Вихрена страст

Глава осма

— Взе ли го? — попита нетърпеливо Кейтлин, когато на следващия ден посрещна Алекс на входната врата. Погледът й пробяга по куфарчето, което носеше. — Видя ли го? Как изглежда?

— Да, взех го. — Алекс притвори вратата зад себе си. — И ако спреш с въпросите и дойдеш с мен в гостната, ще го видиш сама.

— Извинявай. Толкова съм възбудена — Кейтлин го последва в златистия салон, свързан с фоайето. — Не ми показа никой от предварителните проекти и цели четири седмици очаквам този миг.

— Не ти се сърдя. — Алекс остави куфарчето върху масата в средата на стаята и щракна ключалката. — Харесва ми да те гледам възбудена.

Кейтлин вдигна очи от куфарчето към лицето му. Думите бяха изговорени безстрастно, без следа от сексуален намек и тя внезапно осъзна, че в поведението му се долавя някакво странно напрежение.

— Какво има? Не ти ли хареса дизайнът на Льоклерк?

— Забележителен е. Ще останеш доволна. — Той извади малък предмет от стиропоровата му опаковка. — Ето го флакона.

Кристалното шишенце бе изящно оформено, с нежни, полегати линии във формата на пирамида, а самото стъкло беше с такава загадъчна плътност, че даваше на Кейтлин илюзия за гледане през кристална топка или пък през бистрите води на дълбоко езеро. Докосна кристала с показалец.

— Чудесно е. А защо е триъгълно?

— Льоклерк счита, че това несъмнено би внушило представата за пирамиди, вечност, загадъчност и тъй нататък — отговори Алекс. — Златният надпис „Вазаро“ ще напомня египетски йероглифи. — Той извади от куфарчето малка черна кутийка.

— А това е опаковката. Какво ще кажеш?

— Зашеметяваща е. — Картонената кутийка наподобяваше изумително дървесни кръгове и плътно лакираната й гланцова повърхност светеше с матов тъмен отблясък на следобедната светлина, проникваща през прозорците. — И надписът „Вазаро“ върху опаковката ще бъде златен, нали?

Алекс кимна.

— А ето и една артистична волност. — Той грижливо разви и последния малък предмет. — Пегасът. Льоклерк намери за по-удачно да не възпроизвежда облаците и основата. Нямаше как да сътвори нов „Вихрен танцьор“, затова създаде свой собствен Пегас. Устремната поза е същата, както при статуята и веднага навява асоциации с „Вихрения танцьор“, без да изглежда като негово евтино копие.

— Льоклерк е гений — прошепна Кейтлин, като взе кристалния Пегас, взирайки се удивена в изящната запушалка Алекс беше прав, че Пегас на Льоклерк не беше „Вихреният танцьор“, но бе тъй грациозен със своите ликуващи, плавни очертания.

— Това е произведение на изкуството. — Кейтлин затвори внимателно флакона със запушалката и отстъпи назад, за да го погледа. — Успял е да постигне точно ефекта, който е търсил. Това е… вълшебство.

— Нали нямаш нищо против, че е наблегнал повече на „Вихрения танцьор“, отколкото на Вазаро?

— Защо да имам против? „Вихреният танцьор“ е неразривно свързан с историята на Вазаро. — Кейтлин се усмихна. — Те са едно цяло.

Погледът на Алекс спря върху озареното й лице и после се отмести настрани.

— Радвам се, че го приемаш така.

Той се залови отново да опакова шишенцето и запушалката.

— Пратих на Андреас с въздушна поща точно копие на флакона с молба да получим договорите. Утре ще е при него и не виждам причина да не хареса работата на Льоклерк.

— Аз също. — Кейтлин вдигна картонената опаковка и прокара пръст по гладко лакираната повърхност. — Как е успял Льоклерк да наподоби така успешно дървесина? Голям късмет извадихме с него.

— Късмет ли? — Алекс повдигна вежди. — Та нали ми каза, че тази година не ти върви.

— Може би късметът ми е проработил.

— Не беше въпрос на късмет. — Алекс взе кутийката от ръката й и я сложи обратно в куфарчето. — Просто Льоклерк хареса парфюма ти и искаше да му измисли достоен флакон.

— За което ти му плати двойно.

— Така или иначе, щеше да се заеме. Само че, може би, не толкова бързо. — Алекс щракна ключалката на куфарчето — Льоклерк е творец в областта на един бизнес, в който клиентите рядко оценяват изкуството му по достойнство. Шумът, който сега ще се вдигне около „Вихрения танцьор“, ще му даде възможност да покаже на всички своя талант и да получи една по-заслужена цена. Парите ми нямаше да свършат работа, ако не беше колекцията в оня шкаф.

— Значи си разбрал какво иска той и си му го дал.

Алекс кимна.

— Ние двамата му го дадохме. Беше вече решил да ме отпрати, когато се намеси ти и спечели още време да го уговаряме. Освен това му хареса идеята, че парфюмът ти е достатъчно хубав, за да привлече постоянна клиентела и по този начин да осигури стабилно присъствие на пазара и за собственото му творение.

— А ние пък получихме от него своето — засмя се Кейтлин. — Почвам да вярвам, че формулата ти наистина действа.

— Да, действа. — Алекс извърна поглед, за да намести куфарчето край масата. — Понякога.

Кейтлин го изгледа озадачено.

— Май нещо не е наред?

— „Бакара“ се бавят ужасно. Дори и с голямото допълнително възнаграждение ще са ми необходими още шест месеца, за да произведат шишенцата.

— Цели шест месеца? Можем ли да им ги дадем?

— Не. — Алекс мрачно се усмихна. — Затова утре отлитам за Ирландия да преговарям с Уотърфорд.

— Мислех, че си се спрял окончателно на „Бакара“.

— О, това е начинът да ги притиснем. Знаят, че Уотърфорд е в състояние да изпълни заявката ни в желания срок. Ще подмамим него, а те веднага ще скочат да му отнемат поръчката.

— Звучи доста безмилостно.

— Така е в бизнеса. — Очите му отбягваха нейните. — Казах на Андреас да ти прати веднага подписания договор във Вазаро и ти резервирах билет за утрешния полет в Ница. Добре ще е да се обадиш на Жак да те вземе от летището.

Кейтлин го изгледа объркано.

— За какво говориш?

— Ще си тръгнеш от Париж. — Алекс все още отбягваше погледа й. — На мен ми се налага да остана тук, за да се оправям с „Бакара“ и да уредя отразяването в пресата едновременно на появата на Челси Бенедикт и на „Вихрения танцьор“. А твоето присъствие не е изключително необходимо и в двата случая.

Всъщност не беше необходимо да е тук и докато Льоклерк изготвяше дизайна — помисли си унило Кейтлин, но Алекс държеше тя да е край него. А сега излизаше, че вече не държи на това.

— Не, наистина. — Тя бързо притвори очи. — Ще се радвам да се върна във Вазаро — липсваше ми. Кога ще имаш отново нужда от мен?

— След две седмици, на трети октомври. Ще довърша приготовленията за тържеството и ще уговоря подробностите около пресконференцията на четвърти.

Тържеството. Тя бе така зашеметена от болката, че е отхвърлена, че беше забравила за него. Нейното тържество, тържеството във Версай, за чието осъществяване бе работила тъй дълго и упорито. Усети как див гняв измества отчаянието й. По дяволите, защо се бе размекнала така?

— Добре, върши си тъпите приготовления.

Той се стегна.

— Какво?

— Няма да позволя да ме отпращаш във Вазаро само защото си решил връзката ни да приключи. — Обърна се към него. — Става въпрос за моя парфюм и за моето тържество. Ще си остана в Париж чак докато мине Версайския купон.

— Не можеш, по дяволите.

— Мога и ще правя каквото си поискам. — Тя го изгледа с предизвикателно блеснали очи. — Няма да позволя провал на своя парфюм или на Вазаро само поради факта, че съм ти омръзнала.

— Не си ми омръзнала. — Гласът на Алекс беше дрезгав. — Просто за момента е по-добре да не сме заедно.

— Точно така. Ти ще си зает. — Кейтлин с усилие си наложи да се усмихне ведро. — Аз също ще бъда заета. Няма да е нужно дори да се срещаме по време на престоя ми в Париж — Обърна се и тръгна към вратата. — Тръгвам за Вазаро още сега, но ще остана там само една нощ, за да се уверя, че мама ще подпише договорите. После ще ги донеса в Париж и ще отседна в „Интерконтинентал“, където си резервирал стаи за Челси и Джонатан.

— Това не ме устройва. Искам да напуснеш Париж до деня на тържеството.

— Не може винаги да налагаш волята си.

— Кейтлин, не мога да ти обясня сега, но има сериозни причини да настоявам да не останеш тук. — В гласът му се прокрадна отчаяние. — Сериозни причини.

— Но пък аз имам още по-сериозна причина да остана, Вазаро. — Кейтлин бързо излезе от салона и пое по стълбището. След малко затвори зад себе си вратата на стаята на Катрин и се насочи поривисто към гардероба, където бе оставила куфара си. Щеше да се затрупа с работа, за да притъпи болката. В крайна сметка беше безумие да се чувства тъй засегнала. Още от самото начало си знаеше, че между тях няма нищо, освен чувственото привличане.

Но бяха преживяли и нещо повече.

Бяха се разхождали заедно, бяха се отбивали да похапнат в малки кафенета, обсъждаха изгодите и вредите от премахването на икономическите бариери в Европа споделяха възгледите си за изкуството, религията и бюрокрацията. В последните няколко седмици, освен страстта, бяха изживели часове на веселие и подем, свързани от общата си цел, която бе развила първоначално крехките им приятелски отношения.

Да, това беше. Приятелството им. Бе започнала да го приема с отчаяна благодарност. Болката й идеше от това че е отхвърлена като приятел. Разбира се, че ще боли в такъв момент.

Тя метна куфара върху леглото и започна да си приготвя багажа. Ще отвлича вниманието си с приготовления за тържеството и след това ще се завърне необезпокоявана във Вазаро, където й е мястото.

Алекс беше прав, по-добре би било да се разделят за известно време.

Чу се почукване и след малко той влезе. Устните му бяха извити в мрачна гримаса, когато притвори вратата след себе си.

— Трябва да ти кажа нещо, Кейтлин.

— Значи си ме използвал? — прошепна тя.

Той се сви от думата.

— Да, не отричам. Направих го съзнателно и… и съвсем предумишлено.

— Защо?

— Казах ти, че приятелят ми Павел беше убит миналия юни. Направиха го, защото се натъкнах на връзката между… както и да е, стана по моя вина. Работех над един от своите заплетени случаи и ясно съзрях връзка между организацията „Черна Медина“ и кражбите на творби на изкуството. Начинът, по който бяха действали, беше също като на човека, с когото бяхме работили заедно в ЦРУ, Брайън Ледфорд. Павел беше убит, за да ме сплашат и накарат да изоставя този ребус.

— И каква е връзката с „Вихрения танцьор“?

— Ледфорд отдавна е луд по „Вихрения танцьор“. Сигурен бях, че ако успея да донеса тук статуетката, тя ще го привлече като магнит.

— Затова ни използва двамата с Джонатан да ти го доставим?

— Да.

Тя притвори очи.

— Господи, чувствам се като марионетка.

— Не съм искал да те нараня, Кейтлин — каза дрезгаво той.

— Но го направи. — Клепачите й се повдигнаха и разкриха плувналите й в сълзи очи. — Негодник такъв, ти наистина ме нарани. Кой ти дава право да си играеш така с нас?

— Не само аз имах изгода — каза той. — Нека ти припомня, че дадох и на теб това, което търсеше.

Тя дрезгаво се изсмя.

— Вярно, така беше. Честна сделка, защото получихме от теб своето. — Гласът й пресекна на последната дума и той инстинктивно пристъпи към нея. — Не! — Тя бързо се отдръпна. — Не, благодаря ти. Не искам да продължаваме така, затова няма нужда да се преструваш.

— Не съм те мамил в това, което стана между нас, Кейтлин.

— Не ти вярвам. — Тя трескаво разтърси глава. — И какво ще правим сега?

— Ще си тръгнеш от Париж. Тук не можеш да бъдеш в безопасност.

— Защо не? Ти си тоя, когото Ледфорд явно мрази.

— Той е… извратен. Не мисля, че уби Павел само като предупреждение. Направи го, защото Павел ми беше приятел.

— Извратен ли? Добре, кажи му тогава, че не съм ти никаква. Кажи му, че само си ме използвал. Това би го успокоило, не мислиш ли?

— Кейтлин, аз не… — Той млъкна и повдигна безпомощно рамене. — Според теб, защо, по дяволите, рискувах всичко, за да ти кажа истината? Разказах ти за шала пред вратата. Не мога да гарантирам нищо, що се отнася до Ледфорд. Знае, че съм тук, а вероятно е научил и за теб. Ако сега се върнеш във Вазаро и останеш там, ще бъдеш в по-голяма безопасност.

— Ами ако не го направя?

— Утре пресата ще разтръби новината за „Вихрения танцьор“. Оттук нататък не гарантирам за нищо.

— Не те и моля за гаранции. — Тя приседна в края на леглото и притисна с пръсти пулсиращите си слепоочия. — Опитвам се да реша кое е най-добре да предприема.

— Най-добре е да се върнеш във Вазаро.

— Не, това не е изход.

— Защо не, за Бога?

— Защото следващата седмица „Вихреният танцьор“ пристига в Париж.

Той застина.

— Нали не възнамеряваш да се обадиш на Андреас и да му разкажеш за Ледфорд?

— Не, статуетката ми трябва за „Вазаро“. Уверена съм, че си знаел, че няма да кажа на Джонатан.

— Надявах се да е така.

— Знаеше и как да използваш слабото ми място. — Тя горчиво се изсмя. — Виждаш ли сега, накара ме също да се чувствам виновна.

— Ако вината за това е моя остави ме сам да уредя нещата.

— И наистина ще го направя. Ако допусна „Вихреният танцьор“ да се появи тук, вината и отговорността ще са си мои. — Тя се изправи и пристъпи към него със стиснати юмруци. — Но не съм съгласна да мамим Джонатан, Алекс.

— Не съм го и помислял.

— Откъде да съм сигурна в намеренията ти? — Блестящите й очи се открояваха върху бледото лице. — Тази статуя няма да бъде открадната. Ще остана тук, за да го предотвратя, Алекс. Можеш да играеш каквито си искаш игри с онзи маниак, но последствията трябва да си останат само за вас двамата. Разбираш ли?

— Напълно.

— Добре тогава. — Тя се обърна рязко и продължи да си приготвя багажа. — Но те моля да ме изчакаш отвън, докато привърша с опаковането и после можеш да ме откараш до летището. В момента нямам желание да те виждам.

Беше я уязвил.

Алекс наблюдаваше как Кейтлин изчезва във фоайето на летище „Шарл дьо Гол“ и ръцете му стиснаха кормилото на колата. Тя не се обърна да го види, а запази същата отчуждена студенина, която излъчваше, откак напуснаха „Плас де Вож“. Щеше да й обясни всичко, само това да приключеше. Щеше да й го обясни напълно и тя щеше да разбере.

Господи, така му се искаше тя да остане във Вазаро. Единственото, което можеше да направи, беше да намали до минимум заплахата за нея, като просто я отдалечи от себе си чак докато мине тържеството. Вероятно Ледфорд ще причисли важността на Кейтлин в живота на Алекс към същата незначителна категория, към която принадлежеше и Анджела и така щеше да я пощади.

Може би.

Но неопределеността и опасността, които извираха от тази фраза, бяха непоносими за него. Трябваше да се увери, че Кейтлин няма да пострада.

В никакъв случай нямаше да позволи на Ледфорд да я използва за сплашване, както бе направил с Павел.

— Проектът е блестящ — Джонатан разглеждаше замислено кристалната запушалка върху бюрото. — Льоклерк има репутацията на труден човек. Не вярвах, че Каразов ще успее да го уговори за тази работа.

— Но ти все още си неспокоен — каза Питър.

— И сега не знаем за Каразов повече, отколкото в началото. Защо взема всичко толкова присърце? Защо се е увлякъл по Кейтлин Вазаро?

— Може би въпросът е личен. Не ми изглежда да има някакви явни задкулисни мотиви.

— Явни ли? — Джонатан кратко се изсмя. — Готов съм да се обзаложа, че в мотивите на мистър Каразов няма нищо явно. Каква дума употреби ти, за да го обрисуваш? Подмолен?

— За Кейтлин ли се тревожиш?

— Аз я харесвам. — Джонатан се намръщи. — А с Каразов човек не може да бъде сигурен.

— Ами „Вихреният танцьор“? Мислиш ли, че този човек е свързан по някакъв начин с кражбите на творби на изкуството?

— Че защо би го правил? Ти сам каза, че имал страшно много пари.

— Тогава, значи, ще подпишеш договорите?

— Не съм сигурен.

Питър се поколеба малко и бавно изрече:

— Опасно е. Дженингс би те посъветвал да изчакаш. Знаеш, че ще привлечеш всеобщото внимание, ако решиш да се кандидатираш, ще се вдигне шум, ако установиш делови отношения със съмнителни хора.

— Още дори не съм решил дали да се кандидатирам за изборите.

— Обаче ти се иска.

— Ще бъде голямо предизвикателство. — Джонатан помисли малко. — Но съществуват и толкова други предизвикателства.

— Не и като това да управляваш най-голямата страна в света.

— Вярно е.

— Дженингс ще бъде…

— Ал Дженингс може и да е авторитет в Републиканската партия, но не може да ми се налага в личния живот. — В гласа на Джонатан се прокрадваха металически нотки. — Никаква общност не може да ме използва като марионетка. Ако откажа да подпиша договорите, то няма да е, защото се страхувам да не разочаровам партията.

Питър се надигна и се изсмя.

— Мисля, че просто жадуваш за нещо вълнуващо. Не си се забавлявал, откакто разпердушини в съда корабостроителната компания „Кънард“.

Джонатан откри, че раздразнението му се изпарява.

— Възможно е. — Той огледа наредените пред себе си книжа. — Ако реша да се откажа от сделката, няма да можеш да довършиш скъпоценния си дневник, а Каразов ще преустанови работата си над надписа.

Питър замълча.

— За теб това означава много.

— Не и толкова, че да попреча на избирателната ти кампания. Ще намеря друг начин да довърша дневника.

— Казах на Каразов, че ще подпиша договорите, ако изпълни своята част от сделката докрай. Преда два дни получихме подписаните от Челси Бенедикт договори.

— Така е.

— А и Льоклерк наистина създаде дизайна на флакона. — Джонатан се облегна в креслото си, втренчил поглед в портрета на Луис Чарлс Андреас върху отсрещната стена на кабинета му. — Каразов държи да приключи окончателно с тази сделка. Ако не спазя обещанието си, какво, мислиш, ще направи?

— Ще открие друг начин да получи това, което иска.

— А вече установихме колко е гениален в потайните ходове. Няма ли да е по-безопасно, ако свалим картите си и по тоя начин го държим под контрол?

— Дженингс не би казал, че така е по-безопасно.

— Казах ти вече, че няма да позволя на разни Дженингсовци да се разпореждат с живота ми — каза нетърпеливо Джонатан. — Договорът, който сключвам, е с Кейтлин Вазаро и всякаква връзка с Каразов ще бъде сведена до минимум.

Питър се изправи.

— Няма да се меся в това твое решение. Оправяй се сам, Джонатан.

Джонатан се изсмя присмехулно.

— Страхливец!

Питър поклати мъдро глава.

— Лично аз съм уверен, че от теб би могло да стане един от най-великите президенти на тази страна и не бих искал да видя как залагаш на карта кандидатурата си за изборите.

Усмивката на Джонатан помръкна.

— Не съм казал, че ще подпиша договорите.

Питър тръгна към вратата.

— Усещам, че вече си готов. На ръба си.

— Може би. Ще трябва да го обмисля.

— Междувременно смятам да удвоя предпазните мерки просто в случай, че Каразов има и други съображения относно „Вихрения танцьор“, освен чисто финансовата му ценност.

Същият този следобед Джонатан подписа договорите и Питър ги изпрати по куриер на Кейтлин във Вазаро.

— Мариса е прекрасно създание. Много тиха и скромна. — Катрин последва Кейтлин в стаята й, като я наблюдаваше как поставя върху леглото малкото си куфарче. — Съвсем различна е от онова, което човек би очаквал от дъщерята на една кинозвезда. Предложих й да я заведа в Кан или Ница, но единственото пътуване, за което успях да я склоня през двете седмици, откак е тук, беше до Океанографския музей на Жак — Ив Кусто в Монте Карло. През останалото време се разхождаше из полята с Жак или разглеждаше имението.

Кейтлин отключи малкото си куфарче и вдигна капака.

— Тя е добро дете. Радвам се, че не ти е създала проблеми. Не съм и очаквала да го стори.

Катрин замислено смръщи лице.

— Дете ли? О, аз въобще не считам Мариса за дете.

Кейтлин я изгледа изненадано.

— Но тя е само на шестнайсет.

— И все пак, не мисля… — Тя замълча неопределено, после попита: — Алекс не се ли върна с теб?

— Имаше ангажименти в Париж, а и знаеше, че се връщам само за една нощ. — Кейтлин избягваше очите на Катрин. — Всичко върви много добре.

— Той ще ми липсва. — Катрин се засмя. — Но пък ще ми достави удоволствие да разполагам още с неговото „Ламборгини“. Чувствах се страхотно в него, като го разкарвах насам-натам из Ница.

Кейтлин се обърна и я изгледа.

— Алекс ли ти каза, че можеш да го караш?

— Разбира се. Даде ми ключовете, преди ти да заминеш за Щатите. — Катрин повдигна красиво изрисуваните си вежди и се нацупи. — Не бих си позволила да го взема без негово разрешение.

— Не. Просто не знаех… — Кейтлин започна да си вади дрехите от куфарчето. — Не ми е казвал.

— Много е грижовен.

— Да. — Кейтлин внезапно си припомни с колко труд Алекс нае къщата на площада и усети болезнено чувство на загуба. Погледна надолу и видя, че ръцете й неволно се бяха вкопчили в морскосинята пола и неспокойно мачкаха плата. Полята. Беше й нужно отново да се върне към полския труд и всичко щеше да се оправи. — Мамо, би ли помолила Софи да довърши подреждането на багажа ми? Искам да се преоблека и да ида в полето при Жак.

Катрин кимна.

— Сама ще го довърша. В момента нямам никаква работа. — Тя се отправи към леглото и сбърчи вежди, като видя моряшкия син костюм сложен най-отгоре върху дрехите. — Нали не искаш да кажеш, че си обличала тази вехта дреха? Но пък и не виждам тук нищо ново. Какво, за Бога, си правила в Париж, щом не си обикаляла по магазините?

Кейтлин се усмихна.

— Имах си достатъчно занимания. Нали знаеш, че това беше делово пътуване. Утре трябва да се върна, за да довърша приготовленията за тържеството, след като подпишеш договорите. — Кейтлин разкопча блузата си и я съблече, докато отиваше към бюрото си, за да вземе работна риза. — Но в Париж винаги е приятно, а освен това ходих и по музеите.

И Алекс, обвит в парата, проникващ и отдръпващ се от нейното тяло.

И ехтящият му смях в двора на Лувъра.

И вдигнатите му в почуда вежди, когато оберкелнерът придружаваше старата дама и любимата й афганска хрътка до масата в съседство с тяхната.

— Ти винаги си харесвала музеите. — Катрин й подаде чифт чисти джинси. — Чух по телевизията, че са удвоили охраната в Лувъра. Не мога да си представя как човек ще поиска да разглежда едно място, което гъмжи от полицаи.

— Те почти не се забелязваха.

— Както и да е, радвам се, че си отново у дома. — Катрин я наблюдаваше как навлича джинсите. — Вчера в Атина имаше отново нападение на „Черната Медина“ и Ларс Краков съобщи, че е сформирал специална група за борба с тероризма, за да ги залови.

— Това е добре. Изглежда, никой друг не е в състояние да ги спре. — Може би този кошмар с Ледфорд скоро ще приключи, помисли си тя.

Катрин се усмихна.

— Спомням си разни истории за Краков, които слушах като дете. Той беше героят на моето детство. Всички деца тогава лепяха негови снимки, както и на Дьо Гол, в албумите си. Краков разгроми нацистите, а ще намери начин да се справи и с тия разбойници. — Тя потрепери. — Слава Богу, че подобни неща не се случват в цивилизовани градове като Кан и Ница. Колкото по-голям е градът, толкова нараства и опасността от размирици.

— В Париж беше много спокойно, докато бяхме там. — Кейтлин закопча джинсите си и седна на леглото да си завърже връзките на обувките. — Единствената разлика, която забелязах, бяха войниците на летището.

Кейтлин не знаеше какво повече да каже и почувства същото неловко мълчание, което обикновено се възцаряваше между тях, след като бяха изчерпали общите си теми.

Изглежда, Катрин не го забелязваше. Все още се мръщеше, загледана в синия моряшки костюм.

— Наистина трябва да ми позволиш да изхвърля тази раздърпана вехтория, скъпа. Направо е отвратителна.

Мариса Бенедикт вдигна очи и се усмихна на Кейтлин, която се приближаваше към нея покрай лехата с туберози.

— Вие сте Кейтлин Вазаро. Видях ви на пристанището в Рейкявик. — Очите й блестяха. — Но така или иначе щях да ви позная, защото майка ви ми показа всички снимки от албума.

— Майка ми ви е показала тези снимки?

— О, да, тя много се гордее с вас. — Мариса избърса потта от чело то си с ръкава на блузата. — Но, предполагам, че и вие го знаете.

— Не. — Кейтлин погледна замислено назад към имението и си припомни онзи момент на неловкост, преди да се раздели с Катрин. Понякога майка й успяваше да я изненада и тя винаги се заклеваше да се опита да я опознае по-добре. Но сега нямаше време за това. — Не, не съм знаела. — Тя отново погледна Мариса. — Не е необходимо да работите в градината. Вие сте наша гостенка във Вазаро.

— На мен ми харесва. — Мариса откъсна едно цвете и го хвърли в кошницата си. — Пък и съм свикнала да работя през ваканцията. Последните две лета бях в Морския институт в Сан Диего, където се грижех за делфините. Искам да стана биолог — специалист по морска фауна.

— Разбирам. — Кейтлин също започна да къса цветове. — По тая причина ли отидохте в Исландия да спасявате кита?

— Трябва нещо да се направи. — Тя поспря за миг, за да огледа полето. — Тук, във Вазаро, е много хубаво. Много мило от ваша страна, че ме поканихте.

— Мама ми каза, че не й създавате никакви затруднения, пък и явно помагате доста на Жак.

— Знаете ли, в брането на цветя има нещо много успокояващо — каза меко Мариса. — Напомня ми за преживяването при гмуркане. Това е един различен свят. Накъдето и да погледнеш, виждаш свежест и красота, тя те обгражда, всмуква те и премахва всяка гадост и болка.

Кейтлин се взря в грейналото лице на младото момиче и изпита силно чувство на симпатия. Мариса все още беше дете, но вече бе познала в голяма степен гадостта и болката, за които говореше.

— Да, това наистина облекчава.

Мариса погледна Кейтлин и нежно й се усмихна.

— Мама ми каза, че ще ми допаднете. Надявам се да станем приятелки.

Кейтлин също й се усмихна в отговор.

— Сигурна съм в това.

Снимката в неделното приложение на лондонския „Таймс“ веднага привлече вниманието на Брайън Ледфорд. Той спря и леко подсвирна през зъби.

— Красив е. Господи, наистина е красив.

— Кой? — От другата страна на масата Ханс Брукер надигна златокосата си глава с грациозната, но опасна бързина на лъв, подушил натрапник в своето владение.

— Едва ли ще те заинтересува — Брайън не откъсваше очи от вестника. — Яж си закуската.

— Ако не ме интересуваше, нямаше да питам. — Добре оформените устни на Ханс се начупиха. — Пък и не съм гладен.

— Когато вчера отидохме да поплуваме в полунощ, забелязах, че нещо си отслабнал — каза Брайън. — Тревожа се за теб. Трябва да се грижиш повече за себе си, моето момче.

— Ще правя каквото си искам. — Но само след минута Ханс започна да си яде филията.

Започва да става все по-послушен, помисли със съжаление Брайън. За него беше голямо предизвикателство да подчинява волята им, но след като веднъж го постигнеше, обикновено се чувстваше тъжен. Беше привлякъл Ханс Брукер още в началото, когато преди повече от година сформира „Черната Медина“, защото му допадна едновременно ослепителната руса мъжественост на момчето и смъртоносния му талант да монтира експлозиви. Комбинацията от ангелската външност и студена жестокост на Брукер предизвикваше у Брайън такава силна възбуда, каквато не бе изпитвал от години.

Ханс беше израсъл по улиците на Мюнхен, присъединил се към терористичната група „Синове на Справедливостта“ на дванайсетгодишна възраст и само година по-късно бе убил за първи път човек. По времето, когато привлече вниманието на Ледфорд вече имаше зад гърба си още девет убийства, извършени по различни умели и отблъскващи начини и бе станал гениален в изкуството да се изготвят и монтират бомби и пластични експлозиви. Момчето беше едва осемнайсетгодишно, не особено интелигентно, грубо, самонадеяно и твърдо уверено в превъзходството на мъжкия пол, което по принцип отвращаваше Брайън. Беше почти съвършен. Как, наистина, би могъл да му устои — помисли си доволен Ледфорд.

Изключено беше да го прелъсти физически, но бе напълно възможно да подчини разума и чувствата му. След като веднъж беше решил, че за него Ханс е достойно предизвикателство, Брайън се захвана да го „обучава“ и откри как точно да го манипулира напълно. От опит се беше убедил, че на сираците им въздейства повече фигурата на силния баща, отколкото на любовника, дори и на такива смъртоносни сираци като Ханс, а Брайън вече владееше до съвършенство ролята на баща. Само за половин година Ханс бе станал напълно зависим от него. Жалко, че предизвикателството вече не съществуваше.

— Та кой е тоя?

Момчето ревнуваше. Сигурно щеше да бъде едновременно учудено и отвратено, ако можеше да осъзнае, че страстната му емоционална привързаност към Брайън граничеше със сексуалното влечение. Брайън се изкушаваше да го подразни нарочно още малко, но нямаше да бъде разумно от негова страна. Ханс беше малко маниакален, затова не биваше да го изважда от равновесие.

— Не се тревожи, Ханс. Става въпрос за една статуя. — Той му подаде вестника. — „Вихреният танцьор“. Нали е красив?

— Аха. — Ханс се отпусна и се засмя, като дори не погледна към снимката. — Ще го свием ли?

— Много вероятно.

— Той каза да спрем с кражбите.

— Тогава трябва да го накараме да промени решението си, нали? — Брайън отново разгледа снимката. — Защото наистина трябва да го притежавам. Обади се в редакцията на вестника и разбери кой е поръчал тези статии за пристигането на „Вихрения танцьор“ в Париж.

— Обади се сам. Да не съм ти роб.

— Но нали ти харесва да ми доставяш удоволствие. — Гласът на Брайън стана мек като кадифе, а очите му все още не се откъсваха от вестника. — А аз наистина държа да ми направиш тази услуга.

Без да си прави труд да го погледне, Брайън знаеше, че светлите бузи на Ханс започват бавно да почервеняват. Момчето ставаше все по-досадно предсказуемо. Ханс промърмори някаква ругатня, блъсна стола си настрани и закрачи към телефона.

Брайън се облегна назад и се вгледа замислен в снимката на „Вихрения танцьор“. Трябваше да убеди партньора си, че една нова кражба няма да навреди много на цялостния им план. Вероятно щеше да бъде по-благосклонен, ако Брайън предложи да осигури разходите по операцията. Не, само това май няма да е достатъчно. Без съмнение, той ще поиска групата на Брайън да свърши работата, която упорито бе отказвал в последните няколко седмици. Господи, как не му се искаше да го прави. Този човек не можеше да оцени красотата на наследството от миналото; в културно отношение бе безчувствен като хунския вожд Атила.

Ханс остави слушалката.

— Алекс Каразов.

Брайън отметна глава и се изсмя с ръмжене.

— Чудесно. Той е направо чудесен. — Плесна се по коляното. — Господи, знаех си аз. Чудя се само как е успял да го направи?

— Познаваш ли Каразов?

— Недей да се мусиш. Нали си спомняш стария ми приятел Алекс? Трябваше да му отправя предупреждение с негов близък другар.

Ханс се намръщи.

— Сега си спомням. Беше през юни. Не искаше да идвам с теб.

Защо ли не беше позволил на Ханс да го придружи в това пътуване, почуди се Брайън. По това време тъкмо бе стигнал към средата на процеса на неговото покоряване и знаеше, че момчето би се забавлявало да поработи над Рубански. Брайън би могъл да се погрижи те двамата с Алекс да не се засекат.

Все пак, по някаква причина, бе поискал срещата му с Алекс да си остане тайна от всички. Изцяло негов проблем. Беше казал на Алекс, че изпитва към него двойствени чувства, но не беше съвсем сигурен какви точно бяха те по онова време.

Зачуди се дали все още е способен да изпитва любов. Брайън не беше допускал това чувство до себе си от толкова време насам, че вече не помнеше какво е всъщност. Мразеше Каразов, но също така желаеше близостта му и го уважаваше. Понякога дори го беше защитавал. Вероятно омразата граничеше с любовта. Дали, освен че мразеше Алекс Каразов, го и обичаше?

— Ще го убиеш ли?

— Много е възможно.

— Нека аз го направя. Ще го направя вместо теб. — Гласът на Ханс беше свиреп, а сините му очи проблясваха от нетърпение. — Прав си. Наистина обичам да правя нещо за теб.

— Това е така, защото сме привързани един към друг. Като баща и син. — Момчето наистина е страхотно, помисли си Брайън отчуждено, докато протягаше ръка, за да го погали нежно по златистата коса. Ханс преди бе свикнал да си подстригва косата съвсем късо, в желанието да сведе до минимум ангелския си вид и да изглежда по-голям мъжкар. Явно доказателство за влиянието му над Ханс беше фактът, че само след пет месеца успя да го убеди да я пусне волно до сегашната й дължина. Почувства сладостната тръпка, която премина по тялото на момчето, когато докосна тази лъвска грива. Никога не би успял така да подчини Алекс на волята си, помисли той с неудоволствие. — Не, ако ще трябва да се случи, ще го свърша сам.

Очите на момчето яростно заблестяха.

— Ти го харесваш.

— Не ставай глупав. Не го харесвам. — Брайън погледна отново снимката на „Вихрения танцьор“ и се усмихна. Нито Каразов, нито пък „Вихрения танцьор“ можеха да предизвикат у него подобно лековато чувство като харесването. И все пак, донякъде изпитваше нещо подобно и към двамата. — Но мисля, че първо трябва да разберем с какво друго се занимава в момента старият ми приятел Алекс. Я да видим сега кого бих пратил да му достави онази малка изненада? — Той щракна с пръсти. — Ферацо. Обади се в Париж на Ферацо и му кажи, че отсега нататък искам постоянно наблюдение над Каразов.

— Аз ще ида. Остави ме да го направя.

Брайън се изкиска.

— И след някой друг ден ще намерят Каразов разцепен като презряла диня в някоя алея. Обади се на Ферацо.

— Това не ми харесва.

— Не е нужно да го харесваш, просто го направи. А сега помълчи малко, докато се обадя в Брюксел, за да разбера дали мога да уговоря една сделка с нашия очарователен приятел. — Отиде до телефона.

След няколко минути го свързаха и той обясни какво иска да направи.

— Невъзможно — отговори партньорът му.

— Винаги съм бил отзивчив към твоите искания — възрази Ледфорд. — Наистина държа на това.

От другата страна на линията замълчаха.

— Колко много държиш?

Ледфорд въздъхна.

— Е, добре, това е в разрез с естетическите ми възгледи, но ще ти осигуря големия взрив.

— Това вече е честна сделка, една антикварна ценност срещу друга. И все пак, не разбирам защо ти харесват толкова тези вкаменелости. Време е да изметем боклука на изминалите столетия, за да разчистим пътя на един нов свят — светът на ясната мисъл и изчистените модерни линии.

— Казах ти, че ще го направя.

— Трябват ми четири.

Ледфорд обмисли въпроса.

— Четири ще ме доведат до банкрут. Ще ти дам три.

Отново мълчание.

— Само ако направиш още нещо за мен. Смайти ми играе номера. Може да ми потрябва помощта на твоя приятел, за да го очистим.

Ледфорд погледна към другия край на верандата, където Ханс се беше излегнал в бял плетен стол, преметнал елегантно през облегалката обутия си в джинси крак. На устните му се появи лека усмивка.

— Как точно?

— Без излишно насилие. Мисля, че една сърдечна атака ще свърши работа.

— Ханс ще бъде разочарован. В момента е доста раздразнен за него ще е добре дошъл всякакъв шанс да се разтовари от гнева си. Та кога?

— Ела утре в Ливърпул. Трябва да ида на една среща в „Хилтън“, където ще присъства и Смайти. Ще наеме стая за нощта и ще тръгне за Лондон чак на другия ден. Уговорил съм се с него да обядваме заедно вдругиден и да проведем окончателно обсъждане.

Ледфорд се изкиска.

— С акцент на „окончателно“.

— Ако на сбогуване с него си стиснем ръцете, ще знаеш, че работата се отлага. В противен случай искам да го очистиш, преди още да успее да разговаря с някого. Разбра ли?

— Напълно. — Гласът на Ледфорд беше любезен. — Знам, че все ме мислиш за тъп. Но се чудя дали ти самия би издържал докрай, ако трябваше да свършиш моите задължения в това начинание. За да откраднеш една „Мона Лиза“, не са достатъчни само засукани приказки и някоя друга връзка в пресата.

— Достатъчен е само подкуп от милион и половин долара.

— И няколко месеца за моралното корумпиране на някой, който никога преди не е вземат подкуп. Бих казал, че психологическата ми проницателност е не по-малка от твоята, нали така?

Отново се възцари мълчание и Ледфорд сякаш чуваше как скърцат пружинките в черепната кутия на оня негодник, докато обмисля дали за него е по-изгодно да смири тона си или открито да му се наложи.

— Никога не съм подлагал на съмнение интелигентността ти, Ледфорд. Иначе защо щях да ти предложа да се присъединиш към нас?

Защото си мислеше, че така ще ме държиш изкъсо, копеле такова, помисли безстрастно Брайън. Добре, той няма нищо против такъв контрол до момента, в който успее да постигне целта си, но бе настъпил часа да покаже, че стига да поиска, може да осуети всички грижливо замислени планове.

— Утре пристигаме в Ливърпул.

— Ако със Смайти си стиснем ръцете, значи се отлага. Въобще вариантът с очистването не ме устройва много. Можем да използваме Смайти, за да се доберем да Картрайт.

— Ще се справим и без него. — Ледфорд окачи слушалката и изпита истинско удоволствие, като си представи какъв яростен отговор може да предизвика това грубо действие. Надяваше се оня арогантен глупак да си получи заслуженото.

— Наумил съм си чудесна малка екскурзия с теб, скъпо момче — каза той на Ханс. — Нашият приятел ми поиска една малка премийка към големия взрив.

— Премийка ли?

— Така му казваме в Луизиана. Има се предвид да дадеш на някого нещо малко в добавка, както например, хлебарят би те почерпил с безплатна кифличка като редовен клиент. В този случай въпросната премийка няма да те затрудни. И без това си свикнал да правиш допълнително разни неща за мен, като те помоля.

Ханс озадачено се намръщи.

— Какво иска той.

— Сърдечна криза.

— Кого иска да очистим?

— Високо почитаемия Джон Роланд Смайти, адютант на Аманда Картрайт, специален пратеник в Европейската Икономическа Общност. Той урежда всичките й пътувания, както и някои други неща. Изглежда този джентълмен се е оказал неподкупен, принципен и отчайващо дискретен. Явно не може да бъде съблазнен или изнуден за каузата, а от друга страна знае твърде много, за да го оставят жив, освен ако се съгласи да ни сътрудничи.

— Досега не съм убивал англичанин.

— Тогава те очаква голяма наслада, нали?

— А защо точно сърдечна криза? Не обичам да използвам инжекции. Има си други начини.

— Които, без съмнение, ще те удовлетворят много повече. — Ледфорд прокара показалеца си по красиво извитите устни на Ханс. — Но трябва да изглежда като естествена смърт.

Ханс се намръщи.

— Нещо не разбирам. Веднъж иска да направим нещо, което ще вдигне голям шум, а след това пък иска пълна секретност. Защо?

— Не е нужно да разбираш.

Ханс сви упорито устни.

— Защо?

Брайън въздъхна. Понякога Ханс можеше да бъде ужасен инат.

— Ханс, милото ми момче, та ти дори не четеш вестници. Как тогава да ти обясня… — Той млъкна, после заговори бавно и отчетливо като на малко дете. — Дванайсетте европейски страни от Общия пазар се опитват да премахнат всички бариери. Опитват се дори да въведат обща валута и да освободят света от разните там лири, марки, франкове и прочее. От години съществуват и групировки, които също се стремят да подчинят всички тези държави на едно правителство. Можеш ли да си представиш каква власт и облаги би имал този, който контролира една Обединена Европа?

Ханс нетърпеливо се намръщи.

— И какво ни засяга това?

— Имаше твърде голяма съпротива срещу пълното обединяване. Днес нашият народ владее петдесет и пет процента от вестниците и две кабелни ТВ станции в Европа, което ни дава възможност да насочваме публичното мнение, но може да минат и години, докато успеем да убедим ключовите фигури във всички тези правителства да се присъединят към нашия лагер. — Той се засмя. — Така се роди „Черната Медина“. Ти обичаш каубойски филми. Забелязал ли си как фургоните се нареждат в кръг, когато предстои индианско нападение?

Ханс кимна.

— Е, добре, всички тези прекрасни страни са като фургоните, които искаме да наредим един до друг. Трябва само да им устроим още няколко нападения на индианци и тогава ще са благодарни за всяка помощ отвън. Щом не могат да я получат от собствените си правителства, ще се обърнат към всеки, който им я предложи. Запланували сме едно последно разрушение, което ще придвижи нещата.

— Това, за което ми разказа тук, в Турция?

Брайън кимна.

— След като веднъж са узрели, ще ги насметем тъй светкавично, че няма и да усетят откъде им е дошло. Великобритания е несговорчива в твърде много сфери и това ужасно дразни нашия приятел.

— О! — Ханс помълча малко. — Но защо се налага да използвам инжекция за Смайти?

Ханс пак се върна на първоначалния си тъп въпрос и Брайън отчаяно се запита дали нещо от това, което каза, бе проникнало въобще в тази красива златокоса глава.

— Защото в следващите няколко месеца никой не бива да се усъмни, че някаква опасност грози Картрайт. Иначе ще е много трудно да я отстраним и заменим с някой наш доверен човек, който да е по-сговорчив.

— Значи, ще убиете старата дама?

Брайън трепна.

— Тя не е стара дама, а жена в най-зрялата си възраст. Не може всички да са на деветнайсет.

— Досега не съм убивал и възрастна дама.

— Съмнявам се, че ще изберат точно теб да го направиш.

— А защо не?

— Тази работа изисква грижлива подготовка и координация между всички участници.

— Мога да го направя. Моля те. — Ханс хвана ръката на Брайън с двете си ръце и я допря до устните си. — Аз… имам нужда да го направя.

— Наистина ли? Защо?

— Аз бях… — Той млъкна, за да избере подходящи думи. — Свикнал съм да ме уважават. Щом влезех в една стая и чувствах, че съм господарят там. Преди да ме направиш толкова… — Той млъкна и след това прошепна. — Бях свикнал да върша разни неща.

Брайън се засмя нежно.

— Да не би самоуважението ти да е накърнено от нашата връзка? Надявах се да съм те научил, че добрият син проявява уважение и послушание към всичко. Нямам никакво желание да те правя нещастен. Може би за теб ще е най-добре, ако те пусна да си идеш.

— Не! — Ханс стисна още по-силно ръката му. — Знаеш, че нямах това предвид… Просто ми възлагай повече неща.

— Ще го обмисля. — Брайън се усмихна. — Нека сега да видим как ще се справиш утре със Смайти. — Усмивката му помръкна и той придоби замислено изражение. — А след като обслужиш Смайти, докато си още в добрата стара Англия, може да ги уредя една разходка до Килъни Даунс в Йоркшир, за да свършиш още нещо.

Онзи негодник не му подаде ръка за сбогуване, докато чакаха за асансьор и Смайти се почувства облекчен. Не би изтърпял гадното докосване на този мъж, след всичко, което бе чул от устата му.

— Помислете отново. Това е единственият ни изход.

— Ще го обмисля. — Смайти натисна копчето за повикване. — Ще ви уведомя. Сигурен съм, че вярвате в правилността на постъпката си, но не бива да се вземат прибързани решения. — Вратите на асансьора се отвориха и Смайти забързано влезе в кабинката. — Разбирате, че ме заварихте неподготвен. За мен беше голяма изненада. Трябва да… — Той млъкна, като видя тънката злобна усмивка върху лицето на другия. Смайти се разтревожи много, като осъзна, че не е успял да го заблуди, че явно е показал отвращението си твърде ясно.

Вратите се притвориха и го отделиха от излъчващата заплаха безупречно елегантна фигура, след което Смайти си пое дълбоко дъх и натисна копчето за шестия етаж. Трябваше само да си отиде в стаята и да се обади в канцеларията си. Щяха да му изпратят няколко човека, които да го придружат до кабинета на министър-председателя на „Даунинг стрийт“, където ще разкаже историята си.

И то каква история.

Обхвана го същият гняв, както в мига, в който му казаха какво искат от него. Господи, вярно беше, че е адски трудно да работиш за човек като Аманда Картрайт, но, по дяволите, тя си вършеше чудесно работата и той всъщност харесваше старото момиче. Нямаше никакво намереше да допусне провала й на тази конференция.

Вратите на асансьора се отвориха и той изтича по коридора към стаята си. Пъхна ключа в ключалката и отвори широко.

— Хер Смайти, мога ли да поговоря с вас?

Сърцето му прескочи и мускулите му се стегнаха, като усети как го обхваща страх. Но се отпусна, щом видя през рамото си младежа, който вървеше към него откъм асансьорите. Вероятно не беше повече от осемнайсет или деветнайсетгодишен, на възрастта на собствения му син Робърт, който миналата година бе влязъл в Оксфорд. Момчето беше обуто в тесни дънки, с черно поло и бяло яке, а златистата му коса падаше като лъскав водопад над ушите. Слава Богу, Роб се обличаше винаги по-прилично, отколкото връстниците си и поддържаше косата си грижливо подстригана. Но това момче поне изглеждаше по-чисто и привлекателно от повечето приятели на Роб. — Извинете, но имам бърза работа.

— Но аз съм дошъл толкова отдалеч, хер Смайти. — Усмивката на момчето озари с ангелско сияние красивите му черти, когато то застана до Смайти. Пъхна небрежно лявата си ръка в джоба на якето. — И обещавам да не ви отнема повече от минута.

На 30 септември следобед Алекс позвъни на Кейтлин в хотел „Интерконтинентал“. Гласът му беше напрегнат и делови. — Челси Бенедикт ще пристигне със самолет в Париж четири дни по-рано. Иска утре да си на линия и да я посрещнеш във фоайето, като се приземи в един.

— Необходимо ли е?

— Тя счита, че е. Може би ще се зарадва, ако осигурим репортер от пресата. Но ти сама ще решиш.

— Добре тогава, ще я посрещна. Успя ли да уговориш „Бакара“ да ускори производството на флаконите?

— Всичко е наред. Ще има достатъчно за пробната серия.

— Отново си успял. Май е също толкова ефикасно да отнемеш някому нещо, което желае, колкото и да му го дадеш.

— Не се чувствам гузен за това, че съм извил на някого ръцете, Кейтлин.

Защо ли спореше с него, след като единственото, което искаше, бе да затвори телефона и да не чува повече гласа му.

— Не те осъждам — каза уморено тя. — Просто ми изглеждаше прекалено насилствено.

— Така си беше. — Той помълча. — И аз самия съм такъв.

— Вярно, такъв си. — Тя промени темата. — Ами пресата?

— Не си ли видяла още вестниците?

— Напоследък не им отделям много внимание. Половината си време май прекарвам в разговори по телефона със Сердо от фабриката за парфюми, а през останалата половина уреждам нещата за тържеството. Пишат ли за нас по вестниците?

— Разгласата за пристигането на „Вихрения танцьор“ във Франция върви с пътна пара в пресата и телевизията.

— Значи постигна това, което искаше.

Странна нотка на напрежение прониза гласа на Алекс.

— Да, постигнах това, което искам. — После добави натъртено. — Това, което и двамата искахме. Ще се обадя пак на Челси и ще й предам, че си съгласна да я посрещнеш.

Когато Кейтлин влезе във фоайето на хотела в един по обяд на следващия ден, завари Челси край купища багаж, около които объркано сновяха пикола, един мъж в шофьорска униформа и портиери. Сега тя изглеждаше съвсем различна от небрежно облечената жена, която Кейтлин бе срещнала в Рейкявик. Днес Челси бе облечена в кафява, плътно прилепнала по тялото й рокля, а светлата си коса се открояваше ярко на фона на тъмната материя. Изглеждаше изключително самоуверена и страхотно шик.

— Здрасти — извика Челси на Кейтлин. — Ей сега идвам. — Като по чудо актрисата удържа на думата си. Мълниеносно и умело тя разпореди портиерът да я регистрира, раздаде бакшиш на всяко пиколо и като повика с пръст шофьора, закрачи енергично през фоайето към Кейтлин. — Ама че лудница. Кейтлин, това е Джордж. Той ще ни бъде шофьор по време на престоя ми в Париж.

Кейтлин едва успя да измърмори поздравлението си, преди Челси да я поведе през изхода към черната лимузина, паркирана на „Рю дьо Кастилион“.

— Надявам се, няма да възразиш, че казах на портиера да премести багажа ти в моя апартамент. Знам, че първо трябваше да те попитам, но тези апартаменти за специални гости са винаги тъй огромни, като футболно игрище, и няма да ти досаждам, когато имаш нужда от уединение. Мразя да бъда сама в хотел.

— Нямам нищо против. — Кейтлин се стресна, когато Челси буквално я бутна върху задната седалка на лимузината и попита:

— Къде отиваме?

— По магазините. — Погледът на Челси щателно проучи тясната сива рокля на Кейтлин. — Въпреки че Кристиан Лакроа може и да не те допусне до вратата си в тоя ти вид. Е, добре, ще им кажем, че последните пет години си била в Конго. Няма да посмеят да отпъдят една мисионерка. — Преди да влезе в лимузината тя поспря и пое дълбоко въздух. — Господи, обожавам аромата на Париж. С нищо не може да се сравни. Прясно изпечени кроасани, количките на цветарките, въглеродният окис на туристическите автобуси…

Кейтлин се засмя.

— И щракането на фотоапаратите.

— Това е звук, не аромат. Нека се погрижим за сетивата си. — Челси пристъпи в лимузината и Джордж затръшна вратата. — Хайде сега да се насладим на наситената с парфюми атмосфера на Лакроа.

Кейтлин се разположи удобно на плюшената седалка.

— Предпочитам ароматите на Вазаро. Мисля, че и ти ще ги предпочетеш. За кога е уредил Алекс заснемането на рекламите?

— Съвсем скоро, скъпа, съвсем скоро. Веднага след тържеството. Наел е Поли Хартланд да режисира клиповете. — Когато Кейтлин я изгледа неразбиращо, тя добави. — Поли взе наградата „Клио“ преди две години за най-добра телевизионна реклама.

Очите на Кейтлин заблестяха и тя кимна важно.

— Значи е добър.

— Най-добрият.

— Ще заснемат ли „Вихрения танцьор“ за някой от клиповете?

— Не и тия във Вазаро. Алекс предупредил Поли, че е абсолютно невъзможно да занесе „Вихрения танцьор“ във Вазаро поради съображения за сигурност, затова Поли ще заснеме една реклама в интериор, за да включи в нея статуята. — Тя направи гримаса. — Но асистент-режисьорите още не са открили подходящ интериор.

— Какъв точно ви трябва?

— Ресторант или клуб. По-скоро романтичен, отколкото изискан.

— Например „Ротондата“.

Челси я изгледа въпросително.

— Това е едно чудесно кафене в „Хотел Негреско“ в Ница. Между масите и сепаретата се движат кончета като от въртележките. В средата на салона е монтирана кукла в човешки ръст, облечена в бяла викторианска рокля и свиреща на клавесин. — Тя притвори очи в опит да си припомни. — Свирят леки виенски валсове, а на прозорците са сложени ония прекрасни розови австрийски драперии, които се диплят тъй красиво.

— Звучи чудесно.

— И наистина е. — Кейтлин отвори очи и замечтано се усмихна. — Когато бях малка, баща ми ме водеше там на всеки мой рожден ден. — Странно, как бе забравила онези вълшебни времена и си спомняше само горчивината.

— Ще се обадя на Поли и ще му кажа да прати някого там на оглед. — Колата се плъзна напред и Челси се обърна към Кейтлин. — Мариса много те е харесала. Всеки път, щом говорим по телефона, те споменава.

— Аз също я харесвам — каза Кейтлин. — Тя е чудесно дете.

— Не е дете. — Облечените в ръкавици ръце на Челси стиснаха чантичката й. — Престана да бъде дете от мига, в който оня негодник… — Тя замълча, а когато отново проговори, гласът й беше равен. — Тя обичаше баща си и той нарочно я нарани така. Знаеш ли как може да подейства това на едно дете?

— Да.

Челси вдигна очи, за да погледне Кейтлин в лицето.

— Мисля, че наистина знаеш. Може би затова с нея станахте толкова бързо приятелки. Две от… защо ме гледаш така?

— Просто за миг се почудих защо й позволи да дойде във Вазаро.

— Защото те харесвам.

— Но си знаела, че вероятно ще прекарвам повечето си време в Париж. — Кейтлин я изучаваше замислено. — А явно си много грижлива към Мариса. Не мисля, че би я пратила в дома на чужди хора само защото ги харесваш.

Челси направи гримаса.

— Доста си проницателна. — Тя изглеждаше леко смутена. — Предварително ви проучих.

— Моля?

— Поисках сведения за вас. О, казах им да действат дискретно, за да не помислят съседите, че си някоя кръвожадна убийца или нещо подобно. Между впрочем, всички харесват и уважават семейството ти.

Кейтлин прикри усмивката си.

— Това е добре.

Челси я изгледа предпазливо.

— Нали не се сърдиш много?

Кейтлин се изкиска.

— Не, намирам го за забавно.

Челси облекчено си пое дъх.

— Чудесно. — Тя свали поглед от Кейтлин и следващите й думи бяха изречени с голямо вълнение. — Бих искала да ти благодаря, че си тъй мила с дъщеря ми и тъй гостоприемна. Това не влизаше в уговорката ни.

— Радвам се, че можахме да ти помогнем. Оня репортер създаде ли ти неприятности, както се опасяваше?

Челси поклати глава.

— Тиндейл въобще не спомена за нашето минало и успяхме всичко да потулим. — Тя се намръщи. — Как, по дяволите, можеш да си сигурен в човек като него?

— Дъщеря ти каза, че не вярва да е толкова лош, за колкото го мислиш.

— Добре е да си подготвен за най-лошото, а тя си прекара добре във Вазаро. — Лимузината спря пред един магазин на улица „Фобур Сен-Оноре“ и Челси се усмихна любезно на шофьора, който заобиколи отпред, за да й отвори. — Хайде, ела да си изберем работни дрехи.

— Няма да ти бъда от голяма полза. Мама намира вкуса ми за дълбоко посредствен и досаден.

— Права е. Още първия път като те видях, разбрах, че си като Мариса. Според нея дрехите служат просто да се покрие тялото и да му е топло.

— А ти за какво мислиш, че служат?

— Те са средства за създаване на настроение. Съчетания с определен смисъл. — Тя посочи към кафявата рокля, която носеше. — Какво би помислила за мен, ако ме видиш в този вид?

— Че облеклото ти е шик, дръзко и набиващо се на очи.

— За теб ще трябва да изберем нещо по-семпло. Елегантност вместо блясък.

— За мен? — Кейтлин я изгледа озадачено. — Мислех, че ще пазаруваме за теб.

Челси поклати глава.

— Обадих се на Лагерфелд в „Шанел“ и поръчах роклята си за тържеството още като се върнах от Исландия и сега ми остава само една проба. Това пътуване сме предприели заради теб.

— Тогава не сме избрали подходящия квартал.

— Глупости. — Челси тръгна към входа. — Ти предлагаш парфюм за двеста долара унцията. Публиката трябва да те възприеме като жена, която има собствен стил във всичко — следователно и в облеклото. Това ще е нещо като служебно облекло.

— Не мога да си позволя…

— Но аз мога — прекъсна я рязко Челси. — Ти беше добра към Мариса и аз ти се отплащам.

— Челси, прекарах само два дни с нея. Майка ми е поела изцяло грижите. Не мога да ти позволя да направиш това.

— Тогава, значи, ще купим някои неща и за майка ти.

— Дори нямам нужда…

— Боже мой, няма ли най-накрая да млъкнеш? — Челси величествено пристъпи край облечения в ливрея портиер, който й отвори вратата. — Възложила си ми работа за три милиона долара. Затова се отпусни и приеми от мен малка част от парите ми.

Кейтлин се поколеба и изтича след нея в магазина. Предполагаше, че наистина ще са й необходими представителни дрехи за следващите няколко дни, а и никога не беше се чувствала по-безлична и развлечена, отколкото сега край изисканата Челси.

— Само най-необходимото. Привичният ми житейски стил не би търпял…

Но Челси не я слушаше.

— Мисля, че ще ти подхождат цветовете на скъпоценните камъни. — Тя внимателно изучаваше Кейтлин. — Бургундско червено изумрудено и, разбира се, черно. С тази коса ще изглеждаш зашеметяваща в черно. Прилепнали дантелени блузи и плавно падащи материи като гръцка туника. Големите гърди вече не са на мода и е адски трудно да избереш за тях подходяща дреха. — Тя се намръщи. — Трудно ми е кажа какво би ти стояло добре. Аз съм паун, а ти — лебед.

— Лебед ли? — изсмя се Кейтлин. — Не съм грозното патенце, но определено не съм и лебед.

— Почакай и ще видиш. — Една елегантно облечена продавачка оглеждаше Кейтлин доста високомерно, докато приближаваше към тях по дебелия сребристосив килим. Челси пристъпи към Кейтлин, като че да я защити. — Има такъв вид заради ужасната ти рокля. Не се оставяй да те уплаши — прошепна тя. — Тези чудовища получават премия за всеки клиент, когото успеят да сплашат. Това е част от играта. Просто се дръж надменно, сякаш си над всичко това, а аз ще свърша останалото.

Кейтлин се опита да придобие нужния презрителен вид, но беше доста трудно, тъй като продавачката я наблюдаваше с явна омраза.

Челси пристъпи решително напред, като воин на бойното поле и когато заговори, произношението й нямаше нищо общо с холивудския жаргон, а придоби финеса на Кралския Шекспиров театър.

— Бонжур, мадам. Това е мадмоазел Кейтлин Вазаро. Чували сте за нея, разбира се. — Челси изглеждаше изумена, когато жената поклати глава. — Не сте ли? Как е възможно? Предстои президентът да й връчи „Кръста за воинска храброст“ следващата седмица заради самоотвержената й служба в Конго. — Тя се втренчи в жената с явно чувство на съжаление. — Може би, все пак, трябваше да отидем при Диор, Кейтлин. Съзнавам, че би желала да опиташ и при нови хора в бранша, но все още старият титан има какво да ни покаже. — Тя помълча за миг, кръстоса поглед с чудовището и изстреля едно непобедимо предизвикателство за коя да е модна къща. — Та, бихте ли ми казали, мадам, какво би могъл Лакроа да предложи на приятелката ми в повече от Диор?