Версия „Торнадо“

41

Тъкмо излизах от колата на паркинга зад мотела, когато дребничък чернокож мъж с бейзболна шапка изскочи от пикап тойота и се насочи към мен.

Мистър Спенсър — рече той, — аз съм Били Райс, грижа се за Торнадо, ако си спомняте.

— Спомням си — отвърнах. — Как е той?

— Добре е — измънка Били.

Стори ми се някак потаен.

— Може ли да поговорим в стаята ви?

— Разбира се.

Качихме се по стълбите и по външната тераса стигнахме до стаята ми. Били остана да стърчи до стената. Стаята беше разтребена. Климатикът работеше, тъй че беше приятно хладно. Когато затворих вратата, Били май се поотпусна.

— Ще може ли да заключите? — попита той.

Щракнах резето и поставих веригата. Спуснах и щорите.

— Ето на — казах. — Сами сме.

Били кимна и приседна на ръба на грижливо оправеното легло, леко приведен напред и стиснал ръцете си една в друга, с лакти, опрени в коленете.

— Как научи къде съм? — попитах го аз.

— Всички знаят.

— А знаят ли защо?

— Чудят се.

Не виждах причина да разсейвам догадките.

— С какво мога да ти помогна? — зададох следващия въпрос.

— Не знам с кого друг мога да приказвам за това — започна Райс.

Изчаках.

— Тъй де, говорих с Делрой, а той ми вика да върша това, за което ми плащат, и да не се тревожа за неща, дето не са моя работа.

— Ахааа.

— Но, по дяволите! Плащат ми да се грижа за Торнадо. И моята работа е да се тревожа за него.

— Точно така — съгласих се аз.

— На Пени не мога да кажа. Тя знае, а не прави нищо.

— Ахааа.

— А никой не е нарушил закона или нещо подобно.

— Тогава защо се тревожиш?

— Ами не го пазят.

— „Секюрити Саут“ ли?

— Те де. По цял ден са там, гледат някой да не припари до офиса или в къщата на мистър Клайв. А за Торнадо никой не го е грижа, освен мен.

— А преди го пазеха, така ли?

— Винаги имаше по някой отпред, точно до неговото отделение в конюшнята.

— Казва ли ти някой защо вече не го охраняват?

— Ами, не. Делрой ме изгони, като се опитах да го питам.

— Сигурно смята, че вече няма опасност.

— Че защо ще мисли така? Онзи нали уби мистър Клайв, докато се опитваше да се добере до Торнадо.

— Може би.

— Как така може би?

— Просто още не сме хванали убиеца. Затова нищо не знаем със сигурност.

— Аз си спя при Торнадо — рече Райс.

— Семейство нямаш ли?

— Кой, аз? Десетгодишна дъщеря имам, в Ню Орлиънс е при бившата ми жена.

— Оръжие имаш ли?

— Двуцевка десетка, от брат ми.

— Доста би те забавила. А знаеш ли как да стреляш с нея?

— Ходил съм на лов. Който е израсъл тука, все знае какво е да подгониш плячка.

— Ас такава пушка на какъв лов се ходи? За птеродактили ли?

— Може и за крадци — рече Райс.

— Кажи какво искаш от мен.

— Не знам. Тревожа се за коня. Приличате на човек, дето може да му се кажат някои неща.

— Има ли телефон, на който да мога да те потърся?

— В офиса позвънете, ще ме повикат. Не им казвайте кой сте. За вас там е забранено.

— Кой го казва?

— Пени, Делрой… никой не бивало да приказва с вас, нито да ви пуска, ако ви види наблизо.

— Но ти все пак дойде.

— Защото се безпокоя за коня.

— Според мен Торнадо няма да пострада.

— Знаете ли нещо?

— Почти нищо — отвърнах. — Само че вече имам някоя и друга смислена догадка.

— Аз няма да го оставя. Пушката ми също.

— Така да бъде. А аз ще подхвана нещата от другия край.

— Какъв друг край?

— Точно това се надявам да разбера.