Десета глава

Залата за съвещания в Императорската цитадела не беше особено голяма, но за сметка на това бе отрупана с разкош. Стените и балконите на полукръглото помещение бяха потопени в невероятно великолепие — от огромния полилей от кристал и злато на тавана до изящната резба на корнизите и терасите. По-голямата част от помещението бе лакирана в пурпурно, а краищата бяха обагрени с тъмнозлатисто; на тавана се виждаше огромен барелеф, изобразяващ древна битка, а подът бе покрит с огледален черен камък. Плоската стена в задната част — където стоеше говорителят, обръщайки се към амфитеатрално разположените ложи — бе покрита от гигантски стенопис, показващ лютата битка на две люспести създания във въздуха, пламтящите им тела, вкопчени в смъртоносна схватка, и ужасения град под тях.

Събранието бе тихо, когато Анаис ту Еринима, Кръвната Императрица на Сарамир, пристъпи напред и застана пред стенописа, а роклята й бе тъмночервена като залата. Светлорусата й коса бе вързана на обичайната й дълга плитка, а на челото си носеше сребърна диадема. До нея вървеше един старец в сива роба, а лицето му бе скрито от качулка, от която се виждаха единствено изгърбеният му нос и дългата му прошарена брада. Високите стреловидни прозорци осветяваха помещението, като тези от западната страна бяха по-ярки, тъй като вече бе превалило пладне.

Анаис не можеше да понася тази зала. Цветовете я караха да се чувства гневна и агресивна; а това не беше особено уместно, когато се провеждаха съвещания. Обаче това беше залата, където се свикваше Съветът от поколения насам — във времена на война и мир, глад и изобилие, тъга и радост; традицията я бе запазила почти непроменена от векове.

„А може би аз ще съм тази, която ще промени това, помисли си Анаис, опитвайки се да маскира безпокойството си като храброст. Може би ще променя много неща, преди да изтекат отредените ми дни.“

Тя застана на отреденото за нея място на централния подиум — малка и без съмнение наивно изглеждаща фигурка в очите на насъбралите се благородници. Говорителят в сивата си роба стоеше прав до нея. Срещу тях, на трите реда ложи, които се издигаха амфитеатрално към заоблената част на залата, седяха представителите на тридесетте най-знатни семейства в Сарамир. Те седяха на изящните си тронове, украсени с дърворезба, и гледаха надолу към своята повелителка. Тя огледа залата, търсейки с очи своите поддръжници и врагове… и накрая забеляза Баракс Зан ту Икати, който до преди няколко минути беше неин съюзник. Сега нямаше представа каква бе позицията му.

Императрицата държеше в джоба си писмо от Баракс Зан, в което той я уведомяваше за внезапната и крайно подозрителна смърт на своя Чаросплетник, Табакса. Не се казваше нищо повече от това. Беше й го дал един слуга точно преди да се появи на събранието. Ако този ход бе целял да я обезпокои, напълно бе успял. Сега Императрицата наблюдаваше преценяващо доскорошния си поддръжник, висок мъж с късо подрязана бяла брада и надупчено от шарка лице, опитвайки се да разчете изражението му. Лицето му обаче беше безизразно и не издаваше мислите, които се криеха в главата му.

„По духовете, да не би да си мисли, че аз съм го направила?“, запита се Анаис, след което се замисли какво ли би сторила, ако Баракс Зан оттеглеше подкрепата си, когато позицията й и бездруго си беше достатъчно нестабилна.

— Кръвната Императрица на Сарамир, Анаис ту Еринима — обяви говорителят. Времето да говори бе дошло. Тя си пое дълбоко дъх, стараейки се да не дава външен изблик на страха, който я изгаряше.

— Почитаеми семейства на Сарамир — започна жената, а обичайно мекият й, приятен глас изведнъж зазвуча силно и решително. — Обявявам съвещанието за открито. Благодаря ви, че дойдохте; зная, че някои от вас пристигнаха много отдалеч, за да присъстват на този съвет. — Тя направи кратка пауза, изчаквайки отклика от любезностите й да утихне, преди да се хвърли в атака.

— Сигурна съм, че сте запознати с въпроса, който трябва да обсъдим. Той е от голямо значение както за всички вас, така и за цял Сарамир. Наясно съм с разделението, което настъпи във връзка с него между знатните и не толкова знатните фамилии. Ако се намери някакъв компромис, чрез който да премахнем това разделение, то аз съм склонна да го направя. Проблемът има много аспекти, които тепърва ще трябва да обсъдим. Но знайте следното: моята дъщеря е от рода Еринима и е дъщеря на Кръвна Императрица. Някои я наричат Различна, други — не; всичко е въпрос на мнение. Проблемът е спорен. Ала тя е единственият наследник на моя трон и тя ще бъде Кръвна Императрица след мен.

Както можеше да се очаква, при тези думи се вдигна голям шум. Анаис наблюдаваше аристократите, без да трепне или да отклони поглед. Повечето от тях се надяваха тя да прояви здрав разум и да се откаже от трона, за да спаси живота на дъщеря си. Ала Анаис никога не бе изпитвала по-голяма убеденост в нещо друго през живота си. Детето й щеше да бъде добър владетел като всеки друг, даже по-добър от повечето. Каквито и рискове да се наложеше да поеме, тя щеше да направи всичко по силите си, за да възкачи Лусия на трона.

Освен ако, разбира се, не беше детронирана от Съвета.

Тридесетте знатни семейства се водеха васали на управляващата династия, ала в действителност не се получаваше точно така. Родът Еринима управляваше Сарамир, което означаваше, че те — на теория — изразяваха мнението на всички семейства. Всеки от Бараксите обаче притежаваше обширни участъци земя, ефективно разделящи Сарамир на лесно управляеми области. Техните владения на свой ред се разпределяха сред онези, носещи титлата ур-Баракс, а те поставяха управлението на селищата от територията им на така наречените Маркси. При наличието на толкова много влиятелни фамилии, проблемът за лоялността винаги беше на дневен ред.

В Съвета на най-могъщите семейства влизаха само Баракси и някои от най-влиятелните ур-Баракси, свързани с по-висшестоящите по кръвна линия. Макар че имаше силна тенденция да се подкрепя управляващата фамилия, както повеляваха традициите и кодекса на честта, нямаше никакви гаранции, че това ще стане така. Историята познаваше много случаи, в които Съветът се обръщаше против господстващата династия и за много по-дребни основания от сегашното. Вотът на недоверие от страна на Съвета имаше силата на проклятие и оставяше само две възможности — абдикация или гражданска война. Миналото на Сарамир познаваше множество кървави сблъсъци. Въпреки че управляващият род разполагаше с най-могъщата армия — привилегиите му включваха и защитата от страна на императорската стража, която дължеше преданост единствено на трона, а не на някой род — обединение между неколцина силни Баракси можеше да ги предизвика и разгроми.

Говорителят вдигна ръката си, в която държеше къса дървена тръбичка, закачена на тънко червено въженце. Завъртя я бързо и висок пронизителен звук се разнесе из помещението. Когато заглъхна, тишината отново се завърна. Очите на Анаис блестяха, оглеждайки аудиторията. Тя можеше да забележи други представители на рода Еринима в ложите, които одобряваха изявлението й. Отдавнашните й противници от рода Амача изглеждаха направо бесни; макар че изражението на Баракс Сонмага бе доста самодоволно. Той се наслаждаваше на конфликта.

— На тези, които ми се противопоставят, ще кажа следното! — извика тя. — Заслепени сте от своите предразсъдъци. Твърде дълго сте слушали Чаросплетниците, твърде дълго са ви обяснявали какво да мислите по този въпрос. Мнозина от вас никога не са виждали Различен. Мнозина от вас дори не знаят какво точно означава това. Тези от вас, които се срещнаха с дъщеря ми, знаят, че е нежна и мила. Тя няма никакви деформации. Може да притежава по-развити сетива от нас, сетива, които не разбираме, ала не са ли такива и Чаросплетниците? Досега не е наранила никого и нищо; има безупречно възпитание и се държи не по-зле от другите деца. И ако изключителната интелигентност е нежелана черта за един владетел на Сарамир, нека вместо това ни управляват слабоумници, за да видим докъде ще докарат гордата ни империя!

За момент настъпи тишина. Навлизаше в опасна територия — съвсем малко оставаше да се обяви открито против Чаросплетниците, а кой знаеше до какви проблеми можеше да доведе това. Анаис бе доволна, че нито един от тях не присъстваше тук сега; те не взимаха никакво участие в политическите въпроси на империята. Обаче нямаше как да е сигурна, че не подслушват по някакъв начин…

Баракс Сонмага ту Амача се изправи. Трябваше да се досети, че той ще бъде първият. Говорителят обяви името му.

— Императрице, никой не се съмнява в любовта, която изпитвате към Лусия — започна Сонмага. Той бе широкоплещест, чернобрад мъж с дебели вежди. — Кой от нас би казал, че и ние не бихме постъпили по същия начин, ако ставаше дума за наш син или дъщеря? Кой сред нас би могъл да даде своето дете на Чаросплетниците, дори и то да е… противоестествено?

Анаис не реагира по никакъв начин на избора му на дума. Той целеше да я провокира.

— Ала става въпрос за неща, по-важни от вашите чувства, Императрице — продължи той, а гласът му се понижи. — По-важни и от самите нас. Става въпрос за хората — за народа на Сарамир. И ще ви кажа, че те няма да понесат една Различна да седне на трона. Дъщеря ви може да има страшен потенциал, за да бъде велик владетел — сигурен съм, че няма майка, която да мисли другояче за своето дете — обаче колко дълго ще царува, и колко ефективно, ако е презирана от поданиците си?

Императрицата запази спокойствие.

— Баракс Сонмага, хората ще имат достатъчно време, за да свикнат с нея. По времето, когато тя ще се възкачи на трона, те вече ще са се научили да я приемат. Те, както мнозина Баракси и Бараксини в тази зала, ще видят как мнението им ще се промени, щом видят дъщеря ми и опознаят натурата й.

Сонмага отвори уста да изрече нещо, но Анаис изведнъж си спомни какво още искаше да каже и го изпревари:

— И никога не забравяйте, Баракс Сонмага, уроците от миналото. Нашият народ страда тежко под безумната тирания на Император Кадис ту Оторо. Поданиците на Сарамир бяха докарани до глад и гибел от некадърното управление на Император Емен ту Гор; след което плъзнаха ужасни епидемии, които спокойно можеха да бъдат предотвратени, защото неговият наследник не почисти градовете. Нито един от тези случаи не вдигна хората на бунт. Аз им предлагам едно дете с необикновена интелигентност, съвършено здрав разум и мил характер, чийто единствен недостатък е това, че е необикновено. Не ми се вярва поданиците ми да се вдигнат на оръжие поради това. Бих казала, че преувеличавате, Баракс Сонмага ту Амача. Не е тайна, че имате собствени предпочитания кой да седне на трона.

Очите на Сонмага заблестяха. Подобно директно обвинение беше на косъм от обидата, но безспорно беше вярно. Родът Амача никога не беше ставал управляващ и поради тази причина представителите му от край време ламтяха за трона. Той знаеше много добре това, ето защо не можеше да демонстрира оскърбление, без да отслаби позициите си. Анаис, от своя страна, наблюдаваше хладно аудиторията. Погледът й не се спираше на представителите на рода Гор, на които бе напомнила за провалите им от миналото. За щастие родът Оторо се бе стопил преди доста време, изчезвайки заедно с безумието си. Взорът й мина покрай Баракс Зан и се задържа там, ала той бе невъзмутим както преди. Писмото му я бе обезпокоило доста и тя все още нямаше идея дали може да разчита на него, или не. Съглашението, което бяха сключили, можеше да стане на пух и прах, ако той подозираше, че Анаис се бе опитала да убие него или неговия Чаросплетник… обаче защо биха му хрумнали подобни мисли? Та те бяха съюзници, нали?

Тогава се изправи един възрастен Баракс, чието жилесто тяло бе покрито с тежки роби.

— Баракс Мамаси ту Нира — обяви говорителят.

— Моля ви да обмислите добре нещата — започна той. Доколкото Анаис знаеше, той бе неутрален и не обичаше да въвличат него или семейството му в каквито и да е спорове, затова се опитваше всячески да ги предотвратява. — Накарате ли Съвета да гласува по тези въпроси, само ще предизвикате разруха. Бараксите са жестоко разединени заради този проблем и вие добре го съзнавате. Затова ще ви кажа само едно — откажете се от трона, Императрице, заради доброто на страната и дъщеря ви! Ако останете владетелка, ще избухне гражданска война и животът на Лусия ще бъде в голяма опасност, ако изгубите.

— Бараксиня Джуун ту Лилира — обяви говорителят, когато видя, че дамата се изправя и дава знак, че иска да говори в подкрепа на Мамаси.

— Сега е по-важно от когато и да било да останем единни — рече представителката на старинния род. — Самата земя се обръща срещу нас. Зли твари бродят из хълмовете и горите и стават все по-дръзки с всеки изминал ден. Селищата ми гъмжат от зли духове; земята боледува и реколтата крее. Една гражданска война само ще увеличи нещастията ни. Моля ви, Императрице, за доброто на народа ни!

— Твърдо не! — извика Анаис. — Абдикацията ми ще навреди повече на страната ни, отколкото Лусия някога би могла. Най-малко три семейства разполагат със сила, достатъчна, за да се надигнат срещу трона. Няма да назовавам имена, ала една война за короната само ще накара рода Еринима да се вкопчи още по-здраво в трона, и вие много добре знаете това!

Отново тишина. Тя беше казала истината. Родът Батик проявяваше апетит към престола заради брака между Дурун и Анаис, но нямаше никакъв начин Императрицата да прехвърли отговорността за Сарамир в ръцете на онзи женкар и безделник, който се наричаше неин съпруг. Родът Амача имаше претенции заради могъществото си — те разполагаха с най-много земя, а и частната им армия бе огромна. Най-влиятелни обаче си оставаха представителите на рода Керестин; те бяха господстващата династия преди Еринима и никога не бяха изгубвали желанието си да си възвърнат императорската корона.

— Добре зная какъв ужас предизвиква у всички нас думата „Различен“ — продължи тя, — обаче тя крие в себе си множество значения. Да си Различен не е лошо; не всички Различни са зли. Трябваше да родя детето си, за да осъзная това, но по-важното е, че вече съм го осъзнала. Искам да направя така, че и вие да го осъзнаете.

Жената вдигна ръка, за да попречи на поредния си опонент да вземе думата.

— Искам Съветът да гласува в подкрепа на правото на дъщеря ми да се възкачи на трона на Сарамир.

— Съветът ще гласува! — извика говорителят.

Анаис остана там, където беше, а ръцете й бяха положени една върху друга, лепкави от пот. Отвътре цялата трепереше. Ако Съветът постигнеше мнозинство, щеше да се намира в безопасност още известно време. Както Бараксинята бе казала, никой не искаше гражданска война точно в този момент. Но в случай че противниците й надделееха, щеше да се окаже в ужасна опасност. Ами ако се наложеше да се откаже от трона, за да запази живота на дъщеря си? Поне тя да оживее…

— Представители на рода Еринима, семейство на моето сърце. Каква е вашата позиция? — попита тя.

— Подкрепяме ви както винаги, Императрице — каза най-старата й леля, Мила. Поради възрастта си тя беше главата на фамилията, въпреки че племенницата й бе Императрица.

Анаис огледа грандиозните ложи. Трябваше да се обърне лично към представителите на всеки от тридесетте рода, а последователността, в която щеше да го направи, бе съдбоносна. Определени фамилии, които още се колебаеха, можеха да вземат решение в последния момент в зависимост от избора на някой от влиятелните им съюзници. С рода Еринима беше лесно. Тя попита още три семейства, за които беше сигурна, че ще й предоставят подкрепата си. Четвъртото обаче, за което си мислеше, че ще застане на нейна страна, реши да запази неутралитет.

Тогава, давайки си сметка, че не е мъдро да използва цялата подкрепа, която щеше да получи, толкова рано в гласуването, избра отявлените си врагове — рода Амача.

— Противопоставяме ви се, Императрице, с цялата си сила и могъщество! — заяви Баракс Сонмага, макар че едва ли беше необходимо да го казва точно по този начин.

Тя попита още няколко други семейства, получавайки различни отговори. Могъщият Баракс Коли гласува срещу нея; дъщеря му Мишани явно отсъстваше. Родът Набики неочаквано застана зад нейната кауза; ала имаше едно семейство, чието решение се очакваше с трепет от по-дребните фамилии — родът Икати. Анаис си пое дълбоко дъх; подкрепата на Икати можеше да тласне на нейна страна мнозина благородници, които още се колебаеха.

— Представители на рода Икати — започна тя, а гласът й отекна в залата, — каква е вашата позиция?

Баракс Зан ту Икати надигна сухото си длъгнесто тяло от трона си. Той изгледа внимателно Анаис. Тя отвърна смело на погледа му.

„Не съм му направила нищо лошо, каза си тя. Нямам от какво да се страхувам.“

— Родът Икати подкрепя каузата на дъщеря ви, Анаис ту Еринима — каза Бараксът и докато сядаше обратно в ложата си, жената усети как коленете й отмаляват.

Ритуалът с питането на всяко семейство беше доста изнервящ и по времето, когато завърши, нямаше ясно изразено мнозинство. Поддръжниците и противниците й бяха с еднакъв брой, а неколцина се бяха въздържали. Съветът беше разделен точно наполовина.

Анаис усети едновременната тръпка на облекчение и безпокойство. Ако Съветът бе гласувал с голямо мнозинство срещу нея, навярно щеше да се наложи да абдикира, каквото и да струваше това на рода Еринима. Животът на дъщеря й щеше да бъде пожертван напразно, ако Императрицата се опиташе да я издигне на престола без никаква подкрепа. Сега обаче курсът беше определен. Макар и да бе рисковано, вече поне разполагаше с достатъчно сили зад гърба си, за да продължи започнатото, дори и с цената на гражданска война. Когато напуснеха залата, родът Амача веднага щеше да събере своите войски, а родът Керестин — техните. Единствената утеха за нея представляваше обстоятелството, че опозицията беше разединена, докато сред поддръжниците й цареше единство.

— Дъщеря ми остава на трона — обяви тя. — Желая ви безопасно пътуване — след което си излезе, а хладнокръвието й заплашваше да се разпадне в секундата, щом слезе от подиума; Императрицата обаче не си позволи да заплаче, докато не се озова сама в спалнята си.

* * *

Може би час по-късно Баракс Зан ту Икати дойде при нея в покоите й.

Обикновено Анаис не приемаше посетители след свикване на Съвета; за него обаче направи изключение. Познаваха се от достатъчно дълго време, за да не се придържат към формалностите, ето защо Зан бе въведен в стая с плюшени столове и триножници, от чиито поставки се стелеше ароматен дим, а самата Императрица се появи в обикновена рокля, с наскоро сресани, но разпуснати коси. Уютната обстановка те караше да се отпуснеш и да се чувстваш като у дома си, а единственото нещо, което нарушаваше семплия й характер, бяха килимчетата върху пода от лач и завесите с пъстри мъниста, които закриваха тесните стреловидни прозорци.

— Зан — каза тя с искрена усмивка. — Радвам се да те видя.

— И аз теб, Анаис — рече той. — Макар че бих желал обстоятелствата да бъдат малко по-различни.

Тя му посочи едно кресло и се разположи срещу него.

— В смутни времена живеем — добави.

— Не мога да остана, Анаис — каза Зан, разсеяно потърквайки с палец врата си. — Следобедът си отива, а аз трябва да пътувам до земите си. Дойдох да те предупредя.

Анаис веднага застана нащрек.

— Един от слугите откри моя Чаросплетник, Табакса, малко преди да умре — рече Зан, намръщвайки се леко. — Както изглежда, е бил повален изведнъж — кървял е обилно от очите и ушите, а по тялото му не бяха открити никакви белези.

— Звучи така, сякаш някой друг Чаросплетник го е убил — замисли се Императрицата. — Или е бил отровен.

Зан изсумтя, поклащайки глава.

— Не е било отрова. Слугата е махнал Маската му и той е промълвил една дума, преди да умре. Много ясно.

На Анаис изведнъж й просветна — защо Зан й бе изпратил писмото; защо изглеждаше толкова студен в залата за съвещания.

— Вирч — каза тя.

Бараксът не отговори, ала тя позна по очите му, че е права.

— Тогава защо…?

— Знаеше ли за това, Анаис? — попита мъжът, изведнъж накланяйки се към нея.

— Не! — прозвуча мигновеният й отговор.

Зан замълча, въртейки се неспокойно на креслото си, след което се отпусна назад.

— Така си и мислех — каза накрая. — Една дума е доста тънко въже, за да окачиш твърде голяма тежест на него, Анаис. Обаче трябва да го държиш под око, твоя Върховен Чаросплетник. Навярно крои нещо срещу тебе. Замисляла ли си се какво ще стане с Чаросплетниците, ако Лусия се възкачи на трона и народът не се вдигне на бунт?

Императрицата кимна мрачно.

— Тя е живото опровержение на всичко, което разпространяват за Различните. Те екзекутират Различни дечица от толкова отдавна, толкова малки деца… Съществуването на Лусия доказва, че тези деца невинаги стават зли, а може би те изобщо не стават лоши. Чаросплетниците се боят от онова, което тя би могла да направи, ако стане Императрица.

— Навярно — каза Зан — това е нещо, което трябва да бъде сторено.

Анаис кимна леко, обръщайки поглед към прозорците, където окото на Нуку гледаше благосклонно към Аксками зад обсипаните с мъниста завеси.

— Защо гласува за мен, Зан, ако си си мислел, че аз съм изпратила Вирч да те шпионира?

— Защото ти вярвам — каза мъжът. — Били сме и съюзници, и противници, но ти никога не си нарушавала обещанията, които си ми давала. Също така, признавам, исках да видя реакцията ти, когато ме забеляза; мисля, че ако беше виновна, щях да го прочета на лицето ти.

— Навярно щеше да разбереш — рече му Императрицата с едва забележима усмивка. — Продължавам да съм ти благодарна за оказаното доверие.

— Вече трябва да тръгвам — каза Бараксът, изправяйки се. — Моля те, Анаис, бъди внимателна. Не го изпускай от поглед. Вирч е подъл и ще убие детето ти, стига да има тази възможност.

— За съжаление не мога да му направя нищо без доказателства — въздъхна жената. — Че дори и тогава. Довиждане, Зан. Надявам се да се видим скоро.

— Аз също — рече мъжът и излезе, оставяйки Анаис сама и замислена в задушния следобед.

Загрузка...