Вихрена страст

Епилог

„Вихреният танцьор“ не беше върнат на Джонатан Андреас.

През следващите пет години всички произведения на изкуството, откраднати от „Черната Медина“, бяха изпратени в съответните страни срещу големи суми пари.

Чарлз Барни не беше заподозрян за убийството на Род Макмилън.

„Аргос“ и екипажът му като че ли се бяха изпарили.

Вазаро

Джак Килън паркира сивото „Рено“, взето под наем, на алеята пред Вазаро. После изскочи навън и се насочи към колата, спряла пред него до стълбите към тухлената къща.

Шофьорът тъкмо помагаше на Мариса Бенедикт да слезе, когато той стигна до нея. Тя му се усмихна.

— Тук ще ти хареса. Някога това беше любимото ми място.

Той вече бе очарован от имението. Беше израснал във ферма в Северна Каролина и му липсваше мирисът на земята. Никога не беше обичал живота в големите градове, въпреки че службата му на таен военнослужещ към президентското семейство имаше своите предимства. Затова, когато му възложиха да охранява Мариса Бенедикт, след като вторият й баща стана президент, той се зарадва. Тя беше биолог в Сан Диего и най-често се намираше далече от политическите кръгове във Вашингтон. Освен това тя му допадаше. Беше винаги забавна, приятелски настроена и леко напомняше сестра му в Бостик.

— Тук е чудесно място, мис Бенедикт.

— Всичко се е променило, откакто бях тук за последен път. — Едва забележима сянка премина по лицето на Мариса, а погледът й се спря на цъфналите лимонови дръвчета, наредени около алеята, която водеше към къщата.

Джак беше предупреден за взетите мерки за сигурност във Вазаро, когато му възложиха да охранява Мариса.

— Не се тревожете, мис Бенедикт. Този път нищо няма да се случи. Когато президентът и майка ви пристигнат утре, ще има достатъчно полиция да спре цяла армия.

— Зная, Джак. — Тя му се усмихна с нежната, сериозна усмивка, с която го даряваше всеки път. — Просто се сетих за миналото.

— А, вие трябва да сте Мариса. — Чернокос млад човек с ослепително бяло сако беше излязъл от къщата и се спускаше по стълбите към тях. — Очаквах ви. Кейтлин и Алекс отидоха в Грас да уредят допълнителни мерки за сигурност и ме помолиха да ви посрещна, в случай че пристигнете преди тях. Аз съм Луис Делгадо.

Джак настръхна и по инерция се дръпна крачка назад, за да може бързо да действа, ако се наложи. Беше осведомен за всички, които щяха да бъдат във Вазаро, но Луис Делгадо не фигурираше в списъка.

— Кой сте вие, мистър Делгадо?

— Тайните служби? — Луис Делгадо кимна утвърдително. — Много сте бдителен. С право ме питате. Кейтлин и Алекс нарочно не сложиха името ми в списъка. Аз съм изненада за президента.

— Не обичаме изненади.

— Уверявам ви, че президентът ще я хареса. Понякога в Белия дом става много скучно.

— Защо са нужни допълнителни мерки за сигурност? Ние се справяме съвсем добре и сами.

— Сигурен съм, че е така, но аз много държа на своя багаж и Алекс удовлетвори желанието ми той да бъде пазен както трябва. Внесете чантите на мис Бенедикт в къщата — обърна се той към шофьора. — Домакинът ще ви покаже в коя стая. — Той погледна Мариса. — Аз самият я избрах. Представих си, че сте в жълта стая, озарена от слънцето.

— О, много сте мил.

— Мога да бъда много мил — потвърди той, а после върху маслиненото му лице неочаквано се появи усмивка — Винаги ще бъда мил с вас.

Джак забеляза учуденото изражение на Мариса и го осени предчувствие. Мили боже, това конте може да е някой жиголо, ако не и нещо по-лошо и тогава Челси Андреас щеше да му отреже главата, че го е допуснал до дъщеря й. Той пристъпи напред.

— По-добре да проверим отново къщата, преди да влезете, мис Бенедикт.

— Във всички случаи. — Луис Делгадо хвана ръката й. — През това време аз ще разведа мис Бенедикт из полето от рози. Те сега цъфтят и гледката е невероятна.

Преди Джак да успее да протестира, те се отправиха през поляната към розовите храсти в далечината. Той изпсува и се втурна към телефона в колата си, за да се свърже в Ница със Сам Геслер — неговият началник, който уреждаше пристигането на президента.

— Имаше изненада за нас — мрачно каза той на Геслер като държеше под око Мариса и Делгадо. — Мъж на име Луис Делгадо ни посрещна във Вазаро. Знаем ли нещо за него? — Той чу как Геслер прелиства документите.

— Не е споменат. Как изглежда?

— Красив, тъмнокос, около тридесетгодишен, със сако за две хиляди долара, уравновесен.

— Може би няма нищо нередно.

— Това ли ще кажеш на Челси Андреас?

— Не — въздъхна Геслер. — Трябва да го проучим колкото се може по-бързо. Ще видя какво мога да направя. Как мразя тези припрени пътувания! Един телефонен разговор и президентът зарязва всичко, за да отиде във Франция. Толкова ли е важно, по дяволите?

— Може би е нещо лично. — Джак също се чудеше. — Защо иначе ще праща тук и дъщеря си?

— Да пукна ако знам. Дръж Делгадо под наблюдение. Ще ти се обадя.

Джак затвори и се спусна след Мариса и Луис Делгадо.

— Не е ли великолепно? — Луис Делгадо с жест посочи пурпурния килим от рози под краката им. — Чувствате ли силата на обновлението? Кейтлин и Алекс добре са се справиха.

— Да — Тя беше обърнала поглед назад към пътя за къщата.

— Мислите за мъжа, който умря за вас.

Тя стреснато го погледна.

— Вие знаете за него?

— Не сте виновна. — Той леко се усмихна. — Човек сам избира за какво си заслужава да умре.

Откъде беше разбрал? Даже майка й никога не беше подозирала за вината, която я измъчваше през всичките тези години.

— Когато Кейтлин ми разказа историята, си помислих, че малко жени могат да предизвикат такава реакция у един мъж.

— Алекс и Кейтлин не биха разказали за това на всеки. — Тя го гледаше с любопитство. — Трябва да сте им много добър приятел, мистър Делгадо.

— Луис. Да, много добър, въпреки че отдавна не сме се виждали. Живея на един остров близо до чилийския бряг и не идвам често в Европа.

— Остров?

— Той ще бъде много интересен за вас, разбрах, че сте биолог. На северния бряг на острова съм създал лаборатория за изучаване на делфините. Моята група скоро изнесе интересни факти за тях. Може би сте чували за института „Делгадо“?

— Вие този Делгадо ли сте? Чела съм статии от някои ваши хора — ентусиазирано отвърна тя. — Нали вие организирахте последната кампания за спасяване на делфините?

Той кимна.

— Моята племенница също много се интересува от делфините. Тя ще се радва да се запознае с вас.

— Довели сте я със себе си?

— Този път не. Мелизанда беше заета с един експеримент, а аз имам лична работа тук. — Той спря на върха на хълма и погледна розовите храсти долу в ниското. — Време е да се оженя. Искам да си купя съпруга.

— Да си купите ли? — Мариса се усмихна — Тук? Даже, и в Южна Америка браковете по сметка и договорите са остаряла работа.

Той поклати глава.

— Старото още не е изчезнало. Брачните договори са важно нещо. Те показват загриженост и обещават добро отношение към съпругата. Колкото е по-голяма сумата, толкова по-голямо отговорност се поема. — Той отмести поглед от розите и се обърна към нея. — А аз ще платя на бащата цена, която никой мъж никога не е давал за жена.

— Затова ли сте толкова загрижен за багажа си? — Тя се намръщи. — За бога, да не би да носите пари?

— Не.

— Това е добре. — Тя облекчено въздъхна — Много е опасно…

— Не нося пари, а много особено съкровище.

— Скъпоценни камъни ли?

— Да, има и скъпоценни камъни. — Той се усмихна. — Злато, изумруди, диаманти, перли и около шестдесет страници много интересни документи, върху които работих през последните няколко години. — Усмивката му се стопи. — Не ме питате защо е необходимо да дам толкова много.

— Не е моя… — По дяволите учтивостта. Тя искаше да научи. — Защо?

— Ще ми е нужно, за да ми повярват родителите й! В миналото невинаги бях добър човек. — В думите му се усещаше леко напрежение, сякаш искаше да я убеди в нещо. — Но винаги съм се старал да отговарям на доброто с добро.

Силата, която той излъчваше я накара да затаи дъх. Тя неочаквано попита:

— Избрали ли сте си съпруга?

— Много отдавна. Но беше нужно да изчакам, за да я поискам. Обстоятелствата не бяха подходящи. — Той протегна ръка и отмести от лицето й кичур коса. — Вярвате ли в съдбата Мариса?

— Не съм сигурна.

— Аз вярвам. — Той се намръщи. — Въпреки че човек като мен може я промени леко в своя полза.

— Тогава това не е съдба, щом като може да се променя — усмихна се тя.

— Имате очарователна усмивка. — Погледът му се спря върху лицето й и тя отново усети как я обзема вълнение. — Но трябва повече да се смеете.

— Моля?

— Не се тревожете. Аз ще ви науча. Ще ви науча на хиляди други прекрасни неща.

— Наистина ли? — прошепна тя, гледайки с неудържимо възхищение блестящите му тъмни очи.

— О, да. Не ви лъжа. Това ще стане, повярвайте ми. Аз виждам в бъдещето. — Нежна и лукава усмивка се появи на лицето му.