Виксън 03

Омега

Южен Тихи океан, януари 1989 година

Остров Ронджело — всъщност мъничък атол и остров само на име — представляваше усамотено парче земя, заобиколено от 160 000 квадратни мили тихоокеанска шир. Земната му маса се издигаше едва на метър от блестящия океан и беше невъзможно да се забележи от десет мили разстояние. Подгонени от вятъра и прилива, вълните се нахвърляха върху крехкия риф, ограждащ тясната ивица бял пясък, след което затваряха флангове от другата му страна, и продължаваха напред, докато не стигнеха друго парче суша.

Островът беше гол, с изключение на няколко гниещи кокосови палми, които яростните вълни бяха превърнали в пънове. В най-високата му точка, върху назъбени корали, лежаха костите на доктор Ветърли и екипа му — избелели и надупчени от пори с годините; празните им очни ябълки бяха обърнати към небето, сякаш очакваха спасение.

При залез-слънце гръмотевичните облаци зад Ронджело улавяха лъчите на последната дневна светлина и грееха с оранжево-златисти цветове. Точно в този момент една ракета се спусна безшумно от небето, а гърмът по пътя й през атмосферата остана далеч зад нея.

Изведнъж синьо-бяла светлина озари морето в радиус от стотици мили и огромно огнено кълбо погълна атола. След по-малко от секунда огнената маса изригна и се изду като огромен балон. Ослепителните цветове по повърхността му преляха от оранжево до розово и накрая до моравочервено. Ударната вълна запрепуска по водата като мълния и изравни надигащите се вълни.

После огненото кълбо се освободи от прегръдката на повърхността и се понесе нагоре към небето, смилайки милиони тонове корал, преди да ги изхвърли в спираловиден гейзер от пара и отломъци. Масата се разля в диаметър от пет мили и за по-малко от минута огненият ад достигна височина 35 000 метра. Там тя увисна, постепенно започна да се охлажда, превръщайки се в огромен тъмен облак, който бавно се понесе на север.

Остров Ронджело изчезна. Единственото, което остана от него, беше вдлъбнатина, дълбока деветдесет метра и широка три километра. Но морето бързо я запълни и заличи всякакви следи от зеещата допреди миг рана. Слънцето се бе обагрило в странна жълто-зелена светлина, малко преди да се скрие зад хоризонта.

Бактериологическият организъм „Бърза смърт“ вече не съществуваше.