Вещерите от Сарамир

Тридесета глава

Слънцето изгря, а битката продължаваше да бушува.

Силите на рода Керестин не бяха постигнали нищо съществено при щурмуването на градските стени. Величествените западни порти продължаваха да се извисяват здраво залостени пред тях, а защитниците на столицата непрекъснато отблъскваха обсадните им стълби от зъберите на укреплението. Ако в отбраната участваха единствено императорските стражи, повечето от които щяха да са заети с потушаването на размириците в различните райони на престолния град, навярно щяха да пометат веднага войниците благодарение на численото си превъзходство. Вместо това обаче голяма част от гражданите се бяха вдигнали да бранят своите домове, напълно забравили политическите си пристрастия. Каквито и да бяха чувствата им към Престолонаследничката, беше въпрос на гордост да не допуснат никой да нахлуе в Аксками, ето защо броят на бранителите на града беше нараснал многократно. Григи ту Керестин бесня цяла нощ и удвои силата на атаката си, когато окото на Нуку надзърна над хоризонта, ала войските на рода Батик вече се приближаваха от изток и щяха да са в града преди здрачаване. А след като влезеха в града, щяха да са непоклатими, гарантирайки безопасността на рода Еринима.

Анаис седеше на трона си, редом до своя съпруг, излъчваща ледено спокойствие. Слънчевите лъчи проникваха през високите, лишени от капаци стреловидни прозорци, а жегата беше непоносима дори и в този ранен утринен час. Слугите раздвижваха въздуха с големи декоративни ветрила, ала ефектът от това действие беше незначителен; императорските стражи се потяха неудържимо, изгаряйки от горещина в церемониалните си метални брони. Пурпурно-белите знамена на рода Еринима висяха безжизнено покрай стените, а от триножниците се издигаше ароматен дим.

Дурун беше в лошо настроение. Предната нощ бе гулял до ранни зори. Императрицата се бореше за оцеляването на семейството си, без да щади силите си, обмисляше тактики и изслушваше доклади, а той се бе измъкнал, за да се налива с алкохол. Когато малко преди разсъмване беше дошъл в ложето й, тя го бе отблъснала. Споменът за бясната им караница, съчетан с утринната задуха, махмурлука му и обстоятелството, че не бе мигнал предната нощ, за да седи в момента в проклетата тронна зала, беше изострил раздразнителността му до максимум.

Вратите се отвориха и прислужникът обяви:

— Госпожица Мишани ту Коли от рода Коли.

Посетителката влезе, облечена в тъмносиня роба, а разкошните й коси бяха пристегнати с кожени ленти в подобаващ цвят. Бледите й, изящни черти изглеждаха непроницаеми и спокойни — неизменната й маска, която тя слагаше всеки път, когато се появяваше в императорския двор. Зад нея и малко встрани пристъпваше Асара, облечена в обикновено бяло, а ръцете й бяха скръстени пред нея, както подобаваше на една прислужница. Червените кичури в косата й бяха изчезнали, защото бяха прекалено ефектни за сегашния й сан; и тя изкусно бе потъмнила малко лицето си, лишавайки го от бледността му, за да притъпи малко съвършените си черти. Двете се приближиха по плочките от лач до изящните тронове от меко дърво и скъпоценни метали, където стройната, светлокоса Анаис седеше до високия си, суров и тъмнокос съпруг, облечен от главата до петите в черно.

— Не ти липсва дързост, Мишани — отбеляза Дурун преди още да са си разменили официалните поздравления.

Девойката го стрелна с поглед, а лицето й остана съвършено спокойно, сякаш изобщо не бе чула хапливата му забележка.

— Императрице Анаис ту Еринима — започна тя, покланяйки се, след което се обърна към мъжа в черно, дарявайки и него с поклон. — Император Дурун ту Батик. Бихте ли ми казали защо моето присъствие представлява обида за вас? — Момичето говореше в официалния стил, използван само за обръщения към Императора или Императрицата, въпреки че думите на Дурун далеч не бяха толкова учтиви.

Анаис я изгледа хладно от трона си.

— Недей да играеш игрички, Мишани. Единствено заради по-особените обстоятелства, съпътстващи този ден, се съгласих да те видя. Кажи какво те води тук.

Това не беше на добро, помисли си девойката. Изобщо не беше на добро. Случило се бе нещо, за което тя нямаше никаква представа. Посещението й при Императрицата бе изцяло на приятелски начала, въпреки че същинската му цел беше друга. Тя бе пожелала да се срещне с Анаис веднага след пристигането си, пренебрегвайки обичайния етикет, защото за плана на Либера Драмак бе от изключителна важност Анаис да не бъде при Лусия тази сутрин. Всичко можеше да се провали, ако Императрицата — и неизбежната й свита — беше наблизо, когато направеха опит да отвлекат детето; секретният характер на операцията беше от огромно значение, защото никой не трябваше да знае кой е отговорен за изчезването на Престолонаследничката. Всеки друг можеше да бъде ликвидиран, но не и Императрицата; ако тя се намираше в близост до дъщеря си, отвличането щеше да стане невъзможно. Щеше да има твърде много стражи. Благородното потекло на Мишани позволяваше девойката да послужи за примамка, която да отвлече вниманието на Анаис, докато същинската работа се вършеше на друго място.

Ала какво бе направила Мишани, че да заслужи това враждебно отношение? Не, това не предвещаваше нищо хубаво.

— Дойдох да ви предложа своята преданост — рече момичето. Наподобяващият лай смях на Дурун огласи помещението, ала девойката не му обърна внимание. — Когато ви посетих последния път и вие ме запознахте с Лусия, намеренията ми още бяха неясни. Въпреки че баща ми ви се противопостави и се съюзи със Сонмага ту Амача, искам да знаете, че можете да разчитате на цялата подкрепа, която мога да ви предложа. Моля ви да ми простите прибързаността на тази среща, но поисках да ви видя толкова скоро, за да мога да ви кажа тези думи, преди везните на конфликта да са се наклонили на една или друга страна. Накъдето и да се наклонят отсега нататък, вие и дъщеря ви можете да разчитате на моята преданост.

— На твоята преданост? — извика Дурун недоверчиво, скачайки на крака. — Богове, сигурно още съм пиян! Тук стои дъщерята на Коли и ни предлага своята силна десница, при положение че не е минал и един ден, откакто баща й предаде Сонмага, а в момента щурмува стените на Аксками! Какво знаеш ти за предаността? В момента предаваш баща си, като действаш против неговата воля! Неговата предателска кръв тече и в твоите вени. Какво изобщо можеш да ни предложиш, Мишани? Ще можеш ли да накараш баща си да се откаже от атаката над столицата? Отговори ми! Какво ще ни предложиш?

Девойката бе потресена. Сега разбра, сега ситуацията мигом й се изясни в цялата си сложност. Докато баща й беше на страната на Сонмага, той всъщност пазеше Цитаделата, понеже войските на Керестин не можеха да влязат в Аксками. Ако нещата стояха по същия начин, както когато бе потеглила от Лоното, Анаис щеше да приеме приятелството й на драго сърце. А това бе всичко, което им трябваше. Либера Драмак щяха да са вътре в Цитаделата и вече сигурно щяха да са намерили Престолонаследничката. Ако всичко вървеше по план.

Ала нещата изобщо не се развиваха според очакванията им. Мишани не знаеше нищо за секретния съюз между семейството й и рода Керестин; баща й го бе запазил в тайна от нея. Той бе един от онези, които искаха да превземат града, а за очите на света тя продължаваше да е негова дъщеря. Сега се бе набутала сама точно в бърлогата на враговете си. Огледа се наоколо и видя Баракс Мос, който бе застанал в единия край на подиума и я наблюдаваше изпитателно, скръстил ръце пред широките си гърди.

— Говори, Мишани ту Коли — рече Анаис, а гласът й беше гневен и суров. — Защо дойде при нас при това положение?

Мишани каза единственото нещо, което можеше в този случай.

— Деянията на баща ми ме карат да се срамувам — продума тя. После коленичи и наведе смирено глава, а косата й падна пред лицето. Асара автоматично направи същото, както една добра прислужница трябваше да постъпи. — Те позорят и рода Коли. От една страна, дължа вярност на своето семейство; от друга, на своята Императрица. Когато научих за намеренията му, му обърнах гръб. Въпреки че ми е баща, той е един човек без капка чест. Оставям се изцяло на вашата милост. Ще остана на страната на дъщеря ви, каквото и да се случи, защото, макар и да принадлежа към рода Коли по име, вече завинаги съм прекъснала всичките си връзки с него.

Анаис се изправи, смръщила скептично веждите си.

— Много добре знаеш, че не е така, Мишани. Едно благородно семейство е обвързано завинаги. Престъпленията на баща ти са и твои престъпления, докато не бъдат наказани. — Тя разпери ръце. — Много добре знаеш това — каза, а гласът й звучеше тъй, все едно се оправдаваше за нещо.

Девойката наистина знаеше много добре това. Как изобщо боговете можеха да постъпят толкова несправедливо — да я въвлекат в подобна ситуация? Всичко можеше да мине толкова лесно и безпроблемно, елементарна тактика за отвличане на вниманието; щеше да си е тръгнала, преди Императрицата даже да е разбрала, че детето й е изчезнало. А сега… сега…

Анаис поклати печално глава.

— Никога няма да разбера какво те е накарало да дойдеш тук, Мишани. Ти винаги си била изключително ловък и безскрупулен играч в двора. — Тя седна отново на трона си и махна с ръка на стражите да се приближат.

— Убийте ги.

Очите на Кайку се отвориха при звука на някакво металическо проскърцване. Тя се сепна, а в съзнанието си продължаваше да чува зловещите писъци на маку-шенгите, наподобяващи стърженето на ръждясали порти, които отекваха из мрежата от канали. Тейн я прегърна през раменете.

— Спокойно — прошепна й той. — Спокойно. Това беше само един кошмар.

Тя се отпусна в обятията му, заслушана в биенето на сърцето си, което скоро нормализира ритъма си. Заобикалящите я предмети постепенно изплуваха от мрака и отново придобиха смисъл за нея. Намираха се в малко, влажно преддверие, осветено от единичен фенер, който висеше в ъгъла. Помещението бе пропито с миризмата на подгизналите им от нечистата вода дрехи и Кайку имаше противен вкус в устата си, който отказваше да изчезне. Мокри и обезсърчени, останалите започнаха бавно да се изправят на краката си, щом видяха, че девойката идва в съзнание. Тя не си спомняше да е заспивала. Това, което си спомняше, беше студеният език на водата от канала, който я бе обгърнал, и светещите очи на създанието, което се бе опитало да я удави…

Проскърцването се дочу отново и девойката осъзна, че това е звукът от превъртането на ключ. Вратата, която блокираше пътя им, изведнъж се отвори. Време беше да потеглят.

Спомняше си някакъв спор, нейде в черните дълбини зад тях. Разговор за това какво да правят с мъртъвците от групата. Юги не искаше да ги изостави, за да не могат маку-шенгите да се възползват от телата им, ала нямаше никакъв начин да ги вземат със себе си. Момичето си помисли, че май стигнаха до компромисното решение да отрежат главите им, за да не могат демоните да се вселят в тях, макар че и това само по себе си беше кошмарно. Тейн искаше да я носи на гръб, ала тя се възпротиви и каза, че може да върви и сама, което не се оказа съвсем по силите й. Беше им останал само един фенер и така се запътиха към Цитаделата.

Маку-шенгите не ги обезпокоиха отново. Май способностите на Кайлин им бяха дошли малко множко и сега бяха решили да си потърсят по-безобидна плячка. Кайку се затътри напред, увиснала на силните рамене на Тейн, хипнотизирана от светлината като нощна пеперуда. Младежът накуцваше леко заради ухапването на едното от неживите същества, ала раната не се беше оказала сериозна и той я бе превързал добре. Момичето си спомняше малко от останалата част от пътешествието им. Когато се озоваха в преддверието, където се бе събудила, Кайлин им заяви, че са подранили.

— Предлагам ви да поспите — посъветва ги тя. — На сутринта, ако всичко е наред, ще бъдем посрещнати от водача на Либера Драмак. Той ще ни поведе оттук нататък.

Тейн бе полюбопитствал да научи повече, защото Кайлин никога не им бе разкривала докрай плана им от страх, че това ще застраши сигурността им.

— Вече няма никакво значение — каза им жената — само да мине утрешния ден и всичко ще ви се изясни. — И пак премълча името на лидера на организацията.

Кайку успя да заспи, но двата часа, които прекара със затворени клепки, й се сториха като броени мигове. Ето че сега Тейн я прегръщаше и й задаваше безсмислени въпроси за това как се чувства. Очевидно младежът страдаше повече и от нея — той бе пребледнял и трепереше, кожата му изглеждаше восъчнобяла, а очите му горяха с трескав пламък. Беше болен — най-вероятно бе пипнал някаква инфекция от мръсната вода или от ухапването на маку-шенга. Кайку сметна за истинско чудо обстоятелството, че самата тя не се бе заразила — все пак бе погълнала доста голямо количество от отпадните води — ала се съмняваше, че каквато и да е зараза би оцеляла под изгарящото действие на нейната кана. Освен това се чувстваше толкова изтощена и изпепелена, че надали щеше да забележи, дори наистина да се беше заразила; едва ли можеше да се чувства по-зле от сегашното си състояние.

Ключалката на желязната врата превъртя с изщракване и тя се отвори, а зад нея проблесна друг фенер, чиято светлина се смеси с тяхната. Държеше го мъж на средна възраст, висок и широкоплещест, с късо подстригана бяла брада и сресана назад коса.

— Кайлин, Юги — каза той, — какво се случи с останалите?

— Имахме неприятности — отвърна водачът им. — Радвам се да те видя.

— Елате — подкани ги непознатият и те го последваха. Той затвори желязната врата зад гърба им. Озоваха се във влажно подземие, което миришеше на запустялост, паяжини и пръст. Човекът огледа разпарцаливената, подгизнала сбирщина, събрала се пред него. От първоначалните десетима бяха останали само шест.

— Продължаваме по план — заяви им той. — Вашата приятелка благородничка влезе безпрепятствено в Цитаделата рано тази сутрин. В момента Императрицата и слабоумният й съпруг се срещат с нея в тронната зала. Престолонаследничката се разхожда из градините на покрива, както обикновено. Приготвил съм ви слугинските дрехи, а след малко ще ви покажа и място, където да се измиете. Сегашното ви състояние ще привлече на секундата вниманието на стражите върху нас. — Той се вгледа в Кайку. — Очаквах само една жена. Моите извинения. Ще трябва да се облечеш в мъжки дрехи.

Девойката изведнъж почувства такова облекчение при споменаването на Мишани, че не обърна почти никакво внимание на думите на брадатия мъж; ала все пак му кимна с разбиране. Съвсем бе забравила за приятелката си, докато се промъкваха из каналите и се мъчеха да се справят с ужасните същества. Ала макар че дългокосата й другарка имаше най-безопасната задача в сравнение с всички тях, Кайку не можеше да спре да се тревожи за нея.

— Не съм се срещал с някои от вас — каза мъжът. — Нека ви се представя. Аз съм Заелис ту Унтерлин, учител на Престолонаследничката Лусия ту Еринима. Също така съм основател на Либера Драмак и нещо като неин водач, доколкото подобна дума приляга на организацията. — Като че ли щеше да каже още някои неща, да разкаже повече за себе си на онези, които не го познаваха, ала очевидно размисли.

— Времето напредва. Елате с мен — каза и всички тръгнаха.

Намираха се в стара, запустяла част от тъмницата на Цитаделата, която, както изглеждаше, отдавна бе забравена. Тейн се зачуди колко ли столетия са минали, откакто е била използвана за последен път по предназначение, колко ли Императори и Императрици са имали представа за съществуването на малката, безобидна желязна вратичка, която извеждаше към каналите. Времето умееше да скрива нещата най-добре от всички. Младежът се загледа в Пърлок и се възхити на уменията на този човек, който бе успял да открие вратата в плетеницата от канали без помощта на водач, и не само беше успял да проникне в Цитаделата, ами и бе успял да се добере и до най-ревниво пазеното й съкровище. Самият Пърлок си даваше сметка, че предизвиква късмета си не на шега, като ги води тук; обаче така или иначе се бе решил на това — заради Лусия. Чувстваше, че й дължи това. Въпреки че Тейн не го знаеше, едновремешният крадец се самообвиняваше, че той е първопричината за бедствията, залели Сарамир. Той беше взел парите на Сонмага и бе разкрил истинската същност на Престолонаследничката; сега обаче бремето на вината му го измъчваше всяка нощ. Пърлок нямаше да е способен да живее в хармония със себе си, ако това изключително, неземно създание умреше заради неговата алчност.

Заелис ги въведе в малка, тъмна стая, служила навремето като баня за пазачите и затворниците. Два примитивни душа плюеха вода върху хлъзгавите плочки от черен камък. На една поставка в ъгъла се издигаше купчина дрехи.

— Водата все още тече, както виждате. Някак си успях да накарам душовете да проработят, ала за нещастие после не можах да ги спра. Бъдете бързи — инструктира ги Заелис.

Изплакнаха се по двойки; жените първо. Водата беше хладка и чиста, затоплена от слънцето благодарение на откритите тръбопроводи, разположени някъде нависоко. След като се поизчисти от мръсотията, доколкото можа, Кайку намъкна мъжките дрехи, докато Асара се нагласи къде-къде по-добре. На девойката не й пукаше особено. Мъжките облекла й прилягаха толкова добре, колкото и женските, и тя се съмняваше, че някой ще заподозре нещо. Облечена в простички сиви панталони и широка риза — загърната отдясно-наляво в съответствие с дамската мода — тя излезе от банята, изглеждайки доста по-чиста и спретната в сравнение с преди.

След като и останалите си взеха душ и се облякоха, Заелис ги инструктира да оставят онези оръжия, които не могат да бъдат скрити. Мъжете се възпротивиха при тези му думи, ала учителят на Престолонаследничката само ги изгледа с огнен взор и те веднага се усмириха.

— Слугите не носят мечове и пушки! — отсече той. Мисията ни е тайна. Ако се стигне до бой в сърцето на Императорската цитадела, дълбоко се съмнявам, че някой от нас ще оцелее, независимо дали е въоръжен, или не. Пърлок ще пази оръжията ви.

Кайку се вгледа в някогашния крадец, който изглеждаше почти засрамен заради това, че няма да ги придружи. Той обаче беше изпълнил своята задача; бе ги завел до Цитаделата и нямаше смисъл да се подлага на допълнителни рискове. Заелис можеше да проникне в градините на покрива много по-лесно от него. Освен това Пърлок беше техният водач извън Цитаделата и поради това бе твърде ценен, за да си позволят да го изгубят. Той щеше да ги чака тук и да ги поведе, когато му дойдеше времето, обратно през каналите към свободата.

Шестимата оцелели поеха през запустелия затвор и не след дълго стигнаха до масивна ръждясала решетка; щом я отместиха и се промъкнаха през нея, се озоваха в някакво хранилище, пълно с буркани с изсушена храна. Решетката се намираше на нивото на пода, зад няколко чувала в ъгъла на складовото помещение. Кайку предположи, че входът към старата тъмница е бил зазидан преди много време, ала този затънтен проход е останал незабелязан.

— Оттук нататък сте слуги — каза им Заелис. — Дръжте се като такива. Моето присъствие ще е достатъчно, за да избегнем неудобните въпроси.

Изричайки тези думи, той ги поведе от хранилището навътре в коридорите на Цитаделата.

Зад прорезите на бронзовата Маска недовиждащите очи на Върховния Чаросплетник Вирч изведнъж се отвориха.

Намираше се в покоите си. Някакъв измършавял чакал обикаляше наблизо, похапвайки каквото можеше да намери. Вирч бе поискал да получи чакал преди два дена; поради каква причина обаче, не можеше да си спомни. Предпазливото животно бе успяло да оцелее досега, изплъзвайки се от лапите на стареца. Той подозираше, че чакалът му трябваше да проследи онова малко създание, което продължаваше да се спотайва някъде наоколо, ала очевидно това решение не беше сред най-разумните му постъпки.

Не беше виждал момичето от седмици и бе абсолютно сигурен, че не я е убил. От време на време се натъкваше на следи, които му показваха, че тя е жива — изчезваше храна, предмети биваха размествани. Тя определено се намираше в някоя от многобройните стаи на покоите на Вирч, търсейки изход, ала не намирайки нищо. Колко ли хитра трябваше да бъде, за да не я види толкова дълго време! Той почти й се възхищаваше.

Още едно необичайно потрепване в Чаросплетието и Вирч се сети какво го бе разбудило от унеса му. По деформираното му лице пробягна тръпка на угриженост, макар че това едва ли можеше да си проличи по чертите, изкривени от злокобното въздействие на вещерския прах от Маската му. Бе се захванал с делата си още в ранни зори, протягайки пипалата на съзнанието си извън Цитаделата. Имаше толкова много пионки, които чакаха да влязат в играта, чието поведение зависеше от него. Жизненоважно беше да е нащрек, да е готов да коригира своевременно всяка непредвидена дреболия, която можеше да обърка днешните събития, защото бъдещето на Чаросплетниците зависеше изцяло от тях. До здрачаване позицията на кастата му щеше да бъде непоклатима.

Ала определени неща го безпокояха. Миналата нощ бе усетил някакво неочаквано подръпване сред нишките на Чаросплетието, породено от чужда намеса, като че ли в паяжината му се бе прокраднал още един паяк. То бе едва забележимо; прекалено слабо, за да е причинено от някой друг Чаросплетник. По това време бе заспал и му беше малко трудничко да излезе от унеса си, защото се бе напушил с корен от амакса, след като се бе завърнал от скитанията си в Чаросплетието. Когато най-накрая успя да се разсъни напълно, то вече бе изчезнало.

Нямаше никаква представа на какво ли можеше да се дължи това, ала прекалената близост на натрапника изобщо не му харесваше.

Сега също почувства нещо подобно. Този път беше доста по-слабо, но благодарение на това, че вече го търсеше активно, успя да си изясни някои неща. Внезапно изпита страх.

Каквото и да беше това, което бе нарушило покоя в Чаросплетието предната нощ, то определено се намираше в Цитаделата. И не беше Престолонаследничката.

Вирч затвори отново очи, потапяйки се обратно сред златистите нишки. Пипалата му се плъзнаха по очертанията им, проучвайки внимателно повърхността им, търсещи и опипващи; после, досущ като анемона, докосната с ръка, непознатото присъствие изведнъж се отдръпна и изчезна.

Беше го усетило — затова се бе скрило.

Старецът почувства как кожата му настръхва. Нещо, което не беше Чаросплетник, да се движи сред нишките? Невъзможно! Дори Лусия не владееше тънкостите на Чаросплетието като представителите на организацията му; нейните сили бяха по-изтънчени, ала не толкова директни.

Въпреки това го беше почувствал. И то бе разбрало, че го търсят.

Обхвана го внезапна тревога. Имаше само едно обяснение. Каквото и да беше това, то бе изпратено да му попречи, да осуети плановете му! Щом зад това не стоеше някой негов събрат, значи със сигурност ставаше дума за враг. Вирч се отдаде на трескаво търсене, ала то бе изчезнало, като че ли беше призрак.

Решението му беше светкавично. Навсякъде около Цитаделата последните му атентатори чакаха с изработените от тях бомби. Слуги и ратаи, които си въобразяваха, че са част от армията, която Ангър ту Торик би повел, скрили смъртоносните си рожби в кошници, долапи, шахти и комини, или пък привързали ги към телата си.

Не можеше да чака повече — не и с това нещо вътре в Цитаделата. Трябваше да действа незабавно.

Зареян в Чаросплетието, Вирч обяви началото на операцията.

Заелис поведе групичката по коридорите на слугинските помещения, които се намираха на най-долните нива на Цитаделата. За разлика от разкоша на по-горните етажи, тези помещения бяха сурови и обзаведени възможно най-пестеливо. Жегата, която цареше тук, беше нетърпима, защото нямаше нито стреловидни прозорци, нито паравани, които да улавят и насочват прохладния бриз, нито пък просторни, проветриви помещения, чийто под да е облицован с лач. Знойният въздух отвън се смесваше с изпаренията от пресите за гладене, кухните и дишането на хиляди хора, които се трудеха неуморно. Светлината идваше от закрепени в стенни ниши фенери, които, освен че осигуряваха светлина, правеха задухата още по-нетърпима в тесните помещения. Тази част на Цитаделата се намираше под земята, погребана в основите на хълма; и всички неприятни дейности, свързани с поддържането на такова огромно здание, бяха прехвърлени тук.

Движеха се напред, без да бързат, следвайки Заелис по петите. Прислужниците, които ги срещаха по коридорите, юрнали се да изпълняват поверените им задачи, не им обръщаха никакво внимание, като изключим бързия поклон, с който удостояваха учителя на Престолонаследничката. Жегата и потта ги бе поразчорлила достатъчно, че да заприличат на слуги, но излъчването на Заелис не можеше да бъде сбъркано. Кайку се поотпусна мъничко, доволна, че не ги разпознаха веднага като нашественици. Тя заби поглед в пода, както подобаваше на един слуга, и продължи да върви.

Момичето усети помръдването на нишките в Чаросплетието по същото време, както и Кайлин, ала далеч не толкова отчетливо като нея. Това можеше да е единствено Върховният Чаросплетник Вирч. Тя видя как жената изведнъж се стегна, а после побърза да се скрие от Вещера. Кайлин стрелна девойката с очи. Усмиряването на нейната кана я бе направило невидима, обаче сега тя отново беше на свобода, ето защо високата жена разшири защитата си, за да покрие и Кайку. Момичето срещна погледа й и примигна изненадано. Зениците на Кайлин бяха помръкнали от зелено до червено-кафеникаво. Ако напрегнеше още повече силите си, очите й щяха да се оцветят в издайническото, типично за Различните кървавочервено, и всичко щеше да се провали.

— Заелис — изсъска тя в момента, когато наблизо нямаше нито един слуга, — Вирч ни търси. Заведи ме на някое сигурно място. Не мога да се справя с него тук.

Лидерът на Либера Драмак кимна едва забележимо. Той ги поведе по един тесен проход, отклоняващ се от главния коридор, минаващ покрай помещения, в които се виждаха големи корита, пълни с гореща вода, където бяха накиснати дрехи. Слугините разбъркваха водата с големи дървени прътове. Кайку изведнъж изпита странното усещане, че е наблюдавана. Дали Чаросплетниците бяха успели да узнаят за нея по някакъв начин? Можеха ли да почувстват обета, който бе положила пред Оча да им отмъсти? Струваше й се, че въздухът гъмжи от движение, че мръсни пръсти пробягват под повърхността на зрението й, извършват се невидими действия, долавяни единствено от Различните й инстинкти. Усещаше как в нея се надига желанието да се зарее в Чаросплетието, как нейната кана изгаря от нетърпение да стори това, ето защо стисна зъби и се помъчи да потисне този импулс.

После внезапно времето сякаш забави своя ход, а тя бе осенена от предчувствието за ужасно бедствие, което се стовари върху раменете й като оловно наметало. Девойката се препъна, несигурна по какъв начин бе разбрала това; знаеше само, че нещо лошо ще се случи — нещо неизбежно. Интуицията й я предупреди, че вече е прекалено късно, че в момента единственото, което можеше да направи, бе да чака, обзета от ужас, това ужасно нещо да се случи. Видя как Кайлин се обръща бавно към нея, като че ли въздухът се беше превърнал в лепкава каша, и когато очите им се срещнаха, разбра, че Сестрата е почувствала същото.

В следващия миг светът експлодира.