Виксън 03

Мат на втория ход

Умконо, Южна Африка, януари 1989 година

Топлината на сутрешното слънце вече се чувстваше, когато двамата мъже внимателно спуснаха дървения ковчег на дъното на гроба. После издърпаха въжетата, които тихо шумоляха, докато се остъргваха в чистите заострени ръбове.

— Наистина ли не искате да го зарием? — попита единият гробокопач с черна като абанос кожа, докато навиваше въжето около мускулестото си рамо.

— Да, благодаря. Аз ще се погрижа за това — отвърна Пит и му подаде няколко банкноти в южноафрикански ранди.

— Не ни плащайте — каза гробарят. — Капитанът ни беше приятел. И сто гроба да изкопая, пак няма да мога да му се отплатя за онова, което направи той за семейството ми.

Пит кимна в знак на разбиране.

— Ще използвам лопатата ви.

Гробарят му я подаде, ръкува се отривисто с Пит и се усмихна до уши. После се обърна и тръгна по тясна пътечка, която отвеждаше към селището.

Пит се огледа наоколо. Местността беше тучна, но дива. От влажните шубраци, нагрети от сутрешното слънце, се издигаха тънки струйки пара. Той избърса в ръкава потта по челото си и се изтегна под клоните на една мимоза, заслушан в звуците на рог в далечината. После върна вниманието си към големия гранитен надгробен камък.

Предвидлив човек, помисли си Пит. Камъкът е бил издялан месеци преди Фокс да намери смъртта си на борда на „Айова“. Пит перна от ръката си една странстваща мравка и затвори очи. Беше дремал два часа, когато го събуди шум от кола.

Униформеният шофьор с чин сержант натисна спирачките на бентлито, слезе от колата и отвори задната врата. Оттам излезе полковник Йорис Зееглер, следван от министъра на отбраната Питер де Ваал.

— Колко спокойно е тук — отбеляза Де Ваал.

— В тази част се възцари спокойствие след клането във фермата на Фокс — поясни Зееглер. — Мисля, че гробът е натам, сър.

Пит стана и се изчетка, докато двамата се приближаваха към него.

— Много мило от ваша страна, господа, че дойдохте от толкова далече — рече Пит и протегна ръка.

— Нищо не ни костваше, уверявам ви — натърти Де Ваал, пренебрегвайки протегнатата ръка на Пит, и приседна непочтително на надгробния камък на семейство Фокс. — По една случайност полковник Зееглер беше уредил една обиколка за инспекция на северната част на провинция Натал. Така че направихме само кратко отклонение дотук.

— Няма да ви бавя — каза Пит, докато оглеждаше слънчевите си очила за петна. — Познавахте ли капитан Фокс?

— Приех, че странната ви молба да се срещнем на това селско гробище идва от високо ниво във вашето правителство, но искам да знаете, че съм тук от любезност, а не да отговарям на въпроси.

— Разбирам — отвърна Пит.

— Да, срещал съм се веднъж с капитан Фокс. Беше миналия октомври, ако не се лъжа, малко след като семейството му бе избито. Изразих му съболезнованията от името на Министерството на отбраната.

— И той прие предложението ви да извърши нападение над Вашингтон.

Очите на Де Ваал не трепнаха.

— Пълни глупости! Човекът беше душевно разстроен от смъртта на жена му и децата му. Той сам запланува и извърши това нападение.

— Нима?

— Положението и рангът ми няма да търпят обиди — каза Де Ваал и се изправи на крака. — Приятен ден, господин Пит.

Пит го остави да направи двайсетина крачки и каза:

— А операция „Дива роза“? Нашите разузнавачи знаеха за нея почти от началото й.

Де Ваал се спря насред крачка, обърна се и погледна Пит.

— Знаели са? — Той тръгна обратно и застана лице в лице с мъжа от НЮМА. — Знаели са за операция „Дива роза“?

— Това би трябвало да изненадва най-малко вас — каза любезно Пит. — В края на краищата, нали вие им пуснахте слуха за нея.

Надутото поведение на Де Ваал се стопи и той погледна към Зееглер за подкрепа. Очите на полковника не трепваха, лицето му беше твърдо като камък.

— Това е абсурдно — продължи Де Ваал. — Правите безумни обвинения, основаващи се на вятъра.

— Признавам, че в мрежата има няколко дупки — рече Пит. — Но аз влязох в играта късно. Безупречен план и независимо от края му вие спечелихте, господин министър. Защото планът никога не е бил замислян да успее. Хвърлянето на вината за нападението върху АРА, за да предизвикате съчувствие към южноафриканското бяло малцинство, е било само димна завеса. Истинската цел е била да поставите в неловко положение и да съборите от власт министър-председателя Кертсман и хората му, за да може Министерството на отбраната да издигне ново военно правителство, оглавявано не от друг, а от самия Питер де Ваал.

— Защо се ровите във всичко това? — извика гневно Де Ваал. — Какво се надявате да постигнете?

— Не обичам да виждам как изменниците преуспяват — отвърна Пит. — Между другото, колко си заделихте настрана вие и Ема? Три… четири милиона долара?

— Вие преследвате призраци, Пит. Полковник Зееглер може да потвърди. Ема беше платен агент на АРА.

— Ема е продавала подправени доклади от вашето министерство на всеки чернокож наивен революционер, който е бил в състояние да плати за тях, и е поделяла печалбата с вас. Доста доходоносна странична авантюра, нали, Де Ваал.

— Няма да стоя тук и да слушам неговите брътвежи! — процеди през зъби министърът и направи знак на Зееглер да тръгват към колата.

Зееглер не помръдна.

— Съжалявам, господин министър, но мисля, че господин Пит трябва да бъде изслушан.

Де Ваал за малко да се задави от ярост.

— Служил си ми десет години, Йорис. Добре знаеш, че наказвам строго за неподчинение.

— Зная, сър, но мисля, че трябва да останем… особено при новите обстоятелства. — Зееглер повдигна брадичка към един чернокож в униформата на АРА, който вървеше между гробовете. По мрачното му лице беше изписана решителност, а в едната си ръка, пусната до тялото, държеше извит марокански нож.

— Четвъртото лице в драмата — подметна Пит. — Позволете ми да ви представя Томас Мачита, новия водач на Африканската революционна армия.

Въпреки че антуражът на министъра не носеше оръжие, Зееглер не показа уплаха. Де Ваал се обърна на пети и извика на шофьора си, сочейки диво към Мачита:

— Сержант! Застреляй го! За бога, застреляй го!

Сержантът гледаше през министъра, сякаш тялото му беше прозрачно. Де Ваал се обърна към Зееглер, в очите му се натрупваше страх.

— Йорис, какво става?

Зееглер не отговори; лицето му не издаваше никакви чувства.

Пит посочи към отворения гроб.

— Капитан Фокс беше този, който разкри коварния ви план. Той може и да е бил разстроен от гибелта на семейството си и да е желаел отмъщение, но когато сте изпратили Ема да го убие, той е разбрал, че сте го подвели. Защото ако го бяха заловили жив, той е щял да разкрие прякото ви участие в този план. Освен това не сте искали да рискувате един ден той да се досети, че вие сте бил главният организатор на нападението на фермата му.

— Стига! — изкрещя Де Ваал.

— Капитан Патрик Маккензи Фокс е бил единственият човек в Южна Африка, който е могъл да осъществи операция „Дива роза“. Вие сте наредили да бъдат убити жена му и децата му, знаейки, че човек, изпаднал в дълбока скръб, ще търси възмездие. Клането във фермата е било хитър удар. Дори хората ви в министерството не са могли да свържат нападението с никое познато бунтовническо движение. И през ума не е могло да им мине, че техният шеф е промъкнал тайно в страната чернокожи наемни убийци от Ангола.

Очите на Де Ваал изразяваха пълно отчаяние и изумление.

— Как е възможно да сте узнали всичко това?

— Като всеки добър разузнавач полковник Зееглер продължи да разследва, докато стигне до истината — поясни Пит. — Освен това, както правят всички морски капитани, Фокс си е водил дневник. Бях там, когато Ема се опита да го убие. Фокс спаси живота ми, преди корабът да се взриви. Но преди това е напъхал под ризата ми дневника си заедно с няколко реда за вас в непромокаема торбичка за тютюн. Страниците се оказаха невероятно интересно четиво, особено за президента ни и за директора на Управлението за национална сигурност.

— Между другото — продължи Пит, — онова фалшиво съобщение, което сте изпратили, за да въвлечете във всичко това и министър-председателя Кертсман, не изигра никаква роля. Белият дом беше доволен, като узна, че операция „Дива роза“ е била замислена и извършена зад гърба му. Така планът ви да оглавите свое правителство стана на пух и прах. Накрая Фокс ви изигра, макар и след смъртта си. Другите подробности бяха доставени от майор Мачита, който се съгласи да зарови томахавката заедно с полковник Зееглер, за да ви сложи на място. Колкото до моето присъствие, поисках и получих ролята на церемониалмайстор заради дълга си към капитан Фокс.

Де Ваал не откъсваше поглед от Пит, лицето му издаваше пълното му поражение; след това се обърна към Зееглер.

— Йорис, значи си ме предал?

— Никой не застава на страната на предателите.

— Ако някой заслужава да умре, то това си ти, Де Ваал — каза Мачита. Омразата като че ли струеше от порите му.

Де Ваал не му обърна внимание.

— Не можете току-така да екзекутирате човек с моето положение. Законът предвижда съдебен процес.

— Лично министър-председателят Кертсман пожела да не се стига до скандал. — Зееглер говореше, без да гледа шефа си в очите. — Той предложи да умрете в изпълнение на служебния си дълг.

— Това ще ме направи мъченик. — Малка доза увереност възвърна хладнокръвието на Де Ваал. — Виждате ли ме като мъченик?

— Не, сър. Затова той се съгласи на предложението ми да бъдете обявен за безследно изчезнал. По-добре да станете завинаги забравена загадка, отколкото национален герой.

Твърде късно Де Ваал улови с поглед проблясването на стомана, когато ножът в ръката на Мачита се заби между слабините и пъпа му. Очите на министъра на отбраната се изцъклиха от шока. Той се опита да заговори, устата му се размърда, но единственият звук, който излезе, беше животински рев. Червено петно се разля по униформата му.

Мачита държеше ножа за дръжката и наблюдаваше отблизо как смъртта обгръща Де Ваал. После, след като коленете на министъра се подкосиха, Мачита го блъсна назад и Де Ваал се строполи в отворения гроб. Тримата мъже пристъпиха до ръба и видяха как буци кал се търкулват надолу върху тялото му.

— Подходящ покой за тип като него — смънка под носа си Мачита.

Лицето на Зееглер изглеждаше бяло като платно. Той беше обръгнал от гледката на мъртъвци на бойното поле, но тази тук беше нещо съвсем различно.

— Ще кажа на шофьора да зарие гроба.

Пит поклати глава.

— Не е нужно, Фокс ми отправи още една молба в дневника си. Обещах си аз да се погрижа за това.

— Както желаете — каза Зееглеер и се обърна да си върви.

Мачита гледаше така, сякаш искаше да каже нещо, но размисли и пое към храсталаците, ограждащи гробището.

— Почакайте — спря ги Пит. — Никой от вас не би искал да изпусне такава възможност.

— Каква възможност? — попита Зееглер.

— След като двамата сте работили заедно, за да отстраните един злокачествен тумор, ще бъде глупаво да не застанете лице в лице и не обсъдите различията си.

— Ще бъде напразно — каза презрително Зееглер. — Томас Мачита разговаря само с насилие.

— Като всички западняци, господин Пит, и вие сте наивник по отношение на нашата борба — заяви с каменно лице Мачита. — Разговорът не може да промени онова, което е предвидено да стане. Расисткото южноафриканско правителство ще падне навреме в ръцете на чернокожите.

— Мат на втория ход — каза Пит, — вие и двамата обявявате мат на втория ход.

— Може би във вашите очи, господин Пит — каза Зееглер. — За нас обаче нещата са толкова дълбоки, че никой страничен наблюдател не може да ги види.

Полковникът продължи към колата си, а Мачита се загуби сред шубраците.

Временното примирие свърши. Пропастта беше прекалено широка, за да се прескочи.

Вълна на безсилие, примесена с гняв, се надигна у Пит.

— Какво значение ще има това след хиляди години? — извика той след тях.

После взе лопатата и започна бавно да хвърля пръст в гроба, като се стараеше да не гледа Де Ваал. Скоро разбра, че вече никой нямаше да види отново министъра на отбраната.

Когато свърши и старателно оформи могилата, той отвори една кутия, която лежеше на тревата до надгробния камък и извади от нея четири разцъфнали клонки от декоративен храст. Забоде ги в четирите ъгъла на гробното място на Фокс. После се изправи и отстъпи назад.

— Почивайте в мир, капитан Фокс. Дано не ви чака тежка присъда там, горе!

Без да чувства угризение или тъга, а по-скоро удовлетворение, Пит пъхна кутията под мишница, нарами лопатата и се запъти към село Умконо.

Зад него четирите клонки извиваха цветовете си към африканското слънце.