Версия „Торнадо“

24

Утрото се случи облачно и не много горещо. Вървях от другата страна на улицата и наблюдавах Кейт Малой да бута количката по Комънуелт, да пресича ъгъла с Дартмът и да се насочва към малкия парк. Тя спря до една пейка, седна и се загледа в децата и бавачките. А може и майки да имаше сред тях. Никой не я закачи. Никой от хората наоколо нямаше вид на човек, наумил си да я тормози. След малко момичето се изправи, стигна до края на улицата и зави наляво по Арлингтън Стрийт към реката. Последвах я. Заедно пресякохме надлеза за пешеходци към крайречната алея. Не знаех какво да очаквам, ако се появи Кевин. Бях готов за всякакви изненади. Пистолетът ми бе втъкнат в колана, в джоба имах палка, но ако и това се окажеше недостатъчно, винаги можех и да го ухапя. И все пак, когато Кейт говореше за него, сякаш не ставаше дума за чудовището, описано от Валъри. Сигурен бях, че не съм чул цялата история. Не ми беше за пръв път В Ламар, Джорджия, също не бях научил всичко. Това се случваше често. Вероятно всеки път събитията криеха някакъв дълбоко философски смисъл, който ми убягваше. А може пък изобщо да не съществуваше такова нещо като цялостна картина. Никога.

Пресякохме малко мостче над лагуната и приближихме водата. Може и някой да бе забелязал, че Кейт бута празна количка, но не се издаде. Бостънци са изключително сдържани хора. Кучета подтичваха пред стопаните си, жени и млади момичета бутаха колички, а след тях вървеше млад мъж. Не забелязах кога е приближил. Появи се изневиделица до Кейт. Едър мъж с ватиран елек. Косата му бе късо подстригана и високо обръсната отстрани. Бицепсите му бяха нашарени с татуировка. Мъжът хвана ръката на Кейт. Говореше високо и напрегнато. Още преди да приближа, чувах думите му.

— Пет пари не давам. Не мога да не те виждам. Обичам те.

Спрях до тях. Мъжът ме изгледа.

— Ти пък кой си, по дяволите?

Кожата му беше бяла, но загоряла от слънцето. До бронз никога нямаше да го докара, но си личеше, че прекарва дълго време на открито.

— Придружавам момичето — казах аз. — Трябва да поговорим.

— Хващай пътя, приятел.

Не беше пиян, което ми се хареса, но все още нямаше единайсет. Мъжът не миришеше на алкохол, не заваляше думите, а и погледът му се различаваше от опуления взор, така лесно постижим от пияниците.

— Няма да стане — отвърнах аз. — Засега няма да се разделяме. Ще седнем на оная пейка и ще си изясним нещата.

Кейт приличаше на малко зайче, не смееше да помръдне, а пък трепереше… От какво? От притеснение? Страх? Напрежение? Мъжът беше едър и силен и по всяка вероятност бе печелил повечето двубои, в които бе участвал. В същото време, ако опитът му бе вдъхнал самочувствие, беше го и научил да не прибързва. По начина, по който ме изгледа, ми стана ясно, че се колебае как да реагира.

— Ченге ли си? — попита.

— Частно.

Изсумтяване. Приех го като израз на презрение.

— Какво има да изясняваме? Оная кучка, при която работи, на нея трябва да й се изяснят някои неща.

— В какъв смисъл?

— Смисъл? Абе я се разкарай!

Гневът замъгли здравия му разум и той посегна да ме удари. Добър замах. Не се подлъга да изнесе дясната. Не превъртя крошето. Само дето се изнесе по-напред от необходимото и по този начин използва по-скоро силата на ръката, а не на тялото Подложих с дясна ръка. Последва негов замах с дясната и този път го посрещнах с лявата. Това не го обезкуражи, затова му нанесох лъжлив удар в корема с дясната. Противникът ми се сви, свали ръце и така ми даде възможност да забия в челюстта му едно ляво кроше, което го завъртя на деветдесет градуса и го свали на земята.

— Спрете! — изпищя Кейт, скочи пред мен, хвана ме здраво през кръста и се опита да ме отдалечи от Кевин. Кевин сигурно бе видял звезди посред бял ден. Понечи да се изправи, но се отказа.

— Нищо му няма — казах на момичето Само малко е замаян. Смятам, че най-добре ще е да спрем дотук. Защо не поговориш с него?

Тя се извърна към Кевин, който си седеше на земята и примигваше. Кейт коленичи и го прегърна.

— Престани, Кевин. Моля ти се. Заради мен Тоя човек не иска да ти направи нищо лошо. Нито пък на мен. Той ще ни помогне, знам, че ще ни помогне, само ако поговориш с него. Хайде, направи го заради мен.

Кевин изглеждаше доста объркан, но я остави да му помогне да се изправи и с доста стабилна походка отиде с нея до близката пейка. Докато бяха с гръб, разтрих кокалчетата на ръцете си. Болят ме всеки път, когато ударя някого. Знаех си, че на следващия ден ще се подуят и ще ме наболяват. Рисковете на професията. Но не мога да ходя все с превързани ръце. Двамата седяха на пейката. По очите му познах, че започва да се съвзема.

— Хайде — казах, колкото да почна отнякъде. — Вече ще бъдем приятели, ще задам няколко въпроса, вие ще ми отговорите и може би всички заедно ще измислим нещо.

Никой не се обади. Кевин щеше да има силни болки в челюстта на следващия ден.

— Няма защо да се ядосваш — рекох му аз. — Корав мъж си, но трябва да знаеш, че винаги се намира някой по-як от теб.

— Ако тя не беше ме помолила да спра, нямаше да свършим дотук.

— Ясно. А сега, Кейт, кажи ми, обичаш ли го?

— Да.

— А ти, Кевин, обичаш ли я?

— Мили боже, че ти какво си мислиш? Обичам я, разбира се.

— Удрял ли си я?

— Веднъж.

— Веднъж си я ударил или веднъж си я бил?

— Само веднъж и това е.

Нямаше желание да ме погледне. Криво му беше, задето го бях тръшнал на земята пред очите на приятелката му.

— Това вярно ли е, Кейт? — попитах.

— Да. Удари ме по ръката, тука горе, към рамото.

— Бях пиян — обади се Кевин. — А тя направо ме подлуди.

— Причината?

— Заради проклетата й работа. Оная кучка й забранява да се доближавам до нея.

— Имам нужда от тази работа — намеси се Кейт. — Какво ще ям, ако остана без работа?

— Пак ще се хвана някъде, дявол да го вземе, просто в момента търся нещо подходящо.

— Какво си работил? — попитах го аз.

— На строителни машини. Компанията фалира. Скоро ще си намеря нещо друго.

— И ти ли така виждаш нещата, Кейт?

— Ами да. Знам, че той ще си намери друга работа. Ние обаче и сега трябва да ядем.

— Ние?

— Кевин и аз.

Погледнах го. Той не пожела да вдигне очи.

— Ти ли го издържаш?

— Само временно. Давам му по малко пари.

— Вярно ли е, Кевин?

— Е, да.

— И той би го направил за мен — заяви Кейт.

— Значи ли това, че когато се появи по време на разходките, той не те притеснява?

— Нямаме друга възможност — отвърна Кевин.

— Само дето все се караме — уточни Кейт.

— Защото той иска да си напуснеш работата, а ти отказваш.

— Няма да напусна, докато той не си стъпи отново на краката.

Поотдалечих се, застанах близо до брега и се загледах в сивите води на реката. Двамата на пейката зад мен приличаха на виновни ученици, чакащи прел кабинета на директора. След време отново заговорих, без да се обръщам.

— Защо не си намериш друга работа, Кейт? При някой по-разбран шеф.

— И аз все това й повтарям — натърти Кевин.

— Нямам време да си търся друга работа. Освен това…

— Какво?

— Ами бебето. Обичам го. И искам да се грижа за него. Никой друг не иска. Пък аз… не ми се ще като порасне, да прилича на майка си.

Изоставени лодки се полюшваха по волната повърхност, теглени навътре от вятъра. Зазяпах се. После се върнах при Кейт и Кевин.

— Ето какво ще направим, Кейт — рекох, — ще се наложи някое друго дете да спасяваш от майка му. А Миранда ще оставим да я спасява някоя друга бавачка.

— Че къде ще си намеря друга работа?

— Аз ще ти помогна. Също и на Кевин.

— Аз мога и сам.

— Видях те колко си корав, че и нафукан на всичко отгоре. И докъде стигна, изпокара се с жената, която обичаш.

— Мислиш си, че не умея да се бия само защото ти провървя с крошето?

— И двамата знаем, че не беше въпрос на късмет. Наистина мога да ти помогна, освен ако продължаваш да се дърпаш като пълен глупак.

— Наистина ли ще можете да намерите работа и за двама ни? — намеси се Кейт.

— Живеем в страната на неограничените възможности — отвърнах аз.

Момичето кимна и извърна очи към Кевин. Той й се усмихна.

— Искаш ли да опитаме? — попита я той.

— Да.

— Ами тогава сме съгласни.