Вихрена страст

Глава четиринадесета

— Как се чувстваш? — Челси нежно докосна ръката на Кейтлин, след като се отдалечиха от гроба. — Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Не. — Кейтлин погледна назад към ковчега, положен в пръстта.

— Никой не може да направи нищо. Нея вече я няма. Всичко това вече го няма.

Тя обходи с поглед познатите лица, събрани около пресния гроб — Жак, Пиер, Рьоне, по-голямата част останалите работници, неколцина приятели на Катрин от Ница. Джонатан Андреас не можа да дойде на погребението, защото съпровождаше тялото на Питър Московел, което щеше да бъде погребано в родната му Западна Вирджиния. Алекс беше минал оттук по-рано, но сега тя не го виждаше. Кейтлин бързо потисна смътния пристъп на самота, обзел я при неговото отсъствие.

Алекс беше уредил всички формалности по погребението и задържа настрани репортерите, полицията, Интерпол и правителствените чиновници. Той я беше държал в прегръдките си през онези първи нощи, когато тя се събуждаше с писък и не позволяваше на болката да се върне, докато тя не заспеше отново. Трябваше да благодари на Бога за това благословено вцепенение, което беше защитило чувствата й през целия този кошмарен период. Сега вече не се нуждаеше от помощта на никого и на нищо.

— Благодаря ти, че ми изпрати тази рокля и не пусна телевизионните камери в гробището.

— Роклята е моя заслуга, но с репортерите е оправи Алекс — Челси замълча. — И Далпре. Не знам как успя да задържи продавача на сладолед далече от теб. На нас, останалите той определено ни вадеше душата.

Отново Алекс. Грижеше се тя да има всичко необходимо, да приема нещата по-лесно. Знаеше, че трябва да изпитва благодарност, но нищо не можеше да я извади от вцепенението, да проникне през тази ледена стена, която се беше сключила около нея.

— Той смята, че съучастникът на Ледфорд е Краков, а не Далпре.

— Знам. Казал е на Джонатан. Няма особени основания да мисли така и може би греши. — Челси направи гримаса. — Надявам се да е сбъркал. За мен ще е удоволствие да мразя Далпре и в червата — тя хвана Кейтлин под ръка и нежно я отдели от гроба, насочвайки я към вратите от ковано желязо на входа на гробището. — Трябва да се връщам в болницата. Ти нали ще се оправиш сама?

Кейтлин кимна.

Челси се намръщи.

— Не, наистина. Щом Мариса бъде изписана от болницата, ще я изпратя обратно в Лос Анджелис. Къщата ми там има специална охрана. Защо не отпътуваш с нея и не останеш, докато стане време да започнеш рекламната кампания?

Рекламната кампания. Челси говореше за лансирането на парфюма, сякаш нищо не се беше променило. Щеше да се наложи Кейтлин да поговори с тях за парфюма, но сега не можеше да понесе и това.

— Много мило от твоя страна. — Наистина беше мило и за момент й се прииска да може да усети нещо под тази ледена празнота. — Но няма да свърши работа. Аз трябва да… Трябва да се върна във Вазаро.

Челси поклати глава.

— За Бога, Кейтлин, ти си почти в шок. Не си в състояние да понесеш…

— Отивам. Ще ме откараш ли дотам, преди да отидеш в болницата?

Челси се поколеба, после сви рамене.

— Разбира се. Защо не? Този ден все едно не може да стане по-лош.

Кейтлин застана на хълма с гръб към развалините на господарската къща. Гледаше към изпепелените поля.

От маслиновите и портокаловите дръвчета бяха останали само сгърчени, обгорени скелети. Тя беше видяла всичко това през последните няколко дни, но тогава беше побързала да отклони поглед, за да не се поддаде на пристъпа на болката.

Стоеше с изправен гръб, лице в лице с разрушенията, попиваше ги с поглед, поемаше в себе си болката, която щеше да подхрани студения гняв и решимостта в нея.

— Не трябваше да идваш тук — Алекс застана до нея. — Не ти ли стигаше досега? Днес беше на погребение.

— Имах нужда да видя това. — Тя не откъсваше поглед от овъглените поля. — Прав си. Сякаш е умряло мое дете. Никой няма право да направи такова, такова… грозно нещо.

— Светът понякога е грозно място.

— Не мисля така. — Кейтлин поклати глава. — Винаги съм мислила, че има неща, с чиято помощ можем да държим злото настрана. Грешила съм.

Алекс пристъпи по-близо и протегна ръка да я успокои.

— Кейтлин, това не е краят на…

— Не ме докосвай.

Ръката му се отпусна.

— Добре, разбирам.

— Не, не разбираш. — Той си мислеше, че тя го смята за виновен за това чудовищно нещо, но тя винеше само себе си. Не искаше да му позволи да я докосне заради опасността, която той представляваше за нея. В миналото той притежаваше по-голяма сила да я накара да чувства, отколкото всеки друг. А чувствата застрашаваха бариерата, която тя беше издигнала срещу мъката. Тя вдигна ръка и обгърна с жест опустошената земя пред тях. — Разбираш ли какво означава за мен това? Преди Ледфорд да го направи, всичко, което исках, беше да върна „Вихрения танцьор“ обратно на Джонатан. Но сега искам той да бъде наказан. Искам всички те да си понесат наказанието.

— Веднъж ми каза, че не вярваш в отмъщението.

— И ти отвърна, че не са ми причинявали достатъчно зло. Кажи ми, Алекс, сега остатъчно зло ли ми причиниха?

— Да — той чакаше. Накрая попита. — А сега какво?

— Връщаме се в Истанбул. Нали не мислиш, че ще се предам? Какво друго ми остава сега? Винаги съм се сърдила на майка си, че е оставила баща ми да навреди на Вазаро. — Тя се разсмя, не можейки да повярва на собствената си глупост. — Но това направих самата аз. Можех да звънна по телефона на Джонатан и да предотвратя всичко това. Но бях толкова глупава, бях…

— Грешката не беше твоя. Моя беше. — Светлите очи на Алекс горяха на пребледнялото му лице. — Всичко тръгна зле. Не прави това, за Бога, не искам да страдаш повече.

— Трябва ли просто да оставя всичко, както си е? Трябва ли просто да седна тук и да гледам тези поля? Майка ми е мъртва, имението Вазаро е мъртво и след тринадесет месеца парфюмът ми също ще бъде мъртъв.

— Не мога да възкреся Катрин, но заедно можем да измислим нещо за останалото.

— Какво? Да не се готвиш да купиш цветя от другите ферми? След всичките изследвания, които направи, вече трябваше да знаеш, че това няма да свърши работа. Цветята трябва да бъдат отгледани в имението Вазаро, й да запазят цялото богатство на ароматите. Погледни към тези полета, Алекс. Сякаш отгоре им е паднала водородна бомба.

— Жак каза, че е успял да събере пръчки и разсади от повечето растения. Нека да помисля за това. Казвам ти, че ние можем…

— Не! — Не можеше да понася да слуша повече за това. Обърна се рязко и тръгна през овъглената ливада към колата, паркирана на алеята пред къщата. Смътно усещаше, че той е натъжен и объркан, но не позволи това да достигне до съзнанието й. Не трябваше да допуска нищо отвъд тази ледена стена, иначе тя можеше да рухне. Стената трябва да се укрепва, да става по-висока, за да заключи мъката в своя обръч.

— Печелиш, да го вземат дяволите. — Той сграбчи ръката й и я накара да се обърне към него. — Искам да ти покажа нещо. Фотографски филм, намерен сред вещите на Питър. Джонатан даде да го проявят. — Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади една снимка. — Дребният набит човек, който работи на полето, е Антонио Ферацо. Погледни го. Запомни Лицето му. Той уби майка ти и Питър. Ще убие и теб, ако има тази възможност.

Кейтлин се вгледа в снимката. Мъжът на нея се усмихваше, а само преди един ден беше причинил тези разрушения във Вазаро.

Алекс й подаде друга снимка.

— А това е Ледфорд.

Тя дълго и внимателно разглеждаше безизразното румено лице на подгънатата снимка.

— И двамата изглеждат толкова… обикновени — пъхна снимките в чантичката си. — Не се безпокой, ще ги запомня.

— Добре ще е да го направиш.

— Ами Краков?

— Повиках Голдбаум и му казах да удвои наблюдението върху него. — Той влезе в ритъма на крачките й. — Подготвил съм всичко да отлетим днес от Ница. Не вярвах, че ще успея да те убедя да оставиш нещата така. — Лицето му внезапно стана напрегнато, както винаги, когато прехвърляше различни възможности и проблеми. — Наех самолет, който ще ни свали на частна писта край Истанбул. Ще вземем такси до Капалъ чарши. Там ще те оставя с Кемал, а аз ще разузная около къщата, за да съм сигурен, че там още е безопасно.

Тя кимна в знак на съгласие.

— На път към Ница ще спрем в селото и ще кажем на Жак как да се оправи с хората от застрахователните компании. — Той срещна погледа й, докато отваряше пред нея предната врата. — Господи, страх ме е. Размисли. Мога да те изпратя в Порт Андреас, където ще си в безопасност при Джонатан. Не се връщай, Кейтлин.

Тя се качи в колата, без да му отговори.

Той изруга и затръшна вратата.

— Обажда се Ферацо. Намирам се в хотел „Диван“ в Истанбул.

— Хич не ме интересува къде си ти. Къде са Каразов и оная Вазаро? — попита Ледфорд.

— Не мога да ги намеря. Цял ден бях на летището, Каразов и женската не се появиха.

— Да не мислиш, че Каразов ще бъде толкова глупав, че да се качи на пътнически самолет, та да ги очистиш още щом излязат от летището?

— Е, не можех да рискувам да се върна във Вазаро. Половината Интерпол се мотаеше там, след като драснахме клечката на фермата.

Брайън въздъхна.

— Все повече ме разочароваш, Ферацо.

— Той е добър — взе да се оправдава Ферацо. — Трябваше да ме оставиш да ги оправя и двамата във Версай.

— Не! Не трябва да пипаш Каразов. Жената е целта ти, идиот такъв. Ако смяташ, разбира се, че можеш да се справиш с нея.

— Справих се добре във Вазаро, нали? — начумерено каза Ферацо. — Но трябва първо да ги намеря.

— Може да не е толкова лесно. Циганина казва, че Каразов се е покрил и че дори той не е успял да го надуши, откакто е дошъл в Истанбул. Все пак Каразов може да се опита отново да се свърже с него. — Ледфорд замълча, обмисляйки проблема — Каразов знае за „Улицата на ятаганите“.

— И пиле няма да позволя да прехвръкне там.

— Ще дойда в Истанбул след три седмици — гласът на Ледфорд беше мек. — Искам да си разкарал жената, докато пристигна, Ферацо. Няма да търпя повече грешки.

Ледфорд затвори слушалката, без да чака отговор. Не го изненада това, че Алекс беше положил такива усилия да се освободи от Ферацо. Гневът на Ледфорд беше стоварил върху имението бедствия от такъв мащаб, че трябваше да е станало ясно на всички колко е недоволен той от оная Вазаро. Е добре, време беше Алекс да осъзнае, че тяхната партия шах трябва да бъде играна по правилата и предателството не трябва да се повтаря.

— Защо не убием Каразов, щом знае за къщата?

Ледфорд се изправи и се обърна към Краков, който седеше на едно кресло в отсрещния ъгъл на стаята.

— Той няма да хукне към Интерпол. Не се притеснявай, ще се споразумея с него.

— Само мен не замесвай. — Краков се надигна — Днес следобед свиквам пресконференция, за да разглася поканата за конференцията. Там ще е последната ни среща, преди да отидем в Истанбул. Смятам, че не трябва да се свързваме и по телефона. Когато всичко това свърши, аз трябва да бъда…

— Чист като сняг — завърши вместо него Ледфорд с широка усмивка. — Ще ти пазим пелените чисти.

— Знаеш какво да правиш, нали?

— Ще уредя утре да звъннат на полицията и да прочетат заплахата.

— И ще свършиш всичко в Истанбул точно както сме го планирали?

— Разбира се, ти командваш парада. — Ледфорд приятелски му се усмихна. — Планът наистина е много добър.

— Няма да съжаляваш за това. Веднъж да взема властта, ти ще…

— По-добре ще е да тръгваш — прекъсна го Ледфорд. Стигаше му толкова за днес. Повдигаше му се от надутото копеле. — Не бива да излагаме на опасност всичко, когато сме толкова близко до успеха.

Краков кимна.

— Радвам се, че разбираш необходимостта от крайна дискретност.

Ледфорд проследи с поглед как Краков върви към вратата с военна стъпка. Господи, помисли си той, този човек държи гърба си изправен така, сякаш в задника му е пъхната дръжка на метла.

Краков се обърна от прага.

— Уведоми ме, когато установиш главната си квартира в Истанбул, в случай, че в последния момент се наложи да предам някакви допълнителни инструкции за теб.

— Разбира се, че така ще направя. — Усмивката не слезе от лицето на Ледфорд, докато гледаше как Краков отваря вратата. На него ли копелето щеше да дава инструкции? Всички ласкателства, с които Краков напоследък беше засипван, караха егото му да се раздуе като гуменото човече — реклама на гумите Гудиър. Внезапно му се дощя да спука този балон — Мислех дали няма да е добра идея да очистим и жена ти.

Краков замръзна.

— Какво?

— Когато премахваме другите цели в Истанбул, може да се окаже добра идея…

— Хелга?

Това го беше разтърсило. Ледфорд притвори клепачи, за да прикрие задоволството в погледа си.

— Защо не? Би могъл да се правиш на съкрушен вдовец, а съм сигурен, че това ще отклони подозренията.

— Ще… помисля за това.

— Заради делото. В крайна сметка аз пожертвах трима добри мъже в Лувъра. Една съпруга не е чак толкова много.

— Казах ти, че ще помисля за това — изсъска през зъби Краков. — Не смятам, че това е необходимо.

— Би могъл да я замениш с чифт дългокраки блондинки, с каквито се слави страната ти.

Краков се изправи с цялото си величие.

— Ако одобря смъртта на Хелга, това няма да е по детински подбуди.

— Разбира се, че няма. — Краков почти беше успял да се убеди сам, че прави всичко това от патриотични съображения, а не за да стане бог. Винаги е грешка да мамиш себе си, дори когато лъжеш всички други на света. Брайън прекоси стаята и отвори вратата пред Краков. — Само една идея.

— Ще те уведомя.

— Направи го. — Брайън затвори вратата зад Краков и отново посегна към телефона. Не трябваше да изправям копелето на нокти, но Краков беше такъв надут пуяк, че той не можа да устои на изкушението. Упорито вярваше, че Брайън Ледфорд е тъпа горила. Той се разсмя. Краков наистина много ще се изненада, когато разбере, че е имал работа с невероятно хитър човек.

Брайън реши, че е време да пристъпи към следващата точка от своя план. Вдигна слушалката и набра номера на параходната компания „Уайт стар“.

— Здрасти, малката. — Челси нахълта в болничната стая, тръсна букета рози на леглото и залепи една целувка по челото на Мариса. Със счупените лява ръка и рамо на Мариса бяха в гипс. Вторият куршум, който я беше уцелил, беше минал първо през тялото на Московел, преди да се плъзне покрай нейните ребра. Божичко, колко беше бледа. — Докторът каза, че си спала добре през нощта. Съвсем скоро ще те изпишат. — Тя седна на един стол до леглото. — Репортерите не дойдоха да те тормозят, нали?

Мариса поклати глава.

— Старшата сестра ги спря на регистрацията.

— Отлично.

— Как е Кейтлин?

— Зле. Прилича на робот.

— Предполагам, че не бихме могли да очакваме нещо друго. — Мариса преглътна. — Беше ли днес на погребението?

— Надявах се да си забравила, че е днес. — Челси се наведе и стисна ръката на Мариса. — Изпратих цветя от твое име.

— А Питър?

— Утре ще го погребват в Западна Виржиния.

Очите на Мариса се наляха със сълзи.

— Той спаси живота ми, нали знаеш?

— Знам. Рьоне е видяла всичко от хълма и ни разказа.

— Той ми беше приятел, майко. — Две сълзи се плъзнаха по бузите на Мариса. — Беше благ и нежен и… не бях срещал друг човек, когото да чувствам така близък.

— Тогава го запази в себе си завинаги. Не го забравяй. — Челси стисна по-силно ръката на Мариса. — Аз никога няма да го забравя. Може да се каже, че той спаси и моя живот.

— Джонатан с него ли отиде?

Челси кимна.

Мариса прехапа долната си устна.

— Не исках той да е сам. От роднините му беше останала жива само една стара леля и той не се интересуваше особено от нея. Беше толкова самотен човек.

— Джонатан беше негов приятел. Това значи много.

— Да. — Мариса избърса мократа си буза с ъгъла на чаршафа. — Смяташ ли да се омъжиш за него?

Очите на Челси се разшириха.

— Какво?

— Джонатан. Той е добър човек и ти го обичаш. Смяташ ли да се омъжиш за него?

— Господи, къде криеш кристалната си топка? Знаеш, че не съм от хората, които бързат да се женят. Ще си останем само двете с теб.

— Време е да престанем да си бъдем двете с теб. Забрави за мен. Омъжи се, майко.

— Опитваш се да се отървеш от мен ли?

— Опитвам се да махна пепелта, с която ти упорито си посипваш главата.

— Каква отвратителна мисъл. — Челси сбърчи нос с деликатно неодобрение. — Тези вонящи въгленчета. Надявам се, че имам по-добър вкус. — Челси отбягваше погледа на Мариса, но тя не отстъпваше. — Няма да ми позволиш да пропусна този въпрос, нали?

— Не.

— Господи, колко си твърдоглава. — Показалецът й взе да описва различни фигури по чаршафа. — Той ще стане следващият президент, малката.

— Е, и?

— Знаеш, че аз…

— Велики Боже. — Мариса зяпна. — Намерила си някой друг, когото да покровителстваш.

— Не бих искала да се задълбочаваме върху това.

— Добре. — Мариса замълча — Все едно, има по-важни неща, за които трябва да поговорим.

Челси предпазливо я погледна.

— Какви неща?

— Не се меси в това, майко.

— В какво?

— Прекалено е опасно. Нека властите се оправят с това. Не се бъркай там.

— Напоследък уважението ми към органите на правораздаването доста е намаляло. — Челси трябваше да се сети, че Мариса, която я познаваше най-добре, щеше да отгатне как тя ще реагира на това зверство. — Ти почти загина от загуба на кръв.

— Но не умрях. Ще се оправя.

Челси издърпа ръката си и се постара гласът й да не издава нейната ярост.

— Ферацо не заслужава да остане жив, нито пък Ледфорд.

— Аз не заслужавам да ме караш да се безпокоя за теб.

— Удар под пояса. — Челси я погледна в очите. — Слушай, ами ако аз лежах в това легло? Ти какво щеше да направиш?

Мариса леко се усмихна.

— Удар под пояса.

Челси се наведе и я целуна.

— Приеми това тогава. Носиш го в гените си, малката. Ти си роден боец, също като мен. — Тя стана и взе букета от леглото. — Трябва да ги натопя във вода.

— Майко, недей да…

— Не се притеснявай. Обещавам ти да не се правя на Рамбо и няма да се отделя от теб, докато не оздравееш достатъчно, за да бъдеш откарана у дома в Калифорния. — Тя внезапно свъси вежди. — Надявам се само, че Кейтлин и Алекс няма да докопат копелетата, преди да съм отишла в Истанбул.

Мариса примирено поклати глава.

— А аз се надявам, че ще успеят.

Наближаваше полунощ, когато Кемал и Кейтлин пристигнаха във вилата край Босфора.

Алекс беше в кухнята и вдигна поглед, когато вратата се отвори.

— Направих кафе. Искате ли малко?

— Не, благодаря ти. — Кейтлин тръгна през хола към своята спалня. — Много съм уморена. Лека нощ.

Секунда по-късно вратата се затвори след нея.

— Вече не е същата. — Кемал гледаше в посоката, където беше изчезнала Кейтлин. — Не ми харесва това.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — В гласа на Алекс се прокрадваше гняв. Той наля кафе в чашата пред себе си. — Не приказва, не се усмихва. Някъде другаде е. Така е от онзи ден във Вазаро.

— Шок — рече Кемал. — Виждал съм понякога да става така с децата в „Харема“. Те не искат да повярват, че това им се е случило. Изолират част от себе си.

— Понякога с години. — Кемал поклати глава. — Но там това не беше толкова лошо. Поне част от тях остава ненакърнена. С Кейтлин положението е друго. Опасно е, когато си толкова вцепенен, че не чувстваш страх. — Той прехвърли погледа си към лицето на Алекс. — Докато чакахме ти да разузнаеш около вилата, тя ме попита дали е възможно да я вкарам в „Харема“, за да научи нещо повече за Аднан.

— Господи.

— Казах й, че няма да има никаква полза от това. Аднан не се е показвал, откакто вие отпътувахте за Вазаро.

— Къде, по дяволите, би могъл да бъде?

— Минали са само седем дни — напомни му Кенан.

Седем дни. Сякаш бяха цяла вечност, изпълнена с мъка и угризения. Мъката на Кейтлин, неговите угризения. Пръстите на Алекс се сключиха по-здраво около чашата с кафе.

— Тя трябваше да зареже всичко това. За нея е прекалено опасно да продължава.

— Изпълнена е с омраза срещу Ледфорд. Отмъщението може да донесе голямо облекчение.

— Не и на Кейтлин. Сега тя мисли, че иска отмъщение, но това противоречи на дълбоките й убеждения.

Кемал се усмихна на Алекс.

— Но не и на нашите.

— Не. Но Кейтлин не е като нас.

— Какво ще правим тогава?

— Ще я накараме да спре да мисли за смъртта и да започне да мисли за живота.

— Малко е вероятно тя да бъде наведена на такива мисли при сегашните обстоятелства.

— Винаги има начин, стига да се подходи към проблема от правилна гледна точка.

Кемал въпросително вдигна вежди.

— „Вихреният танцьор“. Тя има чувството, че е загубила всичко, но „Вихреният танцьор“ остава.

— Не разбирам. „Вихреният танцьор“ също изчезна.

— Но не и загадката. Ще се опитаме да я разрешим. — Алекс изпи остатъка от кафето на две глътки. — Ще се опитаме, по дяволите. Ще я разрешим тази загадка. Може да не съм в състояние да й помогна по друг начин, но това мога да направя. — Той постави чашата обратно върху чинийката. — В деня, преди да бъде убит, Московел трябваше да остави една пратка, която да пристигне в офиса на Американ експрес. Искам утре сутринта да я вземеш и да я донесеш на Кейтлин.

Кемал кимна.

— Надявам се, че осъзнава каква висока чест й оказвам, като заради нея ставам обикновен разносвач на поръчки.

— Не смятам, че тъкмо сега тя осъзнава кой знае колко — уморено отвърна Алекс.

— Но това ще се промени. Търпение, Алекс.

Алекс хвърли поглед към затворената врата на Кейтлин.

— Ти прояви търпение. Аз съм прекалено уплашен, за да чакам тя сама да се оправи. Смятам да я накарам да се отърси от вцепенението, каквото и да се наложи да направя за това.

— Пристигам натоварен с подаръци — пропя Кемал, когато Кейтлин отвори вратата пред него на следващата сутрин. — Ела и ми дари усмивка на радост и благодарност.

Кейтлин му направи път да мине и затвори вратата зад гърба му.

— Какво е това?

С въздишка на облекчение Кемал остави голямата кутия на масичката за кафе.

— Имаш късмет, че съм як като бик. По-недостоен мъж би рухнал при такова изпитание.

Кейтлин усети, че в нея проблясва някакво смътно веселие.

— Какво е това?

— Не знам. — Кемал извади джобното си ножче и започна да разрязва връзките на пакета. — Има нещо общо с „Вихрения танцьор“. Алекс каза, че е изпратено от Питър Московел.

— Питър. — Сърцето й се сви от внезапна болка, като си спомни за последния разговор с милия, лъчезарен Питър Московел. Напрегнато гледаше кутията и нетърпеливо чакаше Кемал да я отвори.

— Три прожекционни апарата. — Кемал продължи да тършува, измъкна голям грижливо опакован плик и й го подаде. — Тежи почти колкото прожекционните апарати.

— Преводът — промълви тя. Информацията, която беше очаквала толкова дълго, сега беше в ръцете й. Някъде дълбоко в нея потрепна вълнение и късче от ледената стена, обгърнала нейните чувства, се пропука.

Кемал бръкна още по-надолу в кутията, измъкна още по-голям пакет и й го подаде.

— Пълно със съкровища.

Тя отвори пакета, надникна вътре и побърза да го затвори.

— Само снимки.

— Може ли? — Кемал протегна ръка.

Кейтлин се поколеба, сетне му подаде плика.

Кемал извади снимките и започна да ги прехвърля.

— Обичам цветята. Колко хубаво е било твоето Вазаро.

— Да, беше.

Той вдигна поглед. Тъмните му очи внезапно се изпълниха със съчувствие.

— Тази радост е била твоя, а вече не е. Сега трябва да се отвориш за другите радости. Не искам да те оскърбявам с безчувствеността си, но човек трябва да приеме загубите.

— Приех я.

— Не мисля така — той отново сведе поглед към снимките. — Но ще ти помогна… Коя е тази?

Спря да прехвърля снимките и се втренчи в една от тях. Лицето му беше странно съсредоточено.

Кейтлин надникна.

— Това е Мариса Бенедикт.

— Младото момиче, което е било ранено? — Лицето на Кемал застина. — Кучи синове.

— Да.

Кемал продължаваше да изучава снимката.

— Смятам, че тя е изключителна. — Очите му се присвиха, изследвайки лицето на Мариса. — Но тя не се смее, нали?

Кейтлин смаяно го погледна.

— Да се смее? Не си спомням да се е разхождала блажено ухилена, но тя не е… — Кейтлин спря, понеже осъзна, че не може да се сети някога да е чувала Мариса да се смее.

Кемал кимна.

— Тя се усмихва, но не се смее. Това не е хубаво. Някой трябва да я научи да се смее.

— Всички обичат Мариса. Сигурна съм… — Кейтлин внезапно спря и го погледна удивено. — Как разбра, че тя не се смее?

— Син мин.

— Какво?

— Старинно китайско изкуство за разчитане изражението на лицето. Някога го изучавах.

— За миг си помислих, че е било шестото ти чувство. — Кейтлин едва-едва се усмихна. — И разбира се, си станал експерт в тази област.

— Естествено — той взе снимката и я пъхна в джоба на джинсите си. — Ще я задържа. Нали може?

— Щом искаш.

— Много искам. — Той измъкна един от прожекционните апарати. — Сега ще занеса тези неща в кабинета и ще ти ги наглася. Ела да ми покажеш къде искаш да ги поставя. — Той бързо тръгна към кабинета.

Кейтлин погледна плика с превода и усети, че я обзема вълнение.

Тя здраво го стисна и тръгна след Кемал към кабинета.

— Постави апаратите на един стол в ъгъла. Бюрото ще ни послужи за поставка и ще фокусираме над него лъча на другите два апарата, които…

— „Междузвездни войни“ — промълви Кемал, гледайки захласнато холограмата на „Вихрения танцьор“. — Във филма играеха на някаква триизмерна игра. Това същото ли е?

— Мисля, че кинаджиите използват специални ефекти, а това е нещо истинско. — Кейтлин регулира най-близкия до нея апарат. — Не знам как точно правят филма, но съм учила за основните принципи на холографията. Всичко се прави с лазери. От лазера излизат два лъча, наречени лъч на обекта и референтен лъч. Лъчът на обекта се пречупва в лещи и се насочва с огледало към обекта, на който искаш да направиш холограма. Лъчите от обекта на свой ред се отразяват към фотографска плака.

Алекс стоеше на прага, слушайки Кейтлин, но нито тя, нито Кемал усещаха присъствието му. Завесите бяха дръпнати и в стаята преждевременно се беше възцарила тъмнина. Двамата бяха клекнали на пода, разглеждайки холограмата на „Вихрения танцьор“. Дори в полумрака Алекс можеше да различи колко открито и непринудено е лицето на Кейтлин. Усети, че в него се размърдва нещо горещо примитивно. Кемал я беше накарал да изглежда така. Кемал беше успял да премине през стената й, докато той не можа.

— Същевременно референтният лъч също е пречупен през лещи и насочен към плаката, но без да се отразява в обекта. Лъчите се преливат и си взаимодействат, създавайки нови образи. Тези образи достигат до фотографската плака и осветяват емулсията. — Кейтлин разсеяно усукваше кичур от късата си коса. — Светлинни вълни, отразени от всяка точка на обекта, взаимодействат с референтния лъч и се записват на плаката. И когато сетне филмът бъде проявен, полученият при взаимодействието образ е запечатан завинаги.

— Много интересно — отегчено каза Кемал. — Недей да продължаваш. Наистина знаеш как да разрушиш илюзиите на човека.

Кейтлин се засмя.

— Приличаш на Гастон. Той също не обича логичните обяснения, но е само на шест години.

— Умно момче.

Алекс се почувства самотен, изолиран и уязвен. Умишлено се размърда, преди да се изправи, за да ги накара да усетят присъствието му.

— А, ето те и теб — каза Кемал. — Ела да видиш чудото. Това е истинска магия.

Алекс видя как Кейтлин се стяга и усмивката й угасва, когато тя погледна към него. Ножът се завъртя в раната.

— Абракадабра.

Погледът на Кейтлин се върна върху холограмата.

— Дълго те нямаше. Къде беше?

— Отидох да видя Модул в музея.

Тя не помръдна.

— Защо?

— Сметнах, че е имал достатъчно време да си спомни къде е видял надписа.

— Спомни ли си?

— Едва след като го разпитвах старателно доста време. Затова се забавих толкова. — Той се усмихна на себе си. — Щеше да се гордееш с мен. Вкопчих, се в него със същата упоритост, с която ти си така прочута.

— Прословута е по-точно. Къде го е виждал?

— Преди пет години е бил на разкопки в планината Таре, край село на име Тамкало. Разкопките са били спрени поради липса на средства и най-ценните находки са били прехвърлени в музея в Анкара. Селяните помолили някои от антиките да бъдат оставени в импровизирания музей, който направили. Надявали се да привлекат туристи от крайбрежието. — Той замълча. — Но фрагментът от табличка, на който е видял точно този надпис, не бил открит на самите разкопки. Детето на някакъв работник го донесло от планината.

— Като Мойсей ли? — попита Кемал.

— Надали — отвърна Алекс. — Момчето намерило отчупено парче от табличка в някаква пещера и го донесло на археолозите срещу малко пари.

— Тогава остатъкът от табличката може още да е в пещерата — каза Кейтлин.

— Възможно е.

Кемал стана изключи апаратите и „Вихреният танцьор“ изчезна от бюрото.

— Ние с Кейтлин отиваме в Тамкало — каза Алекс. — Ти оставаш тук, в случай че се появи някаква вест за Ледфорд или Ирмак.

— И така е добре. Не обичам да се катеря по планините. — Той се усмихна широко. — Вместо това ще изоставя моите хлебарки и ще се пренеса тук да защитавам имота ти.

— Истинска саможертва от твоя страна.

— Така е, великодушието ми е голямо. Кога потегляш?

— Утре сутринта.

— Ще ти трябва джип. Ще наема един и ще го напълня с всичко необходимо за пътешествие.

— Можем да минем и без златни колчета за палатка.

— Жалко. Знам къде може да се намери точно такава екипировка и смятах да я включа в сметката ви.

— Сигурен съм, че и така сметката ще е достатъчно висока.

— Аз също. Утре джипът ще ви чака пред вратата точно в шест сутринта. — Кемал протегна ръка. — Ще трябва да си направя ключ, за да охранявам както подобава твоя имот.

Алекс бръкна в джоба си и му подаде месинговия ключ за външната врата и катинара на оградата.

— Сигурен ли си, че няма да те затрудни? — сухо попита той. — Не бих искал да ти създавам проблеми.

— Имай ми доверие. Всичко ще е наред. — Кемал се обърна към Кейтлин и се усмихна нежно. — Това ще ти се отрази добре. Остави всички лоши спомени да отлетят и позволи да бъдеш излекувана. — Той излезе от кабинета, без да чака отговор.

Алекс изпрати Кемал през дневната до входната врата.

— Ще се опитам да ти звъня тук поне веднъж на ден за доклад. Можеш да се поразмърдаш най-сетне и да се опиташ да намериш Ирмак.

— Опитвам се. — Острият тон на Алекс накара Кемал да се обърне и да го изгледа изненадано. Сетне кимна разбиращо и меко добави. — Не ми се сърди. Това не се дължи на мен. Статуята я накара да живне.

В дъното на съзнанието си Алекс разбираше, че Кемал е прав. Но да го вземат дяволите, когато Кейтлин говореше с Кемал, тя не беше така скована и наплашена.

— Не разбирам за какво намекваш. Нали затова донесе статуетката.

— Наистина не ти е леко. Някой ден тя ще разбере. — Кемал затвори вратата след себе си.

— Наистина ли отиваме? — Кейтлин стоеше на прага на кабинета.

— Разбира се. — Той хвърли поглед към оживеното й лице и влезе в стаята си.

Ревност. Господи как кипеше, как изгаряше от ревност. Ревнуваше я от Кемал, ревнуваше от този проклет превод, ревнуваше дори от „Вихрения танцьор“. Никога не се беше чувствал така и сега не му харесваше.

Искаше му се да я сграбчи и разтърси, да я принуди да погледне към него така, както го гледаше през онези кратки дни в Париж, да се притисне до гърдите му както във Вазаро, преди да се превърне в каменна статуя. Част от съзнанието му разбираше, че тези чувства са ирационални и че трябва да се запаси с търпение, както му беше препоръчал Кемал. Но вътрешно се разкъсваше. Искаше само да й помогне, а тя го изолираше, да го вземат дяволите.

Самозалъгваше се. Искаше и нещо повече. Мотивите му да изтръгне от нейния унес далеч не бяха толкова чисти колкото се опитваше да убеди себе си. Тялото му не се интересуваше от емоционалните проблеми на Кейтлин, то си искаше своето.

Джипът превали билото и долу изникна малкото селце Тамкало. То лежеше в дъното на долината, оградено от величествените планини, които току-що бяха прекосили. Облаци бяла пара се виеха поне над двадесет горещи минерални извори в селото и околностите. На другия край на селцето се виждаше широк изкоп, над който беше надвиснала сравнително по-голяма къща с плосък покрив, покрит с чимове. Къщата се отличаваше сред другите сиво-кафяви колиби, които приличаха на еднообразни схлупени индиански шатри, строени в редица върху сивкавата песъчлива почва.

— Господи, никога не съм виждала подобно нещо — каза Кейтлин, докато прибираше превода обратно в плика и се изправи в седалката. — Хората наистина ли живеят в тези причудливи къщи?

— Най-вероятно. Но пък не виждам някой да се мярка. — Алекс спря джипа и подпря лакти на кормилото. — Изглежда изоставено.

И Кейтлин не виждаше признаци на живот в селото долу. Никакви хора. Никакъв добитък. Никакви коли.

— Призрачен град. Мосю Модул не спомена ли… — Тя сама си отговори. — Но откъде би могъл да знае той, щом не е идвал от пет години.

Алекс мрачно кимна.

— Явно няма да успеем да се обаждаме всеки ден на Кемал. Селото навярно е умряло, след като археолозите са си тръгнали.

— Виж земята. Не знам как са могли да свързват двата края, преди археолозите да дойдат.

— Почвата трябва да е наблъскана с минерали, които изворите са изкарали на повърхността.

— Вместо да се мъчат да примамват туристите с музей, трябвало е да направят това място курорт с минерални бани. Никога не съм виждала толкова минерални извори на едно място. — Кейтлин потръпна, когато скочи от джипа и тръгна по улицата. Ботушите й вдигаха облачета прах на всяка стъпка. — Може би ще успеем да намерим този музей. Това нещо там на запад прилича на разкопки. Мосю Модул не спомена ли…

Край главата на Кейтлин избръмча куршум.

Кейтлин инстинктивно падна на колене. Чуваше как ехото от изстрела отеква в околните планини. Откъде се стреляше? Трескаво огледа странните жилища от двете страни на улицата.

— Не ставай! — извика Алекс.

По дяволите. Да не си мислеше, че тя ще тръгне да се разхожда под ръка с хората, които стреляха срещу нея. Запълзя на четири крака към една от подобните на шишарка колиби от лявата страна на улицата.

Нов куршум вдигна облаче прах пред нея.

Тя замръзна. Трябваше ли да се насочи обратно към джипа? Хвърли поглед през рамо. Алекс вече го нямаше там. Къде ли… Света Богородице, не беше сега моментът да се чуди къде ли се е дянал той, докато самата тя стоеше изложена на куршумите. Колибата беше по-близо от джипа. Пое си дъх и се претърколи странично към постройката, като всеки момент очакваше следващият куршум да се впие в тялото й.

Над долината се разнесе пронизителен болезнен писък, последван от обезумяла тирада, произнесена на турски от писклив мъжки глас.

Кейтлин се изправи на колене зад къщата и видя, че Алекс излиза от покритата с чимове къща край разкопките. В едната му ръка имаше пушка, а в другата пистолет.

— Ранена ли си? — извика той.

— Не.

— Тогава се разкарай оттам по-бързо и ела вътре. Не знаем кой още се крие по тези колиби. — Той се обърна и влезе обратно в къщата.

Оттам се разнесе нов изблик на гневна турска реч. Кейтлин стана и тръгна по улицата. Как ли се беше промъкнал Алекс в колибата? Трябва да е заобиколил зад другите къщи — шишарки и да е влязъл през задния вход.

— Кейтлин!

— Идвам. — Тя ускори крачка и миг по-късно влезе в къщата с плосък покрив. Пред очите й се разкри просторна стая, в която сякаш беше вилняло стадо слонове. На пода се валяха преобърнати маси и столове, музейните шкафове бяха повалени и съдържанието им разпиляно на земята. Единствената част от мебелировката, която стоеше непокътната, беше дълга, грубо скована маса, подпряна до отсрещната стена.

Високият жилав мъж, повален на пода, изглеждаше побъркан и запуснат като всичко наоколо. Носеше дълъг червеникавокафяв халат на ивици и мърлява бяла чалма. Кейтлин прецени, че той трябва да минава шестдесетте. Трудно беше да се определи точната му възраст през дебелите пластове прах и мръсотия, обвиващи сплъстената му коса и дългата прошарена брада. Горящите му очи се бяха втренчили в нея с фанатичен плам и й напомняха за снимките на аятолах Хомейни. Устата му беше окървавена, но това не му попречи да изригне нова тирада, когато я видя. Кейтлин неволно отстъпи.

— Кой е той? Защо се опитваше да ме застреля?

— Именно това се мъча да разбера. Няма да ми бъде особено трудно. Не мога да го накарам да си затвори устата. — Алекс се заслуша за момент. После се обърна към Кейтлин и извиси глас над неспирните гневни хули на мъжа. — Казва се Абдул Касмина и казва, че цялото село е негова собственост. Когато другите избягали, той останал и сега селото по право си е негово. Ние сме влезли незаконно и следователно трябвало да умрем.

Кейтлин усети прилив на облекчение. За момент си беше помислила, че по някаква невероятна случайност Ледфорд беше успял да се добере и до това място.

— Луд ли е?

— Прекрасно умозаключение.

Кейтлин потръпна.

— Защо е трябвало да остане самичък?

— За да царува над цялата околност, може би? Кой знае? — Алекс обходи с поглед колибата. — Като гледам тези маси и шкафове за експонати, бих казал, че това е било музей, преди Абдул да го превърне в личната си кочина. Защо не вземеш да се огледаш и потърсиш парчето от глинена табличка, за което говореше Модул? А аз ще изкарам Абдул навън и ще му задам няколко въпроса.

Думите едва достигаха до Кейтлин, която вече се беше насочила към дългата маса, подпряна до стената. Кочина беше подходяща дума. Множество глинени гърнета и грубо изработени ножове бяха пръснати по масата. Тя сбърчи нос, като видя десетина мухи, накацали по огризките в една плитка паница. Абдул Касмина определено не се отнасяше с преклонение към древността.

Парчето от глинената табличка лежеше под едно счупено гърне.

Тя забрави за мухите. Забрави за всичко, освен за това клиновидно парче сиво-кафява глина. Предпазливо, със затаен дъх, Кейтлин отмести гърнето.

— Мили Боже. — Едва усети, че устните й мълвят нещо, докато гледа древната писменост. Същата беше. — Алекс! Същата е! — извика тя. Издърпа синята памучна кърпа, която носеше около врата си, сложи в средата фрагмента от табличката и грижовно го уви. Надписът би могъл да се счупи, когато детето го е измъквало от земята, или лудият е можел да го тръшне в пода в пристъп на ярост. Още веднъж огледа купчината предмети на масата, за да се увери, че там няма друга табличка със същите знаци. После се обърна и излезе тичешком от музея.

— Алекс, чу ли ме? Това е… — Тя се запъна, като видя проснатия на земята Абдул Касмина и надвесения над него Алекс.

Алекс беше използвал мърлявата чалма на турчина, за да му запуши устата. Вече не само устните на Абдул бяха сцепени, но и около лявото му око бързо се оформяше синина.

— Ударил си го.

— Надявам се, че го е заболяло. — Алекс се обърна към нея и тя видя, че скулата му е натъртена. — Той се опита да ни убие.

— Той не е с всичкия си. Не трябваше. Може би е искал да ни каже да се махаме.

Абдул изхрачи някаква отровна реплика срещу нея и лицето на Алекс стана още по-мрачно.

— Не мисля така.

— Все едно, не трябваше да удряш безпомощен човек.

— Не беше безпомощен. Цяла седмица ще ходя с тази синина. И аз не го бия. Разпитвам го. — Алекс ръгна Абдул в ребрата с върха на ботуша си. — Той просто се малко се умори и реши да полегне да си почине.

Устните й неодобрително се свиха.

— В КГБ така ли разпитват хората?

— Понякога. — Алекс срещна погледа й. — Искаше да разбереш къде са намерили табличката. Аз открих. — Той махна към планината, която беше най-близо до селото. — Има пътечка, която води до пещера по средата на склона й.

— Можехме да го научим и по друг начин. Пусни го да си ходи.

Алекс поклати глава.

— Не знаем дали не е скрил друга пушка в някоя от тия колиби.

— Тогава го вържи и го остави на мира.

Алекс я изгледа за миг, после вдигна като перце гърчещия се и ритащ Абдул и го сложи на рамото си.

— Веднага се връщам. — Той се скри в музея.

Десет минути по-късно излезе от къщата вече без товара си.

— Опакован е много спретнато.

— Дълго време се губи вътре.

— Не съм му нанесъл неизлечими повреди. — Той тръгна по улицата към джипа. — И нямам намерение да се извинявам, че съм го накарал да ми даде необходимата информация. Луд или не, той беше подъл кучи син, който искаше да ни очисти и двамата. — Хвърли й поглед през рамо. — Искаш ли да ти преведа какво смята да направи с гяурката, която се осмелява да носи мъжки панталон, щом се освободи?

— Не. — Стигнаха до джипа. Тя взе плика с превода, който беше оставила в колата, и го пъхна в един от джобовете на раницата на задната седалка. — Не искам да чуя.

— Не, ти не искаш да чуеш нищо, което би те накарало да повярваш, че аз не съм… — Той сви рамене. — Майната му. Вземай си багажа и да се настаняваме на лагер.

— Можем да използваме някоя от тези колиби.

— Прави каквото искаш. Аз предпочитам полето пред мръсотията, която трябва да се е натрупала в тези помийни ями през последните пет години.

Кейтлин си спомни за мръсотията, мухите и щъкащите насекоми в музея и размисли. Обърна се с гръб към джипа.

— Ти опъни палатката. Аз ще потърся дърва за огън.

Кейтлин обърна още една страница и я остави върху купчинката листове на одеялото до себе си.

— Лягай да спиш — каза Алекс от другата страна на огъня. — Утре ни чака цяла планина за качване.

— Половин планина — поправи го тя, без да откъсва поглед от превода. — Абдул каза, че пещерата е по средата на планинския склон.

— И тъй да е. — В гласа на Алекс се промъкна нетърпение. — Все едно, не искам да те мъкна на гръб.

Тя вдигна поглед.

— Няма да се наложи да ме носиш. Ще издържа. — Внезапно осъзна, че думите й звучат познато. — Така е казала Хиацинта на Андрос.

— Какво?

— Когато са избягали от Троя. — Тя замислено гледаше огъня. — Казала му, че няма да изостава след него. Разбираш ли, Андрос е бил от народа шардана и мисля, че надписът върху постамента на „Вихрения танцьор“ също може да е на шардана. Мисля, че Андрос е накарал да гравират надписа, след като е избягал от Троя.

— Защо смяташ така?

— В първата легенда не се споменава за никакъв надпис. Има подробно описание на статуята, но нито дума за надписа.

— Може да е пропуск.

— Но именно Андрос е накарал един египетски писар да запише тази история. В предговора Катерина твърди, че членовете на семейството по традиция са започвали родовата история с Андрос. — Кейтлин се намръщи. — Андрос… не разбирам това.

— Защо не?

— Андрос е бил войн. Бил е умен и прагматичен, но не е от тези хора, които биха искали животът им да бъде записан и запазен за потомството.

— Ти си си направила този извод само въз основа на първата легенда?

— Прочети я и виж дали няма да се съгласиш с мен.

— Може би утре. Кои са били шардана?

— Всъщност никой не знае нещо определено за тях. Били са много потайни и не са оставили сведения за себе си. Древните египтяни наричат шардана „морски народ“. Много са се страхували от военните им качества и те наистина по едно време нападнали египетското крайбрежие. По-късно станали наемници под властта на фараоните. Никой не знае защо от врагове са им станали помощници.

— Е, тази нощ няма да открием това. — Алекс се обърна с гръб към нея и дръпна ципа на спалния си чувал. — Лягай да спиш.

— След минута.

— Веднага.

Тонът му беше наистина остър и я изненада. Докато се беше задълбочила в историята на Андрос, тя не беше забелязала как Алекс става все по-напрегнат. Но сега това си личеше по всяко сковано движение на гърба му, който й беше обърнал. За миг се изкуши да му каже да върви по дяволите, но Бог й беше свидетел, че не трябваше да се стига до нови конфликти между тях. Освен това той вероятно е прав, че тя трябва да си почине, за да посрещне изпитанията, които й беше приготвил следващият ден.

Изкачването се оказа далеч по-трудно, отколкото очакваше Кейтлин. Стигнаха до пещерата чак късно следобед. Отъпканата пътека се виеше нагоре и на моменти съвсем се губеше, а те бяха принудени да си пробиват път между свлечени скали и камънаци.

Когато широкият вход на пещерата се откри във варовиковата скала, Кейтлин вече имаше чувството, че се е катерила нагоре не часове, а дни. Раницата на гърба й тежеше поне с тон повече, отколкото когато тръгнаха нагоре.

Алекс се обърна и й подаде ръка, за да я издърпа през последните няколко метра до ръба.

— Всичко ли е наред?

За пръв път й продумваше от началото на изкачването.

Тя кимна и избърса с шалчето си потта от челото и тила си. Беше останала без дъх.

— Чакай тук. Аз ще огледам вътре.

Той изчезна в пещерата.

Тя изчака за секунда, докато дишането й се успокои, после го последва.

Светлина влизаше само от входа. Сводът изглежда се сключваше на около десет метра над главата и, но не беше студено и нямаше течение. Вътре беше почти топло. Можеше да различи смътните очертания на скалите и камъните в пещерата и играещия лъч на фенерчето на Алекс, който идваше към нея.

— Виждам, че спазваш инструкциите, както обикновено.

— Колко дълбока е пещерата?

— Около четиристотин метра. Топло е, защото в дъното на пещерата има още един горещ извор. — Той се усмихна лукаво. — И не съм видял символи или надписи по стените.

— Аз и не очаквах да видиш. — Кейтлин свали раницата от гърба си и я пусна на земята. — Не видях никакви дърва по пътя. Предполагам, че ще се наложи да използваме походния газов котлон. Тази нощ поне няма да ни трябва огън, за да се топлим. Нека сега направим лагера, а утре да започнем да търсим при изгрев — слънце.

— Изненадан съм, че не искаш да започнем търсенето веднага.

Тя не обърна внимание на хапливите нотки в гласа му.

— Ако пещерата е толкова малка, колкото казваш, задачата ни няма да е чак толкова трудна. Би трябвало до утре вечер да сме претърсили цялата пещера. — Тя клекна и започна да разкопчава ремъците по раницата си. — Освен това искам да прочета втората легенда в бележника, докато още е светло. — Можеше да усети погледа му, прикован в гърба й, но предпочете да не се обръща с лице към него. — Вчера аз приготвих вечерята. Сега е твой ред — добави Кейтлин.

Тя взе превода и отиде до входа на пещерата. Седна на няколко стъпки пред отвора и се облегна на грапавата варовикова стена.

Долината се простираше пред нея безмълвна, бледа, призрачна под следобедните слънчеви лъчи.

Чуваше, че Алекс прави нещо в пещерата зад нея, но решително го изключи от съзнанието си. Взе страниците с втората легенда и се зачете. Беше минала само три страници, когато Алекс излезе от пещерата.

— Дай ми да прочета първата легенда.

Вдигна поглед и видя Алекс до себе си.

— Сега ли?

— Каза, че трябвало да я прочета. — Той седна на земята до нея и взе подадените му страници. — Какво друго трябва да направя?

Облегна се на скалата и вдиша първия лист.

Машинописните страници прелитаха между ръцете му с невероятна скорост. Тя си спомни, че през онази нощ в лабораторията той й беше казал, че се научил на скоростно четене.

Опита се да съсредоточи вниманието си върху втората легенда, разказваща как Андрос и Хиацинта се заселили в Тива и основали рода си, но не можеше да се концентрира. Прекалено ясно усещаше присъствието на Алекс, седнал до нея, вглъбен, попиващ историята на Андрос и Хиацинта, срещнали се в последния ден на Троя. Самата тя я беше прочела само два пъти и можеше да я види пред себе си като на кинофилм, украсена от въображението й, станала трепетно жива.

Андрос, Хиацинта и Парадигнес…

И „Вихреният танцьор“.