Венецианското предателство

40

Вторник, 21 април, Самарканд, 1:40 ч.

Винченти внимателно се спусна по стълбичката на частния самолет. Полетът от Венеция до Централноазиатската федерация бе продължил почти шест часа, но той вече беше свикнал да използва рационално времето — да почива и да се наслаждава на лукса в кабината.

Питър О’Конър го последва в топлата нощ.

— Обичам Венеция, но дъждовете и влагата изобщо няма да ми липсват, когато най-сетне дойда да живея тук — промърмори той.

Винченти се насочи към колата, която ги чакаше на пистата. Беше му приятно да се раздвижи след продължителния полет. Шофьорът изскочи навън и му отвори задната врата. О’Конър седна отпред. Купето беше разделено от плексигласова преграда. На седалката до него се беше отпуснал мургав мъж с черна коса и дяволити очи, които сякаш откриваха смешното и в най-сериозните житейски ситуации. Квадратната му челюст беше покрита с гъста четина, а младежкото му лице изглеждаше свежо въпреки късния час.

Камил Каримович Ревин беше министър на външните работи на Централноазиатската федерация. Едва четирийсетгодишен и без почти никакъв международен опит, той беше възприеман като покорния слуга на Зовастина, изпълняващ всичките й желания. Но преди няколко години Винченти бе забелязал и нещо друго.

— Добре дошъл — поздрави го Камил. — Отдавна не сме се виждали.

— Много работа, приятелю. Лигата поглъща голяма част от времето ми.

— Аз често контактувам с вашите членове. Мнозина от тях се оглеждат за терени за строеж.

Едно от споразуменията със Зовастина предвиждаше преместването на членовете на Лигата на територията на Федерацията. Това беше изгодно и за двете страни. Новата бизнес утопия щеше да ги отърве от тежките данъци, а вливането на техните капитали в икономиката на страната под формата на стоки, услуги и преки инвестиции щеше да компенсира Федерацията за всякакви такси и данъци. И нещо още по-добро — в страната щеше да се установи една висша класа, освободена напълно от ограниченията, които западните демокрации обичат да налагат на своите най-богати граждани. По дълбокото убеждение на Винченти там малцинството на богатите плаща несправедливо за поддържането на стандарта на мнозинството.

Членовете на Лигата бяха поощрявани да купуват големи парцели земя, която благодарение на съветското управление беше почти изцяло държавна собственост. Винченти участваше активно в този процес, оглавил специалната комисия за преговори с правителството на Зовастина по въпроса. Той вече беше закупил един терен от около осемдесет хектара в подножието на планините на някогашния Източен Таджикистан.

— Колко души сключиха сделки? — попита той.

— Досега сто и десет. С различни предпочитания относно местоположението, но терените в околностите на Самарканд си остават най-търсените.

— В близост до властта. Не след дълго Самарканд и Ташкент ще се превърнат в световни финансови центрове.

Колата напусна летището и пое по пътя към центъра на града, отстоящ на четири километра. Беше взето решение за строителството на ново летище, а трима от членовете на Лигата вече бяха изготвили архитектурните планове за един наистина модерен комплекс.

— Защо си тук? — попита Камил. — При последния ни разговор мистър О’Конър не беше особено ентусиазиран.

— Оценяваме високо информацията за пътуването на Зовастина. Знаеш ли защо отива във Венеция?

— Не. Каза само, че скоро ще се върне.

— Значи никой няма представа какво ще прави във Венеция, така ли?

— Ако научи, че си пристигнал тук и заговорничиш зад гърба й, всички сме мъртви — мрачно поклати глава Камил. — Не забравяй, че срещу малките й гадинки няма защита.

Външният министър беше представител на новото поколение политици, издигнали се едновременно със създаването на Федерацията. И макар че Зовастина беше първият върховен министър, тя нямаше да бъде последният.

— Мога да се справя с гадинките.

— А не е ли по-добре да я убиеш и това да реши всичко? — попита с усмивка азиатецът.

Винченти безпогрешно долови огромните му амбиции.

— Би било глупаво — поклати глава той. — Имам предвид нещо много по-добро.

— А ще имаш ли подкрепата на Лигата?

— Съветът на десетте одобрява всички мои действия.

— Не всички, приятелю — усмихна се Камил. — Знам какво говоря. Онзи опит за покушение беше твое дело, нали? Да, да, няма смисъл да го потвърждаваш. Но ти я предупреди и тя постави снайпериста на покрива. Иначе нямаше как да реагира толкова бързо. — Помълча за момент, после тихо добави: — Питам се, дали няма да предадеш и мен?

— Искаш ли да наследиш поста й?

— Предпочитам да остана жив.

Винченти извърна глава към прозорчето, зад което се виждаха плоските покриви на къщите, сините куполи и минаретата на джамиите. Самарканд беше разположен в долина, заобиколена от планини. Нощта скриваше смога, който почти никога не се вдигаше от древната земя. В далечината се очертаваше мъгливият силует на голяма фабрика, която някога беше произвеждала стоки за Съветския съюз, а днес допринасяше за брутния вътрешен продукт на Федерацията. Лигата беше вложила милиарди за нейната модернизация, планираше и по-нататъшни инвестиции. Затова той искаше да бъде сигурен.

— Колко силно желаеш да станеш върховен министър?

— Зависи — отвърна Камил. — Възможно ли е това да стане с подкрепата на Лигата?

— Аз не се безпокоя от вирусите на Зовастина. И ти би трябвало да мислиш като мен.

— О, мой могъщи приятелю! — въздъхна Камил. — Знаеш ли колко много врагове си отидоха внезапно? Странно е, че никой не го забелязва. Нейните болести действат безупречно. Просто настинка или грип с тежки усложнения.

Макар че бюрократите на Федерацията, включително Зовастина, ненавиждаха всичко съветско, те бяха усвоили отлично опита на своите корумпирани предшественици. Затова Винченти подбираше думите си много внимателно, като същевременно не забравяше да дава щедри обещания.

— Нищо не става без риск — каза той.

— Така е — сви рамене Ревин. — Но понякога рискът е прекалено голям.

Винченти отново насочи поглед към Самарканд. Един древен град, основан около пети век преди Христа и наричан с най-различни имена: „Градът на сенките“, „Градината на душата“, „Бисерът на Исляма“, „Столицата на света“. Християнско средище преди нашествията на мюсюлмани и руснаци. Благодарение на съветската власт Ташкент, който бе на двеста километра на североизток, бе просперирал. Но Самарканд си остана духовният център на региона.

Очите му спряха върху лицето на Камил Ревин.

— Предстои ми да предприема една изключително опасна стъпка — промълви той. — Наближава краят на мандата ми като председател на Съвета на десетте. Ако ще правим нещо, трябва да го направим сега. Както казваме ние: „Или си свърши работата, или стани от гърнето“. Участваш ли, или не?

— Ако кажа „не“, вероятно няма да доживея утрото — въздъхна Ревин. — Участвам.

— Радвам се, че се разбираме.

— А каква е стъпката, която се готвиш да предприемеш? — попита външният министър.

Винченти отново насочи поглед към стотиците минарета. Върху едно от тях светеха огромни букви на арабски, които гласяха: БОГ Е БЕЗСМЪРТЕН. Въпреки хилядолетната си история Самарканд продължаваше да излъчва мрачната тържественост на една култура, отдавна лишена от въображение. Зовастина изглеждаше решена да промени това и имаше ясна представа как да го постигне. Декларацията пред Стефани Нел, че историята не е сред силните му страни, беше абсолютна лъжа. На практика тя беше една от големите цели в живота му. Силно се надяваше, че не допуска грешка, опитвайки се да вдъхне живот на миналото. Но сега това беше без значение. Вече беше късно да се променя. Заби очи в лицето на съзаклятника си и тихо отговори:

— Това е стъпка, която ще промени света.

41

Торчело

Мислите на Виктор бясно препускаха. Костенурката продължаваше програмираното си настъпление в приземния етаж на музея, оставяйки след себе си вонята на гръцки огън. За миг си представи как двамата с Рафаел заедно атакуват входната врата, но после поклати глава. Дебелите дъски и напречната греда отвън обричаха на провал всякакви усилия в тази посока. Решетъчните прозорци бяха единственият път навън.

— Донеси един пакет! — подвикна той на Рафаел, докато очите му оглеждаха прозорците.

Онзи вляво изглеждаше най-подходящ. Рафаел вдигна една от прозрачните пластмасови опаковки и пристъпи към него.

Гръцкият огън би трябвало да въздейства върху старото ковано желязо и да разхлаби болтовете, които го прикрепваха към стената. Той измъкна един от пистолетите, които бяха взели от склада, и го насочи към рамката. Миг преди да натисне спусъка, стъклото на другия прозорец се пръсна. Някой стреляше отвън.

Виктор светкавично приклекна, партньорът му — също. Костенурката продължаваше ритмичните си обиколки, заобикаляйки препятствията. Той нямаше представа колко са хората отвън, нито пък дали щяха да ги атакуват от другите прозорци. Чувстваше, че са в опасност. Трябваше да спрат костенурката. Така щяха да си осигурят малко време. Защото не знаеха нищо.

Касиопея пъхна пистолета в колана си и измъкна лъка от платнената торба. Торвалдсен не попита за какво й е това оръжие в комплект с високоскоростни стрели, а тя от своя страна не беше наясно дали ще й свърши работа. Сега щеше да разбере.

Намираше се на трийсет метра от музея, скрита под колонадите на църквата. Докато прекосяваше острова, тя свали един от декоративните фенери с потопени в запалителна смес фитили, които осветяваха кея пред ресторанта. Беше ги забелязала още при първото си посещение и затова поиска от Торвалдсен лък и стрели. Парцалите откри в кошчето за отпадъци край някаква сергия. Докато крадците се занимаваха с унищожението на музея, тя подготви четири стрели, увивайки металните им върхове с парчета плат, предварително натопени в запалителната смес.

С кибрит се бе сдобила по време на вечерята с Малоун: няколко пакетчета лежаха върху поднос в тоалетната.

Запали две стрели, внимателно положи първата от тях върху тетивата и насочи лъка към прозореца на приземния етаж, който куршумите й току-що бяха пръснали на ситни парченца. Щом Виктор искаше пожар, щеше да го получи.

Като малка тя обичаше да стреля с лък. Не срещу живи мишени, разбира се, защото мразеше лова, но семейното им имение във Франция беше отлично оборудвано за спортна стрелба. Беше добра, особено на далечно разстояние. Трийсетте метра до музея не бяха никакъв проблем за нея, решетките на прозореца също не би трябвало да попречат.

— За Или — прошепна тя, опъвайки тетивата.

Виктор видя как огненото кълбо прелита през прозореца и се забива в огледалния гръб на една от витрините. Стъклото се пръсна, а отразяващото фолио се сгърчи на пода, пренасяйки и огъня със себе си. Костенурката вече беше обходила тази част от помещението и това бе потвърдено от шумния пукот на гръцкия огън. Първоначалните оранжево-жълти пламъци бързо се смалиха до синкаво сияние, което захапа дъските на пода. Насочи се към вакуумираните опаковки. Две върху витрината, две на пода. Едната от последните обяви присъствието си с фонтан от пламъци във формата на гъба.

— Ела тук! — изкрещя Виктор и се гмурна под съседната витрина, търсейки защита от адската горещина.

Партньорът му бързо се насочи към него. Пожарът обхвана половината от приземния етаж — под, стени, тавани. Убежището им все още оставаше встрани от него, защото там нямаше запалителна смес. Виктор беше наясно, че това щеше да продължи кратко, само няколко скъпоценни секунди. Пътят до извитата стълба към втория етаж все още беше свободен. Но и там нямаше спасение, тъй като огънят всеки момент щеше да се прехвърли горе.

— Костенурката! — прошепна Рафаел. — Виждаш ли я?

Проблемът беше кристално ясен. Апаратът беше снабден с датчици, които щяха да го взривят при достигането на определена температура.

— На каква степен е настроен? — бързо попита Виктор.

— На най-ниската. Целта беше бързо разпространение на пожара.

Роботът продължаваше да кръстосва пода, изхвърляйки огън като тежко дишащ дракон. От противоположния край на залата отново се разнесе звън от счупени стъкла. Трудно беше да се определи дали това е следствие от високата температура или нов залп от куршуми.

Костенурката изскочи от пламъците и се насочи към тях. Преди Виктор да успее да го спре, Рафаел скочи и се понесе към нея. Беше ясно, че иска да я дезактивира, за да спре изпълнението на програмата й. Стрела с пламтящ връх прониза гърдите му. Дрехите му моментално се подпалиха. Виктор се изправи с намерението да помогне на партньора си, но в същия момент костенурката спря и прибра хоботчето си.

Той знаеше какво предстои да се случи. Обърна се и хукна към стълбата, катерейки се отчаяно по металните стъпала. Дланите и коленете му се ожулиха до кръв, но той не усещаше нищо.

Костенурката се взриви.

Касиопея нямаше намерение да стреля по крадците. Просто единият от тях се появи пред очите й в мига, в който отпусна тетивата. Ясно видя как стрелата потъва в гърдите на мъжа и подпалва дрехите му. В следващата секунда вътрешността на музея се разтърси от силна експлозия. Взривната вълна изби черчеветата на прозорците, от които лумнаха алени пламъци.

Тя скочи на влажната земя. Пламъците се издигаха към нощното небе. Обърна гръб на църковната колонада и зае позиция срещу камбанарията на музея. Единият от нападателите със сигурност беше мъртъв. Трудно беше да определи кой, но в момента това беше без значение. Касиопея се изправи и се насочи към предната част на сградата, която бе превърнала в огнен капан. Последната стрела с пламтящ връх беше опъната на тетивата, готова за изстрелване.

42

Венеция

Зовастина стоеше до папския нунций, който я беше посрещнал на пистата преди по-малко от час. До центъра на града се придвижиха с обикновено водно такси, в което пътуваха само тя и Мичънър, придружавани от двамата й лични телохранители. Не успяха да се приближат към северния вход на базиликата, поради факта че по-голямата част от площад „Сан Марко“ се оказа блокирана от полицията. Продължиха надолу по една от съседните улички и влязоха в църквата през канцелариите на епархията.

Папският нунций изглеждаше съвсем различно от предишния ден. Черното расо и яката на проповедник бяха отстъпили място на цивилните дрехи. Очевидно папата беше удържал думата си относно пълната анонимност на нейното посещение.

В момента стояха в огромната, подобна на пещера катедрала със златни мозайки по стените, сякаш се намираха не в Италия, а в Константинопол. Таванът беше разделен на пет купола с фрески, изобразяващи Петдесетница, св. Йоан, св. Леонард, Пророците и Възнесение Господне. Топлата светлина на свещниците сякаш потвърждаваше популярното наименование на църквата „Златната базилика“.

— Прекрасно място, нали? — подхвърли Мичънър.

— Доказателство за това, което могат да постигнат религията и търговията — кимна тя. — Венецианските търговци са били най-големите крадци на света и доказателствата са тук.

— Винаги ли сте толкова цинична?

— Благодарение на съветската система разбрах, че светът е трудно място за живеене.

— Някога отправяли ли сте благодарност към вашите богове?

Тя се усмихна, забелязала любопитството в очите на американеца. В досегашните си разговори не бяха засягали нейната вяра.

— Моите богове са ми точно толкова верни, колкото и вашите на вас.

— Ние се надяваме да преосмислите своето езичество.

Тя неволно настръхна от тези думи, сякаш внушаващи, че вярата в много богове е по-нисша в сравнение с вярата в един-единствен бог. Историята категорично доказваше, че не е така. Но се задоволи само с кратък отговор:

— До този момент не съм имала проблеми със своята вяра.

— Не искам да кажа, че в нея има нещо погрешно — побърза да я увери Мичънър. — Просто ви предлагаме и други възможности.

След тази нощ Зовастина нямаше да има кой знае каква полза от Католическата църква. Щеше да й позволи ограничено присъствие на територията на Федерацията, за да балансира влиянието на радикалния ислям, но нищо повече. Организация, способна да съхранява и поддържа всичко, което я заобикаляше в момента, нямаше сериозно място в нейните владения. Тя махна с ръка към високия олтар, скрит зад богато украсена преграда. От ярко осветеното пространство зад него долиташе шум.

— Подготвят отварянето на саркофага — информира я Мичънър. — Решихме да върнем ръка с китката или някоя друга реликва, която може лесно да се отдели.

— Нима не виждате абсурдността във всичко това? — не се стърпя тя.

— Какво лошо има, ако така бъдат задоволени претенциите на египтяните? — сви рамене той.

— А къде остана свещената неприкосновеност на мъртвите, проповядвана от вашата религия? Нима е редно да оскверните гробницата на един мъртвец и да извадите част от останките му?

— Неприятно е, но за съжаление е необходимо — въздъхна Мичънър.

— Ей това най-много й харесвам на вашата църква! — кипна Зовастина, раздразнена от овчедушното му признание. — Проявява гъвкавост само когато е необходимо.

Очите й се плъзнаха по пустата централна пътека и спряха на множеството параклиси, ниши и олтари, потънали в дълбока сянка. Двамата телохранители стояха на няколко крачки отзад. Мраморният под беше покрит с изящна мозайка като тази по стените. Множеството геометрични фигури, мотиви с животни и цветя бяха прорязани от неизбежните пукнатини. Експертите твърдяха, че те са направени нарочно, за да имитират безбрежното море, но според нея се бяха появили в резултат на слаби основи.

В главата й изплуваха думите на Птолемей: А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който, макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти. Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците.

Птолемей несъмнено се е смятал за умен човек, но времето все пак беше разкрило тази част от загадката. По времето на Александър Велики Египет бил управляван от фараона Нектанебо, който бил изпратен в изгнание от настъпващите перси. Но поданиците му твърдо вярвали, че един ден той ще се върне и ще прогони окупаторите. Десет години по-късно това наистина се случило, но благодарение на младия военачалник Александър, който разбил персийската армия и я принудил да се оттегли. В прослава на освободителя египтяните започнали да разказват история, която постепенно се превърнала в мит. Според нея Нектанебо посетил Македония още в началото на своето управление, маскирайки се като фокусник. Там той обладал Олимпия, майката на Александър, и всъщност именно фараонът, а не Филип бил истинският баща на момчето. Историята била пълна измислица, но въпреки това просъществувала цели петстотин години и по-късно намерила място в „Подвизите на Александър“ — художествена измислица, която и до днес се цитира от много историци. Последният египетски фараон Нектанебо избрал Мемфис за столица на страната и именно този факт обяснява настойчивите съвети на Птолемей за вдигнатите платна към столицата, основана от бащата на Александър.

А допълнението закриляна от мъдреците само потвърждава това заключение.

В храма на Нектанебо в Мемфис имало единайсет статуи на гръцки мъдреци и поети, изработени от бял варовик и наредени в полукръг. Централно място сред тях заемала статуята на Омир, любимеца на Александър. До него била статуята на Платон, учителя на Аристотел, а също така и на самия Аристотел, който пък бил учител на Александър. Останалите статуи принадлежали на други известни гърци, с които Александър също поддържал близки отношения. До наше време са достигнали само фрагменти от тях, които обаче са достатъчно доказателство за реалното им съществуване.

Птолемей погребал Александър именно в храма на Нектанебо. Тялото останало там до смъртта му, след което синът му го пренесъл на север, в Александрия.

Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците.

Тоест тръгни на юг към храма на Нектанебо в Мемфис.

В съзнанието й изплува следващата фраза от загадката, на лицето й се появи усмивка.

Докосни най-съкровената същност на златната илюзия.

43

Торчело

Виктор се просна на стълбите и вдигна ръка да предпази лицето си от нетърпимата горещина. Костенурката беше реагирала на високата температура и се беше взривила, точно според заложената в електронната й памет програма. Шансовете за оцеляване на Рафаел бяха равни на нула. Първоначалната температура на гръцкия огън беше изключително висока — напълно достатъчна за размекване на метала и превръщане на камъка в пепел. Но градусите на вторичната вълна бяха още по-високи. Човешката плът изчезваше в нея без следа. Рафаел беше застигнат от това, което трябваше да се случи на онзи мъж в Копенхаген, и се беше превърнал в шепа пепел.

Виктор погледна назад. Пожарът бушуваше на три метра от него.

Горещината ставаше непоносима. Той се обърна и запълзя нагоре.

Старата сграда беше строена по начин, който напълно съответстваше на епохата й — таванът на долния етаж беше едновременно и под на горния. В момента таванът беше изцяло погълнат от пламъците. Това беше станало благодарение на костенурката, чието действие включваше максимално разпространение на огъня. Пропукването, което долиташе отгоре, беше доказателство за горящия дъсчен под. Положението допълнително се усложняваше от тежестта на трите големи витрини и останалите по-големи експонати. Виктор си даде сметка, че би било глупаво да прекосява горния етаж, въпреки че пламъците все още не го бяха обхванали изцяло. Слава богу, че основите на стълбата, върху която стоеше, бяха направени от камък.

На отсрещната стена имаше двоен прозорец, който гледаше към малкия площад. Той рискува да се насочи към него, стъпвайки на пръсти по ръбовете на горещите стъпала. Не след дълго се озова там, протегна врат и погледна надолу.

Забелязала силуета в рамките на прозореца, Касиопея захвърли лъка, грабна пистолета и натисна спусъка. Произведе два изстрела в бърза последователност.

Стъклото се пръсна, Виктор отскочи назад и измъкна пистолета си. За миг успя да зърне фигурата на нападателя и по силуета определи, че насреща си има жена. Държеше лък, който бързо замени с пистолет.

Преди да успее да се възползва от по-високата си позиция, една пламтяща стрела премина между решетките и се заби в мазилката на отсрещната стена. За щастие тук не бяха действали костенурки и помещението беше сухо. Проблем бяха само двата пакета със запалителна смес, единият на пода, а другият в счупената витрина.

Трябваше да измисли нещо. Следвайки примера на нападателката, той изстреля няколко куршума в прозореца, който гледаше към задната част на сградата.

Касиопея долови гласове вляво от себе си, откъм ресторанта и кея пред него. Стрелбата беше привлякла вниманието на посетителите. По пътечката се мярнаха силуети и тя бързо напусна позицията си на площадчето, оттегляйки се обратно към базиликата. Беше изстреляла последната горяща стрела с надеждата, че ще подпали и втория етаж. На отблясъците от огъня ясно бе разпознала лицето на Виктор на прозореца.

Появиха се хора. Един от тях притискаше мобилен телефон към ухото си. На острова нямаше полиция и това щеше да й спечели време. Съмняваше се, че Виктор ще потърси помощ от очевидците на пожара, защото трупът на приземния етаж щеше да повдигне твърде много въпроси. Затова тя реши да се оттегли.

Виктор извърна глава към пакета с гръцки огън, който лежеше на пода. Решението му беше да действа бързо. Прекоси на пръсти пода, грабна пакета и скочи към прозореца, по който току-що беше стрелял. Дъските издържаха. Положи пакета в основата на извитата решетка от ковано желязо. Подът в средата на помещението жаловито проскърца.

В съзнанието му изплуваха носещите греди отдолу, които със сигурност отслабваха с всяка изминала секунда. Виктор изтича към стрелата и рязко я издърпа от стената. Върхът й продължаваше да тлее. Втурна се обратно към стълбището, обърна се и с отмерено движение хвърли стрелата към зеещата прозоречна рамка. Тя падна върху пакета, пламъците лизнаха пластичната опаковка. Той знаеше, че разтопяването й е въпрос на секунди. Потърси укритие в извивката на стълбите. Разнесе се нещо като шумна въздишка и пламъците лумнаха.

Виктор надникна над парапета и видя, че кованото желязо гори. За късмет по-голямата част от пламъците бяха насочени навън. Прозоречната рамка все още беше непокътната. Подът пропадна, поглъщайки витрината и втория пакет. Онзи на прозореца се възпламени, излъчвайки нетърпима горещина. Музеят на Торчело нямаше да издържи още много.

Той скочи към отворения прозорец. Пръстите му се забиха в корниза и потърсиха пролука, която да издържи тежестта му. Тялото му се люшна, краката му се свиха и с всичка сила удариха решетката. Нищо не помръдна.

Ново засилване, втори мощен ритник, получил допълнителна сила от адреналина. Нажеженият въздух опари гърлото му. Извитите железа леко поддадоха. След нова серия от ритници се освободи единият от болтовете, които държаха решетката за стената. Нова част от пода пропадна в огнената стихия, поглъщаща приземния етаж. Втората витрина и частите от някаква каменна колона се стовариха долу и зацвърчаха като пържено месо.

Той надникна през прозореца. Височината беше някъде между три и четири метра. От прозорците на долния етаж излитаха дълги оранжеви езици.

Виктор разтвори пръсти и скочи.

Насочил носа на североизток, Малоун завъртя газта докрай и лодката полетя към Торчело, оставяйки дълга пенлива следа в тъмната вода. На хоризонта се появи алено, ритмично пулсиращо сияние. Пожар. Към небето се издигаха облаци дим, които бързо се разпадаха във влажния въздух. Намираха се на десет-петнайсет минути от острова.

— Май ще закъснеем — подхвърли на Стефани той.

Виктор остана в сянката на музея. До слуха му достигаха виковете на хората, струпали се отвъд храстите, разделящи площада от овощната градина. По-нататък беше каналът, където го чакаше лодката.

Разтвори храстите и се промъкна в градината. За късмет тя все още не се беше разлистила в ранната пролет и той успя да открие пътечката, която се извиваше надолу към каменния пристан. Минута по-късно откри лодката и скочи в нея. Откачи въжетата и се оттласна от кея. Никой не го забеляза, никой не тръгна в негова посока. Лодката се плъзна към средата на канала, течението я подхвана. Църквата и музеят бавно изчезнаха назад, а той насочи носа към северния вход на лагуната. Запали мотора едва след като увери, че се намира на достатъчно разстояние от каменния кей. Остави го на ниски обороти и предпазливо се насочи напред, без да включва сигналните светлини.

Каналът беше широк около петдесетина метра. Бреговете му бяха тъмни и ниски, затлачени от плитчини с избуяли тръстики. Виктор погледна часовника си. Беше 23:20 ч. Достигнал устието, той даде газ и лодката се понесе в открито море, подскачайки по вълните. Включи сигналните светлини и заобиколи Торчело, за да стигне до главния канал, който щеше да го отведе във Венеция.

Ушите му доловиха някакъв звук и той рязко се обърна. От кабината на кърмата се появи жена. В ръката си държеше пистолет, насочен право в гърдите му.

44

Самарканд, 2:30 ч.

Винченти придърпа стола си по-близо до масата и сервитьорът поднесе храната. Повечето от хотелите в града бяха мрачни и занемарени дупки, в които почти нищо не функционираше. Но „Интерконтинентал“ беше нещо различно. Тук обслужването беше на европейско ниво, обогатено от широко рекламираното „азиатско гостоприемство“. След дългия полет от Италия той беше гладен и поръча вечеря за двама в стаята си.

— Предай на Орманд, че не съм доволен от обслужването — обърна се към сервитьора той. — Въпреки предварителното ми обаждане предястията ни се сервират едва след трийсет минути. Всъщност кажи му да дойде тук след вечеря, за да му го съобщя лично.

Сервитьорът кимна и се оттегли.

Артур Беноа се настани срещу него и разстла салфетката на коленете си.

— Трябваше ли да бъдеш толкова груб? — попита той.

— А ти защо не ги притискаш да работят както трябва, след като хотелът е твой? — попита в отговор Винченти.

— Защото не съм недоволен. Те приготвиха храната по най-бързия начин, на който са способни.

Това изобщо не повлия на настроението на Винченти. Ставаха гадни неща и той беше силно изнервен. О’Конър беше пристигнал тук преди него, за да подготви всичко. А той самият реши да хапне, да си почине, а после и да свърши малко работа.

— Предполагам, че не ме покани да вечерям с теб, защото изпитваш удоволствие от компанията ми, Енрико — подхвърли Беноа и хвана вилицата. — Затова предлагам да мигнем направо на въпроса. Какво искаш от мен?

— Пари — отвърна Винченти и започна да се храни. — Или ако трябва да бъда точен, „Филоджен Фармасютик“ се нуждае от финансови средства.

Беноа остави вилицата и отпи глътка вино.

— Колко, преди да си ми развалил удоволствието от храната? — попита той.

— Един милиард евро. Може би милиард и половина.

— Само толкова?

Винченти се усмихна на сарказма. Беноа беше натрупал състоянието си в областта международните финанси и в момента контролираше редица банки в Европа и Азия. Беше стар и уважаван член на Венецианската лига със собствен капитал от няколко милиарда евро. Хотелите бяха негово хоби. Съвсем наскоро беше открил „Интерконтинентал“ с идеята да привлече в Самарканд още членове на Лигата, плюс неизбежните богати туристи, които обикалят по света. Той пръв се беше установил за постоянно в Централноазиатската федерация. В продължение на години Беноа беше отпускал щедри кредити на „Филоджен“ и така беше подпомогнал стремителния възход на корпорацията.

— Предполагам, че ще искаш заем с по-ниска лихва от тази на международните пазари — предположи той.

— Разбира се — кимна Винченти и с наслада пое аромата на пълнения фазан в чинията си.

— Колко по-ниска?

В гласа на банкера прозвуча скептицизъм.

— Два пункта.

— Защо очакваш да ги получиш?

— От теб съм теглил кредити за милиони, Артур — въздъхна Винченти. — И съм ти ги изплащал до последния цент, със съответната лихва. Това е причината, поради която очаквам преференциално отношение.

— Доколкото съм информиран, ти и в момента ползваш кредити от моите банки, и то значителни.

— Които се изплащат коректно.

Банкерът очевидно знаеше, че е точно така.

— Каква ще бъде моята полза от подобно споразумение? — попита той.

Най-после нещо конкретно.

— Каква част от „Филоджен“ притежаваш? — попита Винченти.

— Притежавам сто хиляди акции, които закупих по твоя лична препоръка.

Винченти набучи на вилицата си поредния къс от печената птица.

— Наясно ли си с вчерашната им котировка на борсата?

— Не съм си направил труда.

— Шейсет и един и четвърт, нагоре с половин процент. Действително е добра инвестиция, Артур. Миналата седмица самият аз изкупих почти петстотин хиляди акции. — Винченти натопи късчето птиче месо в пълнежа от пушена моцарела и добави: — Тайно, разбира се.

От изражението на Беноа пролича, че е разбрал посланието.

— Нещо голямо, а? — подхвърли той.

Макар и хотелиер аматьор, колегата на Винченти във Венецианската лига обичаше да прави пари.

— Не мога да ти кажа, Артур — въздъхна с престорено съжаление той. — Вътрешната политика на фирмата не го позволява. Дори изпитвам срам от въпроса ти.

— Тук тези правила не важат — подсмихна се Беноа. — Забрави ли, че ние ги пишем, също като законите? Хайде, изплюй камъчето!

— Няма да стане! — отсечи Винченти и зачака. Както обикновено, алчността на приятеля му щеше да надделее.

— За кога ти трябва този милиард или милиард и половина?

Винченти преглътна залъка си и отпи от виното.

— Най-късно до шейсет дни.

Беноа прецени чутото, след което зададе следващия си въпрос:

— Срок на заема? Разбира се, ако отпускането му изобщо бъде възможно.

— Двайсет и четири месеца.

— Милиард долара, плюс лихвите, които ще бъдат и изплатени след две години?

Винченти не отговори и продължи да дъвче, оставяйки другия сам да си направи заключенията.

— Както вече споменах, корпорацията ти е силно задлъжняла — продължи Беноа. — Моите финансови експерти едва ли ще бъдат склонни да отпуснат нов заем.

Винченти реши, че вече е време да обяви това, което се очакваше от него.

— Ти ще наследиш поста ми в Съвета на десетте.

— Откъде знаеш? — изненада се Беноа. — Членовете имат право на свободен избор.

— Нищо не е свободно, Артур — поклати глава Винченти. — Мислех, че вече си го разбрал. Моят мандат свършва, а на теб ти предстоят две години начело на Съвета.

Беноа отдавна мечтаеше да поеме високия пост в Лигата и Винченти отлично го знаеше. Но там щяха да му трябват приятели, които да му бъдат задължени. До този момент такива бяха четирима души от петимата, които оставаха в Съвета. Сега купуваше и петия.

— Добре — кимна Беноа. — Но ще ми трябват няколко дни, за да разпределя риска между няколко банки.

— Направи го — усмихна се Винченти, продължавайки да се храни. — Трябва да ми повярваш, Артур. Не е зле да се обадиш на борсовия си посредник.

45

Зовастина погледна часовника си „Луи Вюитон“, който й беше подарен от външния министър на Швеция по време на официалното й посещение там преди няколко години. Той беше очарователен джентълмен, който открито флиртуваше с нея. Тя отговори на вниманието му, макар и не по начина, който очакваше висшият дипломат. Същото се случваше и с папския нунций Колин Мичънър, който очевидно изпитваше удоволствие да я дразни. През последните няколко минути двамата крачеха напред-назад по централната пътека на базиликата, очаквайки края на подготовката, която течеше зад олтара.

— Какво ви кара да работите за папата? — поинтересува се тя. — Секретар на предишния, обикновен нунций при сегашния…

— Светият отец обича да ми възлага специални мисии.

— Като тази с мен?

— Разбира се — кимна Мичънър. — Вие сте специална.

— Защо?

— Защото сте държавен глава.

И този си го бива, помисли Зовастина. Съобразителен и изкусен в словото, без да казва нищо конкретно, също като шведския дипломат. Обърна се и махна към една от солидните мраморни колони, основата на която беше заобиколена от каменна пейка, пред която имаше предпазни въжета.

— Какви са тези черни петна?

Имаше ги върху всички колони в църквата.

— Навремето и аз се запитах същото — отвърна Мичънър. — В продължение на столетия тези пейки са били заемани от вярващи, които облягали глави върху колоните, а мазнината от косите им постепенно се просмуквала в мрамора. Представяте ли си колко милиона глави са го правили, за да се появят тези следи?

Тя завиждаше на Запада за историческите богатства. За нещастие нейната родина бе обект на непрекъсната агресия, а окупаторите бяха правили всичко възможно да унищожават културното наследство на предшествениците си. Отначало персите, а след тях гърците, монголите, турците и накрая — руснаците. Тук-там беше оцелял по някой исторически паметник, но никой от тях не можеше да се сравнява с този златен храм.

Намираха се вляво от високия олтар. Двамата й бодигардове стояха на разстояние, от което можеха да чуят гласа й.

— Виждате ли каменното сърце? — посочи към мозаечния под Мичънър.

Тя проследи погледа му. Сърцето беше малко и ненатрапчиво, почти сливащо се с ярките фигури наоколо.

— В продължение на много време никой не е знаел какво представлява това. Но преди петдесет години, по време на реставрация на пода, вдигнали плочата и под нея открили малка кутия с изсъхнало човешко сърце. То принадлежало на дож Франческо Ерицо, починал през 1646 година. Научих, че тялото му е положено в църквата „Сан Мартино“, но последната му воля била най-съкровената му същност да бъде погребана близо до светеца покровител на Венеция. — Ръката му махна по посока на високия олтар. — Свети Марко.

— Знаете ли нещо за най-съкровената същност?

— Човешкото сърце? Че кой не го знае? Предците ни са смятали сърцето за извор на мъдрост и интелигентност, на дълбоката същност на човека.

И по тази причина Птолемей е използвал онзи израз, помисли си тя. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия.

— Нека ви покажа и още нещо — каза Мичънър.

Прекосиха храма и стигнаха до преградата пред олтара, изпълнена с многобройни квадрати, ромбове и четириъгълници, вградени в цветен мрамор. Зад преградата се виждаха неколцина коленичили мъже, приведени над масата на олтара, върху която лежеше каменен саркофаг, окъпан в ярка светлина. Дългата почти два метра желязна решетка отпред беше отместена.

Мичънър спря, усетил интереса й.

— През 1835 година олтарната маса била издълбана, за да се освободи място за светеца. Ето къде почива той. Тази нощ саркофагът ще бъде отворен за пръв път. — Папският нунций погледна часовника си. — Наближава един след полунощ. Скоро ще бъдат готови.

Тя продължи да следва мъжа, който я дразнеше все повече и повече, към другия край на базиликата. Спряха в края на слабо осветена напречна пътека и Мичънър вдигна глава към една от мраморните колони.

— През 976 година базиликата била унищожена от пожар — започна той. — Била възстановена и осветена отново през 1094 година. По време на посещението ми в Самарканд вие правилно отбелязахте, че през тези сто и осемнайсет години никой не се е интересувал къде се намира тялото на свети Марко. Но на 26 юни 1094 година, по време на тържествената литургия в чест на възстановения храм, се случило чудо. От тази колона се разнесъл силен грохот, откъртили се каменни късове, цялата църква се разтърсила. После от мрамора се появила ръката, а след нея и цялата фигура на светеца. Свещеници и богомолци се струпали около него. Сред тях бил и самият дож. Всички били убедени, че повторната поява на свети Марко означава възстановяването на мира и благополучието по света.

Зовастина беше повече развеселена, отколкото впечатлена.

— Чувала съм тази история. Странно как мощите се появили отново точно когато новата църква, а и самият дож се нуждаели от финансовата подкрепа на венецианците. Предполагам, че цялата работа е била организирана от дожа или някой изобретателен негов помощник. Блестящ политически ход, за който се говори и до днес, деветстотин години по-късно.

— Пълно отсъствие на вяра — развеселено поклати глава Мичънър.

— Аз се съсредоточавам върху реалните неща.

— Като Александър Велики, който лежи в онзи гроб? — посочи олтара Мичънър.

Скептицизмът му я разтревожи.

— А откъде сте сигурен, че това не е той? Църквата няма представа на кого е принадлежало тялото, което венецианските търговци откраднали от Александрия преди повече от хиляда години.

— А вие откъде сте сигурна, че е той, госпожо министър?

Заковала очи в мраморната колона, която подпираше огромния свод на храма, Зовастина не се сдържа и погали хладната й повърхност. Дали в легендата за светеца, който се появява от нея, имаше някаква истина? Много обичаше такива истории. И реши да разкаже на нунция една от тях.

Евмен беше изправен пред трудна задача. Като личен секретар на Александър той беше удостоен с честта да се увери, че царят ще бъде погребан редом с любимия си Хефестион. От смъртта на господаря му бяха изминали три месеца, но балсамираното му тяло все още лежеше в двореца. Повечето от неговите приближени отдавна бяха напуснали Вавилон, за да поемат контрола над своите части от разделената империя. Намирането на подходящ труп за размяна не беше лесна работа, но в околностите на близкото село бяха открили мъж на възрастта на Александър, с приблизително същия ръст. Евмен го отрови и го прехвърли на един от египетските балсаматори, който беше останал в града срещу обещанието за щедро възнаграждение. След като си свърши работата, египтянинът потегли на път, но един от съучастниците на Евмен го уби. Подмяната на труповете стана по време на силна лятна буря, потопила града в пороен дъжд. Увит в позлатено ленено платно и облечен в златна роба с корона на главата, неизвестният труп не можеше да бъде разпознат от никого. Евмен кри тялото на Александър още няколко месеца, изчаквайки царската погребална процесия да напусне Вавилон и да поеме по дългия път към Гърция с подмененото тяло в саркофага. После градът потъна в летаргия, от която не му беше писано да се изтръгне. Евмен и двамата му съучастници успяха незабелязано да се измъкнат и да поемат на север с тялото на Александър, изпълнявайки последното му желание.

— Значи това тяло тук в крайна сметка може и да не е на Александър, така ли? — попита Мичънър.

— Не си спомням да съм ви обещала разяснения.

— Не сте, госпожо министър — усмихна се папският пратеник. — Но вашата история много ми хареса.

— Тя е точно толкова интересна, колкото вашата легенда за колоната.

— Достоверността им май наистина е еднаква — кимна той.

Но Зовастина беше на друго мнение. Нейната история беше открита върху древен пергамент, подложен на рентгенов анализ. В продължение на столетия буквите бяха останали скрити за човешкото око, отстъпвайки едва пред модерните технологии. Това не беше приказка. Александър Велики никога не е бил погребван в Египет. Бил е пренесен на друго място, впоследствие открито от Птолемей — първия гръцки фараон. Място, към което се надяваше да бъде насочена от мумията, погребана на десетина метра от нея.

— Готови сме — обяви един мъж, който излезе иззад олтара.

Нунцият кимна и я покани с жест да мине напред.

— Време е да проверим чия легенда е истина, госпожо министър — промълви той.

46

Виктор гледаше как жената изкачва стъпалата към палубата с пистолет в ръка.

— Хареса ли ти пожара? — попита тя.

— Тъпа кучка! — изсъска той, остави мотора да работи на празен ход и тръгна към нея.

— Хайде де, ела! — подкани го тя и насочи пистолета в главата му.

Очите й бяха потъмнели от омраза.

— Убиваш, без да ти мигне окото, а? — спря се той.

— Ти също.

— И кого съм убил?

— Може би си бил ти или някой друг от вашия Свещен отряд. В Самарканд, преди три месеца. Или Лунд. Къщата му изгоря до основи от вашия гръцки огън.

Той си спомни мисията. Беше я изпълнил лично по нареждане на Зовастина.

— А ти си онази от Копенхаген. Видях те пред музея, а след това и в къщата.

— Където се опита да ни убиеш.

— Май сами си го търсехте — ти и приятелчетата ти.

— Какво знаеш за смъртта на Или? Ти си шеф на Свещения отряд на Зовастина.

— Откъде знаеш? — учуди се той, после изведнъж се досети. — Монетата, която разгледах в онази къща. Снели сте отпечатъци.

— Умник.

Личеше, че тя се бори с някакви болезнени мисли, и той реши да раздуха пожара на емоциите й.

— Или беше убит.

— Ти ли го направи?

Виктор забеляза лъка и кожения колчан със стрели, окачени на рамото й. С тях хладнокръвно беше подпалила музея, след като беше залостила вратата. Реши да внимава.

— Бях там — отвърна на въпроса й той.

— Защо Зовастина нареди да го убият?

Лодката се поклащаше върху невидимите вълни, течението бавно я отнасяше. Единствената светлина идваше от слабата лампичка на пулта за управление.

— Ти и твоите приятели, включително онзи Или, бяхте замесени в неща, които не ви засягаха.

— Но сега ти си замесен в нещо, което те засяга. Дойдох да ви премахна. Единият си отиде, сега е ред на другия.

— И какво ще спечелиш?

— Удоволствието да те гледам как умираш.

Тя вдигна пистолета и стреля.

Малоун намали газта и се ослуша.

— Чу ли?

— Изстрел — прошепна Стефани. — Някъде наблизо.

Той протегна врат и надникна над предпазното стъкло. Пожарът над Торчело на около километър и половина пред тях бушуваше с пълна сила. Влажната мъгла се вдигаше, видимостта се подобряваше.

Той напрегна слух, но не долови нищо. После протегна ръка и включи двигателя.

Касиопея стреля по посока на носа, куршумът се заби на сантиметри от крака на Виктор.

— Или не беше сторил зло на никого. Защо го уби тя? — Пистолетът оставаше насочен в гърдите му. — Защо?!

Въпросът беше зададен през стиснати зъби и прозвуча по-скоро умолително, отколкото гневно.

— Зовастина е жена с мисия. А твоят Или се изпречи на пътя й.

— Но с какво й попречи? Той беше историк!

Стана й мъчно, че говори за него в минало време. Вълните се плискаха зад ниския борд, вятърът продължаваше да тласка лодката встрани.

— Няма да повярваш с каква лекота тя убива хора — отвърна Виктор.

Начинът, по който избягваше въпросите, само усили гнева й.

— Хвани руля! — изсъска Касиопея и зае позиция от другата страна на пулта за управление. — Потегляй, но бавно и внимателно!

— Накъде?

— Към „Сан Марко“.

Той се обърна, подаде газ и рязко завъртя руля. Лодката се люшна наляво, палубата избяга изпод краката й. Възползвайки се от моментното й колебание дали да стреля, или да запази равновесие, той се хвърли към нея.

Виктор знаеше, че трябва да убие тази жена. Тя беше олицетворение на провала. Ако Зовастина научеше, доверието й към него завинаги щеше да бъде изгубено. Да не говорим за случилото се с Рафаел. Лявата му ръка се вкопчи във вратата на задната кабина. Използвайки рамката като лост, краката му се отлепиха от люлеещата се палуба и с всичка сила се забиха в тялото на жената. Тя успя да блокира удара и политна напред.

Площта на кабината беше около два квадратни метра, с отвори за достъп от двете страни. Моторът виеше на максимални обороти, а останалата без управление лодка се мяташе по вълните. Предпазното стъкло се покри с водни пръски. Жената продължаваше да стиска пистолета, но имаше проблем с равновесието.

Той замахна и я улучи в брадичката с ръба на дланта си. Главата й се отметна назад и се удари в нещо твърдо. Той се възползва от зашеметяването й, завъртя руля в обратна посока и намали оборотите на двигателя. Страхуваше се да не навлязат в плитчините, където имаше опасност витлото да се оплете в гъстите водорасли.

Небето над Торчело беше озарено в оранжево. Лодката подскачаше по вълните, а жената стискаше главата си с две ръце. Виктор я изрита във водата, решил да повери съдбата й на природните стихии.

47

Зовастина мина в олтара и насочи поглед към величествения балдахин. Четири богато украсени колони от алабастър крепяха солиден блок от зелен мрамор. Зад него блестеше прочутата Пала д’Оро, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни.

Пред олтара лежаха двете части на каменния саркофаг. Капакът беше издялан от цяла плоча във формата на правоъгълник, върху която личеше надпис на латински, изписан с големи и равни букви: CORPVS DIVI MARCI EVANGELISTAE. Познанията й по езика бяха достатъчни за един груб превод: „Божественото тяло на евангелист Марко“. Над капака имаше две дебели железни куки, вероятно използвани за поставянето на тежкия камък на място. В момента те бяха свързани с четири хидравлични крика, прикрепени с големи болтове.

— Доста трудна работа — отбеляза Мичънър. — Мястото под олтара е изключително малко. Разбира се, можехме да решим проблема с по-мощна техника, но за нея няма нито място, нито време.

— Това духовни лица ли са? — попита тя, кимайки към хората, които се суетяха около плочата.

— Да, подбрани специално за целта — отвърна Мичънър. — Решихме, че няма смисъл нещата да се разчуват.

— Знаете ли какво има вътре? — внимателно го погледна тя.

— Може би искате да разберете дали останките са мумифицирани — уточни той, сви рамене и добави: — За последен път тази гробница е била отваряна преди повече от сто и седемдесет години. Никой не знае какво има в нея.

Пак се изплъзна, раздразнено си помисли Зовастина. Птолемей се беше възползвал от подмяната, извършена от Евмен, за да постигне своите политически цели с помощта на тялото, което цял свят бе възприемал като тялото на Александър. Самата тя нямаше как да знае дали ще получи отговори от това, което предстоеше да види. Но беше длъжна да разбере.

Мичънър направи знак на един от свещениците и хидравличните крикове се раздвижиха. Железните куки над гробницата се насочиха надолу. Бавно, милиметър по милиметър, каменният капак започна да се повдига.

— Страхотни механизми — промълви Мичънър. — Малки, но достатъчно мощни за преместването на цяла къща заедно с основите.

Капакът се вдигна на около два сантиметра, но вътрешността на саркофага оставаше в сянка. Зовастина вдигна глава към златната мозайка с лика на Христос върху високия свод над олтара.

Четиримата мъже престанаха да работят с хидравличните крикове.

Капакът увисна на около четири сантиметра. Осветени отдолу, лъскавите цилиндри опряха в горната част на олтара. По-нататъшното повдигане беше невъзможно.

Мичънър й направи знак да се отдалечат, спря до олтара и прошепна:

— Светият отец се опитва да удовлетвори желанието ви с надеждата, че и вие ще изпълните неговото. Но нека бъдем реалисти. Вие няма да изпълните това, което сте обещали.

— Не съм свикнала да бъда обиждана — хладно отговори Зовастина.

— А светият отец не е свикнал да го лъжат.

По всичко личеше, че дипломатичният мъж е решил да зареже всякакви преструвки.

— Вие ще получите достъп до Федерацията, както обещах — все така хладно рече тя.

— Но искаме повече.

Едва сега Зовастина си даде сметка, че Мичънър е изчаквал до вдигането на капака. Беше готова да се прокълне, но разбираше, че няма друг избор. Трябваше да довърши започнатото. Заради Карин, заради Александър Велики, заради това, което беше скрито в саркофага.

— Какво искате?

Мичънър бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади няколко листа, навити на руло.

— Подготвили сме съглашение между Федерацията и Католическата църква. То съдържа писмени гаранции за достъпа ни до територията на вашата страна. Уважавайки вашата вчерашна молба, в него е добавен и текст, който дава право на Федерацията да разрешава евентуалните църковни строежи.

Тя разгъна документа и видя, че текстът е на казахски.

— Решихме, че ще ви бъде по-удобно да го имате на родния си език — отбеляза Мичънър.

— За да го разпространявате по-лесно — поправи го Зовастина. — Моят подпис е застраховката ви, че няма да се отметна.

Очите й пробягаха по клаузите на договора. В тях се описваше подробно сътрудничеството между Римокатолическата църква и Централноазиатската федерация в областта на „съвместното насърчаване на свободата на религията чрез неограничена мисионерска дейност“. Специален параграф забраняваше всякакви форми на насилие срещу църквата и предвиждаше строги наказания за нарушителите. Друг гарантираше безплатни визи за всички църковни служители и свободен достъп до страната по всяко време.

Зовастина извърна глава към олтара. Вътрешността на саркофага не се виждаше дори оттук, на десетина метра разстояние.

— Бих се радвала да имам сътрудник като вас — промълви тя.

— Аз служа на своята църква и това ми харесва.

Тя погледна часовника си. Виктор щеше да се появи всеки момент. Той никога не закъсняваше. Очите й се насочиха назад, към централната пътека на храма, над която проблясваха изписаните в златисто сводове. Тук има безброй скривалища, помисли си тя. Изобщо не беше сигурна, че ще бъде сама по време на обещаните й трийсет минути, които започваха да текат точно в 1:00 ч.

— Ако имате проблем с подписването на съглашението, спокойно ще забравим цялата работа — обади се Мичънър.

Повторение на нейните думи от вчера. Тя го погледна в очите и спокойно попита:

— Имате ли химикалка?

48

Малоун забеляза чифт червени светлини, които подскачаха на около половин километър от тях. Лодка, останала без контрол.

— Виждаш ли ги? — извика той.

Стефани се изправи от другата страна на командното табло и напрегна очи в мрака.

— Намира се отвъд осветеното трасе — установи тя.

Той насочи лодката натам. Не след дълго разстоянието между двата съда се скъси до двеста метра и той установи, че другата лодка — същата по размер като тяхната — се намира в опасна близост до плитчините. Миг по-късно успя да различи неясна фигура, която скочи във водата. На борда се изправи друга, екнаха три последователни изстрела.

— Котън!

— Разбрах! — извика в отговор той и рязко завъртя руля по посока на мигащите светлинки. Другата лодка включи мотора си и започна да се отдалечава. Той тръгна да пресича курса й по диагонал, разпръсквайки високите вълни като ветрило. Разстоянието се намали до петдесетина метра, когато на носа на другия съд се изправи тъмна фигура с пистолет в протегнатата към тях ръка.

— Лягай! — изкрещя Малоун.

Стефани явно беше забелязала опасността, защото светкавично се хвърли на палубата. Той я последва миг преди над главите им да свирнат куршумите. Един от тях пръсна стъклото на задната кабина.

В следващата секунда Малоун отново беше на крака и се хвърли към руля. Другата лодка се носеше с пълна скорост към Венеция. Много му се искаше да я последва, но го спря мисълта за човека във водата.

— Потърси фенерче — дрезгаво заповяда той, намали скоростта и се насочи към мястото, на което засече червените светлинки.

Стефани се спусна в предната кабина, до слуха му достигна тракането на вратички. След миг тя се появи с фенерче в ръка.

Той намали скоростта до минимум, а тя се надвеси през борда и включи фенерчето. До слуха му достигна вой на сирени. Иззад близкото островче изскочиха три моторници с включени синьо-червени светлини, които се понесоха с пълна скорост към Торчело. Тежка нощ за италианската полиция.

— Виждаш ли нещо? — подвикна през рамо Малоун. — Някой падна от онази лодка.

Той гледаше напрегнато пред себе си, опитвайки се да предотврати евентуалния сблъсък. Нещо, което щеше да бъде трудно в тъмните води на канала.

— Там! — извика Стефани.

Той се хвърли към нея и почти веднага забеляза фигурата, която правеше усилия да се задържи на повърхността. Само секунда му беше необходима да разбере, че е Касиопея. Още преди да успее да реагира, Стефани захвърли фенерчето и скочи във водата. Той светкавично се обърна и хвана руля. Една-две маневри бяха достатъчни, за да се приближи странично към двете жени. Котън се наведе през борда, изтегли Касиопея и я сложи да легне върху палубата. Тя беше в безсъзнание. От рамото й висяха лък и кожен колчан със стрели. Започва да става интересно, помисли си той, после обърна тялото й на една страна и заповяда:

— Хайде, изкашляй водата!

Тя не реагира.

— Кашляй! — извика той и й нанесе силен удар в гърба.

Тя започна да кашля и да плюе, давейки се с всяко вдишване. Но поне дишаше.

Стефани се прехвърли в лодката.

— Доста е замаяна — докладва Малоун. — Но не е простреляна.

— Не е лесно да улучиш от люшкаща се лодка.

Той продължи да удря Касиопея по гърба, за да изкара погълнатата вода. Тя бавно започваше да идва на себе си.

— Добре ли си?

Очите й постепенно се фокусираха. Имаха особеното изражение, характерно за човек, получил силен удар в главата.

— Котън?

— Няма смисъл да те питам защо носиш лък и стрели, нали?

Касиопея докосна главата си и простена.

— Това мръсно копеле ме…

— Кой беше той? — безцеремонно я прекъсна Стефани.

— Ха! — втренчи се в нея другата жена. — Ти какво търсиш тук? — Докосна с длан мокрите й дрехи и добави: — Ти ли ме извади?

— Дължах ти го.

Малоун само беше чувал за инцидента през есента във Вашингтон, тъй като по същото време се намираше под обсада в Синай. Но случилото се явно беше сближило двете жени. В момента обаче го интересуваше друго.

— Колко са жертвите на пожара в Торчело?

Касиопея не му обърна внимание, заета да подсушава цевта на големия глок, който измъкна от колана си. Това едва ли беше нужно, тъй като този модел пистолети се славеха с изключителната си водоустойчивост. Знаеше го от личен опит.

— Трябва да побързаме — изправи се тя.

— Виктор ли беше в онази лодка? — попита с нарастващо раздразнение Малоун.

Успяла да възвърне самообладанието си, младата жена гневно го стрелна с очи.

— Вече ти казах, че не те засяга! Тази битка не е твоя!

— Как ли пък не! Тук стават неща, за които и понятие си нямаш!

— Вече знам, че Или е убит от ония мръсници в Азия по заповед на Зовастина!

— Кой е Или? — попита Стефани.

— Дълга история — въздъхна Малоун. — Която ни създава доста проблеми в момента.

Касиопея продължаваше да изтръсква водата от пистолета и мъглата от съзнанието си.

— Трябва да тръгваме — повтори тя.

— Случайно да си видяла сметката на някой? — поинтересува се Малоун.

— Едното копеле го изпържих като риба!

— За което със сигурност ще съжаляваш.

— Благодаря за съвета. Да вървим!

— Накъде тръгна Виктор? — опита се да я забави той.

Тя свали лъка от рамото си.

— Хенрик ли ти го изпрати? — полюбопитства Малоун, спомнил си за платнената торба в ресторанта.

— Казах ти, че не твоя работа, Котън!

— Касиопея — обади се Стефани. — Не знам дори и половината от случилото се тук, но ти очевидно не си в състояние да разсъждаваш трезво. Помниш ли какво ми каза есента? „Използвай главата си.“ Сега е твой ред да го направиш. Кажи, какво стана?

— Теб също не те засяга, Стефани! Стой настрана. Дебна тези типове от месеци! И тази вечер най-накрая ми паднаха на мушката. На единия му видях сметката, сега ми трябва и другият. Да, той наистина е Виктор — същият, който е участвал в убийството на Или. Изгорили са го. Но защо? — Гласът й трепна и изтъня. — Трябва да разбера!

— Ще го направим заедно — предложи Малоун.

Касиопея закрачи напред-назад, като видимо се олюляваше. В момента не можеше да направи нищо, а и прекрасно знаеше, че двамата й спътници нямат намерение да се оттеглят. Улови се с две ръце за перилата и напълни гърдите си с въздух.

— Добре — промълви след къса пауза тя. — Добре. Имате право.

Дали това означава помирение? — запита се Малоун.

Касиопея остана неподвижна.

— Нещата са лични. Много по-лични, отколкото допускате. — В гласа й се долови леко колебание. — Не става въпрос само за Или.

Споменаваше го вече за втори път.

— Защо не ни обясниш?

— А защо да го правя?

Той много искаше да й помогне, но не виждаше смисъл да спори с нея. Измести поглед към Стефани, която веднага го разбра и кимна.

Върна се зад руля и включи двигателя. Насреща им летяха още полицейски моторници, поели курс към Торчело. Котън се насочи към Венеция, следвайки далечните сигнални светлини на Виктор.

— Няма да открият труп — обади се Касиопея. — От музея ще остане само пепел.

— Нещо ново за Наоми? — поинтересува се Малоун.

Въпросът му беше предназначен за Стефани.

— Нищо, вече двайсет и четири часа — отвърна тя. — Затова съм тук.

— Коя е Наоми? — пожела да узнае Касиопея.

— Това пък е моя работа! — натъртено рече Малоун.

Тя замълча, после попита:

— Къде отиваме?

Той погледна часовника си. Светещият циферблат показваше 00:45 ч.

— Споменах, че тук се случват много неща. По една случайност ние знаем къде отива Виктор.

49

Самарканд, 4:50 ч.

По гърба на Винченти пробягаха тръпки. И преди беше поръчвал да убиват хора, за последен път вчера. Но сега беше различно. Предстоеше му да поеме по опасен път, в края на който го чакаше не само най-голямото лично богатство на света, но и място в историята.

До разсъмване оставаше около час. Седнал на задната седалка, той наблюдаваше как О’Конър и двамата му спътници се насочват към къщата, скрита зад висока ограда от ковано желязо и малка горичка цъфнали кестени. Тя беше собственост на Ирина Зовастина.

След няколко минути О’Конър се върна и той смъкна страничното стъкло.

— Двамата пазачи са мъртви. Отстранихме ги без никакъв проблем.

— Това ли е цялата охрана?

— Да. Явно Зовастина е преценила, че са достатъчни. Защото е била сигурна, че никой не се интересува от това място, помисли си Винченти.

— Готови ли сме?

— Вътре е само жената, която се грижи за болната.

— В такъв случай да проверим доколко са склонни да сътрудничат.

Винченти влезе през главния вход. Мъжете, които бяха наели за операцията, държаха болногледачката на Карин Уолд — възрастна жена с остри черти, облечена в хавлия и чехли. Азиатското й лице излъчваше страх.

— Доколкото съм осведомен, вие се грижите за мис Уолд — любезно рече Винченти.

Жената кимна.

— И никак не харесвате отношението на върховния министър към нея — добави той.

— Тя се държи ужасно с нея — промълви жената.

Той остана доволен от точността на събраната информация.

— Карин страда, нали? — подхвърли той. — Болестта й напредва.

— Така е, но министърката не я оставя на мира — мрачно отвърна жената.

Винченти направи знак на мъжете да я пуснат, приближи се към нея и промълви:

— Дойдох, за да облекча страданията й. Но ще ми трябва вашата помощ.

В очите на жената се появи подозрение.

— Къде са пазачите? — попита тя.

— Мъртви са. Ще отида да я видя, а вие изчакайте тук. В дъното на коридора, нали?

Жената отново кимна.

Той запали една от лампите до леглото и спря поглед върху нещастницата, завита с розово одеяло. Карин Уолд дишаше с помощта на кислороден апарат. Винченти извади спринцовка от джоба си и заби иглата в пластмасовия разпределител на системата, окачена на стойка над леглото.

Жената бавно отвори очи.

— Събудете се — прошепна Винченти.

Тя примигна няколко пъти, очевидно опитвайки се да разбере какво става. После бавно се надигна на лакти.

— Кой сте вие?

— Приятел, макар че напоследък такива рядко са се навъртали около вас.

— Познавам ли ви?

— Едва ли — поклати глава той. — Но аз ви познавам. Любопитно ми е да разбера какво изпитва човек, който обича Ирина Зовастина?

Странен въпрос, идващ от непознат, появил се посред нощ, без никой да го е канил. Но Карин го възприе без учудване и само сви рамене.

— Защо питате?

— Отдавна поддържаме контакти, но нито веднъж не съм изпитал някакво привличане към нея. При вас как беше?

— Често съм си задавала този въпрос — отново сви рамене болната.

Очите му се плъзнаха по обзавеждането. Елегантно и скъпо като всичко останало в къщата.

— Живеете добре — отбеляза той.

— Това едва ли е някаква утеха.

— Но след като сте се разболели от СПИН, все пак сте се върнали при нея. След няколко години без никакъв контакт помежду ви.

— Явно знаете всичко за мен.

— Със сигурност сте имали някакви чувства, за да постъпите така.

Главата й се отпусна на възглавницата.

— В някои отношения тя е доста глупава.

Винченти се приготви да слуша.

— Въобразява си, че е Ахил, а аз съм в ролята на Патрокъл — добави след кратка пауза Карин. — Или — още по-лошо — че е Александър Велики, а аз съм Хефестион. Стотици пъти ми е разказвала тези истории. Чели ли сте „Илиада“?

Винченти поклати глава.

— Ахил се е чувствал виновен за смъртта на своя любовник Патрокъл, защото му позволил да поведе армията в решителен бой, представяйки се за него самия. Александър Велики също е изпитвал огромно чувство на вина за смъртта на Хефестион.

— Добре познавате историческата литература — отбеляза Винченти.

— Нищо подобно. Просто съм слушала нейните истории.

— А защо я смятате за глупава?

— Защото се срамува да признае, че иска да ме спаси. Постоянно идва тук, зяпа ме, изтезава ме, включително и физически, но въпреки това се опитва да ме спаси. Върнах се, защото бях сигурна, че ще се грижи за мен.

— Очевидно я ненавиждате.

— Не знам кой сте, но искам да ви уверя, че всеки на мое място не би имал друг избор.

— Говорите с мен прекалено свободно, въпреки че не ме познавате.

— Нямам какво да крия и не се страхувам от нищо. Животът ми е към края си.

— Предадохте ли се?

— Едва ли имам избор.

— В момента Зовастина се намира във Венеция — обяви той, решил да измъкне каквото може. — Случайно да имате представа какво търси там?

— Не се учудвам. Великият воин е тръгнал на великия си поход. А аз съм слабата любовница. Такива като мен не задават въпроси на героя, не го предизвикват. Те просто приемат това, което им се предлага.

— Май сте се наслушали на глупости.

— Позволявам й да си въобразява, че е моята спасителка — сви рамене Карин. — Защо не? А и ми харесва да я тормозя, това е единственото ми удоволствие. Изборът в живота и други подобни глупости…

— Животът понякога е доста капризен.

Той забеляза, че я заинтригува.

— Къде са пазачите? — попита тя.

— Мъртви.

— А болногледачката?

— Жива и здрава. Според мен е искрено загрижена за вас.

— Така е — кимна Карин.

В разцвета си тази жена наистина е била страхотна, помисли си той. С еднаква лекота е съблазнявала мъже и жени. В избора на Зовастина нямаше нищо необикновено. Не беше трудно да си представи как двете са влезли в конфликт. Властни натури, свикнали желанията им да бъдат изпълнявани.

— Наблюдавам ви от известно време — каза той.

— Едва ли е останало много за наблюдение.

— Ако получите възможност да си пожелаете нещо в този живот, какво ще бъде то?

Обреченото създание в леглото прие въпроса съвсем сериозно и се замисли. Той ясно виждаше какво става в съзнанието й. Тази решителност му беше позната, беше я срещал и у други, изправени на прага на необратимото. Те се вкопчваха в безнадеждното, защото знаеха, че не могат да бъдат спасени нито от науката, нито от религията. А само от чудо. Затова не остана разочарован, когато Карин си пое дъх и прошепна:

— Да живея.

50

Венеция

Виктор се промъкна покрай ярко осветената западна фасада на църквата. Високо горе, изправен над златен лъв с разперени криле, бдеше самият св. Марко. Лявата част на площада беше блокирана и гъмжеше от униформени представители на реда. Зад полицейската лента се беше струпала тълпа от зяпачи, от чиито възбудени коментари ставаше ясно, че тук неотдавна е имало престрелка. Виктор заобиколи тълпата и се насочи към северния вход на катедралата, изпълнявайки инструкциите на Зовастина.

Нервите му още бяха опънати от появата на жената с лъка. Тя би трябвало да е мъртва още там, в Дания. А след като не беше мъртва, значи и другите двама бяха още живи. Положението излизаше от контрол. Би трябвало да остане в лагуната, докато се увери, че тя се е удавила, но Зовастина го чакаше.

Пред очите му бе сцената с ужасната смърт на Рафаел. Интересът на Зовастина към нея положително щеше да се ограничи до въпроса дали тази смърт няма да предизвика нечии подозрения. Но това едва ли можеше да се случи. Труп нямаше. Останките от човешки кости в пепелта можеха да бъдат открити само ако човек ги търси, и то с много внимание. Както при пожара в къщата на Или Лунд.

— Ще ме убиеш ли? — попита Или. — Но какво съм направил? — Очите му се спряха на пистолета в ръцете на нападателя. — Нима мога да бъда заплаха за някого?

Виктор подслушваше от съседната стая.

— Защо не ми отговаряш? — повиши глас Или.

— Не съм дошъл да си приказваме — отговори мъжът.

— А само да ме застреляш?

— Изпълнявам това, което ми е заповядано.

— Без да знаеш защо?

— Не ме интересува.

В стаята се възцари тишина.

— Бих искал да довърша някои неща — промълви най-сетне Или. Тонът му беше спокоен и изненадващо примирен. — Винаги съм вярвал, че болестта ми ще ме убие.

Интересът на Виктор видимо нарасна.

— Заразен ли си? — подозрително попита нападателят. — Не ми изглеждаш болен.

— Не ти изглеждам, ама съм.

До слуха на Виктор долетя рязкото изщракване на пистолетен затвор.

Беше останал отвън, докато къщата изгори. Пожарникарите на Самарканд не можаха да направят много. Накрая стените се срутиха и гръцкият огън погълна всичко. Но сега той знаеше още нещо. Жената от Копенхаген обичаше толкова много Или Лунд, че искаше да отмъсти за смъртта му.

Той заобиколи базиликата и видя северния портал. Един мъж стоеше зад отворените бронзови врати. Виктор се овладя. Върховният министър го искаше съсредоточен и спокоен.

Зовастина подписа договора и го върна на Мичънър.

— А сега искам обещаните трийсет минути.

Папският нунций направи знак на свещениците, които мълчаливо се оттеглиха.

— Ще съжалявате, че ме притиснахте — хладно рече тя.

— А вие вероятно ще откриете, че светият отец обича предизвикателствата.

— С каква армия разполага вашият папа?

— Мнозина са ми задавали този въпрос. Но не армиите поставиха комунизма на колене. Йоан Павел Втори го постигна съвсем сам и мисля, че се справи добре.

— А вашият папа е не по-малко умен, така ли?

— Предизвикайте го и ще разберете.

Мичънър забързано пое по централната пътека към изхода.

— Ще се върна след половин час — долетя гласът му от мрака.

Тя зърна Виктор да се появява от мястото, където беше изчезнал Мичънър. Двамата си бяха кимнали. Бодигардовете й останаха край стената. Виктор влезе в олтара. Дрехите му бяха мръсни и мокри, лицето му беше изцапано с кал.

— Взе ли го? — пожела да узнае тя, без да обръща внимание на вида му.

Той й подаде медальона.

— Какво мислиш?

— Изглежда истински, но нямаше как да го изследвам.

Тя пусна монетата в джоба си и забрави за нея. Отвореният саркофаг чакаше на десетина метра по-нататък. В момента единствено той имаше значение.

Малоун стъпи последен на бетонния кей. Отново бяха във Венеция — на мястото, където прочутият площад „Сан Марко“ опираше в лагуната. Водата тихо се плискаше в плаващите пилони и разклащаше привързаните за пристана гондоли. Площадът все още беше блокиран от полиция, а тълпата от зяпачи се беше удвоила.

Стефани посочи Касиопея, която вече си пробиваше път към катедралата сред множеството около сергиите на уличните продавачи. Лъкът и колчанът със стрелите все още бяха на рамото й.

— Мисля, че на Покахонтас й трябва каишка.

— Мистър Малоун!

От тълпата се появи мъж, наближаващ петдесет, облечен с риза с дълъг ръкав, широк панталон и памучно яке. Очевидно дочула гласа му, Касиопея се обърна и тръгна към тях.

— Аз съм монсеньор Колин Мичънър — представи се мъжът, след като най-сетне стигна до тях.

— Не приличате на свещеник.

— Само тази вечер. Бях информиран за появата ви и сега виждам, че описанието, което получих, е съвсем точно: висок, светлокос, придружаван от по-възрастна жена.

— Моля?! — направи гримаса Стефани.

— Казаха ми, че сте чувствителна на тема възраст — засмя се Мичънър.

— А кой ви го каза? — пожела да узнае Малоун.

— Едуин Дейвис — отговори вместо него Стефани. — Спомена, че разполага с безупречен източник във вашите среди. Предполагам, че сте вие, нали?

— С Едуин се познаваме от много години.

Касиопея посочи църквата.

— Да сте видели там да влиза един нисък и набит мъж? Облечен е с джинси.

— Вече е вътре, заедно с Ирина Зовастина — отвърна свещеникът. — Казва се Виктор Томас и е началник на личната й охрана.

— Добре сте информиран — отбеляза Малоун.

— Благодарение на Едуин. Но и той не успя да ми отговори на един въпрос: откъде идва името ви? Защо Котън?

— Дълга история. Сега трябва да влезем в базиликата. Сигурен съм, че знаете защо.

Мичънър направи жест към празното място зад една от уличните сергии.

— Вчера се сдобихме с информация за министър Зовастина, която прехвърлихме на Вашингтон. Тя пожела да надникне в гробницата на свети Марко, а светият отец реши, че може да предложи същото и на американците.

— Няма ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Касиопея.

— Нервна ли сте? — изгледа я Мичънър.

— Просто искам да тръгваме!

— Носите лък и стрели.

— Но не мога да ви заблудя, нали?

Мичънър не обърна внимание на жлъчната й забележка и се извърна към Малоун.

— Нещата май излизат от контрол.

— Не повече, отколкото досега.

— Като мъжа, убит там? — обърна се към площада свещеникът.

— Както и опожареният музей в Торчело — въздъхна Малоун и бръкна в джоба си, усетил вибрацията на мобилния телефон.

Извади го и погледна дисплея. Пак Хенрик.

— Лъкът и стрелите не бяха умна идея! — включи телефона той.

— Нямах избор — късо отговори Торвалдсен. — Тя при теб ли е? Трябва да говоря с нея.

— О, да.

Подаде апарата на Касиопея и се дръпна встрани.

С трепереща ръка Касиопея притисна телефона към ухото си.

— Слушай внимателно — прозвуча гласът на Торвалдсен. — Случиха се неща, които трябва да знаеш.

— Истински хаос! — изпъшка Малоун.

— И става все по-лошо — допълни Стефани.

Той насочи поглед към Касиопея, която се беше обърнала с гръб към тях с телефон на ухото.

— Направо се е побъркала!

— Това състояние е познато на всички ни, нали?

Той се усмихна. Касиопея приключи разговора, върна се при тях и му подаде телефона.

— Получи нови заповеди, а?

— Нещо такова.

— Виждате с какво съм принуден да работя. Надявам се, че поне вие ще ми предложите нещо продуктивно — извърна се той към Мичънър.

— Зовастина и Виктор са в олтара на базиликата.

— Устройва ме.

— Но аз трябва да поговоря насаме с нея — добави Мичънър и кимна към Стефани. — Едуин ме помоли да ви предам нещо.

— Предпочитам да отида с тях.

— Той казва, че е важно.

— Добре, поговорете си — рече Малоун. — Ние и бездруго имаме работа вътре.

Зовастина пристъпи към олтара и се наведе. На пода лежеше електрическо фенерче, оставено от свещениците. Тя махна на Виктор да коленичи до нея и нареди:

— Накарай онези двамата да огледат църквата. Нека обърнат специално внимание на балконите. Искам да съм сигурна, че не ни наблюдават.

Виктор предаде заповедта и се върна.

Тя вдигна фенерчето и със затаен дъх освети вътрешността на саркофага. Отдавна чакаше този момент — още от времето, когато Или спомена за подобна възможност. Чии мощи бяха вътре? Дали Птолемей бе оставил скрито указание за истинския гроб на Александър? За онова място високо в планината — там, където скитите бяха разкрили на Александър тайната на живота. Живот, зависим от магическата отвара. В съзнанието й изплуваха думите на дворцовия историк, които Или беше открил в един от ръкописите: Шията му беше грозно подута и той едва преглъщаше, сякаш в гърлото му имаше натрошени камъни. При всяко издишване от устата му излиташе пяна. Тялото му беше покрито с рани, в мускулите му нямаше сила. Но отварата го беше излекувала за един ден. Учените в нейната биологическа лаборатория бяха убедени, че симптомите сочат за наличието на вирусно заболяване. Възможно ли е природата, създала толкова много болести, да бе открила и начин за лекуването им?

Но в каменния ковчег нямаше мумия, а дървена кутия с големина около петдесет квадратни сантиметра, от двете страни на която имаше красиви бронзови дръжки. Успяла да скрие разочарованието, което я прониза, тя нареди:

— Извади я!

Виктор се промуши в отвора под каменния капак, хвана дръжките и положи кутията върху на мраморните плочи.

Какво всъщност беше очаквала? Независимо от самоличността на мъртвеца неговата мумия би трябвало да бъде на около две хиляди години. Египтяните са били майстори на балсамирането, за което свидетелстваха откритите дори по-стари, но абсолютно запазени мумии. Разбира се, те са почивали в мир в своите гробници, без да бъдат пренасяни до другия край на света, нито пък са изчезвали в продължение на стотици години. Или Лунд беше убеден, че загадката на Птолемей е автентична. Той твърдо вярваше, че през 828 г. венецианските търговци са откраднали от Александрия мумифицираното тяло на друг човек, а не на св. Марко. Може би същото, което в продължение на шестстотин години е почивало в Сома и хиляди са го почитали като тялото на Александър Велики.

— Отвори я!

Виктор освободи закопчалките и вдигна капака. Вътрешността на кутията беше обшита с избеляло червено кадифе. Съдържанието й беше покрито с парчета от същия плат. Тя внимателно ги извади и се втренчи в това, което се появи отдолу. Зъби, лопатка, бедрена кост, част от череп и пепел.

Затвори очи.

— Какво очаквахте? — попита непознат глас зад гърба й.

51

Самарканд

Винченти се замисли върху отговора на Карин, после вдигна глава.

— Какво бихте сторили, за да останете жива?

— Твърде малко — въздъхна болната. — Нали виждате на какво приличам? Всъщност аз дори не знам името ви…

Тази жена цял живот бе манипулирала хората около себе си и дори сега се опитваше да го прави.

— Енрико Винченти.

— Италианец? Не ми приличате на такъв.

— Харесах си това име.

На лицето й се появи усмивка.

— Защо имам чувството, че ние с вас си приличаме, Енрико Винченти?

Беше права. Той беше мъж с две имена и разностранни интереси, но с една-единствена амбиция.

— Какво знаете за ХИВ?

— Единствено, че ме убива.

— Не сте ли чували, че той съществува от милиони години? Това наистина е невероятно, тъй като той дори не е жив — просто рибонуклеинова киселина, или РНК, скрита в предпазна протеинова обвивка.

— Да не би да сте учен?

— Всъщност да. Знаете ли, че ХИВ няма клетъчна структура? Това означава, че не е в състояние да акумулира енергия. Репродуктивната способност е единственото качество, което го доближава до живите организми. Но дори то се нуждае от генетичния материал на гостоприемник.

— Като мен?

— Страхувам се, че е така. На науката са известни около хиляда вируса, но всеки ден се откриват нови. Около половината от тях живеят в растенията, а останалите — в животните. ХИВ е от вторите, но по един уникален начин.

Забелязал озадачената й физиономия, Винченти побърза да попита:

— Не искате ли да знаете какво ви убива?

— Има ли значение?

— Може и да има, и то огромно.

— В такъв случай продължавайте, мой нови приятелю. Въпреки че все още не разбирам какво търсите тук.

Той оцени отношението й.

— ХИВ вирусът притежава способността да вкара генетичния си материал в клетъчния геном. По тази причина го наричат ретровирус. Той прониква в клетката и я превръща в свой двойник. Разбойник, който краде идентичността й… — Замълча, за да даде време на събеседничката си да оцени метафората, после добави: — Събрани на едно място, двеста хиляди ХИВ частици са трудно различими с просто око. Всяка от тях е силно резистентна, на практика почти неразрушима, но за да живее, тя се нуждае от прецизно балансирана смес от протеини, соли, захари и — най-важното, от точно определен pH-фактор. Минимално предозиране на една от тези съставки или малък недостиг, и хоп — вирусът загива.

— Предполагам, че тук ще стане въпрос и за мен.

— О, да. Топлокръвните млекопитаещи. Техният организъм е особено подходящ за ХИВ. Вирусът намира отлична среда за размножаване в мозъчната тъкан, костния мозък, цервикалните клетки, семенната течност, мукозните мембрани и вагиналните секрети. Но любимата му плячка са кръвта и лимфата.

Показалецът му се насочи в гърдите на болната.

— Също като вас, мис Уолд, вирусът иска да оцелее.

Погледът му се премести върху будилника, поставен на шкафчето до леглото. О’Конър и двамата му сътрудници пазеха отвън. Беше избрал да проведе разговора тук, защото беше сигурен, че никой няма да му попречи. Камил Ревин го беше информирал, че охраната се сменя веднъж седмично. Членовете на Свещения отряд не обичаха това място и идваха тук само когато им беше ред да дежурят. Всички го възприемаха като поредната странност на Ирина Зовастина.

— Сега идва ред на най-интересното — продължи монолога си той. — ХИВ вирусът въобще не би трябвало да оцелее във вашия организъм, защото в кръвта ви има твърде много клетки, които се борят с инфекциите. Но той е възприел тактиката на партизанска война, играейки си на криеница с белите кръвни телца. Научил се е да се крие на места, които остават встрани от проверката на тези „стражи“.

Замълча за момент, след което тихо добави:

— Лимфните възли. Топчета с големината на грахово зърно, разпръснати на различни места в организма. Те изпълняват ролята на филтри, които улавят нежеланите гости и ги предават на белите кръвни телца. Лимфните възли са лъвската клетка на вашата имунна система, най-малко вероятното убежище за ретровируса. Но той избира именно тях. Смайващо, нали? ХИВ вирусът съумява да дублира протеиновата обвивка на лимфните възли, която организмът произвежда по нормален начин. И се скрива в нея, буквално под носа на имунната система. Там той търпеливо превръща лимфните възли в свое подобие и ги кара да забравят задълженията си за борба с инфекциите. Този процес продължава с години. В крайна сметка възлите се подуват и разпадат, след което ХИВ вирусът свободно нахлува в кръвоносната система. Именно това обяснява продължителния латентен период между заразяването и развитието на болестта.

Обясненията идваха с лекотата, придобита от дългогодишния му опит на учен и експериментатор, но в момента той беше глобален предприемач и манипулатор, който в много отношения си приличаше като две капки вода с жената, наречена Карин Уолд. Предстоеше му да осъществи най-важната манипулация на живота си.

— Знаете ли кое е най-интересното в този процес? — попита той, след което предложи и отговора: — Всяка репликация на вирусните частици е индивидуална и когато лимфният възел бъде унищожен, в кръвта нахлуват милиарди различни агресори — огромна армия от мутирали ретровирусни щамове, срещу която организмът е безсилен. Разбира се, имунната система реагира, но тя е принудена да произведе нови и различни бели кръвни телца за борба с всеки отделен щам. Което не е по силите й. На всичкото отгоре отделните щамове на ретровируса притежават способността да унищожават белите кръвни телца. Залогът става едно на милиарди и резултатът е неизбежен. Вие сте неговото живо доказателство.

— Със сигурност не дойдохте тук, за да ми изнесете научна лекция — подхвърли Карин.

— Дойдох да ви попитам дали искате да живеете.

— Това е невъзможно, освен ако не сте ангел небесен.

— Работата е там, че ХИВ изобщо не убива. Но той ни прави беззащитни срещу останалите вируси, бактерии, гъбички и паразити, които търсят убежище в кръвоносната ни система. Белите кръвни телца се оказват недостатъчни за борба с тях и остава въпросът коя инфекция ще ни убие.

— О, я стига! — изгуби търпение жената в постелята. — Разкарайте се оттук и ме оставете да умра на спокойствие!

Карин Уолд имаше всички основания да бъде язвителна, но разговорът с нея даде храна на мечтите му. Представи си как говори пред медиите, а репортерите жадно поглъщат всяка негова дума, превръщайки го във всепризнат световен авторитет. След което щеше да попадне под неизбежната лавина оферти за книги, филмови права, телевизионни предавания, беседи и награди. Сред последните със сигурност щеше да фигурира наградата „Албърт Ласкър“, Националният медал за принос в науката, а защо не и Нобеловата награда?

Но всичко зависеше от решението, което предстоеше да вземе.

Сведе поглед към жалкото човешко същество в леглото. Единственото живо нещо в него бяха очите.

Ръката му се протегна към спринцовката, забита в пластмасовия разпределител на системата.

— Какво е това? — попита Карин, забелязала прозрачната течност в спринцовката.

Той не отговори.

— Какво правите?

Палецът му натисна буталото и течността се прехвърли и системата.

Тя направи опит да се надигне, но миг по-късно падна по гръб, а зениците й се разшириха. Той гледаше как клепачите й натежават, а дишането се забавя. Тялото й се вцепени, очите й се затвориха. И повече не се отвориха.

52

Венеция

Зовастина се изправи и погледна непознатия. Нисък, с изкривен гръбнак и рунтави вежди. На почетна възраст, ако се съдеше по бръчките, хлътналите бузи и ръцете с изпъкнали вени.

— Кой сте вие?

— Хенрик Торвалдсен.

Това име й беше познато. Принадлежеше на един от най-богатите хора в Европа, датчанин. Но какво търсеше тук?

Виктор реагира светкавично и насочи пистолета си към непознатия старец. Тя мълчаливо го погледна и той побърза да свали оръжието. Да видим какво иска, казваха очите й.

— Чувала съм за вас.

— И аз за вас. Зная всичко за възхода ви от съветски бюрократ до обединител на нации. Забележително постижение, признавам.

Тя не беше в настроение за комплименти.

— Какво търсите тук?

По-възрастният мъж повлече крака към дървената кутия.

— Наистина ли повярвахте, че Александър Велики е вътре?

Този човек беше наясно с намеренията й.

— А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който, макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти. Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса. Животът определя размерите на гроба. Но внимавай, защото ще имаш само един шанс за успех.

Тя направи опит да скрие шока си от рецитала на Торвалдсен. Този човек наистина беше наясно с намеренията й.

— Нима си мислите, че единствено вие знаете? — попита той. — Докъде стига високомерието ви?

Зовастина издърпа пистолета от ръцете на Виктор и го насочи в гърдите му.

— Достатъчно, за да те застрелям!

Малоун беше сериозно разтревожен. Двамата с Касиопея се намираха на петнайсетина метра навътре в храма, преодолели едва една четвърт от огромното пространство с размерите на футболно игрище, в далечния край на което Торвалдсен се беше изправил пред Ирина Зовастина и Виктор. Мичънър ги бе вкарал през западния атриум на базиликата и ги бе повел нагоре по стръмно стълбище. Стените, арките и куполите горе бяха подобни на архитектурата в основната част на базиликата, но без лъскавия мрамор и изящните мозайки. Тук се намираше църковният музей и магазинчето за сувенири, оградени от тухлени стени.

— Какво търси той тук, по дяволите? — промърмори Малоун. — Нали току-що ти се обади навън?

Спряха се зад каменна балюстрада, от която се разкриваше панорамна гледка към високите сводове, стъпили върху масивни колони от мрамор. Златната мозайка на таваните блестеше на слабата светлина, но мраморният под и страничните ниши тънеха в сивкав мрак. Олтарът в далечния край, пред който се беше изправил Торвалдсен, грееше като ярко осветена театрална сцена.

— Ще ми отговориш ли?

Касиопея мълчеше.

— Вие двамата започвате да ме ядосвате!

— Казах ти да си вървиш у дома.

— Хенрик май захапа по-голям залък, отколкото може да преглътне.

— Тя няма да го застреля. Поне докато не разбере защо е тук.

— А защо е тук?

Отново мълчание.

Имаха нужда от смяна на позицията.

— Да се прехвърлим там — предложи Малоун и посочи наляво към галерията в северното крило, която се издигаше над олтара. — Музеят позволява да стигнем до място, от което можем да чуем какво говорят.

— Аз ще отида — отвърна Касиопея и махна в обратната посока. — Олтарът със сигурност ще се вижда и от южното крило. Така ще ги обградим от двете страни.

Сърцето на Виктор бясно препускаше. Първо жената, а сега и предполагаемият собственик на музея. Това означаваше, че и другият мъж бе жив и вероятно се намираше наблизо. Направи му впечатление, че Торвалдсен изобщо не му обръща внимание.

Сякаш никога не го беше виждал.

Зовастина втренчено гледаше Торвалдсен над мерника.

— Знам, че си безбожница — спокойно отбеляза датчанинът. — Но нима ще ме застреляш тук, в олтара на християнския храм?

— Откъде знаеш за загадката на Птолемей?

— От Или.

— А него откъде го познаваш? — бавно свали пистолета тя.

— Беше приятел на сина ми. Израснаха заедно.

— Защо си тук?

— Защо е толкова важно за теб да откриеш гроба на Александър Велики?

— Не виждам причина да го обсъждам с теб.

— Нека ти предложа една. Към настоящия момент ти притежаваш около трийсет зоонози от различни екзотични животни. Голяма част от тях си откраднала от зоологически градини и частни колекции. На твое разположение са най-малко две лаборатории за производство на биологично оръжие. Едната е собственост на твоето правителство, а другата на „Филоджен Фармасютик“ — корпорация, контролирана от човек на име Енрико Винченти. И двамата сте членове на Венецианската лига. Имам ли някакъв напредък?

— Радвай се, че все още дишаш.

На лицето на Торвалдсен изплува доволна усмивка.

— За което съм ти благодарен. Ти разполагаш с наистина внушителна армия, наброяваща почти един милион бойци. Сто и трийсет изтребителя, различни транспортни и поддържащи самолети, добри авиобази и превъзходна комуникационна мрежа. Изобщо всичко, от което се нуждае един амбициозен деспот.

Не й харесваше, че Виктор чува тези думи, но отчаяно й се искаше тя самата да чуе още. Затова се обърна към него и заповяда:

— Иди да видиш какво правят онези двамата! Искам да остана насаме с този човек!

Онези двамата? Малоун улови фразата в момента, в който зае позиция зад другия каменен парапет, който се намираше директно над олтара и на петдесетина метра от Торвалдсен и Зовастина. Насреща, на разстояние от петнайсет-двайсет метра и горе-долу на същата височина, беше заела позиция Касиопея. Не я виждаше, но се надяваше, че и тя е чула заповедта на Зовастина.

Зовастина изчака Виктор да се отдалечи и впери блеснали очи Торвалдсен.

— Нима нямам правото да защитавам своята държава? — остро попита тя.

— Паднали в мрежа опасна, която най-здраво улавя, жертва и плячка дано да не станете на враговете! После те лесно ще сринат и вашия град многолюден.

— Цитираш „Илиада“. Това са думите на Сарпедон, отправени към Хектор. Явно си отделил доста време да ме проучваш. Но нека и аз ти предложа един цитат: Храброст на нас не ще липсва, доколкото имаме сили — никой свръх своята мощ не воюва, макар и да иска.

— Ти нямаш намерение да защитаваш каквото и да било. Напротив — готвиш се за атака. Зоонозите, за които споменах, са нападателни оръжия. Които вероятно ще използваш срещу Иран, Афганистан, Пакистан и Индия. Тези страни са били покорявани само от един човек: Александър Велики. Но дори той ги е задържал съвсем кратко време. Всички агресори след него са претърпели провал, включително американците в Ирак. Ти обаче си обладана от амбицията да ги надминеш, госпожо върховен министър.

Зовастина беше изправена пред сериозен проблем с изтичането на информация. Трябваше час по-скоро да се прибере у дома, за да го разреши.

— Ти искаш да постигнеш това, което е постигнал Александър, но в обратен ред. Не Западът ще покори Изтока, а обратното. Първо ще завладееш съседите си, надявайки се, че Западът няма да ти попречи, защото те възприема като приятел. Но това ще бъде само началото, нали? Ти имаш апетити към Близкия изток и цяла Арабия. Притежаваш достатъчно петрол, защото в някогашния Казахстан има огромни залежи. Но го продаваш евтино, главно на Русия и Европа. Затова ти е нужен нов източник, който ще ти осигури по-голямо влияние в света. Всичко това може да стане възможно благодарение на твоите зоонози. С тяхна помощ можеш да унищожиш всяка страна, да я поставиш на колене за броени дни. По принцип никоя от бъдещите ти жертви не умее да води война. Затова, когато вирусите си свършат работата, те ще бъдат практически беззащитни.

— Има голяма вероятност Западът да приветства подобна промяна — каза Зовастина, продължавайки да го държи на мушка.

— Не, ние предпочитаме дяволите, които познаваме — поклати глава Торвалдсен. — И не мразим арабите, въпреки че много от тях ни възприемат като враг.

Показалецът му се насочи към гърдите й.

— Ти си техният истински враг!

Малоун слушаше с напрегнато внимание. Торвалдсен не беше глупак и очевидно имаше причини да предизвиква Зовастина. Появата му беше крайно необичайна. За последен път беше пътувал в чужбина миналата есен до Австрия. И ето че внезапно се появява тук, в италианската базилика в малките часове на нощта, за да играе по нервите на един въоръжен деспот.

Проследи с очи Виктор, който излезе от олтара и се насочи към южното крило, над което Касиопея беше заела позиция. Главната му грижа в момента бе стълбището на пет-шест метра от него, по което се слизаше на централната пътека. Вероятно и от неговата страна, в северното крило, също имаше подобно стълбище. Средновековните строители са обичали симетрията. В момента се намираше между голи стени, заобиколен от произведения на изкуството, гоблени и картини, подредени в стъклени витрини или върху маси. Една сянка се появи върху осветените стъпала, танцувайки по мраморните стени. И бързо се уголеми.

Някой от охраната на Зовастина се качваше. Право към него.

53

Стефани последва монсеньор Мичънър по страничен коридор, който водеше към църковните канцеларии. В една от тях я чакаше Едуин Дейвис, седнал под портрет на папата в тежка рамка.

— Още ли имаш желание да ми сриташ задника? — попита той.

Тя беше прекалено уморена, за да подклажда огъня.

— Какво търсиш тук?

— Опитвам се да предотвратя една война.

Никак не й се слушаха глупости.

— Вероятно си наясно, че в храма могат да възникнат проблеми.

— Точно по тази причина не си там.

Започва да й просветва.

— Ще отречете да имате нещо общо с Малоун и Касиопея, а?

— Нещо такова. Нямаме представа какво може да направи Зовастина, но аз не желая в бъркотията да се замесва и шефът на проекта „Магелан“.

Тя се обърна към вратата.

— На твое място бих останал тук — подхвърли Дейвис.

— Върви по дяволите, Едуин.

Мичънър й препречи пътя.

— И вие ли сте част от тази лудост? — сбърчи вежди тя.

— Вече ви казах, че попаднахме на нещо важно и го предадохме където трябва. Ирина Зовастина представлява опасност за света.

— Подготвя война, в която ще загинат милиони — добави Дейвис. — И вече е почти готова да я започне.

— Но въпреки това си прави труда да долети във Венеция, за да разгледа мумия на две хиляди години? — рязко се обърна тя. — Какво всъщност търси тук?

— Може би набира гняв — отговори Мичънър.

Стефани забеляза палавите пламъчета в очите му.

— А вие сте й направили постановка, така ли?

— Не — поклати глава духовникът. — Всичко си е нейно дело.

— Там вътре ще застрелят някого. Касиопея не е на себе си. Не мислите ли, че стрелбата ще привлече вниманието на полицията на площада?

— Едва ли — поклати глава Мичънър. — Стените на базиликата са дебели над метър. Никой няма да ги чуе.

— Стефани, ние не знаем защо Зовастина е рискувала да се появи тук — каза Дейвис. — Но явно е нещо важно и затова решихме да й правим компания.

— Ясно ми е, че не бихте пропуснали такъв шанс. Но нямате право да рискувате живота на Малоун и Касиопея.

— Стига, стига. Нямаме нищо общо. Касиопея вече се е забъркала, заедно с Хенрик Торвалдсен. Който, между другото, забърка и теб. А Малоун е голямо момче и може да прави каквото пожелае. Той е тук, защото го иска.

— Хвърляш въдицата, а? Надяваш се да се добереш до някаква информация.

— Използвайки единствената стръв, с която разполагам — кимна Дейвис. — Тя е тази, която проявява желание да надникне в гробницата.

— По всичко личи, че сте запознати с плановете й — озадачено го погледна тя. — Какво още чакате? Бомбардирайте военните й съоръжения, изолирайте я от света, подложете я на политически натиск!

— Не е толкова просто. Информацията ни не е пълна, нямаме конкретни доказателства. Разбира се, тя не може да отрече всичко, но и ние не можем да бомбардираме лаборатории за производство на биологични оръжия. За съжаление не знаем всичко, затова имаме нужда от Малоун и останалите.

— Не го познаваш, Едуин — въздъхна Стефани. — Котън не обича да си играят с него.

— Вече знаем, че Наоми Джонс е мъртва.

Беше изчакал подходящия момент, за да й го каже. Думите му я удариха като чук.

— Открита е в ковчег с още един човек — някакъв дребен мошеник от Флоренция. Със счупен врат и куршум в главата.

— Винченти? — попита тя.

Дейвис кимна.

— Той също се е раздвижил. Днес неочаквано е заминал за Централноазиатската федерация.

Тя разбра, че ще чуе и други неща.

— Току-що е отвлякъл жена, за която Ирина Зовастина се грижи от миналата година насам. Имала е емоционална връзка с нея.

— Зовастина е лесбийка, така ли?

— Дали тази новина ще предизвика шок в нейното Национално събрание? Дълго време е поддържала връзка с тази жена. В момента тя умира от СПИН, а Винченти вероятно иска да я използва.

— Има ли причина да му позволявате да прави каквото си иска?

— И той крои нещо, което е доста по-важно от доставката на вируси и лекарства на Зовастина, по-важно и от осигуряването на безопасно място за бизнеса на Венецианската лига. А ние искаме да разберем какво е то.

Изведнъж й се прищя да се махне. На вратата на канцеларията се появи още един свещеник.

— Чухме изстрел в базиликата — съобщи той.

Малоун избягна куршума на бодигарда, скривайки се зад една от витрините. Опита се да намери убежище още преди онзи да се появи на балкона, но човекът се оказа бърз. Куршумът попадна в солидна маса, върху която бяха разстлани средновековни тъкани, и отскочи от твърдото лакирано дърво. Изстрелът отекна във вътрешността на храма и положително привлече вниманието.

Малоун измъкна пистолета си и прекоси излъскания под към продълговат шкаф, в който бяха изложени рисунки и осветени части от древен пергамент. Искаше да привлече противника по-навътре в галерията. Което очевидно не беше проблем. До слуха му долетяха бързо приближаващи се стъпки.

Зовастина чу изстрела и забеляза движение вдясно от себе си зад каменния парапет. Над него видя главата на единия от бодигардовете си.

— Не съм сам — предупреди я Торвалдсен.

Тя продължаваше да го държи на мушката си.

— „Сан Марко“ гъмжи от полиция. Ще ти бъде трудно да се измъкнеш. Ти си държавен глава, намираш се в чужда държава. Наистина ли ще ме застреляш? — Торвалдсен замълча за миг, после добави: — Как би постъпил на твое място Александър?

Тя не успя да определи дали той говори сериозно, или се опитва да я поучава. Но знаеше отговора.

— Щеше да те убие!

Торвалдсен смени позицията си, заставайки вляво от нея.

— Не съм съгласен. Той е бил великолепен тактик и умен човек. За пример ще ти дам Гордиевия възел.

Зовастина вдигна глава към каменния парапет.

— Какво става там? — извика тя.

Отговор не последва.

— С прословутия възел била завързана двуколка в селището Гордион — продължи със спокоен тон Торвалдсен. — Никой не бил в състояние да го развърже. Александър решил проблема, като срязал въжето с меча си, а след това го развързал. Просто решение за сложен проблем.

— Говориш прекалено много.

— Александър не е допускал нещо да обърка мислите му.

— Виктор! — подвикна тя.

— Разбира се, за този възел се носят всякакви легенди — продължи Торвалдсен. — Според една от тях Александър измъкнал пръта от хомота, напипал двата края на въжето и успял да го развърже. Всъщност кой знае каква е истината?

Тя започна да се уморява от брътвежите на тази човек. Нямаше значение дали бе държавен глава, или не. Натисна спусъка.

54

Самарканд

Винченти си спомни първите симптоми.

Отначало се проявиха всички признаци на простудата, после той помисли, че е грип, но не след дълго се появиха и типичните симптоми на вирусната инфекция.

Зараза.

— Ще умра ли? — изпищя от нара си Чарли Истън. — Искам да знам, по дяволите! Кажи ми!

Той за пореден път избърса с влажна кърпа потта от пламналото му чело и тихо отвърна:

— Трябва да се успокоиш.

— Не ме будалкай! Това ли е краят?

Три години бяха работили заедно.

— Нищо не мога да направя.

— Мамка му! Знаех си аз! Трябва да потърсиш помощ.

— Знаеш, че не мога.

Отдалеченото местоположение на станцията беше избрано от иракчаните и руснаците с изключително внимание. Всичко трябваше да бъде запазено в дълбока тайна. При грешка цената бе техният живот. И грешката се беше случила.

Истън разтърси нара с отслабналите си ръце.

— Срежи проклетите въжета! — изкрещя той. — Искам да се махна оттук!

Предварително беше завързал този идиот, тъй като нямаха избор.

— Не можем да си тръгнем.

— Майната й на политиката! Срежи въжетата!

Тялото на Истън се вцепени, дишането му стана затруднено. После треската взе връх и той изгуби съзнание. Най-после.

Винченти обърна гръб на нара и грабна дневника, който беше започнал три седмици по-рано. На първата страница беше изписано името на колегата му, а на следващите беше отбелязвал промяната в цвета на кожата му. От нормална към жълтеникава, а накрая и пепелява като на мъртвец. Човекът на нара беше изгубил голяма част от теглото си — около двайсет и пет килограма, половината от които през първите два дни на заболяването. Стомахът му се беше свил до степен, която можеше да поеме само няколко глътки топла вода и минимално количество спирт.

Плюс треската. Температурата му не спадаше под трийсет и девет градуса, а понякога надминаваше и четирийсет. Тялото му се освобождаваше от течностите по-бързо, отколкото ги поемаше, и се топеше буквално пред очите му. В продължение на години бяха използвали за експериментите си опитни животни, които Багдад имаше грижата да им доставя: гибони, бабуини, зелени маймуни, гризачи и влечуги. Но едва сега той имаше възможност да регистрира реакцията на човешкия организъм.

Очите му се сведоха към нара, към който беше привързан Истън. Гърдите му се повдигаха и отпускаха с видимо усилие, от гърлото му излитаха дълбоки хрипове, потта течеше като река от челото му. Винченти грижливо отбеляза наблюденията си в дневника и прибра химикалката. После излезе в ясната нощ, решил да пораздвижи схванатите си крака. Докога ли щеше да издържи организмът на Истън?

Трябваше да помисли и какво щеше да прави с трупа.

Нямаше правила за справяне с извънредни ситуации като тази и той трябваше да импровизира. За щастие строителите на станцията предвидливо бяха изградили и пещ за изгаряне на опитните животни. Но тя беше твърде малка, за да побере човешко тяло, и той трябваше да измисли нещо.

— Виждам ангелите! — разнесе се крясъкът на Истън. — Те са тук, навсякъде!

Винченти се обърна и влезе обратно. Колегата му беше ослепял. Не беше сигурен дали треската беше разрушила ретината му, или това се дължеше на някаква вторична инфекция.

— Господ е тук! Ето, виждам го!

— Да, Чарли. Разбира се, че го виждаш.

Потърси пулса му. Кръвта лудо блъскаше в сънната му артерия. Наведе се да чуе и сърцето, което биеше като барабан. Кръвното налягане беше паднало до критичната граница, а температурата му продължаваше да надвишава трийсет и девет градуса.

— Какво да кажа на Господ? — прошепна Истън.

— Кажи му „здравей“.

Винченти придърпа един стол. Краят дойде двайсет минути по-късно, спокоен и безболезнен. Просто един последен дъх. Дълбоко и продължително поемане на въздух, без издишване. Той отбеляза датата и часа в дневника и после взе кръвна и тъканна проба. След това уви тялото в тънкия матрак и мръсните чаршафи, изнесе го от стаята и го внесе в съседната постройка. Там вече го чакаха скалпел и хирургически трион. Винченти си сложи чифт дебели гумени ръкавици и отряза краката от торса. Мършавата плът се режеше лесно, костите бяха трошливи, а мускулите имаха съпротивлението на варено пиле. Ампутира и ръцете, след което пъхна крайниците в пещта. Равнодушно изчака пламъците да ги погълнат, след което дойде ред на трупа и главата, които влязоха през металната вратичка, без да се налагат допълнителни операции. Последваха ги нарязаният на четири окървавен матрак, чаршафите и ръкавиците.

Той затръшна вратичката и се измъкна навън. Край. Точка.

Винченти се отпусна на земята и насочи поглед към звездите. Коминът на крематориума чернееше на фона на теменуженото небе. Димът беше напоен със сладникавата воня на човешка плът.

Винченти се изтегна и затвори очи в очакване на съня.

Двайсет и пет години по-късно Винченти все още помнеше този сън. Помнеше горещината и мизерията на ада, наречен Ирак. Далечното, усамотено място, където се намираше станцията. Какви бяха заключенията на комисията на ООН след Войната в Залива? При съществуващите в момента настроения обектите се възприемаха едва ли не като произведения на изкуството, но на практика се оказаха доста архаични. Да, точно така. Но инспекторите на тази комисия не бяха работили там, за разлика от него. Млад и слаб, с гъста коса и много мозък под нея. Талантлив и способен вирусолог. Двамата с Истън заминаха за Таджикистан, където започнаха съвместна работа с руснаците. Лабораторията беше разположена в полите на Памир, далеч от населени места.

Колко вируси и бактерии създадоха? Естествени организми, които можеха да се използват като биологично оръжие. Нещо, което да елиминира врага, но да запази културната инфраструктура. Никакви бомбардировки на населението, никакъв разход на боеприпаси, никакъв риск от радиоактивно замърсяване. Един микроскопичен организъм върши цялата мръсна работа. Обикновен биологичен продукт, който се превръща в гарант за победа.

Критериите за работата им бяха прости и ясни: трябваше да търсят биологично идентифицируеми микроорганизми с бързо действие. Подлежащи на ограничаване, но и с възможност за лечение, което беше най-важното. Стотици щамове бяха отхвърлени по единствената причина, че не можеха да бъдат спрени. Какъв е смисълът да заразиш врага, след като не можеш да предпазиш собственото си население? Отделните образци влизаха в каталога само ако отговаряха на всички четири условия. В крайна сметка бяха открити около двайсет такива.

Винченти нито за миг не бе повярвал на съобщенията в медиите след подписването на Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия от 1972 г., че САЩ се отказват от разработката на биологични оръжия и унищожават целия си наличен арсенал. Военните никога нямаше да зачеркнат десетилетия научноизследователска работа само защото шепа политици са решили, че това е правилният ход. Той беше убеден, че известно количество от тези организми са замразени и надеждно съхранени в тайни военни лаборатории.

Лично беше открил шест патогенни щама, които отговаряха на критериите. Единствено пробата, обозначена като 65-G, не отговаряше на нито един от тях. Откри я през 1979 г. в кръвта на зелените маймуни, които му доставяха за нуждата на експериментите. Беше останала встрани от вниманието на тогавашната наука, но той успя да я изолира — благодарение на уникалната си подготовка на вирусолог и специалното оборудване, което иракчаните му бяха предоставили. Вирусът изглеждаше много странно — сфера, запълнена с рибонуклеинова киселина и ензими. При съприкосновение с въздуха тя се изпаряваше, а във водна среда се разрушаваше и изпускаше топла плазма. Откри присъствието на микроорганизма почти у всички зелени маймуни, които му изпращаха. Но нито едно от животните не беше болно.

Положението с Чарли Истън беше коренно различно. Глупакът не бе споделил с никого, че преди почти две години бил ухапан от зелена маймуна. Призна го на Винченти едва три седмици преди смъртта си, малко след появата на първите симптоми. Кръвната проба доказа, че в организма му има 65-G, а Винченти се възползва от този факт, за да изследва въздействието на вируса върху човека. Заключението му беше, че 65-G не е ефикасен за биологично оръжие. Беше твърде непредвидим и бавен, за да бъде използван като агресивен вирус.

Какво невежество беше проявил. Беше цяло чудо, че все още е жив.

Над Самарканд бавно се разсъмваше. Той вече се намираше в стаята си в хотел „Интерконтинентал“. Имаше нужда от почивка, но все още беше възбуден от посещението си при Карин Уолд. В съзнанието му отново изплува споменът за стария лечител. Кога се беше случило това? През 1980-а, или 81-ва? В Памир, около две седмици преди смъртта на Истън. Беше ходил няколко пъти в селцето, опитвайки се да научи повече. Старецът със сигурност едва ли беше вече между живите, защото и тогава беше доста възрастен. И все пак…

Старецът се катереше нагоре по червеникавия склон с пъргавината на котка. Босите му стъпала бяха загрубели като дебели кожени подметки. Винченти го следваше с цената на доста усилия, а глезените и пръстите на краката го боляха въпреки дебелите ботуши. Теренът беше изключително неравен, остри камъни стърчаха навсякъде. Селото остана на километър и половина зад тях. Беше разположено на хиляда метра надморска височина, а в момента двамата се намираха доста по-високо.

Човекът, когото придружаваше, беше местният лечител, което означаваше комбинация между семеен лекар, свещеник, гадател и магьосник. Знаеше само няколко думи на английски, но в замяна на това говореше китайски и турски, и то доста добре. Беше нисък, почти джудже, с европейски черти и дълга, раздвоена по монголски брада. Носеше памуклийка със златни ширити и шарена тюбетейка. В селото Винченти беше присъствал на редица сеанси, при които старецът беше лекувал хората с отвара от корени и билки. Благодарение на дългогодишния си опит той прилагаше лечението с лекота и видимо умение.

— Къде отиваме? — не се сдържа Винченти.

— Да потърсим отговор на въпроса как да излекуваме треската на твоя приятел.

Отвсякъде ги заобикаляха заснежени и непристъпни върхове. Над някои от тях се трупаха буреносни облаци. Величието на гледката се допълваше от гъсти горички от кестени, обагрени в златни и червени есенни цветове. Някъде далеч ромолеше невидим поток.

Добраха се до тесен процеп между скалите, които бяха обагрени в различни нюанси на червеното. От специализираната литература Винченти знаеше, че планините наоколо все още са живи и се издигат с около пет сантиметра годишно.

Излязоха на овална площадка, оградена от отвесни скали. Светлината беше слаба и той извади фенерчето, което старецът му напомни да вземе. В скалата блещукаха две езерца с диаметър около три метра, едното от които бълбукаше и се пенеше. Вдигнал фенера над главата си, Винченти забеляза различния цвят на водата. В активното тя беше тъмнокафява, а в спокойното наподобяваше зеленикава морска пяна.

— Треската, която ми описа, не е нова — обясни старецът. — Много поколения я познават и са наясно, че се пренася от животните.

Една от задачите, с които Винченти беше изпратен тук, беше да научи повече за овцете, яковете и огромните мечки, живеещи в региона.

— Откъде знаеш това?

— Наблюдаваме животните. Те невинаги пренасят треската. — Той посочи зеленото езерце. — Това ще помогне на приятеля ти, ако наистина се е разболял от нея.

Върху спокойната повърхност се виждаха стеблата на плаващи растения. Приличаха на водни лилии, но бяха по-големи и с повече разклонения. Централният ствол на всяко от тях се издигаше високо нагоре сякаш за да улови скъпоценните капчици слънчева светлина.

— Листата ще го спасят — добави спътникът му. — Трябва да ги сдъвче.

Винченти потопи пръст във водата и го облиза. Никакъв вкус. Беше очаквал поне миризмата на въглен, с която бяха наситени повечето извори в района.

Старецът се отпусна на колене, гребна пълна шепа и жадно я изпи.

— Хубава е — усмихна се той.

Винченти го последва. Водата беше топла като чай, свежа и приятна. Изпи още една шепа.

— Листата ще го излекуват.

— Често ли се срещат тези растения? — пожела да узнае той.

— Да — кимна старецът. — Но само тези тук имат лечебна сила.

— Защо?

— Не знам. Такава е волята Божия.

Едва ли, помисли си Винченти.

— Известни ли са тези растения на хората от други села? На други лечители?

— Не. Само аз ги използвам.

Винченти се наведе и придърпа една от плаващите туфи. Беше от вида tracheophyta с месести листа, във вътрешността на които се виждаше добре разклонена васкуларна система. Осем дебели и меки прилистника заобикаляха основата, образувайки плаваща платформа. Епидермалната тъкан бе тъмнозелена, а листните стени бяха пълни с глюкоза. От средата стърчеше късо стебло, което поради ограничената листна маса най-вероятно подпомагаше фотосинтезата. Цветът се състоеше от симетрично разположени бели листенца без аромат.

Той повдигна туфата и погледна отдолу. Гъсто преплетените корени се спускаха дълбоко във водата, за да търсят храна. По всичко личеше, че растението е напълно адаптирано към околната среда.

— Как разбра, че има лечебна сила? — вдигна глава той.

— От баща ми.

Винченти извади растението от водата. Топли струи обляха пръстите му.

— Листата трябва да се сдъвчат добре, а сокът да се глътне.

Винченти отчупи едно стръкче и го поднесе към устата си. Старецът го гледаше спокойно и самоуверено. Винченти пъхна стръкчето в устата си и започна да дъвче. Вкусът му беше парливо остър, като на изсушен тютюн.

Той направи усилие да преглътне сока, въпреки че му се повдигаше.

55

Венеция

Вниманието на Касиопея беше привлечено към северното крило, където някой стреляше по Малоун. Над каменния парапет се мярна главата на един от бодигардовете. В следващия момент стреля и Зовастина. Куршумът вдигна искри на сантиметри от краката на Торвалдсен, който дори не помръдна.

Вдясно от нея нещо се раздвижи и под свода се появи фигурата на друг мъж с пистолет в ръка. Той я видя и вдигна оръжието си, но не успя да натисне спусъка. Тя го простреля в гърдите. Мъжът отлетя назад с разперени ръце, а тя го довърши с още един точен изстрел. Отвъд централната пътека, на четирийсет метра от нея, изскочиха и останалите горили, които бързо потънаха между експонатите на музея. Касиопея свали лъка, постави една стрела на тетивата, но остана далеч от парапета, за да не даде шанс на Зовастина.

Тревожеше я друго. Малко преди появата на нападателя Виктор беше изчезнал под колоните. Накъде се беше насочил? Тя стисна лъка и бавно опъна тетивата. Мъжът оттатък пътеката ту се мяркаше, ту изчезваше на слабата светлина.

Малоун чакаше с пистолет в ръка. Беше успял да се оттегли зад един от експонатите. Три последователни изстрела заглушиха стъпките му по дъсчения под. Не успя да определи откъде идваха те, защото ехото под сводестия таван беше твърде силно. Всъщност не му се искаше да застреля бодигарда. Продавачите на книги не убиват хора. Но в момента май не му оставаше друг избор. Напълни дробовете си с въздух и се приготви.

Зовастина се втренчи в Хенрик Торвалдсен, отчитайки машинално стрелбата над главата си.

Торвалдсен посочи кутията на пода.

— Вътре не е това, което очакваше, нали?

— Все пак си струваше — реши да бъде откровена тя.

— Загадката на Птолемей може да се окаже и измама. Хората търсят тленните останки на Александър Велики в продължение на хиляда и петстотин години, но без успех.

— Нима някой вярва, че в тази кутия са мощите на свети Марко?

— Положително — сви рамене той. — Поне що се отнася до гражданите на Венеция.

Преценила, че е време да си тръгва, Зовастина тихо подвикна:

— Виктор!

— Някакви проблеми, госпожо министър? — обади се друг глас.

Мичънър. Фигурата му се появи под светлината на олтара.

— Ти ме излъга! — изсъска тя и насочи пистолета в гърдите му.

Малоун се прокрадна наляво, докато въоръженият мъж зад парапета се движеше в обратната посока. Заобиколи трон с красива дърворезба, върху който се беше настанил дървен лъв, след което приклекна зад килимите и гоблените, които го скриваха от нападателя. Намерението му беше да го заобиколи и да излезе зад него.

В момента, в който се готвеше да напусне укритието си, една стрела бръмна във въздуха и се заби в гърдите на мъжа. Лицето му се разкриви, ръката му посегна към стрелата, но животът го напусна и той се строполи на пода.

Малоун рязко се извъртя наляво. Касиопея се беше изправила отвъд централната пътека с лък в ръце и абсолютно непроницаемо изражение на лицето. На високата стена зад нея се виждаше малка затъмнена розетка. Под нея се появи фигурата на Виктор с пистолет в ръка, който безшумно се насочи към Касиопея.

Зовастина беше бясна.

— Ти си знаел, че гробницата е празна! — изсъска тя.

— Как бих могъл? — погледна я с недоумение Мичънър. — За последен път са я отваряли преди сто и седемдесет години!

— Предай на твоя папа, че Католическата църква няма да получи достъп до Федерацията, независимо от подписания договор!

— Ще му предам — кимна Мичънър.

— Ами ти? — остро попита тя, обръщайки се към Торвалдсен. — Защо проявяваш интерес към всичко това?

— За да те спра.

— Ще ти бъде трудно.

— Едва ли. След като напуснеш базиликата, ще се насочиш към летището, но дотам се стига след продължително пътуване с лодка.

Тя бавно осъзна, че тези хора са предвидили всичко, залагайки капана си. Или, по-точно казано, бяха й предложили възможността сама да избере този капан. Венеция. Град, заобиколен от вода. Няма автомобили, няма автобуси и влакове. Придвижването в него се осъществяваше само с помощта на относително бавни лодки. Напускането на такъв град със сигурност можеше да бъде проблем. До летището имаше най-малко един час път. Нямаше нищо успокоително в решителните лица на мъжете, изправени на пет метра от нея.

Виктор предпазливо тръгна към жената с лъка. Убийцата на Рафаел, която току-що беше пронизала и още един от охраната. Много му се искаше да я ликвидира, но си даде сметка, че би било глупаво. Беше чул думите на Зовастина и разбираше, че ситуацията взема неприятен обрат. Трябваха им гаранции, за да се измъкнат. Дулото на пистолета му потъна в тила на жената. Тя не помръдна.

— Би трябвало да те гръмна! — просъска той.

— И какво ще спечелиш?

— Поне ще изравня резултата.

— Той вече е изравнен. Ти уби Или, а аз премахнах партньора ти.

Той овладя гнева си и направи опит да мисли. Хрумна му една идея, която със сигурност щеше да постави ситуацията под контрол.

— Тръгвай към парапета! — заповяда той. — Бавно!

Тя направи три крачки.

— Госпожо министър! — подвикна Виктор.

Видя как Зовастина вдига глава, без да отмества оръжието си, насочено в мъжете срещу нея.

— Тази жена ще бъде нашата гаранция за измъкване. Ще я вземем за заложник.

— Отлична идея, Виктор.

— Тя още не знае какви си ги забъркал, нали? — прошепна Касиопея.

— Ще умреш, преди да си отворила уста! — мрачно я предупреди Виктор.

— Не се безпокой, няма да й кажа.

Светкавично преценил трудното положение на Касиопея, Малоун се надигна иззад парапета с насочен пистолет.

— Хвърли го! — хладно заповяда Виктор.

Той не му обърна внимание.

— На твое място бих го направила — обади се отдолу Зовастина, продължавайки да държи на мушка Мичънър и Торвалдсен. — В противен случай ще гръмна тези двамата.

— Убийство на италианска територия, извършено от върховния министър на Централноазиатската федерация? Не ми се вярва.

— Имаш право — кимна Зовастина. — Но Виктор спокойно може да убие жената без никакви проблеми за мен.

— Хвърли го — обади се Касиопея.

Той си даде сметка, че би било проява на глупост. По-добре да се оттегли в мрака, но да остане заплаха за тях.

— Котън — обади се Торвалдсен. — Направи каквото ти казва Касиопея.

Беше длъжен да приеме, че двамата му приятели знаеха какво правят. Дали щеше да допусне грешка? Може би. Беше го правил и преди. Разтвори пръсти и пистолетът полетя отвъд парапета.

— Свали я долу! — заповяда Зовастина и се обърна към мъжа, който току-що се беше разделил с оръжието си. — А ти ела тук!

Той не помръдна.

— Моля те, Котън — обади се Торвалдсен.

След кратко колебание фигурата на мъжа се отлепи от парапета.

— Ти ли го контролираш? — попита Зовастина.

— Никой не го контролира.

Виктор и заложницата се появиха пред олтара. Миг по-късно към тях се присъедини и мъжът, който беше изпълнил заповедта на Торвалдсен.

— Кой си ти? — втренчи се в него Зовастина. — Торвалдсен те нарече Котън.

— Казвам се Малоун.

— А ти? — извърна се към жената с лъка тя.

— Аз съм приятелка на Или Лунд.

Трябваше да разбере какво става. Веднага! Съобразявайки светкавично, тя посочи пленницата на Виктор.

— Тази идва с мен! Така ще стигна безпрепятствено до летището!

— По-добре да остане тук с мен, госпожо министър — поклати глава Виктор. — Ще я държа, докато излетите.

Зовастина поклати глава и махна с ръка към Торвалдсен.

— Вземи него! Отведи го на сигурно място и чакай да се обадя от самолета. Ако ти създава проблеми, убий го. И направи така, че тялото му да изчезне.

— Госпожо министър — обади се Мичънър. — Вземете мен за заложник, защото и бездруго аз съм главният виновник за бъркотията. Пуснете господина да си върви.

— А какво ще кажете да вземете мен вместо нея? — обади се Малоун. — Никога не съм ходил в Централноазиатската федерация.

Очите й се плъзнаха по фигурата на американеца. Висок, самоуверен. Вероятно агент. Не, не става. Искаше да научи повече за връзката на жената с Или Лунд. Всеки, който бе готов да рискува живота си, за да отмъсти за Лунд, заслужаваше задълбочено проучване.

А и този Мичънър. Надяваше се, че Виктор ще намери повод да види сметката на лъжливия свещеник.

— Добре, отче — взе решението си тя. — Ти оставаш с Виктор. А с вас ще се видим някой друг път, мистър Малоун.

56

Самарканд

Винченти се събуди.

Лежеше на разпънатата кожена седалка, монтирана в задната част на кабината. Хеликоптерът беше напуснал града и летеше на изток.

Телефонът в скута му вибрираше.

Върху екрана се беше изписало името на Грант Линдзи, началник на научноизследователската лаборатория в Китай. Пъхна миниатюрната слушалка в ухото си и натисна бутона.

— Приключихме — обяви служителят му. — Зовастина разполага с всички микроорганизми, лабораторията е преобразена. Всичко е чисто.

Винченти нямаше никакво намерение да се окаже между чука и наковалнята, в случай че Западът или Китай проявяха интерес към плановете на Зовастина и неговата лаборатория в планините. По този проект бяха работили само осем учени начело с Линдзи. Всички следи от работата им сега бяха заличени.

— Плати на хората и ги пусни да си вървят — разпореди се той. — По-късно О’Конър ще се срещне с всеки един от тях и ще им предложи съответните компенсации. — Отговори му мълчание и той побърза да добави: — Не се безпокой, Грант. Вземи данните от компютъра и тръгвай към къщата ми оттатък границата. Ще трябва да изчакаме, за да видим какво мисли да прави с този арсенал върховният министър Зовастина.

— Тръгвам веднага.

Това искаше да чуе.

— Ще се видим още днес — каза Винченти. — Хайде, действай, защото ни чака работа.

Изключи телефона и отново се излегна на седалката. В съзнанието му изплува споменът за джуджето лечител от Памир. В онези години Таджикистан беше примитивна и враждебна страна. Там медицинските изследвания бяха почти непознати, чужденци се появяваха рядко. Именно по тази причина иракчаните разглеждаха района като многообещаващ по отношение на зоонозите.

Две езерца с изворна вода високо в планината. Едното зелено, другото кафяво. Растението, чиито листа беше сдъвкал. Спомни си водата — топла и чиста. И странната гледка под нейната повърхност, разкрила се в светлината на фенерчето. Две букви, издълбани в каменното дъно. По една във всяко езерце. Z и H.

Представи си медальона, който му показа Стефани Нел. Един от онези, които Зовастина събираше с всички възможни средства.

Видя миниатюрните букви, гравирани върху лицевата му страна. ZH.

Съвпадение ли беше това? Едва ли. Разбра значението на буквите от учените, към които се беше обърнал. Според тях на старогръцки те представляваха символ на живота. На времето идеята да ги използва като име на бъдещото лекарство срещу СПИН му се стори много добра, но сега не беше толкова сигурен. Имаше чувството, че светът се сгромолясва около него, а пълната анонимност, на която доскоро се беше радвал, започва бързо да се изпарява. Американците бяха по петите му, Зовастина също. Скоро можеше да се окаже, че дори Венецианската лига е против него.

Но той беше направил избора си. Нямаше връщане назад.

Малоун местеше очи от Торвалдсен на Касиопея. По всичко личеше, че приятелите му не изпитват безпокойство от опасната ситуация, в която се бяха озовали. Той знаеше, че двамата с Касиопея биха могли да се справят със Зовастина и Виктор. Опита се да им го внуши с поглед, но те очевидно бяха на друга вълна.

— Не се плаша от твоя папа — процеди Зовастина, обръщайки се към Мичънър.

— Ние не искаме да плашим когото и да било — отвърна той.

— Ти си един набожен лицемер!

Мичънър не отговори.

— Няма какво да кажеш, нали?

— Ще се моля за вас, госпожо министър.

— Не ми трябват твоите молитви, отче! — изплю се в краката му тя и направи знак на Касиопея. — Хайде! Време е да тръгваме. Хвърли лъка и стрелите. Вече няма да ти трябват.

Касиопея мълчаливо се подчини.

— Вземете пистолета й — каза Виктор, пристъпи крачка напред и й подаде оръжието.

— Ще ти се обадя веднага след като излетим. Ако до три часа не чуеш гласа ми, убий свещеника. — Зовастина замълча за момент, после добави: — Убий го бавно, Виктор. Нека да страда!

Виктор и Мичънър напуснаха олтара и поеха по полутъмната централна пътека.

— Тръгваме ли? — попита Зовастина, обръщайки се към Касиопея. — Надявам се, че ще се държиш прилично.

— Имам ли друг избор?

— Онзи свещеник ще оцени доброто ти поведение.

Малоун ги изчака да напуснат олтара и се обърна към Торвалдсен.

— Така ли ще ги оставим, без дори да се опитаме да ги спрем?

— Така трябва — каза Стефани, появила се откъм южното крило в компанията на непознат мъж. Представи го като Едуин Дейвис, заместник-съветник по националната сигурност — същият, който се беше обадил преди по телефона. Строен мъж, от когото се излъчваше достойнство. Беше облечен с безупречно изгладен панталон, снежнобяла риза, обувките му от телешка кожа блестяха.

Малоун не му обърна внимание.

— Защо така трябва? — попита той, обръщайки се към Стефани.

— Не бяхме сигурни какво ще стане — отговори вместо нея Торвалдсен. — И се опитахме да предизвикаме някаква реакция от тяхна страна.

— Това означава ли, че нарочно им предадохте Касиопея?

— Аз бях против, но тя очевидно беше на друго мнение по въпроса — въздъхна Торвалдсен. — Видях го в очите й и използвах момента, за да удовлетворя желанието й. Затова те помолих да хвърлиш оръжието.

— Ти да не си полудял?!

— Аз бях този, който преди три години я запозна с Или, Котън — промълви възрастният мъж и направи крачка напред.

— Какво общо има това?

— На млади години Или е имал глупостта да опита с различни наркотици. За съжаление бил небрежен със спринцовките и се заразил с ХИВ. Справяше се с болестта сравнително добре, използвайки различни комбинации от лекарства. Но шансовете не бяха на негова страна. На даден етап повечето от заразените с вируса се разболяват от СПИН и умират. Той обаче извади късмет.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Касиопея също е заразена.

Какво?! Дали беше чул правилно?

— Кръвопреливане, преди десетина години. Лекува се със симптоматични лекарства и състоянието й е сравнително добро.

Макар и шокиран, Малоун започна да разбира смисъла на нейните коментари.

— Но как е възможно? — прошепна той. — Тя е толкова силна, живее пълноценен живот!

— Всеки може да го прави, стига да взема лекарствата си ежедневно и да контролира вируса.

Малоун се обърна и заби очи в лицето на Стефани.

— Ти знаеше ли?

— Научих го от Едуин малко преди да тръгнем насам. Той и Хенрик са чакали да се появим. Затова Мичънър ме дръпна настрана.

— А какво беше мястото ни във вашите планове? — обърна се той към Дейвис. — Да се откажете от мен и Касиопея, обявявайки, че нямате нищо общо?

— Нещо такова — кимна елегантният мъж. — Нямахме представа какво ще направи Зовастина.

— Ах ти, жалко копеле! — извика Малоун, стисна юмруци и тръгна към него.

— Аз одобрих това поведение, Котън — обади се Торвалдсен. — На мен трябва да се сърдиш.

Малоун спря и бавно се обърна.

— Кой ти даде право?

— Президентът Даниълс ми се обади малко след като ти и Касиопея напуснахте Копенхаген. Разказа ми какво се е случило в Амстердам и ме попита какво знам по въпроса. Казах му, след което той изрази мнение, че ще бъда полезен тук.

— Но в моята компания, нали? Затова ли ме излъга, че Стефани е в беда?

Торвалдсен стрелна с поглед Дейвис и леко въздъхна.

— Всъщност по този въпрос и аз съм малко смутен. Предадох ти онова, което чух от тях. Явно президентът е искал всички да бъдем замесени.

— Не ми харесва начина, по който работите! — извика Малоун с блеснали от гняв очи.

— Напълно логично — кимна Дейвис. — Но аз съм длъжен да направя каквото трябва.

— Нямаше време за задълбочено обмисляне, Котън — рече Торвалдсен. — Импровизирах в движение.

— Така ли мислиш?

— Не вярвах, че Зовастина ще извърши някоя глупост тук, в катедралата. Нямаше как да го направи, защото изненадата щеше да бъде пълна. Съгласих се да я предизвикам. Разбира се, положението с Касиопея е съвсем различно. Тя е убила двама души.

— Плюс трети в Торчело — добави Малоун и стисна зъби, напомнил си да бъде нащрек. — За какво е цялата тази история?

— Отчасти, за да спрем Зовастина — отвърна Стефани. — Тя планира мръсна война и разполага с ресурс да я осъществи.

— Църквата е получила сведения за нейните намерения и побърза да ни уведоми — добави Дейвис. — Затова сме тук.

— Можехте да уведомите и нас — мрачно го изгледа Малоун.

— Не можехме, мистър Малоун. Направих си труда да надникна в служебното ви досие. Били сте великолепен агент, изпълнявали сте много успешни мисии, награждаван сте. Нямам основания да ви смятам за наивен. Според мен би трябвало да знаете какви са правилата на играта.

— Работата е там, че вече не съм в нея.

Малоун направи няколко крачки напред-назад, за да се овладее. После се приближи до дървената кутия на пода.

— Защо Зовастина се изложи на риск само за да види тези кости?

— Това е другата, по-обърканата част от историята — намеси се Торвалдсен. — Ти си чел части от ръкописа, открит от Или, които се отнасят до Александър Велики и лековитата отвара. Може би малко наивно Или стига до заключението, че отварата може да влияе върху някои вирусни патогени.

— Като ХИВ?

— Точно така — кимна Торвалдсен. — Известно е, че определени природни субстанции успешно се справят с бактериите и вирусите, а дори и с някои форми на рака. Например дървесни кори, растения и корени. Или се е надявал, че в случая става въпрос именно за нещо подобно.

В главата на Малоун изплуваха редове от ръкописа. Обзет от угризения и усетил искреността на Птолемей, Евмен му казал къде е гробът на Александър: високо в планината — там, където скитите разкрили на Александър тайната на живота. Именно скитите му показали отварата. Евмен твърди, че Александър е погребан там.

Нещо му хрумна и той се извърна към Стефани.

— Един от медальоните е у теб, нали?

Стефани му подаде монетата.

— Сдобихме се с нея в Амстердам, където хората на Зовастина се опитаха да я откраднат. Имаме уверения, че е истинска.

Малоун вдигна декадрахмата срещу светлината.

— В доспехите на боеца са скрити микроскопичните букви ZH — добави Стефани. — Живот на старогръцки.

Той си спомни за други откъси от „История“ на Йероним от Кардия. Птолемей ми подаде сребърен медальон, на който Александър се сражава с индийски слонове. Много такива монети били изсечени в чест на тази битка. Каза ми да се върна при него, след като разгадая скрития му смисъл, но месец по-късно почина.

Нещата се подреждаха.

— Монетите и загадката вървят заедно — рече той.

— Без съмнение — кимна Торвалдсен. — Но по какъв начин?

В момента той нямаше отговор на въпроса.

— Никой от вас не ми отговори — каза той. — Защо ги пуснахте да си тръгнат?

— Беше ясно, че Касиопея няма нищо против — отвърна Торвалдсен. — Ние с нея притежаваме достатъчно информация за Или, за да заинтригуваме Зовастина.

— Затова ли я потърси по телефона, докато бяхме навън?

— Да, тя трябваше да знае за какво става въпрос. А аз нямах представа какво е намислила. Котън, ти трябва да проумееш, че Касиопея иска да разбере какво се е случило с Или, но отговорът на този въпрос е в Азия.

Малоун изпитваше безпокойство от обсесията на партньорката си. Както и от болката, която я измъчваше. И от болестта й. Твърде много неща, които се нуждаеха от изясняване. Твърде много емоции за човек, който упорито се стремеше да ги пренебрегва.

— Какво възнамерява да предприеме, след като пристигне във Федерацията?

— Нямам представа — сви рамене Торвалдсен. — Зовастина е наясно, че съм в течение на плановете й. Направих си труда да я убедя. Тя знае, че Касиопея е свързана с мен и без съмнение ще се опита да изтръгне от нея всичко, което…

— Преди да я убие.

— Котън, тя пое този риск напълно съзнателно — обади се Стефани. — Никой не я е принуждавал да отиде там.

— Точно така, никой — кимна с нарастващо безпокойство той. — Но и никой не я спря. И свещеникът ли е замесен?

— Той има конкретна задача — отвърна Дейвис.

— Но това не е всичко — каза Торвалдсен. — Загадката на Птолемей е напълно реална и Или си е давал сметка. Най-накрая ние разполагаме с всички елементи от нея и можем да я разрешим.

— Там няма нищо — махна към кутията Малоун. — От което следва, че сме в задънена улица.

— Нищо подобно — поклати глава Торвалдсен. — Преди да бъдат извадени на бял свят, костите са лежали в криптата в продължение на векове. — Той посочи отворения саркофаг и добави: — Когато ги извадили за пръв път през 1835 година, там имало и още нещо, за което малцина знаят. В момента то се намира в трезора, където е престояло много години.

Ръката му се насочи към южното крило, което тънеше в мрак.

— А ти изчака Зовастина да си тръгне, за да надникнеш там? — присви очи Малоун.

— Нещо такова — отвърна датчанинът и в ръката му се появи ключ. — Дори съм си купил билет.

— Вероятно си даваш сметка, че залъкът е прекомерно голям за устата на Касиопея.

— Напълно — въздъхна Торвалдсен.

Трябваше му време за размисъл. Извърнал глава към южното крило, Малоун небрежно подхвърли:

— Знаеш ли какво да правиш с онова нещо там?

— Това не е моя работа, но има един човек, който със сигурност знае.

В очите на Малоун се появи недоумение.

— Хенрик поддържа мнение, с което Едуин е склонен да се съгласи… — започна Стефани.

— Става въпрос за Или — сухо рече Торвалдсен. — Според нас той е жив.