Вещерите от Сарамир

Двадесет и девета глава

Нощта се спусна над града, ала не донесе никакво облекчение на жителите на Аксками. Вместо това тъмнината породи страх и паника, които обсебиха душите на хората. Западната стена на града бе нападната от силите на рода Керестин. Въздухът трепереше от грохота на топовете, а земята се тресеше. Пламнали като факли хора тичаха панически напред-назад покрай могъщите стени на столицата на Сарамир. Стражите по кулите сновяха нагоре-надолу, гърмяха пушки, врящо олио се изливаше от зъберите на стените по нашествениците, които виеха, обхванати от неописуема агония. Обсадни стълби се издигаха и закрепваха за стените, защитниците на града ги отблъсваха и те рухваха обратно сред писъците на войниците, които падаха от тях и се размазваха на земята. Стоновете на умиращите и ранените се смесваха със заповедите и бойните викове на тези, които още не бяха повалени.

По улиците на града бродеха банди от мъже, понесли факли и саморъчно направени оръжия, които блестяха на светлината от трите луни. И трите сестри бяха навън тази нощ — масивната Аурус, ярката Иридима и зелената Нерин. Намираха се на доста голямо разстояние една от друга, ала нямаше да е за дълго. Съвсем скоро орбитите им щяха да се пресекат и те да се окажат в опасна близост. Задаваше се лунна буря.

Никой не мигна тази нощ.

Портите на Аксками бяха затворени, за да държат нападателите вън, а обезумелите от паника граждани — вътре. Мнозина се бяха качили по стените — изглежда желанието им да бранят родното си място бе по-силно от отвращението, което изпитваха към Императрицата и чудовището, което тя искаше да натрапи за владетел на народа си. Синьо-белите брони на императорските стражи се бяха примесили с хилядите различни одежди на мъжете, които бяха домъкнали старите си лъкове и пушки, за да стрелят по отрядите на Керестин. От седмиците на улично насилие и смут кръвта на гражданите беше кипнала и докато половината от тях се обединяваха с охота срещу общия враг, който се опитваше да нахлуе в техния град, останалите се отдаваха на мародерства и плячкосване, призовавайки Императрицата да пусне Керестин в столицата и да се откаже от трона.

Стражите на източната порта връщаха хора цял ден и продължиха да правят това и след здрачаване. Търговци, паникьосани роднини, хора, които искаха да защитават или спасят своите домове; на всички беше отказан достъп до престолния град. Отхвърлените пътници си направиха малък лагер встрани от пътя. Единствено на благородниците и по-знатните хора бе позволено да влязат в Аксками, и то само след като бяха одобрени от Цитаделата.

Когато една обикновена покрита каруца, теглена от две манкстуи, карана от млад човек с прошарена брада и елегантната му жена, се зададе по пътя, дежурният капитан се приготви да ги отпрати като всички останали. Ала щом го заговориха, всичко се разви противно на очакванията му. До края на живота си той нямаше да разбере защо бе наредил на стражите да отворят вратата, без да знае дали от Цитаделата ще ги одобрят, или не, нито пък защо дори не си бе помислил да претърсят колата. Впоследствие не можеше да повярва, че това не е било сън; единственото нещо, което си спомняше със сигурност, бяха зелените очи на дамата, които се взираха в него под качулката на робата й, и изведнъж бяха потъмнели до червено.

Брезентът беше свален от каруцата едва по-късно от младия мъж, който го отметна назад, разкривайки скритите под него пътници. Бяха спрели в края на една задънена уличка, от трите им страни се издигаха високи, запустели сгради, а от четвъртата нахлуваше зеленикавото лунно сияние. Измъкнаха се тихичко, със схванати мускули и вкочанени крайници, и се събраха около колата, пред младия мъж и дамата. Тя бе Кайлин ту Моритат, която се оказа изненадващо красива без страховития грим на нейния орден. Косата й беше изтеглена назад в дълга плитка, а чертите й бяха заострени и котешки. Мъжът беше Юги, водачът на експедицията им; разбойник с вид на изпечен мошеник, дяволита усмивка и мръсна кестеняворуса коса, прибрана назад с помощта на мазна червена кърпа. Въпреки присъствието на Кайлин, бе повече от ясно кой командва парада. Тридесетгодишният Юги представляваше Либера Драмак, а именно те имаха най-много привърженици в Лоното. Поддръжниците на Аления орден бяха значително по-малко и независимо от силното си влияние, не те бяха движещата сила тук.

Мишани приглади скъпата си роба и бързо приведе косата си в ред с помощта на Асара. Кайку видя как Тейн наблюдава Мишани, повдигнал вежди от изумление, сякаш всеки момент щеше да каже: „Каква суета!“. Девойката едва се сдържа да не се усмихне; и двамата знаеха много добре, че външността на дългокосото момиче е от първостепенно значение. Тази сутрин й предстоеше аудиенция с Императрицата.

— Това беше лесната част — каза Юги, обръщайки се към всички. — Оттук нататък трябва да бъдете непрестанно нащрек! Мишани, Асара — на съседната улица ви чака каляска, която ще ви отведе в една къща, където ще сте в безопасност. На сутринта ще бъдете в Цитаделата в уреченото време.

Мишани и Асара кимнаха разбиращо.

— Останалите от нас ще трябва да прекарат нощта по доста по-неприятен начин — каза ухилено Юги. — Ще тръгнем пеш. Предстои ни важна среща.

След като Мишани и Асара се отдалечиха, другите деветима се отправиха към града. Освен Кайку, Тейн, Юги и Кайлин имаше още петима души от Либера Драмак, избрани заради специалните им умения. Най-опасно за момента беше движението по улиците на Аксками — силата беше на страната на онези, които бяха най-многочислени.

Юги ги прекара по едни тесни улички през един главозамайващ лабиринт от затънтени проходи, отдалечавайки ги от Керин. Шумът от битката на западната стена достигаше и тук и нощта бе изпълнена с писъци и грохот. На няколко пъти чуха звуци от бягащи нозе, примесени с викове на ярост, докато бесните тълпи преследваха жертвите си. Простолюдието беше излязло навън и в момента по улиците нямаше никой, който да не търси насилие. Докато вървяха, се натъкнаха на доста просяци и скитници, притаени в тъмните ъгли, ала те не посмяха да им сторят нищо, пък и Юги не им обърна никакво внимание. Той бе повел групичката дълбоко навътре в Бедняшкия квартал.

Постройките сякаш се накачулваха една връз друга, проскърцващи и изкривени, килнати от собствената си тежест. Дъските се огъваха с пращене и заплетените тесни улички бяха задръстени с всевъзможни отпадъци. Капаците на тъмните прозорци висяха накриво, а изпепелени от пожара къщи парадираха с почернелите си, оголени греди, които стърчаха от телата им. Самоделни мостчета свързваха горните етажи на сградите, от прозорчетата започваха стълби, водещи до покривите. Всичко изглеждаше запустяло и необитаемо, ала въпреки това Кайку не можеше да се отърве от натрапчивото усещане, че е наблюдавана. Когато поглеждаше към зеещите прозорци, имаше чувството, че изкривени лица потъват светкавично в тъмнината на помещенията, а малкото свещи, които горяха, веднага биваха загасяни. Юги преднамерено ги държеше далеч от по-големите улици, за да избегне нежеланите срещи, ала не ги ли въвличаше така в по-голяма опасност? Никой не им беше разяснил подробностите по плана за отвличане на Престолонаследничката от съображения за сигурност; това обаче само изнервяше Кайку, защото тя бе в пълно неведение какво я чака занапред. Почувства приятната тежест на пушката, поклащаща се на гърба си, и ръката й се сключи около ръкохватката на меча й, обаче това не й донесе нужното успокоение.

— Тук вътре — каза изведнъж Юги, спирайки се пред вратата на някакво порутено здание, по която още си личаха част от дъските, с които е била закована навремето. Групата влезе, а водачът им ги последва едва когато се убеди, че уличката е чиста. Това, значи, беше тяхната цел, помисли си Кайку със смесица от облекчение и безпокойство. Имаха късмет, че успяха да стигнат толкова далеч, без да се натъкнат на някоя от бродещите банди; ала къде всъщност се намираха сега?

Във вътрешността на постройката мракът беше още по-дълбок. Зеленикавото сияние на трите луни проникваше през пукнатините в дървените стени, придавайки на интериора леко зловещ оттенък. Каквото и да е било това място, личеше си, че е изоставено от години. Натрошени дъски и най-различни неопределени боклуци осейваха подовете на мръсните, мизерни помещения. Някакви насекоми бръмчаха в топлата нощ, привлечени неудържимо от мъртвото куче, което изглежда бе издъхнало неотдавна сред гниещите отпадъци.

— Къде е той? — попита Кайлин остро, без да адресира въпроса си към някой конкретен човек.

— Долу — каза Юги. — Хайде.

Той ги поведе през няколко подобни стаички, докато стигнаха до голям капак в пода. Мъжът го повдигна и пред погледа им се разкри редица разнебитени дървени стъпала. Нейде долу мъждукаше слаба светлинка.

— Ние сме — изсъска, докато се навеждаше и започваше да слиза по стълбата. Останалите го последваха внимателно.

Озоваха се в мазе. Влажният, топъл въздух миришеше на пръст, а каменните стени изглеждаха прастари и ронещи се на светлината на фенера. Човекът, който го държеше, мърмореше нещо на Юги, когато Кайку пристъпи в помещението. Той беше кльощав, направо мършав, а на лицето му бе изписано угрижено изражение. Късата му коса посивяваше и момичето прецени, че трябва да е на около четиридесет жътви.

Последният, който слезе по стълбата, хлопна капака след себе си, затваряйки ги в тъмното.

— Всички ли сме тук? Добре — рече Юги. — Нека ви представя човека, който ще бъде нашият водач през останалата част от пътя ни. От самото начало някои се съмняваха, че такава група мъже — и дами — като нашата ще съумее да проникне в Императорската цитадела, да не говорим пък за покоите на Престолонаследничката. Този човек обаче е успял да направи това веднъж, и то без ничия чужда помощ; при това се е добрал достатъчно близко до дъщерята на Императрицата, за да отреже кичур от косата й. Това е Пърлок ту Ириси.

Петимата членове на Либера Драмак възкликнаха възторжено. Кайку и Тейн, които никога не бяха чували за него, запазиха мълчание и се спогледаха учудено един друг. Младежът стисна окуражително Кайку за рамото. Беше изнервен също колкото нея, ала присъствието му й вдъхваше известна сигурност, за което тя му бе благодарна.

— Оттук — каза Пърлок, сочейки към една затънтена ниша в стената. Той вдигна високо фенера си и всички видяха неголемия отвор, зейнал в зидарията. — Тръбите на градската канализация минават през това мазе. Продължават под хълма и стигат до Императорската цитадела. Използвах ги преди, за да вляза, макар че няма никаква гаранция, че не са открили изхода и не са го запушили. Обаче не мисля така. Никой не слиза тук долу, освен ако няма наистина основателни причини да направи това.

Един от мъжете се приближи до дупката и надникна в мрачните й дълбини.

— Какво има там долу? — попита.

— Не зная и не искам да узнавам — отвърна му Пърлок. — Ала ги чух последния път, докато се измъквах.

— Чул си какво? — бе заинтригуван мъжът.

— Няма значение какво — намеси се Юги. — Запалете фенерите си, защото слизаме. Дами, трябва да ви се извиня предварително за вонята, но…

— Не се прави на идиот — сряза го Кайлин. — Много добре знаеш, че не сме някакви изнежени дамички. Всяка от нас може да пръсне сърцето ти само с мисъл.

Юги се ухили, ала в краищата на усмивката му се усещаше някакво смущение. Той понечи да каже нещо, после се отказа и погледът му се стрелна към Кайку, преценявайки я наново. Думите на Кайлин не бяха съвсем верни, поне що се отнасяше до момичето, ала накараха водача им да се замисли.

— Е, с такава приятна компания изобщо няма да усетим времето, което ще прекараме долу — заяви с приповдигната веселост и изчезна в зеещия отвор.

Влажният подземен свят на градските канали не беше място, в което Кайку някога си бе представяла, че ще се озове. Светът им беше ограничен от мокрия полукръг светлина, блуждаещ пред тях, отвъд който се простираше черна бездна, в която от време на време проблясваха капките влага по стените, случайно уловили сиянието на фенера. Зловонието беше неописуемо. Тейн бе повърнал веднага след като се беше озовал в каналите и сега стомахът му продължаваше да се свива спазматично, въпреки че в него не бе останало кой знае какво. Неколцина от останалите мъже бяха направили същото. През цялото време Кайку усещаше, че е на ръба на повръщането, ала успя да се въздържи с големи усилия на волята. Кайлин като че ли беше неуязвима за вонята. Това не представляваше изненада за никого.

Канализацията на Аксками представляваше гигантска мрежа от бентове, шлюзове и канали, покрай които имаше широки каменни пътечки за работниците. Имайки предвид размириците, които царяха в града, от групичката бяха сигурни, че никой няма да работи тук тази нощ; това, което човъркаше умовете им, беше на какво ли можеха да се натъкнат в подземния мрак.

Кайку не отделяше очи от Пърлок, докато вървяха по хлъзгавите пътечки, а отпадъците на жителите на столицата се стичаха покрай тях. Очевидно новият им водач бе уплашен, защото очите му се стрелваха към всяка подозрителна сянка и той се сепваше, когато в полумрака се разшаваше плъх или някой от всевъзможните боклуци, носещи се по течението, се удареше в каменния ръб на канала, току до краката им. Какво ли беше срещнал тук долу, че бе толкова изплашен? Този човек наистина ли бе проникнал в Императорската цитадела? И ако беше така, защо тогава искаше да го направи отново? Какво го бе привлякло към каузата на Либера Драмак? Докато размишляваше над тези въпроси, в съзнанието й изплуваха думите, с които й беше отговорила Мишани, когато я бе попитала за същото нещо.

„Стига ти само да я видиш, за да разбереш, Кайку. Един-единствен поглед е достатъчен, за да те спечели.“

Така ли беше? И Пърлок ли беше омагьосан до такава степен от Престолонаследничката? Тя наистина ли беше такова божествено създание?

Никой от тях не промълви и дума, докато вървяха сред безкрайния мрак на каналите. Светът им се бе стопил до малкото островче от светлина, хвърляно от фенера им, а стъпките им хрущяха по трупчетата на дребните животинки, които бяха намерили смъртта си тук. Пърлок ги водеше по маршрут, който надали можеше да бъде запомнен — ту се спускаха надолу, ту се изкачваха, прокрадвайки се внимателно в стеснените проходи и прекосявайки каналите по груби метални мостчета. Всепроникващото зловоние затрудняваше допълнително неприятната им задача, ала не можеха да направят нищо друго, освен да продължат напред. Щяха да вървят чак до изгрев слънце, бе им казал Пърлок; на всяка цена обаче трябваше да стигнат под Цитаделата на сутринта, защото от това зависеше успешното изпълнение на плана.

Кайку бе изпълнена със съмнения. Тейн вървеше пред нея и очите й пробягнаха по бръснатия му череп и стройния му гръб. Видът му събуди в нея леко чувство за вина. Тя се бе хвърлила безразсъдно в тази мисия, без да има ясна представа в какво се забърква; ала в това нямаше нищо лошо, просто Кайку си беше такава. Винаги е била импулсивна, своенравна и упорита. Достатъчно упорита, че да се отправи сам-самичка в брулените от виелицата планини. Нито тогава, нито сега не бе разсъждавала какви са шансовете й за успех; те просто не фигурираха в нейния начин на мислене. Обаче решението й да дойде тук означаваше, че и Тейн ще тръгне след нея, а това вече беше нещо различно.

Тя не се самозалъгваше, че не вижда какво изпитва младежът към нея. Той я следваше още от Гората на Юна, остана до нея дори и след като разбра, че тя всъщност е от онези създания, от които се отвращаваше най-много на този свят. Тейн я обичаше. Тя виждаше много добре това и не можеше да отрече желанието, което той също събуждаше у нея. Опияняваше я мисълта, че би могла да го има само с една дума, че той веднага ще дойде в постелята й, стига само да го повикаше. Обаче това все пак си беше опасна игра — да си играеш със сърцата на мъжете — пък и тя не беше достатъчно жестока. Нещата никога нямаше да бъдат наред — нито сега, нито когато и да било, дори и да заживееше в хармония със себе си, със своята сила, с новата си същност на Различна, с Асара…

Споменът за онази нощ в Чайм я накара да се изчерви. Възбудата, която бе изпитала тогава, беше зашеметяваща, ала бе продължила твърде кратко, за да си вади разни заключения. Асара й бе напълнила главата с разни теории, че трябва да се отърси от всички задръжки и ограничения, които хората бяха измислили за себе си, и момичето просто се поддаде на един внезапен импулс, осенил я незнайно откъде. Съвсем скоро мигът бе отлетял заради появата на Мамак… не… по-скоро заради ужасяващото усещане, което беше изпитала, когато Асара я бе целунала последния път, чудовищната ненаситност, която излъчваше спътничката й, и чувството, че вътрешностите й биват изтръгвани като с клещи…

Чувстваше се твърде объркана, за да мисли за това сега. По същия начин, както не й се искаше да мисли за вероятните последствия от онова, което бе открила в манастира на Чаросплетниците. Беше прекалено голямо, прекалено всеобхватно и девойката си даваше сметка, че ако се осмели да го погледне дори веднъж, то просто ще я премаже под тежестта си. Можеше да мисли само за онова, което беше непосредствено пред нея, движейки се стъпка по стъпка. За момента това бе единственото нещо, което бе в състояние да стори.

Мислите й се разпръснаха като уплашени пилци и кръвта й замръзна в жилите й, когато някакъв чудовищен звук внезапно проряза застиналата тишина. Всички се вцепениха за момент и се заслушаха внимателно. Шумът се дочу отново, този път отекващ от различен тунел. Пронизително, протяжно стържене, като че ли издавано от търкалянето на огромно, ръждясало колело.

— Това са те — прошепна Пърлок.

— Кои? — попита един от мъжете. — Може да е какво ли не. Канализационна тръба… отваряща се порта…

— Не — каза тихо Кайлин. — Усещам ги. Те се приближават. — Тя погледна нагоре, очите й пробягаха по редицата и се спряха на Кайку. — Не можем да ги посрещнем тук. Бягайте!

Третото простъргване беше най-силното от всички и очевидно идеше съвсем отблизо. Пърлок се втурна напред с главоломна бързина, залитайки в нетърпението си да се измъкне по-скоро оттук. Останалите се юрнаха по петите му по каменните пътечки, които изведнъж им се сториха страшно тесни. Светлината от фенера се залюля лудешки около тях, отразявайки се в искрящите черни очи на плъховете и другата дребна гмеж, която се разбягваше панически при приближаването им. Стърженето започна да се чува все по-често — нечовешки, злокобни звуци, каквито нито едно творение на природата не би могло да издава. Те отекваха в тъмнината и Кайку имаше чувството, че ги чува от всички посоки. Тръпки пропълзяха по задната част на врата й. Демони.

„Шин-шини?“, помисли си тя и внезапно бе овладяна от неистова паника.

В момента бягаха по някакви стълби, които се издигаха над серия зловонни водопадчета. Тейн залитна и падна на колене, обзет от пристъп на гадене. Кайку се блъсна в него изотзад и веднага го задърпа, опитвайки се да го изправи на крака, с удвоени от страха сили. Той се опита да се надигне, обаче се заплете в ремъка на пушката си. Останалите вече бяха далеч напред, изоставяйки двамата младежи, взели светлината със себе си. Нито Кайку, нито Тейн носеха фенери.

— Почакайте! — извика момичето, докато помагаше на другаря си да се освободи от ремъка. Пронизителен вой се надигна от тъмнината зад тях, неописуема какофония от злокобни ревове, дочуваща се в ужасяваща близост.

— Хайде! Тук горе! — извика Юги от върха на стълбата. Тейн най-накрая се изправи и се втурна нагоре, а Кайку го следваше по петите. Девойката чу някакъв стържещ звук зад гърба си, като че ли нещо се опитваше да запълзи по стъпалата, ала не се осмели да го погледне. Дишането й се запъхтя и внезапно й се прииска да се махне веднага оттук, обаче Тейн не се движеше достатъчно бързо за нея.

Нахлуха в голямо помещение с форма на звезда, откъдето започваха пет тунела. Водата тук не беше дълбока и в центъра се виждаше голяма отводнителна шахта, чиито ръждясали капаци бяха отворени, за да пропускат нечистата вода. Между нея и тясната каменна платформа, която обрамчваше помещението, водата бе дълбока само до бедрата. Хората от групичката бяха нагазили вътре, без да обръщат внимания на платформата, и се бяха събрали около шахтата, застанали с гръб към нея. Пронизителните звуци се приближаваха неумолимо от дълбините на тунелите, а въздухът бе нажежен от напрежението. Кайку и Тейн цопнаха във водата и се присъединиха към останалите. На младежа отново му се повдигна, когато пристъпи в студената течност, в която плуваха какви ли не човешки нечистотии.

И тогава, изведнъж, шумовете внезапно секнаха. Възцари се тишина, като изключим тихия плясък на водата около краката им. Пърлок започна да си нарежда някаква молитва. Мечовете и пушките бяха извадени и приготвени, а очите на всички бяха вперени в петте тъмни прохода. Светлината на фенерите им започна да помръква, напомняйки им колко крехки бяха средствата, благодарение на които виждаха в тъмното. Ако фенерите се счупеха или изгаснеха, щяха да бъдат обгърнати от безкрайния мрак и нищо нямаше да може да ги спаси.

Кайку осъзна, че трепери. Не от студ, а от напрежение. Нейната кана лежеше притихнала вътре в тялото й, потисната от незнайните методи, които беше използвала Кайлин, за да я направи сравнително безопасна за другите хора; сега обаче адски й се искаше да можеше да разчита на вътрешния си пламък. Или на каквото и да е, стига да беше в състояние да й помогне срещу нещата, които ги дебнеха отвъд мъничкото им островче от светлина.

Съществото се надигна бавно от водата пред нея, точно там, където бяха излезли от тунела с Тейн. Черен, раздърпан силует, прегърбен напред, с нечиста коса, висяща пред лицето му, от която се стичаше мръсна вода. От гниещата му роба се подаваха костеливи ръце, завършващи с огромни закривени нокти, бели, безкръвни и отрупани със струпеи. Едно-единствено око блещукаше зад сплъстените коси, взирайки се в Кайку с парализиращия си поглед. То издиша бавно и хъхрещо зловонния си дъх.

— Богове! Там има още едно! — извика някой и Кайку мълниеносно насочи вниманието си към второто създание, което тъкмо изпълзяваше от друг тунел. То изглеждаше като съсухрен скелет, наполовина разложен труп, чиято долна челюст бе увиснала на една страна, придържана единствено от две тънки ивици гнила плът. Създанието започна да се влачи към тях — независимо от това, че главата му бе клюмнала, пронизващият блясък на очите му не се отделяше от хората в центъра на помещението.

— Какви са тези прокълнати твари? — прошепна Юги.

— Маку-шенг — отвърна Кайлин. — Духовете на нечистата вода. Взели са мъртъвците, които са намерили тук долу, и са присвоили телата им.

— Още едно! — извика някой. Това бе гротескно дебело и голо, като в едната страна на шкембето му зееше огромна рана с назъбени краища, през която се виждаха разлагащите се, хлъзгави намотки на червата му.

— И тук!

— Тук също!

Бяха обградени. Демоните не направиха опит да се приближат повече — вместо това продължиха да се взират свирепо в хората. Някакъв шепот пробяга в залата, подобен на съскане. Очевидно тварите разговаряха помежду си с недоловими за човешкото ухо тонове. Кайку трепереше неудържимо.

Внезапно дългокосият демон вдигна отвратителната си ръка, посочи към нея и нададе пронизителен вой. Косата се отметна назад от лицето му и девойката видя ужасяващата картина на набръчкана, провиснала плът и дълги, прогнили зъби; в следващия момент тварите се нахвърлиха върху тях.

Съществата заприиждаха отвсякъде, изскачаха от тъмните проходи и се стрелваха в залата, а туловищата им подскачаха, докато атрофиралите им мускули ги движеха напред. Пушката на Юги гръмна първа; пукотът от изстрела отекна във всички тунели наоколо. Главата на тлъстия маку-шенг експлодира сред мокър дъжд от парченца кости и кървави съсиреци, след което подпухналото му тяло цопна тежко във водата. Тези, които носеха фенерите, изтеглиха мечовете си, замахвайки към надигналата се вълна от мъртва плът, отпаряйки костен мозък и разрязвайки сухожилия. Гниещите открай време туловища на съществата се разполовяваха на късове под ударите на остриетата, плясвайки във водата; ала в следващия момент същите разчленени твари се връщаха отново, цамбуркайки из мръсната вода, докато накълцаните им крайници се гърчеха безпомощно зад тях.

— Те не умират! — извика един мъж, след което закрещя, когато едно от създанията се вкопчи в него, а изгнилите му зъби се впиха в гърлото му. Писъкът му прерасна в гъргорене и фенерът му пльосна във водата, надавайки предсмъртно изсъскване. Светлината в помещението рязко намаля, а сенките около ужасните разложени фигури, които ги нападаха, станаха още по-гъсти.

Кайку веднага насочи пушката си към дългокосия демон, който се приближаваше към нея, натисна спусъка, ала… не се чу никакъв изстрел. Барутът й се бе навлажнил твърде много, за да припламне. Оголил почернелите си дълги зъби, демонът се хвърли към нея, и в този миг Тейн се озова между нея и съществото, надавайки вик, а мечът му потъна дълбоко в изгнилия гръден кош на неживата твар. Кайку трескаво отстъпи назад, захвърляйки пушката си във водата и изваждайки собствения си меч, ала демонът вече се бе отдръпнал с вой, завъртайки толкова рязко тялото си, че мечът на младежа се счупи. Онова отстъпи няколко стъпки назад, очите му горяха от стаената в тях злина, и след секунда друга твар изскочи внезапно от водата пред Тейн. Ледените пръсти се впиха в него и извитите зъби потънаха в плътта на крака му.

Младежът извика агонизиращо, олюля се назад и нанесе мощен удар отгоре-надолу с остатъка от меча му; ала макар че откъсна по-голямата част от гърлото на съществото, то продължаваше да го стиска свирепо, раздирайки бедрото му и ръфайки месото с острите си зъби. Мечът на Кайку сякаш искаше да се изплъзне от хватката й, обаче тя съумя по някакъв начин да го стовари върху раменете на противното създание; ударът се оказа достатъчно силен, за да го накара да изпищи от болка и да пусне крака на Тейн. Докато то се скриваше под водата, Тейн вдигна ранения си крак и го хрясна върху черепа на гадината, размазвайки го на кървава каша върху хлъзгавото каменно дъно.

Кайку почувства раздвижването в Чаросплетието около себе си и внезапно осъзна, че Кайлин се е намесила в схватката. Очите й бяха станали тъмно, пурпурночервени, възвестявайки надигането на Различните й сили. Три от маку-шенгите бяха запратени към стените на залата от нейната кана, където натрошиха и малкото си оцелели кости. Заобиколилите ги същества отстъпиха назад, след което се нахвърлиха върху хората с удвоена ярост. Кръгът на отбраняващите се бе разкъсан под напора на свирепата атака, а светлината на фенера до Кайку изведнъж изгасна, потапяйки ги в мрак. Неясен силует се стрелна към нея; тя го отблъсна и усети как нещо студено и зловонно опръска бузата й, докато мечът й се забиваше в неживата плът. Тя отстъпи в ужас към шахтата в центъра на помещението, ала в следващия момент стомахът й се преобърна, зави й се свят, девойката изгуби равновесие и цамбурна в ледените, нечисти води, които с тих плясък я приеха в гнусните си обятия.

Усещането беше толкова противно, че тя веднага понечи да се изправи, неспособна да издържи и миг повече сред отвратителните нечистотии, плуващи във водата; ала внезапно дългокосият демон се нахвърли освирепял отгоре й, осеяните му със струпеи ръце се впиха в гърлото й, блъскайки я към хлъзгавото, слузесто дъно, докато гърбът й не се опря в него. В дробовете й не беше останал никакъв въздух, за да изкрещи. Тя се бореше и риташе, но маку-шенгът, който я притискаше, беше изключително силен и неумолим. Девойката бе обзета от първична паника. Гърдите й горяха, копнеещи за въздух, който го нямаше там. Почувства как пелената на припадъка се сгъстява все повече и повече, обгръщайки я все по-плътно и по-плътно. Звуците от кипящата схватка — воят на демоните, виковете на хората, гърмежите на пушките — започнаха да избледняват и заглъхват, ставайки все по-далечни и неясни, и пред очите й изведнъж просветна Чаросплетието в целия си блясък, а искрящата пътека, която я бе повела някога към Полята на Омеча и пазителя на портите — Йору, отново я привлече към себе си. Навярно този път, помисли си тя, когато силите й се стопяха… навярно този път… щеше да се присъедини към брат си в отвъдното…

Обаче, сред нишките на собственото й тяло, нещо се мяташе и искаше да се надигне. Възелът се протриваше. Съзнанието постепенно я изоставяше, ала една част от нея продължаваше да е будна и се бореше и извиваше, търсейки начин да се освободи от примката, изтъкана от Кайлин. Нейната кана бе завързана и потисната, ала не беше заличена. Когато мозъкът на Кайку прие смъртта й, силата вътре в нея се разбунтува срещу това, бясно разкъсвайки оковите си, докато изведнъж не се освободи и…

— Кайку! — извика Тейн. Той се оглеждаше трескаво, търсейки я сред хаоса на схватката, ала оскъдната светлина на единствения им останал фенер, пазен грижливо от един от членовете на Либера Драмак, не му помагаше особено. Очите му се спряха на демона, който се бе прегърбил над водата, сграбчил нещо; след което забеляза и безжизнената ръка, подаваща се над повърхността. Надавайки изтерзан вик, младежът се хвърли към съществото. То надигна рязко глава, ала в същия миг освободената кана на Кайку се развихри с такава сила, че Тейн бе отблъснат назад, закрил очите си с ръка, докато демонът крещеше, взривявайки се на парчета. Ярки жълти пламъци изригнаха от мътните води, а горящите останки на маку-шенга се олюляха, правейки две-три крачки, задвижени от последните жалки остатъци живот в тях, след което рухнаха със съскане в нечистотията.

Останалите неживи твари нададоха пронизителен вой, когато усетиха силата на експлозията. Тейн не им обърна никакво внимание, надигна се на крака и се затътри към Кайку. Той я измъкна от зловонните води и се вгледа в бледото й лице, в червените й, лишени от зрение очи, в косата, залепнала за страните й…

— Не и нея! Не! — изрева той, макар че едва ли можеше да каже към кое божество или каприз на съдбата бе адресиран избликът му. Младежът прибра в ножницата си счупения си меч, без да го е грижа за демоните, които гъмжаха в тъмнината, улови девойката под мишниците и я понесе през водата към тясната платформа, опасваща помещението.

Кайлин представляваше страховита гледка на трептящата светлина на единствения останал фенер с разрошената си черна коса и пламтящите червени очи. Приличаше на същински демон. Протегнала ръце, тя запращаше своята кана отново и отново по нишките на Чаросплетието, разкъсвайки, заплитайки, усуквайки и раздирайки туловищата на враговете им. С всеки унищожен от нея мъртвец тя усещаше как духът на демона напуска безполезния вече труп, накъдряйки повърхността на водата, докато се стрелваше в търсене на нов гостоприемник. Юги се биеше хладнокръвно до нея, защитавайки гърба й, а пушката му, която презареждаше с изключителна бързина, произвеждаше изстрел след изстрел.

Внезапно единичен, пронизващ тъпанчетата писък се надигна от чудовищната глутница. Неживите твари изведнъж застинаха в устрема си, отстъпвайки на разстояние от скупчените хора, взирайки се свирепо в тях с горящите си очи. Шепотите започнаха отново, макар че никоя уста не помръдна. Юги държеше пръста си на спусъка, Пърлок стоеше редом с него, а четирима от петимата членове на Либера Драмак лежаха в мръсните води сред разложените, убити за кой ли път трупове. Последният представител на организацията — току-що възмъжал момък на име Еспин — бе вдигнал високо фенера си, стиснал в другата си ръка оплискания си с кръв меч, чийто връх едва забележимо потрепваше.

Демоните се размърдаха и бавно започнаха да се оттеглят в тъмните дълбини на тунелите, откъдето бяха излезли. След броени мигове от маку-шенгите не остана и един.

Юги въздъхна облекчено.

— Тръгнаха ли си? — попита той Кайлин.

— Ще се върнат — отговори му тя. — Обезателно трябва да сме далеч от тук, когато го направят. — Тя се огледа и забеляза Тейн, който бе положил Кайку на тясната каменна пътечка. — Богове! — прошепна и се завтече към тях с цялата си бързина през стигащата до бедрата й тинеста вода. — Еспин! Донеси фенера! — нареди и младежът веднага се подчини на заръката й.

Устните на момичето бяха посинели, червените й очи гледаха изцъклено, а косата й беше мокра и сплъстена. Тейн бе разтворил устата й и в момента вадеше оттам някакви неизвестни боклуци, целият разтреперан от паника.

— Диша ли? — попита Пърлок, хвърляйки мълниеносен поглед към зеещите тунели зад тях, опасявайки се от завръщането на демоните.

Тейн остави въпроса му без отговор.

— Можеш ли да направиш нещо? — обърна се към Кайлин младежът.

— Тя се изплъзна от ограниченията, които й бях поставила, и разруши преградите — рече жената с нещо като възхищение в гласа си. — Всемогъщи духове, та тя има по-голям талант, отколкото предполагах! — После погледна към Тейн. — Докато не е в съзнание, нейната кана ще се разбунтува, ако се опитам да сторя нещо. Това ще я убие — ироничната забележка се изплъзна несъзнателно от устата й, ала никой от присъстващите не посмя да се засмее.

— Тогава аз ще се опитам — каза Тейн. Той кръстоса ръце и натисна с длани гръдния й кош, долепяйки устни до тези на Кайку, след което започна да вкарва въздух в дробовете й. Колко бе жестоко, помисли си той — първата им целувка да бъде толкова студена, неприятна и лишена от каквато и да е страст. Ала независимо от това той продължи да й прави изкуствено дишане, докато останалите го гледаха зяпнали как ритмично натиска гръдния й кош като обезумял, издишвайки периодично в устата й. Очевидно никой от присъстващите не беше чувал за тази техника на спасяване на удавници, която Тейн бе научил от жреците в храма на Еню преди много години.

— Събуди се, за боговете! — извика той, без да спира тласъците си. — Това не е краят на твоя път! Положила си обет! Обет! — Още едно издишване, вкарване на горещ живот в подгизналите й дробове. — Прекалено си твърдоглава, за да се оставиш да умреш така! — изкрещя накрая.

Тогава като че ли самият Омеча се протегна и докосна мъртвата жена под ръцете му, защото тя изведнъж потръпна, сгърчи се конвулсивно, завъртя се на една страна и избълва мръсната вода от канала, с която се беше нагълтала. Момичето повръщаше и повръщаше, а Тейн се смееше като луд и сълзите се стичаха по лицето му, докато благодареше на боговете. Юги го потупа одобрително по гърба, наричайки го „чудотворец“. Най-накрая спазмите на Кайку поутихнаха и тя се отпусна по гръб, отворила уста като умряла риба, запъхтяна и отпаднала, но жива и здрава.

Кайлин поклати учудено глава и се усмихна, питайки се колко ли животи бе оставила зад гърба си нейната ученичка.