Вещерите от Сарамир

Трета глава

Градините на покрива на Императорската цитадела навярно изглеждаха безкрайни на едно дете — огромен многоетажен лабиринт от каменни пътеки и сенчести беседки, изпъстрен с тайни местенца и вълшебни скривалища. Престолонаследничката Лусия ту Еринима, която навярно някой ден щеше да стане следващата Императрица на Сарамир, знаеше по-добре. Тя беше обходила всичките му кътчета и бе открила с течение на времето, че мястото бе колкото рай, толкова и затвор, чийто стени се смаляваха с всеки изминал ден.

Момиченцето се шляеше бавно по покритата с грапави камъни пътечка, докосвайки с пръсти решетката от лявата си страна, по която се увиваха стъблата на лозите. Някъде наблизо се чуваше шумоленето на котка, преследваща катериците около стволовете на дърветата. В тази градина бяха събрани най-красивите и редки растения и цветя от целия познат свят, внимателно аранжирани около множество покрити пейки, статуи и изключителни скулптурни произведения. Нежният бриз разнасяше най-различни екзотични аромати, птици подскачаха насам-натам, а гушките им вибрираха, докато си чуруликаха една на друга. В далечината четирите кули на Цитаделата се издигаха нагоре, изглеждащи бели заради маранята; и колкото по-близо се намираше човек до купола на големия храм, увенчаващ центъра на покрива на Цитаделата, толкова по-добре можеше да разгледа стройните редици на камаковите и чапаповите дървета. Денят беше горещ и изпълнен с аромати — обещание, че лятото съвсем скоро щеше да настъпи. Слънцето висеше високо в небето — единственото око на Нуку, яркият бог, чийто поглед осветяваше целия свят. Момичето се наслаждаваше на приятната топлина, разливаща се по кожата му, докато наблюдаваше как катеричките скачат от дърво на дърво и се гонят, описвайки невероятни спирали около клоните.

Сред жителите на Сарамир преобладаваше смуглата кожа и тъмните коси, ето защо белотата на Лусия изпъкваше рязко на техния фон. Най-вече това се отнасяше за косата й, понеже истинският рус цвят беше голяма рядкост сред сарамирците. Овалното й лице бе обрамчено от светложълти кичури, които се спускаха като водопад по раменете и гърба. Тя носеше светлозелена рокля и семпли бижута; наставниците й я бяха научили да се стреми да бъде винаги елегантна, без значение дали някой ще я види, или не. Както винаги, тя ги слушаше с леко отнесено и замечтано изражение, и те се оттегляха вбесени. Момиченцето обаче правеше онова, което се изискваше от нея — просто понякога изражението й биваше погрешно изтълкувано като невнимание, ала не беше така.

Понякога завиждаше на учителите си. Те имаха невероятната способност да се концентрират само върху едно нещо, игнорирайки всички останали. Е, не беше особено приятно, че не бяха в състояние да разберат нейното положение така, както тя разбираше тяхното; ала поне Заелис знаеше защо вниманието й рядко бе фокусирано изключително върху едно нещо. Та тя имаше да мисли много повече от онези, които притежаваха само пет сетива.

По времето, когато се научи да говори — на шестмесечна възраст — тя вече знаеше, че това не е хубаво нещо. Усещаше го по инстинктивния начин на бебетата в тъгата, стаена в очите на майка й, когато гледаше към дъщеря си. Дори преди Лусия да започне открито да демонстрира своя талант, майка й, Императрицата, знаеше. Скриха я от света и я затвориха в тази позлатена клетка, дълбоко в тъмното, огромно сърце на Императорската цитадела. Оттогава беше затворничка.

Котката се появи от храсталака близо до пътечката с подозрително спокойна походка. Тя я изгледа с обидна липса на уважение, след което насочи вниманието си към гонещите се нависоко катерици, наблюдавайки внимателно тези, които се озоваваха в опасна близост до земята. Миг по-късно тя вече се бе изстреляла към тях. Момиченцето усети тревогата на гризачите, почувства как припламват бързите им животински мисли… Котката се бе промъкнала в градината още преди месеци, дошла незнайно откъде, ала катеричките бяха толкова изненадани от присъствието й, като че ли я виждаха за първи път. Никога нямаше да се научат.

Животните й бяха нейните приятели, просто защото нямаше други. Е, предполагаше, че Заелис й е приятел, както и майка й, по някакъв странен начин. Но, като изключим тях, бе много самотна. Самотата беше всичко, което познаваше. Бе много доволна от собствената си компания, обаче си мечтаеше, мечтаеше си за свобода.

Майка й Анаис, Кръвна Императрица на Сарамир и владетел на страната, я посещаваше най-малко по веднъж на ден, когато не бе заета с официалните си дела. Понеже тя бе инициирала заточението й, Лусия понякога си мислеше, че я мрази; истината обаче беше, че не мразеше никого. Тя винаги прощаваше, винаги бе съпричастна. Досега не беше срещала човек, който да се окаже толкова лош, че да не успее да открие някакво хубаво качество, което да компенсира недостатъците му.

Когато каза това на Заелис, той й напомни, че не е срещала кой знае колко хора през живота си.

Майка й я беше научила да пази в тайна своя талант и се бе погрижила наставниците й да държат езика си зад зъбите за природата на детето, което обучават. Майка й само бе потвърдила онова, което тя вече знаеше — че хората ще я мразят и ще се страхуват от нея, ако знаеха каква е всъщност. Ето защо я криеха.

Императрицата беше молила стотици пъти дъщеря си за прошка, задето я държаха изолирана от света. Тя не искаше нищо повече от това Лусия да тича на воля, обаче просто беше твърде опасно. Мъката на Анаис, казваше тя, е голяма като тази на Лусия. Лусия обичаше майка си, понеже й вярваше.

Ала на хоризонта се задаваха мрачни облаци; тя ги усещаше. Напоследък сънищата й бяха белязани от някаква невиждана заплаха.

Често, докато спеше, тя се разхождаше по коридорите на Императорската цитадела, отвъд позволените за нея граници. Понякога посещаваше майка си, но майка й никога не разбираше за това. Лусия наблюдаваше как Императрицата шие, къпе се или гледа през прозорците на Цитаделата. Понякога Лусия я подслушваше как говори със съветниците си във връзка с делата на империята. В други случаи се разхождаше из стаите на слугите, докато те клюкарстваха, готвеха или се съвкупляваха. От време на време някой я виждаше и това пораждаше голяма паника, но най-често повечето хора просто гледаха през нея.

Веднъж тя попита майка си за някои неща, които бе видяла насън, и майка й изведнъж се натъжи, целуна я по челото и не каза нищо. Оттогава Лусия изобщо не говореше за това, ала си каза, че сънищата й изобщо не са обикновени и че онова, на което бе станала свидетел, беше истинско.

Благодарение на сънищата си момиченцето научи много неща за външния свят, без дори да излиза от стаята си. И въпреки всичко тя бе ограничена в периметъра на Цитаделата и не можеше да скита отвъд нея. Градът, който заобикаляше Цитаделата — Аксками — просто беше твърде далеч и тя бе неспособна да го сънува. Затворът й продължаваше да я притиска, само дето беше разширила малко границите му.

Беше минало малко повече от година, откакто бе започнала за първи път да ходи насън, и не след дълго се бе появила жената от сънищата. Само преди една нощ обаче детето внезапно бе открило, че има някакъв нов, невиждан досега непознат, който я навестяваше в тъмното. Събуди се, цялата плувнала в пот и разтреперана, а тялото й се бе сковало от страх от безименното присъствие, което я дебнеше из коридорите на кошмара, прокрадвайки се неумолимо зад гърба й.

Лусия нямаше никаква представа какво представлява то, но знаеше какво означава. Нещо лошо я бе намерило; навярно точно онова, от което майка й се опитваше да я скрие. Задаваха се промени. Момиченцето не знаеше дали да се чувства радостна или уплашена.

В далечния край на градината нещо се размърда. Градинарите бяха работили до късно, изкопавайки умиращите зимни цветове, за да ги заменят с летни цветя. До пътеката се виждаше ръчна количка, в която имаше вили и лопати. Под гъсто разположените дървета наскоро прекопаната земя изглеждаше черна, влажна и плодородна на слънцето, очакваща семенцата, в които да въплъти и част от своя живот.

Тревата помръдна. Първо съвсем слабо, после се надигна изведнъж, докато мъжът, заровен под нея, се надигаше, а от тялото му се сипеше пръст. Висок и слаб мъж, наближаващ четиридесетата си жътва, с къса посивяваща коса и набола брада. Той изплю късата, дебела бамбукова тръба, която му бе служила да диша, изтупа дрехите си и се изправи.

Пърлок ту Ириси винаги бе имал невероятен късмет, но това вече беше абсурдно. Вече бе минал през толкова много опасности, достатъчни да спрат и най-упорития натрапник. Беше се промъквал покрай часовои, бе се спускал с въже по стръмни стени и беше пропълзявал покрай най-различни наблюдателни постове. Бе скочил на сляпо от петнадесетметрова височина към тъмна стена, доверявайки се единствено на инстинктите си да намери някакъв ръб, за който да се хване. Честно казано, той не вярваше, че ще съумее да стигне толкова далеч, без да го убият или заловят. Винаги се бе гордял с това, че е най-ловкият крадец, станеше ли дума за катерене по стени, но дори и той на три пъти тази нощ се бе разминал на косъм с разкриването, а на два пъти за малко да умре. Дъщерята на Императрицата бе охранявана по-строго и от най-скъпоценния диамант на света.

Самоувереността му бе пострадала сериозно след събитията от миналата нощ. Можеше да повярва на късмета, който го бе довел тук, но се съмняваше, че ще стигне по-далеч. Живееше с време назаем. Единственото, което искаше, беше веднъж завинаги да приключи с тази работа и да излезе оттук цял и непокътнат.

Човекът, който дойде при него с офертата, очевидно беше само посредник, наемник, изпратен при крадеца, за да прикрие самоличността на истинския мозък, замислил този план. Пърлок имаше достатъчно опит в тези неща. А и предложението си го биваше — особено за човек като Пърлок, който така се гордееше със занаята си. Да проникнеш в покоите на бъдещата Императрица… та това си беше почти невъзможно!

Оказа се, че посредникът е достатъчно добре информиран и разполага с подробни планове на Цитаделата, както и със сведения за движението на стражите и пролуките в охраната. Сумата, която назова, бе достатъчна Пърлок да се пенсионира и да живее заможно до края на живота си. Той се замисли над това и почувства как сърцето му се разтуптя. Да завърши бляскавата си кариера с такова главозамайващо постижение! Щеше да се превърне в истинска легенда сред подземния свят и дните на рискованите начинания щяха да приключат веднъж завинаги.

Примамката беше голяма, но и мисията си беше твърде опасна, за да се приеме на доверие. Ето защо той проследи посредника до неговия дом, забеляза как се срещна с друг човек на следващия ден, а той от своя страна се видя с още един на другата нощ, посредством когото Пърлок най-накрая проследи източника на предложението. Трябваше да напрегне всичките си умения, за да остане незабелязан, и то при положение че те изобщо не подозираха, че се движи по петите им. Без съмнение бяха адски добри; той обаче определено ги превъзхождаше.

Значи, източникът — Баракс Сонмага, глава на Рода Амача. Те бяха едно от най-влиятелните семейства сред аристокрацията, както и отдавнашни противници на Династията Еринима, към която Императрицата и дъщеря й принадлежаха. Пърлок нямаше никаква представа за плановете на Рода Амача, ала се досещаше, че е въвлечен в нещо голямо, че се е превърнал в пионка в играта между две от най-могъщите фамилии в империята.

Рискът си беше доста голям, особено след като вече знаеше какви са залозите. Обаче не можеше да се откаже, макар и да се чувстваше доста объркан от характера на мисията. Беше взел всички предохранителни мерки — включително и как да отмъсти на работодателя си, ако подушеше някаква двойна игра от негова страна — но в крайна сметка парите и славата се бяха оказали твърде примамливи, за да ги игнорира.

Сега му се искаше да се бе вслушал в гласа на разума и да беше отклонил офертата.

Бе прекарал няколко дни в замъка, предрешен като слуга, запознавайки се с обичаите и порядките, преди да проникне в Цитаделата. Това се оказа фасулска работа — имаше запустели коридори, пътеки, забравени от историята, благодарение на които той се прокрадна вътре. Да измисли обаче как да преодолее многобройните пречки в сърцевината й — тук вече трябваше изкусно владеене на занаята. Дори и с ценната информация, която бе получил от работодателя си, беше изключително трудно да измисли как да се добере до Престолонаследничката. Единствено на малцина бе позволено да я виждат — на най-верните стражи и най-почитаните учители — кръгът от хора около нея беше толкова тесен, че беше абсолютно невъзможно да приложи номера с дегизировката.

Ала Пърлок бе както търпелив, така и хитър. Той успя да поговори с точните хора, задавайки им точните въпроси, без да си навлече никакво подозрение. И възможността скоро се появи.

Бе си поставил за цел да се сприятели с някои от градинарите — наивни, простодушни хорица, чиято преданост към Императрицата граничеше с обожание, вдъхновена от почти религиозното благоговение, което селяните изпитват към господарите си. На тях им беше забранено под страх от смъртно наказание да говорят за Престолонаследничката, въпреки обстоятелството, че те дори не я бяха виждали, защото градинската работа се вършеше единствено в онези часове, когато Лусия не беше навън. Оказа се обаче, че те все пак поназнайват туй-онуй. Бе повече от ясно, че градинарите съзнават каква голяма чест за тях е да бъдат градинари на бъдещата Императрица на Сарамир, и дърдореха безспир за най-незначителните подробности от своята работа. Онзи ден например Пърлок научи, че скоро ще изкопават нови легла, за да посадят свежа партида летни цветя, които няма да увяхнат в жегите. Така му хрумна идеята, от която се нуждаеше, и ето че планът му бе готов.

Бе се промъкнал в градината посреднощ, тъй като определено беше невъзможно да стори това през деня. Имаше твърде много пазачи, твърде много пушки, дори и за него; всеки опит щеше да е равносилен на самоубийство. Ала когато се спусна мракът, а трите луни бяха скрити зад хоризонта, го направи.

След като вече беше вътре, потърси място, където да се скрие. Леката отрова, която бе сипал в напитките на градинарите, щеше да ги задържи в леглата им до следващия ден — не му се искаше да изтърбушат корема му с вила, докато лежеше покрит с пръст. Той се зарови внимателно, след което зачака изгрева на слънцето.

Връзката му го беше информирала, че пазачите претърсват градината всяка сутрин, преди Престолонаследничката да се появи. Също като Пърлок и те осъзнаваха опасността от проникване под прикритието на нощта, въпреки строгата охрана. Информацията се оказа достоверна. Пърлок чу дрънченето на оръжия, докато стражите минаваха покрай него. Ала тъй като бяха претърсвали градината хиляди пъти преди, без да открият нищичко, проверката им беше повърхностна. Те не подозираха нищо. Наскоро прекопаната почва прикриваше всички евентуални следи, които Пърлок би могъл да остави със заравянето си.

След като пазачите си тръгнаха, детето щеше да остане самичко. Време беше да се свърши онова, което трябваше да бъде сторено. Промъквайки се тихичко напред, мъжът разкопча закопчалката на кинжала си.

Откри момичето в малък овален павилион, разположен сред дърветата. Някаква котка си играеше с опашката си, а Престолонаследничката я наблюдаваше отнесено. Животното беше дотолкова погълнато от заниманието си, че изобщо не усети присъствието му. Лусия обаче разбра, въпреки че не беше издал нито звук. Тя погледна към листака, точно към него, и попита:

— Кой си ти?

Мъжът се показа иззад едно тумисово дърво и котката веднага си плю на петите. Момиченцето се втренчи в новодошлия с непроницаем поглед.

— Името ми няма никакво значение — отвърна Пърлок. Беше доста изнервен и непрекъснато се озърташе, изгаряйки от нетърпение да си тръгне колкото се може по-скоро.

Лусия го гледаше спокойно.

— Милейди, трябва да взема нещо от вас — рече, докато изваждаше кинжала от ножницата.

Въздухът изведнъж експлодира от някакво внезапно движение, а в следващия момент бясното пърхане на някакви черни криле замъгли всичките му сетива, карайки го да извика и да падне на колене, прикрил лице с лявата си ръка.

То секна толкова бързо, колкото бе започнало. Пърлок отпусна длан и дъхът застина в гърлото му.

Детето беше цялото покрито с гарвани. Те бяха накацали навсякъде — по раменете, ръцете и главата й, истинска мантия от тъмни пера. Заобикаляха я плътно, осеяли земята около нея като гъст килим, а още десетки се поклащаха по клоните на близките дървета. От време на време някой се размърдваше, почиствайки с клюн перушината си или заемайки друга поза, но всички без изключение го наблюдаваха със зловещите си черни, светещи очи.

Пърлок беше онемял от ужас.

— Какво искаш да вземеш? — попита момичето. Изражението и тонът й не намекваха по никакъв начин за злонамереността, която птиците излъчваха.

Крадецът преглътна. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за гарваните. Птиците я закриляха. И той знаеше, знаеше със страховита увереност, че щяха да го разкъсат на кървави парцали, стига само момичето да си помислеше това.

Опита се да каже нещо, но без успех. Преглътна и пробва отново.

— Ки… кичур от косата ви, милейди. Нищо повече. — Той погледна към кинжала, който продължаваше да държи в ръката си, и осъзна, че нетърпението му да получи наградата си и да избяга бе замъглило разсъдъка му. Не трябваше да изважда ножа.

Лусия запристъпя бавно към него, а гарваните се отдръпваха, правейки й път. Пърлок се вторачи в нея със суеверен страх, страх от това чудовищно дете. Каква всъщност беше тя?

И все пак онова, което зърна в бледосините й очи, беше всичко друго, но не и чудовищно. Тя знаеше, че той не бе убиец. Тя не му мислеше злото; изпитваше съчувствие към него, а не омраза. А под това състрадание се усещаше някаква тъга, примиряването с нещо неизбежно, което той не бе в състояние да разбере.

Тя внимателно взе кинжала от ръката му и отряза един кичур от разрошените си руси коси. После го сложи в дланта му.

— Върни се при своите господари — рече тихо, а гарваните на раменете й се размърдаха. — Започни онова, което трябва да бъде започнато.

Разтрепераният Пърлок си пое дълбоко дъх и наведе глава, продължавайки да стои на колене.

— Благодаря ви — прошепна той смутен. След което изчезна, изгубвайки се сред дърветата, а Лусия се загледа след него, чудейки се какво ли щеше да излезе от онова, което току-що бе сторила.