Вещерите от Сарамир

Четвърта глава

Откриха Кайку четири дни след убийството на близките й. Този, който я намери, беше млад последовател на култа към богинята на земята Еню, и се връщаше обратно в храма след неуспешни опити за медитация. Наричаше се Тейн Ту Джерибос.

За малко да не я забележи, докато минаваше покрай нея — тя лежеше под едно дебело дърво киджи, покрита с нападали листа. Умът му се рееше другаде — в това, предполагаше той, се коренеше целият проблем. Жреците го бяха научили на теория как да се настройва в съзвучие с природата, как да се изпразни от всичко, за да може да долови бавното туптене на сърцето на гората. Да, на теория всичко беше идеално, ала да реализира това на практика се бе оказало абсолютно невъзможно.

„Не можеш да почувстваш присъствието на Еню и дъщерите й, докато спокойствието не се възцари вътре в теб.“ Това бе вбесяващата го мантра, която Учителят Олек му повтаряше всеки път, когато започваше да се вълнува. Колко спокоен трябваше да бъде? Отпускаше се максимално, освобождавайки съзнанието си от всичко хаотично, но никога не беше достатъчно. Обстоятелството, че бе страхотен във всички други дисциплини и учителите му бяха много доволни от него, още повече го изнервяше. Това бе единственият предмет, който го затрудняваше, и той по никакъв начин не можеше да разбере защо.

Такива мрачни мисли се въртяха в главата му, когато зърна тялото, заровено под листата. Гледката го накара да подскочи — първата му реакция беше да посегне към пушката, висяща на гърба му. Тогава осъзна какво беше това — млада жена, лежаща неподвижно. Той внимателно се приближи. Въпреки че не виждаше никаква заплаха от нейна страна, бе прекарал достатъчно време в горите на Сарамир и прекрасно знаеше, че всяко нещо трябваше да се счита за опасно, докато не се докажеше обратното. Духовете приемаха най-различни форми, а не всички от тях бяха дружелюбни. Всъщност даже изглеждаше, че те стават все по-враждебни с отминаването на сезоните, а като че ли и животните бяха станали по-диви от преди.

Тейн протегна ръка и побутна леко момичето по рамото, готов да се отдръпне веднага назад, ако тя помръднеше. Когато не последва никаква реакция, я бутна отново, този път по-силно. Сега тя се размърда, издавайки тих стон.

— Чуваш ли ме? — попита, но девойката не отговори. Той разтърси рамото й и тогава очите й се отвориха — трескави, изплашени. Тя гледаше към него, но едва ли го виждаше. Въздъхна тежко, после промърмори нещо неразбираемо, завъртя се на другата страна и отново заспа.

Младежът се огледа наоколо, ала не можа да види нищо в сгъстяващия се полумрак, което да му подскаже нещичко за нея. Той отметна косата от челото й и положи длан върху него. Кожата й пламтеше. Очите й се въртяха неспокойно под клепачите й.

Ръката му се плъзна по листата, които я бяха покрили, и взе едно, за да го разгледа. Беше паднало съвсем скоро. Всъщност всички листа се бяха отронили скоро. Бяха паднали върху нея преди не повече от половин ден. Той се усмихна. Никой дървесен дух не би приютил зло същество по този начин. Младежът се изправи и се поклони.

— Благодаря ти, дух на дървото, задето защити това момиче — каза той. — Моля те да предадеш моята благодарност на господарката си Аспинис, дъщеря на Еню.

Дървото не отговори. Още беше младо, не като древния ипи. Сетивата му още не бяха развити — то бе като новородено дете.

Тейн вдигна момичето в ръце. Тежеше малко повече, отколкото бе очаквал, но по гъвкавата й фигура си личеше, че това идва от мускули, а не от тлъстини. Макар че Тейн не беше кой знае какъв мъжага, животът в гората го бе закалил и втвърдил мускулите му и той нямаше никакви проблеми да я носи. Пътят до храма не беше дълъг и девойката го прекара в сън.

Храмът бе закътан дълбоко в гората, разположен на брега на реката Керин. Тя извираше от планините на североизток, лъкатушейки през сърцето на Гората на Юна, преди да завие на запад и да потече към столицата. Самата постройка представляваше ниска, елегантна сграда, която нямаше за цел да засенчва околния пейзаж. Храмовете на Еню и дъщерите й по принцип трябваше да изразяват смирение, с изключение на тези в градовете, където пищната натруфеност бе необходимо условие за местата за поклонение. Боядисана в нюансите на кремавото и бялото и поддържана от черни греди, постройката поразяваше с изящните си очертания. Беше на два етажа, като вторият бе изтеглен малко назад заради наклона на хълма. Главните порти бяха украсени със заклинания, издълбани в нелакираното дърво — мантра към богинята на природата, която бе семпла и мирна като самия храм. Отстрани на портите имаше малко светилище, заобиколено от натрупани в кръг камъни, където висеше молитвена камбанка, в купите тлееше тамян, а пред изображението на Еню бяха положени дългостволи лилии и плодове. Самото изображение представляваше издялана от дърво статуетка на изправена на задните си крака мечка, хванала с лапа малко мече.

Над реката се издигаше извит мост, свързващ двата бряга на Керин, поддържан от резбовани с най-различни птици, зверове и риби колони, които се скриваха под водата. Тя беше тъмносиня на цвят, а естествената й прозрачност се намаляваше от солите и минералите, които отмиваше от планините Тчами. Слънчевите лъчи се отразяваха в бистрите води, изпъстряйки долната страна на моста с безкрайната игра на трептящите арабески от вода и светлина. Ефектът, който се създаваше, беше на чувство за спокойствие, красота и идилия.

Тейн поговори с учителите си и един възрастен жрец прегледа момичето. Той каза, че тя е прегладняла и има треска — това и младежът го беше забелязал, — но че няма по-сериозна опасност. Щеше да се възстанови след известни грижи.

— Вече ти си отговорен за нея — рече му Учителят Олек. — Пробвай дали ще можеш да задържиш съзнанието си върху нещо друго.

Тейн познаваше парливия език на стареца твърде добре, за да се почувства обиден. Той я сложи да спи в стаята за гости на горния етаж. Помещението бе просторно, стените му бяха боядисани в бяло, а в ъгъла имаше рогозка за спане — точно под големите правоъгълни прозорци, чийто капаци бяха отворени. Като повечето прозорци в Сарамир, нямаше никаква нужда от стъкло — през по-голямата част от годината беше топло и капаците се използваха главно по време на бури.

Когато слънцето залезе сред тъмнопурпурно великолепие, Тейн направи специален чай, в който сложи билки за общо възстановяване, бял равнец и ехинацея за треската й. Накара я да го изпие още докато беше горещ, по половин чаша на всеки два часа. Тя мърмореше и се дърпаше, но накрая го изпи. Младежът донесе ведро студена вода и навлажни челото й, след което почисти лицето и страните й. Прегледа езика й, докато тя стоеше със зяпнала уста. Провери пулса на врата и китката й. Щом направи всичко, което можеше да стори, той седна на една сламена рогозка и я загледа как спи.

Жреците я бяха съблекли — трябваше да сторят това, за да проверят дали не е пострадала от отровни корени, ухапвания от насекоми и всичко друго, което би могло да повлияе на възстановяването й — и й бяха дали светлозелена роба, която й служеше вместо нощница. Сега тя лежеше с завита с тънък чаршаф, който бе избутала между краката си заради неспокойния си сън. Вярно че беше твърде горещо, за да се завива човек, особено ако имаше треска, но Тейн беше задължен да я завие, най-малкото от благоприличие. Той и преди се беше грижил за болни, млади и стари, мъже и жени, жреците знаеха това и му имаха доверие. Но ето че тази девойка го интересуваше повече от останалите. Откъде беше дошла и как се бе стигнало до състоянието, в което я беше открил? Абсолютната й безпомощност провокираше у него желанието да й помогне. Тя бе захвърлена в гората съвсем самичка и навярно само духовете знаеха през какви изпитания е минала, докато се бе скитала сред пустошта; момичето имаше късмет, че изобщо е жива.

— Коя си ти? — промълви младежът, запленен от нея.

Погледът му се плъзна по извивките на скулите й — малко изострени в момента, но когато оздравеше, чертите й щяха да се смекчат. Гледаше как устните й се свиват, докато мълви полуоформени думи от сънищата си. Светлината навън вече отстъпваше място на мрака, а той седеше на рогозката и си мислеше за момичето.

След два дни треската премина, обаче момичето още бе далеч от пълното възстановяване. Беше победила болестта, но още не се бе справила с онова, което преследваше мислите и сънищата й. Цяла седмица беше на ръба на отчаянието, неспособна да стане от леглото, разкъсвана от постоянен плач. Много малко от онова, което бе казала, имаше смисъл и жреците започваха да се съмняват в здравия й разум. Тейн обаче беше на друго мнение. Той седеше до нея, когато девойката ридаеше и бълнуваше, и оскъдните фрагменти, които можа да проумее, го доведоха до заключението, че момичето беше преживяло някаква ужасна трагедия, сблъсквайки се със загуба, непосилна за всяко човешко същество.

Докато се грижеше за пациентката си, бе освобождаван от някои по-леки задължения, макар че сега едва ли можеше да стори много, за да й помогне по-рано да се изправи на крака. Караше я да се храни, въпреки липсата й на апетит. Беше й приготвил слабо успокоително и й го даваше, за да облекчи някои от най-тежките й изблици на скръб. Свари й и настойка от хмел, валериан и превара, за да бъде сънят й спокоен. Винаги, когато тя спеше, той беше неотлъчно до нея.

Една сутрин, тъкмо когато й носеше патешки яйца и пшеничена питка за закуска, младежът я завари до прозореца, зареяла поглед към горите от другата страна на Керин. Насекоми бръмчаха в свежия утринен въздух. Той се спря до вратата.

— Благоден — каза, без да мисли. Тя внезапно се обърна към него. — По-добре ли се чувстваш?

— Ти си този, който се грижи за мен, нали? — рече, след което веднага изстреля: — Тейн?

Младежът се засмя и се поклони.

— Би ли желала да хапнеш?

Кайку кимна и седна с кръстосани крака на рогозката, оправяйки робата си. Малко неща си спомняше от последните две седмици. Имаше спомени за някои неприятни моменти като уплаха, глад или тъга, но не и за обстоятелствата, които ги съпровождаха. Обаче си спомняше това лице — голата, избръсната глава, гладките черти на мургавото му лице, бледозелените очи и светлобежовите роби, които винаги носеше. Никога не си беше представяла, че има и млади жреци — за нея те винаги бяха стари и строги и криеха мъдростта си зад черупката на заядливия си нрав. Този излъчваше известна тежест и улегналост, които тя обикновено асоциираше със жреческото съсловие, но си спомняше и моменти, в които бе доста весел — особено когато й разказваше някакви смешни истории и се смееше сам на тях. От речта му си правеше заключението, че младият жрец идваше от средно заможно семейство — той определено не принадлежеше към аристокрацията. Сложният характер на сарамирския език позволяваше да се досетиш за потеклото на събеседника си само като го слушаш как говори. Речта на Тейн бе по-свободна и не толкова изящна като нейната.

— Колко време измина? — попита девойката.

— Открих те преди десет дни. Преди това не знам колко дълго си се скитала из гората.

— Десет дни? Духове, струваше ми се цяла вечност. Мислех си, че никога няма да свърши. Мислех си, че… — тя го погледна в очите. — Мислех си, че никога няма да спра да плача.

— Сърцето се изцерява с течение на времето — рече Тейн. — Сълзите изсъхват.

— Всички от семейството ми са мъртви — промълви изведнъж момичето. Имаше нужда да го каже на глас, за да провери, да види дали ще може. Думите не пробудиха някаква нова болка в нея. Тя бе овладяла тъгата си, нещо повече — беше й дошло до гуша от нея. Бе й потрябвало доста време, ала природната й упоритост не я бе оставила да рухне. Скръбта й се беше изразходвала, макар и не съвсем, и въпреки че девойката се съмняваше, че някой ден ще я напусне изцяло, поне нямаше да я погълне отново. — Бяха избити — добави след известно време.

— О — рече Тейн, който не можа да измисли какво друго да каже.

— Маската — внезапно се сети нещо момичето. — Имах една маска с мен… поне така мисля.

— Беше при нещата ти — успокои я младежът. — На сигурно място е.

Тя му подаде чинията си. Беше хапнала съвсем мъничко.

— Благодаря ти — рече. — Задето се погрижи за мен. Бих искала да си почина.

— Честта беше моя — каза Тейн, докато се изправяше. — Би ли искала чаша чай, за да заспиш по-лесно?

— Благодаря, но мисля, че няма да имам нужда от него.

Младежът се запъти към вратата, но тъкмо преди да я отвори се спря и се обърна.

— Не зная името ти…

— Кайку ту Макаима — гласеше отговорът.

— Кайку, на няколко пъти ти спомена един човек, докато беше в делириум — каза, докато стоеше до вратата с чинията в ръце. — Някой, с когото си била заедно в гората. Асара. Навярно тя още е…

— Един демон я уби — рече девойката, а очите й не се отделяха от пода. — Тя е мъртва.

— Разбирам — кимна Тейн. — Ще се видим скоро — каза, след което излезе от стаята.

„Един демон я уби, помисли си момичето. И този демон съм аз.“

Кайку прекара в стаята още доста време, понеже продължаваше да се чувства страшно изтощена. Не можеше да си спомни да се е чувствала по-изморена и отпаднала през целия си живот. Това чувство пробуди в нея един спомен, който не я бе навестявал от месеци, дарявайки я с остра, пробождаща болка на мястото на още прясната рана от смъртта на близките й. Ала тя нито не се възпротиви, нито се помъчи да го забрави. Напротив. Някои неща си струваше да бъдат запомнени.

Бе се случило в лятната къща на Мишани, разположена близо до брега, където тя и брат й Мачим често отсядаха. С него винаги се съревноваваха за най-различни неща — навярно от детството си бе наследила някои не особено женски черти като ината й например, с който спокойно можеше да съперничи на някое магаре. Една сутрин тя и Мачим се бяха увлекли в любимата си игра „кой е по-добър“. Залогът се вдигаше и вдигаше, докато накрая се стигна дотам състезанието да представлява един курс по издръжливост, в който да влизат стрелба с лък, плуване, скално катерене, бягане и стрелба с пушка — нещо, което би затруднило повечето атлети, да не говорим за две хлапета, които рядко се бяха изправяли пред истински трудности. Понеже никой не искаше да отстъпи, двамата единодушно се съгласиха да се опитат.

Със стрелбата се справиха лесно — трябваше да изстрелят десет стрели, след което да се втурнат надолу по плажа и да преплуват залива, като целта беше да стигнат до скалите. Мачим бе готов преди нея. Плуването доста я затрудни, понеже искаше да настигне брат си и да стопи преднината му. Когато стъпи на скалите, умората в телата им вече беше очевидна и мускулите им трепереха. Мачим не можа да издържи на темпото и едва успя да стигне до върха, преди да се строполи задъхан на земята. Кайку би могла да се откаже още тогава и да си получи победата, но това не бе достатъчно за нея. Тя хукна обратно по върха на скалата към къщата на Мишани, където си бяха направили импровизирано стрелбище. Цялото й тяло гореше, зрението й се бе замъглило, искаше й се да повърне, но беше неспособна да спре. Стигна до къщата, ала усилието да вдигне пушката изведнъж й дойде в повече и тя припадна.

Тогава я сложиха да си легне — никога не бе чувствала подобна преумора и изтощение. Предизвикателството беше изсмукало всичките й сили и й се струваше, че едва ли ще оцелее. Мишани я сгълча за безразсъдното упорство, което бе проявила, а брат й се промъкна и я поздрави с победата, когато наблизо нямаше никой друг.

Но колкото и зле да се бе чувствала тогава, сега беше неизмеримо по-лошо. Имаше чувството, че самата й душа е изтощена, докарана до изнемога от усилията й да прогони скръбта по близките си. Откри, че мисълта за брат й не донася сълзи, а само тъпа болка. Е, можеше да се справи с нея, ако се налагаше.

Обаче не болката от загубата на семейството й я притесняваше. А онази сила… ужасната сила, която бе отнела живота на Асара в гората. Нещо бе излязло от нея, нещо мъчително и зло, носещо разруха и пламъци. Дали тя беше демон? Или бе обладана от такъв? Можеше ли изобщо да си позволи да бъде сред други хора след онова, което бе сторила с…

— Не — каза на глас, за да придаде тежест на отрицанието. Веднъж вече се бе изтръгнала от кошмара; сега обаче трябваше да се изправи срещу него. Каквато и да беше причината за смъртта на Асара, нямаше да бъде премахната, ако Кайку се изолираше от света. Освен това нямаше признаци, че явлението се повтаря… засега. Тя усети как железните пръстени на непоколебимостта се затягат вътре в нея. Изведнъж почувства ненавист към тази част от съществото й, която не бе познавала преди. Трябваше да я разбере, да научи повече за нея и да я унищожи — ако беше необходимо. Нямаше намерение да носи това безименно зло със себе си до края на живота си. В никакъв случай.

Асара. Тя беше ключът към мистерията. Тя бе говорила за каузата. Те бяха наблюдавали баща й, надявайки се да го убедят да се присъедини към тях. Бяха наблюдавали и нея цели две години.

Най-вече заради теб, Кайку. Заради твоето състояние.

Нейното състояние? Да не би да имаше предвид пламъците, които отнеха живота й? Откога това нещо дремеше в нея, след като Асара се бе появила в домакинството им две години преди състоянието й да се прояви? Момичето се опита да си припомни обстоятелствата, съпровождащи появата на мистериозната жена. Една от предишните й слугини бе изчезнала, без да каже й дума. Имаше ли нещо подозрително в това? Навремето никой не бе обърнал внимание на този случай — все пак ставаше дума за обикновена слугиня — ала сега споменът за това подейства обезпокоително на Кайку. Не, трябваше да се замисли още тогава. Беше слушала истории за горски духове, които стават зли. Знаеше преданията за ачисита, дяволските изпарения, които се появяваха в най-големите летни жеги и проникваха през ноздрите на спящите мъже и жени, разболявайки ги отвътре. Знаеше за баум-ки, който ухапваше глезените като змиите, оставяйки отровата си да дреме в тялото, за да бъде пренесена чрез слюнка или други телесни течности. Така тя се пренасяше от човек на човек и ставаше смъртоносна единствено когато се натъкнеше на забременяла жена — тогава и майката, и детето умираха от ужасен кръвоизлив.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че вътре в нея имаше нещо, нещо неведомо, което се отскубваше и започваше да убива. Дали шин-шините бяха изпратени, за да вземат онова, което се таеше в недрата й? Онова, което носеше? Какво бе това състояние, за което говореше Асара?

Обаче Асара беше умряла, оставяйки само въпроси след себе си. Що за същество бе самата тя — щом можеше да изсмуче дъха от един човек и да го даде на друг? Друг демон, изпратен да се грижи за нея? И в какво изобщо се бе забъркал баща й, че къщата им да бъде сполетяна от такава трагедия?

Девойката заспа и сънува червено-черното лице, което се кикотеше и я преследваше в мрака, а гласът му беше досущ като този на баща й.

Жреците й позволиха да използва тяхното светилище в гората, за да предложи дар на Омеча, безмълвния жътвар, бог на смъртта и задгробния живот. Пътечката, водеща дотам, беше тясна и лъкатушеше по хълма, издигащ се зад храма. Тейн я придружи, хващайки я за ръката всеки път, когато тя се препънеше. След дългия период на възстановяване мускулите й бяха отслабнали и наклонът й дойде в повече. Добре че младежът беше там — пазеше почтително мълчание и й помагаше да върви.

Светилището се намираше на една необикновено красива полянка сред дърветата, осеяна с гладки бели камъни, подаващи се от земята, върху които бяха издълбани сложни пиктограми, боядисани в червено. То така се сливаше със заобикалящата гора, че ако не бяха камъните и олтара, Кайку никога нямаше да се досети, че мястото е свято. Малко поточе ромолеше през полянката — отсрещният му бряг бе по-висок от близкия, а над него се извисяваше древно камаково дърво. Част от дебелите му възлести корени се подаваха над земята, засенчени от увисналите му ластари, които се поклащаха тъжно над водата. На отсамния бряг на поточето се намираше олтарът — малко по-голям от онзи до портите на храма, изсечен от ствола на младо дръвче, а във вътрешността му се полюшваха камбанки и се виждаха молитвени свитъци. Бе украсен със свежи цветя и в двата му края димяха тамянови пръчици, поставени в малки глинени гърненца.

Девойката кимна към Тейн, усмихвайки се едва доловимо, и той се поклони, промърморвайки кратка молитва към Еню, след което се обърна и тръгна обратно по пътечката. Останала сама, Кайку си пое дълбоко дъх и се опита да събере мислите си. Не влагаше никакви емоции — чувствата й бяха пресъхнали напълно. Това тук беше само един ритуал и нищо повече. Скръбта й първо я беше опустошила отвътре, след което се бе самоизяла, оставяйки зейнала празнота на мястото си. В момента трябваше да свърши неизбежното — онова, което й повеляваха честта и традицията. Тя не възразяваше. Целият й свят се бе сгромолясал, ала поне това си оставаше ненакърнимо, и в тази мисъл Кайку намираше известно облекчение.

Тя коленичи пред догарящия тамян, както си бе облечена в сивата роба, дадена й от жреците, понеже нямаше подходящо облекло за случая. Помоли се на своите прадеди да напътстват семейството й през Портата, покрай смеещия се Йору и към златните Поля. Изрече с висок глас името на всеки пред Омеча, за да може жена му Нокту да запише имената им в своята книга и да отбележи земните им дела. Накрая отправи молитви към Оча, Император на боговете и бог на войната, отмъщението, изследователския дух и усилията. Помоли се за сила да осъществи целта си и за благословията му да намери онзи, който бе избил близките й. Ако той й помогнеше, тя се закле да отмъсти за тях, без значение какво щеше да й коства това.

С този обет нейният път вече беше определен.

Когато напусна полянката, се почувства пречистена. Бе оставила някаква част от себе си там — онази част, която беше объркана, изплашена и смазана от скръб. Сега поемаше по нов път. Семейната й чест го изискваше. Нямаше да ги остави да умрат забравени; щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да поправи неправдата. Просто нямаше друг начин.

След като се върна в храма с Тейн, си поиска обратно маската от жреците и често я разглеждаше, въртейки я в ръцете си. Асара беше казала, че баща й е бил убит заради тази маска. Какво представляваше тя? Какво се криеше зад нея? Понякога се изкушаваше от мисълта да си я сложи, ала бързо се отказваше. Дори и Асара да не я беше предупредила, Кайку бе слушала достатъчно истории за Чаросплетниците, за да се научи на предпазливост.

„Маските са най-опасните оръжия на света.“

На следващата сутрин Тейн донесе дрехите й заедно със закуската.

— Лежиш прекалено много — рече й той. — Ела навън. Трябва да видиш това.

Кайку се подчини с неохота. Нямаше желание за каквото и да било, обаче й се стори по-лесно да се съгласи с него, вместо да му противоречи. Когато младежът излезе от стаята, тя се изправи и се протегна, след което намъкна дрехите, които жреците бяха изпрали и закърпили. Някой — навярно Тейн — беше добавил и пурпурен пояс от коприна към облеклото й. Тя го препаса около кръста си — поне я правеше да изглежда малко по-женствена. Завърза връзките на ризата с широка яка и се огледа. Усмихна се — повече кисело, отколкото радостно, защото с колана изглеждаше като някакъв натруфен разбойник.

Излезе от сградата и се приближи до младия послушник. Хубаво време да си навън, преди горещината да стане нетърпима. Девойката се зарадва на топлия поглед на Нуку, но благосклонните му лъчи не я трогнаха така, както щяха да й подействат, ако близките й бяха живи. Птици ринджи се носеха по течението на Керин, а дългите им бели шии се стрелваха от време на време светкавично надолу, за да уловят в човките си я някоя рибка, я невнимателно бръмбарче. Тейн ги наблюдаваше отнесено.

— Тази година се появиха рано — отбеляза той. — Значи лятото ще бъде дълго и горещо.

Кайку заслони очи с ръка и се огледа. Някои жреци бяха прекъснали работата си и изучаваха съсредоточено провлаченото шествие на птиците. Като деца тя и Мачим много обичаха да ходят всяка сутрин в началото на лятото на речния бряг, където чакаха появата на ринджи. Птиците гнездяха в планините, но всяко лято се спускаха към равнините, защото там имаше повече храна. Прибрали дългите си стройни крака под себе си, сгънали масивните си криле, те се носеха грациозно по реката, която щеше да ги отведе до низините.

Когато птиците се изгубиха от поглед — бяха не повече от десетина, авангардът на сезонната миграция — Тейн поведе Кайку към брега на реката. Тя обаче пожела да минат по мостчето и да седнат от южната страна на Керин, откъдето се откриваше хубав изглед към блещукащите тъмносини води и храма зад тях.

— Винаги сме ги наблюдавали по този начин — обясни му тя. — Мачим и аз. — Гледката на движещите се отляво-надясно птици пробуждаше някои спомени от миналото, които я натъжаваха.

Тейн кимна. Независимо дали това беше чиста прищявка или момичето съзнателно се опитваше да запази съкровените моменти, които бе имала с мъртвия си брат, той нямаше нищо против да се съобрази с желанието й.

— Като че ли всяка година стават все по-малко и по-малко — рече младежът. — Носи се мълвата, че планинските им гнезда са застрашавани от някаква опасност.

Кайку повдигна вежди.

— Защо?

— Вече се излюпват по-малко пиленца — каза той, почесвайки наболата си брада. — Разправят, че в планината са се появили някакви създания, които се изкатерват до гнездата им… И че тези твари се умножават. Преди десетина години не беше така.

Момичето изведнъж се зачуди защо, след като Тейн я бе накарал да излязат навън, сега седят на тревата и си говорят за някакви птици.

— Наблюдавам ги всяка година, откакто се помня — рече замислено тя. — А през есента винаги гледах как отлитат обратно.

Тя каза това колкото да запази насоката на разговора, ала Тейн изтълкува думите й другояче — като насърчение да продължи потока на мисълта си.

— Всички красиви създания умират — отбеляза мрачно той, насочвайки взор нагоре по течението на Керин, където реката се скриваше зад гъстите дървета. — Все повече и повече, все по-бързо и по-бързо. Жреците могат да усетят това; аз също мога. Има нещо в гората, в почвата. Дърветата знаят.

Кайку не беше съвсем сигурна как трябва да отговори на това, поради което реши да запази мълчание.

— Защо не можем да направим нищо по въпроса? — попита той, но въпросът беше реторичен, внезапен изблик на чувството му за безсилие.

През остатъка от деня продължиха да наблюдават птиците и на Кайку й се стори, че сякаш наистина бяха по-малко, отколкото си спомняше.

Тя прекара още една седмица в храма, докато възстанови напълно силите си. Чакането я изнервяше, ала жреците настояваха да остане и тя реши да ги послуша. Още бе твърде слаба, за да се отправи на път, а и се нуждаеше от време, за да реши какво да прави, накъде да поеме и как да стигне дотам.

Не че някога беше хранила някакви съмнения относно първия човек, когото щеше да навести. Само той можеше да й помогне да узнае обстоятелствата около смъртта на баща й и единствено на него девойката можеше да се довери напълно. Ставаше дума за Мишани — нейна приятелка от детинство и дъщеря на Баракс Авун ту Коли. Тя принадлежеше към Императорския двор в Аксками и бе добре запозната с интригите, които се плетяха там. Кайку не я бе виждала от единадесетата си жътва, защото Мишани бе въвлечена в политическите интереси на рода Коли; ала въпреки това мисълта да се срещне със старата си приятелка й подейства доста въодушевяващо.

През тази седмица често излизаше с Тейн — разхождаха се из гората или покрай реката. Младежът се интересуваше от миналото й, от това каква е била и как се е стигнало дотам да я намери под онова дърво. Девойката му разказа за семейството си; за голяма нейна изненада споменът за постиженията, навиците и дребните недостатъци на близките й не й подейства зле. Обаче не пророни и дума за онова, което се бе случило в къщата им през онази кошмарна нощ, нито пък му разказа за участта на Асара. Тейн беше доста приятна компания и тя го харесваше, въпреки мрачните настроения, в които младежът изпадаше от време на време. Тогава момичето се прибираше и го оставяше сам.

— Скоро ще си тръгнеш оттук — каза й послушникът веднъж, докато се разхождаха един до друг сред дърветата зад храма. Утринното принасяне на дарове току-що бе приключило и Тейн я бе помолил да се видят, преди да стане време за учебните му занимания. Около тях чуруликаха птици и шумоляха скрити животинки.

Кайку си играеше с един свой кичур. Това бе един от детинските й навици и майка й често я смъмряше за него. Девойката си мислеше, че отдавна го е забравила, но ето че той отново се бе появил.

— Да, скоро — потвърди тя.

— Бих искал да узная закъде си се разбързала толкова. Бягаш от убийците на близките си, или се опитваш да ги намериш?

Девойката го изгледа стъписано. За първи път Тейн й задаваше толкова директен въпрос.

— Да ги намеря — призна тя.

— Отмъщението не е много рационален мотив, Кайку.

— Никакви други мотиви не са ми останали, приятелю — рече му момичето. Това, че го нарече приятел, не означаваше нищо. За нищо на света нямаше да го допусне по-близо до себе си, нито пък щеше да му сподели някоя от тайните си. Нямаше никакъв смисъл да поражда повече мъка. Не си правеше никакви илюзии, че го изоставя — просто това беше необходимост, тъй като все още не познаваше природата на демона вътре в себе си и се боеше да не го нарани така, както беше наранила Асара. По същата причина ужасно се страхуваше да не застраши по някакъв начин Мишани с присъствието си; обаче съзнаваше, че ако помолеше приятелката си, тя веднага би поела този риск — както впрочем би сторила и самата Кайки, ако беше на нейно място. В тази мисъл имаше известно облекчение. Предаността им една към друга не познаваше никакви граници. Освен това нямаше друг избор — това беше единственият път, по който можеше да тръгне.

— Бих се радвал да останеш — каза тихо той. Девойката се спря изведнъж и го изгледа любопитно. — Поне още известно време — допълни младежът, изчервявайки се.

Тя се усмихна и лицето й сякаш грейна. За миг изпита нещо като изкушение. Той я привличаше физически, в това нямаше никакво съмнение. Бръснатата му глава, стегнатото му мускулесто тяло, изваяно от работата на открито и строгата диета, скритата сила, която излъчваше; това бяха качества, които никога не беше забелязвала у момчетата с благородно потекло, които бе срещала в градовете. Но въпреки че бяха прекарали толкова време заедно през изминалата седмица, си даде сметка, че не бе научила кой знае колко за него. Защо искаше да стане жрец? Защо искаше да изцерява и да помага на другите, както твърдеше? Той беше толкова близък с нея, колкото и тя с него. Всеки от тях се дуелираше с другия, без нито за миг да отслаби защитата си. Това, което й бе казал сега, се доближаваше най-много до откровеното общуване. Прииска й се да разшири малко пролуката в бронята му.

— Какво всъщност означавам за теб, Тейн? — попита. — Ти ме откри, спаси живота ми, без нито за миг да се отделиш от мен. За което имаш вечната ми благодарност. Но защо?

— Аз съм жрец. Това е моето… призвание — каза начумерено.

— Не ми звучи достатъчно убедително — заяви му девойката, скръствайки ръце пред гърдите си.

Събеседникът й я изгледа мрачно, леко засегнат от това, че го притискаше по този начин.

— Изгубих сестра си — рече накрая. — Щеше да бъде някъде на твоите години. Не можах да помогна на нея, ала успях да помогна на теб. — Тейн заби поглед в земята и се зае да разравя пръстта със сандала си. — Изгубих цялото си семейство. Двамата с теб толкова си приличаме.

Прииска й се да го попита как, но не й се стори много уместно. Нито тя щеше да сподели тайните си с него, нито пък той с нея. Точно там лежеше преградата между тях и тази преграда беше непреодолима.

— Утре един от жреците ще потегли надолу по реката към село Бан — уведоми го девойката. — Оттам ще мога да стигна с лодка до столицата.

— Наистина ли си мислиш, че твоята приятелка Мишани ще е в състояние да ти помогне? — попита Тейн малко злъчно.

— Тя е единствената надежда, която ми е останала.

— Тогава ти пожелавам леко пътуване — каза младежът, въпреки че интонацията му подсказваше друго. — И нека Паназу, богът на дъжда и реките, да те пази по пътя. Сега трябва да се връщам към заниманията си.

Изричайки това, той се обърна и закрачи бързо към храма. Кайку остана загледана след него, докато младежът не изчезна сред дърветата. В някое друго време и място… навярно между тях щеше да се получи нещо. Е, сега обаче имаше къде-къде по-големи грижи. Помисли си за маската, която лежеше в стаята й, скрита зад една от гредите на тавана. Помисли си как ли щеше да се добере до Аксками и какво ли щеше да открие там.

Помисли си какво ли я чака занапред и изведнъж я побиха тръпки.