Вихрена страст

Глава първа

Сен Базил, Швейцария

14 юни 1991 година

Смарагдовите очи на „Вихрения танцьор“ — тайнствени, загадъчни, нечовешки търпеливи — гледаха от черно-бялата снимка към Алекс Каразов.

Странното впечатление, че статуетката е като че ли жива, сигурно се дължеше на някаква измама на светлината, която обективът беше уловил. Алекс поклати глава. Невъзможно. Но сега вече разбираше колко мистериозна е фигурата и защо за нея се носеха толкова легенди. Книгата, която държеше в ръце, беше стара, повече от шейсетгодишна и снимката като че ли даже не представяше добре оригинала. Плъзна поглед по текста отдолу:

„Вихреният танцьор“ се смята за едно от най-ценните произведения на изкуството в света. Прочутите очи на „Вихрения танцьор“ са два съвършено еднакви смарагда с бадемовидна форма, всеки от които е 65,50 карата. Четиристотин четирийсет и седем диаманта украсяват основата на крилатата статуетка на Пегас.

В книгата си Факти й легенди за „Вихрения танцьор“, публикувана през 1923 г., Лили Андреас се позовава на исторически данни, които сочат, че статуетката е била притежание на Александър Велики по време на първия му поход в Персия през 323 г. пр.н.е., а по-късно е преминала в ръцете на Карл Велики. Книгата на Андреас стана обект на оживени научни спорове. Авторката твърди, че „Вихреният танцьор“ не само е бил притежание на някои велики исторически личности, но и решително е допринасял за техния възход или падение. Както древният произход на статуетката, така и нейната история навремето били оспорени от музейните експерти в Лондон и Кайро.

Алекс нетърпеливо затвори Съкровищница на световното изкуство и я бутна настрани, докато Павел поставяше още пет тома върху бюрото му. Вече му беше известно какво пише Лили Андреас в книгата си. Спомни си, че Ледфорд цитираше по памет цели пасажи от нея, сякаш беше Библията.

Павел повдигна рунтавите си черни вежди.

— Нищо ли?

Алекс поклати глава.

— Много е рано още. Имам нужда от факти, а не от легенди. — Посегна към най-горната книга от купчината, отвори я на съдържанието и пръстът му се спря на главата „Вихрения танцьор“. Сетне отвори на съответната страница.

— За Бога, човек може да си помисли, че проклетата статуетка е изчезнала от лицето на земята. — Преглеждайки бързо главата, той промърмори: — Поне в тази книга прескачаме Двайсетте години. Тук се казва, че „Вихреният танцьор“ е бил конфискуван от германците през 1939 година. След Втората световна война е открит в алпийския бункер на Хитлер. — Шумно затвори книгата. — Само си губя времето. Обади се на уредника в Лувъра и…

— … и го попитай къде е сега „Вихреният танцьор“ — довърши Павел вместо него. Поклати глава, весела усмивка набръчка обветреното му, с широки челюсти лице. — Знаеш, естествено, че ще се опитат да засекат разговора и да известят Интерпол. Мога да си представя колко чувствителна е управата на Лувъра, след като вчера им задигнаха „Мона Лиза“.

— Сигурно — съгласи се Алекс разсеяно. Той се изправи и се упъти към една дълга маса, върху която бяха подредени като пъзел няколко изрязани заглавия на статии от вестници.

Още няколко статии лежаха под нефритеното преспапие. Алекс плъзна поглед по тях, докато се опитваше да реши дали си струва да поеме риска. Ако беше прав, телефонното обаждане щеше да предизвика още по-голям шум, отколкото Павел предполагаше.

По дяволите. Защо пък не? Не можеше до безкрайност да седи на тоя проклет планински връх и да чака мозъкът му да хване мухъл.

— Обади се още сега. Представи се от мое име и кажи, че събирам материал за последния си роман. Искам да знам къде е „Вихреният танцьор“ в този момент. Семейство Андреас живее в САЩ, но си спомням една статия отпреди няколко години, която изследваше общественото мнение във Франция към „Вихрения танцьор“. Средният французин смята статуетката за национално богатство. Опитай се да изкопчиш повече информация. А, уредникът в Лувъра се казваше Емил Делож.

Павел кимна, черните му очи заблестяха, докато се вглеждаше в напрегнатото лице на Алекс.

— Ще се обадя в Лувъра и ти ще получиш още едно късче от своя пъзел. — Той въздъхна демонстративно: — А когато статуетката изчезне, на чия врата ще потропа полицията? — Леко потупа с ръка масивния си гръден кош под сивия пуловер. — На вратата на Павел Рубански. Носиш ми само неприятности. Ако имах поне капка мозък, щях да те оставя и да си намеря работа при някой, който ще ми плаща по-малко, но ще ми осигури по-безопасна работа.

— И ще умреш от скука на втория ден. — Алекс му се изхили в лицето, седна зад масата и се зае с последната статия. — Бог ми е свидетел, че и аз се отегчавам ужасно.

Павел тъкмо излизаше, но спря и погледна изненадано към Алекс.

— Радвам се, че най-сетне го признаваш. Сега ще мога да правя и нещо друго, освен да събирам информация за дяволския ти пъзел. Каква е ползата да си богат, ако не харчиш парите си? Вместо да звъня в Лувъра, най-добре да се обадя на някоя туристическа агенция и да ангажирам една хубава слънчева почивка на остров Мартиника. Винаги си обичал да ходиш там по това време на годината. — Тонът му стана съблазняващ; — Или да извикам Анджела и някоя от нейните приятелки да дойдат за малка сладка оргия през уикенда? Може би сексът е дори за предпочитане пред ваканцията:

Устните на Алекс нервно потръпнаха, докато гледаше изпълнения с надежда израз на Павел.

— Ти се надяваш, че тези удоволствия ще ме накарат да забравя „Вихрения танцьор“?

Павел кимна.

— Ако КГБ и ЦРУ бдят над теб, то аз не се радвам на симпатиите на Интерпол. Аз съм кротък човечец, който има нужда само от малко слънце, малко секс и от едно хубаво ядене от време на време.

— От време на време ли? — засмя се с обич Алекс. — Скоро май не си се качвал на кантара.

— Това не са тлъстини, това са мускули. Аз съм едър мъж и имам нужда от гориво. Освен това какво друго да правя тук горе в планината, освен да ям? А на Мартиника мога да се излетна на плажа с една пина колада и да не мисля за снегове и ледове, нито пък за Интерпол, който копнее да ми задава неприятни въпроси.

— Интерпол е затънал до гуша да се лови за всяка сламка и да гони всички възможни следи, та ще се занимават с теб. — Алекс се замисли за последните огромни заглавия във вестниците и се намръщи. — Чудя се дали това не е част от…

— Част от какво?

Алекс замълча, като бързо премяташе информацията в ума си, правеше умозаключения, отхвърляше ги, разместваше отново фактите, вадеше нови изводи и сглобяваше парчетата, докато картината най-после му се видя приемлива.

— Е, какво пък — изсумтя Павел. — Бих могъл и сам да си живея на тая проклета планина. Ти и така не си забавна компания, докато умуваш над поредния си пъзел. Вече не го правиш, за да си изкарваш прехраната. Пристрастил си се към тези главоблъсканици и си станал техен роб. — Той най-после излезе и затвори вратата след себе си.

Дали Павел не беше прав? Алекс се замисли. Може би. Занимаваше се с това достатъчно дълго време и прекрасно познаваше омайващата възбуда, когато най-накрая успяваше да реши някоя загадка. След Афганистан мислеше, че никога повече няма да се впусне в нови задачи по свое желание, но не си даваше сметка за навиците, които се бяха оформили с годините. Откакто бе дошъл в Сен Базел, отново кроеше планове и събираше информация за свое собствено удоволствие, като диапазонът на проектите му варираше от сътресенията на Нюйоркската борса до страните домакини на следващите Олимпийски игри.

Но този нов пъзел беше много по-интригуващ от всички други, с които се бе сблъсквал и Алекс вече започваше да усеща как възбудата го обзема и адреналинът се вдига в кръвта му. Чувстваше се жив и отново в най-добрата си форма.

Един час по-късно Павел влезе в кабинета и сложи един бележник на масата пред Алекс.

— Ето. „Вихреният танцьор“ в момента е притежание на Джонатан Андреас.

— Къде се намира?

— В имението на Андреас в Порт Андреас, Южна Каролина. Джонатан Андреас е един от най-богатите хора в Америка и имението му гъмжи от бодигардове и охрана. В къщата е инсталирана алармена система като в някоя художествена галерия.

— В Лувъра — каза сухо Алекс, — алармената система не попречи на крадците да задигнат „Мона Лиза“. — Сведе поглед към записките в жълтия бележник. — Вазаро пък какво общо има?

— Имението Вазаро се намира близо до Грас във Франция. Там се отглеждат цветя за парфюмерийната индустрия. Семейство Вазаро са далечни роднини на Андреас. Всъщност това са френските братовчеди, които през 1939 година са убедили бащата на Джонатан Андреас да предостави „Вихрения танцьор“ на Лувъра, за да се съберат средства за откупа на единайсет евреи — художници, арестувани от германците. Кейтлин Вазаро, възпитаница на Сорбоната, написала дисертация за значението на „Вихрения танцьор“ в историята, която пък послужила за основа на доктората на Андре Божоле.

— Родът Вазаро има ли някакви претенции към „Вихрения танцьор“?

Павел поклати отрицателно глава.

— Но през 1876 година френското правителство завело дело срещу семейството, като оспорвало дарението на Мария Антоанета, което не било легитимно според революционното законодателство. Правителството загубило делото. — Той замълча за малко. — Смяташ ли, че следващия път ще откраднат „Вихрения танцьор“?

— Вероятно не.

— Тогава смея ли да попитам, защо почти цял час трябваше да разговарям по телефона с безкрайно подозрителния френски уредник?

— Всеки от откраднатите предмети е с изключително културно значение за европейските страни. Статуята на Давид за Италия, „Нощната стража“ за Холандия, а сега и „Мона Лиза“ за Франция. „Вихреният танцьор“ щеше да бъде на първо място в списъка на крадците, ако все още се намираше в Европа. — Алекс сви рамене. — Но не е вероятно да го откраднат, след като е в безопасност на американска земя. Твърде неприятно.

— Сигурен съм, че Джонатан Андреас не смята така.

Алекс се усмихна лекичко, сините му очи изведнъж заблестяха върху загорялото лице.

— Защо, по дяволите, си така оклюмал?

— Защото ти не си. Възбуден си до крайна степен и фучиш на пълни обороти. Подушил си нещо. Познавам те, Алекс.

Алекс му хвърли невинен поглед.

— Защо ме накара да се обадя в Лувъра, след като можех да получа същата информация само с едно позвъняване на Голдбаум или на някой от обичайните вестникарски източници?

— Интерпол няма да те безпокои, Павел.

— Но ти целеше нещо с този разговор, нали?

Алекс кимна.

— Имах предчувствие и исках да избегна някои трудности. Не се безпокой, няма да имаш неприятности.

— Не се тревожа. И по-рано съм съден. — Павел се усмихна. — Помниш ли оня затворник в Диранев? Смятах, че вече съм свършен, когато ти се намеси и го накълца.

— Ти ми дължеше пари. Трябваше да си жив, за да ми ги върнеш.

— А досега ме убеждаваше, че си го направил от благородство.

— Как би могло да стане, когато аз дори не знам значението на думата благородство.

— Но знаеш какво е приятелство — възрази меко Павел.

Алекс бързо сведе поглед.

— За Бога, старееш и ставаш сълзливо сантиментален.

— Просто се мъча да те разчувствам, за да получа онова, което искам.

— А какво е то?

— Да отидем на Мартиника. Не мога да понасям вече този сняг. Напомня ми за Диранев. Недоумявам защо реши да купиш къща в Швейцария.

— Това е една от малкото страни на света, където човек може да живее с минимум бюрокрация.

— Аз лично мога да понеса малко бюрокрация, стига това да ме спаси от снеговете и ледовете. — Хвърли умолителен поглед към Алекс. — Мартиника?

Павел, имаше вид на кученце, което с копнеж се взира в кокала, който не може да достигне, помисли си Алекс със симпатия.

— Добре, Мартиника. След като свърша с…

— По дяволите, докато свършиш с тази задача, ще дойде ледниковият период — Павел се обърна и тръгна към вратата. — Трябваше да извикам Анджела, без да те питам. Много по-разбран си, когато работиш физически, а не умствено.

— Павел, очаквам един разговор. Веднага ме свържи.

— С кого?

— С Ледфорд.

Павел се ококори от удивление.

— Господи — прошепна той.

— Съвсем не. — Алекс изви устни в язвителна усмивка. — Нашият приятел Ледфорд е много по-близко до Луцифер.

— Смяташ, че той е в дъното на всички тези удари? — Павел посочи новите изрезки.

— Някои от тях носят неговия почерк. Ледфорд винаги е бил превзет сноб, а и преди да го зачислят в моята група ръководеше някои операции, свързани с произведения на изкуството.

— Бях забравил. — Павел се намръщи, опитвайки се да си спомни подробностите. — Той открадна обратно онзи Дел Сарто, който използваха за откуп на португалския дипломат в Бразилия, нали?

— Между другото.

— Това операция на ЦРУ ли беше?

— В началото и аз мислех така. Но не и сега.

— Тогава чия?

Алекс сви рамене.

— Вероятно ще разберем, когато Ледфорд позвъни.

Павел присви очи.

— Значи затова ме накара да се обадя в Лувъра. А уж не мислиш, че „Вихреният танцьор“ е следващата им цел. Това беше нещо като покана към тях…

— По-скоро призовка — засмя се Алекс. — Ледфорд винаги е желаел страстно „Вихрения танцьор“. Направо беше луд по него. Той ще схване какво означава моят интерес към статуетката.

— Смяташ ли, че уредникът работи за Ледфорд?

— Вероятно поддържа контакт с него или с онзи, който е откраднал „Мона Лиза“. Охранителната система на Лувъра е много сложна и само уредникът би могъл да я обезвреди.

— Подкуп?

— Вероятно сумата е била огромна. Няколко милиона, може би.

— Но това е нелепо. Защо ще плащат милиони, за да бъде откраднато платно, което не могат да продадат? И най-маниакалният колекционер не би рискувал да купи толкова известна картина като „Мона Лиза“.

— Интересен въпрос. — Алекс се облегна на стола си. — Ще трябва да потърсим отговора на загадката.

— Ледфорд няма да обсъжда това по телефона. Ще дойде тук.

— Вероятно.

— Това е грешка, Алекс. Ако Ледфорд го е направил, не биваше да му показваш, че знаеш.

— Той не е опасен за мене. Справял съм се с него и преди.

— Но сте били на една и съща страна.

— Че е копеле, копеле е, но не е способен на някоя голяма гадост.

— Може да се е променил — направи гримаса Павел. — Когато е работил за теб, е бил различен, но сега смятам, че го подценяваш. — После се обърна и излезе от кабинета.

Алекс се вгледа в жълтия бележник и разсеяно започна да драска с писалката. Обграждаше думата Вазаро с кръгчета, подчертаваше, „Вихрения танцьор“, завъртя четири въпросителни след името Джонатан Андреас. Може би Павел имаше право и Алекс поемаше необосновано голям риск. Но щом му хрумна вероятността Ледфорд да е главната фигура в ребуса, интересът му нарасна. Предишните им отношения бяха оставили кисел привкус в устата му и той изчакваше случай, за да дръпне опашката на тоя дявол. Но е възможно обаче скуката да замъглява преценката му и да го тласка към необмислени рискове, които в обикновени условия не би поел.

Е, стореното — сторено. Ако Ледфорд е замесен, вече е разбрал, че Алекс се е заинтересувал. Сега можеше само да чака реакцията му.

Той нетърпеливо хвърли настрани писалката, изправи се, прекоси стаята и застана до прозореца. Вгледа се в покритите със сняг върхове на Алпите. Оловното небе беше надвиснало над планините, а черни облаци прииждаха от север. Приближаваше буря. Беше средата на юни и не би трябвало да има бури, но тази година времето в цяла Европа беше необичайно. Незапомнени снежни стихии и проливни дъждове наводниха Италия и Южна Франция, а миналия месец виелици затрупаха Германия и Швейцария със сняг. Очевидно през следващите няколко часа още една буря щеше да връхлети Сен Базил. Не че имаше някакво значение. В къщата разполагаха с достатъчни запаси, имаха собствен генератор. Алекс обичаше чувството на изолираност, което се създаваше от натрупания сняг. Успяваше да се приспособява към обществото, когато е необходимо, но предпочиташе самотата. Даже след всичките тези години Павел не можеше да разбере защо Алекс не споделя стадното му чувство, нуждата от компанията на друга хора.

Да, помисли си Алекс, фактът, че се задава още една буря, нямаше голямо значение.

— Не!

Уплашен вик се изтръгна от гърлото на Кейтлин Вазаро, щом погледна потъмнялото небе на север. Молеше се прогнозата за времето да не се сбъдне. Боже мой, молеше се от цялото си сърце. „Не сега! Разпръсни ги! Дай ми още един ден!“

— Кейтлин? Какво има, мила? — Загриженият глас на майка й дойде от масата зад нея. — Случило ли се е нещо?

— Да се е случило ли? Наближава буря. Розите… — Кейтлин се извърна от прозореца и се втурна към вратата на кухнята. — Имах нужда само от още един ден. Защо, по дяволите, нямам още един ден!

— Не можеш ли да изчакаш, докато свършиш обяда си? Два часа го приготвях, какво ще стане само за трийсет минути? — Лека бръчка се появи на гладкото лице на Катрин Вазаро и устните й с умело положено червило се свиха неодобрително. — Толкова си слаба. Не бива да си позволяваш да пропускаш обяд. — Лицето й просветна. — А може би бурята ще ни отмине?

Кейтлин погледна невярващо майка си.

— Безпокоиш се, че ще пропусна обяда? Наистина ли не разбираш? Розите. Още не са съвсем разцъфнали и във всички случаи ще трябва да ги оберем, преди проклетата буря да ги е унищожила. Не можеш ли…

Как не можеше да разбере майка й? Кейтлин недоумяваше разгневена. Розите не бяха най-скъпите растения, които отглеждаха, но бяха най-популярните. След другите загуби, които претърпяха в началото на годината, имаха късмет, че преди два месена банката не наложи запор на сметките им. Кейтлин разчиташе на реколтата от рози, за да спечелят време. Тя отвори уста, за да изрече горчиви думи, но после отново я затвори. Нямаше смисъл. Вазаро никога не бе означавало много за майка й, която го възприемаше само като място за бизнес и би била много по-щастлива, ако живееше в Кан или Монте Карло. Кейтлин отвори вратата и се опита да прикрие треперенето на гласа си.

— Не, мамо, не мога да чакам!

В следващия миг тя изскочи от къщата и се втурна надолу по хълма. От другата страна на пътя се простираше полето с розите. Докъдето погледът стига, полуотворените цветчета блестяха тъмночервени на слънчевата светлина. Кадифената красота на дълбокия пурпурен цвят силно я развълнува.

Няма по-голяма любов от онази, разцъфнала под сянката на меча.

Къде беше прочела тези думи? Тя толкова обичаше Вазаро! Изведнъж осъзна колко е привързана към всяка педя от плодородните хълмисти поля, от горичките с портокалови и маслинови дървета, от лозята… Обикновено едва усещаше уханието, но сега в нажежения въздух миризмите се чувстваха много силно.

Под сянката на меча…

Слънцето печеше ярко, небето над главите им беше ясносиньо, но на хоризонта се тълпяха заплашващите облаци.

Жак д’Аблер, надзирателят, вече беше извикал работниците, които се стичаха между редовете с розови храсти и навлизаха навътре в градината. Цяла сутрин той гледаше небето със същата загриженост като Кейтлин и започна да действа веднага, щом облаците наближиха хоризонта. Когато тя стигна полето, Жак вече беше застанал разкрачен върху стария пикап, хвърляше огромни плетени кошници на всеки работник и раздаваше заповеди като капитан от корабния мостик.

— Много лошо — рече тихо Жак.

— Не го казвай. Няма да ни победи. Ще се справим — Сиво-зелените очи на Кейтлин блеснаха яростно към него. Тя се обърна към Жан Батист Далма, който береше най-близо до пътя. — Вземи седана, иди във фермата на Мюние и им кажи, че имаме нужда от техните берачи за два часа. Само за два часа. — Хвърли му ключовете. — Кажи, че ще им платим двойно. Бързай!

Жан Батист се втурна нагоре по хълма към шосето.

Жак поклати глава.

— Мюние няма да пуснат хората си.

— Биха могли. Те не отглеждат рози, а аз имам нужда от тях. Господи, колко са ми необходими! Разполагаме с четиридесет и двама души. Ако ни дадат още двайсет, може би ще успеем.

— Как ще им платиш?

— Все ще намеря пари отнякъде. Изпрати ли някого до селото да вземе децата от училището?

— Разбира се. — Жак посочи с жест малчуганите, които беряха рози край родителите си.

— Извинявай. — Тя поклати унило глава. — Знам, че си направил всичко, каквото трябва.

— Надявах се да са сгрешили с прогнозата.

— И аз. — Тя се усмихна колебливо. — Изглежда, че майката Природа тази година си го изкарва на нас. — Тя погледна смраченото небе. — С колко време смяташ, че разполагаме?

Жак сви рамене.

— Движат се бавно. Може би два часа… ако имаме късмет…

— Но нямаме. По-добре да смятаме един час. — Тя хвърли поглед към мъжете, жените и децата, които работеха на полето. Опитните им пръсти трескаво беряха тъмночервените рози и ги хвърляха в кошниците. Кейтлин почувства прилив на гордост. — Както работят, един час може и да е достатъчен.

— Знаят какво значи за теб да изгубиш реколтата от рози. Те са твои хора, Кейтлин.

— Да, мои хора са. — Обходи с поглед полето. Гийом Поарен, Пиер Льоду, Рьоне Боасон, Мариан Жюние и много друга бяха като членове на семейството й. Беше израсла с тях, играла в къщите на родителите им, гонила светулките на тайни нощни срещи в портокаловите горички. Дори беше кръстница на много от тези деца, които вървяха след майките си навътре из редовете с розови храсти. — Да почвам и аз! — Кейтлин грабна една кошница от лехата. — Когато работниците на Мюние дойдат, изпрати осемнайсет от тях да берат и остави двама да ти помагат при изпразването на кошниците. Внимавай всички кошници да се изпразнят. — Тя тръгна покрай реда храсти, сложи кошницата си до тази на Рьоне Боасон и започна да бере цветовете.

Шестгодишният Гастон се втурна покрай нея с кошница в ръка, малкото му личице светеше от възбуда.

— Кейтлин, взеха ни от училище!

— Знам, Гастон. Но сега трябва да се държиш като голямо момче и да ми помогнеш. Много е важно.

— Добре, аз ще набера повече от всички на това поле. — Той се втурна по пътеката към майка си.

— Може и да не е толкова зле. — Рьоне не погледна Кейтлин, когато тя свърши още един храст и тръгна край реда, за да започне нов. — Какво значение има един ден?

— Има разлика между богата реколта със силен аромат и лоша реколта със среден. — Кейтлин хвърляше цвят след цвят в кошницата. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз, Рьоне. За Бога, ние даже берем следобед вместо сутрин, когато мирисът е най-силен. Ще имаме късмет, ако… — Разсмя се. — Вече го направих. Казах на Жак, че не можем да разчитаме на късмет. — Хвърли тревожен поглед към небето. Дали облаците не се движат по-бързо? — Прошепна: — Но няма на какво друго да разчитаме.

Рьоне я погледна със съчувствие, когато тя се отмина напред.

Кейтлин работеше бързо, сърцето й силно туптеше, устата й пресъхна, тя се опитваше да не мисли за друго, освен за следващия цвят, който ще откъсне. Въздухът ставаше все по-горещ, по-влажен и все по-трудно се дишаше. Берачите откъм нейната страна бяха необикновено мълчаливи. Розоберът винаги се придружаваше от много приказки, клюки, дълги философски спорове, а сега даже и децата мълчаха.

Къде, по дяволите, бяха работниците на Мюние?

Жак тръгна между редовете, като сменяше празните кошници с пълни, отнасяше ги към пикала и ги изпразваше в огромни ведра.

— Кейтлин?

Кейтлин вдигна поглед и видя майка си, застанала до нея с нерешителна усмивка на лицето.

— Знам, че те ядосах, но и аз искам да помогна. Е, не бера особено бързо, но ще поработя. — Кейтлин навлажни устните си. — Мога ли да използвам твоята кошница?

Очите на Кейтлин се разшириха от изненада и за пръв път, откакто видя буреносните облаци, почувства желание да се засмее. Катрин беше облечена със съвършено ушит бял панталон „Диор“ и копринена блуза, всяко косъмче от кока й си беше на мястото, грижливо поддържаните й нокти бяха лакирани в най-модния кафеникав цвят, а изразът й беше искрен като на малко дете, което моли за сладкиш.

Боже опази, тъкмо от това се нуждае тя, помисли си отчаяно Кейтлин. Майка й беше дошла от чувство на вина и сега от Кейтлин се очакваше да оправи нещата. За миг тя се изкуши да откаже на Катрин и да я отпрати обратно в къщата.

— Брала съм цветя като дете — Катрин се усмихна несигурно и повтори: — Искам да помогна.

Кейтлин се поколеба, преди да преглътне една въздишка.

— Разбира се, слагай ги в моята кошница. Имаме нужда от всеки, който иска да помогне.

Щастлива усмивка засия по лицето на Катрин и тя започна да бере с отмерени движения.

— Тук долу наистина е хубаво, нали? Спомням си как баща ми ме качваше на раменете си и ме носеше из полето. Ти не познаваш дядо си, Кейтлин. Беше едър мъж и се смееше много. Иска ми се ти…

Повей на хладен вятър облъхна бузите на Кейтлин и тя вдигна глава, за да впие поглед в хоризонта, без да чува повече приказките на Катрин. Облаците се кълбяха и се трупаха над главите им.

Жак спря до нея с препълнена кошница.

— Жан Батист се върна.

Кейтлин се обърна към него, сърцето й подскочи от надежда.

Жак поклати глава.

— Семейство Мюние не са пуснали работниците. Тяхната лавандула цъфти и имат нужда от тях.

— По дяволите! — Кейтлин отново погледна тревожно към небето.

— Вятър. — Жак вдигна очи. — Силен вятър. Ще стане лошо.

Кейтлин прехапа долната си устна.

— След петнайсет минути?

— След десет. — Жак продължи към камиона.

Десет минути. Досега успяха да оберат едва четвъртината. Кейтлин усети как я обхваща паника, протегна ръце към храста пред себе си и, без да вижда нищо, започна пак да бере. Минутите летяха, пръстите й не смогваха.

Вятърът се усили, развявайки късите й кестеняви къдрици, замириса й на дъжд и рози.

Слънцето изчезна и полето бе обляно в странна златиста светлина, която предхождаше бурята.

Кейтлин чуваше неспокоен шепот като шумолене на сухи листа. Идваше от берачите, които бързаха до изнемога.

Чу се първият слаб тътен на гръмотевица.

Пръстите й се движеха несръчно и неистово, сякаш никога не беше откъсвала нито цвят.

До Кейтлин достигаше гласът на майка й, която й говореше нещо, но тя вече не разбираше нито дума.

Жак извика на работниците да връщат кошниците.

Тя продължи да бере.

Една голяма капка се пръсна на бузата й и потече надолу по шията й.

— Кейтлин. — Гласът на Жак прозвуча много нежно до нея — Бурята започна. Дай кошницата да я отнеса до камиона.

Кейтлин го погледна с див протест.

Златистото сияние беше изчезнало и върху полето падна сянка. Вятърът духна късата прошарена коса на Жак и прилепи раираната му памучна риза към силните мускули на гърдите му.

— Остави, Кейтлин. Знаеш, че берачите няма да спрат, докато ти не напуснеш полето.

Тя погледна работниците, които я наблюдаваха мълчаливо. Дори и потоп да се изсипеше, те щяха да останат на полето с нея и щяха да берат разкъсваните от вятъра и напоени с вода цветове.

Предаността им напълни очите й със сълзи, които пронизващият вятър отнесе.

Тя се стегна и изтри длани в джинсите си.

— Вземи кошницата. — Гласът й беше неравен и трябваше да преглътне, преди да извика, заглушавайки бурята: — Край. Направихме, каквото можахме. Най-горещи благодарности на всеки от вас. Сега тичайте на сухо.

Мъже, жени и деца се втурнаха между редовете, хвърлиха последния си товар на дъното на камиона, преди да забързат към селото оттатък хълма.

— Смятам, че се справихме много добре, нали? — запита самодоволно Катрин и се запъти към камиона.

Не достатъчно добре, си помисли вцепенена Кейтлин, която вървеше бавно след майка си. Дори много лошо.

— Побързай, Кейтлин. — Катрин затича, щом дъждът започна да се лее като порой. — Как не се сетих да взема чадъра си. Утре ще се наложи да пътувам до Кан на фризьор.

Кейтлин наблюдаваше как Жак опъва мушама върху каросерията на камиона.

— Мамо, ти се върни вкъщи. Аз ще придружа Жак до навеса.

— Щом искаш. — Катрин леко потрепери. — Мразя да се мокря. Вероятно се обажда котешкото в мен. Винаги съм искала да се преродя в бяла персийска котка. Представям си как съм се изтегнала върху огромна сатенена възглавница, а каишката ми е с цвят на топаз точно като очите ми… — Тя хвърли поглед през рамо. — Помогнах ли поне мъничко, Кейтлин?

Кейтлин й се усмихна с усилие.

— Помогна много, мамо. Сега се върни и се преоблечи. Няма нужда да настиваш.

Катрин кимна.

— Ще ти приготвя хубаво топло ядене. Един от моите специалитети с агнешко. — Тя тръгна към господарската къща, избирайки пътя си тъй внимателно, както би направила котката, на която преди малко се оприличи.

Жак беше свършил с връзването на мушамата и скочи на земята в момента, в който Кейтлин стигна до камиона.

— Можеше да е и по-зле.

Кейтлин хвърли поглед назад към полето, из което сега бушуваше вятърът. От небето безмилостно се лееше пороен дъжд. Чувството на болка от загубата нямаше нищо общо с унищожението на самата реколта. Пред очите й се разрушаваше нещо крехко и красиво, нещо, което беше част от нейните корени, от спомените й, от самото й сърце.

— Идваш ли? — Жак се качи в кабината на камиона.

— Нямаш нужда от мен. Ще стигна пеша до навеса.

Той я гледаше как стои в дъжда. Джинсите и тениската й бяха залепнали по високото й слабо тяло, очите бяха изпълнени с болка. Не й възрази. Знаеше, че няма смисъл.

— Ще покриеш загубите, когато продадеш парфюма. — Той се усмихна мило, на набразденото му почерняло лице блеснаха неравни бели зъби. — Идва нов сезон с нова реколта.

Но и двамата знаеха, че някои храсти няма да издържат толкова силна буря, тъй като корените им бяха отслабнали от предишни стихии. А що се отнася до парфюма, как щяха да го изкарат на пазара, когато всеки франк им беше нужен, за да преживяват? Все пак Жак нямаше да се откаже от надеждите си, нито пък тя трябваше да го прави. От горчивия си опит беше научила, че ако искаш нещо на тоя свят, трябва да се вкопчиш в него като булдог, докато го получиш. Бяха губили и печелили много битки през годините, тази беше само една от многото. Кейтлин кимна. „Щом продам парфюма си“.

Отмести се от пътя и му махна да тръгва. Жак запали мотора и камионът потегли бавно по чакълестия път и изви нагоре към дългите каменни сгради зад господарската къща.

Кейтлин притича към склона да се скрие. Седна на мократа трева и обгърна с ръце коленете си. Бурята брулеше розовите храсти с такава жестокост, каквато берачите никога не бяха виждали. Някои бяха изкоренени от вятъра, тъмночервени цветове се валяха навсякъде, натъпкани в калта. Ручейчетата дъждовна вода, които бяха потекли между редовете, ги влачеха към пътя.

Бурята продължи още един час, а Кейтлин седеше, наблюдаваше опустошението и чакаше края.

Късно следобед дъждът най-после спря и иззад облаците се показа изтощено лимоненожълто слънце. Кейтлин се изправи и бавно тръгна надолу по хълма. Бяха загубили поне половината розови храсти.

Но Кейтлин остана на полето не за да пресмята пораженията. Тя имаше нужда да се убеди за сетен път, че въпреки всички превратности на съдбата, въпреки капризите на природата родът Вазаро винаги е оцелявал.

Коленичи и загреба шепа мокра пръст — хладна и жива като нейния род. Усети, че като топла вълна по тялото й се разлива успокоение — мехлем за острата й болка. Всичко ще се нареди. Тя ще да се справи. Просто трябва да бъде силна като истинска издънка на своето семейство. Трябва да работи по-усилено, да бъде по-находчива и да намери начин да убеди хората от банката, че Вазаро е много повече от някаква си ипотека.

Ръката й стисна здраво мократа земя.

Беше жива.

— Той е тук, Алекс. — Павел отвори вратата и отстъпи настрани, за да пусне Брайън Ледфорд да влезе в кабинета. — Ще имаш ли нужда от мен?

— Разбира се, че няма да ни трябваш — Брайън Ледфорд прекоси стаята, като се мъчеше да съблече палтото си с яка от бобър.

Павел не му обърна внимание.

— Алекс?

Приятелят му поклати глава.

Павел се поколеба, намръщи се от неудобство, вторачил очи в Ледфорд. После сви масивните си рамене и затвори вратата.

— Предпазливо копеле. Бях забравил как се грижи за теб. — Ледфорд хвърли палтото си върху кушетката от кафява кожа. — Боже мой, тук е ужасно студено. Надявам се, че оценяваш жертвата ми, дето идвам да се видим в такова време.

Под палтото си Ледфорд носеше сив костюм от туид от Севил Роу. Той свали от ръцете си стоманено сивите италиански ръкавици и развърза синия кашмирен шал от силния си дебел врат. Освен че беше елегантно облечен, Ледфорд малко се беше променил за тези пет години. В чупливата му тъмноруса коса се прокрадваха малко повече сиви нишки, високата му широкоплещеста фигура беше натежала с някой и друг килограм, но едрите сурови черти си бяха съвсем същите. Същият беше и изразът на неизчерпаемо добро настроение, което се излъчваше от червендалестото му лице и блестящите лешникови очи.

Гласът му избумтя сърдечно.

— Алекс, моето момче, колко се радвам отново да те видя. Признавам, че когато снощи ти звъннах по телефона, бях малко раздразнен, но сега разбирам колко е глупаво да позволяваме на разни дреболии да накърняват взаимната ни привързаност. — Усмихна се, докато хвърляше палтото си върху кушетката от кафява кожа и потъна дълбоко в креслото срещу Алекс, който беше застанал до прозореца. Постави сивите ръкавици в скута си, преди да изпъне мускулестите си крака и да ги кръстоса. — Понякога ми липсват онези дни във Вирджиния. Дори ми е мъчно за нашите партии шах. — Той направи гримаса. — Предполагам, че у мен има нещо мазохистично, тъй като никога не печелех. Но аз съм оптимист по природа, и вярвам, че винаги има надежда, дори когато човек играе срещу супермена на Компанията.

За миг Алекс почувства, че се подава на чара на Ледфорд както преди много години. После спомените му се уталожиха и той успя да погледне към него с трезви очи. Като продължаваше да е нащрек, той поклати глава.

— Страхувам се, че нито един от тези дни не ми липсва, Ледфорд.

Ледфорд хвърли настрани синия кашмирен шал.

— Разбирам, че не си настроен за любезности. Добре тогава, да се заемем с работа. Какво знаеш?

— Ти си в групата, която стои зад онези кражби на картини. Вероятно добре организирана и щедро финансирана операция. — Алекс леко се усмихна. — Но кражбите са само част от нещо по-мащабно.

Ледфорд кимна одобрително.

— Нещо друго?

Алекс запази безизразната си гримаса и стреля напосоки.

— Черната Медина.

Ледфорд отхвърли глава назад и се засмя.

— Когато започнахме операцията, очаквах рано или късно да направиш връзката и предупредих съдружника си, че си опасен за нас. — Поклати глава. — Той не ми повярва. Трябва да се признае, че понякога си направо невероятен.

Алекс усети лека възбуда. Улучи право в целта. Разсъжденията му се оказаха верни.

— Съдружник ли? Не говорим за Компанията, нали?

— Напуснах ЦРУ, след като ти направи големия шлем и незабавно се ската. Сега се занимавам с много по-доходни начинания. — Одобрително огледа кабинета. — Великолепна къща, Алекс. Отличен вкус. Особено ми харесва онзи Ван Гог във фоайето. Цялата хижа е точно това, което бих очаквал от теб. Много вкус, много индивидуалност, разкошни цветове и материи. Ти винаги си бил ренесансов тип. — Очите му се спряха върху купчината книги на бюрото. — Прекрасна библиотека също, без съмнение?

— Разбира се.

Ледфорд кимна.

— Глупав въпрос. Този твой любознателен мозък трябва непрекъснато да бъде подхранван. Спомням си, когато избяга при нас, как поглъщаше всяка книга, която ти попаднеше. Аз трябваше да тичам до библиотеките й да ти нося още и още. — Взря се право в очите на Алекс. — Тогава бяхме добри приятели, нали, Алекс?

— Ех, търпяхме се.

— Харесваше ме. — Ледфорд се ухили. — Признай си. Смяташе, че съм Чичо Сам и Марк Твен едновременно.

— Не си въобразявай прекалено много. Тогава бях лесен. Намирах се в състояние, когато имах нужда да повярвам в нещо или в някого. — Кимна глава в знак на съгласие. — Наистина, тогава ти беше много добър.

Ледфорд кимна.

— Вярно. Най-добрият. След като пътищата ни се разделиха, станах още по-добър. Смятам времето, прекарано в ЦРУ, за генерална репетиция. Но едва сега достигам истинския си мащаб.

— Ако беше станал по-добър, нямаше да си тук. Все още си предсказуем, Ледфорд.

— Само за теб. Всеки от нас носи своя кръст, ти си моят. — Той направи пауза. — Както аз съм твоят, Алекс. — Усмихна се. — Ще ме почерпиш ли с едно питие?

— Не.

Ледфорд щракна с пръсти.

— Знаех си, че ще го кажеш. Ти също си предсказуем. Няма да почерпиш врага в собствения си дом. Понякога у теб наистина има нещо средновековно, Алекс.

Алекс сви рамене.

— Първо бях ренесансов, сега съм средновековен. Остава да решиш кое е вярното.

— И двете са верни. Блестят и безмилостен като един Медичи, но все пак отговаряш на някакъв код. — Поклати глава. — Подобни кодове ограничават един амбициозен мъж. Недоумявам как си се издигнал тъй високо с тоя албатрос обесен на врата ти. — Вдигна вежди, взирайки се в Алекс. — Не успя да научиш основното правило.

— Сигурен съм, че ще ме осветлиш кое е то.

Ледфорд се подсмихна.

— Защо е този сарказъм? Надявах се на един хубав, приятелски разговор. — Той изправи гръб в креслото си. — Основното правило се нарича приспособяване. Променяш цветовата си окраска според околната среда.

— Някои биха нарекли това лицемерие.

— Само глупците! А ти не си глупав, макар и да правиш грешки.

— Какви грешки имаш предвид?

— Това, че накара Павел да позвъни на Делож Със същия успех можеше да свирнеш със свирка или да махнеш с ръце. Първо се ядосах страшно, но после почти се зарадвах, че си решил да се намесиш. Чувствата ми към теб винаги са били противоречиви. — Наклони глава на една страна, изучавайки Алекс. — Знаеш, че си красив екземпляр. Всъщност едно време бях луд по теб. Неимоверно трудно ми беше да се въздържам да не те съблазня, докато работехме рамо до рамо. — Избухна в смях и се шляпна по коляното, забелязвайки смайването на Алекс. — Хвърлих те в музиката, дали? Боже, та ти не си знаел, така ли?

— Не.

Ледфорд сви рамене.

— В Компанията бяха отбор мъжкари. Една погрешна стъпка и щяха да ме изхвърлят. Приспособяване.

— Разбирам.

— Но ти наистина ме изкушаваше. Действаше ми сексуално и ме превъзхождате умствено. — Усмивката на Ледфорд угасна. — Май затова те намразих.

Алекс се облегна на рамката на прозореца.

— А не защото те биех на шах?

— Е, и затова. Мразя да губя. Гордостта ми страда, ако не съм най-добрият в онова, което правя. Иначе как бих се борил с твоя проклет талант? — Показалецът му безцелно дращеше кожата по ръкохватката на стола. — Но се приспособих. Станах най-добрият ти приятел.

— Само за да ме държиш изкъсо — добави безизразно Алекс.

— Някой трябваше да върши тая работа. — Поклати глава със съжаление. — Справих се добре, докато в един момент проклетата ти съвест не се обади. Не биваше да научаваш резултатите от проекта „Афганистан“. — Лицето му се помрачи от гняв. — Когато избухна, върху главата ми се изсипа огромно унижение. Предполагам, че Павел ти е казал?

— Да.

— Посъветвах Агенцията да не приема Павел, когато пристигнахте. Знаех, че ще е по-добре, ако те изолираме.

— Аз нямаше да избягам без него.

— А, приятелство… Чудесно. — Ледфорд се усмихна. — Вие сте заедно от много години, нали?

— Тринайсет. Срещнахме се, когато и двамата бяхме в Сибир. Много добре знаеш. — Алекс се извърна от прозореца и се взря в Ледфорд. — Но ти не си дошъл тук, за да се възхищаваш на приятелството.

— Не, дойдох, за да ти кажа да стоиш настрана. Това е много по-голяма операция, отколкото можеш да си представиш. — Ледфорд се изправи гъвкаво и леко. — Стой си на своя планински връх и се забавлявай с игричките си. Остави реалния свят на онези, които са готови да се справят с него.

— Това ли иска твоят „съдружник“?

Ледфорд се помъчи да запази усмивката си, но тя се превърна в гримаса.

— Трябваше да се сетя — позна, че не се разбираме. Напротив, той те иска в екипа. Смята, че така ще получи ценна придобивка. — Гласът му се сниши до кадифена мекота. — За мен би било непоносимо. Никога вече няма да свиря втора цигулка.

— Така ли? — Тонът на Алекс беше преднамерено подигравателен. — Жалко. Справяше се толкова добре.

— Не разбираш, нали? Щом напусна Компанията, всичко, за което се бях трудил цели петнайсет години, се сгромоляса. След две години щях да заема поста на Макмилън и да седна на върха, където ми беше мястото. — Бузите на Ледфорд почервеняха. — Не напуснах Компанията — изхвърлиха ме, защото не бях достатъчно прозорлив да разбера, че си застанал на страната на Макмилън. Известно време бях направо бесен. Исках да те унищожа, както ти направи с мен. Но после се овладях и успях да потисна гнева си, дори да те забравя през всичките тези години. — Ледфорд присви очи, вперени в лицето на Алекс. — Никога няма да разбереш истинската причина, породила у мен, такава страст към „Вихрения танцьор“, не е ли така?

— Статуетката е великолепно произведение на изкуството.

— И върховен символ на власт. Още в мига, когато я видях, разбрах, че за мен тя винаги ще бъде пътеводна звезда, която да ми показва как да реализирам мечтите си.

— Мечти за слава?

— Никакви мечти! Действителност. А пък и ти сега имаш всичко, каквото поискаш. Пари, охрана, жени. Защо ти трябва да се бъркаш, след като няма да се облажиш?

— Може би защото това представлява интересна задача. Ти би трябвало да знаеш, колко ми е трудно да се удържа от решението на някой проблем. Едно време използваше тази моя слабост. — Защо предизвикваше Ледфорд? Алекс се замисли отегчено. Смяташе, че е надживял враждата и разочарованието си от него, но откри, че изпитва перверзно удоволствие, когато го дразни. Също като да закачаш гърмяща змия, само за да чуеш как гърми. — А освен това на моя планински връх понякога става скучно.

Ледфорд незабавно кимна с разбиране.

— Спомням си, че скуката винаги е представлявала проблем за теб. Скуката и любопитството. Но си спомни оная сврака от пословицата, която умряла от любопитство. — Погледна часовника си и се усмихна. — Е, трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме и си спомнихме за доброто старо време. Шофьорът ми и двама сътрудници ме чакат в хола. Трябва да стигна до летището, докато времето е още ясно. — Ледфорд взе палтото си и го облече. — Когато идвах насам знаех, че е безсмислено. Явно не разбираш от дума, а аз имам много работа и трябва да бързам.

— Да откраднеш друга „Мона Лиза“ ли?

— И двамата знаем, че съществува само една „Мона Лиза“. — Ледфорд нахлузи кожените си ръкавици. — Също както и само един Алекс Каразов.

Алекс поклати с насмешка глава.

— Сега очаквам да ме изпързаляш.

— Никакви лъжи. Казах, че изпитвам към теб противоречиви чувства. — Ледфорд сви едрите си юмруци, очевидно изпитваше удоволствие да усеща меката кожа върху ръцете си. — Но няма да търпя никакво съперничество на собствената си територия, затова просто трябва да те предупредя да не приемаш каквито и да било предложения.

— Което означава?

— Предпочитам да те имам за враг, отколкото да си в моя екип. Знам, че в момента не мога да те пипна. На времето успя да накараш ЦРУ и КГБ да се хванат за гушите. Тъкмо сега не бихме искали да попречат на плановете ни. — Широката усмивка на Ледфорд стана добродушна, когато добави: — Между другото, ти естествено знаеш, че пищната италианска манекенка, която чукаш, е птичка на КГБ, нали?

— Предполагах. Не бях сигурен дали е тяхна или на ЦРУ — отговори Алекс незаинтересувано. — Но тази подробност всъщност не се отразява на нашите отношения с Анджела.

Ледфорд кимна.

— Винаги си бил цинично копеле, що се отнася до жените. Ти си твърде предпазлив, за да създадеш някаква връзка, даже й с най-изпечената курва, която са ти предлагали. — Взе кашмирения си шал и тръгна към вратата. — Все пак трябва поне малко да си загрижен за нея. Защо не й се обадиш?

Алекс се вцепени.

— Това заплаха ли е?

— Не, само предложение. — Вгледа се в Алекс. — Все още ти е трудно да ме прецениш в действителност. Помниш ме само какъвто бях преди пет години. Казах ти, че пораснах след тогавашната ни основна подготовка и те уверявам, че днес не се страхувам да го покажа открито. Даже понякога ми е драго. Довиждане, Алекс. Краткият ни разговор беше приятен. Надявам се, че няма да ме принудиш отново да те търся.

Алекс усети тръпки по гърба си, докато гледаше как вратата се затваря зад Ледфорд. Последните му думи наистина бяха заплаха и това, че спомена Анджела, не беше случайно. Павел беше прав. Алекс направи грешка, като подцени Ледфорд.

За Бога, дано не е твърде късно!

Бързо отиде до бюрото си, вдигна слушалката и набра номера на Анджела Ди Марко в апартамента й в Рим.

Никакъв отговор.

Алекс чуваше звъненето на другия край на жицата и го обхвана паника. Но може би няма нищо тревожно. Беше едва полунощ и Анджела може да е излязла, или пък да е заета с някоя от честите си сексуални срещи и не иска да вдигне.

— Ало — чу се нетърпеливият глас на Анджела.

Отпусна се с облекчение.

— Анджела, стой в апартамента си. Заключи вратата. Ако някой е при теб, отпрати го.

— Алекс, ти ли си?

— Не ми възразявай! Прави каквото ти казвам! — Замълча за малко. — Няма да е зле да се свържеш с КГБ и да им кажеш да те пратят някъде извън Европа. Тук няма да е здравословно за теб.

За миг тя не отговори.

— Знаеш ли? Това няма нищо общо с нас. Аз наистина те харесвам.

— Знам.

Затвори. Първоначалното облекчение бързо бе заменено от вина и отвращение към самия себе си. Той само се забавляваше, играеше си с тая проклета мозайка и за да разсее скуката се присмиваше на Ледфорд. Но играта загрубя. Една жена може да умре, за да е сигурно, че Алекс ще отхвърли предложението да работи за „съдружника“ на Ледфорд. Беше подценил този луд и на всичко отгоре друг щеше да плаща за грешката му.

Но с Анджела всичко вече е наред. Всъщност защо не?

Алекс затвори очи, опитвайки се да сглоби късчетата на мозайката.

Ледфорд знае много добре, че смъртта й не би нарушила много душевното спокойствие на Алекс.

Защо тогава трябваше да му подхвърля безсмислена заплаха? Защо искаше да се увери, че Алекс веднага ще се обади в Рим?

Оставих шофьора си и двама сътрудници в хола.

Какво са правили хората на Ледфорд, докато той разговаряше с Алекс в кабинета? Защо искаше да е сигурен, че Алекс ще остане на мястото си и ще му даде възможност да си тръгне от хижата?

Внезапно Алекс усети студена божа в стомаха.

Кой беше единственият човек в целия свят, който имаше някакво значение за Алекс?

Анджела послужи за примамка…

— Господи! — Алекс отвори очи. — Павел! — Завъртя се, притича през кабинета към вратата. — Павел? Къде, по дяволите, си…

Първото, което видя беше синият кашмирен шал, омотан около гърлото на Павел.

Приятелят му беше вързан за бяло кожено кресло с лице към кабинета, с кожена каишка, затегната през устата му. Черните му очи бяха изхвръкнали, от орбитите и едрото му лице бе замръзнало в ужас.

Беше кастриран, а после разпорен от корема до гръдната кост с кухненски нож, който стърчеше от гърдите му.