Виксън 03

52.

Претория, Южна Африка, 7 декември 1988 г.

Питер де Ваал седеше сам в кабинета си в Министерството на отбраната и четеше книга. Беше ранна вечер и през сводестите прозорци все още нахлуваше лятната светлина. На вратата тихо се почука.

— Да — каза Де Ваал, без да вдига глава от четивото си.

Влезе Зееглер.

— Съобщиха ни, че Фокс е предприел операцията.

Лицето на Де Ваал не показа изненада; той остави книгата си настрана и подаде на Зееглер лист хартия.

— Погрижи се дежурният началник свръзки лично да изпрати това съобщение до Американския държавен департамент.

— Признавате вината от името на нашия министър-председател, който е в пълно неведение за операцията „Дива роза“?! — смая се Зееглер. — Мога ли да попитам защо?

Де Ваал кръстоса ръце пред себе си и се вторачи в Зееглер.

— Не виждам причина да обсъждам подробностите.

— Тогава ще ми кажете ли защо хвърлихте Фокс на вълците?

Министърът се пресегна и взе отново книгата си.

— Погрижете се това съобщение да бъде изпратено. На въпросите ще ви бъде отговорено, когато му дойде времето.

— Но ние обещахме на Фокс да направим опит да го спасим — упорстваше Зееглер.

Де Ваал въздъхна нетърпеливо.

— Фокс знаеше, че е мъртъв, още когато прие да командва нападението.

— Ами ако оцелее и се разприказва пред американските власти, признанията му ще се окажат пагубни за нашето правителство.

— Бъдете спокоен, полковник — усмихна се с половин уста Де Ваал, — Фокс няма да оживее, за да се разприказва.

— Струвате ми се напълно сигурен, господин министър.

— Така е — отвърна спокойно Де Ваал, — наистина съм напълно сигурен.

Дълбоко в утробата на „Айова“ една фигура на мъж, облечен в замърсен работен гащеризон и дебела вълнена куртка, влезе от коридора в някогашния лазарет на кораба. Затвори вратата след себе си и потъна в потискащ мрак. Светна джобното си фенерче и обходи с лъча изкорменото помещение. Няколко от напречните прегради бяха срязани и той изпита чувството, че стои насред огромна пещера.

Доволен, че е сам, мъжът коленичи на пода и извади от вътрешния джоб на куртката си малък пистолет. Сложи му заглушител и пачка с двайсет патрона.

Насочи 27.5-калибровия автоматичен пистолет в тъмнината и натисна спусъка. Чу се почти недоловимо „пъф“, последвано от два съвсем слаби тъпи звуци, когато куршумът рикошира в невидима напречна преграда.

Удовлетворен от резултата, той залепи със скоч оръжието за десния си глезен. След като направи няколко крачки, за да се увери, че е здраво прилепнал, Ема изключи фенерчето, излезе отново в коридора и се отправи към машинното отделение.

53.

Карл Сведборг, шкипер на траулера „Моли Бендер“, почука барометъра с кокалчетата на ръката си, вгледа се в него, после отиде до масата с морски карти и взе чашата с кафе. Докато отпиваше от нея, хвърли поглед към заледяващата се палуба. Той никак не обичаше противните влажни нощи. Влагата се просмукваше в седемдесетгодишните му кости и увеличаваше болките в ставите му. Трябваше да се пенсионира преди едно десетилетие, но съпругата бе починала, а децата му се бяха пръснали в различни краища на страната и на Сведборг му беше тежко да живее сам в празната къща. Докато можеше да намира койка като шкипер, щеше да плава, докато не го погребяха във водата.

— Поне видимостта е към осемстотин метра — каза той разсеяно.

— Виждал съм и по-тежки случаи, много по-тежки — обади се Брайън Донегол, висок ирландски емигрант с гъста коса, който стоеше зад щурвала. — По-добре да имаме лошо време на излизане, отколкото на влизане.

— Така е. — Гласът на Сведборг прозвуча сухо; той потрепери и закопча догоре вълнената си шуба. — Не пускай щурвала и направи широк завой наляво покрай буя при нос Рагид.

— Не се притеснявай, шкипер. Верният ми белфастки нос надушва фарватерните знаци като хрътка, казвам ти.

Шеговитите подмятания на Донегол рядко успяваха да разсмеят Сведборг. Сега устните му неволно трепнаха в нещо като усмивка, после той заговори със строг и привидно търпелив глас:

— Все пак предпочитам да разчиташ на очите си.

„Моли Бендер“ заобиколи нос Рагид и продължи надолу по реката. Бреговите светлини едва мъждукаха през сгъстяващата се суграшица.

— Нещо се задава по фарватера — съобщи Донегол.

Сведборг взе бинокъл и погледна над носовата част.

— Водещият кораб е снабден с три бели светлини. Значи това е влекач с шлеп зад него. В това мрачно време не мога да различа очертанията му. Но ми се струва, че влачи не само един шлеп. Виждам две бели светлини на триста метра зад влекача.

— Той се движи точно срещу нас, шкипер. Мачтовите му светлини са на една линия с носа ни.

— Какво търси негодникът от тази страна на реката? — запита се на глас Сведборг. — Не знае ли глупакът му с глупак, че когато два плавателни съда се приближават един към друг, трябва да се движат в дясната част на фарватера?

— Ние можем да маневрираме по-лесно от тях — каза Донегол. — Най-добре да го предупредим и да се разминем десен борд с десен борд.

— Добре, Донегол. Мини наляво и му подай сигнал за намеренията ни.

Сигнал в отговор не се получи. Светлините на странния влекач се приближаваха далеч по-бързо, отколкото очакваше Сведборг. Далеч по-бързо от всеки влекач, взел на буксир няколко шлепа, който беше виждал дотогава. Обзе го ужас, когато видя, че другият плавателен съд отби право срещу променения курс на „Моли Бендер“.

— Подай на глупака четири сигнала със свирката! — извика Сведборг.

Този сигнал за бедствие, валиден за вътрешния воден път, прозвучаваше, когато курсът на насрещния плавателен съд или намеренията му не са били разбрани. Двама от екипажа на Сведборг се разбудиха от пронизителните звуци на сирената и все още сънени, влязоха в кормилната рубка, но бързо се разсъниха, когато видяха близостта на светлините на странния плавателен съд. Беше повече от ясно, че той не се държеше като влекач, взел на буксир шлепове.

В останалите няколко секунди Сведборг грабна рупора и изкрещя в нощта.

— Ахой! Отдръпнете се рязко наляво!

Все едно че викаше на призрак. Ничий глас не се чу, никакъв сигнал на сирена не се разнесе в отговор в ледения мрак. Светлините се приближаваха застрашително към безпомощния „Моли Бендер“.

Проумявайки, че сблъсъкът е неизбежен, Сведборг се хвана за долната рамка на прозореца. С последни усилия Донегол трескаво даваше двигателите на заден ход и изви кормилото отново надясно.

Последното нещо, което видяха двамата, беше огромен сив нос в суграшицата, издигащ се високо над кормилната рубка, с масивен стоманен клин, носещ номера 61.

После малкият траулер стана на трески и бе погълнат от ледените води на реката.

Пит спря колата пред портала на Белия дом. Джарвис беше направил вече няколко крачки, когато се обърна и погледна назад към Пит.

— Благодаря ви за съдействието — каза той искрено.

— А сега какво? — попита Пит.

— Имам неприятното задължение да изритам от леглата президента и членовете на комитета на началник-щабовете — каза Джарвис с уморена усмивка.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Направихте повече, отколкото трябваше. Да оставим на Министерството на отбраната да поеме топката оттук нататък.

— Колкото до бойните глави с „БС“ — каза Пит, — мога ли да имам уверението ви, че ще бъдат разрушени, когато корабът бъде превзет и арестуван?

— Мога само да опитам. Повече от това не мога да обещая.

— Не е напълно достатъчно — отбеляза Пит.

Джарвис беше прекалено уморен, за да спори. Той сви рамене, сякаш повече не даваше пукната пара по въпроса.

— Съжалявам, но нещата стоят така.

После затръшна вратата, показа пропуска си на пазача до портала и се изгуби от поглед.

Пит обърна колата и пое към Върмонт авеню. След няколко километра мерна денонощно кафене и отби в паркинга. Поръча си кафе от прозяваща се сервитьорка и отиде при телефона. Проведе два разговора, после изпи на една глътка кафето, плати и си тръгна.

54.

Когато Пит влезе във военноморската болница „Бетезда“, беше посрещнат от Хайди Милиган. Русата й коса бе почти скрита под кърпа и въпреки умората в очите й тя изглеждаше жизнена и някак по-млада.

— Как е адмирал Бас? — попита я Пит.

В погледа й се появи напрежение.

— Уолтър упорства, не се предава. Ще се оправи.

Пит не й повярва. Хайди се беше вкопчила в бавно изчезваща нишка на надеждата и храбро се представяше за такава, каквато не е. Той обви ръка около кръста й и я поведе по коридора.

— Дали ще може да разговаря с мен?

Тя кимна.

— Лекарите не го препоръчват, но Уолт настоя, след като му предадох съобщението ви.

— Нямаше да го безпокоя, ако не беше от такава важност — каза Пит.

Тя го погледна в очите.

— Разбирам.

Двамата стигнаха до вратата на болничната стая и Хайди я отвори. Посочи на Пит леглото на адмирала.

Пит ненавиждаше болниците. Едва издържаше натрапчивата миризма на етер, потискащата атмосфера, бездушието на лекарите и сестрите. Отдавна беше взел решение за себе си — когато настъпи неговият час, той ще мре в собственото си легло у дома.

Решението му още повече се затвърди, когато видя адмирала за първи път, откакто му прилоша в Колорадо. Восъчната бледност на старческото му лице като че ли се сливаше с цвета на възглавницата, тежкото му дишане беше в унисон със съскането на респиратора. Тръбички се спускаха до ръцете му и под чаршафите. Мускулестото му някога тяло сега като че ли се беше стопило.

Лекарят в стаята пристъпи към Пит и го потупа по рамото.

— Съмнявам се, че ще има сили да говори.

Главата на Бас се извърна леко в посока към Пит и той направи знак с немощната си ръка.

— Приближи се, Дърк — каза той със сипкав глас.

Докторът сви пораженчески рамене.

— Ще съм наблизо, за всеки случай — съобщи той и излезе от стаята.

Пит придърпа един стол до леглото и се наведе до ухото на Бас.

— Става дума за снаряда с „Бърза смърт“ — заговори Пит. — Как действа той по пътя на траекторията си?

— Центробежната сила… нарезът…

— Разбирам — прекъсна го Пит с тих глас. — Спираловидният нарез вътре в цевта на оръдието завърта снаряда и предизвиква центробежна сила.

— Активира генератор… който… на свой ред активира малък радиолокационен… високомер.

— Сигурно имате предвид барометричен високомер.

— Не… барометричният не действа. — Бас говореше шепнешком. — Тежкият корабен снаряд има висока скорост с плоска траектория… много ниска за точно барометрично отчитане… Трябва да се използва радиолокатор… за сигнал от земята.

— Струва ми се невъзможно, че един радиолокационен високомер може да преодолее силното гравитационно ускорение, след като бъде задействано оръдието — каза Пит.

Бас се насили да се усмихне.

— Лично аз проектирах комплекта. Уверявам те… приборът преодолява първоначалния тласък, след като… се детонира мощният заряд.

Адмиралът затвори очи и застина неподвижно, изтощен от усилието да говори. Хайди се доближи и сложи ръка на рамото на Пит.

— Може би ще е по-добре да дойдете отново следобед.

Пит поклати глава.

— Дотогава ще е много късно.

— Но вие ще го погубите — настоя Хайди и свъси вежди, а очите й плувнаха в сълзи.

Ръката на Бас се повдигна със сантиметър от чаршафа и сграбчи китката на Пит. Той отвори очи.

— Просто ми трябва минута, за да си поема дъх… Не си тръгвай… това е заповед.

Хайди забеляза израза на съчувствие по лицето на Пит и с неохота се оттегли. Пит отново се наведе до главата на адмирала.

— Какво става после?

— След като снарядът стигне зенита си и започне да лети към земята, действащият във всички посоки индикатор на високомера… започва да сигнализира намаляващата височина…

Гласът на Бас заглъхна и Пит зачака нетърпеливо.

— На височина четиристотин и петдесет метра… парашутът се освобождава… забавя спускането на снаряда и активира малко взривно устройство.

— На четиристотин и петдесет метра се отваря парашут — повтори Пит.

— На триста метра устройството се детонира и разцепва главата на снаряда… така освобождава гроздовидна маса от малки бомбички, съдържащи агента „Бърза смърт“…

Пит се облегна назад, размисли се над описанието на действието на снаряда и погледна в чезнещия поглед на възрастния мъж.

— А факторът време, адмирале? Какво е времетраенето между изхвърления парашут и разпръскването на „Бърза смърт“?

— Ох, беше толкова отдавна… не помня вече…

— Моля ви, опитайте да си спомните — настоя Пит.

Бас вече видимо гаснеше. Пребори се да размърда мозъка си, но клетките откликваха мудно. После бръчките на напрегнатото му лице се отпуснаха и той прошепна.

— Мисля… но не съм сигурен… че е трийсет секунди… Скоростта на спускането… около шест метра в секунда…

— Трийсет секунди? — попита Пит, очаквайки потвърждение.

Ръката на Бас освободи китката на Пит и тупна обратно върху леглото. Той затвори очи и изпадна в кома.

55.

„Айова“ се отърва единствено с няколко драскотини по боята на носовата си част, след като се вряза в „Моли Бендер“. Фокс дори не усети сблъсъка. Той можеше да избегне трагедията, ако беше извил кормилното колело силно наляво, но това щеше да отклони линейния кораб от дълбоките води на фарватера и той щеше да заседне в плитчините.

На Фокс му беше нужен всеки сантиметър дълбочина между речния бряг и корпуса на „Айова“. Изтръгването на хилядите тонове стомана без съществено значение в продължение на месеци беше повдигнала газенето му по време на войните от дванайсет метра до малко под седем метра, оставяйки на Фокс тънка като бръснач допустима граница. Огромните въртящи се гребни винтове вече разбъркваха дънната кал, която размътваше килватера на „Айова“ с километри.

Безбройните пътувания на Фокс нагоре-надолу по реката нощно време, за да изследва всеки метър, да маркира всеки буй на фарватера, всяка плитчина, даде резултат. През намаляващата суграшица той различи светещия двоен кръст край остров Сейнт Клемънтс, а след минута-две до слуха му достигна и звукът от камбаната на буя, който проехтя като глас на стар приятел. Той избърса потта от ръцете в ръкавите си. Задаваше се най-опасната част от пътуването.

Откакто бе изхлузил вързалата от кораба, Фокс се притесняваше за дънните плитчини „Кетъл“ — близо деветкилометров участък от реката, представляващ мрежа от плитчини от пясъчни наноси, която можеше да сграбчи кила на „Айова“ и да го задържи безпомощен на километри от целта му.

Той вдигна едната си ръка от щурвала и взе микрофона.

— Искам непрекъснато отчитане на дълбочината.

— Разбрано, капитане — отвърна глас през пукота на високоговорителя.

Три палуби по-долу двама от чернокожия екипаж на Фокс се сменяха да докладват за дълбочините, когато данните започнаха да се появяват на модифицирания ехолот. Те ги предаваха в метри вместо в обичайните фатоми2.

— Седем и деветдесет… седем и шейсет… седем и четирийсет и пет…

Пясъчните плитчини „Кетъл“ започваха да дават знак за присъствието си и едрите месести ръце на Фокс се впиха здраво, като залепени в ръкохватките на щурвала.

В машинното отделение Ема се преструваше, че помага на жалкия брой членове на машинната команда, която с усилие поддържаше в движение огромния кораб. Всички бяха плувнали в пот, докато изпълняваха задълженията си, за което обикновено бяха нужни пет пъти повече хора. Свалянето на два двигателя улесняваше работата им, но пак им оставаха прекалено много задачи да изпълняват, особено като се имаше предвид, че те изпълняваха двойна роля — като машинни механици и когато му дойдеше времето, като прислуга на оръдията.

Ема, който нямаше намерение да запретва ръкави за вършене на физическа работа, реши да се прави на полезен, като разнасяше кани с вода. В този горещ ад никой не обръщаше внимание на непознатото му лице, всеки с благодарност поглъщаше благодатната течност, която заместваше потта, стичаща се от порите им във вид на пара.

Всички работеха слепешката, без да знаят какво става зад стоманените листове на корпуса, нито къде ги отвежда корабът. Когато се качиха на борда, Фокс им беше казал, че отиват на кратки практически занимания, за да раздвижат старите двигатели и да изстрелят няколко залпа с главните оръдия. Те предположиха, че ще излязат извън залива, в откритите води на Атлантическия океан. Затова бяха изумени, когато корабът изведнъж се разтресе и корпусът му започна да скрибуца под краката им.

„Айова“ беше заорал в плитчина. Всмукването на дънната кал драстично намали скоростта му, но той продължи да се движи.

— Пълен напред! — разнесе се по телеграфа от капитанския мостик. Двата масивни вала увеличиха мощните си обороти, когато двигателите пуснаха в действие своите 106000 конски сили.

Лицата на мъжете в машинното отделение изразяваха смут и почуда. Дотогава те си мислеха, че плават в дълбоки води.

Чарлс Шейба, главният механик, се обади в капитанския мостик.

— Капитане, ние засядаме.

— Да, момче, натъкнахме се на необозначен на картата пясъчен нанос — прогърмя в отговор гласът на Фокс. — Продължавайте работата си с пълна пара, докато се измъкнем.

Шейба не споделяше оптимизма на Фокс. Корабът като че ли едва-едва напредваше. Подът вибрираше под краката му, докато двигателите се напрягаха в рамите си. След малко обаче почувства, че тупкането им стана някак по-гладко, сякаш гребните винтове се въртяха в други води. Минута по-късно Фокс извика по телеграфа:

— Предай на момчетата, че се освободихме. Пак сме в дълбоки води!

Машинната команда отново се залови със задълженията си, по лицата им се изписаха усмивки на облекчение. Един от мъжете подхвана песничка и другите мигом го последваха в хор, съпровождан от бръмченето на огромните турбини.

Единствен Ема не се присъедини — само той знаеше истината за странното пътуване на „Айова“. След няколко часа мъжете около него щяха да са мъртви. Те може би щяха да избегнат смъртта си, ако плоското дъно на „Айова“ се беше вкопало здраво в калта на плитчината. Но това не стана.

Фокс извади късмет, помисли си той, извади голям късмет. Засега.

56.

Седнал в единия край на дълга заседателна маса в оперативния пункт за извънредни ситуации, намиращ се на деветдесет метра под Белия дом, президентът погледна Дейл Джарвис право в очите.

— Не е нужно да ти казвам, Дейл, че последното нещо, което ми трябва сега, е кризисно положение в малкото оставащи дни до края на мандата ми, особено пък такова, което да не може да почака до утре сутринта.

Джарвис почувства, че нервите му се опъват до краен предел. Президентът беше известен с избухливия си характер. Джарвис неведнъж беше виждал как прословутите му мустаци, любим обект на политическите карикатуристи, бяха настръхвали от гняв. Освен работата си Джарвис нямаше какво друго да губи, затова възрази:

— Не бих вдигнал от сън нито вас, сър, нито началник-щабовете, ако нямах основателна причина да го сторя.

Министърът на отбраната Тимоти Марч си пое въздух и заговори:

— Мисля, че Дейл има предвид…

— Имам предвид това — прекъсна го рязко Джарвис, — че някъде край Чесапийкския залив се навърта банда главорези с биологическо оръжие, което може да унищожи всяко живо същество в голям град и да продължи да унищожава бог знае още колко поколения.

Генерал Къртис Хигинс, председател на Комитета на началник-щабовете, го изгледа със съмнение в погледа.

— Не знам да има оръжие чак с такава унищожителна сила. Напомням ви, че оръжията с отровно вещество в нашия арсенал бяха неутрализирани и разрушени преди много години.

— Това са приказки, за да се хвърли прах в очите на обществото — повиши тон Джарвис. — Но всеки в тази стая знае много добре истината, а тя е, че армията никога не е преставала да разработва и да трупа на склад химико-биологични оръжия.

— Успокой се, Дейл — каза президентът и разтегна устни в тънка усмивка под мустаците си. Винаги изпитваше перверзно задоволство, когато подчинените му почнеха да се карат помежду си. За да разведри напрегнатата атмосфера, той се облегна небрежно назад на стола и преметна единия си крак върху страничната облегалка.

— Предлагам за момента да приемем предупреждението на Дейл като божа истина. — Той се обърна към адмирал Джоузеф Кемпър, началник на военноморските операции. — Джо, тъй като това се очертава като морско нападение, то се стоварва в твоето поле на действие.

Кемпър трудно можеше да се вмести в образа на военен водач. С пълното телосложение и бялата си коса, той по-скоро приличаше на надзирател в универсален магазин. Гледайки замислен бележките, които си бе водил по време на краткото изложение на Джарвис, Кемпър отвърна:

— Два факта подкрепят предупреждението на господин Джарвис. Първо, бойният кораб „Айова“ е бил продаден на „Уолвис бей инвестмънт“. И както показват нашите спътникови снимки, поне до вчера той се е намирал на док в кораборемонтната работилница на „Форбс“.

— А какво е настоящото му състояние?

Без да отговори, Кемпър натисна един бутон на масата пред себе си и стана от стола. Дървеното пано пред отсрещната стена се разтвори по средата и разкри прожекционен екран с размери два и половина на три метра. Кемпър вдигна телефонната слушалка и нареди кратко:

— Започвайте!

На екрана се появи телевизионна картина с висока разделителна способност, заснета от голяма височина над земята. Чистотата и цветовете й далеч превъзхождаха образа на всеки домашен телевизионен апарат. Спътниковата камера проникваше през тъмнината на ранното утро и облачността така, сякаш те не съществуваха, и изобразяваше източния бряг на залива Чесапийк като на пощенска картичка. Кемпър се доближи до екрана и направи кръгово движение с молив, използвайки го като показалка.

— Ето тук виждаме достъпа към река Патъксън и басейна между нос Дръм на север и нос Хог на юг. — Моливът се задържа за миг неподвижен. — Тези малки линии са доковете на кораборемонтната работилница на „Форбс“. Една точка в полза на господин Джарвис. Както виждате, господин президент, от „Айова“ няма и помен.

По нареждане на Кемпър камерите започнаха да се местят към горния край на залива. Товарни кораби, траулери и ракетни фрегати минаваха като на парад, но никой от плавателните съдове нямаше масивните очертания на линеен кораб. В дясната част на екрана се видя Кеймбридж, малко след това в лявата част се появи Военноморската академия в Анаполис, после мостът до нос Сенди, а по-нагоре река Патапско и Балтимор.

— Какво лежи на юг? — попита президентът.

— Освен Норфолк по протежение на четиристотин и осемдесет километра друго населено място няма.

— Е, господа? Дори Мърлин и Худини с общи усилия не биха могли да направят така, че да изчезне един боен кораб.

Преди някой да каже нещо, един от помощниците на президента влезе в заседателната зала и остави лист хартия до лакътя му.

— Току-що е пристигнало съобщение от Държавния департамент — каза президентът, след като прочете съдържанието. — Комюнике от министър-председателя на Южна Африка Кертсман. Спешно ни предупреждава за предстоящо нападение над сушата на Съединените щати от страна на АРА и се извинява за всяко косвено съучастие на неговия кабинет.

— Не мога да си представя, че Кертсман ще намеква за съучастие с врага си — вметна Марч. — Мисля, че той категорично би отрекъл всякаква връзка с това.

— Вероятно иска да се подсигури — предположи Джарвис. — Не е изключено да подозира, че операция „Дива роза“ е попаднала в наши ръце.

Президентът продължи да гледа текста на листа, сякаш не искаше да приеме плашещата истина.

— Изглежда — заговори той с мрачно лице, — адът е на път да се отприщи.

Единствено мостът се беше изплъзнал от точните му изчисления. Надстройката на „Айова“ беше много висока, за да преодолее изграденото от човешка ръка препятствие, което се изпречваше пред Фокс по пътя към целта му. Отвесният подмостов габарит беше с деветдесет сантиметра по-нисък, отколкото го бе пресметнал.

Фокс по-скоро чу, отколкото видя как шперплатовият покрив започна да се раздира, докато корабът минаваше под свода на моста.

Хауърд Макдоналд натисна внезапно спирачки, при което пикапът му поднесе странично и касите с бутилки мляко се прекатуриха. В първия момент Макдоналд, който всеки ден минаваше по този мост, за да разнася мляко, помисли, че самолет е паднал между носещите греди, почти над товарната му кола. Той остана за миг неподвижен от шока. Фаровете му осветяваха огромната купчина развалини, блокирала двете тесни пътни ленти, водещи на север и на юг. После слезе плахо от пикапа и със свито сърце се приближи, очаквайки да види части от човешки тела сред развалините.

Вместо това обаче видя единствено разцепени листове дървесина, боядисани със сива боя. Първата му реакция беше да погледне към ниското мрачно небе, но и там не видя нищо, освен червена предупредителна светлина, която мигаше от връхната конструкция на моста. Тогава Макдоналд отиде до парапета и погледна надолу.

Като се изключеха движещите се светлини на върволица от плавателни съдове, която се загубваше зад нос Матиас на север, водният канал беше пуст.

57.

Пит, Стайгър и адмирал Сандекър стояха около чертожната маса в хангара на Пит и изучаваха едромащабна карта на водните пътища в района.

— Фокс е имал основателна причина да промени коренно външния вид на кораба — говореше Пит. — Повдигнал е водолинията с цели пет метра.

— Сигурен ли си, че разполагаш с точните изчисления? — попита Сандекър. — Защото при това положение газенето му остава само седем метра. — Струва ми се невъзможно да е толкова.

— Взех ги от човека, който не може да не ги знае — отвърна Пит. — Докато Дейл Джарвис говореше по телефона с главната квартира на УНС, аз разпитах Мец, началника на кораборемонтната работилница. Той се закле, че точно това са цифрите.

— Но с каква цел Фокс е направил тези промени? — намеси се Стайгър. — Та нали като се свалят всички оръдия и се заменят с дървена имитация, корабът става напълно безполезен.

— Оръдеен купол номер две и цялата му система за управление на огъня си е останала на място — поясни Пит. — Според Мец „Айова“ може да изстреля залп от деветстотинкилограмови снаряди на разстояние най-малко двайсет километра.

Сандекър съсредоточи вниманието си върху запалването на голямата си пура. След като се увери, че гори както трябва, той издуха облак синкав дим към тавана и почука с кокалчетата на ръката си разгърнатата карта.

— Планът ти е налудничав, Дърк. Ние се набъркваме в конфликт, който е извън нашите правомощия.

— Но не можем просто да стоим тук и да хленчим — възрази Пит. — Стратезите на Пентагона ще принудят президента или да нареди „Айова“ да бъде потопен, или да изпрати абордажна група да изземе снарядите с намерението да ги включи в арсенала на армията.

— Но каква е ползата от смъртоносен биологически агент, който не може да бъде контролиран? — попита Стайгър.

— Бъди сигурен, че всеки биолог в страната ще бъде финансиран, за да създаде противоотрова — отвърна Пит. — И ако някой постигне успех, тогава някой ден, някъде, някой генерал или адмирал може да изпадне в паника и да издаде заповед за разпръсване на този агент. Лично аз не искам да остарея със знанието, че съм имал възможността да спася безброй човешки живота, а не съм успял да действам.

— Хубава реч — вметна Сандекър — и съм напълно съгласен с теб, но ние тримата съвсем не сме в състояние да се състезаваме с Министерството на отбраната в откриването на двете изчезнали бойни глави с „БС“.

— Ако можем първо да вмъкнем човек на борда на „Айова“, човек, който да обезвреди снарядите и да ги хвърли зад борда… — Пит не довърши мисълта си гласно.

— И този човек да си ти, така ли? — дръзна да го попита Сандекър.

— От нас тримата аз съм най-подготвеният.

— Не забравяш ли и мен, господинчо? — попита язвително Стайгър.

— Ако всичко друго пропадне, ще ни трябва и опитен човек зад командното табло на хеликоптера. Съжалявам, Ейб, но аз не мога да управлявам такъв, значи избраникът за това си ти.

— Щом поставяш нещата така — усмихна се Стайгър, — как бих могъл да откажа.

— Номерът е да издирим „Айова“ преди момчетата от Отбраната — каза Сандекър. — Макар да е малко вероятно, тъй като те имат предимството на сателитното разузнаване.

— Ами ако разберем накъде се е запътил „Айова“? — вметна захилен Пит.

— Как? — измърмори скептичният Стайгър.

— Разковничето е в газенето му — отвърна Пит. — Има само един воден път по направлението на Фокс, който изисква газене от не повече от седем метра.

Сандекър и Стайгър стояха мълчаливи, с безизразни лица, очаквайки Пит да развърже възела.

— Столицата! — каза най-сетне Пит с пълна увереност. — Фокс се кани да закара „Айова“ до река Потомак и да нанесе удар на Вашингтон.

Ръцете на Фокс го боляха, пот от силно напрежение се стичаше по набръчканото му лице и овлажняваше брадата му. Но съдейки по движенията на ръцете му, той сякаш целият беше излят от бронз. Чувстваше се неимоверно уморен. Близо десет часа стоеше зад щурвала, направлявайки с усилие огромния кораб през водни пътища, за които той не бе конструиран. Целите му длани бяха в отворени пришки, но той не им обръщаше внимание. Намираше се на финалната права на невъобразимо пътуване. Дългите смъртоносни дула на оръдията под купол номер две вече бяха в обхвата на Пенсилвания авеню.

Той нареди по телеграфа „Пълен напред!“ и вибрациите, идващи от долните палуби, се увеличиха. Като стар боен кон, чул звука на тръбата, „Айова“ вряза гребните си винтове в калната река и щурмува теснините покрай Корнуолис Нек на мерилендския бряг.

„Айова“ като че ли не беше от този свят; той приличаше на гигантско чудовище, бълващо пушек, изскочило от дълбините на ада. Пореше водите все по-бързо и по-бързо, подминавайки навигационните светлини и знаци в първите проблясъци на зората. Корабът сякаш имаше сърце и душа и по някакъв начин съзнаваше, че това е последното му пътуване, съзнаваше, че е последният действащ боен кораб и е на път да загине.

Фокс гледаше прехласнат заревото от светлините на Вашингтон, което се появи на трийсет километра пред кораба. Морската база в Куантико бързо остана зад кърмата, когато „Айова“ с бясна скорост заобиколи нос Халоуинг и подмина Гънстън Коув. Само един завой оставаше, преди носът му да навлезе в правия участък на канала, свършващ в края на игрището за голф в парка Ийст Потомак.

— Седем метра — прозвуча гласът на отчитащия дълбочината. — Седем… шест и осемдесет…

Корабът мина покрай следващия буй, огромните му винтове загребаха дънна кал, носовата част хвърляше завеси от бяла пяна, докато той пореше водата срещу течението със скорост пет възела.

— Шест метра, капитане — В гласа се прокрадваха напрегнати нотки. — Шест метра… О, боже!… Намалява… пет и седемдесет!

В този момент корабът се блъсна в издигащия се речен бряг като чук във възглавница. Ударът почти не се почувства, когато вълнорезът се вряза в калта, а само се разбра, и то по това, че „Айова“ остана неподвижен, въпреки че двигателите продължиха да боботят, а гребните винтове — да се въртят.

Корабът беше спрял под полегатите склонове на Маунт Върнън.

58.

— Не вярвах, че е възможно — призна адмирал Джоузеф Кемпър, докато гледаше с възхищение изображението на „Айова“ на екрана. — Да преплаваш със стоманена гора деветдесет мили по тясна криволичеща река в глуха доба — това е забележителен подвиг в мореплаването.

Президентът разтриваше замислен слепоочията си.

— Какво знаем за този Фокс?

Кемпър направи знак с глава на един от помощниците, който подаде на президента синя папка.

— Британското адмиралтейство удовлетвори молбата ми за служебното досие на капитан Фокс. Господин Джарвис пък ме снабди с допълнителни сведения от архивите на УНС.

Президентът сложи очилата си и отвори папката. След няколко минути погледна Кемпър над роговите рамки.

— Отлично досие. Който и да го е наел за тази работа, е знаел добре за способностите му. Но защо човек с неговото безупречно минало изведнъж се въвлича в такава странна и рискована авантюра?

Джарвис поклати глава.

— Най-вероятното предположение е, че избиването на жената и децата му от терористи го е накарало да стигне до крайност.

Президентът се размисли над думите на Джарвис и се обърна към началник-щабовете:

— Господа, на разположение съм за вашите предложения.

Генерал Хигинс пръв се възползва от поканата, побутна стола си назад и се приближи до екрана.

— Нашите плановици програмираха няколко алтернативи, базирани на предположението, че „Айова“ има на борда си смъртоносен биологически агент. Затова първо, ние можем да мобилизираме ескадрила от реактивни самолети „Спектър“ Еф едно-двайсет, които да взривят „Айова“ с ракети. Атаката да съвпадне с поддържаща огнева мощ от сухопътни бойни части, разположени на брега.

— Доста е несигурно — вметна президентът. — Ако разрушението не е мигновено и напълно, има вероятност агентът „Бърза смърт“ да се разпръсне във въздуха.

— Второ — продължи Хигинс, — да изпратим екип „тюлени“ от Военноморските сили да се качат на борда на „Айова“ от водата и да обезопасят кърмовата секция, където се намира летателната площадка за хеликоптери. После части от морски пехотинци могат да бъдат спуснати от въздуха и да пленят кораба. — Хигинс замълча в очакване на коментари.

— Ами ако входовете на кораба са заковани с летви — намеси се Кемпър, — как тогава ще проникнат в него морските пехотинци?

Джарвис импровизира отговор на въпроса:

— Според работниците от кораборемонтната работилница бронята и надстройката на „Айова“ са били подменени с шперплатови листове. Морските пехотинци биха могли да проникнат през тях във вътрешността на кораба, при условие, разбира се, че хората на Фокс не ги посекат още при кацането им.

— Ако всичко друго пропадне — каза Хигинс, — последната ни алтернатива е да свършим работата с ядрена ракета със слабо действие.

В продължение на минута никой в залата не продума; всеки се страхуваше да изрази гласно невъобразимите последствия от последното предложение на генерала. Най-накрая, знаейки какво се очаква от него, президентът пое инициативата.

— На мен ми се струва, че една малка неутронна бомба ще се окаже по-практична.

— Сама по себе си радиоактивността няма да унищожи агента „Бърза смърт“ — обади се Джарвис.

— Освен това — добави Кемпър — съмнявам се, че смъртоносните лъчи могат да проникнат през оръдейния купол. Те са почти въздухонепроницаеми, когато са затворени.

Президентът погледна към Хигинс.

— Предполагам, че хората ти са взели предвид ужасяващите възможности.

Хигинс кимна важно.

— Всичко се свежда до прастария избор: да жертваш малцина, за да спасиш много.

— Каква цифра разбираш под малцина?

— Между петдесет и седемдесет и пет хиляди жертви. И може би двойно толкова ранени. Малките общини в близост до „Айова“ и пренаселеният район на Александрия ще бъдат най-сериозно поразени. Вашингтон ще пострада по-малко.

— Кога най-рано морските пехотинци могат да проникнат в кораба? — попита президентът.

— В този момент те вече се качват на хеликоптерите — отвърна генерал Гилфорд, комендантът на морската пехота. — „Тюлените“ също са на път по реката в патрулен катер на бреговата охрана.

— Три бойни единици от по десет души — уточни Кемпър.

Приглушено пиукане се чу до стола на генерал Хигинс. Кемпър се наведе и отговори, послуша малко и постави обратно слушалката. Погледна към Хигинс, който продължаваше да стои прав до екрана.

— Свързочните екипи са поставили камери върху южните скали, за да следят „Айова“ отвисоко — съобщи той. — След секунди започват да предават изображения.

Кемпър още не бе довършил, когато въздушното изображение от спътниковите камери потъмня до черно и бе заменено със снимка на „Айова“, чиято надстройка изпълни екрана.

Президентът бавно си наля чаша кафе, но не отпи. Гледаше „Айова“, а съзнанието му затърси решение, каквото само той можеше да вземе. Най-накрая въздъхна и се обърна към генерал Хигинс:

— Ще подкрепим „тюлените“ и морските пехотинци. Ако те се провалят, свържете се с реактивните самолети и наредете вашите части на брега да открият огън срещу всичко, което се изпречи пред погледа им.

— Ами ядреното нападение? — попита Хигинс.

Президентът поклати глава.

— Не мога да поема товара да наредя масово унищожение на своите съотечественици, независимо от обстоятелствата.

— Разполагаме с половин час до изгрев-слънце — каза тихо Кемпър. — На капитан Фокс му е нужна дневна светлина, за да насочи оръдията си. Всички радиолокационни и автоматични системи са били премахнати от „Айова“ още навремето, преди да е бил изваден от употреба. Той не може да разчита на никаква точност, ако не разполага с наблюдател в района на обстрела или близо до него, който да докладва обхвата и точността на огъня от „Айова“ по радиото.

— Възможно ли е наблюдателят да се е настанил на някой покрив в градската част? — попита президентът, отпивайки от кафето си.

— Не бих се изненадал — отговори Кемпър. — Но той няма да остане дълго там. Ние сме поставили компютризирани триангулационни монитори, които ще го засекат в порядъка на секунди.

Президентът въздъхна.

— В такъв случай това е всичко за момента, господа.

— Още едно нещо, господин президент, което оставих за най-накрая — обади се Хигинс.

— Казвай го!

— Снарядите с „Бърза смърт“. Ако ги изземем недокоснати, предлагам да ги дадем за анализ в лабораториите на Министерството на отбраната…

— Те трябва да бъдат унищожени! — прекъсна го рязко Джарвис. — Никакво оръжие с такива трагични последствия не си заслужава да бъде запазено.

— Опасявам се, че току-що възникна проблем — обади се Тимоти Марч.

Всички погледи се насочиха отново към екрана. Кемпър бързо грабна телефона и извика в слушалката:

— Върнете обратно обективите зад и над кърмата на „Айова“!

Невидими ръце направиха това, което бе казано, и изображението на кораба започна да се смалява, докато камерите увеличаваха обхвата на района. Вниманието на всички веднага бе привлечено от комплект навигационни светлини, които се задаваха от долното течение на реката.

— Какво предполагате, че е това? — попита президентът.

— Хеликоптер — отвърна гневно Хигинс. — Някой проклет цивилен сигурно не е могъл да надвие любопитството си и си е наумил да покръжи малко над кораба.

Мъжете в залата станаха от местата си и се скупчиха до екрана, наблюдавайки безпомощно как неканеният летателен апарат неотклонно се движи към заседналия линеен кораб. Всички се напрегнаха и погледите им издаваха отчаяно безсилие.

— Ако Фокс се паникьоса и открие огън, преди нашите военни части да са заели позиция — обади се почти шепнешком Кемпър, — ще пострадат много хора.

„Айова“ лежеше неподвижно насред река Потомак със спрени двигатели и със застинала на телеграфа команда „Стоп машини!“. Фокс се огледа наоколо с предпазлив оптимизъм. Никога не бе командвал екипаж като този. Няколко от моряците бяха направо юноши и всички носеха камуфлажните униформи на АРА. Като се изключеше, че си вършеха добре задълженията, те по нищо друго не приличаха на южноафрикански военноморски персонал.

Работата на Чарлс Шейба като главен механик бе приключила със спирането на машините и според заповедите, които бе получил, сега той бе поел функцията на управляващ оръдейната стрелба офицер. Когато се качи на капитанския мостик, завари там Фокс, наведен над малък радиоприемник. Той отдаде стегнато чест.

— Извинете ме, капитане, но може ли да поговорим?

Фокс се обърна и постави едрата си като дънер ръка на рамото му.

— Какво има? — попита той усмихнат.

Доволен, че е хванал капитана в добро настроение, Шейба застана мирно и отправи въпроса си, който пареше съзнанието на целия екипаж.

— Сър, къде, по дяволите, се намираме?

— В опитното поле на Абърдийн. Познато ли ти е, момко?

— Не, сър.

— Ами това е парче земя, където американците изпробват оръжията си.

— Аз мислех… тоест, ние мислехме, че излизаме в открито море.

Фокс погледна през прозореца.

— Не, момко, янките бяха тъй любезни да ни разрешат да проведем практически занятия на техен терен.

— Но как ще излезем оттук? Корабът е заседнал доста дълбоко.

Фокс го погледна с бащински израз.

— Не се притеснявай. Щом дойде приливът, ще го измъкнем много лесно. Ще видиш.

Шейба показа видимо облекчение.

— Момчетата ще се зарадват да го чуят, капитане.

— Добре, момко. — Фокс го потупа по гърба. — А сега се връщай на поста си и се погрижи оръдията да бъдат заредени.

Шейба отдаде чест и си тръгна. Фокс се загледа след чернокожия мъж, който постепенно се сля с тъмнината в дъното на коридора, и за първи път се изпълни с огромна тъга при мисълта за онова, което щеше да извърши.

Звук на самолет го извади от вглъбеността му. Той погледна към светлеещото небе и видя мигащите многоцветни светлини на хеликоптер, приближаващ се от изток. Бързо грабна уреда за нощно виждане и отправи поглед към летателния апарат, който минаваше над кораба. Буквите НЮМА едва се виждаха през стъклата на уреда.

Национална агенция за подводни и морски изследвания, разчете наум съкращението Фокс. Нямаше опасност. Вероятно машината се връщаше в столицата след някоя от океанографските си експедиции. Той кимна на отражението си в прозореца и се изпълни с чувство за сигурност.

Остави настрани уреда за нощно виждане и отново върна вниманието си към радиото. Допря слушалката до едното си ухо и натисна бутона на микрофона.

— „Блек Ангъс-едно“ вика „Блек Ангъс-две“. Край.

Почти веднага се обади непогрешим провлачен южняшки акцент.

— Ей, човече, кому е нужно това кодово обръщение?

— Препоръчвам да правите икономия на думите — отвърна остро Фокс.

— Докато си вадя хляба от работата, за която съм нает, вие сте шефът, шефе.

— Готови ли сте за действие?

— Да, вече заемаме позиции.

— Добре — отвърна Фокс и погледна часовника си. — Остават пет минути и десет секунди до Хогмъней.

— Хог… какво?

— Навечерието на Новата година на шотландски.

Фокс изключи микрофона и с облекчение видя, че хеликоптерът на НЮМА продължи по пътя си към Вашингтон и се загуби от поглед отвъд високите крайречни скали.

Почти в същия момент Стайгър промени курса и хеликоптерът „Минерва М-88“ описа широк завой над територията на Мериленд. Машината летеше ниско, като бръснеше по-високите върхове на голите дървета. Той направи гримаса, когато чу говор в слушалките си.

— Ония почват да се репчат — подметна той нехайно. — Генерал Някой си заявява, че ще стреля в нас, ако не изчезнем от района.

— Потвърди, че ще се подчиниш — каза Пит.

— Как да им се представим?

Пит се замисли за миг.

— Кажи им истината — че това е хеликоптер на НЮМА и изпълняваме специална задача.

Стайгър сви рамене и заговори в микрофона си.

— Генерал Някой си се хвана — съобщи Стайгър и кимна на Пит. — Време е да се приготвиш. По моите изчисления имаш осем минути, преди да скочиш.

Пит откопча предпазния си колан и изчака Сандекър да направи същото.

— Постарай се да бъдеш точен — каза Пит в ухото на Стайгър, — в противен случай ще ме превърнеш в противна червена каша на борда на „Айова“.

— Не забравяй, че си имаш работа с опитен човек — отвърна Стайгър с лека усмивка. — Ти гледай да увиснеш здраво пристегнат, а другото остави на стария Ейб. Ако скочиш по-рано, разчитай, че ще ти осигуря мека възглавница от дълбока вода под задника ти.

— Ще разчитам.

— Сега ще заобиколим и ще подходим от запад, за да се слеем, доколкото можем, с оставащата тъмнина. — Стайгър говореше, без да отмества нито за миг поглед от челното стъкло. — Изключвам навигационните светлини. Успех!

Пит стисна ръката на Стайгър и влезе в малкия товарен отсек на „Минерва“, затваряйки след себе си вратата на пилотската кабина. В товарния отсек беше леденостудено. Вратата му беше отворена и мразовитият утринен въздух нахлуваше вътре като във вибрираща алуминиева гробница. Сандекър му подаде коланите на парашута и Пит ги нахлузи.

Адмиралът понечи да каже нещо, но се въздържа. Едва когато Пит беше напълно готов, той потисна нервността си и рече:

— Ще те чакам за закуска.

— Пригответе ми бъркани яйца — каза Пит и прекрачи през отворената врата в мразовитата зора.

Лейтенант Алън Фъргъс, водачът на „тюлените“, вдигна ципа на мокрото си подводно облекло и наруга мислено странните прищевки на висшето командване. Само преди час го бяха събудили от дълбок сън и набързо го бяха информирали за предстоящата му задача. Според него това беше най-тъпото нещо, което му е било възлагано през седемте му години във военноморския флот. Той си сложи гумената качулка и се приближи до висок, широкоплещест мъж, който седеше на крилото на командния мостик. Беше вдигнал крака върху леерното ограждане, и гледаше в река Потомак.

— За какво е всичко това? — попита го Фъргъс.

Капитан втори ранг Оскар Кибъл, вечно намръщен шкипер на патрулния катер на бреговата охрана, който превозваше Фъргъс и хората му, изкриви устни в гримаса на отвращение и сви рамене.

— И аз съм не по-малко объркан от вас.

— Вярвате ли на тия глупости за някакъв си боен кораб?

— Не — почти изръмжа Кибъл. — Виждал съм ескадрени миноносци с тонаж по четири хиляди тона да плават към вашингтонската военноморска кораборемонтна работилница, но чак петдесет хиляди тонен линеен кораб — никога.

— „Качете се на борда и осигурете кърмата за кацане на хеликоптери с ударни групи морски пехотинци“, такива заповеди получих — каза раздразнен Фъргъс. — Пълна измишльотина, ако ме питате.

— И на мен не ми беше до това — каза Кибъл, после се захили и добави: — Но кой знае, може пък да се окаже, че отиваме на пикник, с много пиячка и жени.

— В седем часа сутринта, и то на открито? Едва ли.

— Скоро ще разберем. След още две мили ще заобиколим нос Шеридан. После ще видим нашия обект на разстояние… — Кибъл изведнъж млъкна, наклони глава и се ослуша. — Чувате ли нещо?

Фъргъс напрегна слух и се обърна да погледне към килватера на катера.

— Това май че е хеликоптер.

— Лети като прилеп, без никакви светлини — добави Кибъл.

— Боже мой! — възкликна Фъргъс. — Пехотинците пристигат по-рано от определения час!

След миг всички на борда на патрулния катер вдигнаха глави към хеликоптера, който прелетя шумно на шейсет метра над тях като бледа сянка на фона на сивото небе. Всички бяха толкова погълнати от загадъчния затъмнен летателен апарат, че не забелязаха увисналата от него неясна фигура, която мина толкова ниско над палубата, че отнесе радиоантената.

— Какво беше това, по дяволите? — измънка изумен Кибъл.

Пит с удоволствие щеше да отговори на този въпрос, ако имаше време. Увиснал на ремъци под хеликоптера на НЮМА, само на деветдесет метра над реката, той едва успя да изпъне крака напред, преди да се блъсне в антената на патрулния катер. Краката му поеха целия удар и за щастие — за огромно негово щастие, помисли си той по-късно — не закачи никакви жици, които щяха да срежат тялото му като с нож за маруля. Отърва се единствено с една драскотина по задните си части от парче тънка тръба.

Изгряващото слънце се криеше зад ниски, тъмни облаци. Въздухът беше наситен с полярен студ, който пронизваше тялото на Пит през дрехите. Очите му сълзяха като капещ кран на чешма, а студът се забиваше като ледени иглички в бузите и челото му.

Пит се носеше във въздуха, изпълнен с чувство, с каквото никакъв увеселителен парк не би могъл да го изпълни. Река Потомак се виждаше като размазано петно, докато прелиташе над ленивите й води със скорост триста и двайсет километра в час. Дърветата, обточващи бреговете й, профучаваха покрай него като автомобили по лосанджелиска магистрала. Той погледна нагоре и различи малък блед овал на тъмния фон на отворената врата на хеликоптера и разпозна в него разтревоженото лице на адмирал Сандекър.

Почувства как тялото му се полюшна настрани, когато Стайгър наклони хеликоптера, следвайки широката извивка на реката. Дългото въже, което го придържаше към лебедката в товарния отсек, се изви в обратна посока и го разлюля като детска въжена люлка. След малко въжето се успокои и в полезрението на Пит се появи „Айова“ с оръдията си, насочени заплашително към реката.

Над него Стайгър затвори дроселите и намали скоростта на хеликоптера. Пит почувства как ремъците на колана му се стегнаха около гърдите и той се приготви за скок. Стайгър внимателно започна да спуска хеликоптера над десния борд на кораба, зад главния команден мостик, докато надстройката изпълни челното стъкло на пилотската кабина.

— Много силно! Много силно! — заповтаря под носа си Стайгър, като наблюдаваше Пит. Той така се разлюля пред увисналия във въздуха хеликоптер, че имаше опасност да не успее да скочи където трябва.

Опасенията на Стайгър се оправдаха. Пит наистина се отплесна неконтролируемо напред, високо над главната палуба, където възнамеряваше да скочи. Разминавайки се на косъм с един празен оръдеен купол, той се издигна до края на дъгата си и в същия миг взе решение — бързо откопча токата и се изхлузи от колана.

От вратата на хеликоптера Сандекър, със свит на топка стомах и затаен дъх, напрягаше очи в сумрака на ранното утро и видя как свитата фигура на Пит полетя надолу зад предната надстройка и изчезна. След миг и „Айова“ се изгуби от погледа му, след като Стайгър наклони хеликоптера под остър ъгъл, пикира над гористия бряг и бързо се отдалечи от кораба. Щом хеликоптерът зае отново хоризонтално положение, Сандекър откопча предпазния си колан и се върна в кокпита.

— Успя ли да скочи? — попита го разтревожен Стайгър.

— Да.

— Цял ли е?

— Освен да се надяваме — отвърна Сандекър толкова тихо, че Стайгър едва го чу сред шума на двигателя, — нищо друго не ни остава.

59.

Фокс не се обезпокои от хеликоптера, особено като го видя, че продължи по пътя си. Той не видя обаче човешката фигура, която се спусна от него в сумрака, тъй като вниманието му беше насочено към приближаващия се с висока скорост по реката катер. Предположи, че в него е комитетът по посрещането от името на американското правителство и заговори по микрофона.

— Господин Шейба?

— Да, сър? — отвърна през пращенето гласът на Шейба.

— Моля, погрижете се картечарите да заемат позиции и да се приготвят да отблъснат абордажната група.

„Да отблъснат абордажната група! Боже мой, помисли си Фокс, кога ли за последен път капитан на огромен боен кораб беше дал такава заповед?“

— Това тактическо занятие ли ще бъде, сър?

— Не, господин Шейба, няма да е тактическо занятие. Опасявам се, че американски екстремисти, поддържащи враговете на родината ни, може да се опитат да превземат кораба. Инструктирайте хората си да стрелят по всеки човек, плавателен съд или самолет, който застрашава нашия кораб и екипажа му! Нека хората ви започнат да обстрелват катера с терористи, който се приближава към нас откъм запад!

— Слушам, сър! — Радиото не можеше да прикрие вълнението в гласа на Шейба.

За миг Фокс се изкуши да нареди на нищо неподозиращия екипаж да напусне „Айова“, но това значеше да признае — а той не можеше — че се е готвил да изпрати на смърт шейсет и осем невинни мъже, мъже, подмамени да повярват, че служат на една родина, която се отнася с тях малко по-добре от добитък. Фокс имаше начин да отхвърли от себе си всяко ледено пипало на вината. Той извика в паметта си спомена за опожарената ферма, за овъглените тела на жена си и децата си и решението му да осъществи намерението си бързо се затвърди.

Той отново взе микрофона.

— Главна батарея!

— Главна батарея в готовност, капитане!

— При команда — единичен огън! — Той хвърли още веднъж поглед към изчисленията върху картите до себе си. — Далекобойност: двайсет и три хиляди и деветстотин метра. Пеленг на целта: нула-едно-четири градуса.

Фокс загледа като хипнотизиран как трите дълги цеви на оръдията, стърчащи от купол номер две на главната корабна артилерия, започнаха послушно да издигат огромните си дула до ъгъл от петнайсет градуса, след което застинаха в това положение и зачакаха команда, за да избълват смайващата си огнева мощ. Фокс си пое дълбоко въздух и натисна предавателния бутон на микрофона си.

— Заехте ли позиция, „Ангъс-две“?

— Чакам команда, приятел — отвърна наблюдателят.

— Господин Шейба?

— Готови сме за стрелба, сър.

Е, това беше. Пътуването, започнало от една ферма в Натал, бе следвало безмилостно посоката си именно до този момент. Фокс излезе от крилото на мостика и издигна бойното знаме на АРА върху импровизиран стълб. После се върна в командния пункт и изрече фаталните думи:

— Можете да откриете огън, господин Шейба.

Мъжете на борда на патрулния катер на бреговата охрана решиха, че върху тях е връхлетял унищожителен ураган. Макар само едно от оръдията на тристволната батарея да бе гръмнало над носовата част на „Айова“, взривът причини турбулентност на въздуха и струя нажежен барутен газ обгърна малкия катер. Повечето от мъжете бяха повалени на палубата. Онези, които стояха с лице към „Айова“ в момента на изстрела, бяха заслепени за няколко секунди от лумналия пламък.

Преди още ефектът от взривната вълна да беше отминал, капитан втори ранг Кибъл пое щурвала и започна да го извива рязко наляво и надясно, изтегляйки катера в остро S-образно движение. Защитната преграда срещу вятъра се откърти и падна. За част от секундата той си помисли, че е нападнат от рояк оси. Чуваше жуженето им, докато прелитаха покрай лицето и косата му. Едва когато дясната му ръка бе отхвърлена от щурвала и той видя равномерно разположените червенеещи дупки по ръкава на куртката, разбра какво става.

— Наредете на всички от групата ви да скочат зад борда! — извика той на Фъргъс. — Негодниците ни обстрелват!

Не беше нужно да повтаря заповедта си. Фъргъс мигом пропълзя по палубата, като подаваше команди, а в някои случаи и сам избутваше хората си в съмнително безопасната река. Като по чудо Кибъл беше единственият ранен. Той стоеше сам на мостика, без никакво прикритие, пред погледите на стрелците на „Айова“.

Кибъл доближи катера до корпуса на „Айова“ дотолкова, че фендерите се удариха във високата стена от стомана и се откъснаха. Беше разумен ход от негова страна — стрелците горе не можеха да свалят мерниците си достатъчно ниско, че да улучат от катера нещо повече от мачтата на радиолокатора. Тогава Кибъл потегли в открити води, а куршумите цопваха на петнайсет метра вдясно от него, което свидетелстваше за неточния прицел на слисаните му неприятели. Разстоянието между двата плавателни съда все повече се увеличаваше. Той хвърли бегъл поглед назад и с облекчение видя, че Фокс и хората му ги нямаше.

Кибъл беше подсигурил намесата на „тюлените“. Сега беше техният ред. Той с благодарност предаде щурвала на първия си офицер и намръщен загледа как един главен старшина отвори аптечката за първа помощ и започна да срязва подгизналия от кръв ръкав на куртката му.

— Копеле такова! — процеди Кибъл.

— Извинете сър, но ще трябва да стискате зъби и да издържите.

— Лесно ти е да го кажеш — изсумтя Кибъл. — Нали не си се бръкнал с две стотачки за куртка!

Тичайки за спорт по пешеходната алея на моста Арлингтън мемориал, Доналд Фиск, инспектор в управление „Митници“, издишваше облачета пара в студения градски въздух.

Заобикаляше паметника на Линкълн, за да поеме по обратния път, когато чу странен звук, който го накара да спре на място. Засилващият се шум му напомни пухтене на препускащ товарен влак. После шумът се превърна в пронизително свистене и в следващия миг в средата на 23-та улица се появи огромен кратер, последван от силен грохот и дъжд от кал и асфалт.

Както стоеше неподвижно след взрива, Фиск с почуда установи, че няма и драскотина по себе си. Снарядът беше прелетял над главата му и бе улучил улицата под ъгъл, пръсвайки разрушителната си сила на територията пред себе си.

На стотина метра встрани предното стъкло на движещия се лекотоварен автомобил стана на сол. Шофьорът успя да спре камиона и да слезе; лицето му беше нарязано като салам. Зашеметен, той протегна ръце напред и закрещя с пълно гърло:

— Помощ! Не мога да виждам! Моля ви, някой да ми помогне!

Фиск се съвзе от първоначалния шок и се затича към ранения шофьор. Беше ранно утро и улиците щяха да се изпълнят с автомобили и хора едва след час. Той се зачуди откъде да се обади и в полицията, и за линейка. Единственото превозно средство, което видя, беше автомобил за почистване на улиците, който лениво пъплеше по Индипендънс авеню, сякаш нищо не се бе случило.

— „Ангъс-две“ — разнесе се гласът на Фокс. — Докладвай за резултата от стрелбата.

— Приятел, ти направо изкърти улицата.

— Сведи забележките си до минимум — смъмри го раздразнен Фокс. — Несъмнено си подал съвсем точни данни.

— И още как, великане. Твоят прицел е със седемдесет метра по-къс и сто и осемдесет метра наляво.

— Чухте ли, господин Шейба?

— Коригирам, капитане.

— Следвайте указанията, господин Шейба.

— Слушам, сър!

Под хиляда и седемстотин тонния стоманен оръдеен купол неколцина от чернокожата южноафриканска оръдейна прислуга се потяха и зареждаха зейналите гърла на оръдията, подвикваха и ругаеха в унисон с дрънкащата подемна машинария. Пет палуби под тях, останалите изпращаха нагоре снарядите и копринените чували, съдържащи барут. Първият бронебоен снаряд, с конусовиден край и тежащ хиляда и двеста килограма, бе напъхан в задната част на цевта на оръдието с шомпол, а след него и двеста и седемдесет килограма барут. После при команда огромното оръдие избълва разрушителната си мощ и отскочи метър и двайсет назад в стоманеното си леговище.

На двайсетина километра от реката Доналд Фиск даваше първа помощ на пострадалия шофьор, когато приближаващият се „товарен влак“ се срути от небето и се стовари върху паметника на Линкълн. За една хилядна от секундата кухият балистичен конус на снаряда се пръсна, когато се удари в белия мрамор. После тежкият куршум от заякчена стомана зад него си проправи път дълбоко в паметника и избухна.

На Фокс му се стори, че трийсет и шестте дорийски колони се откъснаха като листчета на цвете и се сгромолясаха върху грижливо поддържаната морава. После покривът и вътрешните стени рухнаха, когато огромни мраморни отломъци заподскачаха надолу по стълбите като детски дървени блокчета и към небето изригна гъст фонтан от бял прах.

Когато грохотът от взрива заглъхна над Вашингтон, Фиск бавно стана на крака, онемял от изумление.

— Какво стана? — извика ослепелият шофьор. — За бога, кажете ми какво стана?

— Не се паникьосвайте — опита да го успокои Фиск. — Стана още една експлозия.

Шофьорът направи гримаса от болка и стисна зъби. Близо трийсет парченца стъкла се бяха забили в лицето му. Едното му око беше пълно със съсирена кръв, другото, със срязана ретина, го беше загубил завинаги.

Фиск свали пропитата си с пот риза и я напъха в ръцете на шофьора.

— Усуквай я, разкъсвай я, дъвчи я, ако трябва, за да издържиш на болката, но само не си пипай лицето. Ще те оставя сам за няколко минути. — Той замълча, тъй като до слуха му достигна звук на приближаващи се сирени. — Полицията идва. Непосредствено след тях е линейката.

Шофьорът кимна и седна на ръба на тротоара, стискайки и мачкайки ризата на топка до побеляване на кокалчетата си. Фиск се затича по площада, чувствайки се неловко, че е гол до кръста. Заобикаляйки назъбените отломъци мрамор, разпилени по стълбите на паметника, той стигна до някогашния портал, гледащ към декоративното езеро.

И изведнъж се закова на място от почуда.

Там, сред огромната купчина камъни и слегнал прах, се издигаше непокътната статуята на Ейбрахам Линкълн. Стените и покривът на конструкцията се бяха разцепили по някакъв начин по средата и бяха паднали от двете страни на високата близо шест метра статуя.

Без никаква драскотина дори, меланхоличното лице на Линкълн продължаваше да гледа сериозно към безкрайността.

60.

Генерал Хигинс тръшна силно телефонната слушалка върху вилката. Това беше първият му изблик на невъздържаност.

— Изпуснахме наблюдателя им — каза той с горчивина в гласа. — Бяхме засекли местоположението му, но докато най-близкият ни патрул отиде дотам, той изчезна.

— Явно е обигран — отбеляза Тимоти Марч. — Само с една от общо четирите ни коли на пътя, оборудвани с радиосистемата Си Би, откриването на негодника е почти невъзможно.

— Екип от специалните части и градската полиция са поставили барикади по ключовите кръстовища в района на Капитолия — каза Хигинс. — Ако можем да задържим наблюдателя далеч от визуален контакт с неговите цели, той няма как да съобщи на кораба за корекциите на далекобойността. Така Фокс ще стреля слепешката.

Очите на президента бяха приковани в екрана и гледаха тъжно увеличеното спътниково изображение на разрушения паметник на Линкълн.

— Хитро измислено от тяхна страна — измърмори той. — Неколцина жертви едва ли ще се превърнат в нещо повече от заглавие на първа страница на вестниците за повечето американци. Но разрушаването на почитан национален паметник, това вече ще покърти всекиго. Бъдете сигурни, господа, че до довечера мнозина обезумели американци ще излязат на улицата, за да излеят гнева си.

— Ако следващият снаряд съдържа „БС“… — не се доизказа Джарвис.

— Това е нещо като руска рулетка — прекъсна го Марч. — Два снаряда вече бяха изстреляни. Това означава, че вероятността се свежда до две от трийсет и шест.

Хигинс погледна към адмирал Кемпър.

— Изчислихте ли какво е темпото на стрелбата от „Айова“?

— Времетраенето между изстреляните снаряди беше четири минути и десет секунди — отвърна Кемпър. — Наполовина по-забавено в сравнение с някогашната му военновременна ефективност, но доста добро, като се вземе предвид четирийсетгодишното старомодно оборудване.

— Това, което ме озадачава — каза Марч, — е защо Фокс използва само централния оръдеен купол? По всичко личи, че няма намерение да задейства системите в другите два.

— Пази си силите, като изстрелва по един снаряд за ефект. Вторият му изстрел беше сполучлив и той улучи мишената си. Когато следващия път определи далекобойността си, бъдете сигурни, че ще отприщи дулата и в трите купола.

Телефонът пред Хигинс иззвъня. Той вдигна слушалката, послуша известно време и лицето му помръкна.

— Изстрелян е трети снаряд.

Спътниковата камера се върна назад, за да покаже трикилометров радиус около Белия дом. Всички бяха съсредоточили внимание върху гледката от птичи поглед на града и със свити сърца си мислеха, че може би този снаряд ще съдържа смъртоносния агент. В същото време се мъчеха да отгатнат коя ще е следващата мишена. Последвалият взрив във вид на гейзер превърна в прах и камъни петнайсетметров участък от тротоара и две дървета в северната част на Конститюшън авеню.

— Цели се в сградата на Държавния архив — каза президентът. — Фокс има за цел да унищожи Декларацията за независимостта и Конституцията.

— Настоявам, господин президент, да наредите незабавно ядрен удар върху „Айова“. — Обикновено червендалестото лице на Хигинс сега беше посивяло.

Президентът гледаше като онемял; беше прегърбил рамене, сякаш му беше студено.

— Не — каза той след малко.

Хигинс седна тежко на стола си. Кемпър почукваше тихичко по масата с молив, размишлявайки над нещо.

— Има и друго разрешение — заговори той бавно и някак плахо. — Да извадим от строя оръдеен купол номер две на „Айова“.

— Да поразим оръдейния купол? — повтори Хигинс със скептично изражение.

— Някои от нашите „Спектър“ Еф-едно-двайсет носят на борда си ракети „Сатан“ — поясни Кемпър. — Нали не бъркам, генерал Сейър?

Командващият Военновъздушните сили генерал Майл Сейър кимна в знак на потвърждение.

— Всеки самолет е въоръжен със сатани, способни да проникнат през бетон с дебелина три метра.

— Разбирам какво имате предвид — обади се Хигинс. — Но какво ще кажете за точността? Ако не улучите, отприщвате „Бърза смърт“.

— Може да стане — каза Сейър, обикновено мълчалив човек. — Щом пилотите изстрелят ракетите, те ще прехвърлят управлението им на сухопътните части. Вашите хора, генерал Хигинс, са достатъчно близо до „Айова“, така че могат да насочат ракетата в диаметър от деветдесет сантиметра.

Хигинс грабна слушалката и погледна към президента.

— Ако Фокс спазва един и същ интервал на стрелбата си, значи разполагаме с по-малко от две минути.

— Тогава действайте! — каза без колебания президентът.

Докато Хигинс даваше нареждания на частите, разположени около „Айова“, Кемпър прегледа папката с конструкцията на кораба.

— Този купол е защитен със стоманена броня с дебелина между сто и седемдесет и петстотин милиметра — съобщи той. — Може и да не го разрушим, но със сигурност ще изкараме акъла на екипажа.

— А „тюлените“ могат ли да бъдат уведомени за намеренията ни? — попита президентът.

Лицето на Кемпър помръкна.

— Щяхме да ги уведомим, ако можехме, но откакто се качиха на катера, с тях нямаме никаква радиовръзка.

Фъргъс не можеше да направи никаква връзка, тъй като радиото бе избито от ръката му от картечната стрелба, разгърната от цитаделата на „Айова“. Един куршум откъсна средния пръст на лявата му ръка, мина през предавателя и през дясната му длан. Резервното радио също бе отнесено заедно с водача на групата, който бе улучен в гърдите и сега се носеше безжизнен някъде по течението на реката.

Фъргъс беше загубил шестима от общо трийсетте си души, докато се качваха на борда на „Айова“ по въжени стълби, завързани за въжета с направени примки, които бяха изстреляли върху кърмата с арбалети. Когато стигнаха до главната палуба, те бяха посрещнати от унищожителен огън. Поотделно и на малки групи те предприеха ответен огън срещу защитниците на кораба.

Раненият и откъснат от командата си Фъргъс се измъчваше повече от безпокойство, отколкото от болките си. Лежеше притиснат зад една ветрилообразна рамкова конструкция на кран, а времето течеше. Беше получил заповед да осигури безпрепятствен достъп до летателната площадка на кораба, преди южноафриканците да открият огън, и изруга от безпомощност, когато чу третият оръдеен изстрел да прогърмява над реката.

Вдигна поглед и видя, че хеликоптерите с морските пехотинци кръжат в нетърпеливо очакване да получат знак, за да кацнат. Той провря глава и погледна иззад крана. Картечниците, стърчащи иззад стоманена броня на покрива на главния мостик, бяха подминали Фъргъс и се бяха насочили към хората му, които се придвижваха към предната част на кораба.

Той стисна здраво с една ръка автоматичното си оръжие, скочи на крака и притича по откритата палуба. Но малко преди да се прикрие зад кърмовия оръдеен купол, хората на Фокс го забелязаха и един куршум раздроби глезена на левия му крак.

Той направи още няколко крачки и се изтърколи под фалшивия купол. Имаше чувството, че новата рана изгаря всеки нервен възел на крака му. Както лежеше на палубата, стискайки зъби от болка, се вслуша в оръдейната стрелба напред и тогава чу вой на реактивни двигатели. Два самолета „Спектър“ се появиха на фона на сутрешното слънчево небе и изхвърлиха смъртоносния си товар.

Ако не беше тъпата болка, обхванала всеки сантиметър от тялото му, Пит щеше да се закълне, че е мъртъв. Едва ли не с неохота той се насили да прочисти мъглата от съзнанието си и да отвори очи.

После опипа крайниците и тялото си. Най-лошото, което го бе сполетяло, като се изключеха безбройните натъртвания и ожулвания, беше пукването на две или три ребра. Опипа и главата си и с облекчение видя, че пръстите му не се обагриха с кръв. Озадачиха го единствено няколкото дървени тресчици, забити в дясното му рамо.

Той се надигна до седнало положение, после се обърна и застана на колене. Всичките му мускули откликваха на командите. Дотук добре. Пое дълбоко въздух и се изправи на крака. Почувства се въодушевен, сякаш беше изкачил връх Еверест. През една назъбена дупка на около метър от него проникваше дневна светлина и той се запъти натам.

Съзнанието му бавно започна да анализира защо не се беше превърнал в овесена каша, след като се бе блъснал в надстройката на кораба. Тънките шперплатови листове на мястото на стоманените напречни прегради бяха омекотили удара му. Той се бе врязал като гюле първо през външната преграда, а после през втората и се бе озовал в коридора пред каюткомпанията. Толкова за загадъчните тресчици в рамото му.

До слуха му долетя гръмък тътен, подът под краката му завибрира. Оръдията, заключи той. Но през какъв ли интервал стреляха? Колко ли време е бил в безсъзнание? Отвън се чуваха изстрели от стрелкови оръжия. Кои ли се стреляха едни други? Той побърза да пропъди тези мисли — за него нямаше никакво значение. Предстоеше му да разрешава свои собствени проблеми.

След като измина пет-шест метра по коридора, се спря и извади от джоба си джобно фенерче и сгънат лист хартия, съдържащ план на разположението на палубите на „Айова“. Отне му две минути, за да установи точното си местоположение.

След като се ориентира и за останалите отсеци, тръгна безшумно към склада за боеприпаси в предната част. Не бе изминал и няколко крачки, когато корабът силно се разтресе. Надигнаха се облаци прах, натрупвана години наред. Пит разпери ръце, за да запази равновесие, хвана се за рамката на вратата, която миг преди това се бе отворила от удара, и изчака тресенето да спре.

За малко да го изпусне, ако безкрайното му любопитство не бе надделяло. Всъщност не беше точно любопитство, просто нещо, което изглеждаше не на място, привлече погледа му. Той светна фенерчето и насочи лъча върху една кафява обувка — скъпа, направена по поръчка — обула крака на чернокож мъж в спретнат делови костюм с жилетка. Ръцете му бяха разперени и вързани с въжета за една от тръбите над главата му.

61.

Хирам Лусана не виждаше добре лицето на мъжа, застанал на вратата на неговата стая. Изглеждаше едър човек, но не колкото Фокс — само дотолкова можеше да го види, тъй като светлината от фенерчето го заслепяваше.

— Май сте загубили състезанието по популярност на кораба — чу той глас, който прозвуча повече приятелски, отколкото враждебно.

Тъмната фигура зад светлинния лъч пристъпи към него и започна да разхлабва въжетата около ръцете му.

— Къде ще ме водите?

— Никъде. Но ако искате да дочакате старини, предлагам ви да изчезнете час по-скоро от този кораб, преди да се е пръснал на парчета.

— Кой сте вие?

— Това няма значение, но името ми е Пит.

— От екипажа на капитан Фокс ли сте?

— Не, упражнявам свободна практика.

— Нищо не разбирам.

Пит отвърза лявата ръка на Лусана и все тъй безмълвно започна да освобождава и другата.

— Вие сте американец — продължи Лусана по-объркан от всякога. — Вие ли превзехте кораба от южноафриканците?

— Работим по въпроса — отвърна уклончиво Пит и съжали, че не носи и нож със себе си.

— Значи не знаете кой съм аз.

— А трябва ли?

— Казвам се Хирам Лусана и съм водач на Африканската революционна армия.

Пит отвърза и последния възел, отстъпи крачка назад и освети лицето на Лусана.

— Да, сега ви виждам. Какво е вашето участие? Мислех, че това е изява на южноафриканците.

— Бях отвлечен, когато се качвах на самолета на път за Африка. — Лусана побутна леко светещото фенерче настрани. В този момент през ума му мина мисъл и той попита: — Запознат ли сте с операция „Дива роза“?

— Едва от снощи. Но нашето правителство знае за нея от месеци.

— Не е възможно.

— Щом така мислите. — Пит се обърна и тръгна към вратата. — Но пак ви повтарям: скочете зад борда на кораба, преди представлението да е излязло от контрол.

Лусана се поколеба, но само за миг.

— Почакайте!

Пит извърна глава през рамо.

— Съжалявам, но не разполагам с време.

— Моля ви, изслушайте ме — каза Лусана и пристъпи към него. — Ако правителството ви и медиите узнаят за присъствието ми тук, няма да имат никакъв избор, освен да недогледат истината и да ме посочат за виновен.

— Е, и?

— Разрешете ми да докажа невинността си в цялата тази работа, и ми кажете с какво мога да ви помогна.

Пит прочете искреността в очите на Лусана. Той извади стар автоматичен 45-калибров колт от колана си и го подаде на чернокожия мъж.

— Вземете това и прикривайте гърба ми. Нужни са ми и двете ръце, за да държа фенерчето и плана на кораба, по който да се ориентирам.

Лусана зяпна от изненада и се пресегна механично да вземе оръжието.

— Нима ми имате вяра с това в ръка?

— Разбира се — отвърна нехайно Пит. — Какво ще спечелите, ако застреляте един непознат в гърба? — Той направи знак на Лусана да го последва по коридора към предната част на кораба.

Оръдеен купол номер две оцеля след яростната атака на изстреляните в него ракети „Сатан“. Стоманената му броня бе получила осем вдлъбнатини, но никъде не беше пробита.

Фокс оглеждаше всичко това през изпочупените стъкла на прозорците на командния пункт. Като по чудо никоя част от тялото му не бе засегната. Намираше се зад една от малкото останали стоманени напречни прегради, когато сатаните безпогрешно се бяха прицелили в купол номер две. Той грабна микрофона.

— Шейба, говори капитанът. Чуваш ли ме?

Освен леки атмосферни смущения отговор нямаше.

— Шейба! — извика Фокс. — Обади се бе, човек! Докладвай за щетите.

Високоговорителят изпращя.

— Кап’тан Фокс?

Беше непознат глас.

— Да, тук капитанът. Къде е Шейба?

— Долу в склада, сър. Скрипецът се счупи и той отиде да го поправи.

— Кой сте вие?

— Обаси, кап’тане. Даниел Обаси. — Гласът звучеше младежки.

— Шейба ли ви нареди да го замествате?

— Да, сър — отвърна гордо Обаси.

— На колко си години, синко?

Последва остра кашлица.

— Извинете, капитане, от дима е. — Той се закашля отново. — На седемнайсет.

Боже господи! — възкликна мислено Фокс. Де Ваал трябваше да му прати опитни мъже, а не хлапаци, чиито имена и лица още не бе виждал на дневна светлина. Командваше екипаж, който му бе напълно непознат. Седемнайсетгодишен младеж! Призля му от разкритието. Нима си струваше? Божичко, не плащаше ли твърде скъпо за личното си отмъщение?

Фокс пропъди тези мисли и попита:

— Можеш ли да управляваш оръдията?

— Мисля, че да. И трите тук са заредени и в готовност. Но момчетата не изглеждат добре. Май получиха мозъчно сътресение, на повечето ушите им кървят.

— Къде се намираш в момента, Обаси?

— В офицерския пункт на купола, сър. Тук е адски горещо, не съм сигурен, че момчетата ще издържат още дълго. Някои от тях още не са се свестили, един-двама може и да са мъртви. Не съм напълно сигурен, но предполагам, че мъртвите са тия, на които тече кръв и от устата им.

Фокс стисна дръжката на микрофона, по лицето му се изписа нерешителност. Прииска му се, когато корабът потеглеше, а в това той не се съмняваше, да е застанал на капитанския мостик като последния капитан на линеен кораб, загинал на поста си. Мълчанието по радиотелефона стана потискащо. Завесата се беше повдигнала малко и Фокс бе зърнал ужасяващия размер на действията си.

— Слизам долу.

— Капакът на люка за външната палуба се е заклещил и не може да се отвори, сър. Трябва да минете през складовете за боеприпаси.

— Благодаря, Обаси. Чакай ме.

Фокс свали старата си военноморска фуражка, избърса потта от челото си, после огледа реката през счупените стъкла. Студената мъгла, която се издигаше покрай плитчините, му напомни за шотландските езера точно в утро като това. Шотландия! Като че ли от хиляда години не беше виждал Абърдийн.

Той сложи фуражката си, нагласи я както трябва и заговори отново в микрофона:

— „Ангъс-две“, обадете се, моля.

— Слушам, „Ангъс-едно“.

— Далекобойност?

— С осемдесет метра по-къса, но пак става. Просто компенсирай с ъгъла на възвишение на оръдието и си право в целта.

— Работата ви приключи, „Ангъс-две“. Пазете се.

— Вече е късно. Доколкото виждам, контетата в светлокафяви униформи ще ме отведат всеки момент. Сбогом, приятел! Беше тежък ден.

Фокс загледа микрофона и му се прииска да изрече няколко думи на благодарност на мъжа, когото никога не бе виждал, да му се извини, че беше застрашил живота му, макар и на добра цена. Който и да беше „Ангъс-две“, щеше да мине много време, преди да изхарчи парите си, вложени в чужда банка от Южноафриканското Министерство на отбраната.

— Автомобил за почистване на улиците! — изсумтя Хигинс. — Наблюдателят на Фокс е шофирал проклетия автомобил за почистване на улиците! Сега полицията ще го спипа.

— Това обяснява как се е промъкнал през полицейските барикади, без да събуди подозрение — каза Марч.

Президентът като че ли не ги чуваше. Вниманието му беше насочено към „Айова“. Ясно виждаше как малките фигури в черни водолазни костюми притичват от прикритие зад прикритие и спират само колкото да изстрелят по няколко куршума, преди да продължат да настъпват към картечния огън, който намаляваше броя им. Президентът преброи десет „тюлена“, пръснати в неподвижно състояние по палубите.

— Не можем ли да направим нещо, за да помогнем на ония момчета там?

Хигинс разпери ръце в знак на безпомощност.

— Ако открием огън от брега, може да простреляме повече „тюлени“, отколкото да спасим. Опасявам се, че за момента нищо не можем да направим.

— Защо не изпратим ударните групи от морската пехота?

— Техните хеликоптери ще се превърнат в неподвижни мишени, след като веднъж кацнат на кърмовата палуба на „Айова“. Във всеки от тях са натоварени по петдесет части. Ще настане масово клане. Нищо няма да постигнем с това.

— Подкрепям генерала — намеси се Кемпър. — Сатаните ни предоставиха време за малко отдих. Оръдейният купол номер две е изваден от строя, така че можем да си позволим да дадем възможност на „тюлените“ да разчистят палубите от терористите.

Президентът се облегна назад и огледа един по един насядалите около него мъже.

— Значи да чакаме, така ли да ви разбирам? Да чакаме и да гледаме на този цветен телевизионен екран как хората ни загиват пред очите ни?

— Да, сър — отвърна Хигинс. — Ще чакаме.

62.

Следвайки плана на кораба, Пит водеше безпогрешно Лусана през лабиринт от тъмни коридори и пътеки, покрай усойни празни каюти и най-накрая стигна до една врата в напречна преграда. Тогава той смачка плана на топка и го хвърли на пода. Лусана се спря послушно и зачака някакво обяснение.

— Къде се намираме? — попита той.

— Пред сектора на погребите — отвърна Пит, после натисна с цялата си тежест вратата, която изскърца и се отвори три четвърти. Пит надникна в слабо осветено помещение и се ослуша. И той, и Лусана чуха мъже да подвикват сред металически трясък на тежка машинария, подрънкване на вериги и бръмчене на електромотори. Звуците като че ли идваха някъде отгоре. Пит предпазливо прекрачи прага.

Високи бронебойни снаряди бяха грижливо поставени на основите си около тръба на подемник; конусовидните им глави проблясваха застрашително на слабата жълтеникава светлина от две крушки. Пит заобиколи снарядите и погледна нагоре.

На горната палуба двама чернокожи се бяха облегнали на достъпите до тръбата на подемника, блъскаха с чукове и ругаеха съоръжението. Взривовете, които бяха разтърсили кораба, бяха повредили механизмите му. Пит се отдръпна от отвора и започна да оглежда снарядите. Те бяха общо трийсет и един на брой, като само един от тях имаше заоблена глава.

Втората бойна глава с „БС“ я нямаше.

Пит извади комплект инструменти, втъкнат в колана му, и подаде фенерчето си на Лусана.

— Дръж това, за да ми светиш.

— Какво ще правите?

— Ще обезвредя един снаряд.

— Ако бъда разкъсан на парчета, мога ли да знам защо?

— Не! — отвърна рязко Пит.

Той се наведе и направи знак на Лусана да приближи светлинния лъч. Ръцете му обгърнаха внимателно главата на снаряда като разбивач, въртящ секретния заключващ механизъм на огнеупорна каса. Напипвайки застопоряващите винтове, той внимателно ги отвъртя с отвертка. Резбите им бяха клеясали с годините и се опъваха на всяко негово усилие. Дано да успея навреме, помисли си Пит; трябваше му време, преди оръдейната прислуга да поправи подемника и да се върне в погреба.

Изведнъж най-неочаквано последният винт се отскубна и носовата част се размърда в ръцете му. Съвсем нежно, сякаш държеше спящо бебе, той я остави настрана и надникна във вътрешността на бойната глава.

След това Пит започна да откача взривния заряд, предназначен да разцепи главата и да изхвърли гроздовидната маса от малки бомбички, съдържащи веществото „БС“. Знаеше, че не се подлага на особено голям риск. Следвайки теорията, че силната концентрация предизвиква треперене на ръцете, Пит спокойно засвирука под носа си и мислено благодари на Лусана, че не му досаждаше с въпроси.

Той сряза жицата, водеща към радиолокаторния високомер и извади взривния детонатор. Спря за момент и извади от джоба на якето си малко чувалче за пари. Лусана се развесели, като видя, че на него бяха изписани думите: банка „Уитън“.

— Не съм го признавал пред никого — рече той, — но навремето ограбих един брониран автомобил.

— Значи можеш да се чувстваш като у дома си — отвърна Пит. Той извади бомбичките с „БС“ от бойните глави и внимателно ги прибра в чувалчето.

— Адски хитър номер за контрабандно пренасяне на стока — отбеляза Лусана със стегната усмивка. — Това хероин ли е или диаманти?

— И на мен ми е любопитно да узная — каза Патрик Фокс, докато се навеждаше, за да влезе през вратата на склада за боеприпаси.

63.

Първата реакция на Лусана беше да стреля във Фокс. Той зае приведена поза за стрелба и изпъна напред ръката си с колта, уверен, че няма да пропусне такава огромна мишена и напълно сигурен, че капитанът изпусна малкото си предимство да стреля пръв.

Лусана навреме успя да се въздържи. Ръцете на Фокс бяха празни, той не беше въоръжен.

Лусана бавно свали оръжието и погледна към клекналия Пит, за да види каква е неговата реакция. Но такава нямаше. Пит продължаваше да пълни чувалчето, сякаш нищо не се бе случило.

— Надявам се, не бъркам, че имам честта да се срещна с Патрик Маккензи Фокс — каза той след малко, без да вдига глава.

— Не, не бъркате, аз съм Фокс. — Той се приближи, без да прикрива любопитството си. — Какво правите тук?

— Извинете, че не ставам — каза Пит нехайно, — но в момента обезвреждам една бойна глава с отровно вещество.

Минаха може би пет секунди, преди Лусана и Фокс да осъзнаят думите му. Двамата си размениха недоумяващи погледи, после ги сведоха към Пит.

— Вие сте побъркан! — избъбри Фокс.

Пит протегна към него ръка с една от бомбичките.

— Това прилича ли ви на обикновен взривен заряд?

— Не, съвсем не — призна Фокс.

— Това нервнопаралитичен газ ли е? — попита Лусана.

— Много по-страшно — отвърна Пит. — Това е смъртоносно вещество с безбожно мощно действие. В пратката ви, изпратена от оръжейния доставчик, са попаднали два снаряда, съдържащи това вещество.

Настъпи угнетяващо мълчание. Фокс клекна и започна да оглежда снаряда и бомбичката в ръката на Пит. Лусана също се наведе, без да е сигурен какво точно гледа.

Скептичният поглед на Фокс бавно изчезна.

— Вярвам ви — рече той след малко. — Виждал съм достатъчно много снаряди, така че мога да забележа разликата — и погледна Пит в лицето. — Всъщност ще ми кажете ли кой сте вие и как попаднахте тук?

— Да, но след като намеря и обезвредя и другия такъв снаряд. На кораба има ли друг склад за боеприпаси?

Фокс поклати глава.

— Не, няма. Трите изстреляни досега снаряди бяха стандартни бронебойни… — Той млъкна, когато една мисъл прониза съзнанието му. — Купола! Всички оръдия там са заредени и готови за стрелба! Другият такъв снаряд трябва да е в една от трите цеви.

— Глупак такъв! — изкрещя Лусана.

Ужасът в очите на Фокс беше явен.

— Още не е късно. Оръдията няма да открият огън, докато аз не подам команда.

— Добре, капитане, двамата с вас ще идем да намерим и неутрализираме снаряда. А вие, господин Лусана, бъдете така любезен да хвърлите това зад борда — и му подаде чувалчето с бомбичките.

— Аз? — ахна Лусана. — Но аз нямам никаква представа как да се измъкна от този плаващ ковчег. Някой трябва да ме упъти.

— Ами хванете пътя по първата стълба, която срещнете, и се качвайте все нагоре. Накрая ще излезете на дневна светлина — увери го Пит.

Лусана тъкмо понечи да тръгне, когато Фокс сложи огромната си лапа на рамото му.

— Ние с теб ще си оправим сметките по-късно.

След това водачът на Африканската революционна армия изчезна в мрака като сянка.

На височина 610 метра Стайгър извърши лека корекция на ъгъла на наклона и „Минерва“ се спусна над паметника на Джеферсън и пое курс над Индипендънс авеню.

— Там става голяма тарапана — подметна той и посочи към орляка армейски хеликоптери, които се носеха във въздуха от единия до другия край на пешеходната зона до Капитолия като рояк разярени оси.

Сандекър кимна и каза:

— Дръжте се на разстояние от тях. Обикновено те първо стрелят, а после задават въпроси.

— Колко време мина от последния изстрел от „Айова“?

— Близо осемнайсет минути.

— Значи може и да е бил последният — предположи Стайгър.

— Няма да се приземим, докато не се уверим напълно. Как сме с горивото?

— Ще стигне за още четири часа летателно време.

Сандекър се размърда на седалката, за да облекчи изтръпналите си задни части.

— Придържайте се възможно най-близо до сградата на Държавния архив. Ако „Айова“ избълва огън отново, това ще е мишената му.

— Как ли се справя Пит?

Сандекър се престори на спокоен.

— Той си знае работата. Пит е най-малкият ни проблем. — Адмиралът се обърна и погледна през страничния прозорец, за да не позволи на Стайгър да види безпокойството, което се бе изписало на лицето му.

— Трябваше аз да скоча — каза Стайгър. — Това е чисто военна акция. Не е работа на цивилни да рискуват живота си за нещо, на което не са обучени.

— А вие сте обучен, предполагам.

— Не можете да отречете, че съм с по-висок ранг от Пит.

Сандекър не се сдържа и се усмихна.

— Искате ли да се басираме за обратното?

— За какво намеквате?

— Че чисто и просто бяхте подведен, полковник.

— Подведен?

— Пит е с ранг майор от Военновъздушните сили.

Стайгър облещи очи.

— Искате да кажете, че е способен да управлява летателен апарат?

— Почти всеки такъв, включително хеликоптер.

— Но нали твърдеше…

— Чух какво твърдеше.

Стайгър изглеждаше напълно объркан.

— И седяхте и не казахте нищо?

— Вие имате жена и деца, а аз съм твърде стар за това. Най-логично беше Пит да свърши тази работа.

Напрежението от тялото на Стайгър изчезна и той се отпусна на седалката си.

— И дано да успее! — измърмори той под сурдинка. — Дано да успее!

Пит с удоволствие би дал и последния долар от спестяванията си, за да бъде навсякъде другаде, само не и да се изкачва по тъмния като в рог трап дълбоко във вътрешността на кораба, който всеки момент можеше да се превърне в горящ ад. По челото му бе избила студена пот, сякаш го тресеше силна треска. Изведнъж Фокс се спря и Пит се сблъска с него като слепец в ствола на дъб.

— Моля останете на местата си, господа — долетя глас от неосветената стълбищна площадка на няколко стъпала по-горе. — Вие не можете да ме видите, но аз ви виждам достатъчно ясно, за да ви изпратя по един куршум в сърцето.

— Аз съм капитанът на кораба — сопна се Фокс.

— О, самият капитан Фокс. Колко удобно. Бях започнал да се опасявам, че няма да се срещнем. Нямаше ви в командния пункт, както очаквах.

— Представете се! — каза настоятелно Фокс.

— Казвам се Ема. Вярно, не е много мъжко име, признавам, но върши работа.

— Престанете с тези глупости и се дръпнете от пътя ни. — Фокс изкачи две стъпала, но в същия момент един куршум прелетя на косъм от врата му. — Боже господи! Какво точно искате?

— Просто не се приближавайте, капитане. — Ема замълча за миг и додаде: — Наредено ми е да ви убия.

Бавно, без Фокс да види, а надявайки се и мъжът на стълбищната площадка, Пит легна по корем на стълбите, прикриван от огромното тъмно туловище на капитана. После започна като змия да пълзи нагоре по стълбите.

— Наредено ли казахте? — попита Фокс. — От кого?

— Това не ви интересува.

— Добре тогава, какво се бавите? Стреляйте право в гърдите ми и да се приключи с това.

— Аз не работя безцелно, капитан Фокс. Вие бяхте подмамен. Мисля, че е редно да го знаете.

— Подмамен ли? — прогърмя гласът на Фокс. — Нищо не разбирам от вашите недомлъвки.

В този момент дълбоко в съзнанието на Ема започна да присветва предупредителна лампичка, инстинкт, изострен в резултат на десетките години игра на котка и мишка. Той се смълча и сетивата му се опитаха да доловят шум или движение.

— Ами мъжът зад мен? — попита Фокс. — Той няма пръст в тази работа. Не е нужно да убивате невинен страничен наблюдател.

— Спокойно, капитане — отвърна Ема. — Хонорарът ми е само за един човешки живот. За вашия.

Мъчително бавно Пит вдигна ръка до нивото на площадката. Вече виждаше Ема. Не напълно — светлината беше слаба за това, — но виждаше размазано лицето му и очертанията на тялото му.

На Пит не му трябваше повече. Предположи само, че Ема ще застреля Фокс в корема насред изречението си, приспивайки бдителността му с празни приказки. Той заби върховете на обувките си в стъпалото, пое си дъх и се хвърли напред, блъскайки се в краката на Ема, като същевременно ръцете му затърсиха пипнешком оръжието му.

Заглушителят присветна в лицето на Пит и тъпа болка проряза дясната страна на главата му, когато сграбчи ръката на Ема. След внезапния шок той изпадна в безсъзнание и започна да пропада, пропада, пропада… Като че ли цяла вечност мина, преди празнотата на бездната да го погълне.

64.

Подтикнат от постъпката на Пит, Фокс се хвърли като побеснял носорог върху двамата мъже. Пит се прекатури на една страна, Ема понечи да вдигне оръжието си към него, но Фокс го изби от ръката му като детска играчка. Тогава Ема стрелна ръка към слабините на Фокс, сграбчи го за члена и топките му и ги стисна безжалостно.

Това беше погрешен ход. Капитанът изрева като лъв, стисна ръцете си в юмруци и ги стовари върху обърнатото нагоре лице на Ема. Чу се пропукване на хрущял и раздиране на кожа. Не беше за вярване, но Ема издържа на удара.

Въпреки че слабините му пареха като нажежено до бяло желязо, Фокс постъпи разумно, като не се опита да избие ръцете, които го стискаха като менгеме. Съвсем спокойно и целенасочено, като човек, който добре съзнава какво върши, той сграбчи главата на Ема и започна да я блъска в металната площадка с цялата сила на дебелите си като пънове ръце и не спря, докато не видя как тилът на Ема се превърна в каша. Когато изля най-накрая яростта си, той се обърна на една страна и ругаейки, започна да разтрива слабините си.

След минута-две се изправи сковано на крака, хвана двамата мъже за яките и ги повлече нагоре по стълбите. След още един ред стълби и няколко метра по коридора, той се озова пред вратата на товарен отсек в горната дясна част на корпуса на „Айова“. Отвори вратата, за да проникне дневна светлина в помещението и огледа раните на Пит. Куршумът бе улучил лявото му слепоочие, причинявайки грозна дупка и мозъчно сътресение. После прегледа и Ема. Малкото кожа, която се виждаше през маската от кръв върху лицето на убиеца, беше посиняла. Фокс пребърка джобовете му и намери само резервен пълнител за пистолета му. Върху дебелия му пуловер беше вързана надуваема спасителна жилетка.

— Ха, дори не можеш да плуваш! — изсмя се подигравателно Фокс. — Но и не мисля, че ще ти се наложи отсега нататък.

Той свали спасителната жилетка и я завърза около гърдите на Пит. После бръкна в джоба си, извади малък бележник и написа няколко реда с къс молив. След това извади от другия си джоб торбичката си за тютюн от змийска кожа, изпразни съдържанието й, пъхна вътре бележника и навря малкия пакет под ризата на Пит. Накрая наду спасителната жилетка.

Фокс се върна при Ема, грабна го за предницата на пуловера и го изнесе през отворената врата. Тежестта на тялото беше доста голяма за ъгъла, под който го тътреше Фокс, и пуловерът се изхлузи през главата му. Нещо в горната част на тялото му привлече погледа на Фокс. Той се взря и видя, че около гърдите му бе усукана стегнато найлонова лента. Той откопча мъничката катарама и лентата се изхлузи, разкривайки две малки хълмчета с розови пъпки.

За миг Фокс се вцепени от изумление.

— Света Богородице! — смънка той.

Ема наистина се оказа жена.

Дейл Джарвис посочи към екрана.

— Вижте там, под втория оръдеен купол, на отсамния борд на корпуса.

— Какво смяташ, че е това?

— Някой отвори вратата на предния товарен отсек — поясни Кемпър и се обърна към генерал Хигинс. — Не е лошо да предупредите хората си, че има вероятност екипажът да направи опит да напусне кораба.

— Те няма да могат да се отдалечат повече от три метра по брега — каза Хигинс.

Всички се загледаха в екрана и видяха как от люка излезе огромен мъж и изхвърли зад борда нещо като човешко тяло. Тялото плисна във водата и изчезна под нея. Мъжът се прибра и след миг отново се появи с друго тяло, което обаче този път спусна във водата със завързано за него въже — и то много внимателно, както се стори на всички в заседателната зала. След като изчака тялото да заплува по спокойното течение, отряза въжето, влезе обратно в люка и го затвори след себе си.

Кемпър направи знак на един от помощниците.

— Свържи се с бреговата охрана и им кажи да приберат мъжа, който се носи по течението.

— Какъв беше този театър? — Въпросът на президента се яви като ехо на мислите на насядалите около масата мъже.

— Дявол знае! — отвърна тихо Кемпър. — И надали някога ще разберем.

След известно време, което му се стори цяла вечност, Хирам Лусана попадна на врата, която го изведе на главната палуба. Стиснал здраво в ръка чувалчето с бомбичките, той прекрачи навън и студът моментално го прониза през тънкия му костюм. Внезапната му среща с дневната светлина го заслепи и той се спря да изчака очите му да привикнат.

Видя, че се намира под кърмовия мостик за управление на огъня точно пред оръдеен купол номер три. Около кораба свистяха куршуми от стрелкови оръжия, но умът му беше толкова обсебен от мисълта час по-скоро да хвърли бомбичките с отровното вещество, че не им обърна внимание. Реката го приканваше и той се затича към фалшбордите, ограждащи външния край на палубата. Оставаха му пет-шест метра дотам, когато един мъж с гумено подводно облекло изникна от сянката на купола и прицели оръжието си в него.

Лейтенант Алън Фъргъс вече не чувстваше изгарящата го болка от дупката в крака си, нито дълбоката покруса от гледката на посечените мъже от бойните му групи. Цялото му тяло трепереше от ненавист към отговорните за тази сеч. Нямаше значение, че мъжът срещу него беше облечен с костюм, а не с униформа и изглежда, не носеше оръжие. Фъргъс виждаше в него само човек, който бе убил негови приятели.

Лусана се закова на място и загледа Фъргъс. Дотогава не бе виждал по-злобно изражение по човешко лице. Двамата впиха погледи един в друг от разстояние не повече от три метра. Не си размениха думи. Времето като че ли спря и всички шумове заглъхнаха.

Хирам Лусана разбра, че борбата му да се издигне над мръсотията от детството му бе стигнала кулминацията си точно в този момент и на това място. Разбра също, че не може да бъде водач на хора, които никога нямаше да го приемат като човек от тяхната среда. Пред него ясно се очерта пътят, по който трябваше да поеме. Можеше да направи много повече за потиснатите африканци, като се превърне в мъченик за тяхната кауза.

И той прие поканата за смърт. Усмихна се безмълвно на Фъргъс в знак на опрощение и се втурна към фалшборда.

Фъргъс натисна спусъка на автоматичното си оръжие. Изстреляните три куршума отстрани в тялото на Лусана го разтресоха и изкараха въздуха от дробовете му. Като по чудо обаче той се задържа на крака и продължи напред с несигурни крачки.

Фъргъс отново дръпна спусъка.

Лусана се свлече на колене, но не спря и запълзя към края на палубата. Фъргъс го наблюдаваше с безпристрастно възхищение и се запита някак разсеяно какво ли кара този толкова неподходящо облечен чернокож мъж да не обръща внимание на забитите в тялото му най-малко дузина куршуми.

С решителност, позната само на човек, който никога не изоставя задачата си недовършена, Лусана продължи да пълзи по палубата, притиснал брезентовото чувалче до корема си, оставяйки все по-разширяваща се кървава диря след себе си.

Фалшбордът беше само на половин метър от него. Той се придвижи по-близо, независимо от мрака, който започна да замъглява зрението му, и от кръвта, стичаща се от крайчеца на устните му. Събирайки вътрешна сила, породена от крайно отчаяние, той повдигна ръка и метна чувалчето зад борда.

То се задържа върху фалшборда за миг, за един безкраен миг, както се стори на Лусана, разлюля се и накрая цопна в реката. Лусана захлупи лице върху палубата и прекрачи прага на вечността.

Вътрешността на огромното оръдейно помещение вонеше на пот, кръв, остър мирис на барут и горещо машинно масло. Повечето от оръдейната прислуга бяха все още в шок, в очите им се четеше страх и смут; останалите лежаха сред машинарията в неестествени пози, а от ушите и устата им шуртеше кръв. Костница, същинска костница, помисли си Фокс. Господи, и аз съм същият като касапите, които посякоха семейството ми.

Той погледна надолу в средната тръба на елеватора, отвеждаща към склада за боеприпаси, и видя как Чарлс Шейба удря с чук люлката за подаване на снаряда, която се бе заклещила на три метра под палубата на оръдейния купол. Блокиращите врати, предназначени да предпазват погреба от случайно изхвръкнала искра, бяха широко отворени и Фокс изпита чувството, че гледа в бездънна яма на ада. После черната бездна като че ли се задими и той изведнъж разбра на какво се дължи припадъкът на оцелелите от ракетите „Сатан“ — въздухът бе спарен и лишен от кислород.

— Отворете външния капак! — прогърмя гласът му. — Трябва ви свеж въздух.

— Не е възможно, капитане — отвърна глас от другата страна на купола. — Изметна се и не може да се отвори.

— А отдушниците? Те защо не работят?

— Стана късо съединение — обади се друг глас през кашлица. — Въздух може да влиза единствено през тръбите на арсенала.

През задушаващата мъгла и мрака Фокс едва различаваше фигурата на мъжа, който говореше.

— Намерете ми нещо, с което да изкъртя капака на люка. Трябва да направим течение.

Той заобиколи труповете и огромното оръдие и се доближи до капака, отварящ се към главната палуба. Като видя стената му от твърда стомана, с дебелина сто и седемдесет милиметра, на Фокс му стана ясно с какво се захваща. Единствените точки в негова полза бяха счупените блокиращи зъбци и близо трисантиметровият процеп дневна светлина в горната му част, където капакът бе изкривен навътре.

Почувства потупване по рамото и се обърна. Беше Шейба.

— Чух ви, капитане, и реших, че това може да ви послужи. — Той му подаде метален прът, дълъг метър и двайсет и дебел пет сантиметра.

Фокс не загуби време в повече приказки и веднага заби пръта в процепа. Лицето му се зачерви от усилието, огромните му ръце се разтрепериха, но капакът на люка не помръдна.

Упорството на капака не ядоса Фокс, тъй като не беше от хората, които се предаваха след първия неуспех. Той затвори очи и си пое дълбоко въздух; всяка клетка в тялото му се съсредоточи върху събирането на цялата сила, затворена в огромното му туловище. Шейба го гледаше с възхищение. За първи път виждаше такава невероятна концентрация. Фокс пъхна пръта, спря за секунда и след това започна да натиска свободния му край. От челото му закапа пот, вратните му жили се издуха, всеки мускул стана твърд като камък. И тогава капакът изскърца и помръдна.

Шейба не можеше да повярва, че съществува такава човешка сила. Но той не знаеше тайната, която подтикваше Фокс и му даваше сили, надхвърлящи нормалните. Още един сантиметър светлина се показа, последва… пет… и изведнъж изкривеният и откъснат от пантите си капак се повдигна и тупна на палубата със силен металически звук.

Почти веднага спареният въздух и димът излетяха навън и бяха заменени с прохладен, влажен въздух, нахлуващ отдолу. Фокс хвърли железния прът и остана неподвижен, докато ударите на сърцето му възвърнат нормалния си ритъм.

— Почистете затворите и закрепете здраво оръдията — нареди той.

— Вече няма хидравлично налягане на шомпола. Не можем да го върнем назад, за да извадим снарядите.

— Тогава ги извадете ръчно — сопна се Фокс.

Шейба не каза нищо. Нямаше време. Една цев на картечница се подаде през отворения капак и градушка от куршуми рикошира в бронираната камера, изсвистявайки покрай едното ухо на Фокс.

Шейба нямаше този късмет. Четири куршума са забиха във врата му почти едновременно. Коленете му се подкосиха и докато се свличаше на пода, гледаше с недоумение Фокс; от отворената му уста не излезе звук, само струя кръв, която закапа по гърдите му.

Фокс стоеше и наблюдаваше умиращия Шейба. Тогава в него се надигна гняв, той се завъртя на пети, пресегна се и грабна цевта на оръжието. Горещият метал обгори ръцете му, но той не почувства никаква болка. Издърпа силно цевта към себе си, но „тюленът“ отвън упорито не го пускаше, вместо това скочи през тесния отвор и се приземи вътре с показалец обвит около спусъка.

Човек, който знае със сигурност, че ще умре, не изпитва страх. Фокс обаче нямаше тази сигурност. Лицето му пребледня от страх, че ще бъде убит, преди снаряда с „БС“ в едно от трите оръдия да бъде обезвреден.

— Глупак такъв! — изкрещя той, когато „тюленът“ заби крак в стомаха му. — В оръдията… в оръдията има…

„Тюленът“ се изви и стрелна левия си юмрук в челюстта на Фокс. Мъчейки се да държи цевта далеч от тялото си, Фокс не можеше да направи нищо друго, освен да поеме удара. Той се запрепъва назад и падна до отворения капак, като в същото време се опита да избие с крак оръжието от ръката на нападателя си. Но не успя. „Тюленът“ отскочи настрани и наведе оръжието към корема на Фокс.

Даниел Обаси, младежът, който се намираше в офицерския пост на купола, наблюдаваше вцепенен от ужас как пръстът на „тюлена“ се стегна около спусъка. Той се опита да извика, за да отвлече вниманието на убиеца в черен водолазен костюм, но гърлото му бе пресъхнало като пясък в пустиня и от него излезе само шепот. От сляпо отчаяние, молейки се това да е единствената надежда да спаси живота на капитана, Обаси натисна червения бутон за „огън“.

65.

Нямаше начин да се върне процесът, нито да се спре стрелбата. Барутните заряди се детонираха и дулата на средното и дясното оръдия избълваха по един снаряд. В цевта на лявото оръдие обаче бойната глава заседна поради пукнатината, причинена от ракетите „Сатан“ и барутните газове останаха затворени в основата му.

Едно ново оръдие щеше да издържи на огромната експлозия и на колебливото налягане, но това старо, износено и ръждясало оръдие си бе изпяло песента; то се пропука и се пръсна. След части от секундата вулканично изригване на пламък се сгъсти вътре в купола, попадна в тръбите на елеваторите и възпламени чувалите с динамит, складирани на долната палуба.

„Айова“ избълва всичките си вътрешности.

Докато отхвърчаше през отвора на люка, Патрик Фокс видя за миг пълното разрушение и ужасяващата глупост на действията си. Той протегна ръка към любимата си Мирна, за да й поиска прошка и в същия момент бе размазан върху палубата и превърнат в пихтия.

Бронебойният снаряд от дясното оръдие достигна зенита си и полетя надолу, врязвайки се през варовиковия покрив на сградата на Държавния архив. По щастлива случайност той мина покрай двайсет и едната полици, натъпкани с книги и документи, проби гранитния под на изложбената зала на по-малко от три метра от стъклената витрина, съдържаща Декларацията за независимостта, и се заби до половината в бетонния под на подземния етаж. Но не избухна.

Снарядът номер две се оказа негоден.

За разлика от снаряд номер три.

Активиран от мъничкия си генератор, радиолокационният високомер вътре в снаряда с „Бърза смърт“ започна да излъчва сигнали към земята и да отчита траекторията си на спускане. Бойната глава летеше все по-надолу. На височина четиристотин и шейсет метра електрическият импулс освободи парашута и на фона на синьото небе се разтвори чадър от коприна във флуоресциращ оранжев цвят. За огромна изненада над трийсетгодишния материал пое внезапния напън от въздушното течение, без да се разцепи по шевовете.

На няколко етажа под улиците на Вашингтон президентът и съветниците му седяха неподвижни на столовете си и не изпускаха от очи безмилостното спускане на снаряда. В първия момент те не можеха да приемат за истина онова, което ставаше пред тях. Всеки си мислеше с плах оптимизъм, че по някакъв начин механизмът в бойната глава ще се развали и снарядът ще падне безобидно върху моравата на пешеходната зона край Капитолия. После обаче започнаха да се изпълват със страх и отчаяние.

Войниците, които бяха блокирали улиците около паметника на Линкълн и сградата на Държавния архив, както и тълпите от минувачи гледаха нагоре и сочеха възбудено към парашута, носен от лекия ветрец, духащ от север.

Атмосферата в заседателната зала тегнеше от напрежение и нарастваща тревога. Джарвис не можа да издържи на гледката на екрана. Той покри лицето си с ръце и промълви:

— Свършено е, с нас е свършено!

— Не може ли да се направи нещо? — попита президентът, без да сваля поглед от носещия се във въздуха обект, изобразен на екрана.

Хигинс сви пораженчески рамене.

— Ако взривим това чудовище, само ще разпръснем бактериите. Нищо не можем да направим.

Джарвис прочете израза на отчаяние в очите на президента — бяха стигнали до края на пътя. Смъртта на милиони беше въпрос само на секунди и на разстояние неколкостотин метра.

Всички толкова напрегнато се бяха вторачили в екрана, че отначало не забелязаха малката точка в далечината, която все повече се уголемяваше. След малко Кемпър я видя пръв. Той стана от стола си и се приближи до екрана. Тогава и другите видяха точката, добила вече очертанията на хеликоптер, летящ право към снаряда.

— Какво, по дяволите… — прошепна Хигинс.

— Изглежда, това е същият мерзавец, който кръжеше над „Айова“ — предположи на глас Кемпър.

— Сега вече ще взривим задника му — закани се Хигинс и се пресегна към телефона.

В този момент лъч от ниското слънце освети хеликоптера и на екрана ясно се видяха големите черни букви, изписани на фюзелажа му.

— НЮМА! — възкликна Кемпър. — Това е хеликоптер на Националната агенция за морски и подводни изследвания!

Джарвис вдигна глава, сякаш изведнъж се бе събудил от дълбок сън.

— НЮМА ли чух?

— Сам се уверете — отвърна Кемпър.

Джарвис погледна към екрана, после скочи като полудял от мястото си.

— Не! — извика той и се пресегна да грабне слушалката от ръката на Хигинс.

Хигинс го гледаше като онемял.

— Недейте! Пилотът знае какво прави! — каза Джарвис с рязък глас.

Единственото, в което не се съмняваше Джарвис, беше, че Дърк Пит стои зад драмата, разиграваща се в столичния град. Хеликоптер на НЮМА и Пит — тук имаше някаква връзка. Малка искра на надежда проблесна в съзнанието на Джарвис, докато наблюдаваше как разстоянието между летателния апарат и снаряда се скъсяваше.

„Минерва“ се насочваше към яркооранжевия парашут като бик към плаща на тореадор. Предстоеше трудна битка. Стайгър и Сандекър бяха изчислили погрешно траекторията на бойната глава и кръжаха близо до сградата на Държавния архив, когато видяха, че парашутът се отвори по-рано и на осемстотин метра от тяхното местонахождение. Ценно време бе загубено, докато Стайгър промени курса.

— Минаха дванайсет секунди — съобщи нетърпеливо Сандекър от вратата на пилотската кабина.

Осемнайсет секунди до детонацията, каза в себе си Стайгър.

— Готов съм с куката и лебедката — каза Сандекър.

Стайгър поклати глава.

— Твърде рисковано е. Можем да извършим само един подстъп. Трябва да го подемем през въжетата с носовата част.

— Те ще се заплетат в лопатите на витлото.

— Друга възможност нямаме — отвърна Стайгър.

Сандекър не възрази, а побърза да седне на седалката до него и стегна предпазния си колан.

Срещу тях откъм челното стъкло се задаваше бойната глава. Стайгър затвори клапите на дроселите и в същото време избута назад лоста за управление на стъпката на витлото. Скоростта на „Минерва“ намаля толкова рязко, че двамата мъже се блъснаха напред в предпазните си колани.

— Шест секунди — съобщи Сандекър.

Сянката на парашута вече падаше върху хеликоптера, когато Стайгър изви летателния апарат силно надясно. От тази маневра заостреният нос на хеликоптера се вряза между носещите въжета. Оранжевата коприна се сгърчи и покри челното стъкло на хеликоптера, закривайки слънцето. Три от въжетата се закачиха и усукаха около вала на витлото; този път старата материя не издържа и се разпори на ленти. Останалото парче плат обгърна фюзелажа, а „Минерва“ почти спря да се движи, когато пое внезапно тежестта на снаряда.

— Две секунди — каза Сандекър през стиснати устни.

Снарядът теглеше „Минерва“ надолу. Стайгър върна хеликоптера до изправено положение, отвори клапите на дроселите докрай и натисна лоста за набиране на височина.

Двата двигателя се напрягаха под тежкия товар. Сандекър беше спрял да брои. Времето беше изтекло. Стрелката на висотомера потрепваше на триста метра. Той подаде глава през страничния прозорец и погледна надолу през плющящата коприна към бойната глава, която се люлееше под фюзелажа, и зачака да види експлозията.

Лопатите на носещото витло пореха въздуха. Парашут, снаряд и хеликоптер бяха вкопчени ведно във висящо положение. Сандекър насочи вниманието си към висотомера. Стрелката му не бе помръднала. По челото му избиха капки пот.

Изминаха десет секунди, които се сториха на Сандекър дълги колкото десет години. Стайгър бе вглъбен в задачата си, ръцете му играеха по командното табло. Адмиралът нямаше какво друго да прави, освен да седи. За първи път се почувства напълно безполезен.

— Повдигни се, да те вземат дяволите, повдигни се — говореше Стайгър на „Минерва“.

Сандекър се бе вторачил във висотомера като хипнотизиран. Стори му се, че стрелката се помръдна с милиметър над чертичката за триста метра. Дали само му се бе сторило така? И тогава бавно, но неотклонно стрелката видимо започна да се измества нагоре.

— Набираме височина — съобщи той с треперещ глас.

Стайгър не каза нищо.

Скоростта на изкачването започна да се увеличава. Сандекър стоеше смълчан на мястото си, докато не се увери, че очите му не го лъжеха. Вече нямаше причина за несигурност. Стрелката бавно подмина следващата горна индикация.

66.

Облекчението, което изпитаха мъжете в заседателната зала, не можеше да бъде описано. Ако ги бяха запитали, всички единодушно биха признали, че никога не са виждали и наполовина толкова прекрасна гледка. Дори усмивката на сдържания по природа генерал Хигинс беше рекордно широка. Задушаващият облак на предчувствието за гибел мигом се разпръсна и всички започнаха да се поздравяват, когато „Минерва“ понесе смъртоносния си товар към безопасна височина.

Президентът се отпусна на стола и си разреши удоволствието да запали пура. Той кимна към Джарвис през кълбото дим.

— Излиза, че ти, Дейл, си ясновидец.

— Беше просто премислено предположение, господин президент.

Адмирал Кемпър вдигна слушалката на телефона.

— Свържете ме с хеликоптера на НЮМА! — нареди той.

— Още не сме се разминали с бурята — отбеляза Хигинс. — Хората в хеликоптера няма да летят до безкрайност.

— Имаме говорна връзка — разнесе се ясен глас по високоговорителите до екрана.

Кемпър заговори в слушалката, без да откъсва поглед от „Минерва“

— Хеликоптер на НЮМА, тук адмирал Кемпър от Комитета на началник-щабовете. Моля, представете се.

Спокоен и ясен глас отвърна:

— Говори Джим Сандекър, Джо. Какво те интересува?

Президентът се изправи на крака.

— Директорът на НЮМА?

Кемпър кимна.

— Знаеш много добре какво ме интересува! — отвърна с рязък тон генералът.

— А, да. Снарядът с „Бърза смърт“. Предполагам знаеш какъв потенциал има.

— Знам.

— И те интересува какво смятам да правя с него ли?

— Такава мисъл наистина ми мина през ума.

— Когато наберем височина хиляда и петстотин метра, пилотът полковник Ейб Стайгър ще поеме по най-пряката въздушна линия към морето, където ще пуснем възможно най-далече от брега това проклето нещо.

— Колко далече ще бъде? — попита Кемпър.

Настъпи мълчание, докато Сандекър се съветваше със Стайгър.

— Зависими сме от горивото, но ще бъде приблизително на хиляда километра на изток от крайбрежието на Делауеър.

— Доколко здраво се държи снарядът?

— Изглежда достатъчно плътно прилепнал. Щеше да ни е от полза, ако не трябваше да разчитаме на приборите и не ни пречеше да се наслаждаваме на гледката пред нас.

— Я повтори.

— Куполът на парашута е прилепнал за челното стъкло и затова можем да гледаме само надолу.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита Кемпър.

— Да — отвърна Сандекър, — като уведомите всички военни и пътнически самолети да не се доближават до пътя ни към морето.

— Считай го за сторено. Ще уредя също и спасителен плавателен съд да бъде наблизо до мястото, където ще изхвърлите снаряда.

— В никакъв случай, Джо. Полковник Стайгър и аз оценяваме жеста, но ще бъде глупост да се жертват още хора.

Кемпър не отговори веднага. Очите му се изпълниха с тъга. После каза:

— Разбирам. Край на разговора.

— Има ли някакъв начин да бъдат спасени? — попита Джарвис.

Кемпър поклати глава.

— Тъжната истина е, че адмиралът и полковник Стайгър ще извършат самоубийство. Когато хеликоптерът свърши горивото си и започне да пада, снарядът ще пада заедно с него. След като стигнат височина триста метра, бойната глава ще се пръсне. Останалото се подразбира от само себе си.

— Но те положително биха могли да срежат платното на парашута и да продължат на безопасно разстояние, преди да кацнат принудително — обади се Джарвис.

— Разбирам какво имаше предвид адмирал Кемпър — намеси се Хигинс. — Отговорът може да се види на екрана. Парашутът се явява смъртоносна връв на хеликоптера. Въжетата му са усукани около основата на витлото и висят от другата страна на товарния отсек, където няма врата и няма как да се излезе, за да се срежат въжетата.

— А не могат ли двамата да скочат от хеликоптера, преди да е почнал да пада? — попита Джарвис.

Генерал Сейър се обади:

— За разлика от обикновените хеликоптери тези нямат автоматични командни системи. Те се управляват ръчно през цялото време. Ако се наложи екипажът на такъв хеликоптер да скочи принудително, машината ще падне върху тях.

— Значи нищо не можем да направим? — В гласа на Джарвис се долавяше отчаяние.

Президентът се беше загледал с мрачно изражение в лакираната повърхност на масата и след малко каза:

— Нищо, освен да се молим да успеят да отдалечат този опасен товар на безопасно разстояние от бреговете ни.

— А после?

— После само ще седим безпомощни и ще наблюдаваме смъртта на двама смели мъже.

Ледената вода свести Пит. В първия момент той примижа от ярката светлина, после напрегна съзнанието си, за да си спомни какво се бе случило и защо се носи по течението на студена и мръсна река. После го прониза болка и той изпита чувството, че в главата му се забиват десетки пирони.

Усети вибрация във водата, чу приглушен пукот и след малко откъм изгряващото слънце се зададе патрулен катер на бреговата охрана. Двама мъже във водолазни костюми скочиха във водата и сръчно завързаха въже за Пит, после дадоха знак и Пит бе изтеглен на борда.

— Малко е раничко за плуване — каза огромен мъж с превръзка на ръката. — Или тренирате за преплуване на Ламанша, а?

Пит се огледа наоколо и видя счупените стъкла и откъртената дървения на мостика на катера.

— Откъде изникнахте вие? От морската битка при Мидуей ли?

Едрият мъж се засмя и отвърна:

— Бяхме тръгнали да се прибираме в дока си, когато ни бе наредено да ви извадим от водата. Аз съм капитан втори ранг Кибъл, Оскар Кибъл, шкиперът на този някога най-чист и спретнат катер.

— Дърк Пит от НЮМА.

Кибъл присви очи.

— Как се озовахте на бойния кораб?

Пит огледа такелажа на катера.

— Мисля, че ви дължа нова радиоантена.

— Вие ли я отнесохте?

— Съжалявам, но се наложи да продължа по пътя си и нямах време да напиша доклад за щетите.

Кибъл се усмихна и посочи към една врата.

— Хайде да влизаме, за да ви превържа главата. Май доста лошо сте ударен.

Едва тогава Пит видя огромен стълб дим да се издига до завоя на река Потомак.

— „Айова“! — възкликна той. — Какво е станало с него?

— Взриви се.

Пит се облегна тежко на леера.

Един мъж подаде одеяло на Кибъл и той загърна с него Пит.

— Не се тревожете и идете да легнете вътре. На пристанището чака лекар.

— Няма значение — каза Пит. — Вече няма никакво значение.

Кибъл го поведе към лоцманската кабина и му поднесе чаша горещо кафе.

— За съжаление на катера ни няма никакъв алкохол. Такива са разпоредбите. Но и без това е доста раничко за това. — Той се обърна и заговори през отворената врата на свързочника си.

— Какви са последните новини за хеликоптера?

— В момента лети над Чесапийкския залив, сър.

— За какъв хеликоптер става дума? — попита Пит.

— Ами за един от вашите — отвърна Кибъл. — Ама че странно нещо се случи! Един снаряд от последния залп на „Айова“ полетя надолу с парашут и представяте ли си, оня идиот в хеликоптера на НЮМА взе, че го улови.

— О, слава богу! — промълви Пит, след като чутото проникна докрай в съзнанието му. — Трябва ми радио. Трябва да ползвам радиото ви.

Кибъл се поколеба.

— Не е редно да позволявам на цивилни лица да използват военни съобщителни средства…

Пит вдигна ръка, за да го прекъсне. Вкочанената му от студ кожа бе възвърнала чувствителността си и той усети, че има нещо под ризата си. Бръкна под нея и извади малък пакет.

— Това пък откъде се взе? — загледа го той замислен.

Безпокойство обзе Стайгър, когато погледна температурния датчик и видя, че стрелката сочи червената чертичка. До Атлантическото крайбрежие оставаха още стотина километра и последното нещо, от което имаше нужда, беше блокиране на турбинните лагери.

Лампата на радиото замига и адмиралът натисна предавателния бутон.

— Тук Сандекър. Слушам ви.

— Готов съм за бърканите яйца. — Гласът на Пит се чуваше на пресекулки по линията.

— Дърк! Добре ли си?

— Малко съм поомърлян, но все още мога да ритам.

— Какво стана с другия снаряд? — попита разтревожен Сандекър.

— Обезвреден е — отвърна Пит.

— А касетата с „Бърза смърт“?

— Течението я отнесе — отвърна Пит, но в гласа му се прокраднаха нотки на колебание.

Пит можеше да бъде само донякъде сигурен, че Хирам Лусана е хвърлил бомбичките в реката, но нямаше намерение да разкрива пред Стайгър и адмирала, че има вероятност усилията му да са отишли напразно.

Сандекър разказа накратко за улавянето на парашута и обясни, че перспективите са мрачни. Пит го изслуша, без да го прекъсва. След това му зададе само един въпрос:

— Още колко време можете да останете във въздуха?

— Ако зависеше само от горивото, още два, дори два и половина часа — това беше гласът на Стайгър. — Големият ми проблем са двигателите, започват да прегряват.

— Изглежда, куполът на парашута е блокирал отчасти смукателните камери.

— Готов съм да чуя брилянтни предложения. Хрумва ли ти нещо?

— Най-случайно наистина ми хрумна — отвърна Пит. — Сега си дръж ушите отворени. Точно след два часа пак ще се свържа с вас. Междувременно изхвърлете всяка излишна тежест: седалки, инструменти, всичко, което може да олекоти машината. Край на връзката.

Пит изключи микрофона и се обърна към Кибъл.

— Трябва да сляза на брега час по-скоро.

— Ще бъдем на пристанището след осем минути.

— Ще ми трябва и транспорт — допълни Пит.

— Още не съм разбрал как се набъркахте в тази каша — каза Кибъл. — Доколкото разбирам, би трябвало да ви поставя под арест.

— Сега не е време да си играем на бдителност — сопна му се Пит. — Господи, трябва ли всичко да върша сам? — Той се наведе над радиста. — Свържете ме с главното управление на НЮМА и с фирмата „Странски инструмънт“, в този ред.

— Не си ли позволявате прекалена волност с хората и съоръженията ми, господинчо?

Пит нито за минута не се усъмни, че ако Кибъл имаше две здрави ръце, щеше да го размаже на палубата.

— Какво трябва да направя, за да получа вашето съдействие?

Кибъл загледа убийствено Пит със светлокафявите си очи, после бавно разтегна устни в усмивка.

— Да кажете „моля“.

Пит се подчини и точно след двайсет минути вече летеше с хеликоптер на бреговата охрана за Вашингтон.

67.

Двата часа изминаха мъчително бавно за Стайгър и Сандекър; вече вървеше третият. Бяха прелетели над крайбрежието на Делауеър и сега се намираха на осемстотин километра от него над Атлантическия океан. Времето се бе задържало относително спокойно и няколкото гръмотевични облака любезно се бяха отдръпнали от летателния им път.

Всичко, което не беше завинтено за пода, а дори и някои завинтени предмети бяха изхвърлени през вратата на товарната кабина. Сандекър изчисли, че е изхвърлил близо сто и осемдесет килограма. Това и тежестта, изгубена от изразходваното гориво, предотврати прегряването на роптаещите двигатели, които с мъка поддържаха претоварения „Минерва“ във въздуха.

Сандекър седеше облегнат на отвесната преграда на пилотската кабина, тъй като бе махнал всички седалки освен тази на Стайгър. Физическите усилия през изминалите два часа го бяха изтощили. Той дишаше тежко, чувстваше мускулите на ръцете и краката си сковани от преумора.

— Някаква вест… от Пит?

Стайгър поклати глава, без да отмества поглед от приборите.

— Пълно мълчание — отвърна той. — Но и какво можем да очакваме? Той не е чудотворец, я!

— Познавам го като човек, който върши неща, които за другите хора са невъзможни.

— Аз пък мога да разпозная кога някой прави патетичен опит да внуши празни надежди. — Стайгър посочи с брадичка часовника на командното табло. — Два часа и осем минути, откакто последно се свърза с нас. Мисля, че ни е отписал.

Сандекър беше твърде изтощен, за да спори. Като през гъста мъгла той се пресегна, сложи на главата си наушните слушалки и затвори очи. Тъкмо усети, че се отпуска, когато висок глас го сепна.

— Ей, лисия, да не би да дремеш, та пъплиш като охлюв?

— Джордино! — възкликна Стайгър.

Сандекър натисна предавателния бутон.

— Ал, къде си?

— На осемстотин метра зад вас и на шейсет метра под вас.

Сандекър и Стайгър се спогледаха смаяни.

— Не трябваше ли да си в болница? — попита Сандекър.

— Пит уреди да ме изпишат.

— А той къде е? — попита Стайгър.

— Зад теб, Ейб — отвърна самият Пит. — Боравя с приборите на Джординовия „Катлин“ М-двеста.

— Забави се.

— Съжалявам, но тези неща изискват време. Как си с горивото?

— Мокри само дъното — отвърна Стайгър. — Мога да изстискам още осемнайсет-двайсет минути, ако имам късмет.

— Норвежки пътнически лайнер е наблизо и в готовност, пеленг две-седем-нула градуса. Капитанът му е разчистил слънчевата палуба от пътници и шезлонги, за да кацнеш там. Трябва да…

— Ти луд ли си?! — прекъсна го Стайгър. — Пътнически лайнер… слънчева палуба… Какви ги дрънкаш?

Пит продължи, без да се засяга.

— Щом се освободиш от снаряда, поемай към кораба. Няма да го подминеш.

— Как ще ви завиждам, момчета! — вметна Джордино. — Ще се разположите край басейна, ще отпивате май тайс…

— Ще отпиваме май тайс! — повтори изуменият Стайгър. — Боже господи, и двамата сте се побъркали!

Пит се обърна към разположилия се на седалката на втория пилот Джордино и кимна към гипсирания му крак.

— Сигурен ли си, че ще можеш да си служиш с приборите, както си „обут“ с това чудо?

— Единственото, което не ми позволява това чудо — потупа Джордино гипса, — е да почеша крака си.

— Тогава те са твои.

Пит вдигна ръце от командното табло, стана от седалката и тръгна към товарната секция на „Катлин“. От отворената врата нахлуваше студен въздух. Един мъж с бледа кожа и скандинавски черти на лицето, облечен в многоцветен скиорски екип, се бе прегърбил над дълъг, черен правоъгълен предмет, поставен върху триножник с масивни крака. Доктор Паул Вейр явно не си падаше по пътуване посред зима в самолети, в които ставаше голямо течение.

— Ние сме в готовност — каза Пит.

— И аз почти — отвърна Вейр през посинели устни. — Закачам охладителните тръби. Ако около главата и източника на захранване не циркулира вода, съоръжението ще опече вътрешността си.

— Не знам защо, но очаквах по-екзотично съоръжение — подметна Пит.

— Този вид аргонови лазери не се правят за научнофантастични филми, господин Пит. — Доктор Вейр продължи да обяснява, докато извършваше последна проверка на съоръжението. — Те са конструирани да излъчват кохерентен лъч светлина за най-различно приложение.

— И мислите, че ще свърши работа?

Вейр сви рамене.

— Осемнайсет вата, концентрирани в тънък лъч, който освобождава само два киловата енергия, не звучи много, но ви уверявам, че е предостатъчно.

— На какво разстояние искате да се доближим до снаряда?

— Дивергенцията на лъча изисква то да е възможно най-късо. Не повече от петнайсет метра.

Пит натисна бутона на микрофона си.

— Ал?

— Влез!

— Приближи се на петнайсет метра до снаряда.

— На това разстояние турбулентността от витлото на хеликоптера ще ни запремята като прашинки.

— Няма друг начин.

Вейр щракна главния ключ на лазера.

— Ейб, чуваш ли ме?

— Слушам те.

— Замисълът е Джордино да маневрира възможно най-близо до теб, така че ние да срежем въжетата на снаряда с лазерен лъч.

— Значи това е номерът — обади се Сандекър.

— Това е номерът, адмирале. — Гласът на Пит беше мек, почти безгрижен. — Вече заемаме позиция. Поддържайте този курс. Стискайте палци и всички други възможни пръсти, за да успеем!

Джордино боравеше с бутоните внимателно и прецизно като часовникар и доближи „Катлин“ до и малко под „Минерва“. Започна да чувства режещия вятър върху подвижните плоскости и обгърна здраво ръка около ръчката за управление на хоризонталните кормила. От силното тресене всичко, което не беше завързано в товарната секция, дрънчеше шумно. Пит местеше поглед от Вейр към снаряда и обратно.

Главният физик от „Странски инструмънт“ стоеше наведен над главата на лазера. Не показваше никакви признаци на страх или безпокойство. Дори напротив, като че ли се забавляваше от това, което върши.

— Не виждам никакъв лъч — каза по едно време Пит. — Това нещо работи ли?

— Съжалявам, че ще разбия представите ви — отвърна Вейр, — но лъчът на аргоновия лазер е невидим.

— Как ще улучите целта тогава?

— Чрез този трийсетдоларов мерник за пушка — потупа той тръбата, закрепена импровизирано за лазера. — Няма да ми донесе Нобелова награда, но ще свърши работа.

Пит се просна по корем, запълзя и подаде глава над прага на отворената врата. Силното въздушно течение грабна част от превръзката на главата му и тя се развя като знаме в ураган. Снарядът висеше от хеликоптера под лек ъгъл спрямо опашното витло. Пит го гледаше и не можеше да повярва, че в такава малка касета е натъпкана цяла вселена от агония и смърт.

— По-близо — извика Вейр, — поне още три метра.

— Приближи се с още три метра — съобщи Пит по микрофона си.

— По-близо, и ще можем да използваме направо ножици — измърмори Джордино. Ако беше напрегнат, това не му личеше. Дори имаше вид на дремещ човек. Единствено пламъчетата в очите му издаваха пълната му концентрация, необходима за прецизното управление на самолета.

Пит най-сетне видя резултата — усуканите въжета над снаряда започнаха да почерняват. Невидимият лъч стопяваше найлоновите нишки. Колко ли са на брой, запита се той. Може би най-малко петдесет.

— Прегрява се! — Две думи и сърцето прескочи един удар. — Много студ влиза тук от отворената врата — извика Вейр. — Охлаждащите тръби замръзнаха.

Погледът на физика се върна към мерника. Пит видя как няколко въжета се скъсаха и обгорелите им краища се развяха от въздушната струя. Остра миризма на изгорял изолационен материал изпълни кабината.

— Тръбата няма да издържи дълго — каза Вейр.

Още пет-шест въжета бяха прорязани от лъча, но другите останаха непокътнати. Вейр изведнъж се изправи и свали тлеещите си ръкавици.

— О, боже, съжалявам! — извика той. — Тръбата отиде!

Снарядът със смъртоносното вещество продължаваше да виси заплашително под „Минерва“.

Изминаха трийсет мъчителни секунди, преди Пит да наруши мълчанието.

— Вече нямаме лазер — съобщи той кратко по микрофона.

— По дяволите! — изруга Стайгър. — Къде се дяна късметът ни?

— И сега какво? — попита спокойно адмирал Сандекър.

— Пригответе този гъсок за пикиране — отвърна Пит.

— Какво?

— Това е последната карта на масата. Започвай да пикираш. Когато набереш достатъчно скорост, дръпни рязко нагоре. Може би късметът ти пак ще се усмихне, Ейб, и нежеланият пътник сам ще скочи.

— Това ще е много опасно — каза Стайгър. — Ще трябва да го извърша по прибори. Не виждам нищо от този купол, залепен за челното стъкло.

— Ще бъдем до вас — обади се Джордино.

— Но не се доближавайте много, че сме хремави — отвърна Стайгър и отдалечи хеликоптера от самолета зад него.

„Минерва“ се издигна и после се спусна под седемдесетградусов ъгъл. Сандекър подпря крака в основата на пилотската седалка и се хвана с двете ръце за нея. Мъжете в „Катлин“ наблюдаваха напрегнато как носът на хеликоптера се насочи право към морето.

— Намали малко ъгъла на спускане — каза Пит. — Снарядът започва да се издига към задното витло.

— Разбрано — потвърди Стайгър. — Все едно че скачам от високо здание със затворени очи.

— Справяш се добре — увери го Пит.

Хиляда и двеста метра.

Джордино не се стараеше да повтаря с точност действията на Стайгър. Той забавяше хода на „Катлин“, като пикираше с лъкатушене зад „Минерва“. Доктор Вейр, чиято работа бе приключила, тръгна пипнешком към топлата пилотска кабина.

Наклонът на пода на хеликоптера беше толкова остър, че адмирал Сандекър имаше чувството, че е облегнал гръб на стена. Погледът на Стайгър се местеше от висотомера към скоростомера, оттам към изкуствения хоризонт и обратно.

Деветстотин метра.

Пит видя, че куполът на парашута плющи застрашително близо до витлото, но запази мълчание. Стайгър беше достатъчно напрегнат, прецени той, за да чуе ново злокобно предупреждение. А морето като че ли нямаше търпение да посрещне „Минерва“.

Стайгър започна да чувства нарастваща вибрация. Шумът на вятъра ставаше все по-силен с увеличаващата се скорост. За част от секундата му мина мисълта да вдигне ръце и да сложи край на това мъчение. После обаче за първи път през този ден помисли за жена си и децата си и желанието да ги види отново му вдъхна нова решимост да живее.

— Ейб, сега! — проехтя командата на Пит в слушалките му. — Нагоре!

Стайгър дръпна рязко лоста.

Шестстотин метра.

„Минерва“ потрепери от огромното съпротивление, което атакуваше всеки нит на конструкцията му. Хеликоптерът увисна за миг неподвижно, когато снарядът, реагирайки на силата като тежест в края на огромно махало, се изви навън.

Въжетата, останали незасегнати от лазерния лъч, се изпънаха като струни на банджо. После по две — по три започнаха да изтъняват.

Точно когато смъртоносният снаряд създаде впечатлението, че ще се отплесне обратно навътре и ще се сгромоляса върху хеликоптера, се изхлузи и полетя надолу.

— Падна! — извика Пит.

Стайгър беше прекалено изтощен, за да отговори. Сандекър тромаво се изправи на колене и разтърси Стайгър по рамото.

— Насочи се към онзи пътнически кораб — каза му той с глас, в който се долавяше умора, но и дълбоко облекчение.

Пит не изчака да види маневрата на хеликоптера. Погледът му следеше снаряда, чиято синя обвивка се сля със синята морска вода и след малко изчезна под нея.

Проектиран да се спуска със скорост шест метра в секунда, снарядът измина тристате метра, без да взриви бойната си глава. Детониращият механизъм се забави прекалено дълго. При скорост близо сто метра в секунда снарядът, носещ масово изтребление, се гмурна в очакващите го прегръдки на морската бездна.

Пит не отмести поглед, докато не видя как малкото петно бяла пяна от плисъка бе погълнато от безмилостните вълни.

Има нещо сърцераздирателно в това да гледаш как умира кораб. Президентът се развълнува дълбоко, докато наблюдаваше високите стълбове дим, издигащи се от „Айова“, и пожарните кораби, които се приближаваха към този ад в безуспешни опити да потушат пламъците.

Той седеше заедно с Тимоти Марч и Дейл Джарвис — началниците на щабовете се бяха върнали в Пентагона, за да започнат подготовката за предстоящите разследвания. След няколко часа шокът щеше да отмине и медиите щяха да закрещят за разплата.

Президентът също се подготвяше за действие. Общественият протест трябваше да бъде смекчен. Парчетата трябваше да се потулят под килима възможно най-деликатно и незабележимо.

— Току-що дойде съобщение, че адмирал Бас е починал в болницата „Бетезда“ — каза тихо Джарвис.

— Трябва да е бил много силен човек, след като е пазил тайната за агента „Бърза смърт“ през всичките тези години — отбеляза президентът.

— И неговият край дойде — смънка Марч.

— Остава остров Ронджело — подсети ги Джарвис.

— Да — кимна уморено президентът, — остава островът.

— Не бива да позволяваме да остане и най-малката следа от този бактериологичен организъм.

Президентът погледна към Джарвис.

— Какво предлагаш?

— Да заличим острова от картата.

— Не е възможно — обади се Марч. — Руснаците ще вдигнат врява до небето, ако го взривим. От две десетилетия насам и двете страни спазват мораториума за забрана на надземни ядрени опити.

По устните на Джарвис се появи тънка усмивка.

— Китайците още не са подписали договора.

— Е, и?

— Ами ще откъснем една страница от операция „Дива роза“ — отвърна Джарвис. — Ще изпратим една от нашите подводници — носители на ракети — възможно най-близо до китайската суша, после ще подадем команда да бъде изстреляна ядрена бойна глава към остров Ронджело.

Марч и президентът си размениха замислени погледи. После и двамата са обърнаха към Джарвис, очаквайки да чуят останалото.

— Докато не извършваме никакви подготовки за такива опити и не се виждат никакви наши надводни кораби или самолети в радиус от две хиляди морски мили от мястото на взрива, няма да има и никакво доказателство, което руснаците да използват срещу нас. От друга страна, техните шпионски спътници ще запишат, че траекторията на ракетата започва от Китай.

— Може и да успеем, ако сме внимателни — каза Марч, въодушевен от идеята. — Китайците, разбира се, ще отрекат да имат участие в това. И след обичайните груби обвинения от страна на Кремъл, от Държавния ни департамент и други разгневени държави, обвиняващи Пекин, случката ще заглъхне и до две седмици ще бъде забравена.

Президентът се загледа в пространството, докато се преборваше със съвестта си. За първи път през близо осемте си години управление се почувства уязвим от положението си. По бронята на властта се бяха появили тънки като косъм пукнатини, които можеха да я разцепят, ако й се нанесеше непредвиден удар.

Най-накрая той стана от стола си тежко, като човек два пъти по-възрастен от него.

— Моля се на Господ — заговори той с тъга в очите, — да съм последният човек в историята, който преднамерено нарежда да се извърши ядрен удар.

После се обърна и тръгна бавно към асансьора, който щеше да го качи в Белия дом.