Венецианското предателство

74

Винченти влезе в библиотеката, затвори вратата и си наля кумис — местната напитка, която беше започнал да харесва. Ферментирало кобилешко мляко с минимално количество алкохол, но с много калории. Опразни чашата на един дъх и се наслади на бадемовия привкус.

Отново си наля. Стомахът му се разбунтува. Беше гладен и трябваше да съобщи на готвача какво желае за вечеря. Една дебела пържола от конско месо със сос терияки щеше да му дойде добре. Беше започнал да харесва и този местен специалитет.

Отпи още една глътка кумис. Нещата се развиваха много добре. Интуицията, която го беше водила през всичките тези години, не го подведе. На пътя му остана единствено Ирина Зовастина.

Винченти пристъпи към бюрото. Къщата разполагаше с високотехнологична спътникова комуникационна система с директна връзка със Самарканд и корпоративната централа във Венеция. С чаша в ръка той се наведе над монитора и видя имейла на Камил Ревин, изпратен отпреди около половин час. Странно. Дружелюбният и общителен Ревин не се доверяваше на никакви форми на комуникация, с изключение на разговора на четири очи, като мястото и времето винаги определяше той.

Умореното му съзнание моментално се избистри. Американците? Протегна ръка към прозорчето с надпис „отговор“, но в този момент вратата рязко се отвори и в библиотеката се втурна Питър О’Конър.

— Към имението се приближават четири бойни хеликоптера на Федерацията! — извика той.

Винченти се спусна към прозореца. В синьото небе над далечния край на долината се появиха четири точки, които бързо нарастваха.

— Появиха се току-що. Предполагам, че едва ли ни идват на гости — добави О’Конър. — Нали не очаквате никого?

Винченти поклати глава, върна се на бюрото и изтри имейла.

— След по-малко от десет минути ще бъдат тук — каза сътрудникът му.

Нещо не беше наред.

— Може би Зовастина идва за жената? — предположи О’Конър.

— Възможно е — кимна Винченти. — Но как е научила толкова бързо?

Зовастина не би могла да има никаква представа за плановете му. Вярно е, че недоверието между тях беше взаимно, което обаче не беше повод за демонстрация на сила. Поне не сега. Освен това съществуваше и Венеция, където той беше направил своя ход по отношение на Стефани Нел. Ами американците? Какво беше пропуснал?

— Насочват се за кацане — докладва от прозореца О’Конър.

— Върви да я вземеш.

Сътрудникът му бързо излезе от стаята. Винченти извади пистолет от чекмеджето. Подборът на охраната в пълния й състав все още предстоеше. Трябваше да приключи през следващите няколко седмици, докато Зовастина довършва приготовленията си за война. Винченти възнамеряваше да се възползва докрай от нейната заетост.

В библиотеката се появи Карин Уолд, облечена в хавлия и чехли. Движеше се сама, без чужда помощ. О’Конър беше зад нея.

— Как се чувстваш? — попита Винченти.

— По-добре от всякога. Дори мога да ходя.

Лекарят, който щеше да лекува вторичните й инфекции, вече пътуваше от Венеция. За нейно щастие те бяха напълно лечими.

— Пълното възстановяване на организма ти ще отнеме няколко дни. Но в момента вирусът е атакуван от хищник, срещу който няма защита. Между другото, и ние сме в същото положение…

О’Конър отново зае позиция до прозореца.

— Приземиха се — съобщи той. — От тях слизат войници азиатци. По всяка вероятност са нейните.

— По всичко личи, че Ирина е решила да те прибере обратно — обърна се Винченти към Карин. — Не знаем какво става.

Той пристъпи към библиотечен шкаф от изящно резбовано дърво и стъклени вратички. Дървото и майсторът резбар бяха доставени от Китай, но О’Конър беше прибавил и едно тайно приспособление. Пръстът му натисна бутона на дистанционното в джоба му. То освободи пружините, скрити в тавана и пода, шкафът плавно се завъртя на сто и осемдесет градуса. Зад него се разкри тесен, добре осветен проход.

— Като във филм на ужасите — впечатлено прошепна Уолд.

— Може и така да стане — каза Винченти. — Питър, посрещни ги и виж какво искат. Кажи им, че за съжаление не съм тук, за да ги посрещна. — Направи знак на Карин и добави: — Последвай ме.

Все още разтреперана, Стефани гледаше как Или издърпва трупа от верандата към задния двор. Продължаваше да я тревожи мисълта, че Зовастина знае за присъствието им на територията на Федерацията. Струваше й се неразумно да се разкриват пред човек с неограничени ресурси като нея, но се надяваше, че Торвалдсен знае какво прави — още повече че и той беше в опасност.

Или излезе на верандата, следван от Торвалдсен. В ръцете си държеше няколко книги и изписани листове.

— Това ще ми трябва — информира я той.

Стефани наблюдаваше алеята, която водеше към шосето. Всичко изглеждаше спокойно. Торвалдсен се приближи, забеляза треперещата й ръка и успокоително я стисна между дланите си. Никой не проговори. Тя продължаваше да стиска пистолета в изпотената длан на другата си ръка. Трябваше да се съсредоточи и затова попита:

— Какво точно ще предприемем сега?

— Знаем къде отиваме — отвърна Или. — Тръгваме за Климакс, за да видим какво ще открием.

Тя с усилие си спомни думите на Птолемей:

— Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище.

— Помня го — кимна Или. — Трябва ми още информация за подробностите, но ще имам достатъчно време, докато пътуваме.

— Защо Зовастина се зае да издирва медальоните? — пожела да узнае тя.

— Аз й посочих връзката между загадката и един особен знак върху медальоните. Символ, който наподобява две букви В, свързани с едно А. Има го върху едната страна на монетите, съществува и в загадката. Значението на буквите очевидно е голямо. Тя реши да се сдобие с всичките осем, съществуващи в света, за да ги сравни. Но на мен каза, че възнамерява да ги изкупи.

— Е, не съвсем — отвърна Стефани. — Но аз продължавам да съм объркана. Тези неща са на повече от две хиляди години. Не е ли логично да се очаква, че отдавна са намерени?

— Трудно е да се каже — сви рамене Или. — Трябва да признаем, че следите към тях не са били очевидни. Надписите, които наистина са важни, бяха открити едва след рентгенова флуоресценция.

— Но Зовастина иска всичко.

— Мисля, че става въпрос за болна фантазия. Според мен тя си представя, че е Александър, Ахил или някой друг от античните герои. Романтична представа, която й доставя удоволствие. Свързана с упорито търсене, най-вероятно на универсално лекарство. Често е разговаряла с мен на тази тема, но аз не мога да разбера защо е толкова обсебена от нея. — Или замълча за миг, после добави: — Признавам, че за мен тя също е важна. Може би съм се заразил от ентусиазма й, но на практика повярвах, че наистина има нещо, което чака да бъде открито.

— Може би си прав — кимна тя, забелязала дълбокото му безпокойство от развоя на събитията.

— Би било фантастично, нали?

— Но каква е връзката между свети Марко и Александър Велики? — обади се Торвалдсен.

— Ние знаем, че до 391 година след Христа, когато езичеството било забранено, тялото на Александър се е намирало в Александрия. Но след тази дата за него не се споменава никъде. Някъде около 400-та година на същото място отново се появява тялото на свети Марко. Да не забравяме, че голяма част от езическите реликви редовно се използват за нуждите на християнските ритуали. Чел съм за много такива реликви в Александрия. Бронзова статуетка на Сатурн в Цезареума е претопена в кръст, носен от александрийския патриарх, а самият Цезареум се превръща в християнска катедрала. След като изчетох всички материали за свети Марко и Александър, стигнах до заключението, че някой патриарх от четвърти век не само е намерил начин да съхрани тялото на основателя на града, но и да предостави нова и убедителна реликва на християнството. Ползата от това е двойна. Александър просто се превръща в свети Марко. Кой може да направи разлика между тях?

— Доста смело предположение — поклати глава Стефани.

— Може би. Но вие твърдите, че Птолемей е оставил нещо в мумията, погребана в базиликата. И то ви е довело направо тук. Бих казал, че теорията ми започва да придобива реални контури.

— Прав е — обади се Торвалдсен. — Струва си да заминем на юг и да видим за какво става въпрос.

Не беше необходимо съгласието й, защото всяко друго място беше по-добро от това тук. Поне щяха да бъдат в движение. После нещо й хрумна и тя вдигна глава.

— Казваш, че районът около планината вече е частно владение. Това означава, че може би ще ни бъде трудно да стигнем дотам.

— Надявам се, че новият собственик ще ни позволи да се поразходим из владенията му — усмихна се Или.

75

Малоун беше в капан. Би трябвало да съобрази, че Виктор ще го тласне в лапите на Зовастина.

— Дойде да спасиш мис Вит, така ли? — изгледа го с присвити очи тя.

Той продължаваше да стиска пистолета.

— Кого ще избереш да застреляш? — продължи върховният министър, обхващайки с жест себе си и двамата мъже от охраната. — Единият от тях несъмнено ще те убие, докато се прицелваш в другия. — Ножът в ръката й се повдигна нагоре. — А аз просто ще срежа въжетата.

Вярно беше. Изборът му беше силно ограничен.

— Хванете го! — заповяда Зовастина.

Единият от мъжете се втурна напред, но в същия миг до слуха на Малоун долетя блеене, което бързо се приближаваше. Пазачът беше на три метра от него, когато от втората пътека към игрището за бузкаши се появиха първите кози. За част от секундата полянката се оказа задръстена от уплашени животни.

Земята се разтресе от тропот на копита. Между дърветата се появи фигурата на Виктор, яхнал жребеца си. Той галопираше зад стадото и не му позволяваше да се разпръсне. Едрите животни се затичаха — отначало бавно, а после все по-бързо и по-хаотично. Задните притискаха тези пред себе си, настана пълна суматоха. Пазачите се объркаха само за миг, но той беше достатъчен за Малоун, който простреля в гърдите мъжа пред себе си.

Следващият изстрел повали и другия. Но той дойде от оръжието на Виктор. Козите се блъскаха една в друга. Все още не бяха осъзнали, че единственият път за бягство беше през гората. Във въздуха се вдигнаха облаци прах.

Малоун се втурна към Зовастина и Касиопея, пробивайки си път между вонящите животни.

Изправи се пред тях в мига, в който Виктор скочи от седлото с пистолет в ръка. Зовастина беше вдигнала ножа, но Виктор я държеше на прицел от няколко метра разстояние.

— Хвърли ножа! — извика той.

— Какво правиш?! — смаяно го погледна Зовастина.

— Слагам точка на безумията ти! — отвърна Виктор и кимна с брадичка към Касиопея. — Освободи я, Малоун!

— Предлагам друго — отвърна Малоун. — Освободи я ти, а аз ще държа под око министъра.

— Още ли не ми вярваш?

— Нека го направим по моя начин — отвърна Малоун и насочи пистолета си в гърдите на Зовастина. — Човекът ти каза да хвърлиш ножа!

— А какво ще стане, ако откажа? — извика тя. — Ще ме застреляш ли?

Той натисна спусъка. Куршумът се заби между краката й и тя уплашено отскочи.

— Следващият ще е в главата ти! — глухо я предупреди той.

Тя пусна ножа.

— Изритай го насам!

Зовастина се подчини.

— Какво търсиш тук? — обади се Касиопея.

— Връщам ти услугата — отвърна Малоун и се обърна към Виктор. — Защо козите?

— Те ми бяха подръка. Но се получи доста добре, нали?

Нямаше какво да възрази.

— За американците ли работиш? — изсъска Зовастина.

— Да.

Касиопея се освободи от срязаните въжета, стрелна се напред и заби юмрук в брадичката на Зовастина. Със силен ритник в коляното я накара да отстъпи назад. Следващият попадна в корема, а миг по-късно Касиопея я стисна за врата и блъсна главата й в близкото дърво. Зовастина се свлече на земята и застина. Малоун спокойно наблюдаваше сцената.

— Откъде толкова енергия? — учуди се той.

— Имам и още — задъхано отговори Касиопея и разтърка изтръпналите си китки. — Или е жив. Говорих с него по телефона. Хенрик и Стефани са при него. Трябва веднага да тръгваме.

Малоун се извърна към Виктор.

— Нали Вашингтон държеше на прикритието ти?

— Нямах друг избор.

— Защо ме вкара в този капан?

— Аз ли те посъветвах да се конфронтираш с нея? — мрачно го изгледа Виктор. — Не ми даде възможност да направя нищо. Видях, че имаш проблем и реших да действам.

Малоун не беше съгласен, но сега не беше време за спорове.

— Какво ще правим? — попита той.

— Трябва да се махаме оттук. Ще имаме достатъчно време, защото едва ли някой ще посмее да наруши спокойствието на Зовастина.

— А стрелбата?

— Никой не й е обърнал внимание — отвърна Виктор. — Тук е избила много свои врагове.

Касиопея се наведе и вдигна неподвижното тяло на Зовастина.

— Хей, какво правиш? — попита Малоун.

— Ще завържа кучката за онези въжета! — запъхтяно отвърна младата жена. — Само така може да усети за какво става въпрос!

Стефани седна зад волана, Хенрик седна до нея, а Или се настани отзад. Бяха принудени да вземат колата на пазача, защото тяхната беше с четири спукани гуми. Излязоха на шосето и поеха на юг, успоредно с подстъпите към Памир. Целта на пътуването им беше планината, която преди две хилядолетия беше носила името Климакс.

— Страхотно! — промълви Или.

Стефани погледна в огледалото и видя, че приятелят й разглежда скиталата.

— Докато четях частите от загадката на Птолемей, непрекъснато се питах как този човек е предал своето послание — промълви той. — Сега виждам, че го е направил по наистина остроумен начин. Но как успяхте да го откриете вие?

— Направи го един приятел, казва се Котън Малоун. В момента е при Касиопея.

— Няма ли да се погрижим за нея? — тревожно попита той.

— Да се надяваме, че Малоун ще се справи — отвърна Стефани. — Ние имаме друга работа. — Отново говореше като безстрастен ръководител на разузнавателна централа, хладно и обективно, въпреки че все още беше дълбоко разтърсена от събитията около къщата. — Котън е добър, ще се справи.

— А и Касиопея не е безпомощна и знае как да се грижи за себе си — добави Торвалдсен, също усетил тревогата на Или. — Защо не ни разкажеш за какво точно става въпрос? От пергамента научихме за целебната отвара на скитите. Какво знаеш за тях?

Или внимателно остави скиталата на седалката до себе си.

— Скитите са номадски племена, които някъде през осми-девети век преди Христа мигрирали от Централна Азия към Южна Русия — започна той. — Херодот е писал за тях. Диви и кръвожадни племена, от които всички изпитвали ужас. Пиели вода от черепите на враговете си.

— Хубава репутация — обади се Торвалдсен.

— А каква е връзката им с Александър? — попита Стефани.

— През четвърти и трети век преди Христа се заселили на територията на днешен Казахстан и успешно се съпротивлявали на армията на Александър, блокирайки похода му на изток, отвъд река Сърдаря. Той хвърлил всички сили срещу тях, бил ранен няколко пъти, но в крайна сметка бил принуден да подпише примирие. Не бих казал, че Александър се е страхувал от скитите, но със сигурност ги е уважавал.

— А тайнственият лек е бил тяхно изобретение, така ли? — попита Торвалдсен.

— Те му предали тайната като част от условията по примирието — кимна Или. — А той се лекувал с него. От това, което съм чел, стигнах до заключението, че става въпрос за някаква отвара с естествени съставки. В един от пергаментите се споменава, че благодарение на него са се излекували Александър, Хефестион и един от помощниците на личния му лекар. Разбира се, ако това отговаря на истината.

— Скитите са били странен народ — продължи след кратка пауза Или. — Веднъж, в разгара на ожесточена битка с персите те внезапно напуснали бойното поле и хукнали да преследват някакъв заек. Никой не знае защо, но този факт е надлежно документиран от историците. Били ценители на златото, използвали го в огромни количества. С него украсявали колани, чинии, дори и оръжията си. Скитските гробници са пълни със златни предмети. Но не познавали писмеността. Съществуват единствено рисунки и легенди, които разказват за живота им. Благодарение на Херодот в историята са останали само няколко думи, които са използвали.

От изражението на лицето му в огледалото личеше, че има и нещо друго.

— Но? — подкани го Стефани.

— Както вече казах, до нас са достигнали само няколко думи от езика на скитите. Пата означава убивам, споу — око, а ойор — човек. Има и още една дума. — Той прехвърли записките си. — Арима. Доскоро значението й беше неизвестно. Спомнете си загадката: когато стигнеш горе. Птолемей се е сражавал със скитите рамо до рамо с Александър. И е знаел значението на „арима“ — място на върха, горе…

— Като атико, тоест последен етаж, мансарда — добави Стефани.

— Забележи, че мястото, към което пътуваме в момента и което старите гърци са наричали Климакс, местните хора открай време са наричали Арима. По време на експедицията открих, че все още го наричат така.

— Твърде много съвпадения, а? — обади се Торвалдсен.

— Май всички пътища водят натам.

— А какво се надяваме да открием? — попита Стефани.

— Обикновено скитските вождове са били погребвани в могили. Но тази планина била запазена за най-великите от тях. Най-далечната точка от империята на Александър, източната й граница. Безкрайно далеч от дома. Там никой не би нарушил вечния му покой.

— И това ли е била главната причина за избора му?

— Не знам — въздъхна Или. — Цялата работа ми се струва странна.

Стефани беше на същото мнение.

Зовастина отвори очи. Лежеше на земята и това я накара да си спомни за нападението на Касиопея Вит. Разтърси глава, за да проясни съзнанието си, след което усети, че нещо стяга китките й. Бавно осъзна, че е завързана за огънатите дървета, точно като Вит преди малко. Обзе я парливо чувство на унижение. Изправи се и огледа полянката.

Козите ги нямаше, както и Малоун, Вит и Виктор. Единият бодигард беше мъртъв, но другият се оказа жив, облегнат на близкото дърво. От рамото му течеше кръв.

— Можеш ли да се движиш? — подвикна тя.

Човекът кимна, но беше ясно, че изпитва силни болки. Членовете на Свещения отряд бяха сурови и дисциплинирани мъже и по нищо не отстъпваха на храбрите бойци от времето на Александър. Бодигардът мъчително се изправи, притиснал лявото си рамо с дланта на дясната ръка.

— Вземи ножа — подвикна Зовастина. — Ето го там, на земята.

От устата на мъжа не излетя дори стон. Тя направи опит да си спомни името му, но не успя. Виктор подбираше хората си лично, а тя нарочно се държеше настрана. Те бяха инструменти, които тя използваше. Нищо повече. Мъжът успя да стигне до ножа и да го вдигне от земята.

Пристъпи към нея, протегна ръка към въжетата, но изгуби равновесие и рухна на земята.

— Можеш! — насърчи го Зовастина. — Прогони болката и изпълни дълга си!

Мъжът се напрегна до крайност. По челото му изби пот, а от раната му отново бликна кръв. Беше невероятно, че все още не е изпаднал в шок. Явно имаше силна воля, а и беше в отлична физическа форма. Вдигна ножа, пое си дъх и преряза въжето, стегнало дясната й китка. Тя пое ножа от треперещата му ръка, задържа я за миг, колкото да я успокои, след което преряза другото въже.

— Браво на теб!

На устните му се появи усмивка. Остана на колене, дишайки тежко.

— Легни и почивай.

Тялото му тежко се отпусна на земята, а тя бързо огледа полянката. До трупа на другия бодигард лежеше пистолет. Вдигна го и се върна при ранения. Той я беше видял в безпомощно състояние, а тя, за пръв път от много години насам, се беше почувствала уязвима. Мъжът лежеше по гръб и дишаше тежко. Тя се изправи над него и той вдигна глава. По очите му личеше, че знае какво го чака.

Зовастина се усмихна на куража му, прицели се и натисна спусъка.

76

Малоун погледна надолу към каменистия терен, осеян с гори и зелени поляни. Виктор пилотираше хеликоптера, който винаги беше в готовност на бетонната площадка на няколко километра от двореца. Личеше, че добре познава машината — руско производство, с два двигателя, които задвижваха двете витла. По съветско време го наричаха „летящ танк“, а в номенклатурата на НАТО беше записан като „крокодил“ заради издължения корпус и камуфлажния цвят. Един много добър боен хеликоптер. Този беше с модифицирана кабина, позволяваща му да транспортира ограничен брой войници. Имаха късмет да напуснат двореца и Самарканд без никакви проблеми.

— Къде си се обучавал за пилот?

— В Босна и Хърватия. Такава беше службата ми. Разузнавателни полети, унищожаване на противника и така нататък — отвърна Виктор.

— Добро място за каляване на нервите.

— И за да ти видят сметката.

На това нямаше какво да възрази.

— Колко ни остава? — попита в слушалките Касиопея.

Летяха на изток с близо триста километра в час. Целта им беше памирското убежище на Или. Отчитайки вероятността Зовастина вече да се е освободила от дърветата, Малоун попита:

— Има ли опасност да тръгнат след нас?

— Ще се движим под прикритието на онези планини — обясни Виктор. — Там трудно ще ни открият, а и китайската граница е на няколко минути. Винаги можем да се прехвърлим през нея.

— Не се правете, че не чухте въпроса ми — обади се Касиопея. — Колко ни остава?

Малоун умишлено не й отговори. Тя беше нервна и напрегната. Прищя му се да й каже, че знае за болестта й и иска да й помогне, но благоразумието му надделя.

— Придвижваме се с максимална бързина — отвърна той. — Надявам се, че все пак си по-добре, отколкото когато беше вързана за онези дървета.

— Вероятно никога няма да го забравя.

— Сигурно.

— Добре, Котън. Признавам, че съм малко разстроена. Мислех, че Или е мъртъв. Много исках да е жив, но си мислех… Знаех, че… — Преглътна и смутено добави: — А сега…

Той се обърна и видя вълнението в очите й. Стана му тъжно, но същевременно усети прилив на енергия. Успя да се овладее и довърши изречението й:

— Сега трябва да се успокоиш, защото той е в компанията на Стефани и Хенрик.

Касиопея беше сама в задната част на кабината. Потупа Виктор по рамото и попита:

— Ти знаеше ли, че Или е жив?

— На онази лодка във Венеция ти казах, че е мъртъв, но само за да те подразня — въздъхна той. — Трябваше да измисля нещо. Истината е, че аз го спасих. Зовастина се страхуваше, че някой ще му види сметката. Той беше неин съветник, а във Федерацията всеки ден стават политически убийства. Тя искаше да го предпази и го скри веднага след покушението срещу него. Дотогава аз нямах нищо общо. Бях началник на охраната, но командваше тя. По тази причина нямах представа какво се е случило с него. Отдавна бях разбрал, че трябва да изпълнявам заповедите й, без да задавам въпроси.

Малоун обърна внимание на миналото време, използвано по отношение на службата му.

— Ако те пипне, ще те убие — отбеляза той.

— Знаех правилата още преди всичко да започне.

Полетът продължаваше гладко и спокойно. Никога досега не беше летял на борда на „крокодил“. Командното му табло беше впечатляващо, също като огневата му мощ. Управляеми ракети, тежки многоцевни картечници.

— Котън, имаш ли телефон за връзка със Стефани? — попита Касиопея.

В момента никак не му се отговаряше на този въпрос, но нямаше избор.

— Имам — късо отвърна той.

— Дай ми го.

Той извади сателитния телефон, който му беше дала Стефани още във Венеция. Беше един от апаратите, с които бяха оборудвани всички агенти от проекта „Магелан“. Смъкна слушалките от главата си и набра един номер. Изминаха няколко секунди, преди пулсиращото бучене да се превърне в телефонен сигнал. Стефани вдигна почти веднага.

— Пътуваме към вас — осведоми я Малоун.

— Вече не сме в дома му — отвърна Стефани. — В момента се движим с кола по шосе, отбелязано на картата като М45. Пътуваме на юг към планината, която някога се е наричала Климакс. Според Или местните хора я наричали Арима.

— Разкажи ми повече — каза Малоун, изслуша я и предаде информацията на Виктор.

— Знам къде е. — Той направи плавен завой на югоизток и увеличи скоростта.

— Насочваме се към вас — каза в слушалката Малоун. — Всичко е наред.

Забеляза, че Касиопея протяга ръка към телефона, но не възнамеряваше да й го даде. Погледна я и поклати глава, надявайки се да бъде разбран. За нейно успокоение попита:

— Или добре ли е?

— Да, но е доста развълнуван.

— Знам какво имаш предвид. Ние ще стигнем преди вас. Докато ви чакаме, можем да поразузнаем от въздуха. Пак ще ти се обадя.

— Виктор помогна ли ви?

— Нямаше да сме тук, ако не беше той.

Малоун изключи телефона и обясни на Касиопея къде точно се намира Или. В кабината се разнесе остър алармен сигнал. На радара се появиха два летящи обекта, които бързо се приближаваха от запад.

— „Черни акули“ — съобщи Виктор. — Летят право към нас.

Малоун познаваше тези машини. Хеликоптери КА-50 „Хокъм“. Бързи и маневрени, с управляеми ракети и 30-милиметрови бордови оръдия. Виктор очевидно разбираше заплахата, която представляваха.

— Доста бързо ни откриха — обади се Малоун.

— Наблизо се намира една от военновъздушните бази на Федерацията.

— Какво мислиш да правиш?

Виктор промени курса и започна да набира височина. Две хиляди метра, две и петстотин, три. Изравни машината на три и триста.

— Знаеш ли как се стреля с бордовите оръдия? — попита той.

Малоун седеше на мястото на стрелеца. Обърна се и насочи поглед към инструменталния панел.

— Ще се справя — увери го той. За щастие умееше да чете на руски.

— В такъв случай се приготви за бой.

77

Самарканд

Зовастина председателстваше заседанието на генералния щаб, на което се обсъждаха плановете за предстоящите бойни действия. Мъжете около заседателната маса бяха най-близките й съратници, въпреки че всеки един от тях би могъл да се окаже предател. След събитията през последните двайсет и четири часа тя не можеше да вярва на никого. Тези хора бяха с нея още от самото начало, издигаха се едновременно с укрепването на властта й, изграждаха военната мощ на Федерацията и се подготвяха за предстоящите събития.

— Най-напред ще завземем Иран — обяви тя.

Познаваше изчисленията до най-незначителните подробности. В момента населението на Пакистан наброяваше сто и седемдесет милиона, а на Афганистан — трийсет и два. В Иран живееха шейсет и два милиона души. Тези три страни бяха главните противници на Федерацията в предстоящата война. В началото Зовастина планираше едновременен удар срещу тях, но сега предпочиташе отделните стратегически удари. Ако процентът на заразата бе изчислен правилно и тя се разпространеше в най-гъсто населените райони, компютрите предсказваха 70-процентно намаление на населението в рамките на четиринайсет дни. Тя напомни това на своите генерали, след което добави:

— Нуждаем се от тотална паника, от криза. Иранците ще бъдат принудени да поискат помощта ни. Какви са вашите планове?

— Ще започнем с правителството и въоръжените сили — отговори един от генералите. — Повечето от вирусите действат в рамките на по-малко от четирийсет и осем часа, но ние ще използваме най-различни. Те ще идентифицират един вирус сравнително бързо, но веднага ще трябва да се справят с друг. Това ще ги извади от равновесие и ще попречи на ефективните медицински контрамерки.

Преди тя хранеше известни съмнения по въпроса, но не и сега.

— Учените твърдят, че всички вируси са модифицирани, което ги прави още по-трудни за идентифициране и обезвреждане.

Около масата седяха осем души, всичките командири от сухопътната армия и военновъздушните сили. Територията на Централна Азия беше отдавнашна мечта за Китай, СССР, Индия и Близкия изток.

Голямата игра беше започнала още преди двеста години, когато Русия и Великобритания бяха воювали за господство над тези територии, без да се интересуват от желанията на местното население. Но сега не беше така. Днес Централна Азия демонстрираше единство чрез демократично избран парламент, министри, избори, съдилища и върховенство на закона. Всичко това благодарение на един глас. Нейният.

— Каква ще бъде реакцията на Европа и Америка? — попита един от генералите.

— Никаква, защото няма да има агресия — отговори Зовастина. — Ние просто ще окупираме заразените райони, за да окажем помощ на населението. Което ще бъде заето да погребва мъртвите, за да се притеснява от нас.

Беше извлякла поуки от историята. Най-големите завоеватели на света — гърците, монголите, хуните, римляните и ордите на отоманската империя — бяха демонстрирали толерантност в завладените територии. Хитлер би могъл да промени хода на Втората световна война, ако вместо да унищожава милиони украинци, ненавиждащи руснаците, ги беше свикал под знамената си. Но нейните войски щяха да навлязат в Иран не като агресори, а като спасители. И това щеше да продължи до момента, в който вирусите щяха да ликвидират всякаква опозиция. След което тя просто щеше да анексира територията на страната. Щеше да я засели с хора от отдалечените части на Федерацията, които все още се бореха с тежкото наследство на руснаците, щеше да промени етническия състав по тези земи. Щеше да направи това, което Александър беше сторил със своята елинистична революция, но по обратен път — от изток на запад.

— Можем ли да бъдем сигурни, че американците няма да се намесят? — попита друг от висшите офицери около масата.

— Американците няма да си мръднат пръста — успокои го тя. — И защо да го правят? След фиаското в Ирак те нямат никакво желание за нова авантюра, особено ако ние поемем ангажимент да елиминираме Иран.

— Но в Афганистан ще загинат и американци — обади се друг. — Техните части все още са там.

— Когато му дойде времето, ще се опитаме да сведем техните загуби до минимум — отговори Зовастина. — Целта е да се оттеглят още преди да навлезем ние. Едно такова решение ще бъде изключително популярно в САЩ. За целта трябва да използваме вирус, стратегически предназначен за предварително подбрани региони и групи от населението. Най-висока смъртност трябва да има сред местните, най-вече талибаните. Американските части ще бъдат обект на вторична зараза.

Очите й бавно обиколиха масата. Никой от мъжете около нея не реагира на синините по лицето й — последствие от схватката с Касиопея Вит. Дали сред тях не бе и предателят? Онзи, който докладва на американците?

— Ще умрат милиони — прошепна един от генералите.

— Ще се решат милиони проблеми — поправи го тя. — Иран е развъдник на терористи. Държава, която се управлява от глупци. На Запад непрекъснато го повтарят. Крайно време е този проблем да бъде решен. По нашия начин. Оцелелите ще се радват на по-добър живот, ние също. Ще получим техния петрол и техните благодарности. И това ще бъде предпоставка за крайния успех.

Заседанието продължи с обсъждането на числеността на войските и стратегията за разполагането им. Вирусите щяха да бъдат разпространени от специално обучени отряди, готови всеки момент да тръгнат на юг. Зовастина беше доволна. Най-сетне се виждаше краят на дългогодишното очакване. Вероятно така се е чувствал Александър в навечерието на дългия поход към Азия, за да покори света. Подобно на него и тя виждаше ясно шансовете за великата победа. След като завладееше Иран, Афганистан и Пакистан, нейната армия щеше да се насочи към Близкия изток. Но там трябваше да се действа много по-внимателно, а вирусните зарази трябваше да изглеждат като вторични епидемии. Ако прогнозата й за реакцията на Запада беше вярна, Европа, Китай, Русия и Америка щяха да затворят границите си, свеждайки до минимум пътуванията до страни и региони, за които бездруго никога не ги е било грижа. Тяхното бездействие щеше да й осигури времето за прибавянето на нови брънки към веригата от държави, запълващи пространството между Федерацията и Африка. Ако действаше мъдро и разумно, тя можеше да завладее целия Близък изток в рамките на няколко месеца без нито един изстрел.

— Имаме ли контрол над лекарствата за вируси? — зададе последния въпрос началник-щаба на армията.

— Всеки момент ще го получим — отвърна тя, отдавна подготвена за въпроса. Напрегнатото примирие с Винченти беше на път да свърши.

— „Филоджен“ все още не е доставил необходимите количества за имунизацията на нашето население — отбеляза друг генерал. — Не разполагаме и със запасите, които ще ни бъдат необходими за спиране на епидемията в завладените територии.

— Наясно съм с този проблем — кимна тя.

Хеликоптерът я чакаше и тя се изправи.

— Господа, ние сме на прага на най-великия завоевателен поход от древността до наши дни. Преди две хиляди години гърците са завладели тези земи и са положили началото на елинистичната епоха, от която се е родила западната цивилизация. Днес ние ще поставим началото на нов етап от човешкото развитие — азиатската епоха.

78

Касиопея затегна колана си. Виктор направи остър завой и започна серия от маневри, за да се откъсне от преследвачите си. Тя знаеше, че Малоун разбира желанието й да говорят за Или, но си даваше сметка, че сега не е време за това. Оценяваше и решението му да рискува живота си. Как би могла да избяга от Зовастина без него? Съмняваше, че дори и Виктор би могъл да й помогне. Торвалдсен сподели, че той е на тяхна страна, но едновременно с това я предупреди, че помощта му има определени граници. Мисията му беше да остане неразкрит, но с развоя на събитията нещата явно се бяха променили.

— Откриха стрелба! — прозвуча напрегнатият глас на Виктор в слушалките.

Хеликоптерът силно се люшна наляво и тя увисна на предпазния колан. Ръцете й се вкопчиха в седалката. Започна да й се повдига. Зле понасяше пътуванията. Обикновено избягваше корабите и лодките, със самолетите нямаше проблеми, разбира се, ако летяха в права линия. Но с този беше различно. Подскачаше нагоре-надолу като развален асансьор и непрекъснато сменяше посоката на движението. Стомахът й се качи в гърлото. Не й оставаше нищо друго, освен да се държи здраво и да се надява, че Виктор знае какво върши.

Видя как Малоун натиска някакви копчета на пулта пред себе си и чу изстрели от оръдията. През челното стъкло на кабината се виждаха назъбени върхове, стърчащи над облаците.

— Още ли са след нас? — извика в слушалките Малоун.

— Да, и се приближават бързо — отвърна Виктор. — Опитват се да ни обстрелват.

— Не ни трябват ракети.

— Съгласен съм. Ако изстреляме нашите, това ще създаде проблеми не само за тях, но и за нас.

Излязоха от облаците. Хеликоптерът зави надясно и рязко се спусна надолу.

— Трябва ли да го правим? — простена Касиопея, опитвайки се да успокои стомаха си.

— Страхувам се, че да — отвърна Малоун. — Трябва да използваме долините, за да им избягаме. Ще сновем като в лабиринт.

Касиопея знаеше, че преди години Малоун е бил военен пилот.

— На някои от нас това не им харесва — простена тя.

— Можеш по всяко време да се освободиш от съдържанието на стомаха си — леко се усмихна той.

— Няма да ти доставя това удоволствие! — отсече младата жена.

За щастие не беше хапвала нищо от вчера, когато обядваха на Торчело.

Хеликоптерът с рев продължаваше да се носи в следобедното небе. Грохотът на моторите беше оглушителен. Тя беше летяла на подобни машини и преди, но никога в бойна обстановка. Тази се мяташе насам-натам като влакче на ужасите.

— Радарът засича още два хеликоптера — съобщи Виктор. — Но те са далеч на юг.

— Накъде летим? — попита Малоун.

Машината навлезе в поредния остър завой.

— На юг — отвърна Виктор.

Малоун се втренчи в радара. Планините им предлагаха щит срещу преследвачите, но затрудняваха засичането. Вражеските хеликоптери ту се появяха на екрана, ту изчезваха. За по-добра картина американците използваха спътниково наблюдение или самолети АУАКС. За щастие Централноазиатската федерация не разполагаше с тези високотехнологични възможности. Екранът на радара се изчисти.

— След нас няма никой — обяви Малоун.

Беше принуден да признае, че Виктор е опитен пилот. Беше се спуснал опасно ниско над дълбоките долини на метри от скалистите върхове. Самият той никога не беше управлявал подобна машина, макар че отдавна изпитваше желание да го направи. А зад щурвала на свръхзвуков изтребител не беше сядал вече цели десет години. През първите няколко години, след като бе прехвърлен към проекта „Магелан“, беше поддържал пилотските си умения, но постепенно работата го погълна и лицензът му изтече. Тогава това не му направи впечатление, но сега съжаляваше, че се беше отказал от тренировките.

Виктор изравни машината на височина две хиляди метра.

— Улучи ли нещо? — подхвърли през рамо той.

— Трудно е да се каже. Но мисля, че все пак успяхме да ги задържим на почетно разстояние.

— До крайната точка остават около сто и петдесет километра на юг. Ходил съм на Арима, но за съжаление доста отдавна.

— Все над планини ли ще летим?

— Да — отвърна Виктор. — И над дълбоки долини. Това ще ни позволи да останем извън обхвата на радарите. Районът не се води зона за сигурност, границата с Китай отдавна е отворена. Голяма част от ресурсите на Зовастина са насочени на юг към Афганистан и Пакистан.

— Измъкнахме ли се? — обади се Касиопея.

— Така изглежда.

— Ще поема по обиколен маршрут, за да избегнем евентуални нови срещи — обади се Виктор. — Ще отнеме още малко време, но колкото повече се отдалечаваме на изток, толкова по-сигурен ще бъде полетът.

— С колко ще ни забави този маршрут?

— С около половин час.

Малоун одобрително кимна, а Касиопея не възрази. Едно е да избягваш куршумите, но съвсем друго, когато става въпрос за ракети въздух-въздух. Съветските нападателни оръжия бяха отлични, най-вече ракетите. Решението на Виктор беше разумно.

Малоун се отпусна на седалката и отправи поглед към върховете наоколо. Голите им червеникави склонове бяха прорязани от коритото на буйна река. До тази забравена от бога земя бяха стигали както Александър Велики, така и Марко Поло. Някога тя е била истинско бойно поле. Британски колонии на юг, Русия на север, Китай на изток и Афганистан на запад. През по-голямата част от XX век Москва и Пекин се бяха борили за контрол върху тези територии. В крайна сметка бяха стигнали до напрегнато примирие, от което единствен победител се оказа Памир.

Александър Велики бе избрал с много мъдрост мястото за вечното си жилище. Но дали наистина бе така? Дали тленните му останки наистина бяха някъде тук? И чакаха да бъдат открити?

79

14:00 ч.

Зовастина отлетя за имението на Винченти с най-бързия боен хеликоптер на Федерацията. Къщата бързо се открои пред очите й. Огромна и скъпа, но преходна — също като собственика си. Допускането на капитализма на територията на Федерацията май не беше много добра идея. Трябваше да се направят някои промени, за да се обуздае Венецианската лига. Но първо най-важните неща.

Хеликоптерът се приземи. Веднага след като Едуин Дейвис напусна двореца, тя бе изпратила Камил Ревин да предупреди Винченти за предстоящото й посещение. Разбира се, със съответното закъснение, позволяващо на войниците й да заемат позиции. Току-що я информираха, че къщата вече е под контрол, и тя заповяда на екипа да се оттегли с хеликоптерите си, задържайки само девет човека. Обслужващият персонал също беше евакуиран. Тя нямаше проблеми с местните хора. Проблемът й беше Винченти.

Слезе от хеликоптера, прекоси безупречно поддържаната морава и се насочи към каменната тераса. Познаваше отлично разположението на имението, тъй като внимателно беше следила строителството въпреки убеждението на Винченти, че тя не проявява интерес към резиденцията му. Петдесет и три стаи. Единайсет спални, шестнайсет бани. Архитектът с готовност й беше предоставил плановете. Знаеше за голямата трапезария, грижливо аранжираните кътчета за отдих, модерната кухня и винарската изба. Един поглед върху обзавеждането беше достатъчен, за да разбере защо цената на строителството е осемцифрена.

Фоайето на главния вход се охраняваше от двама войници. Други двама стояха в подножието на мраморното стълбище. Всичко тук й напомняше за Венеция. И за провала, който беше претърпяла там.

Привлече вниманието на един от униформените, който посочи надясно с карабината си. Прекоси къс коридор и влезе в помещение, което приличаше на библиотека. Вътре имаше още трима войници в компанията на непознат мъж. Тя го виждаше за пръв път, но знаеше името му и беше запозната с миналото му.

— Предстои ви да вземете решение, мистър О’Конър.

Мъжът се надигна от коженото канапе.

— Вие дълго време работите за Винченти. Той зависи от вас и ако трябва да бъдем откровени, едва ли би стигнал дотук без помощта ви. — Тя направи кратка пауза, за да бъде оценен комплиментът й, и бавно огледа разкошната мебелировка. — Винченти живее добре. Любопитна съм дали споделя богатството си с вас.

О’Конър мълчеше.

— Нека ви кажа нещо, което може би ви е известно. Чистата печалба на компанията му за миналата година е малко повече от четирийсет милиона евро. Акциите му струват над един милиард. Колко ви плаща?

Отговор не последва.

— Сто и петдесет хиляди евро — съобщи тя, внимателно наблюдавайки реакцията му. — Както виждате, знам достатъчно, мистър О’Конър. Сто и петдесет хиляди евро срещу всичко, което вършите за него. А то включва заплахи, рекет и дори убийства. Той печели десетки милиони, а на вас отпуска сто и петдесет хиляди. Живее като Крез, а вие… — Изигра леко колебание и добави: — Вие просто живеете.

— Не се оплаквам — отговори О’Конър.

— Точно така. — Тя се приближи към бюрото. — Не се оплаквате и това ви прави чест.

— Какво желаете?

— Къде е Винченти?

— Няма го. Тръгна си преди появата на вашите хора.

— Ето още нещо, което харесвам у вас — усмихна се тя. — Лъжете отлично.

— Мислете каквото искате — сви рамене той. — Вашите хора със сигурност вече са претърсили къщата.

— Точно така. И наистина не са открили Винченти. Но ние с вас знаем защо, нали?

Очите й се сведоха към красивите алабастрови орнаменти на бюрото и към китайските фигурки отгоре. Тя не харесваше източното изкуство. Взе една от фигурките — полуоблечен грозен дебел мъж.

— По време на строителството на това чудовищно съоръжение Винченти се е погрижил за тайни проходи, уж за улеснение на прислугата. Но ние с вас знаем истинското им предназначение, нали? В скалата под нас е издълбано огромно скривалище. По всяка вероятност сега той се намира именно там.

Лицето на О’Конър не трепна.

— И така, мистър О’Конър, аз вече споменах, че имате избор — продължи с равен глас Зовастина. — Аз ще открия Винченти, с ваша помощ или без ваша помощ. Но ще ви призная, че в момента времето е от първостепенно значение. Затова съм готова на сделка. Бих могла да използвам услугите на находчив човек като вас… — Замълча за момент и добави: — Човек, който не е алчен… Ето и предложението ми: готов ли сте да работите за мен, или предпочитате да останете с Винченти?

Беше отправяла подобно предложение на много други: членове на Националното събрание, на правителството или на надигащата се опозиция. Някои не си струваше да бъдат купени, тъй като далеч по-лесно щеше да бъде да ги ликвидира. Но повечето се бяха превърнали в нейни верни съюзници. Всички без изключение бяха азиатци или руснаци, а някои от тях — комбинация между двата етноса. В момента обаче хвърляше въдицата си на един американец и й беше любопитно да види реакцията му.

— Избирам вас — спокойно отговори О’Конър. — Какво желаете от мен?

— Отговорете на въпроса ми.

О’Конър посегна към джоба си и един от въоръжените мъже светкавично го взе на мушка. Той побърза да вдигне ръце.

— Трябва да извадя нещо, за да мога да ви отговоря.

— Добре — кимна тя.

В ръцете му се появи сребрист апарат с три бутона.

— До помещенията, за които споменахте, може да се стигне по коридори вътре в къщата. Но подземието е достъпно само оттук. — Вдигна апарата срещу нея и добави: — Първият бутон отваря всички врати в случай на пожар. Вторият активира алармената система. А третият… — Той насочи машинката към стената и добави: — Третият отваря това…

Тежкият китайски шкаф с красиви орнаменти бавно се завъртя, разкривайки слабо осветен коридор. Душата й потръпна от чувството за триумф.

Тя пристъпи към един от бодигардовете и извади от кобура му 9-милиметровия „Макаров“.

— Не се нуждая от толкова лесно спечелена лоялност — каза Зовастина, обърна се и простреля О’Конър в главата.

80

Винченти знаеше, че нещо не е наред. Единственият начин да се спаси беше да запази самообладание и да действа внимателно. Беше сигурен, че както винаги О’Конър ще се справи. Но това изобщо не можеше да се каже за Карин Уолд и Грант Линдзи.

Карин крачеше из лабораторията като звяр в клетка, очевидно възвърнала голяма част от силите си.

— Успокой се — подхвърли той. — Зовастина иска мен и едва ли ще си позволи глупости.

Знаеше, че лекарствата ще я държат във форма и именно по тази причина не й беше позволил да ги проучи по-отблизо.

— Грант, заеми се с компютъра. Всичко трябва да бъде защитено с пароли, както се договорихме.

Линдзи беше дори по-нервен от Карин, но причината при него беше страх, а не гняв. Но Винченти искаше той да разсъждава трезво.

— Тук сме на сигурно място — увери го той. — Няма защо да се страхуваш.

— Тя ме мрази още от самото начало! Изобщо не ме понася!

— Възможно е, но тя има нужда от теб. Възползвай се.

Линдзи не го слушаше. Пръстите му чукаха по клавиатурата, от устата му излизаха несвързани думи.

— Хей, я се вземете в ръце! — повиши тон Винченти. — Дори не сме сигурни, че тя е тук.

— Тогава защо имението е окупирано от войска? — вдигна глава Линдзи. — Какво, по дяволите, става?

Уместни въпроси, въздъхна Винченти. Но той разчиташе на О’Конър.

— Мисля си за онази жена, която беше изведена от лабораторията — промърмори Линдзи. — Сигурен съм, че не е успяла да се завърне във Федерацията. Зовастина се готвеше да я убие — ей така, за забавление. Ние сме нищо за нея, защото е готова да унищожи милиони!

— Ние сме нейното спасение — поклати глава Винченти.

Поне се надяваше да е така.

Стефани напусна магистралата и пое по павирана алея с високи тополи от двете страни. Бяха постигнали много добра средна скорост, изминавайки сто и петдесетте километра за по-малко от два часа. Коментарът на Или беше, че през последните няколко години Федерацията отделя много средства за строителството на пътища. Съвсем наскоро беше започнала да функционира нова магистрала през планината, чиито тунели значително съкращаваха разстоянието между северните и южните части на страната.

— Това място се е променило — обади се от задната седалка той. — Преди две години тук имаше само черен път, покрит с чакъл и камъни.

— Асфалтът е положен съвсем наскоро — отбеляза тя.

Пътят се виеше в дълбока долина, изпъстрена с тучни пасища, продължаваше към полегатите хълмове и изчезваше във високите планини отвъд тях. Тя видя няколко стада овце и кози, край които бдяха овчари. Полудиви коне препускаха на воля. Очертан от две редици дървета, пътят вървеше право на изток, към заснежените върхове.

— Бяхме тук на проучвателна експедиция — каза Или. — Отседнахме в една от местните къщи, иззидани изцяло от камък. В долината имаше малко селце, но явно вече го няма.

Стефани не се беше чула с Малоун, но не смееше да го потърси. Не знаеше в каква ситуация е попаднал, но явно беше успял да освободи Касиопея и да компрометира Виктор. Едуин Дейвис и президентът Даниълс положително нямаше да са щастливи от подобен развой на събитията, но Малоун рядко се съобразяваше с предварителните планове.

— Колко зелено е наоколо — учуди се Хенрик. — Винаги съм си представял, че Памир е гола и суха планина.

— Наистина е така, но долините, в които има вода, са зелени и много красиви, като в Швейцария. Напоследък преживяхме голяма суша, с далеч по-високи температури от нормалните за тези места.

На затревена морава отвъд тънкия пояс от дървета се очертаваха контурите на масивна каменна сграда, зад която се издигаха могъщите склонове на планината. Беше стъпила на здрави вертикални колони, над които се виждаха полегати фронтони, а покривът беше покрит с черни керемиди. Външните стени бяха украсени с красиви мозайки със златистокафяв оттенък. Следобедното слънце блестеше в стъклата на симетрично подредени прозорци с дебели каменни корнизи. Три етажа, четири каменни комина. Край една от стените се издигаше скеле. Прилича на именията в северната част на Атланта, помисли си Стефани. Като излязла от страниците на архитектурно списание.

— Каква къща! — промълви с уважение тя.

— Преди две години я нямаше — отбеляза Или.

Отправил напрегнат взор през предното стъкло на колата, Торвалдсен поклати глава.

— Собственикът очевидно е заможен човек.

Сградата се намираше на седем-осемстотин метра от тях, отвъд зелената морава, която плавно се издигаше към скалистите склонове. Пътят свършваше пред огромен портал от ковано желязо между две подобни на минарета каменни колони. Над него се виждаше надписът „Атико“, изкусно вплетен в метала.

— На италиански „таван“, „покрив“ — преведе Торвалдсен. — Явно новият собственик е в крак с местните обичаи.

— В тази част на света много държат на местните наименования — поясни Или. — Това е една от причините за дълбоката омраза на азиатците към съветските окупатори, които безцеремонно са ги променяли. Разбира се, след създаването на Федерацията всички имена са били възстановени. Благодарение на този акт Зовастина придоби широка популярност.

Стефани огледа оградата около портала, търсейки начин за комуникация с обитателите на сградата: звънец, домофон или нещо подобно. Не видя нищо, но в замяна на това иззад колоните се появиха двама мъже — млади и стройни, облечени в камуфлажни униформи и с автомати „Калашников“ в ръце.

Единият насочи оръжието си към колата, а другият отвори портала.

— Интересно посрещане — обади се Торвалдсен.

Мъжът с автомата се приближи и изкрещя нещо на език, който Стефани не разбираше. Но това не беше необходимо. Тя прекрасно знаеше какво иска той.

Зовастина влезе в прохода и върна шкафа на мястото му с помощта на дистанционното, което беше изтръгнала от мъртвите пръсти на О’Конър. По тавана, на равни интервали една от друга, светеха крушки в телени предпазители. Тесният коридор свършваше десетина метра по-нататък пред желязна врата. Тя се приближи до нея и напрегна слух. Не се чуваше нищо. Предпазливо натисна бравата и вратата се отвори. Озова се на малка площадка, от която стръмно се спускаха каменни стъпала, изсечени направо в скалата. Впечатляващо. Противникът й със сигурност беше обмислил всичко.

Винченти погледна часовника си. О’Конър би трябвало да се обади. Телефонът на стената осигуряваше пряка връзка с библиотеката. Той устоя на изкушението да го използва, тъй като не искаше да разкрие местоположението си.

Бяха затворени тук вече три часа и той огладня, макар че стомахът му се бунтуваше по-скоро от нерви.

Беше използвал времето, за да кодира данните в двата лабораторни компютъра. Освен това довърши експериментите, които бяха започнали с Линдзи и които трябваше да докажат, че могат да съхраняват археята при стайна температура — поне за онези няколко месеца, които деляха производството от продажбата. Работата помогна на Линдзи да се успокои, но Уолд беше все така напрегната.

— Изхвърли всичко в канала! — заповяда той. — Течности и разтвори, мостри и заложени проби. Всичко!

— Но какво правиш? — учудено попита Карин.

Той не беше в настроение да спори с нея.

— Тези неща не ни трябват.

Младата жена се надигна от стола си.

— А моето лечение? — попита тя. — Даде ли ми достатъчно лекарства? Излекувана ли съм?

— Ще стане ясно утре или вдругиден.

— А ако не съм излекувана?

— Мисля, че си доста взискателна за жена, която доскоро беше на смъртно легло — хвърли й преценяваш поглед той.

— Отговори на въпроса ми. Излекувана ли съм?

Той отново се извърна към компютъра. Няколко движения с мишката бяха достатъчни, за да прехвърли информацията върху флашпаметта. След което задейства кодиращата система на твърдия диск.

— Ти дойде при мен! — сграбчи го за ризата Карин. — Ти поиска помощта ми, за да притиснеш Ирина! Ти ми даде надежда!

Тази жена май е на път да създаде повече неприятности, отколкото заслужава, въздъхна в себе си Винченти.

— Ако възникне необходимост, винаги можем да продължим лечението — примирително каза той. — Това е лесно. Просто ще те заведа на мястото, където живее бактерията, и ще пиеш направо от извора. Тя лекува и по този начин.

Но обяснението се оказа недостатъчно за младата жена.

— Гаден лъжец! — процеди тя и пусна ризата му. — Не мога да повярвам, че ме вкара в такава бъркотия!

Винченти също. Но беше късно да направи каквото и да било.

— Готов ли си? — извърна се към Линдзи той.

Сътрудникът му кимна. Разнесе се звън на счупени стъкла. Стиснала назъбените останки на някаква стъкленица, Карин се втурна към него. Опря импровизирания нож в корема му и спря. Очите й хвърляха мълнии.

— Трябва да знам! — гневно прошепна тя. — Излекувана ли съм?

— Отговори й — обади се един глас от дъното на лабораторията.

Винченти рязко се завъртя. В рамката на вратата стоеше Ирина Зовастина с пистолет в ръка.

— Излекувана ли е, Енрико? — попита тя.

81

Малоун зърна къщата на около три километра пред тях. Виктор бе долетял дотук от север, след като бе направил широк кръг на изток, заобикаляйки границата с Китай. Опитното му око бързо определи приблизителна квадратура от около четири хиляди квадратни метра застроена площ, разпределени на три етажа. Те се приближаваха откъм задната страна, а фасадата гледаше към дълбоката долина, заградена от три страни с непристъпни планински върхове. Край една от външните стени имаше скеле. Под него се виждаше малка бетонобъркачка до висока купчина пясък. Границите на имението бяха маркирани с ограда от ковано желязо, част от която все още не беше монтирана. Не се виждаха нито работници, нито охрана. Встрани от къщата имаше голям гараж за шест коли. Вратите му бяха затворени. Между терасата и горичка, която свършваше в основата на един от върховете, се простираше добре поддържана градина. Листата на дръвчетата бяха вече напъпили.

— Чия е тази къща? — попита Малоун.

— Нямам представа. За последен път бях тук преди две-три години, но тогава я нямаше.

— Това ли е мястото? — надникна през рамото му Касиопея.

— Да, това е Арима.

— Наоколо е прекалено спокойно — каза Малоун.

— Планините ни прикриваха — обясни Виктор. — Радарът не улови нищо.

Малоун обърна внимание на добре отъпкана пътека, която пресичаше храстите, продължаваше нагоре по камениста стръмнина и изчезваше зад нея. Редом с пътеката се виждаше електрически кабел, прикрепен към земята.

— Изглежда, някой проявява голям интерес към околните планини — отбеляза той.

— И аз мисля така — кимна Касиопея.

— Трябва да разберем кой е собственикът и да вземем съответните мерки — предупредително рече той. Пистолетът все още беше в джоба му. — Имаш ли оръжия на борда? — обърна се към Виктор той.

— Да, в шкафа отзад — отвърна пилотът.

— Извади по нещо за всеки от нас — обърна се към Касиопея той.

Зовастина се наслаждаваше на шока, изписан върху лицата на Линдзи и Винченти.

— Нима ме взехте за толкова глупава?

— Проклета да си, Ирина! — извика Карин.

— О, я стига! — кресна Зовастина и насочи пистолета в гърдите й.

Карин се поколеба, после бавно отстъпи към масите в дъното. Върховният министър отново насочи вниманието си към Винченти.

— Предупредих те за американците, Енрико! Казах ти, че душат наоколо. Така ли ми се отблагодаряваш?

— Нима очакваш да ти повярвам? — присви очи Винченти. — Ако не бяха лекарствата, отдавна щеше да си ме убила!

— Ти и твоята Лига пожелахте рай и аз ви го осигурих. Поискахте финансова свобода и я получихте. Искахте земя, пазари и начини да перете мръсните си пари. Получихте ги. Но не ви беше достатъчно, нали?

Винченти я гледаше с непроницаемо изражение.

— Но очевидно ти имаше други планове. Неизвестни за Лигата и свързани с Карин. — Зовастина беше наясно, че Винченти няма да признае нищо, но нещата с Линдзи не стояха така. Насочи вниманието си към него. — А и ти си част от тези планове.

Ученият я гледаше с неприкрит ужас.

— Махай се оттук, Ирина! — извика Карин. — Остави го на мира! Не ги закачай, защото те вършат велики неща!

— Велики неща? — надделя любопитството на Зовастина.

— Той ме излекува, Ирина! Не ти, а той!

Любопитството й нарасна. Може би именно Карин щеше да й осигури липсващата информация.

— ХИВ е нелечим — поклати глава тя.

— Това ти е проблемът, Ирина! — изсмя се Карин. — Въобразяваш си, че без теб нищо не може да стане. Великият воин Ахил в геройска битка за спасение на любимия си — ето това си ти! Живееш в свят на фантазии, който съществува единствено в главата ти!

Зовастина се стегна и стисна пистолета.

— Не съм герой от епическа поема — продължи Карин. — Аз съм истинска и нямам нищо общо с Омир, древните гърци и Александър. Въпросът е на живот и смърт. Моят живот и моята смърт. А този човек — тя се вкопчи в ръката на Винченти, — той ме излекува!

— С какви глупости си й напълнил главата? — извърна се към Винченти тя.

— Глупости ли? — извика Карин. — Той го откри, Ирина! Една доза, и аз се чувствам така, както не съм се чувствала от години!

Какво бе открил Винченти?

— Нима не разбираш? — настоятелно я погледна Карин. — Ти не постигна нищо. Той го направи. Той разполага с лекарството!

Очите на Зовастина се заковаха в Карин. Любимата й се бе превърнала в топка от неудържима енергия и кълбо от емоции.

— Имаш ли представа какво направих в опитите да те спася? На какви рискове се изложих? Ти се върна да потърсиш помощта ми и аз ти я дадох!

— Нищо не си ми дала! Правеше го от чист егоизъм. Гледаше ме как страдам, искаше да умра…

— Съвременната медицина беше безсилна. Аз се опитвах да открия нещо, което да ти помогне. А ти си една неблагодарна курва! — Гласът й трепна от възмущение.

— Не можеш да го приемеш, нали? — тъжно я погледна Карин. — Никога не си могла. Аз бях твоя собственост, нищо повече. Нещо, което да контролираш. Затова те мамех с други жени и мъже. Да ти докажа, че не можеш да контролираш живота ми. Но ти така и не го прие.

Сърцето на Зовастина ускори ритъма си, докато съзнанието й бавно възприемаше думите на Карин. Обърна се към Винченти и остро попита:

— Открил си лекарство срещу СПИН?

Той я гледаше мълчаливо.

— Отговаряй! — истерично кресна тя. — Открил си вълшебната отвара на Александър, нали? Тайното място на скитите?

— Нямам представа за какво говориш — поклати глава Винченти. — Не знам нищо нито за Александър и скитите, нито за някакви вълшебни отвари. Но Карин е права. Преди много време открих лечебно растение — горе, в близката планина. Там ме заведе един местен лечител. Наричаше мястото Арима, или „атика“. Става въпрос за природна субстанция, която може да ни направи невероятно богати.

— Такава ли била работата? — присви очи тя. — Начин за трупане на пари?

— Твоите болни амбиции ще съсипят всички ни — поклати глава той.

— И затова направи опит да ме убиеш? — попита тя. — Да ме спреш? Но явно си изгубил търпение, защото бях предупредена.

— Не — поклати глава той. — Избрах друг, по-добър начин.

В главата на Зовастина отново изплуваха предупрежденията на Дейвис. Американецът беше прав. Тя посочи Карин.

— Щеше да я използваш, за да ме дискредитираш, нали? Да настроиш хората срещу мен! Първо я лекуваш, а след това я използваш. А после какво, Енрико? Може би щеше да я убиеш?

— Не чу ли какво ти казвам? — сопнато каза Карин. — Той ме спаси!

Зовастина наистина не я слушаше. Направи грешка, че я прибра отново. Заради нея се беше изложила на множество глупави рискове.

— Ирина! — изкрещя Карин. — Ако хората в проклетата Федерация знаеха какво представляваш, никой нямаше да те подкрепи! Ти си лъжкиня! Гадна лъжкиня! Признаваш единствено болката! Само тя ти доставя удоволствие! Да, аз действително исках да те унищожа! Да те накарам да се почувстваш дребна и незначителна като мен!

Карин беше единственият човек на света, пред когото беше разголвала душата си. Само нея беше чувствала наистина близка. Но Омир бе прав. Чак като нещо се случи, глупецът тогава го вижда.

Първият куршум попадна в гърдите на Карин.

А вторият — в главата.

Винченти изчака реакцията на Зовастина. Лявата му ръка продължаваше да стиска флашпаметта, а дясната бавно отвори горното чекмедже на високата до кръста маса. Вътре лежеше пистолетът, който беше взел със себе си.

Зовастина стреля в Карин за трети път.

Той сграбчи оръжието.

Яростта на Зовастина нарастваше с всеки изстрел. Куршумите пронизваха мършавото тяло на Карин и се забиваха в стената зад нея. Някогашната й любовница изобщо не разбра какво става. Умря още след първия изстрел, окървавеното й тяло се свлече сгърчено на пода.

Грант Линдзи бе наблюдавал безмълвно сцената, която се разигра пред очите му. Той беше слаб и напълно безполезен. За разлика от Винченти, който едва ли щеше да се предаде без бой, давайки си ясна сметка, че ще умре. Тя насочи оръжието към него. Дясната му ръка се появи над масата, стиснала пистолет. Тя изпразни пълнителя в гърдите му. Четири куршума. По бялата риза на Винченти цъфнаха кървави петна. Очите му се извъртяха с бялото нагоре, пръстите му изпуснаха пистолета. Едрото му тяло шумно се строполи на пода.

Два проблема бяха отстранени. Тя се приближи до Линдзи и насочи празния пистолет в главата му. В очите му се появи див ужас. Нямаше значение, че пълнителят бе празен. Оръжието беше напълно достатъчно.

— Предупредих те да си останеш в Китай! — изсъска тя.

82

Стефани, Хенрик и Или бяха задържани в къщата. Колата им изчезна в един от гаражите. Резиденцията се охраняваше от девет пехотинци, персонал не се виждаше. Затвориха ги в нещо като библиотека — просторно и елегантно обзаведено помещение с широки прозорци, от които се разкриваше великолепна панорама към зелената долина.

Трима войници, късо подстригани, с автомати в ръце, заеха ключови позиции — единият до вратата, вторият до прозореца, а третият — пред ориенталски шкаф с красива дърворезба. На пода лежеше труп на бял мъж на средна възраст, вероятно американец. В челото му зееше грозна дупка.

— Нещата вървят на зле — прошепна Стефани.

— Не виждам как можем да ги променим — отвърна Торвалдсен.

Или изглеждаше външно спокоен. Вътрешно беше объркан, но беше готов да се довери на Хенрик. Или по-точно на Касиопея, която със сигурност беше някъде наблизо. Той очевидно мислеше за нея, въпреки че нямаше изгледи двамата скоро да се съберат. Стефани се надяваше, че Малоун ще прояви по-голяма предпазливост от нея. Мобилният телефон остана в джоба й, въпреки че я бяха обискирали. Защо? Вниманието й беше привлечено от остро изщракване.

Ориенталският шкаф бавно се завъртя навътре, разкривайки тесен проход. От него се появи дребен мъж с хитро лице и оредяла коса, следван от Ирина Зовастина с пистолет в ръка. Войникът до шкафа почтително се отдръпна към прозореца. Зовастина натисна едно копче на дистанционното в другата си ръка и шкафът се върна на мястото си. После захвърли уреда върху мъртвия мъж на пода.

Тя връчи пистолета си на един от войниците, грабна автомата му и го заби в корема на Торвалдсен. Датчанинът изпъшка и се преви на две.

— Реших да се появя лично, вместо да ти се обадя по телефона! — просъска тя.

Торвалдсен с мъка си пое въздух и се изправи.

— Приятно е… да знаеш… че си направил толкова силно впечатление — промълви на пресекулки той.

— Ти коя си? — попита Зовастина, обръщайки се към Стефани.

Тя съобщи името си и добави:

— От американското Министерство на правосъдието.

— За теб ли работи Малоун?

— Да — излъга Стефани.

Върховният министър се втренчи в Или.

— Какво ти казаха тези шпиони?

— Че си лъжкиня. Че си ме държала в плен против волята ми. — Или замълча за миг, набра кураж и добави: — И че се готвиш за война.

Зовастина беше бясна на себе си. Беше се поддала на емоциите. Трябваше да убие Винченти, но Карин? Прониза я съжаление, но нямаше друг избор. Лекарство срещу СПИН? Възможно ли е, или просто я бяха излъгали? Знаеше, че от известно време насам Винченти мъти нещо. Затова бе изпратила свои шпиони, един от които беше Камил Ревин.

Сега огледа лицата на пленниците си и се обърна към Торвалдсен.

— Във Венеция успя да ме изпревариш, но тук ситуацията се промени.

— Ела! — обърна се към Линдзи тя.

Човекът остана на място, без да сваля поглед от оръжието. Зовастина направи знак на един от войниците, който пристъпи към Линдзи и силно го блъсна в гърба. Той падна на пода и направи опит да се изправи. Но тя го изпревари и заби дулото на автомата между веждите му.

— Искам да ми разкажеш всичко, което става тук! — просъска тя. — Ще броя до три. Едно!

Мълчание.

— Две!

Отново мълчание.

— Три!

Притеснението на Малоун растеше. Все още бяха на три километра от резиденцията, използвайки прикритието на планината. Около сградата не се забелязваше никакво движение. Имението несъмнено струваше десетки милиони долари, но в тази част на света едва ли живееха хора, които можеха да си го позволят. Може би с изключение на самата Зовастина.

— Трябва да проверим мястото — каза той.

Отново насочи вниманието си към пътеката и електрическия кабел, които чезнеха нагоре в планината. Над скалите се стелеше лека мараня, предизвикана от високите следобедни температури. В главата му отново се появи част от загадката на Птолемей: Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище.

Стени, изградени от Бога. Планини. Той реши, че е крайно време да прекратят изчакването, смъкна слушалките и извади мобилния телефон.

Дребният мъж рухна на пода и отчаяно се разрида. Зовастина бавно преброи до три.

— Помогни ми, господи! — простена мъжът. — Моля те, не ме убивай!

Дулото на автомата продължаваше да сочи в челото му.

— Кажи ми това, което искам да зная! — кресна Зовастина.

— В лабораторията Винченти каза истината. Те виреят в близката планина, нагоре по пътеката. В езерце със зелена вода. Той прекара електричество и осветление дотам. Открил ги е отдавна. — Човекът говореше бързо, сливайки думите. — Разказа ми всичко. Аз му помогнах да ги промени. Знам как действат.

— Кои са те? — тихо попита тя.

— Бактерии. Наричат се архея. Уникална форма на живот.

Стефани долови промяната в тона. Сякаш този човек беше усетил появата на нов съюзник.

— Те изяждат вирусите — все така забързано продължи той. — Унищожават ги напълно, но са безвредни за нас. По тази причина проведохме всичките клинични изследвания, да видим как действат върху твоите вируси.

Зовастина, изглежда, се замисли върху чутото.

Чула името на Винченти, Стефани се запита дали той не е собственик на огромната резиденция.

— Говориш глупости, Линдзи! — отсече Зовастина. — Нямам време за…

— Винченти те излъга за лекарството.

Интересът й видимо нарасна.

— Ти мислеше, че съществуват различни лекарства за всяка зооноза — каза Линдзи и поклати глава. — Но всъщност има само едно. — Махна към задните прозорци на къщата и добави: — Бактериите в зеленото езерце. Те лекуват всички вируси, които изследвахме. Той те накара да повярваш, че има много и различни лекарства, но всъщност е само едно.

Зовастина натисна дулото в челото му.

— След като Винченти ме е излъгал, вероятно и ти правиш същото в момента — каза тя.

Мобилният телефон на Стефани звънна в джоба на якето й.

— Мистър Малоун, най-после — обърна се Зовастина, насочи автомата в гърдите й и заповяда: — Отговори му!

Стефани се поколеба. Дулото на автомата се насочи към Торвалдсен.

— От този нямам никаква полза. Ако не отговориш, ще го застрелям!

Стефани отвори капачето, а Зовастина бързо се приближи, за да чува.

— Къде си? — прозвуча гласът на Малоун.

Зовастина безмълвно поклати глава.

— Още не сме пристигнали.

— Колко време ви трябва?

— Поне половин час. Оказа се по-далеч, отколкото мислехме.

Лъжата й бе одобрена с леко кимване от страна на върховния министър.

— Ние се намираме над една от най-големите резиденции, които съм виждал, особено сред тази пустош — съобщи й Малоун. — Изглежда напълно изоставена. До нея се стига по павирана алея, която се отклонява от шосето на километър и половина — два. Висим на около три километра зад резиденцията. Искаш ли допълнителна информация от Или? Виждам една пътека, която се извива нагоре в планината. Да проверим ли накъде води?

— Нека попитам.

Зовастина отново кимна.

— Той казва, че идеята е добра.

— Добре, отиваме да надникнем. Обади се, след като пристигнете.

Стефани изключи апарата и Зовастина го издърпа от ръката й.

— Сега ще разберем какво всъщност знаят Котън Малоун и Касиопея Вит — каза тя.

83

В отделението за оръжие имаше три пистолета „Макаров“. Касиопея познаваше добре този модел — малко по-къс от стандартната военна „Берета“, но иначе добро и сигурно оръжие.

Хеликоптерът започна да се снижава, земята стремително се втурна срещу илюминаторите. Малоун говореше по телефона със Стефани. Май все още не бяха пристигнали. Касиопея изгаряше от нетърпение да види Или, да се увери, че е жив и здрав. През цялото време го беше оплаквала, но някак не окончателно. Все се бе надявала, че може да е жив. Това вече беше минало. Тя се оказа права за настойчивостта, с която беше издирвала слонските медальони. Права бе да насочи подозренията си към Ирина Зовастина, права бе да ликвидира онези мъже във Венеция. Действително допусна грешка по отношение на Виктор, но не изпитваше никакви угризения за убийството на партньора му. Защото не тя, а Зовастина беше започнала войната.

Хеликоптерът докосна земята, двигателите заглъхнаха. Грохотът им беше заменен от замайваща тишина. Вратата на кабината се отвори, Виктор и Малоун се надигнаха. Беше топло, слънцето припичаше. Часовникът й показваше 15:25 ч. Денят беше дълъг, краят му още не се виждаше. Беше дремнала час-два в самолета на Зовастина, с който бяха напуснали Венеция. Но това трудно можеше да се нарече сън.

Раздаде на спътниците си по един пистолет. Малоун хвърли предишното си оръжие на пода на кабината и затъкна пистолета в колана си. Виктор направи същото.

Намираха се на сто и петдесет метра зад къщата, отвъд малка горичка. Вдясно се виждаше пътеката, която чезнеше нагоре в планината. Малоун се наведе и опипа дебелия кабел, който се проточваше редом с нея.

— Хм. Някой наистина е искал да прокара ток горе.

— А какво има там? — попита Виктор.

— Може би това, което бившата ти шефка толкова много иска да открие.

Зовастина заповяда на двама от войниците да слязат в лабораторията.

Стефани се наведе над Хенрик.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-зле — изпъшка възрастният мъж.

Но тя беше сериозно разтревожена. Торвалдсен отдавна беше надхвърлил шейсет, страдаше от изкривен гръбнак и съвсем не беше в добро физическо състояние.

— Не трябва да ги слушаш какво дрънкат — изръмжа Зовастина, обръщайки се към Или.

— А защо? — озъби се той. — Ти размахваш оръжие, ти удряш възрастни хора. Искаш ли да опиташ с мен?

— Учен, който си пада по насилието? — засмя се тя. — Не, умнико. Ние с теб няма да се бием. Аз имам нужда от помощта ти.

— Имаш я, ако пуснеш тези хора и престанеш със заплахите.

— Де да беше толкова просто.

— Права е — обади се Торвалдсен. — Не може да бъде толкова просто, когато става въпрос за биологична война. Тя мечтае да се превърне в съвременния Александър Велики, който ще избие милиони, за да възстанови и разшири някогашната империя.

— Не се подигравай! — сухо го предупреди Зовастина.

— Ще говоря каквото си искам — хладно я осведоми Торвалдсен.

Тя вдигна автомата и го насочи в гърдите му.

Или скочи и застана пред възрастния мъж.

— Ако искаш да видиш онази гробница, свали оръжието! — гневно извика той.

Стефани се запита дали тази тиранична жена копнее толкова силно да се добере до древното съкровище, че да позволи да бъде предизвиквана пред подчинените си.

— Ползата от теб бързо намалява! — процеди Зовастина.

— Имай предвид, че гробницата най-вероятно се намира съвсем наблизо и до нея може да се стигне пеша — спокойно отвърна Или.

Стефани се възхити на самообладанието му. Размахвайки къс месо пред разгневения лъв, той очевидно се надяваше гладът да надделее над инстинкта да убива. И веднага пролича, че той познава отлично характера на Зовастина. Тя бавно свали автомата. Войниците се върнаха, понесли голям компютър.

— Всичко е там — обади се Линдзи. — Резултатите от експериментите, методологията за използването на археята. Данните са кодирани, но аз мога да ги възстановя. Само аз и Винченти знаем паролата. Той ми се доверяваше и споделяше всичко с мен.

— Нямам нужда от теб — поклати глава Зовастина. — Разполагам с експерти, които лесно могат да разкодират всичко.

— Може би, но ще им трябва доста време да възстановят химическите реакции, с които се въздейства върху бактерията. Ние с Винченти работихме върху тях почти три години. Ти не разполагаш с толкова много време. Няма как да се сдобиеш с лекарствата.

Стефани си даде сметка, че безгръбначният глупак хвърля единствения си коз. Зовастина излая нещо на непознат език. Двамата войници понесоха компютъра към изхода. Тя размаха автомата и заповяда на останалите да ги последват.

Прекосиха коридора към главното фоайе и се насочиха към задната част на приземния етаж. Появи се друг войник. Зовастина му зададе въпрос на руски. Той кимна и посочи една затворена врата. Минута по-късно се озоваха в малка стая и вратата се захлопна зад тях. Стефани, Или, Торвалдсен и Линдзи бяха затворници.

Намираха се в нещо като склад, два на три метра, с недовършена дървена ламперия по стените. Въздухът беше напоен с миризмата на дезинфектанти. Линдзи се втурна към вратата и забарабани с юмруци по нея.

— Пусни ме навън! — извика той. — Само аз мога да ти помогна!

— Я млъквай! — изръмжа Стефани и онзи моментално утихна.

Очите й пробягаха по голите стени, умът й напрегнато работеше. Зовастина беше видимо притеснена и явно бързаше. Вратата отново се отвори.

— Слава богу! — извика Линдзи.

Зовастина застана под рамката с насочен автомат.

— Хей, какво… — започна Линдзи.

— Съгласна съм с нея, млъквай! — извика върховният министър и спря поглед върху Или. — Това ли е мястото, споменато в загадката?

Или забави отговора си, а Стефани се запита дали демонстрира инат или обикновена глупост.

— Откъде да знам? — отвърна най-сетне той. — Нали през цялото време бях затворен в оная къща?

— Но оттам дойде направо тук! — хладно рече Зовастина.

— Откъде знаеш?

Стефани разбра откъде. Късчетата на мозайката бързо се подредиха в главата й. Картината, която се получи, никак не беше приятна. Бяха ги измамили.

— Онзи пазач е пробил гумите ни по твое нареждане — поклати глава тя. — Искала си да вземем неговата кола, в която е монтирано устройство за проследяване.

— Само така можех да разбера какво знаете — кимна Зовастина. — Мястото беше под електронно наблюдение, което регистрира появата ви.

А Стефани беше застреляла онзи човек.

— Той нямаше никаква представа — отбеляза тя.

— Вършил си е работата — сви рамене Зовастина. — Фактът, че сте успели да го неутрализирате, си остава за негова сметка.

— Но аз го убих! — повиши тон Стефани.

— Защо си толкова разстроена от този факт? — озадачено я погледна Зовастина.

— Човекът можеше да живее.

— Това ти е проблемът. Както и проблемът на целия Запад. Вие не сте в състояние да вършите това, което трябва.

Стефани вече знаеше, че положението им е много по-тежко, отколкото си беше представяла. А в момента разбра, че Малоун и Касиопея имат същия проблем. Хенрик, изглежда, отгатна мислите й. Зад гърба на Зовастина се появиха войници, носещи някакви странни уреди. Един от тях беше поставен в краката на лидерката. От горната му част стърчеше нещо като фуния, а отдолу се виждаха колелца.

— Къщата е доста голяма. Подготовката ще отнеме известно време.

— Подготовка за какво?

— За да бъде опожарена — отвърна Торвалдсен.

— Точно така — потвърди Зовастина. — Междувременно аз ще направя едно кратко посещение на мистър Малоун и мис Вит. А вие чакайте тук.

Вратата се затръшна.

84

Малоун пое пръв нагоре, обръщайки внимание на наскоро изсечените стъпала на най-трудните за преодоляване места. Касиопея и Виктор го последваха, като час по час се обръщаха назад. Нищо не помръдваше около къщата в далечината. В главата му отново се появи част от загадката на Птолемей: Изкачи стената, издигната от Бога. Това тук със сигурност се покриваше с идеята, макар че по времето на Птолемей изкачването със сигурност е било по-трудно.

Пътеката достигна билото и стана равна. Електрическият кабел чезнеше в тъмна дупка, пробита в основата на огромна скала. Тясна, но проходима.

Когато стигнеш горе.

Той се наведе и навлезе в тесния проход. Очите му бавно се нагодиха към мрака. Проходът беше къс, не повече от седем-осем метра. Кабелът му послужи за ориентир. Не след дълго се озова в малка пещера. Кабелът потъваше в разпределителна кутия, закрепена на стената. Под нея бяха подредени четири електрически фенерчета. Щракна едно от тях и го насочи към вътрешността на пещерата. Диаметърът й беше приблизително десет метра, а таванът се издигаше на шест-седем. В средата се виждаха две естествени езерца, разположени на три метра едно от друго. Нещо изщрака и пещерата беше залята от ярка луминесцентна светлина.

Малоун се обърна и видя Виктор до разпределителната кутия.

— Предпочитам да проверявам, а след това да действам — каза той и изключи фенерчето.

— Откога? — обади се Касиопея.

— Вижте там. — Виктор посочи езерцата.

И двете бяха осветени от подводни лампи. Езерцето вдясно беше с продълговата форма, а водата в него имаше кафеникав оттенък. Другото беше светлозелено и сякаш фосфоресцираше.

— Погледни кафявото око — промълви Малоун.

Изправи се до него и установи, че водата е чиста като в плувен басейн. Цветът й идваше от скалистото дъно. Клекна, а Касиопея се наведе до него. Пръстите им докоснаха водата.

— Топла, но не много гореща. Като във вана. Вероятно се затопля от термален извор. Тези планини са все още активни.

Касиопея облиза пръстите си.

— Няма никакъв вкус — установи тя.

— Погледни дъното.

Той я наблюдаваше, докато тя внимателно оглеждаше дъното. Под три метра кристалночиста вода се виждаше каменен блок, върху който беше издълбана буквата Z.

Малоун се изправи и пристъпи към зеленото езерце. Касиопея го последва. И тук кристалночистата вода беше оцветена от каменното дъно. Под нея ясно се виждаше буквата H.

— Като на медальона — прошепна той. — ZH. Символът на живота.

— Това е мястото.

Той забеляза, че Виктор стои до разпределителната кутия, без да проявява интерес към откритията им. Но имаше и нещо друго. Сега Малоун разбра какво означаваше последното изречение от загадката.

И тръгни към далечното убежище.

Той се върна при кафявото езерце.

— Спомни си края на ръкописа, открит от Или. Там, също като на медальоните, е изписан един странен символ. — Той протегна пръст към ситния пясък около езерцето и го изписа. — Не успях да разбера какво представлява. Приличаше ми на две букви В, преплетени с А. Но сега вече знам за какво става въпрос. — Пръстът му се насочи към каменната стена на езерцето, на около два метра под водата. — Обърни внимание на онзи отвор. Да ти прилича на нещо познато?

Касиопея напрегна взор. Отворът действително приличаше на две букви В, обединени от голямо А.

— Да — прошепна тя.

— Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище. Разбираш ли какво означава?

— Не, Малоун. Очакваме да го чуем от теб.

Той рязко се обърна.

Ирина Зовастина беше препречила изхода.

Стефани долепи ухо до вратата и напрегна слух. Долови жуженето на малък електромотор, който се включваше и изключваше. Нещо се блъсна във вратата, настъпи миг тишина. После електромоторът отново се включи.

— Обхожда терена — поясни Торвалдсен. — Роботите разнасят запалителната смес, след което се взривяват и пожарът започва.

В ноздрите я удари сладникава миризма, идваща от процепа под вратата. Силна и противна.

— Гръцки огън? — вдигна глава тя.

Торвалдсен кимна и се обърна към Или:

— Твоето откритие.

— Онази смахната кучка възнамерява да ни опече живи! — извика Линдзи. — Тук сме в капан!

— Кажи ми нещо, което не знам — мрачно каза Стефани.

— Убивала ли е вече с него? — попита Или.

— Нямам представа, но може би ние ще имаме честта да сме първите — въздъхна Торвалдсен. — Във Венеция Касиопея със сигурност се възползва от предимствата му… — Замълча колебливо, после добави: — Трима души загинаха.

— Но защо? — шокирано го погледна Или.

— За да отмъсти за теб.

Лицето на по-младия мъж се сгърчи от мъка.

— Беше наранена. Бясна. Нищо не беше в състояние да я спре, особено след като разбра, че зад всичко стои Зовастина.

Стефани се зае да оглежда вратата. Пантите бяха от дебела стомана. Държаха ги дебели болтове. В помещението нямаше нищо, което да прилича на отвертка.

— Винченти ли е собственик на тази чудовищна сграда? — обърна се тя към Линдзи.

— Беше — поправи я ученият. — Тя го застреля.

— По всичко личи, че укрепва властта си — подхвърли Торвалдсен.

— Тя е глупачка — изръмжа Линдзи. — Тук се случват далеч по-важни неща. Можех да й бъда от полза. Включително с проклетата златна дъга. Той лично ми я предложи.

— Винченти? — учудено го погледна Стефани.

Линдзи кимна.

— Нима не разбираш какво става? — попита Стефани. — Зовастина прибра компютрите с всички изследвания, разполага с вирусите. На всичко отгоре ти й каза, че съществува лекарство с широкообхватно действие, и й посочи мястото. Тя вече няма никаква полза от теб.

— Напротив — възрази Линдзи. — И тя прекрасно го знае.

Търпението й започна да се изчерпва.

— Какво знае?

— Знае, че онези бактерии лекуват СПИН.

85

Виктор чу характерния глас на Зовастина. Колко пъти го беше командвала със същия рязък и хладен тон? Беше застанал встрани, близо до входа, за да не пречи на Вит и Малоун. Изправена на прага на осветената пещера, Зовастина не можеше да го види.

Той видя как двамата му спътници се изправят срещу върховния министър, без да издават присъствието му. Безшумно пристъпи към разширението на прохода, стисна пистолета и го насочи в главата на Зовастина в мига, в който тя влезе в пещерата.

Тя се закова на място.

— Ето го и моят предател! Тъкмо се питах къде изчезна.

Той забеляза, че не е въоръжена.

— Какво, ще ме застреляш ли? — попита тя.

— Ако ми дадеш повод.

— Нямам оръжие.

Този факт го разтревожи. Бърз поглед към Малоун показа, че и той е обезпокоен.

— Ще отида да хвърля едно око — каза Касиопея и се насочи към изхода.

— Горчиво ще съжаляваш, че ме нападна! — заплашително подвикна след нея Зовастина.

— С удоволствие ще ти дам възможност за реванш.

— Съмнявам се, че мистър Малоун и моят предател ще ми позволят това удоволствие — усмихна се Зовастина.

Касиопея изчезна в прохода. След няколко секунди отново се появи.

— Навън няма никой. И наоколо е тихо.

— Откъде тогава се появи тя? — попита Малоун. — И как е разбрала, че трябва да дойде точно тук?

— След като се изплъзнахте от моите емисари в планината, решихме да се оттеглим и да видим някъде ще се насочите — каза Зовастина.

— Кой е собственикът на имението?

— Енрико Винченти. По-скоро беше, защото преди малко го убих.

— Браво. Иначе аз щях да го направя — каза Малоун.

— Защо го мразиш?

— Той уби мой близък приятел.

— Освен това дойде да спасяваш мис Вит, нали?

— По-скоро дойдох да спра теб.

— Това може да се окаже доста проблематично.

Спокойствието й го разтревожи още повече.

— Може ли да разгледам езерцата? — попита Зовастина.

— Моля — кимна след кратко колебание той.

Виктор свали пистолета, но продължи да го стиска в ръка. Малоун не беше сигурен, че разбира какво става. Положението им беше особено. Единственият вход и изход винаги предполага проблеми. Зовастина пристъпи към кафявото езерце и погледна към водата. След няколко секунди разгледа зеленото.

— ZH, също като на медальоните — промълви тя. — Питах се защо Птолемей е добавил тези букви върху монетите. Вероятно той е авторът на издълбаното в камъка. Кой друг би го направил? Гениално хрумване. Трябваше ни много време за разгадаването му. На кого трябва да благодарим? Може би на теб, мистър Малоун?

— Да кажем, че се дължи на общите ни усилия.

— Каква скромност. Жалко, че не се запознахме по-рано и при други обстоятелства. С удоволствие бих те поканила да работиш за мен.

— Имам си работа.

— Като агент на американците?

— Всъщност аз продавам книги.

— Имаш чувство за хумор — засмя се тя.

Изправен зад нея, Виктор внимателно следеше развоя на събитията. Касиопея наблюдаваше изхода.

— Я ми кажи, Малоун, успя ли да разгадаеш всичко докрай? Тук ли е погребан Александър Велики? Когато ви прекъснах, останах с впечатлението, че искаш да обясниш нещо на мис Вит.

Малоун продължаваше да стиска фенерчето. Солидно и тежко, вероятно водоустойчиво.

— Винченти си е направил труда да прокара ток, осветил е дори езерцата. Не си ли любопитна да разбереш защо те са били толкова важни за него?

— Не виждам нищо особено наоколо.

— Но грешиш.

Малоун остави фенерчето на земята и започна са съблича якето и ризата си.

— Какво правиш? — обади се Касиопея.

Той събу обувките и чорапите си, после извади телефона и портфейла си от панталоните.

— Символът, издълбан в стената на езерцето — обясни. — Той сочи към далечното убежище.

— Котън! — предупредително го изгледа Касиопея.

Малоун не й обърна внимание и леко се плъзна във водата. Отначало му се стори гореща, но след това стана много приятна за уморените му крайници.

— Дръжте я под око! — предупреди той, напълни дробовете си с въздух и се гмурна.

— Лекарство срещу СПИН? — вдигна вежди Стефани.

— Преди години местен лечител завел Винченти при някакъв извор в планината — отвърна Линдзи. — Тогава той работел за иракчаните. Там открил бактерии, които унищожават ХИВ вируса.

Тя забеляза вниманието, с което слушаше Или.

— Не е казал на никого — добави Линдзи.

— Защо? — попита Или.

— Изчакал е удобния момент. Позволил е на болестта да се разпространява безпрепятствено, за да си осигури по-голям пазар.

— Не говориш сериозно! — смаяно възкликна Или.

— Тъкмо беше решил да го пусне в обръщение.

Стефани разбра за какво става дума.

— А ти щеше да участваш в печалбата, така ли?

Линдзи улови резервираността, с която беше зададен въпросът.

— Я зарежи назидателния тон! — тръсна глава той. — Аз не съм Винченти. Днес за пръв път чух за съществуването на подобно лекарство!

— И какво възнамеряваше да правиш?

— Щях да помагам при производството му. Какво лошо има?

— Докато Зовастина избива милиони? Ти и Винченти сте й помагали!

— Винченти възнамеряваше да я спре още преди да е предприела нещо — поклати глава Линдзи. — Той разполагаше с лекарството, а тя не можеше да направи нищо без него.

— Но сега тя държи нещата под контрол. И двамата сте идиоти!

— Винченти не е подозирал, че тук има и нещо друго, Стефани — обади се Торвалдсен. — Купил е имението с единствената цел да запази източника на бактерията. Запазил е азиатското й наименование и по всяка вероятност не е знаел нищо за гроба на Александър.

Тя вече беше направила връзката.

— Лечебната отвара и гробът са на едно място. За съжаление ние се оказахме затворени тук.

Слава богу, че Зовастина им беше оставила осветлението. Стефани започна да изследва сантиметър по сантиметър пода и недовършената облицовка на стените. Изход нямаше. Противната сладникава миризма продължаваше да се процежда под прага.

— В онези компютри се съдържа цялата информация за лечебните свойства на бактерията, така ли? — попита Или, обръщайки се към Линдзи.

— Сега това няма значение! — сопна се Стефани. — Важното е да се измъкнем оттук, преди да започнат фойерверките!

— Има значение — поклати глава Или. — Не можем да й оставим всичко това.

— Огледай се, Или! Какво можем да направим?

— Касиопея и Малоун са някъде наблизо.

— Така е — кимна Торвалдсен. — Страхувам се обаче, че Зовастина е на крачка пред тях.

Стефани беше съгласна с него, но проблемът беше на Малоун.

— Има нещо, което не й е известно — промълви Линдзи.

— Изобщо не се опитвай да се пазариш! — мрачно го изгледа Стефани.

— Преди да се появи тя, Винченти успя да прехвърли цялата информация на флашпамет. Когато Зовастина го застреля, устройството беше в ръката му. То все още е долу, в подземната лаборатория. С него и мен ще получите лекарството.

— Ох! — отчаяно изпъшка Стефани. — Уверявам те, че ако имаше начин да те измъкна оттук, щях да го направя, въпреки че си изключително гадно копеле! — Юмруците й отчаяно забарабаниха по вратата. — Уви, това няма как да стане!

Касиопея не изпускаше Зовастина от поглед, въпреки че вниманието й беше насочено към езерцето. Виктор също продължаваше да я държи на мушка. Малоун го нямаше вече близо три минути. Изключено беше да издържи толкова дълго под вода.

Миг по-късно от странния отвор в стената на езерцето изпълзя черна сянка и главата му изскочи на повърхността. Ръцете му се хванаха за каменния ръб, едната от тях продължаваше да стиска фенерчето.

— Трябва да видиш това — подхвърли на Касиопея той.

— И да ги оставя сами? — вдигна вежди тя. — Няма начин!

— Виктор има пистолет и може да се справи с нея.

Касиопея се колебаеше. Нещо не беше наред. Мислите й все още бяха насочени към Или, но това не й пречеше да отчита положението, в което се намираха. Все още нямаше доверие на Виктор, въпреки че през последните няколко часа им беше помогнал много. Ако не беше той, части от тялото й със сигурност щяха да висят по онези дървета. И все пак…

— Трябва да видиш това — повтори Малоун.

— Там ли е? — протегна шия Зовастина.

— Много ли искаш да знаеш?

Касиопея все още беше облечена в тясно прилепналия кожен костюм, с който беше напуснала Венеция. Сега свали якето. Остави пистолета си на камъка, в близост до този на Малоун и далеч от Зовастина. Забеляза погледа на Виктор, закован в черния й сутиен.

— Дръж я под око! — сухо го предупреди тя.

— Няма къде да мърда — отвърна шефът на охраната.

Тялото й бавно се плъзна във водата.

— Поеми си дъх и ме следвай — рече Малоун.

Видя го как се потапя и изчезва в отвора. Последва го на метър-два. Плуваше с отворени очи и така можа да види, че се придвижват през тунел между назъбените скали, широк около метър и половина. Езерцето отстоеше на около два метра от стената на пещерата, което означаваше, че вече плуват в недрата на планината. Фенерчето на Малоун хвърляше отблясъци по стените на тунела. Миг по-късно го видя да се изправя и тя изскочи на повърхността непосредствено до него.

Светлината затанцува по стените на друга пещера с куполообразен свод. Варовиковите стени бяха прорязани от тъмносини сенки. В тях бяха издълбани малки ниши, запълнени с делви от алабастър, затворени с изящни капаци. Сводът над главите им беше надупчен с грубо изсечени отвори. От тях струеше студена сребриста светлина, в която играеха ситни прашинки.

— Отворите трябва да сочат надолу — каза Малоун. — Тук е дяволски сухо. Те пропускат светлина, но никаква влага и осигуряват естествена вентилация.

— Пробили са ги специално за тази цел, така ли? — попита тя.

— Съмнявам се. По-скоро пещерата е била избрана, защото ги има. — Малоун се измъкна от езерцето, от крачолите му шуртеше вода. — Трябва да побързаме.

Тя го последва.

— Тунелът е единствената връзка между двете пещери — добави той. — Огледах набързо, за да съм сигурен.

— Това обяснява защо пещерата не е била открита досега.

Малоун плъзна лъча на фенерчето по стените. Тя забеляза избелели рисунки или по-скоро фрагменти от тях. Воин в колесница. В едната си ръка държи скиптър и юзда, а с другата е прегърнал жена през кръста. Елен, пронизан от копие. Дърво без листа. Воин с копие в ръка. Друг е насочил вниманието си към едър звяр, приличащ на глиган. Оцелелите цветове бяха изключително ярки. Наметалото на ловеца беше виолетово, колесницата — светлокафява, а животните — пясъчножълти. На противоположната стена се виждаха още рисунки. Млад ездач с копие в ръка и венец на главата, кипящ от енергия, се готви да атакува огромен лъв, заобиколен от кучета. Белият фон преливаше в жълти и оранжеви, червеникави и кафяви сенки.

— Не съм специалист, но ми се струва, че в рисунките се забелязва както азиатско, така и гръцко влияние — каза Малоун и насочи лъча към каменните плочи на пода, подредени като паркет.

В мрака се открои врата с гръцки орнаменти. Като специалист по антична архитектура Касиопея моментално откри влиянието на елинистичната епоха.

Над вратата беше издълбан надпис на гръцки.

— Да влезем — каза Малоун.

86

Винченти с мъка отвори очи. Болката прониза гърдите му и стигна чак до мозъка. Трудно му беше да диша. Колко куршума го бяха улучили? Три? Четири? Не помнеше, но сърцето му все още биеше. Може би не е толкова лошо да си дебел. Помнеше само как падна и пред очите му се спусна мрак. Изобщо не успя да стреля. Зовастина явно беше предвидила всеки негов ход.

Той се претърколи с цената на огромни усилия и стисна крака на масата. От гърдите му бликна кръв, болката отново го зашемети. Дишаше трудно. Пистолетът му го нямаше, но той осъзна, че в ръката си държи нещо друго. Повдигна я пред очите си и видя флашпаметта.

В окървавената му длан лежеше трудът на последните десет години от живота му. Как успя да го открие Зовастина? Кой го беше предал? О’Конър? Жив ли е, къде е? Единствено О’Конър знаеше за тайния проход през тежкия шкаф в кабинета.

Дистанционните бяха две. Къде е неговото? Направи усилие да фокусира погледа си и го видя. Лежеше на плочките, съвсем близо до него. Всичко беше загубено. А може би не. Той все още беше жив, а Зовастина беше изчезнала.

Събра сили, протегна ръка и сграбчи дистанционното. Би трябвало да организира пълната охрана на къщата и да отвлече Карин Уолд. Но изобщо не беше допускал, че Зовастина ще го свърже с нейното изчезване — или поне не толкова бързо. Както и че ще се обърне срещу него след всичко онова, което беше планирала. Тя имаше нужда от него. Но дали наистина беше така? Изплю кръвта, която се беше събрала в гърлото му. Сигурно имаше дупка в белите дробове. Закашля се, тялото му се разтърси от агонизираща болка.

Може би О’Конър щеше да успее да стигне до него. Винченти опипа дистанционното, без да бъде сигурен кой от трите бутона трябва да натисне. Единият отваряше кабинета му, вторият отключваше всички тайни врати в къщата, а третият задействаше алармената инсталация. Нямаше време да проверява кой как действа. Натисна и трите.

Зовастина не отделяше поглед от кафявото езерце. Малоун и Вит ги нямаше вече няколко минути.

— Там някъде трябва да има още една пещера — каза тя.

Виктор запази мълчание.

— Свали този пистолет!

Той се подчини, а тя рязко се извърна към него.

— Приятно ли ти беше да ме завържеш за онези дървета? Да ме заплашваш?

— Вие ми заповядахте да действам така, сякаш съм един от тях.

Виктор се беше представил далеч над очакванията й, успявайки да заведе неканените гости точно там, където тя искаше да отидат.

— Трябва ли да знам и нещо друго?

— Те действат така, сякаш знаят какво търсят.

Виктор пое ролята на двоен агент в момента, в който американците решиха да го активират. Веднага й беше признал всичко, а през последната година тя умело го използваше, за да внуши на Запада това, което желаеше. Беше принудена да играе опасната игра поради засиления интерес на Вашингтон към политиката на Федерацията.

И нещата се получиха. До Амстердам. И до момента, в който Винченти реши да убие американската шпионка. Лично тя го насърчи да я ликвидира, надявайки се Вашингтон да насочи вниманието си към него. За съжаление не се получи. Слава богу, че следващите й действия имаха по-голям успех.

Виктор незабавно докладва за появата на Малоун в двореца, а тя светкавично прецени предимството, което щеше да й осигури дирижираното му бягство оттам. Противникът се опита да отклони вниманието й чрез Едуин Дейвис, но тя моментално отгатна за какво става въпрос, вече знаейки, че Малоун се е появил в тила й.

— Трябва да има и друга пещера — повтори на глас Зовастина, след което събу обувките си и започна да се съблича. — Вземи фенерчетата и да вървим да проверим!

Стефани едва успя да долови звука на клаксон през дебелите стени. После вниманието й беше привлечено от някакво движение. Един панел на стената бавно се отмести и Или бързо отскочи встрани.

— Проклетата тайна врата! — възкликна Линдзи.

Тя внимателно пристъпи напред и огледа рамката. Болтове с електрическо задвижване, свързани с алармата. Не беше сигурна, но това беше най-вероятното предположение. Проходът отвъд беше осветен от голи крушки. Алармата замлъкна. Всички застинаха в очакване.

— Какво чакаме? — обади се Торвалдсен.

Тя бавно прекрачи прага.

87

Малоун пропусна Касиопея пред себе си и забеляза как очите й се разширяват от учудване и възхита. Скалата оживя под светлината на фенерчето, разкривайки великолепните стенописи. Повечето от тях изобразяваха млад и кипящ от енергия воин с копие в ръка и венец на главата. Един от фризовете изобразяваше царе, привели глави в знак на почит, на друг имаше сцени от лов на лъвове. Трети пресъздаваше ожесточена битка. Неизвестният художник беше обърнал специално внимание на отделните части на човешкото тяло — мускули, ръце, лица, крака и пръсти — всичко изпълнено старателно, до последния детайл. Никакви цветове. Стенописите бяха изрисувани само със сребриста боя.

Малоун насочи лъча към центъра на пещерата, наподобяваща индиански вигвам. Върху дебели каменни блокове лежаха два саркофага. Стените и капаците им бяха покрити с лотосови и палмови листа, розетки, цветя и лаврови клонки.

— Върху всеки от капаците има македонска звезда — тихо отбеляза той.

Касиопея се наведе, внимателно разгледа буквите и ги опипа леко с пръсти. ΑΛΕΞΑΝΔΡΟΣ. ΗΦAΙΣΤΙΩΝ.

— Не мога да ги прочета правилно, но най-вероятно означават „Александър“ и „Хефестион“ — промълви тя.

Той прекрасно разбираше на какво се дължи преклонението й. Но в момента имаха по-неотложни задачи.

— Те ще трябва да почакат, защото имаме други проблеми.

— Какви проблеми? — бавно се изправи Касиопея.

— Ще ти обясня, но трябва да свалиш мокрите дрехи.

Зовастина скочи във водата и заплува към отвора в стената, чиято форма беше копие на символа, изписан върху слонските медальони. Виктор я последва. Придвижваше се без усилия. Водата беше успокояващо топла и тя изпита чувството, че се намира в някоя от дворцовите сауни. Отворът в стената на езерцето бавно се превърна в тесен проход. Не след дълго главата й изскочи на повърхността.

Предположението й беше вярно. Тук наистина имаше друга пещера, по-малка от първата. Избърса водата от лицето си и вдигна глава. От дупките във високия таван се процеждаше светлина. Виктор изскочи на повърхността и двамата излязоха от водата. Тя бавно се огледа. Каменните стени бяха покрити с избелели рисунки. В дъното се виждаха две тъмни дупки. Пещерата беше празна. Нямаше никакви светлини, освен техните. Котън Малоун не беше чак толкова наивен.

— Добре, Малоун — извика тя. — Признавам, че имаш предимство, но нека хвърля едно око. Става ли?

Отвърна й тишина.

— Приемам мълчанието ти за съгласие.

Лъчът на фенерчето й се плъзна по пясъчния под, осеян с петна от мъхове. Мокри следи водеха към прохода вдясно. Зовастина влезе в съседната камера и очите й се спряха върху двата саркофага, покрити с релефни изображения и букви. За съжаление тя не беше запозната със старогръцката азбука. Затова използваше услугите на Или Лунд. Привлечена от един орнамент, Зовастина пристъпи към саркофага и внимателно издуха прахта от него. Пред очите й се появи фигурата на кон с развята грива и вирната опашка. Дължината й не надминаваше пет сантиметра.

— Буцефал! — прошепна тя.

Трябваше да види всичко, затова вдигна глава и подвикна към мрака:

— Малоун! Дойдох без оръжие, защото бях убедена, че то няма да ми потрябва. Както вероятно знаете, Виктор беше моето оръжие. Но аз държа тримата ти приятели. Бях там, когато ти се обади. Те са затворени в къщата и скоро ще бъдат изпепелени от гръцкия огън. Казвам ти го, за да бъдеш наясно.

Ново мълчание.

— Внимавай за изхода! — прошепна на Виктор тя.

Цял живот беше мечтала за този миг. Беше стигнала твърде далеч, за да се откаже сега. Остави фенерчето върху капака на саркофага с коня и силно го натисна. След секунди, изпълнени с върховно напрежение, дебелата плоча леко помръдна. След още малко усилия се разкри тесен отвор.

Зовастина грабна фенерчето, убедена, че разочарованието от Венеция няма да се повтори. В саркофага лежеше мумия. Облечена в злато, със златна маска на главата.

Прииска й се да я докосне, да свали маската. Въздържа се единствено от страх да не повреди останките. В главата й се блъскаха хиляди въпроси. Нима тя бе първата от две хиляди и триста години насам, която вижда с очите си тленните останки на Александър Велики? Нима наистина бе открила гробницата на легендарния завоевател и неговата лечебна отвара? По всичко личеше, че е така. А и знаеше какво точно трябва да направи и с двете. Отварата щеше да бъде използвана за сбъдване на завоевателните й стремежи и както съвсем неотдавна научи, щеше да й донесе и огромни приходи. А мумията, от която не можеше да отдели поглед, щеше да се превърне в символ на всичко, което бе постигнала. Възможностите изглеждаха колкото безкрайни, толкова и примамливи. Но чувството за непосредствена опасност бързо я върна към действителността.

Малоун използваше козовете си изключително внимателно. Тя беше длъжна да направи същото.

Малоун забеляза очакването, изписано върху лицето на Касиопея. Наблюдаваха действията на Зовастина от другата врата — онази, към която не водеха никакви мокри следи. Или, Стефани и Хенрик бяха в опасност.

— Как разбра, че Виктор играе двойна игра? — попита шепнешком Касиопея.

— След дванайсет години работа със случайно вербувани агенти не е особено трудно. Заподозрях го веднага след случилото се с теб в двореца. А и Стефани каза нещо, което ме накара да се усъмня. Виктор ги е насочил към Винченти. Защо? Би имало смисъл само в случай, че играе двойна игра.

— Би трябвало да се досетя.

— Как? Ти не знаеш онова, което Стефани ми каза във Венеция.

Стояха неподвижно, опрели голите си рамене в грубата скала. Бяха свалили дрехите си и ги бяха изстискали, за да не оставят мокри следи. После бяха влезли в двете съседни на гробницата помещения, пълни с ценни антични предмети, и се бяха облекли. Гробницата се състоеше от четири свързани помежду си сравнително малки помещения. Две от тях опираха в езерцето. В момента Зовастина вероятно преживяваше своето чувство на триумф. Но информацията за Стефани, Или и Хенрик промени нещата. Тя ангажира цялото му внимание, независимо дали беше вярна, или не. Което със сигурност беше и целта й.

Малоун хвърли поглед към езерцето. По повърхността му играеха отблясъци светлина, идваща от пещерата. Надяваше се, че гробницата на Александър Велики ще им даде онези няколко секунди, от които се нуждаеха.

— Готова ли си? — попита шепнешком той.

Касиопея кимна.

Той отлепи гръб от стената и тръгна напред.

88

Стефани забеляза, че противната сладникава миризма се чувства и в прохода, но не е толкова силна. Слава богу, че се бяха измъкнали от онзи капан. След няколко завоя пред очите им се появи друга отворена врата.

— Виждал съм как действа тази смес — обади се Торвалдсен. — Пламне ли гръцкият огън, стените бързо ще се превърнат в пепел. Трябва час по-скоро да излезем на открито.

Тя съзнаваше опасността, в която се намираха, но изборът им беше ограничен. Линдзи все още беше уплашен, но Или изглеждаше невероятно спокоен. Поведението му беше по-скоро на опитен агент, отколкото на учен. Тя неволно се възхити на огромното му самообладание, особено при създалите се обстоятелства. Дори мъничко му завидя.

— Какво означава „час по-скоро“? — попита Линдзи, обръщайки се към Торвалдсен. — За колко ще изгори къщата?

— Достатъчно бързо, за да не успеем да се измъкнем.

— Какво чакаме тогава?

— Може би предпочиташ да се върнем в онзи капан? — изгледа го с присвити очи Стефани.

Изскочиха иззад поредния завой. Тъмният проход пред тях й заприлича на коридор на железопътен вагон. В дъното му се виждаше стръмно стълбище, което водеше нагоре. Лишени от избор, тримата поеха по него.

Малоун се стегна.

— Накъде си тръгнал? — попита Виктор.

Касиопея се изправи зад него, а той се запита къде, по дяволите, бе изчезнала Зовастина. Дали танцуващите по водата светлинни отблясъци не бяха някаква хитрост?

— Мисля да си тръгваме — обясни той.

— Не мога да ви пусна.

— Как ще ме спреш? — попита Малоун и светкавично отскочи встрани, избягвайки атаката на другия мъж. В следващия миг ръцете му сграбчиха Виктор в могъща хватка.

Паднаха на земята и се претърколиха няколко пъти. Малоун се озова върху противника си, който правеше отчаяни опити да се освободи. Стисна го за гърлото, коляното му потъна в гърдите му. После стисна главата му с двете си ръце и я блъсна с всички сили в каменния под.

Касиопея се подготви да скочи във водата в мига, в който Малоун се освободи. Видя как тялото на Виктор омеква, но с крайчеца на окото си улови и някакво движение зад вратата, която им беше послужила за укритие.

— Малоун! — предупредително извика тя.

Зовастина се стрелна към нея. Малоун се надигна от Виктор и скочи във водата. Касиопея го последва и заплува с всички сили към отвора на тунела.

Стефани се изкачи първа. Оказа се, че могат да избират посоките. Наляво или надясно? Или пое надясно без никакво колебание.

— Насам — долетя миг по-късно гласът му.

Останалите бързо се подчиниха и скоро пред очите им се разкри отворена врата.

— Внимателно! — предупреди Торвалдсен. — Стойте далеч от роботите и гледайте да не ви напръскат!

Или кимна и се извърна към Линдзи.

— Ние с теб ще отидем да приберем флашпаметта.

— Няма да стане — поклати глава ученият.

— Идеята не е добра — подкрепи го Стефани.

— Защото не си болна.

— Роботите са програмирани да се взривят, а ние не знаем кога ще стане това — обади се Торвалдсен.

— Пет пари не давам! — повиши тон Или. — Този човек може да лекува СПИН! Мъртвият му шеф го е знаел от години, но е оставил милиони да умрат! Зовастина вече притежава лекарството, но аз нямам никакво намерение да го оставя в ръцете й. — Сграбчи ризата на Линдзи и изкрещя: — Отиваме за устройството!

— Ти си луд! — дръпна се ученият. — Изкачи се в пещерата и пий вода от езерцето! Винченти каза, че и това действа. Нямаш нужда от мен!

Торвалдсен внимателно наблюдаваше младия мъж. Вероятно вижда в него собствения си син, помисли си Стефани. Млад, смел, в разцвета на силите си, но лекомислен и глупав. Собственият й син беше същият.

— Ще дойдеш заедно с мен в онази лаборатория — повтори Или.

В този момент й хрумна нещо друго.

— Зовастина отиде след Котън и Касиопея. Нарочно ни остави в тази къща. Нали я чухте да обяснява как на роботите ще им трябва известно време?

— Ние сме застраховката й — каза Торвалдсен.

— По-скоро примамката. Вероятно за Котън и Касиопея. Но всъщност й трябва той. — Тя посочи Линдзи. — Той не дрънка празни приказки. Тя няма време да провери дали лекарството действа, нито пък дали той казва истината. Затова, въпреки че не го признава, тя има нужда от него. Сигурна съм, че ще се върне да го прибере, преди да избухне пожарът.

Зовастина скочи в езерцето. Малоун беше успял да се справи с Виктор, а Касиопея Вит й се изплъзна. Но все още имаше надежда. Ако плуваше бързо, може би щеше да успее да настигне Вит в тунела.

Малоун се вкопчи в каменния ръб и се измъкна навън. Водата зад гърба му се развълнува и главата на Касиопея изскочи на повърхността. Тя се втурна към пистолетите, които лежаха на каменния под. След нея остана мокра следа.

— Да вървим! — прошепна той, вдигайки дрехите и обувките си.

Касиопея заотстъпва заднишком към изхода, насочила пистолета си към езерцето. Във водата се мярна тъмна сянка. Главата на Зовастина се появи на повърхността. Касиопея натисна спусъка.

Изстрелът не уплаши Зовастина, а по-скоро я стресна. Тя избърса водата от лицето си и видя Вит да се прицелва в нея. Екна втори изстрел. Силен и оглушителен. Тя светкавично се гмурна.

Касиопея стреля два пъти в осветеното езерце. Пистолетът засече и тя зареди нов пълнител. После забеляза нещо и се обърна към Малоун.

— По-добре ли се чувстваш? — подхвърли той.

— Халосни ли са? — присви очи тя.

— Естествено. Куршумите са пълни с вата. Целта е да имат достатъчно откат, за да действа затворът, но явно не се получава. Нима си се надявала, че Виктор ще ни даде бойни патрони?

— Изобщо не помислих.

— Това ти е проблемът — не мислиш. А сега може ли да тръгваме?

— Работата с теб е истинско удоволствие! — процеди тя и захвърли пистолета.

Обърнаха се и хукнаха навън.

Виктор разтри тила си и зачака. Трябваха му няколко секунди, преди да се потопи в езерцето. Главата на Зовастина изскочи на повърхността. Дишаше тежко, ръцете й се вкопчиха в каменния ръб.

— Забравих за пистолетите — задъхано съобщи тя. — Хванаха ни в капан. Охраняват единствения изход.

Главата на Виктор болезнено пулсираше.

— Пистолетите са заредени с халосни патрони, госпожо министър — раздразнено каза той. — Лично подмених пълнителите, преди да напуснем двореца. Стори ми се опасно да ги снабдим с бойни.

— Незабелязано?

— Кой ще тръгне да проверява патроните? Те просто приеха, че на хеликоптера има оръжие.

— Добро хрумване, но можеше да ме предупредиш.

— Нямаше време. Нещата се развиха прекалено бързо. За съжаление Малоун здравата ми натърти главата в скалите.

— А пистолетът, който Малоун е взел от двореца? Той със сигурност е бил зареден с бойни патрони! Къде е?

— Остави го в хеликоптера и взе един от другите.

Зовастина напрегнато размишляваше.

— Трябва да изведем Линдзи от къщата! — отсече тя. — В момента това е най-важното!

— А Малоун и Вит?

— Оставила съм хора в засада. Бъди сигурен, че техните оръжия са заредени с бойни патрони!

89

Стефани надникна в една от спалните. Беше празна, обзаведена с елегантни италиански мебели. Коридорът отвъд отворената врата водеше към коридора на втория етаж. Оттам долиташе приглушено бучене. Една от машините за гръцки огън бродеше из коридора, пръскайки с хобота си аерозолни струи. От стаите се разнасяше тежка сладникава миризма — доказателство за посещението на роботите.

— Действат доста бързо — отбеляза Торвалдсен, насочвайки се към вратата.

Стефани понечи да го спре, но датчанинът вече беше навън. Миг по-късно спря и бавно вдигна ръце, подчинявайки се на груб мъжки глас, който изкрещя някаква неразбираема команда.

— Войник от охраната — прошепна в ухото й Или. — Каза на Хенрик да спре и да вдигне ръце.

Торвалдсен гледаше надясно, където вероятно стоеше войникът. Оттам не можеше да види вътрешността на къщата. Дано колегите му са били евакуирани след включването на роботите, помисли си Стефани. Прозвучаха още неразбираеми думи.

— Какво казва? — тихо попита тя.

— Пита го дали е сам.

Малоун и Касиопея бързо се спускаха по пътеката. След тях оставаха мокри следи. Той закопча ризата си в движение.

— Можеше да ме предупредиш за халосните — намръщено го изгледа Касиопея.

— Кога по-точно? — попита той, продължавайки надолу по стръмния склон.

Дишаше учестено. Разбира се, че вече не беше на трийсет, но и на четирийсет и осем все още беше във форма.

— Не исках Виктор да разбере, че подозираме нещо — добави той.

— Ние не искахме това! — натъртено го поправи Касиопея. — Защо заряза пистолета си?

— Трябваше да играя неговата игра.

— Странна птица си — каза тя, докато излизаха на сравнително равна отсечка.

— Ще го приема като комплимент — усмихна се той. — Особено от жена, която съвсем наскоро се разхождаше из Венеция с лък и колчан стрели.

Разстоянието до къщата беше горе-долу колкото футболно игрище. Около нея все още не се забелязваше движение.

— Трябва да проверим нещо. — Той се затича към хеликоптера и изчезна в задната кабина. В металния шкаф бяха подредени четири автомата „Калашников“, а под тях имаше купчина пълнители.

Започна да ги проверява един по един. Всичките се оказаха заредени с халосни патрони.

— Признавам, че мръсникът е действал много акуратно — въздъхна Малоун.

Откри пистолета си там, където го беше захвърлил. В пълнителя бяха останали пет бойни патрона. Касиопея грабна един от автоматите и издърпа затвора.

— Засега ще свърши работа — каза тя. — Никой не знае, че патроните са халосни.

— Права си — съгласи се той и взе още един „Калашников“. — Първото впечатление винаги е най-важното.

Зовастина и Виктор изскочиха на повърхността. От Малоун и Вит нямаше следа. Всички пистолети лежаха на пода.

— Малоун ще ни създаде проблеми — отбеляза тя.

— Не се безпокойте — успокои я Виктор. — Аз съм му длъжник.

Стефани продължаваше да се вслушва в лаещия глас на войника, който бавно се приближаваше. Лицето на Линдзи се сгърчи от паника. Или покри устата му с длан и го помъкна навътре в спалнята. Скриха се зад огромното легло с висок балдахин. Очите на Стефани се спряха на китайската порцеланова статуетка върху близкия шкаф. С изненадващо дори за самата нея самообладание тя я взе и зае позиция зад вратата.

През процепа на пантите видя войника, който се изправи на прага. Изчака го да направи крачка навътре и с всичка сила заби статуетката в тила му. Човекът се олюля. Тя го довърши с втори удар в главата и грабна пушката му. Торвалдсен се появи миг по-късно и издърпа пистолета от кобура му.

— Надявах се, че ще импровизирате — подхвърли той.

— А аз се надявах, че тези мъже отдавна са си тръгнали.

Или измъкна Линдзи иззад леглото.

— Добра работа — похвали го тя.

— Има гръбнак на банан — направи гримаса Или.

Тя насочи вниманието си към автомата, който стискаше в ръце. Беше изучавала устройството на пистолетите, но автоматите бяха друга работа. Никога не беше стреляла с такова оръжие. Забелязал колебанието й, Торвалдсен й подаде пистолета.

— Искаш ли да се разменим?

Тя прие с нескрито облекчение.

— Стрелял ли с някога с такова нещо?

— Имам известен опит — уклончиво отвърна Торвалдсен.

Отбелязвайки си наум да го разпита подробно по-късно, Стефани пристъпи към вратата и предпазливо надникна в коридора. Там нямаше никой. Поведе останалите към фоайето на втория етаж, откъдето започваше широкото стълбище към главния вход. Зад гърба им изскочи робот, който пръскаше стая след стая. Внезапната му поява за миг я отклони от това, което предстоеше.

Стената вляво от нея свърши, отстъпвайки място на дебела каменна балюстрада. Долу помръдна нещо. Двама униформени. Които реагираха светкавично. Вдигнаха автоматите и ги засипаха с куршуми.

Касиопея чу автоматичните откоси, идващи от вътрешността на къщата. Първата й мисъл беше за Или.

— Не забравяй, че разполагаме само с пет истински патрона — обади се Малоун.

Двамата едновременно скочиха от хеликоптера.

Зовастина и Виктор излязоха от цепнатината в скалата и насочиха погледи към сцената на стотина метра под краката им. Малоун и Вит скочиха от хеликоптера с автомати в ръце.

— Заредени ли са? — попита тя.

— Само с халосни, госпожо министър.

— Това едва ли е убягнало от вниманието на Малоун. Което означава, че са ги взели с демонстративна цел.

Вниманието й беше привлечено от стрелбата, долетяла от къщата.

— Ако бъдат улучени, онези костенурки ще се взривят — обади се Виктор.

Тя трябваше да прибере Линдзи, преди да се случи това.

— На борда съм скрил пълнители за пистолетите и автоматите с бойни патрони — обясни Виктор. — Просто за всеки случай.

— Браво — искрено се възхити на предвидливостта му Зовастина. — Заслужаваш награда!

— Нека първо свършим тук, пък после ще говорим за награди.

— Точно това ще направим — шляпна го по рамото тя.

90

Куршумите рикошираха в парапета от солиден мрамор. Един от тях улучи стенното огледало, което с трясък се разби на пода. Стефани потърси прикритие в основата на балюстрадата, останалите се скупчиха зад нея. Нов автоматичен откос свали мазилката на стената вдясно. За късмет балюстрадата им даваше сравнително добро прикритие. За да ги вземат на мушка, войниците трябваше да се изкачат по стълбището, което щеше да им даде шанс за успешен отпор.

— Отмести се — побутна я Торвалдсен.

Тя се подчини и датчанинът пусна дълъг откос с автомата. Стрелбата отдолу моментално се прекрати. От спалнята зад тях се появи още един робот. Отначало Стефани не му обърна внимание, но воят на електромотора му рязко се увеличи и това я накара да се обърне. Машината се беше насочила право към мястото, където бяха застанали Или и Линдзи.

— Спрете го! — заповяда само с устни тя.

Или протегна крак и спря робота. Регистрирал, че пред него има препятствие, той сякаш се поколеба, а после напръска панталоните му с противната мъгла. Тя го видя как се мръщи на миризмата, която дори тук беше ужасно натрапчива. Роботът се завъртя и потегли в обратна посока.

Отдолу екнаха нови автоматични откоси. Вторият етаж беше засипан с дъжд от куршуми. Стефани отвори уста да издаде заповед за изтегляне към скритите проходи, но в същия момент в подножието на стълбището се появи фигурата на единия от войниците. Още преди да посегне към пистолета си, Торвалдсен пусна къс откос в гърдите му.

Малоун внимателно се приближаваше към къщата. В ръката си стискаше пистолета, а автоматът висеше на рамото му. Прекосиха задната тераса и се озоваха в луксозно обзаведен салон. Посрещна го познатата миризма на гръцки огън. Касиопея също я усети. Стрелбата се поднови. Някъде на приземния етаж. Той предпазливо тръгна натам.

Виктор последва Зовастина към къщата. Намерили добро прикритие, те видяха Малоун и Вит да влизат. Стрелбата вътре ставаше все по-ожесточена.

— Оставила съм на пост девет милиционери с изричната заповед да не използват оръжие — обади се Зовастина. — Роботите са шест, готови да се взривят, когато натисна това копче.

В ръката й се появи познатото на Виктор дистанционно управление за детониране на костенурките.

— Ако в някоя от тях попадне куршум, тя ще се взриви и без устройството — предупреди той.

Видя, че не беше нужно да й напомня, но и тя не реагира с обичайната си арогантност.

— В такъв случай трябва да внимаваме.

— Не за нас се безпокоя.

Касиопея беше неспокойна. Или беше затворен някъде в къщата, която всеки момент щеше да бъде обхваната от гръцкия огън. А тя добре познаваше разрушителната му сила.

Вътрешната архитектура се оказа проблем. Приземният етаж беше истински лабиринт. До слуха й достигнаха гласове. Идваха от поредния салон с картини в позлатени рамки. Малоун се насочи натам, а тя се възхити на куража му. Беше дяволски добър за човек, който през цялото време се оплакваше, че тази игра не му е по вкуса.

Озоваха се в друго помещение, излъчващо бароков чар. Малоун приклекна зад един стол с висока облегалка и й махна с глава наляво. Под високата арка на десетина метра от тях играеха сенки. Тя отново чу гласовете, говорещи на непознат език.

— Трябва да им отвлечеш вниманието — прошепна той.

Правилно. Той имаше патрони, а тя не.

— Само гледай да не ме гръмнеш — отвърна само с устни тя и зае позиция до вратата.

Малоун се премести зад друг стол, откъдето имаше по-добра видимост. Тя пое въздух, преброи до три и заповяда на сърцето си да бие спокойно. Това беше пълна глупост, но се надяваше, че за секунда-две изненадата ще бъде на нейна страна. Вдигна автомата, завъртя се и застана с разкрачени крака под свода. Пръстът й натисна спусъка. Екна дълъг откос с халосни патрони. В подножието на стълбището стояха двама войници с автомати, насочени нагоре. Изстрелите й произведоха очаквания ефект. Мъжете стреснато се обърнаха с лице към нея. Тя спря да стреля и се просна на земята. Екнаха нови два изстрела и войниците паднаха. Малоун се беше прицелил добре.

Стефани чу пистолетните изстрели и вдигна глава. Това беше нещо ново. До нея беше приклекнал Хенрик с готов автомат в ръце.

На втория етаж изскочиха още двама войници, оттатък мястото, на което лежеше мъртвият им другар.

Торвалдсен мигновено ги застреля. Тя започваше да променя мнението си за датчанина. Познаваше го като мълчаливец с изчезващи остатъци от съвест, но сега демонстрираше хладнокръвие и желание да свърши онова, което трябва.

Тя видя робота и долови металическото изщракване. Машината изскочи иззад ъгъла, точно зад двамата смъртно ранени войници. Куршумите бяха пробили кутията му. Моторът започна да трака и да вие като ранено животно. Хоботът му се прибра. После проклетата играчка избухна в пламъци.

91

Малоун чу изстрелите горе, последвани от някакво пропукване. Неестествено горещ въздух го лъхна в лицето. Разбра какво се е случило и напусна прикритието. Хукна към сводестата врата, следван от Касиопея. От горния етаж настъпваше стена от оранжеви пламъци, която погълна мраморния парапет и околните стени. Стъклата на високите прозорци се пръснаха от високата температура. Пламна и подът.

Стефани вдигна ръка да се предпази от горещата вълна. Роботът не експлодира, а по-скоро се изпари в нещо като миниатюрна атомна гъба. Тя отмести длан от очите си и видя как пламъците се разпростират във всички посоки, обхващайки като цунами стените, тавана, а дори и каменния под. Бяха само на петнайсет метра и бързо се приближаваха.

— Да бягаме! — извика тя.

Хукнаха колкото ги държат краката, но пламъците бързо ги настигаха. Изведнъж тя осъзна опасността. Или беше напръскан със запалителната смес. Извърна глава. Пламъците бяха на три метра зад тях и разстоянието се скъсяваше. Вратата на спалнята, в която се бяха озовали след излизането от тайния проход, зееше отворена на няколко крачки пред тях. Линдзи влетя през нея пръв, следван от Или. Тя и Торвалдсен се добраха до нея миг преди огнената вълна да ги връхлети.

— Той е горе! — прошепна Касиопея, насочила поглед към горящия етаж. — Или!

Малоун я стисна за врата и запуши устата й с длан.

— Не сме сами — прошепна в ухото й той. — Опитай се да мислиш! Тук има още войници, а можеш да бъдеш сигурна, че Зовастина и Виктор също са наблизо.

— Отивам да го намеря! — напрегнато каза тя. — Онези войници стреляха по тях! Няма по кого другиго.

— Не можем да бъдем сигурни.

— Тогава къде са? — попита Касиопея, насочила очи към огъня.

Той й направи знак да се оттеглят. Отгоре долетя звън на счупени стъкла и грохот на падащи мебели. За щастие пламъците не поеха надолу по стълбището, както беше станало в онзи музей. Но в далечния край на фоайето, сякаш усетил топлината, се появи още един робот. Един вече беше експлодирал, можеха да го последват и останалите.

Зовастина чу как някой вика Или по име, но в същото време я лъхна горещата вълна на взривения механизъм, а в ноздрите я удари характерната миризма на гръцкия огън.

— Глупаци! — просъска тя. Гневът й беше насочен към войниците, които се намираха някъде в къщата.

— Това беше гласът на Вит — обади се Виктор.

— Иди да потърсиш нашите хора! — заповяда му тя. — А аз ще се заема с нея и с Малоун.

Стефани зърна тайната врата към прохода, която все още беше отворена. Махна натам, пропусна партньорите си и побърза да я затръшне.

— Слава богу! — с облекчение въздъхна Линдзи.

Димът все още не беше достигнал до тайния проход, но огънят бушуваше току до стената, търсейки път към него. Оттеглиха се към стълбището и бързо се спуснаха на приземния етаж. Очите й опипваха стените, търсейки изход. Точно пред тях зееше отворена врата. Торвалдсен бързо тръгна към нея. Миг по-късно се озоваха в просторна трапезария.

Малоун не можеше да отговори на въпроса къде се намират Стефани, Хенрик и Или. В душата му се промъкна тревога.

— Май трябва да се оттеглиш — каза Касиопея.

Той отново долови сърдития тон, който вече познаваше от Копенхаген. Беше време отново да се върне към реалността.

— Имаме само три патрона.

— Нищо подобно — отвърна тя, вдигна автоматите на убитите войници и провери пълнителите. — Патрони колкото щеш. — Подаде му единия и добави: — Благодаря, че ме доведе дотук, Котън. Но това ще го свърша сама!

Той разбра, че няма смисъл да спори.

— Догоре със сигурност се стига и по друг начин — каза след кратка пауза тя. — Ще го открия.

Малоун се предаде и се приготви да я последва, но в същия миг усети някакво движение и рязко се обърна. На вратата се появи Виктор. Малоун пусна един откос и светкавично потърси прикритие във фоайето. Не успя да види дали е улучил, но един поглед наоколо го увери в нещо друго: Касиопея беше изчезнала.

Стефани чу изстрелите, които се разнесоха някъде долу. Пред нея се простираше огромният правоъгълник на трапезарията с високи стени и куполообразен таван. Стъклата на прозорците бяха матирани, а в средата имаше голяма маса за хранене с по дванайсет стола от всяка страна.

— Трябва да се махаме оттук — обади се Торвалдсен.

Линдзи се обърна и хукна към вратата, но Или го пресрещна и го тръшна върху широкия плот на масата, събаряйки няколко стола.

— Казах, че ние с теб отиваме в лабораторията! — изкрещя той.

— Върви по дяволите! — извика Линдзи.

Касиопея се появи в рамката на вратата, на петнайсетина метра от тях. Беше мокра и изморена, в ръката си държеше автомат. Очите й бяха насочени към Или. Най-после бе получила възмездие за риска да пътува от Венеция дотук в компанията на Зовастина.

Или също я видя и пусна ризата на Линдзи. Миг по-късно зад нея се появи Ирина Зовастина и опря дулото на автомата си в гърба й. Или застина. Дрехите и косата на върховния министър също бяха мокри. Стефани се запита дали да я предизвика, но в следващия миг въпросът се изпари от съзнанието й. Виктор и трима униформени се появиха в рамката на вратата с готови за стрелба автомати.

— Свалете оръжията! — заповяда Зовастина. — Бавно!

Стефани срещна погледа на Касиопея и леко поклати глава. Сигнал, че тази битка не можеше да бъде спечелена. Торвалдсен пръв остави автомата си на масата. Тя го последва.

— Време е да дойдеш с мен, Линдзи — каза Зовастина.

— Не искам! — уплашено извика ученият и започна да отстъпва по посока на Стефани. — Никъде няма да ходя с теб!

— Нямаме време за глупости! — изръмжа Зовастина и направи знак на един от войниците.

Той се втурна към Линдзи, който бавно отстъпваше към отворената врата на тайния тунел. Или направи движение към учения, сякаш искаше да го сграбчи. Но когато войникът се приближи на крачка-две, той рязко блъсна Линдзи в него, след което хлътна в тунела и затръшна вратата след себе си. Изщракаха затвори.

— Не! — извика Зовастина. — Оставете го! Нямам нужда от него, а това място ще изгори до основи!

Малоун се промъкваше през лабиринта от стаи и коридори. Не срещна никого, но усещаше, че пожарът на горните етажи продължава да бушува. Основната част от дима най-вероятно пълнеше третия етаж, но скоро щеше да отрови и въздуха тук.

Трябваше да открие Касиопея. Къде изчезна тази жена? Мина покрай вратата на помещение, което приличаше на склад. Надникна вътре и погледът му улови нещо необичайно: част от недовършената ламперия на стената зееше, разкривайки полуосветен преход. От вътрешността му долетя шум на приближаващи се стъпки. Чуваха се все по-ясно. Миг по-късно от вратата излезе човек.

Малоун скочи напред, блъсна го в стената и опря дулото на автомата в брадичката му. Лицето на мъжа беше младо и красиво, а сините му очи гледаха без страх.

— Кой си ти? — попита Малоун.

— Казвам се Или Лунд.

92

Зовастина беше доволна. Успя да залови Линдзи, сдоби се с цялата научна документация на Винченти, откри гробницата на Александър и лечебната отвара, а накрая залови Торвалдсен, Касиопея Вит и Стефани Нел. Липсваха само Малоун и Или Лунд, но тяхната роля в плановете й беше второстепенна.

Излязоха навън и се насочиха към хеликоптера. Двама от оцелелите войници държаха пленниците на прицел. Виктор взе другите двама, които му помогнаха за компютрите на Винченти и два от роботите, които не бяха използвани в къщата.

Тя бързаше да се прибере в Самарканд, за да поеме контрола върху последните приготовления за военната офанзива. Всички задачи тук бяха изпълнени успешно. От години мечтаеше тайната гробница на Александър да се окаже на нейна територия, което благодарение на боговете бе станало факт.

Виктор се приближи с компютрите в ръце.

— Натовари ги в хеликоптера.

Тя проследи с поглед обемистите кутии, които изчезнаха в задната кабина заедно с роботите — едно истинско чудо на азиатската инженерна мисъл, създадено от нейните учени. Предварително програмираните бомби действаха почти безпогрешно, разпространяваха гръцкия огън с изключителна прецизност и при команда се самовзривяваха. Бяха много скъпи и тя ги използваше пестеливо. Беше доволна, че тези двата можеха да бъдат използвани при друга мисия. Подаде на Виктор дистанционното за роботите, които все още се суетяха из къщата.

— Погрижи се за къщата веднага след като излетя — заповяда му тя.

Горните етажи вече бяха обхванати от буйни пламъци. След няколко минути цялата къща щеше да се превърне в огнен ад. Впечатлена от гледката, Зовастина замълча и после тихо добави:

— Избий ги всичките!

Виктор мълчаливо кимна.

— О, щях да забравя, че преди да си тръгна, трябва да върна един дълг — престорено се сепна тя, подаде му оръжието си и пристъпи към Касиопея.

— Горе при езерцата ми предложи реванш! — изсъска й тя.

— С удоволствие съм на твое разположение.

— И аз така си помислих — усмихна се Зовастина.

— Къде се останалите? — свали автомата Малоун.

— Зовастина ги хвана — отвърна Или.

— А ти?

— Аз успях да се измъкна. — Поколеба се за миг и добави: — Трябва да свърша нещо.

Малоун очаквателно го погледна. От изражението му личеше, че обяснението трябва да бъде много убедително.

— Лекарството за СПИН е някъде в тази къща. Трябва да го намеря.

Да, това беше нещо основателно. И напълно обясняваше бързането. Най-вече за Или и Касиопея.

Вляво от него се появи един от плюещите роботи, който пресече коридора и изчезна. Оставането му тук наистина означаваше да дърпа дявола за опашката. Но в главата му се въртяха куп важни въпроси.

— Къде отведоха другите?

— Не знам. Бяха в трапезарията. Там ги хвана Зовастина. Аз успях да се шмугна в тайния проход и да затворя след себе си.

— Къде е лекарството?

— В подземната лаборатория. До нея се стига по друг проход — от библиотеката, в която първоначално ни затвориха.

Вълнението му беше видимо. Проява на глупост, разбира се. Но какво толкова, по дяволите? Явно това беше голямото приключение в живота му.

— Хайде, върви.

Касиопея направи бавен кръг около Зовастина. Насочили автоматите си към Стефани, Хенрик и Линдзи, войниците ги изтласкаха в ъгъла. По всичко личеше, че Зовастина е решила да демонстрира уменията си пред своите хора. Е, добре, щеше да си го получи.

Зовастина нападна първа. Ръцете й стиснаха Касиопея за врата и рязко извиха гърба й. Беше силна, много по-силна от очакваното. После рязко се наведе и хвърли Касиопея във въздуха. Падането беше тежко. Замаяна от болка, младата жена скочи и нанесе силен удар с крак в гърдите на Зовастина. Тя политна назад. Спечелените две-три секунди бяха напълно достатъчни. Преодоляла болката, Касиопея се стрелна напред. Рамото й потъна в твърдо като камък бедро. Двете жени паднаха и се претърколиха.

Малоун влезе в библиотеката. По пътя дотук не бяха срещнали войници. Приземният етаж се изпълваше с дим и непоносима жега. Или се стрелна към проснатия на пода труп.

— Това е човек на Винченти, Зовастина го застреля — подхвърли той, откри дистанционното и го вдигна: — С него се отваря тайната врата.

Един китайски шкаф бавно се завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Мястото прилича на увеселителен парк — промърмори Малоун и последва Или в тъмния проход.

Зовастина кипеше от гняв. Беше свикнала да побеждава. На бузкаши, в политиката, в живота. Предизвика Вит с единственото желание да покаже, че е по-добра. И да демонстрира на хората си, че техният лидер не се страхува от нищо. Вярно, че зрителите бяха малко, но именно от техния разказ щеше да се роди легендата. В момента владееше положението изцяло. Къщата на Винченти щеше да бъде изтрита от лицето на земята, а на нейно място щеше да се издигне величествен паметник на завоевателя, избрал това място за вечен покой. Макар и грък по рождение, този човек бе притежавал сърце на азиатец. Това беше важното.

Направи въртеливо движение с крака, отхвърли от себе си тялото на Вит, рязко изви ръката й и я принуди да се изправи. Коляното й потъна в брадичката на Касиопея. Знаеше, че това е удар, който щеше да разтърси мозъка й. Лично го беше изпитвала. Юмрукът й потъна в лицето на Вит. Колко пъти беше атакува по този начин на игрището? Колко пъти беше вдигала над главата си тежкия боз? Силните й крайници отдавна бяха свикнали с болката. Вит падна на колене и се олюля.

Нима това нищожество си въобразяваше, че може да се сравнява с нея? Край, с нея беше свършено. По всичко личеше, че няма сили да продължи борбата. Зовастина бавно насочи токчето си в челото на Вит и рязко натисна. Противничката й рухна на пода. И остана там. Неподвижна. Задъхана по-скоро от гняв, колкото от физически усилия, Зовастина бавно избърса мръсотията от лицето си. Доволна от битката, тя спокойно се обърна. Очите й гледаха безстрастно, без следа от тържество, насмешка или симпатия.

Виктор одобрително кимна. По лицата на войниците се беше изписал възторг.

Хубаво е да си боец.

Малоун влезе в подземната лаборатория. Намираха се на най-малко десет метра под земята, в помещение, изсечено директно в скалата. И с горяща къща над главите си. Въздухът тежеше от вонята на гръцкия огън, каменните стъпала бяха познато лепкави.

Няколкото контейнери за стерилни ръкавици и хладилната камера с ярка лепенка за биологическа опасност ясно показваха, че тук са се провеждали биологически експерименти. Двамата с Или спряха на прага, обзети от нерешителност. Неговата се дължеше на вакуумираните пакети с безцветна течност, пръснати по лабораторните маси. Вече ги беше виждал в онзи музей за гръко-римско изкуство.

На пода лежаха две тела. Едното принадлежеше на измършавяла жена, облечена в хавлия, а другото — на огромен мъж в тъмни дрехи. И двамата бяха простреляни.

— Линдзи твърди, че в момента, в който го е застреляла Зовастина, Винченти е стискал в ръката си флашпамет — обади се Или.

Трябваше да приключат бързо. Малоун внимателно заобиколи масите и се изправи над мъртвия мъж. Беше наистина едър, най-малко сто и двайсет килограма. Лежеше на една страна с протегната ръка, сякаш е искал да се изправи. В гърдите му зееха четири дупки от куршуми. Другата му ръка беше стисната в юмрук. Наложи се да разтвори пръстите му с дулото на автомата.

— Ето го! — нетърпеливо възкликна Или и се наведе да вдигне миниатюрното устройство.

Този младеж прилича на Кай Торвалдсен, помисли си Малоун. Беше го виждал само веднъж, в Мексико Сити, когато съдбата за пръв път го събра с Хенрик Торвалдсен. Нищо чудно, че Хенрик харесва Или, той беше на възрастта на сина му.

— Това място скоро ще пламне — предупредително се обади той.

— Допуснах голяма грешка, като се доверих на Зовастина — изправи се с въздишка Или. — Но тя демонстрира огромен ентусиазъм и прояви истински интерес към древната история.

— Разбира се — кимна Малоун. — За да я използва за целите си.

— Целият съм пропит от тази гадост. — Или машинално опипа дрехите си.

— Знам какво е, преживял съм го.

— Зовастина е опасно луда. Коравосърдечен убиец.

— Знам — кимна Малоун. — Но какво ще кажеш, ако двамата с теб направим опит да излезем от списъка на жертвите й? — Замълча за миг и поклати глава. — Освен това Касиопея ще ме побърка, ако с теб се случи нещо…

93

Зовастина се качи в хеликоптера. Линдзи вече беше вътре, окован с белезници към страничната стена.

— Кълна се, че няма да ви създавам проблеми, госпожо министър! — изскимтя той. — Ще изпълня всичко, което ми наредите. Тези белезници са излишни. Моля ви, аз…

— Ако не млъкнеш, ще наредя да те застрелят! — хладно го изгледа тя.

Ученият моментално утихна, разбрал, че наистина е по-добре да си държи езика зад зъбите.

— Да не съм ти чула гласа! — добави тя и огледа кабината, която побираше дванайсет въоръжени мъже. Компютрите на Винченти и двата робота бяха прикрепени здраво. Касиопея Вит продължаваше да лежи на земята, а останалите пленници бяха държани на мушка от четиримата войници. Виктор стоеше на крачка от машината.

— Справи се отлично — похвали го тя. — Веднага след като излетя, ще взривиш къщата и ще избиеш тези хора. Разчитам на теб за сигурността на целия район. Като се прибера в Самарканд, ще ти изпратя подкрепление. От днес нататък това място е под контрола на Федерацията.

Обърна се към резиденцията. Последните й етажи бяха обхванати от пламъци. Скоро тук щеше да има само обгорени останки. Вече си представяше азиатския дворец, който ще бъде издигнат на това място. Все още не беше решила дали ще обяви пред света, че е открила истинската гробница на Александър. Всичко трябваше да бъде внимателно обмислено. Мястото беше под личния й контрол, което означаваше, че решението щеше да вземе сама.

Тя погледна Виктор в очите и тихо каза:

— Благодаря ти, приятелю. — Моментално улови смаяните искрици в погледа му и побърза да добави: — Не съм ти го казвала досега, защото винаги съм очаквала да си свършиш работата. Но тук се справи по един наистина изключителен начин.

Хвърли последен поглед към Касиопея Вит, Стефани Нел и Хенрик Торвалдсен. Скоро те нямаше да са проблем — също като Котън Малоун и Или Лунд, които все още бяха в горящата къща. Дори да са живи, след няколко минути и те щяха да преминат в отвъдното.

— Ще се видим в двореца — каза тя на Виктор и затръшна вратичката на кабината.

Двигателите изсвистяха, витлата бавно се завъртяха. Хеликоптерът се разклати и се отдели от площадката. Облаци прах се вдигнаха към синьото небе. Виктор се насочи към войниците. Изпрати двама от тях да охраняват входа на имението, а на другите заповяда да не изпускат от очи Нел и Торвалдсен. После пристъпи към Касиопея. Лицето й беше подуто, от носа й течеше кръв. По скулите й се стичаха вадички пот. Очите й се отвориха, пръстите й се впиха в лакътя му.

— Дойде да ме довършиш, нали?

В лявата му ръка проблясваше пистолет, а дясната стискаше дистанционното на костенурките. Той се наведе и внимателно го постави на земята до нея.

— Ето за това дойдох.

Хеликоптерът със Зовастина набра височина и започна да се отдалечава на изток, към планинските върхове отвъд долината и имението.

— Докато ти се биеше с нея, аз активирах костенурките, които качихме в кабината — поясни той. — Ще се взривят едновременно с онези, които са в къщата. — Пръстът му се насочи надолу. — С това нещо до теб.

Тя протегна ръка и го сграбчи, но той светкавично опря пистолета в главата й.

— Внимавай!

Касиопея се втренчи във Виктор, допряла показалец в бутона. Дали щеше да успее да го натисне, преди той да я застреля? Вероятно и той си задаваше същия въпрос.

— Трябва да избираш — подхвърли Виктор. — Твоят Или и Малоун все още са в къщата. Ако убиеш Зовастина, вероятно ще убиеш и тях.

Тя искаше да вярва, че Малоун контролира положението. Но си даваше сметка и за нещо друго.

— Кога да ти вярвам? — промълви тя. — Ти непрекъснато сменяш отбора!

— Задачата ми беше да сложа край на всичко това. Нашата задача.

— Убийството на Зовастина може би не е най-добрият отговор.

— Но единственият. Няма друг начин да бъде спряна.

Тя се замисли. Човекът срещу нея беше прав.

— Мислех сам да свърша тази работа — добави той. — Но после реших, че ще приемеш тази чест.

— Пистолетът в главата ми е само шоу? — учудено попита тя.

— Войниците не виждат ръката ти.

— А откъде да знам дали няма да ме застреляш в мига, в който натисна бутона?

— Няма как да го знаеш — честно отвърна той.

Хеликоптерът подмина къщата и полетя над тучните поляни.

— Ако изчакаш още малко, сигналът няма да стигне дотам.

— Всъщност никога не съм се надявала да доживея до дълбока старост — сви рамене тя и натисна копчето.

Изправена десетина метра по-нататък, Стефани гледаше как Виктор оставя нещо на земята до Касиопея и насочва пистолет в главата й. Младата жена беше обърната на другата страна и лицето й не се виждаше.

Хеликоптерът се превърна в огнено кълбо. Никаква експлозия. Само ослепителна светлина, изригваща във всички посоки като супернова. Над долината отекна гръмотевичен тътен. Разлетяха се пламтящи отломки. В същия момент стъклата на приземния етаж се пръснаха, от прозорците изригнаха оранжеви пламъци.

Касиопея бавно се изправи, подкрепяна от Виктор.

— Изглежда, той отново е на наша страна — отбеляза Торвалдсен.

Виктор изкрещя на двамата войници заповед на език, който приличаше на руски. Войниците бързо се отдалечиха. Касиопея се втурна към къщата. Останалите я последваха.

Малоун се изкачи по стълбите и влезе в библиотеката след Или. От вътрешността на къщата се разнесе глух трясък и температурата бързо нарасна.

— Активираха онези неща!

Огънят започна да бушува зад вратата на библиотеката, екнаха нови трясъци. Горещината бързо нарастваше. Той изскочи в коридора и погледна в двете посоки. Огънят пълзеше по пода и бързо се приближаваше. В главата му изплуваха думите на Или: Целият съм подгизнал от тая гадост. Обърна се и огледа високите прозорци. Приблизително три на два метра. Отвъд тях се разкриваше панорама към долината. В далечината нещо гореше. След няколко секунди огънят щеше да бъде тук.

— Ела да ми помогнеш!

Видя как Или прибра флашпаметта в джоба си и хвана единия край на малко канапе. Малоун сграбчи другия. С общи усилия го изхвърлиха през прозореца. Стъклото се пръсна, след канапето остана голяма дупка. Но тя едва ли щеше да им свърши работа, тъй като от рамката стърчаха множество остри парчета.

— Столовете! — изрева Малоун.

Огънят се промъкна през вратата и плъзна по стените на библиотеката. Книгите върху полиците бързо пламнаха. Малоун грабна един стол и го запрати в прозореца. Или използва друг, за да свали назъбените отломки. Подът пламна. Двамата излетяха през прозореца.

Касиопея чу трошенето на стъкла и вдигна глава. Едно канапе излетя от близкия прозорец и се разби на земята. Беше рискувала да убие Зовастина, докато Малоун и Или все още бяха в къщата, но — както би казал Малоун — понякога трябва да се направи нещо, дори да е глупаво!

От прозореца излетя стол, а след него скочиха Или и Малоун, следвани от яркооранжева огнена вълна.

Този път Малоун не напусна горящата сграда с елегантността, с която го направи в Копенхаген. Дясното му рамо се заби в тревата, тялото му се претърколи. Или също падна тежко и започна да се търкаля, прикрил главата си с ръце. Касиопея хукна към тях, забравила за останалите си спътници. Виктор, Торвалдсен и Стефани бяха на няколко крачки от нея. Или бавно вдигна глава.

— Забавляваш ли се? — попита с усмивка тя.

— Също като теб — отвърна той. — Какво е станало с лицето ти?

— Изядох хубав бой, но все пак се смях последна.

Касиопея му помогна да стане и го прегърна.

— Вониш — отбеляза тя.

— Гръцки огън — ухили се той. — Последен вик на модата.

— Мен няма кой да ме погледне, така ли? — извика Малоун, надигнал се с болезнена гримаса от подстриганата трева. — Няма „здрасти“, няма „как си“, няма радост, че не съм се опекъл жив!

Тя поклати глава и пристъпи да го прегърне.

— В колко автобуса си се блъснала? — попита той, оглеждайки подутото й лице.

— Само в един.

— Ама вие познавате ли се? — изненадано попита Или.

— Срещали сме се.

Малоун забеляза Виктор и лицето му потъмня.

— Този какво търси тук?

— Може и да не повярваш, но той пак е на наша страна.

— Зовастина е мъртва — съобщи Стефани и посочи пожара, бушуващ на планинския склон.

— Ужасна трагедия — добави Виктор. — Хеликоптерът катастрофира пред очите на четирима от нейните милиционери. Вероятно ще й организират грандиозно погребение.

— А Даниълс ще трябва доста да се постарае новият върховен министър на Централноазиатската федерация да бъде по-приятелски настроен към Съединените щати — обади се Стефани.

Касиопея забеляза черни точици в небето, които бързо се приближаваха.

— Имаме си компания.

— Наши са — рече Малоун, напрегнал взор към небето. — Един „Апачи“ АН-64 и един „Блекхоук“.

Американските бойни хеликоптери направиха широк кръг над тях. Вратата на единия от тях се плъзна встрани и в отвора се появи познато лице. Едуин Дейвис.

— Превозват бойци от контингента в Афганистан — поясни Виктор. — Дейвис ме предупреди, че ще наблюдават ситуацията отблизо и ще бъдат готови да се намесят.

— Убийството на Зовастина по този начин май не беше добра идея — обади се Стефани.

Доловила мрачния тон на приятелката си, Касиопея рязко се обърна.

— Какво има?

— На борда на онзи хеликоптер бяха Линдзи и компютрите на Винченти — поясни Торвалдсен и направи крачка напред. — Ти още не знаеш, че Винченти е открил лекарство срещу СПИН. Разработил го е заедно с Линдзи, а резултатите са били вкарани в компютрите. Всички данни са били прехвърлени на външна памет, която е била у Винченти в момента на смъртта му. За съжаление устройството е останало там… — Датчанинът погледна към горящата сграда.

Касиопея забеляза лукавото изражение върху мръсното лице на Малоун и усмивката на Или. И двамата изглеждаха зле, но от тях се излъчваше чувство на триумф. Или пъхна ръка в джоба си, после я извади и разтвори пръсти. Върху дланта му лежеше миниатюрна флашпамет.

— Какво е това? — попита с надежда тя.

— Живот — отвърна Малоун.

94

Малоун оглеждаше с възхищение гробницата на Александър Велики. Малко след появата на Дейвис имението беше окупирано от отряд на специалните части, който обезоръжи без съпротива последните четирима войници на Зовастина. Лично президентът Даниълс бе одобрил операцията, която по думите на Дейвис едва ли щеше да срещне съпротива от страна на Федерацията. Зовастина беше мъртва. Предстояха промени.

На свечеряване, веднага след като бе осигурена надеждна защита на имението, всички те се изкачиха до езерцата и се гмурнаха в кафявото око. Включително Торвалдсен, който изгаряше от желание да види гробницата. Малоун предложи да го преведе през подводния тунел, но датчанинът се оказа изненадващо добър плувец, въпреки болестта и напредналата си възраст.

Донесоха допълнителни осветителни тела, свалени от хеликоптерите, и в момента гробницата беше ярко осветена. Малоун любопитно оглеждаше стената от гледжосани тухли, които въпреки хилядолетията бяха запазили ярката си окраска в синьо, жълто, оранжево и черно.

Или изследваше трите лъва, майсторски вградени в мозайката от разноцветни плочки.

— Приличат на мотивите, вградени в главната алея на древния Вавилон — прошепна той. — Но онези са само фрагменти, докато тези са напълно запазени.

Едуин Дейвис също беше тук, изразил желание да види с очите си голямата мечта на Зовастина. Малоун изпитваше облекчение от факта, че от другата страна на езерцето стояха на пост трима войници от американската армия начело със сержанта, който ръководеше операцията. Всички бяха въоръжени с автоматични карабини М-4. Двамата със Стефани вече бяха докладвали на Дейвис за развоя на събитията, а той започна да изпитва по-топли чувства към заместник-съветника по националната сигурност, който беше предвидил, че може да имат нужда от подкрепление.

Или стоеше пред двата саркофага. От едната страна на единия беше изписана една-единствена дума ΑΛΕΞΑΝΔΡΟΣ, а другата беше изпълнена с повече думи.

— Това е саркофагът на Александър — промълви той. — По-дългият надпис е от „Илиада“: Винаги храбър да бъдеш и другите да превъзхождаш. Героическият идеал на Омир, според който е живял Александър Велики. Зовастина обичаше този цитат и често го използваше. Хората, погребали великия пълководец, бяха избрали много сполучлива епитафия.

Посочи другия саркофаг, надписът върху който беше по-лаконичен.

— „Хефестион, приятел на Александър“. Определението „любовник“ не би било справедливо за отношенията им. Древните гърци са наричали „приятели“ само най-близките си хора.

Малоун забеляза почистения релеф на кон върху капака на саркофага.

— Зовастина го направи — поясни Виктор. — Беше буквално омагьосана от него.

— По всяка вероятност е Буцефал, конят на Александър — добави Или. — Той го обожавал. Конят бил убит по време на азиатската кампания и погребан някъде в околните планини.

— Конят на Зовастина носи същото име — добави Виктор.

Малоун огледа гробницата. Или им посочи ритуалните съдове, сребърно шишенце от парфюм, рог за вино с форма на глава на елен, позлатена броня за прасците.

— Фантастично! — прошепна Стефани.

Той беше напълно съгласен с нея. Касиопея стоеше до саркофага с отместения капак.

— Зовастина го направи, за да надникне вътре — обади се Виктор.

Пристъпиха натам и насочиха фенерчетата си към вътрешността на саркофага. Там лежеше мумия.

— Странно, че не е увита със специално обработено платно — промълви Или. — Вероятно не са знаели как се прави или просто времето им е било малко.

Тялото беше покрито с позлатен саван от шията до краката, направен от отделни листове с размерите на машинописна хартия. Няколко от тях бяха пръснати по дъното на саркофага. Дясната ръка на мумията беше прегъната в лакътя и лежеше върху корема. Лявата беше изпъната край тялото. Почти цялото тяло беше плътно увито с бинтове, а върху частично оголения гръден кош лежаха три златни диска.

— Ето я Македонската звезда — поясни Или. — Гербът на Александър. Чудесни образци.

— Как са вкарали всичко това в пещерата? — попита Стефани. — Саркофазите са огромни!

— Преди две хиляди и триста години топографията тук със сигурност е била различна — каза Или и обхвана с широк жест пещерата. — Готов съм да се обзаложа, че е имало и друг начин за проникване. Може би езерцата не са били на толкова голяма височина, а проходът не е бил под водата. Кой знае?

— А буквите на дъното? — попита Малоун. — Те как са се озовали там? Очевидно не са дело на хората, които са изградили гробницата. Приличат на неонова реклама, поставена, за да привлича вниманието.

— Според мен е работа на Птолемей. Част от загадката му. Две гръцки букви на дъното на две езерца. Предполагам, че така е искал да маркира мястото.

Лицето на Александър беше скрито под златна маска. Все още никой не я беше докоснал.

— Твой ред е, Или — обади се най-после Малоун. — Дай да видим как е изглеждал господарят на света.

В очите на по-младия мъж се появи нетърпелив блясък. Толкова усърдно беше проучвал живота на Александър Велики. А сега бе настъпил моментът да бъде първият човек от две хиляди години насам, който може да го докосне.

Пристъпи към саркофага и внимателно повдигна маската. Това, което беше останало от кожата на лицето, имаше тъмен цвят, сухо и чупливо. Смъртта, изглежда, беше пожалила лицето на Александър. Полуотворените му очи излъчваха някакво странно любопитство. Устата му беше широко отворена, сякаш за вик. Времето беше замразило всичко. Върху главата нямаше коса, а във вътрешността на черепа го нямаше и мозъка, на който се дължаха огромните завоевателни успехи на Александър. Всички гледаха мълчаливо, със страхопочитание.

После Касиопея насочи фенерчето си към насрещната стена. Лъчът се плъзна по конник с дълъг плащ през рамото и спря на изящно изработен бронзов бюст. Продълговатото лице с твърди черти излъчваше самоувереност, тесните процепи на очите гледаха някъде надалеч в пространството. Косата беше пригладена назад, леко накъдрена към раменете. Шията бе издължена. Излъчването бе на човек, който контролира света около себе си.

Александър Велики. Какъв контраст със смъртника в саркофага!

— Всички бюстове на Александър, които съм виждал, бяха реставрирани с гипс, най-вече носът, устните, веждите и косата — промълви Или. — Много малко са оцелели през вековете. Но този тук е автентичен и напълно запазен.

— Както и тялото — добави Малоун.

Касиопея се приближи до другия саркофаг и с усилие отмести капака. Вътре лежеше още една мумия, облечена по-скромно, но в същото състояние и с маска на лицето.

— Александър и Хефестион — промълви Торвалдсен. — Колко отдавна почиват тук!

— А ще останат ли? — попита Малоун.

— Това е изключителна археологическа находка — сви рамене Или. — Би било трагедия, ако остане в неизвестност.

Малоун забеляза, че вниманието на Виктор е привлечено от златната ракла, опряна до стената на гробницата. Скалата над нея беше изпълнена с гравюри, изобразяващи битки, колесници, коне и бойци, размахващи мечове. Непосредствено над раклата беше прикрепена златна македонска звезда. В центъра й имаше красиви листенца от синьо стъкло. Подобни розетки се виждаха и върху централната шина на раклата.

Виктор хвана капака от двете страни и го повдигна още преди Или да успее да го спре. Едуин Дейвис насочи лъча на фенерчето си надолу. Пред очите им блесна прекрасен златен венец с дъбови листа и жълъди, изваяни до последния детайл.

— Кралска корона! — ахна Или.

— Точно нея искаше Зовастина — подсмихна се Виктор. — Тя трябваше да бъде нейната корона. Щеше да бъде на седмото небе.

— Жалко, че хеликоптерът й катастрофира — сви рамене Малоун.

— Виктор — вдигна глава Стефани. — Ако ти омръзне да работиш на свободна практика, обади ми се.

— Ще имам предвид офертата ти — кимна той.

— Нарочно ми позволи да те победя при предишното ни посещение тук, нали? — втренчени се в него Малоун.

— Да — кимна Виктор. — Беше най-добре да си тръгнеш и ти дадох съответния шанс. Иначе не съм толкова лесен, Малоун.

— Ще го имам предвид! — ухили се Малоун, извърна се към саркофазите и попита: — Какво ще правим с тях?

— Чакали са хилядолетия, нека почиват още малко — отвърна Или. — В момента имаме друга работа.

Касиопея излезе последна от кафявото езерце в първата пещера.

— Линдзи каза, че бактерията в зеленото езерце може да се пие — каза Или. — Тя е безвредна за нас, но убива ХИВ вируса.

— Няма как да знаем дали е вярно — поклати глава Стефани.

— Вярно е — убедено отвърна Или. — Той беше откровен, защото искаше да си спаси живота.

— Разполагаме с диска — намеси се Торвалдсен. — Мога да събера най-добрите учени на света, за да получим бърз отговор.

— Александър Велики не е имал учени — поклати глава Или. — Той се е доверявал на света около себе си.

Касиопея се възхити на куража му. Самата тя беше носител на вируса вече повече от десет години и очакваше всеки момент да се разболее. Човек коренно променя живота си, когато знае, че някъде в него цъка бомба с часовников механизъм, която всеки момент може да срази имунната му система. Тя добре знаеше, че Или изпитва същото и се хваща за сламка. Но те бяха късметлии, защото можеха да си позволят лекарствата, които укротяват вируса. За разлика от милиони хора по света.

Тя се загледа в кафявото езерце с буквата Z, издълбана на дъното. В съзнанието й изплува текстът, който беше прочела в един от пергаментите. Евмен му казал къде е гробът на Александър: високо в планината — там, където скитите му разкрили тайната на живота. Пристъпи към зеленото езерце и се възхити на изящната буква H, издълбана на дъното.

Живот. Каква красива надежда!

Или сграбчи ръката й.

— Готова ли си?

Тя мълчаливо кимна. Двамата се отпуснаха на колене и започнаха да пият.

95

Копенхаген, събота, 6 юни, 19:45 ч.

Настанил се на втория етаж на кафе „Норден“, Малоун се наслаждаваше на любимата си доматена супа, дълбоко убеден, че никъде не могат да я приготвят както в това заведение. Торвалдсен седеше срещу него. Прозорците бяха отворени и те с удоволствие вдъхваха аромата на прекрасната пролетна вечер. По това време на годината климатът в Копенхаген беше чудесен — още една причина да изпитва удоволствие от живота в този град.

— Днес се чух с Или — съобщи Торвалдсен.

От време на време той се питаше какво става в Централна Азия. Прибраха се преди шест седмици и оттогава той усилено продаваше книги. Това беше най-хубавата страна на професията оперативен агент. Изпълняваш задачата и продължаваш напред. Никакви анализи, никакви коментари. С тези неща се занимаваха други.

— Прави разкопки на гробницата на Александър. Новото федерално правителство работи в тясно сътрудничество с гърците.

Малоун знаеше, че благодарение на препоръките на Торвалдсен Или е започнал работа в музей в Атина. Разбира се, и на факта, че бе открил гробницата на Александър Велики, с който беше спечелил огромното уважение на музейните работници.

Управлението на Федерацията бе поето от един умерен политик, заместник на Зовастина. Според конституцията на страната той щеше да управлява до провеждането на извънредни избори. Междувременно Вашингтон се погрижи за унищожаването на запасите от биологични оръжия. Без много шум, но твърдо САЩ поставиха ултиматум на Самарканд: или ще осигури пълно сътрудничество, или съседите на Федерацията ще научат за плановете на Зовастина и нейните генерали. След което нещата ще бъдат оставени на естествения си ход. За щастие разумът надделя и във Федерацията пристигна американски специализиран екип, който щеше да контролира унищожаването на вирусите. Разбира се, Западът разполагаше с лекарства за всички тях и Самарканд нямаше друг избор. Федерацията можеше да предизвика смъртоносни епидемии, но не можеше да ги спре. Съюзът между Зовастина и Винченти беше заменен от спогодба между две нации, които не изпитваха никакво доверие една към друга.

— Или има пълен контрол върху гробницата и е оставен да работи на спокойствие — добави Торвалдсен. — Според него голяма част от старата история трябва да бъде пренаписана. В гробницата има древни ръкописи, произведения на изкуството, а дори една-две карти. Невероятни неща.

— А как се чувстват Едуин Дейвис и Дани Даниълс? — поинтересува се Малоун. — Вероятно са доволни.

— Преди два дни се чух с Дейвис — усмихна се Торвалдсен. — Даниълс е много доволен от нашата работа. Особено от начина, по който Касиопея взриви онзи хеликоптер. Твърд мъж е той, от него не може да се очаква състрадателност.

— Радвам се, че за пореден път помогнахме на президента — кимна Малоун, замълча за момент, после попита: — А какво става с Венецианската лига?

— Изпари се — сви рамене Торвалдсен. — Но никой не разполага с твърди доказателства за дейността й.

— Освен за убийството на Наоми Джонс.

— То беше дело на Винченти, а той си плати.

Вярно беше.

— Бих се радвал, ако поне веднъж Даниълс помоли за помощта ми — въздъхна Малоун.

— Няма да стане — поклати глава Торвалдсен.

— Както не стана и с теб?

— Точно така — кимна приятелят му.

Малоун довърши супата си и отправи поглед към Хьобро Плац. Площадът гъмжеше от хора, които се наслаждаваха на топлата вечер. Книжарницата му насреща беше затворена. Напоследък продажбите вървяха с пълна сила и той планираше да отскочи до Лондон още следващата седмица, за да попълни запасите си. После пристигаше Гари за обичайната си лятна ваканция. Малоун гореше от нетърпение да види 15-годишния си син.

Но същевременно изпитваше и меланхолия. През всичките тези седмици, от завръщането си у дома. С Торвалдсен вечеряха поне веднъж седмично, но никога не бяха обсъждали това, което му тежеше на душата. Някои теми просто не биваше да бъдат засягани. Освен когато бъдат позволени.

— Как е Касиопея? — попита той.

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ.

— Ти ме забърка във всичко това.

— Казах, че тя има нужда от помощ, нищо повече.

— Бих си пожелал и тя да ми помогне при нужда.

— Ще го направи, бъди сигурен. Но нека отговоря на въпроса ти. И тя, и Или са излекувани. Едуин каза, че учените са потвърдили ефективността на бактерията. Даниълс скоро ще обяви публично за откритието, а разпространението на лекарството ще се контролира от правителството на САЩ. Президентът е издал заповед да бъде предлагано на минимална цена на всички нуждаещи се.

— Много хора ще бъдат спасени.

— Заслугата е твоя. Ти разбули загадката и откри гробницата.

Не му беше удобно да слуша такива неща.

— Всички си вършехме работата — усмихна се смутено Малоун. — Между другото, чух от Стефани, че си бил дяволски добър с пушката в онази къща.

— Не съм толкова беззащитен.

Торвалдсен му разказа за престрелката. Със Стефани я бяха обсъдили още преди да напуснат Азия, а миналата седмица отново се бяха чули.

— Тя разбра, че оперативната работа е колкото трудна, толкова и опасна — кимна Малоун.

— Преди няколко дни се чух с нея.

— Да не би да сте се сближили?

Приятелят му се усмихна.

— Ние с нея много си приличаме, но едва ли някога ще си го признаем.

— Убиването никога не е лесно, независимо от причините.

— В онази къща убих трима души. Прав си, че не е лесно.

Малоун все още не беше получил отговор на първия си въпрос, а Торвалдсен, изглежда, усети какво точно искаше да знае приятелят му.

— Почти не съм разговарял с Касиопея, след като напуснахме Федерацията — каза той. — Тя се прибра във Франция. Не знам нищо за нея и Или, защото тя не прояви желание да говори по този въпрос. — Торвалдсен поклати глава и добави: — Ще трябва сам да я попиташ.

Малоун реши да се поразходи. Харесваше му да броди по Стрьогет. Покани и Торвалдсен, но приятелят му отказа. Само извади от джоба си няколко прегънати листове хартия и ги сложи на масата.

— Документите за собственост на онзи имот край морето, който изгоря. Нямам нужда от него.

Малоун разгъна книжата и видя името си в декларацията за дарение.

— Настоявам да го вземеш — погледна го в очите Торвалдсен.

— Не мога — поклати глава той. — Имотът е на брега на океана и струва куп пари.

— Възстанови къщата и се наслаждавай на гледката. Приеми го като компенсация, че те забърках във всичко това.

— Ти знаеше, че няма да ти откажа.

— Знам, но така ще успокоя съвестта си, колкото и малко да е останало от нея.

За двете години на приятелството им Малоун беше разбрал, че когато Торвалдсен си науми нещо, няма начин да бъде разубеден. Затова пъхна документите в джоба си и се спусна по стълбите. Бутна вратата и излезе в топлата датска вечер. Всички масички пред кафето бяха заети.

— Хей, Малоун!

Той се обърна. На една от масичките седеше Касиопея, която стана и тръгна към него.

Беше облечена в морскосиньо памучно сако и панталони. От рамото й висеше кожена чантичка, на краката й имаше леки сандали. Тъмната й коса падаше свободно към раменете. За миг си я представи в планината, облечена в плътно прилепнали кожени панталони и черен сутиен, плуваща редом с него към гробницата. Пред очите му изплуваха няколкото минути, през които и двамата бяха по бельо.

— Хей, какво правиш тук? — попита той.

— Ти все ми хвалеше храната в това заведение и реших да я опитам — сви рамене тя.

— Доста си пътувала за една вечеря — усмихна се той.

— Когато не можеш да готвиш, едва ли имаш голям избор.

— Чух, че си се излекувала. Много се радвам.

— Е, вече не мисля за някои неща. Най-вече сутрин, когато се питаш дали не е настъпил последният ден от живота ти.

Той си спомни тревогата й през онази първа нощ в Копенхаген, когато му помогна да се измъкне от Музея за гръко-римско изкуство. Меланхолията й беше изчезнала.

— Накъде си тръгнал? — попита Касиопея.

— Просто на разходка — отвърна той и очите му пробягаха по площада.

— Искаш ли компания?

Той се обърна и вдигна глава към втория етаж на заведението, където допреди малко седяха с Торвалдсен. Изправен пред отворения прозорец, приятелят му се усмихваше. Би трябвало да се досети.

— Вие двамата винаги ли заговорничите? — обърна се към младата жена той.

— Не ми отговори за разходката.

Какво толкова, по дяволите, сви рамене Малоун.

— Нямам нищо против твоята компания.

Тя го хвана за ръка и тръгна напред. Но той не можеше да не й зададе един последен въпрос.

— Какво стана между теб и Или? Мислех си, че…

— Малоун!

Той знаеше какво ще последва и реши да я изпревари.

— Добре, добре. Млъквай и върви, нали?