Виксън 03

11.

Натал, Южна Африка, октомври 1988 година

За случайния поглед дебелият мъртъв ствол на баобаба изглеждаше като един от хилядите други такива стволове, издигащи се от североизточната крайбрежна равнина на провинция Натал в Южна Африка. Не можеше да се каже защо дървото бе мъртво и откога. С голите си клони, вкопчили в небесната синева чворести застинали пръсти, и с падналата на места и гниеща под короната му набраздена кора то пак беше красиво по някакъв начин. Имаше обаче една обезпокоителна разлика, която отличаваше този баобаб от останалите — стволът му беше кух и вътре в него бе приклекнал един мъж, който напрегнато се взираше с бинокъл през малък отвор.

Стволът представляваше идеално скривалище, изкопирано от отдавна забравен наръчник на партизанската война. Маркус Сомала, секционен водач на Африканската революционна армия, беше горд с творението си. Само за два часа от миналата нощ той успя да издълбае порестата сърцевина на баобаба и тихомълком да я разпръсне из храстите наоколо. След като се настани удобно в ствола, не му беше нужно да чака дълго, за да изпробва за първи път доколко е надеждно скривалището му.

Малко след пукването на зората един чернокож полски работник от фермата, която Сомала наблюдаваше, мина покрай него, поколеба се, после се облекчи върху ствола на баобаба. Сомала го гледаше и се подсмихваше. За миг си представи как плъзга острието на дългия си и извит марокански нож през отвора за наблюдение и срязва пениса на работника. Представи си го просто за развлечение, за нищо друго. Защото Сомала не се впускаше в глупави действия. Той беше професионален войник и предан революционер, опитен ветеран от близо сто внезапни нападения. Беше горд, че служи на предната линия на ударните действия за отсичане и на последното пипало на английския октопод в Африканския континент.

Бяха минали десет дни, откакто изведе секционната си група от десет души от базовия им лагер в Мозамбик и я прехвърли през границата в Натал. Движеха се само нощем, като избягваха пътеките, познати на полицейските патрули по сигурността, и се криеха в храсталаците от хеликоптерите на Южноафриканските въоръжени сили. Беше дълго и мъчително пътуване. Октомврийската пролет в южното полукълбо беше необичайно студена и почвата под гъстите храсти лепнеше от постоянните дъждове.

Когато най-сетне стигнаха малкото фермерско селище Умконо, Сомала разпредели хората си по места съгласно плана, който му бе даден от виетнамския му съветник. В рамките на пет дни всеки трябваше да проучи по една ферма или военно съоръжение, за да събере информация за бъдещи набези. Сомала бе определил за себе си фермата Фокс.

След като полският работник продължи с равен ход, за да се залови с дневната си работа, Сомала отново вдигна бинокъла пред очите си и огледа пространството около фермата на Фокс. По-голямата част от откритата площ, водеща непрекъсната битка с настъпателните гъсталаци и трева, беше засята със захарна тръстика. Останалата част се използваше за пасища за малки стада от говеда и млекодаен добитък и за насаждения от чай и тютюн тук-там между тях. Зад голямата къща пък имаше парцел с градински зеленчуци за лична консумация на семейство Фокс.

Един хамбар отстрани служеше за складиране храната за добитъка и говеждия тор. На известно разстояние от него се издигаше огромен навес, който покриваше товарните камиони и селскостопанските машини. Наоколо четиристотин метра зад него до криволичещ поток се чупеше ограда, зад която се помещаваха двор с жилищни постройки, които, както предположи Сомала, приютяваха близо петдесет работника и семействата им, както и техните говеда и кози.

Домът на семейство Фокс — или по-точно имението им — заемаше почти цялото било на съседното възвишение и бе красиво озеленен с лехи от гладиоли и кремове, ограждащи ниско окосена морава. Живописната гледка се загрозяваше от телена ограда, висока три метра, по чийто горен край минаваха няколко реда бодлива тел, пазеща къщата от четирите й страни.

Сомала внимателно изучи бариерата. Оградата изглеждаше солидна. Коловете й бяха дебели и несъмнено бяха забити дълбоко в циментова основа. Нищо по-малко от танк не би могло да проникне през тази яка телена мрежа, прецени той и отмести леко бинокъла. В полезрението му се появи мускулест мъж с многозарядна карабина през рамо. Пазачът се облегна нехайно под малък дървен навес до портала. Пазачите могат да бъдат изненадани и лесно отстранени, помисли си Сомала, но тънките кабели, водещи от оградата към сутерена на къщата, бяха смущаващи. Не му беше нужен електроинженер, за да му каже, че оградата е свързана с генератор. Трябваше само да налучка какъв волтаж протича невидимо през телената мрежа. Забеляза също така, че една от жиците влиза под навеса на пазача. Това означаваше, че всеки път, когато порталът се отваряше, пазачът веднага натискаше бутон. Именно това се явяваше ахилесовата пета на защитата на семейство Фокс.

Доволен от откритието си, Сомала се настани удобно в скривалището си и продължи да наблюдава и да чака.

12.

Капитан Патрик Маккензи Фокс, пенсиониран служител от Кралските военноморски сили на Англия, се разхождаше напред-назад по верандата със същата напрегнатост, с каквато навремето крачеше по палубата, когато корабът му приближаваше пристанището за домуване. Той беше мъж гигант, висок близо два метра на бос крак и тежеше над сто килограма. Имаше навъсени очи, тъмни като водите на Северно море при ноемврийска буря. Пясъчнорусата му коса, както и започналата да се прошарва брада в стил крал Джордж Пети бяха сресани грижливо. Фокс можеше да мине за абърдийнски морски капитан, какъвто всъщност беше преди да стане фермер в Натал.

— Два дни?! — възкликна той гръмогласно с шотландския си акцент. — Не мога да си позволя да отсъствам два дни от фермата. Нечовешко е, да, точно това е определението: нечовешко.

Като по чудо чаят в чашата, която размахваше в ръка, не се разплиска навън.

— Щом министърът на отбраната лично те моли да се срещнете, не ти остава друго, освен да уважиш молбата му.

— Но, по дяволите, жено, той не знае какво значи това. — Фокс поклати глава. — Ние сме насред разчистването на нови площи. Освен това премираният бик, който купих в Дурбан миналия месец, трябва да пристигне утре, тракторите имат нужда от ремонт. Не, не мога да тръгна.

— По-добре иди да загрееш колата. — Мирна Фокс остави плетивото си и го погледна. — Вече съм опаковала нещата ти и ти приготвих обяд, за да бъдеш в добро настроение, когато посрещнеш влака на министъра в Пемброук.

Фокс се изправи с целия си ръст до съпругата си и смръщи вежди. Смяташе, че след двайсет и пет години тя все още трябваше да се огъва пред него. От инат опита нова тактика.

— Ще бъде непростимо от моя страна да оставя теб и децата сами, като знам как тия проклети диви терористи се промъкват между храсталаците и колят благочестивите християни наляво и надясно.

— Не бъркаш ли бунта със свещената война?

— Нищо не бъркам! — възрази Фокс. — Та нали оня ден един фермер и жена му бяха нападнати от засада в Уморо.

— Но Уморо е на сто и трийсет километра оттук — отвърна съпругата му.

— Като нищо може да се случи и тук.

— Не, ти ще отидеш в Пемброук и ще се срещнеш с министъра на отбраната. — Изречените от нея думи режеха като нож. — Аз си имам достатъчно друга работа, за да седя на верандата цяла сутрин и да дърдоря празни приказки с теб, Патрик Фокс! А сега поемай по пътя си и гледай да стоиш далече от кръчмите в Пемброук.

Мирна Фокс не беше жена за пренебрегване. Макар и слаба и дребна, тя притежаваше жилавостта на двама яки мъже. Фокс рядко я виждаше облечена с други дрехи, освен с някоя от неговите огромни за нея ризи и сини джинси, напъхани в боти. Тя можеше да върши всичко, което можеше и той: да изражда теле, да строява армията им от местни работници, да поправя сто и една части от механичните съоръжения, да лекува болните и ранени жени и деца на работниците им, да готви като френски готвач. Колкото и да беше странно обаче, тя никога не се научи да шофира или да язди кон и изобщо не се стесняваше от този факт. Поддържаше жилестото си тяло във форма, като всеки ден извървяваше километри пеша.

— Не се притеснявай за нас — продължи тя. — Нали имаме петима въоръжени пазачи. А и Джени и Патрик младши са добри стрелци, могат да улучат главата на мамба от петдесет метра. Не забравяй също, че по оградата ни тече ток. Само да се опитат партизаните да я прескочат, и ще трябва да се сражават със „стария Луцифер“ — и тя посочи към дванайсеткалибровата пушка „Холанд & Холанд“, подпряна до рамката на вратата.

Преди Фокс да направи последен опит да измърмори някакъв отговор, синът и дъщеря му пристигнаха с английски „Бушмастър“ и паркираха пред стълбите за верандата.

— Заредена е догоре, капитане, и е готова за път — извика Патрик младши. Преди два месеца беше навършил двайсет години. В лицето и източеното тяло приличаше на майка си, но на височина стърчеше малко над баща си. Сестра му, с една година по-малка от него, имаше едри кости, голям бюст и лице, посипано с лунички.

— Тате, свърши ми кремът за лице — усмихна се весело Джени. — Ще ми купиш ли един от Пемброук?

— Крем за лице! — изсумтя Фокс. — Значи това било заговор! Ами да, целият ми живот е един огромен заговор, устроен от собствената ми плът и кръв. Мислите си, че можете да я карате и без мен ли? Добре, така да бъде! Но в моя корабен дневник вие всички ще бъдете вписани като една банда размирници.

След като получи целувка от засмяната Мирна и бе сръган да върви от сина и дъщеря си, Фокс с неохота се качи в колата. Докато чакаше пазача да отвори портала, той се обърна и погледна назад към къщата. Съпругата и децата му още стояха на стълбите за верандата. Тримата му помахаха и той им помаха в отговор. След това ръката му отмести напред лоста за предавките и колата потегли по коларски път, вдигайки малък облак прах след себе си.

Сомала наблюдаваше тръгването на капитана, като внимателно проследи и движенията на пазача — видя го как изключи и включи тока в оградата, преди да отвори и затвори портала. Движенията му бяха напълно механични. Това е добре, каза си Сомала. Мъжът явно е отегчен. Толкоз по-добре, когато дойде време за удара.

Той отмести бинокъла към гъстата трева, загрозена от плътно насадени храсти, които образуваха виещите се граници на фермата. За малко да пропусне да го види. Щеше да пропусне, ако погледът му не бе мярнал един мигновен проблясък от отражението на слънцето. Инстинктивната му реакция беше да примигне и да разтрие очите си. После погледна отново.

Друг чернокож лежеше на една платформа над земята, отчасти закрит от наподобяващите на папрат листа на акация. Ако не бяха малко по-младите черти на лицето и съвсем леко по-светлата кожа, мъжът можеше да мине за самия Сомала. Нашественикът беше облечен със същото камуфлажно бойно облекло и носеше китайски автомат СК-88 с патрондаш — стандартен тип войник от Африканската революционна армия. Сомала изпита чувството, че се гледа в огледало.

Мислите му бяха объркани. Можеше да разчита на всички хора от неговата секция. Този мъж не му беше познат. Да не би виетнамският му консултативен комитет да е изпратил шпионин да наблюдава неговата разузнавателна способност? Със сигурност лоялността му към АРА не подлежеше на съмнение. Тогава Сомала почувства ледени тръпки да пропълзяват по врата му.

Другият войник не наблюдаваше Сомала. И той като него наблюдаваше с бинокъл дома на Фокс.

13.

Влагата тегнеше като мокро одеяло и не позволяваше на водата да се изпарява от отворите. Фокс погледна часовника на арматурното табло. Той показваше четири без двайсет и пет. След час щеше да пристигне в Пемброук. Започна да чувства нарастваща нужда от една здравословна глътка уиски.

Подмина двама млади чернокожи, приклекнали в канавката край пътя. Не им обърна повече внимание и не ги видя как скочиха на крака и се затичаха след прашната диря зад бушмастъра. На стотина метра напред пътят се стесняваше. Едно блато отдясно поддържаше гниеща леха от тръстики. Отляво имаше дере, което се спускаше на трийсет метра към калното корито на малка река. Право пред колата едно момче на около шестнайсет години стоеше по средата на пътя. В едната ръка държеше копие с широко острие, а в другата, вдигната високо, стискаше камък.

Фокс рязко спря. Момчето не помръдна от мястото си и гледаше намръщено и решително брадатото лице зад предното стъкло на колата. Беше облечено с парцаливи къси панталони и мръсна скъсана памучна фланелка, която явно не знаеше какво е сапун. Фокс свали надолу стъклото на прозореца от своята страна и подаде глава навън. Усмихна се и заговори с нисък приятелски глас.

— Ей, момче, ако си си наумил да играеш с мен на свети Георги и дракона, предлагам ти да се откажеш.

В отговор Фокс получи мълчание. После изведнъж през съзнанието му преминаха една след друга три картини и мускулите му се стегнаха. Първо си представи как парчета стъкло са нехайно пръснати в подкопана от дъждовете бразда. После — успоредни следи от гуми, които извиват към гърлото на дерето. И накрая, най-ясното доказателство за нещо много опасно, беше отражението в огледалото за обратно виждане на двете момчета, тичащи зад колата. Едното — дебело и тромаво, беше вдигнало в ръка стара пушка. Другото размахваше ръждясало мачете над главата си.

Боже мой, просветна съзнанието на Фокс. Попаднах в засада, устроена от хлапаци!

Единственото му оръжие беше ловджийски нож в жабката на колата. Семейството му така набързо го накара да тръгне, че той забрави да вземе любимия си 44-калибров магнум.

За да не губи излишно време в проклинане на небрежността си, той превключи колата на заден ход и натисна докрай педала на газта. Гумите зацепиха и отхвърлиха назад бушмастъра, чиято каросерия мина покрай момчето, размахващо мачетето, но закачи другото с пищова и го отхвърли в блатото. Тогава Фокс натисна спирачката, превключи на първа скорост и подкара напред към момчето, което стоеше в готовност да метне копието и камъка.

В очите на чернокожия юноша нямаше капчица страх, когато той стъпи здраво с босите си крака на пътя и вдигна едновременно и двете си ръце. Отначало Фокс помисли, че момчето се е прицелило високо, но след миг чу как копието изсвистя и рикошира в покрива на колата. После предното стъкло се разложи във вид на блестящи тресчици и камъкът тупна на седалката до него. Фокс усети как стъклените парченца се врязаха в лицето му, но единственото нещо, което си спомни по-късно, беше студеният поглед на омраза в очите на нападателя му.

Ударът изхвърли момчето нагоре като гумена кукла и го запокити под предните колела, Фокс натисна докрай педала за спирачката, но с това само влоши положението. Блокираните гуми подскочиха и се плъзнаха върху гъвкавата плът, одирайки кожата от мускулите.

Фокс се измъкна иззад волана и предпазливо тръгна назад. Момчето беше мъртво, черепът му беше смазан, кльощавите му крака представляваха натрошени кървави късове. Пълното момче с пушката лежеше с долната половина потопена в мочурливата вода, а с горната — върху брега. Главата му бе извита назад и почти опираше в гръбнака му. От другарчето му нямаше и следа — беше изчезнало под водораслите в блатото.

Фокс изтръгна пушката от ръката му. Задната част на цевта беше отворена и в пълнителя имаше един патрон. Той го извади и проучи какво е станало. Причината дебелото момче да не стреля, е била в самата пушка — ударникът беше силно изкривен. Фокс метна старата пушка във възможно най-дълбокото място на блатото и видя как тя изхвърли водни пръски и забълбука към дъното.

Долу в дерето лежеше малък товарен автомобил. Двама души — един мъж и една жена — се мъчеха да се измъкнат от зеещите изкривени врати. Бяха тежко ранени и целите покрити от рояци мухи.

Очевидно трите африкански момчета бяха нападнали нищо неподозиращите пътници с камъни, улученият шофьор е изгубил контрол над колата и тя се е търкулнала надолу в дерето. После, самонадеяни и самоуверени от лесната си победа, момчетата са се приготвили да чакат следващата си жертва.

— Глупави хлапета! — смънка под носа си Фокс сред гробната тишина. — Проклети глупави хлапета.

Фокс се чувстваше изтощен и изпълнен със съжаление като бегач на маратон, отпаднал от състезанието на километър преди финала. Той бавно се върна при колата си, попивайки с носна кърпа струйките кръв, които се стичаха по лицето му. Отвори вратата, включи мобилното радио и се свърза с полицейския началник в Пемброук. Когато предаде съобщението си, се изправи и започна да замеря с камъни прииждащите лешояди.

14.

— Закъснява — отбеляза на бурски език Питер де Ваал, министърът на отбраната на Южна Африка. Той спусна прозореца на купето и подаде глава навън, за да огледа пътя, граничещ с железопътния коловоз. Забележката му бе насочена към висок, слаб мъж със завладяващи сини очи, облечен в униформата на полковник от армията.

— Щом Патрик Фокс закъснява — каза полковникът, разклащайки чашата с питие в ръката си, — значи има уважителна причина.

Де Ваал прекара пръсти през гъстата си, къдрава прошарена коса. Той приличаше повече на професор по древни езици, отколкото на командващ втората по големина военна сила на континента, известен с желязната си воля. Не че беше наследил доходна служба. Де Ваал беше петият министър на отбраната вече седем години. Предшественикът му се бе задържал само пет месеца.

— Типично по английски — каза той нетърпеливо. — Англичаните живеят само за да се наливат с джин, да славят кралицата и умело да си придават вид на безразличие. На тях не може да се разчита.

— Ако му кажете в лицето, че е англичанин, хер министър, Фокс направо ще откаже да съдейства. — Полковник Йорис Зееглер пресуши чашата си и отново я напълни. — Фокс е шотландец. Най-почтително ви моля, сър, да не забравяте този факт.

Де Ваал не се показа обиден от непокорния тон на Зееглер. Той приемаше с уважение съвети от своя шеф на разузнаването. Не беше тайна в министерството, че успехът на Де Ваал в разгромяването на настъпленията на външни терористи и потушаването на местни бунтове се дължеше предимно на добре обучени оперативни служители на Зееглер.

— Англичанин или шотландец, все едно. Аз предпочитам да работя с африканци.

— Съгласен съм — каза Зееглер, — но Фокс е най-квалифицираният, който може да ни даде мнение за проекта. Едномесечното търсене по компютър на опитен военен персонал доказа това. — Той отвори една папка. — Има зад гърба си двайсет и пет години служба в Кралския военен флот. Петнайсет от тях е бил корабен инженер. Две години е бил капитан на „Одейшъс“ на Нейно Величество. Последните си години служил като главен инженер в корабостроителницата на английските военноморски сили в Гримзби. Преди единайсет години се пенсионирал и си купил ферма в северната част на Натал.

— И какво показва компютърът ви относно факта, че глези своите африкански работници?

— Трябва да призная, фактът, че предлага на чернокожите и цветнокожите дялове от печалбата на фермата е жест на либерализъм от негова страна. Но наистина не може да се отрече, че Фокс построи най-доброто имение в северен Натал, и то за невероятно кратко време. Хората му са безкрайно предани. Горко на онзи радикал, който се опита да внесе смут във фермата на Фокс!

Де Ваал тъкмо се канеше да изложи поредното си песимистично становище, когато на вратата се почука и в купето влезе млад офицер.

— Извинете, че ви прекъсвам, хер министър, но капитан Фокс пристигна.

— Поканете го да влезе — каза Де Ваал.

Фокс наведе глава, за да мине през ниската за него врата на купето. Де Ваал го изгледа мълчаливо. Не очакваше да види човек с такъв ръст, нито че лицето му ще е прясно издраскано на десетки места. Той протегна ръка.

— Капитан Фокс, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас — каза той на бурски. — Радвам се, че дойдохте.

Фокс стисна силно ръката на Де Ваал.

— Съжалявам, сър, но не говоря вашия език.

Де Ваал гладко премина на английски.

— Простете — усмихна се леко той. — Забравих, че вие, анг… ъ-ъ-ъ… шотландците, нямате отношение към изучаването на чужди езици.

— Ами да, може би сме просто тъпи.

— Извинете, че ви го казвам, капитане, но вие като че ли сте се бръснали с бодлив клон.

— Попаднах в засада. Едни малки дяволчета счупиха предното ми стъкло. Щях да се отбия в местната болница, но вече закъснявах за срещата.

Де Ваал хвана Фокс под мишница и го настани да седне на един стол.

— Мисля, че ще е добре да пийнете нещо. Йорис, ще бъдеш ли така добър да се погрижиш? Капитан Фокс, да ви представя полковник Йорис Зееглер, завеждащ управление към Южноафриканското министерство на отбраната.

Зееглер кимна и повдигна едно шише.

— Предполагам, че ще предпочетете уиски, капитане?

— О, да, полковник.

Де Ваал отиде до вратата и я отвори.

— Лейтенант Андерс, съобщете на доктор Стеед, че имаме пациент за него. Струва ми се, че ще го намерите да дреме в купето си. — Той затвори вратата и се обърна с лице към събеседниците си. — А сега, едно по едно. Бъдете така любезен, капитане, да ни разкажете подробно за засадата, докато чакаме доктора.

Докторът дойде и започна да преглежда Фокс. Освен две рани, които се нуждаеха от по три шева всяка, останалите минаха дори без превръзка.

— Имали сте късмет, че тези драскотини не приличат на следи от женски нокти, иначе щеше да ви е доста трудно да обясните на съпругата си появата им — пошегува се той, докато затваряше чантата си.

— Сигурен ли сте, че нападението не е било организирано? — попита Зееглер, след като лекарят си тръгна.

— Да, не ми се вярва — отвърна Фокс. — Това бяха просто едни дрипави дечурлига. Един господ знае кой дявол ги е подтикнал да убиват напосоки.

— Опасявам се, че натъкването ви на малолетни кръвопийци не е изолиран случай — отбеляза кротко Де Ваал.

Зееглер кимна в знак на съгласие.

— Вашето премеждие, капитане, съвпада със същия жесток начин на действие при още най-малко двайсет други нападения през последните два месеца.

— Ако искате мнението ми — вметна Фокс, — зад това стои проклетата АРА.

— Косвено вината може да се хвърли върху Африканската революционна армия — потвърди Зееглер и извади тънка като молив пура.

— Половината от чернокожите момчета на възраст от дванайсет до осемнайсет години, оттук до Кейптаун, са готови да си дадат тестисите, за да влязат в нейните редици — допълни Де Ваал. — Това е един вид форма на героично преклонение.

— Трябва да се отдаде на дявола заслуженото — каза Зееглер. — Освен че е добър психолог, Хирам Лусана е също така и добър пропагандатор и тактик.

— Вярно е — вдигна поглед към полковника Фокс. — Много съм чувал за този негодник. Как така именно той стана водач на АРА?

— Сам се пробута. Той е американски чернокож. Изглежда, че е направил големи пари от международен незаконен наркотрафик. Но богатството не му било достатъчно. Мечтаел за власт и величие. Затова продал бизнеса си на френски синдикат, дошъл в Африка и започнал да организира и оборудва своя собствена освободителна армия.

— Струва ми се доста смайващо начинание за сам човек — отбеляза Фокс, — макар и заможен.

— Не е толкова смайващо, когато получаваш помощ и всичко необходимо — поясни Зееглер. — Китайците го снабдяват с оръжие, виетнамците обучават хората му. За щастие нашите сили за сигурност са в състояние да ги разгромяват непрекъснато.

— Но правителството ни положително ще падне, ако станем обект на продължителна икономическа блокада — добави Де Ваал. — Хитрият план на Лусана е да води чиста война според инструкциите. Никакъв тероризъм, никакви убийства на невинни жени и деца. Засега войските му са нападали само военни обекти. По този начин, като се прави на великодушен спасител, той може да спечели пълната морална и финансова подкрепа на Съединените щати, Европа и Третия свят. Веднъж постигне ли целите си, той ще упражни придобитото си влияние, за да прекрати всички наши икономически взаимоотношения с външния свят. И тогава краят на Бялата Южна Африка ще бъде само въпрос на седмици.

— Няма ли начин да се обуздае Лусана? — поинтересува се Фокс.

Де Ваал вдигна рошавите си вежди.

— Има само една възможност, при условие че дадете благословията си.

Фокс се вгледа в министъра с израз на почуда в очите.

— Аз? Но аз съм само един моряк на суша и фермер. Не знам нищо за бунтовническата борба. Каква полза може да има от мен Министерството на отбраната?

Де Ваал не отговори, само му подаде една книга с кожена подвързия, с големината на главна счетоводна книга.

— Нарича се операция „Дива роза“.

Светлините на Пемброук пламваха една по една във вечерния здрач. Лек дъжд биеше в прозорците на вагона и се стичаше на безброй струйки по прашното стъкло. Очилата за четене на Фокс, прилепнали върху големия му нос, уголемяваха очите му, които се местеха надясно-наляво по страниците, без нито за миг да спират. Той толкова се бе задълбочил в четивото, че разсеяно дъвчеше края на лулата си, която отдавна бе загаснала.

Няколко минути след осем той затвори книгата за операция „Дива роза“ и остана известно време вглъбен в себе си. Накрая уморено поклати глава.

— Моля се на Бога никога да не се стига до това — рече той тихо.

— Споделям чувствата ви — каза Де Ваал. — Но бързо наближава времето, когато гърбовете ни ще бъдат опрени до стената и операция „Дива роза“ ще бъде може би последната ни надежда да се спасим от изтреблението.

— Все още не мога да проумея какво точно искате от мен, господа.

— Само вашето мнение, капитане — отвърна Зееглер. — Ние направихме задълбочено проучване на плана и знаем какво казват компютрите относно шансовете му за успех. Надяваме се дългогодишният ви опит да ни предостави доводи за и против. Отсъдени от човек като вас.

— Мога да ви кажа, че планът е направо невъобразим — каза Фокс. — И според мен няма да сбъркате, ако добавите и „налудничав“. Това, което предлагате, е тероризъм в най-жесток вид.

— Точно така — съгласи се Де Ваал. — Като използваме чернокожата войска за внезапна атака и бързо оттегляне, замаскирана като членове на Африканската революционна армия, ние можем да отклоним международното съчувствие от чернокожите към бялата кауза на Южна Африка.

— Ще ни е нужна подкрепата на страни като Съединените щати, за да оцелеем — вметна Зееглер.

— Ще стане същото, каквото стана и в Родезия — продължи Де Ваал. — Цялата частна собственост, ферми, магазини, банки ще бъдат заграбени и национализирани. Чернокожи и бели ще се колят по улиците, хиляди ще избягат от континента само с дрехите на гърба си. Ново чернокожо комунистически ориентирано правителство ще установи деспотичен диктаторски режим и ще експлоатира собствения си народ като истински роби. Бъдете сигурен, капитан Фокс, че ако нашето правителство се срути, то няма да бъде заменено с някое, което да има демократично мислене.

— Не знаем със сигурност дали това ще се случи тук — каза Фокс. — И дори да можем да погледнем в кристално кълбо и да предвидим най-лошото, това пак няма да е извинение за предприемане на операцията „Дива роза“.

— Аз не търся морална преценка — възрази строго Де Ваал. — Казвате, че планът е невъзможен. Ще приема твърдението ви.

След като Фокс си тръгна, Де Ваал си наля още едно питие.

— Капитанът беше откровен, не мога да не го призная.

— Освен това е и прав — добави Зееглер. — „Дива роза“ е тероризъм в най-жесток вид.

— Възможно е — измърмори Де Ваал. — Но какъв избор има човек, когато печели битки, а губи войната?

— Не съм голям стратег — отвърна Зееглер, — но съм сигурен, че операция „Дива роза“ не е разрешение, господин министър. Приканвам ви да се откажете от нея.

Де Ваал обмисли думите на Зееглер, преди да отговори:

— Добре, полковник. Съберете всички данни, отнасящи се до операцията, и ги затворете в трезора на министерството заедно с другите резервни планове.

— Да, сър. — Облекчението на Зееглер беше очевидно.

Де Ваал се загледа в течността в чашата си. После вдигна поглед със замислено изражение.

— Жалко, много жалко. Операцията може би щеше да свърши работа.

Фокс беше пиян.

Ако някоя чудовищна ръка се протегнеше и изтръгнеше от пода дългия махагонов плот на бара в хотел „Пемброук“, той щеше да се просне ничком с превързаното си лице надолу. С размазан поглед видя, че е единственият посетител в заведението. Поръча си ново питие, отбелязвайки с известна садистична радост, че времето за затваряне отдавна е отминало и високият барман се притесняваше да го помоли да си върви.

— Добре ли сте, сър? — пробва предпазливо барманът.

— Не, по дяволите! — изръмжа Фокс. — Чувствам се адски отвратително.

— Моля да ме извините, но щом не ви е добре, защо продължавате да пиете?

— Не от уискито ми се повдига, а от операция „Дива роза“.

— Моля?

Фокс огледа крадешком залата, после се наведе над плота.

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че преди не повече от три часа се срещнах с министъра на отбраната на гарата, в частния му вагон?

Устните на бармана се извиха в самодоволна усмивка.

— Министърът трябва да е някой страхотен магьосник, господин Фокс.

— Магьосник ли?

— Ами да, щом може да бъде на две места по едно и също време.

— Говорете по-ясно, човече.

Барманът се пресегна под един рафт, извади вестник и го подхвърли върху плота пред Фокс. Кимна към материала на първата страница и зачете на глас заглавието.

— „Министърът на отбраната Питер де Ваал постъпва за операция в болницата «Порт Елизабет»“.

— Невъзможно!

— Това е днешният вечерен вестник — поясни барманът. — Трябва да признаете още, че министърът има не само свръхсила да се възстановява, но и скоростен влак, защото „Порт Елизабет“ се намира на хиляда километра на юг оттук.

Фокс грабна вестника, отърси мъглата от погледа си, сложи си очилата и зачете. Беше истина. С тромави движения той метна няколко банкноти към бармана и с несигурни крачки се запъти към вратата, прекоси фоайето и излезе на улицата.

Когато стигна на гарата, тя беше безлюдна. Лунната светлина проблясваше върху релсите. Влакът на Де Ваал го нямаше.

15.

Те пристигнаха с изгрева на слънцето. Сомала преброи най-малко трийсет души, облечени със същите полеви униформи, каквато носеше и той. Наблюдаваше ги как изпълзяват от шубраците като сенки и изчезват сред захарните тръстики.

Той огледа акациевото дърво с бинокъла си. Скаутът го нямаше на прикрития си наблюдателен пост. Може би се е измъкнал, за да се присъедини към отряда си, предположи Сомала. Никой от ударните сили не му беше познат. Възможно ли е да са членове на друго бунтовническо движение? Ако е така, защо тогава носеха отличителните черни барети на АРА?

Сомала се изкушаваше до болка да напусне скривалището си в баобаба и да се приближи до нашествениците, но размисли и остана неподвижен на мястото си. Ще чака и наблюдава. Такива заповеди беше получил и той щеше да ги изпълнява.

Фермата на Фокс постепенно се оживяваше. Работниците започваха да се пръсват, всеки по своите всекидневни задачи. Патрик Фокс младши мина през обезопасения портал и продължи към големия каменен обор, където се залови да човърка един от тракторите. Пазачите на портала се смениха. Момчето от нощната смяна тъкмо се спря да поприказва с дошлия да го смени, и в този момент най-неочаквано се строполи безмълвно на земята. Почти веднага след него и другият пазач подви крака и се свлече до него.

Сомала ахна от изненада, като видя как войниците се надигнаха като вълна от захарните тръстики и в свободна редица се устремиха към къщата. Повечето бяха въоръжени с китайски автомати СК-88, но двама от тях приклекнаха и се прицелиха с дългоцевните си пушки с оптичен мерник и заглушител.

Автоматите СК-88 откриха стрелба, която накара Фокс младши рязко да се изправи, но в следващия миг най-малко десет куршума се забиха в тялото му. Ръцете му отхвръкнаха нагоре във въздуха, после краката му се огънаха и той се захлупи по очи върху отворения двигател на трактора. Екотът от залпа стресна Джени, която беше на горния етаж, и тя се втурна към прозореца.

— О, боже! Мамо! — запищя тя. — В двора влязоха войници и застреляха Пат.

Мирна Фокс грабна пушката „Холанд & Холанд“ и се затича към предната врата. Един поглед й бе достатъчен, за да проумее, че защитата е пробита. Африканци в униформи на зелени и кафяви петна вече нахлуваха през отворения портал, чиято електрическа верига бе прекъсната. Тя затръшна вратата, пусна резето и извика на Джени:

— Включи радиото и повикай полицията.

После спокойно седна, пъхна в затвора на 12-калибровата пушка два патрона с едри сачми и зачака.

Пукотевицата от стрелбата изведнъж се усили и се смеси с писъците на жените и изплашените деца на работниците. Дори добитъкът на Фоксови не бе пощаден. Мирна запуши уши, за да не чува мученето от предсмъртната им агония, едва сподавяйки мъката си от унищожената стока. В този момент първият нападател разби вратата, за да влезе и тя насочи двуцевката към него.

Мирна за първи път виждаше толкова красив африканец. Той имаше ярко изразени черти на бялата раса, а кожата му беше синьо-черна. Мъжът вдигна оръжието си с приклада нагоре, сякаш се канеше да разбие черепа й, и се втурна към нея. Мирна дръпна двата спусъка и „старият Луцифер“ гръмна.

Изстрелът от такова късо разстояние почти откъсна главата на африканеца от раменете. Лицето му се пръсна във вид на кости и окървавена сива тъкан. Той отскочи назад, блъсна се във вратата и се свлече на пода, торсът му потрепери от спазми и накрая застина.

С невероятно спокойствие, сякаш беше на състезание по стрелба, Мирна презареди пушката си. В момента, в който затваряше задната част на цевта, други двама мъже нахълтаха през вратата. „Старият Луцифер“ улучи първия право в гърдите и мигом го просна на пода. Вторият нападател бе застигнат от куршума на Мирна точно когато той прескачаше трупа на другаря си и затова се заби по-ниско в него — в слабините му. Мъжът изрева, захвърли оръжието си и се преви надве. Крещейки несвързани думи, той отстъпи назад, препъна се и падна по гръб на верандата, само краката му останаха в стаята.

Мирна отново презареди. Стъклото на единия от прозорците се разби и в тапета на стената до стола й изведнъж се появиха няколко дупки. Тя не почувства нито удар, нито болка. Сведе поглед и видя как синият плат на джинсите й започна да се обагря от кръв.

От горния етаж се разнесе силен гърмеж и Мирна разбра, че Джени стреля към двора с 44-калибровия магнум на капитана.

Следващият африканец действаше по-предпазливо. Той изстреля бързо няколко куршума иззад вратата и изчака малко, преди да влезе. Не чу ответна стрелба и тогава самоуверено пристъпи навътре. Куршумът от двуцевката отнесе лявата му ръка. Той загледа смаян падналия в краката му крайник, чиито пръсти продължаваха да помръдват. От празния му ръкав рукна кръв и закапа по килима. Все още като в транс войникът бавно падна на колене и застена тихо, чувствайки как жизнените сокове изтичат от тялото му.

На Мирна й беше трудно да борави с „Луцифер“ с една ръка. Три куршума от последния й нападател бяха раздробили костите на дясната й ръка от китката до лакътя. Всяко нейно движение беше забавено и тромаво. Новите патрони се изплъзваха между потните й пръсти и се търкулваха далеч от нея.

— Мамо?

Мирна вдигна глава. Джени стоеше на стълбите, в отпуснатата й ръка висеше револверът, върху предницата на блузата й червенееше голямо петно.

— Мамо… ранена съм.

Преди Мирна да отговори, друг мъж влезе в стаята. Джени се опита да вдигне револвера. Но го направи бавно и закъсня. Новодошлият стреля пръв. Момичето се строполи на стълбите и се затъркаля надолу като захвърлена парцалена кукла.

Мирна седеше като вцепенена и стискаше пушката. Кръвта й, която не спираше да тече, изцеждаше силата и замъгляваше полезрението й. Тя гледаше с празен поглед изправения пред нея мъж. Като през мъгла го видя как доближи върха на оръжието си на сантиметър от челото й.

— Простете ми — каза той.

— Защо… — промълви тя, — защо извършихте това ужасно нещо?

В студените му тъмни очи отговор нямаше. За Мирна цъфналите храсти отвън на верандата изригнаха с ярки цветове и миг след това потънаха в непрогледен мрак.

Сомала тръгна между труповете, оглеждайки потресен лицата, замръзнали завинаги с израз на шок и ужас. Войниците бяха застреляли най-безжалостно почти всички работници и семействата им. Може би само шепа хора бяха успели да избягат в гората. Фуражът в хамбара и машините под навеса бяха подпалени, оранжевите пламъци вече бълваха и от горните прозорци на къщата на Фокс.

Колко странно, помисли си Сомала. Войниците бяха почистили бойното поле от куршумите и бяха прибрали мъртъвците си тихо и кротко като призраци. Всичко бе извършено бързо и прецизно. Никаква паника не се долови и когато долетя далечният звук на приближаващите се хеликоптери на южноафриканските сили за отбрана. Нашествениците като че ли се бяха стопили в околните гъсталаци — бяха изчезнали пак тъй крадешком, както бяха дошли.

Сомала се върна в баобаба да вземе принадлежностите си и пое с тежки стъпки към селището. Мислеше единствено за това, че трябва да събере хората от секцията си и да ги върне в лагера през границата с Мозамбик. Не се обърна да погледне назад към труповете, пръснати из фермата. Не видя стичащите се отвсякъде лешояди. Не чу и изстрела от пистолет, чийто куршум разкъса плътта на гърба му.

16.

Патрик Фокс не помнеше нищо от шофирането си по обратния път от Пемброук до Умконо. Ръцете му въртяха кормилото, краката му натискаха педалите с вдървени механични движения. Изцъклените му очи не трепваха, докато изкачваше стръмнините и взимаше по сляп инстинкт острите завои.

Сержант от пемброукското полицейско управление го беше открил в един малък магазин, където беше влязъл, за да купи поръчания от Джени крем за лице, и набързо му разказа за трагедията. Отначало Фокс не можеше да повярва. Едва след като се свърза по мобилното си радио в колата с началника на полицията в Умконо Шон Франсис, ирландец по произход, злокобната вест започна да прониква в съзнанието му.

— Побързай да се прибереш, Патрик — изпращя по високоговорителя напрегнатият глас на Франсис. Полицаят му спести подробностите, а и Фокс не настоя да ги узнае.

Слънцето все още грееше високо от небето, когато в полезрението на Фокс се появи фермата му. Почти нищо не бе останало от къщата, освен камината и част от верандата. Всичко друго представляваше купчина пепел. В дъното на двора тлееха гумите на тракторите и изпускаха гъст черен пушек. Полските работници лежаха там, където бяха паднали мъртви. Лешоядите вече се бяха нахвърлили върху труповете на добитъка му.

Шон Франсис и няколко войници от въоръжените сили се бяха скупчили около три тела, покрити с одеяла. Фокс спря изкаляната кола в двора и скочи от нея. Франсис веднага тръгна да го пресрещне, лицето му беше бяло като платно.

— Боже господи! — извика Фокс и се вгледа в очите на полицейския началник, търсейки да открие слаб лъч светлина. — Семейството ми! Какво е станало със семейството ми?

Франсис потърси думи, за да отговори, но не му се удаде и само посочи с глава покритите тела. Фокс го изблъска настрани и тръгна през двора, но яките ръце на полицая се обвиха около гърдите му и го възпряха.

— Недей, Патрик. Аз вече ги разпознах.

— По дяволите, Шон, там лежи семейството ми!

— Умолявам те, приятелю, спести си гледката.

— Пусни ме, трябва да ги видя.

— Недей! — Франсис не охлаби хватката си, макар да знаеше, че не може да мери сили с Фокс. — Мирна и Джени са почти овъглени от пожара. Мъртви са, Патрик. Твоите любими същества вече ги няма. Запомни ги, каквито бяха като живи, а не в този вид.

Франсис чувстваше как напрежението от мускулите на Фокс бавно спада и той отпусна ръцете си.

— Как се случи? — попита тихо Фокс.

— Не разполагам с никакви подробности. Всичките ти работници са избити. Няма дори един ранен, който да каже нещо.

— Все някой трябва да знае… трябва да е видял…

— Ще намерим свидетел. Поне един ще се появи утре сутринта. Обещавам ти.

Тъжният разговор беше прекъснат от хеликоптер, който се приземи в двора. Войниците внимателно качиха телата на Мирна, Джени и Патрик младши в товарната кабина и ги завързаха. Фокс не понечи да отиде при тях. Остана на място и с очи, изпълнени с огромна скръб, проследи хеликоптера, докато се издигаше, за да се отправи към моргата в Умконо.

— Кой е отговорен за това? — обърна се той към Франсис. — Кажи ми кой уби жена ми, децата ми, работниците ми, кой опожари фермата ми?

— В къщата намерихме два куршума от СК-88, овъглени останки от ръка с китайски часовник на китката и отпечатъци на военни ботуши в прахта. Всички тези улики водят към АРА.

— Как така „два куршума“? — избухна Фокс. — Мръсните копелета трябва да са оставили планина от куршуми!

Франсис разпери безпомощно ръце.

— Типично за АРА. Те винаги почистват терена непосредствено след атаката. Затова е трудно да намерим неопровержимо доказателство. Всеки път се изкарват невинни при международни разследвания за тероризъм и лицемерно хвърлят вината на други подобни организации. Ако не бяха полицейските ни кучета, ние никога нямаше да открием употребените патрони, а може би дори и ръката. Следите на нападателите водят от и до шубраците, през захарната тръстика и до къщата. Според мен те са застреляли пазачите по време на смяната им, когато порталът е бил отворен и токът е бил прекъснат. Пат младши беше паднал прострелян върху онзи обгорен трактор. Мирна и Джени лежаха на няколко крачки една от друга в дневната. И тримата са били застреляни безмилостно… Патрик, ако това ще те утеши донякъде, не открихме следи от изнасилване или осакатяване. — Полицейският началник млъкна, за да отпие глътка от манерката. После предложи и на Фокс, който отказа с глава.

— Пийни малко, Патрик. Това е уиски.

Фокс отново отказа.

— Джени се обади в полицията, за да съобщи, че Пат е бил застрелян и че мъже с камуфлажни дрехи нападнали фермата. По всичко личи, че дъщеря ти и Мирна са се отбранявали докрай. Намерихме четири отделни кървави локви в двора зад къщата. А ти сам можеш да видиш, че по оцелялата част от пода на верандата също има кървави следи. Последните думи на Джени бяха: „Божичко, те избиват и децата…“. Тогава ние веднага вдигнахме на крак хората си и се качихме в хеликоптерите. След тринайсет минути бяхме вече тук. Заварихме всичко в пламъци, но нападателите бяха изчезнали. Два взвода и един хеликоптер продължават да претърсват гората.

— А моите хора? — промълви Фокс, сочейки към неподвижните тела, пръснати из двора. — Не можем да ги оставим така, за да ги нападнат лешоядите.

— Съседът ти Брайън Вогъп е тръгнал насам със своите работници, за да ги погребат. Всеки момент ще пристигнат. Дотогава неколцина от хората ми ще държат далече хищниците.

Докато изкачваше стълбите към верандата, Фокс приличаше на човек, който сънува, че се е загубил в гората. Още не можеше да схване същността на трагедията. Струваше му се, че пак ще види трите си любими същества да стоят на верандата, обрамчена от цъфналите храсти. В съзнанието му изплува картината, когато тръгваше за Пемброук, а те усмихнати му помахваха.

Верандата беше оплескана с гной. Кални следи се спускаха от пушещите въглени надолу по стълбите, които рязко свършваха. Доколкото успя да прецени, три или четири трупа са били влачени от къщата навън, преди да бъде подпалена. Кръвта се беше съсирила и хванала коричка от следобедното слънце.

Фокс се облегна на мрежестия прозорец и почувства първото неудържимо потреперване от шока. Къщата, която беше построил за семейството си, не представляваше вече нищо друго, освен овъглени грозни руини, струпани в средата на окосена ливада и лехи от гладиоли и кремове, които се издигаха непокътнати. Дори споменът за това как изглеждаше къщата му започна да се изкривява. Той седна на едно от стъпалата и покри лицето си с ръце.

Така го завари и полицейският началник Франсис, който дойде след половин час и леко го побутна.

— Хайде, Патрик, нека те заведа у дома. Нищо не можеш да направиш, като седиш тук.

Франсис поведе несъпротивляващия се Фокс към бушмастъра и внимателно го настани на пътническата седалка.

Докато колата минаваше през портала, Фокс гледаше право пред себе си, нито веднъж не се обърна назад. Знаеше, че никога повече няма да види или да стъпи във фермата си.

17.

Макар да имаше чувството, че току-що е положил глава върху възглавницата, в действителност Хирам Лусана беше спал цели седем часа, преди да го събуди почукване на вратата. Ръчният му часовник върху нощната масичка показваше шест часа. Той изруга, разтърка очите си с цвят на кафе и седна в леглото.

— Влез!

На вратата пак се почука.

— Казах: влез! — сопна се той високо.

Капитан Джон Мукута отвори вратата и застана мирно.

— Извинете, че ви събудих, сър, но четиринайсета секция току-що се завърна от разузнаването си в Умконо.

— И какво спешно има? Мога да прочета доклада им и по-късно.

Очите на Мукута останаха приковани на едно място в стената.

— Патрулът, секционният лидер, е пострадал. Прострелян е и е настанен в болницата. Състоянието му е критично и той настоява да говори с вас и само с вас.

— За кого става дума?

— Името му е Маркус Сомала.

— Сомала? — сви вежди Лусана и се надигна в леглото. — Кажи му, че идвам.

Капитанът отдаде чест и тихо затвори вратата след себе си, правейки се, че не е забелязал другото тяло под сатенените чаршафи.

Лусана се пресегна и дръпна завивките. Фелиша Колинс спеше като агънце. Ниско подстриганата й ситно къдрава коса блестеше на слабата утринна светлина, плътните й устни бяха леко отворени. Кожата й имаше цвят на какао, заострените й гърди с тъмни, едри зърна се повдигаха при всяко вдишване.

Той се усмихна и остави завивката отметната. Все още сънен се вмъкна в банята и наплиска лицето си със студена вода. От огледалото го погледнаха очи, нашарени с червени нишки. Лицето около тях беше набръчкано и изпито от една нощ, отдадена на алкохол и секс. Той го потупа лекичко с хавлиена кърпа, върна се в спалнята и се облече.

Лусана беше нисък и жилав и имаше малко по-светла кожа от другите мъже в армията от африканци, която командваше. „Американски тен“, подхвърляха те зад гърба му. Но никое от подмятанията за цвета на кожата му или за безцеремонното му държане не беше изричано с неуважение. Подчинените му благоговееха пред него. Той излъчваше онази увереност, присъща на повечето млади борци лека категория в началото на кариерата си, увереност, граничеща с арогантност според някои. Той хвърли още един поглед върху Фелиша, въздъхна и тръгна за болницата.

Китайският лекар изрази песимизъм.

— Куршумът е влязъл отзад, разкъсал е половината от единия му бял дроб, натрошил е едно ребро и е излязъл от лявата страна на гръдния кош. Цяло чудо е, че е все още жив.

— В състояние ли е да говори?

— Да, но всяка дума изсмуква силите му.

— Още колко…

— … му остават да живее ли?

Лусана кимна.

— Маркус Сомала е невероятно здрав физически — отвърна докторът. — Но се съмнявам, че ще издържи до края на деня.

— Може ли да му дадете нещо стимулиращо за сетивата му, дори то да трае няколко минути?

Докторът се замисли.

— Предполагам, че ускоряването на неизбежното няма да е от значение. — Той се обърна и тихо даде нареждане на сестрата, която веднага след това излезе от стаята.

Лусана сведе поглед към Сомала. Лицето на секционния водач беше изпито, гърдите му се надигаха едва забележимо с конвулсивни вдишвания. Пластмасови тръбички се спускаха от стойка над леглото му и влизаха в носа и под кожата на ръцете му. Широка превръзка покриваше гърдите му.

Сестрата се върна и внимателно подаде на лекаря спринцовка. Той заби иглата под кожата и бавно впръска течността. След малко клепките на Сомала трепнаха, той полуотвори очи и изстена.

Лусана безмълвно направи знак на лекаря и сестрата да излязат от стаята.

След като вратата се затвори след тях, той се наведе над леглото.

— Сомала, аз съм Хирам Лусана. Разбираш ли ме?

Шепнещият глас на Сомала прозвуча дрезгаво, но с нотка на вълнение.

— Не виждам добре, мой генерале. Наистина ли сте вие?

Лусана взе ръката му и здраво я стисна.

— Да, мой храбри боецо. Дойдох да чуя рапорта ти.

Мъжът на леглото се усмихна едва-едва, после в очите му се появи натрапчив питащ израз.

— Защо… защо не повярвахте в мен, мой генерале?

— Не съм ти повярвал ли?

— Защо не ми казахте, че изпращате мъже да нападнат фермата на Фокс?

Лусана остана като гръмнат.

— Опиши ми какво си видял. Опиши ми всичко. Нищо не пропускай.

Двайсет минути по-късно, изтощен от усилието, Маркус Сомала отново изпадна в безсъзнание. По пладне беше вече мъртъв.

18.

Патрик Фокс насипваше с лопата лепкава глинена пръст върху трите ковчега на семейството си. Дрехите му бяха просмукани от лекия дъжд и собствената му пот. Негово беше желанието сам да изкопае общ гроб и сам да го зарие. Погребалната служба отдавна беше приключила и приятелите и съседите му си бяха тръгнали, оставяйки го да свърши мъчителната си задача.

Най-накрая той подравни последната лопата пръст, отстъпи назад и сведе поглед. Надгробната плоча още не бе докарана и могилата изглеждаше някак гола и изоставена сред другите гробове, които бяха покрити с трева и оградени от грижливо поддържани цветя. Той падна на колене, бръкна в джоба на захвърленото си настрана сако, извади оттам шепа венчелистчета, откъснати от декоративния храст в двора си и ги пръсна върху влажната пръст.

Фокс даде воля на скръбта си. Не спря да плаче, докато слънцето не се спусна ниско под хоризонта. Не спря да плаче, докато сълзите му не пресъхнаха.

Съзнанието му се върна дванайсет години назад и зареди картина след картина като прожекционен апарат. Видя Мирна и децата в малката къща близо до Абърдийн край Северно море. Видя изненадата и радостта, изписани по лицата им, когато им каза да си съберат багажа, защото се местят в Натал, за да си построят ферма. Видя колко болнаво бяла изглеждаше кожата на Джени и Пат младши до другите им връстници в училището в Умконо и колко бързо двамата добиха загар и здрав вид. Видя с каква неохота Мирна напусна Шотландия, за да промени изцяло начина си на живот, а после обикна Африка по-силно от него.

„Никога няма да станеш истински фермер, докато не изцедиш докрай солената вода от вените си“, често му подхвърляше тя.

Гласът й прозвуча толкова ясно, че той не можеше да приеме факта, че тя лежи под земята, върху която бе коленичил, и че никога вече нямаше да види светлината на деня. Сега той остана съвсем сам и тази мисъл го съсипваше. Когато жена загуби мъж, спомни си, че беше чувал това някъде, тя започва свой живот и запазва силите си. Но когато мъж загуби жена, той е наполовина мъртъв.

Пропъди някогашните щастливи моменти от съзнанието си и се опита да извика на тяхно място неясната фигура на мъж. Лицето нямаше отличителни черти, тъй като беше лице на човек, когото Фокс никога не бе виждал — лицето на Хирам Лусана.

Скръбта на Фокс изведнъж бе залята от прилив на студена ненавист. Той сви ръце в юмруци и заудря с тях влажната земя, докато излее всичките си чувства. После въздъхна дълбоко и започна грижливо да подрежда венчелистчета така, че да изписват имената на Мирна и децата му.

Накрая, когато се изправи несигурно на крака, вече знаеше какво трябва да направи.

19.

Лусана седеше на председателското място на заседателната маса и със замислен поглед въртеше в ръце химикалка. След малко извърна глава към вечно усмихнатия полковник Дук фон Ло, главен военен съветник в АРА, а после огледа един по един офицерите, насядали около масата.

— Някой кръвожаден идиот си втълпява да нападне фермата на най-уважаваните граждани на Натал, а вие седите тук и ме гледате невинно, сякаш нищо особено не е станало. — Той замълча за миг, взирайки се в лицата им. — Хайде, господа, стига вече с тия игрички. Кой стои зад това?

Ло направи поклон с глава и разпери ръце върху масата. С бадемовите очи и ниско подстриганата си права коса той рязко се отличаваше от другите. Заговори бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума.

— Повярвайте ми, генерале, никой под вашето командване не е отговорен. Проучих точното разположение на всяка секция по време на нападението. Никоя от тях, с изключение на секцията, ръководена от Сомала, не се е намирала по-близо от двеста километра от Умконо.

— Тогава как си обяснявате случилото се?

— Не мога да си го обясня.

Лусана задържа за малко погледа си върху Ло, преценявайки изражението на азиатеца. Удовлетворен, че не видя нищо фалшиво в постоянната му усмивка, се обърна и изучи лицата на останалите присъстващи.

Вдясно от него седеше майор Томас Мачита, главният му разузнавателен анализатор. До него беше полковник Рандолф Джумана, неговият заместник-командир. Срещу тях бяха Ло и полковник Оливър Макеир, координатор на пропагандните програми на АРА.

— А вие имате ли някакви теории по случая?

Джумана изправи за десети път свитък документи, за да ги подравни на масата, и избягвайки погледа на Лусана, каза:

— Възможно ли е Сомала да си е въобразил това нападение? Може би го е видял, когато е изпаднал в делириум. Или пък просто си го е измислил.

Лусана сви вежди и поклати раздразнен глава.

— Не забравяйте, полковник, че лично аз приех рапорта на Сомала. Той беше способен човек, най-добрият водач, който сме имали. Не е изпадал в делириум, а и защо да си съчинява приказки, след като знаеше, че умира.

— Няма никакво съмнение, че е било извършено нападение — обади се Макеир. — Южноафриканските вестници и телевизионни новинарски емисии го отразиха широко. Техните съобщения напълно се покриват с това, което Сомала е разказал на генерала, само дето правителствените сили по отбраната още не са открили никакви свидетели, които да дадат описание на нападателите. Имаме късмет, че Сомала е успял да се върне от мисията си и да разкаже всичко, което е видял, преди да умре.

— А видял ли е кой е стрелял в него? — попита Юмана.

— Бил е прострелян в гърба от далечно разстояние — поясни Лусана. — Вероятно от снайперист. Горкият човек се влачил близо пет километра до мястото, където се е намирала разузнавателната му група. Те му оказали първа помощ, а после го докарали в нашия лагер.

Томас Мачита заклати глава с израз на пълно изумление.

— Нещо не се връзва. Съмнявам се, че други освободителни движения ще се облекат и маскират като войници от АРА.

— Кой знае — обади се пак Макеир, — те може би са инсценирали нападението, за да хвърлят вината върху нас и да отклонят вниманието от себе си.

— Аз съм в тесни контакти с моите сънародници, които съветват вашите братя революционери — намеси се полковник Ло. — Всички те са разярени като разбутано гнездо стършели. Никой не печели нищо от нападението над фермата на Фокс. Дори напротив, това още повече затвърдява решението на бели, индианци, цветнокожи, както и много чернокожи да застанат твърдо срещу външна намеса.

Лусана подпря брадичка върху разтворените си длани.

— След като те не са го направили и знаем, че и ние не сме, тогава кого можем да заподозрем?

— Южноафриканските бели — отвърна веднага Ло.

Всички погледи се насочиха към виетнамския съветник. Лусана се вгледа в непроницаемите му очи.

— Бихте ли повторили твърдението си.

— Просто предполагам, че някой в южноафриканското правителство може да е наредил избиването на семейството на Фокс и техните работници.

Всички продължиха да го гледат безмълвно. Най-накрая Мачита наруши мълчанието.

— Не виждам с каква цел.

— Аз също — сви рамене Ло. — Но вземете предвид следното: кой друг има ресурсите да снабди група командоси с оръжие и униформи, които са също като нашите? Освен това, а и най-важното, не ви ли се струва странно, господа, че макар ударната група да се е оттеглила, когато е чула хеликоптерите на въоръжените сили, никой от нея не е бил открит. Факт в партизанския живот е, че на нас ни е необходим минимум един час, за да гарантираме средна възможност за успешно бягство. А по-малко от десет минути преднина на сила, използваща хеликоптери и кучета, е равносилно на самоубийство.

— Аргументите ви са доста интригуващи — отбеляза Лусана, барабанейки с пръсти по масата. — Нито за миг не мога да ги приема за валидни. Но една проверка няма да навреди. — Той се обърна към Мачита. — Имате ли доверен информатор в Министерството на отбраната?

— Да, и то на много високо ниво — отвърна Мачита. — Струва ни доста пари, но сведенията му са напълно сигурни. Странното обаче е, че той никога не се явява два пъти на едно и също място под една и съща маска.

— Изглежда, че е доста загадъчен човек — вметна Джумана.

— Може би — призна Мачита. — Ема се материализира, когато най-малко очакваме.

— Ема ли?

— Това е кодовото му име.

— Тогава въпросното лице или има извратено чувство за хумор, или е травестит — отбеляза Лусана.

— Това не знам, генерале.

— Как се свързвате с него?

— Не се свързвам. Той ни се обажда, когато има полезна информация за продан.

Джумана се намръщи.

— Каква ни е гаранцията, че той не ни снабдява с фалшиви сведения?

— Досега всичко, което ни е предал от министерството, е било сто процента истина.

Лусана погледна към Мачита.

— В такъв случай ще имате ли грижата?

Мачита кимна.

— Ще замина лично за Претория и ще изчакам следващата поява на Ема. Ако някой може да разгадае загадката, то това ще е само той.

20.

Лагерът на Африканската революционна армия всъщност не беше лагер в буквалния смисъл на думата. Това беше някогашен малък университет за португалци по времето, когато те управляваха Мозамбик, преустроен сега в щабквартира. Новият университет за чернокожите граждани бе издигнат по-късно в сърцето на нов град, откъснат от северната вътрешност, край езерото Малави.

Преустроеният лагер представляваше идеална база за армията на Лусана. Общежитията служеха за спални помещения за войските, кафенетата за трапезарии, спортните съоръжения за бойна подготовка. Отделно бяха обзаведени удобни квартири за офицерите и бална зала за приеми.

Конгресменът от Демократическата партия Фредерик Дагът, един от тримата чернокожи от Ню Джърси, беше изумен. Той едва ли не очакваше да види типично революционно движение, ръководено от племенни вождове, въоръжено със съветски ракети, облечено в бозави китайски униформи и декламиращо безсмислени марксистки клишета. Вместо това със задоволство откри организация, работеща по системата на американска нефтена корпорация. Лусана и офицерите му имаха вид повече на бизнесмени, отколкото на партизани.

Всичко по време на коктейла вървеше точно по протокола на приемите в Ню Йорк. Дори домакинята Фелиша Колинс можеше да мине за гордостта на официална вечеря в Манхатън.

Дагът срещна погледа й и тя се извини на групата от сомалийски законодатели, с които разговаряше. Приближи се до него и постави ръката си върху неговата.

— Забавлявате ли се, господин Дагът?

— И то много.

— Хирам и аз се надяваме да поостанете до края на седмицата.

— За жалост утре следобед трябва да бъда в Найроби на събрание на Съвета по образованието на Кения.

— Чувствате ли се удобно в апартамента? Ние сме много малко по-назад от лукса на хотел „Хилтън“.

— Трябва да призная, че гостоприемството ви далеч надхвърли очакванията ми.

Дагът я измери с поглед. Тази вечер за първи път виждаше Фелиша Колинс отблизо. Тя беше певица с три златни плочи, актриса с две награди „Еми“ и една „Оскар“ за трудната роля на чернокожа суфражетка в игралния филм „Пътека от макове“.

Фелиша стоеше спокойна и самоуверена във вечерния си тоалет от зелен крепдешин. Късото й горнище без презрамки беше завързано на талията, а леко прозрачният й панталон загатваше за изваяните й крака. Ситно къдравата й коса беше подстригана ниско.

— Хирам е на прага на величието, както се досещате.

Той се усмихна на високопарното й твърдение.

— Представям си, че същите думи са били казани навремето и за Атила, хунския вожд.

— Сега разбирам защо вашингтонските кореспонденти се тълпят на пресконференциите ви. — Ръката й продължаваше да е върху неговата. — Имате остър език.

— Сигурен съм, че те го наричат „копието на Дагът“.

— С което по-добре се пробива бялото господство, нали?

Той хвана ръката й и я стисна толкова силно, че огромните й махагонови очи се разшириха.

— Кажете ми, госпожице Колинс, какво доведе красива и прославена чернокожа артистка като вас в джунглата?

— Същото, което доведе и чернокожото „ужасно дете“ от Конгреса на Съединените щати — отвърна му тя. — Тук съм, за да помагам на един човек, който се бори за възхода на нашата раса.

— Повече съм склонен да вярвам, че Хирам Лусана се бори за възхода на банковата си сметка.

Фелиша се усмихна подигравателно.

— Разочаровате ме, господин конгресмен. Ако си бяхте направили труда да си научите домашното, щяхте да знаете, че това просто не е вярно.

Дагът се стегна. Ръкавицата беше хвърлена.

Той пусна ръката й и приближи лице на милиметри от нейното.

— От половината свят, който наблюдава африканските нации, чака и се чуди кога те ще се организират и ще премахнат последния бастион на бялото господство, кой друг ще се яви като месия от пустошта и ще предложи поговорка за всеки случай, ако не вашият международен контрабандист на наркотици Хирам Лусана. Като просветление в нощта той се разтоварва от процъфтяващата си дейност и приема каузата на бедната мръсна чернокожа паплач на Южна Африка. Подсилен от лековерното чернокожо мнение и подтикван от световната преса, гладна за личност, каквато и да е личност, красавецът Хирам изведнъж открива усмихнатото си лице на кориците на най-малко четиринайсет списания с общ тираж над шейсет милиона. Така слънцето го огрява от небето и Хирам Лусана става най-обожаваният за всички вярващи по света. Чуждите правителства се надпреварват да го канят на приеми, той изисква и получава баснословни хонорари за поредица от лекции, а наивници като вас, госпожице Колинс, от света на развлеченията, целуват задника му и драскат да влязат в кръга му от светлината на прожекторите.

Прекрасното лице на Фелиша пламна от гняв.

— Говорите преднамерено грубо.

— По-скоро напълно откровено. — Дагът замълча, за да се наслади за миг на яростта на Фелиша. — Какво, мислите, ще се случи, ако Лусана спечели войната си и расисткото правителство на Южна Африка се предаде? Дали и той, като Цинцинат1, ще се откаже от генералския си чин и ще се върне към ралото? Малко вероятно. Почти не се съмнявам, че сам ще се провъзгласи за президент и ще наложи истинска диктатура. После, с огромните ресурси на най-напредналите страни в Африка в джоба си, ще превключи грандиозния си освободителен поход на заден ход и било то със сила, или с хитрост ще погълне по-слабите чернокожи нации.

— Вие сте слепец — прекъсна го грубо Фелиша. — Хирам води живот, изграден на високи морални принципи. За мен е немислимо да повярвам, че той ще продаде идеалите си за лични облаги.

Фелиша не забеляза предупреждението в погледа на Дагът.

— Мога да ви го докажа, госпожице Колинс, и то ще ви струва — финансово имам предвид — един американски долар, ако загубите.

— Ловите риба в пресъхнало езеро, господин Дагът. Явно, че не познавате генерала.

— Нека се обзаложим.

Тя се замисли за миг, после го погледна в очите.

— Дадено.

Дагът се поклони галантно и я съпроводи до Лусана, който разговаряше с офицер от мозамбикската армия. Като видя Дагът и Фелиша да се приближават, той прекъсна разговора си и възкликна:

— А! Ето ги и моите американски приятели. Както виждам, вече сте се запознали.

— Мога ли да поговоря с вас и госпожица Колинс насаме, генерале? — попита Дагът.

— Да, разбира се.

Лусана се извини на армейския офицер и заведе двамата в малко студио, обзаведено удобно в африкански съвременен стил.

— Много е приятно тук — отбеляза Дагът.

— Това е любимият ми стил на обзавеждане. — Лусана ги покани с ръка да седнат. — И защо не, след като са запазени мотивите на нашите предшественици.

— Лично аз предпочитам новите египетски идеи в обзавеждането — подметна равнодушно Дагът.

— За какво искате да говорим? — поинтересува се Лусана.

Конгресменът мина направо на въпроса.

— Ако ми разрешите да съм прям, генерале, единствената причина да разиграете това пищно представление е надеждата ви да ме подмамите да упражня влиянието си върху комисията по външните работи към Конгреса от името на АРА. Съгласен ли сте?

Изразът в очите на Лусана го издаде, че е хванат натясно, но той се досети навреме, че трябва да бъде любезен.

— Моля да ме извините, господин Дагът, но нямах предвид, че е толкова очебийно. Да, вярно, надявах се да ви накарам да дадете вашата подкрепа за каузата ни. Но чак да ви подмамвам? Не, в никакъв случай. Не съм толкова глупав, че да се опитвам да подвеждам човек като вас, който се слави с прозорливостта си.

— Дотук с предисловията. Какво ще има за мен?

Лусана изгледа смаяно Дагът. Най-малко очакваше такава прямота. Плановете му включваха по-заобиколна съблазън. Сега думите на Дагът го завариха неподготвен. Недвусмисленото искане на рушвет го изуми. Той реши да се престори на наивен, за да печели време.

— Не ви разбрах, господин конгресмен.

— Всъщност не е толкова сложно. Щом ме искате в отбора си, ще трябва да си платите.

— Все още не ви разбирам.

— Престанете да ме баламосвате, генерале. И двамата с вас сме от една черга. Не оставихме настрана бедността и дискриминацията, за да стигнем дотук, без да сме взимали нещичко по пътя си.

Лусана се обърна и бавно си запали цигара.

— Искате да открия преговорите с предложение в знак на признателност за вашата служба, така ли?

— Това няма да е необходимо. Аз вече… ъ-ъ-ъ… вече имам наум едно предложение.

— Моля, кажете го.

Усмивка повдигна ъгълчетата на устата на Дагът.

— Госпожица Колинс.

Лусана го погледна изненадан.

— Виж ти, колко било прелестно това предложение. Само че не виждам какво тя би…

— Давате ми Фелиша Колинс и аз ще се погрижа комисията ми да гласува за подпомагане програмата за въоръжаване на вашата революция.

Фелиша скочи на крака, махагоновите й очи захвърляха гневни искри.

— Не мога да повярвам на ушите си!

— Приемете го като малка жертва в името на благородна кауза — каза саркастично Дагът.

— Хирам, за бога, кажи на този надут пуяк да си вдига партакешите и да изчезва оттук.

Лусана не отговори веднага. Гледаше в скута си и изчеткваше въображаема прашинка от острия като бръснач ръб на панталона си. Накрая заговори с тих глас:

— Съжалявам, Фелиша, но не мога да позволя на личните чувства да се намесват.

— Какво безобразие! — Тя го гледаше смаяна. — Вие и двамата сте побъркани, напълно побъркани, ако си въобразявате, че ще можете да ме предавате от ръка на ръка като чувал с брашно.

Лусана стана, приближи се до нея и докосна с устни челото й.

— Не ме намразвай. — Обърна се към Дагът и рече: — Приятно прекарване с трофея, който ми откраднахте!

И излезе от стаята.

Фелиша остана дълго време на мястото си, по лицето й изведнъж се изписа враждебност и смут, после, когато проумя какво е станало, очите й се наляха със сълзи. Нито възрази, нито се съпротивляваше, докато Дагът нежно я придърпа към себе си и я целуна.

— Мръсник! — прошепна тя. — Гаден мръсник! Надявам се, че си доволен.

— Не съвсем.

— Твоята точка от договора ти бе спазена. Какво повече искаш?

Той извади носна кърпа от малкия си джоб и попи замъглените й очи.

— Забравяш — захили се той подигравателно, — че ми дължиш един долар.

21.

Питер де Ваал затвори папката с доклада за касапницата във фермата на Фокс и вдигна поглед; лицето му беше изпито и уморено.

— Още съм потресен от тази жестока и толкова безсмислена трагедия.

Фокс остана безмълвен. Той седеше от другата страна на бюрото на министъра на отбраната и натъпкваше с тютюн старата си лула. В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на автомобилното движение на Претория, приглушен от прозорците с изглед към парка Бъргър.

Де Ваал пъхна папката в едно чекмедже и, избягвайки погледа на Фокс, продължи:

— Съжалявам, че нашите патрули не са успели да заловят диваците, отговорни за това.

— Само един човек е отговорен — каза с мрачно лице Фокс. — Ония, които са извършили клането, са действали под негово разпореждане.

— Знам какво си мислите, капитан Фокс, но ние нямаме доказателство, че зад тази работа стои Лусана.

— Убеден съм, че е той.

— Какво да ви кажа, дори да знаехме със сигурност, той се намира отвъд границите ни и ние не можем да го пипнем.

— Но аз мога.

— Как?

— Като се нагърбя да ръководя вашата операция „Дива роза“.

Де Ваал долови дълбоката омраза и желание за мъст, изпълващи Патрик Фокс. Стана и се доближи до прозореца.

— Съчувствам ви напълно, капитане — заговори той, гледайки към цъфналите тропически дървета, разкрасяващи града, — но отговорът ми е „не“.

— Но защо?

— „Дива роза“ е чудовищен замисъл. Ако операцията се провали, последствията ще се отразят катастрофално на нашето правителство.

— Нищо подобно, по дяволите! — кипна той. — Трагедията с фермата ми е само начален удар. Лусана и проклетата му банда трябва да бъдат спрени, преди цялата страна да е залята от кръв.

— Рискът далеч превишава вероятния успех.

— Аз няма да допусна провал — рече студено Фокс.

Де Ваал имаше вид на човек, разкъсван от съвестта си. Закрачи нервно из стаята, после изведнъж спря и се вгледа във Фокс.

— Не мога да ви осигуря благополучно измъкване, когато му дойде времето. А Министерството на отбраната ще отрече, разбира се, всякаква връзка с операцията, ако бъдете разкрит.

— Разбирам — въздъхна дълбоко Фокс и в следващия миг в главата му изплува една мисъл. — Между другото, по повод срещата ни във влака, господин министър, как успяхте да пристигнете толкова бързо от операционната зала в болницата в Дурбан до гарата в Пемброук?

За първи път Де Ваал се усмихна.

— Чрез проста хитрост. Влязох през главния вход на болницата и излязох през задния. Една линейка ме закара до военновъздушната база „Хайдрийк“, откъдето се качих на военен реактивен самолет и кацнах на писта близо до Пемброук. Влакът всъщност е на президента и аз го бях наел за няколко часа, използвайки пътуването му за основен ремонт.

— Но защо ви е била нужна тази сложна заблуда?

— Често смятам за необходимо да прикривам движението си — отговори Де Ваал. — А както сигурно ще се съгласите, операция „Дива роза“ не е нещо, което трябва да се афишира.

— Така е.

— А вие, капитан Фокс, ще можете ли да изчезнете от поглед, без да събудите подозрение?

Фокс кимна утвърдително.

— Напуснах Умконо, потънал в скръб. Приятелите и съседите ми мислят, че съм се върнал в Шотландия.

— Добре тогава. — Де Ваал отиде отново до бюрото си, написа нещо на едно листче и го подаде на Фокс. — Това е адресът на един хотел, на шестнайсет километра на юг от града. Вземете си стая и чакайте да получите необходимите документи и инструкции, за да търкулнете топката. От този момент правителството на Южна Африка ви смята за мъртъв. — Той отпусна рамене. — Господ да ни е на помощ!

— Господ ли? Не ми се вярва. — Зли пламъчета заблестяха в очите на Фокс. — Искрено се съмнявам, че ще застане на наша страна.

Под кабинета на министъра полковник Зееглер се разхождаше сам напред-назад в оперативния отдел пред широка маса, отрупана с лъскави снимки.

За първи път във военната си кариера той се чувстваше напълно объркан. В нападението над фермата на Фокс имаше нещо интригуващо, което не се покриваше с обичайната схема на терористични действия. То беше извършено прекалено прецизно и изпипано, за да е дело на АРА. Освен това и не беше в стила на Лусана. Той може и да издаваше заповеди за смъртта на бели войници, но никога не би намерил извинение за убийствата на местните работници, наети от Фокс, особено на жените и децата. Тази част противоречеше на познатата стратегия на бунтовническия водач.

— Кой може да е тогава? — запита се гласно Зееглер.

Положително не бяха чернокожи войници от Южноафриканските въоръжени сили — това не би могло да стане без негово знание.

Той спря да се разхожда и разбърка снимките, направени от екип следователи след нападението. Никакъв свидетел не бе намерен и никой от нападателите не бе заловен. Всичко бе извършено перфектно, без нито една грешка.

Дори и най-слабата улика за разпознаването на нападателите му се изплъзваше. Но дългогодишният му опит подсказваше, че такава има и тя се спотайва някъде.

Като хирург, който изучава рентгенова снимка преди сложна операция, Зееглер взе една лупа и за двайсети път започна да се взира във всяка снимка.

22.

Самолетът на „Еър Малави“ от Лоренсу Маркиш, Мозамбик, кацна на пистата и зарулира към терминала на летището на Претория. След няколко минути воят на реактивните двигатели стихна, стълбата бе спусната и пътниците започнаха да слизат, кимвайки за довиждане на красивите африкански стюардеси.

Майор Томас Мачита се нареди на опашката пред контролно-пропускателния пункт и когато дойде редът му, подаде фалшивия си паспорт на граничния служител.

Белият южноафриканец погледна снимката и името Джордж Ярико под нея и се усмихна.

— Това е третото ви посещение в Претория за този месец, господин Ярико — и кимна към куриерското куфарче в ръката на пътника. — Много го обсипват с работа вашия консул, щом толкова често получава горещи инструкции.

Мачита сви рамене.

— Ами ако външният ни отдел не ме изпрати в Претория, ще ме прати някъде другаде. Не искам да ви засегна, сър, но все пак предпочитам да нося пратки в Париж или Лондон.

Служителят му направи знак с ръка да минава.

— Ще чакам с нетърпение да ви видя отново — подхвърли той след него с подигравателна любезност. — Приятен престой!

Мачита се усмихна, разкривайки всичките си зъби, и нехайно продължи към изхода. Излезе от терминала и помаха на първото такси от дългата редица. Шофьорът кимна и запали двигателя. Но изведнъж, преди още да е потеглил към клиента си, друго такси излезе от края на редицата, изпревари го и спря пред Мачита сред шумната глъчка от гневни протести и сигнали от клаксони от останалите коли, чакащи реда си.

На Мачита му стана забавно. Той метна куфарчето си на задната седалка и се настани до него.

— Мозамбикското консулство — съобщи той на агресивния шофьор.

Мъжът зад волана само докосна с пръсти фуражката си, включи таксовия апарат и потегли. Мачита се облегна назад и разсеяно се загледа през прозореца. Отключи веригата от китката си и я пъхна в куфарчето. Мозамбикският консул, настроен приятелски към АРА, разрешаваше на Мачита и неговите оперативни служители да идват и си отиват под прикритието на дипломатически куриери. След необходимото време на престой в консулството, където се радваха на великодушно гостоприемство, те се настаняваха в някой обикновен хотел и са залавяха с шпионската си работа.

В най-отдалеченото ъгълче на съзнанието на Мачита звънна предупредителен сигнал. Той изправи гръб и се вгледа навън през стъклото. Шофьорът не караше по прекия път за консулството, а навлизаше в оживения търговски център на Претория.

Мачита го потупа по рамото.

— Ей, приятел, аз не съм турист, за да ме развеждаш из града. Поеми по най-краткия път, ако искаш да си получиш полагаемото.

В отговор онзи само сви равнодушно рамене. След още няколко минути лавиране сред потока от коли, шофьорът отби към подземния паркинг под голям универсален магазин. Мачита нямаше нужда от силно развито шесто чувство, за да надуши клопка. Почувства езика си като изсъхнал сюнгер, сърцето му заби силно. Той отвори безшумно ключалките на куфарчето и измъкна автоматичен 38-калибров „Маузер“.

Шофьорът се спусна до най-ниското ниво на паркинга и спря пред най-отдалечената от входа стена. Обърна глава назад и върхът на носа му докосна цевта на оръжието.

Едва сега Мачита видя добре лицето на шофьора. Гладката тъмна кожа и чертите му бяха индиански — почти половин милион от тази раса живееха в Южна Африка. Мъжът запази спокойствие и се усмихна искрено. Нямаше и следа от уплаха, както очакваше Мачита.

— Мисля, че можем да приключим с театъра, майор Мачита — каза шофьорът. — Не сте в опасност.

Мачита стискаше здраво оръжието си. Не смееше да отмести поглед, за да огледа паркинга за тежковъоръжени мъже, за които беше сигурен, че са някъде наоколо.

— Каквото и да стане, и ти ще умреш заедно с мен — закани му се той.

— Много сте емоционален — отбеляза шофьорът. — Или по-точно глупав. Говори зле за човек с вашия занаят да реагира като хлапак, хванат да краде в магазин за бонбони.

— Престани да дрънкаш глупости, човече — сопна му се Мачита. — Що за номер е това?

Другият мъж се разсмя.

— Така говори истинският американски чернокож, какъвто сте вие. Люк Сампсън от Лос Анджелис, наричан още Чарли Лемат от Чикаго, наричан още майор Томас Мачита от АРА и бог знае още с какви други имена.

По гърба на Мачита пропълзяха ледени тръпки. Съзнанието му бясно търсеше отговори, отговори на въпросите: кой е шофьорът и откъде знае толкова много за него.

— Грешиш. Името ми е Ярико, Джордж Ярико.

— Щом така ви харесва — отвърна шофьорът. — Само че, извинете ме, но според мен е по-уместно да ви наричам майор Мачита по време на разговора ни.

— Кой си ти?

— За разузнавач ви липсват някои качества. — Гласът изкусно премина на английски език с едва доловим африкански акцент. — Вече два пъти сме се срещали с вас.

Мачита бавно свали оръжието си.

— Ема?

— О, най-сетне мъглата се вдигна.

Мачита изпусна дълбока въздишка на облекчение и прибра оръжието в куфарчето си.

— Как, по дяволите, разбрахте, че пристигам с този полет?

— Чрез кристална топка — отвърна Ема, давайки да се разбере, че не желае да споделя тайните си.

Мачита се вглеждаше в мъжа на шофьорската седалка, поглъщайки и най-малката подробност от лицето му, от гладката, чиста кожа. Не откри ни най-малка прилика с градинаря и сервитьора в кафенето, които му се бяха представили за Ема предишните два пъти.

— Надявах се да се свържете с мен, но не очаквах, че ще е толкова скоро.

— Дойдох с нещо, което според мен ще заинтересува Хирам Лусана.

— Колко ще бъде този път? — попита сухо Мачита.

Не последва нито миг колебание.

— Два милиона щатски долара.

Мачита направи гримаса.

— Никоя информация не струва чак толкова много.

— Нямам време за спорове — рече Ема и подаде на Мачита малък плик. — Вътре има кратко описание на част от строго поверителна анти АРА стратегия, наречена операция „Дива роза“. Материалът обяснява замисъла и целите на плана. Предайте го на Лусана. Ако, след като го прегледа, се съгласи на цената ми, ще му дам и целия план.

Пликът бе прибран в куфарчето върху веригата за китката и маузера.

— Ще бъде в ръцете на генерала до утре вечер — обеща Мачита.

— Чудесно! А сега ще ви закарам до консулството.

— Има още едно нещо.

Ема го погледна през рамо.

— Целият съм в слух.

— Генералът иска да знае кой нападна фермата на Фокс в Натал.

Тъмните очи на Ема се спряха замислено върху лицето на майора.

— Вашият генерал има странно чувство за хумор. Уликите, оставени на мястото на клането, водят до вашата човеколюбива АРА.

— АРА е невинна. Трябва да научим истината.

Ема сви рамене.

— Добре, ще се погрижа за това.

Той включи на заден ход и излезе от паркинга. Осем минути по-късно остави Мачита пред мозамбикското консулство.

— Последен съвет, майоре.

Мачита се наведе до прозореца му.

— Казвайте.

— Добрият оперативен служител никога не взима първото такси, което му се предложи. Винаги се качвайте във второто или третото поред. Така няма да си имате неприятности.

Заслужено смъмрен, Мачита остана на тротоара, загледан в таксито, което бе погълнато от натовареното автомобилно движение на Претория.

23.

Лъчите на слънцето в късния следобед пропълзяха върху парапета на балкона и огряха отпуснатото тяло, излежало се пред един от най-скъпите апартаменти на хотел „Ню Стенли“ в Найроби, Кения.

Фелиша Колинс беше със сутиен в ярки цветове и подходяща към него конгоанска пола над долната половина на банския си костюм. Тя се обърна на една страна, запали цигара и се размисли над действията си през последните няколко дни. В течение на годините беше спала с много мъже. Този факт не я безпокоеше. За първи път й се бе случило с шестнайсетгодишния й братовчед, когато тя беше четиринайсетгодишна. След време това преживяване избледня. Оттогава до двайсетгодишната си възраст беше имала най-малко десет мъже. Отдавна беше забравила имената на повечето от тях, а лицата им си спомняше съвсем смътно.

Любовниците, които идваха и си отиваха от леглото й през годините, когато тя пробиваше като амбициозна вокалистка, бяха директори на звукозаписни студиа, дисководещи, музиканти и композитори. Повечето й помагаха по някакъв начин да върви към върха. С внезапен успех дойде Холивуд и изцяло нов бурен и охолен живот.

Лица! Колко странно, размишляваше тя, че не можеше да си спомни чертите им, а споменът за спалните и техните мебели й беше все още толкова ярък. Удобните матраци, шарките на тапетите, обзавеждането на баните се бяха врязали в съзнанието й наред дори с различните украси по таваните.

Както за повечето жени, и за Фелиша сексът не стоеше на първо място сред другите начини на забавление. Напротив, безброй пъти й се е искало да се свие сама в леглото с някой хубав роман. Вече и лицето на Хирам Лусана започваше да избледнява като лицата на всички предишни нейни мъже.

Отначало тя презираше Дагът, презираше самата мисъл, че успяваше да я възбужда. Беше го обиждала при всяка възможност, която й се удадеше, а той оставаше неизменно любезен с нея. Нищо, което кажеше или направеше, не го ядосваше. Господи, как я влудяваше това! Едва ли не предпочиташе да се държи с нея като с робиня, за да може да оправдае омразата си, но не ставаше така. Фредерик Дагът беше прекалено хитър. Действаше с нея внимателно и предпазливо като рибар, сигурен, че е уловил рекордно едра риба с въдицата си.

Вратата на балкона се отвори и Дагът прекрачи прага. Фелиша седна и свали слънчевите си очила, когато сянката му падна върху тялото й.

— Дремеше ли?

Тя му се усмихна.

— Не, просто си мечтаех.

— Започва да захладнява. Не е лошо да се прибереш вътре.

Той я хвана за ръка и я издърпа да стане. Тя го погледна лукаво за миг, разкопча сутиена на банския си и притисна голата си гръд в него.

— Все още има време да се полюбим преди вечеря.

И двамата знаеха, че това е закачка. Откакто си тръгнаха заедно от лагера на Лусана, тя откликваше на сексуалните му манипулации с цялата страст на робот. За първи път й се случваше да играе такава роля.

— Защо?

Изразителните й кафяви очи се заковаха в неговите.

— Какво защо?

— Защо напусна Лусана и дойде с мен? Аз не съм мъж, чийто външен вид взима ума на жените. От четирийсет години насам гледам всеки ден грозното си лице в огледалото и не се залъгвам, че изглеждам като филмова звезда. Не бива да се държиш като разменна крава, Фелиша. Не си била собственост на Лусана, не си и моя собственост и предполагам, че няма да бъдеш собственост на никой мъж, който те пожелае. Можеше да кажеш и на двама ни с Лусана да вървим по дяволите, а ти тръгна с мен доброволно, прекалено доброволно. Защо?

Тя почувства, че стомахът й се свива, когато ноздрите й доловиха силната му мъжка миризма и обгърна с длани лицето му.

— Предполагам, че съм скочила от леглото на Хирам в твоето просто за да докажа, че щом той няма нужда от мен, аз мога лесно да се справям и без него.

— Съвършено човешка реакция.

Тя го целуна по бузата.

— Прости ми, Фредерик. В известен смисъл двамата с Хирам те използвахме, той — за да те спечели да съдействаш за подкрепата от страна на Конгреса, аз — за да го накарам по ученически да ревнува.

Дагът се усмихна.

— За първи път в живота си мога да кажа, че съм щастлив, задето някой се възползва от мен.

Тя го хвана за ръка и го поведе към спалнята. Докато умело го разсъбличаше, каза с нисък глас:

— Този път ще ти покажа истинската Фелиша Колинс.

Беше доста след осем часа, когато двамата се отделиха един от друг. Тя се оказа далеч по-издръжлива, отколкото Дагът си бе представял. Страстта й беше непресъхваща. Той полежа известно време в леглото, заслушан в тананикането й под душа. После уморено стана, навлече късо кимоно и седна зад бюрото, за да сложи в ред разхвърляните върху него важни документи.

Фелиша зашляпа боса от банята и си облече рокля на червени и бели широки райета. Хареса външността си, отразена във високото колкото човешки ръст огледало. Имаше стройна и силна фигура; жизнеността, която струеше от гъвкавите й мускули, бе заличила напрежението в тях от буйната страст в ранната вечер. Трийсет и две годишна и все още неимоверно съблазнителна, заключи тя за себе си. Все още й оставаха цели няколко години, преди да позволи на импресариото й да започне да приема роли на матрона за нея, освен, разбира се, ако някой продуцент не й предложи вълнуващ сценарий и солиден процент от печалбата.

— Мислиш ли, че той ще победи? — прекъсна мечтанията й Дагът.

— Моля?

— Попитах дали мислиш, че Лусана може да победи Южноафриканските въоръжени сили.

— Едва ли аз съм тази, която е способна да направи валидно предвиждане за изхода от революцията — отвърна Фелиша. — Моята роля в АРА е само да намирам нужните финансови средства.

Той се захили.

— Без да споменаваме осигуряването на развлечения за войските, и най-вече за генералите.

— Е, това са допълнителни служебни облаги — разсмя се тя.

— Не ми отговори на въпроса.

Тя поклати глава.

— Дори с армия от един милион мъже Хирам никога не може да се надява да победи белите в съкрушителен дълъг конфликт. Французите и американците загубиха във Виетнам по същата причина, поради която падна и правителството на Родезия. Партизаните, водещи битки под прикритието на гъста джунгла, имат всички предимства. В ущърб на чернокожата кауза обаче осемдесет процента от Южна Африка е безплодна, открита земя, подходяща повече за бронирани сили и въздушни нападения.

— Тогава каква е гледната му точка?

— Хирам разчита на световната подкрепа и на икономически санкции, за да надвие и подчини господстващата бяла класа.

Дагът подпря брадичка върху огромните си длани.

— Той комунист ли е?

Фелиша се засмя, отмятайки глава назад.

— Ами! Хирам направи състояние като капиталист. Той е прекалено обсебен от мисълта как да печели пари, за да прегърне червената идея.

— Тогава как си обясняваш присъствието на виетнамски съветници и безплатно снабдяване от Китай?

— Просто се възползва от тях. Виетнамците са толкова революционно настроени, че с радост са готови да изпратят по въздуха специалисти по партизанска борба в блатата на Флорида, стига някой да ги покани. А колкото до щедростта на китайците, те са готови да целуват всеки задник, само и само да сложат крак върху континента, след като от него бъдат изритани осем отделни африкански нации.

— Той може да се озове върху плаващи пясъци, без да го осъзнава.

— Подценяваш Хирам — каза Фелиша. — Той ще отпрати азиатците в мига, в който те станат безполезни за АРА.

— Лесно е да се каже.

— Той много добре знае какво прави. Бъди сигурен в това. Само след девет месеца Хирам Лусана ще е седнал на мястото на министър-председателя в Кейптаун.

— График ли си е съставил?

— До ден и час.

Дагът бавно събра книжата по бюрото и ги подреди в спретната купчина.

— Приготви си багажа.

Грижливо оскубаните вежди на Фелиша се повдигнаха.

— За Найроби ли заминаваме?

— Не, за Вашингтон.

Властният му тон я изненада.

— Защо трябва да се връщам в Щатите с теб?

— Защото няма какво друго по-добро да правиш. Освен това завръщането ти у дома под ръка с уважаван конгресмен може по-бързо да възстанови предишния ти образ в очите на почитателите ти, помрачен от факта, че си живяла незаконно с известен отявлен революционер.

Фелиша нацупи устни. Но в себе си призна, че Дагът има право. Продажбите на плочите й бяха спаднали, а обажданията на продуцентите се бяха разредили значително. Беше време, бързо заключи тя наум, да се върне в кариерата си отново до върха, до който бе стигнала.

— До половин час ще съм готова — рече тя.

Дагът кимна и се усмихна. Лека възбуда премина през тялото му. Ако, както твърдеше Фелиша, Лусана се окажеше почти сигурният фаворит да стане първият чернокож водач на Южна Африка, Дагът, подкрепяйки една печеливша кауза в Конгреса на САЩ, би могъл да си осигури огромно уважение от страна на колегите и избирателите си. Струваше си да рискува. А ако беше внимателен и подбираше думите и програмите си разумно, той можеше… просто можеше да отправи вече поглед към вицепрезидентството, най-сигурният трамплин към заветната му цел.

24.

Лусана издигна ръка до нивото на очите си и с ловко движение на китката метна въдицата. Малкото парче сирене, увиснало на кукичката, цопна безшумно в реката и изчезна под повърхността й. Рибата беше там. Инстинктите на Лусана се изостриха от очакване. Нагазил до ханша във водата под сенките на дърветата, надвесени над брега, той започна да навива бавно влакното.

Едва този път — на осмото замятане — имаше клъвнала риба. Тя толкова здраво беше захапала стръвта и тъй силно пляскаше с опашка, за да се отскубне, че въдицата едва не се изхлузи от отпуснатата му ръка. Беше хванал огромна риба от рода на свирепата пираня, обитаваща водите на Амазонка в Южна Америка. Той размота малко от влакното и даде на рибата известна свобода на действие. Нямаше голям избор — въдицата почти се бе огънала надве. После, изведнъж, преди битката да се разгори, рибата заобиколи един потопен ствол, скъса влакното и избяга.

— Не знаех, че е възможно да се примами риба с парче сирене — отбеляза полковник Джумана. Той седеше на земята, облегнал гръб на едно дърво, и държеше плика, съдържащ краткото описание на операция „Дива роза“.

— Стръвта няма значение, ако рибата е гладна — отвърна Лусана и прегази водата до брега, за да сложи нова корда.

Джумана се обърна на една страна и обходи с поглед наоколо, за да провери дали охранителите на Лусана са на местата си и нащрек. Но загрижеността му беше напразна. Едва ли имаше други войници, които да служат по-предано и по-ревностно от тях. Те бяха жилести и сурови мъже, подбрани лично от Лусана не толкова заради безстрашието и здравата им физика, колкото заради интелигентността им. Войниците стояха на пост сред гъсталаците, стиснали здраво оръжието си в ръце.

Лусана се обърна, за да поднови ловуването си.

— Какво е заключението ти от това? — попита той.

Джумана погледна към плика в ръката си и направи скептична физиономия.

— Отмъкване, отмъкване на два милиона долара, нищо друго!

— Значи не приемаш написаното, така ли?

— Да, сър. Честно казано, не го приемам. — Джумана стана на крака и изчетка бойната си униформа. — Според мен този Ема е подхвърлил на майор Мачита трохи за огромна сума. — Той поклати глава. — Този доклад не казва нищо съществено, само посочва, че белите се канят да предприемат огромно терористично нападение някъде в света заедно с група чернокожи, които да минат като последователи на АРА. Южноафриканците не са толкова глупави, че да рискуват международен отзвук на такъв абсурден заговор.

Лусана метна въдицата.

— Добре, да предположим — само да предположим — че министър-председателят Кертсман е видял написаното на стената. Може и да се изкуши да предприеме отчаян риск, едно последно хвърляне на зара.

— Но как? И къде? — попита Джумана.

— Отговорите на тези въпроси, приятелю мой, ще дойдат само с двата милиона американски долара.

— Аз продължавам да гледам на операцията „Дива роза“ като на измама.

— Всъщност планът говори за известна гениалност — продължи Лусана. — Ако ударът цели нанасянето на тежки последствия, тогава набелязаният за жертва народ ще бъде провокиран да престане да съчувства на каузата ни и ще предложи оръжие и помощ за правителството на Кертсман.

— Въпросите нямат край — рече Джумана. — Коя държава е набелязана като цел?

— По моему Съединените щати.

Джумана хвърли плика на земята.

— Не обръщай внимание на тази глупава измама, мой генерале. Използвай парите за нещо по-добро. Вслушай се в предложението ми за поредица от нападения, с които да изплашим белите.

Джумана срещна стоманен поглед.

— Знаеш добре моето отношение към кланетата.

Джумана обаче продължи:

— Хиляда внезапни нападения над градове, села и ферми от единия до другия край на страната ще ни доведат в Претория до Коледа.

— Ние ще продължим да провеждаме изтънчена война — подчерта студено Лусана. — Няма да действаме като примитивна паплач.

— В Африка често се налага хората да се ръководят с желязна ръка. Те рядко знаят какво е най-доброто за тях.

— Кажи ми, полковник, нещо, което винаги съм искал да науча: кой знае кое е най-доброто за африканците?

Лицето на Джумана пламна от гняв.

— Африканците знаят кое е най-доброто за африканците.

Лусана подмина намека му за неговата американска кръв. Почувства какви мисли бушуваха в съзнанието на Джумана: омраза към всичко чуждестранно, огромна амбиция и новооткрит лукс на властта, смесен с недоверие към съвременните начини на управление, и склонност към кръвожадно зверство. Лусана се запита дали не е направил огромна грешка, като беше посочил Джумана за такъв висок команден пост.

Преди Лусана да се съсредоточи върху проблемите, които можеха да възникнат между тях двамата, откъм брега на реката се разнесоха тихи стъпки.

Охранителите се напрегнаха и миг след това се отпуснаха, когато видяха майор Мачита да се задава по пътеката. Той се спря пред Лусана и отдаде чест.

— Един от агентите ми току-що пристигна от Претория с обяснението на Ема относно нападението над фермата на Фокс.

— И какво е то?

— Ема не могъл да намери доказателство, че Въоръжените сили имат пръст в тази работа.

Лусана се замисли.

— Значи сме отново в изходна позиция.

— Изглежда невероятно един отряд да убие близо петдесет души и да не може да бъде разпознат — добави Мачита.

— Възможно ли е Ема да лъже?

— Възможно е. Но каква причина би имал?

Лусана не каза нищо и върна вниманието си към въдицата. Влакното шепнеше над течащата вода. Мачита погледна питащо Джумана, но полковникът отбягна погледа му. Мачита се смути за миг, питайки се какво бе причинило напрежение в атмосферата, което тегнеше над двамата му началници. След продължително неловко мълчание забеляза плика на земята.

— Взехте ли някакво решение относно операция „Дива роза“, генерале?

— Взех — отвърна Лусана, докато навиваше влакното.

Мачита замълча в очакване.

— Смятам да платя на Ема неговите трийсет парчета сребро за останалата част от плана — рече накрая Лусана.

Джумана кипна.

— Не! Това е измама! Дори ти, мой генерале, не си упълномощен да пръскаш тъй лековерно средствата за въоръжаване на армията ни!

Мачита затаи дъх и се напрегна. Полковникът беше превишил ранга си. Но въпреки това Лусана продължи да стои с гръб към брега и спокойно да наблюдава въдицата си.

— Нека ти напомня — каза той през рамо с властен тон, — че лъвският пай от тези средства е мой. А това, което е мое, мога да го използвам за каквото си искам.

Джумана сви ръце в юмруци и вратните му жили се издуха. Тръгна към реката с плътно стиснати устни. Но след няколко крачки изведнъж се закова на място и гневното му изражение мигом изчезна. Той се усмихна и заговори непринудено, но в гласа му се долови горчивина.

— Извинявам се за забележките си. Просто съм преуморен.

Мачита веднага си помисли, че полковникът е по-опасен, отколкото изглежда. Разбра, че той никога няма да приеме положението си на втори човек в йерархията.

— Няма нищо — каза Лусана. — Сега по-важното е да сложим ръка върху „Дива роза“.

— Ще уредя размяната — предложи Мачита.

— Дори нещо повече — продължи Лусана, обръщайки се с лице към брега. — Състави план за разплащането, а после убий Ема.

Джумана зяпна от изумление.

— Значи никога не си възнамерявал да платиш тези два милиона долара?!

Лусана се усмихна.

— Разбира се, че не. Ако беше проявил малко търпение, щеше да си спестиш детинското си избухване.

Джумана не каза нищо. Нямаше какво да добави. Само разтегна устни в широка усмивка и сви рамене. Точно тогава Мачита забеляза лукавите пламъчета в очите му. Джумана не гледаше Лусана право в очите; погледът му бе насочен към реката, на два-три метра от генерала.

— Караул! — извика Мачита, сочейки възбудено нататък. — В реката! Огън! За бога, стреляйте!

Времето за реакция на охранителите не отне повече от две секунди. Изстрелите им прогърмяха в ушите на Мачита и водата изригна във вид на стотици гейзери на половин метър от Лусана.

Шестметрово кафяво люспесто чудовище изскочи над повърхността и се запремята, удряйки бясно с опашка, докато куршумите валяха върху дебелата му кожа като градушка. После стрелбата намаля, огромното влечуго се преобърна още веднъж и потъна под повърхността.

Лусана стоеше като онемял на място, с широко отворени очи, и гледаше как трупът на крокодила се понесе по течението на реката.

На брега Мачита трепереше не толкова, че Лусана се размина на косъм със смъртта, колкото от сатанинския израз на неандерталските черти на лицето на Джумана.

Мръсникът е знаел, помисли си Мачита, знаел е още в мига, в който крокодилът се е отделил от отсрещния бряг и се е насочил право към генерала, без да пророни и дума, за да го предупреди.

25.

Залив Чесапийк, САЩ, октомври 1988 година

Оставаха два часа до разсъмване, когато Патрик Фокс плати на шофьора на таксито и тръгна към ярко осветения портал на дружеството „Форбс Марин Скрап & Салвидж“. Униформен пазач извърна глава от телевизионния приемник и се прозя, когато Фокс му подаде картата за самоличност през сводестото прозорче на порталната будка. Пазачът се вгледа в подписа и сравни снимката с лицето на мъжа пред себе си. После му я върна.

— Добре дошли в Америка, капитане! Моите хора ви очакват.

— Той тук ли е? — поинтересува се нетърпеливо Фокс.

— Вързан е за източния док — отвърна пазачът и пъхна през прозорчето фотокопие на карта на района за спасителни операции. — И внимавайте къде стъпвате. За да пестим електроенергия, нощното осветление е изключено и в пристанищния квартал е тъмно като в рог.

Докато Фокс вървеше към дока, вятърът, духащ откъм залива, донасяше до ноздрите му острия аромат на крайбрежните води. Той вдъхна дълбоко от смесицата от миризми на дизелово гориво, смола и солена вода, която всеки път повдигаше духа му. Стигна до дока и се огледа за признаци на човешка дейност. Нощната смяна отдавна си беше отишла. Само една чайка, кацнала на дървен пилот, го гледаше с едно мънистено око. След още стотина метра Фокс спря пред огромно призрачно очертание, което се издигаше в тъмнината до пристана. Той изкачи подвижното мостче, стъпи на безкрайната на вид палуба и се запъти през стоманения лабиринт към командния мостик.

Малко по-късно, когато слънцето се показа на източния хоризонт на залива, се видя колко разнебитен беше корабът. Но очите на Фокс не виждаха олющената боя, петната от избила ръжда и назъбените следи от горелка. Като баща, чийто син е сакат, той виждаше в него само красотата му.