Вихрена страст

Глава седма

— Помислих си, че никога няма да се промъкнем през митницата.

Кейтлин влезе в таксито и се разположи на меката седалка с въздишка на облекчение.

— Бяха толкова недружелюбни. Видя ли онези войници с картечниците?

Алекс кимна, влезе в таксито и подаде на шофьора листче хартия.

— Имат право да бъдат нервни. Организацията „Черната Медина“ е убила вчера двама на Баховия фестивал във Виена.

Кейтлин потрепери.

— Не съм чула.

— Прочетох за това в един вестник в самолета — каза той, когато таксито рязко потегли.

— Ужас. Цялото това насилие е толкова безсмислено. Какво искат всъщност? — Кейтлин погледна през прозорчето. — Терористите още не са изложили исканията си, нали?

— Не, но съм сигурен, че скоро ще го направят.

Отново настъпва царството на терора. Кейтлин опита да пропъди тази мисъл от съзнанието си.

— В кой хотел ще отседнем?

— В никой.

— Но ти цял час уговаряше нещо по телефона на летището в Рейкявик.

— О, има къде да отседнем. — Алекс й се усмихна. — Точно затова трябваше да взема оня плик от гишето. Малка изненада.

Четиридесет минути по-късно таксито спря пред една къща на „Плас дьо Воож“ в парижкия квартал Маре. Двуетажната сграда, обърната към площада, беше с полегат покрив, фасада от камък и тухли и излъчваше изтънчения чар на отминали векове.

— Тук ли ще отседнем? — Тя възбудено се вкопчи в ръката на Алекс. — Не мога да повярвам. Та това е градската резиденция на семейство Андреас. Веднъж дойдох да я видя, когато бях студентка в университета, но вътре имаше хора и не можах да я разгледам.

— Вече не принадлежи на семейство Андреас. — Алекс плати на шофьора. — Била е конфискувана от Националния конвент, след като Жан — Марк Андреас избягал от страната със своята Жулиет. — Той вдигна пътните чанти и ги понесе към каменните стъпала. — Оттогава никой Андреас не я е обитавал. — Извади ключ от плика, който бе взел на летището и отключи парадната врата. — Нито пък някой Вазаро. Сега принадлежи на един банкер, който от две години живее в Кения.

— Защо го направи? — Кейтлин влезе във фоайето, а погледът й захласнато обхождаше кристалните полилеи, блеснали над главите им. — Създал си си толкова главоболия заради мен!

— Имах и свои съображения. Казвал съм ти, че личният интерес върти света.

— Алекс Каразов, защо просто не го кажеш? — Кейтлин закри устните си с ръка и гневно го изгледа. — По дяволите, кажи, че си го направил заради мен.

Кратка усмивка озари лицето му.

— Добре де, заради теб го направих. — Той тръгна към стълбището. — Отчасти.

Кейтлин се подсмихна и побърза да го настигне.

— Света Богородице, ама че си инат. — Тя го изпревари и стигна втория етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. — Чудя се коя ли е била стаята на Катрин. Тя изтича през коридора, като разтваряше вратите на спалните. — Жалко, че не запомних по-добре описанието на къщата в дневника й.

— Не си запомнила ли? Невероятно. В самолета ме затрупа с информация за всеки детайл.

— Не е нужно да бъдеш ехиден. Ако уважаваше поне малко историята на рода…

— Съвсем не съм ехиден — каза Алекс, като я последва в коридора. — Просто се пошегувах.

— Е, добре, не ме интересува дали си ехиден или не. Виж, тази стая направо е чудесна. — Кейтлин се спря на прага на просторната спалня, после изтича до прозореца. — Мисля, че е била точно тази. Гледа към градината. Катрин казва, че стаята й гледала към градината.

Тя разтвори дървените капаци на прозореца.

— Дали можем да използваме тази стая, Алекс? Погледни само каква гледка. От тук се вижда не само цялата градина, но и онези чудесни покриви там. Толкова типично парижки, не мислиш ли?

— Откъде да знам. — Алекс пусна куфарите и застана край нея до прозореца. — Никога досега не съм бил в Париж.

— Никога не си бил… — Тя спря насред думата и се обърна към него изумена. — Живееш в Европа, а никога не си бил в Париж?

— Съзнавам, че е светотатство — каза Алекс сериозно. — Но просто не ми е падал път оттук.

— На човек не му „пада“ път през Париж. А идва в него на поклонение. — Кейтлин бурно се разсмя. — Както и да е, ще те разведа навсякъде. Ще правим дълги разходки. Париж трябва да бъде разгледан пеш. Ще ти покажа кафенето в една малка уличка, където ходех след училище и ще минем по моста „Сюли“. — Очите й блестяха от възбуда. — Трябва да видиш и „Нотр Дам“. Витражът на розовия прозорец е прекрасен. Също и „Сен-Антонио“. Това е любимата ми катедрала в Париж. Ще идем и в хотел „Карнавале“, където маркиза Дьо Савине…

— Мислиш ли, че сред всички тия обиколки ще ни остане изобщо време да се срещнем и с мосю Льоклерк? Поне веднъж-дваж?

Усмивката на Кейтлин помръкна.

— Разбира се, знам, че всъщност затова сме тук. Просто помислих, че няма да е лошо, ако… Възможно е въобще да не харесаш моя Париж. Като студентка бях вечно бедна и нямам понятие от луксозните ресторанти или…

— Ще харесам твоя Париж — прекъсна я Алекс. — И ще имаме достатъчно свободно време, след като поверим веднъж проблема с дизайна в ръцете на Льоклерк.

Лицето на Кейтлин се проясни и тя отново стана нетърпелива.

— Тогава не може ли веднага да излезем? Ще имаме време да разопаковаме багажа по-късно. Искам да ти покажа гледката от моста „Сюли“ при залез-слънце.

Той се усмихна.

— Уж се имаш за провинциално момиче, а си учудващо ентусиазирана при вида на големия град.

— Но това не е какъв да е град, това е Париж. Е, разбира се, че е голям град, но не като… — Тя млъкна, щом разбра, че й се присмива и му направи физиономия. — Ще видиш какво имам предвид, след като поживееш малко тук.

— Без съмнение. — Той се усмихна и се наведе, за да целуне нежно връхчето на носа й. — Ще се обадя да потвърдя срещата ни с Льоклерк за утре и после можем да излезем.

Кейтлин кимна.

— Ще ида да си сменя обувките. — Тя отново огледа града. — Сега изглежда по-различно. Не е ли странно как се променя гледната ни точка с възрастта?

— Е, още не си библейска старица.

— Но не съм и девойка.

— Кога завърши университета?

— Когато бях на двайсет и две. Исках да продължа специализацията си, но банката, а и Вазаро, имаха нужда от мен.

— И така изостави учението си.

— Не беше истинска саможертва. Винаги съм знаела, че моят дълг е да охранявам и запазя Вазаро и единственото, което ми липсваше, беше изучаването на древността. В случая важното беше Вазаро.

Алекс я изгледа втренчено и безмълвно.

— Защо?

— Защото е… — Тя спря и след малко произнесе бавно: — Предполагам, че е така, защото Вазаро е неизменно там и никога не се променя. Светът не е кой знае колко прекрасен, нали? Има луди като онези терористи, и войни, и наркотрафиканти. Светът е вечно забързан и всичко се променя и няма къде да се спасиш. Освен във Вазаро. Всичко се променя, но не и Вазаро.

— Не съществуват изключения. Всичко се променя, Кейтлин — каза нежно Алекс.

— Но не и Вазаро. Наистина не. Годините отминават, но всеки сезон е все същото — цъфтенето и жътвата… — Внезапно Кейтлин се почувства неловко, като видя как втренчено я гледа той. — Всъщност искам да кажа, че е много важно да умееш да държиш на нещо в тоя свят.

— Опасно е да допуснеш нещо да означава твърде много за теб. Толкова е лесно да ти го отнемат.

— Вазаро не е „нещо“.

Алекс кимна.

— За теб не е.

— А ти на какво държиш, Алекс?

— На самия себе си. Такъв, какъвто съм.

— И това ти е достатъчно?

— Казах ти вече, че не вярвам в миналото.

Алекс тръгна към вратата.

— Ще свърша с телефонните разговори до десетина минути. Защо не ме почакаш долу, след като си смениш обувките?

— Добре.

Той й хвърли бърз поглед през рамо.

— Знаеш ли къде ми се ще да отидем най-напред?

— Къде?

— В Лувъра. Искам да видя картината на Жулиет „Момче в полето“.

Кейтлин кимна нетърпеливо.

— Тогава ще отидем най-напред в музея. Картината е чудесна, Алекс.

— Сигурен съм, че е така.

След като той излезе, Кейтлин отново се обърна към прозореца. Беше съвсем ранен следобед слънцето грееше силно и ярко, а въздухът беше кристалночист. И все пак, Кейтлин внезапно се почувства като някогашното малко момиченце, което тичаше в полуздрача на жасминовите храсти. Светът изглеждаше обвит в мека златна омара, в която животът току-що се зараждаше и трептеше с пулса на хиляди обещания.

— Мисля, че този мъж ни следи — прошепна Кейтлин, когато минаваха край стъклената пирамида в двора на Лувъра. — Сигурна съм, че го видяхме на площада, когато излизахме от къщи.

— Кой мъж?

— Оня с огледалните слънчеви очила и червената риза.

Алекс погледна небрежно през рамо.

— Дебелакът с пътеводителя ли?

— Да.

— Хъм. Мислиш ли, че иска да те похити и да те продаде за бяла робиня?

— Алекс, говоря ти сериозно.

— Аз също. Чувал съм, че в Средния Изток обичат високите блондинки. А великолепните ти гърди определено ще бъдат предимство.

— Аз не съм руса.

— Поне така изглеждаш на слънце. Иначе си малко белезникава, като някоя пъстра котка или…

— Дали да не предприемем нещо?

— Например, да си боядисаш косата?

— Да извикаме полицията.

— Още не си отвлечена.

— Може да е джебчия.

— Повече ми допада версията с бялата робиня. Предизвиква в съзнанието ми всякакви похотливи мисли. Обсипани със скъпоценности кожени ремъци за ръце, афродизиаци, голи вакханки, танцуващи край мен, за да подсилят желанието.

— Нямаш нужда от подсилване — изсмя се Кейтлин. — И без това си страхотен. По дяволите, казвам ти, че наистина го видях на площада.

— Плас дьо Вож е най-старият площад в Париж и сигурно е описан във всеки туристически справочник. И сериозно ли мислиш, за Бога, че един джебчия би сложил червена риза и огледални слънчеви очила?

— Май че не.

— Ако го видим пак, след като напуснем музея, ще предупредя полицаите. Така става ли?

Тя кимна.

— А сега ми покажи картината на Жулиет. Имам нужда да охладя свръх активното си либидо със свежа струя култура. Постоянно ми се привиждаш полугола, като в харем, само в един прозирен воал, леко приведена, а този чудесен задник гъвкаво се поклаща…

Кейтлин се изкикоти.

— Пикантно, страхотно пикантно.

— Ти заговори на тая тема. Чудя се дали в Лувъра е изложена одалиската на Дьолакроа. Ще трябва да я разгледаме, за да видим дали наистина си подходяща за целта. Лично аз считам, че ще изглеждаш много секси, излегната сред куп копринени възглавници. Или пък, още по-добре върху тях, заела необходимата поза за удоволствия и игри.

Кейтлин продължаваше да се кикоти, но все пак опита да го върне към по-сериозен разговор.

— Дьолакроа ли? Тук има една одалиска, но тя е от Енгр.

— Съществуват няколко одалиски. Изглежда художниците през всички векове са били завладени от фантазии на тема харем. При Енгр момичето е хладно и въздържано, докато Дьолакроа е нарисувал голата жена напълно отдадена на насладата. Ти си по-скоро модел на Дьолакроа, отколкото на Енгр. — Той отвори вратата и я пусна да влезе преди него в музея. — Това е велика картина. Трябва да разберем дали и двете са тук, за да можеш да ги сравниш.

Алекс чу как плющи душът в банята на Кейтлин, когато мина бързо покрай вратата й, за да слезе в салона на първия етаж. Той вдигна слушалката на телефона и с решителни, отривисти движения набра номера в Куонтико, Вирджиния.

След три иззвънявания отсреща вдишаха телефона.

— Тук Чарлз Барни. — Вечно изрядният заместник на Макмилън.

— Барни, свържи ме, моля те, с Макмилън.

— Алекс? — Мекият, колеблив глас на Барни съдържаше нотка на упрек. — Какво има? Знаеш, че не мога да го безпокоя без наложителна причина.

— Барни. — Всяка от думите на Алекс бе акцентирана с ледена прецизност. — Свържи ме с него.

Барни въздъхна.

— Добре тогава.

Прехвърлиха го на другата линия и след малко Род Макмилън вдигна слушалката.

— Тук Макмилън.

— Макмилън, или разкарай тоя, дето ме следи, или поне наеми някой по-печен в занаята.

— Алекс? — Гласът на Род Макмилън звучеше копринено мек. — Не можеш да очакваш някакъв супер спец за такова рутинно следене. Постоянно изчезваш нанякъде, затова се наложи да потърсим и помощ отвън. Разбрах, че си водиш и мадама.

— Разкарай го или сам ще го извадя от играта.

— Не те съветвам. — Гласът на Макмилън позагуби деликатната си нотка. — Би трябвало да си по-сговорчив. В крайна сметка ние уредихме с швейцарската полиция да се измъкнеш от гадната ситуация около смъртта на Павел. — Той замълча. — Знаеш, че те следим само за да се застраховаме, Алекс.

— Ако той още веднъж се изпречи утре пред очите й, направо е свършен.

Алекс сви мрачно устни, остави слушалката, обърна се и излезе от салона. Кейтлин не беше дала знак, че е виждала отново агента на ЦРУ, след като напуснаха музея, но той трябваше да се увери, че не подозира нищо. За негов късмет тя прие много спокойно разкритията на Джонатан, но не беше все едно дали, освен за миналото, ще узнае нещо и за настоящето му:

Не биваше да допуска никакви фалове точно сега, когато беше толкова близо до целта.

Малките сини цветенца върху холандския фаянс по стените около ваната бяха фантастично красиви и удивително подхождаха на цветята, изрисувани върху завесата на душа, помисли си Кейтлин замечтано. Тя повдигна лице към топлата струя и въздъхна доволно, поглъщайки топлината с цялото си тяло. Разбира се, фаянсовите плочки не подхождаха съвсем на възрастта на къщата, но същото се отнасяше и до ваната с крачета или самата баня, ако трябва да бъдем точни. Ако се съди по обзавеждането, стаята сигурно е била приспособена в баня някъде през трийсетте. Прабаба й бе полагала същите козметични грижи за лицето си във Вазаро през 1935. Традицията си беше хубаво нещо, но не можеше да компенсира предимствата на съвременната канализация и…

— Здравей — Алекс издърпа тежката, завеса пред душа, влезе гол във ваната и дръпна плътно завесата зад себе си. — Едва успях да си пробия път до ваната през цялата тази пара.

Тя се взираше в него през рамо, стресната.

— Аз… обичам горещите душове. Успокояват ме.

— Не изглеждаш много спокойна.

— Ти ме изненада. Свикнала съм да бъда сама под душа.

— Няма да вземаме душ. — Той се наведе към нея, а очите му изучаваха лицето й. Помургавялата кожа на скулите му блестеше от влага през облаците пара, а бледосините му очи бяха присвити и напрегнати. Странно защо отначало си бе помислила, че тези очи са леденостудени.

— Дай си езика.

Сърцето й започна да бие учестено.

— Какво?

— Покажи си езика.

Тя бавно се подчини. Той се наведе още по-плътно към нея и докосна езика й със своя само за две-три секунди. Самата краткотрайност на действието го правеше някак непоносимо интимно.

— Така е добре. — Дланта му обгърна бузата й. — А сега се обърни пак, наведи се напред и се подпри с ръце върху плочките.

Кейтлин трескаво се разсмя.

— А не е ли по-добре да идем оттатък и да си легнем.

— Каква липса на въображение — промърмори Алекс, като взе сапуна от синята мраморна поставка на стената. — Няма да гледаш към мен и ще правиш точно каквото ти казвам.

Кейтлин се обърна настрани и се подпря с длани върху плочките.

— Това някаква игра ли е?

— О, да, много забавна игра. — С лениви кръгови движения той започна да разтрива сапуна по гърдите и корема й. — А сега си разтвори краката, Кейтлин.

Той хвана отново сапуна и го мушна между бедрата й, като бавно го движеше напред-назад. Мускулите на стомаха й се свиха, щом почувства хлъзгавата, чужда на плътта й материя на сапуна и топлата, твърда ръка, която галеше тази най-съкровена част от тялото й. После се чу как калъпчето падна във ваната.

— Ти изпусна… — Тя рязко си пое дъх, когато той проникна в нея с два пръста и започна да ги движи нагоре-надолу.

Гърдите й се повдигаха и спускаха от усилието да поеме повече въздух в скования си гръден кош. Парата бе гореща и изпълваше дробовете й така, както пръстите му — отвора в тялото й.

— Как… как ти хрумна това?

Той се наведе напред и захапа със зъби крайчето на лявото й ухо, докато пръстите му се изплъзваха. Дланите му започнаха да масажират хълбоците й.

— Мисля, че всичко започна от разсъжденията ми за белите робини и харемите и колко би било добре да си имам свой собствен.

— Харем ли?

— Не съм алчен. И една наложница ми стига. — Той започна да пощипва леко с два пръста закръглената плът на задника й. Еротичната възбуда накара тялото й да потрепери от сладостното усещане, а ръцете й, подпрени върху плочките, започнаха да пулсират.

Топлият му, влажен език проникна в лявото й ухо.

— Ще играем ли?

— Аз… не съм сигурна, че ще бъда добра в тази игра.

— Твоята роля е доста пасивна. — Той разтвори краката й още повече и се притисна към тялото й. — Гарантирам ти, че ще бъдеш фантастична. — Със силно движение той навлезе дълбоко в нея и тя тихичко извика. — Остави ме да отида докрай. Преструвай се, че си робиня, а аз съм шейхът, който току-що те е купил. Нека си поиграя с теб като с красива играчка. — Устните му докоснаха чувствителното място точно под ухото й. — Намираме се в сърцето на Сахара. Ти се опита да избягаш от мен, но аз те хванах още преди да стигнеш вратата и те блъснах в стената на шатрата си. Никой не може да те чуе или да ти помогне.

— Звучи доста варварски.

— Предполагам, че у повечето мъже тази варварска жилка съществува.

Той проникна още по-дълбоко в нея и спря.

— Сега си прикована от мен. Чувстваш ли го? Горните му зъби се забиха в долната й устна.

— Да.

— Изплашена ли си?

— Не.

— Би ли искала конниците да дойдат и да те спасят?

Тя издиша дълбоко и на пресекулки.

— Не.

— Добре тогава. За жалост, в Сахара рядко се мяркат кавалерийски патрули. — Ръката му се плъзна отстрани и здраво притисна корема й, докато бедрата му бавно се триеха о нея. — Харесва ли ти така?

— Да. — Тя притвори плътно очи и лактите й се притиснаха върху гладките, влажни плочки. Едва успяваше да изговори думите с пресъхнало гърло. Стегнато. Толкова стегнато.

— Тогава стой съвсем неподвижно. Ако помръднеш или ме погледнеш, ще спра.

Той бавно се отдели от кея и после отново навлезе докрай мъчително отмерено. Тя можеше да почувства всяка фибра, всеки сантиметър от гладката му, гореща плът. Зъбите й захапаха силно долната устна, за да спрат крясъка й.

Той започна отново да се отдръпва и тя направи неволно движение да го задържи.

— Не. — Ръцете му натискаха раменете й надолу, за да остане с лице към стената и тогава рязко се отдръпна от нея. — Казах ти, че ако мърдаш, ще спра.

Тя почувства болезнена празнота. Жадуваше той да е отново в нея. Тялото й се присви от копнеж.

— Алекс, за Бога…

— Искаш ли го?

— Да.

— Тогава стой неподвижно. — Той пак проникна в нея, със същата влудяваща методичност. — Никакъв мускул в теб не трябва да трепне.

Тя стисна здраво зъби. Досега не беше изпитвала нищо подобно. Чувстваше се абсолютно подчинена, не на него, а на собственото си желание. Бавното, мъчително прелъстяване продължи няколко минути, които изглеждаха като часове. Чуваше тежкото дишане на Алекс зад гърба си, усещаше хлъзгавите му, мокри ръце върху раменете си, мярваше от време на време струйките пара, които покриваха сините цветенца на плочките отстрани на подпрените й длани. Започна да издава тихи, гърлени звуци.

— Искаш ли да се движиш? — прошепна Алекс в ухото й.

— Да. — Тя преглътна. — О, да.

— Колко много?

— Страшно… ми се иска.

— Тогава ми кажи какво чувстваш. — Ръцете му се плъзнаха напред и обхванаха гърдите й. — Тук.

— Набъбнали… подути.

Едната му ръка се залута надолу и започна да потърква къдравите косъмчета около най-женствената й част.

— А тук?

— Горещо… чак ме боли.

— А ще стане ли по-добре, ако можеш да се движиш?

— Да.

— Тогава го направи. — Той я потупа леко по хълбоците. — Хайде!

Тя се облегна назад, като че изведнъж изтръгнала се от вериги и го хвана диво, дълбоко, отчаяно.

Той притискаше силно бедрата й, за да не му се изплъзне и стоеше неподвижен, за да й даде възможност да се освободи от цялото неудовлетворение и отчаяние, които се бяха натрупали в нея в тези мигове на принудителна пасивност.

Тя чувстваше сълзите, които се стичаха по бузите й, както се движеше яростно, докато дивият оргазъм не я принуди да се свлече напред върху облицованата с плочки стена.

— Шшт. — Влажната буза на Алекс се притискаше към нейната, а гърдите му — към гърба й. — По-спокойно.

— Спокойно ли? — Тя трескаво се изсмя. — Нямаше нищо спокойно във всичко това.

— Но ти хареса, нали?

Тя осъзна, че винаги й е харесвало всичко, което той прави с нея.

— Чувствах се така сякаш яздя ураган.

Алекс се изкикоти.

— Благодаря ти. Никога досега не бяха ме сравнявали с природна стихия.

Той спря душа дръпна завесата и излезе от ваната, като подкрепи Кейтлин да не залитне.

— Мисля, че достатъчно се намокрихме засега. — Грабна една хавлия от лавицата, помогна и да се измъкне от ваната и започна да попива тялото й. — Наистина ще трябва да ти намеря специално облекло за харем.

— Как пък не.

Той нежно разтриваше влажната й коса.

— Не искаш ли?

— Не. Определено считам, че ролята на робиня в харем е за еднократно изпълнение. В реалния живот съвсем няма да ми допадне.

Той въздъхна.

— Жалко. Съсипваш фантазията ми, да знаеш. Може би ще се наложи да наема оня приятел с червената риза да те отвлече и да те замъкне в шатрата ми в Сахара. Разбира се, първо ще трябва да си купя такава и да я разположа в пустинята, а после…

— С червената риза ли… — повтори тя разсеяно, явно едва си спомняше дебелия турист, който причини на Алекс толкова вълнения и в крайна сметка предизвика тези еротични моменти.

— Сигурен съм, че бедният човек ще бъде съкрушен, ако знае, че толкова бързо си го забравила. — Алекс обви главата й с кърпата и започна да разтрива косите й. — Май не помниш за неговото съществуване, откак напуснахме музея.

— Понеже не го видях повече. Но щом твърдиш, че съм казала така, аз ще…

— Бих ли могъл да бъда толкова подъл, след като ми позволи да си поиграя с теб на шейх и робиня? — Той я загърна в хавлията и я побутна към вратата. — А сега — в леглото, преди да си настинала.

Анри Льоклерк беше отегчен.

Кейтлин гледаше дългите му, фини пръсти, които лениво премятаха нож за отваряне на писма с дръжка от слонова кост. В продължение на десетина минути, откакто тя и Алекс бяха въведени в офиса на Льоклерк, лицето на дизайнера изразяваше последователно любезност, след това нетърпение, а сега вече определено и досада. Кейтлин нервно си играеше със закопчалката на чантичката.

Алекс приключи с изложението на офертата им. Льоклерк беше дребничък мъж, чието тясно, ъгловато лице не изглеждаше особено привлекателно, ако изключим големите му, изумително блестящи сиви очи.

А сега леко язвителна усмивка повдигаше крайчеца на устните му, докато кимаше с глава.

— Много сте красноречиви и не отричам, че офертата ви е примамлива, мосю Каразов. Точно затова седя тук и ви слушам, вместо да си върша работата. — Льоклерк сви крехките си рамене. — В крайна сметка аз съм само един беден художник, който трябва да се грижи за грубо материалните неща.

Беден художник, който обаче носи часовник „Ролекс“ и използва за преспапие фигурка на гълъб, изработена от Лалик, отбеляза наум Кейтлин. Тя огледа офиса, виненочервения килим и бежовите завеси, които представляваха успокояващ фон за екстравагантните форми на боровите мебели.

Картина от Ерте в черни, златисти и розови тонове беше окачена за западната стена. До стената отсреща стоеше двуметров стъклен шкаф с осветени лавици за колекция от антикварни шишенца парфюм. Тя се бе опитала да разгледа по-отблизо шкафа още когато влезе в офиса, но Льоклерк незабавно ги покани да седнат.

Алекс се усмихваше, наклонен напред в креслото си.

— Дошли сме да ви убедим колко ще е изгодно да отложите другите си поръчки и да поемете нашата. — Алекс се засмя. — Ако сумата изглежда недостатъчна, ще…

— Сумата е твърде голяма — прекъсна го Льоклерк. — Но нямам време за нови планове. Работя над дизайн за Коти, а след това съм обещал да обмисля и проект за Герлен. В края на краищата не мога да изсмуча една идея от пръстите си. Имам нужда от вдъхновение. Убеден съм, че и двамата си губим времето.

За пръв път Алекс не постигаше целта си. Льоклерк щеше да им откаже. Въпреки че от няколко минути резултатът от срещата беше очевиден, Кейтлин все още изпитваше остра болка на разочарование. Льоклерк наистина беше най-добрият.

Отчаяният й поглед отново се спря на шишенцата парфюм, наредени в шкафа отсреща. Ако само можеше да ги разгледа по-отблизо. Алекс тъкмо казваше:

— Не ви карам да зарежете Коти. Дайте ни само възможност…

— Мосю Льоклерк — прекъсна го Кейтлин. Тя посочи към шкафа отсреща. — Мога ли да ги разгледам отблизо?

И двамата мъже се обърнаха учудено към нея.

— Извинете. — Кейтлин се изправи, все още загледана в шкафа. — Вие продължавайте разговора си. Аз само… — Тя сковано пристъпи през стаята и застана пред осветените витрини. Ето го! Блестеше със синкави пламъчета на светлината.

— Извинете за прекъсването, мосю Льоклерк. Страхувам се, че партньорката ми е направо луда по антикварни предмети.

Кейтлин разбра, че Алекс не е доволен от нея и за секунда изпита чувство на вина, но бързо го преодоля. Льоклерк не беше съгласен на сделка, затова тя трябваше да предприеме нещо.

— Поласкан съм, че тя намира колекцията ми за интересна. Това е моята голяма гордост. — Льоклерк стана и последва Кейтлин до шкафа. — Още от малък събирам тези експонати. Малцина съзнават какво умение се изисква, за да създадеш флакон за парфюм. — Той посочи към малък керамичен дворец изпипан чак до бойниците и комините. — Това е приспособление за изгаряне на благовония, ароматът се издига през тези коминчета. — Показа й малка керамична ваза. — А този съд за мехлем е бил намерен в гробницата на египетска царица.

— Ами това тук? — Кейтлин сребърния флакон на третата лавица, чието капаче бе инкрустирано с голям крушовиден сапфир.

Льоклерк се усмихна.

— Имате добър вкус. Най-накрая успях да се сдобия с тази красота на един търг преди две години. — Той направи гримаса. — Тогава щях да съм доволен да получа парите ви. Струваше ми едногодишния доход. Принадлежало е на…

— Мария Антоанета — довърши вместо него Кейтлин, все още взряна в шишенцето. — Но то е било в комплект с друг флакон за парфюм с рубин на капачето, нали?

Льоклерк застина.

— Този е бил изгубен, откраднат, без съмнение, когато националната гвардия отвеждала кралицата от Версай в Париж. А вие откъде знаете за другото шишенце? Да не би да сте колекционерка, мадмоазел?

Кейтлин поклати глава.

— Прочетох за придобивката ви в едно списание и съм лично заинтересована специално от това шишенце.

Алекс внезапно се оказа до тях пред шкафа.

— Жан — Марк Андреас ли, Кейтлин?

Тя би трябвало да знае, че Алекс ще запомни всяка подробност от разказите и за написаното в дневника на Катрин.

— Мисля, че да. Отговаря точно на описанието в дневника.

Льоклерк каза:

— Предполага се, че флаконите са били подарени на Мария Антоанета от брат й Йозеф.

Кейтлин се изсмя и поклати глава.

— И, без съмнение, Нейно величество прибавила към шишенцето свой допълнителен знак, който вдигнал още повече цената му.

— Явно сте съвсем сигурна в това. — Льоклерк изглеждаше заинтригуван. — Предполагам, сте наясно, че една от големите радости в колекционирането е да знаете всеки исторически детайл, свързан със съкровищата ви.

— Не съм съвсем сигурна, че е същият флакон. Пък и как бих могла? — попита Кейтлин тихо. — Но отговаря на описанието на моето шишенце.

— И сте знаели, че са били две. — Льоклерк замислено я изучаваше. — Наистина ли знаете историята на този флакон?

— О, да. Бил е пълен с парфюм от теменужки от имението Вазаро. — Тя се усмихна. — И въпреки че не е бил подарен на кралицата от Йозеф, вярвам, че ще намерите истинската история за много по-вълнуваща.

— Водещият търга каза, че любимият парфюм на кралицата е бил от рози — промърмори Льоклерк.

Кейтлин кимна.

— Въпреки че почти толкова е харесвала и аромата на теменужки.

Льоклерк се усмихна.

— Мисля, че трябва да си поговорим. Ще приемете ли двамата с мосю Каразов да обядвате с мен?

Слабото му лице се оживи от нетърпение и Кейтлин отново почувства как у нея се заражда надежда. Благодарение на късмета си, на съвпадение или пък някакъв безумен каприз на съдбата щяха да получат още един шанс да убедят Льоклерк.

Открий от какво имат нужда и им го дай.

Но не и преди да си получил това, което сам искаш.

Кейтлин хвърли поглед на Алекс и видя, че я гледа с широко отворени очи и лека, учудена усмивка.

Тя отново се обърна към Льоклерк.

— Убедена съм все пак, че е по-добре първо да довършим разговора за дизайна на „Вазаро“.

Кейтлин се усмихна чаровно.

— Вярвам, че ароматът ще ви допадне.

Три часа по-късно Льоклерк вече се бе съгласил да направи всичко възможно и да им предостави предварителен проект за оформлението на „Вазаро“ най-късно до месец.

След две седмици Кейтлин се втурна в кабинета, където Алекс разглеждаше фотографиите, направени от Питър на „Вихрения танцьор“, които бяха пристигнали предишния ден. Той я погледна престорено уплашен и разигра цял театър, като уж се мъчеше бързо да прикрие снимките с ръце.

— Не ме убивай! Аз само ги разглеждах.

— Нищо няма да откриеш. Изучих ги още вчера щом пристигнаха по пощата. По-лоши са дори и от холографските. — Тя се намръщи. — Обадих се на Питър вчера и му казах, че е смешно, дето още не ми е изпратил превода на дневника.

— Пак ли?

Тя изглеждаше глупаво объркана.

— Това беше едва трети разговор.

Но той продължаваше да я гледа с недоумение, затова промърмори:

— Е, може и да беше четвъртият. — Продължи бързо: — Но половината време говоря с телефонния му секретар. Ако Питър не увърта, значи преводачът просто пилее парите и не си върши съвестно работата. Във Вазаро не бихме търпели подобно нещо. Плаща се само за свършена работа.

— И каза ли на Питър за твоята трудова етика?

— Казах му да раздруса яко тоя преводач, за да се хване на работа.

Алекс се изкикоти.

— И какво ти отговори Питър?

— Издаваше някакви успокояващи звуци. — Тя направи гримаса. — Не мога да обуздая нетърпението си. Толкова дълго съм изучавала „Вихрения танцьор“, че е станал част от живота ми. — Тя повдигна рамене. — Но не съм дошла да говорим за това. Отмених всичките ти уговорки за тържеството на Челси в „Риц“ — съобщи тя. — Намерих по-добро място.

Алекс се намръщи и отмести снимките настрана.

— Да не си полудяла? По дяволите, няма по-добро място. „Риц“ е най-подходящ за уреждане на тържество в Париж.

— Намерих още по-добро място. — Кейтлин се отпусна в креслото от другата страна на бюрото и лукаво му се усмихна. — Ще познаеш ли къде?

Бузите й бяха зачервени от възбуда и тя беше тъй по детски обезоръжаваща, че раздразнението му бързо изчезна.

— Айфеловата кула?

— Определено лош вкус. Вече всеки може да си уреди тържество в Айфеловата кула.

— Тогава на корабче по Сена.

Тя поклати глава.

— Още по-зле. — Наклони се напред и му прошепна: — Версай.

Той разтърси глава:

— Не е възможно. Дворецът е исторически паметник.

— Възможно е. Аз го уредих. — Сиво-зелените й очи блестяха възбудено. — Запитах се кое място би примамило най-важните особи на прием?

Той се постара снизхождението да не проличи в усмивката му.

— И какво си отговори?

— Огледалната зала във Версай. — Тънките й, нервни ръце се кръстосаха в скута — Затова проверих и разбрах, че макар и рядко, понякога позволяват дипломатически прием в залата или…

— Наистина ли ти позволиха?

Тя кимна.

— Обадих се на Джонатан и го помолих да използва някоя и друга връзка с високопоставени лица в правителството, а после отидох да поприказвам с ръководството на музея и им предложих петстотин хиляди долара като гаранция, че експонатите ще останат невредими. Естествено, ще трябва да махнем тежките свещници и да покрием паркета с килими, но мисля — ама защо се смееш?

— Помислих си колко мило, че си се посъветвала с мен, преди да им предложиш петстотин хиляди от моите пари.

Очите й отчаяно се разшириха.

— Нали не се сърдиш? Това е само за гаранция, пък и — Версай, Алекс!

Той поклати глава, а на устните му още играеше усмивка.

— Не се сърдя. Много съм горд с теб.

Бузите й порозовяха още повече.

— Аз самата се гордея. Не бях сигурна, че ще се справя. Само преди месец не бих се и опитала да го сторя. — Тя извади ръце от скута и си приглади полата. — Винаги съм била… Не мога да се справям с подобни неща.

— Все това повтаряш. Не си ли помисляла, че причината да не можеш, е в това, че просто не си опитвала? Единственият начин да придобиеш увереност, че нещо ти се удава, е да го направиш, а после пак и пак, докато го усъвършенстваш. Още два месеца и може би ще си…

— С благословията на добрия Бог след два месеца ще се върна във Вазаро, където ми е мястото. — После кимна замислено. — Но може би си прав. Напоследък чувствам как… — Тя се поколеба в търсене на точните думи. — Като че ли вътре в мен нещо избухва, сякаш всеки ден научавам по нещо ново. — Тя млъкна и разтърси глава. — Просто не знам. — Скочи на крака и тръгна към вратата. — Трябва да се захвана със списъците на поканените, а ти да се посъветваш с адвокат как да си осигурим нужните подписи за наем под гаранция.

— Слушам, мадмоазел.

Тя спря на вратата и му се усмихна тържествуващо.

— Открих нещо. Много бързо се уча, Алекс.

След миг вратата се затвори зад нея, но той не вдигна веднага телефона да се обади на адвоката. Кейтлин наистина схващаше бързо и той знаеше какво има тя предвид като говори за промените, които ставаха с нея. През последните две седмици той я наблюдаваше как се развива и става все по-зряла. Бе придобила увереност в себе си, беше преодоляла някои задръжки, бе станала по-предприемчива. Той не се ласкаеше, че всичко това има някаква връзка с личните им отношения. Надеждата подсилваше развитието й по толкова чудотворен и удивителен начин, че Кейтлин сияеше и разцъфваше от ден на ден. Той осъзнаваше как я наблюдава, предчувства и очаква следващата й промяна.

Рязко се отдръпна от бюрото и се изправи. По дяволите адвоката и списъците на Кейтлин. Слънцето блестеше ярко и се намираха в Париж. Двамата с Кейтлин ще излязат на разходка край Сена и той ще се опита отново да предизвика същата дяволита усмивка, която му бе отправила, преди да излезе от кабинета.

Кейтлин отново беше изчезнала.

И Алекс чудесно знаеше къде може да я открие.

Той примирено поклати глава, докато се взираше в празната й възглавница, после отметна завивките и стана от леглото. Наметна халата си в движение и зашляпа бос през стаята.

След секунда вече тичаше по стълбата към фоайето. За Бога, беше почти четири часа сутринта. Сякаш не е достатъчно, че Кейтлин се щура от сутрин до мрак да урежда тържеството във Версай следващата седмица. Тя трябваше и да се промъква в кабинета посред нощ, за да се взира в тези проклети снимки като някой видиотен рок маниак, съзерцаващ захласнато афиша на Мик Джагър.

Той прекоси фоайето и отвори широко вратата на кабинета.

Кейтлин вдигна очи и се сепна. Беше облечена в широкия си бял халат от пике, а сияйно чистото й лице имаше израза на виновно дете.

— В леглото — нареди той. — Веднага. — Прекоси кабинета с три широки крачки, взе лупата от ръката й и я захвърли на бюрото. — Сама каза, че имаш уговорка за среща около тържеството в десет сутринта.

— Не можах да заспя. Не бях достатъчно изморена. Свикнала съм на повече физически труд, отколкото сега.

И нервната енергия, която винаги наелектризираше Кейтлин, бе имала нужда от отдушник.

— Разбирам, че земеделският труд ще раздвижи мускулите ти повече, отколкото ровенето из заложните къщи на цял Париж. — Устните му затрепериха. — Затова си решила да се промъкнеш тайно тук и да се взираш отново в снимките на „Вихрения танцьор“. Вече трети път тази седмица.

Тя премига.

— Мислех, че не си усетил отсъствието ми.

— Обаче го усетих. — Той погледна към дузината гланцови снимки на статуетката, подпрени върху преспапието. — Сама каза, че не са ти от особена полза.

— Тези са други. Тази пратка пристигна преди два дни.

— И представлява ли някакъв интерес?

— Все пак е по-добре, отколкото нищо. Надявах се да ми подскажат някаква идея.

— Изтощена ли си?

— Казах ти, че нищо ми няма.

— Физически може би не, но нервите ти са опънати като струни.

— Може би. — Тя уморено разтърка очи с опакото на дланта си. — Не знам. Предполагам, че просто съм уморена от чакане. Необходим ми е дневника.

Той заобиколи бюрото и приседна облегнат на него, като се взираше в лицето й.

— Все това повтаряш. Какво толкова важно има в тоя дневник?

Очакваше тя да отклони въпроса както обикновено правеше при всяко запитване относно „Вихрения танцьор“, но след кратко колебание, каза:

— Фамилията Андреас винаги фанатично се е грижила да не допусне съдържанието на дневника на Катрин да стане известно на външни хора. Най-многото, което позволиха да се узнае, беше в книгата, написана от Лили Андреас, но дори и тя бе доста обща.

— И все пак ти написа дисертация на тема „Вихреният танцьор в историята“.

— Разполагах само със слухове, легенди и няколко документирани рапорта от германски офицери, служили в полка, който охранявал „Вихрения танцьор“ по заповед на Хитлер. Но не успях да изровя никакви подробности относно произхода му. — Тя прехапа долната си устна. — Що се отнася до публикациите по въпроса, за пръв път „Танцьора“ е споменат в Троя, когато Андрос напуска града през таен изход заедно със статуетката и с една жена, за която се предполага, че е била Елена.

— Андрос ли?

— Праотецът на Андреас. Твърди се, че е бил морски пират, пленен от троянците и държан под стража, когато избухнала войната между Троя и Гърция.

— Грък ли е бил?

— Не знам. Ако е така, би било по-логично да са го убили по време на обсадата. Парадигнес, братът на царя, дал статуята на Андрос и му посочил изхода, през който да напусне града.

— Защо?

— Не знам. — Тя не успя да прикрие разочарованието в гласа си. — Има толкова много въпроси без отговор.

— Може би няма да откриеш тези отговори и в дневника, Кейтлин — отбеляза меко Алекс.

— Но поне ще си опитам късмета.

— Държиш се така, като че ли е въпрос на живот и смърт. А обвиняваш мен в прекалено любопитство.

Тя поклати глава.

— Не е просто любопитство. Това е… — Тя млъкна и наведе очи. После изрече задъхано: — Той се опитва да ми каже нещо.

— Моля?

Тя направи гримаса.

— Ето, сега си мислиш, че съм луда.

— Напълно обезумяла.

— Точно по тази причина не говоря за това. — Тя отново се взря в снимките. — За пръв път видях снимка на „Вихрения танцьор“, когато бях на осем години. Беше в онази книга на Лили Андреас, която ти видя в лабораторията. Известно време я носех непрекъснато у мен. Не исках да я изпускам от очи. Тя означаваше нещо важно за мен, Алекс.

— Пегас е приказно създание. Би завладял въображението на всяко дете. — Особено на дете, тъй пренебрегвано от родителите си, както е била явно Кейтлин, помисли си той. — Крилат кон, който може да те отведе чак при звездите.

— Не, не беше това. Беше… сякаш двамата сме свързани от обща тайна. — Тя безпомощно поклати глава. — Но аз самата още не я знам. — Погледът й срещна неговия. — А той държи да узная тайната му. Иска точно аз да я открия… — Тя спря, за да потърси нужните думи.

— Какво?

— Не разбираш ли? „Вихреният танцьор“ е бил считан за символ на власт от не една блестяща личност в човешката история. Трябва да е имало причина, за да са го чувствали така.

— Той е много голяма ценност. На подобни предмети често се гледа с почти религиозно страхопочитание.

— Не, има още нещо. — Очите й внезапно заблестяха силно на светлината. — О, не искам да кажа, че е бил донесен на земята от някакви извънземни или пък, че е религиозен символ. Но той съществува, някой го е създал и трябва да има причина, поради която упражнява такъв ефект върху всички нас. Надписът означава нещо.

— Някоя рецепта за печено… — Той прекъсна лекомисления отговор по средата, щом видя изражението и. След месеци мълчание по въпроса най-накрая беше споделила тайната и заслужаваше по-деликатно отношение.

— Време е за сън. — Той се надигна от бюрото и я издърпа да стане. — Някой друг път ще се промъкнеш тук да изучаваш тези снимки. „Вихреният танцьор“ съществува от хиляди години. Мисля, можем да предположим, че ще съществува и утре.

Тя въздъхна.

— Наистина мислиш, че съм полудяла.

— Не. — Той докосна леко с устни слепоочието й, докато я насочваше към вратата на кабинета — Убеден съм, че в теб има нещо особено, което ми е трудно да приема. Но щом и Александър Велики е бил известен със слабостта си към „Вихрения танцьор“, трудно бих могъл да ти се сърдя.

— Ти не вярваш, че е възможно. Пък и не очаквах да повярваш.

— Не мога да приема това, в което си убедена. Не съм израснал под магията на някаква статуя, нито пък съм тичал из поляни с цветя. Моят свят винаги се е крепял на твърдата, хладна логика. — Той спря пред извитото стълбище и докосна нежно шията й. — Но много ми се иска да ти повярвам. Докажи ми го. Покажи ми го, Кейтлин.

Тя мрачно го изгледа и внезапно на лицето й изгря ослепителна усмивка.

— Ще го направя. — Обърна се, за да тръгне по стълбището и отново му хвърли един поглед. — Няма ли да се качиш?

— Ще дойда веднага, щом прибера снимките и угася лампата. — Той се засмя. — Това е нещо, което съм възприел отдавна. Прибирай си винаги мозайката на сигурно място, за да не ти я разпилеят.

— Мозайката ми няма да има никаква стойност, ако Питър не ми изпрати онзи превод — измърмори тя. — Засега улучвам все телефонния му секретар.

— И впоследствие той не ти се обажда?

— Не, само ми праща експресно със следващата поща поредната партида снимки. Можеш ли да си представиш стотиците снимки, които в момента изпълват чекмеджето на бюрото ми?

— А не допускаш ли, че иска елегантно да те изпързаля?

— Разбира се, че е така. — Тя неохотно се засмя. — И не му прави чест. Този дневник ми трябва.

— Значи, ще му се обадиш и утре.

— Все някога трябва да му свърши фотолентата. Мисля, че използва „Кодак“. — Тя продължи нагоре по стълбите, но на площадката отново спря и се обърна. — Страх ме е, Алекс.

Той се намръщи.

— Е, това е вече смешно…

— Не ставай глупав. Не заради „Вихрения танцьор“. — Тя нетърпеливо свиваше пръстите на лявата си ръка. — Днес следобед ще получиш окончателния проект на Льоклерк. Ами ако не те удовлетворява?

— А какво щеше да стане, ако „Вихреният танцьор“ се окаже творение на магически сили? — изкикоти се Алекс. — Шансовете са горе-долу същите. Льоклерк е блестящ професионалист. Престани да се тревожиш и лягай да спиш.

Тя му се усмихна вяло, обърна се и изтича нагоре по стъпалата.

Той я наблюдаваше от подножието на стълбището.

Каквато си беше сдържана и практична, Кейтлин явно изпитваше към него голямо доверие, за да сподели чувствата си към „Вихрения танцьор“. Той се почувства така, сякаш му беше направила огромен подарък.

Завъртя се на пети и влезе обратно в кабинета. Грижливо подреди снимките на купчинка и ги пъхна в средното чекмедже на бюрото. Протегна ръка да изгаси лампата отгоре.

Телефонът върху бюрото иззвъня.

Ръката му замръзна във въздуха, а очите му се втренчиха в телефона. Само Голдбаум и Катрин знаеха, че те се намират на този телефон и никой от двамата не би звънил посред нощ без наложителна причина.

Той вдигна слушалката.

— Алекс, момчето ми, чух, че си ме търсил.

По тялото му премина хладна тръпка.

— Ледфорд?

— Че кой друг? И аз като теб съм изключителен комбинатор.

Ръката на Алекс стисна слушалката тъй силно, че чак кокалчетата му побеляха.

— Копеле гадно! Ще те изкормя.

Ледфорд се изкиска.

— Знаех, че ще си недоволен от разчистването на сметките ми с Павел. Но всичко беше за твое добро, Алекс. Ти не приемаше достатъчно на сериозно думите ми и трябваше някак да те стресна. Въпреки че май винаги съм знаел, че няма да е от полза. Разбрах, че напоследък търчиш из цяла Европа, за да ме откриеш. Месеци наред опитвах да се съпротивлявам на желанието да ти се обадя, но никога не съм бил устойчив на изкушения.

— Как разбра къде да ме откриеш?

— Имам си собствени канали, както и ти. Знаеш ли, нямаше да е от голяма полза, ако бе успял да ме намериш. По отношение на теб съм неуязвим.

— Тогава, значи, нямаш нищо против да ми кажеш къде си.

— О, не, това би развалило всичко. Вече предвкусвам предизвикателството.

— Няма никакво предизвикателство.

— Разбира се, че има. Това е също като шахматните партии между нас, само че с по-голям залог. — Той замълча. — Чудя се дали съзнаваш колко самотен човек съм аз, Алекс.

— Аз пък се чудя дали ще ми повярваш колко не ми пука как си.

Ледфорд сякаш не забеляза горчивия сарказъм в гласа му.

— Вярно е. Амбициозните мъже са принудени да бъдат сдържани. Един от най-щастливите и спокойни периоди в живота ми беше съвместният ни престой в Куонтико.

Не позволявай на гнева да размъти разсъдъка ти. Накарай този негодник да продължава да говори. Нека ти даде повече информация.

— И на каква игра ще играем сега?

— Ами на криеница. На какво друго? А от моя страна, на котка и мишка. Опасявам се, че няма да се удържа да не те подразня малко, след всички тези унизителни загуби, които ми причини. Напоследък много си мислих за всичко, което ми отне, когато напусна Куонтико. Това ми причинява болка, Алекс. — Той замълча. — Я да видим сега какво малко колетче съм ти приготвил за тази вечер? Попита ме къде съм. Обаждам се от Атина, но, разбира се, отдавна вече ще съм заминал, докато долетиш със самолета от Париж.

— Малката ни схватка няма ли да попречи на големия ти план — шедьовър?

Ледфорд се изсмя укоризнено.

— Сарказмът не ти подхожда. Планът ми е наистина шедьовър и този път ще обера всички фигури.

— Всички ли? Ами съдружникът ти?

— Никога не съм могъл да работя дълго в тандем. Той ме отегчава. Много е умен, но не и тъй надарен като теб. — Ледфорд внезапно се изсмя. — И тъй като заговорихме за подаръци, имам един за теб.

— Главата ти върху поднос напълно би ме удовлетворила.

— Колко си жесток. Виж, аз лично съм привърженик на подаръците. Те говорят толкова много. Убеден съм, че твоят е вече доставен вън на прага ти, затова сега ще ти пожелая лека нощ Алекс.

— Почакай! Кажи ми…

— Дочуване, Алекс. — Ледфорд затвори.

Алекс затвори, изтича във фоайето и отвори със замах входната врата.

Свит на изящен венец, украсен с червена сатенена панделка, на прага лежеше син мъжки шал от кашмир, подобен на онзи, който бе видял за последен път увит около шията на Павел.