Венецианското предателство

Бележка на автора

Време е да разграничим фактите от творческата измислица.

Описаният в пролога начин за екзекуция действително е бил прилаган по времето на Александър Велики. Той наистина е заповядал да убият лечителя на Хефестион, но не по описания начин. Повечето исторически документи сочат, че това е станало чрез обесване.

Отношенията между Александър и Хефестион са били комплексни. Приятели, довереници, любовници — всяко от тези определения би прозвучало уместно. Съществуват исторически документи, които потвърждават отчаянието на Александър след преждевременната смърт на Хефестион. Други източници сочат, че погребението му се превръща в най-мащабния и скъп ритуал в историята дотогава. Разбира се, балсамирането на тялото и полагането му в тайна гробница (Глава 24) са творческа измислица.

Гръцкият огън (Глава 5) действително е съществувал. Формулата му е била ревниво пазена от византийските императори, но след падането на империята тя е загубена. И до днес химическите му съставки са неизвестни. Неутрализирането на гръцкия огън със солена вода е моя измислица. На практика той е бил използван като оръжие срещу кораби в открито море.

Древната и доста жестока игра бузкаши (Глава 7) се играе и до днес на територията на Централна Азия. Правилата, екипите и оборудването са описани коректно, включително фактът, че по време на тази игра често се дават жертви.

Централноазиатската федерация е измислица, но в Глава 27 са описани точно политико-икономическите условия в този регион. За съжаление тази земя открай време е бойно поле, а страните в региона се управляват от корумпирани правителства.

От книгата на Франк Холт „Александър Велики и загадката на слонските медальони“ аз научих за тези необикновени монети. В романа те са осем, но в действителност са много повече. Описанието им (Глава 8 и 9) е точно, с изключение на буквите ZH, които са моя измислица. Но в хода на този процес с удивление открих, че древните гравьори са използвали примитивни лупи, с чиято помощ практически биха могли да изработят подобни надписи.

От лингвинистична гледна точка буквосъчетанието ZH в буквален превод от старогръцки означава „живея“. Съществителното „живот“ се пише по друг начин: ΣΦП. Заради фабулата си позволих по-свободен превод. Що се отнася до термините на гръцки език, използвани тук, аз ги наричам „старогръцки“, но може би по-правилно е те да бъдат наричани „древногръцки“.

Свещеният отряд, който охранява Ирина Зовастина (Глава 12), е заимстван от най-храбрата бойна единица на гръцката армия. През 338 г. преди Христа Филип II и синът му Александър Велики избили до крак бойците му, сто и петдесет хомосексуални двойки от град Тива. В гръцката област Херонея и до днес се издига техен паметник.

Отварата, за която непрекъснато се споменава в романа, е изцяло художествена измислица. Това се отнася и за фактите около нейното откриване, описани в Глава 14. Бактерията архея (archaea) съществува в природата също както множество други бактерии и вируси, притежаващи свойството да се изтребват взаимно. Но начинът, по който аз използвам археята в тази книга, е изцяло плод на въображението ми.

Местата, на които се развива действието във Венеция, са описани точно. Вътрешността на базиликата „Сан Марко“ наистина е смайваща, включително гробницата на свети Марко. Постарал съм се да я пресъздам във всичките й детайли. Точно съм описал и остров Торчело с неговия музей, две църкви, камбанария и известен ресторант. Това се отнася и до географското положение на острова и неговата история (Глава 34). Венецианската лига е плод на творческото ми въображение. Но по време на своето дълго съществуване Венецианската република е сключвала съюзи и алианси с други градове-държави, които били наричани „лиги“.

Рентгеновата флуоресценция (Глава 11) е съвременно откритие, чрез което се изследват древни ръкописи и пергаменти. Научих за него от талантливия писател Кристофър Райх, който си направи труда да ми изпрати специализирана статия по темата.

„История“ на Йероним от Кардия (Глава 24) е изцяло творческа измислица, също като загадката на Птолемей. Но всички останали действия на Птолемей, свързани с погребалната процесия на Александър и неговото управление в Египет, са историческа истина. Кражбата на тялото на св. Марко от Александрия също е исторически факт. Венецианските търговци го изнесли тайно през 828 г. след Христа (Глава 29 и 45) и го върнали в родината си. Вярно е и че то изчезва за продължителен период от време. По-възрастните венецианци с гордост разказват историята за повторната му поява през 1024 г. (Глава 45).

За съжаление зоонозите (Глава 31) съществуват и днес, причинявайки тежки поражения на човешкото здраве. Подборът на тези природни токсини и адаптирането им за военни цели (Глава 54) не е нищо ново. Векове наред човечеството си играе с биологични оръжия. Моята литературна героиня Ирина Зовастина е просто още един пример за това.

Статистиката в Глава 32 отразява съвсем точно бързото разпространение на ХИВ вируса особено в Африка и Югоизточна Азия. Биологията на вируса, описана в Глава 51, и предположенията за прехвърлянето му от маймуните на човека (Глава 60) също са описани вярно. Идеята за откривател на лек срещу този бич, който изчаква подходящ момент за пускането му на пазара, е просто част от фабулата на тази книга. Но политиката по отношение на ХИВ и недостатъчните усилия за борба с него в световен мащаб са напълно реални.

Истинска е и историята на остров Возрождение, където Съветският съюз е произвеждал много от своите биологични оръжия и който е бил изоставен на произвола на съдбата след разпадането на съветската империя (Глава 33). Пресъхването на Аралско море (Глава 33), предизвикано от безумното решение на съветското правителство да отклони главния му водоизточник, се смята за една от най-големите екологични катастрофи в историята на човечеството. За съжаление в реалния живот решение на тази катастрофа не е намерено.

Амулетът „Сърце“ (Глава 59) съществува в действителност, но златната ивица в него е моя измислица. По времето на Александър Велики скиталите (Глава 61) били използвани за изпращане на тайни послания. Една от тях е изложена в Музея на международния шпионаж във Вашингтон и именно тя ме изкуши да я включа в тази история. Скитите (Глава 75) са съществували и тяхната история е отразена коректно, с изключение на предположението, че са погребвали своите царе в места, различни от обичайните могили.

А сега за Александър Велики.

За историята за неговата смърт (Глава 8) съм използвал няколко древни версии, всяка от които изобилства от противоречия. Трите версии на отговора на Александър на въпроса На кого оставяш царството, са изцяло мои. Общоприетият отговор е На най-силния, но моята фабула се нуждаеше от по-различен отговор. Историците отдавна търсят обяснение за неочакваната смърт на Александър. Мнозина от тях подозират, че е станал жертва на заговор (Глава 14), но конкретни доказателства липсват.

Балсамирането на Александър с мед, премеждията с погребалната процесия и полагането на тялото в египетска гробница в Александрия са факти, взети от историята. Не е мое предположението, че тленните останки на св. Марко във Венеция всъщност са останките на Александър Велики. Идеята е на Андрю Майкъл Чъг, изложена във великолепната му книга „Изгубената гробница на Александър Велики“. Факт е обаче, че ранните християни редовно са присвоявали езически реликви (Глава 74) и че тялото на Александър Велики изчезва от Александрия приблизително по същото време, по което се появява тялото на св. Марко (Глава 45). И до днес продължават политическите дебати за връщането в Египет на всички или на част от мощите в базиликата „Сан Марко“. Всъщност през 1968 г. Ватиканът връща в Александрия няколко малки реликви.

Гробницата на Александър Велики в Централна Азия е изцяло плод на въображението ми, но предметите в нея (Глава 94) са заимствани от гробницата на баща му Филип II, открита от археолози през 1977 г. Напоследък обаче възникнаха съмнения относно самоличността на погребания в нея.

Политическото и историческото наследство на Александър продължава да е обект на разгорещени спорове. Дали е бил мъдър ясновидец, или жесток и безскрупулен завоевател? Репликите между Малоун и Касиопея в Глава 10 отразяват двете противоположни становища. На тази тема са написани много книги, но най-добрата от тях безспорно е „Александър Македонски: историческа биография“ от Питър Грийн. Задълбоченото изследване на Грийн доказва, че през целия си живот Александър се ръководи от мечтата за величие и слава. И легендата за тази мечта продължава да съществува, въпреки че могъщата му империя се разпада малко след неговата смърт. Доказателство за това безсмъртие е вярата, която той вдъхва на хората. Понякога светла и възвишена, понякога пагубна (както в случая с Ирина Зовастина). За Питър Грийн великият пълководец си остава загадка, а величието му прави окончателните оценки невъзможни. Той олицетворява неспокойния, неукротимия и вечно търсещ дух, личност, която далеч надраства собствените си забележителни постижения.

И накрая, самият Александър го е казал най-добре:

Усилията и рискът са цената на лаврите, но е прекрасно да живееш като храбрец и да умреш, оставяйки след себе си вечна слава.