Венецианското предателство

21

Амстердам, Холандия, 19:30 ч.

Стефани Нел се измъкна от таксито и побърза да нахлупи качулката на главата си. Априлският дъжд се беше превърнал в истински порой, водата се стичаше между едрите павета на уличната настилка, устремена към градските канали. Причина за това бедствие беше неотдавнашната буря в Северно море. Облаците в индиговосиньо бяха затиснали града, гъстите водни струи се виждаха съвсем ясно на светлината на уличните лампи.

Стефани тръгна по тротоара, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си. Не след дълго прекоси мост за пешеходци и навлезе в „Рембрандплайн“. Веднага й направи впечатление, че лошото време изобщо не беше намалило навалицата пред витрините за пийпшоу, гей баровете и заведенията със стриптийз.

Навлизайки по-дълбоко в района на червените фенери, тя мина покрай дългата редица публични домове с ярко осветени витрини, зад които момичетата обещаваха пълна наслада със своите колани и кожени камшици. На една от тях азиатка, облечена в характерните плътно прилепнали дрехи, лениво прелистваше някакво списание, преметнала крак върху крак на тапициран стол.

Бяха й казали, че вечерните посещения в района са по-малко опасни от сутрешните и ранните следобедни, когато там се появяваха отчаяни наркомани и сводници, готови на всичко, за да изкарат някакви пари. Едновременно с това я предупредиха да не се доближава до северния край, в близост до „Нювемаркт“, където е опасно по всяко време на денонощието. Прекосила невидимата граница, Стефани предпазливо навлезе в забранената зона. Озъртайки се във всички посоки, тя се отправи към кафето в далечния край на улицата.

Заведението се казваше „Ян Хойвал“ и заемаше партерния етаж на триетажен склад. Едно от така наречените „кафяви“ кафета, каквито имаше стотици на „Рембрандплайн“. Тя бутна вратата и веднага усети миризмата на горящ канабис. Никъде в заведението не се виждаше често срещаната по тези места табела „БЕЗ ДРОГА, МОЛЯ!“.

Заведението беше претъпкано с посетители, задушният въздух тежеше от халюциногенната мъгла, воняща на горящо мокро въже. А от комбинацията с миризмата на пържена риба и печени кестени очите й се насълзиха. Отметна качулката и изтръска дъждовната вода на вече мокрите плочки във фоайето.

После видя Клаус Дир. Малко над трийсет, русокос, с бледо обветрено лице — точно според описанието.

За пореден път си напомни защо е тук: за да върне услуга. Касиопея Вит я беше помолила да се свърже с Дир. Не можеше да й откаже, тъй като й дължеше най-малко една услуга. Според проверката, която направи, преди да тръгне насам, Дир, холандец по произход, бе получил образованието си в Германия и в момента работеше като химик в местна фирма за пластмасови изделия. Хобито му беше нумизматиката. Притежаваше доста добра колекция от монети, една от които беше привлякла вниманието на приятелката й мюсюлманка.

Холандецът стоеше сам пред висока до гърдите му масичка, пиеше тъмна бира и похапваше пържена риба. В пепелника димеше ръчно свита цигара, зеленикавият дим от която определено не беше от тютюн.

— Казвам се Стефани Нел — представи се на английски тя. — Аз ви се обадих.

— Казахте, че искате да купите.

Липсата на любезност означаваше само едно: „Казвай какво искаш, плащай и аз изчезвам“. Следващото, което забеляза Стефани, бяха изцъклените, сякаш стъклени очи. В това нямаше нищо чудно, защото и на нея започваше да й се вие свят.

— Както споменах по телефона, интересувам се от слонския медальон.

— Защо? — попита русокосият, след като отпи голяма глътка бира. — Той няма особена стойност, а аз мога да ви предложа много по-ценни монети.

— Сигурна съм, че е така, но аз искам медальона. Вие казахте, че се продава.

— Казах, че зависи от цената, която ще предложите.

— Може ли да го видя?

Клаус бръкна в джоба си. Тя пое прозрачното пликче и насочи поглед към монетата вътре. От едната й страна имаше воин на слон, който сякаш предизвикваше конника на другата. Беше голяма колкото петдесет цента и доста изтъркана.

— Не разбирате нищо, нали? — подхвърли Клаус.

— Правя услуга на друг човек — реши да бъде откровена тя.

— Искам шест хиляди евро.

Касиопея беше казала да плати колкото й поискат. Цената не беше от значение. Но сега, заковала очи в изтъркания къс метал, Стефани се запита защо толкова невзрачно нещо струва толкова скъпо.

— Съществуват само осем монети като тази — сякаш отгатна мислите й Клаус. — Шест хиляди евро е много добра цена.

— Само осем? — вдигна вежди тя. — Тогава защо я продавате?

Той вдигна с пръсти горящия фас, смукна и бавно изпусна гъст облак дим.

— Защото ми трябват пари.

Насълзените му очи отново придобиха стъкленото си изражение и се сведоха към бирата.

— Толкова ли сте зле?

— А на вас какво ви пука?

В същия миг от двете страни на Клаус се изправиха двама мъже. Единият рус, другият мургав. В чертите им се долавяше странна арабско-азиатска смесица. Навън дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, но палтата им бяха сухи. Русият изви ръката на Клаус и опря нож в корема му. Мургавият преметна ръка през раменете й във фалшива прегръдка, а острието на ножа му я боцна между ребрата.

— Медальонът! — изръмжа русият и кимна. — Сложи го на масата.

Стефани се подчини, без да протестира. Мургавият прибра монетата в джоба си.

— Сега ние ще си тръгнем, а вие оставате — рече той, облъхвайки я с дъх на бира.

Тя нямаше никакво намерение да ги предизвиква. Беше от хората, които проявяват респект към насоченото оръжие. Двамата спокойно напуснаха кафето.

— Свиха ми монетата! — изхленчи Клаус. — Тръгвам след тях!

Тя не разбра дали това е обикновена глупост, или този тип просто се беше надрусал.

— А какво ще кажеш, ако аз се заема с тази работа?

Той сепнато я погледна, в очите му се появи подозрение.

— Уверявам те, че дойдох подготвена — съобщи му с равен глас Стефани.

22

Копенхаген, 19:45 ч.

Малоун довършваше вечерята си в кафе „Норден“ — заведение на два етажа, с изглед към сърцето на Хьобро Плац. Времето се беше развалило, хладният априлски дъжд обливаше плочите на пустия градски площад. Но на него му харесваше. Беше се настанил удобно до отворения прозорец на втория етаж и се наслаждаваше на дъжда.

— Благодаря ти за помощта днес — подхвърли през масата Торвалдсен.

— Защото почти ни взривиха, и то на два пъти? — вдигна вежди Малоун. — Стига, нали за това са приятелите?

Довърши гъстата доматена супа, която беше специалитет на заведението и беше изключително вкусна. Имаше куп въпроси, но беше сигурен, че отговорите на Торвалдсен щяха да идват мъчително, на час по лъжичка.

— В къщата Касиопея спомена, че знаете къде се намират тленните останки на Александър Велики. Как е възможно?

— Научихме доста неща по въпроса.

— От приятеля на Касиопея в самаркандския музей?

— Повече от приятел, Котън.

Малоун вече знаеше, че е така.

— Кой е той?

— Казва се Или Лунд. Израснал е тук, в Копенхаген. Със сина ми Кай бяха приятели.

Малоун долови мъката в гласа на приятеля си и сърцето му се сви. Той самият беше в Мексико Сити, когато убиха сина на Торвалдсен. Успя да разкрие и залови стрелците, но един куршум улучи и него. Ужасно е да загубиш детето си. Не искаше дори да си помисли, че това можеше да се случи и с Гари, петнайсетгодишния му син.

— Кай мечтаеше да служи на страната си, докато Или предпочете историята. Защити докторат и стана експерт по древногръцка история. Работил е в няколко европейски музея, преди да замине за Самарканд. Там разполагат с великолепна колекция, а Централноазиатската федерация има специална програма за насърчаване на науката и изкуството.

— Как са се запознали?

— Аз ги запознах преди три години. Бях убеден, че ще бъде добре и за двамата.

— И какво стана? — попита Малоун, отпивайки глътка от чашата си.

— Той умря. Преди по-малко от два месеца. Касиопея го понесе изключително тежко.

— Обичаше ли го?

— Тя умее да прикрива чувствата си — сви рамене Торвалдсен. — Проявява ги твърде рядко.

Но съвсем наскоро не бе успяла да ги прикрие, помисли си Малоун. Тъга при вида на горящия музей, мрачен поглед, насочен някъде далеч над канала, начинът, по който очите й избягваха неговите. Без думи, но поведението й казваше всичко.

Малоун зададе въпросите си веднага след като лодката им опря в пристана на Кристиангаде, но Торвалдсен обеща да му отговори вечерта. После една кола върна Малоун в Копенхаген, където той успя да подремне и дори да поработи в книжарницата. На два пъти отскочи до историческия раздел и намери няколко книги за Гърция и Александър Велики. Но през цялото време си мислеше за думите, изречени от Торвалдсен: Касиопея се нуждае от помощта ти.

Сега започваше да проумява.

Насочи поглед към пустия площад точно навреме, за да види как Касиопея излиза от книжарницата му и хуква под дъжда, притиснала найлонов плик под мишница. Преди около половин час й беше дал ключа, за да използва компютъра и телефона.

— Местонахождението на гроба на Александър е тясно свързано с ръкописите, открити от Или — каза Торвалдсен. — Той пръв помоли Касиопея да издири слонските медальони. Но когато се заловихме с тази работа, разбрахме, че някой вече ни е изпреварил.

— По какъв начин Или е свързал ръкописа с медальоните?

— Станало е в Самарканд, след като изследвал една от монетите и открил миниатюрните букви ZH. Те имали връзка с ръкописа. След смъртта на Или Касиопея реши да продължи делото му.

— И потърси помощта ти?

— Която нямаше как да й откажа — обясни Торвалдсен.

Малоун се усмихна. Колко от приятелите му можеха да купят цял музей, да изработят дубликати на всички експонати в него, а после да го оставят да изгори? Фигурата на Касиопея изчезна под прозоречния перваз. Входната врата се захлопна, стъпките й прозвучаха по стълбите за горния етаж.

— Днес доста се понамокри — подхвърли той, когато главата й изникна над парапета.

Косата й беше прибрана на конска опашка, дъждовните капчици блестяха по джинсите и пуловера й.

— В такова време никое момиче не изглежда добре.

— Е, не е съвсем така.

— Днес май си настроен кавалерски, а? — погледна го с любопитство тя.

— Всеки има такива мигове.

Тя извади лаптопа му от найлоновия плик и се обърна към Торвалдсен.

— Прехвърлих всичко.

— Ако знаех, че ще го пренасяш под дъжда, щях да ти поискам депозит — намеси се Малоун.

— Чакай да видиш какво има вътре.

— Разказах му за Или — обади се Торвалдсен.

Полутъмното заведение беше празно. Малоун се хранеше тук най-малко три-четири пъти в седмицата, винаги на същата маса и по същото време. Самотата му харесваше.

Касиопея втренчено го погледна.

— Съжалявам — промълви той.

— Благодаря.

— И аз ти благодаря, че ми спаси задника.

— И сам щеше да се оправиш. Аз просто ускорих нещата.

Той обаче не беше толкова сигурен, спомняйки си положението, в което се бе озовал. Искаше да научи повече за Или Лунд, най-вече как той беше успял да проникне в заключения сейф на нейните чувства. Не се съмняваше, че му е било трудно, тъй като и собствените му чувства бяха защитени от много ключалки и алармени системи. Но предпочете да замълчи. Когато емоциите бяха неизбежни, винаги постъпваше така.

Касиопея включи лаптопа и на екрана се появиха сканираните файлове. Те съдържаха думи на старогръцки — на места избледнели и някак призрачно сиви.

— Една седмица след смъртта на Александър Велики през 323 година преди Христа във Вавилон пристигнали майстори по балсамирането от Египет — започна Касиопея. — Те установили, че въпреки адската жега тялото на пълководеца било отлично съхранено, сякаш бил жив. Приели го като знак от боговете, които немеели пред неговото величие.

Малоун беше чел доста неща по темата.

— Това е доста странно — каза той. — Вероятно е бил все още жив, но в дълбока кома.

— Да, според съвременната медицина — съгласи се тя. — Но в онези години комата била непознато състояние. По тази причина египтяните мумифицирали тялото.

— Каква ирония на съдбата — поклати глава той. — Най-великият завоевател в историята бил убит от балсаматори.

Касиопея се усмихна в знак на съгласие.

— Процесът на мумифициране обикновено траел около седемдесет дни — поясни тя. — Идеята била тялото да изсъхне достатъчно, за да се спре процесът на разлагане. Но върху Александър бил приложен друг метод — потопили го в бял пчелен мед.

Той знаеше, че пчелният мед е субстанция, която не подлежи на разлагане. С течение на времето тя кристализира, но запазва нормалния си състав и се възстановява чрез обикновено нагряване.

— Медът би трябвало да съхрани тялото на Александър по-добре от мумифицирането — добави Касиопея. — След процедурите то било увито с позлатено ленено платно и поставено в златен саркофаг, облечено в разкошна роба и корона на главата. Пространството около него било плътно запълнено с мед. Тялото останало във Вавилон в продължение на година, докато била изработена обсипаната със скъпоценни камъни погребална каляска. Едва тогава траурната процесия напуснала Вавилон.

— И тогава започнали и погребалните игри — добави Малоун.

— Точно така — кимна тя. — Пердика, един от генералите на Александър, свикал спешно събрание на приближените един ден след смъртта на Александър. По това време Роксана, азиатската съпруга на Александър, била бременна в шестия месец. Пердика настоявал да се изчака раждането, преди да се предприеме каквото и да било. Ако детето било момче, то автоматично ставало законен наследник на мъртвия цар. Но другите се противопоставили, защото не желаели монарх с варварска кръв. Те предложили за цар Филип, доведения брат на Александър, въпреки доказаното му слабоумие.

Малоун си припомни още подробности от това, което беше чел по въпроса. Практически битката започнала още около смъртното ложе на Александър. После Пердика свикал общо събрание на македонците, в което „участвало“ и тялото на владетеля, извадено на показ за респект. Събранието гласувало отказ от предстоящата военна кампания в Арабия и разделяне на империята. Управлението й било разпределено между приближените на Александър. Размириците започнали веднага, тъй като генералите се сбили помежду си. В края на лятото Роксана родила момче, което било кръстено Александър IV. В името на мира било решено детето и доведеният брат Филип да получат титлата цар, въпреки че приближените на Александър управлявали своите територии, без да се съобразяват с тях.

— Шест години по-късно доведеният брат бил убит от Олимпия, майката на Александър, нали? — попита Малоун. — Тя ненавиждала детето още от рождението му, защото Филип Македонски я изоставил, за да се ожени за майката. Няколко години по-късно Роксана и Александър IV били отровени. Никой от двамата никога не е управлявал.

— Убита била и сестрата на Александър — добави Торвалдсен. — Така било прекъснато родословието. Никой от семейството не останал жив и великата империя рухнала.

— Но какво общо имат с това слонските медальони? И с днешната действителност?

— Много общо според Или — промълви Касиопея.

Той разбра, че му предстои да чуе още неща.

— Какво е твоето мнение?

Тя нерешително замълча, сякаш не желаеше да изкаже гласно съмненията си.

— Добре — бързо отстъпи Малоун. — Ще ми кажеш, когато си готова.

После му хрумна нещо друго и той се обърна към Торвалдсен.

— А какво ще стане с останалите два медальона, които се намират в Европа? Ти ги спомена пред Виктор, който най-вероятно вече е тръгнал по следите им.

— Ние сме го изпреварили.

— Някой вече се е добрал до тях, така ли?

Торвалдсен погледна часовника си.

— Да се надяваме. Поне до единия.

23

Амстердам

Стефани напусна кафето и вдигна качулката си.

— Двама мъже, излязоха току-що — каза тя в микрофона, скрит в якето й. — Взеха това, което ми трябва.

— Петдесет метра пред теб, вървят към моста — долетя отговорът.

— Спрете ги.

Двамата агенти на Сикрет Сървис бяха част от личната охрана на президента Дани Даниълс. Преди месец президентът я помоли да го придружи на провеждащата се в момента годишна Европейска икономическа среща на около шейсет километра южно от Амстердам. Тази вечер Даниълс беше на официална вечеря в Хага и по тази причина тя успя да си осигури помощта на двама души от личната му охрана. Просто за всеки случай, обясни им тя, след което добави, че ще ги заведе на вечеря в заведение по техен избор.

— Въоръжени са — прозвуча в ухото й гласът на единия от агентите.

— В кафето използваха ножове.

— Но тук размахват пистолети.

По гърба й пробягаха студени тръпки. Нещата се усложняваха.

— Къде се намират в момента?

— На пешеходния мост.

Екнаха изстрели и тя светкавично измъкна служебната си берета.

Още изстрели.

Стефани се понесе напред, пресече площада и изскочи иззад ъгъла.

Хората панически бягаха във всички посоки. Мургавия и Русокосия бяха приклекнали зад парапета в средата на моста и стреляха по агентите на Сикрет Сървис, които ги бяха притиснали от двете страни.

Издрънча счупено стъкло. Един от куршумите беше попаднал във витрината на публичен дом. Разнесе се женски писък.

Край Стефани бягаха обзети от паника пешеходци. Тя отпусна ръката си с пистолета и каза в микрофона:

— Трябва да спрем стрелбата.

— Кажи го на тях — отговори единият от агентите.

Миналата седмица, приемайки да направи услугата на Касиопея, тя не видя нищо опасно, но вчера нещо й нашепна да отиде на срещата подготвена както трябва, особено след като научи, че самият Хенрик Торвалдсен щеше да й бъде благодарен за услугата. Отдавна знаеше, че този човек означава неприятности.

Стрелбата на моста продължаваше.

— Няма да се измъкнете оттук! — изкрещя Стефани.

Русокосия рязко се завъртя и насочи пистолета си към нея.

Тя се хвърли встрани, а куршумът откърти парче тухла на метър от нея. Опря лакти на стъпалата и бавно пропълзя нагоре. Дъждът заплющя отгоре й. Стреля два пъти. Сега двамата мъже бяха затворени в триъгълник и измъкване нямаше.

Мургавия смени позицията си, търсейки по-добро укритие, но миг по-късно куршумът на един от агентите го улучи в гърдите. Той се олюля. Вторият изстрел го прехвърли през парапета и тялото му пльосна в канала.

Прекрасно. Вече има и трупове.

Русокосия пропълзя към парапета и се огледа. Имаше вид на човек, който иска да скочи, но стрелбата го приковаваше на място. Все пак взе решение, изправи се и хукна към отсрещния бряг, стреляйки безразборно. Агентът насреща отвърна на огъня, докато този отсам се стрелна подире му и го повали с три последователни изстрела. В далечината се чу вой на сирени.

Стефани скочи и се втурна към средата на моста. Русокосия лежеше на паважа, дъждът отмиваше кръвта от тялото му. Тя размаха ръце да привлече вниманието на агентите, които напуснаха позициите си и затичаха към нея. Мургавия бе в канала с лице във водата.

Синьо-червени светлини се появиха на петдесетина метра от тях и бързо се приближаваха. Полицейските коли бяха три.

— Ти! — извика тя, посочвайки единия от агентите. — Искам да скочиш във водата и да извадиш медальона от джоба на онзи долу! Увит е в найлоново пликче, върху него е гравиран слон. Прибери го и плувай към брега, като гледаш да не те хванат!

Човекът прибра пистолета и прескочи парапета. Това им беше хубавото на хората от Сикрет Сървис. Действаха, без да задават въпроси.

Полицейските коли спряха с пронизително скърцане на гумите. Стефани избърса мокрото си лице и погледна другия агент.

— Изчезвай оттук и се погрижи да получа дипломатическа помощ!

— Къде ще бъдеш?

В съзнанието й се мярна спомен от лятото. Роскилде. Само тя и Малоун.

— В ареста.

24

Копенхаген

Касиопея отпи глътка вино, докато Малоун осмисляше историята, която чу.

— Нека ти обясня връзката, която пробуди интереса ни, Котън — промълви след известно време тя. — Вече ти споменахме за рентгеновата флуоресценция. Тази техника е открита от един изследовател в Музея за антично изкуство в Самарканд, а на Или му хрумна да я използва върху древните византийски текстове. Именно така откри изписаното на молекулярно ниво.

— Повторно използваният пергамент се нарича „палимпсест“ — добави Торвалдсен. — Едно наистина гениално откритие. След като изтривали оригиналното мастило и запълвали пергамента с нов текст, монасите го нарязвали, превръщайки го в подобие на днешните книги.

— Разбира се, много от тези така оформени „страници“ са загубени, тъй като не били пришити една към друга — продължи Касиопея. — Но Или откри няколко, които бяха почти недокоснати. Една от тях съдържаше неизвестни теореми на Архимед. Това е много важно откритие, тъй като до нас почти не са достигнали негови текстове. — Замълча за момент, погледна го в очите и добави: — А в друга откри формулата на гръцкия огън.

— С кого е споделил откритието си? — попита Малоун.

— С Ирина Зовастина, върховен министър на Централноазиатската федерация — отговори Торвалдсен. — Тя го помолила да запази откритието си в тайна, поне за известно време. Трудно му било да откаже, защото тя плащала добре, а освен това го насърчила да продължи анализите на ръкописите в музея.

— Или също предпочитал откритието да се запази в тайна, поне докато се убеди, че новата техника действа — добави Касиопея. — Искал да изследва максимално количество ръкописи, преди да го обяви публично.

— Но го е споделил с теб — отбеляза Малоун.

— Беше много развълнуван и му трябваше отдушник. И беше сигурен, че аз ще запазя тайната.

— Преди четири месеца — продължи Торвалдсен — Или попадна на нещо изключително важно в един от палимпсестите: „История“ от Йероним от Кардия, сънародник и приятел на Евмен, един от най-способните военачалници на Александър Велики, който изпълнявал ролята и на негов личен секретар. Оцелели са само фрагменти от написаното от Йероним, които обаче се смятат за надеждни източници. Пълно описание на управлението на Александър, дело на достоверен наблюдател. — Възрастният мъж направи кратка пауза и добави: — Една наистина фантастична история, Котън. Ти си чел част от нея, отнасяща се до смъртта на Александър и отварата.

Касиопея усети, че Малоун е заинтригуван. Понякога той й напомняше на Или. И двамата имаха ироничен поглед върху света, умееха да разнищват проблемите от всички страни и да извъртат аргументите в своя полза. И да не се забъркват — за нейно огромно раздразнение. Но за разлика от Малоун, който излъчваше физическа самоувереност и снизходително отношение към околните, Или впечатляваше със своята интелигентна разсъдливост и деликатност. Касиопея беше съвсем различна от него, включително и във физическо отношение. Мургава и тъмнокоса мюсюлманка от испански произход, на нея й беше приятно да бъде в компанията на бледия скандинавец протестант.

Нещо, което не й се беше случвало от години.

— През зимата на 321 година преди Христа, близо година след смъртта на Александър, погребалната процесия най-после потеглила към Вавилон — поднови разказа си тя. — По това време Пердика вече бил решил да погребат покойния владетел в Македония, което било в разрез с предсмъртното желание на Александър да бъде погребан в Египет. Но тази страна вече била под управлението на Птолемей, друг от неговите генерали, който я обявил за своята част от империята. Пердика бил регент настойник на невръстния Александър IV, а според македонските закони новият владетел бил длъжен да осигури достойно погребение на предшественика си…

— Което означавало, че ако Александър бъде погребан в Египет, Птолемей щял да получи повече права върху трона от регента — довърши вместо нея Малоун.

— Точно така — кимна Касиопея. — По онова време господствало поверието, че ако царят не бъде погребан на македонска земя, родословието му се прекъсва. Но в случая наследството на трона било прекъснато, макар че Александър бил погребан в Македония.

— Чел съм нещичко за това — кимна Малоун. — Птолемей отвлякъл погребалната процесия на територията на днешна Сирия и прехвърлил тленните останки на Александър в Египет. Пердика направил два опита да прекоси Нил и да нахлуе в Египет, но бойците му се разбунтували и го убили с копията си.

— След което Птолемей неочаквано отказал регентството, предложено му от армията — добави Торвалдсен. — Би могъл да стане владетел на цялата империя, но той предпочел да си остане в Египет. Странно, нали?

— Може би не е искал да бъде цар. От това, което съм чел, по онова време е имало толкава много предателства и цинизъм, че никой не е оцелявал за дълго. Убийствата са били неразделна част от политическия живот.

— По всяка вероятност Птолемей е знаел нещо, което е било тайна за останалите — подхвърли Касиопея и веднага забеляза интереса в очите на Малоун. — Че тялото в Египет не е принадлежало на Александър.

— О, чел съм и тази версия — усмихна се Малоун. — Според нея Птолемей подменил трупа на Александър с този на обикновен мъртвец, след което спокойно позволил на Пердика и поддръжниците му да го отвлекат. Но това са само слухове, без каквито и да било доказателства.

— Имам предвид нещо съвсем различно — поклати глава тя. — То е подробно описано в пергамента, открит от Или. Тялото, изпратено за погребение на изток през 321 година, не е било на Александър. Подмяната е станала още във Вавилон, година по-рано. Самият Александър бил погребан на място, известно на малцина. И те добре са опазили тайната: цели две хиляди и триста години.

Малоун отмести очи от екрана. Дъждът навън се усилваше.

— Къде са го отнесли? — попита той.

— Нещата са много объркани — въздъхна Касиопея. — Според Или ръкописът датира от около четирийсет години след смъртта на Александър. — Протегна ръка към компютъра и превъртя няколко страници. — Прочети това. Друг откъс от Йероним от Кардия.

25

Самарканд, Централноазиатска федерация, 23:50 ч.

Зовастина внимателно почука на бялата лакирана врата. Отвори й запазена жена на около шейсет с внушителна осанка и посивели коси. Както обикновено Зовастина не изчака да бъде поканена.

— Будна ли е? — попита тя.

Жената кимна и я пропусна в коридора.

Къщата се издигаше сред гориста местност в източните покрайнини на града, отвъд редицата ниски сгради и живописни джамии — район, който се превръщаше в модерен квартал, след като десетилетия наред бе охраняван от руските стражеви кули. Просперитетът на Федерацията бе довел до възникването на средна и висша класа, чиито представители строяха именията си тук. Тази къща беше построена преди десетина години и принадлежеше на Зовастина, но тя практически не беше живяла в нея, предпочитайки да я отстъпи на любовницата си.

Очите й пробягаха по луксозното обзавеждане. Белите порцеланови фигурки, подарък от президента на Франция, бяха подредени в изящно резбован шкаф в стил „Луи XV“. Просторната всекидневна имаше окачен таван, а върху лъскавия паркет беше изпънат красив украински килим, също подарък. В дъното на продълговатото помещение висеше голямо немско огледало, пердета от тафта покриваха част от високите прозорци.

Всеки път, когато стъпваше върху мраморните плочи на коридора, в съзнанието й изникваха спомените отпреди шест години, когато се беше насочила към затворената врата в дъното. В спалнята бе заварила Карин, просната под голото тяло на къдрокос мъж с тесни рамене и жилести ръце. Все още чуваше възбудените им стенания, пред очите й изплуваха екзалтираните движения на преплетените им тела. Останала до вратата, тя търпеливо бе изчакала да бъде забелязана.

— Ирина — спокойно каза Карин. — Това е Мишел.

После слезе от леглото и приглади назад дългата си вълниста коса, разкривайки прекрасните гърди, на които Ирина толкова често се беше наслаждавала. Беше слаба и стройна, безупречната й кожа в канелен цвят меко блестеше. Тънките й устни бяха разтеглени в предизвикателна усмивка под чипото носле с деликатни ноздри, красящо гладкото като порцелан лице. Зовастина отдавна подозираше, че тази жена я мами, но да я хване по време на акта беше нещо съвсем различно.

— Имаш късмет, че не заповядах да те убият! — процеди тя.

— Само го погледни — отговори все така спокойно Карин. — Той мисли единствено за моите чувства и им се отдава изцяло. Докато ти само вземаш. Издаваш заповеди и очакваш да бъдат изпълнени.

— Не си спомням да си се оплаквала.

— Никак не ми е лесно да бъда твоя курва. Лишавам се от неща, които са ми много по-скъпи от парите.

Очите на Зовастина машинално се стрелнаха към голия Мишел.

— Нали ти харесва? — попита Карин.

Тя не отговори. След късата пауза очите й се извъртяха към лицето на любовницата й.

— До залез-слънце да си напуснала тази къща! — заповяда глухо тя.

Карин направи крачка към нея, в ноздрите я лъхна ароматът на скъп парфюм.

— Наистина ли искаш да се махна? — прошепна тя и пръстите й се плъзнаха по бедрото на Зовастина. — Не е ли по-добре да съблечеш тези дрехи и да се присъединиш към нас?

Зовастина й нанесе силен удар през устата с опакото на дланта. Беше го правила и преди, но този път я удари с истинска ярост. От разцепената устна на Карин рукна кръв, в очите й блесна омраза.

— Ако до залез-слънце не се махнеш оттук, няма да видиш утрото! — вбесено изсъска Зовастина.

Всичко това се беше случило отдавна. Преди цели шест години.

Или на нея й се струваше така.

Завъртя топката на бравата и бутна вратата. Спалнята все още беше обзаведена с изящни френски мебели. Мраморната камина с бронзови фризове се охраняваше от два египетски лъва, изработени от порфир. Респираторът и кислородната бутилка, както и никелираната стойка за системата, от която стърчаха найлонови тръбички, изглеждаха странно до старинното легло с балдахин.

Карин лежеше в средата на широкото легло, завита до кръста с копринен чаршаф. Восъчната й кожа имаше цвета на кафява пепел. Някога гъстата руса коса висеше на сплъстени редки кичури. Очите й, доскоро живи и яркосини, сега бяха хлътнали дълбоко в орбитите. Гладките скули бяха изчезнали, заменени от мъртвешки бледи и хлътнали бузи, превърнали чипото носле в закривен клюн. Дантелената нощница висеше върху изпосталялото й тяло като знаме от пилон в безветрено време.

— Какво искаш пак? — промърмори с дрезгав и напрегнат глас Карин. В ноздрите й бяха пъхнати прозрачни тръбички, по които течеше кислород. — Дойде да провериш дали съм умряла, нали?

Ирина пристъпи към широкото легло. В носа я удари противната миризма на дезинфектанти, болест и гниене.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита почти беззвучно Карин.

Очите на Зовастина се спряха върху лицето на болната жена. Почти нищо в тяхната връзка не беше планирано предварително, което не бе характерно за нея. Отначало Карин беше просто част от близките й сътрудници, после се издигна до лична нейна секретарка, а след това й стана и наложница. Пет години бяха заедно, следващите пет бяха разделени. Преди около година Карин неочаквано се завърна в Самарканд, но вече болна.

— Всъщност дойдох да видя как си — промълви Зовастина.

— Не, Ирина. Дойде, за да провериш кога ще умра.

Понечи да отговори, че това е последното нещо на света, което желаеше, но споменът за Мишел и предателството на Карин я предпазиха от емоционални отстъпки.

— Поне струваше ли си? — попита тя.

Вече знаеше, че годините безразборен секс с мъже и жени, поемането на всякакви рискове си бяха казали думата и един от случайните партньори на Карин я беше заразил с ХИВ вируса. Самотна, уплашена до смърт и без пукната пара, Карин беше преглътнала гордостта си, за да се завърне на единственото място, където можеше да се надява на помощ.

— Затова ли продължаваш да идваш тук? — дрезгаво прошепна тя. — За да се увериш, че съм сбъркала?

— Ти наистина сбърка.

— Ще се пукнеш от злоба!

— От кого го чувам? От човек, който е изцяло в плен на собствената си злоба?

— Внимавай, Ирина. Нямаш представа точно кога съм се заразила и имаш всички шансове да споделиш моето нещастие.

— Вече се изследвах.

— Кой доктор е имал глупостта да го направи? — язвително се усмихна Карин, но кашлицата бързо превърна усмивката й в болезнена гримаса. — Дали още е жив, за да разкаже онова, което знае?

— Не ми отговори на въпроса. Струваше ли си?

Изпитото лице на Карин се разкриви в подобие на усмивка.

— Вече не можеш да ми заповядваш — прошепна тя.

— Сама се върна и поиска помощ. И аз ти помагам.

— Аз съм затворничка.

— Можеш да си тръгнеш когато пожелаеш — отвърна Зовастина, замълча за миг и добави: — Защо не ми кажеш истината?

— А каква е истината, Ирина? Че ти си лесбийка и че любимият ти съпруг го е знаел. Но ти никога не говориш за него.

— Той е мъртъв.

— Много навременна автомобилна злополука. Колко пъти си проявявала подобно „съчувствие“ към твоите хора?

Тази жена знаеше твърде много за личния й живот, което едновременно я дразнеше и привличаше. Чувството за интимност и желанието да споделят бяха в основата на тяхната връзка. Преди време само тук можеше да си позволи да бъде искрена.

— Когато се ожени за мен, той прекрасно знаеше какво рискува — отвърна Зовастина. — Но и той беше амбициозен като теб и не обръщаше внимание на капаните. А аз бях тази, която ги залагаше.

— Сигурно е много трудно да живееш в лъжа.

— Но ти живя точно така.

— Не, Ирина — поклати глава Карин. — Аз познавам себе си. — Думите очевидно я лишиха от сили и тя се опита да си поеме дълбоко въздух, преди да добави: — Защо просто не ме убиеш?

В горчивината в гласа й прозвуча предишната Карин. Но Зовастина не искаше да отнеме живота на тази жена, а обратното — да я спаси. Съдбата не бе дала шанс на Ахил да спаси своя Патрокъл. Невежеството беше отнело голямата любов на Александър Велики. Но тя не искаше да стане жертва на същите грешки.

— Наистина ли мислиш, че някой заслужава това? — попита Карин и рязко дръпна нощницата. По чаршафите се посипаха седефени копченца. — Погледни гърдите ми, Ирина!

Гледката беше болезнена. След завръщането на Карин Ирина беше чела много за СПИН и вече знаеше, че болестта поразява хората по различен начин. Някои получаваха вътрешни увреждания — слепота, колит, опасна за живота диария, възпаление на мозъка, туберкулоза и — в най-тежките случаи — пневмония. Други ставаха жертва на кожни заболявания: покриваха се с ракови язви, предизвиквани от саркома на Капоши, поразяваше ги херпес симплекс или кожата им просто се стопяваше дотам, че епидермисът прилепваше направо в костта. По всичко личеше, че Карин страдаше от комбинация от най-често срещаните последствия на болестта.

— Помниш ли колко бях красива? Помниш ли прекрасната ми кожа? Някога ти обожаваше тялото ми.

Зовастина помнеше, и то много добре.

— Покрий се — сухо заповяда тя.

— Не можеш да ме гледаш, нали?

Тя не отговори.

— Диарията разкъсва червата ти, Ирина. Не можеш да спиш, стомахът ти е свит на топка. Всеки ден чакаш да ти се лепне някоя нова инфекция. Това е ад!

Зовастина си спомни жената, която изхвърлиха от хеликоптера. Беше заповядвала отстраняването на безброй политически опоненти, беше успяла да изгради Федерацията с помощта на тайна кампания на унищожение чрез биологично оръжие. Но докато това не означаваше нищо за нея, смъртта на Карин беше нещо различно. Беше причината, поради която й позволи да остане и да й осигурява лекарствата, които поддържаха живота й. Беше излъгала студентите. Ето я истинската й слабост. Може би единствената.

— Виждам го в очите ти в мига, в който се появиш — болезнено се усмихна Карин. — Ти ме обичаш. — Костеливите й пръсти се вкопчиха в ръката на Ирина. — Можеш да ме спасиш, нали? Сигурно си научила нещо от играта с бацилите. Не искам да умра, Ирина!

Зовастина направи върховно усилие, за да запази емоционална дистанция. Ахил и Александър се бяха провалили именно защото не бяха успели да го направят.

— Ще се моля на боговете за теб — промълви тя.

Карин се разсмя. Дълбок и дрезгав смях, примесен с напиращи в гърлото храчки. Зовастина се почувства колкото изненадана, толкова и наранена. Карин продължаваше да се смее.

Зовастина се поколеба само за миг, после се обърна и избяга от стаята. Тези посещения бяха грешка. Край, други нямаше да има. Поне засега. Предстояха да се случат много неща. Последното, което дочу, преди да затръшне входната врата, беше смразяващо хъркане. Карин се беше задавила със собствената си слюнка.

26

Венеция, 20:45 ч.

Винченти плати на водното такси, изкачи стъпалата до улицата и влезе в „Сан Силва“ — един от най-престижните венециански хотели. Тук не се предлагаха уикенд пакети и намаления за туристи, а само четирийсет и два луксозни апартамента с изглед към Канале Гранде. Просторното фоайе напомняше за упадъка на един отдавна несъществуващ свят. Сред римските колони, мрамора и мебелировката с музейна стойност цареше шум и суматоха.

Питър О’Конър спокойно чакаше в една от страничните ниши. Той не беше бивш военен разузнавач и не беше работил за правителството — беше просто човек, чийто талант да събира информация се съчетаваше с необичайно висок морал и съвест.

Корпорацията „Филоджен Фармасютик“ изразходваше милиони годишно за вътрешната сигурност и опазването на патентни и търговски тайни, но О’Конър беше подчинен пряко на Винченти — допълнителен чифт очи и уши, осигуряващи му лукса да може да направи необходимото, за да защити интересите си. И той се радваше, че го има.

Преди пет години именно О’Конър бе потушил бунта на значителна част от акционерите на „Филоджен“, обявили се против плановете на Винченти за по-нататъшна експанзия в Азия. Преди три години пак той бе притиснал достатъчен брой акционери, за да бъдат блокирани опитите на един американски фармацевтичен гигант да погълне компанията. А съвсем наскоро беше събрал достатъчно мръсотия за личния живот на някои от членовете на борда на директорите, които се бяха разбунтували. Така Винченти не само си запази поста на президент и изпълнителен директор, но и си осигури преизбиране за нов мандат.

Винченти се отпусна в тежкото кожено кресло. Бърз поглед към часовника, вграден в мраморната стена зад гишето на рецепцията, му напомни, че в девет и четвърт трябваше да бъде в ресторанта. О’Конър го изчака да се настани удобно и му подаде няколко пришити листа хартия.

— С това разполагаме до този момент.

Винченти направи бърз преглед на разпечатките от телефонните разговори и личните срещи на Ирина Зовастина, които бяха получени чрез специални разузнавателни средства.

— Значи продължава да издирва слонските медальони, така ли? — попита той.

— От наблюдението стана ясно, че е възложила задачата на няколко от личните си бодигардове — кимна О’Конър. — Един от екипите се ръководи от шефа на охраната Виктор Томас, друг е изпратен в Амстердам. Палят сгради из цяла Европа, за да прикрият кражбите си.

Винченти знаеше за съществуването на Свещения отряд на Зовастина, създаден по модел, заимстван от древните гърци.

— Разполагат ли с медальоните?

— Най-малко с четири от тях. Вчера са започнали операция за други два, но все още нямам резултати.

— Трябва да следим действията на тази жена — озадачено поклати глава Винченти.

— Работя по въпроса. Успях да подкупя няколко души от обслужващия персонал в двореца. За съжаление електронното наблюдение действа само когато тя е там, а тя постоянно пътува. Преди няколко часа е отлетяла до лабораторията в Китай.

Шефът на лабораторията Грант Линдзи вече беше информирал Винченти за посещението на Зовастина.

— Трябваше да видите как реагира на опита за покушение — добави О’Конър. — Препусна в галоп директно срещу убиеца, предизвиквайки го да стреля. Успяхме да заснемем всичко с помощта на телеобектив. Разбира се, тя се беше погрижила да разположи снайперист на покрива на двореца, готов да ликвидира атентатора. Но въпреки това препусна право срещу него. Сигурен ли сте, че не крие топки между краката си?

— Нямам никакво намерение да проверявам — засмя се Винченти.

— Тази жена е луда!

Именно по тази причина Винченти беше променил намеренията си относно флорентинеца. Съветът на десетте беше единодушен, че трябва предварително да се проучи възможността за евентуалното отстраняване на Зовастина, и бе възложил задачата на флорентинеца. Отначало Винченти възнамеряваше да му даде пълна свобода на действие, защото това съвпадаше с личните му планове по отношение на Зовастина. И му обеща огромно възнаграждение, ако успее да я ликвидира.

Но на по-късен етап му хрумна друга, по-добра идея.

Разкриването на заговора срещу Зовастина със сигурност щеше да намали подозренията й за истинските намерения на Лигата и щеше да му осигури време за подготовка на нещо по-добро, върху което вече работеше през последните седмици. Един по-съвършен план, дълбоко засекретен, с минимална вероятност да бъде разкрит.

— Преди малко тя отново посети къщата — продължи доклада си О’Конър. — Измъкна се незабелязано от двореца, шофирайки сама. Посещението беше засечено от камерите, монтирани в дърветата около къщата. Продължителност: половин час.

— Известно ли ни е състоянието на бившата й любовница?

— Да. Доста тежко е. Успяхме да запишем разговора им с параболичен монитор от съседната къща. Много странна двойка. Отношенията им са смесица от любов и омраза.

Интересно, помисли си Винченти. Много странно увлечение за жена, която управлява държавата с желязна ръка. За известно време е омъжена за дипломат от средно ниво в бившето Външно министерство на Казахстан. Явно привиден брак, сключен, за да прикрие сексуалните й предпочитания. Но данните на разузнаването сочеха, че съпрузите поддържат близки приятелски отношения — до внезапната му смърт при автомобилна злополука преди седемнайсет години, малко след като тя става президент на Казахстан и две години преди създаването на Федерацията. Доста време след това на сцената се появява Карин Уолд. Тя е единствената продължителна връзка на Зовастина, която в крайна сметка свършва зле. Но когато преди година тази жена се появява отново, Зовастина моментално й осигурява подслон и поиска от него лекарства срещу СПИН.

— Трябва ли да действаме? — попита на глас той.

О’Конър кимна.

— Ако изчакаме още малко, може би ще стане късно.

— Добре, действай. През уикенда ще бъда на посещение във Федерацията.

— Там може би ще стане напечено.

— Няма значение. Само без отпечатъци. Не искам нищо да сочи към мен.

27

Амстердам, 21:20 ч.

Още през лятото Стефани се беше запознала с датските затвори отвътре — бяха я арестували заедно с Малоун. Сега получи шанс да разгледа и предварителния арест. Нищо особено, килия като килия. Когато полицията се появи на моста и откри трупа, тя запази благоразумно мълчание. За щастие агентите на Сикрет Сървис успяха да изчезнат и тя силно се надяваше единият от тях да е измъкнал слонския медальон от джоба на похитителя. Но подозренията й бързо се потвърдиха.

Вратата се отвори и в килията се появи слаб, около шейсетгодишен мъж с продълговато лице и гъста посребрена коса. Това беше Едуин Дейвис, заместник-съветник на президента на САЩ по националната сигурност. Неотдавна той беше наследил поста на покойния Лари Дейли. Дипломат от кариерата в Държавния департамент, Дейвис беше защитил два доктората — по история на САЩ и международни отношения — и притежаваше отлични организационни умения и вроден дипломатически такт. В поведението му се долавяше типичната за президента Даниълс пряма любезност, която мнозина подценяваха. Но благодарение на нея Дейвис беше постигнал нужното ниво на рационалност в работата на Държавния департамент по време на мандата на трима министри. В момента помагаше на администрацията в Белия дом да приключи успешно оставащите три години от втория й мандат.

— Бях в Хага, на вечеря с президента — обяви той. — Страхотно място, между другото. Храната беше великолепна, макар че никога не съм бил чревоугодник. После ми донесоха бележка, на която пишеше къде си попаднала. И си казах, че трябва да има логично обяснение за арестуването на Стефани Нел от холандските власти, особено след като е била заварена с пистолет в ръка над подгизнал от дъжда труп.

Тя понечи да каже нещо, но Дейвис вдигна ръка.

— Така е по-добре — одобрително кимна той.

Тя мълчаливо се сви във влажното си яке.

— Докато обмислях начина, по който най-безболезнено да те зарежа в ареста, напълно убеден, че не искам да знам причините, поради които си се появила в Амстердам, президентът ме дръпна настрана и ми каза да тръгвам насам. Оказа се, че в тази работа са замесени и двама агенти на Сикрет Сървис, но за щастие никой от тях не е арестуван. Единият се намокрил до кости, защото скочил в канала за ей това нещо…

Тя ловко улови подхвърлената вещ и с облекчение установи, че е найлоновото пликче със слонския медальон.

— Президентът поиска съдействието на холандските власти — добави Дейвис. — И те се съгласиха да те освободят.

Стефани бавно се изправи.

— Преди да си тръгнем, бих искала да науча малко повече за двамата убити — тръсна глава тя.

— Предугадих това твое желание и направих съответните проверки. И двамата имат паспорти на Централноазиатската федерация и работят като лична охрана на върховния министър Ирина Зовастина.

Стефани долови нещо особено в погледа му. В сравнение с предшественика си Дейвис беше по-лесно разгадаем.

— Не изглеждаш особено изненадан — отбеляза тя.

— Вече нищо не може да ме изненада — отвърна той, понижи глас и добави: — Имаме проблем, Стефани. И ти си част от него, независимо дали ти харесва, или не.

Тя последва Дейвис в хотелския апартамент. Увит в хавлия, президентът Дани Даниълс се беше излегнал на едно канапе, вдигнал босите си крака на стъклена масичка. Беше едър мъж с непокорен рус перчем, гръден глас и обезоръжаващи маниери. Тя работеше за него вече пет години, но го опозна истински едва миналата есен, когато разследваше предателството, свързано с изчезналата библиотека в Александрия. В един момент той я уволни, но много скоро след това отново я назначи.

В едната си ръка президентът държеше някаква напитка, а с другата стискаше дистанционното.

— Всички предавания на тази проклета телевизия са само със субтитри или на език, който не разбирам! — мрачно промърмори той. — А аз отдавна съм престанал да гледам новините на Би Би Си и Си Ен Ен. Повтарят едно и също до втръсване!

След тези думи той изключи телевизора и захвърли дистанционното. Отпи глътка от чашата си и отправи хладен поглед към Стефани.

— Чух, че пак си прекарала нощ, която ще сложи точка на кариерата ти.

Безпогрешно уловила палавите искрици в очите му, Стефани небрежно отвърна:

— По всичко личи, че това е моят път към успеха.

Президентът й направи знак да седне, а Дейвис отстъпи крачка назад и остана прав.

— Имам и други лоши новини — допълни Даниълс. — Твоята агентка във Венеция е изчезнала. Вече дванайсет часа нямаме връзка с нея. Съседите й в сградата, където е била настанена, са съобщили за някаква суматоха рано тази сутрин. Четирима непознати мъже, разбита врата. Типично по италиански, официална информация липсва… — Президентът млъкна за момент, после размаха ръце. — За бога, не ме забърквай пак! Тази работа никак не ми харесва!

Беше предоставила временно Наоми Джонс на Белия дом, за да им осигури оперативна информация за човек на име Енрико Винченти — международен финансист, поддържащ тесни връзки с организацията, наречена Венецианска лига. Стефани беше чувала за Лигата — един от многобройните картели, борещи се за световно влияние. Наоми работеше за нея от дълги години. Именно тя беше агентът, който водеше разследването на Лари Дейли. Миналата година си беше подала оставката от специалния отдел, но за радост на Стефани скоро се върна в него. Наоми беше отличен агент и събирането на оперативна информация не би трябвало да я затрудни. Просто трябваше да следи срещите и разговорите на обекта. Стефани дори й предложи да остане в Италия два дни след изпълнението на задачата, за да си почине.

Но сега най-вероятно беше мъртва.

— Когато ви я изпратих, вашите хора заявиха, че става въпрос за обикновено събиране на информация.

Очите й се местеха от единия на другия, но и двамата мълчаха.

Така изтекоха няколко секунди, после Даниълс вдигна глава.

— Къде е медальонът?

Тя мълчаливо му го подаде.

— Ще ми разкажеш ли нещо повече за него?

Стефани се чувстваше уморена и мръсна. Единственото й желание беше да вземе душ и да си легне, но това явно нямаше да се случи. Адски мразеше да я подлагат на разпит, но срещу нея беше президентът на Съединените щати, който на всичкото отгоре току-що й беше спасил кожата. С няколко думи му разказа за Касиопея, Торвалдсен и услугата, която й бяха поискали. Президентът я изслуша с необичайно внимание, след което кимна на Дейвис.

— Кажи й, Едуин.

— Какво знаеш за върховния министър Зовастина?

— Достатъчно, за да съм сигурна, че не фигурира сред нашите приятели.

В умореното й съзнание отново изплува историята на Ирина Зовастина. Родена в семейство на работници от Северен Казахстан. Загубва баща си по време на войната на Сталин срещу нацистите, а веднага след края на войната силно земетресение отнема живота на майка й и всичките й близки. Момиченцето е настанено в сиропиталище, откъдето я взема далечна братовчедка на майка й. След гимназия завършва икономика в Ленинградския университет, едва навършила двайсет става член на комунистическата партия и постепенно се издига до ръководен пост в местния работнически профсъюз. Малко по-късно става член на Централния комитет на партията в Казахстан, след което е избрана за член на Върховния съвет. Отначало се занимава с усвояване на пустеещите земи и други икономически реформи, после се превръща в критик на Москва. След обявяването на независимостта от Русия е един от шестимата членове на партията, които се кандидатират за президент на Казахстан. Двамата основни кандидати не успяват да получат мнозинство и според новоприетата конституция отпадат от надпреварата. При повторните избори печели Зовастина.

— Отдавна съм разбрал, че проблемите започват, когато искаш да увериш някого в приятелските си чувства — промърмори Даниълс. — Тази жена ни мисли за идиоти, не ни трябват приятели като нея.

— Но се налага да й целуваме задника.

— За съжаление — съгласи се Даниълс и с наслада отпи от чашата си.

— Не бива да подценяваме Централноазиатската федерация — обади се Дейвис. — Там живеят твърди и упорити хора с дълга памет. Двайсет и осем милиона от тях подлежат на редовна военна служба, а двайсет и два са готови веднага да постъпят във войската. Което се случва на милион и половина годишно — доста внушителна армия. Към днешна дата Федерацията харчи за отбрана около един милиард и двеста милиона долара годишно, без да броим парите, които ние наливаме там и които са двойно повече.

— На всичкото отгоре народът я обожава — кисело отбеляза президентът. — Стандартът на живота се е подобрил хиляда пъти. Преди нея шейсет и четири процента от населението живеели в крайна бедност, днес тази цифра е намаляла до петнайсет процента. Темповете й не са по-лоши от нашите. Тя инвестира във всичко: водноелектрически централи, производство на памук и злато. И всичко й носи допълнителни приходи. Постепенно Федерацията заема отлични геоикономически позиции, вклинявайки се между могъщите си съседи Русия, Китай и Индия. Признавам, че дамата има ум в главата. Контролира внушителна част от световните запаси на петрол и природен газ, които доскоро бяха под контрола на руснаците. Те все още не могат да преглътнат независимостта на бившите си републики, но тя хитро им предлага петрол и газ под международните цени и Москва подвива опашка.

Стефани беше впечатлена от задълбочените познания на Даниълс за този географски район.

— Преди няколко години Зовастина сключва дългосрочен договор за използването на космодрума „Байконур“ от Русия — продължи президентът. — Основната космическа площадка на руснаците се намира в центъра на някогашен Казахстан. С площ от петнайсет хиляди и петстотин квадратни километра, тя ще бъде на разположение на руснаците до 2050 година. Разбира се, срещу този договор Зовастина получи значително опрощаване на външния дълг към Русия. Погали и китайците, слагайки край на вековните териториални спорове между двете страни. Не е лошо постижение за икономист, израснал в сиропиталище.

— Ние имаме ли проблем с нея? — попита Стефани. Отново не получи отговор и реши да смени тактиката. — Какво общо има Енрико Винченти с всичко това?

— Зовастина и Винченти са свързани чрез Венецианската лига — отвърна Даниълс. — И двамата членуват в нея. Общият брой на членовете надхвърля четиристотин — всички до един богати и амбициозни хора. Но Лигата не се стреми да промени света, а просто иска да я оставят на мира. Те ненавиждат държавната регулация, рестриктивните закони, данъците и таксите, мен. Изобщо всичко, което е свързано с тази система. Пипалата им са плъзнали в много страни…

Тя усети, че Даниълс е отгатнал мислите й.

— Не и тук — поклати глава той. — Не и като предишния път. Направихме обстойна проверка, но не открихме нищо. Основните им усилия са насочени към Централноазиатската федерация.

— Всички бивши съветски републики имат голям външен дълг, наследен от съветското господство и борбата им за независимост — обади се Дейвис. — Но Зовастина успя да предоговори част от тези задължения със страните кредитори, а друга й беше опростена напълно. Така страната й получи възможност за приток на свежи капитали. Нищо не блокира реформите по-успешно от големия външен дълг. — Замълча за момент, после тихо добави: — Членовете на Венецианската лига разполагат с капитал от три милиарда и шестстотин милиона долара, пръснати в различни банки по света.

— Добра миза за един гигантски покер — отбеляза Даниълс.

Стефани осъзна важността на въпроса, защото президентите рядко изразяват загриженост, основаваща се на неясни подозрения.

— Ще се разиграе ли той? — попита тя.

Даниълс бавно кимна.

— До този момент корпорации със седалище в Централноазиатската федерация са закупили или погълнали близо осемдесет международни компании. Действат в областта на фармацевтичната промишленост, информационните технологии, автомобилната промишленост, телекомуникациите и къде ли не още. Можеш ли да си представиш, че са купили дори най-големия производител на чай на пакетчета в света? Според прогнозите на „Голдман Сакс“, ако тези темпове се запазят, Федерацията скоро ще се превърне в трета или четвърта икономическа сила в света, непосредствено след нас, Китай и Индия.

— Което е много тревожно — обади се Дейвис. — Още повече че се случва без фанфари. Обикновено корпорациите вдигат шум за новите си придобивки, но тези си мълчат. Всичко е под плътен похлупак.

— Зовастина се нуждае от постоянен приток на капитали, за да може да действа правителството — махна с ръка Даниълс. — Ние имаме данъците, а тя — Лигата. Федерацията е богата на памук, злато, уран, сребро, мед, цинк, олово…

— И на опиум — добави Стефани.

— Зовастина ни помага дори и по този въпрос — намеси се Дейвис. — В момента нейната Федерация е трета в света по конфискувани наркотици. Тя прекъсна пътищата на дрогата през нейна територия и така спечели обичта на европейците. Отвъд Атлантика никой не казва лоша дума за нея. Разбира се, тя и на тях им предлага евтин газ и петрол.

— Предполагам, си давате сметка, че поради всичко, изброено дотук, Наоми вероятно е мъртва — промълви със свито сърце Стефани. Преживяваше тежко всяка загуба на агент, което, за щастие, не се случваше често. Но когато се случеше, тя изпадаше в дълбока криза и с огромни усилия преодоляваше болката.

— Даваме си сметка — кимна Дейвис. — И виновниците ще бъдат наказани.

— Тя беше близка с Котън Малоун. Дълго време бяха колеги в отдела. Прекрасен екип. Той много ще се разстрои.

— Което е още една причина за появата ти тук — кимна президентът. — Преди няколко часа Котън е бил замесен в пожара в Музея за гръко-римско изкуство в Копенхаген. Оказа се, че сградата е собственост на Хенрик Торвалдсен, а Касиопея Вит помогнала на Малоун да се спаси от пламъците.

— Явно сте в течение на всичко.

— Това е част от длъжностната ми характеристика, макар че все по-малко я харесвам — отвърна Даниълс и размаха медальона. — Една от тези монети се е намирала в музея.

В главата й изплуваха думите на Клаус Дир. В света има само осем такива.

Дейвис насочи дългия си показалец към пликчето в ръцете на президента.

— Наричат го „слонски медальон“ — обяви той.

— Ценен ли е?

— Може би — отвърна Даниълс. — Надяваме се, че с твоя помощ ще научим повече за него.

28

Копенхаген, понеделник, 20 април, 12:40 ч.

Малоун взе едно одеяло и тръгна към канапето в другата стая. След пожара през есента беше избил няколко стени и издигнал други, превръщайки апартамента на четвъртия етаж над книжарницата в по-функционално жизнено пространство.

— Харесвам мебелировката — каза Касиопея. — Подхожда ти.

Той беше решил да се откаже от датската простота и изчистените линии и поръча всичко от Лондон. Канапе, кресла маси, осветителни тела. Предимно дърво и кожа, топли и удобни. Тук нищо не се променяше, с изключение на някоя книга, заслужила да измине пътя от приземния етаж, или поредната рисунка на Гари, пристигнала по електронната поща, за да заеме място в нарастващата по обем колекция. Предложи на Касиопея да преспи в града, вместо да шофира до имението на Торвалдсен в Кристиангаде, и тя не се възпротиви. По време на вечерята изслуша аргументите и обясненията й, но нито за миг не забрави, че мнението на Касиопея за развоя на събитията е пристрастно поради личния елемент в него.

Което не беше хубаво. Той прекрасно знаеше какво означава това, защото го беше изпитал на гърба си, когато Гари беше застрашен.

Тя седна на ръба на леглото му. Меката светлина на изящните осветителни тела хвърляше отблясъци по стените с цвят на горчица.

— Хенрик твърди, че вероятно ще имам нужда от помощта ти.

— А ти не си ли на същото мнение?

— Не знам какво мислиш ти.

— Обичаше ли Или?

Той остана изненадан от въпроса си, а тя замълча.

— Трудно е да се каже.

Това не беше отговор.

— Трябва да е бил много специален — предположи Малоун.

— Беше изключителен. Умен, жив, забавен. Да беше го видял, когато откри онези текстове. Сякаш бе открил нов континент.

— От колко време се познавахте?

— От три години, с прекъсванията.

Погледът й отново стана далечен — като по време на пожара. Колко много си приличаха. И двамата прикриваха чувствата си, но до известни граници. Той все още не беше преглътнал факта, че Гари не му е истински син, а плод на стара връзка на бившата му съпруга. Очите му неволно се изместиха към снимката, поставена в рамка на нощното шкафче. Отдавна беше решил, че тук нещата не опират до гените. Въпреки всичко момчето беше негов син, още повече че с бившата му съпруга отдавна бяха сключили мир. Касиопея обаче продължаваше да се бори със своите демони. Бруталната откровеност беше уместна.

— Какво се опитваш да направиш?

Шията й се скова, ръцете й замръзнаха.

— Да продължавам да живея.

— Заради Или или заради себе си?

— Има ли значение?

Отчасти беше права. Не би трябвало да има значение. Но битката беше нейна, а не негова. Тази жена продължаваше да го привлича въпреки явните й чувства към друг. Направи опит да прогони емоциите и смени темата.

— Какво показаха отпечатъците на Виктор? По време на вечерята никой не засегна този въпрос.

— Работи за върховния министър Ирина Зовастина. Началник на личната й охрана.

— Кога щяхте да ми кажете?

— Само при интерес от твоя страна — сви рамене тя.

Той потисна яда си, усещайки, че тя умишлено го дразни.

— Мислите, че става въпрос за директна намеса от страна на Централноазиатската федерация?

— Слонският медальон в музея на Самарканд е недокоснат.

Добър довод.

— Или откри първото неопровержимо доказателство за местонахождението на гроба на Александър Велики. Първото от векове насам. Знам, че е споделил откритието си със Зовастина, защото ми описа реакцията й. Тя е маниак на тема древногръцка история и най-вече животът на Александър. Именно по тази причина музеят в Самарканд се финансира толкова добре. Била страшно развълнувана, когато Или й разказал за загадката на Птолемей, свързана с гробницата на Александър. — Поколеба се за момент, после тихо добави: — А той умря само няколко дни по-късно.

— Подозираш, че е бил убит?

— Къщата му изгоря до основи. Заедно с него.

Пъзелът започваше да се подрежда. Гръцкият огън.

— Какво стана с пергаментите, които бе открил?

— На даден етап някои учени направиха съответните запитвания. Оказа се, че никой от музейните уредници не знае нищо.

— Но пожарите продължават до днес, а медальоните изчезват. Какво ще правим?

— Още не съм решила дали имам нужда от помощта ти.

— Напротив, решила си.

В очите й се появи подозрение.

— Какво знаеш за историческите сведения, свързани с гроба на Александър?

— Отначало е бил погребан в Мемфис, Южен Египет. От Птолемей, някъде около година след смъртта му. По-късно синът на Птолемей преместил тялото на север, в Александрия.

— Вярно. Случило се е някъде между 283 и 274 година преди Христа, след смъртта на Птолемей Първи. Мавзолеят бил построен в новата част на града, на пресечката между две главни улици непосредствено до царския дворец. На определен етап получил наименованието Сома, което на гръцки означава „тяло“. Това била най-величествената гробница, построена в най-великия град по онова време.

— Птолемей е постъпил умно — кимна Малоун. — Провъзгласил се за фараон едва след като всички наследници на Александър били мъртви. Тези, които го наследили, също имали ум в главите си, преобразявайки Египет в типично гръцко царство. Докато другите приближени на Александър управлявали зле и впоследствие загубили своите части от империята, Птолемеите управлявали Египет в продължение на триста години. Не без помощта на споменатата Сома, която изиграла важна политическа роля.

— Историята наистина е изумителна — кимна Касиопея. — Гробницата на Александър се превръща в място за поклонение. Цезар, Октавиан, Адриан, Калигула и още дузина римски императори я посетили, за да отдадат своята почит. Сигурно е била наистина величествена гледка. Увита в злато мумия със златна корона, положена в златен саркофаг, заобиколена от златен мед. В продължение на век и половина Александър почивал в мир. После обеднелият Птолемей Девети отворил гробницата и взел златото. Саркофагът бил претопен и заменен със стъклен. Сома просъществувала някъде около шестстотин години. Историята я споменава за последен път някъде около 391 година след Христа.

Малоун знаеше останалото. Гробницата и тленните останки на Александър Велики просто изчезнали. Търсят ги в продължение на хиляда и шестстотин години, но без успех. Най-великият завоевател на древността, почитан като жив бог, сякаш се разтопил във въздуха.

— Знаеш ли къде се намира тялото? — попита той.

— Или беше убеден, че знае.

Думите й прозвучаха някак отдалеч, сякаш разговаряше с призрака на приятеля си.

— Мислиш ли, че е бил прав?

— Трябва да отидем и да проверим — сви рамене тя.

— Къде?

Уморените й очи най-после се спряха върху лицето му.

— Във Венеция. Но преди това трябва да приберем последния медальон. Онзи, към който Виктор със сигурност вече пътува.

— А къде се намира той?

— Също във Венеция, колкото и странно да звучи.

29

Самарканд, 2:50 ч.

Зовастина се усмихна на папския нунций — хубав мъж с прошарена кестенява коса и умни проницателни очи. Монсеньор Колин Мичънър, американец, част от новия Ватикан с първия чернокож папа от векове. Този емисар се беше появявал тук вече два пъти, опипвайки почвата за евентуалното католическо присъствие на територията на Федерацията. Но и двата пъти бе получил твърд отказ. Въпреки че ислямът беше официална религия в държавата, номадските племена, населяващи Централна Азия, винаги бяха поставяли своите закони на първо място, включително и над законите на шериата. Географската изолация подхранваше социалната независимост, включително и от Бога. По тази причина Зовастина се съмняваше, че католицизмът има място в страната. Но беше готова за преговори, тъй като се нуждаеше от нещо, което този пратеник можеше да й даде.

— Не сте нощна птица, а? — подхвърли тя, отбелязвайки умората, която гостът с мъка се опитваше да прикрие.

— По традиция тази част от денонощието е определена за сън — промърмори Мичънър.

— Никой от нас няма да спечели, ако срещата беше проведена в нормално време. Вашата църква не е популярна тук.

— Тъкмо това искаме да променим.

— Не вярвам хората да се откажат от неща, които са ценили в продължение на столетия — сви рамене тя. — Дори мюсюлманите с тяхната дисциплина и морални устои не са успели да го постигнат. Бързо ще разберете, че тук използването на религията за обществено-политически цели е далеч по-популярно от духовното й влияние.

— Светият отец не иска промени във Федерацията. Единствената му молба е свободно изповядване на нашата вяра от онези, които желаят.

— Посетихте ли вече някои от нашите свещени места? — попита с усмивка тя.

Мичънър поклати глава.

— Съветвам ви да го направите. Ще видите доста интересни неща. Хората обикалят, докосват и целуват светите реликви. Жените пълзят по свещените плочи, за да усилят плодовитостта си. Не пренебрегвайте „дърветата на желанията“ и монголските пръти с окачените на тях конски опашки, които ще видите около гробовете ни. Муските и амулетите са много популярни тук. Хората вярват в неща, които нямат нищо общо с вашия християнски Бог.

— Но броят на католиците, баптистите, лутераните, а дори и на будистите непрекъснато расте — възрази Мичънър. — Сред тях има мнозина, които биха желали да се молят на своите богове по различен начин. Нима нямат право?

Една от причините да приеме пратеника беше партията „Ислямско възраждане“, която, макар и забранена преди години, продължаваше да действа на много места — най-вече в долината Фергана, намираща се на територията на някогашния Узбекистан. Преди доста време Зовастина беше използвала смъртоносни бацили срещу по-изтъкнатите лидери на организацията с надеждата да я обезглави, но партията продължаваше да съществува. Допускайки по-голяма религиозна конкуренция, особено от страна на Католическата църква, най-вероятно щеше да отклони гнева на мюсюлманите от нея и да го насочи към основния враг.

Тя изпъна гръб и обяви:

— Реших да разреша достъп на вашата църква на територията на Федерацията.

— Радвам се да го чуя.

— Но при определени условия.

Усмивката бързо изчезна от хубавото лице на свещеника.

— Успокойте се, те не са нищо особено — побърза да добави тя. — Имам една съвсем проста молба. Утре вечер във Венеция ще бъде отворен гробът на свети Марко.

В очите на емисаря се появи недоумение.

— Вие положително познавате житието на свети Марко и причините да бъде погребан във Венеция.

— Имам приятел в базиликата, с когото сме обсъждали този въпрос — кимна Мичънър.

Тя познаваше подробно историята. Марко, един от дванайсетте Христови апостоли, бил провъзгласен от Петър за епископ на Александрия, но през 67-а година след Христа станал жертва на езичниците. Когато се опитали да изгорят тялото му на клада, се развихрила буря, която угасила огъня. Християните успели да приберат тялото, което по-късно било мумифицирано и погребано в тайна гробница, останала неразкрита чак до IV век. Когато Александрия паднала в ръцете на християните, те построили монументална гробница на светеца, пред която се прекланяли всички старейшини на града. Храмът оцелял дори и след идването на исляма и нашествието на перси и араби през VII век.

Но през 828 г. тленните останки били откраднати от група венециански търговци.

Венеция се нуждаела от символ на своята политическа и религиозна независимост. Рим имал своя Петър, Венеция щяла да има Марко. В същото време александрийското духовенство било изключително загрижено за свещените реликви на своя град, жестоко притиснат от ислямското владичество. Там масово се рушали християнските църкви и храмове. С негова помощ мощите на свети Марко били изнесени от страната.

Зовастина много харесваше подробностите около тази тайна операция.

Кражбата била прикрита с мощите на св. Клавдиан, който бил погребан наблизо. Миризмата на балсамиращите течности била толкова силна, че мумията на св. Марко била скрита в контейнер със зеле и свинско месо, за да не бъде открита. Така и станало. Мюсюлманите, инспектиращи товарите на отпътуващите кораби, панически се разбягали при вида на закланите свине. Мумията била увита в брезент и преместена в друга част на кораба. По обратния път се разразила силна буря, но духът на светеца бдял над кораба и предотвратил потъването му.

— На 31 януари 828 година тялото на свети Марко било донесено на дожа на Венеция — каза на глас тя. — Той приел светите мощи за съхранение в двореца си, откъдето неизвестно как изчезнали. Появили се отново чак през 1024 година, когато била построена базиликата „Сан Марко“. Мощите били погребани в криптата на храма, но през деветнайсети век били извадени и поставени под огромния олтар, където се намират и до днес. Не мислите ли, че в тази история има доста празнини?

— С реликвите винаги е така.

— Цели четиристотин години в Александрия и почти триста във Венеция мощите на свети Марко останали скрити от света.

— Съдба, госпожо министър — сви рамене нунцият.

— Александрия така и не се примирила с кражбата — продължи тя. — Тамошното духовенство било силно разгневено от факта, че в продължение на векове Венеция я празнувала като събитие от изключително значение, сякаш крадците изпълнили свещена мисия. Но ние с вас знаем, че цялата работа опирала до политика. Венецианците крадели и грабели от всички части на света. Били като лешояди, отмъквали всичко, до което се доберат. Кражбата на мощите на свети Марко се оказала най-продуктивна. Животът на града и до днес е свързан с него.

— Защо тогава искат да отворят гробницата?

— Защото епископи от коптската и етиопската църква настояват за връщането на мощите. През 1968 година вашият папа Павел Четвърти подарил няколко реликви на александрийския патриарх в опит да ги умилостиви. Не се получило, защото реликвите били от Рим, а не от Венеция. Те продължават да си искат светеца. Преговорите с Ватикана не са приключили и до днес.

— Знам за тях, защото съм служил като личен секретар на папа Климент Петнайсети — кимна Мичънър.

Подозренията й, че този човек е нещо повече от нунций, намериха своето потвърждение. Новият папа очевидно беше избрал внимателно своя пратеник.

— Значи знаете и друго — погледна го тя. — Че Католическата църква никога няма да върне мощите. Но патриархът на Венеция все пак предлага един компромис, предварително съгласуван с Рим. Той е част от усилията на африканския ви папа да постигне помирение със света. Част от реликвите в гробницата ще бъдат върнати. По този начин и двете страни ще бъдат доволни. Но за венецианците това е един изключително деликатен въпрос, защото се нарушава покоят на техния светец. — Тя поклати леко глава. — Това е причината гробницата да бъде отворена утре вечер, в пълна секретност. От нея ще бъдат извадени част от реликвите, след което плочата ще бъде върната на мястото й. Новината ще бъде съобщена едва след официалното обявяване на даровете, което ще стане след няколко дни.

— Вие сте отлично информирана.

— Защото темата ме интересува. Мощите в тази гробница не принадлежат на свети Марко.

— А на кого?

— Ще се задоволя с едно любопитно съвпадение: тялото на Александър Велики изчезва от Александрия през четвърти век, почти едновременно с повторната поява на тялото на свети Марко. Светецът е положен в храм, който е копие на Александровата Сома, където великият пълководец е бил положен шестстотин години по-рано. Моите учени изследваха много древни текстове, голяма част от които неизвестни за света…

— Мислите, че мощите във венецианската базилика принадлежат на Александър Велики? — възбудено я прекъсна Мичънър.

— Не мога да твърдя подобно нещо. Само ДНК анализ може да установи расата. Марко е роден в Либия от родители араби, а Александър е грък. Между тях със сигурност съществуват ясни хромозомни различия. Знам, че има и други надеждни способи за идентификация: изотопна обработка на зъбите, томография и въглероден анализ. Александър умира през 323 година преди Христа, а Марко — през първи век след Христа. Изключено е да няма различия в тленните им останки.

— Нима възнамерявате да оскверните мощите?

— Не повече от вас. Какво всъщност може да се вземе от тях?

Американецът се замисли. Още в началото на срещата Зовастина усети, че този човек бе пристигнал в Самарканд с далеч по-големи правомощия отпреди. Дойде времето да провери дали предчувствията не я лъжат.

— Искам само няколко минути насаме с отворения саркофаг — промълви тя. — Дори да взема нещо от него, то ще бъде съвсем незначително. В замяна предлагам свободен достъп на Католическата църква до цялата територия на Федерацията, за да провери колко християни ще откликнат на нейните послания. Но евентуалното строителство на храмове трябва да бъде предварително одобрено от нашето правителство. Както за ваше, така и за наше спокойствие. Ако не действаме внимателно, със сигурност ще се стигне до насилие.

— Искате лично да пътувате до Венеция? — погледна я внимателно Мичънър.

— Да — кимна тя. — На частно посещение, организирано от Светия отец. Чувала съм, че църквата има силно влияние върху италианското правителство.

— Госпожо министър, вие несъмнено сте наясно, че и да откриете нещо, то ще е подобно на плащаницата от Торино или появяванията на Дева Мария. Всичко е въпрос на вяра — контрира Мичънър.

Но Зовастина беше сигурна, че ще открие нещо друго, далеч по-важно. Какво беше писал Птолемей? Докосни най-съкровената същност на златната илюзия.

— Няколко минути насаме, нищо повече — повтори молбата си тя.

Папският нунций запази мълчание. Тя търпеливо чакаше.

— Ще разпоредя на патриарха на Венеция да удовлетвори молбата ви — промълви най-сетне Мичънър.

Предчувствието й се оказа вярно. Този човек не се беше завърнал с празни ръце.

— Разполагате с доста голяма власт за обикновен нунций — отбеляза тя.

— Трийсет минути — отсече американецът. — С начало точно в един след полунощ в сряда. Ние ще информираме италианските власти, че пристигате на частно посещение по покана на Църквата.

Зовастина кимна.

— Ще ви уредя достъп до катедралата през Порта дей Фиори в западното крило. По това време на денонощието на площада едва ли ще има много хора. Сама ли ще бъдете?

Педантичността на духовника започваше да я отегчава.

— Ако е толкова важно, можем и да забравим за молбата ми — хладно отвърна Зовастина.

И веднага забеляза, че Мичънър усети раздразнението й.

— Вземете със себе си когото пожелаете, госпожо министър — дипломатично отстъпи той. — Светият отец ще бъде щастлив да удовлетвори желанията ви.

30

Хамбург, Германия, 1:15 ч.

Виктор седеше на бара. Рафаел спеше горе в стаята. Бяха пристигнали в Хамбург след продължително пътуване с кола през Дания и Северна Германия. Тук трябваше да се срещнат с други двама членове на Свещения отряд, за да открият шестия медальон. С кражбите на предишните се бяха справили сами, но времето изтичаше и Зовастина беше решила да изпрати още един екип за подкрепление.

Виктор отпиваше от бирата и се наслаждаваше на тишината. В слабо осветените сепарета имаше малко посетители.

Зовастина обичаше напрежението. Екипите бяха винаги нащрек, готови на всичко. Похвали почти липсваха, за сметка на критиката. Това отношение важеше за всички: сътрудниците в двореца, Свещения отряд, министрите. Никой не искаше да я разочарова. Но Виктор чуваше какво се говори зад гърба й. Струваше му се странно, че властна жена като нея обръща толкова малко внимание на недоволството и омразата. Крехката лоялност е опасна илюзия. Рафаел бе прав: нещо предстоеше да се случи. Като началник на личната й охрана Виктор често придружаваше Зовастина до тайната лаборатория в планините, източно от Самарканд. Тази отсам границата с Китай, обслужвана от нейни хора, работеща с нейните вируси. Беше виждал с очите си затворниците, върху които ги изпробваха, беше присъствал на ужасната им смърт. Беше охранявал заседателните зали, в които тя заговорничеше със своите генерали. Федерацията разполагаше с внушителна армия, достатъчно военновъздушни сили и ограничен брой ракети със среден радиус на действие. Повечето от тях бяха доставени и поддържани от Запада, който се стремеше да запази военното равновесие със съседите на Федерацията — Иран, Китай и Афганистан.

Той беше наясно с плановете на Зовастина, въпреки че не ги беше споделял с Рафаел. Беше я чувал да говори за хаоса в Афганистан, където талибаните отчаяно се бореха за изплъзващата им се власт, за войнствените изявления на президента на Иран, за неразумния начин, по който властите в Пакистан продължаваха да си затварят очите пред износа на тероризъм и насилие.

Това бяха държавите, които бяха в центъра на вниманието й. Щяха да умрат милиони от техните поданици. Вибрацията в джоба му прекъсна мислите му. Той измъкна мобилния телефон, погледна екрана и стомахът му се сви на топка.

— Радвам се, че те открих, Виктор — каза Зовастина. — Имаме проблем.

Той мълчаливо изслуша разказа за инцидента в Амстердам, при който двама членове на Свещения отряд били убити, докато търсели поредния медальон.

— Американците започнаха официално разследване. Искат да знаят защо моите хора са стреляли срещу агенти на Сикрет Сървис. Между другото, един много добър въпрос.

Най-вероятно защото са изпитвали ужас, че могат да те разочароват, помисли си Виктор. И затова са проявили безразсъдство. На глас обаче каза нещо съвсем различно:

— Щеше ми се лично да проведа операцията в Амстердам.

— Добре, Виктор. Признавам, че имаш право. Ти беше против изпращането на втори екип, но аз пренебрегнах мнението ти.

Той благоразумно замълча. Признанието й беше достатъчно невероятно, за да го обсъжда.

— Предполагам, че искате да знаете защо американците изведнъж са се появили там, нали?

— Хрумна ми подобен въпрос.

— Може би защото сме компрометирани.

— Съмнявам се, че ги е грижа за това. Безпокоят ме повече нашите приятели от Венецианската лига, особено онзи, дебелият.

— Но американците все пак са били там.

— Вероятно случайно.

— Какво казват те?

— Техният представител отказа да даде подробности.

— Госпожо министър — понижи глас Виктор. — Разбрахме ли в крайна сметка какво точно преследваме?

— Работя по въпроса. Напредваме бавно, но вече съм сигурна, че ключът към загадката на Птолемей се крие в тялото, което някога е лежало в Сома в Александрия. Убедена съм, че това, което ни трябва, са мощите на свети Марко в базиликата „Сан Марко“ във Венеция.

Чутото беше новост за него.

— По тази причина отлитам за Венеция — добави Зовастина. — Ще бъда там утре вечер.

Още една шокираща новина.

— Разумно ли е? — попита той.

— Необходимо е. Искам да ме придружиш в базиликата. За тази цел трябва да вземеш другия медальон и да бъдеш пред храма в един часа след полунощ.

Той знаеше какво трябва да отговори.

— Слушам, госпожо министър.

— Не ми каза какво стана с медальона в Дания. Разполагаме ли с него?

— Да.

— Ще трябва да минем без Холандия.

Той отбеляза липсата на гняв в тези думи. Странно, защото ставаше въпрос за провал.

— Медальонът във Венеция ще бъде последният — добави Зовастина. — Имам достатъчно основания да вярвам в това.

Виктор веднага разбра за какво става въпрос. Базиликата и мощите на свети Марко. Но безпокойството, свързано с американците, не го напускаше. За щастие беше успял да овладее ситуацията в Дания. Отстрани и тримата противници, които се опитаха да го надхитрят. Разбира се, Зовастина никога нямаше да научи за смъртта им.

— Отдавна обмислям нещата и планът е ясен — продължаваше тя. — Във Венеция те чака спешна доставка, затова искам да вземеш самолет. Запиши си адреса. — Продиктува му улицата и номера на някакъв склад, към които добави и шифъра на електронната ключалка. — Инцидентът в Амстердам е маловажен, но това, което предстои да се случи във Венеция, е от огромно значение. Държа на всяка цена да получа последния медальон!

31

Хага, 1:10 ч.

Стефани слушаше с огромен интерес разказа на Едуин Дейвис и президента Даниълс.

— Чувала ли си нещо за зоонозата? — попита Дейвис.

— Болест, която се предава от животните на човека — кратко отвърна тя.

— Определението ти не е пълно — поклати глава Даниълс. — Става въпрос за болести, които са безвредни за животните, но могат да имат опустошителен ефект върху хората. Най-типичните примери включват антракс, бубонна чума, ебола, бяс и птичи грип. А дори и обикновените земни червеи.

— Не знаех, че биологията е силната ви страна.

— Нямам никаква представа от тази наука — засмя се Даниълс. — Но познавам хора, които са истински експерти. Кажи й, Едуин.

— На науката са известни около хиляда и петстотин патогени на зоонозата. Половината от тях кротко си живеят в някой животински организъм, без да заразяват никого. Но когато бъдат предадени на друго животно, което не е гостоприемно към съответния патоген, те буквално побесняват. Точно така е започнала чумната епидемия. Плъховете пренасят болестта, мухите се хранят от плъховете, а после я предават на хората и епидемията взема чудовищни размери.

— Докато най-накрая сме си изработили имунитет към нея — добави Даниълс. — За съжаление това отнело няколко десетилетия. По тази причина през четиринайсети век Европа изгубила една трета от населението си.

— Грипната пандемия в Испания през 1918 година е била причинена от зооноза, нали? — попита Стефани.

— Точно така — кимна Дейвис. — Прехвърлила се от птиците у човека, след което вирусът мутирал и започнал да се предава от човек на човек. Тогава заболели двайсет процента от населението на света, а около пет процента умрели. Което прави около двайсет и пет милиона души за първите шест месеца на пандемията. За сравнение ще посоча, че от СПИН са умрели също толкова, но за двайсет и пет години.

— Данните обаче от 1918 година са доста относителни — добави Даниълс. — Болестта е взела милиони жертви в Китай и останалата част на Азия, но никой не си е направил труда да ги брои. Според някои изследователи броят на жертвите през 1918 година е най-малко сто милиона души. Зоонотичните патогени са перфектното биологическо оръжие — продължи Дейвис. — Достатъчно е да избереш най-подходящия вирус, бактерия, протозоа или паразит. Изолираш ли го, можеш да заразиш когото пожелаеш. А ако си по-умен, ще изолираш две разновидности. Едната трябва да бъде от тези, които се прехвърлят от животните на човека. С нея директно заразяваш избраната жертва. А другата трябва да е мутант, който се предава от човек на човек. Първата може да бъде използвана за ограничени удари по специално избрани цели, с минимална опасност от заразяване на други хора. Докато другата си е чиста проба оръжие за масово унищожение. Заразяваш няколко души и смъртта връхлита милиони.

Стефани потръпна от мисълта, че казаното от Дейвис практически е съвсем реално.

— Обезвреждането на патогените е възможно, но изисква време — каза Даниълс. — Те трябва да бъдат изолирани и проучени, за да се вземат съответните контрамерки. За щастие срещу голяма част от познатите на науката зоонози съществуват лекарства, а за няколко от тях има и надеждни ваксини, които напълно елиминират опасността от зараза. Разбира се, създаването на ваксина също изисква време. Много хора ще измрат, без да я дочакат.

Накъде ли води този разговор, зачуди се Стефани, а на глас попита:

— Толкова ли е важно всичко това сега?

Дейвис вдигна от масичката папка, лежаща до босите крака на Даниълс.

— Преди девет години двойка патици от застрашен вид били откраднати от частен зоопарк в Белгия. Приблизително по същото време от зоологически градини в Австралия и Испания изчезнали представители на няколко застрашени вида гризачи и редки охлюви. На пръв поглед дребни инциденти, които не заслужават внимание. Но след като извършихме някои проверки, установихме, че подобни случаи са регистрирани на още четирийсет места по света. Пробивът дойде миналата година в Южна Африка, където крадците бяха заловени. Пуснахме официално съобщение за смъртта им. А те приеха да ни сътрудничат вероятно защото перспективата да прекарат няколко години в южноафрикански затвор не им се стори особено привлекателна. Така разбрахме, че зад всички кражби стои Ирина Зовастина.

— Кой проведе разследването?

— Пейнтър Кроу от „Сигма“ — отвърна Даниълс. — Ставаше въпрос за чисто научни разработки, които са тяхната специалност. Но сега нещата опират до твоите компетенции.

На Стефани това не й прозвуча оптимистично.

— Сигурни ли сте, че Пейнтър не може да продължи? — попита тя.

— След тази нощ? — усмихна се Даниълс и поклати глава. — Не, Стефани, разследването вече е твое. Така ще ми се реваншираш, че те измъкнах от холандския арест.

Президентът продължаваше да държи медальона между пръстите си и тя се принуди да попита:

— Какво общо има тази монета?

— Зовастина ги колекционира и тъкмо тук е проблемът — въздъхна Даниълс. — Известно ни е, че вече разполага с богата колекция от зоонози — по последни сведения около двайсет. И е проявила достатъчно съобразителност, за да ги размножи в различни версии. Част от тях за ограничени удари, друга за общо заразяване, както спомена Едуин. Разполага с биологична лаборатория в околностите на Самарканд. Интересното е, че Енрико Винченти има подобна лаборатория, но от другата страна на границата с Китай. Зовастина често я посещава.

— И затова искате оперативни сведения за Винченти?

— Винаги си струва да опознаеш врага — кимна Дейвис.

— ЦРУ отглежда свои информатори на територията на Федерацията — добави Даниълс и мрачно поклати глава. — Но нещата са много объркани и вървят трудно. Все пак имаме известен напредък.

— Разполагате ли с източник? — внимателно го погледна тя.

— Може да се каже, но аз имам известни резерви — отвърна президентът. — Зовастина представлява проблем на много нива.

Тя разбираше затрудненията му. Зовастина открито се беше обявила за приятел на САЩ, ала в нейния регион американците не се радваха на особена популярност. Благодарение на секретната информация от нейна страна бяха успели да неутрализират част от дейността на терористите в Ирак и Афганистан. Това принуди американското правителство да й отпусне щедра помощ под формата на пари, военна техника и високотехнологично оборудване, което беше доста рисковано.

— Чувала ли си за онзи, който видял змия посред магистралата?

Стефани се усмихна. Идваше ред на поредния виц.

— Човекът спрял и видял, че змията е ранена. Прибрал я в дома си и започнал да я лекува. Когато оздравяла, той й отворил входната врата. Но на излизане влечугото го ухапало по крака. Миг преди да загуби съзнание от силната отрова, човекът простенал: „Прибрах те в дома си, храних те, излекувах те. Защо ме ухапа?“. На което змията отвърнала: „Така е, прав си. Но все пак през цялото време ти знаеше, че съм змия, нали?“.

Стефани веднага разчете посланието.

— Зовастина е замислила нещо, в което участва и Енрико Винченти — продължи президентът. — Ненавиждам биологичното оръжие, светът го забрани още преди трийсет години. А тя разполага с най-опасния му вид. Очевидно планира нещо ужасно и се радва на подкрепата на Венецианската лига, в която членуват и двамата с Винченти. Слава богу, все още не е преминала към действия, но скоро и това може да стане. Проклетите глупаци, които управляват съседните държави, изобщо не подозират какво става. Прекалено са заети да мразят нас и израелците, а тя умело се възползва от глупостта им. Всъщност тя и мен ме мисли за глупак. Много добре, нямам нищо против. Но вече е време да усети, че сме по следите й.

— Бихме предпочели да останем още известно време в сянка, но убийството на двамата й охранители от Сикрет Сървис няма как да не е задействало алармата — добави с гримаса Дейвис.

— Какво искате да направя?

Даниълс се прозя, а тя с мъка се въздържа да не направи същото.

— Не се притеснявай, моля те — размаха ръце президентът. — Все пак минава полунощ. Прозявай се спокойно, но ще спиш в самолета.

— Къде отивам?

— Във Венеция. След като Мохамед не иска да отиде при планината, ние, с Божията помощ, ще закараме планината при него.

32

Венеция, 8:50 ч.

Винченти влезе в главния салон на своя дворец, за да се подготви. Обикновено не си правеше труда с подобни презентации. В края на краищата „Филоджен Фармасютик“ разполагаше с огромен отдел за маркетинг и продажби, в който се трудеха стотици служители. Но сега ставаше въпрос за нещо специално, което изискваше само неговото присъствие. Затова той предпочиташе да го направи в дома си.

Веднага му направи впечатление, че външната рекламна агенция със седалище в Милано се беше погрижила да отстрани всички евентуални рискове, изпращайки на брифинга четирима свои представители — три жени и един мъж, между които се оказа и една от вицепрезидентките на компанията.

— Дамарис Кориган — представи се тя на английски, след което го запозна с останалите членове на екипа. Беше привлекателна жена, малко над четирийсет, облечена в тъмносин костюм на бели райета.

На изящната масичка за сервиране димеше сребърна каничка с кафе. Винченти пристъпи към нея и си наля.

— Моля за извинение, но ние продължаваме да се питаме какво става и дали ще се случи нещо — каза Кориган.

Той разкопча сакото си и седна на тапицирания стол.

— Какво имате предвид?

— Преди шест месеца ни наехте със задачата да направим рекламна кампания за презентация на медикамент, който може би ще лекува ХИВ. Тогава се запитахме дали „Филоджен“ работи върху създаването на такъв продукт, но днес, след като пожелахте да видите какво сме направили, започваме да си мислим, че сте на прага на наистина епохално откритие.

Винченти мълчаливо се поздрави за предвидливостта си.

— Мисля, че използвахте точната фраза „може би“ — отвърна той. — Разбира се, че се надяваме първи да открием лекарството и отделяме милиони за научноизследователска работа. Никой не може да каже кога ще бъде направено „епохалното“ откритие, както го нарекохте, но аз просто искам да бъда подготвен, а не да чакам с месеци за създаването на ефективна маркетингова схема. — Направи кратка пауза и поклати глава. — Не сме на прага на подобно откритие, но известна подготовка никога не е излишна.

Гостенката му прие изявлението с леко кимване и се насочи към близкия статив. Винченти хвърли кос поглед към жената, която седеше до него. Брюнетка с пищни форми, подчертани от тясна вълнена пола, на не повече от трийсет, трийсет и пет. Дали бе член на рекламния екип, или бе просто за украса? — запита се той.

— През последните няколко седмици изчетох купища интересна литература — започна Кориган. — От нея научих, че ХИВ вирусът страда от нещо като „раздвоение на личността“ според географския район, в който се провежда изследването.

— Констатацията ви е абсолютно точна — кимна Винченти. — Тук, а и в по-голямата част на Северна Америка болестта е сравнително ограничена и вече не е главна причина за настъпването на смърт. Хората просто живеят с нея. Специализираното лечение е намалило смъртността почти наполовина. Но положението в Азия и Африка е съвсем различно. През миналата година от ХИВ са починали три милиона души по света.

— Затова първата ни задача беше да очертаем евентуалните пазари на новото лекарство — започна Кориган и дръпна най-горния празен лист на прикрепения към статива блок с диаграми. — Тези числа показват броя на жертвите на ХИВ в световен мащаб.

— Кой е източникът на тези данни? — попита Винченти.

— Световната здравна организация. Данните дават сравнително точна представа за мащабите на пазара за всяко лекарство. — Кориган показа следващия лист. — А тази таблица го показва подробно. Както виждате, данните сочат, че приблизително една четвърт от ХИВ инфекциите в света вече са преминали в синдрома на придобита имунна недостатъчност. Около девет милиона носители на вируса са се разболели от СПИН.

Кориган премина към следващата таблица.

— Тук са прогнозите за следващия петгодишен период. Данните отново са предоставени от Световната здравна организация.

— Наистина смразяваща прогноза — промълви Кориган. — В скоро време ще имаме почти сто и десет милиона носители на ХИВ в различните части на света. Статистиката сочи, че поне половината от тях ще се разболеят от СПИН, а четирийсет процента от тази половина ще умрат в рамките на две години. Огромното мнозинство от тях живеят в Африка и Азия. — Тя поклати глава. — Един доста голям пазар, нали?

Винченти се замисли върху данните. При наличието на средно седемдесет милиона носители на ХИВ и лечение от най-малко пет хиляди евро на човек годишно откритието на ефективно лекарство щеше да донесе около триста и петдесет милиарда евро. Разбира се, след излекуването на първоначалния брой носители пазарът щеше да се свие. Но какво от това? Печалбата вече щеше да бъде налице. Огромна сума, която никой смъртен не можеше да изхарчи. Но продажбите нямаше да спрат, тъй като хората щяха да продължават да се заразяват. Печалбите щяха да бъдат далеч от първоначалните милиарди, но пак щяха да бъдат значителни.

— Следващият ни анализ е поглед към конкуренцията — продължи Кориган. — Според данните на Световната здравна организация в момента по света се използват около шестнайсет вида медикаменти за симптоматично лечение на СПИН. Те се произвеждат от дванайсетина фирми. През изминалата година продажбите на вашите лекарства са надминали един милиард евро.

„Филоджен“ притежаваше патентите на шест препарата, които в комбинация с други имаха доказан ефект върху блокирането на ХИВ вируса. И въпреки че болните трябваше да поглъщат по петдесетина хапчета на ден, засега това беше единственият ефективен лекарствен коктейл. Не лечение, а само „дезориентиране“ на вируса, което рано или късно приключваше, тъй като природата винаги намираше начин да надхитри микробиолозите. От Азия и Китай вече имаше сведения за щамове на ХИВ, които не се влияеха от хапчетата, предлагани на пазара.

— Хвърлихме едно око и на комбинираната терапия — продължи Кориган. — Най-елементарната включва приемането на три препарата и струва около двайсет хиляди евро годишно. Но тя е привилегия на богатите западняци. В Азия и Африка дори не могат да помислят за нея. „Филоджен“ доставя на няколко държави известни количества на преференциални цени, но едновременното лечение на болните би струвало милиарди евро на година, които никое африканско правителство не може да си позволи.

Винченти вече знаеше този факт от своите специалисти по маркетинг. В Третия свят лечението беше практически невъзможно. Ограничаването на ХИВ беше единствената възможна алтернатива. Презервативите бяха най-подходящото първоначално средство, но филиалът на „Филоджен“, който се занимаваше с масовото им производство, не смогваше с поръчките. За двайсет години продажбите на презервативи бяха нараснали с хиляда процента. Също и печалбата от тях. Но напоследък се наблюдаваше рязък спад в употребата им. Хората отново ставаха небрежни.

— Според рекламата на вашия конкурент „Келуд-Лафарж“ — продължи Кориган, — през изтеклата година те са изразходвали повече от сто милиона евро за научноизследователска дейност, свързана със създаването на лекарство против СПИН. Докато вие сте отделили едва една трета от тази сума.

— Да се конкурираш с „Келуд-Лафарж“ е все едно да ловиш китове с въдица — погледна я снизходително Винченти. — Те са най-големият конгломерат за лекарствени продукти в света. Трудно е да отделяш от залъка си, когато човекът срещу теб има брутни доходи над сто милиарда евро годишно.

Кориган сложи поредния лист на статива, а той отпи глътка кафе.

— Да преминем към идеите, свързани със създаването на продукта — каза тя. — На първо място е наименованието, което винаги е от изключително значение. Сред съществуващите на пазара шестнайсет симптоматични лекарства са бактриум, дифлукан, интрон, пентам, видекс, криксиван, хивид, ретровир. Но ние сме на мнение, че лекарство, което ще се използва по всички части на света, трябва да носи по-просто и по-универсално наименование. От гледна точка на маркетинга то трябва да бъде кратко и ясно, като например AZT. Доколкото сме осведомени, в момента „Филоджен“ разработва осем продукта от тази категория. — На статива се появи графика с идеи за опаковката. — Тъй като не знаем дали лекарството ще бъде в течно или в твърдо състояние, нито пък дали ще се инжектира, или ще се поема орално, създадохме различни варианти за опаковка, запазвайки характерните за компанията цветове в черно и златно.

Винченти се концентрира върху предложенията.

— Тук оставихме празно място — насочи показалката си Кориган. — Върху него със златни букви ще бъде изписано името на лекарството. Проектът е все още в работна фаза. Целта ни е опаковката да бъде лесно забележима, дори ако наименованието не е свързано с определен език.

Винченти беше доволен, но предпочете да скрие усмивката си.

— В главата ми отдавна се върти едно име — промърмори той.

Кориган заинтригувано го погледна, а той стана, пристъпи към статива, взе маркер и изписа две едри букви: ZH. Забеляза учудените физиономии на присъстващите и поясни:

— Зета и ета: две букви от старогръцката азбука. В комбинация означават „живот“.

— Много подходящо — кимна Кориган.

Той беше напълно съгласен с нея.

33

Остров Возрождение

Централноазиатската федерация, 13:00 ч.

Зовастина се развълнува от посрещането. Хората от щаба й бяха обещали пет хиляди, но в хеликоптера й съобщиха, че я очакват повече от двайсет хиляди души. Още едно доказателство за нейната популярност, гордо заяви секретарят, който отговаряше за организацията на пътуванията й. В момента, изправена на обградения от телевизионни камери подиум, тя приемаше бурните овации на тълпата с нескрито задоволство.

— Огледайте лицата около себе си и ще разберете какво можем да постигнем, когато обединим дух и сърце! — извика в микрофона тя, изчака секунда за по-голям ефект и артистично вдигна ръце към небето. — Да живее възродения Кантубек!

Гъстата като мравуняк тълпа посрещна възгласа й с оглушителни овации, на които тя вече беше свикнала.

Остров Возрождение беше разположен в средата на Аралско море. Гол и безлюден, той бил използван от съветските власти като център за секретна разработка на биологични оръжия — още един трагичен пример за жестоката експлоатация на Азия от бившите й господари. Именно тук били разработвани и съхранявани спорите на антракса и бацилите на бубонната чума. След падането на комунизма през 1991 г., непосредствено след падането на комунизма, учените и лаборантите напуснали острова, оставяйки без надзор контейнерите със смъртоносните спори, които десетина години по-късно изгнили и започнали да изпускат своето съдържание. Опасността от биологическа катастрофа нараснала от факта, че Аралско море бавно пресъхва. Захранвано от пълноводната Амударя, удивителното езеро било обща собственост на Казахстан и Узбекистан. Но на даден етап съветските власти решили да променят течението на реката, вкарвайки водите й в канал с дължина хиляда и двеста километра, който трябвало да полива необятните памучни полета, захранващи със суровина цялата съветска текстилна промишленост. Постепенно езерото, което по онова време било най-големият сладководен басейн на планетата, започнало да пресъхва, отстъпвайки място на безплодната пустиня.

Но Зовастина промени всичко това. Каналът беше зарит, а водите на реката се върнаха в естественото си русло. Повечето от колегите й копираха начина на живот на бившите завоеватели, но тя успя да се опази от водката, защото никога не изпускаше от очи голямата си цел, а в хода на времето се научи как да придобива власт и как да я пази.

— Тук бяха неутрализирани над двеста тона комунистически антракс — обяви пред множеството тя. — Отровата беше унищожена до последната прашинка, а всички разходи бяха поети от руснаците.

Тълпата нададе одобрителен рев.

— Ще ви кажа нещо — продължи тя. — В момента, в който успяхме да се изтръгнем от задушаващата хватка на Москва, те имаха нахалството да предявят финансови претенции към нас. — Ръцете й артистично се вдигнаха към небето. — Представяте ли си?! Те унищожиха земята ни, пресушиха морето ни и заразиха почвата ни със своите отрови. След което заявиха, че ние им дължим пари! — Хиляди глави се поклатиха в знак на отрицание и омраза. — Точно това им отговорих и аз: НЕ!

Очите й се плъзнаха по хилядите огрени от слънцето лица, обърнати към нея.

— Освен това принудихме руснаците да си платят за прочистването на земята ни от техните отрови и затворихме канала, който изсмукваше живота от нашето море.

Никога не си позволяваше да използва първо лице единствено число. Винаги казваше „ние“.

— Убедена съм, че мнозина от вас все още помнят тигрите, глиганите и водните патици, които населяваха делтата на Амударя. Рибата, от която гъмжеше Аралско море. Нашите учени твърдят, че някога тук е имало сто седемдесет и осем различни животински видове. — Тя поклати тъжно глава. — Но в момента, благодарение на комунизма, сега са едва трийсет и осем. Престъпници, истински престъпници, това бяха комунистите!

Каналът се оказа катастрофа не само за околната среда, но и за самата инфраструктура. Наводненията и свлачищата се превърнаха в ежедневие. Подобно на своите съветски създатели, които не обръщаха внимание на ефективността, съоръжението губеше повече вода, отколкото пренасяше. Бавното пресъхване на Аралско море превърна Возрождение в полуостров и пробуди опасенията, че млекопитаещите и влечугите ще пренесат смъртоносните биологични токсини на материка. Днес тази опасност не съществуваше. Земята беше чиста. Такова беше заключението на специалната комисия на ООН, която обяви операцията по почистването за „образцова“.

— Ние категорично заявихме на съветските престъпници, че по силата международното право те трябва да лежат в нашите затвори! — размаха юмрук Зовастина.

Нови оглушителни овации.

— Град Кантубек, на чийто главен площад сме се събрали в момента, беше издигнат от пепелта, след като руснаците го сринаха из основи. В него ще живеят свободните граждани на Федерацията, в хармония и мир, за благото на възкръсналия остров. Аралско море се завръща. Нивото на водите му се повишава с всяка изминала година, а изкуствено създадената пустиня отново се превръща в морско дъно. Всичко наоколо е пример за това, което можем да постигнем. За да имаме земя, за да имаме реки, за да имаме бъдеще!

Тълпата изригна в овации.

Зовастина внимателно следеше изражението на хората и остана доволна от реакцията им. Обичаше да е сред множеството, да усеща обичта на хората. Сдобиването с власт е едно, но задържането й — нещо съвсем различно.

А тя беше твърдо решена да я задържи.

— Драги сънародници! — продължи речта си тя. — Трябва да знаете, че можем да постигнем всичко, което пожелаем истински. Спомняте ли си как светът не вярваше в нашето обединение? Спомняте ли си колко много специалисти твърдяха, че Федерацията ни ще стане жертва на гражданска война и ще се разпадне? Ами другите, които бяха убедени, че не сме в състояние да се управляваме? Но ние вече два пъти проведохме общи избори. Свободни и открити, с участието на много кандидати. Никой не може да ни обвини в манипулации! — Понижи глас и отчетливо добави: — Нашата конституция гарантира човешките права, гарантира личната, политическата и интелектуалната свобода.

Изпитваше огромно удоволствие от момента. Официалното откриване на възстановения остров Возрождение със сигурност беше събитие, което заслужаваше личното й присъствие. Речта й се предаваше на живо от федералната телевизия и от още три нови независими телевизионни канала, лиценз за които имаха членове на Венецианската лига. Собствениците на новите канали й бяха обещали контрол върху предаванията като приятелски жест, какъвто проявяваха към всички свои членове. И тя беше доволна от присъствието им тук. Едва ли някой можеше да я обвини в контрол над медиите, когато нещата отвън изглеждаха другояче.

Тя извърна поглед към възстановения град с неговите сгради от тухли и камък. Кантубек отново щеше да бъде населен. По сведения на вътрешното министерство вече десет хиляди души бяха подали молби за получаване на безплатни парцели на острова — още едно доказателство за доверието в нея. Ако подобно доверие не съществуваше, едва ли толкова много хора щяха да проявят желание да живеят на място, където само допреди двайсет години не растеше дори трева.

— Стабилността е в основата на всичко! — извика тя.

Това беше ключовата фраза, която използваше вече петнайсет години.

— Днес ние възраждаме острова в името на народа на Централноазиатската федерация. Нека родината ни пребъде във вековете!

Приключила с речта, Зовастина слезе от подиума под бурните овации на тълпата. Трима охранители бързо я заобиколиха и разчистиха пътя. Хеликоптерът я чакаше, също като самолета, който щеше да я отведе на запад, към далечната Венеция. Там, където щеше да получи отговор на много въпроси.

34

Венеция, Италия, 14:15 ч.

Малоун стоеше изправен до Касиопея, която насочваше моторницата към лагуната. Само преди час бяха пристигнали на летище „Марко Поло“ с директен полет от Копенхаген. Той често посещаваше Венеция, изпълнявайки различни задачи по проекта „Магелан“. Територията му беше добре позната — просторна и изолирана, но с компактен център, дълъг около три и широк километър и половина, мъдро построен по начин, който векове наред бе държал останалия свят на почетно разстояние.

Носът на моторницата беше насочен на североизток, в обратна посока на центъра. Движеха се към Торчело, едно от многобройните островчета, пръснати из лагуната на Венеция, разположено близо до прочутия със стъклото си Мурано.

Наеха моторницата близо до летището. Тя беше от дърво, с две покрити кабини в предната и задната част. Ниският и строен корпус се плъзгаше без усилие по зеленикавите вълни, тласкан от два мощни извънбордови двигателя, които оставяха пенеста зеленикава бразда зад себе си.

По време на закуската Касиопея му разказа за последния слонски медальон. Заедно с Торвалдсен бяха направили груба карта на кражбите в Европа и бяха забелязали, че декадрахмите във Венеция и Самарканд оставаха извън нея. Затова бяха стигнали до заключението, че следващото посегателство ще бъде именно в Копенхаген. След четвъртата кражба от частна колекция във Франция три седмици по-рано те се бяха въоръжили с търпение и чакаха.

— Нарочно са оставили венецианския медальон за накрая — повиши глас Касиопея, опитвайки се да надвика грохота на моторите. Изчака да се разминат с един от водните „автобуси“ и добави: — Предполагам, че искаш да разбереш защо…

— Да, бих желал — кимна той.

— Или смяташе, че Александър Велики лежи в гробницата на свети Марко.

Интересно, но доста абсурдно мнение. Всъщност пълна глупост.

— Това е дълга история, но той може би ще се окаже прав — продължи спътницата му. — Предполага се, че в базиликата „Сан Марко“ лежи мумия отпреди две хиляди години. Свети Марко е бил балсамиран в Александрия, непосредствено след смъртта си през първи век след Христа. Александър е с триста години по-стар и също бил балсамиран. Но през четвърти век, когато мумията на Александър внезапно изчезнала от гробницата му, в Александрия изведнъж се появили мощите на свети Марко.

— Предполагам, че това не е единственото ти доказателство — подхвърли Малоун.

— Ирина Зовастина е маниакално пристрастена към историята на Александър Велики. Знам го от Или. Тя притежава огромна колекция старогръцко изкуство, както и изключително богата библиотека. Смята се за експерт по Омир и „Илиада“. Изпраща членове на личната си охрана да крадат слонските медальони по света, със строгата заповед да не оставят следи. Но монетата в Самарканд е непокътната. — Тя поклати глава. — Оставили са тази кражба за най-накрая, за да бъдат близо до „Сан Марко“.

— Влизал съм в базиликата — каза Малоун. — Саркофагът на светеца е под главния олтар и тежи няколко тона. За да се стигне до него, са нужни хидравлични повдигачи и много време. Но това е абсолютно невъзможно, защото базиликата е една от главните туристически атракции на Венеция.

— Не знам как възнамерява да го направи Зовастина, но съм убедена, че ще се опита да проникне в гробницата.

Но първо ще се опита да прибере седмия медальон, помисли си Малоун, докато се спускаше по стъпалата към предната кабина от солиден махагон, с дантелени перденца на прозорците и бродирани възглавници на седалките. На летището беше купил туристически пътеводител на Венеция, от който възнамеряваше да научи повече подробности за Торчело.

Първите заселници на малкото островче били римляните, стъпили там в края на V и началото на VI век. По-късно, към средата на VIII век, островчето отново било населено от уплашените жители на континента, които панически бягали от настъпващите ломбардци и хуни. През XV век тук вече живеела колония от около двайсет хиляди души, а островът се превърнал в оживен търговски център, с църкви, манастири и разкошни дворци. Търговците, откраднали мощите на свети Марко от Александрия през 828 г., били жители на Торчело. В пътеводителя беше отбелязано, че това е мястото на „първия сблъсък между Рим и Византия“. Вододел между сградите на Парламента в Лондон на запад и Тадж Махал на изток. Упадъкът на Торчело започнал след серия унищожителни епидемии — смъртоносна треска, малария и задръстване на каналите. Най-активните му граждани се преместили в централната част на Венеция. Търговските къщи прекратили дейността си, дворците опустели. Строителите от съседните острови ровели из руините, търсейки подходящи камъни за градеж и скулптури. Постепенно всичко изчезнало. Блатата погълнали голяма част от острова. Днес той се обитава от шейсетина души, които живеят в малкото оцелели къщи.

През челното стъкло на кабината се виждаше висока тухлена кула — стара, горда и самотна — същата, която беше на видно място в пътеводителя. Текстът под снимката гласеше, че е камбанарията на базиликата „Санта Мария Асунта“ — най-стария храм във Венеция, построен през VII век. До него се намираше ниската църква „Санта Фоска“ във формата на византийски кръст, изградена шестстотин години по-късно.

Касиопея намали газта, моторите утихнаха и лодката забави ход. Малоун излезе на палубата. На няколко метра от тях се простираше пуст пясъчен плаж, осеян с изсъхнали клонки, храсти и хилави кипариси. Лодката бавно навлезе в кален канал, край който се виеше тясна павирана пътечка. На левия бряг се виждаше единственият пътнически терминал, от който се готвеше да потегли поредният воден „автобус“.

— Ето ни и в Торчело — въздъхна Касиопея. — Да се надяваме, че сме ги изпреварили.

Виктор слезе от корабчето, следван по петите от Рафаел. Водният „автобус“ ги беше докарал до Торчело след поредица от сложни маневри и отклонения в лагуната на Венеция. Общественият транспорт предлагаше най-незабележимия начин за разузнаване на обекта на предстоящата нощна операция.

Тръгнаха по тясната уличка край застоялите води на канала, следвайки накичена с фотоапарати група туристи, отправили се към прочутите църкви. Уличката свърши пред редица ниски каменни сгради — два ресторанта, няколко магазинчета за сувенири и малък хотел. Предварително проучил картата на острова, Виктор беше наясно, че Торчело представлява тясна дълга ивица суша, на която имаше само градини с артишок и няколко разкошни резиденции. Двата древни храма и ресторантът до тях бяха единствените забележителности.

Двамата пристигнаха във Венеция с полет от Хамбург с прекъсване в Мюнхен. Това беше последната им мисия в Европа, след която се надяваха да се върнат у дома, в Самарканд. Съобразявайки се със заповедта на върховния министър, Виктор възнамеряваше да се добере до седмия медальон преди полунощ, за да може час по-късно да бъде пред базиликата „Сан Марко“.

Появата на Зовастина във Венеция беше крайно необичайна и със сигурност се дължеше на онова, което беше очаквала в продължение на месеци.

Слава богу, че предстоящата кражба се очертаваше да бъде лесна.

Малоун плъзна поглед по елегантната архитектура на древната камбанария с изкусно преплетени колонади и арки, поддържащи мраморната конструкция. Висока петдесет метра, тя се извисяваше над малкото парче земя, а осеяната с дървени мостчета пътека, която се виеше около стените й, пробуди в душата му спомена за Кръглата кула в Копенхаген. Платиха вход от шест евро и поеха нагоре, решили да разгледат острова от най-високата му точка.

Малоун спря до стената, стигаща до гърдите му, и се взря надолу. Видя ясната граница между земята и водата, вкопчени във вековна битка. От тревистото блато излетя ято бели чапли. Градините и лехите с артишок излъчваха спокойствие. Панорамата напомняше на някое от призрачните градчета на американския Див запад.

Базиликата в краката му изглеждаше студена и негостоприемна. Приличаше на набързо издигнат, недовършен хамбар. Според туристическия справочник била построена в навечерието на 1000-ата година от уплашените енориаши, които били сигурни, че настъпва краят на света.

— Каква алегория — извърна се той към Касиопея. — Византийска катедрала, залепена за древногръцки храм. Прегръдка между Изтока и Запада, също като във Венеция.

Малкият площад пред двата храма беше обрасъл с трева. Някога център на активен и пълноценен живот, днес той наподобяваше изоставена селска морава. От него тръгваха няколко прашни пътечки. Две от тях бяха насочени към канала от другата страна на острова, но повечето водеха към отдалечените ферми. Други две каменни сгради гледаха към площада. И двете бяха малки — не повече от дванайсет на шест метра, двуетажни, с островърхи покриви. В тях се помещаваше музеят на Торчело. Според справочника някога те били домове на богати търговци, но днес бяха собственост на държавата.

— Медальонът е там, на втория етаж — обясни Касиопея и посочи към сградата вляво. — Трудно е да се нарече музей, защото експонатите вътре са доста оскъдни: мозаечни фрагменти, капители, няколко картини и книги, малко монети. Предимно старогръцки, римски и египетски.

Той се обърна да я погледне. Очите й бяха насочени зад острова, към централната градска част на Венеция с катедралите, забили остри върхове в потъмняващото небе — признак за приближаваща се буря.

— Какво търсим тук?

Касиопея не отговори и той докосна ръката й. Тя леко потръпна, а очите й се насълзиха. Може би мрачната атмосфера на Торчело беше пробудила в душата й тъжни спомени, помисли си той.

— Това място е мъртво — прошепна тя.

Бяха сами на върха на камбанарията. Ленивата тишина се нарушаваше от далечните гласове, стъпки и смях на туристите, които се изкачваха нагоре.

— Или също — внимателно рече Малоун.

— Липсва ми — прехапа устни тя.

Дали тази откровеност означава и повече доверие към мен? — запита се Малоун.

— Нищо не можеш да направиш — съчувствено промърмори той.

— Не бих казала.

Тонът й никак не му хареса.

— Какво си намислила?

Тя не отговори, а и той не настоя повече. Очите му проследиха погледа й, отправен над покривите. От двете страни на пътеката, водеща към затревения площад, бяха разпънати сергии, предлагащи дантели, стъкло и сувенири на минаващите туристи. Малка група от тях се беше насочила към храмовете.

Между тях зърна едно познато лице. Виктор.

— И аз го видях — обади се Касиопея.

На камбанарията се появиха и други посетители.

— Мъжът до него наряза гумите ни — добави тя.

Двамата се отделиха от групата и тръгнаха към музея.

— Трябва да слизаме, защото и на тях може да им хрумне да огледат терена отвисоко — загрижено рече Малоун. — Да не забравяме, че ни смятат за мъртви.

— Като това място — мрачно допълни тя.

35

Венеция, 15:20 ч.

Стефани слезе от водното такси и пое по тесните криволичещи улички. Стараеше се да следва инструкциите, които получи в хотела, но Венеция беше един огромен лабиринт. В момента се намираше в Дорсодуро — спокоен и живописен квартал на богати хора, който нямаше нищо общо с тесните улички в центъра, претъпкани с магазинчета.

Пред очите й бавно изплува дворецът. Строго симетричен, носещ следи на отминала слава, впечатляващо красив с контраста между тухлените, обрасли с лози стени и изящните орнаменти от бял мрамор.

Бутна портата от ковано желязо и съобщи за появата си с леко почукване на входната врата. Отвори й жена на средна възраст с бледо лице, облечена като прислужница.

— Искам да видя мистър Винченти — каза Стефани. — Кажете, че му нося поздрави от президента Дани Даниълс.

Жената я огледа любопитно, но по нищо не пролича, че свързва името на Даниълс с президента на Съединените щати. За всеки случай Стефани извади сгънат на две лист и й го подаде.

— Предайте му това, моля.

След кратко колебание прислужницата кимна и изчезна във вътрешността на къщата. Стефани се въоръжи с търпение и зачака. Две минути по-късно вратата отново се отвори. Този път доста по-широко. Поканиха я да влезе.

— Очарователно представяне — каза Винченти.

Настаниха се в правоъгълна стая с позлатен таван. Блясъкът на изящните, лакирани преди стотици години мебели й придаваше особена елегантност. Във въздуха се долавяше аромат на препарати за полиране, примесен с миризмата на котки.

— Лично от президента на Съединените щати — промърмори Винченти с листа в ръце, очевидно поласкан от оказаната му чест.

— Вие сте интересна личност, мистър Винченти. Американски гражданин на име Огъст Ротман, роден в щата Ню Йорк. — Тя поклати глава. — Но защо Енрико Винченти? Какво ви накара да промените името си?

— Имиджът, какво друго — сви рамене той.

— Звучи някак… „по-континентално“ — каза тя след леко колебание.

— Всъщност изборът на името беше добре обмислен. Енрико идва от Енрико Дандоло, трийсет и деветия дож на Венеция, живял в края на дванайсети век. Той е водач на Четвъртия кръстоносен поход за завладяването на Константинопол, който слага край на византийската империя. Изключителен човек, превърнал се в легенда. А фамилията Винченти заимствах от друг венецианец, живял също през дванайсети век. Бенедиктински монах и благородник. Подава молба да бъде освободен от монашеската клетва, след като близките му загиват в Егейско море. Сключва брак, от който се раждат пет деца. Изключително съобразителен и гъвкав човек, от когото дълбоко се възхищавам.

— И така станахте Енрико Винченти, венециански аристократ — кимна тя.

— Нима не звучи добре?

— Ще позволите ли да продължа с информацията, с която разполагам?

Винченти кимна.

— Вие сте на шейсет години, бакалавър по биология от Университета на Северна Каролина. Получавате магистърска степен в университета „Дюк“ и защитавате докторат по вирусология в Джон Инес Сентър към Университета на Източна Англия. Там ви наема пакистанска фармацевтична компания, свързана с правителството на Ирак. Работите за иракчаните още от създаването на програмата им за биологично оръжие през 1979 година, малко след като Саддам поема властта. Работното ви място се намира в Салман Пак, северно от Багдад — лаборатория за създаване на патогенни вируси, управлявана от Текникъл Рисърч Сентър. Ирак подписва Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия още през 1972 година, но Саддам така и не я ратифицира. Оставате на тази работа до 1990 година, малко преди Първата война в Залива, завършила катастрофално за Ирак. Тогава цялата научноизследователска дейност е прекратена и вие изчезвате.

— Дотук всичко е точно, мис Нел — спокойно кимна Винченти. — Или да ви наричам Стефани?

— Както предпочитате.

— Добре, Стефани. С какво съм привлякъл вниманието на президента на САЩ?

— Не съм свършила.

Той галантно кимна и с жест я подкани да продължи.

— Вашите научни интереси и тези на вашите колеги имат конкретна насоченост: антракс, ботулин, рицин, холера, салмонела и дори едра шарка.

— Нима във Вашингтон още не са разбрали, че всичко това е измислица?

— Може би са го разбрали, но чак през 2003-та, когато Буш нахлу в Ирак. През 1990 година всичко е изглеждало достоверно. На мен най-много ми хареса камилската шарка, която негодници като вас смятаха за идеалното оръжие. Далеч по-безопасна за производство от едрата шарка, но изключително ефикасна като етническо оръжие, защото голяма част от иракчаните имат имунитет срещу нея благодарение на дългогодишните си контакти с камили. Но за европейци, американци и израелци нещата съвсем не стоят така. Те са изложени на сериозен риск от тази зооноза.

— Още една измислица — спокойно отвърна Винченти, а тя остана с чувството, че този човек е в състояние да повтаря една лъжа до безкрайност, и то с нагла убедителност.

— Напротив, истина е — отвърна тя. — Подкрепена с купища документи и снимки. Именно затова изчезвате от Ирак в края на 90-те.

— Слезте на земята, Стефани — снизходително рече Винченти. — През осемдесетте години на миналия век никой дори не си е помислял, че биологическите оръжия са оръжия за масово унищожение. Вашингтон не даваше пет пари, докато Саддам все пак успя да види техния потенциал.

— Но днес сме на друго мнение. Тези оръжия са напълно реална заплаха. Много хора са убедени, че първата биологична война няма да бъде глобален катаклизъм, а по-скоро ограничен регионален конфликт. Някой зъл диктатор ще скочи срещу съседите си, без да обръща внимание на моралните норми. Омразата ще доведе до масови убийства, както вече се случи по време на войната между Ирак и Иран през осемдесетте. Доколкото ни е известно, именно тогава вашите разработки са били изпробвани върху хора.

— Интересна теория, но това си е проблем на вашия президент — промърмори Винченти. — Мен какво ме интересува?

Стефани прецени, че е време да смени тактиката.

— Компанията „Филоджен Фармасютик“ се развива прекрасно. Вие притежавате два милиона и четиристотин хиляди акции от нея, или четирийсет и два процента. Което ви прави най-големият акционер в конгломерат с внушителни активи, между които фигурират филиали за производство на козметика, тоалетни принадлежности, сапун, замразени храни и голяма верига от универсални магазини в Европа. Преди петнайсет години сте закупили компанията на безценица…

— Вашето разследване със сигурност не е подминало факта, че по онова време тя беше на прага на банкрута — подхвърли Винченти.

— Което повдига неизбежния въпрос: как сте успели не само да я купите, но и да я изправите на крака?

— Да сте чували за първично публично предлагане? Много хора инвестираха парите си в нея.

— Не е точно така. Голяма част от началния капитал е бил ваш — по наши изчисления, около четирийсет милиона долара. Спестили сте доста пари от службата си при един диктатор.

— Иракчаните действително бяха щедри — кимна домакинът. — Освен това ми предложиха великолепни условия за здравно осигуряване и пенсия.

— Мнозина са спечелили. Разполагаме със сведения за немалко микробиолози на ключови позиции в онази програма, включително и за вас.

Доловил променената интонация в гласа й, той вдигна глава.

— Каква ли е причината за вашето посещение?

— Вие несъмнено сте добър бизнесмен и отличен предприемач. Но корпорацията ви е прекалено голяма. Твърде много пасиви и въпреки това вие продължавате да вървите нагоре.

Едуин Дейвис я беше информирал добре.

— Може би Даниълс иска да инвестира? — вдигна вежди Винченти. — Колко остава от мандата му? Три години, нали? Предайте му, че все ще се намери едно място за него в борда на директорите.

Тя извади от джоба си пликчето със слонския медальон и му го подхвърли. Той го улови с изненадваща сръчност.

— Знаете ли какво е това?

— Прилича ми на човек, който се сражава със слон — промърмори Винченти, оглеждайки монетата. — Друг с копие в ръце. Съжалявам, но историята не е сред силните ми страни.

— За разлика от вирусите.

Той спокойно отвърна на погледа й.

— След първата война в Залива оръжейните инспектори на ООН са ви разпитвали за биологичните оръжия на Ирак, но вие сте отрекли тяхното съществуване. Научноизследователската дейност не довела до нищо заради лошо управление и недостатъчно финансиране.

— Имате предвид токсините, които споменахте преди малко? Всички те са трудни за съхранение и неподлежащи на контрол. Без практическо приложение като оръжия. И днес поддържам това мнение.

— Умни хора като вас могат да преодолеят подобни препятствия.

— Не съм чак толкова добър.

— И аз твърдя същото, но някои хора не са съгласни.

— Не бива да ги слушате.

Стефани подмина предизвикателството.

— Само три години след като напускате Ирак „Филоджен“ се превръща в цветуща компания, а вие ставате член на Венецианската лига — подхвърли тя, наблюдавайки внимателно реакцията му. — Но членството си има цена. И то доста висока.

— Мисля, че не е незаконно хората да поддържат приятелски отношения помежду си.

— Но вие не сте ротариански клуб.

— Ние имаме свои цели, качествени членове и всеотдайност към мисията си. Точно като всички останали асоциации или клубове.

— Не ми отговорихте на въпроса — поклати глава Стефани и посочи към пликчето в ръката му. — Виждали ли сте някога подобна монета?

— Никога — отвърна Винченти и й подхвърли пликчето обратно.

Тя направи пореден опит да разгадае този властен мъж, чиито черти бяха толкова измамни, колкото и думите му. От представената й информация знаеше, че е посредствен вирусолог с обикновено образование, но с нюх към бизнеса. Който можеше да се окаже пряк виновник за смъртта на Наоми Джонс. Сега трябваше да разбере дали е така.

— Не сте толкова умен, колкото си мислите — обяви тя.

Винченти приглади непокорно кичурче от оредялата си коса и промърмори:

— Започвате да ме отегчавате.

— Ако тя е мъртва, вие със сигурност ще я последвате!

Той се поколеба за момент, сякаш претегляше допустимия минимум истина срещу лъжата, която тя никога нямаше да приеме. След което, все още в рамките на добрия тон, попита:

— Свършихме ли?

— По-скоро започваме — изправи се Стефани и вдигна медальона в ръката си. — Върху лицевата страна на тази монета са гравирани букви, скрити в наметалото на боеца. Удивително майсторство, проявено от древните хора. На практика буквите са нещо като водни знаци, сложени със защитна цел. На тази монета те са два: ZH. Зета и ета. Случайно да ви говорят нещо?

— Абсолютно нищо — поклати глава Винченти, но тя успя да улови интереса, проблеснал в очите му. Дали не беше изненада? Или дори шок, появил се в рамките на хилядна от секундата?

— Обърнах се към специалисти по старогръцки език — продължи тя. — Оказа се, че съчетанието ZH означава „живот“. Не е ли любопитно, че някой си е направил труда да гравира миниатюрни букви с подобен смисъл, знаейки, че малцина са били в състояние да ги прочетат? Да не забравяме, че по онова време не е имало лупи.

— Това не ме засяга — сви рамене той.

Винченти остана неподвижен цели пет минути след захлопването на външната врата. Тишината в салона, нарушавана единствено от пърхането на канарчетата в клетката до прозореца, действаше като балсам на опънатите му нерви. Някога този дворец бил собственост на бонвиван с подчертано интелектуални интереси, който още преди векове успял да го превърне в център на образованите венецианци.

Следващият собственик се възползвал от местоположението му до Канале Гранде и го превърнал в погребална агенция. Салонът бил преустроен в зала за аутопсии и съхранение на труповете. Столетия по-късно дворецът преминал в ръцете на контрабандисти, които складирали стоката си тук. Именно те пуснали зловещите слухове за призраците, които уж намирали убежище зад високите му стени, с цел да държат любопитните настрана.

Винченти мечтаеше за тези отдавна отминали дни.

Но в момента беше разстроен от посещението на Стефани Нел от американското Министерство на правосъдието, която вероятно бе изпратена тук лично от президента на САЩ.

Не защото янките се бяха ровили в миналото му — това скоро щеше да престане да има каквото и да било значение. Не се притесняваше и за тяхната шпионка, която беше мъртва и погребана на недостъпно място. Не. Стомахът му беше свит на топка заради буквите върху онази монета. ZH. Зета и ета. Живот.

— Вече можеш да влезеш — подвикна той.

Питър О’Конър се появи от съседното помещение, където беше останал по време на целия разговор. С него в салона влезе и една от многото котки, които живееха в двореца.

— Какво ще кажеш?

— Тя е пратеник, който подбира думите си много внимателно — отбеляза О’Конър.

— Медальонът й е точно като онези, които издирва Зовастина. Отговаря напълно на описанието, което ти вчера ми донесе в хотела.

Но Винченти все още не можеше да разбере защо монетите са толкова важни.

— Има нещо ново: тази вечер Зовастина пристига във Венеция.

— На официално посещение? — вдигна вежди Винченти. — Във вестниците няма нищо за него.

— На частно посещение. Пристига през нощта с частен самолет и отлита няколко часа по-късно. Ватиканът е уредил формалностите с италианските митнически власти. Току-що го научих от свой източник.

Нещата се изясняваха. Нещо предстоеше да се случи. А както обикновено Зовастина беше няколко стъпки напред.

— Трябва да разберем кога пристига и къде отива.

— Вече работя по въпроса. Ще бъдем готови.

Сега той беше на ход.

— Готови ли сме в Самарканд?

— Чакаме само вашата заповед.

Винченти реши да се възползва от отсъствието на врага. Нямаше смисъл да чака до края на седмицата.

— Приготви самолета. След час излитаме. Но искам да сме в течение на всичко, което върховният министър върши тук.

О’Конър кимна.

Оставаше най-важното, което наистина го безпокоеше.

— И още нещо — небрежно каза Винченти. — Трябва да изпратя едно съобщение във Вашингтон. Което трябва да бъде категорично и кристално ясно. Стефани Нел да бъде ликвидирана, но преди това да се вземе медальонът, който е у нея.

36

Малоун с удоволствие поглъщаше спаначените спагети със сирене и шунка. Преди час Виктор и партньорът му бяха напуснали острова. Те останаха двайсетина минути в музея, а след това огледаха района около базиликата — най-вече градината между църквата и канала с размерите на пълноводна река между Торчело и съседното островче. Двамата с Касиопея следяха действията им от различни позиции. Очевидно сигурен в своята анонимност и концентриран върху предстоящата задача, Виктор не забеляза нищо.

Изчакаха ги да се качат на водния „автобус“ и Малоун и Касиопея се насочиха към селцето. Един от продавачите на сувенири ги увери, че местният ресторант „Локанда Чиприани“ съществува вече няколко десетилетия и се смята за един от най-добрите във Венеция. Всяка вечер бил препълнен с клиенти, пристигащи по вода специално заради добрата му кухня. Вътре беше много приятно — дървен таван върху масивни греди, дебели стени, облицовани с теракота, и цяла галерия от снимки на знаменитости, отбивали се тук през годините: Хемингуей, Пикасо, Даяна и Чарлс, кралица Елизабет, Чърчил, плюс десетки актьори и певци. Под всяка от снимките имаше текст с благодарностите на известните клиенти.

Те си избраха маса в градината, под сянката на църковната камбанария. Малоун беше принуден да признае, че храната наистина е великолепна. Дори Касиопея беше гладна. След ранната закуска в Копенхаген и двамата не бяха хапвали нищо.

— Той ще се върне след мръкване — спокойно каза тя.

— Още един пожар?

— Вероятно. Това е в стила им. Въпреки че в случая не е необходимо да си правят този труд, защото никой няма да забележи липсата на монетата.

След като Виктор си бе отишъл, те бяха влезли в музея. Касиопея беше права по отношение на колекцията, която наистина се оказа доста скромна: отделни фрагменти от колони, капители, мозайки и няколко картини. В две остъклени витрини на втория етаж се съхраняваха части от порцеланови сервизи, накити и домакински прибори, най-вероятно открити в Торчело и околностите му. В едната от тях беше изложен и слонският медальон, в компанията на множество небрежно разпръснати монети. Малоун бе забелязал, че в сградата липсва алармена инсталация. Единствената грижа на пълната жена с бяла рокля, очевидно уредничка на музея, беше да предупреждава посетителите да не използват фотокамери.

— Ще го убия този мръсник! — процеди сега през зъби Касиопея.

Малоун не се изненада. Още на камбанарията беше усетил гнева й.

— Мислиш, че Ирина Зовастина е поръчала отстраняването на Или? — погледна я внимателно той.

Тя престана да се храни.

— Имаш ли доказателства освен факта, че къщата му е изгоряла до основи?

— Знам, че е нейна работа!

— Нищо не знаеш.

Касиопея остана неподвижна. Мракът бавно се спускаше над градината.

— Знам достатъчно — промълви с голямо закъснение тя.

— Само догадки, Касиопея — въздъхна той. — Пожарът наистина е подозрителен, но ако е нейно дело, трябва да знаеш и причините.

— А ти как постъпи, когато Гари беше застрашен?

— Прибрах си го обратно. Цял-целеничък.

Тя очевидно съзнаваше, че той е прав. Главното правило при всяка мисия: никога не изпускай целта от поглед!

— Не се нуждая от съветите ти.

— Трябва само добре да си помислиш.

— Котън, тук става нещо, което ти едва ли можеш да прецениш. Върви си у дома и ме остави да действам както си знам.

— Не мога.

Стресна го вибрацията в джоба на панталоните му. Измъкна телефона и хвърли поглед към дисплея.

— Хенрик — съобщи полугласно той и натисна бутона за връзка.

— Котън, току-що разговарях с президента Даниълс!

— Сигурно ти е казал интересни неща.

— Стефани е във Венеция със задачата да се срещне с човек на име Енрико Винченти. Президентът е обезпокоен, защото са изгубили контакт с нея.

— А защо се е обадил на теб?

— Търсеше те, но усетих, че вече знае за присъствието ти във Венеция.

— Едва ли му е било трудно при масовото сканиране на паспорти по летищата. Разбира се, ако човек знае за коя държава става въпрос.

— Той очевидно е знаел.

— Защо са изпратили тук Стефани?

— Той твърди, че Винченти е свързан с Ирина Зовастина. Аз знам много неща за този човек, който действително е проблем. Даниълс добави, че вече двайсет и четири часа нямат връзка с друг агент, изпратен там преди Стефани. Предполагат, че е мъртъв. Става въпрос за жена на име Наоми Джонс.

Малоун затвори очи. С Наоми се бяха включили в проекта „Магелан“ почти по едно и също време, бяха изпълнявали съвместни задачи. Тя беше добър агент и още по-добър приятел. В някогашната му служба рядко се случваше някой да бъде уволнен. Хората или напускаха, или умираха. Той самият беше присъствал на немалко траурни церемонии.

— Винченти има ли нещо общо с това? — попита Малоун.

— Според Даниълс, да.

— Разкажи ми за Стефани.

— Отседнала е в хотел „Монте Карло“ на една пресечка северно от базиликата „Сан Марко“.

— Защо не използват свой човек?

— Той каза, че техният човек там е била Наоми Джонс. Поиска да се свържа с теб и да те помоля да провериш какво става със Стефани. Ще го направиш ли?

— Да, ще имам грижата.

— Как вървят нещата там?

Малоун хвърли поглед към Касиопея и отвърна:

— Зле.

— Предай на Касиопея, че всеки момент ще получи пакета, който поръча.

Малоун прекъсна линията и се извърна към спътницата си.

— Говорила си с Хенрик?

— Преди три часа — кимна тя. — Веднага след като засякохме крадците.

Бяха се разделили, за да огледат двата музея едновременно.

— Стефани е във Венеция и вероятно е в беда — съобщи й той. — Трябва да се погрижа за нея.

— Добре. Тук мога да се оправя и сама.

Той обаче имаше всички основания да се съмнява.

— Те няма да се върнат, преди да се стъмни — добави тя. — Разпитах местните. Нощем островчето е пусто, с изключение на хората, които идват да вечерят. Затварят в девет, а последният воден автобус потегля в десет. След този час никой не остава тук.

Появи се сервитьор със сребриста кутия, вързана с червена панделка. В другата му ръка се поклащаше дълга почти метър платнена торба. Обясни, че са пристигнали преди малко с водно такси. Малоун му даде две евро бакшиш и човекът се отдалечи.

Касиопея отвори кутията, надникна в нея и я плъзна към него. Вътре имаше два автоматични пистолета с резервни пълнители.

— А това? — посочи торбата той.

— Малка изненада за нашите крадци.

Тонът й никак не му хареса.

— Ти върви да видиш какво става със Стефани, а аз ще имам грижата Виктор да се срещне с призрак — добави тя.

37

21:40 ч.

Следвайки указанията на Торвалдсен, Малоун лесно откри хотел „Монте Карло“. Намираше се на тясна уличка с магазинчета и кафенета на трийсетина метра северно от базиликата. Той си проби път сред вечерната навалица и бутна стъклената врата. Зад гишето на рецепцията седеше мъж с арабски черти, облечен с бяла риза, вратовръзка и черни панталони.

— Prego — пристъпи към него Малоун. — Говорите ли английски?

— Разбира се — усмихна се мъжът.

— Търся Стефани Нел. Американка. Отседнала е при вас. — Забелязал изражението на мъжа, той побърза да добави: — Кой е номерът на стаята й?

Човекът се обърна и плъзна очи по решетката с ключовете зад него.

— Двеста и десет. Но в момента не е тук — обясни мъжът. — Преди няколко минути излезе. Каза, че отива да си купи джелато и си остави ключа. — В ръцете му се появи солидна месингова плочка, върху която беше гравирана цифрата 210.

Колко лесно се получават сведения в Европа, въздъхна Малоун. В Америка това щеше да му струва най-малко сто долара. Но нещо не беше наред. Торвалдсен каза, че Вашингтон е изгубил контакт със Стефани, а тя очевидно си беше в хотела и като всички от проекта „Магелан“ разполагаше с трибандов мобилен телефон. Въпреки това беше оставила ключа си на рецепцията и беше излязла да си купи сладолед.

— Имате ли представа някъде е тръгнала?

— Препоръчах й кафенетата под колонадата срещу църквата — отвърна мъжът. — Там предлагат отлично обслужване.

Малоун също обичаше сладолед. Всъщност защо не? Ще хапнат заедно.

Касиопея зае позиция близо до мястото, където калният канал се вливаше в лагуната — недалеч от пътническия терминал на Торчело. Предполагаше, че Виктор и партньорът му щяха да се появят в рамките на следващите два часа. Мракът обви острова. Ресторантът, в който бяха обядвали, все още светеше, но след половин час и той щеше да бъде затворен. Вече беше проверила църквите и музея, които се оказаха заключени, а персоналът им беше напуснал острова с корабчето преди час.

Над лагуната се спусна влажна мъгла, в която мъждееха светлините на лодките. Движението им беше привидно хаотично, но тя знаеше, че те стриктно се придържат към маркираните трасета, играещи ролята на магистрали в плитките води. Предстоеше й да престъпи една морална граница, което досега никога не си беше позволявала. Беше убивала и преди, но само по принуда. Сега нещата бяха различни. Кръвта изстиваше в жилите й и това я плашеше. Но беше задължена на Или. Не минаваше ден, без да мисли за него. Най-вече за времето, което прекараха заедно в планината.

Погледът й се рееше над скалистите върхове, стърчащи между дълбоки пропасти. Знаеше, че в Памир често бушуват свирепи урагани и стават силни земетресения. Орли се рееха над дълбоките, пълни с влажна мъгла долини. Тишината се нарушаваше от тъжните им крясъци.

— Това ти харесва, нали? — попита Или.

— Харесваш ми ти.

Той се усмихна. Беше широкоплещест, наближаваше четирийсет и имаше одухотворено кръгло лице и дяволити очи — един от малкото мъже в живота й, които я караха да се чувства интелектуално непълноценна. Но чувството й харесваше.

— Възможността да бъда тук е едно от най-големите предимства на работата ми — добави Или.

Често й беше разказвал за своето планинско убежище на изток от Самарканд, съвсем близо до китайската граница. Но това беше първото й посещение в тристайната къща от дебели греди, сгушена в гората над главния път на около две хиляди метра надморска височина. До нея се стигаше по тясна пътечка през гората, откъдето се разкриваше великолепна гледка към околните планини.

— Твоя ли е? — попита тя.

— Не — поклати глава той. — На вдовицата на собственика на магазина в близкото село. Предложи ми я миналата година, под наем. Парите й помагат да преживява, а пък аз получих възможност да се наслаждавам на цялата тази красота.

Тя харесваше спокойните му маниери. Никога не повишаваше тон, никога не ругаеше. Един обикновен човек, който обича миналото.

— Откри ли каквото търсеше?

— Тук ли? — попита той, обхващайки с жест каменистата повърхност.

— Не, изобщо в Азия.

— Мисля, че да — промълви след дълго мълчание той.

— И какво е то, ако смея да попитам? — усмихна се тя.

— Открих теб.

При нея ласкателствата не минаваха. Много мъже бяха опитвали, но без успех. С Или обаче беше различно.

— Друго?

— Открих, че миналото е безсмъртно.

— Искаш ли да говориш за това?

Далечният кучешки лай заглъхна, заменен от тихия ромон на невидимо поточе.

— Не сега — отвърна той.

Тя го прегърна, притисна се в гърдите му и прошепна:

— Само когато си готов.

Очите й се навлажниха от спомените. Или беше специален в много отношения. Смъртта му беше огромен шок за нея — подобен на новината за смъртта на баща й и внезапната загуба на майка й, покосена от рак, за който никой не беше подозирал. Болката беше твърде силна.

Във водите на залива се появиха две жълтеникави светлинки, които се насочиха директно към Торчело. Вероятно още едно водно такси с клиенти на ресторанта, помисли си тя. Преди малко си бяха тръгнали други две.

Наистина вярваше в това, което сподели с Малоун. Или беше станал жертва на убийство. Нямаше доказателства освен шестото й чувство. А то рядко я лъжеше. Торвалдсен, Бог да го благослови, прекрасно усещаше какво е решила да направи и затова без никакви възражения й изпрати торбата, която в момента притискаше към гърдите си, плюс пистолета на кръста й. Задушаваше се от омраза към Ирина Зовастина, Виктор и всички останали, които я бяха довели тук.

Лодката забави движението си, моторът забоботи на празен ход.

Беше ниска и издължена, копие на онази, която двамата с Малоун бяха наели. Държеше курс към входа на канала. Когато приближи, под жълтеникавата светлина на носа се очерта фигурата на самия Виктор.

Подранили са, помисли си тя. Още по-добре. Единственото й желание беше да реши проблема без участието на Малоун.

Стефани тръгна през площада към добре осветените кули на базиликата. Под високите колонади от двете й страни бяха подредени масички в симетрични редици. Двата оркестъра в противоположните краища на „Сан Марко“ създаваха странна, но приятна дисхармония от звуци. Заради влошаващото се време обичайното гъмжило от туристи, търговци и просяци беше доста по-малко от обикновено.

Тя мина покрай прочутите бронзови пилони и внушителната камбанария на затворената катедрала. Ноздрите й потрепнаха от миризмата на риба, черен пипер и чесън. Високите електрически стълбове хвърляха кръгове златиста светлина. Обичайните гълъби ги нямаше. При други случаи обстановката би й се сторила много романтична. Но не и сега. Сега беше нащрек. Готова.

Малоун се оглеждаше в тълпата, опитвайки се да открие Стефани. Часовникът на камбанарията удари десет. Подухна южен ветрец, натежал от влага. Той беше доволен, че е облякъл якето си, което скриваше един от пистолетите, изпратени от Торвалдсен.

Древният площад беше ограден от ярко осветената катедрала и музеите срещу нея, натежали от годините на величие и слава. Под дългите колонади се разхождаха туристи, привлечени от витрините на магазинчетата. Пред кафенетата, траториите и павилионите за сладолед цареше оживление.

Очите му пробягаха по площада, дълъг около двеста и широк около стотина метра. Издължените елегантни сгради от трите му страни сякаш образуваха общ дворцов ансамбъл, в който преобладаваше мраморът. Успя да зърне Стефани в далечния му край, сред гората от чадъри, поклащаща се отвъд мократа каменна настилка. Вървеше с бърза крачка към южната колонада.

Малоун се намираше под северната колонада, която тръгваше от катедралата и чезнеше далеч надясно, към музея в противоположния край. Вниманието му беше привлечено от мъж, пъхнал ръце в джобовете на масленозеленото си палто. Имаше нещо особено в начина, по който вървеше под колонадата, оглеждайки се на всяка крачка.

Решил да се възползва от анонимността си, Малоун бавно тръгна към него. Същевременно не изпускаше от очи Стефани, която се намираше в другия край. Няколко секунди му бяха достатъчни, за да се увери, че вниманието на мъжа определено е насочено към нея. Миг по-късно засече и втория преследвач. Беше облечен в бежов шлифер и стоеше изправен в далечния край на колонадата. Очите му също бяха заковани във фигурата на Стефани.

Малоун продължи напред, възприемайки механично гласовете, смеха и потракването на високите токчета по настилката, примесени с аромат на скъпи парфюми. Двамата мъже се събраха в дъното на площада, завиха наляво и се насочиха към южната колонада, под която току-що беше влязла Стефани.

Малоун стъпи на мокрите плочи и тръгна напряко. Двамата преследвачи вървяха успоредно с него, лицата им бегло се осветяваха от витрините. Оркестърът на едно от заведенията поглъщаше страничните шумове.

Малоун забави крачка и се запромъква през лабиринта от масички, повечето от които бяха празни заради лошото време. Стефани беше спряла пред остъклена витрина и оглеждаше сладоледа, изложен в нея.

Двамата мъже се появиха иззад ъгъла на трийсетина метра по-нататък.

Малоун се изправи зад гърба й и промърмори:

— Онзи с шоколадовите пръчици е страхотен.

— Котън! — стреснато се извърна тя. — Какво, за бога…

— Нямаме време — прошепна той. — Имаме компания. Точно зад мен, приближават се.

Тя машинално погледна над рамото му. Той се обърна. Пред очите му мътно проблеснаха пистолети. Блъсна Стефани встрани от осветената витрина, стисна я за китката и я помъкна към откритото пространство на площада. Ръката му се плъзна към пистолета на колана. Беше готов за бой.

Но се оказаха в капан. Пред тях се разкриваше празно пространство с размерите на футболно игрище. Нямаше накъде да бягат.

— Спокойно, Котън — обади се Стефани. — Нещата са под контрол.

Той втренчено я погледна. Силно се надяваше да е така.

Виктор насочи лодката към входа на тесния канал и внимателно се плъзна под арката на порутено мостче. Нямаше намерение да акостира на пристана близо до ресторанта, а само да провери дали селцето вече е опустяло. Времето беше изключително подходящо за мисията: типичната за италианското крайбрежие буря настъпваше от юг, придружена от ситен дъждец. Не особено силен, за да представлява проблем, но достатъчен за добро прикритие.

Рафаел оглеждаше тъмните брегове. Беше избрал мястото при предишното им посещение: тесен бетонен пристан на брега на ленивия канал, който пресичаше острова на две и минаваше в непосредствена близост до базиликата.

Селцето бавно изплува пред очите им. Тъмно и притихнало. Никакви лодки.

Току-що бяха посетили склада, към който ги беше насочила Зовастина. Вярна на стила си, тя отново се беше погрижила за всичко. Там откриха гръцки огън, оръжие и муниции. Но Виктор се колебаеше дали да подпали музея. Струваше му се излишно, но Зовастина беше категорична, че всичко трябва да бъде унищожено.

— Изглежда наред — обади се Рафаел.

Виктор беше на същото мнение. Включи на празен ход, после даде назад.

Касиопея се усмихна. Беше отгатнала, че няма да проявят глупостта да акостират в селцето. Явно предварително бяха проверили канала, който минаваше близо до древната базилика.

Лодката направи широк завой на сто и осемдесет градуса и пое обратно. Тя извади пистолета на Торвалдсен и зареди пълнителя. После грабна платнената торба и напусна укритието си, без да отделя поглед от водата. Виктор и съучастникът му навлязоха в лагуната. Моторът увеличи оборотите си. Лодката пое надясно, навлизайки в канала, който пресичаше острова.

Касиопея се изправи и потъна във влажната нощ. Предстоеше й да направи едно кратко посещение, преди да стигне до двете църкви.

38

Стефани беше озадачена от появата на Малоун. Имаше само един начин той да я открие. Но в момента нямаше време да мисли за това.

— Сега! — заповяда тя, наклонила глава към микрофона на ревера си.

Три изстрела отекнаха над площада. Единият от въоръжените мъже бавно се свлече на плочите. Докато другият търсеше укритие, Стефани и Малоун се проснаха на влажния паваж. Реагирайки като някогашния опитен агент, Малоун светкавично се претърколи под колонадата и стреля два пъти, опитвайки се да изтласка нападателя на открито.

Хората се разбягаха с писъци. На площад „Сан Марко“ настана паника. Малоун скочи на крака и се залепи за влажната колона. Нападателят бе попаднал под кръстосания огън на Малоун и стрелеца на Стефани, заел позиция на покрива на сградата от северната страна.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво става? — процеди през зъби той, без да сваля очи от мъжа с шлифера.

— Нали знаеш какво е примамка?

— Знам — изръмжа той. — Стръв, окачена на кукичка.

— Имам хора на площада.

Той рискува да се огледа, но не видя нищо.

— Май са невидими, а?

Тя също се огледа. Никой не идваше насам. Хората панически бягаха към базиликата. В гърдите й се надигна познатият гняв.

— Полицията всеки момент ще бъде тук — предупреди той.

Тя си даде сметка, че това би представлявало проблем. Правилата на проекта „Магелан“ категорично забраняваха контакти с местните представители на властта. Обикновено те отказваха да сътрудничат или се държаха откровено враждебно. Пресен пример беше поведението на полицията в Амстердам.

— Онзи се размърда! — прошепна Малоун и се втурна напред.

Стефани го последва.

— Изчезвай! — заповяда в микрофона тя.

Малоун тичаше към един от изходите на площада и към тъмните венециански улички. Стефани го видя да прекосява едно мостче и да потъва в мрака.

Малоун продължаваше да тича по абсурдно тясната уличка, от двете страни на която се редуваха затворени магазини. Видя, че тя завива надясно. Към него вървяха неколцина пешеходци. Той забави крачка и скри пистолета под якето си, но пръстът му остана върху спусъка.

Спря на крачка от осветената витрина на ъгъла. Пое няколко глътки влажен въздух и предпазливо надникна.

Куршумът свирна покрай ушите му и рикошира в каменната основа на насрещната сграда.

— Не постъпваме ли глупаво? — попита Стефани, успяла да го настигне.

— Не знам. Купонът е твой.

Малоун рискува да надникне отново зад ъгъла. Не се случи нищо.

Напусна укритието си и измина тичешком десетината метра, които го деляха от следващата пресечка. Още затворени магазини и мрак, който криеше всевъзможни рискове. Стефани го последва с пистолет в ръка.

— Да не си станала вече оперативен агент? Че и оръжие размахваш — обърна се да я погледне Малоун.

— Напоследък често ми се налага да го използвам — отвърна тя.

На него също, но Стефани беше права.

— Това наистина е глупост — въздъхна той. — Ако продължаваме в същия дух, или ще ни гръмнат, или ще ни арестуват. Всъщност какво правиш тук?

— Тъкмо се готвех да те попитам същото. Аз изпълнявам оперативна задача, защото това ми е работата. Но ти продаваш книги. Защо Дани Даниълс те изпрати тук?

— Защото е изгубил връзка с теб.

— Никой не е правил опити да се свърже с мен.

— Което означава, че нашият уважаван президент желае моята намеса, но е пропуснал да поиска мнението ми.

От площада зад тях долетяха истерични писъци, но Малоун имаше друга, по-важна грижа: Торчело.

— Една лодка ме чака на кея зад „Сан Марко“ — каза той и махна към тясната уличка. — Ако тръгнем оттук, със сигурност ще се доберем до нея.

— Къде отиваме? — попита Стефани.

— При някой, който има много по-голяма нужда от помощ от теб.

Виктор изключи двигателя и лодката леко докосна каменния кей. Силуетът на базиликата се очертаваше на трийсетина метра от тях, зад рошавата сянка на овощна градина. Рафаел излезе от кабината на носа, нарамил две раници.

— Мисля, че осем опаковки и една костенурка ще бъдат достатъчни — подхвърли той. — Ако запалим основите, останалото лесно ще изгори.

Виктор напълно се доверяваше на познанията му върху древната субстанция. Партньорът му остави раниците на кея и се върна за една от костенурките роботи.

— Той е зареден и готов за действие.

— Защо „той“?

— Не знам. Струва ми се най-подходящо.

Виктор се усмихна и кимна.

— Мисля, че се нуждаем от почивка.

— Няколко дни ще ни дойдат добре. Дано министърът ни ги отпусне като награда.

— Тя не е много щедра на награди — засмя се Виктор.

Рафаел изпъна ремъците на раниците.

— Няколко дни на Малдивите ще ми се отразят много добре — замечтано въздъхна той. — Чуден плаж, топла вода…

— Престани с фантазиите. Няма да стане.

Рафаел преметна през рамо една от тежките раници.

— Какво лошо има в мечтите? Особено тук, под дъжда.

Виктор взе костенурката, а партньорът му вдигна и втората раница.

— Бързо влизаме, още по-бързо излизаме. Ясно?

— Едва ли ще е трудно — кимна партньорът му.

Виктор беше на същото мнение.

Касиопея беше заела позиция пред главния вход на базиликата, възползвайки се от прикритието на шестте широки колони. Влагата постепенно беше преминала в ситен дъждец, но за щастие нощта беше топла. Лекият бриз къдреше водата на лагуната и поглъщаше всякакви звуци, включително и онези, които тя отчаяно очакваше да чуе. Най-вече боботенето на моторницата оттатък градината вдясно, която вече би трябвало да е стигнала пристана.

От стълбите пред храма започваха две отъпкани пътеки. Едната водеше към кея, където сигурно бе спрял Виктор, а другата стигаше чак до водата. Сега й беше нужно търпение. Трябваше да ги изчака да влязат в музея и да се качат на втория етаж. След което щеше да им предложи доза от собственото им лекарство.

39

Малоун бавно отлепи лодката от каменния кей. Стефани седеше до него. Полицейски моторници с включени синьо-червени светлини бързо се приближаваха към пилоните в края на площад „Сан Марко“.

— Тук ще настъпи ад — промърмори Малоун.

— Даниълс би трябвало да помисли за това, преди да се намеси.

Лодката пое на север между светлините от двете страни на брега. Нови полицейски моторници се носеха срещу тях с включени сирени. Стефани извади мобилния си телефон, набра един номер, включи на микрофон и се приближи до Малоун.

— Едуин — извика тя. — Имаш късмет, че не си наблизо, за да ти сритам задника.

— Нали работиш за мен? — попита Дейвис.

— Трябваше да разполагам с трима души на онзи площад. Защо никой от тях не се появи?

— Защото ти изпратихме Малоун. Чувал съм, че той се равнява на трима.

— Не те знам кой си — наведе се над микрофона Малоун. — Поласкан съм от това, което чух, но в момента аз съм с нея. Ти ли отзова подкреплението?

— Имаше теб и снайпериста на покрива. Това й беше достатъчно.

— Сега вече наистина ще ти сритам задника! — просъска тя.

— Хайде първо да свършим работата. После ще имаме време да го обсъдим.

— Какво става, по дяволите? — повиши тон Стефани. — Защо Котън е тук?

— Искам да знам какво се случи.

Тя потисна гнева си, описа ситуацията с няколко думи и добави:

— В момента на площада е пълна лудница.

— Което не е чак толкова лошо — отбеляза Дейвис.

Първоначално искаха да проверят дали Винченти ще реагира. Хотелът й беше поставен под непрекъснато наблюдение. Веднага след като Стефани излезе, неколцина мъже хукнаха нагоре по стълбите с очевидното намерение да отмъкнат медальона. Тя се питаше какво е наложило промяната в тази стратегия, както и включването на Малоун, но реши да се въздържи.

— Все още не си ми отговорил защо Котън е тук — промърмори в слушалката тя.

Малоун направи плавен ляв завой и компасът показа североизток. После увеличи скоростта.

— Какво правите в момента? — пожела да узнае Дейвис.

— Пътуваме към поредния проблем — отвърна Малоун. — Отговори на въпроса й.

— Искаме голям купон на „Сан Марко“ тази вечер.

Стефани замълча в очакване.

— Имаме информация, че Ирина Зовастина пътува за Венеция. Ще кацне в рамките на следващите два часа. Доста необичайно, меко казано. Държавен глава отива на тайно посещение в чужда страна без никакви видими причини. Трябва да разберем какво ще прави там.

— А защо не я попитате? — обади се Малоун.

— Винаги ли си толкова услужлив? — изръмжа Дейвис.

— Това е едно от най-добрите ми качества.

— Ние знаем и за пожара в Копенхаген, и за медальоните, мистър Малоун — рече Дейвис. — В момента един от тях е у Стефани. Ще бъдеш ли така любезен да ми спестиш глупостите и да се опиташ да ни помогнеш?

— Толкова ли е зле? — попита Стефани.

— Никак не е добре.

Тя знаеше, че винаги може да разчита на сътрудничеството на Малоун.

— Накъде ще се насочи Зовастина?

— Към базиликата, някъде около един след полунощ.

— Явно разполагаш с отлична информация.

— Благодарение на един от безупречните ни източници. Толкова безупречен, че започвам да си задавам някои въпроси.

В слушалката настъпи тишина.

— Не съм особено ентусиазиран, Стефани — въздъхна най-сетне Дейвис. — Но просто нямаме друг избор, повярвай ми!

Виктор стъпи на зелената морава пред базиликата и залепената за нея църква. Очите му се насочиха към музея на Торчело, а раницата легна върху издатина в мраморния перваз с формата на трон. По-рано бе научил, че тя се нарича Sedia d’Attila, или „мястото на Атила“. Внушението беше, че върху нея си е почивал самият хунски вожд.

Очите му се спряха върху последната мишена на продължителната европейска операция. Музеят представляваше двуетажен правоъгълник с дължина двайсет и ширина около десет метра, с двойни прозорци на всеки етаж, защитени с решетки от ковано желязо. От едната страна се издигаше камбанария. Пространството около дърветата на площадчето беше покрито с окосена трева, сред която стърчаха останки от мраморни колони и дялани капители. Единственият достъп до музея беше през двойната дървена врата на приземния етаж. Тя се отваряше навън и беше залостена с дебела, потъмняла от времето греда, окачена на железни скоби. В двата й края висяха тежки катинари.

— Изгори ги! — късо заповяда Виктор и посочи вратата.

Рафаел измъкна пластмасова бутилка от раницата си, пристъпи към катинарите и старателно ги поля с гръцки огън. Щракна специалната издължена запалка и металът лумна в синкави пламъци.

Виктор машинално отстъпи крачка назад. Удивителна субстанция. Дори металът поддаде пред стихийната й ярост.

Огънят продължи около две минути, след което синкавите пламъчета се снишиха и изчезнаха.

Касиопея дебнеше на трийсетина метра от двете яркосини точки, които приличаха на далечни звезди. Малко след като угаснаха, тишината беше нарушена от скърцане на метал. Разбиват катинарите с щанга, отгатна тя. Минута по-късно вратата се отвори и крадците спокойно пренесоха оборудването си във вътрешността на музея. Тя видя, че бяха донесли и един от онези роботи, което със сигурност означаваше, че не след дълго музеят на Торчело щеше да се превърне в пепел. Единият от мъжете внимателно затвори двойната врата.

Малкият площад отново потъна във влажния мрак. Тишината се нарушаваше единствено от ромона на дъжда. Изправена под колоните на базиликата, Касиопея се питаше какво да прави. После изведнъж забеляза, че дървената греда, която доскоро препречваше вратата, беше останала навън.

Виктор изчака очите му да свикнат с мрака и пое по извитата стълба към горния етаж. Не му беше трудно да си пробие път между нарядко разположените експонати на приземния етаж, нямаше никакви трудности и горе, където пространството беше заето само от три широки остъклени витрини. В средната от тях лежеше слонският медальон — точно там, където го беше забелязал при следобедното им посещение.

Рафаел остана долу, зает да разполага пакетите със запалителната смес на подходящите места. Два от тях Виктор беше взел със себе си, за да „захрани“ и горния етаж. Замахна с щангата и пръсна стъклото на витрината. После внимателно измъкна медальона и хвърли вътре вакуумирания пакет със запалителна смес, който тежеше малко повече от килограм. Другият остави на пода и прибра медальона в джоба си. Не беше в състояние да определи дали е истински, но при предишния оглед му се беше сторил достатъчно автентичен.

Часовникът му показваше десет и четирийсет вечерта. Имаше предостатъчно време до срещата му с върховния министър. Може пък Зовастина наистина да ги награди с няколко дни почивка. Спусна се обратно по извитата стълба. Вече бяха отбелязали, че и на двете нива подът беше дъсчен. А това означаваше, че избухнеше ли пожарът долу, само след няколко минути щяха да се възпламенят и зарядите на втория етаж.

В мрака смътно се очертаваше фигурата на Рафаел, наведен над костенурката. Нещо щракна и уредът се раздвижи. Когато стигна до далечния край на помещението, от вътрешността му пръсна аерозолна струйка гръцки огън, която полепна по стената.

— Всичко е готово — обади се Рафаел.

Костенурката продължи работата си, напълно безразлична към скорошното си унищожение. Машина, нищо повече. Без чувства, без угризения на съвестта. Качествата, които Ирина Зовастина очакваше от него.

Рафаел бутна входната врата, но тя не помръдна. Направи втори опит, този път с рамо. Нищо.

Виктор се приближи и залепи длан за дървото. Двойната врата беше залостена отвън. В гърдите му се надигна бясна ярост. Засили се и блъсна вратата с всичка сила, но успя само да си натърти рамото. Дебелите талпи, свързани с железни скоби, изобщо не помръднаха.

Още при предварителния оглед беше забелязал решетките на прозорците. Не им бе обърнал внимание, тъй като планираха да проникнат и да се оттеглят през главния вход. Но сега решетките изведнъж придобиха жизненоважно значение.

Обърна се към Рафаел. Не можа да види лицето му в мрака, но отлично знаеше какво мисли. Бяха попаднали в капан.