Трета част Спасяване на кораб

26.

Вашингтон, окръг Колумбия, ноември 1988 година

В Пентагона началниците на Стайгър бяха умували над доклада му за откриването на „Виксън-03“ близо два месеца преди да го повикат във Вашингтон. Сега Стайгър седеше като на тръни, имаше чувството, че гледат на него повече като на вражески свидетел, отколкото като на главен следовател.

Дори с доказателството пред тях във вид на видеолента, генералите Ърнест Бъргдорф, началник по безопасността във ВВС, и Джон О’Кийф от Комитета на началник-щабовете, изразиха съмнение относно важността на потъналия самолет и заявиха, че нищо нямало да се спечели, ако той бъде изваден на бял свят, освен сензация за медиите. Стайгър се изуми от думите им.

— Ами семействата на екипажа? — възрази той. — Ще бъде престъпление да не ги уведомим, че телата на близките им са намерени.

— Елате на себе си, полковник. Какво добро можем да им сторим с разравянето на стари спомени? Вероятно родителите им са отдавна мъртви, вдовиците са се омъжили повторно, децата са израснали с нови бащи… Нека всички те да продължат да си живеят спокойно живота.

— И все пак остава товарът — настоя Стайгър. — Съществува вероятност товарът на борда на „Виксън-03“ да съдържа ядрени бойни глави.

— Проучихме тази вероятност — каза остро О’Кийф. — Проверихме с компютър описите на всички военни складове и установихме, че никъде не липсват бойни глави.

— Освен това знаете ли, господа, че ядрените материали са били поставени в стоманени касети, които са все още там?

— А не ви ли е минавало през ума, полковник — обади се Бъргдорф, — че касетите може да са празни?

Стайгър се отпусна пораженчески на стола. Все едно че говореше на вятъра. Те се отнасяха с него като с дете с развинтена фантазия, което твърди, че е видяло слон в царевичните ниви на Минесота.

— И ако това е същият самолет, за който се предполага, че е изчезнал над Тихия океан — добави Бъргдорф, — мисля, че е най-добре да не го закачаме.

— Не ви разбирам, сър.

— Военновъздушните сили може и да не са искали да разгласят сериозните причини за огромната разлика в курса на самолета. Помислете за вероятностите. Да се прелетят хиляди километри в обратната посока означава или сериозна повреда на най-малко пет различни приборни системи и несправяне от страна на екипажа, или заговор между целия екипаж да отвлекат самолета с един бог знае каква цел.

— Но все някой трябва да е издал заповед за полета — вметна Стайгър.

— Да, издал е — каза О’Кийф. — Първоначалните заповеди са били издадени от военновъздушната база „Травис“ в Калифорния от полковник Майкъл Ъруин.

Стайгър погледна скептично генерала.

— Заповедите за полет рядко се държат в архива повече от няколко месеца. Как е възможно точно тези заповеди да са останали непокътнати повече от трийсет години?

О’Кийф сви рамене.

— Не ме питайте как, полковник. Но повярвайте ми: последният план на полета на „Виксън-03“ бе намерен в архивите на административната сграда в „Травис“.

— А заповедите, които намерих в катастрофиралия самолет?

— Приемете неизбежното — намеси се Бъргдорф. — Документите, които сте извадили от езерото в Колорадо, са крайно повредени, за да бъдат разчетени с точност. Вие просто сте разчели нещо, което не е написано там.

— Колкото до мен — отсече решително О’Кийф, — обяснението за отклонението на „Виксън-03“ от курса си остава дълбока тайна. Съгласен ли сте, генерале — попита той Бъргдорф.

— Напълно.

О’Кийф погледна към Стайгър.

— Имате ли да добавите още нещо, полковник?

Началниците на Стайгър седяха и чакаха отговора му. Той беше наясно, че не си струваше да говори повече. Беше стигнал до задънена улица. Това, което искаха да му внушат, висеше над главата му като меч, а то беше: или Ейб Стайгър да забрави завинаги за „Виксън-03“, или кариерата му във Военновъздушните сили ще бъде преждевременно прекратена.



На ниско окосената тревна площ зад Белия дом президентът сковано удряше една след друга топките към една от дупките на игрището за голф. Не вкара нито една, което за сетен път доказа, че голфът не е неговата игра. Той беше наясно със състезателното предизвикателство на тениса и хандбала, дори с плуването в басейн, но не можеше да си обясни защо е нужно човек да се състезава със собственото си умение.

— Е, видях всичко, така че вече мога да умра спокоен.

Президентът се изправи и погледна засмяното лице на Тимоти Марч, неговия министър на отбраната.

— Всичко идва да покаже с колко много време разполагам сега, докато изчаквам приемника ми да встъпи в длъжност.

Ниският и трътлест Марч, който ненавиждаше физическото натоварване, закрачи по тревата.

— Трябва да си доволен от изборите. Партията ти и твоят човек спечелиха.

— На практика никой не печели в избори — измърмори президентът. — Какво има, Тим?

— Помислих си, че може би ще искаш да знаеш, че сложих капака върху онзи стар самолет, открит в Скалистите планини.

— Вероятно си постъпил разумно.

— Странна работа — продължи Марч, — освен подправените летателни планове в архивите на ВВС няма никакъв документ за действителната мисия на екипажа.

— И така да е — каза президентът, след като най-сетне вкара една топка в дупката, — нека нещата си останат такива, каквито са. Ако по време на мандата си Айзенхауер е заровил отговорите, аз съм далеч от мисълта да отварям кутия с червеи по време на своя.

— Предлагам поне да извадим останките на екипажа за военно погребение, дължим им го.

— Добре, но без никаква публичност.

— Ще подчертая това пред офицера, натоварен с тази задача.

Президентът подхвърли пръчката на мъжа от тайните служби, който се разхождаше наблизо, и направи знак на Марч да го придружи до кабинета му.

— Кое е най-разумното ти предположение по случая, Тим? Какво мислиш, че се е опитал да прикрие Айк в далечната 1954 година?

— От няколко нощи насам този въпрос ме кара да гледам в тавана — отвърна Марч. — Нямам ни най-малка представа.



Стайгър си проправи път през опашката, чакаща да се освободят маси за обяд в „Котънуд Ин“, и влезе направо в бара. Пит му помаха от сепарето в дъното и без да сваля ръка, направи знак и на сервитьорката. Стайгър тъкмо се настани срещу Пит и сервитьорката, облечена в съблазнително подкъсена пола, наведе бюста си над масата.

— Мартини с лед — поръча Стайгър, загледан в пазвата й, — нека бъде двойно — добави той.

Пит повдигна почти празната си чаша.

— Още едно от същото.

— Господи — изстена Стайгър, — как можеш да пиеш това?

— Чух, че било полезно за смъкване на теглото — отвърна Пит. — Ензимите от грейпфрутовия сок унищожават калориите във водката.

— Глупости на търкалета. Всъщност ти защо се притесняваш? Никъде нямаш нито един грам излишен.

— Е, видя ли? Значи наистина действа.

Хуморът му се оказа заразителен. За първи път от известно време Стайгър се развесели. Но веднага щом напитките дойдоха лицето му отново помръкна и той се смълча, въртейки чашата си в ръце, без да отпива от съдържанието й.

— Не ми казвай — заговори Пит, отгатвайки мислите на полковника, — но май че твоите приятели в Пентагона са те отрязали, нали?

Стайгър кимна бавно.

— Те направиха дисекция на всяко мое изречение от доклада ми и хвърлиха парчетата в отпадъчните води на Вашингтон.

— Сериозно ли говориш?

— Не повярваха на нито една моя дума.

— Ами касетите и петте скелета?

— Твърдят, че касетите са празни. А колкото до твоята теория за бащата на Лорън Смит, за нея изобщо не повдигнах въпрос. Не видях смисъл да разпалвам още повече огъня на вече пламналия им скептицизъм.

— Значи си вън от разследването.

— Да, ако искам да се пенсионирам като генерал.

— Намекнаха ли ти го?

— Не беше нужно, прочетох го в очите им.

— Какво ще стане сега?

Стайгър погледна Пит право в очите.

— Надявам се да продължиш сам.

Двамата впиха погледи един в друг.

— Искаш от мен да извадя самолета от езерото Тейбъл?

— Защо не? Боже мой, та ти си извадил „Титаник“ от дълбочина близо четири хиляди метра насред Атлантическия океан. За теб ще бъде фасулска работа да извадиш един стратокрайцер от езеро.

— Поласкан съм, но забравяш, че аз не съм си шеф. За изваждането на „Виксън-03“ ще са необходими екип от двайсет души, няколко товарни автомобила със съоръжения, време от минимум две седмици и бюджет от близо четиристотин хиляди долара. Не мога да осъществя всичко това сам, а адмирал Сандекър никога няма да даде благословията си от името на НЮМА за проект от такъв мащаб, без да има твърдото уверение от правителството за допълнителни средства.

— Тогава не можем ли да извадим поне една от касетите и останките на Смит, за да ги представим като неопровержими доказателства?

— И да си навлечем куп неприятности?

— Струва си да опитаме — настоя Стайгър с вълнение в гласа. — Можеш да отлетиш за Колорадо още утре. Междувременно аз ще сключа договор за изваждането на останките на екипажа. Това ще те отърве от неприятности с Пентагона и НЮМА.

Пит поклати глава.

— Съжалявам, но ще трябва да отложим датата. Сандекър ми е възложил да ръководя изваждането на един брониран кораб, потънал край бреговете на Джорджия по време на Гражданската война. — Той си погледна часовника. — След шест часа трябва да хвана самолета за Савана.

Стайгър въздъхна и отпусна рамене.

— Добре, може и по-късно да го направиш.

— Сгъни договора и го сложи в камерата за лед. При първа възможност ще отскоча тайничко до Колорадо. Само това мога да обещая.

— Каза ли на госпожица Смит за баща й?

— Честно казано, не събрах кураж.

— Човърка те мисъл, че може и да грешиш ли?

— Това е едно на ръка.

Лицето на Стайгър отново помръкна.

— Божичко, каква каша! — Той допи питието си на един дъх и се загледа с тъжен поглед в празната чаша.

Сервитьорката дойде с картата за менюто и те си поръчаха обяд. Стайгър разсеяно я изгледа, докато тя вървеше към кухнята.

— Вместо да седя тук и да си блъскам мозъка над стара загадка, от която никой не се интересува, най-добре да се прибера при жена си и децата в Калифорния.

— Колко имаш?

— Деца ли? Осем. Поне за толкова знам. Пет момчета и три момичета.

— Сигурно си католик.

Стайгър се усмихна.

— С име като Ейбрахам Ливай Стайгър, шегуваш ли се?

— Пропусна да ми кажеш какво обяснение дадоха важните клечки за летателния план на „Виксън-03“?

— Генерал О’Кийф намери оригинала. Данните в него не съвпадат с нашите анализи на извадения от останките на самолета.

Пит се замисли за момент, после попита:

— Имаш ли копие, което да ми дадеш за известно време?

— На летателния план ли?

— Само шестата страница.

— В колата ми е. Защо?

— Ще направя един опит — отвърна Пит. — Имам приятел във ФБР, който си пада по сложните кръстословици.



— Наложително ли е да тръгнеш още тази вечер? — попита Лорън.

— Утре сутринта трябва да присъствам на съвещанието по повод на една спасителна операция — отвърна Пит от банята, където си прибираше принадлежностите за бръснене.

— По дяволите! — нацупи се Лорън. — Все едно имам любовна връзка с търговски пътник.

Пит влезе в спалнята.

— Хайде, хайде, и без това за теб не съм нищо повече от временна играчка.

— Не е така. — Тя обви ръце около него. — След Фил Сойър ти си ми най-любимият човек.

Пит я изгледа.

— Откога се виждаш със секретаря на президентския пресцентър?

— Когато расовият жребец отсъства, Лорън му намира заместник.

— Мили боже! Фил Сойър! Та той носи бели ризи и говори като енциклопедия.

— Поиска да се омъжа за него.

— Иде ми да повърна.

Тя го притисна по-силно към себе си.

— Моля те, без сарказъм тази вечер.

— Съжалявам, че не мога да ти бъда нещо повече от обожаван любим, но съм адски себичен, за да се обвързвам. Не съм способен да дам и една стотна от това, от което има нужда жена като теб.

— Ще съм доволна и на най-минималната част от процента, който мога да получа.

Той се наведе и я целуна по врата.

27.

Томас Мачита плати входната такса, за да влезе на панаира — един от многото такива пътуващи панаири, които по празници опъваха шатри на много места в Южна Африка. Беше неделя и големи групи от африканци банту и техните семейства се нареждаха на опашка за виенското колело, въртележките, стрелбищата, струпваха се край панаирджийските сцени. Мачита се запъти направо към влакчето на ужасите, както се бе уговорил с Ема по телефона.

Още не беше решил с какъв инструмент да убие Ема. Бръснарското ножче, залепено със скоч за лявата му предмишница, не беше от най-сигурните. Тънкото стоманено острие беше близкобойно смъртоносно оръжие само ако срежеше сънната артерия на жертвата си в момент, когато тя проявеше непредпазливост. Но такава възможност според Мачита едва ли би му се удала, като се имаше предвид огромната тълпа около тях.

В крайна сметка Мачита реши да използва пикела. Той въздъхна с облекчение, сякаш бе разбулил велика научна загадка. Пикелът беше дискретно промушен в сплитката на кошницата, която държеше в ръка. Дървената му дръжка бе махната и на нейно място бе навит няколко пъти изолирбанд. Еднократно бързо забиване на тънкото дълго шило или между ребрата право в сърцето, или в окото, или в ухото — ако можеше отведнъж да улучи евстахиевата тръба — нямаше да остави почти никакви издайнически следи от секреции.

Мачита стисна здраво кошницата, в която бяха и пикелът, и двата милиона долара рушвет. Редът му дойде, той си купи билет и се качи на малкия вагон платформа на влакчето на ужасите. Двойката на опашката преди него — кикотещ се мъж и дебелата му жена — едва се смести на седалката за двама души. Обслужващият влакчето — възрастен човек с вид на скитник, който непрекъснато подсмърчаше, спусна предпазната рамка над краката и дръпна голям лост, стърчащ от пода. Платформата отскочи напред и се плъзна по релсите между две въртящи се врати. След малко женски писъци се разнесоха от затъмнената вътрешност на павилиона.

Мачита се качи на следващата платформа. Отпусна се и се развесели при мисълта за пътуването. Картини от детството изплуваха в съзнанието му, спомни си за подобна разходка с влакче на ужасите, по време на която от тъмнината изведнъж изникваха пред него фосфоресциращи призраци.

Той не забеляза кога възрастният мъж избута лоста, нито реагира веднага след като онзи пъргаво скочи на седалката до него и спусна предпазната рамка.

— Надявам се да ви хареса пътуването — каза глас, който Мачита разпозна като гласа на Ема.

За сетен път загадъчният информатор бе успял да извлече полза от разсеяността на Мачита. Вероятността за лесно убийство тутакси се изпари.

Ръцете на Ема ловко опипаха дрехите му.

— Много разумно от ваша страна да дойдете невъоръжен, уважаеми майоре.

Една точка в наша полза, помисли си Мачита, чиито ръце държаха нехайно кошницата и закриваха пикела.

— Носите ли операция „Дива роза“? — попита той с официален тон.

— А вие носите ли двата милиона щатски долара? — отвърна му с въпрос обгърнатата в тъмнина фигура до него.

Мачита се поколеба и несъзнателно се наведе, когато малката платформа изви под висока купчина от бъчви, която се срути върху тях и увисна във въздуха на сантиметри от главите им.

— Тук са… в кошницата.

Ема извади плик от вътрешния джоб на оръфаното си яке.

— Шефът ви ще намери това за много интересно четиво.

— Стига цената му да не е прекомерно раздута.

Мачита преглеждаше документите в плика, когато две отвратително нарисувани вещици, осветени от ултравиолетова светлина, скочиха към платформата им и се изкикотиха зловещо през високоговорителите. Без да обръща внимание на восъчните фигури, Ема отвори кошницата и огледа печатните знаци на банкнотите на пурпурната светлина. Вещиците се отдръпнаха на скритите си пружини, тунелът отново потъна в мрак и влакчето продължи по пътя си.

Сега е моментът! — помисли си Мачита. Ръката му измъкна пикела от тайното му място и се стрелна натам, където според преценката му трябваше да бъде дясното око на Ема. Но в същия миг влакчето направи остър завой и оранжева светлина бликна върху брадат Сатана, който заплашително размаха вила. Това беше достатъчно, за да отклони ръката на Мачита от целта му. Пикелът мина покрай окото на Ема и се заби в черепа под веждата му.

Смаяният информатор извика, отблъсна ръката на Мачита и издърпа тънкото шило от главата си. Мачита грабна бръснарското ножче от предмишницата си и с опакото на дланта го изви към гърлото на Ема. Но в този момент „дяволът“ стовари вилата си върху китката му и счупи костта й.

Оказа се, че „дяволът“ не е кукла, а един от съучастниците на Ема. Мачита отвърна на удара, като вдигна предпазната рамка и срита маскирания мъж в слабините. В следващия момент влакчето се вряза отново в тъмнината и остави „дявола“ зад себе си.

Мачита се обърна отново към Ема, но видя, че мястото до него е празно. На няколко метра вляво от платформата проблесна за миг дневна светлина — една врата се беше отворила и затворила. Ема бе изчезнал през един от изходите, отнасяйки със себе си кошницата с парите.

28.

— Огромна глупост — заключи полковник Джумана със сатанинско задоволство. — Извини ме, че говоря така, мой генерале, но аз те предупредих.

Лусана наблюдаваше замислен през прозореца мъжете, които извършваха строева подготовка на плаца.

— Грешка в преценката, полковник, нищо повече. Няма да загубим войната само защото бяхме завлечени с два милиона долара.

Томас Мачита, навел глава от срам, с капки пот по челото, седеше до масата и гледаше с празен поглед гипсираната си китка.

— Не можех да знам… — започна той и се скова, когато Джумана скочи на крака с почервеняло от гняв лице, сграбчи плика от Ема и го хвърли в лицето му.

— Не си могъл да знаеш, че са ти скроили номер ли? Глупак такъв! Ето, вижте го нашия прославен шеф на разузнаването, който дори не може да убие човек в тъмното! И на всичкото отгоре му дава два милиона долара за някакъв си плик, съдържащ процедури за разчистване на военни боклуци.

— Престани! — извика Лусана.

Настъпи тишина. Джумана си пое дълбоко въздух, после бавно отстъпи назад и седна на стола си. От очите му продължаваше да струи гняв.

— С глупави грешки — въздъхна той с горчивина — войни за освобождение не се печелят.

— Прекалено се вживяваш, полковник Джумана — смразяващо прозвуча гласът на Лусана. — Ти си великолепен водач и същински тигър в битките, но както на повечето професионални войници, и на теб ти липсва административен подход.

— Моля те, мой генерале, не изкарвай яда си на мен. Той — Джумана размаха пръст към Мачита — е този, който заслужава наказание.

Чувство на безпокойство обзе Лусана. Независимо от интелигентността или образованието африканското съзнание реагираше почти детински спрямо виновните. Кръвното отмъщение все още ги надъхваше с по-силно чувство за справедливост, отколкото сериозните разговори на маса. Лусана погледна уморено Джумана.

— Грешката беше моя. Единствено аз нося отговорността. Ако не бях наредил на майор Мачита да убие Ема, може би сега операция „Дива роза“ щеше да лежи пред нас на масата. Ако съзнанието му не беше заето с мисълта за убийство, вярвам, че майорът щеше да провери съдържанието на плика, преди да даде парите.

— Нима все още вярваш, че планът е валиден? — попита изумен Джумана.

— Да — отвърна твърдо Лусана. — Достатъчен е, за да предупредя американците, когато замина следващата седмица за Вашингтон, за да изразя личното си убеждение пред конгресното заседание по повод помощта за африканските държави.

— Вашите приоритети са тук — обади се Мачита с уплаха в очите. — Моля ви, мой генерале, изпратете някого другиго.

— Никой не е в по-добро положение от моето — увери го Лусана. — Аз все още съм американски гражданин с много връзки на високо ниво, които симпатизират на нашата борба.

— Напуснете ли страната, ще се окажете в огромна опасност.

— Всички ние сме в опасност и тук, не е ли така? — каза Лусана и се обърна към Джумана. — Полковник, ти ще поемеш командването по време на отсъствието ми. Ще те натоваря с изрични заповеди за провеждането на операцията ни. Очаквам от теб да следиш за точното им изпълнение.

Джумана кимна.

В Мачита се надигна страх. Не можеше да не се запита дали Лусана осъзнава, че утъпква пътя към собственото си сгромолясване и отприщва приливна вълна от кръв, която неминуемо щеше да залее цяла Африка.

29.

Лорън Смит стана от стола зад бюрото си, когато Фредерик Дагът бе въведен в кабинета й и протегна ръка, за да го поздрави. Той й се усмихна с най-служебната си усмивка.

— Надявам се да ми простите, че нахлувам така, госпожице ъ-ъ-ъ… конгресмен.

Лорън стисна силно ръката му. Винаги се развеселяваше, когато мъжете заекваха от притеснение, когато се обръщаха към нея с „конгресмен“.

— Радвам се, че дойдохте — отвърна тя и го покани с ръка да седне. После, за негова изненада, му поднесе кутия с пури и той си взе една.

— Това се казва посрещане. Не го очаквах… Ще разрешите ли да запаля?

— Разбира се — усмихна се тя. — Знам, че изглежда някак неуместно жена да предлага пури, но практиката показва, че посетителите ми от мъжкия пол надделяват в съотношение двайсет към едно спрямо женския.

Дагът изпусна голямо кълбо дим към тавана и мина направо на въпроса:

— Вие гласувахте против личното ми предложение за финансова помощ на Африканската революционна армия.

Лорън кимна, но не отвърна нищо, изчаквайки Дагът да се доизкаже.

— Бялото правителство на Южна Африка е на ръба на саморазрухата. От няколко години насам икономиката на държавата поголовно спада. Хазната е почти празна. Бялото малцинство се отнася жестоко и безпощадно към черното мнозинство, като към роби. За десет години, откакто чернокожите поеха управлението в Родезия, африканците от европейски произход станаха безмилостни в отношенията си към техните африканци банту. Вътрешни бунтове отнеха живота на хиляди хора. Тази кървава баня не може да продължава повече. Африканската революционна армия на Хирам Лусана е единствената надежда за мир. Ние трябва да я подкрепим както с финансови, така и с военни средства.

— Останала съм с впечатлението, че Хирам Лусана е комунист.

Дагът поклати глава.

— Опасявам се, че дълбоко се заблуждавате, госпожице Смит. Признавам, че Лусана разрешава използването на виетнамски военни съветници, но лично ви уверявам, че той не е и никога не е бил пионка на международния комунизъм.

— Радвам се да го чуя.

Гласът на Лорън беше бездушен. В нейното съзнание Дагът се опитваше да продаде стока, а тя беше твърдо решена да не я купи.

— Хирам Лусана е човек с възвишени идеали — продължи Дагът. — Той не допуска клане на невинни жени и деца. Не предприема безразборни кървави нападения над села и градове, както правят другите въстанически движения. Неговата война е насочена изцяло към правителствени и военни обекти. Аз например чувствам, че Конгресът трябва да подкрепи лидера, който върши нещата си достатъчно благоразумно.

— О, слезте на земята, господин Дагът. И двамата с вас знаем, че Хирам Лусана е мошеник от класа. Преглеждала съм му досието във ФБР. То не се отличава от досието на престъпник от мафията. Лусана е прекарал половината си живот в затвора за различни престъпления, от покушение до изнасилване, да не говорим за укриване от правосъдието и участие в заговор за бомбардиране на щатската столица на Алабама. След един невероятно доходен въоръжен грабеж той влиза в наркобизнеса и прави цяло състояние. После офейква от страната, за да избегне плащането на данъци. Надявам се да се съгласите, че той съвсем не е типичен американски герой.

— Изобщо не му бе предявено законно обвинение за въоръжения грабеж.

Лорън сви рамене.

— Добре, да поставим под съмнение това престъпление. Но останалите едва ли биха го окачествили като водач на свещена борба за свобода на потиснатите маси.

— Историята си е история — наблегна на думите си Дагът. — Независимо от тъмното си минало Лусана е все още единствената надежда за установяването на стабилно правителство, след като чернокожите влязат в южноафриканския парламент. Не можете да отречете, че е в интерес на американците да го обявят за приятел.

— Защо винаги трябва да сме на нечия страна?

Дагът повдигна вежди.

— Дали не долавям намек за изолация в думите ви?

— Спомнете си какво стана с Родезия — продължи Лорън — само месеци след плана на нашия бивш държавен секретар да прехвърли управлението от бялото малцинство на черното мнозинство. Избухна гражданска война между радикалните фракции, която върна прогреса на страната с десет години назад. Можете ли да обещаете, че няма да сме свидетели на същото, когато Южна Африка направи поклон пред неизбежното?

Дагът не обичаше да бъде притискан до стената от жена, от която и да е жена. Той стана от стола и се наведе над бюрото на Лорън.

— Ако вие не дадете подкрепата си за моето предложение за оказване на помощ, което смятам да внеса в Конгреса, тогава, уважаема конгресмен Смит, се опасявам, че сама ще си изкопаете гроб, толкова голям и дълбок за политическата ви кариера, че няма да можете да излезете от него навреме за следващите избори.

За изненада и гняв на Дагът Лорън избухна в смях.

— Мили боже! Това е неповторимо! Да разбирам ли, че ме заплашвате?

— Не се ли обявите в полза на африканския национализъм, обещавам ви, че ще загубите всеки глас на чернокожото население във вашия район.

— Не вярвам.

— По-добре повярвайте, защото освен това ще станете свидетел на бунтове, които досега не сте виждали в тази страна, ако не застанете твърдо зад Хирам Лусана и Африканската революционна армия.

— Откъде черпите информация? — поинтересува се Лорън.

— Аз съм чернокож и съм наясно с нещата.

— Освен това сте и негодник — каза Лорън. — Разговаряла съм със стотици чернокожи от моя район. Те не са по-различни от всеки друг американски гражданин. Всеки от тях се оплаква от високите данъци, от повишаващите се цени на хранителните стоки и електроенергията така, както и белите, азиатците, индианците и южноамериканците. Вие залъгвате себе си, Дагът, ако си мислите, че нашите чернокожи дават пукната пара за това, че африканските чернокожи обръщат страните си с главата надолу. Не, тях не ги е грижа поради простата причина, че и африканците не ги е грижа за тях.

— Правите тъжна грешка.

— Не аз, а вие правите грешка — възрази рязко Лорън. — Вие създавате размирици там, където няма нужда от тях. Черната раса ще постигне равноправие чрез образование точно както всички останали. Американците от японски произход го направиха веднага след Втората световна война. Когато те се завърнаха от международните лагери, започнаха да работят по полетата на Южна Калифорния, за да изпратят синовете и дъщерите си да учат в университетските колежи, за да станат адвокати и лекари. Сега е ред на чернокожите. И те ще го направят, стига да не бъдат възпрепятствани от хора като вас, които се пишат демагози агитатори при всяка възможност. А сега ще ви бъда благодарна, ако напуснете веднага кабинета ми.

Дагът я гледаше с ярост. После устните му се разтегнаха в лека усмивка. Той протегна напред ръка и пусна пурата си върху килима. След това се обърна и излезе като фурия от стаята.



— Приличаш на хлапак, на когото току-що са му откраднали велосипеда — каза Фелиша Колинс. Тя седеше в ъгъла на лимузината на Дагът и пилеше ноктите на ръцете си.

Дагът се настани до нея и направи знак на шофьора да потегля. Гледаше право напред с безизразно лице.

Фелиша прибра пиличката в чантата си и го загледа очаквателно. Накрая наруши мълчанието.

— Доколкото разбирам, Лорън Смит е отказала предложението ти.

— Нагла бяла кучка! — почти се изплю той. — Въобразява си, че може да се държи с мен като негър, робуващ в плантация от времето преди Гражданската война.

— Какви ги говориш, за бога? — възкликна изненадана Фелиша. — Познавам Лорън Смит. Тя никога не е имала предразсъдъци.

Дагът се обърна към нея.

— Наистина ли я познаваш?

— Лорън и аз сме съученички от гимназията. И до днес се виждаме от време на време. — Лицето на Фелиша доби суров израз. — Нещо подличко се мъдри в лукавото ти съзнание, Дагът. Какво е то?

— Трябва да имам подкрепата на конгресменката Смит, ако искам да прокарам предложението си за изпращане на оръжие и помощ за АРА.

— Искаш ли да говоря с Лорън? Да лобирам от името на Хирам?

— Да, и още нещо.

Тя се опита да прочете мислите му.

— Още нещо ли? Какво е то?

— Искам да я накараш да направи нещо, което да мога да използвам, за да я принудя да мисли като нас.

Фелиша го изгледа изумена.

— Искаш да изнудвам Лорън? Не се чуваш какво говориш. Не мога да шпионирам добра приятелка. В никакъв случай!

— Твоят избор е ясен — ученическо приятелство, разменено за свободата на милиони наши братя и сестри, които са поробени от тиранично правителство.

— Ами ако не мога да я накарам? — попита Фелиша, търсейки някакъв изход да се измъкне. — Не е тайна, че политическата й кариера е неопетнена.

— Никой не е съвършен.

— Какво трябва да изровя?

— Лорън Смит е хубава свободна жена. Не може да не води сексуален живот.

— И какво от това? — възрази Фелиша. — Всяка свободна жена има право на любовни връзки. И докато не е омъжена, ти не можеш да изфабрикуваш никакъв скандал за изневяра.

Дагът се усмихна.

— Колко си проницателна! Ще направим точно това — ще изфабрикуваме скандал.

— Лорън не заслужава това.

— Ако даде подкрепата си за нашата кауза, не е нужно да се безпокои, че тайните й ще станат известни.

Фелиша прехапа долната си устна.

— Не, няма да предам стара приятелка! Освен това Хирам никога няма да извини подобна клевета.

Дагът отказа да се включи в играта й.

— Така ли мислиш? Ти може и да си спала със спасителя на Африка, но се съмнявам да знаеш каква е истинската му същност. Замисляй се за миналото му понякога. Хирам Лусана слага Ал Капоне и Джес Джеймс в малкото си джобче. Това ми се подхвърля в лицето всеки път, когато взема неговата страна. — Дагът присви очи. — Забрави ли как буквално те продаде на мен?

— Не съм забравила.

Фелиша обърна глава и се загледа през прозореца.

Дагът стисна ръката й.

— Не се тревожи — усмихна се той. — Няма да се случи нищо, което да остави белези.

Тя поднесе ръката му към устните си и я целуна, но не повярва на думите му, нито за миг не повярва.

30.

За разлика от прочутия кораб от аналогичен клас „Монитор“ „Чинаго“ беше известен само на шепа морски историци. Подготвен да влезе в действие през юни 1862 година в Ню Йорк, той веднага получил заповед да се присъедини към военния флот на Федералния съюз, блокирал входа за Савана. Злополучният „Чинаго“ така и нямал шанса да използва оръдията си — на един час път от местоназначението си той бил посрещнат от бурно море и потънал, повличайки със себе си целия екипаж от четирийсет и двама мъже на дъното на дълбочина двайсет и седем метра.

Пит седеше в заседателната зала на спасителния кораб на НЮМА „Висалия“ и проучваше купчина подводни снимки на гроба на „Чинаго“, направени от леководолази. Джак Фолсъм, ръководител на спасителната операция, дъвчеше огромно парче дъвка и чакаше неизбежните въпроси.

Пит не го разочарова.

— Корпусът все още ли е запазен?

Фолсъм измести дъвката настрани от езика си и отвърна:

— Нямаше видими напречни пукнатини. Разбира се, не успяхме да го огледаме целия, тъй като килът е забит дълбоко в дънната утайка, а вътрешността му е пълна с близо метър пясък. Но предполагам, че вероятността да е пропукан надлъжно е малка. Повече от сигурен съм, че ще можем да го извадим в цялостен вид.

— Какъв метод предлагаш?

— С регулируеми резервоари за въздух „Дилинджър“ — отвърна Фолсъм. — Ще ги потопим по двойки от двете страни на корпуса. После ще ги закрепим за него и ще ги напълним с въздух. Това е същият основен принцип, по който извадихме старата подводница „Еф-фор“, потопена край Хаваите през 1915 година.

— Ще трябва да използвате смукателни помпи, за да изхвърлите пясъка. Колкото по-лек стане, толкова по-малка е вероятността корпусът да се разцепи. Дебелите железни листове може да са го запазили, но тежката дъбова облицовка под нея отдавна е изгнила, за да има някогашната си издръжливост.

— Можем също така да свалим и оръдията — каза Фолсъм. — Те са леснодостъпни.

Пит прегледа копието на оригиналния проект на „Чинаго“. Познатата форма на „Монитор“ имаше само една кръгла оръдейна кула, докато „Чинаго“ притежаваше две, по една в двата края на корпуса. От двете кули се подаваха оръдия „Далгрен“, всяко с тегло от няколко тона.

— Тези резервоари за въздух — попита замислен Пит — могат ли да издигнат и потънал самолет?

Фолсъм спря да дъвче и погледна Пит.

— Колко е тежък?

— Седем и половина — осем тона заедно с товара.

— На каква дълбочина?

— Четирийсет и два метра.

Пит едва ли не чу как клетките на мозъка на Фолсъм зажужаха. Накрая ръководителят на спасителната операция продължи да дъвче и рече:

— Аз бих препоръчал дерик-кранове.

— Дерик-кранове?

— Два такива върху стабилна платформа лесно биха повдигнали такава тежест — поясни Фолсъм. — Освен това самолетът е крехко парче желязо. Ако се използват резервоарите „Дилинджър“ и те малко излязат от синхрон по време на издигането, могат да разцепят самолета. — Той млъкна и загледа въпросително Пит. — Защо са тези хипотетични въпроси?

Пит се усмихна.

— Човек никога не знае кога може да му се наложи да извади самолет от дъното.

Фолсъм сви рамене.

— Е, дотук с фантазиите. Да се върнем към „Чинаго“…

Пит внимателно следеше обясненията на диаграмите, които Фолсъм чертаеше на черната дъска. Програмата за гмуркането, резервоарите за въздух, надводните кораби и потъналият броненосец добиваха ясна форма редом с поясненията на Фолсъм за начина на провеждане на операцията. Външно Пит изглеждаше силно заинтересуван, но нищо от това, което виждаше, не достигаше до клетките на паметта му; умът му беше на километри оттук, някъде в дълбините на едно колорадско езеро.

Точно когато Фолсъм описваше процедурата по взимането на буксир кораба, който щеше да бъде изваден на повърхността след цели 125 години, един от екипажа на „Висалия“ надникна през люка и каза на Пит:

— Търсят ви по телефона от сушата, сър.

Пит кимна, обърна се и вдигна слушалката на телефона на полицата зад него.

— Пит слуша.

— По-лесно е да бъде открит снежният човек в Хималаите, отколкото теб — каза глас през атмосферните смущения.

— Кой се обажда?

— Браво бе! — възкликна саркастично гласът. — Аз се бъхтя над бюрото си до три сутринта, за да изпълня молбата ти, а ти дори не можеш да ме познаеш.

— О, Пол, извинявай — разсмя се Пит, — но гласът ти звучи поне две октави по-високо по радиотелефона.

Пол Бъкнър, стар приятел на Пит и агент във федералното бюро за разследване, продължи с по-нисък глас:

— Така добре ли е?

— Много по-добре. Имаш ли отговори за мен?

— На всичките ти въпроси, дори нещо повече.

— Слушам те.

— Ами първо, рангът на мъжа, който според теб е издал заповедите за полета на „Виксън-03“, не е точен.

— Но единствено „генерал“ съвпадаше напълно.

— Не само тази дума е от седем букви. Единствената четлива буква е петата — „р“. Съвсем естествено е да се предположи, че щом „Виксън-03“ е бил самолет на Военновъздушните сили, пилотиран от техен екипаж, заповедите за полета са били издадени от офицер от ВВС.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре, умнико, признавам, че и аз се подведох, особено в частта, където търсенето в архивите на личния състав на ВВС не откри никакво име, което да съвпада с буквите на името на нашия тайнствен офицер. След това изведнъж ми хрумна, че „адмирал“ също е седембуквена дума и петата й буква също е „р“.

Пит изведнъж изпита чувството, че някой го срита силно в слабините. „Адмирал“ — отекна думата в съзнанието му. Никой не би помислил, че самолет на Военновъздушните сили може да е пренасял военноморски товар. После една трезва мисъл го свали на земята.

— А името му? — попита той някак със страх да чуе отговора. — Успя ли да откриеш името му?

— Не представляваше никаква трудност за ум като моя. Малкото име излезе веднага. Шест букви, от които три известни. Първите две липсващи, след това „лт“, пак една липсваща и накрая „р“. Получи се „Уолтър“. След това дойде ред на ключовата дума — фамилното име. Три букви, започващи с „б“ и завършващи със „с“. И тъй като вече имах ранга на човека и първото му име, поразрових се в компютрите на Бюрото и военния флот и бързо получих отговора: адмирал Уолтър Хорейшо Бас.

Пит каза:

— Ако Бас е бил адмирал през 1954 година, сега той трябва да е над осемдесет или покойник, което е по-вероятното.

— Песимизмът няма да те отведе доникъде — вметна Бъкнър. — Бас е бил преуспяващ младеж. Четох досието му. Направо изумително. Получил първата си звезда още на трийсет и осем години. Изглежда, че известно време е бил подготвян за началник-щаб на ВМС, но после, вероятно за неразбирателство с някой висшестоящ, изведнъж бива назначен за командващ второстепенна флотска база край Индийския океан, което за амбициозен военноморски офицер е равносилно да бъде изпратен в изгнание в пустинята Гоби. По-късно, през октомври 1959-та се пенсионира. Идния декември ще навърши седемдесет и седем години.

— Искаш да кажеш, че Бас е все още жив?

— Да, и до днес фигурира в списъка на пенсионерите от ВМС.

— Някакъв негов адрес?

— Бас е собственик на извънградска странноприемница на юг от Лексингтън, Вирджиния, на име „Анкоридж хаус“. Тя е от ония, дето не разрешават влизането на домашни любимци и деца. Има петнайсет стаи със старомодни водопроводни кранове и легла с балдахин.

— Пол, много съм ти задължен.

— Сега ще ме посветиш ли в тайната си?

— Още е много рано.

— Сигурен ли си, че не става дума за някаква измама, за която Бюрото трябва да знае?

— Случаят не е под вашата юрисдикция.

— Разбирам.

— Благодаря ти още веднъж.

— За нищо, приятел.

Пит затвори телефона, пое си бавно дъх и се усмихна. Още едно було върху загадката бе вдигнато. Той реши да не се обажда на Ейб Стайгър още сега.

— Ще можеш ли да ме покриеш за двата почивни дни? — попита Пит и погледна към Фолсъм.

Фолсъм също се усмихна.

— Е, малко ще ми е трудничко да убедя всички, че не е наложително шефът да присъства по време на операцията, но мисля, че все някак ще изкараме четирийсет и осем часа без твоето приповдигнато настроение. Какво се мъти в главата ти?

— Трийсет и четири годишна загадка — отвърна Пит. — Ще изровя отговорите, докато си почивам тихо и кротко в една старомодна странноприемница.

Фолсъм се вторачи в него, но като не видя нищо в зелените му очи, се обърна отново към черната дъска.

31.

По време на сутрешния полет за Ричмънд Пит по нищо не се различаваше от останалите пътници, които дремеха. Очите му бяха затворени, но съзнанието му работеше върху загадката с падналия в езерото самолет. Не е характерно за Военновъздушните сили да потулват такава злополука, размишляваше той. При нормални обстоятелства те щяха да предприемат пълно разследване, за да се разбере защо екипажът се е отклонил толкова много от курса си. Логичните отговори му се изплъзваха. Той отвори очи, когато реактивният самолет на „Истърн еърлайнс“ се приземи и започна да рулира към терминала.

Пит взе кола под наем и подкара към вътрешността на Вирджиния. От прекрасната природа лъхаше смесен аромат на борове и есенен дъжд. Точно по пладне той отби от междущатското шосе 81 и навлезе в околностите на Лексингтън. Без да спира, за да се възхити на старинната архитектура на града, той пое по тесен път на юг. Скоро стигна до оригинална табела, която никак не се връзваше с местността наоколо. С формата на морска котва тя приветстваше гостите с „Добре дошли“ и сочеше към чакълест път, водещ към странноприемницата.

На рецепцията нямаше никой и в първия момент Пит се въздържа да наруши тишината в спретнатото и съвестно почистено от прахта фоайе. Изчака малко и тъкмо когато се накани да удари настолния звънец, влезе една жена, висока почти колкото него. Беше с ботуши за езда и носеше стол с висока облегалка. Изглеждаше малко над трийсет години и беше облечена с джинси и спортна риза, а пепеляворусата й коса беше привързана с червена лента. Кожата й нямаше следи от слънчев загар, но пък беше гладка като на манекенка. Нещо в невъзмутимия й вид, когато изведнъж видя непознат човек, подсказваше, че е жена от висока класа, възпитана да проявява сдържаност при всякакви обстоятелства, дори при пожар или земетресение.

— Извинете — каза тя и остави стола до един красив висок свещник, — не чух колата ви.

— Много интересен стол — отбеляза Пит. — Английски е, нали?

Тя го изгледа с одобрение.

— Да, изработен е в Кентърбъри.

— Много ценни вещи имате тук.

— Адмирал Бас, собственикът, има заслугата за всичко, което виждате. — Тя влезе в рецепцията. — Той е голям колекционер на антични предмети.

— Не знаех.

— Искате ли стая?

— Да, само за тази вечер.

— Жалко, че няма да останете за по-дълго. Местният театър ще има представление вдругиден.

— Ами аз все не мога да подбера подходящия момент — усмихна се Пит.

Нейната усмивка в отговор беше тънка и служебна. Тя завъртя книгата за регистриране и я плъзна към него; Пит написа името си и се подписа.

— Стая номер четиринайсет. Нагоре по стълбите, третата врата вляво, господин Пит. — Беше прочела името му наопаки, докато той се подписваше. — Аз се казвам Хайди Милиган. Ако имате нужда от нещо, просто натиснете звънеца до вратата ви. Рано или късно ще получа съобщението. Надявам се, нямате нищо против сам да занесете багажа си.

— Ще се оправя. Адмиралът дали е тук? Бих искал да поговоря с него за… за неговите антики.

Тя посочи към двойната стъклена врата в дъното на фоайето.

— Ще го намерите край изкуственото езеро, почиства го от мъртвите водни лилии.

Пит кимна и тръгна натам. Вратата се отваряше към пътека, която се виеше надолу по полегат склон. Адмирал Бас много разумно бе решил да не облагородява площите около „Анкоридж хаус“. Беше оставил боровете и късно цъфтящите диви цветя да растат на воля. Пит забрави за момент целта на посещението си и се наслади на тишината и красивата гледка от двете страни на пътеката към езерото.

Завари там възрастен мъж с ботуши, стигащи до средата на бедрата му, който беше нагазил във водата на два метра от брега и агресивно набучваше с вила изгнилите листа на водните лилии. Адмиралът беше едър мъж и изхвърляше на брега заплетените корени и листа с лекотата на младеж. Не носеше шапка и потта се стичаше от голата му глава и капеше от носа и брадичката му.

— Адмирал Уолтър Бас? — попита Пит.

Вилата спря за миг във въздуха.

— Да, аз съм.

— Господине, името ми е Дърк Пит и бих искал да поговоря с вас.

— Разбира се, казвайте — подкани го Бас. — Моля да ме извините, но ще продължа с тия проклети плевели. Искам да изчистя колкото се може повече до вечерта. Ако не го правя два пъти в седмицата, преди да е дошла зимата, те ще покрият цялото езеро до пролетта.

Пит отстъпи назад, когато едно летящо мокро кълбо пльосна в краката му. Почувства се неловко — адмиралът стоеше с гръб към него и той не знаеше как да започне. Накрая си пое дълбоко въздух и се реши.

— Искам да ви задам няколко въпроса, свързани с един самолет с условно обозначение „Виксън-03“.

Бас продължи работата си, без да спира, но побеляването на кокалчетата на пръстите около дръжката на вилата не остана незабелязано за Пит.

— „Виксън-03“? — сви рамене адмиралът. — Нищо не ми говори. А трябва ли?

— Бил е самолет на Службата за военновъздушен транспорт, изчезнал през 1954 година.

— Това е много отдавна. — Бас се загледа с празен поглед във водата. — Не, не си спомням за такъв самолет — каза той накрая. — И нищо чудно. През трийсетте си години служба във ВМС бях надводен офицер. Специалността ми беше тежкото артилерийско въоръжение.

— А спомняте ли си да сте се запознавали с един майор от ВВС на име Вайлъндър?

— Вайлъндър? — Бас поклати глава. — Не, не си спомням. — После погледна Пит някак несигурно. — Как казахте, че е името ви? И защо ми задавате тези въпроси?

— Името ми е Дърк Пит. Работя в Националната агенция за подводни и морски изследвания. Открих стари документи, в които се посочва, че вие сте офицерът, издал заповедите за полета на „Виксън-03“.

— Трябва да има някаква грешка.

— Може би. Вероятно загадката ще се разкрие, когато останките на самолета бъдат извадени и внимателно изследвани.

— Но не казахте ли, че самолетът бил изчезнал?

— Да, но аз го открих — отвърна Пит и загледа Бас в очакване на някаква реакция от негова страна. Такава не последва и той реши да го остави да събере мислите си. Затова каза само: — Извинете, че ви обезпокоих, адмирале. Може би съм объркал някои сведения.

Пит се обърна и тръгна обратно по пътеката за странноприемницата.

— Господин Пит?

Пит се обърна.

— Да?

— В странноприемницата ли сте отседнали?

— Да, до утре сутринта. След това трябва да поемам по пътя си.

Адмиралът кимна. Когато Пит стигна до боровете, ограждащи „Анкоридж хаус“, се обърна да хвърли още един поглед към езерото. Адмирал Бас спокойно продължаваше да набучва кръглите лилии и да ги струпва на брега, сякаш двамата си бяха побъбрили малко за реколтата и времето.

32.

Пит вечеря бавно и спокойно заедно с останалите гости на странноприемницата. Трапезарията беше обзаведена в стила на селска кръчма от осемнайсети век. Стари кремъклийки висяха по стените, калаени съдове и износени селскостопански сечива изпълваха полиците.

Храната толкова се доближаваше до домашния вкус, че Пит си поръча две порции пържено пиле, гарнирано с моркови, печена царевица и картофи и едва му остана място за дебелия резен ябълков пай.

Хайди се движеше между масите, поднасяше кафе и се спираше да размени по няколко думи с гостите. Те бяха предимно хора от третата възраст. Вероятно по-младите двойки, помисли си Пит, намираха спокойствието на извънградската странноприемница за скучно. Той си изпи кафето по ирландски и излезе на верандата. На изток грееше месечина и на светлината й боровете изглеждаха като сребърни. Той се настани на един люлеещ се стол, вдигна крака върху парапета и зачака адмирал Бас да направи следващия си ход.

Луната се бе изместила с двайсет градуса по-високо, когато на верандата излезе Хайди и тръгна към Пит. Спря се на няколко крачки от него и каза:

— Няма по-ярка луна от луната над Вирджиния.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Хареса ли ви вечерята?

— За жалост очите ми се оказаха по-големи от стомаха ми. Направо преядох. Предайте моите поздравления на готвача. Неговите домашно приготвени ястия са същинска поезия за небцето.

От приятелска усмивката на Хайди стана красива в светлината на луната.

— Тя, готвачката, ще се зарадва да го чуе.

Пит вдигна ръце в знак на безпомощност.

— Е, трудно се отърсва човек от старомодното си мислене.

Тя се подпря на парапета с лице към него и изведнъж стана сериозна.

— Кажете ми, господин Пит, защо дойдохте в „Анкоридж хаус“?

Пит спря да се люлее и я погледна право в очите.

— Това като проучване на ефекта от рекламата ви ли е, или просто чисто любопитство?

— Извинете, нямах намерение да ви разпитвам, но Уолтър ми се стори доста разстроен, когато се върна привечер от езерото. Затова си помислих, че може би…

— … се е дължало на нещо, което съм казал — довърши вместо нея Пит.

— Не знам.

— Роднина ли сте на адмирала?

Въпросът се оказа магически, защото жената започна да говори за себе си. Била капитан втори ранг във Военноморските сили, постъпила на военна служба след завършването на колежа в Уелсли; бившият й съпруг бил полковник в морската пехота и непрекъснато й заповядвал като на новобранец; гинекологични проблеми й попречили да има деца; не, не била роднина с адмирала, запознала се с него на семинар в едно военноморско училище, където той изнасял лекция, после започнала да идва в „Анкоридж хаус“ всеки път, когато можела да се освободи от задълженията си. Не се стесни да признае, че преди време двамата имали кратка интимна връзка — от май до декември. Точно когато започна да става интересно, тя млъкна и погледна часовника си.

— Трябва да вървя да видя как се чувстват другите гости — усмихна се тя и изражението й се промени. — Ако ви омръзне да седите тук, можете да се разходите до върха на хълма край странноприемницата. Оттам се разкрива прекрасна гледка на нощен Лексингтън.

Тонът й, както се стори на Пит, беше повече заповеднически, отколкото насърчителен.

Хайди беше само наполовина права. Гледката от хълма не беше просто прекрасна — тя ти взимаше дъха. Луната осветяваше цялата долина и уличните лампи на града блещукаха като далечна галактика. Пит не се бе задържал и минута там, когато усети нечие присъствие зад гърба си.

— Адмирал Бас? — подметна той нехайно.

— Моля, вдигнете ръце и не се обръщайте — нареди с рязък тон Бас.

Пит се подчини.

Бас не го претърси от главата до краката, само извади портфейла му и прегледа съдържанието му на светлината на джобно фенерче. После загаси фенерчето и пъхна портфейла обратно в джоба на Пит.

— Можете да свалите ръцете си, господин Пит, и да се обърнете, ако желаете.

— Има ли някаква причина за тази мелодрама? — Пит посочи с глава към револвера в лявата ръка на Бас.

— Изглежда, че сте изровили излишна информация относно въпрос, който трябва да остане заровен завинаги. Трябваше да съм сигурен в самоличността ви.

— В такъв случай сте доволен, че съм този, за когото се представих.

— Да, обадих се на шефа ви в НЮМА. Джим Сандекър служеше под мое командване в Тихия океан по време на Втората световна война. Той ми даде внушителен списък от най-добри препоръки за вас. Освен това искаше да знае какво правите във Вирджиния, след като е трябвало да си вършите работата по спасителна операция край бреговете на Джорджия.

— Не съм уведомявал адмирал Сандекър за моите открития.

— Които, както ми казахте по-рано край езерото, се отнасят до останките на „Виксън-03“.

— Самолетът съществува, адмирале. Аз дори го пипнах.

В очите на Бас светнаха враждебни пламъчета.

— Вие не само блъфирате, господин Пит, но и лъжете. Настоявам да ми кажете защо.

— Случаят ми не се основава на лъжи — отвърна Пит равнодушно. — Имам двама почтени свидетели и снимки на видеолента за доказателство.

По лицето на Бас се изписа израз на недоумение.

— Не е възможно! Той изчезна над океана. Операцията по издирването му продължи месеци наред, но не открихме никаква следа от него.

— Търсили сте на погрешно място, адмирале. „Виксън-03“ лежи на дъното на планинско езеро в Колорадо.

Суровото изражение на Бас като че ли поомекна и на лунната светлина Пит изведнъж видя пред себе си един уморен, грохнал старец. Адмиралът свали пистолета си и с несигурни крачки се запъти към една пейка близо до ръба на склона. Пит протегна ръка да го подпре.

Бас кимна в знак на благодарност и седна тежко на пейката.

— Предполагах, че все някой ден това ще се случи. Не съм чак толкова глупав да вярвам, че тайната ще се запази завинаги. — Той вдигна глава и погледна Пит. — А товарът? Какво е положението с товара?

— Касетите са се откъснали от ремъците, но иначе изглеждат напълно невредими.

— Слава богу поне за това! — въздъхна Бас. — Значи Колорадо казвате. Скалистите планини. В такъв случай майор Вайлъндър и екипажът му изобщо не са напускали щата.

— От Колорадо ли е излетял самолетът? — поинтересува се Пит.

— Мястото за излитане на „Виксън-03“ беше Бъкли Фийлд. — Бас беше обгърнал главата си с ръце. — Какво ли се е случило толкова скоро след това?

— Те са паднали малко след излитане.

— Изглежда, че са имали механична повреда и са се опитали да се приземят на първото открито пространство, което са забелязали. Било е зима, езерото е било заледено и те са помислили, че кацат на поляна. После тежестта на самолета е пропукала леда и той е потънал в най-дълбоката част на езерото, толкова дълбока, че когато напролет ледът се е стопил, той не е могъл да бъде видян от въздуха.

— А ние през цялото това време мислехме… — гласът на Бас заглъхна и той се смълча за известно време. Накрая продължи тихо: — Касетите трябва да бъдат извадени.

— Ядрен материал ли съдържат? — попита Пит.

— Ядрен материал… — повтори Бас едва чуто. — С това ли мислите, че са пълни?

— Датата на полета на „Виксън-03“ може да се свърже точно с времето, когато се извършваха опити с водородна бомба на остров Бикини. Освен това намерих и една пластинка в джоба на един от екипажа, с изписан на нея символ за радиоактивност.

— Погрешно сте го разчели, господин Пит. Вярно, първоначално касетите бяха поръчани за ядрени снаряди за морската артилерия. Но нощта, в която Вайлъндър и екипажът му изчезнаха, те бяха използвани за съвсем различна цел.

— Предполага се, че може и да са празни.

Бас седеше като восъчна фигура.

— Де да беше така! — измърмори той. — За нещастие има и други инструменти за водене на война, освен ядрените. Може да се каже, че „Виксън-03“ и екипажът му са били техни носители.

— Носители? На какво?

— На смъртоносна зараза — отвърна Бас. — Касетите съдържат смъртоносния микроорганизъм „думсдей“.

33.

Докато Пит се опитваше да възприеме чудовищното разкритие на адмирала, двамата мъже изпаднаха в неловко мълчание.

— По лицето ви виждам, че сте шокиран — пръв заговори Бас.

— Микроорганизъм „думсдей“… — повтори тихо Пит. — Това е ужасяващ завършек на цялата тази история.

— Много точно го казахте. На технически език той носеше внушително биологическо наименование, съдържащо трийсет букви, и беше трудно за произнасяне. Военното му обозначение обаче беше кратко и ясно. Ние го наричахме просто „БС“, съкратено от „бърза смърт“.

— Защо говорите за „БС“ в минало време?

Бас сви рамене.

— По навик. Допреди вашето откриване на „Виксън-03“ мислех, че този микроорганизъм вече не съществува.

— Какво всъщност представлява той?

— „БС“ беше последната дума на усъвършенстваното военно въоръжаване. Преди трийсет и пет години един микробиолог на име доктор Джон Ветърли създаде по химически начин изкуствена форма на живот, способна на свой ред да довежда до болестно състояние, което беше и все още е непознато. Доколкото мога да го кажа с прости думи, това е неоткриваем, неопределим бактериологически агент, който е в състояние да направи негоден човек или животно в рамките на секунди и да разстрои жизнените функции на тялото дотолкова, че да причини смърт за времето от три до пет минути.

— Нервнопаралитичният газ не причинява ли същото?

— При идеални условия, да. Но метеорологичните смущения като вятър или буря, или крайни температури могат да разредят смъртоносната доза на нервнопаралитичния или токсичен агент, когато той е изпуснат над обширен район. Докато изпуснатият „БС“ не се влияе от атмосферните условия и причинява локализирана епидемия, която е изключително упорита.

— Но ние сме в двайсетия век. Епидемиите положително могат да бъдат овладявани.

— Да, стига микроорганизмите да бъдат открити и разпознати. Обеззаразителните процедури, ваксинациите със серуми и антибиотици в повечето случаи ще забавят или спрат пламналата епидемия. Но нищо на този свят не е в състояние да спре „БС“, ако вече е заразен дори само сантиметър от даден град.

— Тогава как „БС“ е бил натоварен в самолет в центъра на Съединените щати? — попита Пит.

— Много просто. В продължение на повече от двайсет години военният завод „Роки маунтин“ в околностите на Денвър беше главният производител на химически и биологически оръжия в страната.

Пит не каза нищо, остави възрастният човек да продължи разказа си.

Бас извърна поглед към панорамната гледка в низината, но очите му останаха слепи за нея.

— Март, петдесет и четвърта… — продължи той, сякаш в съзнанието му започнаха да се редуват като кинокадри отдавна забравени събития. — Водородната бомба бе готова да избухне на остров Бикини. Аз бях назначен да ръководя опитите с „БС“, тъй като доктор Ветърли бе финансиран от ВМС, а аз бях специалист по морското въоръжение. Докато светът се концентрираше върху главното събитие, ние провеждахме нашите опити на остров Ронджело, на шестстотин и четирийсет километра на север, където никой не можеше да ни види.

— Ронджело — повтори бавно Пит. — Местоназначението на „Виксън-03“.

Бас кимна.

— Един гол бял коралов остров, който се подава на повърхността сред незнайна морска шир. Дори птиците странят от него. — Бас млъкна и смени положението на краката си. — Бях планирал две серии опити. Първата включваше аерозолно средство, което да пръсне малко количество от „БС“ върху атола. Във втората влизаше бойният кораб „Уисконсин“. Той трябваше да се изтегли на двайсет мили от брега и да изстреля бойна глава с „БС“ от главната си батарея. Този опит така и не се извърши.

— Защото майор Вайлъндър не е доставил веществото — предположи Пит.

— Съдържащо се в касетите — допълни Бас. — Снарядите за морска артилерия, съдържащи „БС“.

— Могли сте да поръчате нова доставка.

— Да, можех — съгласи се Бас, — но истинската причина, поради която преустанових опитите, се дължеше на онова, което установихме след впръскването на аерозола. Резултатите бяха ужасяващи и изпълниха с паника всички, посветени в тайната.

— Да не би островът да се е разрушил?

— Видимо нищо не се промени — отвърна Бас почти шепнешком. — Белият пясък и няколкото палми си останаха същите. Но опитните животни, които бяхме донесли на острова, бяха мъртви до едно. Настоях да изчакаме две седмици, за да дадем време на всички възможни остатъчни ефекти да се проявят, преди да разрешим на учените да изследват резултатите от първа ръка. Доктор Ветърли и трима от помощниците му кацнаха на острова, облечени от главата до петите със защитно облекло и апарати за дишане. След седемнайсет минути всички те бяха мъртви.

— Сериозно?

— Доктор Ветърли беше подценил неимоверно много откритието си. Потенциалът на другите смъртоносни агенти намалява след време. Докато при „БС“ е точно обратното, той запазва силата си. По какъв начин е проникнал през защитните облекла на учените, никога не можахме да открием.

— Прибрахте ли телата им?

— Не, те все още лежат там — отвърна Бас с тъга в очите. — Нали разбирате, господин Пит, жестоката сила на „БС“ е само половината от пагубното му въздействие. Най-страшното е, че микроорганизмът отказва да умре. По-късно установихме, че неговият бацил образува суперсъпротивителни спори, които са способни да проникват в почвата — в случая на остров Ронджело, в коралите — и да живеят там едва ли не вечно.

— Струва ми се невероятно, че след трийсет и четири години никой не може да отиде, обезопасен по някакъв начин, и да прибере тленните останки на Ветърли и помощниците му.

Когато заговори, в гласа на Бас се прокрадваше болка.

— Не можем да посочим точната дата, но нашите изчисления сочат, че човек няма да може да стъпи на остров Ронджело по-рано от триста години.

34.

Наведен над масата за морски карти, Фокс изучаваше комплект хелиографни копия и нанасяше по тях знаци с молив. До него от двете му страни стояха двама едри мускулести мъже с бомбета над почернелите им от слънцето и съсредоточени лица.

— Искам да бъде напълно оголен отвътре всеки отсек, да се махне всяко парче ненужна тръба и електрически проводник, дори и напречните прегради.

Мъжът отляво на Фокс се изсмя подигравателно и рече:

— Да не ви е изпила чавка акъла, капитане. Та нали като се махнат напречните прегради, и той ще се разпадне при най-малкото вълнение.

— Дугън е прав — подкрепи го другият мъж. — Не можеш да изкормиш плавателен съд с тези размери, без да загубиш устойчивостта на конструкцията му.

— Напълно съм съгласен с вашите възражения, господа — отвърна Фокс, — но за да го задържим по-високо на повърхността, газенето му трябва да бъде намалено с четирийсет процента.

— За пръв път чувам да се оголи кораб отвътре само за да се повдигне водолинията му — каза Дугън. — Каква е целта на всичко това?

— Можете да свалите бронята, както и помощната машинария — продължи Фокс, подминавайки въпроса на Дугън. — А докато сте там, свалете и мачтите на оръдейните куполи.

— О, я стига, капитане! — сопна се Лу Мец, началникът на ремонтната работилница. — Вие искате да разрушим кораб, който навремето е бил направо чудесен.

— Да, да, наистина е бил чудесен — съгласи се Фокс. — А в моето съзнание все още е чудесен. Но годините са си казали думата. Вашето правителство го продало за скрап и Африканската революционна армия го купила за своите особено специални задачи.

— Това е другото, което ни вбеси — вметна Дугън. — Направиха го, без да ни бръснат за слива, за да може някаква си банда негри радикали да убиват бели хора.

Фокс остави молива и загледа Дугън с леден поглед.

— Не съм сигурен дали вие, хора, разбирате икономическата страна на положението — каза той. — Онова, което АРА прави с кораба след излизането му от вашата работилница, не бива да засяга расовата ви философия. Важното е, че те плащат както моите, така и вашите надници и на онези от вашите хора, които, ако паметта не ме лъже, наброяват сто и седемдесет души. Но ако настоявате, с радост ще предам вашите чувства на властите, отговарящи за хазната на АРА. Сигурен съм, че те могат да намерят друга работилница, която да се окаже по-отзивчива. А това ще бъде жалко, особено като се има предвид, че техният договор засега е единственият сред документацията ви. Без него всичките сто и седемдесет души ваш персонал ще трябва да бъдат уволнени. Не мисля, че семействата им ще се зарадват, когато открият, че малките ви възражения са изхвърлили мъжете им на улицата.

Дугън и Мец си размениха гневни пораженчески погледи. Мец отмести очи от Фокс и погледна мрачно хелиографните копия.

— Добре, капитане, както кажете!

По устните на Фокс се появи тънка усмивка на увереност, породена от дългогодишното му командване на хора.

— Благодаря ви, господа! А сега, след като изяснихме някои дребни недоразумения, предлагам да продължим.

Два часа по-късно двамата мъже от кораборемонтната работилница напуснаха командния мостик и се запътиха към главния док на кораба.

— Не мога да повярвам на ушите си — смънка Мец. — Този твърдоглав шотландец наистина ли ни нареди да махнем половината надстройка, комините, предната и задна оръдейни кули и да ги заменим с шперплатови листове, боядисани в сиво?

— Точно това нареди — отвърна Дугън. — Вероятно смята, че като намали по този начин теглото му, ще олекоти кораба с петнайсет хиляди тона.

— Но защо тогава ще заменя всичко това с бутафорни структури?

— Знам ли! Може би той и чернокожите му приятелчета очакват да подлъжат Южноафриканските военноморски сили.

— И още нещо — продължи Мец. — Ако купиш кораб като този, за да го използваш в чужда война, няма ли да се опиташ да държиш сделката в тайна? Моето предположение е, че те се канят да вдигнат във въздуха Кейптаун.

— И то с бутафорни оръдия! — изсумтя Дугън.

— Ще ми се да му кажа на това брадато копеле да си вземе договора и да си го завре отзад — заяви гневно Мец.

— Не можеш да отречеш, че ни е притиснал до стената. — Дугън се обърна и погледна към тъмната фигура зад прозорците на мостика. — А не мислиш ли, че е готов за усмирителна риза?

— Смахнат ли е според теб?

— Да.

— Не ми се вярва. Той знае какво върши и точно това ми опъва нервите.

— Според теб какво си е наумила да прави АРА, след като закара кораба в Африка?

— Повече от сигурен съм, че корабът няма да стигне до пристанище — заяви Мец. — Още докато оголваме утробата му, той ще стане толкова нестабилен, че ще обърне корем, преди да напусне залива Чесапийк.

Дугън настани задните си части върху един голям камък и огледа кораба по дължина. Огромната маса от стомана изглеждаше студена и отблъскваща — сякаш си бе поела дъх и чакаше команда, за да пусне на воля огромната си сила.

— Цялата тази работа ми намирисва — рече накрая той. — Моля се на Бога да не направим нещо, за което после да съжаляваме.

Фокс провери отметките върху смачканите морски карти. Първо изчисли известната скорост и колебанията на течението, после обхвата на приливните състояния. Доволен от числата, той проследи миля по миля курса към местоназначението си, запаметявайки всеки буй, фар и знак за ограждане на фарватера, така че да си ги представя в съзнанието, без да обърква точната им последователност.

Задачата, с която се бе захванал, изглеждаше неизпълнима. Дори с най-прецизен анализ на всяко препятствие и успешното му преодоляване, пак щяха да се появят немалко различни фактори, които трябваше да остави на случайността. Нямаше начин например да се предвидят атмосферните условия в определен ден след седмици. Вероятността да се сблъска с друг кораб също не биваше да се изключва. Той не възприемаше незнайните фактори с леко сърце, но мисълта, че можеше да бъде открит и възпрепятстван да продължи, отказваше да се настани в съзнанието му. Той дори се бе зарекъл да не обърне внимание на Де Ваал, в случай че размисли и нареди мисията да бъде отменена.

В дванайсет без десет вечерта Фокс свали очилата и разтърка очите си. Извади една малка снимка в рамка от вътрешния си джоб и се загледа в отдавна сниманите лица на семейството си. После въздъхна и постави снимката върху малък сандък до походното легло, което държеше в командния пункт на кораба. Първата седмица беше спал в капитанската каюта, но вече всички удобства на обзавеждането бяха махнати оттам, дори напречните прегради, които я ограждаха.

Фокс се съблече и напъха огромното си тяло в спален чувал. Хвърли още един поглед на снимката, загаси нощната лампа и потъна в мрака на самотата и безпощадната си омраза.

35.

Де Ваал въртеше цигара между тънките си пръсти.

— Как мислиш, дали Фокс ще спази графика си?

— Един от оперативните ми сътрудници съобщи, че той пришпорва работниците на кораба като садист — отвърна Зееглер. — Затова си мисля, че капитанът ще предприеме операция „Дива роза“ в определеното време.

— А чернокожият му екипаж?

— Те са под засилена охрана на борда на товарен кораб, закотвен край един отдалечен остров от Азорските. — Зееглер седна срещу Де Ваал, преди да продължи: — Когато всичко е готово, екипажът ще бъде прехвърлен тайно в кораба на Фокс.

— Те ще знаят ли какво да правят, като се качат на борда?

— Бяха извършени тренировки с кукли в естествен ръст на товарния кораб. Всеки от екипажа знае какво да прави, след като Фокс хвърли котвените въжета.

— Какво им е казано на мъжете?

— Че са наети да поемат кораба за морски учения и оръдейна практика преди отплаването му за Кейптаун.

Де Ваал остана замислен за известно време.

— Жалко, че Лусана не е наш пътник.

— Такава възможност съществува — отбеляза Зееглер.

Де Ваал го погледна учуден.

— Сериозно ли говориш?

— Моите източници ме уведомиха, че той е заминал за Щатите. Да го проследим през Африка и да знаем предварително какъв е графикът на пътуванията му е почти невъзможно. Той може да се измъкне тихомълком от континента, но не може да се промъкне обратно, без да бъде забелязан. Когато напусне Щатите, аз ще го причакам тук.

— Отвличане. — Де Ваал изрече думата бавно, наслаждавайки се на сричките.

36.

Презокеанският въздушен лайнер БЕЗА-Мозамбик отби от главната писта по една рядко използвана пътека за рулиране и наклони нос, когато пилотът натисна спирачките. Пътническата врата се отвори и един от носачите, облечен в бял комбинезон и червена бейзболна шапка, излезе от вечерния мрак и подпря алуминиева стълба на фюзелажа. Една фигура спря в светлината, струяща от вътрешността на самолета, подаде голям куфар на мъжа на земята и слезе по стълбата. После вратата се затвори и стълбата бе махната. Двигателите нададоха отново вой и машината продължи към терминала на международното летище „Дълес“.

Нито дума не бе разменена, когато носачът подаде на чужденеца комплект работен комбинезон, който той бързо нахлузи. Двамата мъже се качиха на малък електрокар с четири празни платформи за багаж и поеха към хангара за поддръжка на самолетите в отдалечения край на летищния район. След няколкоминутно промъкване между паркираните самолети електрокарът се насочи към ярко осветен портал. Един пазач подаде глава през прозорчето и им махна да минават. Носачът му помаха в отговор и продължи към служебния паркинг, където спря до голяма тъмносиня лимузина, чиято врата шофьорът държеше отворена. Пак тъй безмълвно мъжът от самолета влезе вътре и седна на задната седалка. Шофьорът взе куфара му и го сложи в багажника. Носачът пое обратно с празния електрокар към товарния терминал.

Едва когато автомобилът навлезе в покрайнините на Джорджтаун, Лусана се отпусна и свали белия комбинезон. В минали години той щеше да влезе в Щатите като всеки друг пътник, идващ отвъд океана. Но това беше времето, преди Южноафриканските въоръжени сили да го вземат на сериозно. Страховете на Лусана от убийство не бяха безпочвени. С чувство на облекчение видя как шофьорът спира пред къща, чиито прозорци на долния етаж светеха. Най-сетне някой си беше у дома.

Шофьорът занесе куфара му до входната врата и тихомълком си тръгна. През отворените прозорци долиташе говор от телевизор. Лусана натисна звънеца.

Външната лампа светна и познат глас попита отвътре:

— Кой е?

Той се измести под светлината, за да се вижда лицето му, и отвърна:

— Аз съм, Фелиша.

— Хирам? — в гласа прозвуча изненада.

— Да.

Вратата бавно се отвори, Фелиша беше облечена в прозрачна и сексапилна блуза и дълга пола от меко жарсе, красиво преплетена лента украсяваше главата й. Тя стоеше неподвижно и изчакваше да срещне погледа му. Искаше й се да каже нещо смислено, но умът й като че ли се изпразни. Промълви само:

— Влез.

Той прекрачи прага и остави куфара си на пода с думите:

— Помислих, че може да си тук.

Изненадата в тъмните й очи бързо се замени с хладнокръвие.

— Идваш тъкмо навреме. Току-що се върнах от Холивуд. Записах нов албум и бях на прослушване за роля в телевизионен сериал.

— Радвам се да чуя, че при теб всичко е наред.

Тя го погледна право в лицето.

— Не биваше да ме отпращаш с Фредерик.

— Ако това ще те утеши донякъде, знай, че често съжалявам за прибързаното си решение.

— Мога да се върна с теб в Африка.

Той поклати глава.

— Някой ден, може би, но не сега. Ти си по-нужна за каузата ни тук.

Двамата се обърнаха едновременно, когато чуха стъпките на Фредерик Дагът да се приближават откъм дневната. Беше облечен с халат от лек плат с индийски мотиви.

— Боже мой, генерал Лусана! Значи наистина съм познал гласа ви. — Той погледна към куфара и леко се намръщи. — Никой не ни предупреди за пристигането ви. Да не би да се е случило нещо?

Лусана се усмихна кисело.

— Светът не е безопасен за революционери. Реших, че ще е по-целесъобразно да се върна в Страната на свободата възможно най-конспиративно.

— Но как… авиолиниите… граничните власти… все някой трябва да е съобщил за пристигането ви.

Лусана поклати глава.

— Пътувах в пилотската кабина. Беше уредено да сляза от самолета и да заобиколя терминала „Дълес“.

— Нашите закони не допускат незаконното влизане в страната.

— Какво толкова, аз съм американски гражданин все пак!

Изражението на Дагът се смекчи. Той постави ръка върху рамото на Лусана.

— Ако се вдигне шум, моите хора ще имат грижата да оправят нещата. Но вие сте тук и сега само това е от значение.

— Но защо си прибягнал до този начин? — попита Фелиша.

— Имам основателна причина. — Гласът на Лусана прозвуча подчертано студен. — Моите разузнавачи са разкрили една доста смущаваща информация, която може да постави в крайно неудобно положение южноафриканското правителство на малцинството.

— Това е сериозно твърдение — каза Дагът.

— Не, това е сериозна заплаха — отвърна троснато Лусана.

В очите на Дагът се появи смесица от смут и любопитство. Той кимна към гостната.

— Да идем да седнем, генерале. Имаме много неща да си кажем.



— Всеки път, когато те видя, все едно, че виждам твоя стара снимка — изобщо не се променяш.

Фелиша също погледна Лорън с възхищение.

— Ласкателство от жена си е истинско ласкателство — отбеляза тя, разклащайки лениво леда в питието си. — Удивително е, като си помислиш как времето лети. Откога не сме се виждали… три години, четири?

— От приема по случай встъпването в длъжност на президента.

— О, да, спомних си — усмихна се Фелиша. — След това отидохме да поплуваме в реката. Ти беше с един висок наконтен мъж с тъжно лице и очи като на кокер шпаньол.

— Конгресменът Луис Карнади. Претърпя поражение на следващите избори.

— Горкият Луис! — Фелиша запали цигара. — Моето гадже беше Хирам Лусана.

— Знам.

— Разделихме се преди месец в Африка — продължи Фелиша, сякаш Лорън не беше казала нищо. — Питам се дали животът ми не се състои в това да хуквам след всяка либерална кауза, която излезе на сцената, и да се хващам с всеки бабаит, който обещава да спаси човешката раса.

Лорън направи знак на сервитьора да повтори поръчката им.

— Не можеш да се обвиняваш за това, че вярваш в хората.

— Всичките ми усилия са напразни. Към всяка кампания за каузата, към която се присъединя, все се издънвам в нещо.

— Не искам да любопитствам, но между теб и Лусана имаше ли някакви различия от личен характер или само политически?

— Чисто от личен характер — отвърна Фелиша и почувства стягане в гърдите при мисълта, че Лорън се върти около стръвта. — Аз вече не съм нищо за него. Единствената му любов е неговата борба. Отначало си мислех, че дълбоко в себе си изпитва чувства към мен, но колкото повече се увличаше в борбата, толкова повече се отдалечаваше от мен. Сега си давам сметка, че той е взел всичко, което е искал от мен. Сякаш съм била заменима като някой от войниците му, паднал на бойното поле.

Лорън забеляза, че в очите на Фелиша напират сълзи.

— Сигурно много го мрази.

Фелиша я погледна изненадана.

— Да мразя Хирам? О, не, не си ме разбрала. Всъщност аз постъпих нечестно с него. Позволих на личните си желания да застанат между нас. Трябваше да бъда търпелива. Може би когато спечели войната си, целяща да даде управлението на Южна Африка в ръцете на мнозинството от чернокожи, той ще погледне на мен с други очи.

— На твое място не бих чакала със затаен дъх. Знам историята му. Лусана използва хората така, както всички ние използваме пастата за зъби. Той ги изстисква докрай и ги захвърля.

На челото на Фелиша се появи дълбока бръчка.

— Ти виждаш у Хирам само онова, което искаш да видиш. Но добрите му качества надделяват над лошите.

Лорън въздъхна и се облегна назад, когато сервитьорът донесе поръчката им.

— Не е хубаво стари приятелки да стигат до спор, след като не са се виждали отдавна — каза тя с мек тон. — Хайде да сменим темата.

— Дадено — прие Фелиша и изражението й се промени. — Кажи ми нещо за себе си, Лорън. Има ли мъж в живота ти?

— Двама в момента.

Фелиша се разсмя.

— Клюката във Вашингтон е общоизвестна: единият е Фил Сойър, секретарят на президентския пресцентър. А другият кой е?

— Той е директор в НЮМА. Казва се Дърк Пит.

— На кого от двамата гледаш сериозно?

— Фил е от типа мъже за брак — лоялен, предан, издига те на пиедестал и иска да бъдеш майка на децата му.

Фелиша направи гримаса.

— Изглежда ми много скучен човек. А въпросният Пит?

— Дърк ли? От него лъха животинска сила. Той не поставя никакви изисквания. Идва и си отива като уличен котарак. Никоя жена не може да притежава Дърк и въпреки това той винаги е до теб, когато имаш нужда от него. Той е любовникът, който те възбужда до полуда, но не е човек, с когото можеш да остарееш.

— Този вече е мой тип. Прати ми го, когато връзката ви се разпадне. — Фелиша отпи от чашата си. — Сигурно ти е много трудно да поддържаш политическа неопетненост пред избирателите си с по един любовник от двете ти страни.

Бузите на Лорън пламнаха.

— Трудно е настина — призна тя. — Никога не съм умеела да се справям с интриги.

— Би трябвало да не ти пука какво говорят хората. В днешно време повечето жени го правят.

— Но повечето жени не са членове на Конгреса.

— Отново старият двоен стандарт. Членовете на Конгреса могат да правят каквото си искат, стига това да не е за сметка на служебните им разходи.

— Тъжно, но истина. А в моя случай аз представлявам район, който е дълбоко провинциален. Избирателите ми все още спазват старите традиции и вярват в единайсетте Божи заповеди.

— Каква е единайсетата?

— Твоята представителка в Конгреса да не си развява байрака, ако иска да спечели в следващите избори.

— Къде се срещате с Пит?

— Не мога да си позволя различни мъже да напускат апартамента ми сутрин и да се сблъскват с млекаря, затова се срещаме или в неговото жилище, или отиваме в някой малък извънградски хотел.

— Звучи ми като запознанство на автобусна спирка.

— Нали ти казах, трудно е.

— Мисля, че мога да премахна всичките ти затруднения.

Лорън я погледна учудено.

— Как?

Фелиша бръкна в чантата си, извади един ключ и го напъха в ръката на Лорън.

— Ето, вземи го. Адресът е залепен на него.

— Какъв е този ключ?

— Държа една квартира под наем в Арлингтън. Твоя е всеки път, когато имаш нужда.

— Ами ти? Няма да те карам да излизаш веднага щом ти се обадя.

— Няма да ти се налага — усмихна се Фелиша. — Аз гостувам на един денди в другия край на града. И без повече възражения, ясно?

Лорън огледа ключа.

— Божичко, чувствам се като проститутка.

Фелиша обгърна с пръсти стискащата ключа ръка на Лорън.

— Ако си мислиш, че той те изпълва с гъделичкащото чувство за неприличие, почакай да видиш спалнята на горния етаж.

37.

— Какво ще кажете за всичко това? — попита Дагът, който седеше зад бюрото си.

Дейл Джарвис, директорът на Управлението за национална сигурност, се замисли, преди да отговори. Лицето му имаше приятелско, почти бащинско изражение. Късо подстриганата му кестенява коса бе започнала да се прошарва. Носеше туиден костюм и широка червена папийонка, която висеше под адамовата му ябълка така, сякаш всеки момент щеше да се разтопи.

— Според мен тази операция „Дива роза“ е чисто и просто игра.

— Игра ли? Глупости! — вметна раздразнено Лусана, който стоеше прав, подпрян на високата облегалка на един стол.

— Не съвсем — каза спокойно Джарвис. — Всяка нация с усъвършенствано военно производство има отдел с единствената функция да измисля така наричаните в бранша „приложими игри“. Това са неправдоподобни схеми, които са далеч от вероятността да бъдат осъществени стратегически и тактически проучвания, замислени с цел да се борят с непредвидени събития. След това те се прибират в шкафа в очакване да настъпи малко вероятният ден и ако такъв дойде, тогава се изтупват от праха и се пускат в действие.

— Значи това е мнението ви за „Дива роза“? — попита с язвителен тон Лусана.

— Докато не се запозная с подробностите, да — отвърна Джарвис. — Смея да твърдя, че южноафриканското Министерство на отбраната има планове за евентуални фалшиви бунтовнически нападения над половината държави в света.

— Наистина ли вярвате в това?

— Да — отвърна твърдо Джарвис. — Между нас казано, нашето правителство държи скрити някъде много дълбоко и на много тъмно едни от най-безумните сценарии, съчинявани някога от човека и компютъра. Това са заговори за подкопаване основите на всяка държава на земното кълбо — включително нашите западни приятели, мерки за разполагане на ядрени бомби в гетата в случай на масови размирици от страна на малцинствата, военни планове за отблъскване на нашествия от Мексико до Канада… Нито един от хиляда подобни планове няма да бъде използван, но те съществуват и чакат — просто за всеки случай.

— Вид застраховка — вметна Дагът.

— Да — кимна Джарвис, — застраховка срещу немислимото.

— Искате да кажете — избухна Лусана, — че гледате на операция „Дива роза“ като на кошмара на някой идиот?

— Мисля, че взимате тази работа много навътре, генерале — отвърна Джарвис, без да се засяга от гневния изблик на Лусана. — Трябва да погледнете в лице действителността. А вие, както обичаше да казва дядо ми, „купувате нещо слепешката“.

— Не съм съгласен с вас — упорстваше Лусана.

Джарвис свали бавно очилата си и ги прибра в калъфката им.

— Разбира се, генерале, вие сте свободен да поискате неутрално мнение и от други разузнавателни организации, но мисля, че спокойно мога да кажа, че за „Дива роза“ ще получите същото заключение, където и да я представите.

— Настоявам да потвърдите намерението на Де Ваал да осъществи операцията! — изкрещя Лусана.

Овладявайки нарастващия си гняв, Джарвис стана, закопча сакото си и се обърна към Дагът.

— Моля да ме извините, господин конгресмен, но трябва да се връщам в Управлението.

— Разбирам — отвърна Дагът, като стана от стола си и хвана Дагът под мишница. — Ще ви изпратя до асансьора.

Джарвис кимна на Лусана за довиждане, насилвайки се дипломатично да придаде дружелюбен израз на лицето си.

Треперейки от ярост, стиснал ръце в юмруци, Лусана не каза нищо.

Още щом излязоха във фоайето на асансьорите, Дагът каза на Джарвис:

— Извинявам се за безобразното държане на генерала. Но трябва да разберете огромното напрежение, на което е подложен през последните няколко месеца. А и дългият му полет от Мозамбик снощи…

— Да, известно е, че дългите полети със самолет изнервят хората. — Джарвис повдигна едната си вежда. — А не се ли дължи също и на угризения на съвестта заради влизането му в страната през задната врата?

Дагът навлажни сухите си устни.

— Нима сте узнали за това?

Джарвис се усмихна приятелски.

— Рутинна практика. Не се притеснявайте, господин конгресмен, нали това ни е работата — да не изпускаме от очи хора като генерала. Но Управлението за национална сигурност не се занимава със съдебно преследване на граждански нарушения. Нищо няма да навреди на емиграционните власти, ако не разберат за случая. Но ще ви дам един съвет: на ваше място не бих оставил генерала да се мотае из Вашингтон прекалено дълго. Проявата на благосклонност към радикален революционер може да се окаже неблагоприятна за човек с вашето положение.

— Генерал Лусана не е радикал.

Джарвис сви рамене; думите на Дагът не му направиха впечатление.

— Това предстои да се разбере.

Бутонът „надолу“ над асансьора светна. Джарвис понечи да загърби Дагът.

— И още нещо — каза конгресменът. — Една молба.

Звънецът на асансьора звънна и вратите се отвориха. Кабината беше празна.

— Стига да мога да я изпълня. — Джарвис отмести поглед от Дагът към единственото му средство за спасение.

— Проучете операция „Дива роза“. Не искам максимални усилия от вашите хора — каза Дагът и побърза да добави: — Достатъчни са едно-две проучвания, за да се потвърди или отхвърли нейната валидност.

Вратите започнаха да се затварят. Джарвис провря крак между тях, за да ги задържи отворени.

— Ще направя необходимото — отвърна той. — Но ви предупреждавам, господин Дагът, че може и да не харесате онова, което ще открием.

Вратите се затвориха и той изчезна от поглед.



Наближаваше десет часа, когато Дагът се събуди. Беше сам в кабинета си. Персоналът му отдавна си беше отишъл. Той погледна часовника си и установи, че е спал близо час. Разтърка очи и както се протягаше, чу външната врата на кабинета да се отваря и затваря. Не отиде да провери — предположи, че са чистачките. Едва след като не долови познатите шумове от кофи и прахосмукачки, разбра, че е влязъл някой друг.

Фелиша Колинс се облегна лениво на рамката на вратата и загледа мечтателно Дагът, без да продумва.

Една мисъл мина през ума му и го накара да скочи на крака и да разпери ръце в знак на извинение.

— Съжалявам, но просто не усетих кога мина времето. Съвсем забравих за срещата ни за вечеря.

— Извинен си — рече тя.

Той се пресегна да вземе палтото си.

— Сигурно умираш от глад.

— След четвъртото мартини всички признаци на глад изчезват. — Погледът й пробяга из кабинета. — Мислех, че ти и Хирам сте се унесли в разговори.

— Следобед го пратих да иде в Държавния департамент. Там ще получи обичайния хладен прием, отреден за четвъртокласни сановници.

— Не е ли опасно за него да се появява сред толкова хора?

— Погрижих се да му осигуря денонощна охрана.

— Значи вече не е наш гост.

— Не, настанен е в апартамент в „Мейфлауър“ с разрешение на правителството.

Фелиша разкърши пищното си тяло и пристъпи навътре в кабинета.

— Между другото днес обядвах с Лорън Смит. Изля си любовния живот пред мен.

— Хвана ли се на въдицата?

— Ако имаш предвид ключа за твоето малко тайно местенце в Арлингтън, отговорът е „да“.

Той я притегли в прегръдките си и я погледна с нежен, но самодоволен поглед.

— Не бива да съжаляваш, Фелиша. От тази работа ще излезе само добро.

— Опитай да убедиш в това Лорън Смит — каза Фелиша и се отдръпна.

Дагът я пусна.

— Тя спомена ли някакви имена?

— Разбрах, че дава аванси за брак на Фил Сойър, а се чука с някакъв друг от НЮМА.

— Каза ли ти кой е той?

— Да, името му е Дърк Пит.

Дагът опули очи.

— Дърк Пит ли каза?

Фелиша кимна.

Мислите на Дагът запрепускаха, за да направят връзка и я направиха.

— Кучият му син! Страхотно!

— За какво говориш?

— Почитаемият сенатор от Калифорния Джордж Пит. Не схващаш ли? Конгресменката Смит живее незаконно със сина на сенатора!

Кожата на Фелиша настръхна от полазилите я студени тръпки.

— За бога, Фредерик, откажи се от глупавия си план, преди нещата да са излезли извън контрол.

— Нямам такива намерения — усмихна се ехидно Дагът. — Правя го за доброто на нашата страна.

— Искаш да кажеш за доброто на Фредерик Дагът.

Той я хвана за ръка и я поведе навън от кабинета.

— Когато имаш време да поразмислиш, ще дойдеш до заключението, че съм прав. — Той изгаси лампите. — Хайде да идем да похапнем, а след това ще приготвим любовното гнезденце на Лорън Смит за първата и последна нейна среща там.

38.

Адмирал Сандекър беше нисък човек с яркорижа коса и сприхав характер. Когато го принудиха да излезе в пенсия от Военноморските сили, той използва значителното си влияние в Конгреса и с мълчаливото одобрение на повечето негови членове оглави новосъздадената тогава Национална агенция за морски и подводни изследвания. Това беше начинание, предопределено да има успех още от самото начало. След седем кратки години Сандекър, който бе поел агенцията с малоброен състав от осемдесет души, я превърна в мощна организация от пет хиляди души научен и технически персонал с годишен бюджет, надхвърлящ четиристотин милиона долара.

Враговете му го обвиниха, че парадира с осъществяването на океански проекти, които трупат повече обществени овации, отколкото истински научни открития. Поддръжниците му пък приветстваха смелата му авантюра да направи океанографията толкова популярна, колкото е космическата наука. Каквито и да бяха качествата и отговорностите му обаче, адмирал Сандекър се беше вкопал толкова здраво в НЮМА, колкото и Дж. Едгар Хувър във ФБР.

Той допи последната глътка от бутилката „Севън ъп“, всмукна от огромната си пура и огледа сериозните лица на адмирал Бас, полковник Ейб Стайгър, Ал Джордино и Дърк Пит.

— Онази част, която ми е трудно да преглътна — продължи той, — е пълната липса на интерес от страна на Пентагона. Изглежда логично — поне за мен, — че докладът на полковник Стайгър относно откриването на „Виксън-03“, придружен със снимки, ги е шокирал неимоверно много. А ето че сега полковникът ни казва, че началниците му се държали така, сякаш са оставили настрана цялата тази работа и са я забравили.

— Зад тяхното безразличие се крие някаква солидна причина — вметна равнодушно Бас. — Генералите О’Кийф и Бъргдорф не правят връзка между „Виксън-03“ и проекта „БС“, защото такава не е спомената никъде.

— Как е възможно?

— Онова, което се научи след смъртта на доктор Ветърли и научния му екип, мотивира всеки, който знаеше за ужасяващите поражения на „БС“, да зарови дълбоко и най-малката улика и да изтрие от паметта си неговото съществуване така, че то никога вече да не излезе на бял свят.

— Искате да кажете, че сте потулили един отбранителен проект под носа на Комитета на началник-щабовете?! — каза изумен Сандекър.

— По прякото нареждане на президента Айзенхауер трябваше да отбележа в докладите си до Комитета на началник-щабовете, че експериментът се е провалил и че формулировката на „БС“ е изчезнала заедно с доктор Ветърли.

— И те повярваха?

— Нямаше причина да не повярват — отвърна Бас. — Освен президента, министъра на отбраната Уилсън, мен и неколцина учени никой не знаеше какво всъщност е открил Ветърли. Колкото до Комитета, проектът беше просто поредният нискобюджетен експеримент в опасното царство на химико-биологичното военно дело. Те нямаха никакви угризения, нито пък задаваха неудобни въпроси, преди да го зачеркнат като провал.

— Каква е била целта да се пренебрегне структурата на Въоръжените сили?

— Айзенхауер беше стар войник, който ненавиждаше оръжията за масово унищожение. — Бас като че ли се смали на стола, докато събираше мислите си. — Аз съм последният жив член на екипа „Бърза смърт“ — продължи той бавно. — За нещастие тайната няма да умре заедно с мен, както се надявах някога, защото господин Пит случайно е открил един отдавна изгубен източник на гибелни поражения. Тогава не разкрих фактите — както и сега няма да ги разкрия — на хората, които ръководят Пентагона, от страх, че те могат да решат да открият товара на „Виксън-03“ и да го съхранят в името на националната отбрана за деня, в който може да бъде използван срещу бъдещ враг.

— Естествено, че ако се стигне до защитата на страната ни… — вметна Сандекър, но бе прекъснат от Бас.

— Изглежда, че не разбирате истинската опасност от микроорганизма „бърза смърт“, адмирале. Нищо, познато досега, не може да спре смъртоносния му ефект. Разрешете ми да ви дам един пример: ако сто и петдесет грама „БС“ бъдат хвърлени над остров Манхатън, той ще убие деветдесет и осем процента от населението в рамките на четири часа. И никой, господа, никое човешко същество няма да може да стъпи на острова в продължение на три века. Бъдещите поколения само ще стоят на брега на Ню Джърси и ще наблюдават как красивите някога сгради се рушат и ронят върху костите на предишните им обитатели.

Лицата на мъжете около масата пребледняха, кръвта им се смрази. Известно време никой не проговори. Всички седяха като вцепенени и си представяха град, погребал три милиона трупа. Пръв наруши потискащата тишина Пит.

— А хората в Бруклин и Бронкс… те няма ли да пострадат?

— „БС“ се разпространява по райони. Колкото и да е странно, смъртоносните бактериологични агенти не се предават чрез човешки контакт или чрез вятъра. Те остават локализирани. Разбира се, ако със самолети или ракети бъде пуснато достатъчно количество от тях, което теоретически да покрие цяла Северна Америка, то целият континент ще бъде лишен от човешки живот до 2300-та година.

— Нищо ли не може да унищожи този микроорганизъм „БС“? — попита Стайгър.

— Само хаш-две-о — отвърна Бас. — „БС“ може да съществува единствено във въздушна среда с високо съдържание на кислород. Бъде ли потопен във вода обаче, той се задушава — като нас, хората.

— Струва ми се странно, че Ветърли е единственият, който е знаел как да го произвежда — каза Пит.

Бас се усмихна леко.

— Никога не бих позволил един човек да запази съдбоносни данни само за себе си.

— Значи сте унищожили документацията на доктора?

— Да, и освен това фалшифицирах всички нареждания и писмени документи, отнасящи се до проекта, до които можах да се добера. Между другото сред тях беше и щурманският план на полета на „Виксън-03“.

Стайгър се облегна назад и изпусна въздишка на облекчение.

— Е, поне тази част от загадката няма да ме гложди повече.

— Но положително проектът е оставил някакви следи — каза замислен Сандекър.

— Скелетите все още лежат на остров Ронджело — вметна Пит. — Кое тогава държи далеч от бреговете му нищо неподозиращите риболовци и яхтсмени?

— Ще отговоря на въпроса в обратен ред — каза Бас. — Първо, на всички морски карти на този район остров Ронджело е обозначен като бунище за циановодород. Бреговете също са обточени с буйове, сигнализиращи за опасна зона.

— Циановодород… — повтори Джордино. — Звучи като вредна таблетка.

— Точно така. Това е кръвен агент, който затруднява дишането. В определени дози той причинява почти внезапна смърт. Това също е отбелязано на картите, както и на шест езика върху буйовете. — Бас замълча, извади носна кърпа и попи потта по голата си глава. — Освен това малкото останала документация, свързана с проекта „БС“, лежи скрита дълбоко в строго секретния трезор на Пентагона, където се държат и документите с гриф „СБО“.

— Какво е това „СБО“?

— „Само за бъдещи очи“ — поясни Бас. — Всяка папка е запечатана и маркирана с датата, на която да бъде отворена. Дори президентът няма право да прегледа съдържанието на документите преди определеното време. Те се съхраняват в специална стая и сред тях са папки за случая с Амелия Ърхарт, различните НЛО, политически скандали, в сравнение с които аферата „Уотъргейт“ изглежда като приключение на бойскаути, и други от този род. Папката с проекта „БС“ например не може да бъде отворена преди 2550-та година. Дотогава, както се е надявал президентът Айзенхауер, нашите потомци няма да са събрали сведения за истинското й предназначение.

Останалите мъже в заседателната зала на НЮМА за първи път чуваха за папките „Само за бъдещи очи“.

— Предполагам — обади се Пит, — че следващият естествен въпрос е защо, адмирале, ни посвещавате във вашата тайна?

— Настоях за тази среща, за да изясня случая с „Виксън-03“, защото се оказах в положение да се доверя на някого и да поискам товарът от „БС“ в самолета да бъде изваден и унищожен.

— Искате прекалено много — каза Сандекър, докато запалваше нова пура. — Ако Пентагонът надуши нещо за това, всички ние може да бъдем дамгосани като предатели.

— Нежелателна вероятност, която не бива да се пренебрегва — призна Бас. — Единствената ни утеха ще бъде увереността ни, че общественото и моралното мнение е на наша страна.

— Абе аз нещо не мога да се видя като спасител на човечеството — измърмори Джордино.

Стайгър погледна твърдо Бас; може би си представяше как за втори път в порядъка на няколко седмици кариерата му във Военновъздушните сили върви към провал.

— Имам чувството, адмирале, че намерението ви да привлечете съмишленици е продиктувано от безумна логика. Къде например се вмествам аз в изваждането на „Виксън-03“?

Стегнатата усмивка на Бас се отпусна.

— Вярвате или не, полковник, но вие сте ключова фигура в нашия екип. Вашият доклад предупреди Военновъздушните сили за съществуването на самолета. За щастие някой от високите етажи на правителството е сметнал за по-удобно да не се хвърля повече светлина върху въпроса. Вашата работа ще бъде да се погрижите наистина никой от Пентагона да не проявява повече интерес към случая.

По лицето на Пит се изписа израз на разбиране.

— Добре, в такъв случай адмирал Сандекър ще осигури финансовата подкрепа от ресурсите на НЮМА, а Джордино и аз ще извършим действителната спасителна операция. А как смятате да унищожим смъртоносното съдържание на касетите, след като ги извадим?

— Ще хвърлим бойните глави в океана — отвърна без колебание Бас. — След време, когато външната им обвивка корозира, водата ще неутрализира смъртоносното им действие.

Пит се обърна към Сандекър с думите:

— Мога да използвам Джак Фолсъм и екипа му, които работят по изваждането на „Чинаго“. За четирийсет и осем часа ще ги прехвърля в езерото Тейбъл заедно с всичките необходими съоръжения.

Адмирал Сандекър беше човек реалист. Изборът му беше ясен. Познаваше достатъчно добре Бас, за да го зачеркне като паникьор. Погледите на всички се извърнаха към дребния на ръст властен директор на НЮМА. Той изглеждаше потънал в мисли сред синкавия дим, който се виеше към тавана. Най-накрая кимна.

— Добре, господа, на работа!

— Благодаря ти, Джеймс — каза с видимо задоволство Бас. — Напълно разбирам риска, който поемаш само по думите на един грохнал, стар морски вълк.

— Според мен шансовете за успех са доста добри — отвърна Сандекър.

— Хрумна ми нещо — обади се Джордино. — Щом като водата убива това вещество „БС“, защо просто не оставим касетите на дъното на езерото?

Бас поклати глава.

— В никакъв случай. Както вие ги открихте, така може да ги открие и някой друг. Далеч по-безопасно е да ги изхвърлим за вечни времена там, където никое човешко същество няма да има достъп до тях. Мога само да благодаря на Бога, че през всичките тези години касетите са останали недокоснати.

— Което повдига друг въпрос — каза Пит и забеляза как Джордино и Стайгър изведнъж сведоха погледи.

Сандекър изтръска пепелта от пурата си в пепелник от черупка на морски охлюв и попита:

— И какъв е той?

— Според оригиналния план на полета „Виксън-03“ е излетял от базата „Бъкли“ с екипаж от четирима души, нали така, адмирал Бас?

Бас го погледна учуден и отвърна:

— Да, четирима бяха.

— Може би трябваше да кажа за това по-рано — продължи Пит, — но се опасявах да не усложня разисквания до момента въпрос.

— Не си от хората, които увъртат нещата — обади се нетърпеливо Сандекър. — За какво намекваш?

— За петия скелет.

— Петия какво?

— Когато се гмурнах до останките на самолета, видях костите на мъж, вързан за скарата на пода в товарния отсек.

Сандекър погледна към Бас.

— Имаш ли представа за кого става дума?

Бас седеше като цапнат с мокър парцал.

— Трябва да е на някой от наземните механици — смънка той. — Вероятно по някаква причина е останал на борда, когато самолетът е потеглил.

— Нищо подобно — заяви Пит. — По костите му все още има плът. Той не е потънал заедно с членовете на екипажа.

— Казахте, че касетите са все още запечатани — рече замислен Бас.

— Да, сър, не видях никакви следи от бърникане по тях — увери го Пит.

— Боже мой, боже мой! — Бас покри лицето си с ръце. — Значи още някой освен вас знае за съществуването на самолета.

— Не можем да сме сигурни — вметна Стайгър.

Бас откри лицето си и погледна Пит с широко отворени очи.

— Извадете самолета, господин Пит. В името на човечеството, извадете час по-скоро „Виксън-03“ от дъното на езерото.



Пит не можеше да се отърси от чувството за ужас, след като напусна съвещанието и излезе през портала на сградата на НЮМА. Вашингтонската нощ беше наситена с влага и още повече подсили угнетеността му. Той прекоси паркинга и отвори вратата на колата си. Тъкмо понечи да седне зад волана, и видя, че пътническата седалка е заета от дребна фигура.

Лорън беше заспала, свита на кълбо. Под дългото й кожено палто се виждаше зелена рокля и боти. Пит се наведе, отметна настрани кичура коса върху бузата й и леко разтърси рамото й. Клепките й трепнаха и тя отвори очи. Устните й се разтегнаха в лукава усмивка.

— Мммм. Приятно ми е да те посрещна тук.

Той се наведе още малко и я целуна.

— Луда ли си? Жена като теб да стои съвсем самичка на паркинг във Вашингтон! Цяло чудо е, че не са те нападнали и ограбили.

Тя го отблъсна и сбърчи нос.

— Уф, как вониш на цигари!

— Ами така е, като прекарах цели шест часа в компанията на адмирал Сандекър и пурите му. — Той се настани на седалката и запали двигателя. — Как ме откри?

— Не беше толкова сложно. Обадих се на секретарката ти, за да й поискам номера ти в Савана. Тя ми каза, че си се върнал в града и си на заседание.

— Как ти хрумна да „превземеш“ колата ми?

— Не можах да се преборя с огромното си желание да направя нещо глупаво и женско. — Тя провря ръка между бедрата му. — Доволен ли си?

— Не мога да те излъжа — захили се той. — Идваш ми като страхотно облекчение след тежките двайсет и четири часа, които имах.

— Страхотно облекчение? — престорено нацупи устни Лорън. — Ти наистина умееш да ласкаеш жените, няма що!

— Разполагаме с малко време — стана сериозен Пит. — Утре сутринта пак заминавам.

— Почти го предположих и затова планирах приятна изненада.

Тя се сгуши по-близо до него, без да отдръпва ръката си от бедрото му.



— Не мога да повярвам — смънка удивен Пит.

— Фелиша намекна, че действала еротично, но чак толкова, нямах представа.

Пит и Лорън стояха, затънали до глезени в дебелия тъмночервен килим, и оглеждаха смаяни стаята, чиито четири стени и тавана бяха облицовани с огледала. Единствената мебел беше огромно кръгло легло, поставено върху подиум и покрито с червени сатенени чаршафи. Осветлението идваше от четири прожектора в ъглите на тавана, които хвърляха мека синя светлина.

Лорън пристъпи към леглото и погали нежно блестящите възглавници, сякаш те бяха уникални произведения на изкуството. Пит огледа образа й, размножен до безкрайност от огледалата, после застана зад нея и сръчно започна да сваля дрехите й.

— Не мърдай — рече той, — искам очите ми да поглъщат хилядите голи Лоръни.

Лицето й пламна, погледът й се закова в безбройните нейни отражения в огледалата.

— Господи! — прошепна тя. — Имам чувството, че се намирам сред тълпа. — После се напрегна и измърмори нещо, когато Пит се наведе и стрелна език в пъпа й.



Приглушеният звън на телефона изтръгна Фредерик Дагът от дълбок сън. До него Фелиша изстена тихо, обърна се на другата страна и продължи да спи. Той затърси пипнешком ръчния си часовник върху нощното шкафче и фокусира погледа си върху светещия циферблат. Стрелките показваха четири часа. Той вдигна слушалката.

— Дагът на телефона.

— Сам Джексън. Направих снимките.

— Имаше ли проблеми?

— Беше фасулска работа. Вие се оказахте прав. Не се наложи да ползвам инфрачервена светлина. Те бяха оставили осветлението включено. Високоскоростният филм запечата всички подробности, които поискахте да имате. Двамата направиха истинско представление. Жалко, че не го заснехме на видеолента.

— Те нищо ли не заподозряха?

— Откъде можеха да знаят, че това са огледални стъкла? Двамата бяха толкова завладени един от друг, че само земетресение би ги извадило от унеса им. А аз за всеки случай използвах специален безшумен фотоапарат.

— Кога мога да видя резултата?

— Ако е много спешно, до осем сутринта. Но ми се ще и аз да му ударя един сън. Така че, ако изчакате до привечер, обещавам да ви предоставя лъскави снимки, петнайсет на двайсет, като за изложба.

— Добре, не бързайте и си довършете работата спокойно — каза Дагът. — Искам добре да се виждат всички подробности.

— Можете да разчитате на това — увери го Джексън. — Между другото, коя е дамата? Същинска тигрица е.

— Това не ви засяга, Джексън. Обадете ми се, когато сте готов. И запомнете: интересуват ме само художествените пози.

— Разбрано. Лека нощ, господин конгресмен!

39.

Дейл Джарвис се приготвяше да разчисти бюрото си и да се качи в колата си, която за трийсет минути щеше да го закара у дома при жена му на традиционната петъчна вечеря от свинско печено. В този момент на вратата се почука и в кабинета му влезе Джон Госард, който оглавяваше африканската секция в Управлението. Госард беше постъпил в Управлението за национална сигурност от армията след войната във Виетнам, където служеше като специалист по тиловото управление на партизанските бойни действия. Беше кротък човек с цинично чувство за хумор. По време на войната шрапнел бе улучил десния му крак и сега той накуцваше. Славеше се като голям пияч, но и като човек, който винаги изпълнява изискванията на секцията му за прецизни и подробни данни. Разузнавателните му източници бяха предмет на завист на цялото Управление.

Джарвис разпери ръце в знак на извинение.

— Джон, убий ме, но просто забравих. Наистина имах намерение да приема поканата ти за риболовна разходка.

— А този път ще можеш ли? — попита Госард. — Ще дойдат също Макдърмот и Сампсън от „Съветски анализи“.

— Никога няма да пропусна възможността да покажа на кремълските момчета как да ловят големи риби.

— Добре. Лодката е запазена. Потегляме в неделя точно в пет от кей девет на пристанището за яхти на нос Плъм. — Госард постави коженото си куфарче върху бюрото на Джарвис и го отвори. — Най-случайно възникнаха два мотива да се отбия в твоята светая светих на път за вкъщи. Ето вторият. — Той сложи пред Джарвис една папка. — Давам ти я да я прегледаш през почивните дни, при условие че ми обещаеш да не я прибереш при твоите стари шпионски книги.

Джарвис се усмихна.

— Няма такава вероятност. До какво си се добрал?

— До данните, които ми поиска относно невероятния южноафрикански план, наречен „Дива роза“.

Джарвис повдигна вежди.

— Бързо си действал. Едва днес следобед ти поръчах това.

— Африканската секция не си позволява да оставя нещо да мухлясва — отвърна надуто Госард.

— Има ли нещо, което да узная, преди да започна да го чета?

— Нищо със земетръсни последствия. Цялата работа, както ти подозираше, е въздушна кула.

— В такъв случай Хирам Лусана казва истината.

— Дотолкова, доколкото планът съществува — отвърна Госард. — Особено ще ти хареса сюжетът. Замисълът е страхотно интригуващ.

— Изостри любопитството ми. Кажи ми само как южноафриканците, представящи се за чернокожи от АРА, смятат да извършат нападението?

— Извинявай — усмихна се лукаво Госард, — но това ще разкрие същността на разказа.

Джарвис го погледна със сериозно лице.

— Имаш ли пълна вяра на източника си?

— Да, имам. Странна птица е той. Държи на кодовото си име Ема. Още не можем да установим самоличността му. Но винаги разполага с напълно достоверна информация. Продава я на всекиго и всеки иска да я купи.

— Предполагам, че доста си се изръсил за операция „Дива роза“ — отбеляза Джарвис.

— Не чак толкова. Тя пристигна в пакет заедно с още петдесет други документи. За всичко платихме само десет хиляди долара.



Когато и последната снимка падна от сушилнята в кошничката, Сам Джексън ги взе, изправи ги една зад друга и потупа ръбовете им, за да ги изравни. Той беше висок ръбест чернокож с коса на плитчици, младежко лице и дълги, тънки ръце. Подаде снимките на Дагът с думите:

— Това е всичко, „написано“ от нея.

— Колко са на брой? — попита Дагът.

— На около трийсет лицето се вижда съвсем ясно.

— Жалко, че не са цветни.

— Следващия път окачете и друго осветление до тия сини лампи — каза Джексън. — Синята светлина може и да действа възбуждащо, но не става за ярки цветни снимки.

Дагът внимателно изучаваше черно-белите снимки. После ги огледа още веднъж и още веднъж. Накрая отдели десет и ги сложи в куфарчето си. Останалите подаде на Джексън.

— Сложете ги в плик заедно с негативите.

— И тях ли ще вземете?

— Смятам, че ще е най-добре сам да отговарям за тях. Не сте ли съгласен?

По всичко личеше, че Джексън не е съгласен. Той погледна Дагът с тревожен поглед.

— Хей, човече, фотографите нямат навика да дават и негативите си. Не възнамерявате да ги възпроизвеждате за продажба, нали? Нямам нищо против частната порнографска работа за добър купувач, но не се каня да се прехранвам с подобно нещо. Не искам неприятности с ченгетата.

Дагът пристъпи до Джексън и доближи на сантиметри лице до неговото.

— Аз не съм „Хей, човече“! — рече той с леден глас. — Аз съм член на Конгреса на Съединените щати Фредерик Дагът. Ясно ли ти е, братле?

За миг Джексън го изгледа кръвнишки. После бавно сведе поглед и го заби в петната от химикали върху покрития с линолеум под. Дагът държеше всички карти, подкрепени с конгресната си власт. Фотографът нямаше друг избор, освен да се примири.

— Както кажете — рече той.

Дагът кимна, а след това, сякаш напълно забравил за възраженията на Джексън, се усмихна непринудено.

— Ще ти бъда благодарен, ако побързаш. Долу в колата ме чака нетърпелива дама, много нетърпелива, ако разбираш какво имам предвид.

Джексън пъхна негативите и останалите лъскави снимки в голям кафяв плик и го подаде на Дагът.

— А възнаграждението ми?

Дагът му подхвърли стодоларова банкнота.

— Но ние се разбрахме за петстотин — възрази Джексън.

— Погледни на работата си като на самопожертвователен акт в името на твоята страна — каза Дагът на път за вратата, после се спря и се обърна. — А, и още нещо: само за да си спестиш неудобствата от някои непредвидени проблеми за в бъдеще, постарай се да забравиш за този епизод. Той никога не се е случвал.

Джексън изрече единствения възможен отговор:

— Разбира се, господин конгресмен.

Дагът кимна и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.

— Мръсен кучи син! — процеди през зъби Джексън, докато изваждаше друг комплект от същите снимки от чекмеджето на шкафа. — Ще си получиш заслуженото!



Съпругата на Дейл Джарвис беше свикнала с навика му да чете в леглото. Тя го целуна за лека нощ, обърна се на другата страна, за да не й пречи светлината на лампата върху нощното шкафче, и зае обичайната си поза на ембрион. Не след дълго потъна в сън.

Джарвис се настани удобно, като сложи две възглавници зад гърба си, наклони абажура на лампата до удобен ъгъл и нагласи очилата ниско на носа си. Облегна папката, която му бе оставил Джон Госард, на подвитите си колене и започна да чете. Докато поглъщаше текста, си записваше бележки в малко тефтерче. В два часа сутринта обърна и последната страница на операция „Дива роза“.

Излегна се в леглото и се загледа в тавана, размишлявайки дали да хвърли папката обратно в скута на Госард и да забрави за нея, или да нареди за разследване на чуждестранния план. Реши да направи компромис.

Стана бавно от леглото, за да не събуди жена си, и без да нахлузва чехли, отиде в кабинета си. Вдигна слушалката на телефона и сръчно набра номер в тъмното. Обадиха му се още след първото позвъняване.

— Тук е Джарвис. Искам сведение за настоящото положение на всички чуждестранни и американски линейни кораби. Да, точно така — линейни кораби. Да бъде на бюрото ми още утре. Благодаря. Лека нощ!

Когато се върна в леглото си, целуна леко жена си по бузата и загаси лампата.

40.

Подкомисията по външните работи по изслушването на предложението за икономическа помощ за африканските нации, с председател Фредерик Дагът, започна заседанието си в полупразната заседателна зала и пред цяла армия отегчени репортери. От двете страни на Дагът седяха конгресмените демократът Ърл Хънт от Айова и републиканецът Роско Майър от Орегон. Лорън Смит седеше сама в другия край на масата.

Изслушването продължи до късно следобед, тъй като представители на няколко държави в Африка трябваше да изложат мотивите си за получаване на финансова помощ. Редът на Хирам Лусана дойде към четири часа и той седна пред комисията. Заседателната зала беше вече препълнена, фотографи щракаха с камерите си, репортери пишеха трескаво в бележниците си или говореха тихичко в микрофоните на касетофоните си. Лусана не обръщаше внимание на вълнението в залата. Седеше зад масата като крупие, което знае, че шансовете са в негова полза.

— Генерал Лусана — започна Дагът, — добре дошли на нашето изслушване! Предполагам, знаете каква е процедурата. Тази сесия е само за събиране на предварителни факти. Разполагате с двайсет минути, в които да изложите становището си, а след това подкомисията ще ви задава въпроси. По-късно нашите мнения и представените факти ще бъдат докладвани пред комисията по външните работи.

— Разбирам — рече Лусана.

— Господин председател?

Дагът се обърна към Лорън.

— Да, госпожице Смит?

— Възразявам срещу появата на генерал Лусана на това изслушване въз основа на това, че той не представлява установено африканско правителство.

В залата се разнесе шепот.

— Вярно е — потвърди Лусана, поглеждайки към Лорън. — Аз не представлявам установено правителство. Представлявам обаче свободния дух на всеки чернокож на Африканския континент.

— Сладкодумно казано — рече Лорън, — но правилата са си правила.

— Не можете да си правите оглушки към молбите на милиони хора от моя народ заради технически подробности. — Лусана седеше неподвижен и говореше с тих глас, който едва достигаше до задните редове на залата. — Най-ценното притежание на човека е неговата националност, без нея той е нищо. Ние в Африка се борим да имаме националност, която ни принадлежи по право. Тук съм, за да моля за достойнство на чернокожите. Не искам пари за оръжия, не искам да пратите ваши войници да се сражават на наша страна. Моля единствено за финансови средства, необходими за закупуването на храна и лекарства за хилядите хора, пострадали във войната си срещу безчовечността.

Това беше добре изиграно представление, но Лорън не се трогна.

— Вие сте умен човек, генерале, и разбирате за какво говоря. Моето възражение остава.

Дагът кимна почти незабележимо на един от помощниците си в дъното на залата и се обърна към Ърл Хънт.

— Възражението на госпожица Смит, член на Конгреса, се взима под внимание. Какво ще кажете вие, господин Хънт?

Докато Дагът изслушваше мненията на Хънт и Роско Майър, помощникът му се приближи зад Лорън и й подаде голям бял плик.

— Какво е това?

— Казаха ми да ви предам, че е много спешно и трябва да отворите плика още сега, мадам. — Мъжът побърза да се отдалечи и излезе от залата през една странична врата.

Лорън отвори незапечатания плик и извади една от няколкото снимки вътре. На нея бе изобразено голото й тяло, преплетено с това на Пит, в една от най-оргийните пози. Тя бързо набута снимката обратно в плика. Лицето й пребледня и по него се изписа израз на страх и отвращение.

Дагът отново се обърна към нея.

— Госпожице Смит, както изглежда, имаме разногласия в подкомисията. Господин Хънт и аз сме съгласни генерал Лусана да бъде изслушан, а господин Майър е на ваша страна. Като председател на това заседание моят глас се счита за двоен, така че нашите гласове надделяват в интерес на честната игра да разрешим на генерала да се изкаже.

Лорън почувства, че косъмчетата на врата й настръхват. Дагът й се хилеше злобно. Не беше трудно да се отгатне по изражението му, че той знае какво съдържа плика. Тя с мъка потисна гаденето, което се надигна в гърлото й, когато в същия миг проумя, че Фелиша я бе предала в името на каузата на Лусана. Мислено се наруга за глупостта си, че се бе оставила да бъде подведена като наивна хлапачка.

— Госпожице Смит?

Нямаше накъде да мърда — беше в ръцете на Дагът. Тя сведе поглед и се разтрепери.

— Господин председател — гласът й издаваше пълното й поражение, — оттеглям възражението си.



Барбара Гор, четирийсет и три годишна, все още имаше фигурата на фотомодел от „Вог“. Беше стройна, с изваяни крака и лице с изпъкнали скули, което тепърва с възрастта й щеше да натрупва плът. Навремето беше имала любовна връзка с Дейл Джарвис, но след като сексуалната тръпка отшумя, сега тя беше просто добра приятелка и негова лична секретарка.

Барбара седеше срещу бюрото му, кръстосала красивите си крака под ъгъл, удобен единствено на жените и привлекателен за мъжките очи. Джарвис обаче не им обръщаше внимание. Беше дълбоко съсредоточен в това, което й диктуваше. След малко изведнъж млъкна и започна да рови в огромния куп строго поверителни доклади.

— Ако ми кажеш какво търсиш, може би ще мога да ти помогна — предложи кротко Барбара.

— Сведенията за състоянието на наличните бойни кораби. Обещаха да ми ги доставят днес.

Тя въздъхна, пресегна се към купчината и извади снопче сини листи, закачени с телбод.

— От осем сутринта са на бюрото ти. — Навремето Барбара много се дразнеше, когато Джарвис проявяваше немарливост в работата си, но бързо се научи да приема индивидуалните му особености.

— Какво пише в тях?

— Какво точно те интересува? Ти дори не си направи труда да ми кажеш за какво става дума.

— Искам да купя боен кораб, това е. Кой продава такъв?

Барбара му хвърли намусен поглед и започна да преглежда сините листове.

— Съжалявам, но нямаш късмет. Съветският съюз има един, който го ползва за обучение на военноморски курсанти. Франция отдавна е превърнала своите в скрап. Великобритания също, като е запазила един заради традицията.

— А Съединените щати?

— Пет от техните също са запазени като паметници на морското дело.

— Къде се намират?

— В съответните щати, чиито имена носят: „Северна Каролина“, „Тексас“, „Алабама“ и „Масачузетс“.

— Нали каза, че са пет.

— „Мисури“ се поддържа от Военноморските сили в Бремъртън, щата Вашингтон. О, щях да пропусна, „Аризона“ все още се използва от сантиментални чувства от военноморския флот.

Джарвис кръстоса ръце зад тила си и се загледа в тавана.

— Май си спомням, че преди няколко години „Уисконсин“ и „Айова“ бяха вързани за дока на военноморската корабостроителница във Филаделфия.

— Добра памет имаш — отбеляза Барбара. — Защото според доклада през 1984 година „Уисконсин“ е бил изпратен в склад за скрап.

— А „Айова“?

— Също продаден за скрап.

Джарвис стана и отиде до прозореца. Постоя известно време загледан навън с ръце в джобовете, после каза:

— Папката с „Дива роза“.

Сякаш прочела мислите му, Барбара я посочи.

— Ето я.

— Предай я на Джон Госард от африканската секция и му кажи, че операцията наистина минава за страшно забавно четиво.

— Това ли е всичко?

Джарвис се обърна с лице към нея и отвърна замислен:

— Да. Взех предвид каквото трябваше, друго няма.



В същото време една малка китоловна лодка пусна котва на стотина метра от нос Уолнът, Вирджиния, и бавно се извъртя, докато носът й се вряза в настъпващия прилив. Патрик Фокс разгъна стар протрит палубен шезлонг и го постави върху издигнатата кърмова палуба, която беше толкова тясна, че той едва го вмести между фалшбордите. След това закрепи въдица за щурвала и метна кордата без кукичка зад борда.

Отвори кошницата за пикник и тъкмо извади от нея дебел сандвич с чеширско сирене и бутилка „Къти Сарк“, чу сигнал за поздрав от свирката на влекач, взел на буксир три тежко натоварени с боклук шлепа. Фокс помаха в отговор и стегна крака, за да запази равновесие от силното клатене на малката му лодка, предизвикано от килватера на плавателните съдове. Той си записа в бележник часа, в който мина покрай него влекачът.

Разнебитеният шезлонг изскърца възмутително, когато Фокс настани огромното си тяло върху покритите с възглавница дървени летви. После отхапа залък от сандвича и го прокара с глътка направо от бутилката.

Всеки търговски кораб или увеселително корабче, които минаваха покрай дремещия рибар, бяха записвани в бележника му с всички подробности: часа, посоката, скоростта. Една гледка заинтригува Фокс повече от всичко. Той задържа бинокъла си насочен към военния ескадрен миноносец, докато не го изгуби от поглед отвъд вдадената в морето суша. Обърна внимание на празните ракетни установки и спокойното поведение на палубния екипаж.

Късно вечерта започна да вали и капките се плискаха в изподрасканата и олющена от боята палуба. Фокс обичаше дъжда. Навремето, по време на буря в открито море, той често излизаше на крилото на командния мостик и заставаше с лице към фурията, а после упрекваше по-младите офицери, че предпочитат горещия чай и уюта на командния пункт. Дори сега Фокс не се възползва от убежището на малката кабина — облече си мушамата и предпочете да остане на палубата.

Чувстваше се добре; дъждът прочистваше въздуха в дробовете му, масленото пикантно сирене изпълваше стомаха му, а уискито стопляше кръвта му. Той остави съзнанието му да се рее на свобода и скоро в него изплуваха образите на семейството му. В ноздрите го лъхна миризмата на фермата, чу гласа на Мирна, която го викаше за вечеря…

Четири часа по-късно той пропъди мислите си и се върна в действителността, когато влекачът и шлеповете — вече празни, отново се появиха по обратния път. Той бързо стана и отбеляза номера и положението на навигационните светлини. Тогава вдигна котвата, запали двигателя и потегли след дирята на последния шлеп в редицата.

41.

Над езерото Тейбъл в Колорадо падаше гъст сняг, когато водолазите от спасителния екип на НЮМА приключиха със срязването на крилата и опашката на „Виксън-03“. След това те нахлузиха две огромни товароподемни примки на осакатения фюзелаж.

След адмирал Бас и Ейб Стайгър пристигна и син товарен автомобил, който докара екип на Военновъздушните сили за разпознаване и изваждане на тленните останки и пет ковчега.

В десет часа всички се събраха и Пит размаха ръце към кранистите. Въжетата на плаващите кранове, спуснати под накъдрената от вятъра повърхност на езерото, бавно започнаха да се изпъват и потреперват от увеличаващото се натягане, дерик-крановете се наклониха с няколко градуса и болтовите им съединения заскърцаха. После изведнъж, сякаш освободили се от огромна тежест, крановете отново се изправиха.

— Изтръгнаха го от дънната утайка — обяви Пит.

В знак на потвърждение Джордино, който стоеше до него с наушни слушалки, кимна.

— Водолазите съобщават, че започва да се издига.

— Кажи на онзи от тях, който работи с примката на носовата част, да я крепи в хоризонтално положение, за да не изпопадат на дъното касетите от срязаната опашна част.

Джордино предаде нареждането на Пит по мъничкия микрофон, свързан с микротелефонната гарнитура на главата му.

Леденият планински въздух бе наситен с напрежение; всички стояха неподвижни, сковани от очакване, и не откъсваха погледи от водното пространство между дерик-крановете. Единствените звуци идваха от подемните двигатели. Въпреки че всички от този екип бяха калени от многобройните спасителни операции, винаги по време на изваждането на корабни или самолетни останки от водата ги обземаха тръпки на вълнение.

В паметта на адмирал Бас се съживи споменът за онази снежна нощ преди много години. Струваше му се невъзможно да свърже образа на майор Реймънд Вайлъндър с безплътните кости, за които знаеше, че се намират в пилотската кабина. Той пристъпи напред, почти нагазвайки във водата, и в този момент почувства остро пробождане в гърдите и лявото рамо.

След малко синята вода под крановите въжета се завихри, доби мътнокафяв цвят и на повърхността за първи път от трийсет и четири години се подаде заобленият покрив на „Виксън-03“. Блестящата му някога алуминиева обшивка бе корозирала до белезникавосиво и по нея бяха полепнали слузести дънни водорасли. Докато разбитият фюзелаж се издигаше над повърхността, от зейналите му рани шурна гъста тинеста вода.

Отличителният знак в синьо и жълто в горната част на фюзелажа беше изненадващо ясен, четливи бяха и думите СЛУЖБА ЗА ВОЕННОВЪЗДУШЕН ТРАНСПОРТ. Но „Виксън-03“ вече изобщо не приличаше на самолет. По-лесно можеше да мине за огромен мъртъв кит с подрязани перки и опашка, а висящите отвсякъде усукани кабели и електрически проводници — за червата му.

Ейб Стайгър пръв наруши мълчанието.

— Ето каква е била може би причината за падането му — посочи той дупката в товарната кабина непосредствено зад кокпита, — една от лопатите на витлото се е откъснала.

Бас гледаше злокобното доказателство, без да продумва. Болката в гърдите му се усилваше. С голямо усилие на волята той я пропъди от съзнанието си, докато несъзнателно разтриваше лявата си подмишница. Опита се да види нещо през челното стъкло на самолета, но натрупваната с години дънна утайка закриваше напълно вътрешността. Дерик-крановете бяха издигнали фюзелажа на около три метра над водната повърхност, когато през ума му мина една мисъл. Той се обърна и погледна въпросително Пит.

— Не виждам да е подсигурен импровизиран шлеп. Как смятате да пренесете тялото на самолета до брега?

Пит се усмихна.

— Това е моментът да свалим кука от небето, адмирале. — Той направи знак на Джордино. — Готово! Дай сигнал на „Дъмбо“.

След две минути, като някакъв птеродактил, излетял от мезозойското си гнездо, над върхарите се зададе хеликоптер с тромава конструкция, чийто характерен тупкащ шум от големите му две витла огласи планинския въздух.

Пилотът разположи огромния летателен апарат точно над закотвените дерик-кранове. През отвора в долната му част започнаха да се развиват надолу две въжета с куки в краищата им. Мъжете, обслужващи крановете, ги поеха и бързо ги закачиха за товароподемните примки. След като пилотът издигна малко хеликоптера, поемайки цялата тежест, съединителите от крановите въжета бяха разхлабени и освободени. Много внимателно, сякаш пренасяше товар от изящен кристал, пилотът насочи „Дъмбо“ с висящия под него „Виксън-03“ към брега.

Пит и другите се обърнаха с гръб, за да се предпазят от вихъра от пръски, които надигнаха витлата на хеликоптера. Без да обръща внимание на водните пръски, Джордино се премести на място, където пилотът можеше да го вижда добре, и започна да го упътва с ръце, като същевременно ръководеше спускането му по предавателя на микротелефонната си гарнитура.

Пет минути бяха нужни на „Дъмбо“ да се освободи от товара си и да се загуби от поглед над дърветата. Всички загледаха самолетните останки, без да се приближават. Накрая Стайгър измърмори някаква команда към екипа от ВВС и мъжете тръгнаха почти в строй към товарния автомобил, разтовариха ковчезите на земята и ги наредиха един до друг в права редица. Един от хората на Пит донесе стълба и я подпря на ръба на изрязания отзад отвор към горната товарна палуба. После Пит безмълвно покани с ръка адмирал Бас да влезе пръв в останките от самолета.

След като се озова в товарния отсек, Бас продължи покрай касетите към пилотската кабина. Спря се на вратата и за няколко секунди остана неподвижен; лицето му пребледня и доби болнав вид.

— Добре ли сте, сър? — попита качилият се след него Пит.

Гласът, който му отговори, като че ли долиташе отнякъде много далече.

— Струва ми се, че няма да мога да ги погледна…

— Но се налага — каза тихо Пит.

Бас се облегна на напречната преграда, болките в гърдите му станаха мъчителни.

— Един момент, да се съвзема малко, после ще ида да прегледам бойните глави.

Стайгър се приближи до Пит, стъпвайки внимателно между касетите, сякаш се боеше да не се допре до тях.

— Когато кажеш, ще наредя на моите момчета да се качат на борда, за да свалят тленните останки на екипажа.

— Мисля да започнем с нашия неканен гост. — Пит посочи с глава към товарния отсек. — Ще го видиш вързан за скарата на пода, на около три метра вдясно от теб.

Стайгър обходи с поглед посоченото от Пит място, сви рамене и поклати глава.

— Не го виждам.

— Ти почти си стъпил върху него — рече Пит.

— За бога, казвам ти, че тук няма такова нещо — настоя Стайгър. — Ти какво, ослепя ли?

Пит го избута настрани и погледна надолу. Ремъците бяха вързани за халките на скарата, но тялото, облечено със старата светлокафеникава униформа, го нямаше. Пит гледаше безмълвно празното място на пода, а умът му се мъчеше да приеме, че тленните останки наистина са изчезнали. Той приклекна и огледа отблизо ремъците. Бяха срязани.

В погледа на Стайгър се появи съмнение.

— В деня, когато се гмурна дотук, водата беше леденостудена. Може би така ти се е сторило…

Пит се изправи.

— Той беше точно тук — отсече Пит с тон, който не търпеше възражение.

— Възможно ли е да е изпаднал по време на издигането на корпуса от дъното? — попита плахо Стайгър.

— Не, не е възможно. Водолазите, които придружаваха останките до повърхността, щяха да съобщят, ако са видели да пада каквото и да е.

Стайгър понечи да каже нещо, но изведнъж се обърна към странния приглушен звук, който долетя от другия край на отсека.

— Какво става, по дяволите?

Пит веднага му отговори. Беше разбрал. За миг се озова до просналия се на пода адмирал Бас, който се мъчеше да си поеме въздух; кожата му бе плувнала в студена пот. Непоносимата болка бе изкривила лицето му.

— Сърцето му! — извика той на Стайгър. — Намери Джордино и му кажи да повика веднага хеликоптера да се върне тук.

Пит започна да разкъсва дрехите около врата и гърдите на адмирала. Бас протегна ръка и хвана китката му.

— Бой… бойните глави — промълви той.

— Лежете спокойно. Скоро ще ви закараме в болница.

— Бойните глави… — повтори Бас.

— Всички те са на сигурно място в касетите си — увери го Пит.

— Не… не… не разбирате. — Сега гласът му се чуваше като дрезгав шепот. — Бойните глави… преброих ги… те са двайсет и осем…

Думите на Бас вече едва се чуваха и Пит трябваше да доближи ухо до потръпващите му устни.

Джордино се втурна вътре с две одеяла.

— Стайгър ми каза… Как е той?

— Все още се държи — отвърна Пит и освободи китката си от здравата хватка на Бас. — Ще се погрижа за тях, адмирале — той леко стисна ръката му, — обещавам ви.

Бас примигна и кимна.

Пит и Джордино го покриха с едното одеяло, а другото сложиха под главата му. В този момент се появи Стайгър, следван от двама от неговите хора, които носеха носилка. Едва тогава Пит се изправи и се отдръпна настрани. Хеликоптерът вече се беше приземил, когато Бас бе изнесен от „Виксън-03“.

Стайгър дръпна Пит за ръката.

— Какво искаше да ти каже?

— Че преброил бойните глави — отвърна Пит — и те били само двайсет и осем.

— Надявам се старчето да се оправи — отбеляза Стайгър. — Поне се успокои, че чудовищният товар е изваден най-сетне. Сега не ни остава нищо друго, освен да го изхвърлим в океана и това ще бъде краят на тази история.

— Напротив, опасявам се, че това ще бъде само началото.

— Какви са тия гатанки?

— Адмирал Бас е преброил само двайсет и осем бойни глави.

Стайгър долови вледеняващия ужас в гласа на Пит.

— А колко трябва да бъдат?

— Според адмирала „Виксън-03“ е излетял от базата „Бъкли“ натоварен с трийсет и шест бойни глави, пълни с бактериологичния агент „Бърза смърт“ — отвърна Пит със злокобен глас. — А сега осем от тях липсват.

Загрузка...