Венецианското предателство

57

Централноазиатска федерация, 6:50 ч.

Винченти слезе от хеликоптера. Полетът от Самарканд беше продължил около час. До долината Фергана вече можеше да се стигне и по новата източна магистрала, но неговото имение беше още по̀ на юг — на територията на някогашен Таджикистан, и най-бързия достъп си оставаше по въздуха.

Беше избрал земята изключително грижливо, предпочитайки високопланинските райони. Никой не беше проявил интерес към покупката му, включително и Зовастина. Като причина да купи 80 хектара в подножието на Памир, част от които се намираха в долина с девствени гори, Винченти посочи отегчението си от равнинната и кална местност в околностите на Венеция. Това трябваше да бъде неговият нов свят. Тук никой не можеше да го види или чуе, тук щеше да управлява, заобиколен от покорни слуги. Доскоро дивата и девствена природа вече беше преобразена по един особено приятен начин, така че напомняше едновременно на Италия, Византия и Китай.

Беше кръстил имението си „Атико“ — надпис, който забеляза под каменната арка над главния вход малко преди приземяването на хеликоптера. Обърна внимание и на скелето около външните стени. Довършителните работи бяха в пълен ход и скоро всичко щеше да бъде готово. Строителството вървеше бавно, но с равномерно темпо. Той с нетърпение очакваше да види окончателния външен вид на внушителната сграда.

Притича под въртящите се витла и прекоси градината в английски стил, засадена с цветя и дървета, които издържаха на суровия планински климат. Питър О’Конър го очакваше на задната тераса, покрита с недялани камъни.

— Всичко наред ли е?

— Тук нямаме проблеми — кимна служителят му.

Винченти направи няколко крачки по алеята, вдишвайки с наслада кристалния въздух. Буреносни облаци се трупаха далеч на изток, над непристъпните върхове отвъд границата с Китай. Над долината се рееха черни гарвани. Местоположението на замъка беше подбрано така, че да не се губи нищо от величествената гледка. Каква огромна разлика с Венеция! Никакви миазми и мирис на застояла вода. Само кристалночист планински въздух. Беше чувал, че азиатската пролет е необичайно мека и сега с благодарност установи, че е истина.

— Нещо ново за Зовастина?

— В момента напуска Италия в компанията на непозната жена, мургава и привлекателна. На границата се е представила с името Касиопея Вит.

Познавайки акуратността на О’Конър, Винченти замълча и изчака подробностите.

— Вит живее в Южна Франция, където понастоящем финансира реставрацията на средновековен замък — голям и скъп проект. Наследила е от баща си няколко промишлени предприятия в Испания.

— Нещо повече в личен план?

— Мюсюлманка е, но не е религиозна. Отлично образование по история и инженерни науки. Трийсет и осем годишна, неомъжена. Това е горе-долу всичко, което успях да науча засега. Искате ли още подробности?

— Не — поклати глава Винченти. — Имаш ли представа защо е в компанията на Зовастина?

— Моите хора не успяха да разберат. Зовастина е напуснала базиликата с нея и се е отправила към летището.

— Тук ли ще се върне?

— Да — кимна О’Конър. — След четири-пет часа трябва да кацне в Самарканд.

Винченти усети, че има още нещо.

— Двамата, които изпратихме след Нел — промърмори О’Конър. — Единият е убит от снайперист, другият е успял да избяга. По всяка вероятност Нел ни е очаквала.

Винченти не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Но проблемът щеше да почака, тъй като той вече беше скочил от скалата. Нямаше път назад. Обърна се и влезе в къщата.

Вътрешното обзавеждане беше готово още преди година. Беше похарчил милиони за картини, тапети, лакирани мебели и произведения на изкуството. Но през цялото време бе внимавал да не пожертва вкуса заради великолепието. Затова в къщата имаше уютни салони, спални, бани и парк навън. За съжаление бе успял да прекара тук само няколко седмици, обслужван от местен персонал, който О’Конър беше избирал лично. Но съвсем скоро „Атико“ щеше да се превърне в постоянното му убежище — един прекрасен дом, предлагащ всички удобства и позволяващ спокоен размисъл. В тази връзка също не беше жалил време и средства: имението беше снабдено с високотехнологична алармена инсталация, ултрамодерна комуникационна система и сложна мрежа от тайни проходи, известни единствено на него.

Помещенията на приземния етаж преминаваха едно в друго. Всяко ъгълче бе прохладно и сумрачно. В изящен атриум в класически стил извито мраморно стълбище водеше към втория етаж.

Той пое по него.

Таваните бяха изпъстрени с фрески, илюстриращи развитието на естествените науки през вековете. Тази част от къщата най-силно му напомняше за Венеция, въпреки че отвъд сводестите прозорци се разкриваше планински пейзаж, а не ленивите води на канала. Винченти се насочи към първата врата вляво, веднага след площадката. Тя принадлежеше на една от просторните стаи за гости. Отвори я и влезе. Карин Уолд лежеше неподвижна в леглото.

О’Конър я беше прехвърлил тук заедно с медицинската сестра, използвайки друг хеликоптер. Към дясната й ръка отново беше прикачена системата. Винченти се приближи до масичката от неръждаема стомана, върху която лежаха няколко спринцовки. Вдигна една от тях и инжектира съдържанието й в пластмасовия разпределител на системата. Броени секунди по-късно Уолд отвори очи, пробудена от силния стимулант. В Самарканд я беше приспал, но сега му трябваше будна.

— Хайде, събуди се — каза той.

Жената примигна, погледът й бавно се проясни. Но клепачите й натежаха. Той грабна каната с ледена вода от нощното шкафче и заля лицето й. Тя подскочи, закашля се и разтърка очи.

— Копеле мръсно!

— Казах ти да се събудиш.

Коланите, които я приковаваха към леглото, липсваха. Вече нямаше нужда от тях. Очите й огледаха стаята.

— Къде съм?

— Харесва ли ти тук? Надявам се, че обстановката е достатъчно елегантна за вкуса ти.

Тя забеляза ярките слънчеви лъчи, които нахлуваха през отворената врата на терасата.

— Колко дълго съм била в безсъзнание?

— Доста дълго. Сега е утро.

Дезориентацията й беше пълна.

— Какво става?

— Искам да ти прочета нещо — отклони въпроса Винченти. — Ще ми позволиш ли?

— Нима имам избор?

Самообладанието й се завръщаше.

— Всъщност не — отвърна той. — Но аз съм убеден, че няма да съжаляваш.

Още от самото начало се отнасях с подозрение към Клинично изследване W12-23. Контролът му беше поет лично от Винченти, помагах му аз. Това беше доста странно, защото Винченти рядко се ангажираше с подобна дейност, особено когато обект на изследването бяха само дванайсет души. Този факт увеличи подозренията ми. Обикновено на подобни процедури подлагаме стотици, а понякога и хиляди хора. Пробите от дванайсет човека едва ли можеха да докажат ефективността на дадена субстанция, особено по отношение на нейната токсичност. При всички случаи заключенията щяха да бъдат, меко казано, непълни.

Когато споделих тези мисли с Винченти, той отговори, че целта на изследването не е токсичността — нещо, което също ми се стори странно. Попитах каква субстанция изпробваме, а той отговори, че е негова собствена разработка и иска да разбере дали резултатите му ще бъдат потвърдени от изпитания върху хора. Знаех, че Винченти работи по засекретени проекти (което означаваше, че само определени хора имаха достъп до съответните данни), като досега и аз бях един от тях. За този проект обаче, известен като „Зета Ета“, той даде да се разбере, че никой освен него няма да има достъп до изследваната субстанция.

Използвайки специфичните параметри, определени от него, аз осигурих дванайсет доброволци от различни здравни заведения в страната. Задачата беше трудна, защото иракчаните не говорят открито за СПИН, а болестта е сравнително рядко разпространена в страната им. Пациентите бяха събрани едва след като в действие влязоха и парите. Трима в ранна фаза на заразяване с ХИВ, при които броят на белите кръвни телца доближаваше хиляда, а вирусът бе в незначително количество. У никой от тях не се наблюдаваха симптоми на СПИН. Други петима вече бяха развили болестта. Кръвта им гъмжеше от вируси, белите кръвни телца бяха малко, симптомите бяха многобройни. Последните четирима бяха към края си. Броят на белите им кръвни телца беше под двеста, бяха развили редица вторични инфекции, краят им беше само въпрос на време.

Всеки ден пътувах до багдадската клиника, където им инжектирах дозите, предписани от Винченти. По време на тези посещения им вземах кръвни и тъканни проби. Всички болни показаха видимо подобрение още след първата инжекция. Нивото на белите кръвни телца рязко се повиши, имунната им система започна да функционира и да се справя с вторичните инфекции. Разбира се, това не се отнасяше за петима от тях, които бяха развили синдром на Капоши, но инфекциите, с които имунната им система можеше да се справи, рязко намаляха още на втория ден.

След третата инжекция се забеляза рязко подобрение в имунната система на всички дванайсет пациенти. Белите кръвни телца започнаха да се възстановяват и броят им нарасна. Болните възвърнаха апетита си и наддадоха на тегло. В кръвта им почти не останаха следи от ХИВ вируса. Нямаше съмнение, че ако инжекциите бяха продължили, всички те щяха да бъдат излекувани — поне от ХИВ и СПИН. Но инжекциите бяха прекратени. На четвъртия ден, след като Винченти се убеди, че субстанцията действа, той я подмени с обикновен физиологичен разтвор. Състоянието на всичките дванайсет пациенти рязко се влоши. Белите кръвни телца в кръвта им стремително намаляха, изместени от ХИВ вируса. За мен съставът на тествания препарат си остава тайна. Ограничените химически анализи, които успях да направя, показаха само водна субстанция със слабо алкално съдържание. Любопитството ме накара да поставя част от тествания препарат под микроскоп. Бях силно шокиран, когато открих живи организми в субстанцията.

Винченти не пропусна да отбележи вниманието, с което го слушаше Карин Уолд.

— Това е рапорт на човек, който преди време работеше за мен — поясни той. — Предназначен за висшестоящите, но не стигна до тях, защото поръчах да го убият. Случи се в Ирак през осемдесетте години на миналия век. Беше сравнително лесно, тъй като по онова време страната се управляваше еднолично от Саддам.

— А защо го уби?

— Защото беше прекалено любопитен. Обръщаше внимание на неща, които не го засягаха.

— Това не е отговор. Защо трябваше да умре?

Винченти вдигна спринцовка, запълнена с прозрачна течност.

— Пак ли приспивателно? — попита тя.

— Не. Предстои да изпълня най-съкровеното ти желание. Онова, което искаш най-много от всичко.

Замълча за момент и добави:

— Да живееш.

58

Венеция, 2:55 ч.

— Или Лунд е жив? — смаяно промълви Малоун.

— Не го знаем със сигурност — отвърна Едуин Дейвис. — Но подозираме, че Зовастина е била подучена от някого. Вчера разбрахме, че Лунд е бил източникът на нейната информация (Хенрик ни разказа някои неща за него), а обстоятелствата около смъртта му са наистина подозрителни.

— Но защо Касиопея го смята за мъртъв?

— Защото така трябва — отговори Торвалдсен. — Няма начин да докажем противното. Но аз мисля, че и тя има някои съмнения относно смъртта му.

— Изцяло поддържам мнението на Хенрик, че Зовастина ще направи опит да се възползва от връзката между Или и Касиопея — добави Стефани. — Днешните събития със сигурност са били шок за нея, а параноята е неразделна част от живота на такива хора. Касиопея би могла да се възползва.

— Тази жена подготвя война и изобщо няма да се замисли за Касиопея. Тя й трябва, за да стигне до летището. После се превръща в багаж.

— Има и още нещо, Котън — тихо каза Стефани.

Той очаквателно я погледна.

— Наоми е мъртва.

— Господи, омръзна ми да чувам за смъртта на приятели! — прошепна Малоун и несъзнателно зарови пръсти в косата си.

— Искам Енрико Винченти! — промълви през стиснати зъби Стефани.

И той го искаше. Наложи си да мисли отново като оперативен агент и да прогони желанието за бързо отмъщение.

— Нали казахте, че в трезора има нещо? — вдигна глава той. — Хайде, покажете ми го.

Зовастина наблюдаваше жената, която седеше срещу нея в луксозната кабина на реактивния самолет. Без съмнение бе силна личност. Подобно на затворничката от китайската лаборатория, тя със сигурност изпитваше страх, но за разлика от онази нещастница умееше да го контролира.

По пътя от базиликата до летището не бяха разменили нито дума и това й позволи да разгледа добре своята заложница. Все още не беше сигурна дали присъствието й е плод на случайност или на старателно подготвен план. Нещата се бяха развили прекалено бързо.

Ами костите? Беше сигурна, че ще открие нещо важно и именно затова рискува да се появи във Венеция. Признаците за успех бяха налице. Но две хиляди години са твърде дълъг период. Торвалдсен беше прав. Какво на практика би могло да е останало?

— Защо беше в базиликата? — зададе първия си въпрос тя.

— За да си побъбрим ли ме отвлече? — изгледа я хладно заложницата.

— Взех те, за да разбера какво знаеш.

Тази жена поразително й напомняше за Карин. Същата проклета самоувереност. Плюс някаква особена загриженост, която предизвикваше интереса й, но и я изваждаше от равновесие.

— Косата и дрехите ти са мокри. Изглежда, си поплувала.

— Твоята горила ме блъсна в лагуната.

Това беше новина.

— Моята горила?

— Виктор — кимна Касиопея. — Нима не ти е докладвал? Аз убих партньора му в музея на Торчело, но той успя да се измъкне.

— Това със сигурност ще ти създаде проблеми.

— Едва ли.

Гласът й беше студен, язвителен и надменен.

— Познаваше ли Или Лунд?

Касиопея Вит не отговори.

— Мислиш, че аз съм го убила, нали?

— Не мисля, а съм сигурна. Той ти е разказал за загадката на Птолемей. Убедил те е, че тялото в Сома не било на Александър. Свързал го е с кражбата на мощите на свети Марко от венецианските търговци и именно това те е накарало да се появиш във Венеция. Убила си го, за да му затвориш устата. Но той успя да сподели откритието си. С мен.

— А ти го сподели с Хенрик Торвалдсен.

— И с някои други хора.

Сериозен проблем. Зовастина се питаше дали има някаква връзка между жената насреща й и неуспелия атентат. А Винченти? Без съмнение Хенрик Торвалдсен притежаваше всички качества, за да бъде член на Венецианската лига. Но списъкът с членовете беше дълбоко засекретен и тя нямаше как да провери дали наистина бе така.

— Или никога не е споменавал за теб.

— Но е споменавал за теб!

Тази жена наистина приличаше на Карин. Същата натрапчива съблазнителност, същите откровени маниери. Същата нагла предизвикателност, която най-много я привличаше. Защото за укротяването й бяха нужни твърдост и търпение. Което беше постижимо.

— Ами ако Или е жив? — подхвърли Зовастина.

59

Венеция

Малоун последва останалите към южното крило на базиликата. Спряха до слабо осветения вход, над който се издигаше масивна арка. Торвалдсен отвори бронзовата врата с ключа, който извади от джоба си.

Сводесто преддверие водеше към трезора. Нишите вляво бяха запълнени с икони и мощехранителници, а вдясно беше помещението, в което се съхраняваха по-крехките и ценни символи на изчезналата република. Някои от тях бяха изложени в остъклени витрини, а други просто бяха изправени покрай стените.

— Повечето от тези предмети идват от Константинопол, завладян от Венеция през 1204 година — поясни Торвалдсен. — Но голяма част са станали жертва на реставрации, пожари и кражби. След падането на Венеция значителна част от колекцията била претопена заради златото, среброто и скъпоценните камъни.

Малоун с възхищение спря поглед на многобройните потири, реликварии, кръстове, купи и икони, изработени от камък, дърво, кристал, сребро или злато. Обърна внимание и на амфорите, опаковките за пергаменти и изящните свещници. Всички те бяха трофеи от Египет, Рим или Византия.

— Каква колекция! — поклати глава той.

— Една от най-добрите в света — кимна Торвалдсен.

— Какво търсим?

— Мичънър каза, че е там — каза Стефани и пристъпи към остъклена витрина, в която имаше меч, епископски жезъл, шестоъгълни купи и няколко позлатени сандъчета.

Торвалдсен извади малко ключе и отвори витрината. В ръцете му се появи едно от сандъчетата, капакът се повдигна.

— Държат го тук, далеч от хорските очи — промърмори той.

Малоун веднага разпозна предмета.

— Скарабей!

По време на мумифицирането египетските балсаматори украсявали пречистеното тяло със стотици амулети. Повечето били обикновена украса, но имало и такива, които укрепвали мъртвите крайници. Този, който виждаше в момента, олицетворяваше насекомото, което било на особена почит в древността — торният бръмбар. Винаги му се беше струвало странно, но древните египтяни забелязали как буболечките сякаш извирали от животинските изпражнения и ги идентифицирали като Чепера — създателя на нещата, бащата на боговете, репродуцирал себе си от отпадъците на собственото си тяло.

— Това е амулет „Сърце“.

— Така каза и Мичънър — кимна Стефани.

Той беше наясно, че при процеса на мумифицирането се изваждали всички вътрешни органи, с изключение на сърцето. Върху него винаги се поставял скарабей, символизиращ вечния живот. Този беше съвсем типичен, изработен от халцедон. Нещо веднага му направи впечатление.

— Липсва злато — озадачено каза той. — Обикновено ги правели изцяло златни или ги украсявали със злато.

— Може би именно това го е спасило — кимна Торвалдсен. — Историята сочи, че Сома в Александрия е била осквернена от късните Птолемеи. Златото е било изнесено заедно с всички останали ценности, а златният саркофаг е бил претопен. Но това късче камък не им е направило никакво впечатление.

Малоун протегна ръка и взе амулета. Беше дълъг около десет сантиметра и широк към пет.

— По-голям е от нормалните — отбеляза той. — Обикновено истинските бръмбари са два пъти по-малки.

— Знаете доста неща за тях — подхвърли Дейвис.

— Човекът продава книги — усмихна се Стефани. — Предполага се, че и ги чете.

Малоун се усмихна, но продължи да разглежда бръмбара. Забеляза три дълбоко издълбани йероглифа под крилете му.

— Какво представляват те? — попита той.

— Според Мичънър олицетворяват живота, стабилността и закрилата — отвърна Торвалдсен.

Той обърна амулета. Долната му част беше запълнена от гравирана в камъка птица.

— Този амулет бил открит при мощите на свети Марко през 1835 година, когато ги извадили от криптата и ги преместили в олтара. В Александрия той бил провъзгласен за мъченик и мумифициран. Амулетът се възприема като част от този процес. Но свещениците решили да не го слагат при мощите, тъй като им се сторил прекалено езически. Все пак те оценили историческата му стойност и го прехвърлили в трезора. Значението му значително нараства в момента, в който Църквата е уведомена за интереса на Зовастина към свети Марко. Когато Даниълс ми каза за какво става въпрос, аз си спомних думите на Птолемей.

Малоун също си ги спомни. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Късчетата на мозайката започваха да се подреждат.

— Златната илюзия е самото тяло в Мемфис, увито в злато. Най-съкровената същност? Разбира се, сърцето. — Той вдигна амулета над главата си. — Това.

— Което означава, че мощите под олтара на базиликата не са на свети Марко — добави Дейвис.

— А нещо съвсем различно — кимна Малоун. — И то няма връзка с християнството.

Торвалдсен посочи птицата.

— Това е египетският йероглиф за феникса, символ на прераждането.

Друга част от загадката проблесна в съзнанието на Малоун.

Раздели феникса.

И той веднага разбра какво трябва да направи.

Касиопея усети уловката във въпроса на Зовастина. Ами ако Или е жив? Отговори едва когато беше сигурна, че контролира чувствата си.

— За съжаление той е мъртъв. Вече няколко месеца.

— Сигурна ли си?

Стотици пъти си беше задавала същия въпрос и не би могло да бъде другояче. Но сега тръсна глава да прогони болката и отсече:

— Или е мъртъв!

Зовастина протегна ръка към телефона на масичката и натисна един бутон. Изчака няколко секунди и рече:

— Виктор, искам да разкажеш на един човек какво се случи в нощта, когато умря Или Лунд.

След което й подаде слушалката. Касиопея не помръдна. Добре помнеше думите на онзи тип, изречени в лодката. Те не означаваха нищо.

— Нима не искаш да чуеш какво ще ти каже той? — попита Зовастина, а в тъмните й очи проблесна дълбоко и отвратително задоволство.

Тази жена познава слабостите ми, помисли си Касиопея. Факт, който я уплаши повече от това, което Виктор можеше да й каже. Разбира се, че искаше да го чуе. Последните няколко месеца бяха истинско изтезание. Но все пак…

— Заври си телефона в задника! — мрачно отсече тя.

Зовастина се поколеба, после на лицето й изплува усмивка.

— По-късно, Виктор — каза в слушалката тя. — Вече можеш да освободиш свещеника.

И тя затвори.

Самолетът продължаваше да набира височина. На изток, към Азия.

— По моя заповед Виктор наблюдаваше къщата на Или.

Касиопея не желаеше да слуша.

— Влязъл през задния вход в момента, в който убиецът се готвел да застреля завързания Или. Виктор първо застрелял убиеца, после ми доведе Или и запали къщата му заедно с трупа на убиеца вътре.

— Едва ли очакваш, че ще се хвана на лъжите ти.

— Някои членове на моето правителство биха желали да ме няма. За съжаление предателството е част от политиката у нас. Те се страхуваха от мен и знаеха, че Или ми помага. Наредиха да бъде убит, както биха убили и всички останали, които са на моя страна.

Касиопея запази скептично мълчание.

— Или е ХИВ позитивен.

— Откъде знаеш? — попита рязко Касиопея.

— От него самия. През последните два месеца аз му доставям необходимите медикаменти. За разлика от теб той ми вярва.

Касиопея беше убедена, че Или не би споделил с никого, че е заразен. А за нея знаеха само той и Хенрик. Но сега се почувства объркана. За какво всъщност ставаше дума?

Малоун поглади гладката патина на амулета. Пръстите му внимателно се плъзнаха по птицата, изобразяваща египетския феникс.

— Птолемей съветва да се раздели фениксът — промърмори той и разклати каменния бръмбар. Нищо във вътрешността му не помръдна.

Очевидно усетил намеренията му, Торвалдсен тихо подхвърли:

— Този бръмбар е на повече от две хиляди години.

Напомнянето изобщо не го впечатли. Касиопея беше в опасност, а светът беше на прага на биологична война. Явно загадката на Птолемей сочеше мястото, на което Александър Велики бе пожелал да бъде погребан. Гръцкият воин фараон очевидно е разполагал с точна информация. След като съветва фениксът да бъде разделен, Малоун със сигурност щеше да го направи.

С рязък замах заби амулета в мраморния под, с дъното надолу.

Бръмбарът подскочи и част от него се разтвори като орехова черупка. Малоун подреди парчетата на пода и клекна да ги разгледа. От тях се беше изсипал някакъв прах.

— Вътрешността е била издълбана и запълнена с пясък — посочи с пръст той.

Вдигна по-голямото парче и изтръска песъчинките.

— Вижте! — възкликна Дейвис.

Малоун вече го беше забелязал. Внимателно помете пясъка с длан и пред очите му се появи цилиндричен предмет с дължина около сантиметър и половина. После установи, че това изобщо не е цилиндър.

Златна ивица. Навита на спирала. Обърна я на една страна и внимателно я разгъна. Вътрешността на ивицата беше изписана с букви.

— Гръцки — безпогрешно установи той.

Стефани се наведе до него.

— Какво тънко фолио — прошепна тя.

— Какво е това? — обади се зад тях Дейвис.

Последните късчета от пъзела бързо се подредиха в главата на Малоун. Втората част от загадъчните думи на Птолемей изведнъж придоби огромно значение. Животът определя размерите на гроба. Но внимавай, защото няма да имаш втори шанс. Извади от джоба си медальона, който му беше дала Стефани.

— Върху лицевата част на монетата са гравирани микроскопичните букви ZH — каза той. — А ние знаем, че именно Птолемей изсякъл тези монети малко след като създал загадката.

После забеляза едва забележимия символ в единия край и моментално съзря връзката.

— Този символ го имаше върху пергамента, който ми показахте. Най-отдолу, под текста на загадката. — В главата му с изненадваща яснота изплува пълното подреждане на думите. Животът определя размерите на гроба.

— Каква е връзката между медальоните и златната ивица? — попита Дейвис.

— За да го разберем, трябва да знаем какво представлява ивицата.

Малоун видя, че Стефани е прочела мислите му.

— А ти знаеш, така ли? — попита тя.

— Да. Знам точно какво представлява.

Виктор остави лодката да се плъзне на свободен ход към кея на площад „Сан Марко“. Беше предпочел да държи Мичънър на борда, докато чака обаждането на Зовастина. За момента това беше най-сигурното място. Останаха дълго във водите на лагуната, насочили очи към осветените от прожектори кубета и камбанарии, сред които се открояваше розово-бялата фасада на Двореца на дожите. В мрака отвъд него смътно се очертаваха солидните антични сгради с балкони и високи прозорци. Виктор с нетърпение очакваше да напусне Италия.

Нищо в тази страна не се беше развило както трябва.

— Време е ние с теб да си поговорим — подхвърли Мичънър.

Докато чакаше обаждането на Зовастина, беше затворил свещеника в кабината на носа. Мичънър го прие спокойно и си мълчеше през цялото време.

— За какво? — мрачно попита той.

— Ами например за факта, че си американски шпионин.

60

Централноазиатска федерация

Винченти позволи на Карин Уолд да осмисли чутото. Добре помнеше какво беше изпитал той, когато разбра, че е открил лекарство за ХИВ.

— Казах ти за онзи старец в планината…

— Там ли го откри? — нетърпеливо попита тя.

— По-подходящо е да се каже, че го преоткрих.

Не беше го споделял с никого и изведнъж изпита желание да говори.

— Странното е, че най-сложните проблеми винаги имат прости решения. В началото на двайсети век стотици хиляди китайци измират от бери-бери. Но знаеш ли защо? Защото в стремежа си да направят ориза по-привлекателен за купувачите, търговците започват да излъскват зърната и по този начин премахват от обвивката им тиамина, или витамин B₁. Липсата на тиамин в основната храна на милиони хора се отразява пагубно върху здравето им и позволява на бери-бери да се разпространи в невиждани мащаби. Когато излъскването спира, тиаминът бързо спира епидемията. Кората на тихоокеанския тис се справя успешно с рака. Тя не е лекарство, но значително забавя развитието на болестта. Обикновената плесен по хляба е основа за създаването на високоефективни антибиотици, които отстраняват бактериалните инфекции. А нещо толкова обикновено като храна с наситени мазнини може да лекува детската епилепсия. Все прости неща. Открих, че те са приложими и при СПИН.

— Какво е полезното вещество в онова растение, което си дъвкал?

— Те бяха няколко.

Винченти забеляза, че страхът й намалява, заменен от надеждата за спасение.

— Преди трийсет години открихме непознат вирус в кръвта на зелените маймуни. По онова време познанията ни за вирусите бяха доста елементарни в сравнение с днешните. Първоначално решихме, че става въпрос за някаква форма на бяс, но впоследствие се оказа, че формата, размерите и биологичният състав на вируса са различни. В крайна сметка го класифицирахме като маймунски имунодефицитен вирус или СИВ. Днес вече знаем, че СИВ може да живее безкрайно в зелените маймуни, без да им вреди. Отначало смятахме, че маймуните притежават някаква резистентност срещу него, но после открихме, че резистентността се крие в самия вирус, чийто химичен състав „избира“ организмите, в които може да се развива. Така вирусът живее у маймуните, без те да го съзнават.

— Това съм го чувала — кимна Карин. — СПИН епидемията е започнала след ухапване от маймуна.

— Кой знае? — сви рамене Винченти. — Би могло да е ухапване, одраскване или поглъщане. Маймуните присъстват в менюто на много племена. Но независимо от начина, по който го е направил, вирусът се прехвърля от маймуните в човека. Имах възможност да наблюдавам процеса със собствените си очи. Човек на име Чарли Истън пострада от промяната на вируса в кръвта си — от СИВ той мутира в ХИВ.

Той разказа за случката, станала преди десетилетия, довела до смъртта на Истън.

— За съжаление ХИВ не демонстрира добронамереност към човека както СИВ по отношение на маймуните. А работи усилено за клонирането на клетки в лимфните възли, които превръща в свои копия. Чарли умря за няколко седмици. Но не беше първата жертва. Първият случай на човек с тази диагноза е през 1959 година в Англия. Замразена серумна проба от заразения е изследвана в началото на 90-те. Показва наличието на ХИВ в кръвта му, а симптомите на СПИН са подробно регистрирани в медицинския му картон. Най-вероятно вирусите СИВ и ХИВ са съществували от векове, но никой не е обръщал внимание на хората в отдалечените населени места, които са умирали от тях. Всъщност те умирали от вторични инфекции, най-често пневмония. А лекарите ги приемали като основна причина за смъртта, защото никой не е подозирал за съществуването на СПИН. Когато в САЩ откриват присъствието на тези вируси у определени хора, заболяването е наречено „гей пневмония“. Най-вероятна причина за разпространението на болестта е модернизирането на Африка през 50-те и 60-те години, когато към големите градове се устремяват огромни маси хора. А вирусът напуска континента, „яхнал“ някой пришелец. В края на 80-те той вече властва по всички части на планетата.

— Което означава успех за едно от вашите биологични оръжия.

— На практика ние хранехме сериозни съмнения относно ефективността на ХИВ като бактериологично оръжие. Заразата с него е относително трудна, а смъртта настъпва твърде бавно. Което в крайна сметка не е толкова лошо. Всеки по-лесен за разпространение вирус би ни донесъл пандемия, която може да се сравнява само с черната чума.

— Пандемията е факт — поклати глава Карин. — Но все още не убива онези, които трябва.

Той знаеше какво има предвид. Най-разпространените в света щамове на вируса бяха два — ХИВ-1, типичен за Африка, и ХИВ-2, на който стават жертва предимно наркомани и хомосексуалисти. Напоследък се бяха появили и нови, още по-опасни щамове, като този в Югоизточна Азия, който се нареждаше на трето място.

— Не се ли страхуваш, че Истън те е заразил — попита тя.

— В онези години знаехме твърде малко за разпространението на вируса. Не забравяй, че без противодействие нападателните биологични оръжия са безполезни. И така, когато онзи възрастен лечител ме покани да отидем в планината, аз приех. Там ми показа растението и заяви, че сокът от листата му може да спре развитието на болестта, която наричаше треска. И аз сдъвках няколко от тях.

— Но не занесе на Истън, така ли? Остави го да умре?

— Занесох му сок, но той не му помогна.

Нарочно й даде време, защото бе забелязал объркването й. Въпросът й увисна във въздуха.

— Веднага след смъртта на Чарли вкарах вируса в каталога на неприемливите образци. Иракчаните се интересуваха единствено от успеха, за другото не ги беше грижа. Самият аз разбрах за какво става въпрос чак в средата на 80-те, когато французите и американците успяха да изолират ХИВ вируса. Отначало не се замислих, защото проблемът засягаше единствено гей общността. Но през 85-а във фармацевтичните среди се заговори за този вирус и аз си дадох сметка, че който откриеше лек срещу него, щеше да натрупа огромно състояние. И реших да започна сериозни изследвания, още повече че бях натрупал известен опит. Върнах се в Централна Азия, наех си водач и успях да открия мястото, където вирее растението. Взех проби от него и ги подложих на задълбочени лабораторни изпитания. Оказа се, че проклетото нещо действително ликвидира ХИВ, при това дяволски бързо — още при първия контакт.

— Но при Истън не е подействало — отбеляза Карин.

— Защото листата, които му занесох, бяха изсъхнали. На практика се оказа, че лекуват не те, а водата, в която растат. — Вдигна спринцовката в ръката си и добави: — По-точно бактериите в нея.

61

Венеция

— Някой знае ли какво е „скитала“? — попита Малоун.

Другите само се спогледаха.

— Вземате пръчка, увивате ивица кожа около нея и написвате посланието си върху кожата. После развивате кожата и добавяте още букви. Човекът, за когото е предназначено посланието, разполага със същата пръчка. Увива кожата около нея и така прочита посланието. Ако пръчката е по-дебела или по-тънка, посланието автоматично се превръща в безсмислица. Древните гърци са използвали скиталата за предаване на тайни послания.

— Откъде знаете подобни неща, по дяволите? — възкликна Дейвис.

— Скиталата е бърза, ефективна и изключва грешките — сви рамене Малоун. — Ето защо била изключително важна на бойното поле — едно великолепно средство за предаване на тайни послания. А в отговор на въпроса ви ще кажа откъде знам за нея — от книгите.

— Но ние не разполагаме с точната пръчка — възрази Дейвис. — Как тогава ще дешифрираме посланието?

— Спомнете си думите на Птолемей: Животът определя размерите на гроба. — Той вдигна медальона. — ZH означава живот. Тази монета е мярката.

— Но внимавай, защото втори шанс няма да има — подхвърли Стефани. — Златното фолио е твърде тънко. Няма начин да бъде навито повторно. Което означава, че имаме право само на един опит.

— И аз мисля така — кимна Малоун.

Напуснаха базиликата и се насочиха към църковните канцеларии. Малоун прецени, че диаметърът на медальона е около два сантиметра и половина. Трябваше да намерят нещо със същата дебелина, за да свърши работа. Дръжките на метлите, открити в склада, се оказаха твърде широки, а останалите предмети наоколо — прекалено тънки.

— Лампите светят, но помещенията са празни — отбеляза Малоун.

— Мичънър опразни сградата в момента, в който Зовастина остана сама край гробницата — поясни Дейвис. — Нямахме нужда от свидетели.

На полицата до ксерокса имаше кутия със свещи. Малоун извади една и внимателно я огледа. Диаметърът й беше малко по-голям от този на медальона.

— Сега ще си направим собствена скитала.

— В дъното на коридора има кухненски бокс — отгатна намеренията му Стефани. — Отивам да донеса нож.

Малоун уви пръсти около златната лента, защитена от парче мека хартия, която беше намерил в будката за продажба на билети за трезора.

— Някой от вас разбира ли старогръцки? — поинтересува се той.

Дейвис и Торвалдсен поклатиха глави.

— Значи ще ни трябва компютър. Думите, изписани на тази лента, със сигурност ще бъдат на старогръцки.

— Видях един в канцеларията, в която чакахме — каза Дейвис. — В дъното на коридора.

Стефани се върна с ножа.

— Тревожа се за Мичънър — погледна я Малоун. — Нищо не пречи на Виктор да го убие, след като Зовастина си замине.

— Няма да има проблем — обади се Дейвис. — Аз исках Мичънър да отиде с него.

— Защо? — учудено го погледна Малоун.

Едуин Дейвис го погледна така, сякаш се питаше дали може да му се довери.

— Какво има? — раздразнено попита Малоун.

Уловил кимването на Стефани, Дейвис отговори:

— Виктор работи за нас.

— Кой си ти!? — смаяно попита Виктор.

— Служител на Католическата църква, както знаеш. Но по всичко личи, че не си този, за когото се представяш. Президентът на Съединените щати ми поръча да говоря с теб.

Лодката все още се плъзгаше към кея. След няколко секунди Мичънър щеше да изчезне. Добре беше подбрал времето да направи разкритието си.

— Бях осведомен, че Зовастина те е наела от хърватските сили за сигурност, където преди това си бил вербуван от американците. Бил си им полезен в Босна и след като научили, че работиш за Зовастина, решили да подновят контактите с теб.

Виктор схвана, че информацията, напълно валидна, му се предлагаше като доказателство за искреността на посредника.

— Защо го правиш? — попита Мичънър. — Защо живееш в лъжа?

— Да речем, че не искам да бъда съден за военни престъпления — реши да бъде откровен Виктор. — В Босна се сражавах за другата страна. Всички вършихме неща, за които после съжалявахме. Успокоих съвестта си, като се прехвърлих от другата страна и помогнах на американците да заловят най-големите военнопрестъпници.

— Което означава, че ако научи това, другата страна ще има всички основания да те ненавижда — констатира Мичънър.

— Нещо такова.

— Американците още ли те държат с това?

— Убийството се преследва до дупка. В Босна е семейството ми, а там отмъщението се разпростира върху всички, които са ти близки. Избягах, за да бъда далеч, но когато откриха, че работя за Зовастина, американците ми предложиха избор: да ме предадат на босненците или на нея. Така стигнах до решението да работя за тях.

— Опасна игра — отбеляза Мичънър.

— Зовастина не знаеше нищо за мен — сви рамене Виктор. — Това е голямата й слабост. Убедена е, че хората около нея или умират от страх, или се прекланят пред величието й. — Замълча за момент и продължи: — Тази Касиопея Вит, която се появи в базиликата и която замина със Зовастина…

— Тя е част от всичко случващо се — кратко отвърна Мичънър.

Едва сега Виктор си даде сметка колко голяма грешка беше допуснал. Трябваше да направи нещо, за да я компенсира.

— Ние с нея се сблъскахме и в Дания. Опитах се да я убия заедно с другите двама от базиликата. Нямах представа коя е. Но с мен е свършено, ако разкаже на Зовастина какво се е случило.

— Касиопея няма да го направи. Тази вечер й казахме за теб още преди да влезе в базиликата. Ще разчита на помощта ти в Самарканд.

Сега разбра на какво се дължеше необичайното шушукане в страничното крило, а също така и странното мълчание на онези, с които се беше сблъскал в Дания. Лодката опря в пристана и Мичънър пъргаво скочи на бетона.

— Помогни й — рече той. — Чух, че била много изобретателна.

Особено когато убива, добави мислено Виктор.

— Бог да ти е на помощ, Виктор. По всичко личи, че ще имаш нужда от него.

— Той е безполезен.

— И аз едно време мислех така — усмихна се свещеникът, после поклати глава. — Но дълбоко грешах.

Виктор беше като Зовастина. Езичник. Нито по религиозни, нито по морални причини. Просто не му пукаше какво го чака след смъртта.

— И още нещо — спря се Мичънър. — В базиликата Касиопея спомена името на един мъж, Или Лунд. Американците искат да знаят дали е жив.

Пак това име. Първо го чу от жената, а сега и от Вашингтон.

— Беше — въздъхна Виктор. — Но сега не мога да бъда сигурен.

— Защо сме ви ние, след като имате вътрешен човек? — поклати глава Малоун.

— Защото не искаме да бъде разкрит — отговори Дейвис.

— Ти знаеше ли? — обърна се към Стефани той.

— Научих го съвсем наскоро.

— Мичънър се оказа перфектният посредник — добави Дейвис. — Нямахме идея как ще се развият нещата тук, но заповедта на Зовастина да го вземе със себе си беше добре дошла. Виктор трябва да помогне на Касиопея.

— Кой е Виктор?

— Не е обучаван от нашите. Преди години е вербуван от ЦРУ.

— Доброволно или по принуда?

Малоун знаеше, че много от агентите бяха принуждавани да сътрудничат.

— По принуда — отвърна след кратко колебание Дейвис.

— Това е проблем.

— Миналата година подновихме контактите с него. Помогна ни много.

— На такива като него не може да се вярва сто процента. Брой нямат случаите, при които съм бил предаван от набързо вербувани агенти. Те са проститутки.

— До този момент нямаме причини да се съмняваме в него.

— Вероятно си отскоро в играта — скептично поклати глава Малоун.

— Достатъчно дълго, за да знам, че рисковете са неизбежни.

— Разстоянието между риска и глупостта е много малко.

— Котън — въздъхна Стефани. — Наскоро разбрах, че именно Виктор е насочил вниманието на Винченти към нас.

— И в резултат Наоми е мъртва. Още една причина да не му вярваме.

Той остави смачканата хартия върху ксерокса и взе ножа от Стефани. Опря слонския медальон в дъното на свещта. Въпреки че беше обезформен и изтъркан от времето, диаметърът му почти съвпадаше с този на свещта. Няколко докосвания с ножа бяха достатъчни за отстраняването на излишния восък.

Подаде свещта на Стефани и внимателно разгъна хартията. Леко се изненада от факта, че дланите му са влажни. Хвана златната ивица между палеца и показалеца си и бавно започна да я развива. Притисна края към свещта в ръцете на Стефани и тънката ивица леко се уви около восъка.

Буквите, които допреди миг изглеждаха несвързани, изведнъж се подредиха. Той си спомни още една подробност за скиталата, за която беше чел. Това, което следва, има връзка с предходното. Посланието придоби смисъл.

Шест букви от старогръцката азбука.

КΛΙΜΑΞ?

— Отличен начин за шифроване както тогава, така и днес — промърмори Малоун. — Благодарение на него посланието е оцеляло две хиляди и триста години.

Златото беше плътно залепнало около свещта. Предупреждението на Птолемей, че втори шанс няма да има, се оказа абсолютно точно. При опит за развиване златната лента със сигурност щеше да се разпадне.

— Да потърсим компютъра — подкани ги той.

62

Винченти обичаше да държи нещата под контрол.

— Ти си умна жена и със сигурност искаш да живееш — каза той. — Но какво знаеш за живота?

Не очакваше отговор от Карин Уолд и побърза да продължи:

— От науката знаем, че съществуват два вида: бактерии и всичко останало. Разликата? Бактериите имат свободно плаваща ДНК, докато ДНК на всичко останало е обвита в ядро. Но през седемдесетте години на двайсети век американският микробиолог Карл Воуз открива и трети вид живот, който нарича „бактерия архея“. Тя представлява кръстоска между бактериите и всичко останало. Отначало било установено, че тези бактерии съществуват само в екстремни условия: в Мъртво море, в горещи извори на дъното на океана, в Антарктида, в лишени от кислород блата. През последните двайсет години обаче става ясно, че те са навсякъде.

— Тези бактерии ли унищожават вируса? — попита Карин.

— Да. При това абсолютно безпощадно. Имам предвид ХИВ-1, ХИВ-2, СИВ и всички хибридни щамове, с които разполагах. Включително и най-новият от Югоизточна Азия. Тази бактерия притежава протеинова обвивка, която разрушава протеиновата обвивка на ХИВ. Тя превзема вируса по начина, по който той превзема клетките на гостоприемника. И то със светкавична бързина. Единственият проблем е да се предпази имунната система на организма от разрушителното въздействие на бактерията, която изяжда вируса. — Показалецът му се насочи към гърдите й. — Това не е проблем за хора с тотално унищожена имунна система като теб, защото организмът не разполага с достатъчно бели кръвни телца за борба с агресора. Различно обаче е положението при новозаразените с ХИВ, чиято имунна система е сравнително силна и белите кръвни телца убиват бактерията, преди да е стигнала до вируса.

— Открихте ли начин да предотвратите този процес?

Той кимна.

— На практика бактерията оцелява при поглъщане. Това е начинът, по който старият лечител е успял да я вкарва в организма на болните — убеден, че лечебната субстанция се съдържа в листата на растението. Аз не само сдъвках няколко листенца от него, но изпих и водата. Комбинираното им въздействие със сигурност е убило вируса, с който евентуално съм бил заразен. На по-късен етап открих, че ефектът е най-добър при инжектиране на субстанцията. Така се контролира концентрацията. По-голямо количество бактерии са нужни в ранната фаза на заразяването с ХИВ, когато имунната система все още е силна. Но при хора като теб, лишени почти напълно от бели кръвни телца, дозата е значително по-ниска.

— Това ли беше причината да подложиш на клинични изпитания пациенти в различна фаза на заразата? — попита Карин.

— Браво, ти си умно момиче.

— Но това означава, че авторът на доклада, който ми прочете преди малко, е сбъркал в заключението си, че не си се интересувал от токсичността.

— Точно така. На практика аз бях обсебен от токсичността. Исках да разбера какво количество архея е необходимо за ликвидирането на ХИВ вируса в различните фази на заразата. Но най-хубавото качество на тези бактерии е относителната им безвредност. Човек може да погълне много от тях без кой знае какви последици.

— Значи си използвал онези иракчани като опитни зайчета.

— Нямаше друг начин да разбера дали археята действа — сви рамене Винченти. — Но те не подозираха нищо. В хода на изпитанията създадох нещо като черупка за съхранение на бактерията, благодарение на която те получиха повече време за борба с вируса. Тя се оказа изключително успешна, защото се разтваряше като всяка друга капсула, позволявайки на имунната система да абсорбира археята. След което нещата се развиваха светкавично: вирусът загиваше, а заедно с него и самата архея. Още едно добро качество, защото прекомерно количество от тази бактерия претоварва имунната система. Казано най-общо, тя се оказа просто и изключително ефикасно средство срещу един от най-смъртоносните вируси на света. Лично аз не открих никакъв страничен ефект от нейното действие.

Винченти си даваше сметка, че жената в леглото е преживяла всички страдания, съпътстващи приемането на симптоматичните лекарства срещу ХИВ — обриви, язви, треска, умора, гадене, ниско кръвно налягане, главоболие, повръщане, увреждане на нервите, безсъние.

— Тя ще те излекува — обеща с усмивка той и отново вдигна спринцовката.

— Хайде, дай ми я! — прошепна отчаяно тя.

— Зовастина също би могла да го направи — подхвърли той и със задоволство отбеляза изненадата и шока върху лицето на пациентката си. — Тя знае всичко, което ти разказах.

— Минавало ми е през ума — овладя се Карин. — Тя от години се занимава с проклетите бактерии.

— Работехме заедно — кимна Винченти. — Не знам защо не ти е предложила нищо.

— И аз не знам — въздъхна жената. — Просто ме гледаше как умирам.

— Тя е имала пълен контрол, а ти — никакви шансове. Доколкото знам, раздялата ви преди години е била доста болезнена. Зовастина се е чувствала измамена. Когато си се върнала с молба за помощ, тя е получила възможност да ти отмъсти. Като те остави да умреш. Ти би ли искала да й върнеш „услугата“?

Ясно долови как истината се мярка в съзнанието й, после изчезва. Точно както очакваше. Съвестта отдавна беше напуснала тази жена.

— Искам да дишам, нищо повече. Ако това е цената, готова съм да я платя.

— Ще бъдеш първият човек в света, излекуван от СПИН…

— Който ще трябва да разкаже тази история.

— Точно така — кимна Винченти. — Двамата с теб ще влезем в историята.

Тя не изглеждаше впечатлена.

— Но след като лечението е толкова просто, не е ли възможно някой да го открадне или копира?

— Единствено аз знам къде да търся естествената архея. Повярвай ми, в природата има много подобни видове, но само тази лекува.

Сълзящите й очи леко се присвиха.

— Вече е ясно защо аз го искам. Но какво ще кажеш за себе си?

— Задаваш твърде много въпроси за една умираща жена.

— А ти изглеждаш готов да им отговориш.

— Зовастина е пречка за плановете ми.

— Ако ме излекуваш, ще ти помогна да отстраниш тази пречка.

Той се усъмни в категоричността на отговора, но беше убеден, че си струва да я остави жива. Гневът й може да бъде канализиран. Отначало беше убеден, че убийството на Зовастина ще реши всички проблеми, и това беше причината да осигури на флорентинеца широко поле за действие. Но по-късно промени мнението си и заповяда да ликвидират съучастника му. Убийството би превърнало Зовастина в мъченица. Безчестието беше по-добър вариант. Тя имаше врагове, но те се страхуваха от нея. Може би можеше да им даде кураж чрез нещастницата в леглото, която не отделяше очи от лицето му.

Нито той, нито останалите членове на Лигата проявяваха интерес към завладяването на света. Войните са скъпи в много отношения, най-важното от които е прахосването на огромни финансови и природни ресурси. Лигата искаше своята нова утопия, различна от представата на Зовастина. В личен план Винченти се стремеше към две неща — печалба в размер на милиарди, плюс славата на първия човек в света, успял да се пребори с ХИВ. И името му да влезе в историята редом с титани като Луи Пастьор, Лайнъс Полинг и Джонас Салк.

Вкара иглата в системата и натисна буталото на спринцовката.

— Колко време трябва да чакам? — нетърпеливо попита Карин, а умореното й лице видимо се оживи.

— След няколко часа ще се почувстваш много по-добре.

Малоун седна пред компютъра и влезе в Гугъл. Намери сайтове за старогръцки и накрая попадна и на един, който предлагаше превод. Набра шестте букви КΛΙΜΑΞ и с изненада откри, че сайтът му предложи не само превод, но и произношение.

— Климакс на гръцки, стълба на английски — прочете на глас той.

Влезе в друг сайт, предлагащ диалог. Набра същите букви от приложената азбука и получи същия отговор.

Стефани все още държеше свещта с увитата около нея златна ивица.

— Птолемей си е направил много труд, за да ни остави това послание — отбеляза Торвалдсен. — Явно думата има важно значение.

— Но какво ще стане, когато го открием? — попита Малоун. — Голяма работа!

— Действително е голяма работа, защото Зовастина планира избиването на милиони хора — обади се един глас зад тях.

Обърнаха се едновременно и видяха Мичънър, изправен в рамката на вратата.

— Току-що се разделих с Виктор на пристана — поясни той. — Беше шокиран, че знам за него.

— Мога да си представя — кимна Торвалдсен.

— Зовастина замина ли си? — попита Малоун.

— Преди малко е излетяла — отвърна Мичънър.

— А Касиопея откъде е разбрала за Виктор? — В момента, в който зададе въпроса, Малоун се досети за отговора и се извърна към Торвалдсен. — Онова обаждане на пристана. Тогава си й казал.

— Така е — потвърди датчанинът. — Имахме късмет, че не го уби на Торчело. Разбира се, тогава аз не знаех това, което научих днес.

— Пак твоите планове в движение — подхвърли Малоун, обръщайки се към Дейвис.

— Ще поема вината, въпреки че този проработи.

— Но трима души са мъртви.

Дейвис замълча.

— А какво щеше да стане, ако Зовастина не бе взела заложник до летището? — настоя Малоун.

— За щастие това не се случи.

— За мен ти си безотговорен тип! — раздразнено отвърна Малоун. — Защо не знаеш дали Или Лунд е жив, след като Виктор е ваш агент?

— До вчера, когато вие тримата се намесихте, този факт не беше важен. Знаехме, че Зовастина се учи от някого, но не знаехме кой е той. Беше логично да предположим, че е Лунд. А когато се уверихме, че е така, трябваше да се свържем с Виктор.

— Той каза, че преди известно време Или Лунд е бил жив, но не е сигурен дали в момента е така — обади се Мичънър.

— Касиопея няма представа срещу какво се изправя — поклати глава Малоун. — Ще трябва да действа на тъмно.

— Сама го пожела — обади се Стефани. — Вероятно с надеждата, че Или е жив.

Малоун изобщо не искаше да слуша подобно нещо. По ред причини, за които не му се мислеше в момента.

— Ти попита защо всичко това има значение, Котън — подхвърли Торвалдсен. — Опасността от биологична война е съвсем реална, но какво ще стане, ако отварата се окаже чудотворно природно лекарство? Древните са я смятали за такова. Също и Александър. Както и онези, които изписали древните пергаменти. Не е ли възможно? По неизвестни причини Зовастина я иска, Или също. А сега и Касиопея.

— Все още не знаем нищо — скептично поклати глава Малоун.

— Знаем, че загадката е автентична — вдигна свещта Стефани.

Права е, въздъхна Малоун. Трябваше да признае, че и той изпитваше любопитство. Проклетото любопитство, което винаги му докарваше неприятности.

— Знаем още, че Наоми е мъртва — тихо добави Стефани.

Не беше го забравил. Нито за миг. Очите му отново се спряха на скиталата. Стълба. Която вероятно води нанякъде. В посока, която по времето на Птолемей със сигурност е имала значение. От книгите знаеше, че Александър Велики е държал империята му да бъде прецизно картографирана. Разбира се, по онова време картографията е била в детската си възраст, но той беше виждал немалко древни чертежи. Трябваше да види какво има в интернет. Двайсет минути сърфиране не му предложиха никакво обяснение за КΛΙΜΑΞ, което можеше да означава стълба или нещо друго.

— Може би трябва да търсим другаде — обади се Торвалдсен. — Или е имал къща в Памир, където обичал да работи и да мисли. Знам го от Касиопея. Там държал книгите и бележките си. Тя твърди, че имал много материали за Александър, включително карти.

— Но това е на територията на Федерацията — поклати глава Малоун. — Съмнявам се, че Зовастина ще ни издаде входни визи.

— Близо ли е до границата? — попита Дейвис.

— На около петдесет километра.

— Можем да влезем през Китай. С тях си сътрудничим по тази операция.

— Но каква е тази операция? — попита Малоун. — Защо ние участваме в нея? Малко ли са ви ЦРУ и други подобни организации?

— На практика вие сам се включихте в нея, мистър Малоун — отново стана официален Дейвис. — Също като Торвалдсен и Стефани. Зовастина е единственият ни съюзник в този регион, следователно ние не можем да се изправим срещу нея. Което несъмнено би се случило, ако използваме официални институции. Благодарение на Виктор ние сме в течение на голяма част от нейните планове. Но нещата ескалират, и то много бързо. Аз си давам сметка за дилемата с Касиопея, но…

— За нищо не си даваш сметка! — прекъсна го Малоун. — Но в едно си прав: аз оставам в играта заради нея и…

— Предпочитам да отидеш в онази къща и да разгледаш документите.

— Това му е хубавото на пенсионирането — каза Малоун. — Мога да правя каквото искам. — Обърна се към Торвалдсен и добави: — Ти и Стефани ще отидете в къщата.

— Съгласен съм — кимна приятелят му. — А ти се погрижи за нея.

Малоун се втренчи в него. Датчанинът беше помагал на Касиопея и беше сътрудничил на президента. Именно той ги беше въвлякъл в тази история. Но явно не му харесваше мисълта, че младата жена е сама в онази страна.

— Вече имаш план, нали? — попита Торвалдсен.

— Мисля, че да.

63

4:30 ч.

Зовастина отпи от бутилката с минерална вода, позволявайки на спътницата си лукса да се отдаде на неспокойните си мисли. Летяха в мълчание вече цял час, след като бе подхвърлила на Касиопея Вит предположението, че Или Лунд е жив. Личеше, че тази жена изпълнява някаква мисия. Но каква? Лична или професионална? Отговорът на този въпрос засега щеше да почака.

— Откъде ти и датчанинът знаете за плановете ми?

— Много хора знаят за твоите планове.

— Защо тогава никой не се опитва да ми попречи?

— Може би ние ще го направим.

— Вие ли? — усмихна се Зовастина. — Армия от трима — ти, онзи старец и мистър Малоун? Между другото, Малоун приятел ли ти е?

— Той е служител на американското Министерство на правосъдието.

Зовастина разбираше, че случката в Амстердам бе предизвикала официален интерес, но в сегашната ситуация имаше нещо странно. Как американците бяха успели да се организират толкова бързо? И откъде знаеха за посещението й във Венеция? Може би чрез Мичънър. Американското Министерство на правосъдието. Американците. Мисълта за друг проблем проблесна в съзнанието й. Винченти.

— Нямаш представа колко много знаем за теб — подхвърли Вит.

— Нямам, но имам теб.

— Аз съм толкова ценна.

Зовастина силно се съмняваше.

— От Или научих много неща — каза тя. — За повечето от тях изобщо не бях подозирала. Той ми отвори очите за миналото. Подозирам, че и твоите…

— Няма да стане — отсече Касиопея. — Не можеш да го използваш, за да ме притиснеш.

Трябваше да пречупи тази жена. Всичките й планове се основаваха на секретността. Излизането им наяве не само щеше да я компрометира, но и да предизвика ответна реакция. В момента Касиопея Вит представляваше единственият бърз и сигурен начин да определи сериозността на проблема си.

— Отидох във Венеция да получа отговор на няколко въпроса — промълви тя. — Или ме насочи натам. Той вярваше, че тялото в базиликата ще ни насочи към истинския гроб на Александър Велики. Където може би се крие и тайната на древно лекарство, което би могло да помогне дори и на него.

— Това са фантазии.

— Които е споделил и с теб, нали?

— Жив ли е?

Най-после стигнаха до конкретния въпрос.

— Каквото и да отговоря, ти няма да ми повярваш.

— Опитай.

— Той не загина при пожара в дома си.

— Това не е отговор.

— Ще трябва да се задоволиш с него.

Самолетът се разтресе от турбуленцията. Но моторите бързо я преодоляха и той продължи полета си на изток. В салона нямаше никого освен тях. Двамата телохранители, с които Зовастина се беше появила във Венеция, бяха мъртви. Труповете им бяха проблем на Мичънър и Католическата църква. Единствено Виктор беше оправдал доверието й и както винаги се бе справил блестящо.

Между нея и пленницата й имаше много прилики. И двете изпитваха чувства към хора, заразени с ХИВ — Касиопея Вит до степен да рискува живота си, а Зовастина — да предприеме пълно с неизвестност пътуване до Венеция, което можеше да й коства политическата кариера, а вероятно и нещо повече. Глупост ли беше това? Може би.

Героите често вършат глупости.

64

Централноазиатска федерация, 8:50 ч.

Винченти се спусна в подземната лаборатория на имението си, където го чакаше Линдзи. Помощникът му току-що се беше върнал от Китай след изпълнението на поставените задачи. Беше му се доверил преди около две години, когато възникна необходимостта от официален ръководител на експерименталната програма по изследването на вирусите и антителата. Човек, който да има и доверието на Зовастина.

— Температурата? — попита той.

— Стабилна — отговори Линдзи след кратка справка с контролните уреди.

Лабораторията беше личното владение на Винченти. Стерилно помещение с кремави стени и черни плочки на пода. През средата му минаваха два реда маси от неръждаема стомана. Металните полици над автоклава бяха отрупани с епруветки, мензури и градуирани стъкленици, а оборудването включваше още апаратура за дестилиране, центрофуга, електронни везни и два компютърни терминала. Дигиталната симулация играеше важна роля в експериментите. По време на службата му в Ирак се работеше на принципа проба-грешка, който, освен че беше ненадежден, струваше време и пари. Днес, при правилно зададени параметри, компютърните програми бяха в състояние да симулират почти всяка химическа или биологична реакция. А през последната година Линдзи беше свършил чудесна работа, определяйки параметрите за кибертеста на ZH.

— Разтворът е със стайна температура и те плуват в него като луди — обясни Линдзи. — Направо да не повярва човек!

Температурата в езерцето, в което беше открил бактерия архея, беше около 37,8 градуса по Целзий. Производството и транспортирането на трилиони бактерии при такава температура беше практически невъзможно и затова те започнаха постепенно да я намаляват. Интересното беше, че при стайна температура археята забавяше действието си и сякаш заспиваше, но попаднала в кръвоносната система, затоплена до обичайните 36,8 градуса, тя светкавично се реактивираше.

— Клиничните тестове, които завърших преди няколко дни, показват, че можем да я съхраняваме при стайна температура продължително време — добави Линдзи. — Те са тук от над четири месеца и демонстрират смайваща адаптивност.

— Именно така са оцелели милиони години, сякаш са очаквали да ги открием — кимна Винченти.

Беше седнал зад една от лабораторните маси и бе пъхнал облечените си в гумени ръкавици месести ръце в херметически затворен контейнер. Над главата му тихо бръмчеше климатичната инсталация със слоести микрофилтри за пълно пречистване на въздуха. Той взе капка от активна ХИВ култура и я обработи с капчица безцветна субстанция. След няколко секунди извади лабораторното стъкълце и го сложи под микроскопа. Свали гумените ръкавици от изпотените си ръце и настрои фокуса на окулярите. Един поглед му беше достатъчен.

— Вирусът изчезна — обяви той. — Почти веднага след първия контакт. Сякаш бактерията само това е чакала.

Даваше си ясно сметка, че ключът към успеха се крие в техните биологични модификации. Преди няколко години беше наел нюйоркска юридическа кантора, която трябваше да направи специално проучване. Резултатите от него бяха категорични: забранени за патентоване са всички минерални ресурси и биологични видове, които се срещат в природата. Айнщайн не би могъл да патентова прочутата си формула E=mc2, както Нютон не би могъл да патентова своя закон за земното притегляне. Това бяха проявления на природата и следователно — достъпни за всички. Но генномодифицираните растения, създадените от човека многоклетъчни живи организми, включително бактериите архея с променено естествено състояние можеха да бъдат защитени с патенти.

Скоро щеше да се обади на същата кантора да започнат процедурата по патентоването. Необходимо беше и одобрение от страна на Американската агенция за храните и лекарствата. Пътят на дадена субстанция от лабораторията до домашната аптечка се извървяваше средно за дванайсет години, тъй като американската система за одобрение на лекарствените продукти бе най-строгата в света. Винченти прекрасно знаеше какви са шансовете. Агенцията допускаше едва пет от 4000 предложени препарата да бъдат изпробвани върху хора. И най-много един от тях получаваше одобрение. Преди седем години агенцията одобри съставките на нов бърз тест за откриване на СПИН, който бе в категорията на болестите, застрашаващи живота. За нейните стандарти това стана сравнително бързо — някъде между шест и девет месеца. В Европа процедурите също са строги, но нямат нищо общо с драконовските изисквания на ААХЛ. А в страните от Африка и Азия, където болестта взема най-много жертви, одобрение от правителството изобщо не се изисква.

Той щеше да започне продажбите именно там. За да покаже на света колко хора ще бъдат излекувани, докато болните от СПИН в Америка и Европа ще продължават да умират. Тогава щеше да получи одобрението дори без да го иска.

— Не съм питал, но и вие не сте ми казвали — промърмори Линдзи. — Къде, по дяволите, открихте бактериите?

Времето на секретността беше отминало. Сега се нуждаеше от безрезервната подкрепа на Линдзи. Но отговорът на въпроса къде, неминуемо щеше да предизвика и следващия: кога?

— Някога да си се замислял какво е било състоянието на фирмите за производство на презервативи преди СПИН? — отвърна с въпрос Винченти. — Разбира се, те са имали пазар и вероятно са пласирали по няколко милиона годишно. Но след появата на СПИН са произведени и продадени милиарди бройки по целия свят. Ами симптоматичните лекарства? Лечението на СПИН си е истинска фабрика за пари. Коктейл от три медикамента струва между дванайсет и осемнайсет хиляди американски долара годишно. Умножи тази сума по милионите заразени и ще получиш милиарди печалба от лекарство, което не лекува нищо. Ами спомагателните материали? Гумени ръкавици, халати, стерилни спринцовки. Имаш ли представа колко милиона стерилни игли се купуват и разпространяват безплатно между наркоманите, за да се предотврати заразата по венозен път. И при тях както при презервативите цената скочи неимоверно. Гамата е безкрайна. За фирма като „Филоджен“, която произвежда и продава лекарствени продукти, ХИВ е истинска златна мина.

През последните осемнайсет години бизнесът ни процъфтяваше. Заводът за производство на презервативи утрои производството си, а общите ни продажби стигнаха до небето. Разработихме дори два симптоматични продукта, които се продаваха много добре. Преди десет години излязох на борсата, увеличих основния капитал и реинвестирах приходите от продажби на лекарства и помощни материали в нови производства. Купих козметична фирма, компания за производство на сапун, верига универсални магазини и компания за замразени храни, като предварително знаех, че един ден „Филоджен“ лесно ще изплати кредитите.

— Откъде бяхте сигурен?

— Открих бактерията преди почти трийсет години. Осъзнах потенциала им преди двайсет. Разполагах с лекарство срещу ХИВ и знаех, че мога да го извадя на бял свят по всяко време.

Върху лицето на Линдзи се появи очакваното объркване.

— И не казахте на никого? — смаяно прошепна той.

— На никого — кимна Винченти. Искаше да разбере дали човекът отсреща е толкова аморален, колкото изглежда, и внимателно подхвърли: — Нима това е проблем? Просто изчаках узряването на пазара.

— Знаели сте, че разполагате не с частично решение на проблема, с което вирусът евентуално ще се справи, а с истинско лекарство. Единственият начин тотално да се унищожи ХИВ. Дори ако някой откриеше друг медикамент, който да укроти вируса, вашето лекарство щеше да действа по-ефикасно и по-бързо, а производството щеше да бъде почти без пари.

— Това беше идеята.

— И за вас нямаше значение, че междувременно умират милиони хора?

— А нима мислиш, че на някого му пука за СПИН? Слез на земята, Грант. За тази болест само се говори, но никой не прави нищо. Сама по себе си тя е уникална. По всеобщо мнение поразява чернокожите, хомосексуалистите и наркоманите. Но историята на епидемията разкрива гадния живот, който се крие под нея и който изпълва съществуването на всички ни: секс, смърт, власт, пари, любов, омраза, страх. Всички опити за справянето със СПИН се концептуализират, финансират и представят по начин, който го превръща в най-политизираната болест в историята на човешката цивилизация.

В главата му изплуваха думите на Карин Уолд: Но въпреки това не е започнала да убива хората, които го заслужават.

— Ами другите фармацевтични компании? — попита Линдзи. — Не се ли страхувахте, че и те могат да открият лек?

— Имаше и такъв риск, разбира се — кимна Винченти. — Но аз следях конкуренцията отблизо. Бих казал, че техните изследвания не доведоха до нещо повече от поредица от грешки. — Чувстваше се добре, защото най-после можеше да говори свободно. — Искаш ли да видиш къде живее бактерията?

— Тук ли? — светнаха очите на помощника му.

— Съвсем наблизо — каза Винченти.

65

Самарканд, 9:15 ч.

Двама от личната охрана на Зовастина поеха Касиопея от самолета. Беше й съобщено, че ще я отведат в двореца.

— Вероятно разбираш, че сама си търсиш неприятностите — подхвърли пред отворената врата на колата тя.

Зовастина не прояви охота да разговаря с нея на пистата, където можеха да ги чуят както членовете на екипажа, така и охраната. Луксозният салон на самолета беше далеч по-подходящо място, но през последните два часа от полета Касиопея не бе отронила нито дума.

— Тук неприятностите са част от живота — отвърна Зовастина.

Касиопея реши да й забие ножа в момента, в който й сложиха белезниците и я побутнаха към задната седалка.

— По отношение на костите допусна грешка.

Зовастина се замисли върху предизвикателството. Както и да го разглеждаше, пътуването до Венеция си беше чист провал. Направи крачка напред и попита:

— Защо?

В хладния пролетен въздух се носеше мириса на реактивно гориво, двигателите на самолета все още свистяха на ниски обороти.

— Имаше нещо, което пропусна да видиш — подхвърли Касиопея.

— Не мислиш ли, че вече е късно да ме дразниш?

Заплахата в гласа на Зовастина беше недвусмислена, но пленницата й я пренебрегна.

— Ако искаш да разкриеш загадката, ще трябва да се пазариш.

Не беше трудно да се разгадаят намеренията на тази демонична жена. Зовастина я взе със себе си именно защото подозираше, че тя знае нещо. Но до този момент Касиопея се държеше крайно предпазливо и не казваше нищо. Което беше напълно естествено, тъй като животът й зависеше от това доколко щеше да опази информацията си.

Единият от бодигардовете пристъпи напред и прошепна нещо в ухото на Зовастина. Тя го изслуша, по лицето й за миг пробяга изненада. Леко кимна и човекът се отдалечи.

— Неприятности? — попита Касиопея.

— Неизбежните проблеми на върховния министър — отвърна неопределено Зовастина. — С теб ще си поговорим по-късно.

Входната врата на къщата зееше. Не се виждаха следи от взлом. Вътре чакаха двама от членовете на Свещения отряд. Зовастина се втренчи в тях.

— Какво се е случило?

— Двамата от охраната са били убити с по един изстрел в главата. Станало е през нощта. Карин Уолд и медицинската сестра са изчезнали. Но дрехите им са тук. Будилникът на сестрата е навит за шест сутринта. Нищо не сочи, че са напуснали доброволно.

Зовастина тръгна към голямата спалня. Респираторът мълчеше, системата висеше във въздуха. Нима Карин беше избягала? И къде би могла да отиде? Обърна се и излезе във фоайето.

— Очевидци?

— Разпитахме обитателите на съседните къщи, но никой не е забелязал нищо.

Фактът, че инцидентът беше станал в нейно отсъствие, изобщо не беше случаен. Реши да се подчини на предчувствието и вдигна слушалката на близкия телефон. Набра номера на личната си секретарка, зададе й кратък въпрос и изчака около три минути, за да получи отговор.

— В 1:40 часа сутринта Винченти е пристигнал във Федерацията — съобщи жената. — Използвал е частен самолет и постоянната си виза.

Зовастина беше убедена, че зад неуспешния атентат стои именно Винченти. Със сигурност бе разбрал, че тя е напуснала Федерацията — Хенрик Торвалдсен и Касиопея Вит бяха доказателство за изтичащата информация от високопоставени лица в правителството й. Но какво можеше да направи?

— Госпожо министър — прозвуча гласът на секретарката в слушалката. — Тъкмо щях да ви търся. Имате посетител.

— Винченти? — попита малко по-бързо от необходимото тя.

— Не, друг американец.

— Посланикът?

Самарканд беше пълен с посланици на чужди държави и тя използваше голяма част от времето си за срещи с тях.

— Едуин Дейвис, заместник-съветник по националната сигурност на американския президент. Преди няколко часа е пристигнал в страната с дипломатически паспорт.

— Без предварително съгласуване?

— Просто се появи в двореца и поиска среща с вас. Отказва да съобщи целта на посещението си.

Това също не беше съвпадение.

— След малко ще бъда там.

66

Самарканд, 10:30 ч.

Малоун пиеше кока-кола лайт и наблюдаваше как един лиърджет-36А приближава терминала. Разположено на север от града, летището на Самарканд имаше една-единствена писта, която се използваше както от гражданската авиация, така и от военновъздушните сили и частните самолети. Той бе изпреварил Зовастина и Виктор благодарение на изтребителя Ф-16-Е „Страйк Игъл“, предоставен му със специалната заповед на президента Даниълс. Беше го взел от американската военновъздушна база „Авиано“, намираща се само на осемдесет километра от Венеция. До нея стигна след кратък полет с хеликоптер, а разстоянието до Самарканд измина за малко повече от два часа със свръхзвукова скорост от над две хиляди километра в час. Зовастина и частният лиърджет, който наблюдаваше в момента, бяха изминали същия път за близо пет часа.

Двата изтребителя кацнаха в Самарканд без никакви проблеми, тъй като САЩ притежаваха неограничени права за използването на всички летища и бази на територията на Федерацията. Официално тук Щатите се смятаха за съюзник, но Малоун отлично знаеше, че това понятие е много относително в тази част на света. В другия изтребител беше Едуин Дейвис, който по всяка вероятност вече се намираше в двореца. Президентът Даниълс не беше въодушевен от участието на Дейвис, но мъдро прецени, че Малоун не е склонен на никакви компромиси. Освен това, както през смях бе признал той, шансовете на операцията и бездруго не превишаваха десет процента, следователно какво толкова, по дяволите?

Той допи колата си, която беше вкусна, макар и малко слаба за американските стандарти. Фактът, че се беше озовал в кабината на изтребител след пауза от цели двайсет години, не му бе попречил да дремне по време на полета. В началото на кариерата си във военноморските сили на САЩ беше получил лиценз за боен пилот и имаше доста летателни часове. Но после, следвайки съветите на приятелите на баща си, бе завършил право и се бе прехвърлил на работа във военната съдебна система.

Баща му. Истински морски вълк, великолепен командир. До един душен августовски ден, когато подводницата му потъна. Тогава Малоун беше едва десетгодишен, но и до днес пазеше ясен спомен за тъжното събитие. Когато порасна достатъчно, за да постъпи във флота, приятелите на баща му вече се бяха издигнали до ръководни постове и имаха съвсем конкретни планове за сина на Форест Малоун. От уважение към тях той се подчини на препоръките им и стана агент към проекта „Магелан“.

Нито за миг не съжали за направения избор, а и самата му кариера в Министерството на правосъдието беше забележителна. Светът не го забрави дори и след оставката му. Тамплиерите, Александрийската библиотека, а сега и гробът на Александър Велики. Котън Малоун въздъхна и поклати глава. Изборът. Всеки го прави на даден етап от живота си.

Като човека, който в момента слизаше от лиърджета. Виктор. Информатор на американското правителство. Случайно вербуван агент. Представляващ сериозен проблем.

Хвърли празната бутилка в кошчето за боклук и зачака приближаването на Виктор. Разполагаше с точното време на приземяването му благодарение на самолета АУАКС, който наблюдаваше въздушния трафик в региона на Близкия изток и беше засякъл излитането на частния самолет от Венеция.

Виктор беше с кални дрехи и набраздено от мръсотия лице. Походката му беше на човек, прекарал тежка нощ. Малоун се скри зад ниска стена, изчака го да влезе в терминала и тръгна след него.

— Доста се позабави — каза той.

Виктор спря и се обърна. Върху лицето му нямаше и следа от изненада.

— Нали трябваше да помагам на Касиопея? — подхвърли той.

— Аз пък ще помагам на теб — обяви Малоун.

— Ти и твоите приятели ме насадихте в Копенхаген — каза босненецът. — Не ми е приятно да си играят с мен. Върни се там, откъдето идваш, Малоун. Ще се оправя и без теб.

Малоун измъкна пистолета си. Едно от предимствата на полетите с военен самолет беше отсъствието на митнически контрол.

— Имам заповед да ти помагам и възнамерявам да я изпълня, независимо дали ти харесва, или не! — отсече той.

— Какво, ще ме застреляш ли? — криво се усмихна Виктор. — Касиопея Вит вече уби партньора ми във Венеция и се опита да ликвидира и мен.

— Не е знаела, че си доброто момче.

— Казваш го, сякаш е някакъв проблем.

— Още не съм решил дали ти представляваш проблем.

— Проблем е жената — въздъхна Виктор. — Съмнявам се, че ще позволи на някого да й помага.

— Вероятно си прав, но тя ще получи помощ. — Малоун замълча за момент, после реши, че не е зле да опита и помирение. — Казаха ми, че си добър агент. Нека й помогнем заедно.

— Смятах да го направя, но без асистент.

— Добре. — Малоун и прибра пистолета. — Искам да ме вкараш в двореца.

— Само толкова? — изненадано го погледна Виктор.

— Това не би трябвало да е проблем за шефа на Свещения отряд. Едва ли някой ще ти задава въпроси.

— Ама вие наистина сте ненормални — поклати глава Виктор. — Май всички сте обладани от непреодолимото желание да умрете. Достатъчно е нейното присъствие тук, а сега се появяваш и ти. Не мога да нося отговорност за всичко. Между другото, глупаво е, че изобщо разговаряме. Зовастина знае как изглеждаш.

Малоун вече беше проверил. Около тях нямаше камери. Те бяха монтирани вътре в терминала. Наоколо беше пусто и това беше причината да започне разговора.

— Просто ме вкарай в двореца — настоя той. — С подходящо упътване от твоя страна аз ще свърша черната работа. Така ще останеш в сянка. Единственото ти задължение ще бъде да ми пазиш гърба. Вашингтон иска анонимността ти да бъде запазена на всяка цена. Затова съм тук.

Виктор смаяно поклати глава, въздъхна и попита:

— Кой измисли този гениален план?

— Аз — ухили се Малоун.

67

Винченти изведе Линдзи от района на къщата и пое по стръмна камениста пътека. Давайки си сметка, че ще я използва често, той беше заповядал да я подравнят, да изсекат стъпала в трудните за преодоляване скали и да прокарат електрическо осветление. Както пътеката, така и цялата планина наоколо беше част от огромното му имение. При всяка поява тук той си спомняше за стария лечител, който се катереше по скалите с пъргавината на котка, без да обръща внимание на босите си крака. А той го бе следвал със затаен дъх — като дете, чиито родители са решили да му покажат скритите на тавана съкровища. И не беше останал разочарован.

Озоваха се в нещо като естествена катедрала, заобиколени от сиви скали, прорязани от лъскави кристали. Краката го боляха от стръмното изкачване, дишаше учестено. Преодоля поредната скала с видимо усилие, по челото му избиха ситни капчици пот. Слаб, жилав и пъргав, Линдзи с лекота се катереше нагоре. Най-после стигнаха последния скален ръб и Винченти въздъхна с облекчение.

— На запад е Федерацията, а на изток — Китай — обяви той. — Намираме се точно на границата между тях.

Линдзи попиваше с очи величествената панорама. Следобедното слънце огряваше далечните върхове, стръмни и непристъпни. В долината под краката им безшумно препускаше табун диви коне.

На Винченти му бе приятно да сподели прекрасната гледка. Разговорът с Карин Уолд бе пробудил мечтата му за признание. Беше открил нещо забележително и беше съумял да придобие изключителни права над него, което съвсем не беше малко в регион със значително съветско влияние в близкото минало. Нещата се бяха променили благодарение на Федерацията и влиянието на Венецианската лига върху нейното управление, а той беше успял да канализира това влияние за своя лична изгода.

— Натам — каза той и посочи тясна пукнатина в скалите.

Преди три десетилетия проходът беше леснодостъпен за него, но тогава тежеше с шейсет килограма по-малко. Днес обаче той представляваше доста сериозно изпитание. Тясната цепнатина преминаваше в малка пещера, над която висеше неравен купол, назъбен от остри каменни късове. Слаба светлина проникваше през входа. Винченти се приближи до електрическото табло, монтирано на стената. Миг по-късно се включиха мощните прожектори на тавана. Каменният под беше прорязан от две естествени езерца с диаметър около три метра всяко. Едното имаше ръждивокафяв цвят, а другото беше светлозелено, с цвета на морска пяна. И двете бяха осветени от специални подводни лампи.

— В тези планини има много горещи минерални извори — каза Винченти. — Местните хора открай време вярват, че са лековити. Това важи особено за двете езерца, които виждаш.

— Защо са осветени?

— Трябваше да изследвам водата в езерцата — сви рамене Винченти. — Както забелязваш, те са съвсем различни на цвят.

— Къде живее бактерията архея?

— Нейният дом е там — отвърна той и посочи зеленото езерце.

Линдзи се наведе и докосна водата. По прозрачната повърхност пробягаха малки вълни. Растенията, които Винченти беше видял при първото си идване, вече не бяха тук. Вероятно отдавна бяха загинали. Но те нямаха никакво значение.

— Малко над трийсет и девет градуса — обяви той. — Но благодарение на нашите модификации бактерията вече живее и при стайна температура.

Една от задачите на Линдзи беше да изготви план. Той трябваше да очертае подробно действията на компанията, когато Зовастина започнеше своята бактериологична война и на пазара трябваше да се появят големи количества лекарства.

— Готови ли сме? — попита Винченти.

— Отглеждането на малки количества за обработка на зоонозите беше лесно — отвърна Линдзи. — Но масовото производство е съвсем друга работа.

Винченти го беше предвидил и именно по тази причина беше поискал кредит от Артур Беноа. Предстоеше изграждането на инфраструктура и канали за дистрибуция, наемане на работна ръка, разширяване на научноизследователската работа — все дейности, изискващи огромни капиталовложения.

— Нашите мощности в Испания и Франция могат сравнително лесно да бъдат пренастроени за новото производство — каза Линдзи. — Но аз бих препоръчал нов завод, защото ще ни бъдат необходими милиони литри. За щастие бактерията се размножава лесно.

Дойде времето да провери дали този човек е истински заинтересован.

— Мечтал ли си някога да си осигуриш място в историята?

— Че кой не е мечтал подобно нещо? — засмя се Линдзи.

— Имам предвид достойно място, като на човек с огромен принос към науката. Какво би казал, ако реша да споделя тази чест с теб? Готов ли си за нея?

— Отново ще повторя думите, които казах преди малко. Кой би се отказал от подобно нещо?

— Представи си как след няколко десетилетия учениците отварят енциклопедията на ХИВ и СПИН и там е изписано твоето име като един от хората, помогнал за ликвидирането на чумата на двайсети век! — Той си спомни какво удоволствие беше изпитал преди години, представяйки си същото. Изражението на Линдзи в момента не беше по-различно. — Искаш ли да бъдеш част от всичко това?

— Разбира се! — заяви Линдзи без никакво колебание.

— Ще ти го предложа, но при определени условия. Излишно е да казвам, че не бих могъл да го направя сам. Трябва ми човек, който пряко да наблюдава производството. Човек с широки познания по биология. Разбира се, сигурността е един от най-важните приоритети. Ще бъда много по-спокоен, когато патентовам всичко, но някой трябва да управлява ежедневните процеси. Ти си логичният избор, Грант. Срещу този ангажимент ще получиш част от славата на откривател, плюс щедра компенсация. Като казвам щедра, имам предвид милиони.

Линдзи отвори уста да каже нещо, но Винченти вдигна пръст.

— Дотук говорихме за добрите страни — предупредително рече той. — Сега идва ред и на лошите. Ако започнеш да създаваш проблеми или станеш алчен, О’Конър ще получи заповед да ти пусне куршум в главата. Преди малко в къщата ти обясних най-общо как контролираме конкуренцията. Нека да ти го обясня по-подробно.

Разказа му за датския микробиолог, открит на улицата близо до лабораторията си през 1997 г. в дълбока кома. Негов колега от Калифорния беше изчезнал безследно, оставяйки наетата кола под някакъв мост. През 2001 г. трети беше открит на второстепенен път в Англия, прегазен от неизвестен шофьор, четвърти намери смъртта си в някаква френска ферма, а преди десет години друг беше открит заключен в хладилната камера на лабораторията си. А в края на 1999-а петима загинаха при катастрофа на частен самолет над Черно море.

— Всички тези хора работеха за конкуренцията — обобщи Винченти. — И имаха успехи, и то значителни. Съветвам те да изпълняваш всичко, което ти наредя, Грант. Бъди благодарен за шанса, който ти давам. Така и двамата ще доживеем до дълбока старост, при това богати и свободни.

— Няма да има проблеми с мен — увери го Линдзи.

Винченти беше доволен от избора си. Линдзи се справяше много добре със Зовастина и нито веднъж не й даде повод за съмнения. Освен това държеше работата си в строга тайна. Нещата се бяха подредили отлично и заслугата му за това не беше малка.

— Все пак не преставам да си задавам един въпрос — подхвърли Линдзи, срещна въпросителния поглед на Винченти и добави: — Защо точно сега? Вие притежавате лекарството, защо не изчакате още малко?

— Заради военните планове на Зовастина. Благодарение на нея получихме възможността да завършим изследванията, и то в дълбока тайна. Не виждам причини да чакам повече. Трябва да спра Зовастина, преди да е станало късно. А ти какво мислиш, Грант? Сега, след като знаеш всичко, не се ли чувстваш по-неспокоен?

— Пазили сте тайната цели двайсет години, аз я научих едва преди час. Мисля, че това не е мой проблем.

Правилен отговор, усмихна се Винченти.

— Скоро ще влезеш в светлината на прожекторите, но внимавай какво говориш, защото ще контролирам всяка твоя дума — предупреди той. — Ще те виждат много по-често. Не след дълго ще се наредиш сред великите… — Ръцете му описаха кръг около невидимия портрет. — Грант Линдзи, един от убийците на ХИВ!

— Звучи ми добре.

— Ще се появим в публичното пространство в рамките на следващите трийсет дни. Междувременно искам да сътрудничиш на моите адвокати, които работят върху патента. Утре ще ги уведомя за нашето откритие, но на официалното представяне те искам на подиума. Искам и мостри за снимане. И диапозитиви с бактерията. Ще стане голямо шоу.

— Кой друг знае за всичко това?

— Никой — поклати глава Винченти. — С изключение на една жена в къщата, която вече се радва на лекарството. Ще ни трябва доказателство за неговата ефективност, а тя е подходяща.

Линдзи се приближи към другото езерце. Интересното беше, че той изобщо не забеляза какво лежи на дъното и на двете — още една причина да бъде избран.

— Споменах ти, че мястото съществува от хилядолетия — продължи Винченти. — Виждаш ли буквите, издълбани на дъното?

Линдзи внимателно огледа двете езерца.

— Означават „живот“ на гръцки — поясни Винченти. — Нямам представа как са се появили тук. От един възрастен лечител научих, че преди векове древните гърците обожествявали това място. Може би това е обяснението. Те са наричали тази планина Климакс, на английски „стълба“. Но защо? Може би под влиянието на азиатското й име Арима, което избрах за имението си.

— Видях табелата на входа, на която пише „Атико“ — кимна Линдзи. — Какво означава това?

— Италианският еквивалент на Арима с абсолютно същото значение. Място на върха.

68

Самарканд

Зовастина влезе в залата за аудиенции на двореца и спря пред слаб мъж с гъста прошарена коса. Външният министър Камил Ревин стоеше прав близо до стената. Протоколът изискваше присъствието му. Американецът се представи като Едуин Дейвис и й подаде писмо от президента на САЩ, което потвърждаваше пълномощията му.

— Госпожо министър, бих желал да поговорим насаме — каза с приятелски тон той.

— Защо? — озадачено го погледна тя. — Аз при всички случаи ще споделя разговора ни с Камил.

— Съмнявам се, че ще го направите, след като разберете за какво става въпрос.

Думите прозвучаха предизвикателно, но лицето на емисаря остана напълно безизразно. Зовастина реши да бъде предпазлива.

— Остави ни — кратко заповяда тя на Камил.

По-младият мъж се поколеба, но след Венеция и Карин тя не беше в настроение за дискусии.

— Веднага!

Министърът на външните работи се насочи към вратата.

— Винаги ли се отнасяте така с хората си?

— Тук не действат правилата на вашата демокрация — сухо отвърна тя. — Хора като Камил или изпълняват заповедите ми, или…

— Или хващат някой от вашите бацили.

Би трябвало да очаква, че доста хора са запознати с плановете й. Но този път упрекът идваше директно от Вашингтон.

— Не си спомням вашият президент да е изразявал недоволство от мира в региона, установен благодарение на Федерацията — все така сухо отвърна тя. — Днес Америка има верен приятел в тази част на света. Но властта тук се упражнява чрез сила, а не чрез убеждение.

— Не ме разбирайте погрешно, госпожо министър. Вашите методи не са наша грижа. Ние ги приемаме, давайки си сметка, че приятелството си струва някои, хммм, размествания в екипа ви. — В студените очи на Дейвис се появи нещо като респект. — Госпожо върховен министър, дойдох за личен разговор. Президентът прецени, че в случая не може да използва нормалните дипломатически канали. Разговорът трябва да си остане между нас, като между близки приятели.

— Нима имам някакъв избор? — сви рамене Зовастина. — Добре.

— Познавате ли жена на име Карин Уолд?

Заля я вълна от чувства, мускулите й се стегнаха. Но самообладанието й остана непокътнато.

— Да — реши да бъде искрена тя. — Какво искате да знаете за нея?

— Снощи е била отвлечена от една къща в Самарканд. Преди време е била ваша любовница, а в момента е болна от СПИН.

Зовастина направи усилие да запази невинното си изражение.

— Изглежда, знаете доста неща за личния ми живот — отвърна тя.

— Винаги сме предпочитали да знаем всичко за своите приятели — отвърна Дейвис. — За разлика от вас ние живеем в свободно общество, в което личните ни тайни често се показват по телевизията или в интернет.

— А какво ви накара да проявите интерес към моите?

— Нима има значение? Бих казал, че сме го проявили съвсем навреме.

— Какво знаете за изчезването на Карин?

— Отвлечена е от човек на име Енрико Винченти. В момента се намира в частното му имение — тук, на територията на Федерацията. Земята е закупил като част от споразумението ви с Венецианската лига.

Посланието беше ясно: този човек знаеше много неща.

— Дойдох и за да ви предупредя, че Касиопея Вит не е ваш проблем — добави Дейвис.

Тя с усилие скри изненадата си.

— Винченти — натъртено добави емисарят, — той е вашият проблем.

— А защо, ако смея да попитам?

— Веднага ще кажа, че това е по-скоро предположение от наша страна. В повечето части на света никой не би обърнал внимание на сексуалната ви ориентация. Преди известно време сте били омъжена, но доколкото ни е известно, е било само заради имиджа ви. В един момент съпругът ви става жертва на нещастен…

— Никога не сме имали проблеми по този въпрос — прекъсна го Зовастина. — Той прекрасно разбираше защо сме сключили брак. Всъщност аз много го харесвах.

— Това не е наша работа и моля да ми простите, ако съм ви засегнал. Но оттогава вие не сте се омъжили повторно. Известно време Карин Уолд е работила като ваша секретарка. Предполагам, че не е било трудно да се сближите. Ако бяхте внимавали, едва ли някой щеше да обърне внимание. Но Централна Азия не е Западна Европа. — Дейвис бръкна в джоба на сакото си и извади малък касетофон. — Позволете да ви пусна един запис.

Натисна едно копче и постави апарата на масичката между тях.

— Хубаво е, когато информацията се окаже вярна.

— Не бих те занимавала с фантасмагории.

— Но все още не си ми казал как разбра, че някой ще се опита да ме убие.

— Лигата се грижи за своите членове, а ти си сред най-важните от тях, госпожо министър.

— Благодаря ти за загрижеността, Енрико.

Дейвис изключи касетофона и вдигна глава.

— Това е запис на разговора ви с Винченти, проведен преди два дни — поясни той.

Пръстът му отново натисна бутона за възпроизвеждане.

— Трябва да поговорим.

— Вероятно за хонорара, който очакваш?

— Не, за твоята част от сделката, която обсъдихме преди време.

— След няколко дни ще бъда готова за среща със Съвета. Но първо трябва да реша някои проблеми, които не търпят отлагане.

— Повече ме интересува кога ние двамата ще се срещнем на четири очи.

— Знам, че е така. Аз също искам да се видим, но първо трябва да довърша някои неща.

— Мандатът ми в Съвета изтича. След това други ще контактуват с теб. Някои от тях може би няма да бъдат толкова сговорчиви.

— Уверявам те, че ми е много приятно да работя с теб, Енрико. Двамата се разбираме прекрасно.

— Трябва да поговорим.

— Скоро и това ще стане. Но първо трябва да отстраниш проблема, за който говорихме: американците.

— Бъди спокойна. Още днес ще се занимая с него.

Касетофонът отново спря.

— Винченти е изпълнил обещанието си — погледна я Дейвис. — Проблемът е отстранен. Оказа се, че това е наша агентка, чието тяло открихме в ковчег заедно с трупа на човека, организирал покушението срещу вас.

— Допуснали сте да я убият въпреки записа? — вдигна вежди Зовастина.

— За съжаление се сдобихме с него след изчезването й — отвърна Дейвис.

Не й харесваше начина, по който очите му шареха от лицето й към касетофона и обратно. Гневът, който я обземаше, беше придружен от някакво неясно притеснение.

— По всичко личи, че вие с Винченти участвате в съвместни бизнесначинания — продължи Дейвис. — Отново ще повторя, че дойдох като ваш приятел. Ще го докажа с едно предупреждение: той възнамерява да промени условията на сделката ви. Според нас Винченти иска да ви свали от власт. Използвайки Карин Уолд, той ще ви компрометира пред обществеността или най-малкото ще ви създаде огромни политически проблеми. Хомосексуализмът не е на мода по тези географски ширини. Религиозните фундаменталисти, които държите за гърлото с желязна ръка, най-после ще получат амунициите за ответен огън. В резултат ще имате толкова сериозни проблеми, че дори вирусите няма да ви помогнат.

Зовастина не беше мислила за подобен развой на събитията, но в думите на американеца имаше логика. За какво друго Винченти би отвлякъл Карин? Но тук трябваше да се изясни и нещо друго.

— Сам казахте, че Карин умира от СПИН, а може би вече е мъртва — обади се тя.

— Винченти не е глупак. Може би е стигнал до заключението, че изповедта на една умираща ще има по-голяма тежест. А вие ще трябва да отговаряте на много въпроси: за къщата, в която държите Уолд, за медицинската сестра, която се грижи за нея. Доколкото съм осведомен, тя знае много неща за вас, както и за мнозина от вашия Свещен отряд, които са охранявали къщата. Винченти държи и сестрата, което означава, че ще трябва да се изправите срещу показанията на доста хора.

— Тук не е Америка. Телевизията може да бъде контролирана.

— Но не и фундаментализмът. Имате много врагове, които мечтаят да заемат мястото ви. Според мен един от тях е и човекът, който току-що излезе. Между другото, той снощи се е срещнал с Винченти. Взел го е от летището и го е откарал в града.

Този човек наистина беше отлично информиран.

— Госпожо министър, ние не искаме плановете на Винченти да успеят. Това е причината да дойда и да ви предложа помощ. Знаем за пътуването ви до Венеция и за завръщането ви заедно с Касиопея Вит. Пак повтарям, че тя не представлява проблем за вас. Дори обратното — разполага с информация, която вие със сигурност ще оцените. За онова, което се надявахте да откриете във Венеция.

— Какво по-точно?

— Бих ви казал, ако знаех. Ще трябва да попитате Вит. Тя и двамата й партньори Хенрик Торвалдсен и Котън Малоун разполагат с информация за така наречената „загадка на Птолемей“ и за монетите, известни като „слонски медальони“. — Дейвис разпери ръце в престорена безпомощност. — Не знам нищо повече, а и не ме интересува. Това е ваш проблем. Само ще добавя, че във Венеция е имало нещо, което вие сте пропуснали. Ако нещата междувременно са се променили, ще ви поискам извинение за загубеното време. Но президентът Даниълс настояваше да ви увери, че и той, като Венецианската лига, не забравя приятелите си.

Достатъчно. Този човек трябваше да бъде поставен на място.

— Вие май ме вземате за идиотка! — хладно процеди Зовастина.

Дейвис отвърна с продължителен поглед, но не каза нищо.

— Съобщете на вашия президент, че нямам нужда от помощта му.

Лицето на Дейвис придоби обидено изражение.

— На ваше място бих напуснала Федерацията по най-бързия начин — хладно добави тя.

— Това заплаха ли е, госпожо министър?

— Не, най-обикновено мнение.

— Странен начин да разговаряте с приятел.

— Вие не сте ми приятел.

Вратата се затвори зад Едуин Дейвис. Зовастина светкавично премисли различните варианти — както правеше винаги когато трябваше да се възползва от шанса си. Камил Ревин влезе и се насочи към бюрото й. Тя вдигна глава и внимателно огледа външния си министър. Винченти напразно се беше надявал да го привлече на своя страна. На практика този мюсюлманин, който беше получил образованието си в Русия и не беше стъпвал в джамия, притежаваше великолепни качества на дезинформатор. Беше го накарала да излезе, изпълнявайки молбата на Дейвис, защото никой не можеше да повтори това, което не е чул.

— Пропусна да ме информираш, че Винченти е пристигнал — хладно рече тя.

— Кацна снощи — сви рамене Ревин. — Отседна в „Интерконтинентал“, както обикновено.

— В момента се намира в имението си в планината.

Не пропусна да отбележи изненадата в очите на мъжа срещу себе си. Дали беше истинска, или добре изиграна? С тоя тип никога не можеше да бъде сигурна. Но той явно усети подозренията й.

— Аз съм на ваша страна, госпожо министър. Лъгал съм заради вас, разправял съм се с враговете ви. Наблюдавам Винченти от години, стриктно спазвайки инструкциите ви.

Зовастина нямаше време за спорове.

— Докажи ми лоялността си! — каза тя. — Имам задача, която само ти можеш да изпълниш.

69

Стефани обичаше да вижда Хенрик Торвалдсен съсипан от умора. От военновъздушната база „Авиано“ дотук бяха пътували поотделно, с два изтребителя Ф-16. Излетяха след Малоун и Едуин Дейвис, които кацнаха в Самарканд, а тя и Торвалдсен продължиха на изток към Кашгар, отвъд границата с Китай. Торвалдсен не обичаше да лети, но нямаше друг избор. Необходимото зло, бе промърморил той, докато се настаняваше в кабината. Но свръхзвуковият изтребител нямаше нищо общо с удобните пътнически самолети. Тя бе заела мястото зад пилота, определено за бордния инженер, който имаше грижа за оръжейните системи. Полетът бе продължил два пълни часа, изпълнени с възбуда и ужас. Оказа се, че при скорост над две хиляди километра в час машината се тресе ужасно.

— Не мога да повярвам, че съм го направил — изпъшка Торвалдсен, който продължаваше да трепери.

На летището в Кашгар ги чакаше кола. Правителството на Китай беше обещало пълно съдействие на президента Даниълс. Очевидно бяха силно загрижени за това, което се случваше в съседната страна, и дори бяха готови да сътрудничат на американците, за да разберат дали страховете им са основателни.

— Не беше чак толкова лошо — успокоително каза тя.

— Не, не! — размаха ръце Торвалдсен. — Никога, при никакви обстоятелства няма повече да летя с подобен самолет!

Стефани се усмихна. Колата се насочи към Памир, на територията на Федерацията. Границата не беше нищо повече от една табела за добре дошли. Поеха по тесен планински път, който се извиваше все по-нагоре и по-нагоре. От едната им страна се издигаха непристъпни върхове, от другата зееха бездънни пропасти. Местните хора наричаха „памир“ долините на голяма надморска височина, характерни с дълга зима и оскъдни валежи. Растителността се състоеше предимно от ниски иглолистни дървета и храсти, между които зеленееха пасища. Районът бе рядко населен, тук-там се виждаха само юрти.

— Чела съм доста неща за този район, но за пръв път го виждам с очите си — каза тя. — Гледката е невероятна.

— Или беше влюбен в Памир с почти религиозна страст. Сега виждам причините.

— Добре ли го познаваше?

— О, да. Познавах родителите му, а той и синът ми бяха приятели. Прекарваше дълго време в Кристиангаде, двамата с Кай практически израснаха там.

Отпуснат на седалката, Торвалдсен изглеждаше уморен.

Но тя го познаваше добре и беше убедена, че не се дължи на полета.

— Котън ще се погрижи за Касиопея.

— Съмнявам се, че Зовастина държи някъде Или — мрачно се обади Торвалдсен. — Според мен Виктор е прав: той най-вероятно е мъртъв.

Преодоляха поредния стръмен проход и пътят стана по-равен. Навлизаха в друга долина. Въздухът беше изненадващо топъл, а заоблените хълмове бяха голи, без сняг. В Централноазиатската федерация несъмнено имаше много природни чудеса, но Стефани беше чела оперативните доклади на ЦРУ и знаеше за бъдещите планове за интензивно икономическо развитие. Прокарваха се електричество и телефонни линии, строяха се водопроводни мрежи и пътища. Новият асфалт на пътя, по който се движеха, беше доказателство за това.

Свещта със златното фолио лежеше в специален контейнер от неръждаема стомана, оставен на задната седалка. Съвременен вариант на древните скитали, съдържащ една-единствена дума на старогръцки — ΚΛΙΜΑΞ. Какво означаваше тя? Все още нямаха представа, но се надяваха да открият значението й във високопланинското убежище на Или Лунд. За всеки случай бяха въоръжени с два 9-милиметрови пистолета и няколко резервни пълнителя, предоставени от армията на САЩ с любезното разрешение на китайците.

— Планът на Малоун може и да проработи — обади се Стефани.

Беше съгласна с мнението на Котън, че случайно вербуваните агенти не заслужават доверие. Самата тя предпочиташе да работи с редовни агенти, които бяха преминали нормално обучение и искаха да стигнат до пенсия.

— Малоун обича Касиопея — кимна Торвалдсен. — Няма да го признае, но го виждам в очите му.

— И аз почувствах, че го заболя, когато разбра от теб, че е заразена с ХИВ.

— Това беше една от причините, поради която си помислих, че тя и Или са свързани. Общото заболяване винаги сближава.

Преминаха през две селца и продължиха на запад. Най-после стигнаха до отклонението, за което им беше споменала Касиопея. Колата пое на север и след десетина километра навлезе в гориста местност. От пътя се отделяше тясна, насипана с чакъл алея, в началото на която имаше малка табела с надпис „Сома“.

— Или е намерил подходящото име за това място — каза Стефани. — Така се е наричала гробницата на Александър Велики в Египет.

Завъртя волана и колата заподскача по неравната алея. След триста-четиристотин метра стръмно изкачване тя свърши пред малка къща от грубо одялани трупи. Вратата се намираше в дъното на покрита веранда.

— Прилича на вила в северната част на Дания — подхвърли Торвалдсен. — Не съм изненадан. Или със сигурност го е смятал за свой дом.

Стефани изключи двигателя. Въздухът беше необичайно топъл, а гората наоколо тънеше в сънна тишина. На север, отвъд дърветата, се виждаха още планински върхове. Високо в небето се виеше орел. Вратата се отвори. Двамата се обърнаха едновременно. На верандата излезе мъж.

Висок и красив, с къдрава руса коса. Беше облечен с джинси и риза с дълги ръкави и обут с кожени ботуши.

Торвалдсен остана неподвижен, но очите му светнаха. Познаваше този мъж.

Или Лунд.

70

Самарканд, 11:40 ч.

Обонянието й долови миризмата на коне и влажно сено. Явно я държаха близо до конюшня. Помещението най-вероятно бе предназначено за персонала. На прозореца имаше дървени капаци, вратата беше заключена и със сигурност охранявана. По пътя от двореца беше забелязала въоръжени мъже по покривите на сградите. Бягството от този затвор нямаше да е лесно.

В стаята имаше телефон, който беше изключен, и телевизор, който не работеше. Седнала на ръба на леглото, Касиопея се питаше какво ли я чака. Беше успяла да се добере до Азия, но какво от това? Опита се да притисне Зовастина, използвайки слабостите й, но резултатите бяха съмнителни. На летището върховният министър очевидно беше разтревожена — до такава степен, че Касиопея мина на втори план. Поне все още бе жива.

Някой пъхна ключ в ключалката и вратата се отвори. Появи се Виктор, придружен от двама въоръжени мъже.

— Ставай! — заповяда той.

Тя не помръдна.

— Не ми обръщаш внимание, а? — изкрещя той, стрелна се напред и я удари с опакото на дланта си.

Касиопея се олюля и рухна на пода. В следващия мит скочи, готова за бой. Двамата мъже насочиха пистолетите си в гърдите й.

— Това беше за Рафаел — каза Виктор.

Очите й блеснаха от гняв, но тя си даваше сметка, че Виктор изпълнява заповеди. Торвалдсен каза, че той е на тяхна страна, което означаваше таен агент. Беше длъжна да приеме играта му.

— Много си твърд, когато те пазят с оръжие! — изсъска тя.

— Да не мислиш, че ме е страх от теб? — ухили се Виктор.

Тя избърса кръвта от разбитата си устна. В същия миг Виктор сграбчи ръцете й и ги изви на гърба. Действаше грубо, но тя се надяваше, че знае какво върши. Позволи да й сложат белезниците. Виктор я свали на пода, за да окове и глезените й.

— Изнесете я! — заповяда на придружителите си той.

Те я хванаха за ръцете и краката и я изнесоха навън. След минута я прехвърлиха по корем върху гърба на някакъв кон. Кръвта нахлу в главата й. Виктор я завърза с дебело въже и изведе коня на открито.

Тръгнаха да прекосяват широка затревена поляна с размерите на две футболни игрища. Виктор крачеше отстрани на коня заедно с още трима мъже. Поляната беше оградена от високи дървета, наоколо пасяха кози. Скоро поеха по тясна пътечка към гората. Не след дълго излязоха на друга, значително по-малка полянка сред дърветата.

Развързаха я и я смъкнаха от коня. Кръвта бавно се оттече от главата й, очите й се проясниха. Видя две високи тополи, приведени към земята и завързани за трето дърво. От тях висяха дебели въжета. Мъжете я повлякоха натам, свалиха белезниците от китките й и ги завързаха с въжетата.

Едва след това освободиха и глезените й.

Изправена с широко разперени ръце, Касиопея ясно си представи какво ще се случи, ако някой освободеше тополите от въжетата.

От гората с танцуваща стъпка се появи красив жребец, ездачът на гърба му беше Ирина Зовастина, облечена с кожено яке и ботуши за езда. Тя огледа сцената, освободи Виктор и хората му и скочи от коня.

— Сега сме само двете, ти и аз — прошепна тя.

Виктор пришпори коня обратно към конюшнята. Зовастина му заповяда да подготви тополите в мига, в който се появи в двореца. Не му беше за пръв път. Преди три години беше организирал екзекуцията на затворник, който бе подготвял преврат. Зовастина беше направила безуспешен опит да го привлече на своя страна, след което го бе завързала за дърветата, бе събрала съзаклятниците му и лично бе прерязала въжетата. Тялото му беше разкъсано на части, които увиснаха по изправилите се тополи. Онемели от ужас, доскорошните му привърженици бързо бяха приели условията на Зовастина.

Галопиращият кон влетя в ограденото с дялани греди пространство.

Малоун чакаше в склада за принадлежности за езда. Виктор го беше вкарал в двореца, пъхнат в багажника на колата му. Никой не си позволи проверка на шефа на охраната. Когато се озоваха в гаража, Виктор го измъкна от багажника и му подаде пропуск за достъп в двореца. По лице го познаваше единствено Зовастина, ето защо не му беше трудно да се придвижи до конюшните.

Положението никак не му харесваше. Двамата с Касиопея бяха в ръцете на човек, когото изобщо не познаваха. Бяха принудени да се задоволят с уверенията на Едуин Дейвис, че на Виктор може да се разчита. Единствената му надежда беше, че Дейвис ще успее да обърка Зовастина достатъчно, за да спечелят малко време. Пистолетът беше у него. Чака в продължение на близо час. Отвън не долиташе никакъв шум.

Конюшнята представляваше голяма модерна постройка, достойна за върховния вожд на Федерацията. Бе преброил четирийсет клетки с расови коне, когато пристигнаха с Виктор. Вътрешността на помещението, в което се намираше сега, беше запълнена с разнообразни висококачествени приспособления за езда. Той не беше добър ездач, но знаеше как се оседлава кон. Единственото прозорче гледаше към задния двор и през него не се виждаше нищо особено.

Достатъчно, въздъхна той. Време е за действие. Измъкна пистолета и побутна вратата. Навън не се виждаше жива душа. Малоун зави надясно и се насочи към отворената врата на обора в дъното. В клетките от двете страни на коридора пръхтяха внушителни жребци. Залепи гръб за стената, вдигна пистолета и предпазливо се промъкна към изхода. Отвън долетя тропот на копита, последван от пръхтенето на галопирал кон.

Ездачът скочи от седлото. Стъпките му отекнаха по отъпканата земя.

Малоун застина в очакване. В коридора се появи фигурата на мъж, която рязко спря и се обърна. Беше Виктор.

— Май не обичаш да спазваш инструкции — каза той. — Нали ти казах да не излизаш навън?

— Исках да глътна малко въздух — отвърна Малоун и свали пистолета.

— Заповядал съм на хората да напуснат, но някой все още може да се мотае наоколо.

Малоун не беше в настроение да слуша лекции.

— Какво става? — късо попита той.

— Касиопея Вит е в беда.

71

Стефани гледаше как Торвалдсен сграбчва Или Лунд и го прегръща като баща, намерил отдавна загубения си син.

— Прекрасно е, че те виждам! — развълнувано възкликна датчанинът. — Започвах да вярвам, че вече те няма!

— Но какво, за бога, търсиш тук? — учудено попита Или.

Успял да възвърне самообладанието си, Торвалдсен му представи Стефани.

— Ние сме като египетска мумия, Или — спести си любезностите тя. — Случват се много неща, времето ни притиска. Може ли да поговорим?

Влязоха вътре. Цареше полумрак. Обзавеждането беше спартанско, навсякъде бяха разхвърляни листове хартия, книги и списания. Осветление нямаше.

— Тук няма ток — обясни домакинът. — Готвя на газ, а се отоплявам с дърва. В замяна на това има изобилие от чиста вода и пълно спокойствие.

— Как се озова тук? — попита Торвалдсен. — Нали Зовастина те държи под ключ?

— Нищо подобно — озадачено отвърна Или. — Тя ми спаси живота и съм под нейна закрила.

После им разказа за мъжа, който нахлул в дома му в Самарканд с насочен пистолет, но бил застрелян от друг човек. После къщата му изгоряла заедно с трупа на нападателя, а Или бил отведен при Зовастина, която му обяснила, че нападението е дело на политическите й противници. Преди няколко месеца го довели тук и оттогава живеел сам. Един човек от близкото село му доставял провизии два пъти в седмицата и проверявал дали наоколо е спокойно.

— Поддържам връзка със Зовастина по мобилния телефон на този човек, който има задачата да ме охранява — поясни Или.

— Ти си й казал за загадката на Птолемей, нали? — пожела да узнае Стефани. — А също така за медальоните и изгубената гробница на Александър.

— О, тя умира да говори на тази тема — усмихна се Или. — „Илиада“ е голямата й страст, а всъщност и всичко гръцко. Засипваше ме с въпроси. И сега го прави, почти всеки ден ми звъни. Да, аз наистина й разказах за медальоните и за изгубената гробница.

Беше ясно, че Или не знаеше за случващото се и нямаше представа за опасността, която дебнеше всички, включително и него самия.

— Касиопея е заложница на Зовастина и животът й е в опасност — съобщи му Стефани.

— Касиопея е във Федерацията? — учудено попита Или, замълча за миг и колебливо добави: — Но защо министър Зовастина би й сторила зло?

— Ще ти кажа само едно, Или — въздъхна Торвалдсен. — Зовастина не е твой спасител, а по-скоро тъмничар, открил хитроумен начин да те държи под контрол.

— Нямате представа колко пъти съм я молил да се обадя на Касиопея, но тя все ме спираше, казвайки, че засега трябва да пазим тайна. Предупреждаваше ме, че мога да изложа на опасност не само нея, но и други хора. Успокояваше ме, че скоро всичко ще свърши и тогава ще мога да се обаждам на когото пожелая и да се върна към работата си.

Стефани реши, че е време да преминат към конкретните въпроси.

— Ние разрешихме загадката на Птолемей — обяви тя и постави лист хартия пред Или. — Открихме скиталата, която съдържаше само тази дума — ΚΛΙΜΑΞ. Можеш ли да я преведеш?

— На старогръцки означава стълба — бързо отвърна Или.

— Какво е значението й тук?

Бързо възвърнал самообладанието си, Или попита:

— Имаш предвид в контекста на загадката?

— Вероятно става въпрос за местоположението на гроба. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса. Животът определя размерите на гроба — издекламира Стефани. — Направихме всичко това и ето какво се получи… — Тя посочи хартията.

Или оцени важността на момента внимателно, без да бърза. Обърна се и извади една книга от полиците над масата.

Прелисти няколко страници, после положи разтвореното томче на масата. Стефани и Торвалдсен се наведоха над географска карта, озаглавена „Завоеванията на Александър в Бактрия“.

— При похода си на изток Александър Велики завладял днешен Афганистан и Федерацията — някогашните Туркменистан, Таджикистан и Киргизстан — започна Или. — Така и не пресякъл Памир, за да навлезе в Китай. Насочил се на юг към Индия, където походът му свършил, защото армията се разбунтувала. — Той посочи картата. — Областта между реките Яксарт и Оксус е завладяна от него през 330-а година преди Христа. На юг от нея се намира Бактрия, а на север — Скития.

Светкавично ориентирала се в картата, Стефани вдигна глава.

— Именно в Скития е научил за лечебната отвара, нали?

— Точно така — погледна я с уважение Или. — Самарканд е съществувал и тогава като център на областта Согдиана, но под името Мараканда. Александър го прекръстил на поредната си Александрия, но към името добавил и „Есхате“, което означава „най-далечната“. Това е най-източният град в империята и един от последните, основан от него.

Показалецът на Или се плъзна по картата и спря на точно определено място. Химикалката в другата му ръка го отбеляза с малък „х“.

— Ето я планината в някогашен Таджикистан, която днес е част от територията на Федерацията. Свято място за скитите, на което и Александър отдава почит, след като сключва примирие с тях. Говори се, че в тази планина са били погребвани скитските царе, но доказателства все още няма. Музеят в Самарканд организира две научни експедиции до тези места, но не откриваха нищо. Там е истинска пустош.

— Но надписа на скиталата сочи в тази посока — обади се Торвалдсен. — Ходил ли си някога там?

— Да, преди две години — кимна Или. — Включих се в една експедиция. Доколкото съм осведомен, голяма част от територията вече е в частни ръце. Един от колегите ми в музея твърди, че в подножието на планината се строи огромно имение.

Стефани си спомни какво беше казал Едуин Дейвис за Венецианската лига и за нейните членове, които масово купуваха парцели на територията на Федерацията.

— Знаеш ли името на собственика? — попита тя.

— Нямам представа — поклати глава Или.

— Трябва да отидем там — изправи се Торвалдсен. — Ще ни заведеш ли, Или?

— Намира се на около три часа път на юг — кимна по-младият мъж.

— Как се чувстваш?

Стефани моментално отгатна какво има предвид Торвалдсен.

— Тя знае — побърза да добави датчанинът. — При нормални обстоятелства не бих го споделил с никого, но в момента обстоятелствата са далеч от нормалните.

— Зовастина ми доставя ежедневните лекарства — въздъхна Или. — Вече споменах, че отношението й към мен е повече от добро. Как е Касиопея?

— Страхувам се, че сега не й е до здравословни проблеми — мрачно отвърна Торвалдсен.

Отвън долетя грохот на автомобилен двигател, който бързо се приближаваше. Стефани се стрелна към прозореца и успя да види аудито, от което слезе мъж с пушка в ръце.

— Това е моята охрана от селото — обади се иззад рамото й Или.

Мъжът се прицели и простреля гумите на колата им.

72

Самарканд

Касиопея не можеше да определи настроението на Зовастина.

— Току-що приех заместник-съветника по националната сигурност на американския президент. От него чух същото, което ти ми каза на летището — че съм пропуснала да забележа нещо във Венеция, а ти знаеш какво е то.

— Нима очакваш, че това ще ме накара да ти го кажа?

Зовастина със задоволство огледа гъвкавите стволове на двете дървета, приведени към земята и завързани с дебели въжета.

— Тази поляна съществува отдавна — каза тя. — Неколцина вече изпитаха агонията да бъдат разкъсани живи. Двама дори оцеляха, защото само ръцете им бяха откъснати. Трябваше им доста време, за да умрат от загуба на кръв. — Тя тъжно поклати глава. — Наистина ужасен начин да се разделиш с живота!

Касиопея беше безпомощна. Шансовете й за измъкване бяха нищожни. Виктор не й помогна с нищо, напротив — утежни още повече положението й.

— Разгневен от смъртта на Хефестион, Александър убил личния си лекар именно по този начин — добави Зовастина. — Толкова ми хареса, че реших да възстановя тази практика.

— Аз съм всичко, с което разполагаш — заяви с равен глас Касиопея.

— Наистина ли? — любопитно я изгледа Зовастина. — А ти с какво разполагаш?

— С нещо, което Или очевидно не е споделил с теб.

Зовастина пристъпи към нея. Беше жена с добре развити мускули, бледо лице и обезпокоителни проблясъци на лудост в тъмните очи. В момента това личеше особено ясно, тъй като явно беше обзета от гняв, примесен с любопитство.

— Чела ли си „Илиада“? — попита тя. — Когато Ахил най-сетне дава воля на гнева си и убива Хектор, той казва нещо много интересно. Ако гнева и сърцето си слушам, месата сурови бих ти накълцал и гълтал за злото, което ми стори! Псетата никой не може от твойта глава да прогони, даже и десет, и двадесет пъти по-много за мене тук дарове да стовари и други безброй да обещае. Я ми кажи защо си тук?

— Ти ме докара.

— Но ти не оказа никаква съпротива.

— Посещението ти във Венеция беше крайно рисковано. Явно зад решението ти стоят не само политически причини.

Войнственото изражение на Зовастина леко се смекчи.

— Има ситуации, при които се налага да действаме вместо други. Да рискуваме. Всяка висока цел е свързана с риск. Аз търся гробницата на Александър и се надявах, че във Венеция ще получа отговор на няколко трудни въпроса. Или положително ти е разказал за чудотворната отвара на Александър. Но знае ли някой дали тя наистина е била чудотворна? Докато откриването на гробницата е нещо друго. Нещо, което носи слава.

В гласа на Зовастина се долавяше повече мечтателно учудване, отколкото гняв. От една страна, се ръководеше от детинска романтика, пропита от мания за величие, тласкаща я към големи рискове. От друга, според мнението на Торвалдсен планираше война, която щеше да отнеме живота на милиони.

— А сега ще ми кажеш всичко, което знаеш! — заяви изведнъж с коренно променен тон тя и стисна брадичката на Касиопея с железните си пръсти.

— Онзи свещеник те излъга. В църковния трезор се пази един амулет, намерен при тленните останки на свети Марко. Той представлява скарабей с гравиран върху него феникс. Нали помниш загадката? Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса.

— Красива си — сякаш не я чу Зовастина. Дъхът й миришеше на лук. — Но си лъжкиня и измамница, изпратена тук да ме заблуждава.

До слуха на Касиопея долетя блеенето на кози.

Малоун възседна коня.

— Снайперистите по покривите няма да ни обърнат внимание, защото си с мен — рече Виктор и яхна своя жребец. — Те са в горичката отвъд игрището. Зовастина възнамерява да убие Вит.

— Тогава какво чакаме? — извика Малоун и пришпори коня си.

Излетяха от заграждението и се понесоха в галоп през поляната. Високите пилони в ъглите на терена и глиненото корито в центъра издаваха неговото предназначение. Тук се играеше бузкаши — жестока игра с чести смъртни случаи, в която красотата и варварството се преплитаха. Явно Зовастина обичаше играта, свидетелство за което бяха жребците в конюшнята, вероятно специално обучени. Включително и този, който беше яхнал в момента и който се носеше напред с пълна скорост и завидна гъвкавост. Разпръснатите по поляната стотици едри и охранени кози очевидно играеха ролята на градинари, които поддържаха тревата в добро състояние. Част от тях уплашено се разбягаха пред галопиращите коне.

Малоун извърна глава към стрелците на покрива на двореца. Никой от мъжете, които ги обслужваха, не изглеждаше притеснен от появата им. Виктор беше прав, че те отдавна бяха свикнали на странностите на Зовастина и нейния антураж. Отвъд игрището се издигаше плътна стена от дървета, пред която се разделяха две отъпкани пътеки. Конят на Виктор намали ход и Малоун бе принуден да дръпне юздите на своя. Хълбоците му бяха потъмнели от пот.

— Оттук до мястото има около стотина метра — каза шефът на охраната. — Сам решавай какво ще правиш.

Малоун скочи от седлото и извади пистолета си.

— Имаме проблем — прошепна Стефани. — Случайно тук да има и друг изход?

Или посочи кухнята. Двамата с Торвалдсен хукнаха натам. Миг по-късно входната врата се отвори с трясък. Въоръженият мъж излая някаква заповед на неразбираем език. Стефани внимателно отвори вратата на кухнята и направи знак на Торвалдсен да пази тишина. Или отговори на същия език. Тя безшумно се измъкна, следвана от Торвалдсен. От вътрешността на къщата екна автоматичен откос, куршумите се забиха в дебелите греди зад тях.

Двамата се проснаха на земята в мига, в който прозорецът се пръсна. Посипаха се ситни стъкла. Куршумите свиреха над главите им и се забиваха в околните дървета. Или изкрещя нещо, а тя използва паузата, за да скочи и да хукне към колата. Торвалдсен беше по-бавен и все още се мъчеше да стане. Дано Или успее да задържи онзи тип достатъчно дълго, беше единствената мисъл, която се мярна в главата й. Стефани стигна до колата, отвори задната врата и грабна единия от автоматичните пистолети.

Торвалдсен се появи иззад ъгъла на къщата. Тя зае позиция за стрелба, използвайки колата като прикритие, после махна на възрастния мъж да се насочи към верандата. Той се подчини, внимавайки да не попадне в обсега на оръжието й. Миг по-късно вратата се отвори и в рамката се изправи мъжът с пушка в ръце. Забелязал Торвалдсен, той рязко се завъртя към него с пръст на спусъка.

Стефани стреля два пъти. И двата куршума попаднаха в гърдите на мъжа. Тя стреля още два пъти. Пазачът рухна на верандата.

Внезапната тишина беше оглушителна. Стефани не помръдна, преди Или да се появи зад убития. Торвалдсен слезе от верандата. Тя продължаваше да стиска пистолета с две ръце, които постепенно започнаха да треперят. Беше убила човек. Първият в живота й.

— Добре ли си? — попита Торвалдсен и тръгна към нея.

— Само бях слушала за подобно чувство — прошепна тя. — Казвах на хората си, че това е част от работата им. Едва сега разбирам, че никак не е лесно да убиеш човек.

— Нямаше друг избор.

Или се приближи към тях.

— Казах му, че не представлявате заплаха, но той не ме чу — тихо каза той.

Съзнанието на Стефани започна да се прояснява.

— Трябва да тръгваме — тръсна глава тя.

73

Малоун бавно навлезе в тъмната и негостоприемна гора. Пред очите му се появи малка, осветена от слънцето полянка. Обърна се. Виктор не се виждаше никъде, но поведението му беше напълно обяснимо. Чу гласове и ускори крачка. Спря зад дебелия ствол на дърво в края на пътеката. Видя Касиопея с разперени ръце, завързана между две приведени дървета. Пред нея стоеше Ирина Зовастина.

Виктор беше прав. Положението беше много сериозно.

Зовастина беше ядосана от поведението на Касиопея Вит, но същевременно и заинтригувана.

— Май не ти пука, че ще умреш — подхвърли тя.

— Ако ми пукаше, нямаше да дойда с теб.

Време беше да предложи на тази жена поне една основателна причина да живее.

— По време на полета попита дали Или е жив, но аз не ти отговорих — каза Зовастина. — Искаш ли да разбереш?

— Няма да повярвам на нито една твоя дума.

— Правилно — сви рамене Зовастина. — На твое място и аз не бих повярвала.

Извади телефон от джоба на якето си и натисна един бутон.

Стефани чу звъненето и хвърли поглед към мъртвия, проснат на земята.

Торвалдсен също го чу.

— Това е Зовастина — обади се Или. — Обажда ми се по телефона, който носи този човек.

Стефани се втурна напред, измъкна апарата от джоба на мъртвия и му го подаде.

— Хайде, обади се!

— Един човек иска да говори с теб — каза Зовастина и приближи телефона към ухото на Касиопея.

Тя нямаше намерение да говори с никого, но гласът насреща я прониза като мощен електрически заряд.

— Какво има, госпожо министър? — Пауза. — Госпожо министър?

Тя не можеше да мълчи. Гласът разсея всичките й съмнения.

— Или. Аз съм Касиопея.

Мълчание.

— Или, там ли си?

— Да, да, тук съм. Просто онемях от изненада. Страшно се радвам да чуя гласа ти.

— Аз също.

Гърлото й пресъхна. Всичко се промени.

— Какво правиш тук? — попита Или.

— Дойдох да те търся. Знаех, че… Надявах се, че си жив. — Касиопея направи върховни усилия да се овладее и добави: — Ти добре ли си?

— Да, добре съм. Но се тревожа за теб. При мен е Хенрик заедно с една жена на име Стефани Нел.

Това беше новина. Касиопея направи опит да се концентрира. Зовастина вероятно не подозираше какво става на мястото, където държеше Или.

— Кажи това на министъра — кратко подхвърли тя.

Зовастина приближи телефона до ухото си.

Стефани изслуша Или, който повтори думите си. Беше наясно, че Касиопея е в шок, но защо тя поиска Или да съобщи на Зовастина, че те са тук?

— Кога се появиха приятелят ти Торвалдсен и тази жена? — попита Зовастина.

— Преди малко. Пазачът направи опит да ги убие, но сега е мъртъв.

— Госпожо министър — обади се друг глас в слушалката и тя веднага го позна.

Торвалдсен.

— Или е в наши ръце.

— А аз държа Касиопея Вит. Остават й най-много десет минути живот.

— Ние разрешихме загадката.

— Непрекъснато слушам за това. Както от теб, така и от Касиопея. Да предложиш нещо конкретно?

— О, да. Преди залез-слънце ще бъдем на гроба. Но ти няма как да разбереш.

— Намирате се на територията на моята Федерация — предупреди тя.

— Което не ни попречи да влезем в нея и да освободим затворника ти и няма да ни попречи да се оттеглим.

— Но си направи труда да ме уведомиш.

— Държиш Касиопея, а тя е единственото, което искам. Ако искаш сделка, обади се.

Линията прекъсна.

— Мислиш ли, че беше разумно? — попита Стефани.

— Трябва да я извадим от равновесие.

— Но нямаме представа какво става там.

— На мен ли го казваш?

Личеше, че Торвалдсен е дълбоко обезпокоен.

— Остава да се надяваме, че Котън ще вземе нещата в свои ръце — добави с въздишка той.

Зовастина се опита да преодолее чувството си на тревога. Тези хора настояваха на своето. И щяха да си го получат. Тя извади нож от кожен калъф.

— Приятелите ти са тук. Държат Или. За съжаление Торвалдсен няма нищо, което да ми трябва.

Тя се приближи към въжетата.

— Предпочитам да те гледам как умираш.

Малоун видя и чу всичко. Телефонното обаждане вероятно беше от Или Лунд. Забеляза реакцията на Касиопея, но си даде сметка, че в разговора се беше намесил и трети човек. Хенрик? Стефани? Те вече би трябвало да са стигнали при Лунд. Нямаше повече време за губене. Той излезе от прикритието си и извика:

— Достатъчно!

Зовастина замръзна на място, с гръб към него.

— Пусни ножа! — заповяда той.

Очите на Касиопея потъмняха сякаш от мрачно предчувствие. Той също го изпита: гадно и неприятно чувство.

От гората излязоха двама мъже, насочили оръжията си в гърдите му.

Зовастина бавно се извъртя с лице към него.

— Мистър Малоун! — злорадо се усмихна тя. — Не можете да убиете всички ни!