Вещерите от Сарамир

Двадесет и пета глава

Разломът Ксарана се намираше далеч на юг от Аксками, приклещен от изток и от запад от реките Ран и Зан. Това бе място, обвито в мрачни легенди, обширна територия от прокълнати земи, обитавани от призраците на злите спомени, където бродеха духове, чийто покой бе нарушен веднъж завинаги от могъщия грохот, разтърсил земните недра при образуването му.

Историята разказва как Джаан ту Винаксис, таченият основоположник на Сарамирската империя, построил първият град в Сарамир — Гобинда — в чест на разгрома над изконните жители на континента — племето Угати. В онези далечни времена земята била равна и обсипана със зеленина, а Гобинда просперирала и се превърнала в огромен град, живописно разположен на бреговете на Зан. Обаче властта на Торус, синът на Джаан, била отнета от третия Кръвен Император — узурпаторът Бизак ту Ко. Преданията повествуват за разврата, който се превърнал в неизменна част от забавленията на Бизак, за безбожните оргии и ексцесии. Тогава дошъл Зименпад — денят, в който всички хора трябва да възхваляват Оча за започването на новия цикъл на годината. След пиршество, продължило три дни, Бизак бил твърде изтощен, за да отиде, и изпратил дъщеря си вместо него.

Оча много се разгневил от този случай. Историята разказва, че мъдреците сънували огромен глиган тази нощ, чийто дъх бил огън и дим, а закривените му бивни били назъбени. Където стъпел този глиган, земята се разцепвала. Те предупредили Императора, че трябва да се покае пред Оча, че той бил Император само на хората, а Оча — Император на боговете. Ала високомерният Бизак изобщо не се вслушал в думите им и прогонил мъдрите мъже.

Малцина оцелели след ужасяващото възмездие на Оча и благодарение на тях историята узнала какво се случило всъщност. Земята ревяла, издигала се и се разцепвала, зейвали чудовищни бездни, които поглъщали пищящите жители на Гобинда в черните си дълбини. От земните недра изригнала магма, във въздуха се издигнал гъст черен пушек, който скрил слънцето, а светът се превърнал във врящ котел. Огромни земни масиви помели внезапно стотици метри площ, раздробявали се скали, проблясвали светкавици, а над всичко това се чувал пронизителният рев на гигантски разлютил се глиган. Гобинда потънал в земята, погълнат завинаги, а Бизак ту Ко, дъщеря му и целият му род пропаднали в глъбините заедно с него.

Когато земните маси се успокоили, всичко било опустошено. Ран и Зан, които преди си течали бавно и спокойно, сега се изливали в огромни водопади. Разломът Ксарана — както станало известно това място, когато учените се запознали с тектониката — бил истински лабиринт от гънки, чупки, издатини, плата, долини, морени и проломи; един пейзаж на тоталния хаос. През стотиците години след катаклизма пораснала нова трева, а тук-там по изкорубената земя поникнали дървета; ала урокът му никога не бил забравен. Хората продължили да го смятат за място, където царували лошият късмет и злополучието, и рядко ходели там. В разлома Ксарана бродели най-различни духове — едни били добронамерени, ала повечето — не.

Някои хора обаче все пак се осмелили да издигнат домове на това прокълнато място. Такива, които се нуждаели от уединение, както и такива, които търсели убежище; такива, които смело се нагърбвали с рисковете, съпътстващи търсенето на ценни метали и диаманти, оголени от гигантското разместване на земните пластове; такива, които не успели да постигнат нищо в градовете и полята и искали да започнат отначало. Имало толкова много причини за заселването на този район, колкото и хора, и сред деформирания пейзаж десетки малки общности заживели една до друга — някои задружно, а други — във вражда. Всички обаче били обединени от едно негласно споразумение — това, което се случвало в Разлома, трябвало да си остане в Разлома, без външният свят да научава за него каквото и да било.

Кайлин ту Моритат бе възседнала черния си жребец и величественият й силует се открояваше на фона на утринното небе. Под нея земята се нагъваше на масивни полукръгли стъпала, плата с неправилна форма, скупчени безразборно едно върху друго, назъбени терасовидни образувания, осеяни с редки храсти. Отвъд тези плата се виждаше малко градче — с нагъсто разположени къщи, магазини, тук-таме някоя кръчма и няколко светилища, кацнали около калните пътеки, минаващи за улици. Мостове и стълбища свързваха различните нива на този същински миш-маш от най-различни архитектурни стилове — градът не беше планиран, а просто бе възникнал от само себе си, под принудата на необходимостта, построен от множество различни ръце. Ъгловатите, триетажни сгради, характерни за Южните префектури, се издигаха над нагъчканите широки постройки в стила на Тчом Рин; изящно украсени къщи с резбовани тераси, които все едно бяха излезли от Речния район в Аксками, бяха засрамени от суровата простота на съседните сгради. Някои от жилищата бяха на по двадесет години, че и повече — доста време за постоянно променящия се пейзаж на Разлома — а други все още се намираха в процес на строеж, със стърчащи дървени греди от недовършените им стени. Повечето бяха издигнати преди около шест години, когато Либера Драмак бяха погълнали съществуващите постройки и започнаха да привличат хора от цял Аксками, някои от които бяха строителни инженери със завидни умения.

На върха, където стъпалата се издигаха до величествена каменна стена, имаше множество пещери, простиращи се навътре в земята, чиито входове бяха декорирани със своеобразни гравюри, благослови за онези, които влизаха, и

Молитви към боговете. Там, скрити от външния свят, се виеха заплетени лабиринти с множество помещения, тайна мрежа, забулена в недрата на непроницаемата скала.

От мястото, където се намираше, Кайлин можеше да види гигантските мащаби на работата, която кипеше в околността. Навсякъде се вършеше нещо — работници сновяха тук и там с нареждания да изпълнят най-различни задачи, майстори викаха на подопечните си. Издигаха се кули, чиито скелети надвисваха над околните постройки, а до тях се виждаха дървени кранове и бамбукови скелета. На едно плато група мъже и жени се обучаваха в изкуството на меча, упражнявайки най-различни удари под заповедите на учителя си. Каруци се товареха и разтоварваха с тежки сандъци и обемисти вързопи с провизии, а по краищата на платото стърчаха стражеви кули, от които постовите наблюдаваха равнините, обрамчващи района, както и мрачните навъсени скали отвъд тях. Високите възвишения в съседство скриваха така добре мястото от външния свят, че единственият начин човек да го види, бе да застане на някой от ръбовете на долината, която го къташе в пазвата си. Тук нямаше организирана армия, ала Разломът Ксарана беше опасен район и всяко поселище, което не мислеше и не действаше като крепост, бе застрашено от злополучна участ.

По устните на Кайлин пробяга лека усмивка и червено-черните триъгълници, изрисувани на устните й, едва забележимо се раздвижиха. Това беше Лоното, домът на Либера Драмак, а също така и — засега — дом на малкото сестринство от Аления орден. Тя можеше само да се възхищава от мъдростта на водача им. Малцина бяха тези, които знаеха за съществуването на Лоното. От години Либера Драмак непрекъснато вербуваше нови попълнения, действайки в пълна секретност, привличайки хора от всички обществени слоеве. На престъпните групировки се предоставяше шанс да загърбят досегашното си разбойническо битие и да се присъединят към организацията; учените бяха убеждавани в правотата на каузата; обикновени хора, които имаха зъб на Чаросплетниците — а такива имаше хиляди — идваха, защото търсеха начин да нанесат ответен удар на тези, които ги бяха наранили. Заедно с тях прииждаха и лекари, аптекари, демобилизирани войници, прогонени от домовете им жени, странстващи музиканти, всевъзможни бродяги и длъжници. Тук имаше място за всеки от тях. Всички бяха приемани в Лоното. Ядрото на организацията се състоеше от самите Либера Драмак, които се бяха заклели в принципите й, избрани сред стотиците, които пристигаха. Що се отнася до останалите, някои вярваха в каузата, а други — не; ала всички се превръщаха в част от общността, самоуправлявани и свободни от законите на благородниците или на Чаросплетниците; а това беше изключително ценно за повечето хора.

На Кайлин продължаваше да й се струва доста изненадващо как такава разнородна група хора може да запази тайна за толкова дълго време, особено след като повечето от Либера Драмак прекарваха значително време извън Лоното, в градовете, вършейки ежедневните си дела. Това бяха шпионите, снабдителите и онези от тайната мрежа. Обаче, въпреки че мълвата за организацията циркулираше сред обикновените хора, изглежда още не беше стигнала до благородниците — или те не й бяха обърнали никакво внимание. Разломът Ксарана бе едно забулено в тайни място; тук имаше големи нелегални ферми за амаксови корени, които снабдяваха градовете, без да плащат данъци; цели анклави хора, почитащи забранени богове, манастири, чийто обитатели не поддържаха никакви връзки с външния свят. Споменаването на Лоното едва ли би провокирало интереса на някой благородник. Поне не и на такъв, който не е част от организацията. Либера Драмак имаше очи и уши дори в двора на Императрицата, а там имаше мнозина, които бяха убедени, че Различните не са зли и че престолонаследничката трябва да седне на трона.

Единствено благодарение на уменията и мъдростта на техния водач бяха стигнали толкова далеч, и именно поради тази причина не бяха неподготвени, когато кризата настъпи. Тайната на Престолонаследничката беше разбулена пред целия свят. Време беше Либера Драмак да премине към действия.

Кайлин обърна коня си и го насочи надолу по затревения склон към Лоното. Бяха пристигнали неколцина нови попълнения и бе настъпил моментът да ги събере заедно.

— Не мога да повярвам, че това е истина — каза Кайку. Тя стоеше на самия ръб на едно от най-високите плата в Лоното, издигащо се над повечето сгради, без да се притеснява от това, и се взираше с изумление в разстилащия се пейзаж. Пред очите й се откриваше истински лабиринт от най-различни покриви, сгради и улички, по които щъкаха хора от цял Аксками, облечени по най-различен начин. Девойката никога не беше виждала подобно нещо. Следобедното слънце затопляше кожата й с галещите си лъчи, а птиците чуруликаха и описваха сложни пируети в небето. Тя затвори очи и вдигна нагоре глава, чувствайки ярката светлина на окото на Нуку върху лицето си. — Съвършено е.

Асара се бе разположила на една голяма гладка скала, легнала накриво върху обраслото с трева плато. Тя не знаеше кое е съвършено според момичето — Лоното, слънчевата светлина, пейзажът… А може би това бе просто някакъв израз на задоволството й? Каквото и да беше, нямаше особено значение. Душевното равновесие на Кайку се бе възстановило напълно след като напуснаха Фо и поеха по реката Джабаза обратно към Аксками. Не стигнаха дотам — слязоха по на север, защото моряците ги предупредиха, че в града цари смут и никакви плавателни съдове не влизат в него. Жените се метнаха на конете, с които се бяха сдобили в Чайм, и потеглиха на юг, прекосиха Керин с помощта на сал източно от столицата и стигнаха до Разлома Ксарана по-рано от очакванията им. Тогава Асара ги преведе по един от относително безопасните пътища през лабиринта на изкорубените земи, и така стигнаха до Лоното.

Пътешествието се оказа необичайно. Кайку превъзмогна презрението, което изпитваше към себе си, навярно защото не бе останал никой, който да я интересува и който да я напусне или нарани по някакъв начин. Близките й бяха мъртви, а Мишани и Тейн я бяха предали, когато бяха разбрали, че е Различна. Тя най-накрая прие същността си и реши да живее с това, което представляваше. Първоначалното й отчаяние от невъзможността да изпълни клетвата си към Оча се превърна в непоколебимост, в смисъл на живота й, в неизменна посока, към която трябваше да се придържа. Към края на пътешествието й девойката непрекъснато подтикваше спътничката си да се движат по-бързо, нетърпелива да стигне до Лоното колкото бе възможно по-бързо и да прецени какви бяха шансовете й да отмъсти за семейството си, разрушавайки могъществото на неуязвимата организация на Чаросплетниците.

И все пак, макар и да й бе олекнало на сърцето, тя отново се беше отчуждила до известна степен от Асара, и то точно когато бе започнала да изпитва нещо като доверие в бившата си прислужница. Жената си казваше, че развихрилата се страст в онази студена, ветровита стая в Чайм бе демонстрация на решимостта на Кайку да захвърли старите правила, които вече не се отнасяха за нея, след като беше Различна; доказателство, че няма никакви задръжки; само това и нищо повече. Ала тя бе разбудила нещо между тях, което не искаше да си отиде, което се криеше в погледите и премълчаните коментари и се стрелваше неочаквано да ужили другата. Кайку имаше едно наум за спътничката си и поради друга причина. Девойката никога не бе попитала какво се беше случило в онази стая, когато целувката на Асара се беше оказала нещо повече от преплетени устни и езици и тя се бе опитала да отнеме дъха на момичето; Кайку беше усетила опасността на някакво инстинктивно ниво и сега просто не можеше да си позволи да е със свалена защита.

И все пак беше тук, в Лоното. Асара бе изпълнила дълга си — ангажимент, който бе поела преди повече от две години. Беше удовлетворена. Облегната на топлата скала, тя наблюдаваше гърба на Кайку, докато момичето се възхищаваше на гледката и прелестния ден.

— Имаш най-дълбоките ми благодарности, Асара — изведнъж проговори Кайлин до нея. Красавицата бе достатъчно бърза, за да потисне сепването си и да не издаде изненадата от появата на тъмната дама. — Успяла си да я запазиш жива и здрава. Тя изключително ценна за мен.

— Боя се, че не си свърших толкова добре работата, колкото бих могла — отвърна Асара, без да се обръща към събеседничката си. — Имаме да ти разказваме много неща, Кайлин.

Жената с изрисуваното лице повдигна вежда.

— Така ли? Интересно ми е да ги чуя.

— После. Насаме — рече някогашната прислужница. Тя щеше да избере времето и мястото. Нека Кайлин не забравяше, че тя бе поела грижата за Кайку по свое желание, а не защото Аленият орден й бе заповядал. — Тя вече започна да контролира донякъде своята кана. Все още е буйна, но не и необуздана. А това не е много често срещано, мисля си аз.

— Доста рядко е — съгласи се Кайлин, без да отделя очи от девойката. — Още тогава знаехме, че ще е много силна. Ти се постави в голяма опасност заради мен. Благодаря ти.

— Не заради теб — поправи я Асара. — А заради мен. Тя ме интересува. Видях я как изгубва всичко и се превръща в онова, което презира най-много; видях я как отвръща на удара и отново става себе си. През времето, което съм прекарала на тази земя, съм виждала същата любов, омраза и борба да се повтарят отново и отново в безкрайно еднообразие; нейната история обаче е доста рядко явление и продължава да ме изненадва дори сега. Почти се чувствам виновна, задето я доведох в твоята сфера на влияние. Навярно можеш да заблудиш нея със своя алтруизъм, но не и мен. Какви са плановете ти, Кайлин?

— Вярвам, че си се привързала към нея, Асара — рече татуираната жена, усмихвайки се, докато отклоняваше въпроса. — А те мислех за твърде цинична за подобни увлечения.

— Сърцето и душата ми още не са мъртви — отговори красавицата, — а само са се покрили с прах, преситени от живота, в който са видели почти всичко.

Кайлин се засмя и едва тогава Кайку се обърна и забеляза жената. Момичето се приближи към тях, отдалечавайки се от пропастта.

— Радвам се да видя, че си жена, която държи на думата си — каза тъмната дама, накланяйки главата си за поздрав. — Намери ли онова, което търсеше?

— Горе-долу — рече Кайку, без да дава допълнителни подробности.

— Настъпи времето за действия — заяви жената, а очите й изучаваха момичето изпод изрисуваните полумесеци. — Поради тази причина исках да се срещна с вас тук.

— Какви действия?

— Скоро — обеща й Кайлин. — Мисля, че първо трябва да се видиш с едни хора, с които може би няма да ти е неприятно да се срещнеш.

Тя махна с ръка към двама души, които вървяха по платото към тях.

Мишани и Тейн.

За миг Кайку се почувства неспособна да каже каквото и да било, нито пък дръзна да си помисли какво ли би могло да означава това. Ала точно тогава Мишани се приближи до нея — изглеждаше много по-дребничка от преди, а невероятно дългата й коса се спускаше по гърба й, пристегната с хлабав възел. Тя се поколеба за секунда, след което прегърна Кайку, която й отвърна със същото. Момичето се усмихна, макар и в очите му да проблясваха сълзи, и притисна приятелката си още по-силно към себе си.

— Толкова съм щастлива, че си тук — каза тя; последната част на изречението обаче беше неразбираема, понеже гърлото й внезапно се стегна, а напиращите сълзи най-накрая рукнаха свободно от очите й. Кайлин хвърли триумфиращ поглед към Асара, която набързо разтегли устните си в усмивка.

Двете девойки останаха прегърнати за доста време. Кайку нямаше никаква представа как Мишани се бе озовала тук или какво я бе накарало да дойде, ала я познаваше достатъчно добре, за да оцени какво означаваше това. Най-накрая, когато се отдръпнаха една от друга, Кайку погледна към Тейн, който й се усмихна неловко.

— Трябваше ми малко време да помисля — каза той и това беше всичко, защото момичето прегърна и него. Той изглеждаше леко сконфузен от това, ала също обви ръцете си около нея и

малко се разочарова от това, че прегръдката им не беше толкова продължителна като тази на двете момичета.

Кайку избърса сълзите си и се усмихна на Кайлин, която я гледаше благосклонно с тъмнозелените си очи.

— Хората обичат да се появяват точно когато най-малко очакваш, Кайку — каза й високата жена. — Вие четиримата вървите по Преплетения път — житейските ви съдби са преплетени и ще се пресичат отново и отново, докато не приключат.

— Откъде знаеш това? — попита Кайку.

— Ще научиш как съм узнала — рече Кайлин, — ако решиш да поемеш по пътя на Аления орден.

— Имам ли някакъв избор?

— Не и ако искаш да доживееш до следващата жътва — простичко каза тъмната дама.

Девойката вдигна неохотно рамене.

— Така да бъде тогава.

Кайлин отново се засмя, отмятайки назад глава, при което белите й зъби проблеснаха под червено-черните триъгълници на устните й.

— Никога досега не са приемали предложението ми с такова нежелание. Не се страхувай, Кайку; това не е обвързване за цял живот. Една Сестра от Аления орден не е нищо, ако не върши мисията си с желание. Единственото, което искам от теб, е да ми позволиш да те обучавам; след това можеш да избереш своя собствен път. Това звучи ли ти приемливо?

Момичето се поклони леко.

— За мен ще бъде чест.

— Тогава ще започнем веднага щом си готова.

Освен Кайлин, в стаята имаше още три други сестри. Всички носеха характерните знаци на ордена — черна рокля, червени полумесеци около очите и червено-черни триъгълници, наподобяващи зъби, на устните им. Асара сметна самоувереността им за необичайна, ала не и за изнервяща.

Залата за конференции в сградата на Аления орден беше осветена от фенери, висящи на огнеупорни поставки във всеки ъгъл. Червено-черният мотив бе отразен в обстановката — помещението беше тъмно, стените бяха боядисани в черно, а от тавана се спускаха пурпурни знамена. В центъра му се виждаше ниска кръгла маса в същия свят, върху която имаше метална поставка за тамян, откъдето се издигаше ароматен дим. Всички сестри бяха прави, но Асара се бе разположила на един стол. Тъкмо си мислеше за значението на онова, които им бе съобщила преди половин час, и се забавляваше да наблюдава реакцията на Сестрите.

— Вярваш ли й? — попита едната от тях, стройно създание с руса коса.

— Абсолютно — потвърди Асара. — Познавам я от години. Не би излъгала; особено пък за това.

— И все пак нямаме никакви доказателства — изтъкна друга от Сестрите.

— Освен ако не е останало нещо в апартамента на баща й в Аксками — рече красавицата. — Ала се съмнявам.

Кайлин наклони замислено глава.

— Вижте какво ще ви кажа, драги сестри. Ако един учен може да събере достатъчно доказателства, които да го убедят да измине целия път до Фо, да се подложи на какви ли не опасности, да изложи на риск живота на близките си… — тя замълча.

— Трябва да се свържем със сестрите, които не са тук — предложи третата.

Асара повдигна вежди. Аленият орден имаше агенти на повече места, отколкото някой предполагаше, помисли си тя. Макар и да нямаше ясна представа за характера на организацията, знаеше, че членовете й избягват да се събират на едно място в по-голям брой. Всъщност накуп бе виждала най-много четирима. Бе подочувала от Кайлин, че Сестрите са разпръснати из цял Сарамир, че и отвъд него, заети с вербуване на нови хора като Кайку или с внедряване на свои кадри в други организации; тя обаче смяташе, че причината да не се събират има друг отговор. Беше ги страх. Знаеха колко са уязвими, колко крехко и малко беше сестринството им, и се страхуваха да не бъдат ликвидирани. Докато всички бяха свързани от Чаросплетието, нямаше нужда да се събират заедно и следователно нямаше и начин цялото да бъде унищожено. О, Асара не се съмняваше, че всяка от тях използваше способностите си, за да подпомага ордена, ала най-вероятно страхът лежеше в основата на поведението им. Аленият орден и Чаросплетниците не бяха толкова различни, колкото си мислеше Кайлин.

— Има и още нещо — изтъкна високата зеленоока жена. — Затворените в килиите Различни, на които Кайку се е натъкнала. Защо ги държат там?

— Навярно изучават ефекта на вещерския камък върху живите същества. Навярно търсят лекарство срещу Различността.

— Може би — каза Кайлин. — А може би това е поредната проява ба тяхната лудост. Или пък ключ към нещо доста важно.

— Трябва да помислим над това — съгласи се една от другите сестри.

— Обаче това не променя нищо — рече Кайлин, а гласът й изведнъж се изпълни с решителност. — Откритието на Кайку е само първата стъпка, един пробив, който изисква нашето внимание. Сега обаче имаме други, по-належащи грижи. Това може да почака. Трябва да разпространим тази информация сред колкото се може повече хора, така че да не може да бъде унищожена, трябва да проведем разследвания… ала всичко това ще стане занапред. — Тя махна с ръка, сякаш за да изчисти това от съзнанието им. — В момента имаме друга задача. Аксками е разкъсван от вълнения; в града всеки момент може да избухне революция. Императорските стражи няма да могат да се справят с проблема. Армиите на родовете Керестин и Амача се дърлят пред стените на столицата. Върховният Чаросплетник Вирч прави всичко възможно, за да подкопае позициите на Императрицата и да убие дъщеря й. — Тя направи кратка пауза, в която погледът й обходи всички присъстващи. — Не можем да позволим това да се случи. Тя е единствената ни надежда да отклоним народа на Сарамир от ученията на Чаросплетниците и да ги накараме да видят, че Различните не са онова зло, за което ни смятат. Не ме интересува кой ще вземе властта, ако родът Еринима бъде свален от престола, обаче няма да си простя да изгубя Престолонаследничката. Срещнах я в сънищата й и донякъде имам представа за способностите й. Създания като нея, с подобни могъщи сили, не се раждат твърде често и животът й не бива да завърши под ножа на някой невеж войник. Може би родът Еринима ще излезе победител, ала не ми се вярва особено. Императрицата се опълчи открито срещу целия свят. Ако тя изгуби, Лусия ще умре.

— Тогава какво предлагаш да сторим? — попита Асара.

— Вече сме обсъдили с Либера Драмак какво да направим, за да може момичето да е в безопасност — отвърна Кайлин. — Възнамеряваме да я отвлечем.