Вихрена страст

Глава трета

Статуетката върху пиедестала проблясваше в пълната тъмнина на стаята. Смарагдовите й очи светеха с хладно проникновение.

Кейтлин изучаваше известно време, после седна на бюрото и отвори тетрадката.

— За Бога, та това е „Вихреният танцьор“! — Гласът прозвуча от прага на парфюмерийната лаборатория.

Кейтлин застана, пръстите й стиснаха тетрадката. По дяволите, това място си беше нейно. Не го искаше тук.

— Мосю Каразов? — Изправи се и тръгна към електрическия ключ. — Не ви очаквах.

— Какво, по дяволите, правите с тази статуетка тук в… — Той млъкна, щом тя запали лампата и натисна бутона на дистанционното управление в ръката си.

Статуетката върху черния мраморен пиедестал изчезна все едно, че никога не бе съществувала!

Щом видя израза му, Кейтлин се усмихна.

— Абракадабра.

Погледът му в миг обгърна трите прожекционен апарата около пиедестала.

— Холографски2 филм ли е това?

Тя кимна.

— Гарантирано триизмерен.

— Така и забелязах. — Той влезе в стаята, а Кейтлин забеляза, че беше сменил елегантния тъмносин официален костюм, който носеше, когато се срещнаха следобед в банката в Кан с избелели джинси и лек бял пуловер. — Майка ви ми каза, че сте тук, но когато не дойдохте за вечеря, не предположих, че си играете с прожекционни апарати. — Усмихна се леко. — Не е много любезно. Това означава ли, че искате парите ми, но не и моята компания?

— Исках да видя нещо, а бях сигурна, че Катрин ще ви забавлява.

Погледът му се насочи към пиедестала.

— Вие изследвате „Вихрения танцьор“?

— Значи познавате фигурата?

— Та кой не я познава?

— И аз си мисля така, но може би съм пристрастна. Писах дисертация върху него, когато бях в Сорбоната.

— Неотдавна видях снимка на статуетката в една книга. В университета история на изкуствата ли сте учили?

— Селско стопанство и малко история на изкуствата.

— Интересно съчетание.

— Не непременно. Вазаро е в кръвта ми, то е моят живот.

— А „Вихреният танцьор“?

— Бихте могли да го наречете моя страст.

Той присви очи.

— Защо?

— Родът Вазаро е свързан с „Вихрения танцьор“ повече от четиристотин години. Естествено е, че бях очарована от… — Поклати глава. — Няма да ме разберете.

— Ще се опитам.

— Докато правех дисертацията си, купих копие от този холографски филм от музея Метрополитен в Ню Йорк. Родът Андреас е финансирал оригиналния проект, но направата на дубликат ми коства цяло състояние. Холографските филми са все още в експериментален стадий и се почувствах страшно виновна, тъй като взех парите оттук.

— Но все пак го направихте.

— Страст — повтори тя. — Това стана, преди да разбера в какъв батак сме затънали. Винаги, когато имам време, се измъквам тук и го изучавам.

— Поне не превивате гръб на полето. — Затвори вратата след себе си. — Би трябвало да се извиня, че ви обезпокоих.

Тя се усмихна.

— Да, наистина.

— Извинявайте. — Направи физиономия. — Е, сега мога ли да остана за малко? Днес цял ден съм неспокоен и не мога да си намеря място.

Тя почти усещаше тревожните вълни на напрежението, които той излъчваше. Кейтлин се върна в стаята, седна зад бюрото и постави дистанционното управление до тетрадката си.

— Страхувам се, че не мога да ви предложа някакво особено развлечение тук, мосю Каразов.

— Алекс. — Той огледа с любопитство оскъдно обзаведеното помещение. — Какво е това тук? Изглежда като малък хангар за самолети.

— Това е моята работна стая, парфюмерийната лаборатория. Тук композирам новите аромати.

— Когато не стоите на тъмно и не изучавате „Вихрения танцьор.“ — Огледа полукръглата маса, зад което седеше тя. — Интересно. — Пред нея се издигаше подобна на кула надстройка с много полици и отделения, които съдържаха стотици блестящи шишенца. В средата стояха малки везни и тетрадка.

— Имате вид, като че ли се каните да свирите на орган.

— Почти. — Тя се усмихна. — Тъкмо така се нарича това бюро. Всички тези стъкленици на полиците съдържат есенс абсолю и масла от различни цветя и растения. Имат етикетчета, така че лесно намирам необходимото, отмервам и смесвам, докато постигна точната пропорция. — Посочи везната и тетрадката. — Трябва да си записвам много точно, в случай че попадна на нещо, което си заслужава да се запази. Ароматите са тъй неуловими, че и най-малкото отклонение в дозите може да измени цялата композиция на парфюма.

— Мислех, че вече сте създали своя парфюм.

— Тъкмо в това се състои магията на аромата. Винаги можеш да създадеш нещо ново, нещо различно. На света има милиони миризми и все пак винаги съществува възможност да… Извинете, увлякох се. Всичко това едва ли ви е интересно.

— Напротив. Защо това работно помещение е в отделна сграда, а не в главната?

Тя кимна към големите, като на хамбар врати от двете страни на стаята.

— За да мога да отварям вратите и прозорците и течението да отвява всички задържали се миризми. Много е трудно да запазиш носа си чувствителен. Обонятелният нерв се претоварва и много бързо престава да реагира, съживява се само на свеж въздух. Технологията е примитивна в сравнение с модерните лаборатории, но аз предпочитам тази.

Той се разрови из полицата с книги, подредени на отсрещната стена.

— Майка ви твърди, че сте много веща в тая дейност.

— Обичам я — отвърна тя простичко.

— Повече от отглеждането на цветя ли?

— Това са различни страни от едно и също нещо.

— Което се нарича Вазаро.

Тя кимна.

— Мишел казва, че това е нещо като кръг.

— Мишел?

— Мишел Андреас. Живял е по време на френската революция. Жена му е била най-голямата дъщеря на Катрин Вазаро и Франсоа Ечеле.

Той въпросително повдигна вежди.

— Не са ли били законни съпрузи? Не е ли малко шокиращо за онова време?

— Заради имената ли. Не Катрин и Франсоа са имали съвсем законен брак. Но според правилата за наследяване на имението собствеността може да преминава само от най-голямата, дъщеря на най-голямата дъщеря и то само при условие, че тя запази името Вазаро и след брака си.

Той издърпа от полицата един брой на списанието „Аромат“ и разсеяно го прелисти.

— Боркините за женски права през осемнайсети век сигурно са били във възторг.

— Мишел създал най-известният парфюм на Вазаро. Говорело се, че всяка дама в двора на Наполеон имала шишенце „La Dame“. — Лицето на Кейтлин беше грейнало от въодушевление. — Трябва да прочетете дневникът на Катрин. Увлекателен е като пътешествие в миналото. Тя отгледала Мишел като свой собствен син и… — Снизходителната му усмивка я накара да млъкне. — Знам, че се увличам прекалено, когато разказвам историята на Вазаро. Тя не представлява интерес за никого извън семейството.

— Точно обратното, намирам я очарователна. Сигурно чувството, че имаш корени, е великолепно.

— Всеки има някакви корени. Просто тези на Вазаро са по-дълбоки от повечето.

Той мълчеше.

— Искам да кажа — поколенията образуват здрава нишка, която…

— Знам какво имате предвид. — Пресече стаята и отиде до нея. — За някои хора е по-добре да нямат корени. — Посегна към една стъкленица от третата полица над бюрото и я вдигна към светлината. — Какво е това?

Стъкленицата имаше етикет, но той явно не желаеше да промени темата.

— Това е люляк.

— Използвате ли го за вашия парфюм?

Тя поклати глава.

— Използвам за начална нота жасмин, а за основна нота…

— Нота ли? Отново се връщаме към органа, така ли?

Тя се засмя.

— Създаването на парфюм прилича на композирането на симфония. Има една най-висока нота, която веднага усещате, после една средна, както и основна. Но съществуват и най-различни междинни ноти, които спояват главните компоненти и допълват хармонията на уханието. Добрият парфюм се разгръща постепенно за обонянието ви, докато накрая се загуби.

— Като тоновете на симфония.

— Но не изчезва толкова скоро. Трябва да се вземат предвид много неща. Дали е наситен или не толкава наситен. Дали е остър или мек. Остава ли да витае във въздуха, след като отмине човек?

— Вашият парфюм отговаря ли на тези изисквания?

— Съдете сам. Това е Вазаро. — Тя взе стъкленица от най-десния рафт, изля капка от съдържанието върху попивателна хартия, каквито имаше много върху бюрото. Подаде хартията на Алекс. — Исках да е нещо пикантно й запомнящо се като Opium, но да се долавят и други нотки. Щеше ми се в него да се усеща свежестта на полята след дъжд, както и лек мирис на лимонови дървета и… — Направи безпомощен жест. — Просто желаех да бъде „Вазаро“.

— Съвсем различен е от всички парфюми, които някога съм долавял у някоя жена.

Тя живо си представи как Алекс се свежда над една жена и заравя лице в косата й. Бързо прогони картината от съзнанието си.

— Един парфюм трябва да е различен. Харесва ли ви?

Той остави попивателната върху масата.

— Не мога да кажа нищо определено. Парфюмът мирише различно върху кожата на жена. — Вдигна стъкленицата с „Вазаро“. — Позволявате ли?

Не изчака отговора й, а капна мъничко на палеца си и го втри върху най-чувствителното място на лявата й китка. После я вдигна и помириса кожата.

— Хубав е.

Тонът му беше безразличен, но държеше китката й здраво, топло и болезнено интимно.

— И на още едно място. Най-добрият възможен тест. — Взе още една капка от парфюма на другия си палец, и остави стъкленицата на мястото й. Разтвори леко яката на блузата й и обгърна с две ръце тънката й шия. Двата му палеца бавно разтриха парфюма в трапчинката на гърлото й. — Тук пулсът тупти най-силно и разпространява навсякъде уханието…

Усещаше ръцете му тежки, а врата си крехък и уязвим. Преглътна.

— Откъде знаете тези неща? Казахте, че не разбирате много от парфюми.

— Наистина е така. Но преди няколко години четох научно изследване за обонятелната система.

Сърцето й заби по-бързо, докато той продължаваше масажиращото си движение.

— Винаги ли запомняте онова, което прочитате?

— Почти винаги. Може да се окаже полезно. Или се постаравам да го изхвърля от съзнанието си. Спомените също избледняват. — Ръцете му пуснаха шията й и той й помогна да се изправи. Тя го зяпна като пълна глупачка, омагьосана от погледа на тези светли като глетчер очи. Усещаше, че сърцето й бие още по-силно, кожата й пламва, а кръвта потича по-бързо във вените й.

— Точно така — промълви той, окуражавайки неволната й реакция, която помогна ароматът да се разнесе. — Страхотно. — Сега не я докосваше с тялото си, не се допираше до нея, но тя чувстваше струящата от него топлина. Стоеше съвършено неподвижен със сведена глава, вдъхвайки аромата.

Забеляза как пулсът тупти на слепоочието му, а полуотворените тъмни мигли скриваха сините очи. Долови лекия лимонов аромат от одеколона му и нещо тежко, по-благоуханно — мукус. Приличаха на две животни — застанали един до друг те душеха миризмите си преди съвкупление.

Гърдите й се вдигаха и спускаха бурно, макар че се мъчеше с всички сили да диша бавно и равномерно. Опитваше се панически да измисли нещо, което би прекъснало напрежението помежду им.

Той дишаше тежко и тя усети жарта на дъха му върху врата си. Боже, та той не я докосваше, а тя трепереше цяла.

— Изключително. — Той отстъпи, сведените клепачи все още скриваха очите му. — Този парфюм ще обере всички награди.

Тя внезапно почувства, че коленете й омекнаха й отново се отпусна върху стола. Беше сигурна, че лицето й се е зачервило и отчаяно желаеше хладната резервираност на Алекс отново да се прояви. Засмя се едва-едва.

— Добрият бизнесмен би трябвало да е уверен в това, преди да пусне парфюма.

— Нямаше как да се убедя. Не бях пробвал как ароматът ще стои върху женската кожа. — Стори й се, че в израза му доловя искрица хумор. — Но зная какво харесвам.

Той харесваше нея, харесваше как тя ухае и как се държи, харесваше, че е много женствена. Чисто и просто секс. Тя бързо сведе поглед към стъкленицата с парфюма.

— Какво ще правите с него?

Той не отговори, а когато тя вдигна очи, забеляза, че неговите проблясват.

— С парфюма. Казахте, че искате да поговорим за маркетинга.

— Да.

— Е?

— Не сега. Имам няколко идеи, но очаквам допълнителна информация, преди да ги обсъдим. Тези дни имам телефонен разговор, който ще ми даде онова, от което се нуждая и тогава ще съм готов за действие.

— Разговор с кого?

— Със специалист. По-добре предупредете майка си, че вероятно всеки ден ще получавам пратки по пощата. Наел съм няколко агенции да събират информация за мен.

— За романите ви ли?

— Може би. Аз също имам своя страст. — Усмихна се. — Към дреболии. Докато съм тук, ще говоря и с чужбина. Когато пристигнат сметките, изпратете ги на мосю Ганолд. — Усмихна се към томовете книги по лавиците. — Всичките ли са за парфюми?

Как го правеше? Много добре знаеше, че само преди миг беше възбуден, а сега се държеше тъй хладно, все едно че никога не се бе допирал до нея. Както и да е, трикът му й беше добре дошъл и тя се чувстваше благодарна, че й даде време да се успокои. Сърцето й почти възвърна нормалния си ритъм и след минута и тя щеше да бъде като него.

— Да, но библиотеката е в къщата. Освен дневника на Катрин, тук повечето книги са научни.

Той свали от лавицата една Библия с кожени корици и я погледна въпросително.

— В Песен на песните Соломонови са отбелязани няколко пасажа. На много места в Стария Завет се споменават благовония.

Погледът му попадна на стара избеляла книга на втория рафт.

— Тази не е за парфюми — промърмори той. — Факти и легенди за „Вихрения танцьор“. — Прокара пръсти по оръфаната подвързия. — Съвсем се е изтъркала от употреба, всеки миг ще се разпадне.

— Имам я отдавна.

— Откога?

— От години. — Познаваше го едва от ден, а той вече си беше напъхал носа в много кътчета от живота й. Този път обаче нямаше да успее да влезе в това съвсем лично ъгълче. — Може да се повреди. Моля, върнете я на място.

Той повдигна вежди, но внимателно постави книгата оттам, откъдето беше я взел.

— Интересно.

Не беше сигурна дали говореше за самата книга или за реакцията й, тъй като веднага продължи:

— Мога ли да взема няколко от тези изследвания за парфюми в стаята си? Време е да науча повече за нашия общ бизнес.

— Разбира се.

Обърна се и започна да изважда книга след книга, докато отдели осем и ги обгърна в ръце.

— Може да дойдете и утре — каза му сухо. Не заключвам това помещение.

— Благодаря. — Тръгна към вратата. — Не спя добре, а освен това чета бързо.

— Сигурно.

— Научих се да чета бързо преда няколко години. Беше полезно за предишната ми професия. — Хвърли й лукав поглед. — Това би трябвало да ви успокои. Не си представям, че подобно умение би послужило на някой наркотрафикант. — Премести книгите и успя да отвори вратата. — Да оставя ли отворено? Стаята ухае божествено.

— Много е късно. Затова използваме попивателна хартия. Парченцата могат да бъдат затворени в контейнери и да се изхвърлят след употреба. — Направи гримаса. — Сега ще трябва да взема вана, за да отмия миризмата.

— Да, много е късно. — Той се засмя странно. — Знаете ли, излъгах ви.

Тя го погледна стреснато.

— Моля?

— Трапчинката на женската шия не е най-доброто място, за да се изпробва един парфюм.

— Не е ли?

Той поклати глава.

— Има друго, много по-интересно място. Някой път ще трябва да опитаме. — Затвори вратата след себе си, преди тя да успее да отговори.

За миг тя се загледа към вратата, а после се усмихна.

Алекс отиде направо в стаята си и незабавно позвъни на Саймън Голдбаум в Ню Йорк.

Голдбаум съвсем не беше очарован да го чуе.

— За Бога, Алекс, какво очакваш? Джонатан Андреас е много затворен човек и има средства да пази частния си живот от чужди погледи. Нужно ми е време.

— Трябва ми нещо, за което да се хвана. — Алекс седна на леглото, отвори бележника си и взе писалката, която беше поставил до телефона, докато си подреждаше багажа. — Кажи ми каквото знаеш.

— Не много повече от онова, което може да се прочете в „Таим“. Четирийсет и двегодишен е, индустриалец, който обърна цялото корабостроене наопаки и направи екскурзионните кораби печеливши. Погажда се със синдикатите, но със сигурност не храни особена любов към тях. Месят се в плановете му. Активен деец на Републиканската партия. Има ранчо северно от Чарлстън, Южна Каролина. Харесван практически от всички. Няма семейни проблеми. Нещо като патриарх в рода.

— Женен ли е?

— Не, но е имал няколко тайни връзки. Подходящата дума е дискретен. Човекът е потаен, казвам ти.

— Това ли е всичко?

— Не. — Голдбаум се колебаеше. — Поразпитах в главната квартира на републиканците. Много са доволни от него. Умен е, дипломатичен, но не му липсва кураж да удари с юмрук по масата. Нещо като Лий Йакока срещу Джек Кенеди.

— Какво значи това?

От другата страна на линията настана мълчание.

— Това значи, че може да стане следващия президент на Съединените щати.

Алекс огледа информацията, която бе записал, после остави бележника настрани. Нищо от това не вършеше работа.

— Какво друго?

— По дяволите, Алекс, няма да откриеш нищо. Мъж, който се готви да стане президент страшно внимава да не направи погрешна стъпка.

— Продължавай да ровиш.

— Смятам, че е добро момче, Алекс.

— Това не означава, че не прави грешки. Искам нещо, за което да се хвана.

— Добре де, добре. Ще ти се обадя другата седмица. В хижата ли си?

— Не, във Франция. — Алекс му продиктува телефона. — Не оставяй никакви съобщения.

— За Бога, не съм аматьор. Павел никога не правеше грешката да се довери… — Голдбаум млъкна и изрече дрезгаво: — Съжалявам.

— Аз също. — Тонът на Алекс беше леден. — Искам да пипна копелето, което го уби. Ледфорд се е скрил вдън земя. За да го открия, имам нужда…

— Да се хванеш за нещо — Голдбаум отегчено довърши вместо него. — Ще ти намеря.

— Да знаеш нещо за местонахождението на Ледфорд? Нещо ново?

— Работя по въпроса. Той е хитър като лисица. Скрил се е в дупката си от една година и никой не може да го открие.

— Тогава виж какво е правил преди това. Не може да не е подготвил изчезването си.

— Ако е така, той дяволски добре е заличил всички следи. Значи да продължавам.

— Точно така.

Алекс затвори телефона и погледна в бележника няколкото думи, които беше записал. По дяволите, твърде малко. Очакваше повече от Голдбаум. По-рано е бил журналист и то добър. Щом не е могъл да открие онова, което Алекс искаше да знае за Андреас, вероятно то не съществува.

Но трябваше да има нещо.

Алекс отново бе обхванат от познатото трескаво състояние и яростта забушува в него. Изправи се и тръгна неспокойно към прозореца. Стисна с ръка светлосините копринени пердета и зарея невиждащ поглед към осветените от луната поля на Вазаро. Смяташе, че ще е по-лесно. Беше си въобразил, че може да стои в сянка, като манипулира събитията в имението, както му харесва. Познаваше Кейтлин Вазаро и майка й само от два дни, а се чувстваше — да, трябваше да признае — трогнат, загрижен и дори виновен?

Нямаше причина за вина, побърза да се успокои той. Може и да не е бил напълно открит с Кейтлин, но прехвърлянето на неговите пари щеше да спаси Вазаро, а това беше единственото, което тя наистина желаеше. Каза му, че не я интересува какво го е накарало да инвестира във Вазаро. А що се отнася до другите чувства, налагаше се много да внимава да не допусне Кейтлин под защитната си броня.

Стисна завесите още по-силно, спомняйки си за гладката копринена кожа на Кейтлин под пръстите си, удивения и предпазлив поглед на сиво-зелените й очи. Защо не отиде и по-нататък? Тя беше готова. Бе забелязал как се разтрепери, когато я докосна.

Той усети, че се възбужда както одеве в лабораторията и отново изпита прилив на неудовлетворение. Обърна се и свали пуловера през главата си. Искаше да си легне и да забрави Кейтлин и Вазаро. Щеше да мисли само за Ледфорд и за това какво щеше да стори на тоя кучи син, ако му паднеше в ръцете.

— Мартиника, Алекс, — настояваше Павел — Малко слънце. Само това искам. Малко слънце, малко секс, от време на време по някое хубаво ядене.

— От време на време? Скоро не си качвал на кантара.

Павел, завързан за стола, очите му изцъклени към Алекс, мъртвите устни шепнеха:

— Мартиника. Малко слънце…

— Павел!

Алекс скочи в леглото, сърцето му щеше да се пръсне, тялото му бе обляно в студена пот.

Пак сънува. Но не го усещаше като сън… подобно на всички кошмари досега. Изпитваше същата ярост и мъка, както в мига, когато зърна Павел, завързан за стола.

Затвори очи и се опита да овладее тръпките, разтърсващи тялото му. Кошмарите го навестяваха всяка нощ, но щом хване Ледфорд, щяха да спрат. Не можеше да мисли за оня мръсник, без да си спомни Павел, а това беше непоносимо. Боже, как му липсваше този недодялан мечок.

Треперенето отслабна. Легна и затвори очи, усещайки сълзите, които се спускаха изпод затворените му клепачи. Няма да мисли за Павел. Не можеше до безкрай да изнемогва под чувството за вина и болка. Отчаяно търсеше нещо, каквото и да е, което да прекъсне този натрапчив кошмар.

Кейтлин Вазаро.

В нейно присъствие не мислеше за Павел. С нея беше любопитен, развълнуван, нетърпелив и не мислеше за нищо друго. Би могъл да използва присъствието й и страстта, която му вдъхваше, за да се разсее. Да използва Кейтлин, за да не усеща болката и да избегне кошмарите.

Да я използва? За Бога, мразеше използвачите. Дълги години той самият често беше тяхна жертва.

Но имаше нужда от нещо, от някого. Изпитваше необходимост от тази жена.

Би могъл да бъде честен към Кейтлин и ясно да й обясни положението. Тази вечер тя го искаше толкова, колкото и той нея. Защо да не се съгласи да му даде онова, от което се нуждаеше?

Забрава.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Кейтлин вдигна очи и видя Алекс, застанал до нея на полето. Беше облечен като снощи с избелели джинси и бяла тениска.

— Моля?

— Бих искал да помогна, ако разрешите.

Той наблюдаваше как Адриен, жената до нея, береше лавандулата.

— Не изглежда трудно.

— Не е. Изисква се опит и известен ритъм. — Тя се смръщи. — Но е тежка работа.

Той се усмихна.

— Едва ли ще припадна от изтощение. В хижата си всеки ден карам ски и съм в отлична форма.

Това не беше преувеличение. Мускулите изпъкваха по голите му ръце и по тялото му нямаше и грам излишна тлъстина.

— Ако ви е скучно, защо не пишете?

Той направи гримаса.

— Музата ми май е заспала. Нуждая се от някаква физическа работа. Ако се уморя, ще спя по-добре. — Раменете му потръпваха неспокойно под тънката памучна тениска. — Е, ще ми позволите ли да помагам, или не?

Говореше истината. Тя усети същата нервност, която бе забелязала предишната вечер.

— Идете при камиона и вземете кошница от Жак.

— Кейтлин каза да ми дадете кошница, д’Аблер.

— Така ли? — Жак протегна ръка и пое пълната с цвят кошница, която един берач му подаваше и после се обърна към Алекс. — И какво ще правите с нея?

Независимо от нехайния тон на управителя, Алекс усети враждебността му и яростен прилив на радост затуптя в жилите му, гледайки мъжа застанал на камиона. Познаваше добре този предизвикателен тон от гласовете на много други мъже в миналото. Той винаги водеше към сблъсък. След всички тези седмици на отчаяние и безпомощност най-после му се отдаваше възможност да покаже юмруците си.

А Жак д’Аблер изглеждаше достоен противник. Макар и не млад, силният мускулест управител беше твърд като скала и се държеше със самоувереността на мъж, рядко побеждаван при бой. Алекс го премери с поглед, преценявайки слабите му места.

— Другите берачи какво правят с кошниците?

— Печелят честно хляба си — Жак го погледна в очите. — Кейтлин ми каза, че вие нямате нужда от това, богат сте като цар Мидас и ще спасите Вазаро.

— А ти не й ли вярваш?

— Вярвам, че така сте й казали. — Сви рамене. — Тя не е глупава. Ще видим.

— А сега ще ми дадеш ли кошница?

— За да й покажете, че сте един от нас ли? Но вие не сте мосю Каразов. Виждал съм такива като вас и преди. Твърде лъскав и мазен сте за Вазаро.

— Помолих за кошница, а не за мнението ти.

— А съм щедър човек. Мнението ми го получавате даром; — Още една берачка се бе появила до камиона, Жак се протегна и пое препълнената кошница от жената. — Както ви казах, Кейтлин не е паднала от небето, но й се иска да вярва. Май вече ви има доверие. — Той изпразни нощницата в камиона. — Това ме тревожи.

— Жалко.

— Зад притеснение си е. Тя не се доверява на никакви непознати. Внимавайте да не я разочаровате!

Това вече беше прекалено. Алекс рязко пристъпи напред. Втренчи се в Жак с присвити очи.

— Колко да внимавам.

Жак не му отговори направо.

— Когато Кейтлин беше малка, баща й й подари една огърлица — златен Пегас със смарагдови очи. Всички знаехме, че легендите, за истинския „Вихрен танцьор“ я омайваха, а Риърдън знаеше как да ощастливи една жена. Тя обичаше огърлицата и винаги я носеше. — Той върна празната кошница на берачката и изчака жената да се отдалечи, преди да продължи. — В нощта, когато той напусна Вазаро, огърлицата изчезна. — Усмихна се саркастично. — Бог е свидетел, че тогава вече нямаше какво друго да вземе!

— Уверявам те, че не съм крадец на скъпоценности. С каква цел ми разправяш тази история?

— О, да. — Едрите зъби на Жак блеснаха на загорялото му лице. — Проследих кучия син до хотела в Кан и се опитах да взема огърлицата. Тъй се опитвах, че му счупих носа и три ребра.

— Интересно. Намери ли огърлицата?

— Не, вече я беше продал на една от мимолетните си приятелки. Опитах се да й хвана дирите, но жената беше напуснала страната. За това се върнах отново в хотела счупих двете ръце на Риърдън и се прибрах във Вазаро. Той беше последният мъж, който разочарова Кейтлин.

Алекс се опита да запази агресивността си, но не успя. Нещо в искрената, земна ярост у този мъж му напомни за Павел и за първите дни, когато се запозна с него в Сибир.

— Явно това е обезкуражавало всички останали. Кейтлин научи ли какво си направил?

— Не, тя нямаше да разбере.

— Затова пък аз разбирам. Сега, след като бях сплашен както трябва, мога ли да получа кошница?

— Не изглеждате изплашен.

— Не, всъщност съм разочарован. — Погледна Жак в очите и му каза истината. — Имах нужда да се сбия с някого, но не вярвам, че ще си ти. Мислим съвсем еднакво.

Жак продължи да се взира в него още един миг, после се пресегна, взе кошница от купчината и я хвърли на Алекс.

— Третият ред. След минутка ще дойда да ти покажа какво да правиш.

Кейтлин очакваше Алекс да се върне и да бере заедно с нея, след като Жак му показа тънкостите при брането. Той, обаче, си избра място до Пиер Льоду и остана там чак до следобеда, когато Жак подвикна на берачите да свършват. Той хвърли празната си кошница в камиона и тръгна към къщата, без да каже дума.

Следващата сутрин Алекс беше станал и готов за тръгване още преди зазоряване, но отново избра друг ред. По време на почивката за кроасан и кафе, тя го видя, че седи в камиона и разговаря с Жак.

На третия ден Жак нарочно спря на реда, където работеше Кейтлин.

— Справя се добре, не смяташ ли?

Кейтлин погледна към Алекс, който береше до Рьоне Боасон.

— Много е чевръст.

— И силен. Пращи от енергия.

Несъмнено. Беше забелязала, че през миналите два дни енергията направо струеше от него. Превиваше гръбнака, сякаш не можеше да се наработи.

— В началото не знаех какво да мисля за него, но сега… смятам, че е мъж, на когото човек може да има доверие.

Кейтлин погледна Жак изненадано. Той не беше по прибързаните заключения и тя предполагаше, че загадъчен мъж като Алекс Каразов щеше да се окаже костелив орех за него.

— Не е лесно да го разбере човек.

— Нещо го измъчва.

— Откъде знаеш?

Той сви рамене.

— Знам. Работи много усилено. — Жак се обърна и тръгна между редовете към камиона.

Кейтлин погледна замислено към Алекс. Той се смееше на нещо, което Рьоне беше казал. Лицето му беше оживено и изразително. Нямаше вид на разтревожен или измъчен човек. Беше много земен, мъжествен и безкрайно далеч от лъскавия тип, с когото се беше запознала преди няколко дни. Кичур тъмна коса беше паднал върху мокрото му чело, а синята му риза беше на петна от пот. Стоеше широко разкрачен, с прилепнали избелели джинси, мускулестите му бедра ясно се очертаваха. Твърде ясно.

Кейтлин усети, че пламва и бързо отмести поглед към лицето му. Онова, което стана между тях в лабораторията беше само един епизод, който трябваше да бъде забравен и от двамата Алекс Каразов явно беше успял да го направи, нужно беше и тя да стори същото.

Но все пак Жак беше прав, имаше нещо болезнено в стръвта, с която Алекс работеше. Не му стигаше трудът на полето, а майка й беше забелязала, че лампата под вратата му светела до късно. Е, нощните му привички я засягаха толкова малко, колкото и тайнствените пакетчета, които получаваше всеки ден. Сдържан човек като Алекс Каразов не даваше повод за съчувствие или любопитни въпроси. Тя решително го изхвърли от мислите си и се съсредоточи върху работата.

— Ще дойдете ли с мен на разходка?

Кейтлин се обърна към Алекс, както беше вдигнала кошницата към камиона. Почувствува неговото униние и застина от неудобство.

— Нямам време да се разхождам.

— Само една кратка разходка. През последните няколко дни изучавам Вазаро самичък, но има някои въпроси, които бих искал да ви задам. — Усмихна се. — Изследователска дейност.

— Може би утре.

— Бъдете справедлива — придумващо започна той. — Не ви ли спестих няколко часа работа на полето? Задължена сте ми.

— Вие поискахте да помагате.

Той кимна.

— А сега искам да се разходите с мен.

— Къде?

Той посочи на юг.

Кейтлин се поколеба, но тръгна с бърза крачка в тази посока.

— Кейтлин!

Гастон, малкият син на Адриен, стоеше на пътя и я гледаше умолително. Лицето му беше изцапано, рошавата му кестенява коса блестеше на слънцето.

— Да дойда ли довечера?

Тя поклати глава.

— Довечера нямам време.

Сините му очи се изпълниха със сълзи и както обикновено, тя омекна.

— Утре вечер. Но първо трябва да питаш майка си и да си свършиш всичката работа, преди да дойдеш.

Лицето му светна.

— Непременно. Ще мога ли да натискам бутоните?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Какво бих правила без теб? Ти много ми помагаш.

Той й отвърна с лъчезарна усмивка, която разкри всичките му зъби, в следващата секунда изчезна след майка си.

— За какво става дума? — запита Алекс.

— Той обича да идва в лабораторията, когато разглеждам „Вихрения танцьор“ и да работи с дистанционното. — Усмихна му се лукаво. — За него това е магия.

— Абракадабра — Алекс повтори думата, която тя му беше казала. — Изненадан съм, че се разбирате с него. Останах с впечатлението, че в царството на „Вихрения танцьор“ неканени гости са нежелани.

— Гастон не ми пречи. — Тя сви рамене. — Е, може би малко, но обикновено децата дават повече, отколкото получават. Учат ни да се учудваме.

— Така ли? Аз никога не съм имал работа с деца.

— А той обича „Вихрения танцьор“. Както всички деца.

— Чие дете е той?

— На Адриен и на Етиен. Един от моите кръщелници.

— Много ли имате?

— Дванайсет.

— Голямо семейство. — Влезе в крак с нея. Беше висока почти колкото Алекс и крачките им идеално съвпадаха.

— Какво искахте де ме питате?

— Почакайте.

Слънцето грееше, уханието на земя и цветя беше зашеметяващо, а Алекс беше необичайна компания. Много отдавна не беше се разхождала с някого. Винаги имаше нещо да прави, някъде да отиде, да се срещне с някого.

— Не сте бъбрива — отбеляза Алекс след десетминутно мълчание.

— Нито пък вие. — Погледна го озадачено. — Намеквате за бъбривостта на жените? Това в никакъв случай не е само женско качество. Пиер Льоду изстрелва думите като куршуми от картечница.

Той направи гримаса.

— Забелязах.

— Жак твърди, че сте добър работник. Ако някога загубите парите си, той ще ви наеме на секундата.

— Ще го запомня. Жак отдавна ли е управител?

— Откакто съм се родила. Израснал е във Вазаро. Била съм съвсем малка, но си спомням как ме вдигаше на камиона и ме слагаше при цветята.

Той посочи към белите цветя, които цъфтяха от лявата страна на пътя.

— Това е жасмин, нали?

Кейтлин кимна.

— В края на другата седмица ще е готов за бране.

— Какво друго отглеждате тук?

— Портокалов цвят, здравец, бергамот, тубероза, зюмбюли, канела, мимоза, маточина…

— Почакайте. — Алекс вдигна ръка. — Може би трябваше да ви попитам какво не отглеждате.

Тя се усмихна.

— Не много неща. Земята е много плодородна. Ние ограничаваме производството, в зависимост от пазара, но през годините във Вазаро са правени опити с всичко. Дори имахме известен успех с някои тропически растения като например ванилена орхидея. — Тя дълбоко пое дъх и затвори очи. — Боже мои, колко обичам аромата на жасмин.

— По тази причина ли той е най-високата нота във вашия парфюм?

— Не знам. — Тя се загледа объркано към белите храсти. — Може би. Спомням си, как, когато бях малка, идвахме по залез-слънце на това поле с Жак. Сякаш престъпвах прага на някакъв омагьосан свят. Златистото сияние обливаше всичко наоколо. На тази светлина цветовете изглеждаха наситено кремави, небето беше с цвят на лавандула розово и яркочервено. Понякога играехме на криеница с Рьоне и Пиер, аз тичах по полето, крещях и… — Тя спря и се замисли. — Спомени. Сигурно затова използвам жасмин. Искам да задържа спомена. — Обърна се и се усмихна на Алекс. — Предполагам, че е така с всички парфюми. Искаме да съживим един стар спомен или да създадем нов.

— Жак ли ви водеше тук? Не баща ви?

Усмивката й угасна.

— Жак ме водеше тук само когато в къщи имаше гости. Баща ми винаги казваше, че мястото на децата не е при големите. — Погледът й се плъзна настрани, а крачката й се ускори. — По онова време във Вазаро често имаше гости.

Чувстваше погледа на Алекс върху лицето си, но той не продължи темата. Двамата отново млъкнаха.

Алекс не проговори, докато не изкачиха следващия хълм и пред тях в далечината не се разкри поразителна панорама от море, небе и планини.

— Кой е този град? — Той посочи далеч надолу към града, извиващ се покрай брега на Средиземно море.

— Кан. — Тя показа чакълестия път, който се виеше около скалата и се спускаше надолу по хълма. — Осем километра по-надолу този път се свързва с магистралата за Кан. Затова ли ме доведохте тук — за да ме разпитате за тези градове?

— Не, чудех се каква е онази къща. — Махна с ръка и посочи на няколкостотин метра в подножието на хълма една каменна къщурка със сламен покрив. — Кой живее там?

— Никой. — Кейтлин се усмихна. — Това е къщата на цветята.

— Изглежда много стара.

Тя кимна и се спусна надолу по хълма към нея.

— Филип Андреас я построил в имението преди Френската революция. Той управлявал имението по времето на Катрин Вазаро.

— За склад ли е използвана?

— Не.

— Тогава защо я е построил?

Тя се подсмихна.

— Той бил местният Дон Жуан. Използвал я, за да води селянки и да се забавлява.

— Възползвал се от правото на феодала ли?

— О, не, жените идвали по свое желание.

Тя отвори вратата и влезе в къщата, бърчейки нос от миризмата на прах, гниещо дърво и плесен. Навсякъде висяха паяжини. Единствената мебел беше единичното легло под прозореца на отсрещната стена. Памучната кувертюра, която го покриваше, беше плесенясала и пожълтяла от времето. Дървеният под изглеждаше в по-добро състояние, но беше мръсен като цялата къща. Огнището на тухлената камина също беше пълно с паяжини. Изглежда половината от сламата на покрива беше изпопадала през комина.

— Доста е разнебитено, нали? Никой вече не идва тук. Винаги сме се старали да я поддържаме, но напоследък нямах нито време, нито пари, за да я ремонтирам.

Той пристъпи до малкото огнище.

— Защо се тревожите, щом не я използвате?

Очите й се разшириха от изненада.

— Тя е част от историята на Вазаро.

Той се обърна към нея и се поклони насмешливо.

— Простете, трябваше да се досетя, че всичко, свързано с Вазаро, е свещено. Дори любовното гнездо на един развратник. — Той огледа къщата. — Къде смятате, че си е водил любовниците? На това легло ли?

Кейтлин внезапна остро осъзна, че в къщичката беше сумрачно, че бяха съвсем сами, а Алекс преливаше от енергия. Тя погледна леглото в ъгъла.

— Не, тогава леглото не е било тук.

Алекс я погледна настойчиво.

— А къде?

— Според дневника на Катрин имало е някакъв сламеник. Върху него Филип простирал сатенена покривка, посипвал я с цветчета и любел жените върху тях. — Напрегнатостта на Алекс се отразяваше на нервите й и тя се засмя с треперещ глас. — Затова я наричат Къщата на цветята.

— Но това не е било любов, нали, Кейтлин? — Гласът му беше извънредно мек. — Те идвали с него, защото били възбудени, изгаряли от страст и искали да им даде онова, от което имали нужда. Водел ги тук тъкмо за това.

Тя се усмихна с усилие.

— Не, предполагам, че не ги е любел. Грешно се изразих.

— Много е важно да подбереш точните думи. Важна е честността. — Алекс спря. — Искам те точно толкова, колкото Филип — селянките. Повече от това. Искам да легнеш тук, да разтворя краката ти и да проникна в теб.

Тя застина.

— Какво?

— Искам да те накарам да скимтиш, да хапеш и да ме дращиш, а аз да влизам и излизам от теб. Искам това да се повтаря много, много пъти. — Срещна погледа й. — Смятам, че и ти го желаеш.

— Господи. — Тя навлажни устните си. — Никой не говори по този начин. Никой не казва направо…

— Аз го правя. Заявявам, че искам да те имам, но това ще бъде секс — прошепна той. — Не любов, фантастичен секс и нищо повече. Не те лъжа. Не вярвам, че съществува романтична любов. Никога съм я срещал. А ти?

— Не. — Тя го гледаше като зашеметена. — Определено не се опитвате да ме свалите със сладки думи.

— Но те са честни. — Той продължи със запъване, почти с неудобство. — Понякога може да изглеждам студен, но не съм. Познавам много начини да доставя удоволствие на една жена. — Направи пауза. — Ще бъда мил с теб. Добротата също е много важна.

— Да, добротата е много важна — повтори тя разсеяно, все още борейки се да преодолее основната тема. — Хайде да се разберем. Секс ли искаш да правиш с мен?

— Смятам, че се изразих ясно. — Тази славянска непохватност отново се прояви в начина на изразяване. — По-определено ли да се изкажа?

— Беше достатъчно ясен. — Отдръпна се заднешком от него. — Мисля, че не биваше да идваме тук. Атмосферата май ти се отрази. — Не се дължи на бърлогата на Филип. През последните три дни имах намерение да те помоля да спиш с мен.

— Та ти почти не си ме погледнал.

— Защото ме боли, когато го правя — отвърна той просто.

Очите й се разшириха изненадано не толкова от онова, което й каза, а от факта, че човек тъй предпазлив като Алекс може да признае подобно нещо.

— Искам те от първата вечер, но не желаех да стигаме дотам. Смятах, че ако работя много усилено, ще… — Поклати глава. — Не помогна. Сега е по-зле от преди и трябва да сложа край на това състояние. Смятах да те съблазня, но няма да е честно. Ти заслужаваш честност.

— Благодаря — отвърна тя замаяно. — Свърши ли вече?

— Почти. Казах само, че те желая.

— Какво още?

— Имам нужда от теб.

Думата бе изречена с такова мъчително напрежение, че сякаш я разтърси електричество. Казваше й истината. По някаква причина имаше нужда от нея и тази нужда беше тъй насъщна и силна, че й подейства като магнит, който я привлече към него.

Направи несъзнателно една крачка напред, но спря. По дяволите, какво правеше. Не искаше това.

— Не.

Той пое дълбоко дъх и започна бавно да го изпуска.

— Помисли си. Никакво обвързване, само взаимно уважение и еротика без край, докато и двамата се уморим.

— Не искам и да мисля за това. — Обърна се да си тръгне. — Самата идея ме отблъсква.

— Ще почакам, докато свикнеш с нея. — Той отвори вратата и отстъпи, за да мине тя първа. — Но отново ще опитам, Кейтлин.

Беше сигурна, че ще да го направи. Забелязала бе самотните му разходки из полето през последните няколко дни.

— Няма да променя мнението си. — Погледна го право в очите. — Много си напорист. Налагаш ми се. Ще искаш да се месиш и в управлението на Вазаро.

— Опитай с мен. Какво ти коства?

Нещо й подсказваше, че щеше да й коства много. Беше признала пред себе си, че няма психологическата нагласа за случайна връзка. Алекс изглеждаше сигурен, че ще успее да не се обвърже емоционално, но за себе си не беше толкова уверена. През краткия период, докато бе във Вазаро, той я очароваше и раздвижваше въображението й повече от всеки друг мъж досега.

— Опитай с мен — повтори той.

Тя не му отговори, а тръгна бързо нагоре по хълма.

Никой от тях не продума по обратния път към къщата.

Той отново я наблюдаваше.

Кейтлин плъзна поглед от мястото, където работеше Алекс към клончето лавандула, което току-що бе откъснала.

Той не се опитваше да привлече вниманието й. Инстинктивно разбираше, че е тъй безпомощен пред желанието да я гледа, както и тя. Хвърли цвета в кошницата и пипнешком протегна ръка за друг.

Боже, бе стигнала дотам, че и без да го поглежда, образът му непрекъснато беше пред очите й. Бе горещо и той, както и другите мъже, беше хвърлил ризата си. Пот проблясваше по почернелите му рамене и в тъмния окосмен триъгълник се виждаха малките твърди зърна на гърдите му. Беше завързал черната си коса със синьо-бялата кърпа на Пиер и тази превръзка му придаваше вид на първобитен дивак. С всяко движение, докато се навеждаше и извиваше в ритъма на брането, мускулите на изпънатия му, плосък като дъска стомах се свиваха и разпускаха.

— Не изглежда зле. — Рьоне хвърли на Кейтлин игрив поглед. — Ако не бях омъжена за моя прекрасен Пиер, щях да ти завидя.

До ноздрите на Кейтлин би трябвало да достига само ароматът на лавандулата, която береше. И все пак можеше да се закълне, че долавя лекия аромат на лимон и мускус, който принадлежеше на Алекс.

— Няма причина да ми завиждаш.

— Няма ли? И тоя готин тип ти е само приятел? — Рьоне хвърли цветче в кошницата си. — Все още ли?

— Не му обръщам внимание.

— Винаги си била малко смахната. Защо не му се порадваш?

Кейтлин не отговори.

— Гледа те, сякаш иска да те изяде. Сигурно е способен да го направи. Не съм виждала мъж толкова…

— Хайде да не говорим за него.

— Добре. Онзи Клод, за който ми беше говорила, е бил съвсем зелен, нали? Лягаш по гръб и той върху теб, така ли е?

— Това изглежда те забавлява.

— Много. — Рьоне надзърна през рамо. — Отново те гледа.

Няма да обръща очи към него. Ще се разстрои още повече, а какъв е смисълът. Няма да обръща внимание на Алекс, а ще си върши работата.

Бавно и безпомощно тя плъзна поглед към него.

Той я гледаше като хипнотизиран.

Тя забрави да се движи.

Повя ветрец, който лъхна страните и врата й с горещото си дихание и залепи памучната блуза към гърдите й. Усети, че зърната й се втвърдяват, гърдите й се наливат и набъбват, центърът на женствеността й беше пронизан от тръпка, толкова силна, че граничеше с болка.

Чу как Рьоне тихо подсвирна.

— Щом е толкова зле, иди в стаята му, приятелко. Леглото е по-меко от земята.

Кейтлин отмести поглед от Алекс и продължи да бере.

Не го чакам да се върне, казваше си тя. Просто не можеше да заспи и се нуждаеше от чист въздух.

Кейтлин се облегна на рамката на прозореца и се загледа надолу към полето. Лъжеше. Не можеше да заспи, защото Алекс беше някъде там навън.

През последните две нощи седеше на прозореца и го гледаше как крачи надолу по хълма и по полето с отмерена, неспокойна походка. И двете нощи той вървя в продължение на часове, безсънен и напрегнат, а тя го чакаше да се върне.

Най-сетне той се появи, движеше се бързо и пъргаво нагоре по хълма. Нощта беше толкова тиха, че тя чуваше шума от стъпките му по тревата, долавяше дори дишането му. Луната осветяваше блестящата му черна коса и линиите на тялото му се очертаваха ясно. После, точно преди да стигне каменните стъпала, Алекс се спря и вдигна глава към прозореца й на втория етаж.

Тя се скри в сянката на нишата, внезапно обхваната от паника.

— Кейтлин?

Не отговори.

— Знам, че си там. Видях те.

Мълчеше.

Всяка негова дума беше натежала от болка.

— Не ме карай да те чакам дълго. Имам нужда от теб.

Беше й казал това и преди. Притисна бузата си към хладната коприна на светлозелените пердета и усети как гърдите й набъбват в отговор и напират в памучната й нощница.

Мили Боже, започваше да мисли, че и тя има нужда от него.

Той остана още миг съвършено неподвижен, всеки мускул на тялото му беше изопнат от напрежение. После тръгна бавно и тежко по каменните стъпала и изчезна от погледа й.

Тя задържа дъх, когато чу стъпките му по стълбата, която водеше към втория етаж.

Алекс тръгна по коридора, подмина вратата й и влезе в своята стая.

— Тази сутрин е по-добре да не излизаш на полето. Не си ли добре Кейтлин? — запита Катрин угрижено, докато й подаваше кафето, което току-що бе наляла. — Напоследък си много умислена.

— Добре съм. — Освен че съм се разгонила като кучка, помисли си отчаяно тя. Чудеше се какво ли би казала Катрин, ако изтърсеше точно тези думи. Представяше си, че сексът за Катрин сигурно е нещо като кутия с хубави шоколадови бонбони, както и всичко останало в живота й. Нямаше да разбере този почти животински копнеж. — Сигурно съм малко уморена.

— Тъкмо снощи Алекс казваше, че се изтощаваш. Все пак, след като имаме гостенин, би могла да идваш на вечеря.

— Алекс не е гостенин. Той е наш партньор в бизнеса. — Искаше й се Катрин да престане да говори за Алекс. Набързо изпи кафето и остави чашата — Трябва да тръгвам.

— Няма ли да го изчакаш? Последните два дни все бързаш да излезеш. Мислех си, че след като има добрината да помага на полето, поне ще си така любезна да…

Вратата на кухнята се затръшна зад Кейтлин и прекъсна думите на Катрин.

Кейтлин изруга тихо, за да заглуши болката.

След десет минути Алекс настигна Кейтлин по пътя към полето. Тя не го погледна.

— Не може да продължава така. — Алекс говореше тихо. — Няма смисъл. Защо се съпротивляваш? Няма да ти направя нищо лошо.

Тя преглътна, за да разхлаби стегнатото си гърло и продължи да гледа напред.

— Здрав съм и не съм особено извратен. Ще ме харесаш. Слънцето се показа и огря лавандуловото поле с пурпурна светлина, но тя въобще не забелязваше красотата пред себе си.

— Не мога да ям. Не мога да спя. Лежа в леглото и си мисля за всичко, което бих искал да правя с теб. — Произнасяше думите почти шепнешком, но всяка една я изгаряше. — Няма да се меся в делата на Вазаро. Искам само… — Той спря и когато заговори, гласът му беше дрезгав от вълнение. — Ти знаеш какво искам. — Ускори крачка и след малко вече я бе оставил далеч зад себе си.