Вихрена страст

Глава шеста

Някой чукаше по вратата.

Кейтлин замаяно отвори очи. Ярка слънчева светлина, бяло, златисто, студена елегантност. Не е Вазаро.

Чукането се повтори и всичко се върна отново в съзнанието й.

Алекс!

Седна на канапето и отхвърли завивката.

— Идвам. — Притича през хола и отвори вратата.

Алекс беше застанал в коридора, облечен с маслинено зелен кадифен панталон и кремава памучна риза. Черната му коса беше мокра от душа. Изглеждаше значително по-свеж и по-разбуден от нея.

Намръщи се.

— Не бива да отваряш хотелска врата, без първо да попиташ кой е. Затова е и тази шпионка.

— Забравих. — Прозина се. — Освен това, бях сигурна, че си ти.

Алекс влезе и тихо затвори вратата след себе си.

— Нима?

— Каза, че сутринта ще дойдеш.

— Прекрасно.

— Извинявай, още не съм се разбудила напълно. Щом взема душ и ще се оправя.

— Съмнявам се. — Той разглеждаше лицето й. — Не си ли спала?

— Толкова ли зле изглеждам? — Направи гримаса. — Бях много развълнувана. Заспах чак сутринта.

Той забеляза покривката върху канапето.

— Тук ли спа?

— Леглото в другата стая е двойно. Загубих се в него. — Вдигна ръка, за да приглади разрошените си къдрици, но се отказа. Нямаше смисъл. — Аз съм селско момиче и леглото ми във Вазаро е почти отпреди двеста години. По онова време хората са били по-дребни, отколкото сега. — Тръгна към спалнята. — Ще се облека и ще дойда след…

— Чакай.

Извърна се и го погледна въпросително. Затаи дъх, като видя израза му.

— Аз също не спах много — изрече бавно. — За пръв път след полето с жасмините. — Протегна ръка. — Ела.

Пламна цялата и се разбуди напълно.

— Закуската…

— Имаме време. Ще се преместим в спалнята, а ще оставя вратата отключена. — Обърна се и превъртя ключа. — Освен ако не ме искаш. Разб…

— Не. — Той я желаеше. Между тях всичко беше наред. Всъщност нищо не се беше променило.

Тръгна към нея с впити в лицето й очи. — Не биваше да те оставям снощи. Трябваше да се сетя, че ще си развълнувана и няма да заспиш.

— Ти не си ми бавачка. Нямаш никакви… — Млъкна, щом ръката му се протегна и обхвана гърдата й. Памучната й нощница беше тънка, а силната му топла длан разтърка зърното й, докато се втвърди.

— Можех да ти помогна — каза той. — Щеше да се отпуснеш. — Внимателно разкопча деколтето на нощницата й и разтвори двете й части, за да разкрие гърдите. — Знаех, че си разтревожена. — Бавно наведе глава и леко облиза зърното.

Разтърси я гореща тръпка. Езикът му беше толкова топъл и влажен, все едно че я галеше игрив лъв. Нямаше представа, че Алекс можеше да люби тъй лениво. Обикновено беше напрегнат, обезумял, разгорещен от същото силно желание, което обхващаше и нея.

— Алекс. — Коленете й омекнаха сякаш бяха гумени, когато погледна надолу към тъмната му глава, приведена над гърдите й. — Не смяташ ли, че трябва да отидем в спалнята?

— Още не. — Сините му очи проблясваха палаво, а зъбите му леко стиснаха зърното. — Вече не съм сигурен дали мога да го правя върху истинско легло.

Огнен трепет мина през нея и усети как мускулите на корема й се свиват.

— Аз… аз знам, че можеш.

Той вдигна глава.

— Още не — отново промълви и я издърпа към канапето. Отхвърли завивката на една страна и седна. — Първо искам да се уверя, че си се отпуснала напълно. — Издърпа я напред, за да застане между разтворените му крака и потърка буза в корема й. — Още си напрегната. Усещам го.

— Да, разбира се. — Какво по дяволите правеше с нея?

— Бедната. — Вдигна нощницата й до под бюста и потърка отворената си уста и твърда буза по голия й корем. Другата му ръка се плъзна между краката й, прихвана я и я притисна. — По-добре ли си?

— Не. — Тя едва пое дъх със свитите си дробове. — Алекс, това не е смешно.

— Знам. — Разтвори ципа на панталона си. — Вече става страшно болезнено. Трябва да направим нещо. — Придвижи я леко настрани. — Ела.

Така ли, помисли си тя замаяно. Дърпаше я върху скута си. Все едно. Беше готов, пулсиращ, пълен с желание и сила.

Бавно я сложи да седне върху него. Тя усещаше всяка гънка, цялата му дължина. Когато най-после я изпълни, тя издаде слаб вик на задоволство.

— Сега събери краката си — прошепна. — И не мърдай. Тя се подчини, хванала се здраво за раменете му.

— Движи се.

— Ще ме изгубиш. — Той разтвори предницата на нощницата й и отново започна да играе с гърдите и. — Не го искаш, нали?

Не, с цялото си сърце не искаше това да се случи. Искаше да продължават, а не да стоят на едно място.

Той сви ръката си, сниши глава и устата му се притисна към гърдата й. Усещанията преминаваха през нея като огън. Позата помагаше за извънредно силното преживяване. Самата прегръдка говореше за любов и привързаност. Не си спомняше да я е държал и прегръщал така. Но от друга страна, усещаше как горещият ствол на мъжествеността му я разтягаше, изпълваше, а устните му смучеха силно гърдата й. Чувстваше как безсилието и напрежението нарастват в нея, след като трябваше да седи безпомощно, а той водеше тялото й до трескаво състояние. Струваше й се, че или трябва да мръдне, или ще се пръсне на милион парчета. Започна да трепери, тръпка след тръпка минаваше през тялото й.

— Алекс — прошепна. — Мисля, че сърцето ми ще се пръсне.

— Още съвсем малко. — Прехвърли вниманието си върху другата й гърда и я притисна още по-силно във възбудата си.

Тя затаи дъх и усети как той се забързва. Затвори очи и се облегна назад върху ръката му.

На вратата се почука.

Кейтлин отвори очи.

— Кой…

— Закуската. — Алекс закопчаваше нощницата й.

— Кажи му да си върви.

— Но ти трябва да хапнеш. — Алекс я погледна невинно. — Снощи на вечеря изяде само един сандвич.

Очите й се разшириха от уплаха.

— Алекс, нали…

— Няма проблем. — В очите му припламна същата палава искрица както преди. Дръпна бялата сатенена завивка над двамата, така че само горната част на телата им се виждаше.

— Изглеждаме напълно благоприлично. Просто си седнала в скута ми, а аз те прегръщам любовно. — Потъна в нея. — Извънредно любовно.

— Алекс, недей…

— Влез.

Вратата се отвори и мъж на средна възраст с бяло сако избута в стаята количка, завита с кърпа.

— Добро утро. — Хвърли към тях нехаен поглед. — Аз съм Мак, вашият келнер. Хубав ден, нали?

— Изключителен — съгласи се Алек.

— Къде бихте искали да оставя масичката?

— Където и да е.

Кейтлин притисна пламналото си лице към рамото на Алекс. На невнимателен наблюдател би му се сторило, че нежно се е навела към него, но тя знаеше. Чувстваше твърдия ствол на Алекс в себе си в най-интимната възможна прегръдка, а един непознат беше само на няколко крачки от тях и се движеше бързо и сръчно, слагаше масата и подреждаше салфетките.

— Дълго ли ще останете в града? — запита Мак.

— Зависи. — Ръката на Алекс непринудено се пъхна под завивката и бавно погали бедрото на Кейтлин.

— Можете да направите интересна разходка из историческите забележителности. — Келнерът се отдръпна и огледа изпитателно масата.

Кейтлин се напрегна и за малко да експлодира, когато палецът на Алекс започна да я притиска и да се върти. Тя пламна и започна да вижда всичко като в мъгла.

— В Чарлстън имаме няколко хубави стари къщи.

Алекс я хвана с палеца и показалеца си и започна да я скубе и да дърпа лекичко.

— Четох за урагана, който връхлетял тук преди известно време.

Тя стисна зъби, когато една гореща конвулсивна тръпка я разтърси.

— Направи много поразии, но все пак си заслужава да видите историческата част.

— Непременно ще го обмислим — каза Алекс. — Бихте ли налели кафето?

— Разбира се. — Мак вдигна каничката и наля две вдигащи пара струйки в порцелановите чаши на масата. — Желаете ли да ви ги донеса?

Кейтлин замръзна с поглед, вперен в лицето на Алекс.

— Не, няма нужда. Приятелката ми дреме тук и може да се полеем.

— Както кажете. — Мак остави каничката и тръгна към канапето със сметката и химикалка в ръка. — Надявам се да прекарате добре в нашия град.

— Подпиши сметката, Кейтлин. — Палецът на Алекс се движеше бавно назад-напред. Трябваше да напрегне всичките си мускули, за да не се извива. — Това е твоята стая и няма защо да ги объркваме долу, когато плащаме.

Тя пое сметката и химикалката от Мак. Ръцете й трепереха тъй силно, че едва успя да напише името си.

— Благодаря. — Келнерът взе листчето и химикалката и се обърна. — Приятна закуска.

— Надявам се, че даде голям бакшиш на Мак — измърмори Алекс, щом вратата се затвори зад келнера.

— Иде ми да те убия — прошепна Кейтлин.

— Трябва да признаеш, че беше различно. — Той потупа с любов къдричките около женствеността й. — И много възбуждащо. И дума да не става, че беше много разпалена. Затова го разтеглих толкова.

Тя призна пред себе си, че в тези мигове изпита някаква дълбока и непозната възбуда. Разсмя се безпомощно.

— Веднъж ми каза, че не си извратен.

— Всеки е по малко извратен. Освен това ти беше нервна и тревожна и си помислих, че имаш нужда от отпускане. — Отхвърли завивката и я вдигна от себе си. — Хайде, време е и двамата да свикнем с легла, които не са отпреди двеста години.

Тя хвърли поглед към елегантно подредената маса.

— А закуската, от която имах такава нужда?

— Смятам, че в момента имаш много по-голяма нужда от нещо друго. — Издърпа я към спалнята. — Както и аз. Сигурен съм, че Мак няма да се сърди.

Хич не я беше грижа дали Мак ще се сърди или не. По напрегнатия израз на Алекс разбра, че игривият пролог беше свършил и това я изпълни с облекчение.

Едва гърбът й докосна матрака на леглото и Алекс вече беше в нея, изви гърба си и се задвижи като обезумял. Темпото беше силно и диво и освобождението, което последва — също така бурно.

Когато всичко свърши, Кейтлин легна абсолютно омаломощена, без да може да мръдне и най-малкото си мускулче.

Алекс я погледна, а очите му проблясваха.

— Смятам, че успяхме.

— Успяхме ли?

— Съвсем определено ти се отпусна и не вярвам през последния половин час да ти е минала и една тревожна мисъл за парфюма или за Андреас.

Тя скептично повдигна вежди.

— Затова ли го направи?

Усмивката му изчезна.

— Направих го за себе си. Смятах, че е по-добре да се отдръпна от теб, но не стана.

Тя не мръдна.

— Защо? — Седна и започна да оправя нощницата си, без да го поглежда. — Няма нужда да ми отговаряш. Не биваше да те питам. Нямам никакво право да очаквам…

— Шшт. — Докосна с пръсти устните й и я накара да млъкне. — Имаш право да очакваш честност. — Започна да гали нежно врата й. — Аз… те харесвам.

Топли тръпки минаха през Кейтлин.

— Това ли е причината да се отдръпнеш?

— Започва да става твърде сложно. — Погледна я в очите. — Защото не съм открит, добър и приличен като теб и Андреас. Твърде дълго съм живял сам и само за себе си.

— Предупреждаваш ли ме?

— Да. — Ръката му се отпусна от врата й. — Мисля, че те предупреждавам. След като явно не мога да разчитам на здравия си разум и да устоявам на сексуалните си пориви, оставям на теб грижата да се пазиш. — Прехвърли краката си на пода и се облече. — Ще се върна в стаята да взема душ и да се преоблека. Ще се върна след петнайсет минути.

Преди Кейтлин да каже и дума, Алекс вървеше вече към хола. След миг чу как вратата се затваря след него. Бавно стана и тръгна умислена към банята.

Независимо от онова, което каза Алекс, когато влезе в апартамента й, той беше искрено обезпокоен и искаше да й помогне. Загрижеността трябва да се е превърната в по-плътско усещане, но на първо място беше тя. Дори предупреждението, което Алекс й направи преди малко, издаваше повече чувство, отколкото той би признал.

Каза й, че я харесва.

Харесва, не обича. Никой от двамата нямаше полза от любовта, но да имаш толкова интересен приятел би било… приятно. Не съществува правило, че партньорите в леглото не могат да станат приятели.

Тази мисъл я стопли и лека усмивка се задържа на устните й, когато плъзна вратата и се обърна към душа.

Питър Московел позвъни в апартамента на Кейтлин точно в десет сутринта. Кейтлин слушаше от апарата в спалнята, докато Алекс говореше от телефона върху бюрото в хола.

— Джонатан реши да ви позволи да използвате „Вихрения танцьор“. — Тонът на Питър беше подчертано делови и не издаваше нищо от момчешкия ентусиазъм, който бяха доловили предишния ден. — Десет процента от печалбата през първите пет години и право за одобрение на всеки етап от маршрута на турнето. Ние осигуряваме охраната изцяло. Джонатан, аз, или и двамата ще придружаваме статуетката, докато е извън Съединените щати.

— Прието. — Алекс говореше със същия равен и хладен тон като Питър. — Някакви възражения за турнето в Европа?

— Не му харесва, но разбира, че е необходимо. Одобри идеите ви за опаковката на парфюма, но иска да види образец на шишенцето, преди да се пусне в серийно производство. За кога планирате премиерата на „Вазаро“?

Алекс покри слушалката и запита Кейтлин.

— След колко време ще имаш достатъчно парфюм за една малка серия?

— Не знам. — Притисна своята слушалка и се опита за помисли. — За производството на парфюма сме се разбрали с мосю Сердо от фабриката в Грас. Трябва да му се обадя и да разбера дали не може да започне веднага.

— Ако е съгласен, кажи приблизителен срок.

— Три месеца.

— Три месеца — Алекс предаде на Питър, без да обръща внимание на изумения вид на Кейтлин. — Но ще трябва да започнем рекламната кампания преди това. След пет седмици в Париж ще обявим актрисата, която ще представя парфюма. По това време ще искам „Вихрения танцьор“ да е на разположение, за да привлечем вниманието на пресата.

— Трябва да проверя програмата на Джонатан. — Питър поспря. — Той прегледа списъка с възможните кандидатури, който му представихте и реши, че Челси Бенедикт е най-подходящият избор.

— Радвам се, че сте съгласни.

— Миналата година тя спечели наградата на Академията и вероятно вече е много търсена. Биографичната справка показва, че никога досега не е представяла каквото и да е. В състояние ли сте да осигурите участието й?

— Мисля, че мога да се ангажирам. Нито една от актрисите, които предложих на вниманието на мистър Андреас за одобрение, не е заета с филм в най-близко бъдеще.

— В план като този всичко трябва да е в пълна хармония, за да се постигне успех — отбеляза Питър. — Никакъв договор няма да бъде подписан за „Вихрения танцьор“, докато не видим образец на опаковката, а също и договор, подписан от Челси Бенедикт.

— Разумно е. Ще имате и двете през следващия месец. В замяна на това, очаквам да оставите програмата на мистър Андреас открита, за да може той да придружи статуетката до Париж и да остане там в продължение на пет седмици.

От другата страна на линията се почувства някакво колебание.

— „Вихреният танцьор“ ще бъде в Париж на трети октомври ако всичко е наред.

— Ще бъде.

Разговорът очевидно привършваше, без да се спомене предложението й за разчитане на надписа, отбеляза обезпокоена Кейтлин.

— Надписът — незабавно припомни тя на Питър.

— О, да, що се отнася до надписа, ние определено желаем помощта ви. Моето хоби е фотографията и аз имам много снимки на статуетката, които мога да ви изпратя. Ще видя дали мога да уредя да ви направят копие от холографския филм, който предоставихме на музея Метрополитен.

— Разбирам, че в дневника на Катерина са всички легенди. Бих искал да го видя, ако е възможно. Аз имам холографския филм.

— Така ли? — Питър замълча за миг. — Съвсем естествено е да го имате. Трябваше да предположа…

— Ще ми изпратите ли дневника?

— Четете ли италиански?

— Не, но говоря достатъчно, за да се справя.

— Няма да ви помогне. Дневникът на Катерина започва от 1497 година. Аз зная добре италиански и въпреки това имам проблеми, когато трябва да преведа някой пасаж. Езикът е архаичен и в сегашния му вид няма да се справите с него. По-резултатно ще бъде ако аз ви го преведа. Ще се заема с тази работа.

— Кога мога да го очаквам?

— Нямам представа. Веднага, щом го направя. След като го получите, ще очакваме на всеки два месеца да ни изпращате доклади докъде сте стигнали с разчитането на надписа.

— В началото резултатите ще бъдат съвсем нищожни — намеси се Алекс.

— Все пак ще ги очакваме. — За пръв път Питър си позволи да вложи малко топлота в гласа си. — Сполука и на двамата. Надявам се, че ще успеете.

Затвори, преди Алекс да отговори.

— Не мога да повярвам. — Очите на Кейтлин блестяха, когато Алекс влезе в спалнята. — Никога не съм си представяла, че това ще се случи.

— Казах ти да не се тревожиш. Шансът е на наша страна.

— Вероятно си го очаквал, но аз — съвсем не. — Скочи с ръце на гърдите си, обгърна раменете си от вълнение. — „Вихреният танцьор“. Никога не съм и мечтала дори…

— Повтаряш се. — Усмивката му се разтегна насмешливо. — Имаш вид, като че ли ще полетиш към тавана.

— Така се чувствам. — Кейтлин поклати глава. — По-рано беше само блян. Страхувах се да се надявам. — Изведнъж усмивката й угасна. — Но ние трябва да направим проект на опаковката. Как можа да обещаеш, че ще стане след месец? Не знаеш колко време отнема да се приготви тя и да се завърти кампанията около нея.

— Парите са голям стимул.

— Ще са нужни много пари.

— Аз имам много пари.

— Но Джонатан каза… — нерешително започна Кейтлин. — Явно, че не искаш повече да говориш за миналото си, но аз искам да съм сигурна, че този твой амбициозен план няма да се сгромоляса, ако полицията замрази сметките ти… или се случи нещо.

Той се усмихна.

— Полицията няма да блокира сметките ми. Аз не съм криминален престъпник, Кейтлин.

Отдъхна си от облекчение и се почувства лека като перце. Беше я уверил, че не се занимава с наркотици, но криминален е по-общо понятие.

— Чудесно. — Отново се върна на основната тема. — Дори да успееш да приготвиш опаковката дотогава, какво ще стане с Челси Бенедикт?

— Въпросът с нея е по-труден. Колкото се може по-бързо трябва да я докараме в кошарата.

Говореше сякаш Челси Бенедикт беше някакво агънце, пуснато на свобода и само ги чакаше да им протегне ръка за добре дошли. Според жълтата преса актрисата приличаше повече на разярена тигрица. Цинична, непредсказуема, изключително своеобразна, тя беше една от най-големите звезди на сцената и на екрана през последните тринайсет години. Беше спечелила два „Оскара“ и една награда „Тони“. Личният й живот наистина беше дискретен, но все пак успяваше да предизвиква рекламни бури, ако решеше да заеме позиция по някой въпрос. Кейтлин смътно си спомняше, че беше чела за някакъв скандал, свързан с актрисата, но не се сещаше за подробности. Алекс сигурно е добре осведомен за нея, както впрочем и за всичко друго.

— Предполагам, че имаш сведения и за нея.

Той кимна.

— Знам нещичко за Челси Бенедикт.

— Малко?

— Достатъчно. — Изправи се и докосна бузата й с устни. — Но точно сега най-важното е, че знам къде се намира. Тя и дъщеря й са на експедиция „Спасете китовете“, която се провежда съвместно с Грийнпийс. По-добре се разходи по магазините и си купи топло палто, докато аз се заема с резервациите и уредя сметката в хотела.

— Къде е тя?

— В Рейкявик.

— Исландия?

На Челси Бенедикт адски й се искаше репортерът да я снима, преди да е зарязала всичко.

Погледна над рамото си, за да види как люспестият гръб на сивия кит изчезва, врязвайки се като огромно торпедо под сиво-зелената повърхност на океана. Поне той беше в безопасност и вероятно Мариса щеше да реши, че си е заслужавало да види тоя кошмар. Циркулирането между плячката и китоловния кораб — четири пъти по-голям от тяхното корабче, никак не съвпадаше с представата на Челси за хубаво прекарване на деня.

Беше застанала до шурвала с ръце, вкопчени в перилото и наблюдаваше гневно капитана на китоловния кораб на около триста метра от тях. За Бога, надяваше се, че го гледа гневно. Чувстваше се толкова нещастна, че със същия успех можеше и да се хили на брадатия капитан, както и на идиота с киселата физиономия, насочил харпун към нея.

— Снимай — изрече тя през зъби.

Пол Тиндейл се усмихна злобничко.

— Чакам да видя дали няма да го изстреля към вас.

Метна убийствен поглед към репортера. Беше пълничък, пригладен и изглеждаше отвратително стегнат. Шлиферът му беше чист и сух сякаш „Спасителят“ току-що напускаше Рейкявик, докато тя бе подгизнала до кости от дългото стоене край шурвала.

— Ти поиска да дойдеш. Сега направи поне нещо полезно.

— Не сме достатъчно близо за интересна снимка. Но аз записвам всичко за историята. — Потупа джоба, където стоеше бележникът му, който той не беше извадил по време на цялата среща с китоловния кораб. Камерата му „Никон“ висеше на дебелия му врат.

— Поръчката от „Тайм“ е за статия и снимка за корицата. Затова изпратиха фотожурналист. Снимка за статия от хиляда думи.

— Няма нужда да снима — Мариса направи една крачка по-близо до Челси. Говореше меко и убедително. — Успяхме в онова, което искахме да направим. Засега китът е спасен, а корабът на Грийнпийс ще бъде тук и утре.

Челси отмести поглед към разтревоженото лице на Мариса и изразът й омекна. Слабото лице на момичето бе премръзнало, дългата й права коса изглеждаше почти черна от пръските вода. Тези часове не бяха леки и за нея. Дъщеря й вероятно не бе забелязала мъките, което й създаваше тревогата за проклетия кит. Челси каза тихо:

— Всичко е наред, мила. Аз ще се погрижа за това.

— Вие имате вашата квота в рекламата, Челси — рече Тиндейл. — Следващата седмица в списанието ще бъде отпечатана малка колонка за смелата Челси Бенедикт, която е разтревожена за околната среда и за срещата й с кита в исландски води. Какво искате повече?

За миг Челси тъй побесня, че забрави за морската болест, която бунтуваше стомаха й при всяка вълна, разбиваща се в носа на кораба.

— Слушай, Тиндейл, снимаш ме откакто сме тръгнали от Рейкявик Вярно ли е?

Усмивката на Тиндейл замръзна.

— Не харесвам филмови звезди, които използват сериозни теми, за да си правят реклама. Опазването на околната среда е голям проблем и затова трябва да се възприема сериозно.

За Бога, от всички репортери на света тя трябваше да търпи един надут задник, който мразел филмовите звезди.

— Я се приближи, по дяволите. Ти правиш новините, а аз нямам нищо против да видя снимката си в „Тайм“. Но нямам намерение да ти дам повече, отколкото трябва.

— Споразумението беше да направя снимки и да избера една за корицата.

Тя сви рамене.

— Тогава ме съди.

Челси усети как чак корените на косата й пламнаха от ярост.

— Не давам и пукнат грош, какво мислиш за мен, кучи сине — каза тихо Челси, като произнасяше всяка дума много ясно. — Но Мариса смята, че тази реклама ще попречи на китоловците да убиват китове и трябва да доведем нещата докрай. — Провикна се към капитан Дескар в кабината. — Приближи ни повече до китоловния кораб.

— Мамо, не! — Мария се вкопчи за ръката й. — Няма нужда да правим това.

Капитан Дескар кимна.

— Не бива, Челси. Капитанът полудя, когато пресякохме пътя му към кита.

Челси се взираше в ниския набит мъж, облегнат на парапета на китоловния кораб, който гледаше към тях. Дескар беше прав, капитанът изглеждаше толкова луд колкото тя усещаше, че е.

— Не сме дошли тук, за да ги радваме. — Челси се обърна към Тиндейл. — Смяташ, че разстоянието е твърде голямо, за да направиш интересна снимка нали? Хайде да видим колко можем да се доближим. Качи се в кабината при капитана, Мариса.

— Няма — твърдо отвърна Мариса.

— Тогава мини на десния борд. Не искам да си близо до мен.

Мариса постоя нерешително, после се подчини с въздишка.

— Не искам да правиш това, мамо.

— Както и аз — промълви капитан Дескар.

— Давай по-бързо — нареди Челси. — А ти, Тиндейл, стой, където си и приготви камерата.

Тиндейл се изпъна.

— Какво си мислите, че вършите?

— Ако пропуснеш тази снимка, гарантирам ти, че главният ти редактор ще ти отреже топките.

Челси чу коприненото съскане на водата, която „Спасителят“ пореше, приближавайки към китоловния кораб. Сега ясно виждаше смаяния израз на брадатия капитан. Той се разкрещя яростно и размаха юмрук към нея.

— Мамо, моля те. — Гласът на Мариса беше напрегнат.

— Бързо. Я ми кажете някои исландски ругатни — каза Челси през рамо на капитан Дескар. — Нещо гадно, което да го разяри.

— Той вече е разярен — обади се Тиндейл.

Дескар промърмори нещо на чужд език.

— По-бавно. Не чувам. — Челси държеше под око капитана на китоловния кораб, който говореше с моряка, зареждащ харпуна. — Страшно много срички.

Капитанът повтори думите по-бавно.

— Запомних. — Челси винаги бе имала отлична памет за диалог, но не си бе представяла, че това й умение ще й послужи тук. Без да поглежда Тиндейл, тя нареди: — Бъди готов. И ако не я направиш, ще натикам камерата ти в кучи гъз.

— Вие сте точно в прицела на копелето. Ще ви улучи.

— Ако иска, да ме улучи. Не ми се вярва да е толкова глупав. — Искрено вярваше в това. Пое дълбоко дъх, издигна глас и изкрещя ругатните към капитана, които Дескар я беше научил.

В следващите минути ония отсреща се раздвижиха.

Капитанът на китоловния кораб се развика неистово.

Чу се тихото свистене на харпуна.

Стрелата изфуча във въздуха и се насочи към Челси.

Мариса извика и се втурна по палубата към нея.

Стрелата се заби в дървената мачта на петдесет сантиметра от главата на Челси.

Всичките й мускули се тресяха от страх и ярост и тя се завъртя към Тиндейл.

— Щракна ли тая проклета снимка кучи сине?

Лицето на Тиндейл беше мъртвешки бледо, ръцете му трепереха върху фотоапарата.

— Направих я.

— Тогава хайде, по дяволите, да се махаме оттук.

Капитан Дескар се подчини и с пълна сила завъртя шурвала на деветдесет градуса.

— Прережете онова въже, иначе няма да стигнем до никъде.

Един моряк се втурна напред и преряза въжето, вързано за стрелата, която се заби в мачтата.

Челси хвърли последен поглед към палубата на китоловния кораб. Въпреки че капитанът все още я гледаше, изглеждаше малко по-спокоен и не зареждаха отново харпуна.

След десет минути „Спасителят“ се насочи на юг към Рейкявик.

Три минути след като китоловния кораб изчезна от погледите им, Челси изтича към парапета. Стана й много, много лошо.

Дълго стоя там. През тъмна мъгла виждаше парчета бял лед с големината на юмрука й, които се носеха на повърхността на ледената зелена вода. Господи, като завършек на деня, трябваше само да се блъснат в някой айсберг.

Когато вдигна глава, Мариса стоеше до нея и й подаваше мокра кърпичка.

— Благодаря ти, мила, сега може и да оживея. — Хвърли подозрителен поглед към Тиндейл. — Той снимаше ли, докато повръщах?

Мариса поклати глава.

— Ти май му запуши устата. — Придърпа Челси и нежно я погали по главата. — Не исках да ти причиня всички тези неприятности, мамо.

— Ти не си виновна. Китоловният кораб и Тиндейл вдигнаха цялата врява. — Челси изкриви лице. — Виновен е и моят характер. Така развалих мирния ти протест, нали?

— Може би е време да станем по-войнствени — отвърна Мариса. — Сякаш никой не ни слуша. — Широките й вежди се свиха. — Все още масово избиват китове и делфини. Защо никой не ни обръща внимание?

— Може би тоя път ще го направят. — Челси се съмняваше дали протестът ще даде някакъв резултат, но не можеше да го каже на Мариса. Дъщеря й няма да разбере алчността, а беше достатъчно млада, за да вярва, че светът все пак може да бъде променен, ако работи усилено за това. — Както и да е, това ще бъде отразено достатъчно добре, за да накара някои от тях да се замислят.

Мариса се засмя.

— Трябваше само да видиш физиономията на Тиндейл, когато изстреляха харпуна.

— Сигурно е обезумял от страх. — Челси се вкопчи в парапета, тъй като стомахът й отново започна да се надига. — О, Боже, мислех, че вече ми е минало. — Затвори очи и започна да поема дълбоко дъх. — Мариса, трябва да ми обещаеш нещо.

Мариса леко докосна слепоочията на майка си.

— Какво?

— Че следващия път ще спасяваме слонове. — Челси политна напред и заби глава над кипящите вълни. — Боже, как ненавиждам морската болест.

„Спасителят“ пускаше котва, когато Алекс и Кейтлин спряха с таксито до голям склад. По-надолу на пристанището униформен шофьор се беше облегнал на калника на дълга черна лимузина и гледаше към пристигащия кораб.

— Тъкмо навреме — каза Алекс, плати сметката и направи знак на шофьора да чака. — Сега да видим в какво настроение е дамата.

— Тя и дъщеря й се опитват да спрат китоловните кораби ли?

Алекс кимна.

— Исландия и Япония все още ловят китове с търговска цел. Предполага се, че Исландия намалява улова, но все още има китоловни кораби, които продължават да си вършат работата и се отнасят извънредно враждебно към външна намеса.

— Ето я. Познах я по косата. — Кейтлин скочи от колата, преди шофьорът да успее да й отвори вратата и забързано прекоси пристанището до кея.

Косата на жената, който вървеше по подвижното мостче, беше с характерен цвят между меден и червен и се спускаше по раменете й в огромен водопад от къдри, което би могло да се постигне единствено с помощта на майстор фризьор. На пръв поглед Челси Бенедикт изглеждаше дребна, но се движеше гъвкаво и грациозно, толкова живо, че наблюдателят забелязваше само присъствието, а не ръста й. Беше облечена с бял ирландски рибарски пуловер, велурено яке в ръждив цвят, а зеленият кадифен панталон беше затъкнат в бежови велурени ботуши до коленете.

Алекс и Кейтлин се спряха и зачакаха в края на мостчето. Щом актрисата стигна до кея, Алекс пристъпи напред.

— Мис Бенедикт? Аз съм Алекс Каразов, а това е Кейтлин Вазаро. Дали бихме могли да поговорим с вас?

Челси вдигна глава и Кейтлин пое дъх от изумление. Не очакваше, че актрисата ще бъде тъй очарователна. Челси Бенедикт нямаше грим, но гладката й кожа явно не се нуждаеше от него. Имаше високи скули и дълбоко поставени сапфирено сини очи. Чертите й не бяха класически. Това беше лице, създадено по собствени стандарти и подканваше всеки, който иска, да излезе насреща му.

— По дяволите, не. — Намръщи се. Гласът и беше гърлен, почти дрезгав. — Измръзнала съм, мокра, хвана ме морска болест, а това копеле зад мен на палубата ме отрови. Съжалявам.

Кейтлин за пръв път забеляза бръчиците от напрежение около прочутите устни на Челси Бенедикт. Алекс издърпа Кейтлин напред.

— Не сме репортери, мис Бенедикт. Искаме да ви направим едно делово предложение.

— Все ми е едно. Свържете се с моя мениджър. — Челси хвърли поглед през рамо. — Мариса, хайде да се махаме оттук.

Младо момиче, с цяла глава по-високо от Челси, облечено в жълта мушама и джинси, избърза по мостчето.

— Извинявай, мамо. Мистър Тиндейл ми задаваше разни въпроси.

Челси се вцепени.

— За проекта ли?

Мариса отбягна погледа на майка си.

— Донякъде.

— Влизай в колата. — Челси изруга тихичко. — Ще поговоря с Тиндейл.

— Всичко е наред, мамо. Нямах нищо против.

— Аз пък имам. — Челси прехвърли поглед от Мариса към мъжа, който се задаваше по мостчето. — Материалът ви е за спасителния проект, а не за дъщеря ми, Тиндейл.

Пол Тиндейл се усмихна лукаво.

— Вие искахте нещо допълнително. Материалът трябва да е подробен и дъщеря ви е част от него. — Погледна Мариса. — Може и на нея да направим няколко снимки. Ако не, сигурен съм, че можем да измъкнем някои кадри от съдебното дело и да ги използваме.

— Ще ви измъкнат от Атлантическия океан, ако…

— Това не е важно, мамо — прекъсна я Мариса. — Не ме интересува какво ще пише за мен. Важни са китовете.

— Виждате ли? — запита Тиндейл. — Дъщеря ви е наясно, кои са най-важните въпроси. — Усмихна се подигравателно на Челси. — Спасяването на застрашените видове си заслужава малко кал… в случай че реша да преувелича.

Мина покрай тях по кея и тръгна към пристанището.

Челси зяпна след него и характеризира произхода му с цветисти англосаксонски фрази.

— Не смятам, че е толкова лош, колкото го мислиш. Само е ядосан, защото го сравни със земята. — Мариса прегърна майка си. — Хайде. Да вземеш гореща вана, да поспиш и ще се оправиш.

— Но ти няма. — Челси докосна бузата на Мариса с показалеца си. — Трябваше да зарежа всичко. Какво ще помогне една проклета корица?

— Ти винаги си искала прекалено много. — Мариса се засмя. — И как мога да се оплаквам, след като го направи заради мен?

Алекс отново пристъпи напред.

— Моментът не е подходящ да обсъждаме нашето делово предложение. Не може ли да се срещнем във вашия хотел вечерта?

— Утре отлитаме за Ню Йорк. — Челси тръгна по кея към черната лимузина. — Свържете се с моя мениджър.

— Имаме нужда от спешно решение. — Алекс и Кейтлин забързаха, за да настигнат Челси и дъщеря й. — Ще ви отнеме само десет минути, за да ви изложим предложението си.

— Не мисля, че…

— Моля, помислете. — Алекс спря. — Моят партньор Джонатан Андреас ще бъде много разочарован, ако не изслушате плановете ни за вас и „Вихрения танцьор“.

Известно време Челси не отговори, лицето й бе извърнато и полускрито от бухналата ярка коса.

— „Вихреният танцьор“?

Бяха стигнали до колата и шофьорът отваряше вратите.

— Може ли да дойдем довечера в седем?

Челси се поколеба, а Мариса влезе в лимузината.

— О, по дяволите, защо не? Заповядайте в апартамента ми в „Кравиц“ в четири на чай.

Качи се в колата, а шофьорът блъсна вратата и чевръсто заобиколи до шофьорското място.

Алекс и Кейтлин наблюдаваха как лимузината се отдалечава от тях надолу по пристанището.

— Във филмите изглежда по-висока, нали? — Кейтлин пъхна ръце в джобовете на палтото си от мек вълнен плат. — Как се справяш с такива като нея?

— Както с всички останали. — Алекс я хвана под ръка и я поведе към таксито, което чакаше на няколкостотин метра. — Разбираш какво искат най-много на света и им го даваш. — Ухили се. — В замяна получаваш онова, което ти желаеш.

Челси слушаше внимателно плана на Алекс за рекламната кампания. Лицето й беше безизразно. Седеше свита на кремавия диван в апартамента си, облечена в свободен панталон и горнище от бледо бежов сатен, на фона, на които разпиляната й бухнала коса ярко се открояваше. След като Алекс свърши, тя помълча още известно време със сведени дълги мигли и гледаше дъното на чашата с кехлибарен чай.

— Досега никога не съм представяла каквото и да е. Аз съм актриса, а не рекламен агент.

— Една актриса винаги може да използва рекламата. — Алекс се облегна на стола си. — Мога да ви уверя, че всичко ще бъде направено с вкус. В наша полза е да постъпим така, че рекламата и публичната ви изява само да увеличат популярността ви.

Челси не вдигаше поглед от чашата.

— Да, разбирам. — Помълча още, после внезапно вдигна глава и хвърли мълниеносен поглед към Кейтлин, която седеше на стол до Алекс. — Защо, по дяволите, вие не говорите? Парфюмът е ваш, нали?

Кейтлин почувства, че се изчервява при тази неочаквана атака.

— Да, парфюмът е мой.

— Тогава защо не ме увещавате да го рекламирам?

— Аз не… предполагам… — Престана да се запъва и каза истината. — Мисля, че малко ме сплашихте.

Челси направи учудена физиономия и премести поглед към Алекс.

— А него?

Явно, че Челси много бързо преценяваше характерите.

— Досега никога не съм говорила с филмова звезда. — Устните на Кейтлин започнаха да потръпват и тя добави: — И знаете…

Алекс се засмя.

— Кейтлин иска да каже, че имаме общи интереси.

— Наистина ли? — запита го Челси.

Алекс я погледна в очите.

— Доста близки.

Челси отново се обърна към Кейтлин.

— Имате ли мостра от този парфюм?

— Разбира се. — Кейтлин отвори чантата си и извади малка стъкленичка. — Нарекох го „Вазаро“.

Челси отвори шишенцето и подуши аромата, преди да втрие няколко капки върху китките си и после отново да помирише.

— Боже, та той е прекрасен.

— Харесва ли ви? — Надеждата на Кейтлин се съживи и тя пламенно се наведе напред. — Аз го създадох. Това е първият ми парфюм.

— При толкова хубав парфюм няма нужда да се мъчите за втори. — Челси отново помириса лявата си китка — Защо „Вазаро“?

— Вазаро е моят дом. Там отглеждаме цветя за парфюмерийната промишленост.

— Хм. — Челси върна шишенцето на Кейтлин. — Къде е това?

— В Южна Франция, близо до Грас.

— Имаме намерение да снимаме телевизионните реклами във Вазаро — каза Алекс. — Местността е невероятно красива.

— Идват ли туристи?

— Не, съвсем усамотено е.

Челси отново подуши китката си.

— Казвате, че ме искате в Париж за един месец?

Кейтлин потисна въздишка на облекчение. Актрисата сигурно се интересува, иначе нямаше да задава въпроси. Алекс кимна.

— Ще ви представим като официален говорител, ще вдигнем много шум около „Вихрения танцьор“, който се завръща в родината си и ще обявим датата на пускането на парфюма.

— И ще ми направите безброй снимки заедно с „Вихрения танцьор“. — Челси направи гримаса. — Досега никога не съм се снимала със статуя.

— Но каква статуя само — меко добави Алекс. — И каква жена. Двамата заедно ще разтърсите света.

Челси отхвърли глава назад и се разсмя.

— Боже, колко сте упорити.

— Ще го направите ли?

Челси отново сведе ресници, за да скрие блясъка в сапфирените си очи.

— Ако се споразумеем…

Кейтлин нервно стисна шишенцето с парфюм в ръката си.

— Не споменахте за сумата — започна Челси. — Не искам да изглеждам глупава, но…

— Два милиона долара — каза Алекс.

Кейтлин пое дълбоко дъх. Не беше си представяла, че трябва да платят толкова много само за ангажирането на една актриса.

— Не е достатъчно — рече Челси.

— Но е повече, отколкото получавате за един филм.

— Следващият път ще им поискам три милиона.

— Говорим само за реклами и за няколко публични изяви. Работата ви няма да е тежка.

— Но аз лансирам този продукт на пазара. Това е отговорност.

Алекс замълча за миг.

— Три милиона.

Челси го изгледа внимателно.

— Щях да взема два милиона и седемстотин хиляди. Много лесно вдигнахте.

— Да — Усмихна се той. — Но щяхте да поставите условия. Нямам време за условия.

Челси кимна бавно.

— Но все пак имам условия. — Кимна към стъкленичката с парфюм в ръката на Кейтлин. — Искам името ми да е върху шишенцето. Ще наречем парфюма Челси.

— Не! — Извика Кейтлин шокирана.

Челси упорито стисна челюсти.

— Искам го. За мен рекламата е вечна, щом името ми е изписано на бутилката. Някои парфюми остават популярни половин столетие. Погледнете „Шанел № 5“.

Алекс мълчеше.

— Обясни й, че това е невъзможно — Кейтлин се извърна цялата към Алекс. — По дяволите, тя не може да променя името.

— Ще смъкна на два милиона и седемстотин — заяви Челси, — ако сложите името ми върху шишето. Иначе няма да има сделка.

— Алекс. — Кейтлин отчаяно стисна ръката му. — Кажи й.

— Имаме нужда от нея.

— Не чак толкова.

— По дяволите, толкова. — Гласът на Алекс прогърмя силно.

Гърлото на Кейтлин се стегна от сълзи на отчаяние. Защо не вмъкнаха в договора клауза, която да й гарантира, че тя запазва контрол върху името? Не изглеждаше необходимо, след като Алекс я увери, че няма да има проблем парфюмът да се нарича „Вазаро“.

— Ти каза, че ще остане моето име. Че нямало значение.

Усети как мускулите на Алекс се стягат под сакото от туид.

— Ти не разбираш. Всичко трябва да върви заедно. Ако липсва един елемент, трябва да започвам отново.

— Но не е справедливо. — Обърна се към Челси и изрече пламенно: — Не може да сложите името си върху моя парфюм. Парфюмът принадлежи на Вазаро. Той е „Вазаро“.

Челси се усмихна и погледна Алекс, изчакваше.

Алекс отмести очи към напрегнатото лице на Кейтлин. Мълчеше.

— Окей. — Обърна се към Челси. — Няма сделка. Не може да вземете името.

Кейтлин отмаля от облекчение.

Очите на Челси се разшириха от изненада.

— Сигурен ли сте?

— Ще намерим някого другиго.

Челси се усмихна особено.

— Не сте толкова твърд колкото предполагах, мистър Каразов. Бях почти сигурна, че ще я предадете.

Алекс се изправи.

— Съжалявам за загубеното време. Да си вървим, Кейтлин.

Челси грациозно стана от дивана, цялата облечена в хлъзгавата коприна.

— Времето не беше загубено. Смятам, че и двамата сте доста интересни. — Обърна се към Кейтлин. — Вашият Вазаро трябва да означава много за вас.

Кейтлин кимна и се изправи.

— В света няма друго подобно място.

Челси се засмя.

— Няма друго място като собствения дом. — Набръчка нос. — Не зная. Никога не съм имала такъв. — Усмивката й изчезна. — Нито пък Мариса. — Внезапно се обърна към Алекс. — Три милиона — изрече бързо. — И запазвате името.

Алекс не трепна.

— Съгласен.

Удивена, Кейтлин се загледа в Челси.

— Но имам едно условие — Челси се обърна към Кейтлин. — Смятам, че няма да се окаже неизпълнимо за вас. Бих искала да приемете дъщеря ми Мариса като гостенка във Вазаро след официалната премиера на парфюма. — Усмихна се. — Тя е само на шестнайсет, но няма да ви създава неприятности. Обикновено се разбира с всички. Много е тиха… въобще не е като мен.

— Ще бъде добре дошла. — Кейтлин го каза искрено. Хареса дъщерята на Челси, доколкото я видя на кея. В нея имаше някаква сериозност, сякаш бе надрасла годините си. — Обикновено съм много заета по полето, но майка ми ще се грижи за нея.

— Тя няма нужда от грижи. Поне така казва винаги, когато я попитам. — Челси тръгна към вратата. — Естествено, аз не обръщам внимание на това. Единственото, за което моля, е през следващия месец да я държите далеч от репортерите. Статията на Тиндейл ще причини раздвижване и не бих желала то да й се отрази.

— Да й се отрази?

— Питайте приятеля си. — Острият поглед на Челси се отмести към Алекс. — Обзалагам се, че знае всичко за Мариса. Изглежда е доста информиран.

— Съвсем случайно зная какво се е случило с Мариса — Алекс беше мрачен. — Възхищавам се на реакцията ви.

— Не можех да направя нищо друго. — Челси обърна очи към Кейтлин. — Вие сте смела и не сте алчна. Това ми харесва.

— Вие също сте смела. — Неочаквано за самата нея тя се усмихна на Челси. Актрисата притежаваше много чар, а и трудно се устояваше на искреността й. — Но не бих казала, че не сте алчна.

Силният смях на Челси отекна в стаята.

— Дължи се на това, че съм израсла в бордеите. Независимо колко си богат, никога не ти стига.

Алекс бръкна във вътрешния джоб на сакото си.

— Договорът е готов да го подпишете. Можем да нанесем необходимите поправки и…

— Няма начин — отвърна рязко Челси. — Пратете го на моя мениджър.

Алекс се усмихна леко и се обърна към Кейтлин.

— Умна жена. Ето така трябваше да направиш и ти, Кейтлин.

— Но аз нямам мениджър. Не мога да вярвам на никого, освен на себе си — отвърна Кейтлин. — С изключение на теб.

Алекс направи физиономия.

— Тогава Господ да ти е на помощ.

— Амин — допълни сухо Челси, отвори им вратата и им махна с ръка.

— Какво каза, че знаеш за дъщеря й? — Кейтлин запита Алекс, докато вървяха към асансьора.

— Нищо, което да не е известно на по-голямата част от света — отвърна Алекс. — Не е нещо, което може да се скрие. Челси Бенедикт е прекарала четиринайсет месеца в затвора.

— В затвора? — Кейтлин се обърна и го изгледа.

— Челси е израсла в бордеите на Ню Йорк. Майка й е била проститутка, а баща й… — Сви рамене. — Кой знае? Въобще не се е мяркал, така че все едно. Тръгнала в театрално училище и й предстояла обещаваща кариера, когато срещнала Хари Пърнъл. Пърнъл бил по-възрастен, богат магнат от Уолстрийт. Челси забременяла от него, когато била на шестнайсет години, той се оженил за нея и след шест месеца тя родила Мариса. — Натисна копчето за асансьора. — След четири години подала молба за развод и го съдила за попечителство. Не го получила.

— Обикновено майката получава правата за попечителство — вметна Кейтлин. — А Челси защо не?

— Явно, че Хари Пърнъл е бил чисто и просто кучи син. Бил достатъчно богат, за да наеме свидетели и да изфабрикува доказателства против нея. Присъдили я на него, но Челси не оставила нещата така. Започнала работа и наела адвокати. Мариса ходела в частно училище в Манхатън и Челси подкупвала слуга и учители, за да й позволяват да прекарва известно време с детето.

Вратата на асансьора се отвори. Влязоха в кабината и Алекс натисна бутона за партера.

— Когато Мариса станала на шест години, Челси открила, че Пърнъл се гаври с нея сексуално.

— Със собствената си дъщеря? — На Кейтлин й стана зле.

Алекс кимна.

— Кръвосмешение. Но тогава темата била табу. Никой не повярвал на Челси, когато отишла в полицията.

— Боже мой — прошепна тя.

— Затова Челси откраднала Мариса и я скрила при свои приятели извън щата. — Алекс сви устни. — Пърнъл направил така, че хванали Челси, арестували я и я хвърлили в затвора за отвличане на дете. Останала там четиринайсет месеца. Казала, че по-скоро ще изгние там, отколкото да върне Мариса на Пърнъл.

— За това се изисква голям кураж.

Алекс кимна.

— Жената има стил. Междувременно адвокатите й открили доказателство, че Пърнъл задиря друго дете, този път с обвинение за явно порочно насилие и Челси била помилвана.

— А какво станало с него?

— Бил изпратен в затвора. Но не прекарал и седем месеца там, докато не му се случил съдбоносен „инцидент“. Затворниците не понасят хора, които се гаврят с деца.

Чувството на дълбоко удовлетворение, което обхвана Кейтлин, я изуми. Винаги бе смятала, че отмъщението е безполезно, но само като си представи едно беззащитно дете, върху което издевателства не кой да е, а собственият му баща, й прилоша от ярост. Щом като тя реагира тъй силно, след като го чу, какво ли е преживяла Челси? Внезапно Кейтлин изпита голяма вътрешна близост към тая жена.

— Това ли е историята, която Челси смята, че репортерът ще възкреси?

— Когато стана име в Холивуд, изровиха всичко от миналото й и го отпечатаха в жълтата преса. Но тя призна всичко и поиска пресата и обществеността да я оставят на мира. Заяви, че ако онова, което им дава от екрана, не им е достатъчно, тогава да вървят по дяволите.

— Подхожда й.

— По този начин е оцеляла. — Асансьорът се отвори и Алекс поведе Кейтлин през ярко осветеното шумно фоайе. — Завладява въображението, но е достатъчно земна и повечето жени могат да се идентифицират с нея.

— Също като Вазаро. — Кейтлин за миг си спомни първото си впечатление от нея — красива, отегчена, но все пак готова за борба. Да, Челси беше като Вазаро. Можеше да поеме всичко, което хвърляха върху нея и все пак да издържи и да цъфти. — Радвам се, че тя ще е нашата говорителка. — Направи гримаса. — Не че някой ме пита, но…

— Рекламата беше оставена в мои ръце — напомни й Алекс.

— Знам, не се оплаквам. — Усмихна му се лъчезарно. — Но и ти се пребори за името.

— Престани да ме гледаш така — грубо каза Алекс. — Борих се за нея, защото знаех, че ще отстъпи.

— Не можеше да си толкова сигурен. — Тя плъзна ръката си в неговата. — Челси е права, съвсем не си толкова твърд за колкото се представяш.

Алекс поклати глава.

— Не прави грешката да ме мислиш за нещо, което не съм, Кейтлин.

— Не знам какъв си. — Усмивката й разцъфна. — Но смятам, че започвам да откривам.

Изгледа я със смесица от раздразнение, недоволство и нежност, преди да успее да откъсне очите си.

— Оттук ще летим директно за Париж. Вдругиден имаме среща с Пиер Дешарм.

Това отклони вниманието й в друга посока. Пиер Дешарм беше един от първокласните специалисти по опаковките в парфюмерийната индустрия, но тя не би го избрала.

— Не.

Алекс я погледна смаян.

— Как не?

— Искам Анри Льоклерк.

— Той е прекалено зает. — Скептично повдигна вежди. — Може да не успеем да го убедим да изостави Диор и Коти, за да направи нашата опаковка.

— Нека опитаме. — Поколеба се. — Преди две години прочетох нещо за него в едно списание и то би могло да ни помогне.

— Не бива да разчиташ на вестникарски клюки.

— Е, може да се окаже нищо… но все пак бих искала да опитаме.

— Тогава ще опитаме. От летището ще се обадя в бюрото му и ще уредя среща. — Алекс се усмихна, отвори стъклената врата на входа и леден вятър духна в лицата им. — Само трябва отново да огледаме положението и да видим какво да правим.

— Разбери какво иска Льоклерк и му го дай — цитира го Кейтлин и усети, че я обзема вълнение. Независимо от предположението, че е чужда на този бързо движещ се свят, в който Алекс се чувстваше тъй свободно, не можеше да отрече, че й беше весело да прескача от една до друга страна с реактивни самолети и да се среща с известни хора като Челси Бенедикт и Джонатан Андреас.

— Точно така. — Лицето на Алекс придоби странен израз, когато погледна зачервените страни и блесналите очи на Кейтлин. Спря на улицата, нежно вдигна яката на палтото й и я загърна около врата й, за да не нахлува там леденият вятър.

Челси почука и отвори вратата към спалнята на Мариса.

— Хей, отидоха си.

Мариса я погледна с усмивка.

— Хубаво. Тогава позвъни на камериерката и си легни. — Беше се свила върху леглото с отворен учебник по алгебра и си правеше записки в тетрадка със спирала. Беше със старата си избеляла пижама, в която изглеждаше висока, слаба, почти като момче.

— Яде ли от онези кифлички, които донесоха с чая?

Челси поклати глава и тръгна към леглото.

— Не мога да ги гледам. Стомахът ми още е разбъркан. Дръпни се.

Мариса се премести в леглото и Челси легна до нея. Челси въздъхна доволно и затвори очи, опитвайки се да отхвърли напрежението от деня.

— Хубаво е. Господи, колко съм уморена.

Мариса хвърли настрани тетрадката си и потъна в мълчание, очаквайки Челси да се раздвижи.

Беше приятно да лежиш и да няма нужда да се бориш, да се правиш на силна, умна и блестяща. Челси знаеше, че след малко пак ще се върне към всекидневието, но сега й се искаше да полежи до Мариса. Чувстваше лекото й равномерно дишане и свежия аромат от букета ириси и бял люляк върху нощното шкафче. Управата на хотела й беше изпратила този букет, щом пристигнаха и Челси си спомни как Мариса се усмихна лъчезарно и докосна с нежния си пръст едно от кадифените листенца на ириса.

Челси беше започнала да се отпуска, когато потъна в спокойствието, което Мариса излъчваше. Как го правеше? Мислеше си учудено тя. Страданието, което Мариса беше изтърпяла, я бе наранило, но не я беше белязало.

— Знаеш ли, понякога вярвам във всички тези глупости за прераждането.

— Ти? Защо?

— Мисля, че още с раждането си някои хора вече са готови да се втурнат в живота. — Челси отвори очи и се загледа замислено в пейзажа със северното сияние, който висеше на отсрещната стена. — Така че нищо, което им се случи, не може да ги промени или да ги унищожи. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че говориш за душата.

— Така ли? — Мариса сигурно знае. Тя поглъща книгите като топъл хляб. Челси се извърна в леглото и я погледна. — Май че ти си една дълбока душа, мила.

Мариса се засмя.

— Сигурно си уморена. Никога по-рано не съм те чувала да философстваш.

— Аз? Да философствам? — Челси я погледна смаяна. — Боже мой, все едно говори Шърли Маклейн. — Седна в леглото. — Трябва да съм откачила. По-добре да хапнем нещо. Ще поръчам салата и супа. О’кей?

— Окей. — Мариса се облегна назад в леглото, докато Челси предаде поръчката по телефона.

— Готово. — Челси върна слушалката на място и се изправи. — Аз тръгвам и те оставям да си довършиш домашното, докато донесат храната.

— Няма защо да си тръгваш.

— Трябва — Челси тръгна към вратата на хола. — Отвличам те, а ти си твърде внимателна, за да ми го кажеш.

— Мамо, не е вярно.

— Вярно е. — Челси застана на вратата и хвърли поглед през рамо. — Изразът на Мариса беше полузагрижен, полупечален и внезапно Челси изпита такава дълбока любов, че се стресна. Господи, как може да има такъв късмет? Въпреки всички грешки, които е извършила, все пак е направила и нещо правилно. — Не се обиждам. Знам, че ме обичаш. — Изкриви лице. — Сигурно не е лесно да имаш майка актриса…

— Не. — Мариса се усмихна. — Но е много забавно.

— Реших да представя парфюм. — Челси извърна поглед от нея.

Мариса се ококори от изненада.

— Защо?

Челси сви рамене.

— Сделката беше добра. — Спря. — Жената, която е създала парфюма отглежда цветя на едно място, което се нарича Вазаро — в Южна Франция. Ще те пратя там през следващите няколко месеца, докато се занимавам с кампанията.

Мариса не помръдна.

— Заради репортера.

— Така е най-добре, мила.

— Вече съм изостанала и ще пропусна първите няколко месеца от училище.

— Ще ги наваксаш. Бележките ти са добри.

Мариса изгледа внимателно майка си.

— Няма нужда да се крия от всичко това.

— Ти не се криеш. Просто едно гмуркане в определен момент.

— То е същото. Ти винаги се опитваш да закриляш онези, които обичаш. Няма защо да ме покровителстваш, мамо.

— Има защо. Ти нямаш представа, как тия акули могат да те разкъсат. — Челси се усмихна. — Не ми се карай, мила. Ти също имаш склонността да закриляш, иначе нямаше да се качим на онова корабче, за да протестираме за проклетия кит.

— Това е различно.

— Е, да, ти не тежиш осем тона. — Челси я попита с надежда: — Ще отидеш ли във Вазаро?

За миг й хрумна, че Мариса ще откаже, но дъщеря й кимна.

— Добре, ще отида във Вазаро.