемте, които вече притежаваше.

— Всички са на системи за поддържане на основните жизнени функции, но практически са мъртви от няколко дни насам — продължи обясненията си Линдзи. — Ще ги аутопсирам, за да установя параметрите на инфекцията, но исках да ти ги покажа, преди да ги срежем.

— А лекарството?

— След една доза при всичките дванайсет пациенти бе регистрирано видимо подобрение и бяха на път да оздравеят. Пълен обрат в рамките на няколко часа. После на всички инжектирах безвреден заместител, с изключение на първата пациентка. Както очаквах, те бързо отпаднаха и умряха. — На монитора отново се върнаха първите кадри. — Но тази е абсолютно здрава и няма и следа от вируса в организма си.

— Защо бяха нужни тези експерименти?

— Ти искаш нов вирус, а аз съм длъжен да проверя как действат модификациите — усмихна се Линдзи. — И да определя точната формула на лекарството.

— Кога ще го получа?

— Още днес. Всъщност затова те повиках.

Зовастина не обичаше да транспортира вируси, но единствено тя знаеше точното местоположение на лабораторията. Сделката беше сключена с Винченти на лична основа. Не можеше да се довери на никого за резултатите от нея. Освен това китайците никога нямаше да спрат личния й хеликоптер.

— Добре, приготви вируса — кимна тя.

— Вече е замразен и опакован.

— А какво ще правиш с нея? — попита Зовастина и посочи екрана.

— Ще я заразим отново — сви рамене Линдзи. — До утре ще е мъртва.

Нервите й все още бяха опънати. Стъпкването на убиеца беше свалило част от напрежението, но въпросите около заговора за отстраняването й оставаха. Откъде знаеше Винченти? Той ли бе поръчителят? Трудно беше да се каже. Но я бяха хванали неподготвена. Винченти се оказа на крачка пред нея — нещо, което никак не й харесваше.

Както не харесваше и Линдзи.

— Приготви и нея за път! — отсече тя и махна с ръка към монитора. — Веднага!

— Мислиш ли, че е разумно?

— Това е моя грижа!

— Искаш да се позабавляваш ли? — ухили се той.

— А ти искаш ли да присъстваш?

— Не, благодаря. Предпочитам да си остана тук, отвъд границата.

— На твое място и аз щях да сторя същото — каза Зовастина и се изправи.

19

Дания

Малоун продължаваше да стиска пистолета, докато Торвалдсен приключваше сделката с Виктор.

— Утре можем да направим размяната тук — предложи по-възрастният мъж.

— Не приличате на човек, който има нужда от пари — каза Виктор.

— Практически е точно обратното: искам да спечеля колкото се може повече.

Малоун с мъка скри усмивката си. Датският му приятел раздаваше милиони евро за благотворителност по всички краища на света. Самият той често се питаше дали не беше попаднал в тази категория още преди две години, когато Торвалдсен пропътува цялото разстояние до Атланта, за да му предложи нов живот в Копенхаген. Той бе приел без колебание и нито за миг не съжали.

— Любопитен съм по отношение на фалшификацията — рече Виктор. — Толкова е добра, че не мога да не попитам кой е майсторът.

— Талантлив човек, който се гордее с работата си.

— Предайте му моите комплименти.

— Част от вашите евро ще отидат именно при него — кимна Торвалдсен, замълча за момент и го погледна в очите. — И аз имам един въпрос: ще се опитате ли да придобиете и двата последни медальона, останали в Европа?

— А вие как мислите?

— А също и третия, който се намира в Самарканд?

Виктор не отговори, но несъмнено прие посланието на Торвалдсен: Отлично знам с какво се занимаваш.

— Ще се чуем утре — каза той и се приготви да си тръгне.

— Очаквам с нетърпение вашето обаждане — отговори Торвалдсен, без да става от мястото си.

Вратата се захлопна.

— Не разполагаме с много време, Котън — раздвижи се Торвалдсен и в ръката му се появи книжно пликче. — Пъхни тук кутийката с медальона, но пипай внимателно.

— Отпечатъци, а? — моментално се досети Малоун. — Ето защо му даде монетата.

— Нали видя, че не докосна нищо? Но все пак трябваше да пипне медальона с голи ръце, за да осъществи подмяната.

Малоун използва дулото на пистолета, за да пъхне внимателно пластмасовата кутийка в пликчето. После нави горната му част така, че да остане вътре малко въздух. Процедурата му беше известна отдавна. За разлика от това, което показваха по телевизията, не пластмасата, а хартията най-добре съхраняваше отпечатъци.

— Хайде — надигна се Торвалдсен и погледна как приятелят му прекосява стаята. — Трябва да побързаме.

— Но къде отиваш? — учудено попита Малоун, видял го да се насочва към задната част на къщата.

— Навън.

Измъкнаха се през кухненската врата, от която се излизаше на веранда с изглед към морето. На петдесетина метра по-нататък се виждаше тесен пристан, вкопан между скалите. Към него беше привързана моторница. Утринното небе беше потъмняло от ниско надвиснали оловносиви облаци. Студен северен вятър къдреше вълните в залива.

— Тръгваме ли? — подвикна Малоун, видял как приятелят му се насочва към пристана.

Датчанинът продължи напред с изненадваща бързина за човек, който страда от изкривяване на гръбнака.

— Ами Касиопея?

— В момента тя има проблеми — отвърна Торвалдсен. — Но именно те ни дават шанс да се измъкнем.

Касиопея видя как мъжът напуска къщата, качва се в наетата кола и потегля по пътя, който водеше към магистралата. Включи миниатюрния монитор с течни кристали, свързан чрез радиопредавател с двете видеокамери, които беше монтирала миналата седмица — едната на входа на магистралата, а другата във високите клони на дърво, на петдесетина метра от къщата. Колата се появи на малкия екран и спря. От гората изскочи мъжът, който беше срязал гумите. Шофьорът отвори вратата и слезе. Двамата бързо се насочиха обратно към къщата.

Тя отлично знаеше какво ще се случи, изключи монитора и бързо напусна скривалището си.

Виктор застина в очакване. Предстоеше му да провери дали правилно е предвидил всичко. Колата остана зад близкия завой, а той зае позиция зад ствола на едно дърво, откъдето имаше отлична видимост към къщата.

— Няма къде да ходят с две спукани гуми — каза Рафаел.

Виктор знаеше, че жената е някъде наблизо.

— Не се издадох — добави партньорът му. — Действах, сякаш съм на пост и не подозирам нищо.

Точно според инструкциите.

Виктор бръкна в джоба си и извади медальона, който беше успял да открадне. Заповедта на министър Зовастина беше ясна: да приберат всички медальони. Бяха открили пет, оставаха още три.

— Как се държаха? — попита Рафаел.

— Озадачаващо.

И наистина беше така. Беше предвидил всичките им действия подозрително лесно. Именно това го безпокоеше.

От горичката изскочи познатата стройна жена. Тя със сигурност беше видяла срязаните гуми и сега бързаше да съобщи новината на сънародниците си. Той със задоволство установи, че отново се е оказал прав. Но защо не беше направила опит да предотврати обездвижването на автомобила? Дали й бяха заповядали само да наблюдава? Забеляза, че държи нещо в ръката си. Малко и правоъгълно. Съжали, че не си носи бинокъла. Рафаел бръкна в джоба си и извади предавателя.

— Още не — докосна ръката му Виктор.

Жената спря да огледа пробитите гуми, после забърза към къщата.

— Да й дадем малко време.

Бяха се появили тук още преди три часа, веднага след като уговориха срещата. Внимателният оглед ги увери, че къщата е празна. Това им позволи да заложат заряди от гръцки огън под повдигнатите основи и на верандата. Но този път щяха да го възпламенят с помощта на радиосигнал.

Жената изчезна зад вратата. Виктор преброи до десет и се приготви да отмести ръката си от рамото на Рафаел.

Малоун се настани в лодката до Торвалдсен.

— Какви неприятности има Касиопея? — попита той.

— Къщата е минирана с гръцки огън. Дошли са тук преди нас и са се подготвили. След като успяха да се сдобият с медальона, Виктор няма никакво намерение да ни остави живи.

— А сега чакат и Касиопея да влезе вътре, така ли?

— Така мисля. Остава да видим дали и те са на същото мнение.

Касиопея затвори входната врата и се понесе напред. Това беше най-рискованата част от операцията. Можеше само да се надява, че крадците ще й дадат няколко секунди, преди да задействат детонатора. Нервите й бяха опънати докрай, умът й препускаше, меланхолията беше отстъпила място на адреналина. В музея Малоун беше усетил безпокойството й и веднага бе разбрал, че нещо не е наред. И наистина беше така. Но сега нямаше време да мисли за това. Край на емоциите за нещо, което беше безсилна да промени. В момента единствената й цел беше да се добере до задната врата.

Изскочи навън. Малоун и Торвалдсен чакаха в лодката. Къщата блокираше гледката към пристана между скалите. Ръката й все още стискаше портативния монитор. Шейсет метра до водата.

Тя скочи от дървената платформа.

Малоун видя как Касиопея изскочи от къщата и се понесе към тях.

Петнайсет метра. Десет.

Разнесе се приглушен тътен, последван от странно свистене. Къщата пламна като факла. Огънят обхвана основите, от прозорците лумнаха пламъци и светкавично плъзнаха към покрива. Също като гълтачите на огън, помисли си Малоун. Без експлозия. Мигновено възпламеняване. Тотално и всепоглъщащо, особено при отсъствието на солена вода.

Касиопея дотича по тясното мостче и скочи в лодката.

— Този път се размина на косъм — отбеляза Малоун.

— Лягай долу! — задъхано заповяда тя.

Привели се ниско над борда, те гледаха как Касиопея включва видеоприемника. На екрана изплува спряла кола. В нея се качиха двама мъже. Единият беше Виктор. Колата потегли и изчезна от монитора. Касиопея натисна някакъв бутон. Колата отново се появи, този път на входа на магистралата.

Торвалдсен доволно цъкна с език.

— Номерът май мина — обяви той.

— Не ти ли хрумна, че можеше да ме предупредиш? — раздразнено го погледна Малоун.

— Само щяхме да си развалим удоволствието — дяволито се усмихна Касиопея.

— Но той отнесе медальона!

— Точно както искахме — кимна Торвалдсен.

Къщата продължаваше да гори като факла. Към небето се издигаше плътен слой дим. Касиопея запали мотора и насочи лодката към открито море. Крайбрежното имение на Торвалдсен се намираше на по-малко от два километра на север.

— Уредих доставката на лодката веднага след като пристигнахме — обясни Торвалдсен, хвана го за ръката и го дръпна към кърмата. Водата зад нея се пенеше, студените пръски стигаха до лицата им. — Радвам се, че дойде. Днес възнамерявахме да те помолим за помощ, защото знаехме, че музеят ще изгори. Затова ти е определила среща. Нуждае се от помощта ти, но се съмнявам, че ще ти я поиска.

Малоун потисна желанието си да го засипе с въпроси, давайки си сметка, че сега не е време за това. Но в отговора му нямаше дори зрънце колебание.

— Има я — отсече той. — Ти също.

Торвалдсен стисна ръката му с благодарност. Касиопея гледаше напред, заета с управлението на лодката.

— Колко зле са нещата?

Вятърът и шумът на мотора бяха достатъчна гаранция, че въпросът няма да стигне до ушите на Касиопея.

— Доста зле — призна с въздишка Торвалдсен. — Но сега все пак имаме надежда.

20

Провинция Синдзян, Китай, 15:30 ч.

Зовастина седеше в задната част на кабината, с плътно закопчан колан. Обикновено пътуваше по-комфортно, но днес беше избрала военен хеликоптер заради по-високата му скорост. Пилотираше един от членовете на нейния Свещен отряд. Половината от личната й охрана, включително Виктор, бяха лицензирани пилоти. На седалката срещу нея седеше жената от лабораторията, компания й правеше друг бодигард. Качиха я на борда с белезници, но Зовастина веднага заповяда да ги свалят.

— Как се казваш? — попита тя.

— Какво значение има? — вдигна глава жената.

Разговаряха през шлемофоните на диалект, който никой от чужденците на борда не разбираше.

— Как се чувстваш?

Жената се поколеба, явно питайки се дали да излъже.

— Никога в живота си не съм се чувствала по-добре — отговори най-сетне тя.

— Радвам се. Нашата главна цел е да подобрим живота на хората. Надявам се, че като излезеш от затвора, ще оцениш предимствата на новото ни общество.

Върху изпитото лице на жената се изписа презрение. Нищо у нея не изглежда привлекателно, помисли си Зовастина. Един господ знае колко унижения бе преживяла, за да изгуби всякакво самоуважение.

— Съмнявам се, че ще се превърна в част от вашето ново общество, госпожо министър. Присъдата ми е твърде голяма.

— Информираха ме, че си била замесена в трафик на кокаин. Ако руснаците управляваха тази страна, отдавна щяха да те екзекутират.

— Руснаците ли? — презрително се усмихна жената. — Та нали именно те купуваха дрогата?

Зовастина не беше изненадана.

— Такива са новите порядки в света — въздъхна тя.

— Какво стана с останалите затворници, които бяха с мен?

— Мъртви са — отвърна след кратко колебание Зовастина, в крайна сметка решила да й каже истината.

Събеседницата й явно беше преживяла какво ли не, но въпреки това на лицето й се изписа леко притеснение. Което беше напълно разбираемо. След като я бяха измъкнали от затвора, за да бъде единствената оцеляла след някакъв медицински експеримент, тя изведнъж се беше оказала на борда на хеликоптер, който превозваше не друг, а самия върховен министър на Централноазиатската федерация.

— Ще направя всичко необходимо за намаляване на присъдата ти — обеща Зовастина. — Федерацията оценява помощта ти, макар че ти явно не ни харесваш.

— Може би трябва да ви благодаря?

— Напомням ти, че доброволно си приела да участваш в експеримента.

— Не си спомням някой да ми е предлагал избор.

Зовастина отклони поглед към заснежените върхове на Памир, отвъд които беше границата и родината. После, усетила погледа на затворничката върху себе си, рязко попита:

— Не искаш ли да участваш в това, което предстои да се случи?

— Искам да бъда свободна.

В главата й изведнъж изплуваха думите на Сергей, изречени преди години: Гневът винаги е насочен към конкретен индивид, докато омразата избира цели класи. Времето лекува гнева, но омразата — никога.

— Защо има толкова омраза у теб? — попита тя.

Жената я гледаше с безизразно изражение.

— Би трябвало да съм мъртва като останалите — промълви тя.

— Защо?

— Защото вашите затвори са ужасни и малцина излизат живи от тях.

— Така и трябва да бъде. Хората трябва да знаят, че не бива да попадат там.

— Малцина имат право на този избор — поклати глава жената, замълча за миг и добави: — За разлика от вас, госпожо върховен министър.

Планинските върхове бързо нарастваха в илюминаторите.

— Знаеш ли, че преди много столетия гърците завладели Изтока и променили света? — попита Зовастина. — Те завладели Азия и променили нашата култура. Но сега идва времето азиатците да тръгнат на Запад и да направят същото. Нима не искаш да помогнеш на това велико начинание?

— Вашите планове не ме интересуват.

— Моето име е Ирина, на гръцки Ирини. В превод означава „мир“. Ние се стремим именно към мира.

— И ще го постигнете, като убивате затворници?

Тази жена не се интересуваше от предопределенията на съдбата. За разлика от Зовастина, която им се подчиняваше изцяло. До този момент бе успяла да създаде нов политически ред, точно като Александър. В главата й отново прозвучаха думите на Сергей: Ирина, винаги трябва да помниш какво е казал Ариан на Александър — че е съперник на самия себе си. Едва през последните няколко години тя започна да схваща какво е имал предвид любимият учител. Очите й се заковаха в лицето на жената, която беше съсипала живота си за няколко хиляди рубли.

— Чувала ли си за Менандър?

— Не съм.

— Древногръцки драматург, живял през четвърти век преди Христа. Писал е комедии.

— Аз предпочитам трагедиите.

Това пораженство започна да й дотяга. Явно не всеки може да бъде променен. Жената срещу нея нямаше нищо общо с полковника, който няколко часа по-рано беше съзрял възможностите, които му се предлагаха, и с желание ги бе приел. Хора като Енвер щяха да бъдат полезни още години наред, но нещастницата пред нея беше олицетворение на провала.

— Запомнила съм една истина, написана от Менандър — промълви Зовастина. — Ако искаш да живееш цял живот без болка, трябва да си или бог, или труп.

Наведе се напред и разкопча предпазния колан на затворничката. Бодигардът рязко дръпна страничната врата. Жената неволно потръпна от ледения вятър и грохота на двигателите.

— Аз съм бог, а ти си труп — процеди Зовастина.

Бодигардът свали шлемофона от главата на жената, която усети какво ще се случи и започна да се съпротивлява. Но той с лекота я изхвърли навън. Наведена напред, Зовастина гледаше как тялото се превърта в кристалночистия въздух и изчезва надолу към непристъпните планински върхове. Вратата шумно се затръшна и хеликоптерът продължи полета си на запад към Самарканд. За пръв път от началото на деня тя изпита удовлетворение. Нещата отново се върнаха по местата си.