Виксън 03

42.

Вашингтон, окръг Колумбия, декември 1988 година

Сградата на Националната агенция по морски и подводни изследвания — цилиндрична конструкция със зелени отражателни стъкла — се издигаше на трийсет етажа на един хълм в източната част на Вашингтон.

На най-горния етаж адмирал Джеймс Сандекър седеше зад огромно бюро, чийто плот бе изработен от капак на люк, взет от извадения от дъното на протока Албъмарл стар кораб на Конфедерацията. Частният му телефон иззвъня.

— Сандекър.

— Обажда се Пит, сър.

Сандекър натисна един бутон на малък пулт, който включи холографна телевизионна камера. Насред стаята в триизмерна дълбочина образът на Пит се появи като жив.

— Повдигни малко камерата откъм твоя край — каза Сандекър, — че главата ти е като отрязана.

Чрез чудото на сателитната холография лицето на Пит изглеждаше като израснало направо от раменете му, а проектираният му образ, включително гласът и жестовете му, бяха каквито са в действителност. Основната разлика, която никога не спираше да развеселява Сандекър, беше, че той можеше да пъхне ръка през изображението, тъй като то беше лишено от материя.

— Така добре ли е? — попита Пит.

— Е, вече те виждам целия — отвърна Сандекър и мина направо на въпроса. — Какви се последните новини за Уолтър Бас?

Пит, който седеше на сгъваем стол под една голяма палма, с разрошвана от силния вятър абаносовочерна коса, имаше уморен вид.

— Лекарите във военната болница „Фицсимънс“ в Денвър казват, че положението му е стабилизирано. Ако преживее следващите четирийсет и осем часа, има голяма вероятност да се оправи. Веднага щом се почувствал по-добре, щели да го преместят в болницата на Военноморските сили в Бетезда.

— Какво стана с бойните глави?

— Закарахме ги до един страничен коловоз в Ледвил — отвърна бавно Пит. — Полковник Стайгър предложи услугите си да уреди превоза им до пристанището на Сан Франциско.

— Предай на Стайгър, че сме много благодарни за съдействието му. Наредил съм на нашия изследователски кораб край тихоокеанското крайбрежие да бъде в готовност. Шкиперът е инструктиран да изхвърли касетите във водите навътре от шелфа, на дълбочина три хиляди метра. — Сандекър замълча, преди да зададе следващия си въпрос. — Откри ли липсващите осем бойни глави?

Изражението на Пит му даде отговора, преди да го чуе.

— За жалост не, адмирале. Претърсихме основно дъното на езерото, но не открихме и следа от тях.

Сандекър забеляза тревогата по лицето на Пит.

— Опасявам се, че дойде време да уведомим Пентагона.

— Наистина ли смятате, че това ще е разумен ход?

— Какъв друг избор имаме? Ние не разполагаме с необходимите средства за такова мащабно разследване.

— На нас ни трябва само малка следа — настоя на своето Пит. — Има вероятност бойните глави да са складирани и да събират прах някъде. Възможно е дори крадците да не знаят какво всъщност имат в ръцете си.

— Ще приема доводите ти — рече Сандекър, — но преди всичко кой би ги искал? Господи, та те тежат близо тон всяка, а освен това са лесно разпознаваеми на външен вид като излезли от употреба снаряди за морската артилерия.

— Отговорът ще ни даде също и някакво обяснение за убийството на бащата на Лорън Смит.

— Без да има труп, няма престъпление — отбеляза Сандекър.

— Вярвам на очите си — не се предаваше Пит.

— Не мога да променя настоящите обстоятелства. Всички сме изправени пред въпроса как да открием изчезналите бойни глави, което трябва да стане час по-скоро, преди на някой да му е щукнало да се прави на специалист по взривове.

Изведнъж цялата умора по лицето на Пит като че ли се изпари.

— Вие току-що казахте нещо, което ме наведе на една мисъл. Дайте ми пет дни да открия бойните глави. Ако се върна без тях, на ход ще сте вие.

Сандекър се усмихна леко на внезапната възбуда на Пит.

— Аз съм си на ход, както и да погледнеш нещата — отвърна с рязък тон Сандекър. — Волю-неволю поех отговорността от деня, в който ти отвлече летателен апарат и подводна камера на НЮМА.

Пит го гледаше и деликатно си мълчеше. Сандекър го остави за известно време да се поизпоти, разтривайки очите си в това време. После каза:

— Добре, макар и против убежденията си, ще поема този риск.

— Значи сте съгласен?

Сандекър беше отстъпил.

— Имаш пет дни, Пит. Но бог да ти е на помощ, ако се върнеш с празни ръце! — Той натисна бутона за изключване на холографа и изображението на Пит избледня и изчезна.

43.

Беше малко преди залез-слънце, когато Максин Рафърти извърна глава от въжето за простиране и видя Пит да се задава по пътя. Тя продължи работата си и едва когато сложи щипките на последната риза на съпруга си, му помаха за поздрав.

— Господин Пит, колко се радвам да ви видя!

— Здравейте, госпожо Рафърти!

— Лорън в хижата ли е?

— Не, наложи й се да остане във Вашингтон — Пит огледа двора. — А Лий вкъщи ли е?

— Вътре е, оправя мивката в кухнята.

Остър вятър духаше от западната част на планините и на Максин й се стори странно, че Пит беше метнал анорака върху едната си ръка.

— Влизайте направо.

Лий Рафърти седеше край кухненската маса и пилеше част от водопроводна тръба. При влизането на Пит, той вдигна глава.

— Ей, господин Пит? Заповядайте, седнете. Идвате съвсем навреме, тъкмо се канех да отворя бутилка вино от личния си запас.

Пит издърпа един стол.

— И вино ли си произвеждате, освен бира?

— Човек трябва сам да се справя тук, в тази планинска местност — отвърна засмян Лий и посочи късо парче тръба. — Ето това например. Цяло състояние щеше да ми струва, ако бях извикал водопроводчик от Ледвил. Къде-къде е по-евтино сам да си го поправя. Тече от уплътнителния пръстен. И дете може да свърши тази работа.

Рафърти остави ръждясалата тръба върху стар вестник, стана от масата и взе две стъклени чаши и керамична кана от шкафа.

— Исках да поговоря с вас — каза Пит.

— Дадено. — Лий напълни чашите догоре. — Какво ще кажете за онази навалица край езерото? Чух, че били намерили стар самолет. Да не би да е същият, за който се интересувахте?

— Да — отвърна Пит, отпивайки от чашата си, която държеше в лявата ръка, изненадан от приятния вкус на виното. — Именно по тази причина съм тук. Надявам се да ми кажете защо убихте Чарли Смит.

Единствената реакция на Лий беше леко помръдване на едната му посивяла вежда.

— Аз… да съм убил стария Чарли? Какви ги приказвате, по дяволите?

— Спречкване между партньори, решили, че са открили гърне със злато в дълбините на планинско езеро.

Лий изгледа Пит и леко наклони глава.

— Говорите като побъркан човек.

— Последното нещо, което сте очаквали, е някакъв непознат да се появи на прага ви и да започне да разпитва за изчезнал самолет. Вече бяхте направили грешка, че не сте се отървали от бутилката за кислород и носовия колесник. Моите поздравления за артистичните таланти на вас и съпругата ви! Повярвах на театъра ви като лековерен турист. След като си тръгнах оттук, вие сте ме проследили и когато сте ме видели да се гмуркам в езерото, сте бил сигурен, че съм открил самолета и костите на Чарли Смит. Тогава ви е обхванала невъобразима паника и сте извадили Чарли, чиито тленни останки по всяка вероятност сте заровили някъде вдън планината. Защото сте решили, че ако го оставите завързан за ремъците на пода на товарната кабина, шерифът положително е щял да ви свърже с убийството преди три години.

— Без да има труп, нищо не можете да докажете — вметна Лий, запалвайки бавно остатъка от цигарата си.

— В съда това няма да мине — подхвърли нехайно Пит. — Невинен до доказване на противното, да, но случаят е изтъркана класика. Убийство на съсед за собствена облага — това е вашият случай. Да предположим, че започнем от глава първа, в която става дума за един ексцентричен изобретател на име Чарли Смит, който решава да изпробва последното творение на мисълта си — една автоматизирана въдица. При едно от замятанията си тежестите спуснали куката надълбоко и тя се закачила за някакъв предмет. Той започнал да навива кордата и на повърхността се подало нещо. И тогава видял, че това е бутилка за кислород от самолет. Той я вързал и я завлачил с лодката си към брега. Разбира се, най-правилното би било да съобщи на шерифа, но за нещастие Чарли бил любопитен човек и решил първо сам да се увери дали на дъното има самолет. Изнамерил здраво въже и метална рамка и започнал да драгира дъното. Така се натъкнал на счупения носов колесник. Със затвърдени вече подозрения, Чарли надушил сладката миризма на съкровищата и у него се надигнала алчност. Но вместо да постъпи като честен гражданин и да съобщи за откритието си, той се отправил право към Лий Рафърти.

— Защо пък точно при мен?

— Ами като пенсионер от военноморските сили и дълбоководен водолаз вие сте бил на първо място. Осмелявам се да предположа, че водолазните екипировки, които сте използвали, все още се намират в гаража ви. Четирийсет и два метра дълбочина трябва да е било фасулска работа за човек с вашия опит. Странният товар в самолета развихря въображението ви. Какво сте очаквали да има в касетите? Стари атомни бомби може би? Мога да си представя какъв тежък труд е било за вас двамата, мъже по на седемдесет години, да се гмуркате в ледени води и да извадите от дъното на езерото близо хилядакилограмови тежести. Свалям шапка за издръжливостта ви. Надявам се да имам поне половината от физическите ви сили, когато достигна вашата възраст.

— Не беше толкова до издръжливост — усмихна се Лий; той не показваше никакви признаци на страх от Пит. — След като Чарли направи малък взривен заряд, за да разшири дупката на пробития вече фюзелаж, за мен не представляваше никаква трудност да закача въже за касетата, която той после изтегли на брега с автомобила.

— Е, да, с желание всичко се постига — отбеляза Пит и се обърна свойски към възрастния човек: — А после какво, Лий? След като касетата е вече извадена, на теб, бившия военноморски служещ, и на него, бившия специалист по взривяванията, става ясно, че сте се сдобили с плячка, която може да сгрее сърцето на някой адмирал на стар боен кораб. Но каква ли ще е стойността й при днешните цени? Има ли търсене на излязъл от употреба снаряд за морската артилерия за друго, освен за скрап?

Лий Рафърти продължаваше да пили грапавите ръбове на тръбата.

— Доста точно предположение, господин Пит. Не мога да не го призная. Е, не е стопроцентово, но почти толкова. Само че подценихте двама хитри ветерани. Още щом видяхме касетите, разбрахме, че онова, което съдържат, не са бронебойни снаряди. На Чарли му трябваха десет минути, за да разбере, че това са контейнери с отровен газ.

Пит онемя от изненада — двама възрастни мъже се оказаха по-умни от всички тях.

— Как? — попита той кратко.

— На външен вид те приличаха на стандартни боеприпаси за корабна артилерия, но после видяхме, че са направени на принципа на осветителните снаряди. Нали ги знаете — след като достигне предварително зададена височина, парашутът се отваря и тогава малък взривен заряд разцепва главата, възпламенявайки парче фосфор. Само дето дяволската касета е била приспособена да освободи куп малки бомбички, пълни със смъртоносен газ.

— Значи Чарли е решил, че те съдържат газ само като ги е погледнал?

— Той откри и капак на люк за пускане на парашут и така се натъкна на първата следа. После демонтира главата, откачи заряда и надникна вътре.

— Мили боже! — измърмори почти отчаян Пит. — Чарли е отворил бойната глава?!

— Какво толкова? Чарли беше специалист по подривните заряди.

Пит си пое дълбоко въздух и зададе очевидния въпрос.

— Какво направихте с бойните глави?

— Още като ги видях, си рекох: който ги е намерил, негови са.

— Къде са те сега? — попита Пит.

— Продадохме ги.

— Какво? Продали сте ги? На кого?

— На оръжейната корпорация „Фаланкс“ в Нюарк, Ню Джърси. Те купуват и продават оръжие. Свързах се с вицепрезидента — странен тип, който ми приличаше повече на амбулантен търговец на железария, отколкото на търговец на смърт. Казва се Орвил Мейпс. Но както и да е. Той пристигна в Колорадо, огледа снаряда и ни предложи пет хилядарки за всеки един снаряд, който можем да изпратим в склада му. Никакви въпроси не зададе.

— Мога да се досетя какво е последвало — отбеляза Пит. — На Чарли му е станало ясно, че ако тези снаряди бъдат детонирани, той ще бъде отговорен за смъртта на хиляди, а може би и за стотици хиляди души. Докато ти, Лий, си бил по-коравосърдечен. За теб парите са значели повече от съвестта ти. Двамата сте се скарали, после сте се сбили и Чарли е загубил. Ти си скрил трупа му в потъналия самолет. После си заредил няколко пръчки динамит, подхвърлил си единия му ботуш и палеца му в останките и си ридал през целия път до гробищата и на погребението му.

Рафърти изобщо не реагира на обвинението на Пит. Кротките му очи не се отделяха от парчето водопроводна тръба, ръцете му бавно и спокойно изпиляваха срязаните й краища. Какво равнодушие от негова страна, помисли си Пит. Рафърти съвсем не се държеше като човек, комуто предстои да бъде предаден на полицията. По нищо не личеше да се чувства притиснат в ъгъла.

— Жалко, че Чарли не погледна на нещата като мен — каза той след малко с тъжен глас. — Противно на това, което може би си мислите, господин Пит, аз не съм алчен човек. Не се опитах да продам снарядите наведнъж. Просто гледах на тях като на вид спестявания. Имах предвид, че когато на двамата с Макс ни потрябват малко долари, ще се гмурна да извадя една касета и ще се обадя на Мейпс. Той ще изпрати товарна кола, ще вземе стоката и ще ми плати в брой. Чиста сделка, неподлежаща на данъчно облагане.

— Искам да знам как точно уби Чарли Смит.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, господин Пит, но аз нямам склонност да отнемам човешки живот. — Рафърти се наведе напред и по набръчканото му лице се изписа злобен израз. — Макс е по тази част, тя е способна да убива. Застреля горкия Чарли право в сърцето с възможно най-точния изстрел.

— Максин? — Шокът, който разтърси Пит, не дойде толкова от неочакваното разкритие, колкото от проумяването, че е допуснал ужасна грешка.

— Подхвърлете една монета във въздуха на двайсет крачки от Макс и тя ще ви върне рестото. — Рафърти вдигна поглед над рамото на Пит и продължи, кимайки: — Дай знак на господин Пит, че си тук, мила.

Две прещраквания на метал, последвани от тъп звук, отговориха на Рафърти.

— Забитият в пода куршум би трябвало да ви увери, че старата „Уинчестър“ на Макс е заредена и запъната — отбеляза Рафърти. — Някакви съмнения?

Пит стъпи здраво на пода и сви ръка под анорака си.

— Изпробваш ме, така ли, Лий?

— Ами вижте сам. Но ви предупреждавам — никакви резки движения.

Пит бавно обърна лице към Максин Рафърти, чиито добродушни сини очи надничаха над мерника на оръжието й. Цевта беше насочена право в главата на Пит.

— Съжалявам, господин Пит — заговори тя, — но Лий и аз нямаме намерение да прекараме остатъка от годините си в затвора.

— Още едно убийство няма да ви спаси — каза Пит и стегна мускулите на краката си, докато преценяваше мислено разстоянието между себе си и Максин; то беше метър и половина. — Доведох със себе си свидетели.

— Видя ли някой да идва с него, мила? — попита я Лий.

Максин поклати глава.

— Не, вървеше сам по пътя. Наблюдавах го, докато влезе в къщата. Никой не го последва.

— Така си и мислех — въздъхна Лий Рафърти. — Блъфирате, господин Пит. Ако имахте солидно доказателство срещу Максин и мен, щяхте да доведете шерифа.

— Точно това направих — усмихна се Пит и като че ли се отпусна. — Той седи в колата на половин километър оттук заедно с двама негови заместници, които записват всяка наша дума.

Рафърти се напрегна.

— Лъжете, да ви вземат дяволите!

— Той залепи предавател за гърдите ми — продължи Пит, докато разкопчаваше с лявата ръка горното копче на ризата си. — Ето тук, под…

Максин беше наклонила уинчестъра с милиметри, когато Пит отскочи настрани и натисна спусъка на автоматичния колт, който държеше под гънките на анорака си.

Двете оръжия като че ли гръмнаха едновременно.

Ал Джордино и Ейб Стайгър бяха пристигнали минути преди Пит и лежаха проснати по очи под група смърчове. Стайгър наблюдаваше през военен бинокъл Максин, докато тя простираше прането.

— Виждаш ли мъжа й някъде наоколо? — попита Джордино.

— Не, вероятно е в къщата. — Стайгър помръдна леко настрани бинокъла. — Ето, Пит вече се приближава до нея.

— Колтът му, четирийсет и пети, сигурно стърчи от него като трета ръка.

— Метнал е анорака си върху него. — Стайгър наведе един клон, за да вижда по-добре. — Сега Пит влиза вътре.

— Време е да се приближим — каза Джордино и тъкмо се надигна на колене, набитата ръка на Стайгър го натисна обратно надолу.

— Почакай! Бабичката се озърта да види дали някой не го следва.

Двамата останаха неподвижни и смълчани за момент, докато Максин обиколи двора, вглеждайки се между дърветата около него. След като хвърли последен поглед към пътя, тя зави зад къщата и се изгуби от погледа на Стайгър.

— Изчакай, докато заобиколя къщата отзад, и тогава тръгни към предната врата — каза Стайгър.

Джордино кимна.

— А ти се пази от мечки.

Стайгър му хвърли лека усмивка и се спусна по склона на малкото дере. Намираше се все още на петдесетина метра от целта си, когато чу изстрелите.

Джордино се готвеше вече да тръгва, когато гърмежите отекнаха през прозорците на къщата. Той скочи на крака, втурна се надолу по малкото възвишение и се прехвърли през оградата в двора. В този момент Максин изхвърча заднешком през предната врата като останал без управление танк, препъна се на стълбите за верандата и падна на земята. Джордино се закова на място при вида на окървавената й дреха. Възрастната жена обаче пъргаво стана на крака, също като гимнастичка. Твърде късно Джордино забеляза старото оръжие, което тя стискаше в ръка.

Максин се обърна да влезе обратно в къщата и в този момент видя Джордино да стои неподвижен в двора. Тя вдигна уинчестъра — едната ръка под магазина, а другата върху цевта — и натисна спусъка.

Силата на куршума завъртя Джордино настрани и го просна на земята; от лявото му бедро изригнаха червени пръски през плата на панталона му.

За Пит всичко ставаше като в забавен кадър. Цевта на уинчестъра светна в лицето му. Отначало той помисли, че е прострелян, но когато се сблъска с пода, установи, че е в състояние да движи крайниците и тялото си. Куршумът на Максин бе одраскал ухото му, а неговият бе улучил приклада на уинчестъра и рикоширайки в старинна керосинова лампа, пръсна стъклото й на парченца.

Лий Рафърти изръмжа като див звяр, замахна с тръбата и я стовари върху рамото на Пит, засягайки и черепа му. Пит изстена от болка, завъртя се и преборвайки се със замъгленото си от удара зрение, насочи колта към размазаната фигура, за която знаеше, че е на Лий.

Максин се прицели в колта; изстреляният куршум го изби от пръстите на Пит и го запрати в камината.

Докато Максин бързо запъваше отново осакатената пушка, Лий продължаваше да настъпва към него, размахвайки водопроводната тръба. Пит вдигна лявата си ръка, за да отблъсне удара и се изненада, че не чу звук от строшена кост. Тогава изпъна крак, срита Лий в коленете и го събори върху себе си.

— Стреляй, да те вземат дяволите! — изкрещя Лий на жена си. — Стреляй!

Лий пусна тръбата и яростно се опита да се отскубне от Пит, но Пит бе обвил плътно здравата си дясна ръка около врата му. Максин възбудено обикаляше около тях с насочена пушка, опитвайки се да хване Пит на прицел, без да засегне съпруга си. Пит обаче продължаваше да държи Лий пред себе си като щит. Изведнъж Лий се изви, заби коляно в слабините на Пит и се освободи от хватката му.

С парещо от болка замъглено зрение Пит успя да грабне керосиновата лампа, запрати я към Максин и я улучи в гърдите. Тя изпищя, когато острите ръбове на счупеното стъкло се забиха през дрехата в плътта й. Тогава Пит се хвърли върху нея с цялата си тежест и я блъсна така, както не бе блъскал никого друг досега. За жена в напреднала възраст, Максин беше много яка, но не можеше да се противопостави на яростната атака на Пит. Тя политна назад с такава сила, че направо излетя през входната врата на къщата и се загуби от поглед.

— Негодник такъв! — извика Лий, като се втурна към камината, изрови колта от пепелта и се обърна с лице към Пит.

В този момент стъклото на един от прозорците се счупи и през него в кухнята скочи Стайгър, прекатурвайки масата под краката си. Лий се обърна, предоставяйки на Пит секундата, която му трябваше, за да грабне водопроводната тръба от пода. Замаяният Стайгър никога нямаше да забрави противния звук, който се наби в ушите му, когато тръбата раздроби слепоочието на Лий.

Джордино седеше на земята и гледаше като вцепенен ранения си крак. После отмести поглед към Максин, без да разбира какво точно е станало. Челюстта му увисна и той загледа безпомощен как Максин презареди винтовката, прицели се в гърдите му и сложи пръст на спусъка.

Изстрелът беше оглушителен; грубо излятият куршум отнесе част от гръдната кост и след малко върху изпънатите крака на Джордино закапа гной и костен мозък. Максин се задържа секунда-две права, после пълното й тяло се преви надве и се строполи във вид на купчина върху тревата, която много скоро се напои от бликащата от гърдите й кръв.

Пит се облегна на парапета на верандата, стискайки в ръка колта, после свали оръжието и тръгна сковано към Джордино. Стайгър излезе от къщата пребледнял и се строполи в една цветна леха.

Погледът на Джордино беше прикован в Максин, когато Пит приклекна до него.

— Ти ли… ти ли простреля сладката стара дама в гърдите? — попита го Джордино.

— Да — отвърна Пит.

— Слава богу! — смънка Джордино. — За малко аз щях да бъда на нейно място.

44.

— Глупак такъв! — изкрещя Томас Мачита. — Кръгъл глупак!

Полковник Рандолф Джумана седеше зад бюрото си и гледаше разгневения Мачита с овладяно снизхождение.

— Имах напълно основателни причини да издам тези заповеди.

— Кой ви упълномощи да нападате селото и да изколите чернокожите ни събратя?

— Пропускате основните факти, майоре. — Джумана свали очилата си за четене и потърка носа си. — Докато генерал Лусана отсъства, аз поемам командването на АРА. И просто изпълнявам неговите директиви.

— Като пренасочвате атаките от военни обекти към мирни селища ли? — сопна му се Мачита. — Като тероризирате нашите братя и сестри, чието единствено престъпление е, че работят като нископлатени държавни чиновници за Южна Африка ли?

— Стратегията, майоре, е да забием клин между бели и черни. Всеки от нашите хора, който се оставя да бъде нает от правителството, трябва да бъде заклеймен като предател.

— Чернокожите служители в Министерството на отбраната, да, но не можете да спечелите подкрепа, като убивате безразборно учители, пощенски раздавачи, железничари… — възрази Мачита.

Лицето на Джумана остана студено и безизразно.

— Ако убийството дори на сто деца ще ни придвижи с крачка към победата над белите, аз няма да се поколебая да издам заповед за екзекуцията им.

У Мачита се надигна вълна на отвращение.

— Как е възможно да сте толкова жесток!

— В стария западен свят има една поговорка — отвърна равнодушно Джумана, — която казва: „Целта оправдава средствата“.

Мачита изгледа полковника и по гърба му полазиха тръпки.

— Когато генерал Лусана чуе това, той ще ви изхвърли от АРА.

Джумана се усмихна.

— Ще бъде много късно. Кампанията ми за всяване на страх и хаос из цяла Южна Африка е необратима. — Лицето на Джумана доби още по-злобен вид. — Генерал Лусана е аутсайдер. Той никога няма да бъде приет напълно нито от племената във вътрешността, нито от чернокожите лидери в градовете като техен човек. Мога да гарантирам също така, че генералът никога няма да седне като министър-председател в кабинета в Кейптаун.

— Говорите като изменник.

— Ще ви кажа още нещо. Вие сте роден в Либерия, преди родителите ви да емигрират в Съединените щати. Кожата ви е черна като моята. Кръвта ви не е замърсена от сексуални сношения с белите като на повечето американски чернокожи. Не е лошо, Мачита, да помислите да насочите предаността си към някого другиго.

Мачита отговори студено:

— И вие, и аз положихме една и съща клетва, когато постъпвахме в АРА — да спазваме принципите, установени от Хирам Лусана. Това, което ми предлагате сега, ме отвращава и аз отказвам да го приема. Бъдете сигурен, полковник, че до един час генерал Лусана ще бъде уведомен за вашата измяна.

Без да каже дума повече, Мачита се обърна и излезе като хала от кабинета на полковника, затръшвайки шумно вратата след себе си.

Секунди по-късно помощникът на Джумана почука на вратата и влезе.

— Майорът ми се стори доста разстроен.

— Имахме дребни разногласия — отвърна Джумана равнодушно. — Жалко, че действа в погрешна посока. Бързо вземи двама от телохранителите ми и иди в свързочния център. Ще завариш там майор Мачита, който се готви да изпрати съобщение до генерала във Вашингтон. Арестувай го.

— Да арестувам майора?! — удиви се помощникът му. — Под какво обвинение?

Джумана се замисли за миг.

— Че предава поверителни сведения на врага. Това ще е достатъчно да бъде заключен в килията в сутерена, докато бъде изправен пред съда и разстрелян.

Хирам Лусана се спря на входа на библиотеката в долната камара на Конгреса, обходи с поглед залата и накрая зърна Фредерик Дагът. Конгресменът седеше зад дълга махагонова маса и си водеше бележки от дебела книга с кожена подвързия.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза Лусана, когато се приближи, — но съобщението ви ми се стори спешно и секретарката ми каза, че ще ви намеря тук.

— Седни. — Гласът на Дагът не прозвуча приятелски.

Лусана издърпа съседния стол и седна.

— Чете ли сутрешния вестник? — попита Дагът, без да вдига очи от книгата.

— Не, разговарях със сенатор Мур от Охайо. Той изрази благосклонност към нашата кауза, след като му обясних целите на АРА.

— Явно сенаторът също е пропуснал да прочете материала във вестника.

— Какъв материал?

Дагът бръкна във вътрешния си джоб и извади сгъната изрезка.

— Ето — подаде я той на Лусана, — чети и ридай, приятелю мой.

Лусана не можеше да схване същността на публикацията, докато не я препрочете четири пъти. Накрая вдигна поглед и целия треперещ разтвори ръце в знак на изумление.

— Това не е моя работа — каза той.

Дагът го погледна.

— Вярвам ти, Хирам. Съвсем сигурен съм, че такава невероятна глупост не ти е присъща. Но като командващ армия ти си отговорен за поведението на твоите войски.

— Джумана… — избъбри Лусана. — Грешите, господин конгресмен, аз наистина съм глупак. Том Мачита се опита да ме предупреди, че Джумана е склонен към изменничество, но аз не дадох ухо на думите му.

— Възпълният полковник, окичен с медали ли? Помня го от коктейла, който ти даде преди време. Тогава май ми спомена за него, че бил водач на известно племе.

Лусана кимна.

— Да, „любимият син“ на племето срона. Беше прекарал осем години в южноафрикански затвор, преди да уредя бягството му. Той има силната поддръжка на цялата провинция Трансваал. Реших, че няма да сбъркам, ако го направя свой първи заместник.

— Подобно на много африканци, които изведнъж получават власт, той явно си е въобразил, че е велик.

Лусана се изправи и се облегна на библиотечния шкаф.

— Идиот такъв! — смънка той под носа си. — Не може ли да проумее, че по този начин проваля каузата, за която се бори!

Дагът също стана и сложи ръка на рамото на Лусана.

— Предлагам ти да хванеш първия самолет за Мозамбик, Хирам, и да овладееш положението. Опровергай чрез новинарските емисии участието на АРА в тези масови убийства. Ако трябва, хвърли вината върху други бунтовнически групи, но излез открито и сложи къщата си в ред. Аз от своя страна, ще направя каквото мога, за да смекча враждебната реакция тук.

Лусана протегна ръка към него.

— Благодаря ви, господин конгресмен. Признателен съм ви за всичко, което правите за мен.

Дагът разтърси сърдечно ръката му.

— Ами вашата подкомисия как ще гласува сега? — попита Лусана.

Дагът се усмихна самонадеяно.

— Три на два гласа в подкрепа на помощ за АРА, при условие че ти се представиш убедително пред телевизионните камери, като отречеш всякакво участие на АРА в клането в Тазарийн.

Полковник Йорис Зееглер беше иззел мазето на училищната сграда, намираща се на шестнайсет километра от границата между провинция Натал и Мозамбик. Докато училищните занятия продължаваха на горните два етажа, Зееглер и няколко висши офицери от Въоръжените сили изучаваха въздушни карти и мащабен модел на щабквартирата на АРА, разположена на четирийсет километра оттатък границата.

Зееглер присви очи през дима на цигарата, увиснала от единия край на устните му, и потупа с показалка една от миниатюрните постройки в средата на макета.

— Това е бившето здание на университета — поясни той, — което сега Лусана използва като свой мозъчен център. Китайската свързочна мрежа, кабинетите на полевия висш персонал, разузнавателната секция, помещенията за учебна подготовка — всичко е побрано тук. Те вече прекалиха. Разрушете сградата и всички в нея, и ще отрежете главата на АРА.

— Моля за извинение, сър — обади се огромен на ръст червендалест капитан с рунтави мустаци, — но доколкото разбрах, Лусана е в Америка.

— Съвсем правилно. Точно в този момент той е във Вашингтон, където лази на четири крака и моли янките за финансова помощ.

— Тогава каква полза да отсечем главата на змея, след като мозъкът е някъде другаде? Защо не изчакаме Лусана да се върне и да нахлузим чувала върху главата му?

Зееглер му хвърли студен снизходителен поглед.

— Метафората ви се нуждае от повече прецизност, капитане. Но да отговоря на въпроса ви — няма да е практично да чакаме завръщането на Лусана. Нашите разузнавателни източници потвърдиха, че полковник Рандолф Джумана е организирал бунт сред редовия и сержантския състав на АРА.

Събраните около макета офицери си размениха учудени погледи. За първи път чуваха за изолирането на Лусана.

— Затова именно сега е времето за нанасяне на удар — продължи Зееглер. — С бруталното убийство на беззащитни жени и деца в Тазарийн, Джумана отвори врати за отмъщение. Нападението над щабквартирата оттатък границата е одобрено от министър-председателя. Разбира се, очакват се обичайните дипломатически протести на държавите от Третия свят, но това ще е чиста формалност, нищо повече.

Груб на вид мъж с чин майор, облечен в камуфлажно облекло, вдигна ръка. Зееглер му даде безмълвно думата.

— Във вашия разузнавателен доклад се споменава също за присъствието на виетнамски съветници и може би няколко китайски наблюдатели. На нашето правителство положително няма да се погледне с добро око, ако очистим и тия негодници.

— Често се стига и до нещастни случаи — отвърна Зееглер. — Ако някой чужд гражданин случайно се озове в обсега на огневата ви линия, не си разстройвайте съня само защото заблуден куршум го е пратил в царството на Буда. Те нямат работа в Африка. Министърът на отбраната Де Ваал предвиди подобни случаи и е съгласен да поеме на плещите си проблем от такъв характер.

Зееглер върна вниманието си към макета.

— А сега, господа, да преминем към последната фаза на атаката. Решихме да откъснем една страница от наръчника на АРА за поддържане на реда на бойното поле.

Томас Мачита потрепери в килията си. Не помнеше някога да му е било толкова студено. Температурата на южноафриканската вътрешност се движеше както винаги от около трийсет градуса следобед до мразовитата минус един в часовете преди зазоряване.

Наемните убийци на Джумана го бяха измъкнали от свързочния център, преди да беше успял да изпрати предупреждение на Лусана във Вашингтон. След като най-безмилостно размазаха лицето му, те му свалиха дрехите и го хвърлиха в малка влажна килия в мазето на сградата. Едното му око беше подуто и затворено, кръвта от дълбоката отворена рана над веждата на другото око се бе съсирила и той я избърса, за да може да вижда. Устните му бяха разкървавени, два зъба му липсваха след точното попадение на приклада на пушка. Той смени положението на тялото си върху купчината мръсни сухи листа и изстена от пронизващата болка от пукнатите му ребра.

Мачита лежеше обезсърчен и местеше празен поглед по бетонните стени. Така го завари светлината на новия ден, която се процеди през малко прозорче с решетка над главата му. Килията във вид на куб с размери метър и половина на метър и половина на метър и половина, не му позволяваше нито да се изправи с цял ръст, нито да изпъне крака в легнало положение. Сводестата махагонова врата към коридора на мазето беше дебела около седем сантиметра и нямаше нито брава, нито дръжка.

От прозореца долетяха гласове и той с мъка се надигна да погледне през него. Прозорецът гледаше към строевия плац на лагера, който беше на нивото на очите му. Там се бяха строили за проверка елитните десантно-диверсионни подразделения. Зад тях отдушниците на покрива на офицерския стол изхвърляха трептящи горещи вълни от вече запалените печки в кухнята. Група новобранци от Ангола и Зимбабве излязоха сънени от палатките си, сръгани от секционните си водачи.

Започваше нов ден на политически занятия и бойни учения, но този ден щеше да е съвсем различен от досегашните.

С поглед, забит в часовника си, Йорис Зееглер заговори тихо по полевата радиостанция:

— „Тоник едно“?

— „Тоник едно“ на позиция, сър — изпращя глас по приемника.

— „Тоник две“?

— Готови сме за стрелба, полковник.

— Десет секунди и започвам да броя — каза Зееглер. — Пет, четири, три, две…

Строените на плаца войници се проснаха на земята едновременно като по команда. Мачита не можеше да повярва, че двеста мъже умряха почти мигновено, когато залпът от оръдеен огън изригна от гъстите храсти, ограждащи територията на лагера. Той притисна лице в решетката, без да обръща внимание на болките си, за да вижда по-добре с едното си здраво око. Стрелбата се усили, когато объркани войници от АРА започнаха безнадеждна атака срещу невидимия враг.

Той различи пукота на китайските автомати СК-88, използвани от АРА, от израелските оръдия, с които бяха снабдени южноафриканските Въоръжени сили.

На Мачита му стана ясно, че южноафриканците са преминали границата в светкавична атака, за да си отмъстят за Тазарийн.

— Проклет да си, Джумана! — извика той в безпомощен гняв. — Ти ни докара това.

Целият строеви плац бе покрит с трупове. Не беше възможно човек да мине по него от едната страна до другата, без да настъпи разкъсана плът. Хеликоптер на Въоръжените сили закръжи над общата спалня, където се бяха укрили група мъже. От вратата на товарната му кабина бе пуснат обемист пакет, който падна върху покрива. След секунди последва оглушителен взрив и постройката се превърна във фонтан от тухли и прах.

Южноафриканските сухопътни войски все още не бяха разкрили позициите си. Те пометоха сърцевината на АРА без ни най-малък риск за тях. От този брилянтен план и безупречното му изпълнение белите натрупаха солидни дивиденти.

След малко хеликоптерът със зелено-кафява камуфлажна окраска пое по посока над сградата на щабквартирата, в чието мазе беше килията, и се загуби от погледа на Мачита.

Той напрегна мускулите на болезнено осакатеното си тяло в очакване на неизбежния взрив. Сътресението беше два, дори три пъти по-силно от очакванията му. Въздухът бе изкаран от дробовете му като с пневматичен чук. После таванът на килията се огъна над него и мъничкият му свят потъна в мрак.

— Те пристигат вече, сър — докладва един сержант, отдавайки стегнато чест.

Питер де Ваал поклати късия си бастун в знак, че е приел съобщението.

— В такъв случай мисля да им устроим любезно посрещане, какво ще кажете?

— Да, сър.

Сержантът отвори вратата на колата и отстъпи крачка встрани. Де Ваал се измъкна от тъмната задна седалка, изпъна куртката на униформата си и тръгна към затревената летателна площадка.

Двамата мъже застанаха на нея и закриха с ръце очите си от ярките светлини на прожекторите на първия хеликоптер, които прорязаха вечерния мрак. После въздушната струя от приближаващите се лопати на витлата ги принуди да задържат с ръце фуражките си и да се обърнат с гръб.

Дванайсетте хеликоптера на Въоръжените сили се подредиха в съвършено права линия един зад друг. После, по команда на командира на ескадрилата, те грациозно се приземиха като една бойна единица и прожекторите изгаснаха.

Зееглер слезе от водещия летателен апарат и тръгна към Де Ваал.

— Как мина? — попита го министърът на отбраната.

Усмивката на Зееглер едва се виждаше в тъмнината.

— Като за вписване в историческите книги, господин министър. Невероятен подвиг. Няма други думи, с които да се опише.

— Жертви?

— Четирима ранени, но не сериозно.

— А от страна на бунтовниците?

Зееглер замълча за миг, за да възпроизведе ефект.

— Две хиляди триста и десет. А най-малко двеста други лежат под развалините на разрушените сгради. Може би само шепа други са успели да избягат в пущинаците.

— Мили боже! — Де Ваал изглеждаше шокиран. — Сериозно ли говорите?

— Два пъти проверих изчисленията на труповете.

— И в най-смелите си предвиждания не очаквахме да са повече от неколкостотин.

— Голям късмет извадихме — поясни Зееглер. — Лагерът бе строен за проверка. Така че се получи, както казват американците, с един удар два заека. Полковник Рандолф Джумана беше по-косен още с първия залп.

— Джумана беше идиот! — отсече Де Ваал. — Дните му бяха преброени. Томас Мачита, той е потайният човек. Мачита е единственият негодник в АРА, който може да заеме мястото на Лусана.

— Разпознахме няколко офицери от приближените на Лусана, сред които е полковник Ло, виетнамският му съветник, но никъде не открихме тялото на Мачита. Смело мога да кажа обаче, че според мен тленните му останки са заровени под тоновете тухли и мазилка. — Зееглер замълча и загледа Де Ваал в очите. — С оглед на успеха ни, хер министър, може би ще е най-разумно да зачеркнем операция „Дива роза“.

— Да се откажем, докато имаме преднина, това ли искате?

Зееглер кимна безмълвно.

— Аз съм песимист, полковник. Възстановяването на АРА може да отнеме месеци, дори години, но тя пак ще се възстанови. — Де Ваал като че ли потъна в мисли, но след малко продължи: — Докато Южна Африка живее под заплахата на черно господство, ние нямаме друг избор, освен да използваме всички методи за оцеляване. „Дива роза“ ще бъде осъществена, както бе предвидено.

— Ще се почувствам по-добре, когато Лусана падне в мрежите ни.

Де Ваал хвърли на Зееглер кисела усмивка.

— Нима не сте чули?

— Какво, сър?

— Хирам Лусана няма да се върне в Африка, никога вече.

Мачита не можеше да каже кога точно беше дошъл в съзнание. Не виждаше нищо, освен мрак. После болката започна да се разпростира в тялото му и той несъзнателно изстена. Слухът му долови само този звук, никакъв друг.

Той се опита да повдигне глава и вляво над него се появи жълтеникаво кълбо. Странният обект бавно дойде на фокус и той го разпозна — беше пълна луна.

Мачита се надигна до седнало положение и облегна гръб на студена гола стена. На светлината, която се процеждаше през развалините, той видя, че таванът над него е увиснал на половин метър и може би всеки момент щеше да се вклини между стените на килията.

След кратка почивка, колкото да събере мислите си, Мачита започна да разчиства отломъците. Ръцете му напипаха къса дъска, той я взе и с нея откърти част от тавана. Направи дупка, достатъчна да се провре през нея. Подаде предпазливо глава и се вгледа в студената нощ. Наоколо нищо не помръдваше. Подвивайки и изпъвайки колене, той започна да изтласква тялото си нагоре, докато ръцете му не докоснаха тревата на строевия плац. Последно повдигане, и се озова на свобода.

Мачита си пое дълбоко въздух и отново хвърли поглед наоколо. И точно тогава видя чудото на спасението си. Стената на административната сграда, гледаща към плаца, се беше извила навътре, срутвайки първия етаж, и така беше предпазила килията му от падащите отгоре отломъци и от смъртоносната ярост на южноафриканците.

Никой не посрещна Мачита, когато той с мъка се изправи на крака, защото наоколо всичко пустееше. Месечината огряваше зловеща гола местност. Всяко съоръжение, всяка постройка бяха изравнени със земята. Полето беше пусто; телата на мъртъвците ги нямаше.

Африканската революционна армия сякаш никога не беше съществувала.

45.

— Бих искал да ви помогна, но не виждам как.

Лий Рафърти беше прав, помисли си Пит. Орвил Мейпс наистина приличаше повече на амбулантен търговец на железария, отколкото на търговец на оръжие. Рафърти обаче грешеше в едно: Мейпс не беше вицепрезидент, беше се издигнал до поста президент и председател на управителния съвет на „Фаланкс армс корпорейшън“.

Пит погледна ниския набит мъж в сивите му очи и отвърна:

— Проверка на списъците на продажбите ви ще свърши работа.

— Аз не показвам документите си на всеки непознат, който нахълтва тук. Клиентите няма да гледат с добро око на доставчик, който не умее да опази в тайна сделките им.

— Законът изисква от вас да представяте списък на оръжейните продажби в Министерството на отбраната, така че каква е тази дълбока тайна?

— Вие от министерството ли сте, господин Пит?

— Косвено.

— Тогава кого представлявате?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

Мейпс поклати раздразнен глава и се изправи на крака.

— Вижте, аз съм зает човек, нямам време за игрички. Сам ще намерите пътя към изхода, надявам се.

Пит остана на стола.

— Седнете, господин Мейпс… ако обичате.

Мейпс се вгледа в чифт зелени очи, твърди като нефрит. Поколеба се, замисляйки се как да отговори на предизвикателната заповед, после склони и бавно седна.

Пит кимна към телефона.

— Всеки от нас двамата знае какво е положението му. Затова ви предлагам да се обадите на генерал Елмър Гросфийлд.

Лицето на Мейпс пламна от вътрешно негодувание.

— Ние с главния инспектор по оръжейни доставки за чужбина рядко се виждаме.

— Чувал съм, че той никак не одобрява продажбите на поверителни оръжия на неприятелски страни.

Мейпс сви рамене.

— Генералът е ограничен човек — отвърна той и се облегна назад. — Мога ли да попитам каква е връзката ви с Гросфийлд?

— Да речем, че той уважава моята преценка повече от вашата.

— Трябва ли да долавям скрита заплаха, господин Пит? С други думи, ако не играя по свирката ви, вие ще се оплачете на генерала, така ли е?

— Моето изискване е съвсем просто — отвърна Пит. — Проверка на местонахождението на снарядите, които сте купили от Лий Рафърти от Колорадо.

— Не очаквайте да ви покажа каквото и да е, мистър! — продължи да се инати Мейпс. — Не и ако не получа логическо обяснение или съответното легитимиране, или в случая съдебно разпореждане.

— Ами ако генерал Гросфийлд го изиска?

— Тогава може и да бъда принуден да ви се доверя.

Пит кимна отново към телефона.

— Ще ви дам частния му телефонен номер…

— Имам го — прекъсна го Мейпс и се разрови в малка кутия с подредени по азбучен ред карти. Намери тази, която търсеше, и я вдигна високо. — Не, че не ви вярвам, господин Пит, но ако нямате нищо против, предпочитам да използвам номер от собствения си телефонен указател.

— Както обичате — отвърна Пит.

Мейпс вдигна слушалката, пъхна картата в телефона с автоматично избиране и натисна бутона на кода.

— Минава дванайсет — каза той, — Гросфийлд вероятно е отишъл да обядва.

Пит поклати глава.

— Генералът си носи сандвичи от вкъщи и обядва в кабинета си.

— Винаги съм го смятал за стиснат — измърмори под носа си президентът.

Пит се усмихна, надявайки се Мейпс да не е забелязал тревогата, скрита зад очите му.

Ейб Стайгър избърса потта от ръцете в панталона си, вдигна слушалката след третото позвъняване и отхапа парче банан, преди да заговори.

— Генерал Гросфийлд слуша.

— Генерале, обажда се Орвил Мейпс от „Фаланкс армс“.

— Мейпс, къде сте? Звучите така, сякаш говорите от дъното на варел.

— Вашият глас също се чува приглушен и далечен, генерале.

— Хващате ме със залък от сандвича си в уста. Обичам го, когато е намазан обилно с майонеза. Какво има, Мейпс?

— Извинете ме, че прекъсвам обяда ви. Познавате ли един господин на име Дърк Пит?

Стайгър умишлено помълча и си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Пит? Да, познавам го. Той е следовател от комисията на Въоръжените сили към Сената.

— В такъв случай препоръките му са от високо ниво.

— По-високо от това няма — отвърна Стайгър, преструвайки се, че говори с пълна уста. — Защо питате?

— В момента седи пред мен и настоява да провери списъците на продажбите ми.

— Ами крайно време беше да почне да проверява и вас, цивилните. — Стайгър отхапа ново парче банан. — Пит ръководи проекта „Стантън“.

— Проекта „Стантън“ ли? Никога не съм чувал за него.

— Не съм изненадан. Той не е разгласен. Някакъв миролюбив сенатор си наумил, че под килима на армията са скрити оръжия с нервнопаралитичен газ. Пит предприе разследване, с цел да ги открие. — Стайгър погълна остатъка от банана и хвърли обелките в едно от чекмеджетата на бюрото на генерал Гросфийлд. — Пит и следователите му не откриха нищо повече от една-две сачми. Сега се е отправил към търговци като вас.

— Какво предлагате?

— Предлагам да предоставите на негодника всичко, което иска. Ако имате някакви касетъчни бомби с отровен газ в складовете си, дайте му ги и така ще си спестите куп неприятности. Комисията по проекта „Стантън“ няма да предприеме съдебно преследване срещу никого. Те искат само да са напълно сигурни, че някой диктатор от Третия свят няма да сложи ръка върху опасно оръжие като това.

— Благодаря за съвета, генерале — каза Мейпс и добави: — С майонеза ли казахте, че е сандвичът ви? Аз пък го предпочитам с повече лук.

— Всеки с вкуса си, господин Мейпс. Дочуване.

Стайгър затвори телефона и изпусна дълбока въздишка на задоволство. После избърса слушалката с носната си кърпа и излезе от кабинета. Тъкмо затваряше вратата, когато един капитан в зелена армейска униформа се появи иззад ъгъла на коридора. В очите му премина сянка на подозрение, като видя Стайгър.

— Извинете, полковник, но ако търсите генерал Гросфийлд, той отиде да обядва.

Стайгър изпъна тяло и хвърли на капитана възможно най-ясно изразения си поглед, означаващ „Аз ви превъзхождам по ранг“, и каза:

— Не познавам генерала. Обърках посоката в тази джунгла от бетон. Всъщност търся отдела по аварии и безопасност. Загубих се и надникнах в този кабинет, за да ме упътят.

Капитанът видимо се успокои.

— О, разбирам, и аз самият се губя по десет пъти на ден тук. Отделът е на първия етаж. Вземете асансьора в дъното на коридора вдясно.

— Благодаря ви, капитане.

— Удоволствието беше мое, сър.

В асансьора Стайгър се усмихна дяволито на себе си, като си помисли как ли ще реагира генерал Гросфийлд, когато намери банановата кора в чекмеджето си.

Обикновено повечето въоръжени пазачи носеха зле ушити униформи, чиито колани провисваха на една страна от тежките им оръжия. За разлика от тях хората на Мейпс изглеждаха спретнати, сякаш бяха излезли от редиците на някое елитно бойно подразделение. Двама от тях стояха стегнато до портала на склада на „Фаланкс“, облечени в полеви униформи и с най-модерните картечни пистолети, метнати през рамо.

Мейпс намали скоростта на открития си ролс-ройс и вдигна двете си ръце от волана за поздрав. Единият пазач кимна и направи знак на колегата си да отвори портала.

— Това не беше ли някакъв сигнал? — попита Пит.

— Моля?

— Вдигането на двете ви ръце.

— А, да. Ако бяхте насочили скрито оръжие срещу мен, ръцете ми щяха да останат на волана в нормално положение. Тогава, след като ни направеха знак да минем и вашето внимание щеше да се е отклонило за миг, докато наблюдавате отварянето на портала от единия пазач, колегата му дискретно щеше да мине зад колата и да ви пръсне черепа.

— В такъв случай се радвам, че не забравихте да си вдигнете ръцете.

— Много сте наблюдателен, господин Пит — отбеляза Мейпс. — Това ме принуждава да променя сигнала за пазачите.

— Съкрушен съм, задето не ми вярвате, че мога да пазя тайна.

Мейпс не отвърна на сарказма му. Беше приковал поглед в тесния асфалтиран път между редиците от сглобяеми военни бараки, които като че ли нямаха край. След малко повече от половин километър стигнаха до открито поле, претъпкано от тежко бронирани танкове, малко или повече ръждясали и в неизправност. Малка армия от механици беше обсадила десетина от масивните машини, подредени край пътя.

— Колко акра площ притежавате? — заинтересува се Пит.

— Пет хиляди — отвърна Мейпс. — Пред вас е шестата по численост армия в света от гледна точка на материалната част. А като военновъздушно оборудване „Фаланкс армс“ заема седмо място.

Мейпс зави по черен път, до който се издигаше склон на хълм с няколко бункера, и спря пред един от тях. На табелата пишеше „АРСЕНАЛ-6“. Той слезе от колата, извади от джоба си ключ и го превъртя в ключалката на голямата месингова брава. Отвори двукрилата стоманена врата и запали осветлението.

В пещерообразния бункер бяха подредени хиляди дървени кутии и сандъци, пълни с различни по големина снаряди. Пит никога не бе виждал такова количество оръжие, струпано на едно място.

Мейпс му посочи един голфкар.

— Не е нужно да ни излизат пришки от ходене. Този подземен склад обхваща площ от близо три километра.

В арсенала беше студено и жуженето от електрическата кола като че ли увисваше във влажния въздух. Мейпс свърна в един страничен тунел и след малко спря. Вдигна една карта към светлината и каза:

— Започвайки оттук, по протежение от стотина метра се намира последният запас от четиристотин и шест милиметрови артилерийски снаряди в света. Тяхното време вече е минало, тъй като само бронирани линейни кораби могат да ги ползват, а не е останал нито един действащ такъв. Снарядите с отровно вещество, които купих от Рафърти, трябва да са прибрани тук някъде в средата на редицата.

— Не виждам и помен от касетите им — каза Пит.

Мейпс сви рамене.

— Бизнесът си е бизнес. Касетите от неръждаема стомана си заслужават парите. Тях продадох на един химически завод.

— Запасите ви изглеждат безчетни. Часове ще ни трябват, докато ги намерим.

— А, не — каза Мейпс, — снарядите с нервнопаралитично отровно вещество се намират в погреб номер шест. — Той слезе от голфкара и тръгна сред морето от снаряди, измина петдесетина крачки и посочи. — Да, ето тук са — и се провря внимателно през тясната пътека.

Пит остана на главната пътека, но дори на слабото осветление от лампите на тавана видя как лицето на Мейпс пребледня.

— Проблем ли има?

Мейпс заклати глава.

— Нищо не разбирам. Откривам само четири, а трябваше да са осем.

Пит се вцепени.

— Сигурно са някъде наоколо.

— Тогава вие започнете да търсите от другия край, от погреб номер трийсет — нареди му Мейпс, — аз ще се върна и ще почна да проверявам от погреб номер едно.

След около четирийсет минути двамата се срещнаха в средата. В очите на Мейпс се четеше изумление. Той разпери ръце в знак на безпомощност.

— Не ги открих.

— По дяволите, Мейпс! — изкрещя Пит и гласът му прокънтя сред бетонните стени. — Сигурно сте ги продали!

— Не съм! — възрази Мейпс. — Те никак не вървяха. Бях си направил грешна сметка. Предложих ги на няколко правителства, но нито едно от тях не пожела да бъде първото, което да използва отровен газ след войната във Виетнам.

— Добре, четири излизат, остават още четири — каза Пит, успял да се овладее. — Накъде продължаваме оттук?

Мейпс като че ли бе загубил посоката на мислите си.

— Ами… със списъка. Ще започнем с проверка на списъка на продажбите.

Мейпс използва телефона при входа на тунела, за да се обади в кабинета си. Когато двамата с Пит се върнаха там, поисканите от него документи лежаха на бюрото му. Мейпс започна бързо да прелиства страниците на главната счетоводна книга. След по-малко от десет минути той намери отговора.

— Сбъркал съм — призна той тихо.

Пит седеше мълчаливо със скръстени ръце и чакаше.

— Липсващите снаряди наистина са били продадени.

Пит продължи да мълчи, очите му гледаха убийствено.

— Станала е грешка — каза Мейпс с тънък глас. — Персоналът на склада е взел снарядите от погрешен номер на погреба. Оригиналното нареждане се е отнасяло за изваждането на четирийсет боеприпаси за тежко артилерийско въоръжение от погреб шестнайсети. Само мога да предположа, че първата цифра — единицата — не е излязла на копието, предназначено за товарния екип и те просто са разчели номера на погреба като шести.

— Мисля, че е редно да си признаете, Мейпс, че си вършите работата немарливо. — Пръстите на Пит се забиваха в плътта на ръцете му. — Кое име е вписано в нареждането за покупка?

— Опасявам се, че има още три такива нареждания за покупка през същия месец.

Господи, помисли си Пит, няма ли поне едно нещо да стане лесно!

— Ще взема списъка на купувачите.

— Надявам се да ми влезете в положението — възрази Мейпс; острият му тон беше изчезнал. — Ако купувачите ми подочуят, че съм разкрил покупките им на оръжия… Нали разбирате, те трябва да останат в тайна.

— Честно казано, Мейпс, ще ми се да ви завра в дулото на едно от вашите оръдия и да дръпна въженцето. А сега ми дайте списъка, преди да съм уведомил министъра на правосъдието.

Лицето на Мейпс пребледня. Той взе писалка и написа имената на купувачите на лист от бележник, откъсна го и го подаде на Пит.

Един снаряд беше поръчан от Британския имперски военен музей в Лондон. Други два бяха отишли при ветераните от чужди войни в гарнизон 9974 в Дейтън сити, Оклахома. Останалите трийсет и седем бяха купени от агент, представляващ Африканската революционна армия. Адрес нямаше.

Пит пъхна листчето в джоба си и се изправи.

— Ще пратя наш екип да вземе другите снаряди с отровно вещество от тунела — каза той студено. Отвращаваше го Мейпс, отвращаваше го всичко, което правеше пълният, нисък търговец на смърт. Но не можа да се въздържи да не изстреля последната си хаплива забележка. — Мейпс?

— Да?

Хиляди обиди се завъртяха в ума на Пит, но той не можеше да реши коя да избере. Накрая, когато очаквателното изражение на Мейпс се превърна в почуда, попита:

— Колко души е убила и осакатила вашата стока миналата година и по-миналата?

— Мен не ме засяга какво правят другите с моята стока — отвърна отбранително Мейпс.

— Ако един от тези снаряди бъде използван, вие ще сте отговорен за смъртта на може би милиони хора.

— Милиони ли, господин Пит? — Погледът на Мейпс се втвърди. — За мен тази цифра е само статистика.

46.

Стайгър приземи плавно реактивния „Спук F-140“ на пистата на военновъздушната база „Шепард“, разположена край Уичита Фолс, Тексас. След като уреди формалностите за наемане на кола от базата, той пое на север към Оклахома. Излезе на щатската магистрала 53 и след малко отби встрани от пътя, защото бе почувствал нужда да се облекчи. Въпреки че беше малко след един часа следобед, на километри по пътя не се виждаше нито кола, нито жива душа.

Стайгър не помнеше да е попадал на толкова равна и пуста местност. Освен един навес и самотна купа сено в далечината не се открояваше нищо друго. Потискаща гледка. Ако някой му пъхнеше пистолет в ръката, Стайгър като нищо щеше да се застреля от меланхолия. Той вдигна ципа на панталона си и се качи отново в колата.

Не след дълго встрани от правия като стрела път в рамките на предното стъкло се появи водна кула, която увеличаваше размерите си с всеки изминат километър. После изникнаха дървета и постройки на малък град и Стайгър подмина табела, която го приветства с добре дошъл в Дейтън сити, кралския град на житния пояс. Той спря край мърлява стара бензиностанция.

Възрастен мъж в работен комбинезон излезе от канала за гресиране и наведе глава до прозореца на пътническата седалка.

— С какво мога да ви услужа?

— Търся гарнизон деветдесет и девет седемдесет и четири на ВЧВ — каза Стайгър.

— Ако имате предвид събирането на обяд там, закъснели сте — предупреди го възрастният човек.

— Отивам по работа — усмихна се Стайгър.

Това не направи впечатление на оклахомеца. Той извади от джоба си омаслен парцал и избърса също тъй омаслените си ръце.

— Карайте до знака стоп в центъра на града и завийте наляво. Няма как да го подминете.

Стайгър спази указанията и след малко отби на паркинга на сграда, чиято модерна конструкция ярко се отличаваше от останалите сгради в града. Няколко коли напускаха паркинга, оставяйки след себе си облаци червен прах. Обядът наистина е приключил, помисли си Стайгър. Той влезе в сградата и се спря на прага на просторна зала с дъсчен под. В няколко чинии на масите се виждаха остатъци от пържено пиле. Трима мъже го забелязаха и му помахаха да се приближи. Единият от тях, висок и слаб, на възраст около петдесетте години, се отдели от тях и тръгна към Стайгър. Имаше червендалесто лице и лъскава, ниско подстригана коса, разделена на път в средата. Той протегна ръка.

— Добър ден, полковник. Какво ви води в Дейтън сити?

— Търся господин Бил Ловъл, началника на гарнизона.

— Аз съм Бил Ловъл. С какво мога да ви бъда полезен?

— Приятно ми е — каза любезно Стайгър. — Името ми е Стайгър, Ейб Стайгър. Идвам от Вашингтон по доста належащ въпрос.

Ловъл му хвърли приятелски, но проницателен поглед.

— Изострихте любопитството ми, полковник. Да не би да сте дошли да ми кажете, че някакъв свръхсекретен руски разузнавателен спътник е паднал в нивите близо до града?

Стайгър поклати леко глава.

— Нищо чак толкова драматично. Издирвам два корабни артилерийски снаряда, които вашият гарнизон е купил от „Фаланкс армс“.

— А, ония два боклука?

— Боклука?

— Да. Искахме да ги използваме на пикника по случай Деня на ветераните. Поставихме ги върху стар трактор и цял следобед се мъчихме да ги взривим, но нищо не излезе. Обадихме се във „Фаланкс“, за да ги сменим — Ловъл поклати глава тъжно, — но те ни отказаха, нямали повече от тях.

Смразяваща мисъл мина през ума на Стайгър.

— Може би не са от типа самовзривяващи се боеприпаси.

— Напротив — поклати глава Ловъл, — от „Фаланкс“ ни увериха, че били артилерийски снаряди за бойни кораби.

— Все още ли са при вас?

— О, да, навън са. Минали сте покрай тях на влизане.

Ловъл поведе Стайгър извън сградата. Снарядите ограждаха входа за гарнизона. Бяха боядисани в бяло, а към външните им страни бяха заварени вериги, обточващи пътеката към входа.

Дъхът на Стайгър секна. Това бяха два от липсващите снаряди с отровно вещество. Коленете му изведнъж омекнаха и той трябваше да приседне на стълбите, за да не падне. Ловъл се вгледа учуден в смаяното изражение на Стайгър.

— Нещо не е наред ли?

— Опитвали сте да взривите тези неща? — попита слисаният Стайгър.

— Изстреляхме поне стотина куршума в тях. Но направихме само вдлъбнатини по главите им, нищо повече.

— Цяло чудо е било… — смънка под носа си Стайгър.

— Чудо ли?

— Те не са пълни с взривно вещество — поясни Стайгър, — пълни са с нервнопаралитично отровно вещество. Самоактивират се едва след като парашутите бъдат пуснати. Куршумите ви не са имали ефект върху тях, тъй като за разлика от обикновените взривни снаряди тези не са пригодени да детонират.

— Божичко! — ахна от изумление Ловъл. — Искате да кажете, че тия неща тук са пълни с отровен газ?

Стайгър само кимна.

— Мили боже, сигурно сме щели да заличим от земята половината страна.

— Дори повече — смънка Стайгър и стана от стълбите. — Бих искал да ползвам тоалетна и телефон… в този ред.

— Разбира се, елате. Тоалетната е вляво по коридора, а телефон има в кабинета ми. — Ловъл замълча за миг и продължи предпазливо: — Добре де… ако ви дадем тия снаряди…

— Обещавам, че гарнизонът ви ще получи други снаряди в отлично състояние за следващото честване на Деня на ветераните.

Ловъл се ухили до уши.

— Това ще е чудесно, полковник.

В тоалетната Стайгър наплиска лицето си със студена вода. Очите, които го гледаха от огледалото, бяха зачервени и уморени, но излъчваха надежда. Той бе успял да открие две от бойните глави с „Бърза смърт“. Помоли се в себе си Пит също да е извадил късмет.

Стайгър вдигна слушалката на телефона в кабинета на Ловъл и поръча на телефонистката междуградски разговор.

Пит спеше на дивана в кабинета си в НЮМА, когато секретарката му Зери Почински се наведе и леко разтърси рамото му. Дългата й светлокестенява коса падна над него, ограждайки хубавото й лице, излъчващо доброта и възхищение.

— Имате посетител и двама, чакащи на телефона — каза тя с мекия си южняшки акцент.

Пит разтърка очи и седна.

— Кои чакат на телефона? — попита той.

— Госпожица Смит — отвърна Зери с леко хаплива нотка в гласа — и полковник Стайгър отнякъде извън Вашингтон.

— А кой е посетителят?

— Представи се с името Сам Джексън. Няма уговорена среща, но твърди, че трябвало да ви съобщи нещо много важно.

Пит се пребори със сънливостта си.

— Първо ще говоря със Стайгър. Кажи на Лорън, че ще й се обадя след малко, а Джексън да влезе, след като приключа разговора по телефона.

Зери кимна.

— Полковникът е на трета линия.

Пит се приближи с несигурни крачки до бюрото си и натисна един от светещите бутони.

— Ейб?

— Привет от слънчева Оклахома!

— Какво стана?

— Попаднах на златна мина — отвърна Стайгър. — Зачеркнах две от касетите.

— Чудесно — усмихна се Пит за първи път от няколко дни насам. — Имаше ли проблеми?

— Никакви. Ще остана тук, докато дойде екип да ги прибере.

— Ще пратя нашия „Катлин“. Натоварен е с мотокар и се намира на летището „Дълес“. Къде може да кацне там?

— Един момент.

В другия край на линията Пит чу приглушения глас на Стайгър и нечий друг.

— Готово — заговори отново в слушалката Стайгър. — Началникът на гарнизона каза, че на километър и половина южно от града имало малко частно летище с писта, дълга около осемстотин метра.

— Два пъти по-дълга от нужната за „Катлин“ — отбеляза Пит.

— Да ти се е усмихнал твоят късмет?

— Уредникът на музея в Лондон ми съобщи, че снарядът, който купили от „Фаланкс“ за някаква изложба на военноморския флот през Втората световна война, е стопроцентов бронебоен снаряд.

— Значи излиза, че Африканската революционна армия притежава другите две касети с „БС“.

— И по този повод има какво да се разкаже — вметна Пит.

— Чий го дирят тежки снаряди за корабна артилерия в африканската джунгла?

— Това е гатанката за деня — рече Пит и пак разтърка зачервените си очи. — Поне временно може да ни успокои фактът, че вече не са в нашия заден двор.

— Накъде продължаваме оттук? — попита Стайгър. — Не можем просто да отидем при група терористи и да им кажем да ни върнат най-пагубното оръжие на всички времена.

— Първа точка в дневния ред — отвърна Пит — е да открием местонахождението на боеприпасите. По този въпрос адмирал Сандекър е склонил свой стар приятел от Управлението за национална сигурност да направи някои проучвания.

— Това е деликатна работа. Тия приятелчета не са тъпанари. Може да започнат да задават неудобни въпроси.

— Не ми се вярва — прозвуча убедително гласът на Пит. — Адмиралът му е излязъл с умело съчинена класическа история. Аз самият за малко щях да й повярвам.

47.

Беше труден избор. Дейл Джарвис се колебаеше между датския ябълков пай и висококалоричната маслена торта. Запрати диетата по дяволите, взе и двата десерта и ги сложи на подноса до чашата с чай. После плати на касата и се настани на една от масите до стената на просторното кафене на щабквартирата на Управлението за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд.

— В скоро време ще има да си патиш от стомаха.

Джарвис вдигна поглед към сериозното лице на Джак Рейвънфут, завеждащ местната дирекция на Управлението. Рейвънфут, човек само от мускули и кости, беше единственият чистокръвен американски индианец, завършил с отличие Йейл, който впоследствие се бе пенсионирал като капитан I ранг.

— Предпочитам да ям мазни и вкусни лакомства, отколкото солена говежда пастърма и варена костенурка, които ти наричаш храна.

Рейвънфут погледна към тавана.

— Като се размислих, не съм вкусвал костенурка, ама хубаво приготвена костенурка от… откакто чествахме победата си край Литъл Биг Хорн.

— Ама вие, индианците, наистина не пропускате случай да жегнете нас, бледоликите — усмихна се Джарвис. — Хайде, сядай.

Рейвънфут остана прав.

— Не, благодаря. След пет минути имам съвещание. Преди малко чух Джон Госард от африканската секция да споменава, че си се занимавал с някакъв проект, свързан със стари бойни кораби.

Джарвис бавно дъвчеше залъка си от ябълковия пай.

— С боен кораб, в единствено число. Е, и какво?

— Мой стар приятел от военноморския флот, Джеймс Сандекър…

— Директорът на НЮМА? — прекъсна го Джарвис.

— Същият. Помоли ме да открия някакви стари, 406-милиметрови снаряди за корабна артилерия.

— И ти си помисли за мен ли?

— Именно бойни кораби се снабдяват с 406-милиметрови оръдия — каза Рейвънфут. — Знам това, защото бях заместник-командир на борда на „Ню Джърси“ по време на Виетнамската война.

— Имаш ли представа за какво са му потрябвали на Сандекър? — попита Джарвис.

— Каза ми, че негов научен екип иска да ги пусне върху коралови образувания в Тихия океан.

Джарвис спря да дъвче.

— Какво?

— Правели някакви сеизмографски проби. Искали да проверят дали бронебойни снаряди, пуснати от самолет на височина шестстотин метра върху корали, ще възпроизведат същия ефект като при земетресение.

— И най-обикновен надземен взрив може да свърши същата работа.

Рейвънфут сви рамене.

— Не се наемам да споря, не съм сеизмолог.

Джарвис вряза виличката в парчето торта.

— Къде предполага Сандекър, че са складирани?

— АРА имала такива.

Джарвис отпи глътка кафе и попи устните си със салфетка.

— Защо трябва да се взимат точно от АРА, след като могат да се намерят в почти всеки оръжеен склад?

— Те били експериментален вид, разработен в края на Корейската война, и никога не били използвани. Сандекър каза, че били далеч по-добри от стандартните снаряди. — Рейвънфут се подпря на облегалката на стола. — Говорих с Госард, той смята, че Сандекър греши — АРА не разполагала с такива. На партизаните им били нужни тия снаряди толкова, колкото на кон хриле, точно така се изрази. Според него снарядите, които търси Сандекър, ръждясвали в някой военноморски склад.

— А ако АРА наистина притежава тия снаряди, как ще постъпи Сандекър?

— Предполагам, че ще й предложи сделка или ще купи снарядите на раздута цена.

Джарвис се облегна назад и забоде виличката си в остатъка от тортата. Вече не беше гладен.

— Бих желал да говоря със Сандекър. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. Но може би ще е по-добре да се свържеш с него чрез неговия ръководител на специални проекти. Той оглавява екипа по издирването.

— Как му е името?

— Дърк Пит.

— А, онзи ли, дето извади „Титаник“ преди няколко месеца?

— Точно той. — Рейвънфут погледна часовника си. — Време е да тръгвам. Ако откриеш някаква следа от тези снаряди, ще ти бъда признателен, ако ми се обадиш. Джим Сандекър е стар приятел. Все още съм му задължен за някои негови услуги.

— Можеш да разчиташ на мен.

Джарвис постоя известно време, човъркайки разсеяно в недоядения си ябълков пай, после стана и се върна в кабинета си, потънал в мисли.

Още щом го видя да влиза, Барбара Гор веднага разбра, че шефът е обзет от някакво предчувствие. Беше виждала този негов израз на дълбока концентрация твърде често, за да не го разпознае. Без да чака покана, тя взе бележника си и последва Джарвис в стаята му. Седна, кръстоса красивите си крака и зачака.

Той остана прав, загледан в стената. След това се обърна бавно и фокусира погледа си.

— Обади се на Госард и свикай съвещание с него и персонала му от африканската секция. Кажи му също, че искам отново да прегледам папката му с операция „Дива роза“.

— Промени ли решението си? Да не би да е възникнало нещо, свързано с нея в крайна сметка?

Той не й отговори веднага.

— Може би. Само може би.

— Нещо друго?

— Да. Изискай от разузнавателния отдел да ми предоставят всички данни за адмирал Джеймс Сандекър и Дърк Пит, с които разполагат.

— Те не са ли от НЮМА?

Джарвис кимна.

Барбара го изгледа въпросително.

— Предполагам, не вярваш да имат някаква връзка с операцията.

— Рано е да се каже — отвърна замислен Джарвис. — Да речем, че ще започна да навивам тези две нишки, за да видя дали ще ме заведат до същата макара.

48.

Фредерик Дагът и Фелиша Колинс чакаха в лимузината, когато Лорън излезе от централния вход на Капитолия. Те я наблюдаваха как грациозно слиза по стълбите с развети от лекия вятър светлокестеняви къдрици. Беше облечена със синьо-лилав костюм с панталон и жилетка, около врата й бе заметнат дълъг ефирен шал. Куфарчето й беше изработено от същата материя като на костюма й.

Шофьорът на Дагът й отвори вратата. Тя се настани до Фелиша, след като Дагът галантно се премести на едната сгъваема седалка.

— Изглеждаш прекрасно, Лорън — отбеляза Дагът фамилиарно, прекалено фамилиарно. — Нищо чудно, че умовете на колегите ми мъже бяха другаде, като те видяха в този костюм. Сигурно и дума не са чули от изказването ти.

— Жените имат своето предимство по време на дебати — каза тя студено. — Много стилно си облечена, Фелиша.

По лицето на Фелиша се изписа учуден израз. Последното нещо, което очакваше, беше комплимент от устата на Лорън. Тя придърпа надолу ръба на кремавата си жарсена рокля и се постара да избегне погледа на Лорън.

— Радвам се, че пак се виждаме — рече тя тихо.

— Имах ли друг избор? — Лицето на Лорън беше същинска маска на възмущение. — Страх ме е да ви питам какво искате вие двамата от мене този път.

Дагът натисна бутон, за да вдигне стъклената преграда зад шофьора.

— Утре ще бъде гласуването дали да се отпусне, или не финансова помощ за Африканската революционна армия.

— И вие двамата сте подали глави от тинята, за да видите дали съм все още в кошарата.

— Защо отказваш да разбереш — обади се Фелиша, — че в това няма нищо лично. Фредерик и аз не очакваме някакви облаги. Нашата награда ще бъде единствено прогресът на цялата ни раса.

Лорън се обърна да я погледне.

— Значи стигате и до изнудване, за да подпомагате вашата високоморална кауза.

— Ако това означава спасяването на хиляди човешки живота, да — вметна Дагът с такъв тон, сякаш поучаваше дете. — Всеки ден, който удължава войната, носи нови стотици жертви. В последна сметка чернокожите в Южна Африка ще победят, това е предрешен въпрос. По-важното е начинът, по който ще победят. Хирам Лусана не е убиец психопат, какъвто беше Иди Амин. Той ме увери, че когато стане министър-председател, основната му задача ще бъде да даде равни права на южноафриканските чернокожи и че всички демократични принципи, установени от сегашното правителство, ще бъдат запазени.

— Толкова ли сте глупави да взимате за чиста монета думите на един престъпник? — попита Лорън.

— Хирам Лусана е израснал в един от най-престъпните бедняшки квартали в страната ни — продължи търпеливо Дагът. — Баща му напуснал майка му и деветте им деца, когато Лусана бил осемгодишен. Не очаквам да разберете какво значи да сводничиш за кръвните си сестри, за да сложиш храна на масата, уважаема госпожице Смит. Не очаквам да си представите как се живее в жилище с пукнатини, в които са натъпкани вестници, за да предпазват от навяващия сняг, с преливаща тоалетна, защото няма вода, с армия от плъхове, чакащи да залезе слънцето, за да се нахвърлят на мършата. Ако престъплението е средство да съществуваш, тогава ти го прегръщаш с разтворени обятия. Да, вярно, Лусана е бил престъпник. Но когато му се е предоставила възможност да се измъкне от блатото, той я е сграбчил и е впрегнал енергията си в борба именно срещу обстоятелствата, които са го довели до това положение.

— Тогава защо се прави на бог в Африка? — попита предизвикателно Лорън. — Защо не се бори да подобри условията на живот на чернокожите в собствената си родина?

— Защото Хирам пламенно вярва, че нашата раса трябва да има твърда основа, от която да тръгне. Евреите гледат с гордост към Израел, вие, англосаксонците, имате богато британско наследство, докато нашата родина все още се бори да се издигне от нивото на примитивното общество. Не е тайна, че чернокожите, които населяват по-голямата част от Африка, безбожно са я съсипали. Хирам Лусана е единствената ни надежда да поведе чернокожата раса в правилна посока. Той е нашият Моисей, а Южна Африка е нашата Обетована земя.

— Не сте ли прекален оптимист? — вметна Лорън.

Дагът повдигна вежди.

— Оптимист?

— Според последните военни доклади от Южна Африка техните сухопътни войски са навлезли през границата в Мозамбик и са разрушили АРА и щабквартирата й.

— И аз четох същите доклади — каза Дагът, — но това не променя нищо. Временна спънка може би, нищо повече. Хирам Лусана е все още жив. Той ще събере нова армия и аз възнамерявам да използвам цялата си власт, за да му помогна.

— Амин, братко — добави Фелиша.

Тримата толкова се бяха вглъбили в собствените си мисли, че не забелязаха как една кола изпревари лимузината и продължи бавно пред нея. На следващия светофар шофьорът й отби рязко към тротоара и изскочи от колата. Преди шофьорът на Дагът да реагира, мъжът се втурна към лимузината, отвори задната дясна врата и се вмъкна вътре.

Дагът зяпна от изненада, Фелиша се вцепени и стисна устни. Само Лорън изглеждаше леко озадачена.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Дагът и видя над рамото на непознатия, че шофьорът му се пресяга към жабката, за да извади оръжие.

— Никак не сте наблюдателен, толкова ли не ме познахте от снимките? — отвърна през смях мъжът.

Фелиша дръпна Дагът за ръкава.

— Това е той — прошепна му тя.

— Кой? — попита високо Дагът, видимо притеснен.

— Пит. Казвам се Дърк Пит.

Лорън не сваляше очи от Пит. Не го беше виждала няколко дни и едва разпозна в него мъжа, с когото наскоро се беше любила. Около очите му имаше тъмни кръгове от недоспиване, брадата му беше набола. По лицето му, изпито от изтощение, се бяха появили нови дълбоки бръчки. Тя го хвана за ръката и я стисна.

— Откъде идваш? — попита тя.

— Чисто съвпадение — отвърна Пит. — Бях тръгнал към теб и както минавах покрай стълбите на Капитолия, случайно те видях да се качваш в тази кола. Докато карах след нея, разпознах в гръб конгресмен Дагът.

Шофьорът беше смъкнал стъклената преграда зад себе си и държеше малък пистолет на сантиметри от главата на Пит. Дагът видимо се отпусна. Отново се бе овладял.

— Може би беше време да се срещнем, господин Пит. — Той направи знак с ръка на шофьора, който кимна и свали оръжието.

— Взехте ми думите от устата — каза захилен Пит. — Така дори ми спестявате едно посещение в кабинета ви.

— Канили сте се да ме посетите?

— Да, реших да си поръчам още от тези. — Пит извади няколко снимки и ги размаха в ръка. — Е, вярно, виждал съм и по-добри резултати. Но тия все пак не са правени при идеалните условия на студио, нали.

Лорън притисна ръка към устните си.

— Узнал си за тези гадни снимки?! А аз се стараех да те държа настрана от тази работа.

— Я да видим сега кои да си избера — продължи Пит, сякаш Лорън не беше казала нищо, и започна да подхвърля една по една снимките в скута на Дагът. — А, ето, поръчвам си дванайсет броя от тази и пет от тази…

— Не оценявам патетичния ви опит за хумор — прекъсна го Дагът.

Пит му хвърли невинен поглед.

— Мислех си, че докато сте в порнографския бизнес, няма да имате нищо против да обслужвате клиентите си… или може би трябва да кажа „моделите“ си. Естествено, очаквам да ми направите отстъпка.

— Каква игра играете, господин Пит? — намеси се Фелиша.

— Игра ли? — Пит изглеждаше развеселен. — Няма никаква игра.

— Той може да съсипе политически баща ти и мен — вметна Лорън. — И докато негативите са в него, той ще ни държи в ръцете си.

— Я стига — усмихна се Пит, — конгресмен Дагът е на път да се оттегли от професията си на изнудвач. А и няма талант за това. Още на десетата минута ще вдигне ръце пред един опитен и истински професионалист.

— Като вас ли? — попита Дагът със заплашителен тон.

— Не, като баща ми. Сигурен съм, че го познавате. Сенатор Джордж Пит. Когато му разказах за вашата малка операция, той шеговито ми поиска да му дам комплект от тия снимки за спомен. Нали разбирате, той никога дотогава не бе виждал любимото си момче в действие.

— Вие сте побъркан — процеди през зъби Фелиша.

— Значи сте казали на баща си? — смотолеви Дагът със смаян израз на лицето. — Не ви вярвам.

— Мигът на истината. — Усмивката на Пит продължаваше да трепти в ъгълчетата на устата му. — Името Сам Джексън говори ли ви нещо?

Дагът затаи дъх.

— Значи е проговорил мерзавецът му с мерзавец!

— Изпя всичко като оперна звезда. Мрази ви и в червата си, между другото. Сам няма търпение да свидетелства пред комисията по етика към Долната камара на Конгреса.

В гласа на Дагът се долавяха нотки на страх, когато каза:

— Вие няма да посмеете да покажете тези снимки при разследване.

— Че какво имам да губя? Баща ми се готви да се пенсионира догодина. А колкото до мен, разпространят ли се веднъж тези снимки, вероятно ще трябва да разгонвам с тояга тълпата от половината секретарки в града.

— Егоистична свиня! — това беше от Фелиша. — Хич не ви интересува какво ще стане с Лорън.

— Интересува ме — отвърна кротко Пит. — Като жена тя ще се притесни много, но това ще е малка цена, с която ще плати за това Дагът да прекара няколко години зад решетките, където ще изработва регистрационни табели. А когато го освободят, ще трябва да си търси ново призвание, тъй като партията му няма да го приеме обратно в редовете си.

Лицето на Дагът пламна, той се наведе заплашително към Пит.

— Гадняр!

Пит вторачи в него поглед, който би смразил и акула.

— Конгресът гледа доста неодобрително на отрепка, която използва улични прийоми, за да прокара закон. Беше време, не много отдавна, когато планът ви щеше да успее, господин конгресмен, но днес на Капитолийския хълм има достатъчно честни хора, които ще ви изритат далече от границите на града, ако надушат тази работа.

Дагът се отпусна. Беше сразен и го знаеше.

— Какво искате от мен?

— Да унищожите негативите.

— Само това?

Пит кимна.

По лицето на Дагът се изписа подозрение.

— Наистина ли, господин Пит?

— Не всички плуваме в едни и същи помийни води, господин конгресмен. Предполагам, Лорън ще се съгласи, че за всички нас, засегнатите, ще бъде най-добре да потулим работата. — Пит отвори вратата и помогна на Лорън да слезе. — О, и още нещо: накарах Сам Джексън да се закълне, че ще запази в тайна вашата сделка с него. Не е нужно вие и приятелката ви да продължавате с изнудвания. Ако разбера обаче, че сте ме измамили, няма да ви се размине, мистър. Обещавам ви.

Пит затръшна вратата и се наведе до прозореца на шофьора.

— Готово, приятел, тръгвай.

Лорън и Пит проследиха с поглед отдалечаващата се лимузина. Когато тя се вля в движението, Лорън се надигна на пръсти и целуна Пит по бодливата му буза.

— Това пък за какво беше? — попита я той, усмихнат от удоволствие.

— Награда, задето ме извади от това гнусно положение.

— Пит пак се притича на помощ. За кой ли път ми се наложи да спасявам изпаднали в беда конгресменки. — Той я целуна по устните, без да се притеснява от любопитните погледи на минувачите. — А това е награда за теб, задето си игра на благородничка.

— Защо на благородничка?

— Трябваше да ми кажеш за снимките. Можех да ти спестя много безсънни нощи.

— Мислех, че ще мога да се справя — отвърна тя, избягвайки погледа му. — Жените трябва да могат да се справят сами.

Той я прегърна и я поведе към колата си.

— Има моменти, когато дори заклети феминистки имат нужда да се облегнат на мъжко рамо.

Докато Лорън се настаняваше на пътническата седалка, Пит забеляза малко листче хартия под чистачката на предното стъкло. Отначало помисли, че е някаква реклама и тъкмо щеше да го хвърли, когато любопитството му надделя и той се вгледа в него. Съобщението бе написано с четлив почерк:

Пит инстинктивно вдигна поглед и огледа оживения тротоар, с надеждата да зърне загадъчния куриер. Но напразно — в радиус от стотина метра имаше поне осемдесет души и всеки от тях можеше да е пъхнал бележката под чистачката му, докато той разговаряше с Дагът.

— Познаваш ли някой си Дейл Джарвис? — попита той Лорън.

Тя се замисли за момент.

— Нищо не ми говори това име. Защо?

— Май ми е оставил любовно писъмце — отвърна замислен Пит.

49.

През пролуките на товарния автомобил се просмукваше леден зимен въздух и пронизваше кожата на Лусана. Той лежеше по корем на пода на камиона с вързани ръце и крака. При всяка неравност на пътя главата му се удряше във вълнообразния метален под. Сетивата на Лусана почти не действаха. Качулката на главата му закриваше всичко и не му позволяваше да се ориентира, а въжетата пречеха на кръвообращението му и сковаваха тялото му.

Последният му спомен беше за усмихнатото лице на пилота в бара за пътниците от първа класа на летището. Малкото ясни мисли, които му минаваха през ума оттогава, свършваха винаги с този образ.

— Аз съм капитан Мутаапо — беше се представил високият, слаб пилот, оплешивял чернокож на средна възраст, но с младежка усмивка. Носеше тъмнозелена униформа на „БЕЗА-Мозамбик еърлайнс“ със златни нашивки на ръкавите. — Представител на нашето правителство ме помоли да ви осигуря безопасно пътуване, господин Лусана.

— Предпазните мерки бяха нужни за влизането ми в Съединените щати — беше отвърнал Лусана, — затова дълбоко се съмнявам, че ме грози опасност сега, когато напускам страната и съм заобиколен от американски туристи.

— Независимо от това, сър, аз съм отговорен за вас, както и за останалите сто и петдесет пътника. Длъжен съм да ви попитам дали предполагате, че ще възникнат някакви проблеми, застрашаващи живота ви.

— Не, капитане, не предполагам, уверявам ви.

— Добре — беше се усмихнал широко Мутаапо. — Да пийнем тогава за спокоен и приятен полет. Какво да бъде за вас, сър?

— Мартини, само с лимонов сок, благодаря ви.

Каква глупост от моя страна, помисли си Лусана, докато товарният автомобил ръмжеше, спрял на железопътен прелез. Твърде късно бе проумял, че на пилотите на пътническите самолети е забранено да употребяват алкохол двайсет и четири часа преди полет. Твърде късно разбра, че в питието му е било сложено сънотворно. Усмивката на мнимия капитан замръзна навреме, преди бавно да се забули и да изчезне от поглед.

Лусана не можеше да каже колко часове или дни бяха минали. Нямаше начин да знае, че е поддържан в непрекъснато вцепенение чрез често инжектиране на средно силно успокоително средство. За краткото време, когато му сваляха качулката, пред погледа му се появяваха непознати лица, чиито черти плуваха в лека мъгла и отново изчезваха.

Камионът спря и до слуха му долетяха приглушени гласове. После шофьорът отново включи на скорост и след не повече от километър и половина пак спря.

Лусана чу задните врати да се отварят, почувства как две ръце грубо го вдигнаха и пренесоха вдървеното му тяло върху някаква рампа. От тъмнината идваха странни звуци. Изсвири далечна въздушна свирка, метал издрънча, сякаш се бяха отворили и затворили стоманени врати. Надуши миризма на прясна боя и нафта.

Той най-безцеремонно бе захвърлен на друг твърд под, после стъпките на носачите му заглъхнаха. Следващото нещо, което почувства, беше срязването на въжетата от тялото му. Махнаха и качулката му. Единствената светлина идваше от малка червена крушка на стената.

Близо цяла минута Лусана остана да лежи неподвижен, докато кръвообращението му бавно събуждаше изтръпналите му крайници. Той повдигна клепачи и примижа. Стори му се, че се намира на капитанския мостик на кораб. Червената светлина разкриваше щурвал и широк пулт за управление с многоцветни лампички, чиито светлини се отразяваха върху дълга редица от квадратни прозорци, вградени в три от четирите сиви стени.

До Лусана, държейки качулката му в ръка, стоеше огромен мъж. От легналото си положение върху палубата Лусана го виждаше с размазания си поглед като великан, който го гледаше с мило и усмихнато лице. Лусана не се подмами от вида му, знаеше, че най-закоравелите убийци докарват най-ангелското си изражение, преди да прережат гърлата на жертвите си. Но лицето на този мъж като че ли излъчваше необикновена невинност, без капка кръвожадно намерение. Напротив, гледаше го по-скоро с любопитство.

— Ти си Хирам Лусана. — Дълбокият басов глас отекна в стоманените прегради.

— Да — отвърна почти шепнешком Лусана и намери гласа си за странен; не го беше чувал от почти четири дни.

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквах да се запозная с теб — добави гигантът.

— Кой сте вие?

— Говори ли ти нещо името Фокс?

— А трябва ли? — попита Лусана, твърдо решен да се съпротивлява.

— Ау, ужасно е, че толкова бързо забравяш имената на хората, които си убил.

В същия миг на Лусана му просветна.

— Фокс… нападението над фермата на Фокс в Натал…

— Жена ми и децата ми бяха убити. Къщата ми опожарена. Ти дори посече работниците, цели семейства с деца, с кожа като твоята.

— Фокс… вие сте Фокс — повтори Лусана, мъчейки се да събере мислите в опияненото си съзнание.

— Увериха ме, че тази гнусна работа е била дело на АРА — каза Фокс с по-твърд глас, — дело на твоите хора, ти си издал заповедите.

— Аз не съм отговорен. — Мъглата в съзнанието на Лусана вече се разсейваше и той започна да се съвзема, поне вътрешно; краката и ръцете му все още не му се подчиняваха. — Съжалявам за случилото се със семейството ви. Било е нелепо трагично кръвопролитие. Трябва обаче да вините други, моите хора са невинни.

— Ха! Очаквах да отричаш.

— Какво смятате да правите с мен? — попита Лусана без страх в очите.

Фокс погледна през прозорците на капитанския мостик. Навън беше черна нощ и лека мъгла замъгляваше стъклата. В погледа му се долавяше тъга. Той се обърна към Лусана.

— Двамата с теб ще предприемем едно малко пътуване, пътуване без билет за връщане.

50.

Точно в девет и половина вечерта таксито мина през един заден портал на Вашингтонското национално летище и свали Джарвис зад усамотен хангар, разположен в рядко използван участък на аеродрума. Като се изключеше слабата светлина през прашното стъкло на една странична врата, сградата изглеждаше мрачна и неприветлива. Той побутна входната врата и се изненада, че тя не изскърца, докато се отваряше. Добре смазаните панти не издадоха никакъв звук.

Просторната вътрешност беше ярко осветена от флуоресцентно осветление на тавана. Достопочтен стар тримоторен самолет „Форд“ бе застинал като огромна гъска в средата на циментовия под и закриляше под разперените си криле няколко старомодни автомобила в различна степен на реставрация. Джарвис се приближи до един от тях, който не представляваше нищо повече от ръждясала ламарина. Изпод радиатора му се подаваха два крака.

— Вие ли сте господин Пит? — попита Джарвис. — А вие ли сте господин Джарвис?

— Да.

Пит се измъкна изпод колата и седна до нея.

— Виждам, че лесно сте намерили скромното ми жилище.

Джарвис огледа омазнения гащеризон и разчорлената му коса и попита:

— Тук ли живеете?

— Апартаментът ми е горе — поясни Пит и посочи към остъкленото ниво над пода на хангара.

— Имате много хубава колекция — отбеляза Джарвис, обхващайки с ръка реликвите. — Онази кола там, с черните калници и сребристата каросерия, каква марка е?

— „Майбах-Цепелин“ от 1936-та — отвърна Пит.

— А тази, която ремонтирате?

— Тя е открито ландо „Рено“ от 1912-та.

— Изглежда доста очукана — отбеляза Джарвис, прокарвайки пръст по пласт ръжда.

Пит се усмихна.

— И все пак не е чак в толкова лошо състояние, като се има предвид, че е прекарала седемдесет години на морското дъно.

Джарвис веднага се сети.

— От „Титаник“ ли сте я извадили?

— Да. Разрешиха ми да я взема след спасителната операция на кораба. Нещо като награда за положения труд, тъй да се каже.

Пит го поведе към стълбите за апартамента си. Джарвис влезе и професионалният му поглед бързо пробяга по необичайното обзавеждане. Обитателят явно е „Пантелей пътник“, помисли си той, съдейки по морските предмети, украсяващи стаята. Медни водолазни каски от друга епоха, морски компаси, дървени щурвали, корабни камбани, дори стари пирони, както и шишета, всяко едно прилежно облепено с етикет с името на съответния известен кораб, откъдето е било извадено от Пит. Джарвис изпита чувството, че разглежда музей на един човешки живот.

Той седна на кожения диван след поканата на Пит и погледна домакина си право в очите.

— Познавате ли ме, господин Пит?

— Не.

— И въпреки това не се поколебахте да се срещнете с мен.

— Кой може да устои на такава загадъчна бележка? Не всеки ден намирам върху стъклото на колата си телефонен номер, който да се окаже, че е на Управлението за национална сигурност.

— И сте предположили, разбира се, че сте били проследен.

Пит се настани на коженото кресло и вдигна крака върху една табуретка.

— Хайде да оставим играта на думи, господин Джарвис, и да минем на въпроса. Какво привлече любопитството ви?

— В какъв смисъл?

— Любопитството ви към мен.

— Добре, господин Пит, свалям картите. Каква е истинската цел на НЮМА зад издирването на специален тип тежки корабни снаряди?

— Сигурен ли сте, че не искате нищо за пиене? — попита вместо отговор Пит.

— Да, благодаря — отвърна Джарвис, оценявайки начина, по който Пит печелеше време.

— Щом сте разбрали, че сме излезли на пазара, значи знаете защо.

— Сеизмографски проби върху коралови образувания, нали?

Пит кимна.

Джарвис разпери ръце върху облегалката на дивана.

— За кога сте запланували да проведете тези проби?

— За последните две седмици на март догодина.

— Разбирам. — Джарвис хвърли на Пит благ, почти бащински поглед и заговори по същество. — Ние разговаряхме с четирима сеизмолози, двама от които работят в нашето управление. Те не поддържат вашия замисъл да спуснете 406-милиметрови снаряди от въздуха. Всъщност го смятат направо за нелепо. Освен това научих, че НЮМА не предвижда никакви сеизмологични проби в Тихия океан. С две думи, господин Пит, малката ви добре скроена хитрост няма да мине.

Пит затвори очи и се замисли. Можеше да излъже или просто да откаже всякакъв коментар. Не, заключи той в себе си, алтернативите му се сведоха до нулата, фактически нямаше никаква надежда той, Стайгър и Сандекър да преговарят за бързото връщане на бойните глави с „БС“ от страна на АРА. Тримата бяха провели издирването, доколкото им позволяваха ограничените ресурси. Беше време, прецени той, да бъдат включени и професионалисти.

Той отвори очи и погледна Джарвис.

— Ако имах властта да сложа в дланта ви бактериологически агент, който може да убива без прекъсване в продължение на триста години, какво бихте направили вие?

Въпросът завари Джарвис неподготвен.

— Не разбирам за какво говорите.

— Въпросът остава — каза Пит.

— Оръжие ли е това?

Пит кимна.

Безпокойство обзе Джарвис.

— Не съм чувал за подобно оръжие. Още преди десет години химическите и биологическите оръжия бяха категорично и безусловно анатемосани от всеки гражданин на Съединените щати.

— Моля, отговорете на въпроса ми — настоя Пит.

— Ще го предам на правителството ни предполагам.

— Сигурен ли сте, че това ще е правилният ход?

— Боже господи, какво искате, човече? Случаят е просто хипотетичен.

— Такова оръжие трябва да се унищожи — продължи Пит, а зелените му очи сякаш пронизваха черепа на Джарвис до тила му.

Настъпи кратко мълчание, после Джарвис попита:

— Наистина ли съществува такова?

— Да.

Нещата си дойдоха на място и за първи път, откакто се помнеше, на Джарвис му се прииска да не е чак толкова стриктен в работата си. Той се усмихна и рече:

— Мисля, че сега бих пийнал нещо. А после, както е тръгнало, двамата с вас ще си разменим някои доста тревожни вести.

Минаваше полунощ, когато Фил Сойър спря колата си пред жилищната сграда, в която живееше Лорън. Той беше от типа мъже, които жените намираха за хубав. Имаше ясно изразени черти на лицето и грижливо поддържана, преждевременно прошарена коса.

Лорън го попита провокативно:

— Би ли дошъл да ми отключиш вратата на апартамента? Бравата заяжда и вечно ми прави номера.

Той се усмихна.

— Нима мога да откажа?

Двамата слязоха от колата и тръгнаха мълчаливо по градинската пътека за входа. Тя беше мокра и отразяваше светлините на уличните лампи. Студеният вятър прониза Лорън и тя се сгуши плътно в тялото на Сойър. Портиерът ги поздрави и задържа асансьора отворен. Пред вратата на апартамента Лорън бръкна в чантата си и подаде ключа на Сойър. Той го превъртя в бравата и двамата влязоха.

— Налей си нещо за пиене — каза тя и изтръска капките дъжд от косата си. — Идвам след минута.

Лорън изчезна зад вратата на спалнята, а Сойър отиде до малкото барче и си наля коняк. Беше на втората чаша, когато Лорън се появи в сребристосива пижама. Светлината от отворената врата на спалнята очертаваше дребната й фигура под леката материя на пижамата. Сойър изведнъж се смути и се почувства като неопитен юноша.

— Изглеждаш прекрасно — смотолеви той.

— Благодаря. — Тя си наля чаша „Гайано“ и седна до него на дивана. — Прекарах чудесна вечер, Фил.

— Удоволствието беше мое.

Лорън се измести по-близо до него и нежно погали ръката му.

— Тази вечер си доста различен. Никога не съм те виждала толкова отпуснат. Нито веднъж не спомена президента.

— Точно след шест седмици и три дни новият президент ще положи клетва и осемгодишната ми битка с господата и дамите от медиите ще приключи. Господи, и през ума не ми е минавало, че ще се чувствам толкова добре като част от една отиваща си администрация.

— Какви са плановете ти след оттеглянето на сегашния президент?

— На първо време ще постъпя като него. Той ми спомена, че след като предаде юздите на управлението на наследника си, ще отпраши за южното Тихоокеанско крайбрежие, ще си прави разходки с дванайсетметров кеч, ще яде и пие и ще се весели до смърт. — Сойър остави чашата си и погледна Лорън в очите. — Колкото до мене, аз предпочитам Карибите, особено за сватбено пътешествие.

Лорън се изпълни с предчувствие.

— Имаш ли предвид някого?

Сойър взе чашата й, остави и нея на масичката и взе ръцете на Лорън в своите.

— Уважаема госпожице Смит — заговори той с престорена сериозност. — Най-почтително ви моля да дадете вашия глас в полза на сватбата на Фил Сойър.

Очите на Лорън станаха замислени и помръкнаха. Макар да беше сигурна, че този момент щеше рано или късно да дойде, все още не беше готова с отговора си. Сойър изтълкува погрешно колебанието й.

— Знам какви мисли ти минават през ума — продължи той нежно. — Сигурно се питаш какъв ли ще бъде животът ти с един безработен бивш секретар на президентския пресцентър, нали? Е, добре, потисни страховете си. От достоверен източник научих, че партийните лидери от родния ми щат искат да издигнат кандидатурата ми за сенатор в следващите избори.

— В такъв случай — отвърна тя решително, — мнозинството е „за“.

Сойър не забеляза притеснението в очите й. Той обгърна с ръце главата й и нежно я целуна по устните. Всичко в стаята като че ли се размаза пред очите му и миризмата на тялото й като че ли го опияни. Почувства се невероятно спокоен, когато зарови глава в гърдите й.

После, след като Сойър легна и заспа, сълзите на Лорън овлажниха възглавницата й. По време на страстното им любене тя се бе уловила, че сравнява Сойър с Пит. Не можа да открие логично обяснение на разликата. Чувстваше и двамата по един и същ начин вътре в себе си, но докато Пит я превръщаше в диво, ненаситно животно, то Сойър й оставяше чувството на празнина и незадоволеност.

Тя притисна възглавницата върху лицето си, за да заглуши хлипанията си.

— Дявол да те вземе, Пит! — прошепна тя. — Проклет да си!

— Не знам коя от двете истории е по-налудничава — заяви Пит, — вашата или моята.

Джарвис сви рамене.

— Никой не може да каже. Ужасяващото е, че е възможно вашата, за бойните глави с „Бърза смърт“, и моята, за операция „Дива роза“, да се окажат свързани.

— Нападение над главен крайбрежен град с боен кораб от южноафрикански чернокожи, представящи се за терористи от АРА — това е направо безумие!

— Напротив — възрази Джарвис. — Планът е пропит с гениалност. Няколко бомби, избухнали тук и там, или някое и друго отвличане едва ли биха породили гнева на цял един народ. Но стар боен кораб с веещи се знамена, който изстрелва дъжд от взривове върху беззащитно население, това си е чиста проба сензация.

— За кой град става дума?

— Не се споменава. Тази част от плана остава в тайна.

— За щастие липсва основният елемент.

— Боен кораб — вметна Джарвис.

— Казахте, че всички те са излезли от активна употреба.

— Последният е бил продаден за скрап преди няколко месеца. Всички други са превърнати в паметници на морски битки.

Пит се загледа в пространството.

— Помня, че само преди няколко седмици видях един голям линеен кораб, закотвен в залива Чесапийк.

— Най-вероятно е бил ракетен крайцер — каза Джарвис.

— Не, сигурен съм, че имаше три големи оръдейни кули — възрази твърдо Пит. — Пътувах за Савана и самолетът прелетя точно над него, преди да поеме на юг.

Джарвис не изглеждаше убеден.

— Нямам причина да се съмнявам в точността на информацията ми. В интерес на сигурността обаче ще наредя да се провери вашето твърдение.

— И нещо друго. — Пит стана и отиде до полицата с енциклопедии на библиотечния шкаф. Огледа подредените книги, извади една с черна подвързия и запрелиства страниците й.

— Друг спомен ли? — попита Джарвис.

— Не, операция „Дива роза“ — отвърна Пит.

— Какво за нея?

— Името й. Възможно ли е да означава нещо?

— Кодовите имена рядко имат скрит смисъл. Това едва ли ще ни помогне.

— Обзалагам се на бутилка отлежало, че това име не е избрано случайно.

Пит му подаде книгата, която беше отворена на страница с географска карта. Джарвис сложи очилата си за четене и й хвърли любопитен поглед,

— Добре, да речем, че наистина Айова е въпросният щат. Е, и?

Пит посочи едно място малко по-надолу на страницата.

— Характерното за щата Айова цвете — рече той тихо — е дивата роза.

Лицето на Джарвис пребледня.

— Но бойният кораб „Айова“ е бил разрязан за скрап.

— Разрязан за скрап или продаден за скрап? — попита многозначително Пит. — Това са две различни неща.

Бръчки на безпокойство набраздиха челото на Джарвис. Пит го погледна и остави безпокойството му да се засили.

— На ваше място бих направил проверка на всички кораборемонтни работилници, намиращи се на западния бряг на залива Чесапийк в Мериленд.

— Къде е телефонът ви? — беше повече заповед, отколкото молба.

Пит безмълвно му посочи една масичка в дъното на стаята.

Джарвис набра номер. После, докато чакаше да му се обадят, погледна към Пит и попита:

— Имате ли кола, която да не е антика?

— Една служебна кола на НЮМА е паркирана навън.

— Аз дойдох с такси — поясни Джарвис, — затова ще ми направите ли тази услуга?

— Дайте ми пет минути да се поизмия.

Когато Пит излезе от банята, Джарвис го чакаше на вратата.

— Оказахте се прав — рече той с равен глас. — Поне до вчера бойният кораб „Айова“ е бил на док в кораборемонтната работилница на „Форбс Марин Скрап и салвидж“ в Мериленд.

— Познато ми е това съоръжение — каза Пит. — Намира се на няколко километра от входа на залива, при устието на река Патъксън.

51.

Докато Пит караше в дъжда, Джарвис изглеждаше като хипнотизиран от ритмичното движение на чистачките на предното стъкло. Най-накрая фокусира погледа си и посочи към пътя напред.

— Май следващият град е Лексингтън парк.

— Да, след шест километра — уточни Пит, без да извръща глава.

— Преди него има денонощна бензиностанция — продължи Джарвис. — Спрете там, за да използвам обществения телефон.

Минути по-късно фаровете на колата осветиха табелата на Лексингтън парк. След около километър зад завоя изникна ярко осветена бензиностанция със сервиз. Пит отби по алеята и спря пред телефонна кабина.

Обслужващият бензиностанцията седеше вътре на топло и сухо, вдигнал крака върху стара нафтова печка. Той остави настрана списанието, което четеше, и отправи подозрителен поглед през мокрите прозорци към Пит и Джарвис. После, като установи, че не се държат като бандити, възобнови четенето си. Светлината в телефонната кабина угасна, след като Джарвис излезе от нея и притича да се прибере отново в колата.

— Някакви пресни новини? — попита го Пит.

Джарвис кимна.

— Моите хора са открили доста обезсърчаваща информация.

— Лошите вести и противното време вървят ръка за ръка — подметна Пит.

— „Айова“ бил изваден от списъците на военноморския флот и продаден на търг. Спечелилият търга е някаква корпорация „Уолвис бей инвестмънт“.

— Не съм чувал за нея.

— Корпорацията е подставена финансова фирма, зад която стои Африканската революционна армия.

Пит отби леко встрани, за да заобиколи дълбока дупка на пътя.

— Възможно ли е Лусана да е дръпнал черджето изпод въздушната кула на южноафриканския министър на отбраната, като е дал по-висока цена за кораба?

— Съмнявам се — отвърна Джарвис и потръпвайки от студ, сложи ръце над топлия въздух, излизащ от вентилационните отвори на арматурното табло. — Убеден съм, че именно южноафриканският министър на отбраната е купил „Айова“ чрез подставената корпорация „Уолвис бей инвестмънт“.

— Май не смятате Лусана за много умен.

— Той просто няма как да научи за това — отвърна Джарвис. — Обща практика е имената на участниците в търговете да се държат в тайна.

— Господи! — смънка Пит. — Продадени са бойните глави от „Фаланкс армс“ на АРА…

— Опасявам се, че ако се разровим малко повече — заговори с напрегнат глас Джарвис, — ще открием, че Лусана и АРА нямат нищо общо с тази работа.

— Това там, право напред, е кораборемонтната работилница на „Форбс“ — каза Пит.

Стигнаха до висока телена ограда, която минаваше покрай пътя. Пит спря пред опънато пред портала въже. Никакъв кораб не се виждаше от гъстата водна завеса, дори дерик-крановете се губеха в тъмнината. Миг преди Пит да смъкне стъклото на прозореца си, пазачът вече се беше приближил откъм неговата страна.

— Какво обичате, господа? — попита той любезно.

Джарвис се наведе над Пит и показа служебната си карта.

— Идваме да проверим дали „Айова“ е все още в работилницата.

— Мога да ви уверя, сър, че той се намира на дока. От шест месеца го преоборудват.

Пит и Джарвис си размениха тревожни погледи при думата „преоборудват“.

— Имам заповед да не пускам никого без пропуск или придружител от управата на компанията — продължи пазачът. — Съжалявам, но ще трябва да почакате до утре сутринта, за да отидете до кораба.

Лицето на Джарвис пламна от гняв. Тъкмо отвори уста да започне да обяснява, когато друга кола спря до тях и от нея слезе мъж, облечен със смокинг.

— Проблеми ли има, О’Шей? — попита той.

— Тези господа искат да влязат в работилницата — отвърна пазачът, — но нямат пропуски.

Джарвис слезе от колата и тръгна към непознатия.

— Името ми е Джарвис и съм директор на Управлението за национална сигурност. Приятелят ми се казва Дърк Пит и работи в НЮМА. От съществена важност е да извършим инспекция на „Айова“.

— В три часа сутринта?! — почуди се мъжът, като гледаше служебната карта. После се обърна към пазача. — Всичко е наред, пусни ги да влязат. — Той се обърна отново с лице към Джарвис. — Може да се объркате по пътя за дока, затова ще ви придружа. Между другото да ви се представя: аз съм Мец, Лу Мец, началник на кораборемонтната работилница.

Мец се върна до колата си и каза нещо на жената на пътническата седалка.

— Това е съпругата ми — поясни той, докато сядаше на задната седалка зад Пит. — Днес празнувахме годишнина от сватбата ни и на път за вкъщи реших да се отбия тук, за да взема едни хелиографни копия.

О’Шей откачи въжената бариера и я пусна на мократа земя. Направи знак на Пит да почака и провря глава през прозореца му.

— Господин Мец, ако видите шофьора на автобуса, попитайте го защо се бави, та не си тръгва.

— Шофьор на автобус ли? — не скри изненадата си Мец.

— Ами да, мина оттук към седем часа вечерта, натоварен с близо седемдесет чернокожи момчета. Отиваха към „Айова“.

— И ти си ги пуснал? — удиви се Мец.

— Всички бяха с редовни пропуски, включително шофьора на товарния камион, който ги следваше.

— Фокс! — кипна Мец. — Какво ли е наумил пък сега този шотландец!

Пит включи на скорост и навлезе в двора на работилницата.

— Кой е този Фокс?

— Капитан Патрик Маккензи Фокс — поясни Мец. — Пенсионер от Военноморските сили. Не крие факта, че някаква банда терористи го е наела да преоборудва кораба. Същински костелив орех е този човек.

Джарвис се обърна към Мец.

— В какъв смисъл?

— Фокс накара мен и бригадата ми да свалим напречните прегради и да направим подобрение на външния вид на кораба. Настоя почти да го оголим отвътре и да заменим половината надстройка с дървени плоскости.

— „Айова“ изобщо не е бил проектиран да плава като тапа — отбеляза Пит. — Ако се променят драстично плавателността му и центровете на тежестта му, още при първата буря ще се прекатури.

— На мен ли го казвате! — измърмори Мец. — Месеци наред спорих с него, но той е безподобен инат. Накара ме дори да сваля двата превъзходни двигателя на „Дженерал мотърс“ и да запечатам валовете им. — Той млъкна и потупа Пит по рамото. — Завийте надясно след онази купчина стоманени листове и като стигнете релсите за дерик-крановете, наляво.

Температурата беше паднала и дъждът падаше като ледена завеса. В светлината на фаровете изпъкнаха две огромни тъмни очертания във вид на кутии.

— Ето ги автобусът и камионът — каза Пит и паркира колата, но остави двигателя да работи и фаровете запалени.

— Не виждам шофьорите — обади се Джарвис.

Пит взе джобно фенерче от джоба на вратата си и слезе от колата. Джарвис го последва, а Мец изчезна в нощта, без да каже дума. Пит насочи светлинния лъч през прозорците на автобуса, после към камиона. И двете превозни средства бяха празни.

Пит и Джарвис ги заобиколиха и видяха, че Мец стои като вцепенен на място с ръце, стиснати в юмруци и прибрани до тялото. Смокингът му беше станал вир-вода, косата му бе полепнала по лицето. Мъжът имаше вид на изваден от водата удавник.

— Къде е „Айова“?

Мец гневно размаха юмруци в нощта.

— Мръсен подлец!

— Кой?

— Проклетият шотландец е отплавал с кораба!

— Господи, сигурен ли сте?

Лицето и гласът на Мец издаваха ярост и отчаяние.

— Много добре помня мястото на бойния кораб. Той стоеше закотвен тук по време на преоборудването му. — Изведнъж видя нещо и се втурна към ръба на дока. — Боже мой! Вижте! Въжетата са все още привързани за кнехтите. Идиотите му с идиоти са изхвърлили вързалата от кораба. Сякаш нямат намерение да го закотвят отново.

Джарвис се наведе и огледа дебелите въжета, които се губеха в дълбините на мастиленочерната вода.

— Грешката е моя. Престъпно нехайство от моя страна, че не бях по-прозорлив.

— Все още не сме сигурни дали ще извършат нападение — каза Пит.

Джарвис поклати глава.

— Точно това ще направят, можете да бъдете сигурни в това. — Той уморено се облегна на един бетонен пилот. — Ех, да ни бяха дали дата и мишена.

— Датата е известна отдавна — каза Пит.

Джарвис го изгледа учудено.

— Нали казахте, че замисълът на нападението е да се предизвика съчувствие към южноафриканските бели и да се провокира американски гняв срещу чернокожите революционери — продължи Пит. — Какъв по-подходящ ден от днешния?

— Сега е пет минути след полунощ, вече е сряда сутринта. — Гласът на Джарвис беше напрегнат. — Какво му е по-специалното на днешния ден?

— Организаторите на операция „Дива роза“ имат съвършено чувство за времето — отвърна Пит със сух ироничен глас. — Днес е седми декември, годишнина от нападението над Пърл Харбър.