Виксън 03

1.

Колорадо, септември 1988 г.

Дърк Пит изплува от дълбините на съня, прозя се широко и доволно и се огледа наоколо. Беше пристигнал по тъмно в планинската хижа и пламъците на голямата, обрасла с мъх каменна камина, заедно със светлината от изпускащите силна миризма керосинови лампи едва осветяваха затворената между чворести чамови дъски вътрешност на хижата.

Погледът му спря върху стария часовник на стената. Беше го навил предишната вечер, решавайки, че това е едно от първите неща, които трябваше да направи. После погледна към голямата, покрита с паяжини глава на лос, който бе вторачил в него прашните си стъклени очи. До главата на лоса се намираше панорамен прозорец, разкриващ изумителен изглед към назъбената планинска верига Съуач, дълбоко в Скалистите планини.

Когато и последните следи от сънливостта му изчезнаха, Пит се изправи пред първата си дилема за деня: дали да остави погледът му да се радва на великолепието на гледката, или да се любува на гладко изваяното тяло на конгресменката от Колорадо Лорън Смит, която, седнала гола върху ватирана постелка, се беше вглъбила в йогистки упражнения.

Пит прозорливо предпочете второто.

Лорън Смит седеше с кръстосани крака в поза „лотос“, с извит назад гръб и с подпрени върху постелката лакти и глава. Тази гледка, помисли си Пит, спокойно може да съперничи по красота на Съуач.

— Как се нарича тази неженствена, изкълчена поза? — попита той.

— „Риба“ — отвърна тя, без да помръдва. — Тя е за запазване твърдостта на бюста.

— Лично аз — подметна с престорена помпозност Пит — не си падам по твърдите цици.

— Нима ги предпочиташ увиснали и хлътнали? — Виолетовите очи се отместиха към него.

— Е… не, но с малко силикон тук и там…

— Това му е лошото на мъжкото съзнание — отвърна тя, като изправи гръб и прокара ръка през дългата си коса с цвят на канела. — Вие, мъжете, си мислите, че всички жени трябва да имат гърди с размера на балони като от безвкусните снимки на страниците на шовинистичните списания.

— При желание и това може да стане.

Тя му хвърли сърдит поглед.

— Съжалявам, но ще трябва да се задоволиш с моите гърди за малък номер сутиен. Те са всичко, което имам.

Пит се пресегна, обгърна тялото й с желязната си ръка и я придърпа към леглото.

— Огромни или малки — той се наведе и целуна последователно върховете на гърдите й, — няма да разреша на никоя жена да обвинява Дърк Пит в дискриминация.

Тя се надигна и гризна лекичко ухото му.

— Цели четири дни заедно! Без телефони, без заседания на комисията, без приеми и коктейли, без помощници, които да се суетят около мене. Прекалено е хубаво, за да е истина. — Тя плъзна ръка под завивката и го загали по корема. — Какво ще кажеш за малко спорт преди закуска?

— А! Магическата дума!

— Коя по-точно — усмихна се накриво тя, — „спорт“ или „закуска“?

— Не, онази, с която преди малко нарече йогистката поза. — Пит скочи от леглото, избутвайки Лорън назад, и тя тупна на пода. — Къде се намира най-близкото езеро?

— Езеро ли?

— Да. — Пит се разсмя при объркания израз на лицето й. — Там, където има езеро, има и риба. Не можем да си прахосаме деня в излежаване в леглото, когато някоя сочна пъстърва е затаила дъх в очакване да налапа въдицата.

Тя наклони глава и го погледна въпросително. Той стоеше пред нея — висок над метър и осемдесет, със стегнато тяло, цялото почерняло от слънцето, с изключение на една бяла лента около ханша. Разрошената му черна коса обгръщаше лице, което, както изглеждаше вечно мрачно, усмихнеше ли се, беше в състояние да стопли препълнена с хора стая. Сега по лицето му нямаше усмивка, но Лорън познаваше толкова добре Пит, че можеше да прочете между бръчиците около невероятните му зелени очи веселото му настроение.

— Ах, ти, самомнителен Херкулес такъв! — нападна го тя. — Ще ме подлъгваш, а?

Скочи на крака, заби глава в корема му и го избута заднешком към леглото. Не се залъгваше нито за секунда, че притежава суперсила — ако Пит не се беше отпуснал и не беше приел инерцията й, тя щеше да отскочи от него като волейболна топка.

Преди той да се направи, че протестира, Лорън се покатери върху гърдите му и го яхна, обгръщайки с ръце раменете му. Той се напрегна, изпъна ръце зад гърба й и стисна меките й задни половинки. Тя почувства как той набъбва под нея и горещината му като че ли проникна през кожата й.

— Риболов, а? — промълви тя с дрезгав глас. — Единственият въдичарски прът, който знаеш как да използваш, няма макара.

Те закусиха по пладне. Пит си взе душ, облече се и тръгна обратно към кухнята. Лорън стоеше до мивката и яростно стържеше почернял тиган. Беше си сложила само кухненска престилка, нищо друго. Той се спря на прага и докато закопчаваше ризата си, се загледа в малките й подскачащи гърди.

— Чудно ми е какво ли биха казали твоите колеги, ако те видеха в този момент — подметна той.

— Майната им на моите колеги — усмихна се тя дяволито. — Личният ми живот изобщо не е тяхна работа.

— „Майната им на моите колеги“ — повтори Пит със сериозен израз, правейки се, че записва думите й във въображаем бележник. — Още едно потвърждение за скандалното поведение на малката Лорън Смит, член на Конгреса, издигната от подкупния седми избирателен район на Колорадо.

— Никак не си забавен. — Тя се обърна и го заплаши с тигана. — В седми район не стават никакви шашми, а аз съм последната в сградата на Капитолийския хълм, която може да бъде обвинена във взимане на подкупи.

— Да де… освен сексуалните ти ексцесии. Само си помисли каква журналистическа сензация ще направят от това медиите. Дори лично аз мога да те разоблича и да напиша бестселър за това.

— Докато не вписвам любовниците си във ведомостта си или не ги забавлявам на разноски на Конгреса, никой не може да ме пипне с пръст.

— А аз?

— Ти плати половината от продуктите, забрави ли? — Тя подсуши тигана и го прибра в шкафа.

— Как мога да си правя реклама като жиголо — попита тъжно Пит, — ако имам евтина жена за любовница?

Тя обви ръце около врата му и го целунало бузата.

— Предлагам ти, когато следващия път измъкнеш някоя свалячка от вашингтонски прием, да й поискаш данни за финансовото й положение.

Боже господи, помисли си Лорън, онзи тъп прием, даден от министъра на околната среда! Тя не обичаше столичния светски живот. Ако подобни сбирки не бяха свързани с интересите на Колорадо или с въпроси за разрешаване от комисията й, след работа тя обикновено се прибираше вкъщи при проскубания си котарак Икабод и който и да е филм по телевизията.

Мъжът, който стоеше в трепкащата светлина на градинските факли, привличаше погледа на Лорън като магнит. Тя най-открито го наблюдаваше, докато поддържаше разговора с Мортън Шоу, друг независим конгресмен, от Флорида.

Почувства необичайно учестяване на пулса си — нещо, което й се случваше рядко, и тя се запита на какво ли се дължеше това. Мъжът не беше красавец, поне не от типа Пол Нюман, но излъчваше мъжественост, която много й допадаше. Беше висок, а тя предпочиташе високите мъже.

Беше сам, не разговаряше с никого, само наблюдаваше хората около себе си, и то по-скоро с искрен интерес, отколкото с надменно отегчение. Когато почувства втренчения поглед на Лорън, просто й отвърна с проницателен поглед.

— Кой е онзи самотник там в сянката? — попита тя Мортън Шоу.

Шоу се обърна натам, накъдето Лорън му посочи с кимване. Примигна, като разпозна мъжа и се разсмя.

— Вече две години си във Вашингтон и да не знаеш кой е той?

— Ако знаех, нямаше да те питам — отвърна тя надменно.

— Казва се Пит, Дърк Пит. Ръководител на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Той е този, който оглави операцията по изваждането на „Титаник“.

Тя се почувства глупаво, задето не бе направила връзката. Седмици наред снимката му и историята за успешното възкресяване на известния лайнер се появяваха на първа страница на всички вестници. Значи това е мъжът, който се бе нагърбил с невъзможното и се бе справил успешно. Тя се извини на Шоу и си проправи път през стълпотворението от хора към Пит.

— Господин Пит — започна тя и не можа да каже нищо повече. Точно тогава лек ветрец полюшна пламъците на факлите и отраженията им заблестяха в очите на Пит. Лорън почувства огън в стомаха си — това й се бе случвало само веднъж в живота, когато като много млада бе лапнала по един професионален скиор. Изпита вътрешно облекчение, че светлината тук беше слаба и щеше да прикрие червенината, която положително беше избила по бузите й.

— Господин Пит — опита тя отново. Явно, че не й идваха подходящи думи. Той гледаше към нея в очакване. „Искам да се запознаем бе, глупак такъв!“, изкрещя тя вътрешно. Но вместо това избъбри: — Сега, след като извадихте „Титаник“, какво ще включва следващият ви проект?

— Какво ще включва, още не знам — усмихна се той сърдечно. — Сигурен съм обаче, че следващият проект ще ми донесе огромно лично удовлетворение и върховна наслада.

— И какъв е той?

— Прелъстяването на конгресменката Лорън Смит.

Тя отвори широко очи.

— Шегувате ли се?

— Никога не гледам повърхностно на секса с очарователна жена, занимаваща се с политика.

— Ама че сте хитър! Опозиционната партия ли ви подшушна да приказвате така?

Пит не й отговори. Хвана я за ръка и я поведе през къщата, претъпкана с вашингтонския елит на властта, и я изведе навън към колата си. Тя го следваше, без да протестира, и то не толкова от подчинение, колкото от любопитство.

Едва когато той изведе колата на трилентовата улица, тя попита:

— Къде ме водите?

— Първо — погледна я той с подкупваща усмивка, — намираме някой интимен малък бар, където можем да се отпуснем и да разменим най-съкровените си желания.

— Второ? — попита тя с нисък глас.

— Ще ви разходя по залива Чесапийк със състезателна лодка с подводни криле, развиваща скорост сто и шейсет километра в час.

— Без мен.

— Моята теория е следната — продължи Пит. — Авантюрата и силните усещания винаги успяват да преобразят всяка прелестна конгресменка в необуздан и ненаситен звяр.

По-късно, когато утринната топлина на слънцето докосна дрейфуващата лодка, Лорън щеше да бъде последната жена на земята, която би оспорила теорията на Пит за прелъстяването. Тя забеляза с чувствено задоволство, че раменете му носеха белези от зъбите и ноктите й, които потвърждаваха тази теория.

Лорън разхлаби прегръдката си и избута Пит към входната врата на хижата.

— Дотук беше със забавлението и игрите. Чака ме цял куп писма, които трябва да прегледам до утре, преди да идем в Денвър и да се отдадем на бясно пазаруване. Защо не си направиш разходка сред природата или нещо друго за няколко часа. По-късно ще приготвя затлъстяваща вечеря, а после ще прекараме още една вечер край камината, отдадени на покварата.

— Мисля, че вече съм напълно покварен — отвърна той и се протегна. — Освен това не си падам по разходки сред природата.

— Тогава иди на риболов.

Той я погледна.

— Ти така и не ми каза къде точно.

— На около четиристотин метра оттатък хълма зад хижата. Езерото Тейбъл. Татко все там ловеше пъстърва.

— Заради тебе — той се вгледа настоятелно в лицето й — ще тръгна на риболов толкова късно.

— Колко жалко!

— Само че не си нося никакви риболовни принадлежности. Дали баща ти не е оставил някакви тук?

— Виж в гаража под хижата. Там си държеше всички такъми. Ключът за вратата е върху полицата над камината.

Ключалката се закучи. Пит я наплюнчи и завъртя ключа докрай, но предпазливо, за да не го счупи. Най-накрая резето поддаде и той отвори двете крила на старата врата. След като почака малко, докато очите му привикнат на тъмнината вътре, той влезе и огледа помещението. Видя една прашна работна маса с прилежно подредени инструменти на стената до нея. Няколко полици бяха запълнени с различни по големина метални кутии, някои съдържащи блажна боя, други — пирони и дребна железария.

След малко Пит откри кутия с рибарски принадлежности под масата. Намирането на въдичарския прът му отне повече време. Най-накрая го мерна в един тъмен ъгъл на гаража. Пред него обаче имаше някакво издуто съоръжение, покрито с брезент. Тъй като не можеше лесно да стигне до пръта, той се покатери върху препятствието. То се измести под тежестта му и Пит залитна назад, хващайки се за брезента в напразен опит да запази равновесие. Не успя да се задържи и заедно с покривалото се намери на земята.

Пит изруга, изчетка се и се вгледа да види какво му попречи да вземе въдицата за следобедния риболов. Бръчка на недоумение се появи между веждите му. Той коленичи и прокара ръка по двата обемисти предмета, на които случайно бе смъкнал покривалото. После се изправи и излезе навън, за да повика Лорън.

Тя се появи на балкона.

— Какво има?

— Ела тук за минутка.

Тя с неохота си наметна леко бежово манто и слезе в гаража. Пит посочи към ъгъла.

— Къде е намерил баща ти тези неща? Тя се наведе и присви очи.

— Какво е това?

— Жълтото, заобленото, е бутилка за кислород от самолет. А другото е носов колесник с колела и гуми. Адски стари са, ако съдя по степента на корозия и напластената по тях мръсотия.

— За пръв път ги виждам.

— Не може да не си ги забелязала досега. Не ползваш ли гаража?

Тя поклати глава.

— Не, откакто съм в Конгреса. Сега идвам за първи път в хижата на татко, откакто той загина при злополука преди три години.

— Не си ли чувала за паднал самолет тук наблизо? — подпита я Пит.

— Не. Което обаче не значи, че не е станало. Аз рядко се виждам със съседите, така че почти не научавам местните клюки.

— В коя посока са?

— Ъ?

— Най-близките ти съседи. Къде живеят?

— Надолу по пътя за града, първата отбивка вляво.

— Как се казват?

— Семейство Рафърти. Лий и Максин Рафърти. Той е служил във военния флот, сега е пенсионер. — Лорън взе ръката на Пит и я стисна силно. — Защо са всички тези въпроси?

— Любопитство, нищо повече. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Ще се върна навреме за затлъстяващата вечеря. — После се обърна и затича в тръс по пътеката.

— Няма ли да ходиш на риболов? — извика тя след него.

— Никога не съм обичал този спорт.

— Защо не вземеш джипа?

— Нали ми предложи разходка из природата, забрави ли? — провикна се той през рамо.

Лорън го проследи с поглед, докато го изгуби между стволовете на боровите дървета, после поклати глава на непредвидимите мъжки прищевки и тичешком се прибра в хижата, за да избяга от студа на ранната есен.

2.

Още от пръв поглед личеше, че Максин Рафърти е от някой от западните щати. Имаше набито тяло, носеше широка басмена рокля, очила без рамки и тънка мрежичка върху синкаво-сребристата си коса. Седеше на предната веранда на къщата от кедрово дърво и четеше детективски роман. Лий Рафърти, източен като върлина, беше приклекнал до стар очукан товарен автомобил платформа и гресираше лагерите на предната полуоска.

Пит се приближи и поздрави:

— Добър ден!

Лий Рафърти извади от устата си загаснал фас и му кимна.

— Здравейте!

— Хубав ден за разходка — обади се Максин, оглеждайки Пит над книгата си.

— Студеният ветрец ободрява — каза Пит.

По лицата на възрастните хора беше изписана дружелюбност, но се забелязваше и характерната за жителите във вътрешността на планината предпазливост към непознатите, особено към онези, за които веднага се разбираше, че са от голям град. Лий избърса ръцете си в омаслен парцал и пристъпи към Пит.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Можете, стига вие да сте семейство Лий и Максин Рафърти.

При тези думи Максин стана от стола си.

— Да, ние сме семейство Рафърти.

— Казвам се Дърк Пит и съм гостенин на Лорън Смит, хижата малко по-нататък по пътя.

Изразът на притеснение по лицата на двамата се замени с широка усмивка.

— Малката Лорън Смит? Познаваме я, разбира се — каза сияеща Максин. — Всички в тоя край много се гордеем с нея, задето ни представлява във Вашингтон и… изобщо.

— Помислих си, че можете да ми дадете известна информация, свързана с тази местност.

— С удоволствие — рече Лий.

— Не стой там като пън — обърна се Максин към съпруга си, — ами донеси нещо за пиене на човека. Сигурно е жаден.

— Разбира се. Какво ще кажете за една бира?

— Няма да откажа — усмихна се Пит.

Максин отвори входната врата и подкани Пит да влезе.

— Ще останете за обяд. — Това беше повече заповед, отколкото покана и Пит нямаше как да се измъкне, затова само сви рамене в знак на съгласие.

Дневната имаше висок таван с греди и спално помещение над нея. Беше обзаведена със скъпи разнородни мебели в стил арт деко и Пит изпита чувството, че се е върнал в началото на трийсетте години. Лий се засуети в кухнята и след малко се върна с две отворени шишета бира. Пит веднага забеляза, че са без етикети.

— Надявам се да обичате домашна бира — рече Лий. — Четири години ми трябваха, докато получа точната смеска между прекалено сладка и прекалено горчива. Докарах я до осем процента алкохол.

Пит я опита. Вкусът й беше по-различен, отколкото очакваше. Ако не бе усетил дъх на квас, спокойно би я препоръчал за продажба в големи количества.

Максин подреди масата и ги покани. Беше поднесла голяма купа с картофена салата, печен боб в гърне и плато с тънки резени месо. Лий смени бързо изпразнените шишета с нови и раздаде чиниите. Картофената салата беше подправена с точното количество киселина. Печеният фасул също имаше необходимата гъстота. Пит не можа да познае какво е месото, но го намери за много вкусно. Въпреки че беше закусил с Лорън само преди час, не можа да устои на аромата на домашно приготвените гозби и се нахвърли върху тях като огладнял полски работник.

— Отдавна ли живеете тук? — попита той.

— В края на петдесетте идвахме редовно на Съуач на почивка — отвърна Лий. — Но след като се пенсионирах във Военноморските сили, се преместихме да живеем тук. Бях дълбоководен водолаз. Получих кесонова болест, та се наложи преждевременно да изляза в пенсия. Това стана… да, през лятото на седемдесет и първа.

— Седемдесета — поправи го Максин.

Лий Рафърти намигна на Пит.

— Макс помни като слон.

— Да знаете за катастрофирал самолет наблизо, в радиус около шестнайсет километра?

— Нямам спомен за такова нещо. — Лий погледна към съпругата си. — А ти, Макс?

— Къде ти е умът, Лий? Нима забрави за онзи доктор и семейството му, които загинаха, когато самолетът им се разби оттатък Дайъмънд?… Как намирате боба, господин Пит?

— Превъзходен — отвърна Пит. — Дайъмънд близо ли е оттук?

— Беше. Сега от него остана само едно кръстовище и ранчо, пригодено за летовници.

— А, да, спомних си — каза Лий и се пресегна да си вземе още една мръвка. — Беше от ония самолети, едномоторните. Нищо не остана от него, само купчина въглени. На шерифството му отне повече от седмица, за да разпознае останките.

— Това се случи през април седемдесет и четвърта — поясни Максин.

— Мен ме интересува много по-голям самолет — каза Пит. — Въздушен лайнер. Трябва да е паднал тук някъде преди трийсет-четирийсет години.

Максин сбърчи чело и се загледа невиждащо в тавана. Накрая поклати глава.

— Не, не съм чула да е станала самолетна катастрофа от такава величина. Поне не и в този район.

— Защо питате, господин Пит? — поинтересува се Лий.

— В гаража на госпожица Смит намерих едни части от стар самолет. Вероятно баща й ги е прибрал там. Реших, че може би ги е открил някъде наблизо в планината.

— Чарли Смит… — рече замислено Максин, — Бог да го прости. Той съчиняваше далеч повече планове как да забогатее от който и да е безработен, злоупотребяващ със социалните си помощи.

— Сигурно е купил тия части от някой склад в Денвър, за да изобрети още едно от недействащите му приспособления.

— Горкият Чарли, такъв си беше — разсмя се Лий. — Спомням си как, когато се пенсионира, опита да направи автоматична макара за въдица. Пустото му нещо хвърляше стръв навсякъде, само не и във водата.

— Защо го нарекохте „горкият Чарли“?

Лицето на Максин доби скръбен вид.

— Предполагам, поради ужасния начин, по който се спомина. Лорън не ви ли е казала?

— Не, каза ми само, че е станало преди три години.

Лий посочи полупразното шише на Пит.

— Още бира?

— Не, благодаря, тази ми е достатъчна.

— Истината е — продължи Лий, — че Чарли се взриви. С динамит вероятно. Никой не разбра със сигурност. Единственото, което можаха да разпознаят, беше един ботуш и един палец.

— В протокола на шерифа бе записано, че е станало в резултат на неизправност на поредното му изобретение — добави Максин.

— Аз продължавам да твърдя, че това са врели-некипели! — възрази Лий.

— Какви ги приказваш! — Максин хвърли строг поглед на съпруга си.

— Просто имам такова чувство. Чарли знаеше за взривните вещества повече от всеки друг на тая земя. Ами малко ли бомби и артилерийски снаряди е обезвредил из цяла Европа през Втората световна война!

— Не му обръщайте внимание — каза надменно Максин. — Лий си е втълпил, че Чарли е бил убит. Глупости! Чарли Смит нямаше никакви врагове. Смъртта му беше чисто и просто нещастен случай.

— Всеки си има свое мнение — вметна Лий.

— Малко десерт, господин Пит? — попита Максин. — Направила съм тригуни с ябълков пълнеж.

— Благодаря, но не мога да хапна нито залък повече.

— А ти, Лий?

— Вече не съм гладен — измърмори той.

— Не унивайте, господин Рафърти — опита да го утеши Пит. — Изглежда, че и моето въображение се е развихрило прекалено. След като намерих части от самолет насред планината… беше естествено да си помисля, че са от катастрофирал самолет.

— Вие, мъжете, сте такива деца понякога. — Максин се обърна към Пит, усмихвайки се свенливо. — Надявам се да ви е харесал обядът.

— Беше точно по вкуса на чревоугодник — отвърна Пит.

— Май им трябваше още да се поизпържат на планинските стриди. Като че ли останаха малко сурови. Как мислиш, Лий?

— На мен ми бяха вкусни.

— Планински стриди? — удиви се Пит.

— Да — отвърна Максин и поясни: — Така наричаме пържените тестиси на бик.

— Тестиси ли казахте?

— Лий настоява да ги готвя поне два пъти в седмицата.

— Не могат да се сравнят с никакво друго месо — добави Лий и изведнъж се разсмя.

— И не само това — смотолеви Пит и погледна към корема си, питайки се дали Рафъртови имат алка-селцер и в същото време съжали, че не отиде на риболов.

3.

В три часа сутринта Пит беше вече напълно буден. Докато лежеше до сгушената в него Лорън и гледаше през панорамния прозорец силуетите на планините, съзнанието му редуваше образи след образи като калейдоскоп. Само че последното парче от една, както се оказа, напълно правдоподобна мозайка, не пасваше на свободното място. Небето на изток започваше да светлее, когато Пит се измъкна от леглото, обу си къси панталони и тихо излезе навън.

Старият джип на Лорън беше на пътеката за коли. Той отиде до него, взе от жабката едно фенерче и влезе в гаража. Махна брезентовото покривало и огледа бутилката за кислород. Тя имаше цилиндрична форма с дължина, както прецени Пит, близо метър и диаметър четирийсет и пет сантиметра. Повърхността й беше издраскана и вдлъбната на места, но това, което му направи впечатление, беше състоянието на фитингите. След няколко минути насочи вниманието си към носовия колесник.

Двете колела имаха обща ос, която свързваше главините им с шийката на вала във вид на буквата Т. Гумите бяха издути, а протекторите им изглеждаха сравнително запазени. Грубо сметнато, височината им достигаше деветдесет сантиметра и колкото и чудно да беше, все още съдържаха въздух.

Вратата на гаража изскърца. Пит се обърна и видя Лорън да наднича в тъмното помещение. Той насочи светлината на фенерчето към нея. Тя беше облечена само със син найлонов пеньоар. Косата й бе разрошена, по лицето й се четеше смесица от уплаха и нерешителност.

— Ти ли си, Дърк?

— Не — отвърна той, усмихвайки се в тъмнината. — Твоят дружелюбен планински млекар.

Тя изпусна въздишка на облекчение, пристъпи навътре и го хвана за ръката за по-сигурно.

— Не те бива за комедиант. Какво правиш тук?

— Тия неща тук — освети той самолетните части — не ми даваха мира. Но вече съм наясно.

Лорън потръпна в прашния занемарен гараж под смълчаната хижа.

— Ти придаваш важност на такива незначителни неща — измърмори тя. — Нали сам каза, че семейство Рафърти са ти дали логично обяснение за това как са попаднали тия безполезни отпадъци тук. Може би татко ги е взел от някой склад за отпадъци.

— Не съм толкова сигурен — рече Пит.

— Той вечно купуваше стар скрап — възрази тя. — Огледай се наоколо и ще видиш, че гаражът е пълен с неговите чудати недовършени изобретения.

— Недовършени, да, но поне е използвал нещо от другите отпадъци. А до кислородната бутилка и носовия колесник изобщо не се е докосвал. Защо?

— Няма нищо тайнствено в това. Вероятно татко е загинал, преди да се е заловил и с тях.

— Вероятно.

— Е, значи всичко е наред — заяви тя твърдо. — Хайде да се връщаме обратно в леглото, преди да съм премръзнала от студ.

— Съжалявам, но още не съм свършил.

— Какво още има да гледаш?

— Наречи го камъче в обувката на логиката — отвърна той. — Погледни тия фитинги тук.

Тя надникна над рамото му.

— Ами те са счупени. Какво очакваше?

— Ако тази бутилка е била свалена от излязъл от употреба самолет в склада за скрап, скобите и фитингите за тръбите щяха да бъдат махнати с гаечни ключове или срязани било то с горелка, или със специална ножица. А те са изкривени и откъснати под натиска на огромна сила. Същото се отнася и за колесника. Стойката е извита и счупена точно под хидравличния амортисьор. Но едно е странно: счупването не е станало рязко. Както виждаш, повечето от назъбените краища са корозирали, докато ей тази малка част отгоре изглежда почти нова. Като че ли между основната повреда и самото счупване са минали години.

— И какво доказва това?

— Нищо, което да разтърси земята, но показва, че тези парчета не са взети от склад за самолетни отпадъци.

— И това задоволява ли те?

— Не напълно. — Той с лекота повдигна кислородната бутилка, изнесе я навън и я остави в джипа. — Само че не мога да се справя сам с колесника. Ще трябва да ми помогнеш.

— Какво си намислил?

— Нали каза, че ще ходим в Денвър да пазаруваме.

— Е и?

— Ами докато ти изкупуваш града, аз ще занеса тия неща на летището на Стейпълтън и ще потърся някого, който да разпознае от какъв самолет са.

— Пит — рече тя, — ти не си Шерлок Холм. Защо си правиш този труд?

— За да се занимавам с нещо. Ти си си взела работа за тук. А аз се изморих да говоря на дърветата.

— Имаш ме цялата нощем.

— Мъжете не могат да живеят само със секс.

Тя го наблюдава известно време с мълчаливо възхищение, докато той поставяше под наклон две дъски отзад на джипа.

— Готова ли си?

— Не съм облечена подходящо — каза тя, потраквайки със зъби и с настръхнала от студ кожа.

— Тогава си свали това нещо, за да не го изцапаш.

Като в сън тя свали пеньоара си и го закачи на един пирон, питайки се защо жените инстинктивно угаждат на хлапашките прищевки на мъжете. След това двамата — Пит по къси панталони, Лорън чисто гола, повдигнаха и поставиха прашния колесник върху импровизираната рампа и го качиха в джипа.

Докато Пит затваряше задната врата на колата, Лорън стоеше в светлината на ранното утро и оглеждаше калните и мазни петна по хълбока и корема си, питайки се какво я бе прихванало да си избере луд за любовник.

4.

Харви Долан, главен инспектор по поддръжката в областното управление по въздушен транспорт към ФАА, вдигна очилата си към светлината и като не видя да са зацапани, ги намести на носа си, който имаше форма на пирамида.

— Значи казвате, че сте ги намерили в планината.

— Да, на около петдесет километра северозападно от Ледвил, в планинската верига Съуач — уточни Пит. Той почти викаше, за да бъде чут сред грохота на високоповдигача, който в този момент вкарваше през широко отворените огромни врати свалените от джипа носов колесник и кислородна бутилка в хангара за инспекции на ФАА.

— Само това не ми е достатъчно.

— И все пак вие можете да предположите нещо по-обосновано.

Долан сви рамене в знак на колебание.

— То е все едно полицай да намери на улицата малко дете, което се е загубило. Вижда го, че има две ръце, два крака и че е на възраст около две години, вижда с какво е облечено и откъде са купени дрешките му. Детето му казва малкото си име, но не знае нито фамилията си, нито адреса, нито телефонния си номер. Ние сме в същото положение, в каквото е полицаят, господин Пит.

— Бихте ли превели вашия аналогичен случай на езика на фактологията? — усмихна се Пит.

— Моля, вижте — каза Долан с тон на професионалист, извади от малкото джобче на сакото си химикалка и я размаха като показалка. — Пред нас е носов колесник на самолет, самолет, който тежи някъде около трийсет — трийсет и пет хиляди килограма. Това е турбовитлов самолет, тъй като протекторите му не са предназначени за същото напрежение при кацане, на което са подложени протекторите на високоскоростните реактивни самолети. Освен това стойката е от типа, който се произвеждаше до петдесетте години. Следователно възрастта й е между трийсет и четирийсет и пет години. Протекторите са произведени от „Гудиър“, а колесникът е на „Рантул енджиниъринг“ от Чикаго. За съжаление обаче това е твърде малко, за да кажа къде е произведен самолетът и кой е неговият собственик.

— Значи всичко свършва дотук — заключи Пит.

— Много бързо се предавате — каза Долан. — Ето, на стойката виждам ясно четлив сериен номер. Ако можем да определим за какъв тип въздухоплавателно средство е бил предназначен моделът на точно този колесник, чрез серийния номер ще стане много просто да стигнем до производителя и да установим самолета майка.

— Както го казвате, звучи много лесно.

— Имате ли други части?

— Не, само тези намерих.

— Как решихте да ги докарате тук?

— Мина ми през ума, че ако някой може да ги разпознае, то това ще е федералната авиационна администрация.

— За да ни поставите в затруднено положение, а? — усмихна се Долан.

— Нямах никаква зла умисъл — отвърна му Пит също с усмивка.

— Както казах — продължи Долан, — това не ми е достатъчно, но човек никога не знае, може и да извадим късмет.

Той направи знак на оператора на високоповдигача да спре на едно място, оградено с червен кръг на циментовия под. Мъжът кимна и започна да смъква товарната поставка, съдържаща самолетните части. После върна високоповдигача назад, направи деветдесетградусов завой надясно и с грохот продължи към другия ъгъл на хангара.

Долан вдигна кислородната бутилка, завъртя я в ръцете си като познавач, който се възхищава на гръцка ваза, после я остави обратно на земята.

— Няма начин да проследим данните й — отсече той категорично. — Стандартизирани бутилки като тази все още се произвеждат поне за двайсет различни модела самолети.

Долан започна да се вживява в задачата си. Той коленичи и огледа всеки квадратен сантиметър на колесника. В един момент Пит му помогна да го извъртят в друго положение. Минаха пет минути, през които Долан не отрони дума.

Накрая Пит наруши мълчанието.

— Говори ли ви нещо тази част?

— И то много. — Долан се изправи. — Но за съжаление отговорът няма да е достатъчен за джакпот.

— Явно, че шансовете са на страната на поговорката за зеления хайвер — каза Пит. — Мисля, че нямам право да ви създавам повече грижи.

— Глупости! — възрази Долан. — Нали за това ми се плаща. ФАА има десетки картотекирани изчезнали самолети, чиято съдба и до днес не е изяснена. Всеки път, когато имаме възможност да възобновим приключен случай, ние се нахвърляме на него.

— Тогава как ще постъпим, за да установим производството на самолета?

— Обикновено повиквам специалисти по проучвателните работи от инженерния ни отдел. Но сега смятам да действам подмолно и да опитам по кратката процедура. Фил Девайн, началник по поддръжката в „Юнайтед еърлайнс“, е жива енциклопедия. Ако някой може да ни каже нещо от пръв поглед, това е той.

— Толкова ли е добър? — попита Пит.

— Толкова е добър — потвърди Долан с усмивка, — уверявам ви.

— Не те бива за фотограф. Осветлението ти е ужасно.

От устните на Фил Девайн висеше цигара без филтър, докато разглеждаше направените от Долан полароидни снимки на носовия колесник. Девайн имаше бавен, малко превзет носов говор.

— Не съм тук, за да оценяваш художественото ми изпълнение — каза Долан. — Можеш ли да определиш от какъв самолет е този колесник, или не?

— Изглежда ми смътно познат, като от стар В-двайсет и девет.

— Това не ми е достатъчно.

— Какво очакваш да ти кажа от купчина неясни снимки, абсолютно и неопровержимо разпознаване ли?

— Да, надявах се на нещо такова — отвърна невъзмутимо Долан.

Пит се запита дали няма да се наложи да става съдия по борба. Девайн прочете израза на притеснение в погледа му.

— Бъдете спокоен, господин Пит — усмихна му се той. — Харви и аз си имаме установено правило: никога не се държим любезно един към друг в работно време. Но щом часовникът удари пет часа, ние преустановяваме спречкванията си и отиваме да му ударим по някоя и друга бира.

— Които обикновено аз плащам — вметна сухо Долан.

— Вие, които сте на държавна работа, сте в по-благоприятно положение и можете да работите на две места — не му остана длъжен Девайн.

— Във връзка с колесника… — подхвана тихо Пит.

— А, да, мисля, че може да стигна до нещо. — Девайн се надигна тежко иззад бюрото си и отвори един шкаф, пълен от горе до долу с дебели книги. — Това са стари наръчници по поддръжка на самолети — поясни той. — Аз съм може би единственият перко в търговската авиация, който се придържа към тях — и се пресегна направо към едно томче, затиснато между камарата от книги. Извади го и започна да разлиства страниците. След малко намери онова, което му трябваше, и подаде разтворената книга над бюрото. — Това дали ще ви е достатъчно?

Пит и Долан се наведоха напред и се вгледаха в старомодното графично изображение на носов колесник.

— Отливките, съставните части и размерите му — Долан потупа страницата с пръст — са абсолютно същите.

— От какъв самолет е?

— Стратокрайцер „Боинг“ — отвърна Девайн. — Всъщност не бях твърде далеч, като предположих, че е от В-двайсет и девет. Конструкцията на стратокрайцера е заимствана от тази на бомбардировач. Вариантът на Военновъздушните сили е С-деветдесет и седем.

Пит прелисти няколко страници напред и попадна на снимка на самолет в полет. Беше странен на вид самолет. Двупалубният му фюзелаж имаше очертанията на кит с двоен корем.

— Помня, че съм виждал такива самолети в детството си — каза той. — „Пан американ“ ги използваше.

— Както и „Юнайтед“ — добави Девайн. — С тях сме летели до Хаваите. Страшно хубави самолети са.

— И сега какво? — обърна се Пит към Долан.

— Сега ще изпратя серийния номер на колесника до „Боинг“ в Сиатъл заедно с молба да го сравнят със самолета майка. Ще се обадя също така и на Националния комитет по безопасност на транспорта във Вашингтон, където ще ми кажат дали имат самолет, изчезнал над континенталната част на Съединените щати.

— И ако се окаже, че има такъв?

— ФАА ще предприеме официално разследване на загадката — поясни Долан. — А после ще видим какво ще излезе.

5.

Пит прекара следващите два дни в облитане на кръст планините с чартърен хеликоптер. На два пъти двамата с пилота забелязаха катастрофирали летателни машини, но останките им се оказаха с опознавателни знаци и за тях вече се знаеше. След няколко часа във въздуха седалищните му части се бяха схванали от продължително седене, а цялото си тяло чувстваше изтощено от вибрацията на двигателя и тресенето на машината от силните въздушни течения и насрещни ветрове. Въздъхна от облекчение, когато зърна хижата на Лорън и пилотът започна да спуска хеликоптера към близката поляна.

Шейната затъна в меката кафява трева, лопатите на витлото престанаха да тупкат и постепенно спряха да се въртят. Пит откопча предпазния си колан, отвори вратата и скочи на земята, доволен, че най-сетне може да се разтъпче.

— Утре по същото време ли, господин Пит? — Пилотът говореше с оклахомско произношение.

— Да — кимна Пит. — Ще поемем косо на юг и ще огледаме долния край на долината.

— Имате предвид да летим над най-високите склонове, по които не растат гори ли?

— Ако самолетът се е разбил на открито пространство, нямаше да остане скрит трийсет години.

— Абе знае ли човек. Спомням си за един инструктор на реактивен самолет на ВВС, който се блъснал в ската на планината край Сан Хуанс. Ударът причинил срутване на скали и останките от самолета били затрупани под тях. Жертвите и досега са там.

— Надявам се подобен случай да е най-малката ни вероятност — отбеляза уморено Пит.

— Ако искате мнението ми, сър, това е единствената вероятност. — Пилотът млъкна, за да издуха носа си. — Малък лек самолет може да падне между дърветата и да остане скрит цяла вечност, но не и въздушен лайнер с четири двигателя. Никакви борови или трепетликови дървета не са в състояние да скрият останки с такива размери. Но дори и така да е станало, все някой ловец щеше да се е натъкнал на тях досега.

— Готов съм да споделя всяка правдоподобна теория — каза Пит и в този момент зърна с крайчеца на окото си Лорън да тича по поляната към тях. Той затвори вратата, помаха на пилота и се отдалечи, без да поглежда назад, когато чу шума на задействания отново двигател. Хеликоптерът се издигна и забръмча над върховете на дърветата.

Лорън се хвърли в прегръдките на Пит, задъхана от тичане. Изглеждаше бодра и свежа в тесния си бял панталон и червен пуловер с висока яка. Изваяното й лице бе озарено от косите лъчи на следобедното слънце, които хвърляха златисти отблясъци по кожата й. Той я завъртя в кръг във въздуха и долепи устни до нейните, вглеждайки се в блестящите й виолетови очи. Лорън винаги държеше очите си отворени, когато двамата се целуваха или любеха и това развеселяваше Пит. Обяснението й беше, че не искала да пропусне нищо от тези моменти.

Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме въздух и сбърчи нос.

— Пфу, как смърдиш.

— За което се извинявам, но като седиш цял ден зад пластмасов мехур на хеликоптер, така се обезводняваш, сякаш си бил в парник.

— Не е нужно да се извиняваш. Има нещо в мъжката миризма, което възбужда жените. Разбира се, фактът, че вониш също и на бензин и масло, е съвсем друго нещо.

— В такъв случай ще пропусна глътката питие и мигом се отравям към душа.

Тя погледна часовника си.

— Не веднага. Ако побързаш, може и да го хванеш.

— Кого да хвана?

— Харви Долан. Обади се по телефона.

— Как, като нямаш телефон?

— Един горски рейнджър дойде тук и каза да ти предам да се обадиш на Долан в кабинета му. Било важно.

— А къде да намеря телефон?

— Как къде — у Рафъртови.

Лий беше в града, но Максин любезно заведе Пит до телефона. Настани го зад старомодно писалище с извит сгъваем капак и му подаде слушалката. Телефонистката беше експедитивна и след секунди той чу гласа на Долан.

— По дяволите, как тъй се разхождаш с хеликоптер? — изръмжа Долан.

— Правителството може да си го позволи — отвърна Пит. — А ти по кой начин изнамери човек, за да ми съобщи?

— Чрез радиото в колата ми. Изпратих сигнал от сателита за връзки с обществеността до рейнджърската станция и ги помолих да ти предадат съобщението.

— Какво имаш да ми казваш?

— Една добра и една не толкова добра новина.

— Кажи ми ги в този ред.

— Добрата е, че говорих с „Боинг“. Носовият колесник е бил монтиран като оригинална част на скелет на самолет под номер 75403. Не толкова добрата новина е, че същият този самолет е бил предназначен за военните.

— Значи е собственост на Военновъздушните сили.

— Така изглежда. Във всеки случай Националният комитет по безопасност на транспорта няма зарегистриран изчезнал стратокрайцер. Опасявам се, че повече от това не мога да направя. Оттук нататък, ако искаш да продължиш разследването си като частно лице, ще трябва да се обърнеш към военните. Тяхната въздушна безопасност е извън нашата юрисдикция.

— Това и ще направя — отвърна Пит. — Ако не друго, поне ще стана наясно с всичките си фантазии относно призрачния самолет.

— Надявах се на подобен отговор — рече Долан. — Затова си позволих волността да направя запитване — от твое име, естествено — до главния инспектор по безопасността във военновъздушната база „Нортън“ в Калифорния за настоящото положение на „Боинг-75403“. Полковник Ейб Стайгър ще се свърже с теб веднага щом открие нещо.

— Този Стайгър каква длъжност изпълнява?

— Съответства на моята при военните. Провежда разследвания на злополуки с военни самолети в западния район.

— Значи скоро ще имам отговор на гатанката.

— Твърде е вероятно.

— Какво е твоето мнение, Долан, ама честното ти мнение?

— Ами… — започна предпазливо Долан. — Няма да те лъжа, Пит. Лично аз смятам, че твоят изчезнал самолет ще се окаже в архивите на някой търговец на спасени самолетни части и имущество.

— А пък аз си мислех, че сме положили основите на едно истинско приятелство.

— Поиска да ти кажа истината и я получи.

— А сега сериозно, Харви, признателен съм за помощта ти. Когато следващия път дойда в Денвър, ще те поканя на обяд.

— Никога не изпускам аванта.

— Добре, ще чакам с нетърпение тази среща.

— Преди да си затворил — пое си дълбоко въздух Долан, — ако не се лъжа, има основателна причина колесникът да се намира в гаража на госпожица Смит, тогава какво?

— Изпълнен съм със странното чувство, че нещата не стоят така.

Долан остави слушалката на мястото й и остана загледан в нея. Необяснимо ледени тръпки преминаха по гърба му и кожата му настръхна. Гласът на Пит беше прозвучал така, сякаш излизаше от гробница.

6.

Лорън раздигна чиниите и занесе поднос с две чаши димящо кафе на терасата. Пит седеше, наклонил назад стола си и вдигнал крака върху парапета. Въпреки студената септемврийска вечер беше облечен с трикотажна риза с къси ръкави.

— Кафе? — попита Лорън.

Той обърна глава като в транс и я погледна.

— Какво? — После смотолеви: — О, извинявай, не те чух да се приближаваш.

Виолетовите очи го огледаха.

— Приличаш на човек, обладан от зъл дух — изтърси тя, без да знае защо.

— Може и да откачам вече — отвърна той с лека усмивка. — За каквото и да си помисля, все ми се привиждат самолетни останки.

Тя му подаде чашата и обгърна с длани своята, за да поеме топлината й.

— И всичко заради тия пусти боклуци на татко. Само те са ти в главата, откакто си тук. Прекалено голямо значение им отдаваш.

— Без обаче да стигам до някакво смислено заключение. — Той отпи от кафето. — Наречи го проклятието на Пит, но не мога да оставя нещата, докато не намеря приложимо разрешение. — Обърна се да я погледне. — Странно ли ти звучи това?

— Знам, че има хора, които се насилват да търсят отговори на неизвестното.

Той продължи да говори все тъй вглъбен в себе си.

— Не ми е за първи път да изпитвам силно интуитивно чувство за нещо.

— И винаги ли си се оказвал прав?

Той сви рамене и се усмихна.

— Честно казано, съотношението ми успех-провал е пет към едно.

— А ако излезе, че спасените от татко части не са от самолет, катастрофирал някъде наблизо тук?

— Тогава ще забравя за тях и ще вляза отново в земния свят на практичността.

По лицата и на двамата се изписа спокойствие. Лорън отиде до него и седна в скута му, опитвайки се да попие топлината на тялото му в студения ветрец, който подухваше откъм планината.

— Все още разполагаме с дванайсет часа, преди да се качим на самолета за Вашингтон. Не искам нищо да развали последната ни нощ тук. Моля те, хайде да се приберем и да си легнем.

Пит се усмихна и я целуна нежно по очите. После, уравновесявайки тежестта й с двете си ръце, стана от стола, повдигна я без усилие, сякаш повдигаше голяма кукла, и я пренесе в хижата.

Разумно прецени, че сега не е моментът да й каже, че утре тя ще се върне сама в столицата, а той ще остане тук, за да продължи разследването си.

7.

Две вечери по-късно Пит, дълбоко потиснат, седеше край масата за хранене в хижата и изучаваше няколко топографски карти. Накрая се облегна назад на стола и разтърка очи. Единственият резултат от усилията му дотук беше една объркана приятелка и тлъста сметка от компанията, от която бе наел хеликоптера.

По стълбите за предната тераса се чуха тежки стъпки и след малко на прозорчето на външната врата се показа бръсната глава и лице с кротки бадемови очи и огромни мустаци като на кайзер Вилхелм.

— Здравейте, вие там, вътре! — подвикна глас, който като че ли излизаше от чифт огромни ботуши.

— Влизайте! — покани го Пит, без да става от мястото си.

Мъжът беше нисък и набит и положително би счупил кантара, прецени Пит, с близо стоте си килограма. Непознатият протегна месестата си ръка.

— Вие трябва да сте Пит.

— Да, аз съм Пит.

— Добре. Намерих ви от първия път. Помислих си да не би да съм свърнал в погрешна посока в тъмното. Аз съм Ейб Стайгър.

— Полковник Стайгър?

— Оставете званието. Както виждате, облечен съм като иманяр.

— Почти не се надявах да уважите молбата ми лично. Можехте да го сторите с писмо.

Стайгър се усмихна до уши.

— Работата е там, че не бих оставил цената за пощенска марка да ме лиши от удоволствието на златотърсачеството.

— На златотърсачество ли?

— Ами реших да убия два заека с един куршум, както се казва. Първо, следващата седмица трябва да изнеса лекция по безопасността на самолетите във военновъздушната база „Чанют“ в Илинойс. Второ, вие се намирате в сърцето на колорадски минен район и тъй като златотърсачеството ми е огромна слабост, реших да отскоча дотук с надеждата да открия малко злато, преди да продължа за лекцията си.

— Можете да се настаните тук. В момента съм сам в хижата.

— Ще се възползвам от вашето гостоприемство, господин Пит.

— Имате ли багаж?

— В колата е, която взех под наем.

— Ами донесете го, а аз в това време ще направя кафе. — После се сети да попита: — Искате ли нещо за хапване?

— Благодаря, но вечерях с Харви Долан, преди да потегля насам.

— Значи сте видели колесника.

Стайгър кимна и отвори старата кожена чанта, която носеше в ръка, и извади от нея една папка.

— Ето — подаде я той на Пит, — това са сведенията за военния „Боинг С-97“, сериен номер 75403, управляван от майор Вайлъндър. Можете да ги прегледате, докато кача багажа си. Ако имате въпроси, просто питайте.

След като разопакова багажа си в свободната стая, Стайгър се настани до Пит край масата.

— Това задоволява ли любопитството ви?

— В този доклад се твърди, че 03 е изчезнал над Тихия океан по време на рутинен полет между Калифорния и Хаваи през януари 1954 година.

— Такива са сведенията от Военновъздушните сили.

— Тогава как си обяснявате наличието на колесника тук, в Колорадо?

— Не е голяма загадка. Вероятно по някое време колесникът на самолета е бил сменен с нов — често използвана практика. Или механикът е открил недостатък в конструкцията, или тежко кацане е счупило стойката, или пък се е изкривил, докато е бил взет на буксир. Десетки различни причини могат да наложат подмяната.

— Такава подмяна отбелязана ли е в донесението за техническото обслужване?

— Не, не е отбелязана.

— Това не е ли малко странно?

— Може би нередно, но не и странно. Персоналът по поддръжката във ВВС е известен с опитността си в отстраняване на механичните повреди, а не във воденето на отчети.

— Тук пише още, че не са намерени никакви следи от самолета и екипажа му.

— Трябва да призная, че тази точка е загадка и за мен. Документацията сочи, че е било извършено разширено претърсване, много по-разширено от обичайните спасителни операции по въздух и вода. И въпреки това резултатът от общите усилия на военновъздушните и военноморските сили може да се нарече голяма кръгла нула. — Стайгър кимна в знак на благодарност, докато поемаше димяща чаша кафе от ръката на Пит. — Такива неща обаче се случват. Архивите ни са пълни със самолети, които са отлетели в забвение.

— „Отлетели в забвение“? Звучи много поетично. — Нищо в гласа на Пит не прикриваше цинизма му.

Стайгър подмина тона му и отпи глътка кафе.

— За следователя по въздушната безопасност всяка неизяснена катастрофа е трън в очите му. Ние сме като лекари, които от време на време изпускат пациента си на операционната маса. Това често не ни дава покой нощи наред.

— А 03 дава ли ви покой? — попита Пит с равен глас.

— Питате ме за злополука, станала, когато съм бил на четири години. Нямам нищо общо с нея. Колкото до мен, господин Пит, и колкото до ВВС, изчезването на 03 е затворена книга. Той ще остане да лежи на дъното на морето цяла вечност заедно с цялата трагедия.

Пит изгледа за миг Стайгър, после му доля още кафе.

— Грешите, полковник Стайгър, много грешите. Отговор има и той не е на пет хиляди километра оттук.

След закуска Пит и Стайгър тръгнаха всеки по своя път — Пит да проучва едно дълбоко дефиле, твърде тясно за облитане с хеликоптер, а Стайгър да намери поток, в който да промива злато. Времето беше студено и ясно, само няколко пухкави облачета висяха над върховете на планините.

Минаваше пладне, когато Пит се изкатери по дефилето и пое обратно към хижата по съвсем леко утъпкана пътека, която се виеше между дърветата и излизаше на брега на езерото Тейбъл. След като измина километър и половина покрай ръба на водата, той видя малка река, която се вливаше в езерото. Продължи по брега й и се натъкна на Стайгър.

Полковникът седеше доволен върху камък насред водното течение и размахваше във водата голяма метална копанка.

— Как върви? — извика Пит.

Стайгър се обърна, помаха му с ръка и нагази водата, за да излезе на брега.

— Е, до кюлче няма да стигна, но ще бъда късметлия, ако мога да промия поне половин грам. — Той хвърли към Пит дружелюбен, но скептичен поглед. — А вие? Намерихте ли това, което търсихте?

— Напразно бих път — отвърна Пит. — Но разходката ми подейства освежително.

Стайгър му предложи цигара. Пит отказа.

— Знаете ли — каза Стайгър, запалвайки своята, — вие сте класически пример за упорит човек.

— И други са ми го казвали — засмя се Пит.

Стайгър седна, всмукна дълбоко и остави димът да се процежда през устата му, докато говореше.

— Ето, аз например съм сто процента малодушен човек, но само по въпроси, които не са от важно значение. Никога например не довършвам кръстословици, тъпи книги, домакински задачи… Мисля, че без целия този душевен стрес ще удължа живота си с десет години.

— Жалко е, че не можете да се откажете от пушенето.

— Прав сте.

В този момент двама младежи, момче и момиче, минаха покрай тях върху импровизиран сал и продължиха по течението. Те се смееха по младежки неудържимо, без да обръщат внимание на мъжете на брега. Пит и Стайгър ги проследиха с поглед.

— Е това се казва живот — отбеляза полковникът. — Като дете и аз плавах със сал по река Сакраменто. Вие опитвали ли сте?

Пит не чу въпроса му. Гледаше вторачено мястото, където момчето и момичето се бяха изгубили от поглед. Както изразяваше дълбока вглъбеност, лицето му изведнъж просветна.

— Какво ви има? — попита Стайгър. — Изглеждате така, сякаш сте видели Бог.

— Навирало се е в очите ми през цялото време, а аз да не го забележа — смънка Пит.

— Какво да забележите?

— Това идва да докаже, че най-трудните проблеми имат най-простите разрешения.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Разбрах откъде са дошли кислородната бутилка и колесникът — каза Пит.

Стайгър само го изгледа скептично.

— Това, за което намеквам — продължи Пит, — е, че ние не догледахме едно тяхно качество.

— Не мога да схвана връзката — призна Стайгър. — Когато се монтират на самолет, те работят по две съвършено различни системи, една газова и една хидравлична.

— Да, но свалите ли ги от самолета, и двете части имат нещо общо.

— Какво е то? — поинтересува се Стайгър.

Пит го погледна и разтегна устни във все по-широка и по-широка усмивка. После изрече вълшебните думи:

— Могат да плават.

8.

Редом до повечето гладки реактивни самолети „Катлин М-200“ приличаше на летяща жаба. Макар да беше по-бавен по време на полет, той имаше едно компенсиращо качество, което не можеше да се сравни с никой друг самолет с неговите размери — „Катлин“ беше предназначен да каца и излита от трудни терени с товар два пъти по-голям от собственото му тегло.

Слънцето блестеше върху аквамаринените букви, изписани върху фюзелажа на летателния апарат, докато пилотът умело го наклони, за да го насочи към тясната асфалтова лента на летище „Лейк каунти“ край Ледвил. Той рязко спря на шестстотин метра преди края й, после го завъртя и зарулира към плаца, където стояха Пит и Стайгър. Когато се приближи, се видя ясно изписаният от едната му страна надпис НЮМА. Пилотът спря „Катлин“, изключи двигателите и след минута слезе и се запъти към двамата чакащи мъже.

— Много ти благодаря, приятел! — Отправените към Пит думи бяха изречени с кисела гримаса.

— За какво, за безгрижната и напълно безплатна почивка в Скалистите планини ли?

— Не, задето ме измъкна посред нощ от леглото на една червенокоса лудетина, за да стъкмя товар и да го докарам от Вашингтон тук.

Пит се обърна към Стайгър.

— Полковник Ейб Стайгър, да ви представя Ал Джордино, моят понякога способен помощник и винаги главен мърморко от Националната агенция по подводни и морски изследвания.

Джордино и Стайгър се измериха един друг с поглед като двама професионални борци. Като се изключеше гладко обръснатата глава и семитски черти на лицето на Стайгър и закачливата италианска усмивка и гъстата къдрава коса на Джордино, двамата спокойно можеха да минат за братя. В телосложение много си приличаха — бяха еднакви на ръст, еднакви на тегло, дори мускулите, които издуваха дрехите им, като че ли бяха излети от една и съща матрица.

Джордино протегна ръка.

— Полковник, надявам се двамата с вас да не се влудяваме един друг.

— Напълно споделям това пожелание — отвърна Стайгър със сърдечна усмивка.

— Донесе ли съоръженията, които ти поръчах? — попита Пит.

Джордино кимна и добави:

— Наложи се да прибегна до малко хитрост. Ако адмиралът научи за твоя малък потаен проект, отново ще вдигне врява до небето.

— Адмиралът ли казахте? — почуди се Стайгър. — Не ми е ясно като как са се включили ВВС в тази работа.

— Не са — отвърна Пит. — Адмирал Джеймс Сандекър е пенсионер и е главен директор на НЮМА. Има манията да се чумери, когато се извършват тайни експедиции с наемен труд, който не е предвиден във фискалния бюджет на агенцията.

Стайгър изведнъж проумя положението и повдигна вежди.

— Искате да кажете, че сте накарали Джордино да вземе държавен самолет на държавни разноски, за да прекоси половината страна без разрешение, да не говорим за откраднатия товар от апаратура?

— Да, нещо такова.

— Нас наистина много ни бива в тия неща — вметна Джордино без следа от притеснение.

— Спестява сума ти време — добави Пит равнодушно. — Бюрокрацията е такава досада.

— Това е невероятно — каза тихо Стайгър. — Нищо чудно да ме изправят пред военен съд за съучастие.

— Няма, стига да се справим успешно — рече Пит. — А сега, ако вие двамата освободите товара, аз ще ида да докарам джипа до самолета. — С тези думи той вървеше вече към паркинга.

Стайгър се загледа за миг след него, после се обърна към Джордино.

— Отдавна ли се познавате?

— От първи клас. Аз бях побойникът в класа. Когато Дърк дойде да живее в махалата и се появи за първи път в училището, аз му хвърлих един хубав тупаник.

— И му показахте кой е главатарят, нали?

— Не съвсем. — Джордино се пресегна и отвори вратата на товарната кабина. — След като разкървавих носа му и насиних едното му око, той стана от земята и така ме срита в чатала, че цяла седмица ходих изкривен на една страна.

— Описвате го като опасен човек.

— Нека просто да кажем, че Пит има юмруци, но и достатъчно мозък да ги използва на място, както и необикновено умение да преодолява всяко препятствие, било то естествено, или издигнато от човек, което му се изпречи на пътя. Иначе се разнежва пред деца и животни, помага на възрастни дами да се качват на ескалатори. Доколкото знам, не е откраднал един дайм в живота си, нито е използвал дарбите си за лична облага. С две думи, той е голяма работа.

— Мислите ли, че този път е отишъл твърде далече?

— Имате предвид вярата му в несъществуващ самолет ли?

Стайгър кимна.

— Ако Пит ви каже, че Дядо Коледа съществува, по-добре му повярвайте и погледнете под елхата за подаръци.

9.

Пит приклекна на колене в алуминиевата гребна лодка и се зае с фината настройка на телевизионния монитор. Стайгър седеше обърнат към носа и натискаше греблата. Джордино беше в друга лодка на пет-шест метра пред тях и почти не се виждаше от купчината предаватели с акумулаторно захранване. Докато гребеше, държеше под око въжето, което пълзеше по кърмата и изчезваше във водата. В другия му край имаше закачена телевизионна камера, затворена във водонепропусклива кутия.

— Събудете ме, когато започне някой хубав филм на ужасите — провикна се Джордино към лодката зад него.

— Ти не спирай да гребеш — изсумтя Стайгър, — че още малко, и ще те застигна.

Пит не се включи в размяната на закачки. Вниманието му бе съсредоточено в екрана. Студен следобеден вятър духаше от планинските склонове и къдреше гладката повърхност на езерото. Това затрудняваше Джордино и Стайгър, чиито отмалели ръце не смогваха да поддържат двете лодки по еднакъв курс.

До този момент единствените обекти, които преминаха по монитора, бяха разпръснати групи скали, забити в калното дъно, гниещи останки на отдавна мъртви дървета, чиито голи клони като че ли се протягаха към отминаващата камера, и няколко подплашени пъстърви, които се отдръпнаха на безопасно разстояние от нашественика.

— Нямаше ли да е по-лесно да проведем претърсването с гмуркане? — прекъсна Стайгър концентрацията на Пит.

Пит разтърка с длани напрегнатите си очи.

— С телевизионната камера е далеч по-лесно. Освен това на места езерото е дълбоко към шейсет метра. При тази дълбочина времето за престой на гмуркача на дъното се измерва едва в минути. И като се добави и фактът, че след петнайсет метра под повърхността водата става ледена, ето как се събират адски много неудобства. Ще минеш за късметлия, ако тялото ти издържи на студа повече от десет минути.

— Ами ако открием нещо?

— Тогава веднага ще навлека мокро водолазно облекло и ще скоча зад борда, за да го огледам отблизо, но нито секунда по-рано.

Някакво тяло се материализира на екрана и Пит се наведе, за да го види по-добре, закривайки външната светлина с черен плат.

— Мисля, че попаднахме на очаквания от Джордино филм на ужасите — каза той.

— Какво виждаш? — попита възбуден Стайгър.

— Нещо като стара дървена колиба.

— Дървена колиба ли?

Стайгър се наведе над рамото на Пит и се вторачи в екрана. Камерата, намираща се на четирийсет метра под дъното на лодките, предаваше през ледената вода картина на някакво изкривено тяло. Съчетанието от трепкаща през набраздената повърхност слънчева светлина и неясна видимост на тази дълбочина придаваха на изображението призрачен вид.

— Как е попаднала там? — попита удивеният Стайгър.

— Не е кой знае каква загадка — отвърна Пит. — Езерото Тейбъл е изкуствено направено. Щатът отклони реката да тече през тази долина още през 1945 година. Една изоставена дървообработваща фабрика, която се е намирала близо до речния бряг, е била залята, когато нивото на водата се е покачило. Колибата, която виждаме, вероятно е една от старите жилищни постройки.

Джордино върна лодката малко назад, за да погледне и той.

— Липсва й само табелата „Продава се“.

— Удивително добре е запазена — промълви Стайгър.

— Благодарение на сладката вода, чиято температура е близка до точката на замръзването — поясни Пит и добави: — Дотук с местната туристическа атракция. Продължаваме ли?

— Още колко време? — попита го Джордино. — Имам нужда от малко течно захранване, за предпочитане такова, което се лее от бутилки.

— След няколко часа ще се стъмни — обади се Стайгър. — Предлагам да привършваме за днес.

— Гласувам за това. — Джордино погледна към Пит. — Какво ще кажеш, капитан Блай? Да навивам ли въжето на камерата?

— Не, остави го в това положение. Ще го навием, като стигнем до кея.

Джордино непохватно обърна лодката си на сто и осемдесет градуса и загреба към брега.

— Мисля, че теорията ти издиша — вметна Стайгър. — Два пъти минахме по средата на езерото и не спечелихме нищо, освен отмалели до болка мускули и картина на повалена дървена барака. Погледни неизбежното в очите, Пит. Няма нищо интересно в това езеро, освен риба. Като стана дума за обитателите на дълбочините… какво ли не би дал един рибар, за да притежава такива такъми. — Стайгър кимна към телевизионната апаратура.

Пит го погледна замислено.

— Ал, карай към онзи старец вляво от теб, който е хвърлил въдица от брега.

Джордино се обърна в посоката, която сочеше Пит. Кимна безмълвно и промени курса си. Стайгър го последва.

След няколко минути гребане лодките доближиха възрастния рибар. Мъжът вдигна поглед и в отговор на поздрава им докосна ръба на шапката си, обточен с изкуствени мухи за стръв.

— Кълве ли? — провикна се Пит.

— Не е оригинален въпросът ти — измърмори Стайгър.

— Днес върви слабо — отвърна въдичарят.

— Често ли ловите риба в това езеро?

— От двайсет и две години го кръстосвам надлъж и нашир.

— Можете ли да ми кажете коя част на езерото изяжда най-много стръв?

— Не ви разбрах.

— Има ли участък от езерото Тейбъл, където рибарите често губят стръвта си?

— А, да. Близо до бента има един потънал дънер, та той много помага за тая работа.

— На каква дълбочина е?

— Три или четири метра.

— Търся по-дълбоко място, много по-дълбоко.

Мъжът се замисли за миг.

— Има такава дълбока дупка ей там, по посока на голямото мочурище, в северния край на езерото. Миналото лято глътна две от най-добрите ми макари, докато влачех въдицата си в дълбокото. Не ви препоръчвам да си пробвате късмета там. Освен ако нямате собствен магазин за рибарски принадлежности.

— Благодаря ви за информацията — каза Пит и му помаха. — Наслука!

— На вас също — отвърна въдичарят и върна вниманието си към въдицата, чийто прът след малко се изви от яка захапка.

— Чу ли, Ал?

Джордино погледна с копнеж кея, после обърна глава към северния край на езерото, отстоящ на около четиристотин метра. Примирявайки се със скучната си задача, той изтегли нагоре камерата, за да не се влачи по дъното, после приглади ръкавиците си и натисна отново веслата. Стайгър хвърли на Пит убийствен поглед, но и той вдигна бялото знаме.

Половината час преборване със засилващото се вълнение се изниза мъчително бавно. Стайгър и Джордино вършеха работата си, без да отронват звук; Джордино — със сляпа вяра в Пит, Стайгър, пришпорван от мисълта да не се даде на Джордино по отношение на издръжливостта. Пит стоеше залепен за монитора и от време на време подвикваше на Джордино да коригира курса.

Колкото повече скъсяваха разстоянието до мочурището, толкова по-бързо се издигаше дъното на езерото Тейбъл. И ето че блатото и плевелите като че ли изведнъж свършиха и водата потъмня. Те спряха за малко, за да спуснат камерата и продължиха нататък.

Едва изминаха още няколко метра и на екрана се появи заоблен обект. Нямаше ясно определена форма, нито приличаше на част от естествената среда.

— Спрете да гребете! — извика Пит.

Стайгър се отпусна на мястото си, облекчен, че може да си почине, а Джордино се вгледа през тясното разстояние между двете лодки. Беше му добре познат този тон на Пит.

Долу, в студените дълбини, камерата бавно се доближаваше до материализирания на екрана обект. Пит застина неподвижен като пън, когато видя изображението на една голяма бяла звезда на тъмносин фон. Докато изчакваше камерата да продължи „огледа“ си, почувства устата си суха като канзаски прах.

Джордино се бе приближил и поддържаше двете лодки плътно една до друга. Стайгър долови напрежението, вдигна глава и погледна въпросително Пит.

— Видя ли нещо?

— Самолет с военни означения — съобщи Пит, едва сдържайки вълнението си.

Стайгър се промъкна назад и опули очи в монитора. Камерата беше минала над крилото и сега се спускаше отново към фюзелажа. Над квадратен илюминатор се заредуваха думите:

— Мили боже! — ахна Джордино. — Военен самолет!

— Можеш ли да кажеш какъв модел е? — попита развълнуван Стайгър.

Пит поклати глава.

— Не още. Ъгълът, под който мина камерата, не позволи да се видят добре двигателите и носовата част. Тя пресече над лявото крило и както виждаш, сега се движи към опашката.

— Серийният номер трябва да е изписан върху вертикалния стабилизатор — прошепна Стайгър тихо, сякаш се молеше.

Тримата стояха погълнати от неземната гледка, която се разкриваше пред тях. Самолетът лежеше затънал дълбоко в дънната кал. Фюзелажът беше срязан зад крилете, опашната част беше извита под лек ъгъл.

Джордино внимателно потопи веслата си и измести камерата по нов курс, като коригира сектора й на обзор. Разделителната й способност беше толкова висока, че се виждаха дори изравнените нитове на алуминиевата обшивка. Всичко изглеждаше невероятно странно и абсурдно и на тримата мъже им беше трудно да приемат изображението, предавано от телевизионното устройство.

След малко всички затаиха дъх — на екрана започна да се появява серийният номер върху вертикалния стабилизатор. Пит регулира фокуса на обектива, за да са сигурни, че няма да сбъркат нещо при разпознаването на самолета. Първо се появи цифрата 7, след нея 5, 4 и накрая 03. Стайгър се вторачи за миг в Пит с изцъклен поглед. Ефектът от гледката, за която вече се увери, че е истина, беше толкова разтърсващ, че той не беше в състояние да я приеме за истинска.

— Боже мой, това наистина е 03… Не може да бъде.

— Каквото виждаш, това е — подметна Пит.

Джордино се протегна и разтърси ръката на Пит.

— Никога не съм се съмнявал в теб, партньоре.

— Твоето доверие в мен няма да остане незабелязано — отвърна Пит.

— Какво ще правим оттук нататък?

— Ще поставим указателен буй и ще приключим за днес. Утре сутринта ще се гмурнем и ще видим какво можем да открием вътре в самите останки.

Стайгър седеше, клатеше глава и повтаряше:

— Това нещо не би трябвало да е тук… Това нещо не би трябвало да е тук.

Пит се усмихна.

— Явно, че нашият приятел, полковникът, не може да повярва на очите си.

— Не е това — възрази Джордино. — Стайгър има психологически проблем.

— Проблем ли?

— Ами да, не вярва в Дядо Коледа.

Въпреки мразовития въздух на утрото Пит се потеше в мокрото си подводно облекло. Той провери регулатора си за дишане, направи знак с вдигнати палци на Джордино и скочи зад борда на лодката.

Ледената вода, която нахлу между кожата му и подплатата на неопреновото му облекло с дебелина три милиметра, му подейства като шок. Той увисна за миг във водата, непосредствено под повърхността, и изчака топлината на тялото му да стопли проникналия слой вода. Когато температурата стана поносима, той отпуши ушите си и ритайки с плавниците, започна да се спуска към тайнствения свят, където вятърът и въздухът бяха непознати явления. Въжето от указателния буй сечеше косо подканящите го дълбини и той заплува покрай него.

Дъното като че ли се надигна, за да го посрещне. Още не бе заел хоризонтално положение, когато десният му плавник заора в утайката и вдигна сив облак, който набъбна като пушек от избухнала цистерна за гориво.

Пит провери дълбокомера на китката си. Той отчиташе дълбочина четирийсет и два метра. Това му позволяваше приблизително десет минути престой на дъното, без да се безпокои за декомпресия.

Основният му враг беше температурата на водата. Леденото налягане щеше да влияе драстично на концентрацията и движенията му. Телесната му температура скоро щеше да бъде понижена от студа и щеше да доведе издръжливостта му до краен предел, а оттам — в царството на преумората.

Видимостта не беше повече от два и половина метра, но този фактор не му пречеше. Указателният буй бе спуснат на сантиметри от потъналия самолет и Пит трябваше само да протегне ръка и да докосне металната повърхност. Преди да скочи във водата, се бе запитал какво ли чувство ще изпита, когато се гмурне дотук. Беше сигурен, че ще бъде обгърнат от пипалата на страха и мрачното предчувствие. Вместо това обаче сега го изпълни особеното чувство на добре свършена работа. Все едно че беше приключил едно дълго и изтощително пътуване.

Той се плъзна над двигателите, чиито лопати на витлата бяха изящно извити назад като венчелистчета на ирис. Ребрестите цилиндрови глави щяха завинаги да останат студени. Той подмина прозорците на пилотската кабина. Стъклата бяха напълно здрави, но така плътно наслоени с тиня, че нищо не можеше да се види вътре.

Пит обърна внимание, че е изразходвал почти две минути от дънния си престой. Той бързо зарита и стигна до разбития отвор във фюзелажа, вмъкна се през него и включи водолазното си фенерче.

Първите неща, които различиха очите му в потискащия сумрак, бяха големи сребристи касети. Стягащите ги ремъци се бяха скъсали от удара и те лежаха разхвърляни по пода на товарния отсек. Той внимателно ги заобиколи и се плъзна през вратата към пилотската кабина.

Четирите седалки бяха заети с по един скелет, всеки задържан в уродливата си поза от найлоновия предпазен колан. Костеливите пръсти на щурмана бяха свити като в юмрук, седящият зад приборното табло беше облегнат назад с килнат на една страна череп.

Пит продължи напред, изпълнен с нещо повече от страх и погнуса. Струята от въздушни мехурчета от регулатора му за дишане се издигаше нагоре и се загубваше в единия ъгъл на пилотската кабина. Това, което подсилваше зловещата гледка, беше фактът, че макар телата да бяха оголени до костите от плътта, дрехите им бяха останали. Леденостудената вода бе задържала процеса на гниене през тези десетилетия и бе запазила униформите на екипажа така, както в мига, когато всички са загинали.

Вторият пилот седеше изправен, с челюст, отворена вероятно за последен вик. Пилотът беше приведен напред, главата му почти се опираше в командното табло. От малкото му джобче се подаваше метална пластинка и Пит внимателно я издърпа и я набута в единия си ръкав. От джоба на пилотската седалка висеше винилова папка и Пит взе и нея.

Пак погледна часовника си и видя, че времето му изтича. Трябваше вече да се оттласне към повърхността и към дружелюбните лъчи на слънцето. Студът беше почнал да се просмуква в кръвта му и да замъглява съзнанието му. Беше готов да се закълне, че скелетите до един се бяха обърнали и го гледаха с празните орбити на черепите си.

Той бързо се изтегли заднешком от кокпита и точно когато се обръщаше, за да напусне товарната кабина, зърна кости на ходило зад една от касетите. Костите принадлежаха на скелет, завързан здраво с ремъци за дървената скара на пода. За разлика от останките на екипажа, по този скелет все още имаше останала плът. Пит с мъка потисна гаденето, надигнало се до гърлото му, и изучи от по-близо някога живия и дишащ мъж. Униформата му не беше тъмносиня като на Военновъздушните сили, а кафеникава като на някогашното армейско формено облекло. Той пребърка джобовете, но не намери нищо в тях.

В главата му звънна предупредителен сигнал. Ръцете и краката му вече загубваха чувствителността си и се вкочанясваха от безпощадния студ. Вече се движеше много по-бавно, сякаш беше потопен в гъст сироп. Ако не стоплеше час по-скоро тялото си, старият самолет щеше да приюти още една жертва. За миг го прободе острият връх на паниката — започваше да губи всякакво чувство за ориентация. Тогава забеляза въздушните си мехурчета, които излизаха от товарната кабина и поемаха към повърхността.

С огромно облекчение той се извърна от самотния скелет и последва мехурчетата в откритото водно пространство. На три метра под повърхността видя подводната част на лодката, която трепкаше от пречупената светлина като в кадър от сюрреалистичен филм. Дори успя да различи безплътната на вид глава на Джордино, който се взираше надолу зад борда.

С последни сили Пит протегна ръка и сграбчи веслото. После, с обединената сила на мускулите на Джордино и Стайгър, той бе издърпан в лодката с такава лекота, сякаш беше малко дете.

— Помогни ми да му свалим това облекло — нареди Джордино на полковника.

— Господи, той целият е посинял!

— Още пет минути, и щеше да получи хипотермия.

— Какво значи хипотермия? — попита Стайгър, докато сваляше куртката на Пит.

— Силно понижаване на телесната температура — поясни Джордино. — Познавах водолази, които умряха от това.

— Още не съм… повтарям… още не съм готов за дисекционната маса на моргата — изрече Пит през тракащи зъби.

След като свалиха хидрокостюма му, Джордино и Стайгър разтриха енергично тялото му с хавлиени кърпи, а после го завиха с дебело вълнено одеяло. Чувствителността му бавно започна да се завръща в крайниците и той вече усещаше топлината от слънцето, която проникваше чак до кожата му. Докато отпиваше кафе от чашата на термоса, си помисли, че то щеше да му помогне повече за психологическото, отколкото за физическото му обновление.

— Ти постъпи като пълен глупак! — скара му се Джордино от чиста загриженост. — Едва не се погуби, като се застоя толкова дълго. На тази дълбочина водата е направо вледеняваща.

— Какво откри долу? — попита Стайгър.

Пит се надигна до седнало положение и тръсна глава, за да разсее последните следи от мъглата в съзнанието си.

— Една папка… Имах една папка.

Джордино му я показа.

— Все още я имаш. Стискаше я в лявата си ръка като менгеме.

— А малката метална пластина?

— У мен е — отвърна Стайгър. — Изпадна от единия ти ръкав. Пит се облегна облекчен и отпи още една глътка кафе.

— Товарната кабина е пълна с големи касети… от неръждаема стомана, съдейки по незначителната степен на корозия. Но какво съдържат, може само да се гадае, няма никакви означения по тях.

— Каква им е формата?

— Цилиндрична.

Стайгър се замисли.

— Нямам представа какъв военен товар изисква запазването му в касети от неръждаема стомана. — После изведнъж се сепна и се вгледа проницателно в Пит. — Ами екипажа? От него имаше ли следа?

— Онова, което е останало от всеки, е все още привързано за седалките им.

Джордино внимателно повдигна единия край на виниловата папка.

— Изписаните листове са четливи тук-там. Мисля, че ще мога да ги отделя и подсуша, като се приберем в хижата.

— Вероятно това е летателният план — вметна Стайгър. — Искам всички налични факти и загадки да бъдат прилежно запечатани в плик, преди да ги оставя на някое бюро в Пентагона.

— А!… Стайгър…

Полковникът изгледа Пит въпросително.

— Не ми е приятно да съобщавам новини, които ще объркат добре обмислените ти планове, но в загадката на ВВС 03 има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, нещо много повече.

— Но нали открихме останките непокътнати? — Стайгър се мъчеше да говори с нисък глас; нямаше намерение да му бъде отнет мигът на триумфа. — Отговорите лежат само на няколко метра оттук. Сега всичко се свежда единствено до изваждане на останките от езерото. Какво друго има?

— Една доста неприятна дилема, която никой от нас не бе предвидил.

— Каква дилема?

— Работата е там — отвърна тихо Пит, — че имаме в ръцете си и един убиец.

10.

Джордино разпръсна съдържанието на папката върху кухненската маса. Бяха общо шест листа. Намерената от Пит в джоба на пилота малка алуминиева пластина къкреше в разтвор, импровизиран от Джордино, за да падне нагарът и да може да се разчете надписът й.

Пит и Стайгър стояха до пращящия в камината огън и пиеха кафе. Камината беше изградена от местен камък и топлината й изпълваше цялата стая.

— Нали разбираш огромните последствия от това предположение? — говореше Стайгър на Пит. — Намекваш за сериозно престъпление, без да разполагаш с никакво солидно доказателство.

— Чуй ме добре — каза Пит — и не се дръж така, сякаш обвинявам вкупом Военновъздушните сили на САЩ в убийство. Аз никого не обвинявам. Да, признавам, че доказателството е косвено, но съм готов да се обзаложа, че всеки патолог ще ме подкрепи. Скелетът в товарния отсек не е на човек, умрял преди трийсет и четири години заедно с екипажа на самолета.

— Откъде си толкова сигурен?

— Няколко неща не се връзват. Първо, нашият неизвестен пътник все още има плът по костите си, докато плътта на всеки от екипажа се е разложила преди десетилетия. Това показва, поне за мен, че мъжът е умрял много по-късно след катастрофата. Освен това ръцете и краката му са вързани за халките на скарата на пода. С малко въображение човек може да си представи почерка на старомодно бандитско убийство.

— Започваш да изпадаш в мелодраматизъм.

— Цялата гледка е пропита с мелодраматизъм.

— Добре, да поразсъждаваме над това, за което знаем, че е истина — продължи Стайгър. — Самолетът със сериен номер 75403 се намира не там, където би трябвало. Но така или иначе е там. И мисля, че спокойно можем да приемем, че истинският екипаж е все още на местата си в него. Колкото до тялото на другия човек, може би просто са пропуснали да споменат за него в доклада. Вероятно е бил назначен в последния момент като резервен бордов инженер или дори механик и той се е завързал за халките в товарната кабина малко преди падането на самолета.

— Тогава как ще обясниш разликата в униформите? Неговата е светлокафява на цвят, а не синя, каквато е на Военновъздушните сили.

— Не мога да добавя нищо повече към това, което ти твърдиш със сигурност, че е бил убит много по-късно след падането на самолета.

— А това е съществено — каза Пит с равен тон. — Аз дори вече имам солидна представа кой точно е нашият неканен гост. И ако съм прав, то фактът, че смъртта му е била причинена от един или повече хора, става неопровержим.

Стайгър повдигна вежди.

— Целият съм в слух — измърмори той. — Кого имаш предвид?

— Това е човекът, построил тази хижа. Името му е Чарли Смит, бащата на конгресменката Лорън Смит.

Стайгър се умълча за известно време, опитвайки се да възприеме чудовищното твърдение на Пит. Най-после каза:

— Какво доказателство можеш да предоставиш?

— Откровено казано, накъсано, оттук-оттам. От достоверен източник научих, че в некролога му е пишело, че е станал на парчета от експлозия на свое собствено изобретение. От него не било открито нищо друго, освен един ботуш и единия палец от ръката му. Добре скалъпено, нали? Чиста работа! Ще трябва да го имам предвид занапред, когато искам да очистя някого. Възпламенявам взрива, после, веднага щом прахолякът се слегне, подхвърлям върху ръба на димящия кратер една обувка и парче от най-разпознавателната част от анатомията на жертвата. По-късно приятели разпознават обувката, а в шерифството, веднага след като взимат отпечатък от палеца, установяват коя е жертвата. Междувременно заравям остатъците от трупа някъде, където никога няма да бъдат намерени. Заключението за смъртта на жертвата ми се определя като нещастен случай и аз спокойно продължавам по пътя си.

— Искаш да кажеш, че от скелета в разбития самолет липсва единият му ботуш и единият палец на ръката му?

Пит кимна в знак на потвърждение.

В девет и половина Джордино беше готов. Започна да обяснява на Пит и Стайгър с тона на учител, преподаващ урок по химия.

— Както виждате, след повече от три десетилетия виниловата подвързия се е запазила почти като нова, тъй като не е органична, докато хартиените листове в нея са се превърнали в пихтия. Първоначално съдържанието е било мимеографирано — обичаен процес преди появата на чудото „ксерокс“. Мастилото за съжаление почти е изчезнало и никоя лаборатория в света не може да го възстанови дори чрез супероптично увеличение. Три от листовете са безнадежден случай. Не е останала една четлива буква. От четвъртия може да се предположи, че съдържа метеорологична информация. Няколко думи се отнасят до силата на ветровете, височини и атмосферни температури. Единственото изречение, което можах отчасти да дешифрирам, е следното: „Небето се прояснява отвъд западните склонове на Вододела“.

— Което говори за Скалистите планини — вметна Пит.

Пръстите на Стайгър се впиха в ръба на масата.

— Господи! Имате ли представа какво значи това?

— Това значи, че „03“ не е излетял от Калифорния, както се твърди в доклада — отвърна Пит. — Мястото на излитането му трябва да е било някъде на изток оттук, щом екипажът е бил обезпокоен за атмосферните условия над Вододела.

— Толкоз за данните от лист номер четири — каза Джордино. — И тъй, сравнен с останалите, лист номер пет е истинска ценна находка по отношение на информация. От няколкото различими думи в него можем да направим няколко комбинации, включително имената на двама от екипажа. Доста от буквите липсват, но ако понапънем малко умовете си, ще можем да ги попълним. Ето тук например. — Джордино посочи към листа и другите двама се наведоха, за да се вгледат по-отблизо.

— Сега попълваме празните места — продължи Джордино — и получаваме: „Командир на самолета: майор Вайлъндър“.

— Ето и комбинацията — намеси се Пит, сочейки с пръст. — Тук може да се разчете името и длъжността на бордовия инженер.

— Джоузеф Бърнс — потвърди Джордино. — В следващите редове липсващите букви са прекалено много, за да се разчете смисълът им. Но вижте по-нататък.

— Това е тайното му условно обозначение — поясни Пит. — Присвоява се на всеки самолет, извършващ строго секретен полет. Обикновено се състои от една дума с допълнение от последните две цифри на номера на самолета.

Стайгър изгледа Пит с неприкрито възхищение.

— Откъде знаеш тези неща?

— Научих ги оттук-оттам — сви рамене Пит.

Джордино проследи с пръст местата на липсващите букви.

— Значи получихме „Кодово име: някаква си дума 03“.

— Кои думи съдържат в средата си „икс“ — замисли се на глас Стайгър.

— Липсващите гласни след „икс“ могат да бъдат „и“ или „ъ“…

— „Никсън“? — предложи Джордино.

— Дълбоко се съмнявам, че един транспортен самолет ще носи името на вицепрезидент — каза Пит. — Според мен „Виксън“ е по-приемливо.

— „Виксън-03“ — промълви Стайгър. — Едва ли има по-точен отговор.

— Продължаваме надясно по реда — рече Джордино. — Последното четливо местенце на петия лист е: „П-празно място-к: Ронджело 0060-празно място“.

— Предвиден час на кацане: шест часа сутринта в Ронджело — изтълкува Стайгър, все още не вярвайки на очите си. — Къде, по дяволите, се намира това? „Виксън-03“ е трябвало да кацне на Хаваите.

— Това виждам, това казвам — подметна Джордино.

— А шестият лист? — попита Пит.

— Той е много зацапан. Освен датата и гриф за секретност всичко останало е неразбираемо за мен. Вижте сами.

Стайгър се наведе по-ниско над неясното съдържание.

— Първият ред се отнася за заповеди, издадени някъде между дванайсети и двайсет и девети януари 1954 година.

Пит каза:

— Вторият ред разчитам като: „Потвърдено от“, но името на офицера не се чете, само рангът му на генерал съвпада.

— След това идва „Строго секретен код едно-А“ — допълни Джордино. — По-строго секретно от това надали има.

— Мисля, че смело можем да кажем, че някои от най-висшия ешелон на Пентагона или на Белия дом, или и от двете места, са изготвили подвеждащ доклад, за да заличат следите на „Виксън-03“ — заяви Пит.

— През всичките си години във Военновъздушните сили не съм чувал за подобна постъпка. Защо ще си служат с такава явна лъжа за най-обикновен самолет, извършващ рутинен полет?

— Виж фактите, полковник. „Виксън-03“ не е най-обикновен самолет. В доклада пише, че е отлетял от военновъздушната база „Травис“, край Сан Франциско, и е трябвало да кацне в Хикам Фийлд на Хаваите. А сега узнаваме, че екипажът е бил насочен по курс към Ронджело.

Джордино се почеса по главата.

— Не мога да си спомня да съм чувал за място, наречено Ронджело.

— Нито пък аз — каза Пит. — Но ние можем да го установим веднага щом отворим атласа.

— И какво имаме сега? — попита Стайгър.

— Не много — призна Пит. — Само това, че някъде след втората десетдневка на януари 1954 година самолет С-97 е излетял от място, намиращо се или в източната, или в среднозападната част на Съединените щати, със строго поверителна мисия. Но над Колорадо се е случила някаква авария в самолета, която е принудила екипажа да кацне принудително на възможно най-трудния терен. Приземили се благополучно, или поне така са си помислили отначало. След това по чудо не са се разбили в някой планински склон. Вайлъндър е видял широка просека и е насочил стратокрайцера за принудително кацане. Но онова, което за зла съдба не са забелязали — защото не забравяйте, било е месец януари и земята е била покрита със сняг — е, че откритото пространство не е било просека, а замръзнало езеро.

— И когато инерцията на самолета е намаляла, възвръщайки цялата му тежест — продължи вместо него Стайгър, — ледът се е пропукал и той е потънал.

— Точно така. Нахлуването на водата през пробития фюзелаж и шокът от студа е било толкова мигновено, че екипажът не е имал възможност да реагира и всички са се удавили, както са били по местата си. Никой не е станал свидетел на катастрофата и всички следи от трагедията са били напълно заличени. Последвалото претърсване не е открило нищо и по-късно „Виксън-03“ бива прикрит под фалшив нещастен случай и забравен.

— Ти описа интересен сюжет — вметна Джордино, — който звучи съвсем правдоподобно. Но къде е мястото на Чарли Смит в него?

— Вероятно той е закачил с въдицата си бутилката за кислород. И тъй като е бил изключително любознателен, вероятно е пуснал на дъното риболовен трал и е извадил откъртения вече носов колесник.

— Сигурно си е заслужавало да се види изражението му, когато колесникът се е подал над повърхността — засмя се Джордино.

— Дори и да приема, че Смит е бил убит — каза Стайгър, — не виждам никакъв мотив.

Пит вдигна поглед към полковника.

— Винаги има мотив при отнемане на човешки живот.

— Ами да, товарът! — изтърси Джордино, не можейки да повярва на собственото си проумяване. — Нали е бил строго секретен полет. Няма съмнение, че каквото и да е превозвал „Виксън-03“, то е било особено ценно за някого. Достатъчно ценно, за да бъде убит човек.

Стайгър поклати глава.

— Ако товарът е бил толкова ценен, защо не е бил изваден от Смит или от неговия предполагаем убиец? Според Пит товарът е все още на дъното на езерото.

— И то здраво завързан — добави Пит. — Доколкото мога да съм сигурен, касетите изобщо не са били отваряни.

Джордино се изкашля.

— Следващ въпрос.

— Изстреляй го!

— Какво има в касетите?

— Очаквах да попиташ това — каза Пит. — Е, добре, едно предположение води до размисъл. Имаме самолет, превозващ цилиндрични касети с тайна мисия някъде в Тихия океан през януари 1954 година…

— Разбира се — прекъсна го Джордино. — Опити с ядрени бомби бяха правени по онова време на остров Бикини.

Стайгър се изправи на крака и застана неподвижен.

— Да не би да намекваш, че „Виксън-03“ е превозвал ядрени бойни глави?

— Нищо не намеквам — отвърна нехайно Пит. — Просто предлагам възможност, при това интригуваща. Защо иначе Военновъздушните сили ще прикриват изчезнал самолет и ще пуснат димна завеса от подвеждаща информация, за да не се разбере за изчезването му? Защо иначе екипажът ще се подложи на почти сигурна смърт, насочвайки повредения самолет към планините, вместо да скочи с парашутите си и да остави самолета да се разбие близо до някое населено място?

— Една особено важна точка пропуква теорията ти: правителството никога не би се отказало от търсенето на изгубен товар от ядрени глави.

— Признавам, че тук ме хвана натясно. Наистина изглежда странно, че такава една разрушителна сила, способна да изравни със земята половината страна, е оставена захвърлена в околната среда.

Стайгър изведнъж сбърчи нос.

— Каква е тази противна миризма?

Джордино скочи веднага и отиде до печката.

— Май пластинката е готова.

— В какво я вариш?

— В смес от оцет и сода за хляб. Само това успях да намеря тук.

— Сигурен ли си, че надписът ще може да се разчете?

— Не съвсем, не съм химик. Но поне няма да я повредя.

Стайгър вдигна ръце в знак на раздразнение и се обърна към Пит.

— Знаех си, че трябваше да опазя това нещо за професионален анализ в лаборатория.

Джордино спокойно подмина забележката на полковника, взе две вилици, внимателно извади пластинката от врящия разтвор и я постави върху кърпа за съдове, за да я подсуши. После я вдигна към светлината и започна да я обръща на всички страни.

— Какво виждаш? — попита го Пит.

Джордино сложи малката пластина пред него на масата, пое си дълбоко въздух и отвърна с напрегнато мрачно лице:

— Символ. Символът, предупреждаващ за радиоактивност.